Питър Пан трябва да умре

Глава 1 Сянката на смъртта

В провинциалните райони на планините Кетскил в северната част на щата Ню Йорк август бе променлив месец, колебаещ се между ярките славни дни на отминалия юли и сивите бури на дългата зима, която предстоеше. Това бе месец, който можеше да те накара да загубиш ориентация за пространство и за време. Засилваше объркването на Дейв Гърни, който и без това не беше много сигурен какво да прави с живота си. Започнало с оттеглянето му от нюйоркската полиция преди три години, след двайсет и пет години служба, това объркване се бе засилило, когато с Мадлин напуснаха града, в който и двамата бяха родени, израснали, получили образованието си и работили, и се заселиха в провинцията.

В този момент, в късния облачен следобед на първата седмица от август, на фона на приглушената гръмотевица, тътнеща някъде в далечината, те изкачваха Бароу Хил, следвайки остатъците от черния път, който свързваше трите малки кариери за син камък, изоставени много отдавна и вече обрасли с диви малини. Той се влачеше зад Мадлин към ниската скала, на която обикновено спираха за почивка, и полагаше искрени усилия да изпълнява постоянния й съвет: Огледай се. Виж на какво прекрасно място се намираш. Просто се отпусни и се наслаждавай на гледката.

– Това циркусно езерце ли е? – попита тя.

Гърни премигна.

– Какво?

– Ето там – Мадлин кимна с глава към дълбокия вир, който се бе образувал на мястото на широката вдлъбнатина, останала преди години от добива на камъни. Почти с кръгла форма, той се простираше оттам, където стояха, до редицата водолюбиви върби на отсрещния бряг – на може би около шейсет метра разстояние, а повърхността му бе гладка като стъкло и поклащащите се клони на дърветата се отразяваха в нея толкова съвършено точно, че се получаваше ефект като от майсторска работа на фотошоп.

– Циркус ли?

– Четох чудесна книга за катеренето в шотландските планини – обясни сериозно тя – и авторът й постоянно попадаше на някакви циркусни езера. Останах с впечатлението, че говори точно за такива места, където водата е запълнила скалисти кухини.

– Хм...

Липсата на отговор бе последвана от дълго мълчание, нарушено отново от Мадлин.

– Виждаш ли там долу? Ето там мислех да построим кокошарника, точно до градинката с аспарагуси.

Гърни печално се взираше в отражението на върбите.

Вдигна глава и проследи погледа й по меките очертания на склона, спускащ се между дърветата през пролуката, образувана от изоставения товарен път.

Една от причините скалата покрай старата кариера да е обичайната им спирка за почивка, бе, че това беше единственото място по пътеката, откъдето се виждаше имотът им: старата ферма, градината, високите ябълкови дървета, езерцето, наскоро ремонтираната плевня, пасищата по склоновете на хълма (за които от години никой не се грижеше и през този сезон бяха обрасли с млечки и рудбекии), частта от пасището в близост до къщата, която бяха окосили и наричаха „ливадата“, и другата – от долната страна, която бяха окосили и наричаха „алеята“. Мадлин се качваше на скалата – както сега – и винаги се радваше на тази уникална гледка, разкриваща се пред тях като в рамка.

Гърни не се чувстваше по същия начин. Мадлин бе открила това място малко след като се бяха преместили тук и от първия път, когато му го показа, той мислеше само за едно – че е идеалната позиция за снайперист, който би могъл да стреля по всеки влизащ или излизащ от къщата им. (Беше проявил благоразумието да не й го спомене. Тя работеше три дни в седмицата в местната психиатрична клиника и Дейв не искаше да я навежда на мисълта, че и той се нуждае от лечение – за пристъпи на параноя например.)

Необходимостта от построяването на кокошарник, неговият размер и външен вид, както и местоположението му бяха станали всекидневна тема за разговор – очевидно вълнуваща за нея, леко дразнеща за него.

По настояване на Мадлин в края на май бяха купили три кокошки и един петел и ги гледаха в плевнята, но идеята да бъдат преместени в нов дом беше назряла.

– Можем да построим хубав малък кокошарник с ограда между аспарагусите и ябълковото дърво – каза тя въодушевено, – така че в горещите дни да имат сянка.

– Добре – отвърна той, но в отговора му се долови повече досада, отколкото възнамеряваше.

Разговорът можеше да тръгне в лоша посока, ако вниманието на Мадлин не бе отвлечено от нещо. Тя сведе глава.

– Какво има? – попита Гърни.

– Чуй.

Той изчака – беше свикнал с това. Неговият слух беше нормален, този на Мадлин – изключително изострен. Няколко секунди по-късно, след като шумоленето на листата на дърветата утихна, чу нещо в далечината, някъде в подножието на хълма, шум, който вероятно идваше от пътя в долния край на тяхната „алея“. Постепенно се приближаваше и Дейв разпозна безпогрешно звука на голям осемцилиндров V-образен двигател.

Познаваше човек, който караше мощна стара кола като тази – частично реставриран червен понтиак GTO от 1970 г. Човек, за когото това нагло и демонстративно буботене бе идеалната визитка.

Джак Хардуик.

Гърни инстинктивно стисна зъби при мисълта за среща с детектива, с когото имаше толкова странна история на близки срещи със смъртта, професионални успехи и лични катастрофи. Не че не бе очаквал посещението. Всъщност предполагаше, че той ще се появи още от мига, в който научи за принудителното му оттегляне от Бюрото за криминални разследвания. И осъзнаваше, че напрежението, което изпитва сега, е свързано със събития, станали много преди това оттегляне. Беше намесен сериозен дълг, за който трябваше да има някаква отплата.

Ниски тъмни облаци се движеха над далечния хребет, сякаш отстъпвайки пред силния звук на червената кола, която вече се виждаше от мястото на Гърни. Неумолимо напредваше нагоре по окосеното пасбище към фермата. Почти се изкуши от мисълта да остане тук, на хълма, докато Хардуик си тръгне, но знаеше, че така няма да постигне нищо – само щеше да удължи периода на неудобство преди неизбежната среща. Изръмжа леко и решително се надигна от скалата.

– Очакваше ли го? – попита Мадлин.

Гърни погледна надолу по склона. Понтиакът спря до неговия прашен „Аутбек“ на малкия паркинг, който бяха направили отстрани на къщата. Мощният двигател на колата изръмжа по-силно две-три секунди, сякаш форсираше, преди да угасне.

– Очаквах го по принцип – отвърна Гърни, – но не специално днес.

– Искаш ли да го видиш?

– Бих казал, че той иска да ме види, а аз искам да се приключва с това.

Мадлин кимна и също се изправи, като отметна късата кестенява коса, паднала пред очите й.

Когато се обърнаха и поеха назад по пътя, огледалната повърхност на езерото в кариерата потръпна от внезапния порив на вятъра и отразяващият се в него образ на върбите и небето се разтвори в хиляди преливащи една в други отломки зелено и сиво.

Ако Гърни беше от хората, които вярват в знамения, може би щеше да види в начупения образ знак за приближаваща разруха.

Глава 2 Изметта на Земята

Когато бяха на половината път надолу от Бароу Хил, телефонът на Гърни звънна. Разпозна номера на Хардуик.

– Здрасти, Джак.

– И двете ви коли са тук. Да не се криете в мазето?

– Много съм добре, благодаря. А ти как си?

– Къде си, по дяволите?

– Слизам през едни гъсталаци, на половин километър западно от теб.

– От хълма с изсъхналите жълти мизерии ли?

Хардуик успяваше да нервира Гърни за секунди. Не бяха толкова самите груби подмятания или дори насладата, с която ги изстрелваше; беше обезпокоителното ехо на един глас от детството на Гърни – неспирният язвителен глас на баща му.

– Да, онзи с жълтите мизерии. Какво мога да направя за теб, Джак?

Хардуик се прокашля с противно за ухото въодушевление.

– Въпросът е по-скоро какво можем направим един за друг, нали? Око за око, зъб за зъб. Между другото, забелязах, че вратата ти е отворена. Нещо против да вляза вътре? Тук има прекалено много шибани мухи.

Хардуик, мъж с едро телосложение и червендалест тен, с преждевременно посивяла къса коса и смущаващо сини очи на аляско хъски, стоеше в средата на просторната стая, която заемаше половината от долния етаж. В едната част бе кухнята с кръгла дъбова маса за закуска, поставена в единия край пред плъзгащите се френски прозорци. В далечния край имаше кът за сядане, оформен около масивната каменна камина и печката на дърва до нея. В средата на помещението имаше семпла маса в стил „Шейкър“¹ и половин дузина столове с кожена тапицерия на гърбовете.

Първото нещо, което порази Гърни, когато влезе в стаята, бе изражението на Хардуик – в него имаше нещо определено неловко, нещо не на мястото си. Дори похотливостта във въпроса, който изстреля веднага: „А къде е прелестната Мадлин?“, изглеждаше странно фалшива.

– Тук съм – каза тя с полуприветлива, полупритеснена усмивка, като влезе откъм долепения до кухнята килер и се запъти към мивката. Носеше букет от приличащи на астри диви цветя, които бе набрала от пасбището до къщата. Сложи ги върху поставката за изцеждане на съдовете и погледна Гърни.

– Ще ги оставя тук засега. После ще намеря ваза. Трябва да се кача горе и да се поупражнявам малко.

Когато стъпките й заглъхнаха към горния етаж, Хардуик се ухили и прошепна на Гърни:

– Упражненията водят до съвършенство. В какво точно се упражнява?

– Свири на виолончело.

– Ооо, разбира се. Знаеш ли защо хората харесват толкова много челото?

– Защото има хубав звук?

– О, Дейви, момчето ми, това беше типичен пример за дълбоката прозорливост, с която си прочут – кимна Хардуик и облиза устни. – Но знаеш ли какво прави този звук толкова хубав?

– Защо просто не ми кажеш, Джак?

– И да те лиша от възможността да решиш сам тази очарователна загадка? – поклати театрално глава той. – Не бих си и помислил подобно нещо. Гений като теб се нуждае от предизвикателства. Иначе мозъкът му ръждясва.

Изведнъж Гърни се втренчи в Хардуик и осъзна какво не беше наред. Под дразнещата заядливост, която бе типична за начина, по който той се отнасяше към света, прозираше не толкова типично за него напрежение. Припряността беше част от индивидуалността на Хардуик, но това, което Гърни долавяше сега, бе по-скоро нервност. Това накара Гърни да се чуди какво предстои. Странното настроение на бившия му колега бе заразително.

Не помагаше и фактът, че Мадлин бе избрала за упражнението си доста драматично парче.

Хардуик започна да се разхожда из стаята, да докосва гърбовете на столовете, ъглите на масите, саксиите с растения, декоративните купи, бутилки и свещници, които Мадлин беше купила от евтините антикварни магазинчета в района.

– Харесва ми това място! Направо го обожавам! Шибана автентика, човече! – спря се и прокара пръсти през четинестата си къса коса. – Знаеш какво имам предвид, нали?

– Че е шибана автентика ли?

– Всичко тук – истинска провинция. Погледни само желязната печка на дърва, направена в Америка, американска като шибаните палачинки. Виж се само – ти си истински, чистокръвен американец, ала Робърт Редфорд. Виж само тия широки дървени дъски на пода, прави и естествени като дърветата, от които са изсечени.

– Тези.

– Моля?

– Тези широки дървени дъски, не тия.

Хардуик спря да обикаля.

– За какво, по дяволите, говориш?

– Посещението ти има ли някаква цел, Джак?

Той се намръщи.

– О, Дейви, Дейви – делови както винаги. Пренебрегваш опитите за любезен разговор, усилията за социално общуване, приятелските коментари за пуританската простота на мебелите в дома ти...

– Джак...

– Добре. Първо работата. Майната им на любезностите. Къде да седна?

Гърни махна с ръка към малката кръгла маса до френските прозорци. Когато се настаниха един срещу друг, той се облегна назад и зачака.

Хардуик затвори очи и започна да масажира грубо лицето си, сякаш се опитваше да спре някакъв силен сърбеж под кожата. После постави дланите си една върху друга на масата и заговори.

– Питаш ме дали посещението ми има някаква цел. Да, има. Една възможност. Знаеш ли онзи цитат от „Юлий Цезар“ на Шекспир за моментите на прилив в живота?

– Кой?

Хардуик се наведе напред, сякаш в думите му се криеше върховна житейска тайна. Постоянната ироничност бе изчезнала от гласа му: Във плаването на живота има / момент на прилив, който – щом го хванем – / понася ни към слава, / а – пропуснат – / оставя ни за цял живот със кил, заседнал в плитчини и злополуки.²

– Заради мен ли си го наизустил?

– Научих го в училище. Помня го цял живот.

– Не си го споменавал преди.

– Не е имало точен момент.

– А сега...

Ъгълчето на устата на Хардук трепна почти като тик.

– Сега точният момент настъпи.

– Момент на прилив...

– В нашия живот.

– В твоя и в моя?

– Именно.

Известно време Гърни не каза нищо, само се взираше в развълнуваното нервно лице срещу себе си. Чувстваше се по-неловко пред тази внезапно искрена и сериозна версия на Джак Хардуик, отколкото с предишния постоянен циник, когото познаваше.

Няколко секунди единственият звук в къщата бе пронизителната мелодия на произведението от началото на ХХ век, с което Мадлин се бореше през последната седмица.

Почти незабележимо устните на Хардуик трепнаха отново.

Виждайки го за втори път и очаквайки да се случи за трети, Гърни усети как нервите му се опъват. За него това беше знак, че отплатата, която ще да му бъде поискана за услугата отпреди месеци, ще бъде значителна.

– Ще ми кажеш ли най-после за какво говориш?

– Говоря за случая с убийството на Спалтър.

Хардуик наблегна на последните думи с особена комбинация от важност и презрение. Очите му се втренчиха в очите на Гърни, търсейки подходящата реакция.

Гърни се намръщи.

– Жената, която простреля съпруга си – богатия политик, в Лонг Фолс?

Случаят беше сензация и гърмеше навсякъде по медиите в началото на годината.

– Същият.

– Доколкото си спомням, присъдата беше светкавична. Жената бе затрупана с лавина от доказателства и свидетели на обвинението. Да не споменаваме специалната екстра – съпругът й Карл почина по време на процеса.

– Точно така.

Подробностите започнаха да изникват в паметта му.

– Тя го беше простреляла в гробището, докато стоял на гроба на майка си, нали? Куршумът го парализирал и го превърнал в зеленчук.

Хардуик кимна.

– Зеленчук в инвалидна количка. Зеленчук, който обвинението вкарваше с количката всеки ден в съда. Ужасна гледка. Постоянно напомняне на съдебните заседатели какво се е опитала да стори жена му. После, естествено, той умря по средата на процеса и нямаше как да го вкарват в залата. Продължиха с делото – само промениха обвинението от опит за убийство на убийство.

– Спалтър беше забогатял от продажби на недвижими имоти, нали? Не беше ли обявил, че ще се кандидатира за губернатор? Като независим?

– Аха.

– Борец срещу престъпността. Срещу бандите. Имаше някакъв нахакан слоган. „Време е да се отървем от изметта на Земята.“ Или нещо такова.

Хардуик се наведе напред.

– Това са точните думи, Дейви, момчето ми. Във всяка своя реч успяваше да вмъкне „изметта на Земята“. Всеки божи път. „Изметта на Земята се издигна до върха на помийната яма на държавната ни правителствена корупция.“ Изметта на Земята това, изметта на Земята онова. Карл обичаше да напомня своето послание.

Гърни кимна.

– Май си спомням... Жена му имала връзка и се бояла той да не поиска развод, което би й струвало милиони, освен ако по някаква случайност благоверният й не се гътнел, преди да промени завещанието.

– Схвана – усмихна се Хардуик.

– Схванал съм? – погледна го смаяно Гърни. – Това ли е възможността, за която говориш? Случаят „Спалтър“? Ако не си забелязал, той е отдавна, отдавна решен. И все пак, ако паметта ми не ме лъже, Кей Спалтър излежава двайсет и пет години в затвора в Бедфорд Хилс.

– Напълно вярно – каза Хардуик.

– Тогава за какво, по дяволите, говорим?

По лицето на Хардуик се разля продължителна, бавна и напълно безрадостна усмивка – драматична пауза, която бе типична за него и непоносима за Гърни.

– Говорим за факта, че... дамата е била натопена. Делото срещу нея е купчина лайна, от началото до края. Съвършена... миризлива лайняна история. – В ъгълчето на устните му пак се появи онзи тик. – И искам да уточня, ако не е станало ясно, че говорим за оправдателна присъда.

– Откъде знаеш, че случаят е лайняна история?

– Била е натопена от мръсно ченге.

– А това откъде го знаеш?

– Просто знам разни неща. Освен това хората ми казват други неща. Мръсното ченге си има врагове, и то напълно основателно – обясни Хардуик, а в очите му се появи яростно ожесточение.

– Добре. Да кажем, че е била натопена от мръсно ченге. Да отидем по-далеч и да кажем, че е невинна. Какво общо има това с теб? Или с мен?

– Освен маловажната част със справедливостта?

– Погледът в очите ти няма нищо общо със справедливостта.

– Разбира се, че има. Всичко е свързано с това. Системата ме прецака. Сега аз ще прецакам нея. Честно, законно и напълно на страната на справедливостта. Изгониха ме, защото винаги са искали да го направят. Бях малко небрежен с някои документи по случая „Добрия пастир“, които ти предадох! Скапани бюрократични глупости! Но така дадох на тези отрепки повод да ме изритат.

Гърни кимна. От началото на разговора се питаше дали дългът ще бъде споменат – благата, изсипали се върху него, успешният край на кариерата му, чиято сметка бе платена от Хардуик. Вече не се налагаше да се чуди.

Хардуик продължи.

– Сега навлизам в бизнеса с частните разследвания. Чакам някой да ме наеме. Първият ми клиент ще бъде Кей Спалтър, по поръка на адвоката й, който работи по обжалването. Така че първата ми победа ще бъде голяма.

Гърни се замисли за това, което току-що бе чул.

– А аз?

– Какво?

– Каза, че това е възможност и за двама ни.

– И е точно така. За теб ще е случаят на шибания ти живот. Захвани се с него, разглоби го на парченца и го сглоби отново по правилния начин. Случаят „Спалтър“ беше престъплението на десетилетието, последвано от инсценировката на столетието. Разбери го, разреши го и изритай някои кофти копелета в топките.

– Не си изминал целия път дотук само за да ми дадеш възможността да ритам лошите по топките. Защо искаш да участвам в това?

Хардуик сви рамене и си пое дълбоко дъх.

– По много причини.

– И най-важната от тях е...

За първи път бившето ченге като че ли се затрудни да намери точните думи.

– За да ми помогнеш да завъртя още малко ключа и да получа сделката.

– Все още няма сделка? Стори ми се, че каза, че Кей Спалтър ти е клиентка.

– Казах, че ще бъде. Първо трябва да бъдат уредени някои законови подробности.

– Подробности?

– Повярвай ми, всичко е подготвено. Само трябва да се натисне тук-там, по правилните бутони.

Гърни видя отново онзи тик и почувства, че мускулите на челюстта му се свиват. Хардуик припряно продължи:

– Кей Спалтър беше представлявана от назначен от съда задник, който технически все още е неин адвокат; което опропастява иначе силните аргументи за получаване на оправдателна присъда. Едно от възможните оръжия при обжалването би била некомпетентната защита, но настоящият тип не може да използва този аргумент. Не можеш да кажеш на съдията: „Трябва да освободите клиентката ми, защото съм задник“. Някой друг трябва да те нарече задник. Естествена закономерност. Така че, въпросът принципно е...

Гърни го прекъсна.

– Чакай малко. Това семейство сигурно има купища пари. Как така тя се е озовала със служебен защитник?

– Има купища пари. Проблемът е, че са на името на Карл. Той е контролирал всичко. Това ни подсказва какъв е бил, нали? Кей е живяла като много богата дама – без всъщност да има и цент. Технически тя е беднячка. И е получила такъв адвокат, какъвто обикновено получават бедняците. Да не споменаваме орязания бюджет за служебни защитници. Така че, това е ситуацията. Тя се нуждае от нов адвокат. И аз разполагам с идеалния човек, който вече е наточил зъбите и се кани да ги забие. Умен, порочен, безпринципен шибаняк – винаги гладен. Тя трябва само да подпише някои документи, за да поеме официално случая.

Гърни се зачуди дали е разбрал правилно.

– Очакваш от мен да й пробутам идеята?

– Не, нищо подобно. Никакво пробутване не е нужно. Просто искам да си част от уравнението.

– Коя част?

– Суперуспешният детектив от големия град. Разплитащ умело убийства и престъпления. Мъжът, който преобърна случая „Добрия пастир“ с хастара навън и даде добър урок на всички копелета.

– Казваш, че искаш да играя ролята на лъскаво рекламно лице за теб и твоя „порочен и безпринципен шибаняк“?

– Той не е точно безпринципен, просто е... агресивен. Знае как да използва лактите си. И не, няма да бъдеш просто „рекламно лице“. Ще си играч, част от екипа. Част от причината, поради която Кей Спалтър ще ни наеме, за да разследваме отново случая, да организираме обжалването и да й спечелим оправдателна присъда.

Гърни поклати глава.

– Не разбирам. Ако не е имала пари за добър адвокат в началото, откъде идват парите сега?

– Имайки предвид доказателствата на обвинението, преди не е имало голям шанс Кей да спечели. А без да спечели, е нямало начин да плати по-значителна сума за адвокат.

– А сега...

– Сега ситуацията е различна. Ти, аз и Лекс Бинчър ще се постараем това да се случи. Повярвай ми, тя ще спечели и лошите момчета ще ни дишат прахта. А когато я отървем, тя ще получи доста парички като основна наследничка на Карл.

– Имаш предвид, че този Бинчър ще работи срещу несигурен хонорар по наказателно дело? Това не е ли полузаконно, или поне неморално?

– Не задълбавай. Няма клауза за евентуалност на хонорара в договора, който тя ще подпише. Предполагам, че може да се каже, че заплащането, което ще получи Лекс, ще зависи от успеха на обжалването, но в писмена форма няма нищо, от което това да личи. Ако обжалването се провали, технически Кей просто ще му дължи много пари. Но забрави за това. Проблемът си е на Лекс. А и обжалването ще успее!

Гърни се облегна назад и се загледа през прозореца към градинката с аспарагуси в далечния край на старото патио, оформено от син камък. Аспарагусите бяха израсли много по-високо от предишните две лета. Вероятно сред тях би могъл да застане дори висок мъж и пак да не бъде видян. Обикновено цветът им бе мек и синкавозелен, но сега, под неспокойното сиво небе, изглеждаха безцветни. Накланяха се на една страна, после на друга от поривите на идващия от различни посоки вятър.

Гърни премига, потърка грубо лицето си с ръце и се опита да се съсредоточи, за да разплете плетеницата, която му бе представена, и да стигне до същината й.

Така, както той виждаше нещата, искаха от него да даде старт на кариерата на Хардуик като частен детектив и да му помогне да си осигури първия голям клиент. Щеше да е отплата за услугите – къде законни, къде не, които Хардуик му беше правил в миналото и които му струваха кариерата в щатската полиция. Това бе ясно. Но имаше и доста други неща за обмисляне.

Една от отличителните черти на Хардуик беше неговата абсолютна независимост. Независимост от типа „да става каквото ще“, която бе следствие от факта, че той не беше обвързан с никого и с нищо, и не следваше никаква предварително определена цел. В момента обаче беше адски сигурно, че този човек е обвързан с новия си проект и с евентуалния му изход, и Гърни се колебаеше дали тази промяна е положителна. Какво ли щеше да е да се работи с Хардуик в подобно състояние – с цялата му нападателност и твърдост, но сега поставени в служба на манията за отмъщение?

Извърна очи от полюшващите се листа на аспарагусите и ги насочи към Хардуик.

– Е, какво означава това „част от екипа“, Джак? Какво точно ще искаш от мен, освен да изглеждам умно и да подрънквам медалите си?

– Каквото ти искаш. Виж, казвам ти – обвинението е прогнило от началото до края. Ако разследващият случая не свърши в „Атика“³ в края на процеса, аз ще... ще стана шибан веган, по дяволите! Гарантирам ти, че основните факти и обвинението няма да имат никаква връзка помежду си. Дори шибаната стенограма от делото е пълна с очевидни несъответствия. И, Дейви, момчето ми, независимо дали го признаваш или не, много добре знаеш, че никое ченге няма по-набито око от теб за подобни разминавания. Е, това е историята. Искам те в отбора. Ще го направиш ли за мен?

Ще го направиш ли за мен? Молбата отекна в главата на Гърни. Не можеше да каже „не“. Не и в момента. Пое си дълбоко дъх.

– Имаш ли стенограмите от процеса?

– Да.

– В теб ли са?

– В колата.

– Ще... ще ги погледна. Да видим какво ще излезе...

Хардуик се надигна от масата, сега нервността му приличаше повече на вълнение.

– Ще ти оставя и копие от официалното полицейско досие. Доста интересни нещица има в него. Може да ти е от полза.

– Как си го взел?

– Все още имам неколцина приятели тук-там.

Гърни се усмихна неловко.

– Не обещавам нищо, Джак.

– Добре. Няма проблем. Ще донеса документите от колата. Разгледай ги. Виж какво ще ти хрумне. – На път към вратата спря и се обърна назад. – Няма да съжаляваш, Дейви. В случая на Спалтър има всичко – ужас, омраза, бандити, политика, големи пари, големи лъжи и може би съвсем малко кръвосмешение. Ще се влюбиш в него!

¹ Стил семпли мебели, изработвани от религиозното течение на шейкърите (Обединеното общество на вярващите във втората поява на Христос) в Америка през XVIII – XIX век. – б. пр.

² Шекспир, „Юлий Цезар“, IV действие, трета сцена. Превод Валери Петров. – б. пр.

³ „Атика“ – затвор с максимална сигурност за особено опасни престъпници в Ню Йорк. – б. пр.

Глава 3 Нещо в горите

Мадлин приготви скромна вечеря и двамата я изядоха набързо, без да говорят много. Гърни очакваше дълго обсъждане на срещата с Хардуик, но тя зададе един-единствен въпрос:

– Какво искаше?

Той й описа ситуацията с някои подробности – случая на Кей Спалтър, новото амплоа на Хардуик като частен детектив, очевидната му емоционална обвързаност и твърдити намерение да получи оправдателна присъда за жената, молбата му за съдействие. Единствената реакция на Мадлин беше леко кимване и едва доловимо „хм...“. Тя се надигна, разчисти чиниите и приборите от масата, отнесе ги до мивката, където ги изми и подсуши и ги сложи на поставката. После взе голямата кана от плота и поля растенията, поставени на дъбовия бюфет под прозорците. Всяка минута, през която не коментираше темата, събуждаше у Гърни желание да добавя още обяснения, успокоения и оправдания. Тъкмо когато се канеше да каже нещо, тя му предложи да се разходят край езерото.

– Вечерта е прекалено хубава, за да стоим вътре.

Лично той не би използвал определението „хубава вечер“ за колебливото небе и дезертиралите за момента облаци, но се въздържа да спори с нея. Последва я до килера, откъдето тя взе едно от тропически ярките си шушлякови якета. Той намъкна сивкаво-зеленикавата жилетка, която имаше от почти двайсет години.

Мадлин го изгледа скептично както обикновено.

– Да не се опитваш да изглеждаш като нечий дядо?

– Имаш предвид стабилен, вдъхващ доверие и любящ?

Тя повдигна иронично вежди.

Не си казаха нищо друго, докато вървяха през долното пасбище на път към прогнилата дървена пейка до езерото, където се настаниха. Мадлин – както се случваше често – изглеждаше застинала, но не съвсем отпусната. Сякаш слабото й естествено атлетично тяло копнееше за движение така, както други тела копнеят за захар.

Освен тревистата ивица между пейката и водата езерото бе оградено и от високи камъши, сред които през късната пролет и през лятото червенокрилите косове свиваха гнезда и се защитаваха от нашествениците, връхлитайки изневиделица с яростни крясъци.

– Трябва да започнем да изкореняваме някои от тези гигантски тръстики – каза Мадлин, – иначе ще превземат езерото напълно.

С всяка година тръстиковият пояс се сгъстяваше, настъпвайки все по-навътре във водата. Гърни бе опитал да ги разреди веднъж и бше открил, че изтръгването им е кална, уморителна и досадна работа.

– Добре – отвърна той разсеяно.

Настанилите се по върховете на дърветата гарвани бяха извисили глас – пронизително неспирно бъбрене, чиято кулминация беше на залез, а после бързо притихваше и с падането на мрака наставаше пълна тишина.

– И наистина трябва да направим нещо с това – Мадлин посочи към изкривената и килната пергола, която някой от бившите собственици бе издигнал в началото на пътеката, обикаляща езерото. – Но ще трябва да почака, докато построим кокошарник с голяма хубава ограда. Кокошките трябва да могат да тичат навън, а не постоянно да седят в малката тъмна плевня.

Гърни не каза нищо. Плевнята имаше прозорци и вътре не беше чак толкова тъмно, но знаеше, че спорът няма да доведе доникъде. Новата им плевня беше по-малка от оригиналната постройка, която бе унищожена при мистериозен пожар няколко месеца по-рано, по средата на случая „Добрия пастир“, но все пак беше достатъчно голяма за един петел и три кокошки. За Мадлин обаче затворените пространства бяха временни места за приютяване, а навън, на открито, бе истинският рай. Беше очевидно, че според нея плевнята е затвор за кокошките, и можеше да я убеди, че тя е подходящ дом за тях, колкото би могъл да убеди самата нея да живее вътре.

Освен това не бяха дошли до езерото, за да обсъждат бъдещето на тръстиките, перголата или кокошките. Гърни беше сигурен, че тя ще се върне на темата за Джак Хардуик, и вече бе готов със защитна тирада в подкрепа на вероятното си участие в делото.

Тя щеше да го попита дали се кани да се заеме с още един голям случай с убийство по време на така нареченото си пенсиониране и ако е така, защо изобщо си е правил труда да се пенсионира.

Той щеше отново да й обясни, че Хардуик бе изгонен от полицията отчасти заради помощта, която оказал на Гърни в разследването на случая „Добрия пастир“, и сега беше напълно справедливо да му върне услугата, като му помогне в неговия случай. Дългът трябваше да се плати.

Тя щеше да му каже, че Хардуик сам се е дискредитирал, и щеше да изтъкне, че причината да го уволнят не е това, че му е дал няколко поверителни досиета, а дългата му история на неподчинение и липса на уважение, както и тийнейджърската му склонност да настъпва егото на по-високопоставените от него. Такова поведение криеше очевидни рискове и накрая брадвата се бе стоварила върху шията му.

Той щеше да й отвърне с аргумент за криволичещите пътища на приятелството.

Тя щеше да му напомни, че с Хардуик никога не са били приятели, просто колеги, които понякога са имали общи интереси.

Той щеше да й изтъкне уникалната връзка между тях, родила се преди години в случая „Питър Пигърт“, когато в един и същи ден, на стотици километри един от друг, всеки от тях бе открил половината от тялото на мисис Пигърт.

Тя щеше да поклати глава и да отхвърли „връзката“ им като гротескно съвпадение в миналото, което не може да бъде основателна причина за каквото и да е действие в настоящето.

Гърни се облегна назад на пейката и погледна към тъмносивото небе. Макар да не гореше от желание, се чувстваше готов да се впусне в тази размяна на реплики, която очакваше да започне всеки момент. Няколко малки птици – някои самотни, други по двойки, минаха над главите им, летейки бързо, сякаш им беше прекалено късно да си избират места за гнездене.

Когато обаче Мадлин най-после проговори, тонът и темата, които бе избрала, изобщо не бяха очакваните от него.

– Осъзнаваш, че той е обсебен, нали? – каза тя, все още загледана в езерото. Беше полутвърдение, полувъпрос.

– Да. – Обсебен от идеята за отмъщение.

– Възможно е.

– Възможно?

– Добре де, вероятно е така.

– Това е ужасно основание да правиш каквото и да било.

– Осъзнавам го.

– А осъзнаваш ли, че това прави неговата версия за случая не много достоверна?

– Не смятам да приемам неговата версия за каквото и да е. Не съм толкова наивен.

Мадлин го погледна, после отново се обърна към езерото. Седяха в мълчание известно време. Гърни потръпна от студения въздух – влажен, ухаещ на пръст студ.

– Трябва да говориш с Малкълм Кларет – каза тя небрежно, сякаш между другото.

Той премигна и я зяпна изненадано.

– Какво?

– Преди да се забъркаш в това, трябва да говориш с него.

– И защо?

Изпитваше смесени чувства спрямо Кларет – не защото имаше нещо против самия човек или се съмняваше в професионалните му качества, но спомените за събитията, предизвикали последните им срещи, бяха все още болезнени и объркващи.

– Може би ще ти помогне... да разбереш защо вършиш тези неща.

– Да разбера защо върша тези неща? И какво би трябвало да значи това?

Тя не отговори веднага. Нито пък той я подтикна да го направи – за момент се стресна от внезапната острота, която бе доловил в тона си.

Вече нееднократно бяха обсъждали темата – въпросът защо прави това, което прави, защо изобщо беше станал полицай, защо бе привлечен от убийствата и защо продължаваше да се интересува от тях. Учудваше се от защитната позиция, която бе заел, при условие че това бе добре позната територия.

Високо в смрачаващото се небе още една двойка дребни птички бързаше към някакво по-познато, може би по-безопасно място – място, което вероятно смятаха за свой дом.

Той заговори с по-мек глас.

– Не знам какво имаш предвид под тези неща.

– Прекалено много пъти заставаш на косъм от смъртта.

Гърни се напрегна.

– Когато имаш работа с убийци...

– Моля те, не сега – прекъсна го Мадлин, като вдигна ръка. – Не и речта за „опасната работа“. Не говоря за това.

– Тогава какво...

– Ти си най-умният човек, когото познавам. Най-умният. Обмисляш всички възможни варианти и гледни точки – никой не може да разплете загадката по-добре и по-бързо от теб. И все пак... – гласът й потрепери и тя внезапно млъкна.

Гърни изчака – ужасно дълги десет секунди, преди да попита внимателно:

– И все пак?

Минаха още десет секунди, преди Мадлин да продължи.

– И все пак... през последните две години три пъти, в три различни случая, се озова лице в лице с въоръжен лунатик. На косъм от смъртта всеки път.

Той не каза нищо.

Тя тъжно се загледа към езерото:

– Има нещо сбъркано във всичко това.

След малко Гърни отвърна:

– Мислиш, че искам да умра?

– Искаш ли?

– Разбира се, че не.

Мадлин продължи да се взира пред себе си.

Пасбищата по хълмовете и гората отвъд езерото бяха напълно погълнати от мрака. В края на гората златистите отблясъци от амброзиите и лавандуловите клонки на кукувичето грозде бяха добили оттенък на безлично сиво.

Мадлин потръпна леко, вдигна ципа на якето си догоре и скръсти ръце на гърдите си, долепвайки лакти плътно до тялото.

Известно време стояха така, в мълчание. Сякаш разговорът им бе стигнал до някакво странно място, до хлъзгав наклон, от който нямаше безопасен път нито нагоре, нито надолу.

Когато в средата на езерото се появи треперлива сребриста светлина – отражението на луната, която за момент си бе пробила път през облаците, от гората зад пейката се разнесе плътен звук, от който космите по ръцете на Гърни настръхнаха. Пронизителен, не съвсем човешки стон на отчаяние.

– Какво...

– И преди съм го чувала – каза Мадлин. – Идва от различни места.

Той се заслуша очаквателно. Минута по-късно викът се разнесе отново, странен и жален.

– Вероятно бухал – вметна Гърни, без да си вярва напълно.

Не каза, че му е прозвучал като плач на изгубено дете.

Глава 4 Чисто зло

Минаваше полунощ, а опитите на Гърни да заспи се бяха оказали безуспешни, сякаш бе изпил половин дузина чаши кафе.

Луната бе проблеснала за кратко в повърхността на езерото и отново бе изчезнала зад плътната облачна пелена. И двата прозореца бяха отворени отгоре и влажният студ навлизаше в стаята. Мракът и пропитият с влага нощен въздух, галещ кожата му, предизвикваха в него неприятно и зловещо усещане за клаустрофобия. В това малко потискащо пространство му бе невъзможно да се отърси от мислите за определено неприключилия разговор с Мадлин за желанието му да се изправя лице в лице със смъртта. Но размишленията не водеха доникъде, не стигаше до никакви заключения. Раздразнен, той реши да стане от леглото.

Надигна се и отиде до стола, където бе оставил ризата и панталона си.

– Щом така и така си станал, можеш да затвориш прозорците на горния етаж – гласът на Мадлин прозвуча изненадващо будно от другата страна на леглото.

– Защо? – попита той.

– Бурята. Не чуваш ли че, гръмотевиците приближават?

Не беше чул. Но се доверяваше на слуха й.

– Да затворя ли и тези до леглото?

– Още не. Въздухът е като сатен.

– Влажен сатен, имаш предвид?

Чу я как въздъхна, потупа възглавницата няколко пъти и се намести по-удобно.

– Влажна земя, влажна трева, прекрасно... – Мадлин се прозя, издаде доволен звук и се умълча. Гърни винаги се изумяваше как тя успява да открие такава възстановяваща силите енергия в природни стихии, от които той инстинктивно бягаше.

Облече ризата и панталона, качи се по стълбите и затвори прозорците на двете допълнителни спални и на стаята, в която Мадлин се занимаваше със своите си неща – шиене, плетене и свирене на чело. Слезе в кабинета си, взе найлоновата пазарска торба, пълна с материалите по случая „Спалтър“, която Хардуик му бе оставил, и я отнесе на масата в трапезарията.

Теглото на торбата го притесни, стори му се като сурово предупреждение.

Захвана се да подрежда съдържанието й на масата. После си спомни колко нещастна беше Мадлин последния път, когато бе заел масата с материалите по едно убийство, събра всичко и го отнесе на масичката за кафе пред камината в другия край на стаята.

Сред документите бяха пълната стенограма от заседанията на процеса „Щатът Ню Йорк срещу Катрин Р. Спалтър“; досието на Бюрото за криминални разследвания (БКР) към щатската полиция в Ню Йорк за убийството на Спалтър (включително оригиналния доклад със снимките и скиците от местопрестъплението); описанието на местопрестъплението; докладите на разследващите детективи за развитието на случая; докладът и снимките от аутопсията; балистичният доклад и множество записки и информации за телефонни разговори; списък с досъдебни искания – всичките повърхностно скалъпени, директно взети от учебника с искания при углавни престъпления, и съответните разпореждания (всичките отхвърлени); папка със статии и разпечатки от блогове, записи от радиопредавания и списък с линкове за онлайн отразяването на престъплението, ареста и фазите на процеса; кафяв плик с няколко диска записи от самия процес, осигурени от местния телевизионен канал, който очевидно е имал правата за излъчване на заседанията; и накрая – бележка от Джак Хардуик.

Беше нещо като пътна карта – предлагаше му маршрут през страховитата купчина от информация, разпръсната по масичката за кафе.

Гърни имаше едновременно добро и лошо предчувствие за това. Добро, защото указанията и поставянето на приоритети можеха да му спестят време. Лошо, защото можеха да бъдат манипулативно поднесени. Често и двете неща се оказваха верни. Но му беше трудно да пренебрегне тези упътвания, както и началното изречение от бележката на Хардуик:

Следвай подредбата ми. Ако се отклониш от пътя, ще потънеш в подвижните пясъци на блатото от информация.

Остатъкът от следващите две страници представляваше поредица от номерирани стъпки.

Номер 1: Настрой се на вълната на делото срещу Кей Спалтър. Вземи дивидито, отбелязано с А от плика, и изгледай встъпителната реч от обвинението на прокурора. Истинска класика!

Гърни взе лаптопа от кабинета си и пъхна диска в него.

Подобно на други записи от съдебни заседания, които беше виждал, и този започваше с кадър на прокурора, стоящ в свободното пространство пред подиума на съдията, с лице към съдебните заседатели. Прокашля се, преди да започне. Беше дребен мъж с късо подстригана тъмна коса, вероятно в средата на четиридесетте.

На заден фон се чуваше шумолене на листове, местене на столове, врява от неразличими гласове, някой се закашля – повечето звуци обаче утихнаха, след като съдията потропа няколко пъти с чукчето си.

Прокурорът погледна към съдията, набит чернокож мъж с мрачно изражение, който му кимна небрежно. Пое си дълбоко дъх и се загледа в пода за няколко секунди, преди да вдигне глава и да се втренчи в съдебните заседатели.

– Зло – обяви той накрая със силен и тържествен глас. Изчака да се възцари абсолютно мълчание, после продължи: – Всички си мислим, че знаем какво е злото. Учебниците по история и репортажите по телевизията са пълни със зли деяния, зли мъже, зли жени. Но схемата, която ще ви бъде разяснена, и безмилостният хищник, който в края на този процес ще осъдите, ще ви разкрият реалността на злото по начин, който никога не ще забравите.

Сведе очи към пода. Пауза. Продължение.

– Това е истинската история на един мъж и една жена, съпруг и съпруга, жертва и хищник. Историята на брак, отровен от изневяра. Историята на заговор за убийство и опит за убийство, чийто резултат – ще се убедите – е по-ужасен от смъртта. Чухте ме правилно, дами и господа, по-ужасен от смъртта.

След пауза, в която очевидно се опитваше да осъществи контакт с очи с възможно най-много заседатели, се обърна и отиде до своята маса. Точно зад нея, пред мястото, определено за зрителите в залата, седеше мъж в голяма инвалидна количка – сложно устройство, което напомни на Гърни за количките, в които Стивън Хокинг, парализираният физик, правеше редките си публични появи. Изглежда, че то подкрепяше цялото тяло на мъжа в него, включително главата. В ноздрите на създанието, което някога е било човек, бяха пъхнати тръбички за кислород и без съмнение на други – скрити – места имаше още тръбички.

Въпреки че имаше какво да се желае от ъгъла на снимане и светлината, образът на екрана даваше достатъчно ясна представа за състоянието на Карл Спалтър и предизвика гримаса на лицето на Гърни. Да бъдеш парализиран по този начин, пленен в изтръпнало нереагиращо тяло, неспособен дори да мигнеш или да се закашляш, зависим от машина, която ти помага да не се задавиш от собствената си слюнка... Исусе! Все едно да си погребан жив, а гробът да е собственото ти тяло. Да си заклещен в полумъртва маса от плът и кости – това за него беше върховният клаустрофобичен ужас. Потръпна при мисълта и продължи да гледа записа. Прокурорът отново се бе обърнал към журито, сочейки с ръка мъжа в количката.

– Трагичната история, чиято страховита кулминация ни доведе в тази зала, започва точно преди година, когато Карл Спалтър взел дръзкото решение да се кандидатира за губернатор – с идеалистичната идея веднъж завинаги да отърве нашия щат от организираната престъпност. Похвална цел, но от самото начало тя срещнала съпротивата на съпругата му – обвиняемата, която била под въздействие на порочни влияния, както ще научите по време на този процес. От мига, в който Карл започнал да се изявява на обществената сцена, тя не само го излагала публично, правейки всичко по силите си да го обезкуражи, но освен това прекратила брачните си отношения с него и започнала да му изневерява с друг мъж, така наречения й личен треньор. – Повдигна многозначително вежди към заседателите, намигвайки им с огорчено изражение. – Обвиняемата се показала като жена, готова настървено да се бори за постигането на това, което иска, на всяка цена. Когато слуховете за изневярата й стигнали до Карл, той отказал да им повярва. Но накрая трябвало да се изправи срещу нея. Казал й, че тя трябва да направи избор. Е, дами и господа, тя го сторила. Ще чуете убедителни показания за този избор, който бил да се сближи с фигура от подземния свят, Джакомо Флатано, известен като „Джими Флатс“, и да му предложи петдесет хиляди долара, за да убие съпруга й.

Направи драматична пауза, като целенасочено изгледа всеки член на журито.

– Кей Спалтър решила, че иска да прекрати брака си, но не иска да загуби парите на Карл, и затова се опитала да наеме професионален убиец. Но той отклонил предложението й. И какво направила обвиняемата след това? Направила опит да уговори любовника си, личния си треньор, да го стори срещу обещания за охолен живот на тропически остров, който двамата ще могат да си позволят с наследството, което тя ще получи след смъртта на Карл – защото, дами и господа, Карл все още имал надежди за запазването на техния брак и не бил променил завещанието си.

Протегна двете си ръце в умолителен жест, за да получи съчувствието на съдебните заседатели.

– Надявал се да спаси този брак. Надявал се да бъде с жената, която все още обичал. А какво прави през това време въпросната жена? Заговорничи, първо с гангстер, после с евтиния Ромео от фитнеса, за да го убие. Какъв човек...

Разнесе се нов глас – на човек извън кадъра, хленчещ и нетърпелив.

– Възразявам! Ваша чест, емоционалната догадка на господин Пискин минава всякакви граници...

Прокурорът спокойно го прекъсна.

– Всяка дума, която казвам, ще бъде подкрепена с показания под клетва.

Челюстта на съдията, видима в горния край на екрана, се размърда и той измърмори:

– Отхвърля се. Продължете.

– Благодаря ви, Ваша чест. Както казвах, обвиняемата направила всичко по силите си, за да убеди младия си любовник да убие съпруга й. Но той отказал. Е, предположете какви са следващите й действия. Какво според вас ще стори един човек, твърдо решен да извърши убийство?

Изгледа изпитателно заседателите за около пет секунди, преди да отговори на въпроса си:

– Дребният гангстер се уплашил да застреля Карл Спалтър. Личният й треньор се уплашил да застреля Карл Спалтър. Затова Кей Спалтър започнала сама да взема уроци по стрелба.

Гласът зад кадър се разнесе отново.

– Възразявам! Ваша чест, употребата на думата „затова“ от прокурора намеква за признание за мотив от страна на обвиняемата. Няма подобно признание никъде в...

Прокурорът пак го прекъсна.

– Ваша чест, ще перифразирам историята, която е напълно подкрепена от свидетелски показания. Гангстерът отказал да застреля Карл. Треньорът отказал да застреля Карл. И в този момент обвиняемата започнала да взема уроци по стрелба.

Съдията размърда едрото си тяло с очевидно неудобство.

– Отбележете поправката в изказването на господин Пискин. Продължете.

Прокурорът се обърна към заседателите.

– Обвиняемата не само започнала да взема уроци по стрелба, но ще чуете показания от инструктора й по стрелба, който ще потвърди удивителното ниво, което тя постигнала. Което ни води до трагичната кулминация на нашата история.

През ноември майката на Карл Спалтър, Мери Спалтър, умира. Умира сама при нещастен инцидент, който е често срещан – подхлъзва се и пада във ваната в комплекса за възрастни хора, където прекарва последните години от живота си. На погребалната служба в гробището „Уилоу рест“ Карл се изправя, за да произнесе реч. Ще чуете как според очевидци той прави крачка-две, внезапно залита напред и се стоварва с лице на земята. Не помръдва. Всички помислили, че се е подхлъзнал и че е изпаднал в безсъзнание от удара. След секунди обаче някой вижда струйката кръв, стичаща се от слепоочието му – тънка кървава следа, излизаща от малка дупчица. Последвалият медицински преглед потвърждава това, което първият разследващ екип подозира – че Карл е прострелян от мощна пушка малък калибър.

Ще чуете показанията на полицейските експерти, които ще направят възстановка на стрелбата. Според тях куршумът е изстрелян от прозореца на апартамент на приблизително петстотин метра от мястото, където е била жертвата. Ще видите карти, снимки и скици, илюстриращи точно как е било извършено това. Всичко ще бъде пределно ясно и очевидно – каза той с успокояваща усмивка и погледна часовника си, преди да продължи.

Разходи се напред и назад пред съдебните заседатели.

– Този апартамент, дами и господа, е бил собственост на компанията за недвижими имоти „Спалтър“. Апартаментът, от който е изстрелян куршумът, е бил пуст, пред ремонт, както повечето апартаменти в сградата. Обвиняемата е имала лесен достъп до ключовете. Ще чуете разбиващи показания, че Кей Спалтър... – спря и посочи към жената на масата, която бе обърната с профил към камерата, – че Кей Спалтър не само е била в сградата сутринта на стрелбата, но е била в апартамента, от който е изстрелян куршумът – по същото време, когато е бил прострелян Карл Спалтър. Нещо повече, ще чуете показания от очевидци, че е влязла в празния апартамент сама и си е тръгнала сама.

Млъкна и сви рамене, сякаш фактите по делото бяха толкова очевидни, че повече нямаше какво да се каже. Но все пак намери.

– Обвинението е „опит за убийство“. Но какво означава този законов термин? Помислете за следното: В деня, преди да бъде прострелян, Карл е бил пълен с живот, пълен с енергия и амбиции. В деня след стрелбата... Е, просто го погледнете. Погледнете добре мъжа, заклещен в тази количка, подпиран и крепен от метални шини и гумени ремъци, защото мускулите, които би трябвало да извършват това, са безполезни. Погледнете в очите му. Какво виждате? Мъж, толкова увреден от ръката на злото, че би предпочел да е мъртъв. Мъж, толкова съсипан от предателството на любимата си, че би предпочел да не се бе раждал.

Отново гласът извън кадър:

– Възразявам!

Съдията се прокашля.

– Приема се. – В гласа му се долавя предупредително ръмжене. – Господин Пискин, прекрачвате границата.

– Извинявам се, Ваша чест. Малко се увлякох.

– Съветвам ви да се въздържате повече.

– Да, Ваша чест. – След като се съсредоточи за миг, прокурорът се обърна отново към заседателите. – Дами и господа, тъжно е, че Карл Спалтър вече не може да се движи, да говори или да общува с нас по никакъв начин, но ужасът, запечатан в изражението на лицето му, казва, че той напълно осъзнава какво се е случило и че знае без никакво съмнение: в света съществува чисто зло. Запомнете, когато признаете Кей Спалтър за виновна в опита за убийство – както знам, че ще стане, – това, което виждате пред себе си, да, това е истинският смисъл на тази суха фраза „опит за убийство“. Този мъж в инвалидна количка. Този живот, разбит без никаква надежда за възстановяване. Погубеното щастие. Реалността, твърде ужасяващата, за да се опише с думи.

– Възразявам! – обади се гласът.

– Господин Пискин – изръмжа съдията.

– Приключих, Ваша чест.

Съдията обяви половин час почивка и повика прокурора и адвоката в кабинета си.

Гърни пусна записа отново. Никога не беше виждал подобна встъпителна реч. По емоционалността и съдържанието си бе много по-близка до заключителна реч. Но той познаваше Пискин по репутация и човекът определено не беше аматьор. Каква беше целта му? Да се държи така, сякаш осъждането на Кей Спалтър е неизбежно, че играта е свършила, преди да е започнала? Толкова ли беше сигурен в себе си? И ако това беше само встъпителната му реч, как щеше да надмине обвинението с „чистото зло“?

Като стана дума за това, искаше му се да види изражението на Карл Спалтър, което Пискин бе споменал на заседателите, но камерата не го бе уловила. Запита се дали в купищата материали, предоставени му от Хардуик, има снимка на жертвата. Вдигна листа с указанията, търсейки подсказка.

Може би не беше случайно, но това бе втората тема.

Номер 2: Виж щетите. Папката от процеса, третата снимка. Всичко е в тези очи. Не искам никога да виждам това, което е предизвикало изражението на лицето му.

Минута по-късно Гърни държеше снимка на мъж – виждаха се само лицето и раменете му. Дори с предварителната подготовка, ужасът в очите на Спалтър беше шокиращ. Финалният изблик на Пискин не е бил преувеличен.

В тези очи наистина личеше осъзнаване на някаква кошмарна истина – реалност, която, както бе казал прокурорът, бе твърде ужасна, за да се опише с думи.

Глава 5 Кръвожадни невестулки

Стържещото скърцане на френския прозорец от дясната страна, отварящ се с плъзгане, пробуди Гърни от сюрреалистичния сън, който му се изплъзна веднага щом отвори очи. Беше се излегнал в едно от двете кресла до камината в дневната, а документите по случая „Спалтър“ бяха разпилени на масичката за кафе. Светлината, навлизаща през отворения прозорец, носеше издайническите следи на отиващата си зора.

Силуетът на стоящата на прага Мадлин, която вдишваше студения застинал въздух, се очертаваше на фона на небето.

– Чуваш ли го?

– Кого? – Гърни потърка очи и се опита да изпъне тялото си.

– Хорас. Ето го пак.

Гърни се заслуша апатично за кукуригането на младия петел, но не успя.

– Ела до прозореца и ще го чуеш.

За малко да отвърне, че му е все тая дали ще го чуе или не, но осъзна, че това ще бъде лошо начало на деня. Надигна се от креслото и отиде при нея.

– Ето – каза Мадлин. – Сега го чуваш, нали?

– Така мисля.

– Ще го чуваме много по-лесно – каза весело Мадлин, сочейки към тревата между полянката с аспарагуси и голямото ябълково дърво, – след като построим кокошарника там.

– Несъмнено.

– Правят го, за да маркират територията си.

– Хм...

– За да предупредят другите петли и да им заявят: „Това е моят двор, бях първи“. Харесва ми.

– Кое ти харесва?

– Звукът, кукуригането...

– О, да. Много... провинциално.

– Не съм сигурна, че искам много петли, но да имаш един е много приятно.

– Добре.

– Хорас. Отначало не бях сигурна за името, но сега ми се струва идеално за него. Не мислиш ли?

– Предполагам.

Истината бе, че името Хорас по някаква странна причина му напомняше за името Карл. А в мига, в който името Карл се появи в съзнанието му, изплува и споменът за поразените очи от снимката, очи, които сякаш се взираха в демон.

– А другите три имена – Хъфи, Пуфи и Флъфи – мислиш ли, че са прекалено глупави?

На Гърни му бяха нужни няколко секунди, за да се съсредоточи отново.

– Прекалено глупави за кокошки?

Тя се разсмя и сви рамене.

– Щом построим малката им къщичка с хубава ограда и достатъчно място за тичане на открито, ще можем да ги преместим от задушната плевня.

– Да – отвърна Гърни, но липсата на ентусиазъм беше очевидна.

– И ще направиш оградата много здрава, нали, за да не влизат хищници?

– Да.

– Директорът на клиниката загуби една от своите червени кокошки от породата Роуд Айлънд миналата седмица. В един миг е била там, в следващия – я нямало.

– Това е рискът да ги пускаш навън.

– Не и ако построим хубава ограда на кокошарника. Ще могат да са навън, да тичат из тревата, което им е любимо занимание, и пак ще са в безопасност. И ще е толкова забавно да ги гледаш. Точно там – тя посочи с показалец към мястото, което бе избрала.

– И какво е станало според него с липсващата кокошка?

– Нещо я грабнало и я отнесло. Най-вероятно койот или орел. Почти е сигурен, че е орел, защото при такава суша като това лято, те започват да търсят и друга плячка освен риба.

– Хм...

– Каза, че ако ще правим кокошарник, трябва да поставим телена мрежа отгоре и да я вкараме поне на петнайсет сантиметра под земята. Иначе разни неща могат да се вмъкват под нея.

– Неща?

– Спомена невестулки. Очевидно са наистина отвратителни.

– Отвратителни?

Мадлин се намръщи.

– Каза, че когато невестулка се промъкне в кокошарника, тя… отхапва главите – на всички кокошки...

– Не ги изяжда? Само ги убива?

Мадлин кимна, устните й бяха здраво притиснати, а на лицето й беше изписана дълбока тъга и съчувствие.

– Обясни ми, че щом опита кръв, невестулката изпада в някаква странна лудост. Щом усети вкуса й, не може да спре, докато не убие всички кокошки.

Глава 6 Мравки

Малко след изгрев, след като реши, че е демонстрирал достатъчно усърдие по отношение на проблема с кокошките, като направи скица на конструкцията на кокошарника, Гърни избута встрани бележника и се настани на масата в кухнята за втората си чаша кафе.

Когато Мадлин се присъедини към него, той реши да й покаже снимката на Карл Спалтър.

От работата си като консултант в местния кризисен център за психични проблеми, тя беше свикнала да наблюдава крайни негативни емоции – паника, гняв, притеснение, отчаяние. Въпреки това очите й се разшириха от изненада при вида на стряскащото изражение на Спалтър.

Остави снимката на масата, после я избута още няколко сантиметра по-далеч.

– Той знае нещо – каза тя. – Нещо, което не е знаел, преди съпругата му да го простреля.

– Може би не го е направила тя. Според Хардуик случаят срещу нея е изфабрикуван.

– Вярваш ли му?

– Не знам.

– Значи може да го е направила, а може и да не е. Но Хардуик не се интересува от това, нали?

Гърни беше изкушен да спори с нея, защото не му хареса положението, в което го поставяше твърдението й. Вместо това просто сви рамене.

– Интересува се от това обжалването на присъдата й да е успешно.

– Това, от което наистина се интересува, е да получи реванш и да накара бившите си работодатели да се пръснат от яд.

– Знам.

Тя наклони глава и го изгледа така, сякаш се канеше да го попита защо позволява да бъде вкарван в такава измамна схема и в подобно цинично начинание.

– Не съм му обещал нищо. Но трябва да призная – каза той, като посочи към снимката на масата, – че съм любопитен за това.

Мадлин присви устни, обърна се към отворения прозорец и се загледа в прозрачната лека мъгла, пронизвана от падащите косо лъчи на ранното сутрешно слънце.

После нещо в края на каменната площадка, точно отвъд прага на вратата, привлече вниманието й.

– Върнали са се – каза тя.

– Кой? Какво?

– Мравките дърводелци¹.

– Къде са?

– Навсякъде.

– Навсякъде?

Мадлин отвърна с благ тон, в контраст с неговото нетърпение.

– Ето там. И тук. По первазите. Покрай шкафовете. И около мивката.

– Защо, по дяволите, не си ми казала?

– Току-що ти казах.

Гърни се канеше да влезе в спор за подмолния начин за поднасяне на информацията, но разумът му надделя и каза само:

– Мразя проклетите гадини.

И наистина ги мразеше. Дърводелските мравки бяха термитите на Кетскилс и на другите студени места – изгризваха вътрешността на дъските и гредите и в мрака мълчаливо превръщаха поддържащите структури на солидни домове в стърготини. Всеки месец службата за изтребване на вредителите пръскаше основите и понякога изглеждаше, че са спечелили битката. Но после първо се завръщаха мравките разузнавачи, а след това настъпваха и легионите дърводелци...

За момент забрави за какво говореха с Мадлин преди споменаването на мравките. Когато си спомни, го обзе подозрителното чувство, че е бил разсеян нарочно, за да не сподели решението си.

Опита се да бъде максимално откровен.

– Виж, разбирам опасността и мотивите зад действията на Хардуик, които определено са лишени от благородство. Но смятам, че съм му длъжник. Неголям, но все пак му дължа нещо. А и може би една невинна жена е била осъдена въз основа на доказателства, фалшифицирани от мръсно ченге. Не обичам мръсните ченгета.

Мадлин го прекъсна.

– На Хардуик не му пука дали тя е невинна. За него това е без значение.

– Знам. Но аз не съм Хардуик.

¹ Вид мравки, които обикновено изграждат жилищата си във влажна дървесина и въпреки че не се хранят с дърво, могат да нанесат големи разрушения на дървените постройки. – б. р.

Глава 7 Мик Задника

– Значи всички смятали, че се е спънал, докато не открили куршума в мозъка му? – попита Гърни.

Седеше на мястото до шофьора в ръмжащия понтиак на Хардуик – не беше превоз, който обичайно би избрал, но пътуването от Уолнът Кросинг до женския поправителен център в Бедфорд Хилс щеше да отнеме около три часа според Гугъл и му се стори добра възможност да зададе въпросите си.

– Малката кръгла дупка в слепоочието му определено е била ясна следа – каза Хардуик. – Но скенерът не оставил никакво съмнение. Впоследствие хирургът извадил по-голямата част от куршума.

– Бил е „220 Суифт“? – Гърни бе успял да прегледа половината от стенограмата на процеса и една трета от папката с досието по случая, преди Хардуик да го вземе, и искаше да е сигурен във фактите.

– Аха. Най-бързият куршум в света. Най-равната траектория в този бизнес. Сложи го в точното оръжие с точния мерник и можеш да пръснеш главата на катерица на петстотин метра разстояние. Прецизна работа. Нищо не може да се сравни с него. Добави и заглушител и имаш...

– Заглушител?

– Да. Затова никой не е чул изстрела. И заради фишеците.

– Фишеците?

Хардуик сви рамене.

– Свидетели са чули между пет и десет комплекта парти бомбички да гърмят онази сутрин. Някъде в посоката на сградата, от която е дошъл изстрелът. Последните са гръмнали по времето, когато е прострелян Спалтър.

– Откъде знаят коя е била сградата?

– От възстановката на сцената. Свидетелските показания за мястото на жертвата, когато е простреляна. И от последвалото обикаляне от врата на врата за възможни източници на информация.

– Но отначало никой не е разбрал, че Спалтър е прострелян, нали?

– Само видели как пада. Както вървял към подиума до гроба, бил гръмнат в лявото слепоочие и се проснал напред. В онзи момент лявата му страна била изложена към един празен парцел от гробището, към реката, оживената градска магистрала и отвъд нея – редица от отчасти необитаеми жилищни сгради, собственост на фамилията Спалтър.

– Как са открили от кой апартамент е стреляно?

– Много лесно. Тя... имам предвид стрелеца... както и да е... е оставил оръжието, монтирано върху хубав триножник.

– С мерника?

– Цял-целеничък отгоре.

– И заглушителят?

– Не. Той е бил свален.

– Тогава откъде знаят...

– Краят на цевта е бил модифициран, за да се постави заглушител. А и само фишеците не биха могли да прикрият гърмежа на незаглушен „220 Суифт“. Страшно мощен патрон.

– А ако беше само заглушителят, той щеше да се справи със звуковата вълна от дулото, но свръхзвуковата детонация пак щеше да се чуе много ясно. Което обяснява необходимостта от фишеците. Всичко това насочва към внимателен подход и подробно планиране. Така ли са го разглеждали в делото?

– Така би трябвало, но казва ли ти някой как са го разбрали те? Изобщо не е споменавано по време на процеса. Много неща не са споменати.

– Но защо да оставя пушката и да маха заглушителя?

– Нямам никаква идея. Освен ако не е бил от онези суперсложни, дяволски усъвършенствани механизми за по пет хиляди долара – прекалено добри и скъпи, за да ги зарежеш просто така?

На Гърни му е трудно да преглътне подобна трактовка.

– От всички начини, по които една отмъстителна съпруга би могла да убие мъжа си, обвинението е решило да твърди, че Кей Спалтър е избрала най-сложния, най-скъпия и изискващ най-сложните технологии...

– Дейви, момчето ми, не е нужно да убеждаваш мен, че обвинението мирише. Знам, че мирише – направо смърди. В него има повече дупки, отколкото по ръката на стар наркоман. Затова го избрах за първия си случай. Има огромен потенциал за обръщане на присъдата.

– Добре. Значи е имало заглушител, който е бил свален. Предполага се от стрелеца.

– Правилно.

– И не са оставени отпечатъци по нищо.

– Никакви отпечатъци, никакви следи. Явно е работено с ръкавици.

– А онова мръсно ченге не е ли подставило нещо в апартамента на Кей Спалтър, за да я уличи?

– Тогава не е я познавал. Решил е да я натопи едва когато я срещнал и решил, че я мрази и че точно тя трябва да е „стрелецът“.

– Той е главният разследващ, споменат в досието, нали? Старши следовател Майкъл Клемпър?

– Мик Задника – това е нашето момче. Обръсната глава, малки очички, широки рамене. Темперамент като на ротвайлер. Маниак на бойни изкуства. Обича да чупи тухли с юмруци, особено пред хора. Много, много гневен мъж. Което ни води отново до настоящия проблем. Мик Задника се развел преди няколко години. От най-грозните разводи. Мик... Е, сега стигаме до някои... не особено благонадеждни слухове. Клюки, мълви, територията на бракоразводните адвокати. Разбираш за какво говоря?

Гърни въздъхна.

– Давай, Джак.

– Според слуховете съпругата на Мик имала вземане-даване с влиятелен човек от организираната престъпност, с когото се запознала, защото Мик – според мълвата – също си имал вземане-даване с въпросната личност. – Хардуик направи пауза. – Виждаш ли какъв е проблемът?

– Виждам няколко.

– Мик разбрал, че тя се чука с голямата клечка, но това го поставило пред голяма дилема. Все пак никой не иска да отваря торба с лайна в съда, нито пък където и да е другаде. Така че не могъл да предприеме никакви законови стъпки. Сред приятели обаче говорел как иска да удуши кучката, да й извие главата и да нахрани с нея кучето. Очевидно от време на време го е казвал и лично на нея. В един от тези случаи тя направила запис, на който се вижда как той – след няколко питиета – й описва особено образно как ще хвърли някои определени части от тялото й на своя питбул. Познай какво станало след това?

– Ти ми кажи.

– На следващия ден жената заплашила да пусне записа в Ютюб и така да изпрати и кариерата, и бъдещата му пенсия директно в помийната яма, освен ако той не се съгласи да й даде много бърз и тих развод при нейните условия и с щедра издръжка.

Леката усмивка на Хардуик прикриваше някакво странно извратено възхищение.

– По това време убийствената омраза на стария Мик вече била започнала да избива като гноен цирей. С радост би я убил, независимо от връзката й с баровеца гангстер, ако тя не го била уверила, че ако нещо се случи с нея, записът ще залее интернет. Така че бил принуден да й даде развод. И пари. И оттогава ненавижда всяка жена, която дори смътно му напомня за бившата му съпруга. Мик винаги е бил докачлив. Но след като му наврели този развод в задника, се превърнал в 115 килограма чисто желание за отмъщение, тръгнало на лов за нови жертви.

– Казваш, че е натопил Кей Спалтър само защото се е чукала наляво-надясно като жена му?

– По-лошо. И по-налудничаво. Мисля, че сляпата му омраза към всяка жена, която прилича на неговата, го е накарала да повярва, че Кей Спалтър наистина е убила мъжа си и че е негов дълг тя да си плати за това. В неговия извратен и объркан ум тя е била виновна и той е бил решен да я накаже на всяка цена. Нямало да позволи още една невярна кучка да мине между капките. И ако за целта се налагало да полъжесвидетелства малко тук и да поизлъже малко там – какво толкова, мамка му?

– Твърдиш, че е психопат.

– Меко казано.

– И как точно си разбрал всичко това?

– Казах ти. Мик има доста врагове.

– Можеш ли да бъдеш по-конкретен?

– Човек, който е достатъчно близо до него, за да чува и да знае разни неща, ми сподели подробности за озлоблението му и за издънките в работата му – сведения от телефонните разговори, коментари за това и онова, реплики за жените по принцип и по-конкретно за жена му и Кей Спалтър. Очевидно Задника понякога се отнасял и не бил толкова предпазлив, колкото би трябвало да бъде.

– Този човек има ли си име?

– Не мога да ти кажа.

– Напротив – можеш.

– Няма начин.

– Чуй ме, Джак. Ако пазиш тайни от мен, нямаме сделка. Трябва да знам всичко, което знаеш ти. Всеки въпрос и всеки отговор. Това е сделката. Точка.

– Исусе, Дейви, не ме улесняваш...

– Нито пък ти.

Гърни погледна скоростомера и видя, че стрелката наближава 130 км в час. Челюстта на Хардуик бе здраво стисната. Както и ръцете му около волана. Мина минута, след което той каза просто:

– Ести Морено.

След още минута мълчание продължи:

– Тя работеше с Мик Задника от времето на развода му чак до края на делото „Спалтър“. Накрая успя да си издейства преместване – пак е в същия отдел, но с друг началник. Трябваше да приеме работа на бюро, която ненавижда. Но дори омразата й към бумащината е по-малка, отколкото тази към Задника. Тя е добро ченге. Умна е. Умее да слуша и да наблюдава. И е принципна. Ести има принципи. Знаеш ли какво ми каза за Мик?

– Не, Джак, какво?

– Каза ми: „Има карма. Когато направиш нещо гадно, някой ден то ще се върне да те ухапе по задника“. Ести е истински динамит! Споменах ли, че освен това е и пуерториканска сексбомба? И доста интелигентна. Интелигентна сексбомба. Трябва да я видиш с едно от онези кавалерийски кепета.

Хардуик се усмихна широко, а пръстите му забарабаниха в латино ритъм по волана.

Гърни мълча известно време, опитвайки се да осмисли обективно новата информация. Целта му бе да я попие цялата, но освен това да я задържи на известна дистанция, както се прави на местопрестъпление, когато оглеждаш детайлите, които могат да имат различни тълкувания.

Замисли се за странните очертания, които това дело бе започнало да приема в съзнанието му, включително ироничния паралел между присъдата на всяка цена, която бе искал Клемпър, и нейната отмяна на всяка цена, към която се стремеше Хардуик.

И двете му предоставяха достатъчно доказателства, че човекът не е рационално създание и че така наречената логика не е нищо повече от ярка фасада, прикриваща по-тъмни мотиви; опит страстта да бъде наметната с плащ от строги геометрични аксиоми.

Потънал в мисли, Гърни почти не забелязваше хълмовете и долините, през които минаваха – полюшващите се бурени, израснали по вълнистите хълмове; немощните фиданки; просторните полета от изсъхнали треви в зелено и жълто; слънцето, промушващо се през колебливата бледа мъгла; западналите ферми с техните плевни и силози, невиждали боя от десетилетия; тъжните селца край пътя, старите оранжеви трактори, ръждясалите рала и греблата за сено; старомодната и спокойна провинциална пустота, която бе гордостта и проклятието на окръг Делауеър.

Глава 8 Безсърдечната кучка

Далеч от песъчливата красота на икономически съсипаните, обезлюдени окръзи в централната част на щата Ню Йорк, северният окръг Уестчестър притежаваше нехайното очарование на старите пари. По средата на този като излязъл от картичка пейзаж женският изправителен център „Бедфорд Хилс“ изглеждаше абсолютно не на място – като бодливо прасе в изложба на домашни любимци.

Мястото напомни на Гърни за пореден път, че действителната охрана на затворите със строг охранителен режим е сложна система от многобройни видими и невидими детайли. От една страна, бяха високотехнологичните сензори и контролни системи. От друга страна – кулите на охраната, високите три метра и половина железни заграждения и режещата като бръснач телена ограда.

Със сигурност някой ден технологиите щяха да направят телената мрежа излишна. Но засега тя бе това, което най-видимо разграничаваше пространството отвън и онова вътре. Посланието й беше просто, агресивно и силно. Присъствието й лесно смазваше всеки опит за създаване на някаква атмосфера на нормалност – не че в затворите се правеха сериозни опити за нещо подобно. Всъщност Гърни подозираше, че мрежата отдавна няма практическа функция като възпираща преграда, а по-скоро предава послание.

Отвътре „Бедфорд Хилс“ бе същият като повечето затвори и поправителни центрове, които бе посещавал през годините. Изглеждаше толкова мрачен и неприветлив, колкото изискваше предназначението му. И въпреки хилядите и хиляди страници, изписани по темата за съвременната система за наказания, това предназначение – неговата същност – се свеждаше до едно-едничко нещо.

Той беше клетка.

Клетка с много ключалки, пропускателни постове и процедури, чиято цел бе стопроцентовата сигурност, че никой няма да влезе или да излезе от мястото без доказателство, че има право да го стори. От офиса на Лекс Бинчър бяха изпратили предупреждение, че Гърни и Хардуик са в списъка с одобрени посетители на Кей Спалтър и те влязоха без проблеми.

Дългата зала за посещения без прозорци, в която бяха вкарани, приличаше на всички подобни стаи в системата. Основната й отличителна черта бе нещо подобно на дълъг плот, минаващ по средата и разделящ стаята на две – страната на затворника и страната на посетителя, със столове и стигаща до гърдите бариера.

Пазачите стояха в двата края на помещението и имаха видимост върху цялата преграда, за да предотвратят евентуални опити за размяна на непозволени предмети. Стаята беше боядисана (не наскоро) в характерния за тези институции цвят, който бе по-скоро липса на цвят.

Гърни с облекчение видя, че има малко други посетители, така че можеха да застанат по-далеч от тях и да постигнат някакво уединение.

Жената, която бе вкарана в стаята от яката чернокожа пазачка, беше ниска и слаба, с тъмна коса, подстригана късо. Имаше фино носле, красиво оформени скули и плътни устни. Очите й бяха поразително зелени и под едното се виждаше малка синина. Изражението й беше напрегнато и правеше лицето й по-скоро стряскащо, отколкото красиво.

Гърни и Хардуик се изправиха, когато тя приближи. Хардуик заговори първи, втренчен в синината й.

– Исусе, Кей, какво е станало?

– Нищо.

– Не ми прилича на нищо.

В тона на Хардуик имаше леко престорена загриженост, която подразни Гърни.

– Всичко е наред, погрижиха се за това – каза тя небрежно. Говореше на Хардуик, но оглеждаше Гърни с неприкрито любопитство.

– Как точно и кой се погрижи? – настоя Хардуик.

Тя премигна нетърпеливо.

– Кристъл Рокс. Моята закрилничка – усмихна се с усмивка, в която определено нямаше радост.

– Лесбийката, която продава наркотици?

– Да.

– Май ти е голям фен.

– Фен е на тази, която си мисли, че съм.

– Харесва жени, убили съпрузите си?

– Направо ги обожава.

– Как ще се почувства, когато присъдата ти бъде отменена?

– Добре – стига да продължи да смята, че не съм невинна.

– Да, добре... това не би трябвало да е проблем. Невинността ти не е тема на това обжалване. Проблемът е честният процес и нашата цел е да докажем, че не ти е била предоставена възможност за такъв. Като стана дума, бих искал да те запозная с човека, който ще ни помогне да покажем на съдията точно колко несправедлив беше твоят процес. Кей Спалтър, представям ти Дейв Гърни.

– Господин Суперченге – каза тя саркастично, после млъкна, за да види реакцията му. Когато той не реагира по никакъв начин, продължи: – Чела съм за вас и вашите постижения. Много впечатляващо.

Не изглеждаше впечатлена.

Гърни се запита дали тези хладни оценяващи зелени очи изобщо някога изглеждат впечатлени.

– Приятно ми е да се запознаем, госпожо Спалтър.

– Кей – поправи го тя, но в гласа й нямаше и намек, че иска да скъси дистанцията. По-скоро държеше на малкото си име, защото искаше да се разграничи от омразната фамилия. Продължи да го оглежда, сякаш е стока, която обмисля да купи. – Женен ли си?

– Да.

– Щастливо?

– Да.

Тя като че ли обмисли малко по-дълго тази информация, преди да зададе следващия си въпрос.

– Вярваш ли, че съм невинна, Дейв?

– Вярвам, че слънцето изгря тази сутрин.

Устата й се изви в нещо подобно на полусекундна усмивка. Или пък бе просто тремор, предизвикан от цялата енергия, която това малко тяло задържаше в себе си.

– И какво се предполага, че означава това? Че вярваш само на очите си? Че си невъзмутим и непреклонен тип, който основава всичките си теории на фактите?

– Означава, че току-що те срещнах и нямам достатъчно впечатления, за да си съставя мнение, какво остава за вяра в нещо.

Хардуик се прокашля нервно.

– Може би е по-добре да седнем?

Докато заемаха местата си на малката маса, Кей Спалтър не откъсваше очи от Гърни.

– Е, какво ти е нужно да знаеш, за да си съставиш мнение дали съм невинна?

Хардуик се намеси, навеждайки се напред.

– Или дали си получила справедлив процес, което е истинският ни проблем в момента.

Тя пренебрегна думите му, все така втренчена в Гърни.

Той се отпусна назад и се вгледа в тези забележителни немигащи зелени очи. Нещо му подсказваше, че най-доброто встъпление е липсата на каквото и да е встъпление.

– Ти ли застреля Карл Спалтър или поръча да бъде застрелян?

– Не. – Думата излезе от устата й решително и бързо.

– Вярно ли е, че си имала извънбрачна връзка?

– Да.

– И че съпругът ти е разбрал за това?

– Да.

– И е смятал да се разведе с теб?

– Да.

– Разводът при тези обстоятелства би имал крайно негативен ефект върху икономическото ти състояние, нали?

– Абсолютно.

– Но по времето, когато е бил фатално ранен, съпругът ти все още не е бил взел окончателно решение за развода и не е бил променил завещанието си – така че ти все още си негов основен наследник. Така ли е?

– Да.

– Поиска ли от любовника си да го убие?

– Не. – На лицето й в се изписа изражение на погнуса, което веднага изчезна.

– Значи неговият разказ на процеса е пълна измислица?

– Да. Но не може да е негова измислица. Дарил беше спасител на басейна в клуба ни и така наречен „личен треньор“. Тяло за милион долара и мозък за два цента. Той просто изрецитира лъжите, които Клемпър му нареди да каже.

– Молила ли си бивш затворник на име Джими Флатс да убие съпруга ти?

– Не.

– Значи и неговият разказ на процеса е измислица?

– Да.

– Измислица на Клемпър?

– Предполагам.

– Беше ли в сградата, от която е дошъл изстрелът, в деня на стрелбата или преди това?

– Със сигурност не и в деня на стрелбата.

– Значи показанията на очевидците, че си била в сградата в същия апартамент, в който е намерено оръжието, също са измислица?

– Точно така.

– Щом не си била в същия ден, кога си била?

– Не знам. Месеци по-рано? Година? Била съм там общо два или три пъти – случайно, била съм с Карл и той се е отбивал да провери нещо, дали е свършена някаква работа. Такива неща...

– Повечето апартаменти там са празни, така ли?

– Да. „Недвижими имоти Спалтър“ плаща незначителни суми и купува сгради, които се нуждаят от мащабни възстановителни дейности.

– Апартаментите заключват ли се?

– Принципно да. Но понякога бездомниците успяват да се промъкнат вътре.

– Имала ли си ключове?

– Не и у себе си.

– В смисъл?

Кей Спалтър се поколеба за първи път.

– Има по един универсален ключ за всяка сграда. Знаех къде стоят.

– И къде са стояли?

Тя като че ли поклати глава – или пък беше просто почти незабележимо потрепване.

– Винаги съм мислела, че е глупаво. Карл носеше своя – за всички апартаменти – в себе си, но пазеше и по един скрит във всяка сграда. В сервизните помещения на мазетата. На пода, зад пеща за парното.

– Кой е знаел за скритите ключове освен вие двамата с Карл?

– Нямам представа.

– Все още ли са там, зад пещите?

– Предполагам.

Гърни замълча за няколко секунди, за да обмисли любопитния факт.

– Твърдиш, че си била с приятеля си по времето на стрелбата.

– Да. В леглото. – Погледът й не се откъсваше от Гърни, немигащ и безстрастен.

– Значи, когато той е свидетелствал, че е бил сам онзи ден, това също е лъжа?

– Да – отвърна тя със стиснати устни.

– И вярваш, че детектив Клемпър е манипулирал и режисирал тази сложна мрежа от лъжесвидетелствания... защото? Само защото му напомняш на неговата бивша съпруга?

– Това е теорията на приятеля ти – каза тя, посочвайки Хардуик. – Не е моя. Не се съмнявам, че Клемпър е задник, който мрази жените, но съм сигурна, че има и нещо повече от това.

– Например?

– Мафията.

– Казваш, че организираната престъпност е отговорна за...?

– За стрелбата по Карл. Да. Казвам, че звучи логично. По-логично от всичко друго.

– За стрелбата по Карл. Не е ли прекалено студен...

– Студен начин за описване на смъртта на съпруга ми ли? Абсолютно си прав, господин Суперченге. Не смятам публично да лея сълзи, за да докажа невинността си пред съдебните заседатели, пред вас или пред когото и да било другиго – погледна го предизвикателно Кей Спалтър. – Това прави нещата малко по-трудни, нали? Не е лесно да докажеш невинността на една безсърдечна кучка.

Хардуик потропа с пръсти по масата, за да привлече вниманието й.

После се наведе напред и повтори бавно, натъртвайки:

– Не е нужно да доказваме, че не си го направила. Невинността не е засегната в обжалването ти. Трябва само да докажем, че процесът е бил сериозно и нарочно прецакан от главния следовател по делото. И точно това ще направим.

Кей отново пренебрегна Хардуик и продължи да се взира в Гърни.

– Е? Каква е присъдата ти? Имаш ли мнение вече?

Гърни отговори с друг въпрос:

– Вземала ли си уроци по стрелба?

– Да.

– Защо?

– Защото мислех, че може да ми се наложи да стрелям по някого.

– По кого?

– По някого от мафията например. Имах лошо предчувствие за отношенията на Карл с тези хора. Знаех, че проблемите наближават и исках да съм готова.

Забележително, помисли си Гърни, търсейки дума, с която да опише дребното, дръзко и немигащо създание срещу себе си. И може би дори леко плашещо.

– Проблеми с мафията заради антипрестъпната политическа пропаганда на Карл и заради всички онези речи за „изметта на Земята“?

Тя го изгледа иронично и изсумтя.

– Не знаеш абсолютно нищо за Карл, нали?

Глава 9 Черната вдовица

Очите на Кей Спалтър бяха затворени и личеше, че мисли съсредоточено. Плътните й устни бяха присвити в тясна линия, главата – сведена, а дланите й бяха събрани под брадичката. Седеше така от другата страна на масата срещу Гърни и Хардуик поне две минути. Гърни предполагаше, че обмисля доколко да се довери на тези двама мъже, които не познаваше и които може би имаха свои скрити планове – но от друга страна, вероятно бяха последната й надежда за свобода.

Мълчанието й явно изнерви Хардуик. Тикът пак се появи в ъгълчето на устата му.

– Виж, Кей, ако имаш притеснения за нещо, кажи ги ясно, за да решим проблема...

Тя повдигна глава и го изгледа.

– Притеснения?

– Искам да кажа, ако имаш някакви въпроси...

– Ако имам въпроси, ще ги задам. – Обърна се отново към Гърни и се вгледа в него, изучавайки лицето и очите му. – На колко години си?

– Четиридесет и девет. Защо питаш?

– Не си ли прекалено млад за пенсия?

– И да, и не. Имам прослужени двайсет и пет години в нюйоркската полиция...

Хардуик го прекъсна.

– Всъщност той не се е пенсионирал. Просто е минал на друго ниво. Все още прави това, което винаги е правил. Откакто напусна отдела, реши три големи случая с убийства. Три големи случая за последните две години. Не бих нарекъл това истинско пенсиониране.

Упоритите и усърдни опити на Хардуик да го продаде, никак не допадаха на Гърни.

– Виж, Джак...

Този път Кей прекъсна Гърни.

– Защо го правиш?

– Кое?

– Защо се ангажираш със случая ми?

Беше му трудно да измисли отговор, който би могъл да й даде. Накрая каза:

– От любопитство.

Хардуик отново подскочи.

– Дейви е роден следовател, невероятен аналитик – може да стигне до сърцевината на всичко. Потъва в случая. Той е гениален. Маха пласт след пласт от главата лук, докато стигне до истината. Когато казва „любопитство“, има предвид много повече...

– Не ми казвай какво има предвид. Той е тук. Аз съм тук. Нека говори сам. Последния път чух какво казахте ти и твоят приятел адвокатът. – Размърда се на стола си, после насочи вниманието си към Гърни. – Сега искам да чуя какво ще кажеш ти. Колко ти плащат те за работата по случая?

– Кой?

Тя посочи към Хардуик.

– Той и адвокатът му – Лекс Бинчър от „Бинчър, Фен и Бласкет“.

Произнесе името така, сякаш беше гадно на вкус, но необходимо лекарство.

– Не ми плащат нищо.

– Не ти плащат?

– Не.

– Но очакваш да получиш заплащане в бъдеще, ако усилията ви доведат до желания резултат?

– Не, не очаквам.

– Не очакваш. Тогава защо го правиш, като изключим онова за обелването на лука?

– Дължа услуга на Джак.

– За какво?

– Помогна ми със случая „Добрия пастир“. Аз му помагам с този.

– Любопитство. Отплата. Какво още?

Какво още? Гърни се запита дали тя наистина знае, че има и трета причина. Облегна се назад в стола си, замисляйки се за миг какво да каже. После заговори тихо.

– Видях снимка на покойния ти съпруг в инвалидната количка, очевидно направена няколко дни преди смъртта му. Снимката беше основно на лицето му.

Кей най-после показа някакъв признак на емоционална реакция. Зелените й очи се разшириха, а кожата й леко побледня.

– И какво за нея?

– Погледът в очите му. Искам да знам какво го е предизвикало.

Тя прехапа долната си устна.

– Може би е... това е начинът, по който гледа човек, когато знае, че ще умре.

– Не мисля. Виждал съм много хора да умират. Застреляни от наркодилъри. От непознати. От роднини. От ченгета. Но никога досега не съм виждал такова изражение на нечие лице.

Кей си пое дълбоко дъх и издиша шумно, потрепервайки.

– Добре ли си? – попита Гърни. Беше наблюдавал стотици, може би хиляди преструвки и фалшиви емоции в кариерата си. Но тази изглеждаше истинска.

Тя затвори очи за секунда, после ги отвори.

– Прокурорът каза на заседателите, че лицето на Карл изразява отчаянието на мъж, който е бил предаден от някого, когото е обичал. Това ли си мислиш? Че това е поглед на човек, чиято жена е искала той да умре?

– Мисля, че е възможно. Но не е единствената възможност.

Кей кимна леко.

– И последен въпрос. Твоят приятел постоянно ми повтаря, че успехът на обжалването няма нищо общо с факта дали наистина съм застреляла Карл или не. Трябвало просто да се докажат „съществени пропуски по време на процеса“. Така че, кажи ми нещо. За теб лично има ли значение дали съм виновна или невинна?

– За мен това е единственото, което е от значение.

Погледът на Кей не се откъсна от неговия дълго време, после тя се прокашля, обърна се към Хардуик и заговори с друг глас – по-звънлив, по-ведър.

– Добре. Имаме сделка. Накарай Бинчър да ми прати споразумението за подпис.

– Ще го направя – каза Хардуик, като кимна бързо и сериозно, едва успявайки да прикрие въодушевлението си.

Кей изгледа Гърни с подозрение.

– Защо си ме зяпнал така?

– Впечатлен съм от начина, по който вземаш решения.

– Вземам решения, когато инстинктът и разумът ми са на едно мнение. Какъв е следващият въпрос в твоя списък?

– По-рано каза, че не знам нищо за Карл. Осветли ме.

– Откъде да започна?

– С нещо, което ти се струва важно. Например с това дали Карл е бил замесен в нещо, което би могло да доведе до убийството му.

Тя го стрелна с бърза, горчива усмивка.

– Не се изненадах, че беше убит. Единствената изненада беше, че не стана по-рано. Причината за смъртта му беше неговият живот. Карл беше амбициозен. Луд от амбиция. Болен. Наследил е този ген от баща си, отвратително влечуго, което би погълнало целия свят, стига да можеше.

– Когато казваш „болен“, какво имаш предвид?

– Неговата амбиция го унищожаваше. Повече, по-голямо, по-хубаво. А как го постига – нямаше никакво значение. За да получи това, което искаше, се забъркваше с хора, с които е по-добре да нямаш нищо общо. А когато си играеш с гърмящи змии... – Кей млъкна, очите й заискриха гневно. – Толкова е нелепо, че съм затворена в този зоопарк. Аз бях тази, която го предупреждаваше да стои далеч от хищниците. Аз му казвах, че се надценява и действа необмислено, че ще бъде убит. Е, той не ми обърна внимание и беше убит. А аз съм осъдена за това.

Погледна Гърни с изражение, което казваше: Каква шибана шегичка е животът, а?

– Имаш ли представа кой го е застрелял?

– Това е другата малка ирония. Човекът, без чието одобрение не става нищо в Горен Ню Йорк – с други думи, змията, която или е заповядала да гръмнат Карл, или поне се е съгласила с това, тази змия е била в дома ни три пъти. Можех да го гръмна лично във всеки един от тези случаи. Всъщност третия път почти бях готова да го направя. Знаеш ли какво? Ако го бях направила тогава, когато имах възможност, Карл нямаше да е мъртъв сега и аз нямаше да съм тук. Схващаш ли картинката? Бях осъдена за убийство, което не съм извършила – за убийство, което трябваше да направя, но не успях.

– Как се казва?

– Кой?

– Змията, която е трябвало да убиеш.

– Дони Ейнджъл. Известен и като Гърка. Или като Адонис Ангелидис. Три пъти имах шанса да го гръмна. Три пъти го пуснах да си отиде.

Посоката, в която бе поел разказът, забеляза Гърни, разкриваше друга страна от Кей Спалтър. Вътре в това умно, поразително и крехко създание се криеше нещо ледено.

– Да се върнем малко назад – каза Гърни, защото искаше да придобие по-ясна представа за света, в който бяха живели двамата Спалтър. – Разкажи ми повече за бизнеса на Карл.

– Мога да ти кажа само това, което знам. А то е върхът на айсберга.

През следващия половин час Кей им разказа не само за бизнеса на Карл и необичайната му корпоративна структура, но и за странното му семейство.

Баща му, Джо Спалтър, беше наследил компанията за недвижими имоти от своя баща. Компанията „Спалтър“ придобила голям дял от пазара в Горен Ню Йорк, включително половината сгради с апартаменти в Лонг Фолс – и то преди Джо да прехвърли бизнеса на двамата си сина, Карл и Джона, в края на живота си.

Карл бил копие на Джо, абсолютно му съперничел по амбиция и алчност.

Джона приличал на майка им, Мери, вманиачена привърженичка на множество безнадеждни каузи. Джона бил наивен мечтател, харизматичен ню ейдж последовател, насочен към духовното. Както Кей се изрази: „Карл искаше да притежава света, а Джона да го спаси“.

Според баща им Карл притежавал всичко необходимо, за да „измине целия път“ до най-богатите мъже на Америка – може би дори в света. Лошото било, че Карл бил толкова неконтролируем, колкото и безскрупулен. Бил готов да направи всичко, за да получи това, което желае. Като дете веднъж подпалил съседското куче, за да отвлече вниманието на стопанина му и да открадне видеоигра.

И това не бил единственият случай на лудост в живота му. Подобни неща се случвали често.

Джо, който бил също толкова безскрупулен като него, смятал тази черта за потенциален проблем. Не че му пукало за подпаленото куче или за кражбата. Притеснявала го липсата на предпазливост, липсата на способност за оценка на риска. Решението на проблема било да обвърже Карл и Джона в семейния бизнес. Джона трябвало да внася умереността, нотката на предпазливост, която липсвала у Карл. Движещият механизъм за тази на пръв поглед благотворна комбинация било едно непробиваемо законово споразумение, което и двамата подписали, когато Джо им прехвърлил корпорацията. Цялата тази подготовка била направена, за да е сигурно, че в компанията не могат да се вземат важни решения, да се предприемат действия или да се правят промени, без да е получено едновременно одобрение и от Карл, и от Джона.

Но фантазиите на Джо за обединяването на противоположните характери и нагласи на двамата му синове в една непобедима сила, водеща към бъдещи успехи, така и не се осъществили. От всичко това произлязъл само гигантски конфликт, криза за „Недвижими имоти Спалтър“ и растяща неприязън между братята. Това тласнало Карл към политиката като алтернативен път за сдобиване с власт и пари и към тайната помощ на хората от организираната престъпност, а Джона поел по пътя на религията и на голямата си цел – създаването на своята Киберкатедрала, за което разчитал на помощта на майка им, която Джо бил оставил отлично обезпечена финансово.

Майката, на чието погребение Карл бил смъртоносно ранен.

Когато Кей най-после приключи със сагата на семейство Спалтър, първи проговори Гърни.

– Значи антипрестъпната партия на Карл и „изметта на Земята“ са били просто....

Тя довърши мисълта му:

– Лъжа, преструвка. Какво по-добро прикритие за политик, който си ляга с мафията, от образа на най-нахъсания борец срещу престъпността?

Гърни кимна, докато се опитваше да осмисли сапунената опера, която бе претърпяла интересен обрат.

– Значи твоята теория е, че Карл е имал някакъв сблъсък с този Ейнджъл? И това е причината да го убият?

– Ейнджъл е най-опасният играч от всички. Карл няма да е първият, нито дори десетият от бизнес сътрудниците на Ейнджъл, намерили скоропостижно смъртта си. В определени кръгове се говори за това как Гърка винаги слага само две предложения на масата за преговори: „Направи го по моя начин. Или ще ти пръсна шибаната глава“. Обзалагам се на каквото поискаш, че Карл е отказал да направи нещо по начина на Дони. И свърши с пръсната глава, нали?

Гърни не отговори. Все още се опитваше да разбере коя бе всъщност тази брутално несантиментална жена.

– Между другото – добави тя – трябва да погледнеш някои снимки на Карл, направени преди всичко това да се случи.

– Защо?

– За да разбереш някои неща за него. Карл беше роден за политиката. Беше продал душата си на дявола. Но усмивката му бе подарък от Рая.

– Защо не го напусна, когато нещата са загрубели?

– Защото съм повърхностна малка златотърсачка, пристрастена към властта и парите.

– Така ли?

Отговорът й беше прекрасна, загадъчна усмивка.

– Имаш ли още въпроси?

Гърни се замисли.

– Да... Какво, по дяволите, е „киберкатедрала“?

– Още една от религиите, освободени от присъствието на Бог. Напиши името в някоя търсачка и ще намериш повече информация, отколкото ти се е искало. Нещо друго?

– Карл или Джона имат ли деца?

– Джона – не. Прекалено духовен е за това. Карл има една дъщеря от първия си брак. Смахната уличница. – Думите на Кей бяха казани съвсем спокойно, безстрастно, сякаш описваше момичето като „старателна студентка“.

Гърни премигна стреснато при този контраст в описанията.

– Ще ми разкажеш ли повече?

Кей сякаш се канеше да го стори, после поклати глава.

– По-добре да провериш сам. По тази тема не съм много обективна.

След още няколко въпроса и отговора и след уточняване на часа за следващото обаждане по телефона за обмен на информация Хардуик и Гърни се надигнаха да си ходят. Хардуик се загледа отново в насинената буза на Кей.

– Сигурна ли си, че си добре? Познавам един човек тук. Може да те наглежда, може би да те отдалечи от голямото меле за известно време.

– Казах ти, имам си закрила.

– Не разчиташ ли прекалено много на тази Кристъл?

– Кристъл има як и здрав гръб. И не само. А и моят прякор помага. Споменах ли го? Тук, в зоопарка, такъв прякор е знак за голямо уважение.

– Какъв прякор?

Тя оголи зъбите си в бърза, смразяваща усмивка.

– Черната вдовица.

Глава 10 Смахнатата уличница

След като оставиха „Бедфорд Хилс“ зад гърба си и се насочиха към моста „Тапан Зий“, Гърни повдигна въпроса, който не му даваше мира.

– Останах с впечатление, че знаеш някои важни неща за този случай, които не си ми споменал.

Хардуик увеличи скоростта и подмина един бавно движещ се миниван с изражение на погнуса.

– Очевидно не отива никъде и му е все едно кога ще пристигне. Ако имах булдозер, с удоволствие щях да бутна мързеливия му задник в канавката.

Гърни чакаше.

Накрая Хардуик отговори на въпроса.

– Имаш описанието на случая, картите са на масата – основните моменти, главните участници. Какво още искаш, мамка му?

Гърни се замисли за думите му, за тона, с който бяха казани.

– Ето сега вече приличаш на себе си, за разлика от по-рано тази сутрин.

– И какво означава това, мамка му?

– Сам се сети. Помни, че мога да се откажа от случая, което и ще направя, ако не остана с чувството, че знам всичко, което знаеш и ти за делото „Спалтър“. Няма да ви бъда пионка само за да може адвокатът ти да накара тази жена да подпише документите, които са ви нужни. Как каза, че му е името?

– Успокой се! Не се нервирай. Името му е Лекс Бинчър. Ще се срещнеш с него.

– Виждаш ли, Джак, това е проблемът.

– Какъв е проблемът?

– Ти предполагаш разни неща.

– Предполагам?

– Предполагаш, че вече съм се качил на борда.

Хардуик се втренчи съсредоточено и намръщено в пустия път пред него. Тикът се върна.

– А не си ли?

– Може би и да съм, може и да не съм. Работата е там, че аз ще ти кажа, когато взема решение.

– Ясно. Добре.

В колата настана тишина, която не бе нарушена, докато не преминаха Хъдсън и не поеха на запад по магистрала 287.

По време на пътуването Гърни разсъждаваше какво точно го бе притеснило и стигна до извода, че проблемът не беше Хардуик. Беше неговата собствена нечестност. Всъщност той вече беше на борда. Имаше някои моменти в делото – освен стряскащата снимка на Карл Спалтър, които бяха събудили интереса му.

Но се преструваше, че не е решил. И тази преструвка бе свързана по-скоро с Мадлин, отколкото с Хардуик. Преструваше се – и по този начин й показваше, че подхожда към случващото се рационално и обмисля някакви обективни критерии, когато – ако трябваше да е честен – изобщо не беше така. Включването му вече не беше въпрос на рационален избор – не повече, отколкото идеята, че е възможно да избере дали да е подвластен на гравитацията.

Истината бе, че нямаше нещо, което да привлича вниманието и любопитството му повече от заплетен случай на убийство. Понякога можеше да си измисли всякакви оправдания. Можеше да си каже, че всичко е заради справедливостта. Заради тежкия баланс в общата схема на събитията. Заради борбата в името на онеправданите. Заради кръстоносния поход в търсене на истината.

Друг път си даваше сметка, че става дума единствено за високия залог от разгадаването на загадката, за обсесивно-компулсивно желание да събере всички парченца на пъзела. За интелектуална игра и състезание на ума и волята. За игрално поле, на което той може да надвие всички.

После идваше ред на мрачното предположение на Мадлин: възможността да е привлечен от самия риск, възможността част в него самия, изпълнена със себеомраза, да го тласка сляпо в орбитата на смъртта.

Съзнанието му отхвърляше тази вероятност, а сърцето му се вледеняваше, щом помислеше за нея.

Но в крайна сметка той не вярваше на нищо, което би могъл да си помисли или да каже, когато ставаше дума за основния въпрос в неговата професия – „защо?“. Това бяха просто идеи, етикети, които понякога използваше за удобство.

Дали някой етикет можеше да улови и да предаде същността на гравитационното привличане?

Не можеше да каже.

Основното бе следното: Колкото и да обмисляше и да проточваше във времето, той просто не би могъл да остане встрани от предизвикателство като делото „Спалтър“, както алкохоликът не би могъл да се откаже от чашата мартини след първата глътка.

Внезапно се почувства ужасно изтощен и затвори очи.

Когато ги отвори, за миг зърна пред себе си водохранилището „Пипактон“. Което означаваше, че са минали през Кат Холоу и вече са в окръг Делауеър, на по-малко от двайсет минути от Уолнът Кросинг. Нивото на водата в хранилището бе потискащо ниско, резултат от сухото лято – от онези лета, които водят до мрачна и безцветна есен.

Мислите му се насочиха отново към срещата в затвора „Бедфорд Хилс“.

Погледна към Хардуик, който очевидно бе потънал в собствените си тревожни мисли.

– Е, кажи ми, Джак, какво знаеш за „смахнатата уличница“ – дъщерята на Спалтър?

– Очевидно си пропуснал онази страница в стенограмата на процеса, в която тя свидетелства, че е чула Кей да говори с някого по телефона в деня, преди да прострелят Карл. Казала, че всичко е уредено и че след двайсет и четири часа проблемите й ще са решени. Името на прекрасната млада дама е Алиса. Мисли с добро за нея. Развратът й може да се окаже ключът, който ще отвори вратата на килията на нашата клиентка.

Хардуик караше със сто километра в час по лъкатушеща отсечка на пътя с ограничение седемдесет. Гърни оправи колана си.

– Ще ми кажеш ли защо?

– Алиса е на деветнайсет, красива като филмова звезда и същинска отрова. Казаха ми, че си е татуирала думите „Без ограничения“ на едно много специално място – ухили се маниакално Хардуик. – Освен това е наркоманка – хероин.

– И как това ще помогне на Кей?

– Търпение. Очевидно Карл е бил много щедър към малката Алиса. Докато е бил жив, я е глезил ужасно, развалил я е до дъното на прогнилата й душица. Но завещанието му е друго нещо. Може би е имал момент на просветление и си е представил какво може да стори пристрастената му дъщеричка с няколко милиона на свое разположение. Затова е оставил всичко на Кей. И не е променил завещанието си до момента на стрелбата – може би защото още не е бил взел решение за развод или пък защото просто не е бил стигнал до тази точка от плана си, – нещо, което прокурорът постоянно изтъкваше като главен мотив за убийството.

Гърни кимна.

– А след стрелбата не е бил способен да го промени.

– Точно така. Но има и втора гледна точка. След като Кей бе осъдена, тя не може да наследи нито цент, защото според закона наследникът на починалия не може да се облагодетелства и възползва от наследството си, ако е причинил въпросната смърт. Наследството, което би трябвало да отиде при осъдения, преминава при следващия по ред наследник – в този случай Алиса Спалтър.

– Тя е получила парите на Карл?

– Не съвсем. Това е бавен процес и обжалването ще спре всякакво преразпределение на капитала на Карл, докато не бъде получено окончателно решение.

Гърни започна да губи търпение.

– И защо мис „Без ограничения“ е ключът към случая?

– Тя очевидно има доста сериозен мотив Кей да бъде осъдена. Човек може да каже, че е имала сериозен мотив и за извършване на самото убийство, въпреки че Кей беше нарочена за него.

– И какво от това? В досието не се споменава никакво доказателство, което може да я свърже със стрелбата. Пропускам ли нещо?

– Нищичко.

– И докъде те води това?

Хардуик се ухили още по-широко. Накъдето и да го водеше, очевидно беше във възторг от идеята. Гърни погледна към скоростомера и видя, че стрелката вече отива към сто и десет километра. Спускаха се по хълма покрай западния край на водохранилището, доближавайки тесния завой при „Барни – канута под наем“. Гърни стисна зъби. Старата кола имаше доста конски сили, но маневрите при остри завои можеха да се окажат фатални.

– Докъде води това? – очите на Хардуик блеснаха от удоволствие. – Нека ти задам един въпрос. Би ли казал, че има лекичък конфликт на интереси... лекичък процедурен проблем... леко опорочаване на разследването... ако потенциален заподозрян в убийство се чука с главния следовател по делото?

– Какво? Клемпър? И Алиса Спалтър?

– Мик Задника и Смахнатата уличница.

– Исусе. Имаш ли доказателство?

За миг усмивката на Хардуик стана още по-голяма и лъчезарна от преди.

– Знаеш ли какво, Дейви, момчето ми? Мисля, че това е от онези малки нещица, с които ти можеш да ни помогнеш.

Глава 11 Малките птички

Гърни не каза нищо. И продължи да не казва нищо през следващите седемнайсет минути – времето, което им бе нужно да стигнат от водохранилището до Уолнът Кросинг и лъкатушещия черен чакълест път до неговото езеро, пасбище и ферма.

Седейки в замлъкналата кола на алеята пред къщата, той знаеше, че трябва да каже нещо и искаше да бъде пределно ясен.

– Джак, имам чувството, че се намираме на две напълно различни страни в този твой проект.

Хардуик го изгледа така, сякаш беше изял нещо вкиснато.

– Как така?

– Продължаваш да ме тласкаш към темата с опороченото дело, манипулираните улики и т.н.

– Това е целта на обжалването.

– Разбирам. Ще стигна и дотам. Но няма да започна оттам.

– Но ако Мик Клемпър...

– Знам, Джак, знам. Ако можеш да докажеш, че главният следовател е пропуснал нарочно възможна посока в разследването, защото...

– Защото чука потенциален заподозрян, ще получим отмяна на присъдата на момента! Бинго! Какво лошо има в това?

– Няма нищо лошо. Моят проблем е пътят от тук дотам.

– Умна първа стъпка би било да се проведе разговор със смайващата Алиса, за да разбереш с кого си имаш работа, да натиснеш копчето, което би могло да обърне нещата в наша полза, да провериш различните ъгли, които...

– Виждаш ли, ето затова говоря за двете различни страни.

– За какво, по дяволите, дрънкаш?

– За мен това, което описа, би бил десетата или единайсетата стъпка, не първата.

– Мамка му! Правиш от това голям въпрос, а не е нужно.

Гърни се загледа през страничния прозорец от своята страна. Над хребета отвъд езерото в небето бавно се рееше сокол.

– Освен да накарам Кей Спалтър да постави името си на документите, каква е моята роля в случая?

– Вече ти казах.

– Кажи ми отново.

– Ти си част от стратегическия екип. Част от крайното решение.

– Така ли?

– Какво лошо има в това?

– Ако искаш да допринеса истински, трябва да ме оставиш да го направя по моя начин.

– Ти какво, да не си шибаният Франк Синатра¹?

– Не мога да ти помогна, ако ме караш да правя десетата стъпка преди първата.

Хардуик въздъхна тежко – или по-скоро изръмжа потиснато в знак, че се предава.

– Добре. Какво искаш да направиш?

– Трябва да започна от самото начало. В Лонг Фолс. На гробището. Трябва да съм на мястото, където се е случило. Искам да го видя.

– Какво?! Искаш да разследваш отново целия шибан случай?

– Не ми се струва чак толкова лоша идея.

– Не е необходимо да го правиш.

Канеше се да каже на Хардуик, че тук има много по-голям проблем от прагматичната цел на обжалването. Проблемът с истината. Истината с главно „И“. Но претенциозната нотка в това изявление го накара да се въздържи.

– Трябва да вляза в крак, да стъпя на здрава основа. Буквално.

– Не знам за какво говориш, по дяволите. Фокусът ни трябва да са шибаните смъкнати панталони на Клемпър, не шибаното гробище.

Спориха още десетина минути. В крайна сметка Хардуик се предаде, поклащайки отчаяно глава.

– Прави каквото искаш. Просто не губи прекалено много време в глупости.

– Не възнамерявам да губя никакво време.

– Както кажеш, Шерлок.

Гърни излезе от колата. Тежката врата се затвори с трясък, какъвто не бе чувал от десетилетия при затварянето на врата на кола.

Хардуик се наведе през мястото на пасажера и се показа през отворения прозорец.

– Ще ме държиш в течение, нали?

– Абсолютно.

– Не се застоявай много на онова гробище. То е доста особено място.

– В смисъл?

– Скоро ще разбереш.

Намръщен, Хардуик запали дразнещо шумния си двигател – звукът му премина от бронхиално буботене към мощно ръмжене. После освободи амбреажа, бавно завъртя старото червено Джи Ти О покрай пожълтялата трева и се насочи надолу по алеята.

Гърни погледна отново към сокола, реещ се елегантно над хребета. После тръгна към къщата, като очакваше да види Мадлин или поне да я чуе как се упражнява на чело от горния етаж. Повика я.

В къщата обаче цареше тишина и му отвърна единствено странното чувство за пустота, което се усещаше винаги, когато тя беше навън.

Замисли се за деня – дали бе един от трите дни, в които работеше в клиниката, но не беше. Опита се да си спомни дали е споменавала за някаква среща на местния комитет или на групата си по йога, за доброволческо посещение в обществения парк за прочистване на плевелите, или пък за пазар в Онеонта. Но не се сети за нищо такова.

Излезе отново навън, огледа във всички посоки меко спускащите се склонове отстрани на къщата. От върха на високото пасбище го наблюдаваха три елена. Соколът още се рееше във висините, сега в по-широки кръгове, променяйки съвсем леко ъгъла на размаха на разперените си криле.

Извика пак името на Мадлин, този път по-силно и сложи свита длан до ухото си, за да чуе отговор. Нямаше такъв. Но докато слушаше, нещо привлече погледа му – под долното пасбище, през дърветата, на земята в задния край на малката плевня имаше петно в цвят на фуксия².

Имаше само два обекта с такъв цвят, които можеха да са част от техния уединен живот, далече от оживените пътища – шушляковото яке на Мадлин и седалката на новия велосипед, който й бе купил за рождения ден като заместител на загубения в пожара, който унищожи старата плевня.

Докато се запътваше натам, изпълнен с любопитство, отново я извика по име – вече бе сигурен, че това, което вижда, е якето й. Но пак нямаше отговор. Мина през редицата фиданки, които ограждаха пасбището, и навлизайки в окосената морава, заобикаляща плевнята, забеляза Мадлин, която седеше на тревата в далечния край на постройката. Очевидно се взираше в нещо, което той все още не можеше да види.

– Мадлин, защо не... – започна той и раздразнението, че не е отговорила на повикванията, отчетливо пролича в гласа му.

Без да го погледне, Мадлин вдигна ръка към него в жест, който означаваше, че трябва или да млъкне, или да остане там, където е.

Гърни изпълни и двете безмълвни нареждания и тя му махна да се приближи. Той дойде зад нея и надзърна зад ъгъла на плевнята. И тогава ги видя – трите кокошки и петела, седнали спокойно на тревата, със сведени глави, подпъхнали крачета под себе си. Петелът се бе настанил от едната страна на прострените на земята крака на Мадлин, а „дамите“ му бяха заели позиция от другата й страна. Гърни зяпна при странната гледка. Можеше да чуе как кокошките издават същите ниски успокояващи и гукащи звуци, които надаваха и когато бяха накацали на пръта в кокошарника си и се готвеха да спят.

Мадлин вдигна глава към него.

– Те се нуждаят от малка къщичка и хубава безопасна ограда около нея. За да могат да са навън, колкото искат. И да са щастливи и в безопасност. Само това искат. И ние ще им го осигурим.

– Добре – отвърна Гърни, но напомнянето за това, което му предстоеше, го подразни. Погледна към кокошките и петела в тревата. – Как ще ги върнеш обратно в плевнята?

– Не е проблем – усмихна се тя, повече на кокошките, отколкото на него. – Не е проблем – повтори тихичко след секунда. – Скоро ще се приберем в плевнята. Просто искаме да поседим на тревичката още няколко минути.

Половин час по-късно Гърни седеше пред компютъра в кабинета си и се опитваше да се ориентира из сайта на Киберкатедралата – „Вашият портал към блажен живот“. Напълно предсказуемо, като се има предвид името на организацията, не откри физически адрес, нито снимка на реална сграда от тухли и мазилка.

Единствената възможност за контакт беше имейл – jonah@cyber-cathedral.org.

Известно време Гърни обмисляше информацията – обезоръжаващото, почти интимно внушение, че коментарите на хората, въпросите, дори молбите им за помощ отиват право при основателя на организацията. Това го накара да се замисли и за друго: какви точно коментари, въпроси и молби предизвикваше този сайт. Търсенето на отговор го накара да се порови из него още двайсетина минути.

Крайното впечатление, което получи, бе, че обещаният блажен живот се състои от нагласа на ума, смътно ориентирана към ню ейдж идеологията, с лека философия, пастелни графики и хубаво време. Цялото начинание като че ли предлагаше сигурност и защита, напръскани с нежна бебешка пудра. Сякаш каналът „Холмарк“ бе решил да основе религия.

Вниманието на Гърни се задържа най-дълго върху снимката на Джона Спалтър на началната страница. Със силна резолюция и очевидно без ретуш, тя излъчваше прямота и искреност, която бе в рязък контраст със заобикалящата я претенциозна „пухкавост“.

Имаше нещо от Карл в очертанията на лицето на Джона – гъстата, леко вълниста тъмна коса, правият нос, силната челюст. Но с това приликите свършваха. Докато очите на Карл в края на живота му бяха изпълнени с безгранично отчаяние, очите на Джона сякаш бяха вторачени в бъдещето, в което щеше да среща само и единствено успех. Лицата им бяха като класическите маски на трагедията и комедията – забележително подобни и напълно противоположни. Ако тези двама братя са били въвлечени в някаква лична битка, както бе разказала Кей, и ако снимката на Джона отразяваше вярно сегашното му състояние, нямаше никакво съмнение кой брат бе излязъл победител.

Освен снимката на Джона на началната страница имаше и дълъг списък с теми. Гърни избра най-горната: „Просто човек“. Докато на екрана се отваряше страница с преплетени маргаритки, чу Мадлин, която го викаше от другата стая.

– Вечерята е на масата.

Тя вече седеше на малката кръгла маса в къта до френските прозорци – обикновено се хранеха там, освен когато имаха гости и използваха дългата маса „Шейкър“.

Той се настани срещу нея. Във всяка от чиниите им имаше щедра порция треска, моркови и броколи. Гърни набучи резенче морков, раздели го с вилицата си и започна да дъвче. Установи, че не е много гладен, но въпреки това продължи да яде. Не си падаше много по треската. Напомняше му за безвкусната риба, която майка му готвеше някога.

– Вкара ли ги обратно в плевнята? – попита той по-скоро раздразнено, отколкото с интерес.

– Разбира се.

Осъзна, че е изгубил представа за времето и погледна към часовника на отсрещната стена. Беше шест и половина.

Извърна глава в посока към прозореца и видя слънцето, което се взираше в него над западния хребет. Далеч от романтичните внушения на красивите пасторални залези, сиянието на голямото кълбо предизвика в него съвсем различна асоциация – за лампите за разпит в клишираните филми.

Тази асоциация го пренесе обратно в „Бедфорд Хилс“, мястото, в което само преди няколко часа се бе взирал в онези неочаквано уверени зелени очи, които биха подхождали повече на нарисувана от добър художник котка, отколкото на осъдена за убийство жена.

– Искаш ли да ми разкажеш...? – Мадлин го погледна с разбиращия и всезнаещ поглед, който понякога го караше да се пита дали случайно не е казал на глас някои неща.

– За...?

– За деня си. За жената, която отиде да видиш. За това, което иска Джак. За твоя план. И дали вярваш, че е невинна.

Не му беше хрумвало, че иска да говори за това. Но може би искаше. Остави вилицата.

– В основни линии – не знам в какво да вярвам. Ако е лъжкиня, е дяволски добра. Може би най-добрата, която някога съм срещал.

– Но ти не мислиш, че е лъжкиня?

– Не съм сигурен. Изглежда за нея беше важно да вярвам, че е невинна, но не направи нищо извънредно, за да ме убеди в това Сякаш иска да ме затрудни максимално.

– Умно.

– Умно или...честно?

– Може би и двете.

– Какво друго?

– Какво имаш предвид?

– Какво още видя в нея?

Той се замисли за миг.

– Гордост. Сила. Воля.

– Привлекателна ли е?

– Не мисля, че бих избрал думата „привлекателна“, за да я опиша.

– Коя тогава?

– Впечатляваща. Дълбока. Решителна.

– Безмилостна?

– Хм! Това е трудничко. Ако имаш предвид, че е достатъчно безмилостна, за да убие съпруга си за пари, все още не мога още да кажа със сигурност дали е така, или не е.

Мадлин повтори „все още“ – толкова тихо, че той почти не я чу.

– Смятам да предприема поне още една стъпка – каза Гърни, но в мига, в който го произнесе, усети прикритата си неискреност. Знаеше, че няма да е само една.

Ако скептичният проблясък в очите на Мадлин можеше да бъде знак за нещо, тя също го знаеше.

– И тази стъпка ще бъде...?

– Искам да огледам местопрестъплението.

– Нямаше ли го на снимки в досието, което Джак ти даде?

– Снимките и скиците от сцената на едно престъпление отразяват може би десет процента от реалността. Трябва да застанеш там, да се поразходиш, да се огледаш и да се ослушаш, да подушиш; да придобиеш усещане за мястото, усещане за възможностите и ограниченията – квартала, съседите, трафика, това, което жертвата може да е видяла, това, което убиецът може да е видял, как може да е стигнал до мястото, къде може да е отишъл, кой може да го е забелязал.

– Или нея.

– Или нея.

– И кога смяташ да направиш всичкото това гледане, слушане, подушване и усещане?

– Утре.

– Не си забравил вечерята, нали?

– Утре ли?

Мадлин се усмихна страдалчески.

– Членовете на клуба по йога. Тук. За вечеря.

– О, да, вярно. Разбрано. Няма проблем.

– Сигурен ли си? Ще бъдеш ли тук?

– Няма проблем.

Тя го изгледа продължително, после приключи разговора, сякаш нямаше какво повече да се каже по темата. Изправи се, отвори френските прозорци и вдиша студения въздух с пълни гърди.

Миг по-късно от горичката зад езерото се разнесе същият пронизителен плач, който бяха чули и преди, като зловещ тон, изсвирен на флейта.

Гърни се надигна от стола, мина покрай Мадлин и излезе на покритото с плочи патио. Слънцето се бе скрило зад хребета и температурите се бяха смъкнали с около 15 градуса.

Остана неподвижен, ослушвайки се за повторение на призрачния звук.

Наоколо обаче цареше само тишина – толкова дълбока, че по гръбнака му премина тръпка.

¹ Намек за прочутата песен на Франк Синатра May Way. – б. пр.

² Фуксия – на бълг. ез. известна и като обичка; цветът й е лилаво-розов. – б. пр.

Глава 12 Уилоу рест

Когато Гърни влезе в кухнята на следващия ден, беше гладен като вълк.

Мадлин беше до мивката и нареждаше резени хляб в голяма хартиена чиния, половината от която вече бе покрита с парченца ягоди.

Веднъж седмично даваше на кокошките нещо специално към готовата храна, която купуваха от магазина за фураж.

По-консервативното й облекло сигнализира на Гърни, че днес е един от работните й дни в клиниката. Той погледна към часовника.

– Не закъсняваш ли?

– Хал ще ме закара, така че... няма проблем.

Ако си спомняше правилно, Хал бе директорът на клиниката.

– Защо?

Тя го изгледа укорително.

– О, да, вярно... Твоята кола е в сервиза... Но защо Хал...?

– Споменах му за проблемите с колата онзи ден, когато бях на работа, и той каза, че и без това минава покрай нас. А и закъснявам, защото той закъснява, така че едва ли ще има повод да ме мъмри. И като говорим за закъснения, ти нали няма да закъснееш?

– За какво?

– Тази вечер. Клубът по йога.

– Няма проблем.

– И ще си помислиш за онова обаждане до Малкълм Кларет?

– Днес ли?

– Защо не? Време като всяко друго.

При звука на задаваща се по алеята кола, тя отиде до прозореца.

– Тук е – каза жизнерадостно. – Трябва да тръгвам.

Припряно отиде до Гърни, целуна го и после взе с една ръка чантата си от шкафа, а с другата – чинията с хляб и ягоди.

– Искаш ли аз да се погрижа за кокошките? – попита Гърни.

– Не. Хал ще спре до плевнята за две секунди. Аз ще го направя. Раз-два и готово.

Мина по коридора покрай килера и излезе през задната врата.

Гърни гледаше през прозореца към лъскавото черно ауди на Хал, което бавно спря до плевнята откъм далечната страна, където бе вратата й. Беше едва осем и петнайсет сутринта, а съзнанието му вече бе затормозено от мисли и емоции, които би предпочел да не изпитва. От опит знаеше, че най-доброто лекарство за справяне с неспокойния ум е да предприеме някакво действие, да продължи напред.

Отиде в кабинета, взе досието с делото „Спалтър“ и дебелия пакет с документи, описващи пътуването на Кей през съдебната система след обвинението – досъдебното производство, стенограмите от процеса, копията от визуалните доказателства и улики на обвинението и стандартната бланка за процедурата по обжалването, попълнена от първия й адвокат. Отнесе всичко в колата си, защото нямаше представа кои доказателства и уличаващи предмети може да му потрябват през деня.

Върна се в къщата и извади от шкафа сивото си спортно яке, онова, което бе носил стотици пъти на работа, но може би само три пъти след оттеглянето си. То заедно с тъмните панталони, синята риза и семплите армейски обувки крещеше „ченге“ толкова силно, колкото всяка полицейска униформа. Реши, че този образ може да му е полезен в Лонг Фолс.

Огледа за последно стаята, отиде отново до колата и вкара адреса на гробището „Уилоу рест“ в преносимия джипиес на таблото.

Минута по-късно беше на път и вече се чувстваше много по-добре.

Като много други стари градове, разположени по реки и канали със западащи търговски услуги, Лонг Фолс изглежда също се бореше с постоянните вълни на упадък. Тук-там имаше следи от опити за обновяване и оживление. Изоставена текстилна фабрика бе превърната в бизнес сграда с офиси; няколко малки магазинчета се бяха настанили в бивша работилница за ковчези; дълга почти цяла пресечка сграда с овъглени тухли с цвят на стари струпеи и издълбано върху гранитния трегер име – „Мандра „Кловърсуит“, беше прекръстена на „Северни студиа и галерии“, както свидетелстваше яркият широк надпис, провесен над същия трегер.

Докато караше по главната улица, Гърни забеляза поне шест изоставени сгради, останки от очевидно по-успешни времена. Имаше прекалено много празни места за паркиране и прекалено малко хора по улиците. Слаб младеж с типичната униформа на аутсайдерите – провиснали дънки и твърде голяма бейзболна шапка, нахлузена странично на главата му, стоеше на пуст ъгъл с яко мускулесто куче на къса каишка. Когато Гърни намали на червения светофар, забеляза, че неспокойните очи на тийнейджъра оглеждат минаващите коли с характерното за наркоманите изражение на надежда и безразличие.

Понякога му се струваше, че нещо в Америка се е объркало много сериозно. Голяма част от населението бе все по-невежо, мързеливо и вулгарно. Вече не изглеждаше странно млада жена да има три деца от трима различни бащи, двама от които са в затвора. А места като Лонг Фолс, в които някога бе процъфтявал простичък начин на живот, сега потискащо заприличваха на всички останали.

Мислите му бяха прекъснати от авторитетния глас на джипиеса, който обяви: „Крайната ви дестинация е вдясно“. Знакът, точно до безупречната асфалтова алея, обявяваше само „Уилоу рест“, без да обяснява дейността на фирмата. Гърни зави и подкара по алеята през широко отворената порта от ковано желязо в средата на яркожълта тухлена стена. Чудесно поддържаните растения и лехи с цветя от двете страни на входа създаваха впечатление не за гробище, а за луксозен недвижим имот. Алеята водеше право до малък паркинг пред постройка в стила на английските имения. Саксиите по первазите на прозорците бяха отрупани с виолетови и жълти теменужки; самите прозорци бяха старомодни и малки и му напомниха за странната, но създаваща уют естетика на един много известен художник, чието име така и не беше успял да запомни. До павираната пътека, водеща от паркинга до вратата на имението, имаше табела с надпис „Информация за посетителите“.

Когато Гърни тръгна по пътеката, вратата се отвори и на широкото каменно стъпало се появи жена, която като че ли още не го бе забелязала. Беше небрежно облечена, сякаш се канеше да работи в градината, за което подсказваха малките ножици в ръката й.

Гърни предположи, че е в средата на петдесетте. Най-забележителната й черта бе косата, която беше чистобяла и оформена в къса прическа, на пластове, с извити кичури на челото и бузите. Спомни си, че майка му бе имала такава прическа, беше излязла на мода, когато той беше още дете. Дори си спомни как я наричаха: „артишок“. Думата предизвика неловко чувство в него.

Жената го погледна изненадано.

– Съжалявам, не съм чула колата ви. Излязох да се погрижа за някои неща. Аз съм Полет Пърли. С какво мога да ви помогна?

По време на пътуването си до Лонг Фолс Гърни бе обмислил различни варианти за отговаряне на въпроси, свързани с причината за посещението му, и бе решил да избере подхода, който мислено наричаше „минимална честност“ – което означаваше да казва достатъчно голяма част от истината, за да не бъдат хванат в лъжа, но да я поднася по начин, който не събужда ненужни подозрения.

– Не съм съвсем сигурен – усмихна се той невинно. – Възможно ли е да огледам гробището?

Лешниковите и незабележителни на пръв поглед очи на жената го огледаха преценяващо.

– Идвали ли сте тук преди?

– За първи път идвам. Но имам сателитна карта, принтирана от Гугъл.

По лицето на жената премина сянка на скептицизъм.

– Почакайте за миг, ако обичате.

Обърна се и тръгна към имението. Секунди по-късно се върна с цветна брошура.

– Просто в случай че вашата Гугъл карта не е достатъчно ясна – това може да ви е полезно. – Млъкна за миг. – Мога ли да ви насоча към мястото за последен отдих на ваш приятел или роднина?

– Не. Но ви благодаря. Денят е толкова хубав, че предпочитам да пообиколя и да го намеря сам.

Жената погледна притеснено към небето, което бе наполовина ясносиньо, наполовина покрито с облаци.

– Споменаха, че може да вали. Ако ми кажете име...

– Много сте мила – прекъсна я Гърни, отстъпвайки назад, – но ще се оправя.

Върна се на малкия паркинг и видя на отсрещната му страна павиран път, който минаваше под дървена пергола, обвита с розови цветя, до която имаше табела с надпис „Вход за пешеходци“. Докато минаваше през него, се обърна назад. Полет Пърли все още стоеше пред къщата и го следеше с поглед, издаващ едновременно любопитство и притеснение.

Не му беше нужно много време, за да разбере какво е имал предвид Хардуик с описанието „доста особено“. Мястото не приличаше на нито едно гробище, което беше виждал. И същевременно в него имаше нещо познато, можеше да се закълне в това.

Основното трасе, по което се минаваше, представляваше нежно виеща се павирана алея, минаваща успоредно на ниската тухлена стена, която обграждаше имота. От нея към центъра на гробището, на равни разстояния една от друга, тръгваха по-малки пътеки, разделени с пищно избуяли рододендрони, люлякови храсти и бучиниши. От тези пътеки се отклоняваха други, още по-малки, всяка от които водеше – също като алея пред входа на къща – до окосен тревен парцел с размера на малко дворче, отделен от съседите си с редица от високи до кръста спиреи¹ и лехи от кремове. Във всеки от тревните парцели, в които влизаше, имаше по няколко мраморни надгробни плочи, като на всяка бе изписана само една дата вместо традиционните дата на раждане и дата на смърт.

До всеки парцел имаше обикновена черна пощенска кутия с изписано отстрани фамилното име. Гърни отвори няколко кутии, докато обикаляше по пътеките, но не намери нищо в нито една.

След като обикаля двайсетина минути, стигна до пощенската кутия с името Спалтър. Тя бележеше входа на най-големия от парцелите, които бе видял досега. Намираше се на едно от най-високите места в гробището – леко извисяващо се хълмче, от което се виждаше малката рекичка, минаваща покрай стената на гробището. Отвъд реката беше щатският главен път, който разсичаше Лонг Фолс на две. В далечния край на пътя се извисяваха няколко триетажни жилищни сгради, гледащи към гробището.

¹ Спирея (Spiraea) – един от най-разпространените бързорастящи декоративни храсти у нас. – б. пр.

Глава 13 Смърт в Лонг Фолс

Гърни вече беше запознат с основната топография, структури, ъгли и мащаби. Всичко бе документирано в досието по делото. Но да види сградата и после да открие точния прозорец, от който бе изстрелян фаталният куршум, насочен към мястото, на което се намираше в момента, имаше разтърсващ ефект. Ефектът на сблъсъка на реалността с предварителните представи. Беше имал подобни преживявания на безброй местопрестъпления. Дупката между картината в съзнанието му и действителното сетивно въздействие беше това, заради което беше изключително важно да е тук.

Физическата сцена на престъплението беше реална и неподправена по начин, по който никоя снимка или описание не биха могли да бъдат. В нея се таяха отговори, които човек би могъл да открие, ако гледа с отворени очи и с отворено съзнание. Ако се взреше внимателно, мястото щеше да му разкаже своята история. Щеше да му даде – съвсем буквално – отправна точна, на която да застане, и от която да осмисли реалните възможности.

След като направи предварителен 360-градусов оглед на околността, Гърни се съсредоточи върху детайлите на самия парцел на Спалтър. Беше почти двойно по-голям от най-големия, който бе видял досега – размерите на централната окосена площ бяха приблизително двайсет на петнайсет метра, и бе обграден с ниска, добре поддържана ограда от розови храсти. Преброи осем плоски мраморни плочи, подредени легнали в редици в тревата, като за всяко гробно място бяха отделени приблизително два на три метра. Най-ранната дата – 1899 година, бе на плоча с името Емерлинг Спалтър. Най-скорошната – 1970 година, бе с името на Карл Спалтър.

Ръбовете на буквите на лъскавата повърхност бяха отчетливи и очевидно скоро гравирани. Очевидно не беше датата на смъртта на Карл. Дали беше датата на раждането му? Вероятно.

Докато оглеждаше плочата, забеляза, че тя е точно до тази на Мери Спалтър, майката на чието погребение Карл беше прострелян. От другата страна на гроба на Мери имаше плоча с името на Джоузеф Спалтър. Баща, майка и убит син. Странна семейна сбирка на доста странно гробище.

Баща, майка и убит син – син, който се бе надявал да стане губернатор – всички, превърнали се в прах, в нищо.

Докато размишляваше за тъжната нищожност на човешкия живот, Гърни изведнъж чу зад себе си механично буботене. Обърна се и видя малка електрическа количка за голф, която спря до розовата ограда на парцела на Спалтър. Шофьорът беше Полет Пърли, която му се усмихна с леко любопитство в погледа.

– Здравейте, отново, господин...? Извинете, не знам името ви.

– Дейв Гърни.

– Здравейте, Дейв – кимна тя и слезе от количката. – Канех се да направя обиколката си, но забелязах, че дъждовните облаци наближават. – Тя посочи с ръка към няколко сиви облака, задаващи се от запад. – Реших, че ще имате нужда от чадър. Няма да ви хареса да сте навън в проливен порой на такова място. – Докато говореше, взе яркосин чадър от пода на количката и му го подаде. – Чудесно е да вали, когато си в морето и плуваш например, но иначе не е особено приятно преживяване.

Той взе чадъра, благодари и зачака тя да премине към истинската цел на идването си, която със сигурност нямаше нищо общо с желанието да го защити от дъжда.

– Просто го оставете край къщата на излизане. – Запъти се към количката, после спря, сякаш внезапно й бе хрумнало нещо. – Успяхте да се ориентирате, нали?

– Да, успях. Разбира се, този парцел...

– Имот – поправи го тя.

– Извинете?

– В „Уилоу рест“ предпочитаме да не използваме терминологията на гробищата. Наричаме ги „имоти“ на семействата, не използваме потискащата дума „парцел“. Предполагам, че не сте член на семейството?

– Не, не съм.

– Приятел на семейството тогава?

– В известен смисъл, да. Но мога ли да попитам защо се интересувате?

Тя се вглеждаше в лицето му, сякаш търсеше намек какъв подход ще е най-добре да използва в този случай. После нещо в изражението му явно я успокои. Гласът й се снижи, все едно се канеше да му повери голяма тайна.

– Съжалявам. Не искам да ви засегна, но имотът на Спалтър е специален случай, сигурна съм, че сте наясно. Понякога имаме проблеми с... как да ги нарека? Търсачи на сензации. Лешояди, да си го кажем по-ясно – тя присви устни с изражение на отвращение. – Когато се случи нещо трагично, хората се стичат да зяпат, правят снимки. Отвратително е, не мислите ли? Все пак това е трагедия. Ужасна семейна трагедия. Можете ли да си го представите? Човек е прострелян на погребението на майка си?! Прострелян в главата! Превърнат в инвалид. В напълно парализиран инвалид! Зеленчук! И после умира! И се оказва, че собствената му съпруга е убийцата! Това е ужасна, ужасна трагедия! И какво правят хората? Идват с фотоапарати. С фотоапарати. Някои дори се опитват да откраднат розовите ни храсти. Като сувенири! Можете ли да си го представите? Разбира се, аз съм управител на мястото и всичко е моя отговорност. Неприятно ми е дори да говоря за това. Повдига ми се! Не мога дори... – жената не успя да довърши изречението си и махна отчаяно с ръка.

Дамата протестира прекалено много, помисли си Гърни. Звучи също толкова запалена от „трагедията“, колкото хората, които осъжда.

Но, каза си после, това не е необичайно. Нищо не ни дразни толкова в другите, колкото поведение, което отразява собствените ни недостатъци по непривлекателен начин. Следващата му мисъл бе, че очевидният й апетит за драма му предоставя чудесна възможност за повеждане на разговора в нужната посока. Погледна я в очите с изражение, подсказващо, че да, двамата са на една вълна и той напълно споделя мнението й.

– Вас наистина ви е грижа за това, нали?

Тя премигна.

– Дали ме е грижа? Разбира се! Не е ли очевидно?

Вместо да й отговори, Гърни се извърна замислено, отиде до оградата от розови храсти и се заигра разсеяно с върха на чадъра, който управителката му беше дала.

– Кой сте вие? – попита тя накрая. Стори му се, че долови нотка на вълнение във въпроса й и продължи да разпалва любопитството й.

– Казах ви, името ми е Дейв Гърни.

– Защо сте тук?

Той отново отговори, без да се обръща с лице към нея.

– Ще ви кажа след малко. Но нека първо ви задам един въпрос. Каква беше първата ви реакция – първото нещо, което почувствахте, – когато научихте, че Карл Спалтър е бил прострелян?

Тя се поколеба.

– Репортер ли сте?

Гърни се обърна към нея и извади от портфейла си своята златна полицейска значка. Жената бе достатъчно далече, така че думата „пенсиониран“ в долната й част не се четеше, и не приближи, за да я огледа по-добре. Той затвори портфейла си и го прибра обратно в джоба.

– Детектив ли сте?

– Точно така.

– О... – ахна тя. На лицето й се изписаха едно след друго изражение на смутеност, любопитство и вълнение. – Защо сте тук?

– Искам да разбера по-добре станалото.

Тя премигна бързо няколко пъти.

– Какво има за разбиране? Мислех, че случаят е решен.

Той пристъпи по-близо до нея и заговори с тон, сякаш й споделяше поверителна информация.

– Присъдата ще бъде обжалвана. Има някои отворени въпроси и вероятни пропуски в доказателствата.

Жената смръщи вежди.

– Нали всички случаи за убийство се обжалват автоматично?

– Да. И голяма част от присъдите влизат в сила. Но този случай може би ще е различен.

– Различен?

– Нека ви попитам отново. Каква беше първата ви реакция – първото нещо, което почувствахте, – когато научихте, че Карл Спалтър е бил прострелян?

– Когато научих ли? Искате да кажете, когато забелязах?

– Забелязахте?

– Аз първа я видях.

– Какво видяхте?

– Малката дупчица в слепоочието му. Отначало не бях сигурна, че е дупка. Изглеждаше просто като кръгло червено петно. Но после отстрани на челото му започна да се стича тънка червена струйка. И аз разбрах, просто разбрах.

– Казахте ли го на следователите?

– Естествено.

– Невероятно. Разкажете ми повече.

Тя посочи към място на няколко метра от Гърни.

– Ето тук беше, точно тук – на това място първите няколко капки кръв паднаха от челото му в снега. Виждам го и сега. Виждали ли сте някога кръв в снега? – Очите й се разшириха при спомена. – Най-яркото червено, което можете да си представите.

– Защо смятате, че точно в този момент е бил...

Тя отвърна, преди Гърни да довърши въпроса си.

– Заради това. – Посочи друго място на земята, на около метър от тях.

Едва когато Гърни пристъпи натам, видя малък зелен диск под нивото на тревата. Имаше дупчици по периферията си.

– Пръскачка?

– Беше паднал по лице на сантиметри от нея. – Управителката отиде до мястото и постави крака си до пръскачката. – Точно тук.

Гърни беше смаян от студенината и враждебността на жеста.

– Всички погребения ли посещавате?

– И да, и не. Аз съм управител на мястото, но и живея тук, в къщата. Така че никога не съм много далеч. Но винаги се държа на дискретно разстояние. Според мен погребенията са за семейството и приятелите. Разбира се, на погребението на Спалтър присъствах много по-видимо.

– По-видимо?

– Е, не смятах, че е редно да седя със семейството на господин Спалтър и близките до него хора, затова останах леко встрани, но определено присъствах по-видимо, отколкото на други погребения.

– Защо?

Тя се изненада от въпроса му.

– Заради отношенията ми с тях.

– А какви са те?

– „Недвижими имоти Спалтър“ са моите работодатели.

– Семейство Спалтър притежава „Уилоу рест“?

– Мислех, че всички го знаят. „Уилоу рест“ е основано от Емерлинг Спалтър, дядото на... наскоро починалия. Не знаехте ли?

– Трябва да сте търпелива с мен. Нов съм в случая и съм абсолютно незапознат с историята на Лонг Фолс. – Видя известна критичност в изражението й и добави с леко заговорнически тон. – Виждате ли, бях повикан, за да добавя съвсем нова гледна точка към делото. – Остави й секунда-две, за да обмисли думите му, после продължи. – Сега нека се върнем към въпроса какво почувствахте, когато осъзнахте – забелязахте – какво е станало.

Тя се поколеба, устните й се свиха.

– Защо е толкова важно?

– Ще ви обясня след минутка. Но нека ви попитам и нещо друго. Какво почувствахте, когато научихте, че Кей Спалтър е арестувана?

– О, божичко! Смайване. Шок. Пълен шок.

– Добре ли познавате Кей?

– Очевидно не толкова добре, колкото смятах. Нещо такова може да те накара да се замислиш дали наистина познаваш някого. – Умълча се и на лицето й се появи ново изражение – нещо като лукаво любопитство. – Защо е всичко това? Тези въпроси. Какво целите?

Гърни я изгледа продължително и строго, сякаш преценяваше доколко може да й се довери. После си пое дълбоко дъх и заговори, като се надяваше да е докарал поверителен тон.

– Има нещо странно в ченгетата, Полет. Очакваме хората да ни казват всичко, но не искаме да разкриваме нищо. Разбирам защо го правим, но понякога... – Млъкна, пое си дъх и заговори бавно, гледайки я право в очите. – Останах с впечатлението, че Кей е била много по-мил и приятен човек от Карл. И не е от типа хора, които са способни на убийство. Опитвам се да разбера дали съм прав, или греша. Не мога да го направя сам. Нуждая се от сътрудничеството и идеите и на други хора. Имам усещането, че може би вие ще ми помогнете.

Жената просто го гледа няколко секунди, после леко потръпна и обви ръце около тялото си.

– Мисля, че трябва да дойдете с мен в къщата. Сигурна съм, че ще завали всеки момент.

Глава 14 Братът на дявола

Къщата не беше толкова кичозна, колкото Гърни бе предположил. Въпреки фасадата, която бе като излязла от приказките, интериорът беше по-скоро сдържан. От входната врата се влизаше в скромно преддверие. Отляво видя дневна с камина и няколко картини с традиционни местни пейзажи, висящи по стените. През вратата отдясно забеляза стая, която приличаше на офис – с махагоново бюро и голяма картина на „Уилоу рест“ зад него, напомни му за онези широкоразпространени плакати на ферми или селца от XIX век. Още напред и вляво имаше стълбище за горния етаж, а от дясната страна – врата, която вероятно водеше към една или две други стаи в задната част на къщата. Точно там влезе Полет Пърли, за да направи кафе, след като заведе Гърни в дневната и го настани на кресло с висока облегалка за главата до камината. На лавицата над нея имаше снимка в рамка на длъгнест мъж, прегърнал по-младата версия на Полет. Косата й беше доста по-дълга от сега, развята от вятъра и медноруса.

Тя се появи отново с поднос, на който имаше две чаши черно кафе, малка каничка с мляко, захарница и две лъжички. Постави подноса на ниска масичка пред тях и се настани на креслото близнак на неговото. Никой от тях не проговори, докато си слагаха мляко и захар в чашите, нито когато отпиха първата глътка и после се облегнаха назад в креслата.

Той забеляза, че Полет държи чашата с две ръце, вероятно за повече сигурност или за да прикрие треперенето на пръстите си. Устните й бяха присвити, но помръдваха нервно в ъгълчетата.

– Сега може да вали колкото си иска – каза тя с внезапна усмивка, сякаш се опитваше да разпръсне напрежението в стаята със звука на гласа си.

– Любопитен съм за това място – каза Гърни. – Историята на „Уилоу рест“ сигурно е много интересна.

Историята на мястото изобщо не го интересуваше. Но смяташе, че ако я разговори за нещо познато, нещо лесно, неусетно ще я накара да премине и към по-трудните теми. През следващите петнайсет минути Полет обясняваше философията на Емерлинг Спалтър, която звучеше на Гърни като чудесно пакетирана ескейпистка безсмислица.

„Уилоу рест“ беше последният дом на покойника, а не гробище. На плочата беше изписана само датата на раждане, а не и тази на смъртта, защото след като се родим, живеем вечно. „Уилоу рест“ осигуряваше не гробни места, а домове, място сред природата с трева, дървета и цветя. Всеки имот бе пригоден не за един човек, а за няколко поколения от едно семейство. Пощенската кутия на входа бе подсещане за членовете на семейството да оставят писма и картички за любимите си покойници. (Събираха ги веднъж седмично, изгаряха ги ритуално с преносим мангал на мястото и ги разпръсваха в пръстта.) Полет му обясни искрено, че в „Уилоу рест“ всичко е свързано с живота, традицията, красотата, покоя и запазването на уединението на семействата.

Според Гърни в това гробище имаше от всичко по малко, но нямаше и помен от самата смърт. Не го каза. Искаше тя да продължи да говори.

Емерлинг и Агнес Спалтър имали три деца, две от които починали от пневмония още като бебета. Оцелелият бил Джоузеф. Той се оженил за жена на име Мери Крок.

Джоузеф и Мери имали двама синове, Карл и Джона.

Гърни забеляза, че при споменаването на тези имена тонът и изражението на Полет веднага се промениха, а устните й пак помръднаха почти незабележимо.

– Разбрах, че макар да са братя, двамата са били много различни – каза той окуражително.

– О, да! Черно и бяло! Каин и Авел!

Тя се умълча, а в очите й пролича гняв, предизвикан от някакъв спомен.

Гърни я подтикна да продължи.

– Сигурно е било трудно да се работи с човек като Карл.

– Трудно? – От гърлото й излезе горчив смях. Затвори очи за няколко секунди, изглежда взе решение и следващите думи направо се изляха от устата й. – Трудно? Нека ви обясня нещо. Емерлинг Спалтър забогатял много, купувайки и продавайки големи парцели земя в Горен Ню Йорк. Предал бизнеса, парите и таланта си да печели на своя син. Джо Спалтър беше по-голяма и по-корава версия на баща си. Не беше човек, когото би искал за враг. Но беше рационален. С него можеше да се говори. По своя си студен като стомана начин той беше справедлив. Не беше мил, не беше щедър, но беше честен. Джо нае съпруга ми за управител на „Уилоу рест“. Това беше... – за момент тя сякаш се изгуби в спомените. – О, божичко, толкова време мина. Трудно ми е. Беше преди петнайсет години. Петнайсет.

Погледна към чашата с кафе, като че ли изненадана, че още е в ръцете й, и я постави внимателно на масата.

– И Джо е бил баща на Карл и Джона? – вметна Гърни.

Тя кимна.

– Тъмната страна на Джо премина изцяло в Карл, а всичко добро и разумно отиде в Джона. Казват, че във всеки от нас има нещо добро и нещо лошо, но в случая с братята Спалтър не беше така. Джона и Карл. Ангелът и дяволът. Мисля, че Джо го осъзнаваше и начинът, по който ги обвърза заедно, за да наследят бизнеса му, беше неговият опит да разреши проблема. Може би се надяваше да постигне баланс. Разбира се, не се получи.

Гърни отпи от кафето си.

– Какво се случи?

– След като Джо почина, те вече не бяха просто две противоположности – станаха врагове. Не можеха да се съгласят за нищо. Карл се интересуваше само от пари, пари, пари – и не го беше грижа как ще ги спечели. За Джона това беше непоносимо и тогава той основа Киберкатедралата и изчезна.

– Изчезна?

– В голяма степен. Възможно е да се свържеш с него чрез сайта на катедралата, но няма реален физически адрес. Носят се слухове, че винаги е в движение, живее в къща на колела и ръководи проекта си и всичко друго от компютър. Когато се появи на погребението на майка си в Лонг Фолс, никой не го бе виждал от три години. И дори тогава не знаехме, че ще дойде. Мисля, че искаше да се откъсне от абсолютно всичко, свързано с Карл. – Умълча се. – Може би дори се боеше от него.

– Боял се е?

Полет се наведе и взе чашата си, като отново я хвана с две ръце. Прокашля се.

– Не ми е лесно да го кажа, но Карл Спалтър нямаше съвест. Ако искаше нещо, не мисля, че имаше граница, която не беше готов да премине.

– Кое е най-лошото нещо...

– Най-лошото, което някога е правил? Не знам и не искам да знам. Но знам какво стори на мен – или поне какво се опита да ми стори – каза тя и очите й се разшириха от гняв.

– Разкажете ми.

– Със съпруга ми Боб живяхме тук петнайсет години, откакто той прие работата в „Уилоу рест“. Долният етаж винаги е служел за офис, а малкият апартамент на горния етаж върви с работата. Преместихме се веднага след като Боб бе назначен. Това беше нашият дом. И в известен смисъл и двамата вършехме работата. Правехме го заедно. Чувствахме, че е повече от работа; беше обвързване, посвещение. Начин да помогнем на хората в най-ужасните периоди от живота им. Не беше просто начин да си изкарваме прехраната – беше животът ни.

Очите й се насълзиха. Тя премигна няколко пъти и продължи.

– Преди десет месеца Боб получи масивен инфаркт. В този коридор – кимна Полет, погледна към вратата и за миг притвори очи. – Умря преди идването на линейката. – Тя си пое дълбоко дъх и след миг продължи. – В деня след погребението получих имейл от асистента на Карл в агенцията. Имейл. В който пишеше, че грижите за „Уилоу рест“ ще бъдат поети от компания за управление на гробищни паркове – представяте ли си подобно нещо? – компания за управление на гробищни паркове. И че за ефективното прехвърляне на дейността трябва да освободя къщата през следващите шейсет дни.

Тя се втренчи в Гърни и стана от стола, изпълнена с гняв.

– Какво ще кажете за това, а? След петнайсет години! В деня след погребението на мъжа ми! С имейл! Проклет, противен, отвратителен, обиден имейл! Съпругът ти е мъртъв, сега се разкарай! Кажете ми, детектив Гърни – какъв човек би сторил подобно нещо?

Когато му се стори, че яростта й стихна, той каза внимателно:

– Това е било преди десет месеца. Радвам се, че все още сте тук.

– Тук съм, защото Кей Спалтър направи – на мен и на всички на този свят – голяма услуга.

– Имате предвид, че Карл е бил прострелян, преди да изтекат тези шейсет дни?

– Точно така. Което е доказателство, че в света все пак има нещо добро.

– Значи все още работите за „Недвижими имоти Спалтър“?

– Всъщност за Джона. Когато Карл беше обявен за умствено неспособен, пълният контрол върху фирмата премина към Джона.

– Нима половината от нея не е част от състоянието и завещанието на Карл?

– Не, повярвайте ми, състоянието на Карл е достатъчно голямо и без точно тази фирма – беше зает с толкова много други проекти. Но когато става дума за „Недвижими имоти Спалтър“, договорът, който Джо ги накара да подпишат, гласи, че братът, който надживее другия, получава всичко.

Този факт се стори на Гърни достатъчно сериозен, че да присъства задължително в досието по случая, но беше сигурен, че не е споменат. Каза си, че непременно трябва да попита Хардуик дали е наясно с това.

– А вие откъде знаете това, Полет?

– Джона ми го обясни в деня, в който пое компанията. Той е много открит човек. Създава впечатление, че наистина няма никакви тайни.

Гърни кимна, като се опита да прикрие скептицизма си. Никога не беше срещал човек без тайни.

– Предполагам, че Джона е сложил край на плановете на Карл за управление на „Уилоу рест“ от външна фирма?

– Абсолютно. Незабавно. Всъщност той ми предложи работата на Боб при същата заплата. Каза, че работата и къщата ще бъдат мои дотогава, докато ги искам.

– Явно е щедър човек.

– Знаете ли онези празни апартаменти отвъд реката? Джона каза на охраната да спре да гони бездомниците оттам. Дори отново включи тока заради тях – а Карл го беше изключил.

– Прилича ми на човек, който го е грижа за хората.

– Да го е грижа ли? – Лицето на Полет се промени рязко, осветено от почти неземна усмивка. – Джона не просто го е грижа. Джона е светец.

Глава 15 Цинично предложение

На по-малко от петстотин метра от луксозно поддържаната територия на „Уилоу рест“ Акстън авеню предлагаше далеч по-различни доказателства за икономическата реалност на района. Половината магазини по улицата бяха занемарени, другата половина – пусти. Прозорците на апартаментите над тях изглеждаха запуснати, ако не и напълно изоставени.

Гърни паркира пред прашен на вид магазин за електроника, който според документите в досието заемаше първия етаж на сградата, от която е бил изстрелян куршумът. Логото, личащо на лошо боядисаната табела над витрината, показваше, че някога е бил част от веригата „Радио Шак“.

Точно до магазина беше вратата, водеща към жилищната част от сградата. Беше леко открехната. Гърни я бутна и влезе в малко мръсно фоайе. Единствената светлина идваше от самотната крушка, закрепена на тавана и поставена зад желязна решетка. Посрещна го стандартната миризма на изоставена градска сграда – урина, смесена с мириса на алкохол, повръщано, цигарен дим, боклук и изпражнения. И разбира се, обичайният шум. Някъде над него спореха мъжки гласове, звучеше хип-хоп, лаеше куче и пищеше малко дете. Липсваше само затръшване на врата и тропот на стъпки по стълбите и сцената щеше да се превърне в абсолютно филмово клише. Точно тогава Гърни чу от горния етаж вик: „Майната ти, тъп копелдак!“, последван от стъпките на някой, който наистина слизаше по стълбите. Би се усмихнал на съвпадението, но прекалено много му се гадеше от мириса на урината.

Звукът от стъпките се усилваше и скоро в горната част на сумрачното стълбище, водещо към фоайето, се появи млад мъж. Когато забеляза Гърни, се поколеба за миг, после мина покрай него и излезе на улицата, където спря рязко, за да запали цигара. Беше мършав, с тясно лице, остри черти и права коса до раменете. Дръпна нервно и отчаяно два пъти от цигарата, после бързо се отдалечи.

Гърни се поколеба дали да не отиде в мазето за ключа, който Кей му беше казала, че е скрит зад пещта. Но реши първо да огледа сградата и после да вземе ключа, ако му потрябва. Доколкото знаеше, апартаментът, който го интересуваше, е отворен. Или населен от наркодилъри. Вече не носеше оръжие със себе си, както бе правил по време на случая „Добрия пастир“, а не искаше да се натъкне, непоканен и невъоръжен, на нервен наркоман с автомат „Калашников-47“.

Изкачи се бързо и тихо по стълбите. На всеки етаж имаше по четири апартамента – два в предната част на сградата и два в задната. На третия етаж зад една врата се носеше гангстерски рап, а зад друга се чуваше детски плач. Потропа на две от вратите, зад които беше тихо, и единствената реакция, която получи, бе шум от приглушени гласове зад едната. Когато потропа на другите две, рапът леко утихна, детето продължи да плаче, но никой не отвори. Замисли се дали да не блъсне по-силно, но се отказа. Нежният подход обикновено предоставяше повече възможности. А Гърни обичаше възможностите и искаше да има колкото се може по-голям брой на разположение.

Слезе в коридора на втория етаж, който също като другите бе осветен от една-единствена крушка зад метална решетка в средата на тавана.

Ориентира се по спомени от снимките в досието и отиде до апартамента, от който беше стреляно. Когато долепи ухо до вратата, чу тихи стъпки – не в апартамента, а зад себе си. Обърна се бързо.

В края на стълбището стоеше набит сивокос мъж, неподвижен и напрегнат. В едната си ръка носеше малко черно метално фенерче. Беше изключено и той го държеше като оръжие. В захвата му Гърни разпозна следа от полицейско обучение.

Другата ръка на мъжа беше поставена на нещо, закрепено за колана му и прикрито от разтвореното му тъмно яке. Гърни беше готов да се обзаложи, че на гърба на якето с големи букви пише „Охрана“.

Погледът в малките очички на мъжа беше на границата на омразата. Когато обаче огледа Гърни по-внимателно – личеше, че е забелязал евтиното спортно яке, синята риза и тъмните панталони, наподобяващи униформата на ченге, провеждащо разследване, – изражението му се промени. Сега гледаше по-скоро възмутено и с леко любопитство.

– Търсиш ли някого?

Гърни бе чувал същия глас – съчетанието от злоба и подозрение не можеше да се обърка, беше толкова типично, колкото миризмата на урина за сградата, от толкова много ченгета, натрупали огорчение през годините, че имаше чувството, че познава мъжа. И чувството не беше хубаво.

– Да, търся. Проблемът е, че не знам името му. Междувременно бих искал да погледна в този апартамент.

– Така ли? Да погледнеш в този апартамент? А имаш ли нещо против да ми кажеш кой си, по дяволите?

– Дейв Гърни. Бивш полицай от Ню Йорк. Също като теб.

– Като мен, а? Какво, по дяволите, знаеш ти за мен?

– Не е нужно да си гений, за да разпознаеш едно ирландско ченге от Ню Йорк.

– Така ли? – погледна го безизразно мъжът.

– Имаше време, когато полицията беше пълна с хора като нас – добави Гърни.

Това беше правилният бутон.

– Хора като нас? Ние сме древна история, приятелю! Шибана древна история!

– Да, знам – кимна съчувствено Гърни. – Бяха по-добри времена. Много по-добри, по мое скромно мнение. Кога напусна?

– Ти кога мислиш?

– Ти ми кажи.

– Когато се впрегнаха за цялото онова расово и полово разнообразие. Разнообразие. Можеш ли да повярваш? Не можеш да получиш повишение, освен ако не си нигерийска лесбийка с баба от племето навахо. Беше време умните бели момчета да се разкарат. Срамно е в какво се превърна тази държава. Всичко е една голяма скапана шега. Америка. Някога тази дума значеше нещо. Гордост. Сила. А сега? Кажи ми. Какво е сега?

Гърни печално поклати глава.

– Ще ти кажа какво не е. Не е това, което беше.

– Аз ще ти кажа какво е. Шибана интеграция. Това е. Шибани социални помощи за всички. Наркомани, пристрастени към хапчета, към коката, към крака. И знаеш ли защо? Ще ти кажа защо. Защото всички залагат на шибаното равенство и интеграция.

Гърни изръмжа, надявайки се, че докарва прилично изражение на навъсено съгласие.

– Струва ми се, че някои от хората в тази сграда са част от проблема.

– Напълно си прав.

– Тежка ти е работата тук... Извинявай, не знам името ти?

– Макграт. Франк Макграт.

Гърни пристъпи напред с протегната ръка и те се здрависаха.

– Приятно ми е да се запознаем, Франк. Към кой участък беше?

– Форт Апачи. Онзи, за който направиха филм.

– Труден район.

– Беше направо лудница. Никой не може да повярва колко откачено беше всичко. И пак е нищо в сравнение с онези лайна за равенството и разнообразието. Форд Апачи можех да го понеса. Помня, че за два месеца през осемдесетте имахме средно по едно убийство на ден. Веднъж дори имахме пет. Шибана лудница! Бяхме ние срещу тях. Но след като започна онова с разнообразието, вече нямаше повече ние. Участъкът се превърна в скапана купчина лайна. Разбираш ли ме?

– Да, Франк, разбирам те отлично.

– Голям срам.

Гърни се огледа из малкия коридор, където стояха.

– Е, какво се очаква от теб да правиш тук?

– Да правя? Нищо. Едно шибано нищо. Шибания, а?

На етажа над тях се отвори врата и хип-хопът гръмна тройно по-силно. Вратата се затръшна и звукът отново заглъхна.

– Мамка му, Франк, как понасяш това?

Мъжът сви рамене.

– Парите са добри. Сам си правя графика. Няма някоя мързелива кучка, която да ми надзърта зад рамото.

– Имал си такава в работата си, а?

– Аха. Капитан Путколизачката.

Гърни се разсмя насила.

– Работата за Джона сигурно е голямо подобрение.

– Различно е. – Пазачът млъкна. – Каза, че искаш да влезеш в този апартамент. Ще ми кажеш ли защо...

Телефонът на Гърни звънна, прекъсвайки бившето ченге по средата на изречението. Гърни погледна екрана – беше Полет Пърли. Бяха си разменили телефонните номера, но не очакваше тя да му се обади толкова скоро.

– Извинявай, Франк, трябва да вдигна. Изчакай ме две секунди, моля те. – Натисна копчето. – Гърни на телефона.

Полет звучеше притеснено.

– Трябваше да попитам по-рано, но толкова се ядосах, когато заговорихме за Карл, че ми се изплъзна от ума. Чудех се... мога ли да говоря за това?

– Да говорите за кое?

– За вашето разследване, за факта, че търсите „нова перспектива“. Поверително ли е? Мога ли да го обсъдя с Джона?

Гърни си даваше сметка, че това, което ще каже, трябва да му свърши работа и с Полет, и с Франк. Нямаше да е лесно да подбере подходящите думи, но можеше да е добра възможност.

– Ще го кажа така – предпазливостта винаги е добродетел. При разследване на убийство може да ти спаси живота.

– Какво ми казвате?

– Ако Кей не го е направила, трябва да е бил някой друг. Може дори да е човек, когото познавате. Няма начин да кажете погрешното нещо на погрешния човек, ако изберете да не казвате нищо на никого.

– Плашите ме.

– Това е целта.

Тя се поколеба.

– Добре. Разбирам. Нито дума на никого. Благодаря.

Полет затвори.

Гърни продължи да говори, сякаш тя все още е на телефона:

– Добре. Но трябва да погледна апартамента... Не, всичко е наред. Мога да взема ключ от местните ченгета или от офиса на „Спалтър“. Да, няма проблем... – Разсмя се престорено. – Да, права сте. – Още смях. – Не е забавно, знам, но какво пък толкава... Човек трябва и да се смее.

Още преди години бе разбрал, че нищо не прави фалшивия разговор по-достоверен от необяснимия смях. И няма по-добра причина за това човек да пожелае да ти даде нещо от убеждението, че можеш да получиш това нещо от някъде другаде.

Гърни направи истинско показно в края на разговора и запътвайки се към стълбите, каза почти извинително на Франк:

– Трябва да отида до полицейския участък, за да ми дадат ключа. Ще се върна след малко.

Вече беше тръгнал да слиза припряно надолу, когато чу пазачът да казва вълшебните думи.

– Ей, не е нужно да ходиш. И аз имам ключ. Ще те пусна. Само ми кажи какво става.

Гърни се върна в сумрачния малък коридор.

– Можеш ли да ме пуснеш? Сигурен ли си, че не е проблем? Не трябва ли да поискаш разрешение?

– От кого?

– От Джона например?

Франк извади тежка връзка ключове от колана си и отключи апартамента.

– Какво му пука? Стига всичките самонастанили се бездомници в Лонг Фолс да са щастливи, и той е щастлив.

– Има репутация на много щедър човек.

– Да, още една шибана Майка Тереза.

– Явно не мислиш, че е по-добър от Карл, а?

– Не ме разбирай погрешно. Карл беше задник. Интересуваше се само от пари, бизнес и политика. Истински стопроцентов задник. Но беше от задниците, чиято мотивация можеш да разбереш. Напълно предсказуем.

– Предсказуем задник?

– Именно. А Джона е съвсем друго животно. Няма начин да предвидиш действията му. Той е шибана откачалка. Това тук е идеалният пример. Карл искаше всички бездомници да бъдат изритани на улицата. Има смисъл, нали? Джона дойде и каза: „Не, ще им дадем убежище“. Ще предложим на утрепките подслон от дъжда. Някакъв нов духовен принцип, схващаш ли? Почитай отрепките. Остави ги да пикаят на пода.

– Май не се връзваш на теорията за ангела и дявола по отношение на братята Спалтър.

Франк го изгледа замислено.

– Вярно ли е това, което каза по телефона?

– Кое?

– Че може би Кей все пак не е гръмнала Карл?

– Божичко, Франк, не осъзнавах, че говоря толкова високо. Това би трябвало да е тайна.

– Няма проблем, но искам да те питам – това реална вероятност ли е?

– Реална вероятност ли? Да, такава е.

– Значи всичко ще бъде подложено на втора оценка?

– Втора оценка ли?

– Ще прегледате наново всичко, което е било проучено при първото разследване.

Гърни снижи глас.

– Може и така да се каже.

Лека самодоволна усмивка, лишена от всякакво чувство за хумор, разкри пожълтелите зъби на Франк.

– Виж ти, виж ти... Значи Кей може и да не е стреляла. И това ако не е новина.

– Знаеш ли, Франк, оставам с впечатлението, че имаш да ми кажеш нещо.

– Може би имам.

– Ще ти бъда много признателен за всички идеи, които имаш по въпроса.

Франк извади кутия цигари от джоба си, запали една и вдиша продължително и замислено. В усмивката му се прокрадна нещо зло и дребнаво.

– Замислял ли си се някога, че господин Идеален може да не е чак толкова идеален?

– Джона ли?

– Господин Щедрост. Господин Бъди-добър-с-отрепките. Господин Шибана-киберкатедрала.

– Струва ми се, че си видял и друга негова страна.

– Може би съм видял същата страна, която е видяла майка му.

– Майка му ли? Познавал си Мери Спалтър?

– Преди посещаваше главния офис от време на време. Когато Карл отговаряше за всичко.

– И тя е имала проблеми с Джона?

– Аха! Никога не го е харесвала особено. Не знаеше ли?

– Не, но с удоволствие бих чул нещо повече.

– Просто е. Тя знаеше, че Карл е гадняр и беше приела този факт. Разбираше коравите мъже. Джона беше прекалено сладникав за нейния вкус. Не мисля, че старата дама се доверяваше на цялата тази благост и съвършенство. Знаеш ли какво си мисля? Мисля, че тя беше наясно, че това са пълни простотии.

Глава 16 Като ножа

След като отвори апартамента и получи уверенията на Гърни, че ще е там, когато се върне след един час, озлобеният Франк продължи по маршрута, който според него включваше всички имоти на компанията „Спалтър“ в Лонг Фолс.

Апартаментът беше малък, но сравнително светъл в сравнение с мрачния коридор. След входната врата се влизаше в тясно антре с подгизнали дъски на пода. От дясната страна имаше малка тясна кухня, а отляво – празен гардероб и баня. Направо се виждаше средноголяма стая с два прозореца.

Гърни влезе и отвори прозорците, за да проветри. Погледна през Акстън авеню и през тясната река, която течеше отвъд него, чак до ниската тухлена стена на „Уилоу рест“. Там, на малкото хълмче, оградено от дървета, рододендрони, люляци и розови храсти, се намираше мястото, където Карл Спалтър беше прострелян и после погребан. Обвит от листа и храсти от три страни, парцелът напомни на Гърни за театрална сцена. Имаше дори и авансцена с арка – илюзия, създадена от хоризонталната част на уличния стълб, който се издигаше на речния бряг от страната на авенюто и от мястото, на което се намираше Гърни, изглеждаше така, все едно се надвесва над горната част на сцената.

Тази гледка обаче не можеше да се сравни с други театрални елементи от делото. Имаше нещо достойно за либрето на опера в това смъртта да застигне един мъж на гроба на майка му и той да се строполи на земята на същото място, където скоро ще бъде погребан. И нещо като от латиноамерикански сериал в историята за изневяра и алчност.

Гърни беше като омагьосан от гледката. Изпита онова странно вълнение, което го завладяваше винаги, когато смяташе, че се намира на мястото, където е стоял убиецът, и вижда същите неща, които е виждал и той.

В онзи ден обаче – според снимките от досието – по земята е имало тънка снежна покривка и две редици сгъваеми столове, шестнайсет на брой, разположени за опечалените в далечната страна на отворения гроб на Мери Спалтър. За да се увери, че си представя сцената правилно, трябваше да знае разположението на тези столове. И на преносимия подиум. И местоположението на Карл. Полет беше много детайлна за мястото, където се бе строполил Карл, но Гърни трябваше да си представи всичко заедно, всичко така, както е било в момента на изстрела. Реши да слезе долу и да вземе снимките на местопрестъплението от колата си.

Тъкмо когато се канеше да излезе от апартамента, звънът на телефона му го спря. Пак беше Полет, по-развълнувана от предишния път.

– Вижте, детективе, може би не съм разбрала правилно, но наистина не ми излиза от ума. Трябва да ви питам... Дали намеквате, че по някакъв начин Джона...? Наистина ли казвате, че...?

– Казвам, че случаят може да не е приключен, както смятат всички. Може би Кей е простреляла Карл. Но ако не е...?

– Но как е възможно да вярвате, че от всички хора именно Джона.. – повиши глас Полет.

– Почакайте. В момента знам само, че трябва да науча още много неща. Междувременно искам да сте предпазлива. Искам да сте в безопасност. Само това казвам.

– Добре. Разбирам. Съжалявам – каза тя и дишането й като че ли се нормализира. – Мога ли да помогна с нещо?

– Всъщност да. Аз съм в апартамента, от който е стреляно. Искам да си представя какво е виждал стрелецът от прозореца. Ще ми бъде много полезно, ако отидете в имота на Спалтър и застанете там, където стояхме, когато ми показахте положението на главата на Карл на земята.

– И където бяха паднали капките кръв в снега.

– Да. Капките кръв в снега. Може ли да отидете там сега?

– Предполагам... Да, разбира се.

– Страхотно, Полет. Благодаря ви. Вземете яркосиния чадър със себе си. Ще си личи чудесно оттук. И телефона, за да ми звъннете, когато стигнете там. Става ли?

– Добре.

Въодушевен от тази възможност за прогрес, Гърни бързо отиде до колата и взе досието. Върна се минути по-късно с големия хартиен плик под мишница – тъкмо навреме, за да види как някой влиза в съседния апартамент.

Бързо отиде до вратата и постави крака си в процепа, преди тя да се затвори.

Нисък, жилав мъж с дълга черна коса, вързана на конска опашка, вдигна глава към него. След секунда се усмихна широко, леко налудничаво, разкривайки няколко златни зъба – като клише за мексикански бандит в политически некоректен уестърн. В погледа му личеше напрежение и трескавост, които според Гърни се дължаха на наркотици, естествена нервност на характера или психическо заболяване.

– Мога ли да направя нещо за теб? – попита мъжът с пресипнал, но не враждебен глас.

– Съжалявам, че се натрапвам така – каза Гърни. – Няма нищо общо с теб. Просто искам малко информация за съседния апартамент.

Мъжът погледна надолу към пъхнатия между вратата и прага крак на Гърни.

Той се усмихна и отстъпи назад.

– Отново се извинявам. Малко бързам, а ми е трудно да намеря човек, с когото да говоря.

– За какво?

– За обикновени неща. Като това кой живее най-отдавна в сградата?

– Защо?

– Търся хора, които са били тук преди осем-девет месеца.

– Осем-девет месеца. Хм... – Мъжът премигна за първи път. – Това трябва да е по времето на Големия взрив, нали?

– Ако имаш предвид стрелбата, да.

Мъжът поглади лицето си така, сякаш имаше козя брадичка.

– Значи търсиш Фреди?

Отначало името не му говореше нищо. После Гърни си спомни, че е виждал Фредерико някой си в стенограмата от процеса.

– Имаш предвид Фреди, който е казал, че е видял Кей Спалтър в сградата сутринта на стрелбата?

– Единственият Фреди, който е развявал задник наоколо.

– Защо ще го търся?

– Щото изчезна. Защо иначе?

– И откога е изчезнал?

– Сякаш не знаеш? Това шега ли е? Човече, кой, по дяволите, си ти?

– Просто някой, който иска да проучи всичко още веднъж.

– Струва ми се доста работа за един човек, особено ако е „просто някой“...

– Не само че е доста работа, а е и голям трън в задника, да ти призная.

– Звучи забавно – каза мъжът. Но не се усмихваше.

– Та кога е изчезнал този Фреди?

– След като получи обаждането – Мъжът наклони глава и погледна косо Гърни. – Човече, мислех, че вече знаеш тези простотии.

– Разкажи ми за обаждането.

– Не знам нищо за него. Знам само, че му позвъниха. Звучеше така сякаш са били твоите хора.

– Получил е обаждане от ченге?

– Да.

– И после изчезна?

– Аха.

– И кога стана това?

– Веднага след като дамата бе задържана.

Телефонът на Гърни звънна. Той не вдигна.

– Случайно Фреди да е споменал, че обаждането е било от ченге на име Клемпър?

– Може би.

Телефонът иззвъня отново. На екрана се изписа името на Полет Пърли. Той го прибра в джоба си.

– В този апартамент ли живееш?

– Предимно.

– Ще бъдеш ли тук по-късно?

– Може би.

– Може ли да поговорим още малко?

– Може би.

– Казвам се Дейв Гърни. Ще ми кажеш ли твоето име?

– Боло.

– Като вратовръзката ли?

– Не, човече, не като вратовръзката. – Ухили се, оголвайки отново зъбите си. – Като ножа.¹

¹ Bolo – англ. ез. – означава и много тясна вратовръзка в тексаски стил, и дълъг нож от Филипините. – б. пр.

Глава 17 Невъзможен изстрел

Гърни застана до прозореца с телефон в ръка и се загледа през авенюто и реката към местопрестъплението и терена на гробището.

Виждаше Полет – стоеше почти в средата на парцела, със синия чадър в едната ръка и с телефон в другата.

Няколко пъти се отдръпваше назад от прозореца до мястото, където според снимката на криминалистите е било намерено оръжието върху триножника. Коленичи, за да може да погледне от нивото на приблизителната височина на мерника и позвъни на сътрудничката си.

– Добре, Полет, отвори чадъра и го постави там, където си спомняш, че е било тялото на Карл.

Наблюдаваше как тя изпълнява молбата му и се ядосваше, че не си е взел бинокъла. После погледна към полицейската скица на сцената, която бе поставил на пода пред себе си. Тя показваше две позиции за Карл: мястото, където беше стоял, когато е бил прострелян, и мястото, където е паднал на земята. И двете бяха между отворения гроб на майка му и двете редици от сгъваеми столове в задната част на парцела. Под всеки от шестнайсетте стола имаше написано число, вероятно свързвайки го с друг списък с имената на опечалените, които са ги заемали.

– Полет, случайно да помниш кой е седял там?

– Разбира се. Виждам всичко пред себе си, сякаш е станало тази сутрин. Всеки детайл. Като онази струйка кръв отстрани на главата му. Онази капка кръв в снега. Божичко, ще го забравя ли някога?

И Гърни имаше такива спомени. Всяко ченге имаше.

– Може би не напълно. Но с времето спомените ще ви спохождат все по-рядко.

Не й призна, че причината някои от неговите спомени да отшумят беше фактът, че ги заменяха други, още по-ужасни.

– Кажете ми за хората, седящи на столовете, особено за тези от първата редица.

– Преди да се изправи, за да говори, Карл седеше от края. От дясната страна на редицата, гледано от мястото, където сте вие. До него беше дъщеря му Алиса. Столът до нея беше празен. След това бяха три братовчедки на Мери Спалтър от Саратога, всички около седемдесетгодишни. Тризначки, които все още се обличат еднакво. Сладко или странно, зависи от гледната точка. После още един празен стол. На осмия стол беше Джона – колкото по-далече от Карл, толкова по-добре. Нищо ново.

– А на втората редица?

– Там бяха настанени осем дами от комплекса за възрастни хора, където живееше Мери Спалтър. Мисля, че всички членуваха в една и съща организация. Как се казваше... Нещо странно. „Силата на възрастта“ – така беше.

– „Силата на възрастта“? Що за организация е това?

– Не съм сигурна. Говорих за кратко с една от дамите. Нещо за... само секунда. Да. Имат си мото, девиз. „Силата на възрастта. Никога не е късно да сториш добро.“ Или нещо подобно. Останах с впечатление, че се занимават с благотворителни дейности. Мери Спалтър също беше техен член.

Гърни си отбеляза да провери организацията в интернет.

– Знаете ли дали очакваха Кей да е на погребението, някой изненада ли се, че я няма?

– Не чух никой да пита за нея. Повечето хора, които познаваха семейството, бяха наясно с проблема – знаеха, че Кей и Карл са разделени.

– Добре. Значи Карл е бил в единия край на редицата, а Джона в другия.

– Да.

– Колко време, след като стана от стола, Карл беше прострелян?

– Не знам. Четири-пет секунди? Виждам го пред себе си... тръгна към подиума... направи една, две стъпки... и тогава се случи. Както казах, всички помислиха, че се е подхлъзнал. Но и вие бихте си го помислили, нали? Освен ако не чуете изстрела, а никой не го чу.

– Заради фишеците?

– О, божичко, да, фишеците. Някакъв идиот гърмеше цяла сутрин. Беше много разсейващо.

– Добре. Значи помните, че Карл е направил крачка или две. Можете ли да отидете до мястото, където е бил Карл в момента, когато е започнал да пада?

– Разбира се, няма проблем. Мина точно пред Алиса.

Гърни я видя как се премести на два-три метра вдясно от синия чадър на земята.

– Ето тук – каза Полет.

Той присви очи, за да е сигурен, че вижда ясно мястото й.

– Убедена ли сте?

– Дали съм убедена, че това е мястото? Напълно!

– Толкова много ли се доверявате на паметта си?

– По принцип да, но не е само заради това. Лесно е заради начина, по който подреждаме столовете. Поставяме ги в редици със същата дължина като гроба, така че всички да са с лице към него, без да се въртят и обръщат. Поставяме колкото редици са ни нужни, но ориентацията им спрямо гроба винаги е еднаква.

Гърни не каза нищо, докато се опитваше да осмисли чутото и видяното. После въпросът, който се бе крил в ъгълчето на съзнанието му, откакто прочете полицейския доклад, най-накрая изплува на повърхността.

– Питах се нещо. Семейство Спалтър са много известни. Предполагам, че са имали широки контакти в обществото. Така че...

– Защо погребението е било толкова скромно? Това ли се питахте?

– Четиринайсет опечалени, ако съм преброил правилно, не ми се струват много при тези обстоятелства.

– Такъв беше изборът на починалата. Беше ми казано, че Мери Спалтър е оставила указание с имената на хората, които иска да я изпратят в последния й път.

– На погребението?

– Да. Трите й братовчедки, двамата сина, внучката и осемте жени от „Силата на възрастта“. Мисля, че семейството – всъщност Карл – беше планирал по-нататък да бъде организирана по-голяма церемония, но... – Гласът й заглъхна. След секунда мълчание попита: – Има ли още нещо?

– Един последен въпрос. Колко висок беше Карл?

– Колко висок? Може би 1,85–1,90. Можеше да е доста стряскащ. Защо питате?

– Просто се опитвам да си представя възможно най-точно сцената.

– Добре. Това ли е всичко?

– Мисля, че да, но... ако нямате нищо против, просто останете там, където сте, за минутка. Искам да проверя нещо.

Без да откъсва очи от Полет – доколкото му бе възможно, Гърни се изправи от позицията, която бе заемал досега – коленичил на мястото, където е бил намерен триножникът. Започна да се движи бавно вляво, докато стигна до стената, и през цялото време виждаше Полет през един от двата прозореца на апартамента. Повтори маневрата, този път надясно. След това отиде до прозорците и се наведе, за да погледне и през тях и да провери каква ще е видимостта от тази позиция. Когато се отдръпна, благодари на Полет за помощта, каза й, че скоро ще се свърже с нея и затвори, след което прибра телефона в джоба си. После остана дълго време в средата на стаята, опитвайки се да си изясни ситуацията, която внезапно бе станала напълно безсмислена.

Имаше проблем с уличния стълб в далечния край на Акстън авеню. Хоризонталната му част препречваше гледката. Ако Карл Спалтър бе около метър и осемдесет висок и беше стоял близо до мястото, което бе посочила Полет, нямаше начин фаталният куршум да е изстрелян към главата му от този апартамент.

От апартамента, където бе открито оръжието на убийството.

Апартаментът, в който криминалистите бяха открили следи от барут, съвпадащ с този на патрон „220 Суифт“ – и съвместим с намерената пушка и с парченцата куршум, извадени от главата на Карл Спалтър.

Апартаментът, в който според очевидци се бе намирала Кей Спалтър в сутринта на стрелбата.

Апартаментът, в който сега стоеше Гърни. Крайно озадачен.

Глава 18 Въпрос на пол

Объркването може да повлияе на хората различно – някои се стъписват и се вцепеняват. При други – като Гърни, ефектът е точно обратният. Фрапиращо несъответствие като факта, че изстрелът очевидно не е могъл да бъде направен през прозореца, през който е направен, му действаше като амфетамин.

Имаше неща, които искаше да провери в досието по случая веднага. Вместо да стои в празния апартамент, той отнесе кафявия плик до колата, отвори го на предната седалка и започна да преглежда първоначалния доклад за инцидента. Беше разпределен на две части, следвайки разделеното местопрестъпление – местоположението на жертвата и това на убиеца. За всяка от тях имаше отделна купчина снимки, описания, разпити и събрани доказателства и улики.

Първото, което го смая, беше един странен пропуск. Нито в доклада за инцидента, нито в някой от следващите бе споменат уличният стълб, който би попречил на изстрела. Имаше снимка на гробищния парцел на Спалтър, направена с телеобектив през прозореца на апартамента, но при липсата на разграфени маркери за положението на Карл в момента на стрелбата, проблемът с видимостта не беше толкова очевиден.

Скоро откри още един изненадващ пропуск. Не бяха споменати записи от охранителните камери. Със сигурност някой е проверил за такива във и около гробището, както и по Акстън авеню. Трудно му беше да повярва, че толкова рутинна процедура може да бъде пропусната, а още по-трудно – че е била направена и след това не е била отразена никъде в досието.

Пъхна документите под предната седалка, излезе от колата и заключи вратите. Огледа пресечката в двете посоки и видя общо три магазина и заведения, които на външен вид приличаха на работещи. Бившият магазин на „Радио Шак“, който сега май изобщо нямаше име; „Ривър кингс пица“; и нещо, наречено „Дизи дейз“, чиято витрина бе пълна с надути балони, но нямаше никакъв друг знак какво точно се продава вътре.

Най-близо до него беше безименният магазин за електроника. Когато Гърни се приближи, видя две написани на ръка бележки на стъклената врата: „Рециклирани таблети за 199 долара“ и „Ще се върна в два часа“. Гърни погледна часовника си – 2,09. Пробва вратата. Беше заключена.

Запъти се към пицарията, с идеята да си купи нещо за пиене и парче пица, когато до тротоара спря лъскав жълт корвет. Двойката, която излезе отвътре, съвсем не беше толкова лъскава. Мъжът бе в края на четиридесетте, с шишкаво тяло и повече косми по раменете, отколкото на главата. Жената беше малко по-млада, с щръкнала коса със сини и руси кичури, широко славянско лице и огромни гърди, опънали копчетата на полуотворената й розова блузка. Докато тя се мъчеше да се измъкне от ниската седалка, мъжът отиде до вратата на магазина за електроника, отключи я и погледна към Гърни.

– Търсиш ли нещо?

Въпросът, зададен гърлено и високо, прозвуча по-скоро като предизвикателство, отколкото като покана.

– Да. Но е малко сложно.

Мъжът сви рамене и махна към жената, която най-накрая се бе освободила от хватката на колата.

– Говори със София. Аз трябва да свърша нещо друго.

Влезе вътре, като остави вратата зад гърба си отворена.

София подмина Гърни, влизайки в магазина.

– Винаги има друго за вършене – измърмори тя. Гласът бе също толкова славянски, колкото и скулите. – Какво мога да направя за вас?

– Откога притежавате този магазин?

– Откога ли? Той го държи от години, години, години. Защо?

– Имате ли охранителни камери?

– Охранителни?

– Камери, които снимат хората в магазина и на улицата – как идват, как си тръгват, може би как крадат...

– Крадат ли?

– Да, крадат от вас.

– От мен ли?

– Крадат от магазина.

– От магазина. Да. Шибаните копелета се опитват да крадат от магазина.

– Значи имате видеокамери?

– Видео. Да.

– Бяхте ли тук преди девет месеца, когато е станала прочутата стрелба по Карл Спалтър?

– Разбира се. Прочута е, да. Точно тук. Жената на надутото копеле го простреля ей там – София махна в посока към „Уилоу рест“. – На погребението на майка му. Собствената му майка. Представяш ли си?

Поклати глава, сякаш искаше да каже, че едно лошо дело, извършено на погребението на нечия майка, заслужава извършилият го да страда двойно повече в ада.

– Колко дълго пазите записите от охранителните камери или техните файлове?

– Дълго?

– Колко време? Колко седмици или месеци? Съхранявате ли ги, или периодично ги изтривате?

– Обикновено ги изтриваме. Но не и онзи с жената на шибаното копеле.

– Имате копия на записите от деня, в който Спалтър е бил прострелян?

– Ченгето взе всичко, нищо не остана. Можехме да изкараме много пари. Голямото шибано ченге!

– Полицай е взел записите от охранителната ви камера?

– Естествено.

София беше застанала зад щанд с неопределена форма, напомняща буквата U, на който бяха изложени мобилни телефони. Зад нея имаше полуотворена врата, която, както Гърни виждаше, водеше към неподреден офис. Чуваше гласа на мъжа, който очевидно говореше по телефона, но не различаваше думите.

– Не ги ли върна?

– Не. На записа се виждаше как мъжът получава куршум в челото. Знаете ли какви мангизи дават телевизиите за такива неща?

– Вашият запис е показвал как мъжът получава куршум в гробището отвъд реката?

– Естествено. Камерата отпред вижда всичко – дори фона. Хай дефинишън. Суперкачество. Всичко й е автоматично. Сума ти пари струва.

– Ченгето, което взе...

Вратата зад нея се отвори широко и косматият мъж излезе и застана зад щанда. Изражението му подсилваше и без това дълбоките линии на подозрителното му и свъсено лице.

– Никой не е вземал нищо – каза той. – Кой си ти?

Гърни изгледа спокойно мъжа.

– Специален следовател, разследващ действията на щатската полиция по случая „Спалтър“. Имали ли сте пряк контакт с детектив на име Мик Клемпър?

Мъжът не трепна. Остана прекалено невъзмутим, прекалено дълго. После поклати бавно глава.

– Не си спомням такова нещо.

– Мик Клемпър ли е бил „голямото шибано ченге“, което според дамата е взело записите от охранителната ви камера и не ги е върнало?

Косматият я погледна с престорено объркване.

– Какви глупости дрънкаш, по дяволите?

Тя му отвърна със също толкова престорено свиване на раменете.

– Значи ченгетата не са взели нищо? – попита тя и се усмихна невинно на Гърни. – Явно не са. Пак съм се объркала. Често ми се случва. Може би съм прекалила с чашката. Хари знае, помни по-добре от мен. Нали, Хари?

Косматият Хари се ухили на Гърни; очите му блестяха като искрящи черни мраморни топчета.

– Видя ли? Както ти казах, никой не е вземал нищо. Сега си върви. Освен ако не искаш да си купиш телевизор. Голям екран. С интернет. Давам добри цени.

Гърни му се ухили в отговор.

– Ще си помисля. Какво според вас би била добра цена?

Хари разпери ръце с обърнати нагоре длани.

– Зависи. Въпрос на предлагане и търсене. Животът си иска своето, разбираш за какво говоря, нали? Но за вас цената ще е добра. Винаги давам добри цени на ченгетата.

При оглед по-отблизо изглеждаше, че магазинът с балоните надолу по улицата изобщо не работи. Полегатите лъчи на слънцето осветяваха витрината така, че тя направо грееше. Периметърът, който обхващаше единствената охранителна камера на пицарията „Ривър кингс“ бе ограничен до трите метра около касата. Така че освен ако убиецът не е бил гладен, Гърни нямаше какво да научи оттам.

Но историята в магазина за електроника бе задвижила мозъка му на бързи обороти. Беше готов да се обзаложи, че Климпър е открил нещо неудобно на записа от камерата и е решил да се отърве от него. Ако бе избрал този вариант, имаше хиляди начини да накара Хари да си държи устата затворена. Може би Клемпър знаеше, че магазинът е прикритие за друга дейност. Или пък знаеше за Хари неща, които той би предпочел да не споделя с други хора.

Все пак Гърни предпочете да не избързва и си напомни, че и най-добрите предположения си остават просто предположения. Реши да се заеме със следващия въпрос. Ако куршумът не беше дошъл точно от този апартамент, откъде би могъл да дойде? Погледна отвъд малката река към синия чадър на Полет, все още отворен на земята, за да отбележи мястото, където е паднал Карл.

Огледа фасадите на сградите по улицата и видя, че куршумът би могъл да бъде изстрелян буквално от всеки от четиридесет и двата прозореца, гледащи в посоката на „Уилоу рест“. Без да има начин да определи по-вероятните, бройката си бе предизвикателна. А и какъв беше смисълът? Ако в първия апартамент бяха открити следи от барут, идентичен с този в патрон „220 Суифт“, значи там би трябвало да е стояло оръжието, изстреляло патрона. Възможно ли бе да е стреляно по Карл Спалтър от друг апартамент, после пушката да е занесена до апартамента с „невъзможната“ стрелба, да е стреляно отново и оръжието да е оставено нарочно на триножника? Ако е така, този друг апартамент би трябвало да е съвсем наблизо.

Най-близкият, разбира се, беше съседният – апартаментът, зает от дребния мъж, който наричаше себе си Боло. Гърни влезе в коридора на сградата, изкачи стъпалата по две наведнъж, отиде веднага до апартамента на Боло и потропа внимателно на вратата.

Отвътре се разнесе звук от бързо движещи се стъпки, нещо се плъзна – може би се отвори или затвори врата, после наистина се тръшна врата, а стъпките се чуха още веднъж, този път точно от другата страна на вратата, до която бе застанал Гърни. Инстинктивно той отстъпи встрани – стандартна процедура, когато имаше причина да се очаква негостоприемно посрещане. За първи път, откакто бе дошъл в Лонг Фолс, Гърни се запита дали идването му тук невъоръжен беше мъдро решение.

Пресегна се и отново потропа, много предпазливо.

– Ей, Боло, аз съм.

Чу плъзгането на две резета и вратата се отвори с около седем сантиметра – колкото позволяваха веригите.

Лицето на Боло се появи зад процепа.

– Мамка му. Ти се върна. Човекът, който иска да оглежда всичко. Всичко си е доста голяма работа, човече. Какво има сега?

– Дълга история. Мога ли да погледна през прозореца ти?

– Това е смешно.

– Може ли?

– Ама ти сериозно ли? Не се майтапиш? Искаш да погледнеш през прозореца ми?

– Важно е.

– Чувал съм много големи лафове, човече, но този е добър. – Затвори, махна веригите и отвори вратата отново, по-широко. Носеше дълга жълта баскетболна тениска, стигаща до коленете му, и май нищо друго. – „Мога ли да погледна през прозореца ти?“. Трябва да го запомня. – Отстъпи назад, за да даде път на Гърни да влезе.

Апартаментът, изглежда, беше двойник на този до него. Гърни погледна в кухнята, после надолу по късата насрещна стена, където би трябвало да е банята. Вратата й беше затворена.

– Гости ли имаш? – попита Гърни.

Златните зъби се появиха пак.

– Посетителка. И не иска никой да я вижда. – Посочи към прозорците в далечния край на дневната. – Нали искаше да гледаш? Върви и гледай.

Гърни не се чувстваше удобно от мисълта за затворената врата на банята, не искаше да има подобно неизвестно зад гърба си.

– Може би по-късно.

Отстъпи назад към отворената врата и се облегна под такъв ъгъл, че да вижда едновременно всяко движение в апартамента и на стълбищната площадка.

Боло кимна одобрително.

– Добре. Човек трябва да е предпазлив. Никакви тъмни ъгълчета, нали така. Умно.

– Разкажи ми за Фреди.

– Казах ти. Изчезна. Когато си играеш с шибаняци, има голям шанс да ти разкажат играта. Колкото по-голям е шибанякът, толкова по-прецакан си ти.

– Фреди свидетелства на процеса на Кей Спалтър, че тя е била в съседния апартамент в деня, когато съпругът й бе прострелян. Знаеше ли?

– Всички знаят.

– Но ти не си видял Кей, нали?

– Мисля, че може и да съм я видял... поне някой като нея.

– Какво означава това?

– Това, което казах и на другото ченге.

– Искам да го чуя от теб.

– Видях дребен... дребен човек, много приличаше на жена. Нисък, тънък. Като танцьор. Има си дума за това. Миньонче. Знаеш тази дума, нали? Някаква скапана френска дума. Изненадан ли си, че я знам?

– Каза „много приличаше на жена“. Но не си сигурен, че е била жена?

– Първия път помислих, че е. Но ми е трудно да кажа. Слънчеви очила. Широка лента за глава. Голям шал.

– Първия път? Колко пъти...

– Два пъти. Казах на другото ченге.

– Била е тук два пъти? Кога е бил първият път?

– В неделя. Неделята преди погребението.

– Сигурен ли си за деня?

– Трябва да е било неделя. Единственият ми свободен ден от скапаната автомивка. Отивах за цигари, тъкмо слизах по стълбите. Тази дребна личност, миньончето, се качваше и ме подмина. Тъкмо бях стигнал долу, когато се сетих, че съм си забравил парите. Качих се отново да ги взема. Тя стоеше тук, пред вратата, точно както стоиш и ти. Аз влязох веднага в апартамента да си взема парите.

– Не я ли попита какво прави тук, кого търси?

Боло избухна в кратък пронизителен смях.

– Мамка му, човече, не. Тук е по-добре да не закачаш никого. Всеки си гледа своята работа. И никой не обича въпроси.

– В онзи апартамент ли влезе? Как? С ключ ли?

– Аха. С ключ, естествено.

– Откъде знаеш, че е имала ключ?

– Чух го. Стените са тънки. Строено е евтино. Ключ отваря врата. Този звук се разпознава лесно. Ей, това ми напомня – със сигурност е било неделя. Динг-донг. Църквата до реката отброява 12 на обед всяка неделя. Динг-донг, динг-донг.

– И видя тази дребна личност отново?

– А-ха. Но не същия ден. Не и преди стрелбата.

– Какво видя тогава?

– Този път беше петък. Сутринта. Около десет часа. Преди да отида в скапаната автомивка. Бях навън и се връщах вкъщи с пица.

– В десет сутринта?

– Да, закусвам добре. Връщам се значи и виждам тази дребна личност да влиза в сградата. Същото миньонче. Вървеше много бързо и носи кутия, или нещо друго, увито в ярка хартия. Когато доближих, миньончето беше стигнало догоре и вече бях абсолютно сигурен, че под хартията има кутия – като коледен подарък. Дълга кутия метър – метър и двайсет, увита в коледна хартия. Когато стигнах догоре, човекът вече беше влязъл в апартамента, но вратата все още беше широко отворена.

– И?

– Непознатият е в банята, помислих си аз. Затова е било това бързане, може би и затова външната врата не е затворена.

– И?

– И беше вярно, малкият човек беше в банята и пикаеше. Дълго. И тогава разбрах със сигурност.

– Какво?

– Звукът.

– За какво говориш?

– Не бях прав отначало.

– За какво?

– Мъжете и жените... при тях звукът се различава, когато пикаят. Знаеш го, нали?

– И това, което чу, беше...

– Звук от пикаещ мъж. Без съмнение. Дребничък миньон, ако пò ти харесва. Но без съмнение мъж.

Глава 19 Престъпление и наказание

След като измъкна от Боло официалното му име (Еставио Болоко), както и номера на телефона му и възможно най-подробното описание, което успя да измъкне за миньончето – независимо дали беше той или тя, Гърни се върна при колата си и прекара още половин час в търсене на някакво споменаване на евентуален разпит на Еставио Болоко в досието, на каквото и да е споменаване за поява на заподозрян в апартамента в неделя преди стрелбата или на някакви въпроси за пола на стрелеца.

Не откри нищо и по трите въпроса.

Клепачите му започнаха да се затварят и по-ранният прилив на енергия вече се стопяваше. Денят в Лонг Фолс беше тежък и беше време да се прибира в Уолнът Кросинг. Тъкмо когато се канеше да потегля, пред него спря черен форд „Експлорър“. Дебелият Франк Макграт излезе от него и дойде до прозореца от страната на Гърни.

– Приключи ли тук?

– Поне за днес. Трябва да се прибера вкъщи, преди да заспя. Между другото, помниш ли някъде по времето на стрелбата тук да е живял тип на име Фреди?

– Да е живял незаконно имаш предвид

– Да, предполагам, че това имам предвид.

– Фре-де-ри-ко – провлеченият испански акцент, който ченгето се опита да докара, бе изпълнен с презрение. – Какво за него?

– Знаеше ли, че е изчезнал?

– Може и да съм знаел. Преди време.

– Да си чул нещо повече за това?

– За кое?

– Защо е изчезнал например?

– И защо, по дяволите, да ми пука? Тия идват и си отиват. Един лайняр по-малко, с когото да се занимавам. Най-добре ще бъде, ако всички изчезнат. Ако успееш да го уредиш, ще те черпя едно.

Гърни откъсна половин листче от бележника си, написа телефонния си номер и го подаде на Макграт.

– Чуеш ли нещо за Фреди, някаква идея къде може да е, ще съм ти задължен, ако ми звъннеш. Междувременно, Франк, карай го по-леко. Животът е прекалено кратък.

– Да благодарим на Господ за малките услуги!

През по-голямата част от пътуването към къщи Гърни имаше усещането, че е отворил кутия с пъзел и е открил, че някои парченца липсват. Беше сигурен в едно – от въпросния апартамент нямаше начин да бъде изстрелян куршум и той да уцели Карл Спалтър в слепоочието, без първо да мине през плътния метален стълб на уличната лампа. А това бе немислимо. Нямаше съмнение, че липсващите парченца от пъзела щяха да разрешат очевидното противоречие. Ако само знаеше какъв вид парченца търси и колко на брой.

Двучасовото пътуване до Уолнът Кросинг бе основно по второстепенни пътища през редуващи се полета и гори, които Гърни харесваше, а Мадлин направо обожаваше. Но сега той не забелязваше почти нищо.

Беше потънал в света на убийството.

Поне докато след края на чакълестия път подмина езерото и зави към алеята на дома им. И тогава се стресна от гледката на четири коли – три тойоти „Приус“ и един „Рейндж Роувър“, паркирани на тревата край къщата. Приличаше на миниконгрес на загрижени за околната среда екстравагантни провинциалисти.

О, Исусе. Проклетата вечеря на клуба по йога!

Погледна колко е часът на часовника на таблото: 6,49. Четиридесет и девет минути закъснение. Поклати глава, бесен на самия себе си заради разсеяността си.

Когато влезе в просторното помещение на първия етаж, което служеше за кухня, трапезария и дневна, на масата се водеше оживен разговор. И шестимата гости му бяха познати – бяха го запознавали с тях на местни концерти и изложби, но не беше сигурен за имената им. (Мадлин веднъж бе изтъкнала, че никога не забравя имената на убийците.)

Всички прекъснаха разговора и вечерята си и го погледнаха усмихнато и с любопитство.

– Съжалявам, че закъснях. Имах известни затруднения.

Мадлин се усмихна извинително на гостите.

– Дейв се натъква на затруднения по-често, отколкото другите хора спират за бензин.

– Всъщност той идва точно навреме! – възкликна ентусиазирано една набита жена, която Гърни разпозна като една от колежките на Мадлин в кризисния център. За името й помнеше само, че е доста особено. Тя продължи въодушевено: – Говорехме за престъпленията и наказанията. И човекът, чийто живот е посветен на това, влиза в същия момент! Може ли някой да е пò навреме? – посочи към празния стол на масата с жеста на домакиня, която приветства почетния гост на своя купон. – Присъедини се към нас! Мадлин ни каза, че си зает с едно от своите приключения, но не сподели много подробности. Има ли нещо общо с темата престъпление и/или наказание?

Един от мъжете отмести стола си, за да му направи повече място.

– Благодаря, Скот.

– Скип.

– Скип, да, вярно. Когато те видя, в съзнанието ми веднага изплува името Скот, защото години наред работех с един Скот, с когото ужасно си приличате.

Гърни мислеше за тази лъжа като за жест на социална вежливост. Определено бе по-добър вариант от истината, която беше, че изобщо не се интересуваше от този мъж и още по-малко от това да запомни името му. Проблемът с това извинение, за който Гърни не бе помислил, бе, че Скип е на седемдесет и пет години, мършав, с рошава и гъста бяла коса като на Айнщайн. Как точно този древен член на Тримата Студжис¹ можеше да прилича на активен полицай от отдел „Убийства“ беше наистина интересен въпрос.

Преди някой да попита още нещо, едрата жена булдозер продължи.

– Докато Дейв се снабди с малко храна в чинията си, да го въведем ли в дискусията?

Гърни се огледа с надеждата, че гласуването за това предложение може да се провали и в този момент – бинго! Сети се за името й. Филомена, на галено Мена – очевидно беше родена за лидер, не за последовател, и директно продължи.

– Скип твърди, че единствената цел за съществуването на затвора е наказанието, защото рехабилитацията... Как се изрази, Скип?

Той явно се чувстваше неловко, сякаш подканянето на Мена бе възродило ужасяващ спомен от ученическите му години.

– Не си спомням в момента...

– Сетих се! Каза, че единственият смисъл за съществуването на затворите е наказанието, защото превъзпитанието е просто либерална фантазия. Но после Марго каза, че правилно насоченото наказание е крайно необходимо за превъзпитанието. Не съм сигурна, че Мадлин се съгласи с това. И после Брус каза...

Сивокоса и строга на вид жена я прекъсна.

– Не казах „наказание“. Казах „заличаване на отрицателните последици“. Смисълът е съвсем различен.

– Добре де, Марго е за „заличаване на отрицателните последици“. Но после Брус каза... О, божичко, какво каза Брус?

Мъжът начело на масата с черни мустаци и сако от туид се усмихна снизходително.

– Нищо дълбоко. Просто изказах скромното си наблюдение, че затворническата ни система е излишно пропиляване на данъците на хората – институция, работеща на принципа на абсурдно въртяща се врата, която подхранва престъпленията, а не ги предотвратява.

Звучеше като много любезен, много гневен мъж, според когото идеалната алтернатива на затвора е екзекуцията. Трудно бе човек да си го представи потънал в йога медитация, дишащ дълбоко и сливащ се с вселената.

Гърни се усмихна при тази мисъл, докато загребваше с лъжица остатъците вегетарианска лазаня от голямото плато в средата на масата и ги прехвърляше в своята чиния.

– И ти ли си член на клуба по йога, Брус?

– Жена ми е една от инструкторките, което, предполагам, ме прави почетен член на клуба.

Тонът му бе по-скоро саркастичен, отколкото дружелюбен.

През два стола от него седеше бледа жена с пепеляворуса коса, която, изглежда, ползваше като грим единствено лъскав прозрачен крем за лице и която сега заговори толкова тихо, сякаш шепнеше:

– Не бих казала, че съм инструктор, просто член на групата. – Облиза безцветните си устни дискретно, като че искаше да махне невидими трохички, полепнали по тях. – И за да се върнем на темата, престъпленията не са ли всъщност форма на психическо заболяване?

Съпругът й направи гримаса.

– Всъщност, Айона, има няколко интересни проучвания, проведени съвсем скоро по този въпрос – каза симпатична на вид жена с кръглолико лице, седяща срещу Гърни. – Някой друг чете ли онази статия за туморите? Обсъждаше се случай с мъж на средна възраст, съвсем нормален, без необичайни проблеми, който изведнъж започнал да изпитва непреодолима нужда да прави секс с малки деца, напълно неконтролируемо, без каквато и да е предварителна история за такава патология. Накратко, медицинските изследвания разкрили, че в мозъка му има бързо растящ тумор. Туморът бил премахнат и деструктивната сексуална обсесия изчезнала заедно с него. Интересно, нали?

Скип изглеждаше отегчен.

– Да не казваш, че престъпленията са странични следствия от рак на мозъка например?

– Казвам просто какво съм прочела. Но в статията бяха изложени и други примери за ужасяващо поведение, пряко свързано с мозъчни аномалии. Звучи логично, нали?

Брус се прокашля.

– Значи трябва да допуснем, че Понци схемата на Бърни Мадоф² е била замислена в някоя малка гадна циста в кората на главния му мозък?

– Брус, за бога – прекъсна го Мена. – Пати не каза това.

Той поклати сериозно глава.

– Струва ми се, че това е прекалено хлъзгав път, хора. Води до липса на отговорност, нали? Първо беше: „Сатаната ме накара да го направя“. После: „Причината е в депресираното ми детство“. Сега имаме друго оправдание: „Туморът ме накара“. И кога ще спре това?

Избухването му предизвика неловко мълчание на масата. Мена, чиято обичайна роля според Гърни бе на миротворец и на социален двигател на компанията, се опита да отклони вниманието на всички към не толкова рискована тема.

– Мадлин, чух някакъв слух, че си имаш кокошки. Вярно ли е?

– Не е само слух. Имаме три прекрасни малки кокошки и един очарователно арогантен млад петел, които временно живеят в плевнята. Кукуригат, кудкудякат и издават всички други сладки звуци, типични за чудесните малки създания като тях. Наистина е изумително да ги наблюдаваш.

Мена наведе глава с любопитство.

– Живеят временно в плевнята?

– Чакат постоянния им дом да бъде построен в задната част на двора – тя кимна към мястото зад френските прозорци.

– Уверете се, че кокошарникът е сигурен – каза Пати с притеснена усмивка. – Защото навън бродят всякакви създания, а бедничките ти питомци са напълно безпомощни.

Брус се наведе напред в стола си.

– Знаеш за невестулките, нали?

– Да, всички знаем за това – каза Мадлин припряно, сякаш за да предотврати евентуално описание на това как невестулките убиват кокошките.

Той понижи глас – очевидно за по-голяма драматичност.

– Опосумите са по-лоши.

Мадлин премигна.

– Опосуми?

Айона се надигна рязко, извини се и се запъти към тоалетната в коридора.

– Опосуми – повтори Брус злокобно. – Изглеждат като невинни малки същества, много често приключват живота си премазани на пътя. Но пусни един в кокошарник и ще видиш напълно различно животно – полудяло от вкуса на кръвта. – Огледа присъстващите на масата, сякаш разказваше хорър история на малки деца, събрани около лагерния огън. – Този малък невинен опосум ще разкъса на парченца всяка кокошка, която зърне. Сякаш истинската цел в живота му е да превърне всяко живо същество в кървави парченца.

Настана тишина, всички бяха смаяни. Накрая Скип се намеси.

– Разбира се, опосумите не са единственият проблем. – Дали заради момента, или заради тона, с който бе произнесена, репликата му предизвика бурен изблик на смях. Скип обаче продължи съвсем сериозно: – Трябва да ги пазите от койоти, соколи, орли, миещи мечки. Тук се навъртат много животни, които биха си похапнали вашите кокошки.

– За щастие, има просто решение на всички тези проблеми – каза Брус с видимо облекчение. – Една хубава пушка, дванайсети калибър!

Мена очевидно установи, че отклонението на разговора към света на кокошките е било грешка, и се опита да направи обратен завой.

– Да се върна там, където бяхме, когато Дейв влезе. С удоволствие бих чула неговата гледна точка за престъпленията и наказанията в нашето общество.

– И аз – въодушеви се Пати. – Особено ми е интересно какво би казал по въпроса за злото.

Гърни преглътна хапка лазаня и погледна херувимското й лице.

– Злото?

– Вярваш ли, че има зло? – уточни тя. – Или е просто измислена концепция като вещиците и драконите?

Въпросът го подразни.

– Мисля, че „зло“ може да е полезна дума.

– Значи вярваш в него – намеси се Марго от другия край на масата с тон на рефер, отброяващ резултата.

– Запознат съм с доста човешки действия и преживявания, които бихме описали като „зло“.

– За какви преживявания говориш?

– Да вършиш нещо, което знаеш в сърцето си, че е погрешно.

– А... – каза Пати с одобрително грейнали очи. – Един прочут йога е казал: „Дръжката на бръснача на злото реже по-дълбоко от острието му“.

– Звучи ми като късметче от курабийки – каза Брус. – Опитай се да го кажеш на жертвите на мексиканските наркобарони.

Айона го погледна без видима емоция.

– Прилича на всички онези поговорки. „Злото, което причинявам на теб, го причинявам двойно на себе си.“ Има много начини да се говори за кармата.

Брус поклати глава.

– Аз пък смятам кармата за пълна глупост. Ако убиецът вече е сторил двойно по-голяма злина на себе си, отколкото на този, когото е убил – което ми се струва просто готино оправдание, – означава ли това, че изобщо не е нужно да го съдим и екзекутираме? Това те поставя в нелепо положение. Ако вярваш в кармата, няма смисъл да се занимаваш да арестуваш и наказваш убийците. Но ако искаш убийците да бъдат задържани и наказани, трябва да се съгласиш, че кармата е пълна глупост.

Мена подскочи въодушевено:

– Значи отново сме на темата за престъплението и наказанието. Ето какво ми се иска да питам Дейв. В Америка хората като че ли са изгубили вяра в съдебната система. Работил си в тази сфера двайсет години, нали?

Той кимна.

– Знаеш слабите и силните страни на системата, знаеш какво работи и какво не. Сигурно имаш някои добри идеи какво трябва да се промени. Бих искала да чуя размишленията ти по този въпрос.

Молбата й бе толкова привлекателна за него, колкото ако го бяха помолили да потанцува върху масата.

– Не мисля, че е възможна промяна.

– Но толкова много неща не са наред – каза Скип, привеждайки се напред. – Има толкова възможности за подобрение в различни области.

Пати, която очевидно още бе на друга вълна, каза мило:

– Свами Шихнапушна казва, че детективите и йогите са братя в различно облекло, всеки от тях търси истината по свой начин.

Гърни я погледна с колебание.

– Би ми се искало да мисля за себе си като за търсач на истината, но вероятно съм по-скоро експерт по лъжите.

Очите на Пати се разшириха – явно бе открила в думите на Гърни нещо по-дълбоко, отколкото той смяташе, че има.

Мена пак се опита да върне разговора в началната му точка.

– Но ако можеше да застанеш начело на системата – още утре например? Какво би променил, Дейв?

– Нищо.

– Не го вярвам. Очевидно е огромна каша.

– Разбира се, че е каша. Всяка част от тази каша облагодетелства някого, който има власт. И е каша, за която никой не иска да мисли.

Брус махна пренебрежително с ръка.

– Око за око, зъб за зъб. Просто е! Мисленето не е решение, то е проблемът.

– Ритник в топките за ритник в топките! – провикна се Скип, захилен леко налудничаво.

Мена продължаваше да упорства.

– Дейв, ти каза, че не би променил нищо. Защо?

Мразеше такива разговори.

– Знаеш ли какво всъщност мисля за нашата жалка съдебна система? Мисля, че ужасната истина е, че тя е точно толкова добра, колкото е възможно да бъде.

Възцари се най-дългото мълчание за вечерта. Гърни се съсредоточи върху лазанята си.

На лицето на бледата Айона се появи смръщена гримаса в противоречие с обичайната й усмивка ала Мона Лиза и тя проговори първа.

– Имам въпрос. Задавам си го от доста време, но напоследък е в ума ми много често и все не мога да открия отговор. – Втренчи се в празната си чиния, бавно побутвайки с ножа едно самотно грахче към центъра й. – Може да ви се стори глупаво, но е сериозно. Защото мисля, че един напълно честен отговор на този въпрос, би разкрил много за човека, за всеки от нас. И ме притеснява това, че не мога да реша. Какво говори за мен тази нерешителност?

Брус нетърпеливо потропа с пръсти по масата.

– За бога, Айона, стреляй най-накрая.

– Добре. Съжалявам. Ето какво... Да предположим, че имате избор. Кое бихте избрали – да сте убиецът... или неговата жертва?

Веждите на Брус политнаха нагоре:

– Мен ли питаш?

– О, не, скъпи, разбира се, че не. Знам какъв ще бъде твоят отговор.

¹ Тримата Студжис – герои от стари филми от първата половина на ХХ век в Америка; еквивалент на тримата глупаци у нас. – б. пр.

² Бърни Мадоф – известен финансист, осъден на 150 години затвор за измами, сред които най-голямата пирамидална схема в историята. Схема на Понци е терминът, с който се нарича всяка незаконна финансова операция, обещаваща високи печалби на потенциални инвеститори. – б. пр.