Питър Пан трябва да умре

Пролог Ръмженето на тигъра

Косовете изкряскват.

Той вдига глава от телефона, в който вкарва специалния списък с номера. Знае, че с крясъка си птиците дават сигнал за защита на своята територия, тревога за всички от техния вид, призив за въоръжаване срещу натрапника.

Нито едно от собствените му електронни устройства не мига, което означава, че не е засечено човешко присъствие. Но въпреки това той се взира навън през всяко от четирите прозорчета в стените на малката бетонна постройка и оглежда кривото езерце с бобрите и мочурливата гора.

Над върховете на трите мъртви дървета с потънали във водата корени кръжат гарвани. Гарваните, решава той, са натрапниците, разстроили косовете и провокирали техните пронизителни писъци. Защитата, която му предлагат, е като тази, която предлагат скърцащите дъски на стълбището в някоя къща, и му се струва успокоителна.

Успокоителна точно като самата неприветлива малка постройка в средата на стотиците акри ниска гора и блата. Почти недостъпен, непривлекателен до крайност, това бе съвършеният дом далеч от дома.

Той имаше много домове далеч от дома. Места, в които оставаше, докато вършеше своята работа. Докато изпълняваше поръчките си. Това конкретно място, до което не водеше никакво видимо отклонение от големите пътища, винаги му се бе струвало по-сигурно в сравнение с останалите му убежища.

Дебелият Гас представляваше друг вид отклонение. Следа от чувствителна информация. Информация, която можеше да бъде гибелна. Но проблемът бе премахнат от самия източник. И точно това правеше цялата работа с Бинчър, Хардуик и Гърни толкова непонятна. Толкова вбесяваща.

При мисълта за Бинчър погледът му пробягва към мрачния ъгъл на подобната на гараж стая. Към синьо-бялата хладилна чанта за пикник. Усмихва се. Но усмивката му бързо изчезва.

Усмивката изчезва, защото кошмарите продължават да се завръщат в съзнанието му по-живи отвсякога. Зловещите образи са с него почти непрекъснато – от мига, в който видя онова виенско колело на панаира.

Самото виенско колело се бе промъкнало в кошмара – преплетено с музиката от въртележката и с ужасния смях. Противният, вонящ, хриптящ клоун. Ниското гърлено ръмжене на тигъра.

А сега и Хардуик, и Гърни.

Кръжаха около него, затваряха капана.

Спиралата се навиваше, финалният сблъсък бе неизбежен.

Рискът щеше да е голям, но и наградата можеше да е наистина голяма. Голямо облекчение.

Може би кошмарът най-после ще бъде заличен.

Отива до най-тъмния ъгъл на стаята, до малката масичка. На нея има голяма свещ и кибритена кутийка. Взема кибрита и пали свещта.

Вдига я и се втренчва в пламъка. Обича формата му, чистотата, силата.

Представя си сблъсъка – пожара. Усмивката му се връща.

Отново взема телефона и започна да вкарва специалните номера.

Косовете крещят. Гарваните неспокойно кръжат над върховете на мъртвите черни дървета.

Глава 54 Хванат на тясно

Гърни не обръщаше внимание на сънищата. Ако го правеше, фантастичният маратон от тази нощ щеше да му отнеме седмица анализи. Но той гледаше прагматично – и принципно доста снизходително – на тези необичайни процесии от образи и събития.

Отдавна вярваше, че те не са нищо повече от страничен продукт от процеса на нощното преподреждане, което мозъкът извършва при прехвърлянето на събитията от краткосрочната в дългосрочната памет. Частици от визуалната и слухова информация се разбъркват и смесват, подръпват се струни, от които тръгват различни истории, оформят се образи – но в това има толкова смисъл, колкото би имало в куфар, пълен със стари снимки, любовни писма или училищни проекти, нарязани и преподредени от маймуна.

Единственият практически ефект от нощ, изпълнена със смущаващи сънища, беше отчаяната нужда от още сън, което бе причина Гърни да се събуди с час по-късно от обикновено и с леко главоболие. Когато най-после отпи първата си глътка кафе, слънцето вече беше изгряло над източния хребет, макар да бе леко прикрито от натрапчив бял облак. Чувството на неспокойното затишие, което бе изпитал предишната нощ след злокобния звук в гората, все още беше с него.

Почувства се хванат на тясно. Приклещен в ъгъла от нежеланието да се откаже от играта навреме. Приклещен от собственото си желание за контрол, за постигане на цялост, на завършеност. От собствения си „план“ да разреши случая, като провокира стрелеца, излагайки се на глупав и потенциално фатален риск. Тласкан ту напред, ту назад от неспирно редуващите се течения, които в един миг водеха до успех, а в следващия – до поражение, Гърни реши да потърси утеха в това, което винаги му я носеше – действието.

Хардуик щеше да дойде вечерта с видеокамерите от ССС, от които се нуждаеха, и на следващата сутрин, в неделя, щяха да поставят съоръженията така, че всеки, който се приближи на километър до къщата на Гърни със сигурност да бъде засечен. Стратегическото разполагане бе съществен фактор и предварителното набелязване на местата щеше да им спести скъпоценно време в неделя сутринта.

Отиде до килера и извади чифт високи до коленете гумени ботуши – защита срещу бодлите, острите къпини и шипчетата на дивите малини. Усети остатъчна миризма от трупа на петела, отвори прозореца на помещението, за да влезе свеж въздух, после отиде до купчината с дървения материал за кокошарника, откъдето взе метална рулетка, кълбо жълто въже и голямо сгъваемо ножче. Снабден с тези неща, се отправи към гората от далечната страна на езерцето, за да започне с набелязването и маркирането на ключовите точки за видеонаблюдение.

Целта му бе да избере места, от които активираните от движение камери и безжичните предаватели могат да осигурят пълно покритие на гората и полетата около къщата му. Според Хардуик всяка камера щеше да генерира свои собствени джипиес координати и да показва тази информация заедно с образа на монитора в къщата, така че местоположението на Питър Пан – или на всеки натрапник – щеше да бъде известявано незабавно.

Докато разсъждаваше за техническите възможности на екипировката, Гърни бе завладян – ако не от оптимизъм – то поне от известно облекчение на страха, че планът им е прекалено неубедителен, за да успее.

Чисто логическият процес на измерване на ъглите и разстоянията също имаше положителен ефект. Подхождайки решително и методично, успя да завърши проекта за избор на местата за по-малко от четири часа.

Бе планирал обиколката на петдесетте акра на своя имот и свързаните с него части от парцелите на съседите така, че да успее да приключи на върха на Бароу Хил. Беше убеден, че Питър Пан ще избере за удара именно тази позиция. Следователно това беше мястото – с многобройните му възможности за достъп и странични пътечки, което искаше да огледа и да запомни най-внимателно.

Когато се върна в къщата, беше ранен следобед и облаците в безличното сиво небе бяха много по-сгъстени, отколкото сутринта. Въздухът не помръдваше, но в тази застиналост не се усещаше спокойствие. Докато събуваше ботушите в килера, гледката на мивката го накара да се замисли кога и как да каже на Мадлин истинската причина за смъртта на петела. Дали да й каже, изобщо не беше под въпрос. Тя винаги предпочиташе яснотата пред мъгливото замазване на истината и пропускането на значителни факти щеше да му струва скъпо. След като обмисли вариантите, реши, че ще го направи възможно най-скоро, но лично, а не по телефона.

Пътят до минифермата на Уинклър бе половин час и докато пътуваше натам, Гърни бе тормозен от лоши предчувствия. Беше убеден, че трябва да й каже истината, но това не променяше чувствата му по въпроса.

На петстотин метра от фермата му хрумна, че е трябвало да й се обади предварително. Ами ако в момента всички са на панаира? Или пък ако Уинклър са в къщата, а Мадлин е на панаира? Но когато подкара по алеята им, я видя.

Беше се качила на една ограда и се взираше надолу към малка козичка.

Гърни паркира до къщата. Докато той вървеше към кошарата, Мадлин не изглеждаше изненадана да го види – само му се усмихна леко и го изгледа продължително и оценяващо.

– Общуваш си с козата ли? – попита той.

– Твърди се, че са много интелигентни.

– Чувал съм подобни слухове.

– Какво си намислил?

– Имаш предвид, защо съм тук ли?

– Не, имам предвид, че изглеждаш така, сякаш си намислил нещо. Чудя се какво е.

Той въздъхна и се опита да се отпусне.

– Случаят „Спалтър“.

Тя погали нежно главата на козичката.

– Нещо конкретно ли?

– Няколко неща. – Избра да започне с тема, която изглеждаше не толкова страховито. – Постоянно ми напомня за едно старо разследване на автомобилна катастрофа.

– Има ли връзка с него?

– Не знам – каза Гърни, след което се намръщи. – Исусе...

– Какво?

– Тук мирише на тор.

– Донякъде ми харесва.

– Харесва ти?

– Това е естествената миризма на ферма. Няма нищо лошо в нея.

– Божичко!

– Та, какво за катастрофата?

– Трябва ли да стоим тук при козата?

Тя се огледа, после махна към порутената маса за пикник в тревата зад къщата.

– Ето там става ли?

– Добре.

Мадлин погали още няколко пъти козата по главата, после слезе от оградата, затвори портичката и тръгна към масата.

Седнаха един срещу друг и той й разказа историята за катастрофата – първоначалната теория за това, което бе станало, и следващите открития – точно, както бе направил и с Ести.

Когато стигна до края, Мадлин го изгледа с недоумение.

– И?

– Просто постоянно се сещам за това и не знам защо. Някакви идеи?

– Идеи?

– Има ли нещо в случая, което привлича вниманието ти?

– Не, всъщност не. Нищо освен очевидното.

– Очевидното...?

– Последователността.

– Какво за нея?

– Предположението, че инфарктът е настъпил преди катастрофата и катастрофата е станала преди взрива – вместо, че експлозията е била първа и е причинила всичко друго. Но пък е било логично предположение. Мъж на средна възраст получава инфаркт, губи контрол, излиза от пътя, колата се блъска и резервоарът избухва. Звучи напълно логично.

– Напълно логично, само че се оказва напълно погрешно. Това е смисълът, идеята, която исках да внуша на един от академичните семинари, когато говорех за случая – нещо, което звучи съвършено логично, се оказва съвършено сбъркано. Нашите мозъци толкова обичат последователността и съгласуването, че бъркат „звучи логично“ с истината.

Тя наклони глава и го изгледа с любопитство.

– Ако знаеш всичко това, защо ме питаш?

– Просто в случай, че си забелязала нещо, което аз съм пропуснал.

– Изминал си целия този път само за да ми разкажеш тази история?

Той се поколеба.

– Не само. – Пое си дъх, после се насили да започне. – Открих нещо за петела.

Тя премигна.

– За Хорас?

– Открих какво го е убило.

Тя остана безмълвна в очакване.

– Не е било друго животно. – Поколеба се отново. – Някой го е застрелял.

Очите й се разшириха от изумление.

– Някой...?

– Не знам със сигурност кой е.

– Дейвид, не смей... – започна Мадлин с предупредителен тон.

– Не знам със сигурност кой е, но е възможно да е Паникос.

Ритъмът на дишането й се промени и на лицето й постепенно се изписа едва сдържана ярост.

– Лудият убиец, когото преследваш? Той... е убил Хорас?

– Не съм напълно сигурен. Казах, че е възможно.

– Възможно – тя повтори думата, като че ли е просто звук без съдържание. Очите й бяха втренчени в него. – Защо дойде тук да ми кажеш това?

– Мислех, че е редно да ти го кажа.

– Това ли е единствената причина?

– Какво друго?

– Ти ми кажи.

– Не знам за какво говориш. Просто реших, че трябва да ти го кажа.

– Как разбра?

– Че е бил застрелян ли? Огледах тялото.

– Изкопал си го?

– Да.

– Защо?

– Защото... защото в разговора ни вчера изникна нещо, което ме наведе на мисълта, че може да е бил убит от изстрел.

– Вчера?

– По време на срещата ми с Хардуик и Ести.

– И ти реши, че аз трябва да го науча днес? Защо не реши да го науча вчера?

– Казах ти го веднага щом осъзнах, че трябва да ти го кажа. Може би е трябвало да ти го кажа още вчера. Какво имаш предвид с тези въпроси?

– Не, ти какво имаш предвид?

– Не разбирам.

Устните й се разтвориха в лека иронична усмивка.

– Каква е следващата точка в дневния ти ред?

– Моят дневен ред? – Гърни започна да осъзна каква е целта – както обикновено, със сравнително малко доказателства, тя бързо бе достигнала до финалната линия. – Трябва да заловим Паникос, преди той да се скрие отново в тъмната дупка, която обитава между поръчките си.

Тя кимна, без да каза нищо.

– Докато вярва, че можем да му навредим по някакъв начин, той ще се мотае наоколо и... ще се опитва да ни спре. Опитът да го стори, го направи уязвим и по-лесен за залавяне.

– Уязвим и по-лесен за залавяне – Мадлин повтори фразата бавно, замислено, като че ли тя въплъщаваше целия неразбираем жаргон на света. – И искаш да остана тук, за да можеш да рискуваш живота си необезпокоявано, без да се тревожиш за мен?

Всъщност не задаваше въпрос, затова той не отговори.

– И за пореден път примамката ще си ти, нали?

Това също не беше въпрос.

Между тях се възцари дълго мълчание. Мрачното небе беше натежало, тъмносиво, като на здрачаване. Вътре в къщата звънна телефон, но Мадлин не помръдна. Телефонът звъня седем пъти.

– Попитах Денис за тази птица – каза тя.

– Коя птица?

– Странната, която понякога чуваме привечер. Денис и Деирдре също са я чували. Той е проверил в Планинския съвет за дивата природа. Казали му, че е рядък вид траурна или плачеща гургулица, който се среща само в северната част на щата Ню Йорк и на определени места в Нова Англия, и то само над определена височина в планините. Местните индианци я смятат за свещена птица. Наричат я „Дух, който говори вместо мъртвите“. Шаманът е единственият, който може да разтълкува крясъците. Понякога те са обвинения на мъртвите към живите, понякога са послания, изпълнени с прошка.

Гърни се зачуди за веригата от асоциации, които бяха довели Мадлин до историята с траурната гургулица. Понякога, когато му се струваше, че тя е променила темата, изведнъж откриваше, че изобщо не го е направила.

Глава 55 Пръстени около розата

На път към къщи от фермата на Уинклър Гърни се чувстваше едновременно свободен и хванат в капан.

Свободен да продължи с плана си. И хванат в капана на ограниченията на този план, на несигурните предположения, върху които беше основан, както на собственото си желание да продължи напред. Подозираше, че Малкълм Кларет и Мадлин са прави – в неговия глад за риск имаше нещо патологично. Но постигането на себепознание не е терапевтична панацея. Фактът, че знаеш кой си, не ти вдъхва автоматично силата да се промениш.

В момента обаче най-важно бе, че Мадлин ще остане у Уинклър поне до вторник, последния ден на панаира, и ще бъде в сравнителна безопасност. Все още беше едва събота. Промоанонсите за сензационните разкрития в понеделнишкия „Криминален конфликт“ щяха да започнат да се излъчват на следващата сутрин – в неделните предавания. Анонсите щяха да наблягат не само на самоличността на стрелеца в случая „Спалтър“, но и на разкриването на особената тайна, която той се опитва да прикрие. Ако Паникос иска да предотврати това, щеше да има много ограничени възможности за своя ход – от неделя сутринта до понеделник вечерта.

И Гърни възнамеряваше да е готов.

Карайки по черния път към дома си, той се опита да си внуши разумно ниво на увереност. Но загадъчната история на Мадлин за проклетата птица дух продължаваше да взема надмощие над всяка прагматична мисъл, която се опитваше да осмисли.

Когато подмина плевнята и къщата се появи пред погледа му, видя, че лампата над страничната врата свети, светеше и тази в килера. Изпита внезапен прилив на адреналин, готовност да влезе в битка с врага, която бе заменена с притеснено любопитство, когато видя сноп светлина да се отразява в мотора на Кайл. Продължи нагоре по пасбището и паркира до него.

Влезе в къщата и чу течащия душ от банята на втория етаж. Когато намери лампата в коридора и всички лампи в кухнята светнати, на мястото на притеснението се появи далечно дежа вю – може би пробудено от спомените, когато Кайл беше тийнейджър, живееше с майка си и идваше при Гърни само през уикендите – тогава, изглежда, беше неспособен да запомни, че трябва да загася лампата, когато излиза от някоя стая.

Гърни отиде в кабинета, за да провери за съобщения на стационарния и на мобилния си телефон, който бе пропуснал да вземе със себе си при пътуването до Мадлин. На секретаря на домашния нямаше нищо. На мобилния имаше три съобщения. Първото беше от Ести, но връзката бе прекалено лоша и не се разбираше нищо. Второто бе от Хардуик, който сред поредица псувни успяваше да каже, че е попаднал в гигантско задръстване на магистрала 81, дължащо се на ремонт на пътя, „само дето не се върши никакъв шибан ремонт на пътя, просто има километри шибани оранжеви конуси, блокиращи две от трите шибани платна“ – така че нямаше да успее да достави камерите в Уолнът Кросинг „преди полунощ, да им го начукам! Или направо никога, мамка им!“.

Забавянето бе очевидно неудобство за Хардуик, но всъщност не представляваше проблем, защото така и не бяха планирали да разполагат камерите преди следващата сутрин. Гърни изслуша и третото съобщение, пак от Ести, което прекъсваше, а накрая постепенно заглъхна сякаш батерията й умря.

Канеше се да й звънне, когато чу звук в коридора.

На вратата на кабинета се появи Кайл – по дънки и тениска и с мокра от душа коса.

– Здрасти, татко, какво става?

– Бях навън за малко. Ходих при Мадлин. Изненадах се, когато видях мотора ти отвън. Не те очаквах. Да не съм пропуснал някое съобщение?

– Не, съжалявам. Смятах да отида направо на панаира. После, на минаване през градчето, ми хрумна да се отбия за един бърз душ и да се преоблека. Надявам се, че нямаш нищо против.

– Просто е... неочаквано. А в момента съм по-чувствителен към неочакваните и необичайни неща.

– Ей, като говорим за това, съседът ти долу по пътя да не е ловец – или нещо подобно?

– Ловец ли?

– Когато идвах насам, долу сред боровете до съседната къща, може би на километър от плевнята ти, имаше един човек с карабина. Поне така ми се стори.

– Кога?

– Може би преди половин час? – отвърна Кайл и очите му постепенно се разшириха. – Мамка му, да не смяташ..

– Колко висок беше човекът?

– Колко висок? Не знам... може би малко по-едър от средното. Беше далеч от пътя, така че не съм сигурен. И определено беше в имота на съседа, не във вашия.

– И е бил с пушка?

– Или с карабина. Видях го само за секунда, докато карах насам.

– Не забеляза ли нещо особено в оръжието? Нещо на цевта?

– Божичко, татко, не знам. Може би трябваше да обърна повече внимание. Просто предположих, че всички наоколо са ловци. – Млъкна, изражението му стана все по-болезнено. – Да не смяташ, че не е бил съседът ти?

Гърни посочи към копчето на лампата до вратата.

– Загаси я за малко.

След като Кайл го направи, Гърни спусна щорите и на двата прозореца в кабинета.

– Добре, сега можеш да светнеш.

– Божичко! Какво става?

– Просто предпазна мярка.

– Срещу какво?

– Тази вечер – вероятно срещу нищо. Не се тревожи.

– Е, кой... кой е бил онзи човек в гората?

– Навярно съседът ми, както ти каза.

– Но сега не е ловният сезон, нали?

– Не, но ако имаш проблеми с койоти, с бекасини, опосуми или бодливи свинчета това няма значение.

– Преди малко каза, че няма за какво да се тревожа тази вечер. А кога според теб вече ще има за какво да се тревожа?

Гърни не бе възнамерявал да го прави, но обяснението на цялата ситуация му се стори единственият откровен вариант.

– Малко е сложно. Седни.

Настаниха се на дивана в кабинета и през следващите двайсет минути Гърни разясни на Кайл подробностите от случая „Спалтър“, с които той не бе запознат, настоящата ситуация и плана, който бе предвиден за следващия ден.

Докато слушаше, Кайл изглеждаше все по-объркан.

– Чакай малко. Какво имаш предвид с това, че РАМ ТВ ще започне да излъчва тези анонси от утре сутринта?

– Точно това. Ще започнат от неделните сутрешни шоута и ще вървят през целия ден.

– Имаш предвид анонси, в които се казва, че ще направиш големи разкрития за случая и за стрелеца?

– Точно така.

– Трябва да започнат утре?

– Да. Защо толкова...

– Не знаеш ли? Не знаеш ли, че тези анонси започнаха да вървят от вчера следобед? И че днес ги въртяха през целия ден?

– Какво?

– Анонсите, които описа, вървят по РАМ ТВ през последните двайсет и четири часа.

– Откъде знаеш?

– При Ким телевизорът непрекъснато е включен на тази скапана програма. Божичко, аз не знаех... Съжалявам... Нямах представа, че не е трябвало да се случва. Трябваше да ти се обадя.

– Нямало е откъде да знаеш – каза Гърни. Гадеше му се, беше смаян от новината и се опитваше да я осмисли.

После звънна на Хардуик и му разказа какво бе научил. Той все още бе в задръстването и звукът, който издаде, беше нещо средно между ръмжене и задавяне.

– Вчера? Започнали са да пускат шибаното нещо вчера?

– Вчера, през нощта и цял ден днес.

– Този шибан Борк! Тази гнусна отрепка! Това вмирисано лайно! Ще му откъсна противната малка шибана главичка и ще му я напъхам в гъза!

– Звучи ми добре, Джак, но първо трябва да решим някои други малки проблеми.

– Казах на шибания копелдак колко съществено е времето за плана ни – че е заложен човешки живот. Казах му, че разпределението на времето е въпрос на живот и смърт! Изрично му го подчертах на тази лайняна слузеста гадина!

– Радвам се да го чуя. Но точно сега трябва да направим някои промени в плана.

– Първо трябва да се разкараш от къщата. Изчезвай! Веднага!

– Съгласен съм, че ситуацията изисква неотложни действия. Но преди да скачаме от борда...

– ВЕДНАГА СЕ РАЗКАРАЙ ОТТАМ! Или поне направи това, което предложи Ести още от самото начало – извикай шибаната кавалерия!

– Струва ми се, че се каним да направим това, което искахме Паникос да направи – да се паникьосаме и да допуснем грешка.

– Виж, възхищавам се на хладнокръвието, което демонстрираш в критични ситуации, но е време да признаем, че планът е прецакан, да хвърлим картите и да станем от масата.

– Къде си?

– Какво?

– Къде точно си?

– Къде съм? Все още съм в Пенсилвания, може би на около петдесет километра от Хенкок. Какво значение има къде съм, по дяволите?

– Още не знам. Просто искам още малко да обмисля положението, преди да зарежа всичко и да се спусна с писъци надолу по хълма.

– Дейви, за бога, или се затичай надолу по хълма веднага, или се обади на шибаната полиция.

– Оценявам загрижеността ти, Джак. Наистина. Направи ми услуга и се обади на Ести, за да й разкажеш за новата ситуация. Ще ти звънна отново след малко.

Затвори, докато Хардуик продължаваше да му натяква от другата страна. Трийсет секунди по-късно телефонът му отново звънна, но той не го вдигна и остави да се включи гласовата поща.

Кайл го гледаше с широко отворени очи.

– Това беше Хардуик, нали?

– Да.

– Доста крещеше, така че чух всичко, което каза.

Гърни кимна.

– Беше леко притеснен.

– А ти не си ли?

– Разбира се, че съм. Но да се побъркваме заради това ще бъде загуба на време. Както повечето ситуации в живота, само един въпрос е от значение. „Какво да правим сега?“.

Кайл го гледаше и чакаше да продължи.

– Предполагам, че едно от нещата, които можем да направим, е да загасим възможно най-много вътрешни лампи и да спуснем щорите на стаите, в които искаме да бъдем и да свети. Ще проверя баните и спалните. Ти загаси в кухнята и в килера.

Кайл мина през кухнята, за да отиде в сервизното помещение, докато Гърни тръгна нагоре по стълбището. Преди да стигне догоре, Кайл го повика.

– Ей, татко, ела тук за малко.

– Какво има?

– Ела и погледни това.

Гърни намери Кайл в коридора до страничната врата, сочеше през стъклото към нещо навън.

– Знаеш ли, че имаш спукана гума?

Гърни погледна. Дори на мъждивата светлина от четиридесетватовата крушка над вратата, нямаше съмнение, че предната гума от страната на шофьора е спукана. И за секунда не се съмняваше, че гумата си бе в идеално състояние, когато стигна до къщата преди половин час.

– Имаш ли крик и резервна гума в багажника? – попита Кайл.

– Да, но няма да ги използваме.

– Защо не?

– Защо според теб е спукана гумата?

– Защото си минал през гвоздей?

– Възможно е. Но има и друга вероятност – да е била пробита от куршум, докато съм паркирал тук. И ако случаят е такъв, въпросът е защо.

Кайл отново го изгледа с широко отворени очи.

– За да ни попречи да напуснем къщата с колата?

– Може би. Но ако бях снайперист и целта ми беше да попреча на някого да напусне някое място, щях да стрелям по всички гуми, които са ми на прицел – не само по една.

– Тогава защо...?

– Може би, защото една може да бъде поправена – с крик и резервна гума, както и ти каза.

– Така че...?

– Крик, резервна гума и един от нас, коленичил там за пет или десет минути, за да свърши работата.

– Имаш предвид, да се подложим на доброволно заколение?

– Да. И като стана дума за това, нека да загасим в килера и да се дръпнем от вратата.

Кайл преглътна тежко.

– Защото дребният странен наемник, за когото току-що ми разказа, може да е навън... и да ни чака?

– Възможно е.

– Мъжът, когото видях с пушката в боровата гора, не беше толкова нисък. Може би все пак е бил съседът ти?

– Не съм сигурен. Знам само, че по телевизията върви много предизвикателно послание, чиято цел бе да накараме Питър Пан да ме погне. Трябва да предположа, че явно е проработило. Освен това би било логично да предположим...

Звънът на телефона от кабинета го прекъсна. Беше Ести. Звучеше ужасно притеснена.

– Къде си?

Той й каза.

– Защо си още там? По-добре изчезвай, преди да е станало нещо лошо.

– Звучиш като Джак.

– Звуча като Джак, защото е прав. Трябва да се разкараш веднага от къщата. Звънях ти два пъти днес, след като разбрах за прецакването на телевизията. Обаждах ти се, за да ти кажа.

– Може вече да е малко късно за това.

– Защо?

– Някой може би е пуснал куршум в предната ми гума.

– О, мамка му! Наистина ли? Ако е вярно, трябва да повикаш помощ. Ако искаш да дойда, ще бъда при теб след четиридесет и пет минути.

– Идеята не е добра.

– Добре, тогава звънни на 911.

– Както казах, повтаряш думите на Джак.

– На кого му пука какво повтарям? Важното е, че ти трябва помощ – сега!

– Трябва да помисля за ситуацията.

– Да помислиш? Това ли ще правиш? Ще мислиш? Докато някой стреля по теб.

– Стреля по гумите ми.

– Дейвид, ти си напълно откачен. Знаеш ли го? Това е лудост. Човекът стреля, а ти мислиш.

– Трябва да затварям, Ести. Ще ти звънна след малко.

Затвори по същия начин като с Хардуик – прекъсвайки връзката, докато тя все още протестираше гръмко.

И тогава си спомни съобщението, което бе пропуснал след края на разговора си с Хардуик. Бе предположил, че пак е той и иска да довърши това, което бе започнал да казва, но сега, когато провери телефона си, видя, че го бяха търсили от непознат номер. Пусна съобщението.

Докато го слушаше, по гърба му премина ледена тръпка, а косъмчетата на врата му настръхнаха.

Фалцетен глас, остър и металически, глас, който не приличаше съвсем на човешки, пееше най-странната и най-неразбираема детска песничка – с енергична, жива мелодия и безсмислен текст, в който ставаше дума за розови петънца по кожата, цветчета за прикриване на мириса на загниваща плът и пепел от изгорените трупове по време на най-смъртоносната чума в Европа¹.

¹ Ring Around the Rosie – приспивна песничка, известна от края на XIX в., но може и да е с век по-ранна. Според една от теориите в нея се намеква за чумата в Англия, чиито белези се появявали във формата на червени петна в кръг, а хората пълнели джобовете си с розови листенца, за да се предпазят от болестта. – б. пр.

Глава 56 Фатална ярост

– Татко?

Кайл и баща му седяха неловко близо до камината в дневната – мястото, което бе най-далече от кухнята и най-далече от прозорците. Щорите бяха спуснати додолу. Единствената светлина идваше от малка лампа на масата.

– Да?

– Преди телефонното обаждане беше започнал да казваш, че трябва да предположим, че Питър Пан може би е някъде отвън, нали? – Кайл погледна нервно към големите прозорци на кухнята.

Гърни се замисли за миг, преди да отговори. Мислите му постоянно се връщаха към посланието със зловещата приспивна песничка – и как думите й отразяваха не само произхода й от времената на чумата, но и името, което Паникос бе избрал за прикритието си – „Цветята на Флорънс“, и любимия му метод на действие – палежите.

– Може и да е отвън, да.

– Имаш ли представа къде по-точно?

– Ако съм прав за гумата, вероятно е на запад от нас и Бароу Хил е доста вероятен избор.

– Мислиш ли, че може да се промъкне до къщата?

– Съмнявам се. Ако съм прав за гумата, това означава, че е със снайпер. В тази игра разстоянието му дава голямо предимство. Предполагам, че ще остане...

Прекъсна го стряскащо ярко присвятване и силна експлозия. Нещо се блъсна в един от кухненските прозорци и навсякъде се пръснаха парченца стъкло.

Кайл извика:

– Какво, по дяволите...

Гърни го сграбчи за ръката и го издърпа на пода, после извади пистолета от кобура на глезена си, изгаси лампата, като дръпна щепсела от контакта в стената и пропълзя по пода до най-близкия прозорец. Изчака малко, вслушвайки се, после раздели внимателно с ръка две от лентите на щорите и погледна навън. Бяха му нужни няколко секунди, за да разбере какво точно гледа. Останките от материала за кокошарника бяха разпръснати из целия заден двор, като много от дъските горяха.

Кайл прошепна дрезгаво зад него:

– Какво, по дяво...

– Купчината с дървен материал... Взривил я е.

– Взривил я е... но как?

– С някакво... не знам... с някакво запалително устройство?

– Запалително? Какво...?

Гърни бе погълнат от огледа на района отвън, поне доколкото подобен оглед бе възможен в полумрака.

– Татко?

– Само минутка.

Адреналинът кипеше в него, докато присвиваше очи към двора и проверяваше за всяко движение. Оглеждаше и малките огньове, повечето от които като че ли загасваха от само себе си почти толкова бързо, колкото и бяха пламнали, заради влагата, попила в дървените дъски.

– Защо?

От въпроса на Кайл струеше такова отчаяние, че Гърни се принуди да отговори.

– Не знам. Същата цел като със спуканата гума, може би. Иска да ме изкара навън. Изглежда бърза.

– Божичко! Искаш да кажеш, че той е бил... че е бил навън... и е поставил бомба?

– Да, може би по-рано, когато съм бил у Уинклър, преди ти да се върнеш от Сиракуза.

– Божичко. Бомба? С часовников механизъм?

– По-вероятно е била с детонатор, задействан с телефон. По-лесно се контролира, по-точно е.

– И сега... какво?

– Къде са ключовете за мотора ти?

– На таблото. Защо?

– Последвай ме.

Пълзейки, Гърни поведе Кайл по пода навън от стаята – сега осветявана от трепкащите през прозорците светлинки на догарящите дъски – надолу по задния коридор към тъмния кабинет. Намери пътя до северния прозорец, опипвайки мебелите, вдигна щорите, отвори ги и се измъкна внимателно навън, все още с пистолет в ръка.

Кайл направи същото.

На петнайсет метра пред тях, между къщата и високото пасбище, имаше малък гъсталак, едва видим на слабата светлина, хвърляна от огъня в този далечен край на двора, където Гърни понякога паркираше косачката си. Посочи черния ствол на един огромен дъб.

– Точно зад това дърво има две скали с малка цепнатина между тях. Пъхни се там и остани, докато те повикам.

– Какво ще правиш?

– Ще неутрализирам проблема.

– Какво?

– Нямам време да ти обяснявам. Просто прави каквото ти казвам. Моля те. – Посочи отново натам, по-настоятелно. – Ето там, зад дървото. Между скалите. Нямаме време. Сега!

Кайл се запъти към гъсталака и се скри от потрепващата светлина на огъня в мрака. Гърни заобиколи къщата и се озова на мястото, където бе паркиран моторът. Беше почти сигурен, че тази позиция не се вижда от върха на Бароу Хил. Надяваше се Кайл да е прав за ключа. Ако не беше в ключалката на таблото... Но беше.

Пъхна пистолета си отново в кобура на глезена и се качи на мотора. Повече от двайсет и пет години не се беше качвал на подобно нещо – след стария „Триумф 650“, който бе карал в колежанските си дни.

Бързо се запозна с позицията на спирачките, амбреажа, лоста за скорости. Погледна към резервоара, кормилото, хромирания фар, предния калник, предната гума – спомените започнаха да се връщат в съзнанието му. Дори физическото усещане, усещането за баланса и мощта на мотора – всичко си бе там, сякаш бе стояло в някаква херметически затворена част от паметта му, живо и непокътнато, готово за незабавна употреба.

Хвана извитите дръжки на кормилото и започна да изправя мотора от наклонената му позиция, когато ярък пламък, внезапно издигнал се от горящите дъски, освети нещо тъмно и обемисто на земята до аспарагусовата градинка. Отново подпря мотора, бавно се приведе и извади пистолета от кобура. Доколкото можеше да види на потрепващата светлина, обектът на земята не се движеше. Беше с размера на човешко тяло. Нещото от по-близката до него страна може би беше протегната ръка.

Гърни вдигна оръжието си, слезе внимателно от мотора и се придвижи към ъгъла на къщата. Вече беше сигурен, че гледа към проснатото тяло на човек, а в края на тази предполагаемо протегната ръка можеше да различи нещо с форма на оръжие.

Отпусна се на колене и погледна бързо зад ъгъла на къщата – уверявайки се, че колата му препречва гледката на стрелеца, евентуално намиращ се на Бароу Хил, към мястото, което трябваше да пресече, за да стигне до фигурата на земята. Без повече колебание продължи да пълзи напред, с подготвен в ръка пистолет и вперени в пушката очи. Когато му оставаше само метър до нея, свободната му ръка попадна на мокро лепкаво петно на земята.

По слабата, но отличителна миризма веднага осъзна, че пълзи в локва кръв.

– Ъх...!

Прошепнатото възклицание беше чист рефлекс, както и рязкото му отдръпване назад. По-голямата част от кариерата си в нюйоркската полиция бе прекарал във времената, когато СПИН беше в най-големия си пик, и бе научен да възприема кръвта като смъртоносна отрова, докато не се докаже обратното.

Този инстинкт все още беше жив в него. Беше го яд и съжаляваше, че няма ръкавици в себе си, но трябваше да разбере какво е положението, затова се насили да продължи. По скалата от нула до десет угасващата светлина на разпръснатите останки, които все още горяха край аспарагусите, бе от нула до две.

Посегна първо към пушката, сграбчи я здраво и я издърпа от ръката, която я държеше. Беше обикновена пневматична ловна винтовка за елени. Но сезонът за лов на елени започваше чак след четири месеца. Гърни плъзна пушката зад себе си, приближи се към тялото достатъчно, за да види, че източникът на кръвта е грозна рана отстрани на врата му – толкова дълбока и отворена директно в сънната артерия, че смъртта е настъпила за секунди.

Причинителят на раната все още бе забит на мястото. Приличаше на нож с две остриета, събрани в единия край така, че да оформят странно на вид оръжие с U-образна форма. След секунда Гърни разпозна какво всъщност беше това. Беше една от острите метални скоби, които бяха доставени заедно с дъските. Очевидното обяснение бе, че експлозията е изхвърлила във въздуха желязното парче с такава ужасна сила в посока към мъжа с пушката, че то му бе прерязало гърлото. Но това водеше до други въпроси.

Дали мъжът бе организирал взрива и после бе станал жертва на неочакваните последствия? Изглеждаше малко вероятно да детонира устройството, докато все още се намира в обсега на останките. Може би го бе детонирал случайно? Или не е бил наясно със силата на експлозивния заряд? Или е било следствие от неловкостта на втори съучастник, който е действал прекалено рано? Но всички тези въпроси водеха до друг, по-основен въпрос.

Кой, по дяволите, беше този човек?

Нарушавайки протокола за съхраняване на местопрестъплението недокоснато, Гърни хвана здравото мускулесто рамо на мъжа и със сериозно усилие го превъртя по гръб, за да огледа по-добре лицето му.

Първото му заключение бе, че мъжът определено не беше съседът му. Второто – леко закъсняло от липсата на осветление и заради зрелищно пречупения нос на човека, причинен вероятно от падането по лице, бе, че все пак го познава. Бяха му нужни няколко секунди, за да го идентифицира.

Беше Мик Клемпър.

В този момент Гърни забеляза и втората миризма, не така смътна като мириса на кръвта. Алкохол. И това доведе до третото заключение – основано на предположение, но доста правдоподобно.

Клемпър, вероятно също като Паникос, бе видял или пък му бе казано за анонса на „Криминален конфликт“ с обещанията за сензационни разкрития по случая „Спалтър“ и това го бе провокирало да действа. Пиян и вбесен – може би в налудничав опит да ограничи щетите или пък тласкан от ярост заради нарушеното според него обещание от страна на Гърни, той бе решил да отмъсти на човека, който го е предал. На човека, който бе сложил край на кариерата и на досегашния му живот.

Пиян и вбесен, бе дошъл да дебне Гърни, спотайвайки се из гората, а след падането на мрака се бе промъкнал към къщата. Пиян и вбесен, дори не се бе замислил колко опасно може да е това място.

Глава 57 Джобове с листенца

За пореден път Гърни бе изправен пред простичък и неотложен въпрос: „А сега какво?“.

В не толкова спешна ситуация може би щеше да избере най-чистия и безопасен вариант: веднага да се обади на 911. Каквито и да бяха мотивите му да се появи тук, все пак един щатски полицай беше убит. Макар и непредвидена, смъртта му едва ли беше случайност. Като пряк резултат от престъпление – дръзкото детониране на предварително заложен взрив – това си беше чисто убийство. Ако не го докладваше на съответните власти в съответното време, поведението му можеше да бъде оценено като възпрепятстване на правосъдието, а към това се добавяше и укриване на съпътстваща информация по случая.

От друга страна, много неща можеха да бъдат оправдани от наложителността да преследва незабавно заподозрян.

А и вероятно имаше начин да докара местната полиция на местопрестъплението, без да се въвлича в дългия разпит, който беше сигурен, че ще последва, и така да загуби може би последния си истински шанс да залови Паникос и да разплете възела на случая „Спалтър“.

Обърна отново тялото на Клемпър в първоначалната му позиция, като се надяваше, че криминалистите няма да забележат доказателства за намесата му, и запълзя обратно зад ъгъла на къщата. Провикна се тихо към Кайл.

След по-малко от трийсет секунди младият мъж беше до него.

– Божичко... там... да няма човек... там, на земята?

– Да. Но забрави за малко за това. Не си го видял. Телефонът ти в теб ли е?

– Да, разбира се. Но какво...?

– Обади се на 911. Разкажи им всичко, което стана тук до момента, в който прескочихме през прозореца – спуканата гума, взривът, убеждението ми, че гумата е уцелена с куршум. Кажи им, че съм бивш полицай от Ню Йорк и че след взрива съм забелязал движение на Бароу Хил, че съм ти казал да се скриеш в гъсталака, после съм взел мотора ти и съм тръгнал да преследвам този, който съм помислил, че е там. И това е всичко, което знаеш.

Кайл погледна към тялото на Клемпър.

– А... а това...?

– Угасили сме лампите, баща ти те е пратил в храстите, за да се скриеш. Не си видял тялото. Нека ченгетата го открият сами. И тогава ще бъдеш толкова изненадан и объркан, колкото и те.

– Изненадан и объркан – няма да ми е трудно.

– Остани в гъсталака, докато видиш първата полицейска кола да минава през пасбището. Тогава се изправи бавно и ги остави да те видят. Нека видят ръцете ти.

– Все още не си ми казал какво е станало...с него.

– Колкото по-малко знаеш, толкова по-малко ще трябва да забравиш и ще ти е по-лесно да докараш изражение на изненада и обърканост.

– Ти какво ще правиш?

– Това зависи от ситуацията на хълма. Ще измисля нещо на път за там. Но каквото и да става, трябва да стане сега.

Върна се при мотора, запали го възможно най-безшумно, зави и потегли бавно към задната част на къщата. Сигурен, че сградата му осигурява достатъчно прикритие, включи предните светлини и тръгна бавно с нежно ръмжащия мотоциклет към старата пътека за крави, която водеше към просторното поле, разделящо неговия имот от Бароу Хил.

Беше убеден, че обходът, който е направил, ще попречи на човека, намиращ се на върха на хълма, да види светлината на фара му. После щеше да успее да мине по пътеката от северната страна – отклонение, което не се виждаше директно от върха.

Всичко звучеше много добре на думи. Но не беше достатъчно.

Имаше прекалено много неизвестни. Гърни не можеше да се отърве от чувството, че се включва в игра, в която играчът от другата страна на масата има не само по-добри карти, но и по-добро място и по-голям пистолет. Да не споменаваме огромният му опит досега.

Гърни се изкушаваше да обвини за всичко циничните лицемерни гадняри от РАМ ТВ, чиято „грешка“ с времето на излъчване на анонсите беше почти сигурно съзнателно решение. Повече излъчвания – повече зрители, а повече зрители бе тяхната цел номер едно. Всъщност това беше единствената им цел. Ако някой умреше вследствие на тяхното решение, е... това направо щеше да вдигне рейтинга им до небесата.

Но проблемът с това да хвърли цялата вина върху тях, колкото и зли и продажни да бяха, бе, че осъзнаваше собствената си роля в ситуацията. Негова беше вината, че се престори – най-вече пред самия себе си, – че в плана му има някакъв смисъл.

Беше трудно да поддържа тази илюзия сега, когато се мъчеше да задържи мотора изправен по неравния път през горичките от храсталаци, високи до кръста трепетлики и дупки на мармоти, заради които външният край на неокосеното поле беше предизвикателство дори при идеална видимост. В тъмна нощ си беше направо кошмар.

Когато доближи подножието на хълма, теренът стана по-труден и подрусващите движения на снопа светлина на предния фар през храсталаците от бурени изпълни района пред него с блуждаещи сенки. Гърни и преди се бе сблъсквал с трудни ситуации преди финалната битка с опасен противник, но му се струваше, че никога не е било толкова зле. Нямаше време да помисли, да оцени всички „за“ и „против“ и нивото на риска и чувстваше, че е принуден да действа от външни обстоятелства.

Принуден не беше преувеличено определение. Сега, когато бе на незначително разстояние от Паникос, вариантът да го остави да избяга беше немислим.

Щом стигна близо до каменната кариера, усещането за предстоящия лов стана още по-силно и рационалната преценка на риска започна да изглежда несъществена.

Имаше и нещо друго. Нещо много особено.

Ехото от миналото, което събуждаше в него сила, далеч по-мощна от логиката.

Онзи раздиращ спомен за избягалата кола. Дани, проснат мъртъв на асфалта. Спомен, който бе родил твърдата убеденост, че никога повече – никога повече, независимо от опасността – няма да позволи убиец, който е толкова близо до него, да се измъкне.

Това беше много далеч от всички тънкости на рационалността. Това беше нещо, което непоносимата загуба бе прогорила в мозъка му като с нагорещено желязо.

Гърни стигна началото на северната пътека и трябваше да вземе незабавно решение, а нито един от вариантите не беше особено въодушевяващ.

Паникос навярно е екипиран с апаратура за инфрачервено виждане – мерник и бинокъл, и всеки опит да стигне до върха на хълма щеше да е смъртоносен за Гърни, много преди противникът му да се озове в обсега на неговата берета. Единственият начин, по който евентуално би могъл да неутрализира технологичното предимство на Паникос, бе да го накара да побегне. А за да стане това, също имаше само един начин – да го убеди, че враговете го превъзхождат по численост и въоръжение; впечатление, което щеше да бъде трудно за създаване при пълната липса на подкрепление. За секунда Гърни си представи как се втурва напред по виещата се пътека с ръмжащия мотор, как крещи заповеди на въображаемите подкрепления и вика с преправен глас въображаемите им отговори. Но веднага изостави идеята – беше прекалено елементарна като замисъл.

После му хрумна друго, очевидното решение. Въпреки че нямаше истинско подкрепление, привидното му присъствие може би щеше да се окаже достатъчно – а едно много убедително привидно подкрепление скоро щеше да се появи на сцената. Всяка минута – в отговор на обаждането на Кайл до 911, на пасбището би трябвало да се появи полицейска патрулка с въртящи се светлини, може би дори не една, а две или три. Пристигането им щеше да се вижда пределно ясно от вероятната позиция на Паникос до езерцето и появата им щеше да създаде впечатление за наличието на достатъчна полицейска сила, за да го разколебае и да го убеди да отстъпи по задната пътека към пътя Бивър Крос.

Всичко щеше да е напразно обаче, ако успееше да спечели прекалено голяма преднина пред Гърни и да се изплъзне в нощта; или, още по-зле, ако се скриеше встрани от пътеката незабелязан и останеше в засада. За да избегне тази възможност, Гърни реши да продължи с мотора възможно най-безшумно, докато стигне на около три четвърти разстояние от виещия се нагоре път, да изчака пристигането на патрулните коли и тогава да действа по инстинкт в зависимост от реакцията на Паникос.

Не му се наложи да чака дълго. Не повече от минута или две след като стигна целта си, на пътя – на незначително разстояние от върха на хълма, видя мигащите между дърветата в далечния край на полето цветни светлини. И почти незабавно чу звука, на който се бе надявал – звук от двигател на АТВ, отначало силен, после отслабващ, което означаваше, че поне за миг Паникос е действал според неговите очаквания.

Гърни запали отново двигателя на своя мотор и потегли с максимална скорост през останалата част от пътя. Когато стигна малкото открито пространство до езерцето, загаси двигателя за миг, за да чуе двигателя на Питър Пан и да прецени позицията и скоростта му. Предположи, че е на не повече от сто метра надолу по задната пътечка. Докато обръщаше мотора и светлината на фара се плъзна по полянката, погледът му се спря първо на едно, а после и на друго странно нещо. Върху плоската скала, от която имаше най-добър изглед към къщата на Гърни, бе поставен букет цветя. Стъбълцата им бяха увити в жълта хартия. Цветчетата бяха с наситен кафеникавочервен цвят в нюанса на засъхналата кръв – това бе и най-обичайният цвят за цъфтящите през август местни хризантеми.

Запита се дали букетът – или „листенцата“ по думите от детската песничка – бе предназначен за него, може би като последно послание, поставено край мъртвото му тяло.

Второто странно нещо бе черен метален предмет с големината на половин цигарена кутия, паднал на земята между Гърни и букета. Реакцията му бе абсолютно инстинктивна, физическа – издърпа дръжките надясно и изви кормилото. Моторът направи остър завой, вдигайки облак от кал и камъчета в мрака, и ускори към края на езерото.

Ако не беше успял да се отдалечи толкова бързо, последвалата експлозия щеше да го убие. В момента единственият отрицателен ефект бе вълната от малки камъчета и кал, която се изсипа по гърба му.

В отговор на това посегателство срещу живота му, Гърни се провикна с най-добрия си професионален лидерски глас: „Сбор на всички отряди, задния склон, Бароу Хил. Детониран взрив. Няма жертви“. Идеята му бе да увеличи натиска върху Питър Пан. Да го накара да действа безразсъдно, да допусне грешка, да изгуби контрол. Може би да се блъсне в дърво или да се подхлъзне в някоя канавка. Целта му беше да го спре по един или друг начин.

Нямаше да си прости, ако му позволеше да избяга.

Ако допусне червеното БМВ да се изгуби в далечината и да изчезне завинаги.

Не. Нямаше да се случи. Каквото и да му струваше, това нямаше да се случи отново.

Не можеше да допусне Паникос да се отдалечи прекалено много. Двеста метра по-напред и той щеше да има достатъчно време и разстояние, за да спре внезапно, да се обърне, да извади оръжието си и да стреля, докато Гърни е прекалено далеч, за да има шанс със своята берета.

Докато вниманието му бе съсредоточено едновременно в две посоки – следенето на светлините на АТВ-то и неравната пътека, Гърни нито изоставаше, нито напредваше особено. Но с всяка изминала на мотора секунда чувстваше, че физическата му памет за каране се възвръща. Също както когато се качваш на ски, след като дълго време не си карал. Спускането надолу по пътеката връщаше усещането му за координация.

Когато стигнаха до павираната повърхност на Бивър Крос – АТВ-то все още бе на стотина метра пред него, Гърни се почувства достатъчно уверен, за да ускори.

АТВ-то изглеждаше необичайно бързо – очевидно бе проектирано или модифицирано за състезания, но моторът на Кайл бе по-бърз. След километър и половина Гърни бе съкратил разстоянието помежду им на трийсет, може би четиридесет метра – все още прекалено далеч, за да стреля. След още километър обаче вече щеше да е достатъчно близо.

Очевидно усещайки същата възможност, но от другата гледна точка, Паникос излезе от шосето на успоредния черен път, който минаваше по продължението на дълго царевично поле. Гърни направи същото, в случай че малкият човек реши да мине напряко през самото поле.

Коловозът на селския път бе още по-неравен от пътеката към Бароу Хил и налагаше ограничение на скоростта до 40-60 километра в час, което анулира предимството на мотора на Гърни и запази преднината на Паникос – дори малко я увеличи, защото вилките и амортисьорите на неговата машина бяха по-пригодени за такива условия.

Пътят и неговото отклонение покрай царевичното поле преминаха надолу към относително по-равния, но все още доста грапав терен на речната долина. В края на пътя Паникос продължи през изоставеното пасбище на някогашната най-голяма мандра в района, или поне така беше казал някой на Гърни. Сега мястото бе просто огромна ливада със затревени хълмчета и кални ручейчета, които даваха предимство на АТВ-то на Паникос и неговата преднина отново се увеличи на стотина и повече метра, принуждавайки Гърни да натисне мотора максимално, докато минаваше през препятствията, все едно участваше в слалом.

В яростно преследване като това има една първична простота, която заличава страха и потиска всяко рационално изчисление на риска.

Освен червените светлини от стоповете на АТВ-то, върху които се бе съсредоточил, Гърни започна да забелязва и отблясъците на други светлинки в долината под тях. Цветни и бели, някои застопорени на място, други – в движение.

Отначало това му подейства дезориентиращо. Къде, по дяволите, се намираше? Многобройните ярки светлини бяха толкова непривични за Уолнът Кросинг, колкото чучулигите за Манхатън. После видя въртящ се кръг с оранжеви светлини и се сети.

Това беше виенското колело от селския панаир.

Паникос продължаваше да увеличава преднината си през влажната низина на мочурливата земя, която отделяше бившето пасбище от по-високо разположеното сухо поле с квадратна форма, на което бе организиран панаирът с местата за паркиране около него.

За няколко ужасни секунди Гърни си помисли, че го е изгубил сред морето от превозни средства, заобикалящи оградения периметър на самия панаир. Но после зърна познатите задни стопове да просветват по външния край на паркинга в посока към входа за посетители.

Докато стигне до входа, АТВ-то беше минало през него. Три млади жени с ленти на охранители, очевидно отговарящи за пропускането на колите, изглеждаха смутени. Едната говореше по уоки-токито си, другата по телефона.

Гърни спря до третата. Загаси двигателя и й показа идентификационната си карта от нюйоркската полиция, докато питаше.

– Мина ли току-що едно АТВ покрай вас?

– Да, да му се не види! Някакво хлапе, на камуфлажно АТВ. Него ли преследвате?

Гърни се поколеба за секунда при думата „хлапе“, после осъзна, че преминаващият бързо Паникос може да им е заприличал на младеж.

– Да. Как беше облечен?

– Облечен? Ами... Може би с някакво лъскаво черно яке? Като онези шушлякови непромокаеми якета? Не съм сигурна.

– Добре. Видяхте ли накъде отиде?

– Да, малкото гаднярче! Мина натам – тя посочи към импровизираната улица между една от главните палатки и дългата редица от каравани и къщи на колела.

Гърни мина през входа, насочи се към тесния проход и стигна до края му, който се сливаше с една от главните алеи на панаира. Безгрижно разхождащата се тълпа бе доказателство, че едва ли оттук е минал някой с бясна скорост, което означаваше, че Паникос се е шмугнал в някоя от многото странични алеи между караваните и сега можеше да е навсякъде на територията на панаира.

Гърни зави и се върна обратно до входа, където видя, че към трите жени се е присъединил и един намръщен полицай – без съмнение някое от местните ченгета, поело двойна смяна като охранител.

Сивокос и шкембест, изпъващ униформата, която сигурно му е била по мярка преди десетина години, той огледа мотора на Гърни със смесица от завист и презрение.

– Какъв е проблемът?

Гърни му показа документите си.

– Човекът, който е минал през входа преди няколко минути, е въоръжен и опасен. Имам основание да смятам, че е прострелял гумата на колата ми.

Ченгето оглеждаше идентификационната му карта така, сякаш бе севернокорейски паспорт.

– Носите ли оръжие?

– Да.

– На тази карта пише, че сте пенсиониран полицай. Имате ли разрешение за оръжието?

Гърни отвори бързо портфейла си и му показа разрешителното.

– Времето е от решаващо значение, полицай. Човекът е сериозен...

Полицаят го прекъсна.

– Извадете го от портфейла си и ми го подайте.

Гърни го направи и повиши глас.

– Чуйте ме. Този човек е заподозрян в убийство. Ако го изпуснем, няма да е никак добре.

Ченгето изучаваше разрешителното.

– Забавете малко... детектив. Далече сте от Загнилата ябълка. – Сбърчи намръщено нос. – Този ваш беглец има ли си име?

Гърни нямаше желание да отваря торбата с лайната, но сега нямаше избор.

– Казва се Петрос Паникос. Той е професионален наемен убиец.

– Той е какво?

Трите млади жени, които трябваше да охраняват входа, бяха застанали зад полицая и го зяпаха с широко отворени очи.

Гърни се опита да запази спокойствие.

– Петрос Паникос уби седем души в Купърстаун тази седмица. Може да е причинил смъртта на полицай преди около час. И в момента се намира на територията на панаира. Схващате ли положението?

Полицаят постави ръка на дръжката на пистолета си.

– Кой, по дяволите, сте вие?

– Картата ми ви каза кой съм – Дейвид Гърни, старши детектив, полиция на Ню Йорк, пенсиониран. Казах ви, че преследвам заподозрян в убийство. Сега ще ви кажа още нещо. Възпрепятствате ненужно неговото задържане. Ако поради това възпрепятстване той избяга, с вашата кариера е свършено. Разбирате ли какво казвам, полицай?

Мътната враждебност в очите на ченгето се избистри в нещо по-опасно. Той оголи устни, разкривайки пожълтелите си стиснати зъби. Бавно отстъпи назад с все още поставена на пистолета ръка. Движението беше много по-заплашително, отколкото ако бе направил крачка напред.

– Това беше. Слезте от мотора.

Гърни погледна към трите зяпнали смаяно жени и проговори с нарочно силен и решителен глас:

– Извикайте началника на охраната! Докарайте го на този вход – СЕГА!

Ченгето се обърна към тях, вдигайки свободната си ръка в жест, казващ „спрете“.

– Няма нужда да викате никого. Никого. Никакви обаждания. Аз ще се погрижа за това сам.

На Гърни му хрумна, че това може да е единственият му шанс. По дяволите риска – просто не можеше да си позволи да изгуби Паникос! Даде рязко газ, завъртя кормилото надясно, направи завой на сто и осемдесет градуса и профуча отново зад караваните сред вдигналия се от задната му гума дим. По средата на главната алея се вмъкна между два големи камиона и се озова сред лабиринта от каравани с най-различни размери и форми. Скоро излезе на една от по-тесните алеи на панаира, минаваща покрай палатките, в които бе изложено всичко – от перуански шапки във всякакви цветове до скулптури на мечки, направени от вериги. Заряза мотора на полуприкрито местенце между две палатки – в едната се продаваха суитшърти с надпис „Уолнът Кросинг“, в другата – сламени каубойски шапки.

Импулсивно си купи и от двете, после спря в намиращата се наблизо тоалетна и облече светлосивия суитшърт върху тъмната тениска, която носеше. Измъкна пистолета от кобура на глезена си и го пъхна в джоба на суитшърта, после се огледа в огледалото. Промяната в облеклото плюс периферията на сламената шапка, скриваща очите му, го убеди, че така ще бъде по-трудно разпознат, поне от разстояние – независимо дали от Паникос, или от проблематичното ченге.

Хрумна му, че Паникос може да е направил същото, за да се слее с обкръжението – и това повдигна очевидния въпрос.

Когато Гърни започне да се оглежда из тълпата, за какви точно белези би трябвало да се оглежда?

Ръстът – който бе приблизително между метър и четиридесет и метър и петдесет и нещо – поставяше Питър Пан в графата на повечето ученици. За нещастие, учениците вероятно бяха поне няколкостотин от десетте хиляди посетители на панаира. Какви други критерии можеха да стеснят профила на търсене? Записите от охранителните камери бяха полезни за установяването на някои факти, но не и за определяне на отличителни белези, независими от оригиналния контекст – тъй като голяма част от косата и лицето на Паникос бяха прикрити от слънчевите очила, лентата за коса и шала. Носът му се виждаше, както и устата, но почти нищо друго – щеше да е трудно да го разпознае при бързо оглеждане на постоянно движеща се тълпа.

Стресираната охранителка при вратата бе казала, че според нея носел черно яке, но Гърни не разчиташе на впечатленията й. Не звучеше сигурна, а и дори да беше, при подобно напрежение свидетелствата на очевидци най-често се оказваха погрешни. А и каквото и да беше носил Паникос на влизане през входа, сигурно вече се бе преоблякъл. Така че поне за момента Гърни се оглеждаше за нисък, слаб човек с остър нос и детска уста.

Сякаш за да подчертае ограничеността на това описание, въодушевена групичка от дузина хлапета – десет-единайсет, може би дори дванайсетгодишни – премина алеята точно пред него.

Вероятно половината от тях попадаха извън съответните параметри било заради височината, било заради теглото, но Паникос с лекота би отговарял на описанието на другата половина.

Всъщност, ако предположеше, че Паникос наистина се бе слял с тази група, ако допуснеше, че е сред тях, право пред него, как щеше да го разпознае?

Беше обезкуражително – особено като се има предвид, че цялата групичка току-що бе посетила една от палатките, в които бяха изрисували лицата им с образи, които Гърни предположи, че са на комикс герои.

А и колко други подобни групи можеше да има тук – обикалящи из панаира в този момент, с Паникос, прилепил се към някоя от тях?

Едва тогава Гърни забеляза какво точно правеха младежите от тази група. Доближаваха другите посетители, предимно възрастни, с букети цветя в ръце. Ускори крачка и ги последва до по-широката алея, за да види отблизо какво точно става.

Те продаваха цветята – или по-скоро подаряваха ги на всеки, който дадеше поне десет долара дарение за Фонда за помощ при наводненията в Уолнът Кросинг. Но това, което привлече вниманието му – сто процента от вниманието му, бе видът на тези букети.

Цветята бяха ръждивочервени хризантеми и стъбълцата им бяха завити в жълта хартия – напълно идентични с букета, който Паникос бе оставил до езерцето.

Какво означаваше това? Обмисляйки всичко, Гърни бързо стигна до заключението, че цветята от езерото най-вероятно са дошли от панаира, което означаваше, че Паникос е бил тук, преди да отиде на Бароу Хил. А това повдигаше интересен въпрос.

Защо?

Очевидно не бе отишъл на панаира с първоначалната цел да купи букет, за да го донесе в имота на Гърни, тъй като едва ли е имало откъде да знае, че тук ще има букети. Ако е искал да го направи, местният цветар би бил по-очевидният избор. Не, беше дошъл на панаира по друга причина и хризантемите бяха второстепенно решение.

Но каква бе основната причина? Със сигурност не са били провинциалните форми на забавление, захарният памук и кравешкото бинго. Тогава защо, по дяволите...?

Звънът на телефона прекъсна потока на мисълта му.

Беше Хардуик, силно развълнуван.

– Мамка му, човече! Добре ли си?

– Така мисля. Какво става?

– И аз това искам да знам! Къде си, по дяволите?

– На панаира. Както и Паникос.

– Тогава какво, по дяволите, става в къщата ти?

– Ти откъде знаеш...?

– Аз съм на пътя, близо до отбивката за вас и тук има шибан конвой – две местни патрулки, шерифска кола и джип на БКР – всички са тръгнали към твоя път. Какво става, мамка му?

– Намерих Клемпър до къщата. Мъртъв. Дълга история. Изглежда, че първите ченгета, които са дошли, са повикали останалите. Конвоят, който си видял, е втората вълна.

– Мъртъв? Мик Задника? Как е умрял?

Гърни му обясни възможно най-накратко – от спуканата гума до взривяването на дървения материал и фаталната скоба във врата на Клемпър и от цветята на Бароу Хил до цветята на панаира.

Докато говореше, осъзна, че трябва незабавно да се обади на Кайл, след като приключи разговора.

Хардуик изслуша разказа за събитията от вечерта в пълно мълчание.

– Трябва веднага да дойдеш тук на панаира – каза Гърни. – Видял си същите записи като мен, така че шансът да разпознаеш Паникос е същият.

– Тоест близък до нула.

– Знам. Но трябва да опитаме. Той е някъде тук. Дошъл е по някаква причина.

– Каква причина?

– Нямам представа. Но е бил тук и по-рано днес, а сега дойде отново. Не е случайност.

– Виж, знам, че смяташ Паникос за ключ към всичко, но не забравяй, че някой го е наел. Мисля, че е Джона.

– Нещо ново ли си намерил?

– Просто инстинктът ми го казва, това е. Има нещо особено в това мазно копеле.

– Нещо друго освен мотива за петдесет милиона долара?

– Да, така мисля. Мисля си, че е прекалено усмихнат, прекалено готин.

– Може би това са просто очарователните гени на семейство Спалтър.

Хардуик се изсмя леко.

– Имунизиран съм към тези гени.

Гърни вече нямаше търпение да се обади на Кайл и да провери какво става с него, нямаше търпение да тръгне да търси Паникос.

– Добре, Джак. Побързай. Обади ми се, когато дойдеш.

Докато затваряше, чу първия взрив.

Глава 58 Прах и пепел

Разпозна звука като приглушеното бум от малко запалително устройство.

Щом стигна до мястото, откъдето се чу, две пресечки по-нататък, впечатлението му се потвърди. Една малка закрита сергия беше погълната от пламъци и дим, но двама мъже с ленти на охранители на ръцете вече бързаха натам с пожарогасители и крещяха на разтревожените посетители да се разпръснат. Пристигнаха и две жени охранителки, които отидоха до задната част на сергията, като постоянно викаха: „Има ли хора вътре? Има ли някой?“. Линейка с пусната лампа и сирена си проправяше път по средата на уличката.

Като видя, че няма с какво да помогне в момента, Гърни се фокусира върху струпалата се тълпа. Подпалвачите са известни с това, че обичат да наблюдават резултата от делото си, но каквато и надежда да бе таял, че ще забележи човек, който поне донякъде да съвпада с описанието на Питър Пан, тя бързо се изпари. После обаче забеляза нещо друго. Полуизгорелият знак над сергията – Фонд за помощ при наводненията Уолнът Кросинг. Сред останките от експлозията се забелязваха разпръснатите по земята букети с ръждивочервени хризантеми.

Изглежда Паникос имаше сложни отношения с хризантемите, с всички цветя, или с всичко, което му напомняше за майка му Флоренция. Но дори и това не обясняваше присъствието му на панаира. Имаше, разбира се, и друга възможност. По-плашеща.

Големите обществени събития винаги са били много привлекателни за запомнящи се изявления.

Дали целта на по-ранното посещение на Паникос тук не е била да постави основите за такова изявление? Дали унищожението на щанда за цветя не беше само уводното изречение в това послание?

Дали Гърни не трябваше веднага да информира за този вероятен сценарий охраната на панаира? Или полицията в Уолнът Кросинг? Или БКР? Или пък опитът за обяснение би отнел много повече време, отколкото можеше да рискува да изгуби в този момент? В крайна сметка, ако беше вярно, ако това бе реалността, пред която бяха изправени, докато разкаже историята и успее да ги убеди в нея, щеше да е прекалено късно да спрат събитията.

Колкото и налудничаво да изглеждаше решението му, Гърни знаеше, че единственият възможен път е да продължи сам. И този път зависеше от успешното откриване на Питър Пан – задача, която в момента вече осъзнаваше като почти невъзможна. Но на масата нямаше никаква друга възможност.

Затова се зае с единственото, което можеше да направи. Тръгна през тълпата, оглеждайки се – ръстът беше първият маркер, теглото – вторият, а лицевите белези – третият.

Докато вървеше към следващата пресечка, проверявайки не само хората в носещата се по улицата тълпа, но и клиентите пред всяка сергия и всяка палатка на изложителите, му хрумна иронична мисъл: положителната страна на най-ужасния сценарий – Питър Пан да е дошъл на панаира, за да го взриви на парченца – бе, че нямаше как да го направи, ако не се задържи наоколо поне за малко. А докато беше тук, съществуваше възможност Гърни да го залови. Преди да се пребори с чувствителния морален въпрос колко човешки живота и колко материални щети е готов да рискува, за да залови Питър Пан, Хардуик звънна и обяви, че е стигнал до главния вход. Попита го къде да се срещнат.

– Не е нужно да се срещаме – каза Гърни. – Трябва да покрием възможно най-голяма територия поотделно.

– Добре. Какво да правя – да обикалям и да търся дребосъка?

– Да, колкото ти е възможно въз основа на спомените от образа на охранителните камери. Обърни специално внимание на групичките деца.

– Защото...

– Той ще иска да изглежда възможно най-малко подозрителен. Възрастен с ръст метър и петдесет привлича внимание, но дете с този ръст е съвсем нормално нещо, така че е много вероятно да се е преоблякъл като дете. Чертите на лицето могат да издават възрастта му, така че сигурно ще се опита да се прикрие по някакъв начин. Много от хлапетата тази вечер са с боядисани лица и това е очевидно решение на проблема му.

– Разбирам, но защо ще е сред други деца, в група?

– Отново, за да не предизвиква подозрение. Само дете привлича повече внимание, отколкото група хлапета.

Хардуик въздъхна шумно, скептично.

– Струва ми се, че основно ще налучкваме.

– Не споря. И още нещо. Приеми, че е въоръжен и за бога, не го подценявай. Помни, той е жив и в цветущо здраве, за разлика от доста хора, пресекли пътя му, които вече са мъртви.

– И какво да правя, ако реша, че съм го открил?

– Не го изпускай от очи и ме извикай. Аз ще направя същото. Това е смисълът да се подкрепяме, нали? Между другото, той взриви един цветарски щанд веднага след последното ти обаждане.

– Взривил е? Как?

– Приличаше на запалително устройство с малък обхват на действие. Вероятно като онези в Купърстаун.

– Защо цветарски щанд?

– Не съм психоаналитик, Джак, но цветята – особено хризантемите – явно означават нещо специално за него.

– Знаеш, че в Англия думата е същата като „мама“, нали?¹

– Разбира се, но...

Поредица от резки и бързи огнени експлозии прекъснаха отговора му и го накараха инстинктивно да се наведе. Усети, че взривовете идват някъде над него.

Бързо огледа района около себе си и допря отново телефона до ухото си тъкмо навреме, за да чуе Хардуик, който крещеше: „Исусе! Какво взриви сега?“.

Отговорът дойде след секунда с поредица подобни експлозии – геометрични линии от светлини и цветни искри, които оцветиха нощното небе. Напрежението напусна Гърни с кратък едносричен смях.

– Фойерверки! Това са просто фойерверките на панаира.

– Фойерверки ли? Че защо са им фойерверки, мамка му?! Четвърти юли беше преди месец.

– Откъде да знам? Традиция на панаира. Правят го всяка година.

Започна трета серия – по-гръмка и по-пищна.

– Задници – измърмори Хардуик.

– Както и да е. Чака ни работа.

Хардуик се умълча за няколко секунди, после рязко смени темата.

– Какво мислиш за Джона? Не каза нищо, когато го споменах. Смяташ ли, че съм прав?

– Дали смятам, че той стои зад убийството на Карл?

– Той е най-облагодетелстван. Смъртта на Карл е изцяло в негова полза. А и трябва да признаеш, че е доста мазен манипулатор.

– Ести какво мисли? Съгласна ли е с теб?

– Не, по дяволите. Тя залага на Алиса. Убедена е, че всичко е отмъщение, задето Карл я е насилвал – въпреки че няма реални доказателства за подобно нещо. Тази история е само слух, подочут от Клемпър. Което ми напомня, че трябва да й кажа за смъртта на Мик Задника. Гарантирам, че ще го почете с танца на радостта.

На Гърни му бяха нужни няколко секунди, за да прогони образа на танцуващата Ести от съзнанието си.

– Добре, Джак, трябва да се захващаме за работа. Паникос е тук. Близо до нас. На ръка разстояние. Хайде да го намерим.

Когато затвори, небето се освети от последния оглушителен взрив фойерверки. Което го накара за дванайсети път през последните два дни да се сети за случая с взривената кола. А оттук се сети за събитията на улицата между складове, описана от Ести. След което се запита какво бе общото между тях и случая „Спалтър“. Колкото и важен да беше този въпрос обаче, Гърни не можеше да си позволи да откъсне вниманието си от задачата, която имаше в момента.

Тръгна отново през територията на панаира, като спираше поглед върху всеки нисък и слаб човек, когото забелязваше. Ако някой с подходящия ръст отклонеше очи встрани или лицето му бе прикрито от слънчеви очила, брада или периферия на шапка, го последваше дискретно, за да го огледа от по-добър ъгъл.

С усилващо се чувство за възможен успех последва едно слабо, безполово създание на неопределена възраст, облечено в широки отпуснати дънки и торбест пуловер, докато не видя как жилав мъж със загоряло лице и работнически гащеризон, поздрави създанието в палатката, спонсорирана от Евангелистката църква на вдигнатия кръст, нарече го „Елинор“ и попита за състоянието на кравите.

След други две „възможности“ – открити в следващите две пресечки и отхвърлени заради подобни абсурди, надеждите му започнаха да изсъхват на фона на гигантския четиристенен екран, поставен на централната алея, от който гърмеше носова кънтри музика и напояваше атмосферата с дезориентираща сантименталност. Не по-малко дезориентираща беше и комбинацията от миризми, най-силни от които бяха мирисът на пуканки, на пържени картофки и на тор.

Докато Гърни завиваше зад ъгъла, където бе поставен голям почти колкото стая хладилник със стъклена врата, която разкриваше изработена от масло скулптура на говедо, той зърна същата групичка деца с боядисани лица, които бе видял и преди. Ускори крачка, за да ги доближи.

Очевидно се бяха справили със събирането на дарения в замяна на цветята. Само двама от тях все още носеха букети и май не бързаха да ги раздават. Докато ги наблюдаваше, забеляза ченгето от входа да приближава срещу него с още двама мъже, които очевидно бяха негови цивилни колеги.

Гърни се шмугна през една врата и се озова в изложбена зала на клуб „Фор-ейч“², заобиколен от изложба на големи лъскави зеленчуци. Щом групата на полицаите, които го издирваха, отмина, отново излезе отвън. Тъкмо бе доближил изрисуваните хлапета, когато бе стреснат от друга експлозия, не много далече. Беше мощно бум – отново в същия запалителен стил, но около два пъти по-силно от взрива, унищожил сергията за цветя. Въпреки това нямаше почти никакъв видим ефект върху лъкатушещата маса посетители, вероятно защото фойерверките бяха по-шумни. Взривът все пак привлече вниманието на изрисуваните деца. Те спряха и се зяпнаха взаимно – сякаш експлозията бе пробудила апетита им за бедствия, после се обърнаха и се втурнаха назад към посоката на гърмежа.

Гърни ги настигна две пресечки по-късно. Озоваха се заедно в края на по-голяма тълпа, оглеждаща мястото на инцидента. От арената, на която се провеждаха вечерните дербита с блъскане на коли, се издигаха кълба дим.

Някакви хора тичаха натам. Други тичаха в обратната посока, отдалечавайки се от мястото, хванали за ръце малки деца. Трети се разпитваха едни други, с широко отворени от тревога очи. Някои вадеха телефоните си, набираха номера. На заден фон се разнесе воят на сирена.

И тогава, едва чуто над общата шумотевица, се разнесе още едно бум.

Малцина от членовете на групичката, върху която се бе фокусирал Гърни, показаха незабавна реакция, но тези, които го направиха, явно предадоха новината на спътниците си. Това раздели групата на две – тези, които бяха чули последната експлозия, и тези, които не бяха – или пък бяха, но смятаха блъсканицата пред себе си за по-интересна. Във всеки случай три от хлапетата се отделиха от по-голямата група и се запътиха в посоката на най-новата сцена на унищожение.

Гърни също бе любопитен да установи каква бе другата цел на нападението на Паникос и реши да последва отцепилата се дружинка. Докато подминаваше онези, които бяха останали в периферията на неспокойната тълпа зяпачи, се опита да огледа достатъчно добре лицата им, за да сравни чертите им с образа, който помнеше от записите на охранителните камери.

Не видя достатъчно убедителна прилика, която да изисква по-сериозно проучване, така че продължи след отдалечаващото се трио. Придвижването им бе затруднено от хората, които се опитваха да избягат от района на арената. От това, което дочуваше от коментарите, Гърни заключи, че публиката на трибуните не е била достатъчно близо, за да осъзнае на какво е станала свидетел – мащабна жестока експлозия на една от колите в последния етап на дербито, ужасяващото жертвоприношение на шофьора и множеството тежки наранявания на другите състезатели.

Изглежда хората смятаха, че причината за всичко е взрив на резервоара поради повреда или употреба на забранен вид гориво. Най-мрачното предположение бе, че е възможно да е станал саботаж заради семейна вражда.

Два взрива в рамките на двайсет минути и все още нямаше паника. Това беше добрата новина. Лошата беше, че единствената причина все още да няма паника бе, че никой не разбираше какво се случва. Гърни се запита дали това третото бум, което беше чул, ще промени ситуацията.

На стотина метра пред него колата на пожарната се опитваше да си пробие път през навалицата, надувайки многократно сирената си. Над нея се носеше гъст дим, който идваше от мястото, към което се бе запътила пожарната. Нощта беше облачна и безлунна и димът бе странно осветен от светлините по алеите на панаира долу.

Хората започнаха да показват признаци на безпокойство. Мнозина вървяха в същата посока, в която се движеше и пожарната – някои минаваха бързо покрай нея, други направо тичаха. Израженията на лицата бяха различни – от страх до вълнение. Трите малки фигури, които Гърни следеше, бяха погълнати от движещата се маса тела.

Той зави зад ъгъла към мястото, където се събираха две пресечки, на около стотина метра зад пожарната, и вече можеше да види пламъците, издигащи се към черното небе. Идваха от дълга едноетажна постройка, която разпозна като главния обор за животните, които участваха в разнообразните демонстрации и състезания. Приближи още малко и видя как няколко млади фермери извеждат крави и коне през главната порта на постройката.

После от другите врати започнаха да излизат и други животни – сами и уплашени, някои се колебаеха несигурно и пристъпваха уплашено, други се втурваха към тълпата и караха хората да крещят.

Един превъзбуден човек с прекалено силно чувство за драматизъм започна да крещи „Ще ни стъпчат!“ и паниката, чието отсъствие Гърни бе отбелязал мислено преди минути, заля тълпата като зараза. Хората се блъскаха едни в други, за да стигнат някъде, където вероятно си мислеха, че ще са в по-голяма безопасност, отколкото тук. Шумът се засилваше. Вятърът също. Пламъците от покрива на плевнята започнаха да плъзват и към страничните постройки. Платнените стени на изложбените шатри плющяха силно.

Изглежда се задаваше една от онези внезапни летни бури. Рязка светкавица сред облаците и далечен тътен от хълмовете потвърдиха това предположение. Минути по-късно светкавицата просветна по-ярко, а тътенът стана още по-мощен.

¹ На английски хризантемата се наричат chrysanthemum, или накратко mum – така се изписва и една от формите на „мама“ в британския английски. – б. пр.

² 4-H – младежка организация в САЩ, която обединява и обучава над 6 500 000 членове между 5 и 12 години под мотото „Учи се, докато го правиш“ – б. р.

Глава 59 Всички ще умрем

Още охранители бързаха към мястото. Някои се опитваха да изтласкат посетителите далеч от плевнята, за да разчистят място за пожарникарите, които разпъваха маркучите. Други се мъчеха да укротят избягалите коне, крави, свине, овце, както и две гигантски говеда.

Гърни наблюдаваше как слухът за двете предишни експлозии се разпространява, увеличавайки нивото на страх и объркване. Поне една трета от хората вече бяха залепнали за телефоните си – говореха, пишеха есемеси и снимаха огъня и безредицата наоколо.

Докато оглеждаше движещата се маса от лица за триото, което му се бе изплъзнало от поглед, Гърни се стресна, когато зърна Мадлин да излиза от плевнята. Премести се веднага, за да я вижда по-добре. Тя водеше по една алпака във всяка ръка, хванала ги за въженцата на шиите. Денис Уинклър беше зад нея, водейки още две по същия начин.

Веднага щом излязоха от района, зает от пожарния екип, спряха да обсъдят нещо – говореше предимно Денис, а Мадлин слушаше съсредоточено. После продължиха, този път Денис вървеше отпред, минавайки през някакъв проход през тълпата, отворен от охранителите за евакуацията на животните.

Проходът ги доведе съвсем близо до Гърни. Уинклър го забеляза първи.

– Хей, Дейвид, искаш ли да помогнеш?

– Съжалявам, но точно в момента не мога.

Уинклър се засегна.

– Ситуацията е доста спешна.

– Моята също.

Уинклър го зяпна, после продължи напред, мърморейки нещо, което бе заглушено от гръмовен екот.

Мадлин спря до Гърни и го изгледа с любопитство.

– Какво правиш тук?

– Ти какво правиш тук? – В мига, в който проговори, остротата в гласа му го стресна и той се опита да се успокои поне малко.

– Помагам на Денис и Деирдре. Както ти казах, че ще правя.

– Трябва да се махнеш оттук. Веднага.

– Какво? Какво ти става?

Вятърът духна косата й напред около лицето. И двете й ръце бяха заети, така че тя тръсна глава, за да махне падналите пред очите й кичури.

– Тук не е безопасно.

Мадлин премигна с недоумение към него.

– Заради пожара в плевнята?

– Заради пожара в плевнята, пожара на арената, пожара на сергията за цветя...

– За какво говориш?

– Човекът, когото преследвам... човекът, който подпали къщите в Купърстаун...

Последва рязка светкавица и най-силният гръмовен тътен до момента. Тя трепна и повиши глас.

– Какво се опитваш да кажеш?

– Той е тук. Петрос Паникос. Тук, тази вечер, сега. Мисля, че е заредил експлозиви навсякъде из панаира.

Косата й още се вееше покрай лицето, но сега тя не направи усилие да я махне.

– Откъде знаеш, че е тук?

– Последвах го дотук.

– Откъде?

Още една светкавица, още един тътен.

– От Бароу Хил. Преследвах го с мотора на Кайл.

– Какво е станало? Защо...

– Уби Мик Клемпър.

– Мадлин! – провикна се нетърпеливо Денис Уинклър, застанал на около десетина метра пред тях. – Мадлин! Идвай! Трябва да вървим.

– Клемпър? Къде?

– До къщата ни. Нямам време да ти обяснявам. Паникос е тук. Той взривява всичко, ще изпепели това място. Трябва да се махнеш оттук веднага!

– А животните?

– Мадлин, за бога...

– Те се ужасяват от огъня – каза тя и погледна притеснено към странно замислените алпаки, които държеше.

– Мади...

– Добре, добре... нека само заведа тези двете на безопасно място. После ще си тръгна. – Очевидно обаче й беше трудно да вземе подобно решение. – А ти?

– Ще се опитам да го намеря и да го спра.

Очите й се изпълниха с откровен страх и тя отвори уста да се възпротиви, но той я прекъсна.

– Трябва да го направя! А ти трябва да се махнеш оттук – моля те. Веднага!

За миг Мадлин изглежда не можеше да помръдне от собствените си ужасени мисли, после пусна въжетата, пристъпи към него, прегърна го с нещо като отчаяние, обърна се без повече думи и поведе питомците си към уличката, където я чакаше Уинклър. Двамата си казаха нещо, после тръгнаха бързо един до друг по коридора, който бе разчистен сред тълпата.

Гърни ги гледа няколко секунди, докато се изгубиха от погледа му, после внезапно изпадна в ступор, който не можеше да опише. Двамата изглеждаха толкова подомашному близки, толкова съвместими – като грижовни родители на малки дечица, бързащи да намерят защита от бурята.

Затвори очи, надявайки се да открие начин да се освободи от тази горчилка.

Когато ги отвори миг по-късно, странното малко трио с изрисувани лица се бе появило като изневиделица. Мина покрай него в същата посока, в която бяха поели Мадлин и Уинклър. Гърни остана с неприятното впечатление – но все пак можеше и да си въобразява, – че едно от лицата се усмихва доволно.

Остави ги да минат на петнайсет метра пред него и едва тогава тръгна след тях. В уличката напред бе настанала истинска суматоха от блъскащи се хора. Любопитството бе предизвикало стичане на неразумни тълпи към горящата плевня, докато охранителите се опитваха да ги избутат назад, за да оставят свободен коридор за животните и техните стопани, които се движеха в обратната посока – към заградените кошари в далечния край на панаира.

Като се изключат хората, тласкани от първичната сила на любопитството, които се бяха струпали на територията около пожара, заплахата от порой бе принудила повечето посетители да напуснат пешеходните алеи и да се скрият или в шатрите на изложителите, или по колите си. Намаленото количество на тълпата улесняваше Гърни и той не изпускаше триото от очите си.

След един мощен гръмотевичен тътен, отекващ из долината, осъзна, че телефонът му звъни. Беше Хардуик.

– Откри ли шибаняка?

– Има една-две възможности пред мен, но нищо не е сигурно. Кой район си покрил досега?

Не последва отговор.

– Джак?

– Изчакай малко.

Секундите минаваха и вниманието на Гърни се разкъсваше между триото, което следеше, и гигантския видеокуб, поставен в центъра на панаира; от него неспирно се лееше кънтри музика – абсурден акомпанимент на разиграващия се в момента кошмар. В очакване Хардуик да се обади отново, Гърни не успяваше да изключи от съзнанието си зловещо едиповската песен, наречена „Денят на майката“ – за усилно работещия и още по-усилно пиещ пич, каращ камион, който така и не срещнал жена, която да го обича като майка му.

– Тук съм.

– Какво стана?

– Следях една групичка и не исках да ги изгубя. Облечени са като отрепки. Двама от тях бяха с боядисани лица.

– Нещо по-особено?

– Изглеждаха като банда, но един от тях като че ли е външен.

– Външен?

– Аха. Като че ли се примъкваше към групичката, но не беше съвсем от тях.

– Интересно.

– Да, но не разчитай много. Във всяка група винаги има едно хлапе, което е отритнато. Не е задължително да означава нещо специално.

– Забеляза ли какво е нарисувано на лицето му?

– Трябва да изчакам да се обърне.

– Къде си?

– Минавам покрай една сергия, на която се продават препарирани катерици.

– Божичко... Някакви по-големи отличителни знаци?

– Надолу по уличката има постройка с рисунка на гигантска тиква на вратата, точно до галерията с видеоигрите. Всъщност малките отрепки току-що влязоха в нея.

– А външният?

– И той. Всички са вътре. Искаш ли да ги последвам?

– По-добре недей. Не още. Само се увери, че вратата е една, за да не ги изгубим.

– Чакай, отново излязоха. Пак тръгнаха.

– Всички ли са? И изтърсакът?

– Момент... броя ги... осем, девет... Да, всички са.

– Накъде тръгнаха?

– Покрай постройката с тиквата към края на пресечката.

– Това означава, че ще се срещнем. Аз съм на една пресечка от теб и се движа в същата посока – следвам процесия от животни и друга групичка с изрисувани лица.

– Животни?

– Животните, които бяха в горящата плевня. Местят ги в кошарите зад виенското колело. Плевнята гори.

– Мамка му! Чух някой да говори за горяща плевня. Реших, че са се объркали с пожара на арената. Добре, ще затварям. Не искам да ги изгубя... чакай! Имаш ли някакви новини какво става около къщата ти?

– Ще се обадя на сина си и ще разбера.

– После ми звънни.

Докато приключи с разговора, Мадлин и Уинклър вече завиваха в пресечка, която обикаляше в кръг около скоростните влакчета, виенското колело и кошарите. Минута по-късно триото на Гърни тръгна по същия път, а когато той самият стигна пресечката, се срещнаха с групичката от деветима, която Хардуик следеше.

Движейки се сред животните и тълпите посетители, останали в неведение за разиграващото се бедствие и пренебрегнали наближаващата буря, почти еднаквите тела на хлапетата пречеха на Гърни да идентифицира подозрителния натрапник сред тях – чудовищния възрастен, маскирал се като дете. Докато ги наблюдаваше, те се насочиха към високата до кръста ограда, разделяща алеята от люлките и скоростните влакчета.

Мадлин, Денис и алпаките се движеха покрай тях в посока към кошарите. Гърни зае позиция, от която можеше да ги проследи до възможно най-далече, като не изпускаше от поглед и групичката, отправила се към влакчетата. Забеляза Хардуик да застава на мястото, където втората права пресечка пресичаше кръглата. Предпочете да му звънне по телефона, вместо да отиде при него и да разкрие пред някой евентуален наблюдател, че са екип.

Когато вдигна, Хардуик гледаше към него.

– Каква е тази селска шапка?

– Импровизиран камуфлаж. Дълга история за някой друг път. Кажи ми – забеляза ли друг обект на интерес, или първите ни кандидати продължават да са онези пред нас?

– Точно те са. И веднага можеш да отхвърлиш поне половината заради фактора „дундьо“.

– Какъв фактор?

– Някои от тези хлапета са прекалено дебели. На записите се виждаше, че нашият малък Питър е кльощав.

– Значи имаме приблизително шест възможности?

– Бих казал по-скоро две или три. Освен фактора „дундьо“, имаме и фактора височина и основни черти на лицето. Което ни оставя може би един от твоята група и двама от моята. И дори това ми се струва малко прекалено.

– За кои трима говориш?

– Най-близкият до теб – идиотска бейзболна шапка, сложил е ръка на оградата. Другият до него, с черната качулка и ръцете в джобовете. И онзи, най-близкият до мен, със синя лъскава баскетболна тениска, три размера по-голяма. Имаш ли по-добри варианти?

– Нека да погледна по-отблизо. Ще ти звънна.

Пъхна телефона в джоба си, оглеждайки дванайсетте малки тела до оградата с особено внимание към споменатите от Хардуик трима. Но една изпусната от него фраза не му излизаше от ума – „... струва ми се леко прекалено“.

Наистина беше прекалено. Всъщност Гърни имаше все по-неприятното чувство, че в цялата им акция има нещо нелепо – в самото предположение, че някой от тези немирни, абсурдно облечени ученици може да е Питър Пан. Промени позицията си, за да вижда по-добре лицата им, и се изкуши да зареже цялото начинание, да приеме вероятността, че Питър Пан е напуснал панаира и се намира някъде далеч, на километри от Уолнът Кросинг.

Със сигурност беше по-логично от убеждението, че един от дребосъците до оградата – на пръв поглед погълнати от тътена и шумотевицата от увеселителните съоръжения, е безмилостен убиец.

Възможно ли беше човекът, на когото Интерпол приписва повече от петдесет удара, който бе разбил главата на Мери Спалтър в банята, който бе забил пирони в очите на Гас Гурикос, който бе подпалил седем души в Купърстоун, който бе отрязал главата на Лекс Бинчър, възможно ли беше този човек да се мотае пред него и да се преструва на едно от тези деца? Докато Гърни минаваше покрай тях, все едно искаше да си осигури по-добра гледка към гигантското виенско колело, му се стори абсурдно да си представи което и да е от тях като професионален убиец – и то не просто убиец, а наемник, специализирал се в поръчки, които другите смятат за невъзможни.

Тази последна мисъл отново насочи Гърни към проблема, за който се бе чудил неколкократно през последните дни, но така и не му бе отделил време за подробен анализ. А това вероятно бе най-сложният въпрос от всички.

Какво му беше толкова трудното на покушението срещу Карл Спалтър?

Къде е „невъзможният“ аспект? Защо изобщо някой е решил, че това е случай за Паникос?

Може би отговорът на този въпрос щеше да разкрие всички останали тайни по случая. Гърни реши, че трябва да се посвети напълно на неговото разгадаване, докато истината не излезе наяве. Простотата на въпроса го убеди, че е правилният въпрос. Дори му вдъхна оптимизъм – в умерена доза.

Почувства, че е поел в правилната посока.

После се случи нещо смайващо.

Хрумна му отговор. Толкова простичък, колкото и самия въпрос.

За миг дори задържа дъха си, не смееше да издиша – сякаш решението бе крехко като дим и дъхът му щеше да го разсее. Но колкото повече го обмисляше, колкото повече проверяваше стабилността му, толкова повече се уверяваше, че е прав. И ако беше прав, убийството на Спалтър най-после бе разгадано.

Докато се взираше в поразително простото обяснение, добиващо форма в съзнанието му, почувства трепетното вълнение, което винаги придружаваше откриването на истината.

Повтори си наум ключовия въпрос. Какво му беше толкова трудното на покушението срещу Карл Спалтър? Защо е било смятано за невъзможно?

После се разсмя.

Защото отговорът бе съвсем прост. Нищо.

Нищо не го правеше невъзможен.

Докато минаваше покрай фигурите до оградата, Гърни продължаваше да проверява основателността на прозрението и всичките му последствия, като мислено се питаше каква светлина хвърля то върху останалите тъмни кътчета от случая. Вълнението му ставаше все по-голямо, защото една след друга загадките се изясняваха.

Сега вече разбираше защо Мери Спалтър е трябвало да умре.

Знаеше кой е поръчал стрелбата, сложила край на живота на Карл.

Мотивът беше ясен като ден. И по-тъмен от нощта на Ада.

Знаеше каква бе ужасната тайна, за какво бяха пироните в главата на Гас и какво е трябвало да постигне палежът в Купърстаун.

Виждаше как Алиса, Клемпър и Джона се наместват в пъзела.

Загадката на изстрела, дошъл от място, от което не би могъл да дойде, вече не беше загадка.

Всъщност всичко в случая с убийството на Спалтър внезапно се оказа просто. Толкова просто, че му се повдигаше.

И всичко подчертаваше една неоспорима истина. Питър Пан трябваше да бъде спрян.

Докато Гърни обмисляше това последно предизвикателство, разсъжденията му бяха прекъснати от поредното бум.

Глава 60 Добрият малък Питър Пан

Някои от посетителите, които се лутаха наоколо, спряха и наклониха глави, гледайки се един друг разтревожено и намръщено. Но никой от младежите на оградата не показа никакъв признак, че е забелязал нещо необичайно. Може би, помисли си Гърни, бяха прекалено погълнати от врявата на съоръженията и щастливите викове на забавляващите се. И ако някой от групичката до оградата бе отговорен за последната експлозия – ако бе предизвикал взрива с таймер или бе изпратил електронен сигнал с дистанционен детонатор, – определено не правеше нищо, за да изтъкне този факт.

Осъзнавайки, че това вероятно е най-добрият, а може би и последният му шанс да прецени дали някое от тези хлапета заслужава по-специално внимание, или беше стигнал до задънена улица в преследването на Паникос, Гърни се придвижи до оградата и застана така, че да вижда профилите им.

Пренебрегна заключенията на Хардуик за младежите и огледа внимателно лицето и тялото на всеки от тях. От дванайсетте виждаше деветима достатъчно ясно, за да прецени категорично, че не са това, което търсеше. Сред тези деветима бяха и тримата, които бе последвал по-рано, заради което за миг изпита съжаление за изгубеното време, въпреки че много добре знаеше, че в работата на детектива методът на изключването бе също толкова важен, колкото и всичко останало.

Оставаха му само трима за оглеждане. Бяха най-близко разположени до него, но всички стояха с гръб. И тримата носеха стандартното облекло на бунтуващите се млади хора.

Като много други малки американски градчета, които години наред бяха живели като в капсула на времето, сред старомодни обичаи и маниери от епохата на „Остави го на Бийвър“¹, Уолнът Кросинг също се променяше – както вече се бе променил Лонг Фолс – под влиянието на рап културата, гангстерските дрехи и евтиния хероин. Тримата младежи, които Гърни наблюдаваше, бяха абсолютен пример за новата мода. Той обаче се надяваше двама от тях да са обикновени кретени, а третият...

Колкото и странна да бе тази мисъл, Гърни се надяваше третият да е въплъщение на злото.

Освен това се надяваше да го установи без никакво колебание. Щеше да е добре, ако всичко си личеше в очите му – ако можеше с един поглед да открие злото така лесно, както можеше и да го изключи. Но се опасяваше, че случаят няма да е такъв, че ще му е нужно много повече от простото оглеждане на младежите, за да направи категорично заключение. Почти сигурно щеше да му се наложи да разчита на някаква форма на комуникация, някакъв начин за отправяне на предизвикателство, което да предизвика реакция и отговори. Отговорите идват под различна форма – думи, интонация, изражение, език на тялото. Истината е натрупващо се впечатление.

Въпросът пред него сега, разбира се, бе как да стигне оттук дотам.

Вариантите му се опростиха, когато един от тримата наблюдавани, който гледаше настрани, се обърна в посоката на Гърни достатъчно, че да разкрие чертите на лицето си, които определено не съвпадаха с тези на човека от записите.

Каза на другите двама нещо за виенското колело, което отначало изглеждаше шеговито, а после подканващо. Всъщност явно ги караше да отидат с него и с другите деветима, които в момента въодушевено се насочваха към входа на оградата, който водеше право към виенското колело. В крайна сметка заряза двамата колебаещи се, извика им, че са шибани страхливци, и се присъедини към редичката на другите.

И тогава единият от другите двама, най-близкият до Гърни, най-после обърна глава. Носеше черен суитшърт с качулка, която покриваше косата и голяма част от челото му и засенчваше очите. Лицето му беше боядисано в отровножълт цвят. Около устните му бе изрисувана жлъчна усмивка с ръждив плътен цвят, прикриваща формата им. Само един отличителен белег от лицето му се виждаше ясно. Но именно той прикова вниманието на Гърни.

Беше носът – малък, остър, леко закривен.

Не можеше да се закълне, че напълно съвпада с това, което бе видял на записите, но приликата беше достатъчна, за да обяви индивида за възможен заподозрян. Щеше да е нужно повече, за да премине към графата вероятен. А и още не бе зърнал спътника на Черната качулка до оградата.

Точно когато Гърни се канеше да промени положението си, младежът улесни ситуацията, като обърна главата си достатъчно, за да изключи напълно от списъка на заподозрените широкото си плоско лице. Каза нещо на Черната качулка, което Гърни чу само отчасти. Не беше сигурен, но май звучеше като „Имаш ли още стока?“. Отговорът на Черната качулка не се чу, но разочарованието на лицето на другия не можеше да се сбърка. „А ще имаш ли?“.

Отговорът отново не се чу, но интонацията не беше приятелска. Питащият явно се стресна и след неловко колебание се отдръпна назад, после се обърна и забърза в посока към пресечката близо до Хардуик. След кратко колебание Хардуик го последва и скоро двамата се скриха от погледа на Гърни.

Черната качулка остана сам на оградата. Беше се обърнал отново към увеселителния парк на панаира и се взираше с нещо като замечтаност към пищните ярки светлини на виенското колело. В движенията му имаше премерена уравновесеност, а сега и някакво странно спокойствие, което се стори на Гърни типично по-скоро за възрастен човек, отколкото за дете.

Черната качулка (както Гърни го наричаше в ума си, за да избегне прибързаното обвързване с името на убиеца) държеше ръцете в джобовете на суитшърта си – което беше хитро, защото кожата на ръцете лесно разкрива възрастта на човек, а в момента друг начин да ги скрие нямаше – през август не би изглеждало нормално да носиш ръкавици. Ръстът му – около метър и петдесет – отговаряше на ръста на Питър Пан и изглежда имаше същото слабо тяло, което оставяше въпроса за пола му отворен. По черните панталони и по кецовете му имаше пръски кал, каквито би имал човек, ако се е спускал бясно с АТВ надолу по Бароу Хил и е пресичал мочурливото пасбище, граничещо с територията на панаира. Дочутият разговор със спътника му на оградата предполагаше, че тази вечер им е доставял наркотици, което би обяснило как един непознат е бил приет незабавно в мърлявата малка дружинка.

Докато Гърни оглеждаше покритата в черно фигура и преценяваше наличните доказателства, дрънченето и напяването на кънтри музиката, която до този момент звучеше от всяко ъгълче на панаира, рязко спря и бе последвано от няколко секунди статично пращене и накрая – от официално съобщение:

Дами и господа, моля за вниманието ви!

Имаме извънредна ситуация. Моля, запазете спокойствие. Това е съобщение за извънредна ситуация. В момента на територията на панаира има няколко пожара с неизвестен произход. В името на безопасността отменяме насрочените за тази вечер събития. Ще евакуираме панаира по безопасен начин според установената процедура. Всички увеселителни съоръжения, които са в движение, правят последния си тур. Моля всички изложители да затворят щандовете и сергиите си. Умоляваме всички да следват указанията на охранителите и на служителите от пожарната и медицинската служба. Това е извънредно съобщение.

Всички посетители на панаира да започнат да се придвижват, спазвайки реда, към изходите и паркингите. Повтаряме, на територията на панаира има няколко огнища на пожар с неясна причина. В името на безопасността на всички трябва да започнем системна евакуация на...

Съобщението бе прекъснато от най-мощната експлозия до момента.

Паниката се разпространи бързо. Крясъци. Майки пищяха и викаха децата си. Хората се оглеждаха наоколо като подивели, някои стояха вцепенени на място, други налудничаво се лутаха без посока.

Черната качулка стоеше до оградата и гледаше нагоре към огромното виенско колело, без да показва никаква реакция. Нито шок, нито любопитство. Това, по мнението на Гърни, бе най-голямото изобличаващо доказателство до момента. Как беше възможно този човек да не реагира по никакъв начин – освен ако това, което ставаше, не бе никаква изненада за него?

Както често се случваше в мисловния живот на Гърни, нарастващото убеждение водеше със себе си нарастваща предпазливост. Отлично осъзнаваше, че човешките възприятия имат свойството да се натрупват в подкрепа на някое конкретно заключение. След като моделът се оформеше, колкото и погрешен да беше, умът подсъзнателно започваше да дава предимство на всички факти, които го подкрепят, и да отхвърля тези, които са в противоречие. Резултатът може да е катастрофален и – особено когато става дума за служител на реда – фатален.

А ако се окаже, че Черната качулка е просто поредният жалък нехранимайко, надрусан до безсъзнание и по-погълнат повече от светлините на панаира, отколкото от каквато и да е реална опасност? Ако се окаже, че е просто един от милионите хора на планетата с малък крив нос? Ако пръските кал по панталоните му са там от миналата седмица?

Ако във всички тези неща, които изглеждаха като все по-логично свързани, нямаше никаква логика?

Трябваше да направи нещо, каквото и да е, за да е сигурен. И трябваше да го направи сам. И бързо. Нямаше време за фини маневри. Или за работа в екип. Бог знае къде беше Хардуик в момента. Нямаше никакъв шанс да поиска съдействие от местните полицаи, които вероятно вече се бяха побъркали напълно, опитвайки се да се справят с отворилия се под краката им ад – да не споменаваме дребното неудобство, че Гърни бе превърнал в свой враг един от тях. Ако потърсеше помощта им, беше по-вероятно да го арестуват, отколкото да му помогнат с Черната качулка.

Въртележките и другите съоръжения все още се движеха и скърцаха около металните си основи. Виенското колело се въртеше бавно, размерът и сравнително безшумното движение му придаваха особена величественост на фона на по-малките и по-шумни панаирни игри и влакчета. Хората все още се движеха и в двете посоки на алеята. Разтревожени родители започнаха да се събират край оградата, навярно, за да приберат децата си веднага щом слязат от люлките.

Гърни не можеше да чака повече.

Стисна пистолета в широкия джоб на суитшърта, освободи предпазителя и тръгна покрай оградата, като застана на няколко крачки от Черната качулка. Действайки основно по инстинкт и импулс, започна тихичко да си пее.

Мъж и жена, стоящи близо до Гърни, го изгледаха странно. Черната качулка не помръдна.

Въртележката, наречена „Дивият пумпал“, спря, издавайки ужасен звук – сякаш гигантски пирони дращеха по черна дъска. От нея се изсипаха няколко дузини замаяни деца, много от които веднага бяха придърпани от чакащите възрастни, които ги отведоха нанякъде – така внезапно районът около Гърни се разчисти от хора.

Когато прикритата му берета се насочи в гърба на фигурата пред него, той отново запя, спазвайки – доколкото му бе възможно, безумно жизнерадостната мелодия на старата детска песничка, като добавяше собствени думи.

Черната качулка завъртя глава съвсем леко, колкото да зърне с периферното си зрение кой се намира зад него и къде точно, но не каза нищо.

Гърни вече виждаше няколко тъмночервени петънца, големи колкото грахови зърна, изрисувани на скулата му така, че да приличат на сълзите, които си татуират на същото място членовете на някои банди – като спомен за загинали приятели или пък като хвалба за убийствата, които сами са извършили.

После изтръпна, когато осъзна, че това не бяха просто малки червени петънца или дори червени сълзи.

Бяха малки червени цветя.

Ръцете на Черната качулка се помръднаха леко в предните джобове на суитшърта.

В своя джоб Гърни постави десния си показалец на спусъка на пистолета.

На пресечката зад тях, на разстояние, което според него бе не повече от стотина метра, избухна още една експлозия, последвана от викове, писъци, ругатни и вой на няколко противопожарни аларми, включили се едновременно, и още писъци, някой крещеше името „Джоузеф“, заглушено от звука на множество тичащи крака.

Черната качулка остана съвършено неподвижна.

Гърни изпита нарастващ гняв, докато си представяше сцената зад себе си – сцена, предизвикала викове на болка и ужас. Остави гневът да проличи в следващите му думи.

– Мъртъв си, Паникос.

– На мен ли говориш?

Тонът на въпроса бе подозрителен заради липсата на каквото и да е вълнение. Акцентът беше градски, с леко провлачено произношение, небрежен. По гласа не можеше да се определи възрастта – беше детински по някакъв особено странен начин, не помагаше и за определянето на пола, също както и очертанията на тялото.

Гърни изучаваше малкото, което се виждаше от изрисуваното в жълто лице сред гънките на черната качулка. Ярките светлини от въртележките, виковете на ужас и объркване, идващи от местата на експлозиите, острата миризма на развявания от вятъра дим преобразяваха създанието пред него в някакво неземно същество.

Миниатюрен образ на Жътваря на Братя Грим.

Дете актьор в ролята на демон.

Гърни отвърна спокойно.

– Говоря на добрия Питър Пан, която застреля грешния човек.

Лицето под качулката бавно се обърна към него. После и тялото го последва.

– Спри на място – каза Гърни. – Не мърдай.

– Трябва да се помръдна, човече. – В гласа на Черната качулка се долови плачливо напрежение. – Как да не мърдам?

– Спри веднага!

Движението спря. Немигащите очи на жълтото лице бяха фокусирани върху джоба, в който Гърни държеше беретата, готов да стреля.

– Какво ще правиш, човече?

Гърни не каза нищо.

– Ще ме застреляш ли?

Начинът, по който говореше, интонацията, акцентът, всичко звучеше като на кораво улично хлапе. Но някак, помисли си Гърни, не беше съвсем достоверно. За момент не можа да определи какъв е проблемът. После го осъзна.

Звучеше като интонацията на типичното улично хлапе, не от конкретна улица и не от конкретен град. Беше същият недостатък, който се криеше в речта на британските актьори, които се опитват да докарат говора на нюйоркчани. Акцентът им се лута между нюансите на говора от квартал на квартал. Но в крайна сметка си остават отникъде.

– Дали ще те застрелям? – намръщи се замислено Гърни. – Ще те застрелям, ако не правиш това, което ти казвам.

– Какво, човече? – докато говореше, започна да се обръща отново, сякаш за да застане с лице към Гърни.

– Спри! – Гърни насочи пистолета по-напред, все още стискайки го в джоба си, но така, че вече да се забележи съвсем очевидно.

– Не знам кой си, човече, но напълно си се смахнал.

Качулката се завъртя още няколко градуса към него.

– Още сантиметър, Паникос, и дърпам спусъка.

– Кой, по дяволите, е Паникос? – попита младежът с глас, изпълнен със смайване и възмущение. Може би прекалено много възмущение.

– Искаш да знаеш кой е Паникос ли? – усмихна се Гърни. – Той е най-големият скапаняк в бизнеса.

В този момент забеляза светкавично трепване, бърза промяна в изражението на студените очи – нещо се появи и изчезна за секунда. Ако трябваше да го назове, би го нарекъл искра чиста омраза. Заменена от отвращение.

– Ти си побъркан, човече. Напълно побъркан.

– Може би – каза Гърни спокойно. – Може и да съм луд. Може би и аз, също като теб, ще застрелям погрешния човек. Може би ще получиш куршум в челото, защото си се озовал на грешното място в грешно време. Такива неща се случват, нали?

– Това са пълни глупости, човече! Няма да ме застреляш хладнокръвно пред хиляди хора на този шибан панаир. Ако го направиш, с теб е свършено, човече. Не можеш да се спасиш. Представи си шибаните заглавия във вестниците, човече... „Полудяло ченге застрелва беззащитно хлапе“. Това ли искаш семейството ти да види във вестника, човече?

Усмивката на Гърни стана още по-широка.

– Разбирам за какво говориш. Много интересно. Но я ми кажи – откъде знаеш, че съм ченге?

За втори път през очите му премина нещо. Но сега не беше омраза, по-скоро приличаше на мигновена засечка, преди записът отново да тръгне нормално.

– Трябва да си ченге. Сигурно си ченге. Очевидно е, нали?

– И какво го прави очевидно?

Черната качулка поклати глава.

– Просто е очевидно, човече. – Разсмя се, разкривайки малки остри зъби. В смеха му нямаше веселие. – Искаш ли да знаеш нещо? Ще ти кажа нещо. Този разговор е пълна простотия. Ти си напълно откачен, човече. Разговорът приключи.

Останалата част от тялото му се обърна с бързо и рязко движение към Гърни, лактите му се повдигнаха в същия миг като криле на птица, очите му се разшириха диво, двете ръце все още бяха скрити в гънките на прекалено големия черен суитшърт.

Гърни извади беретата и стреля.

¹ Leave it to Beaver – популярна телевизионна семейна комедия в САЩ през 50-те и 60-те години на ХХ в., ориентирана към средната класа; сериалът става символ на ценностите на епохата и на живота в предградията. – б. пр.

Глава 61 Съвършен хаос

След острия пистолетен гръм, докато слабичката черна фигура падаше на земята, първият звук, който Гърни чу, бе измъченият вик на Мадлин.

Тя стоеше на не повече от пет-шест метра – очевидно се връщаше от оборите. Изражението й изразяваше не само естествения шок от това, че е станала свидетел на стрелба, а и ужаса от непонятния факт, че стрелецът е собственият й съпруг, а жертвата – на пръв поглед дете. С ръка на устата тя бе застинала на място, сякаш се опитваше да намери смисъл в това, което виждаше пред себе си, и задачата бе толкова непосилна, че нямаше сили дори да помръдне.

Останалите хора на алеята също гледаха смаяно, някои отстъпваха назад, други се опитваха да видят по-добре и се питаха какво става.

Гърни извика „Полиция!“ няколко пъти, извади портфейла си и го отвори със свободната си ръка, повдигайки го над главата си, за да покаже полицейската си карта и да намали риска някой въоръжен гражданин да се намеси.

Докато приближаваше тялото на земята, за да потвърди, че заподозреният е неутрализиран, и да провери състоянието му, един строг глас зад него надвика притеснената глъч на зяпачите.

– Остани на място!

Той спря веднага. Беше чувал много пъти този тон по време на работа – тънкият пласт гняв, прикриващ нервното притеснение.

Безопасният вариант бе да не прави абсолютно нищо, освен да изпълнява всички инструкции бързо и точно.

Ченге в цивилни дрехи застана от дясната страна на Гърни, хвана ръката му и я изви здраво, издърпвайки пистолета от дланта. В същото време някой зад него издърпа портфейла от вдигнатата му лява ръка.

Няколко секунди по-късно, очевидно след като бе видял картата му, нервният глас обяви:

– Дяволите да ме вземат, това е мъжът, когото търсим.

Гърни го разпозна като гласа на униформения полицай от входа на панаира.

Той застана пред него, погледна го, после погледна тялото на земята и пак вдигна очи към Гърни.

– Какво става, по дяволите? Застрелял си хлапе?

– Това не е хлапе. Той е беглецът, за когото ти казах още на входа.

Говореше високо и ясно, защото искаше възможно най-много свидетели да чуят неговото описание на ситуацията.

– По-добре проверете жизнените му функции. Раната трябва да е между дясното рамо и дясната плеврална кухина. Нека парамедиците проверят възможно най-бързо за артериален кръвоизлив.

– Кой, по дяволите, си ти? – Ченгето погледна отново към тялото. В тона му личаха едновременно смайване и открита враждебност, която не отслабваше от очевидния му шок. – Той е дете. Няма оръжие. Защо го застреля?

– Не е дете. Казва се Петрос Паникос. Трябва да се свържете с БКР в Саспарила и с регионалното бюро на ФБР в Олбъни. Това е наемният убиец от случая с убийството на Карл Спалтър.

– Наемник? Той? Подиграваш ли се с мен? Защо го застреля?

Гърни му даде единствения законово приемлив отговор. Освен това беше и истинският.

– Защото почувствах, че животът ми е директно застрашен.

– От кого? От какво?

– Ако извадите ръцете от джобовете му, ще откриете в един от тях оръжие.

– Така ли? – Полицаят се огледа за цивилния си колета, който говореше оживено с някого по уоки-токито си. – Дуейн? Хей, Дуейн! Ще извадиш ли ръцете на хлапето от джобовете? Да видим какво има в тях. Мъжът казва, че ще намерим оръжие.

Дуейн каза няколко последни думи по уоки-токито, изключи го и го закачи отново на колана си.

– Да, сър. Няма проблем. – Коленичи до тялото. Очите на Черната качулка бяха още отворени. Очевидно бе в съзнание. – Имаш ли оръжие, момче?

Нямаше отговор.

– Не искаме никой да пострада сега, нали? Само ще проверя тук, да видя дали има оръжие, за което може да си забравил. – Докато потупваше предния джоб на дебелия черен суитшърт, изведнъж се намръщи. – Струва ми се, че тук има нещо, момче. Ще ми кажеш ли какво е, така че никой да не пострада?

Очите на Черната качулка се взираха в лицето на Дуейн, но отново не каза нищо.

Дуейн бръкна в двата джоба едновременно, хвана ръцете му и бавно ги издърпа навън. Лявата ръка беше празна. В дясната ръка държеше нелеп розов момичешки телефон.

Униформеният полицай погледна Гърни с подигравателно престорено съчувствие.

– О, това не е добре. Дошъл си и си застрелял това малко момче, защото има телефон. Безвреден малък телефон. Никак, ама никак не е добре. Имаме сериозен проблем с директната заплаха за живота. Хей, Дуейн, провери жизнените функции на хлапето и повикай парамедиците. – Погледна отново към Гърни и поклати глава. – Никак не ти е добро положението, никак не е добро.

– Носи оръжие. Сигурен съм. Проверете по-отблизо.

– Сигурен си, така ли? И защо си толкова сигурен?

– Ако работиш в отдел „Убийства“ в Ню Йорк повече от двайсет години, добиваш доста добър усет за това кой носи оръжие.

– Сериозно? Впечатлен съм. Е, предполагам, че е носел нещо. Само дето не е оръжие – добави той, грозно захилен. – Което променя ситуацията доста неблагоприятно за теб. Тази стрелба трудно ще бъде оправдана, дори ако все още беше полицай – което, разбира се, вече не си. Опасявам се, че ще се наложи да дойдеш с нас, господин Гърни.

Гърни забеляза, че Хардуик се е завърнал и е застанал във вътрешния край на нарасналия кръг от зяпачи, недалече от Мадлин, която вече изглеждаше не толкова застинала, но не по-малко уплашена. Очите на Хардуик бяха придобили ледената непоколебимост на аляски маламут, която бе знак за опасност – онзи особен вид опасност, който се поражда от пълното пренебрежение към опасността. Гърни имаше усещането, че ако кимне леко в посока към противното ченге, Хардуик спокойно ще извади своя деветмилиметров пистолет и ще пусне един куршум в гърдите на човека.

И тогава някакъв жужащ звук привлече вниманието на Гърни – бръмчене, което едва се чуваше сред наближаващия звук от алармите на пожарните и медицинските коли, идващи към панаира от всички страни. Докато се опитваше да различи източника на неуместния звук, той стана по-силен и по-отличителен. И тогава позна мелодията.

Беше „Пръстен около розата“.

Гърни първо разпозна мелодията, после и източника й. Идваше от леко разтворените устни на ранения на земята – леко разтворените устни сред боядисаната ръждивочервена усмивка. Кръвта – съвсем малко по-червена от усмивката – бе започнала да се стича от рамото му по черния суитшърт и да напоява мръсния паваж. Докато всички, които можеха да го чуят, го бяха зяпнали с изненада, нашепването на ранения постепенно се превърна в ясно доловими думи.

Все още пеейки, той бавно вдигна розовия телефон, който държеше в лявата си ръка.

– Божичко! – извика Гърни на двете ченгета, когато осъзна истината. – Телефонът! Вземи го! Това е детонатор! Вземи го!

Когато очевидно никой от тях не разбра какво им казва, той се втурна напред, опита се да ритне бясно към ръката на човека на земята, но в този момент двама полицаи се впуснаха към него. Кракът му стигна телефона, точно когато го хванаха.

Но Питър Пан вече бе успял да натисне бутона.

Три секунди по-късно последва поредица от бързи и мощни експлозии – остри, оглушителни взривове, не приглушените тътени на по-ранните палежи.

Ушите на Гърни бучаха до такава степен, че не чуваше никакви други звуци.

Докато ченгетата, които го бяха хванали, се мъчеха да се изправят на крака, земята съвсем близо до тях се разтресе. Гърни се огледа неспокойно за Мадлин, видя, че се е хванала за оградата, очевидно изпаднала в шок.

Затича се към нея, разперил ръце. Точно когато стигна до нея, тя изпищя и посочи през рамото му към нещо зад него.

Той се обърна, зяпна, премигна и за момент не успя да осмисли това, което очите му виждаха.

Виенското колело се бе откачило от основите си.

Но продължаваше да се върти.

Въртеше се. Но вече не се движеше на място върху стоманените подпори, които явно бяха изтръгнати от взрива, а тромаво се носеше по земята сред облак от задушлив прах, отдалечавайки се от разцепената си бетонна платформа.

После светлините изгаснаха – навсякъде – и внезапният мрак увеличи и умножи ужасените писъци, идващи отблизо и отдалеч.

Гърни и Мадлин се хванаха здраво един за друг, докато чудовищното колело се търкаляше, мачкайки оградата, която го заобикаляше. Проблеснала в ниските облаци светкавица освети силуета му, а от поклащащата се структура се носеха не само виковете на возещите се в него хора, но и ужасяващия звук от стърженето на метал в метал – скърцане и плющене като удари от метални камшици...

Единствената светлина, която Гърни виждаше на територията на панаира, сега бе от някоя проблясваща светкавица и от разпокъсаните огньове, раздухани и разпръснати от вятъра. Като в сцена от филм на Фелини за ад на Земята, освободеното виенско колело се въртеше като в кошмарен забавен каданс към централната алея – най-вече в мрак, като се изключат моментите, когато бе осветявано от синьо-белите светкавици.

Пръстите на Мадлин се впиха в ръката на Гърни. Гласът й пресекваше.

– Какво става, за бога?!

– Няма ток – каза той.

Абсурдността на твърдението му порази едновременно и двамата и те избухнаха в налудничав смях.

– Паникос... той.... е заложил експлозиви навсякъде – успя да добави Гърни, оглеждайки се нервно. Мракът бе пълен с лютив дим и с писъци.

– Уби ли го? – проплака Мадлин, сякаш някой питаше в отчаяние дали гърмящата змия пред тях е мъртва и вече е безопасно.

– Прострелях го.

Гърни погледна към мястото, където беше станало. Изчака да блесне светкавица, за да го насочи към черната фигура на земята, осъзнавайки, че мястото, се пада точно на пътя на колелото. При мисълта за това, което може би щеше да види, му се догади. Първият проблясък му помогна да се ориентира, докато Мадлин все още бе залепена плътно до него. Вторият разкри това, което не искаше да вижда.

– О, божичко! – проплака Мадлин. – О, боже мили!

Един от огромните, многотонни стоманени обръчи на виенското колело бе минал през средата на тялото и на практика го бе разрязал наполовина.

Докато стояха там, сред тъмнината, между мигновените проблясъци на светкавиците и гръмотевичните тътени, започна да вали и скоро дъждът се превърна в порой. Премигващата светлина разкриваше движеща се с препъване маса от хора. Вероятно единствено мракът и потопът им пречеха да се изпотъпчат и смачкат взаимно.

Дуейн и униформеният полицай очевидно се бяха отдалечили от тялото на Паникос заради настъпващото виенско колело – което сега следваха по главната алея, изглежда привлечени от отчаяните писъци на возещите се в него.

Фактът, че полицаите бяха готови да изоставят убийство като това, без да дори да се обърнат назад, беше мярка за мащаба на дяволския кошмар, който се разиграваше и чийто ужас заглушаваше сетивата, мислите и емоциите на хората наоколо.

Гласът на Мадлин прозвуча така, сякаш отчаяно се опитва да говори спокойно.

– Божичко, Дейвид, какво ще правим?

Гърни не отговори. Той гледаше надолу в очакване следващата светкавица да му покаже лицето на Черната качулка. Докато светлината се появи, леещият се дъжд бе измил по-голямата част от жълтата боя. Видя това, което очакваше да види. Всичките му съмнения бяха заличени. Беше сигурен, че деликатно оформената като сърце уста е същата, която бе видял на охранителните записи.

Обезобразеното тяло в краката му наистина бе тялото на Петрос Паникос.

Легендарният убиец вече не съществуваше.

Питър Пан бе просто торба със счупени кости.

Мадлин дръпна Гърни назад от локвата лееща се кръв и дъждовна вода, в която стоеше, и продължи да го влачи след себе си, докато не стигнаха строшената ограда.

Проблясъците на светкавиците и гръмотевиците – подчертаващи ужасния тътен, ударите, трополенето, металическото скърцане и човешките стенания от все още въртящото се виенско колело правеха рационалните мисли почти невъзможни.

Усилията на Мадлин за самоконтрол се сринаха, гласът й започна да трепери.

– Божичко, Дейвид, божичко... хората умират. Те умират! Какво ще правим?

– Бог знае... каквото можем... но първо, точно сега, трябва да се добера до онзи телефон... телефона, който използва Паникос – детонатора... преди да изчезне или да взриви нещо друго.

Познат глас, почти вик се извиси над врявата и стресна Гърни.

– Остани тук с нея. Аз ще го взема.

Зад него, зад останките от оградата – там, където преди се бе издигало колелото, дървената платформа, която посетителите използваха, за да влизат и да заемат местата си, внезапно избухна в пламъци. Сред променливата оранжева светлина, хвърляна от новия огън, Гърни зърна Хардуик, който си проправяше път през леещия се дъжд към тялото на земята.

Когато стигна, се поколеба за миг, преди да се наведе за блестящия розов телефон, който все още бе в ръката на Паникос. Беше прекалено скоро пръстите да са се вкочанили от rigor mortis, така че измъкването на телефона не би трябвало да е проблем. Но когато Хардуик се опита да го издърпа, ръката на Паникос се повдигна нагоре, без да го изпуска.

Дори на бледата светлина от пожара Гърни видя защо. За телефона бе закачен единият край на късо въженце, а другият бе омотан около китката на Паникос. Хардуик стисна телефона здраво, издърпвайки въженцето, за да го свали от ръката на трупа. Движението обаче само повдигна още по-високо ръката на Паникос. В мига, в който тя бе протегната напълно, се разнесе изстрел.

Гърни чу как Хардуик шумно изръмжа, докато се стоварваше по лице върху малкия труп.

Един заместник-шериф се бе втурнал с фенерче в ръка по виещата се алея в посока на заплашително търкалящото се виенско колело. При звука на изстрела спря рязко, свободната му ръка политна към оръжието на кръста му, погледът му премина панически от Гърни към двете строполени едно върху друго тела и отново се спря на Гърни.

– Какво, по дяволите, става тук?

Отговорът дойде от самия Хардуик, който се опитваше да се надигне, гласът му бе съскаща смесица от агония и ярост, изстреляна между стиснати зъби.

– Този мъртъв шибаняк ме простреля.

Шерифът го зяпна смаяно и в недоумение. После пристъпи по-наблизо, вече направо потресен.

– Джак?!

Отговорът бе неразбираемо ръмжене.

Мъжът се обърна към Гърни.

– Това... Това Джак Хардуик ли е?

Глава 62 Заблуда за ума

Понякога в разгара на бойния апокалипсис, когато вражеските нападения срещу мисловните ресурси на Гърни изглеждаха най-унищожителни, внезапно се появяваше спасителна възможност. Този път тя дойде в лицето на заместник-шериф Дж. Олзевски.

Олзевски се бе запознал с Хардуик на общ семинар на полицейските агенции за специалните положения в Патриотичния акт¹. Не знаеше за прогонването му от БКР, поради което им съдейства с готовност – в противен случай може би нямаше да се отзове толкова ентусиазирано.

Изключително сбито, в съответствие с неотложността на ситуацията, Гърни описа събитията на заместник-шерифа и го убеди незабавно да отцепи района около тялото на Паникос, да конфискува телефона му, да повика началника на своя отдел, а не местната полиция, лично да проведе претърсването за скритото оръжие, което бе изстреляло куршума, когато се вдигна ръката на Паникос, и да се погрижи това оръжие да бъде регистрирано от шерифа.

Макар преместването на Хардуик да изглеждаше рисковано, всички се съгласиха, че при тези обстоятелства ще бъде още по-рисковано да чакат линейка.

Въпреки кървящата рана в хълбока му, Хардуик бе твърдо решен да се изправи на крака, което успя да постигне с помощта на Гърни, Олзевски и експлозия от ругатни, и се запъти към портата, от която щяха да влизат линейките и пожарните. Сякаш за да потвърди решението му, един от електрическите генератори проработи и някои от светлините по алеята и уличките светнаха – макар и далеч по-слабо от нормалната им яркост. Промяната поне направи придвижването възможно, без да се налага да разчитат на пламъците от пожара и на проблясъците на светкавиците.

Хардуик накуцваше и се мръщеше, подкрепян от едната страна от Гърни, а от другата от Мадлин, когато виенското колело – най-горната му част се виждаше над върха на главната шатра на следващата пресечка – започна да се тресе под звуците на стържещ метал и падащи на паважа тежки предмети. После, като в някакъв сюрреалистичен филм, голямата кръгла структура се наклони и се скри зад палатката. Секунда по-късно последва разтърсващ земята тътен.

Гърни усети, че му се завива свят. Мадлин започна да плаче. Хардуик издаде гърлен звук, който можеше да изразява емоционален ужас или физическа болка. Трудно беше да се каже каква част от заобикалящото ги бедствие възприемаше.

Когато наближиха входа за превозни средства, нещо го накара да промени решението си да се качи в някоя от линейките.

– Прекалено много хора са пострадали, парамедиците имат прекалено много работа, не искам да заемам ничие място и да попреча някой да получи помощта, от която се нуждае. Няма да го направя.

Гласът му беше тих, едва доловим пресипнал шепот.

Гърни се наведе, за да е сигурен, че чува правилно.

– Какво искаш да направим, Джак?

– Болница. Извън периметъра. Всички болници наблизо ще бъдат залети от ранени. Купърстаун. Купърстаун е добре. Право в спешното. Става ли, майсторе? Мислиш ли, че можеш да караш колата ми?

Гърни смяташе, че идеята да закара ранен мъж на деветдесет километра разстояние по виещ се двулентов провинциален път в обикновена кола без средства за оказване на първа помощ, е ужасна. Но се съгласи да го направи.

Изглеждаше му още по-ужасно да повери Хардуик на милостта на претоварените местни болници в разгара на катаклизъм, с какъвто местните медици никога не се бяха сблъсквали.

Бог знае колко обезобразени, едва оживели жертви от качилите се на виенското колело – да не споменаваме жертвите от предишните експлозии и пожари, трябваше да бъдат лекувани преди него.

Минаха през портала за превозни средства, който служеше и като врата за изложителите, и излязоха на пътя, където Хардуик бе паркирал своя стар понтиак. Преди да се качат, Гърни свали ризата, която носеше под суитшърта, и я разкъса на три парчета. Две сгъна на плътни ивици и ги постави върху входната и изходната рана на тялото на Хардуик. Третата завърза здраво около кръста му, за да закрепи превръзките. С Мадлин го настаниха на мястото до шофьора, като отпуснаха седалката възможно най-назад.

Щом Хардуик се възстанови достатъчно от болката, той извади телефона от колана си, натисна един от номерата за бързо набиране, вероятно на Ести, но попадна на гласовата й поща.

– Здрасти, скъпа! Имаме малък проблем. Бях невнимателен и ме простреляха. Срамна работа. Бях прострелян от мъртъв човек. Трудно е за обяснение. На път съм за Купърстаун. Шерлок шофира. Обичам те, прасковке. Ще се чуем по-късно.

Това напомни на Гърни, че трябва да звънне на Кайл. Обаждането му също попадна в гласовата поща.

– Здравей, синко. Само проверявам как си. Последвах нашия човек до панаира. Направо беше ад. Джак Хардуик е ранен. Карам го към болницата в Купърстаун. Надявам се, че всичко при теб е наред. Ще чакам да ми звъннеш скоро. Обичам те.

Щом приключи, Мадлин отиде на задната седалка, той седна на мястото на шофьора и подкараха към болницата.

Множеството коли, напускащи района на панаира, бяха създали ужасен трафик, който изглеждаше нереален на място, където по правило кравите превишаваха броя на колите, и редките моменти на задръствания на пътя се причиняваха от бавно движещи се каруци със сено.

Когато стигнаха до провинциалния път, гръмотевичната буря вече бе отшумяла на изток в посока към Олбъни, а хеликоптерите на телевизиите летяха в обратната посока, заливайки долината със своите светлинни лъчи – очевидно търсещи най-подходящите кадри на бедствието, които можеха да намерят. Гърни почти чуваше смайващо креативния репортаж на РАМ ТВ – „паническото бягство в нощта от мястото, което според някои е станало жертва на терористична атака“.

След като се измъкна от временното задръстване, Гърни подкара възможно най-бързо, после ускори още. През по-голямата част от пътя скоростомерът подскачаше между осемдесет и сто и шейсет километра и стигнаха до спешното отделение на Купърстаун за четиридесет и пет минути. Бясната комбинация от високата скорост, агресивния подход на Гърни към завоите и едва приглушеното ръмжене на голямата кола не даваха голяма възможност за разговори по пътя – независимо колко спешни и неотложни бяха въпросите, на които трябваше да си отговорят.

Два часа по-късно ситуацията бе напълно различна.

Хардуик беше прегледан, сканиран, набучен с игли, зашит, превързан, беше му прелята кръв, бяха го сложили на системи, от които му вливаха антибиотици, обезболяващи и електролити, и го бяха настанили в една от болничните стаи за по-нататъшно наблюдение. Кайл пристигна неочаквано и се присъедини към Гърни и Мадлин. Тримата седяха на столове край леглото на Хардуик.

Кайл информира всички за станалото от пристигането на полицията в къщата до отнасянето на тялото на Клемпър и рязкото прекратяване на първоначалното разследване, когато всички полицаи и медици в радиус от осемдесет километра били извикани по спешност на панаира. Ченгетата тръгнали, оставяйки голям район около къщата, ограден с жълта лента като местопрестъпление.

Чувайки достатъчно от разменените между полицаите реплики, Кайл сменил спуканата гума и се запътил към панаира. Тогава обаче проверил обажданията на телефона си и чул съобщението на Гърни за болницата в Купърстаун. Когато той свърши с разказа, Мадлин нервно се засмя.

– Предполагам, си решил, че щом някакъв луд взривява панаира, баща ти непременно ще е там, нали?

Кайл се завъртя неловко, погледна към Гърни и не каза нищо. Мадлин се усмихна и сви рамене.

– И аз бих предположила същото.

После с измамно спокоен тон зададе въпрос, който привидно не беше насочен към никого.

– Първо беше Лекс Бинчър. После Хорас. След това Мик Клемпър. Кой е трябвало да бъде следващият?

Кайл отново погледна към баща си.

Хардуик лежеше по гръб на купчина възглавници, почиваше си, но беше буден. Накрая Гърни предложи отговор – толкова уклончив, че едва ли можеше да бъде наречен истински отговор.

– Е, главното, основното, единственото нещо, което е от значение, е, че всичко вече свърши.

Сега всички се взираха в него – Кайл с любопитство, Хардуик – скептично, а Мадлин – смаяно.

Хардуик проговори бавно – като че ли бързото говорене му причиняваше болка.

– Сигурно се шегуваш.

– Всъщност не. Схемата най-после е разкрита – каза Гърни. – Клиентката ти Кей ще спечели обжалването си. Стрелецът е мъртъв. Опасността е неутрализирана. Случаят е приключен.

– Приключен? Забрави ли за трупа на ливадата ти? И че няма доказателство, че дребосъкът, когото простреля, наистина е Питър Пан? И че онези промоанонси по РАМ ТВ, в които обещаваше сензационни разкрития по случая „Спалтър“р ще накарат всяко замесено в историята ченге да тръгне след теб?

Гърни се усмихна.

– Казах, че случаят е приключен. Ще отнеме малко време, преди усложненията и конфликтите да бъдат решени. Негодуванието ще заглъхне. Обвиненията ще бъдат забравени. Ще е нужно време да се приемат новите факти. Но в този момент прекалено голяма част от истината вече е излязла наяве, за да бъде прикрита отново.

Мадлин го гледаше изпитателно.

– Да не казваш, че си приключил с убийството на Спалтър?

– Точно това казвам.

– Изоставяш го?

– Да.

– Просто така?

– Просто така.

– Не разбирам.

– Какво не разбираш?

– Никога не зарязваш пъзел, преди да наредиш и последното парченце.

– Точно така.

– Но сега го правиш?

– Не, не го правя. Напротив.

– Искаш да кажеш, че си приключил, защото си разрешил загадката? Знаеш кой е наел Питър Пан да убие Карл Спалтър?

– Всъщност никой не го е наемал да убива Карл.

– Какво, за бога, искаш да кажеш?

– Карл не е трябвало да бъде убит. Целият този случай е комедия – или трагедия – от грешки от самото начало. Ще бъде страхотен пример за обучение. Главата, посветена на случая в учебниците, ще се нарича „Фатални последствия от приемането на логични предположения“.

Кайл се приведе напред.

– Карл не е трябвало да бъде убит? Как го разбра?

– Като си блъсках главата във всички други парченца от случая, които нямаха смисъл, ако Карл е в основата на всичко. Представеният от обвинението сценарий, в който жена разстрелва съпруга си, се разпадна още от самото начало, когато се вгледах отблизо. Изглеждаше много по-вероятно Кей или някой друг да е наел професионалист за покушението срещу Карл. Но дори в този сценарий имаше несъответствия – като това откъде е дошъл изстрелът, принципната сложност на целия план и странният избор скъп и неконтролируем убиец като Питър Пан да бъде нает за удар, който би трябвало да бъде съвсем стандартна поръчка. Просто не пасваше. А и онези стари случаи постоянно изникваха в ума ми. Стрелбата между складовете и взривената кола.

Кайл го погледна смаяно.

– Тези случаи свързани ли са с убийството на Карл?

– Пряко не. Но и в двата имаше погрешни предположения за времето и последователността на събитията. Може би съм усещал, че същите предположения може да са проблем и в случая „Спалтър“.

– Какви предположения?

– В случая с дилъра има две големи – че куршумът, изстрелян от полицая, е уцелил заподозрения и го е убил и че полицаят е излъгал за това, че дилърът е бил с лице по време на стрелбата. И двете предположения са били напълно логични. Но и двете са били погрешни. Накрая се оказва, че убийството е станало, преди полицаят да се появи на сцената. И той е казвал истината. При колата предположението било, че е избухнала, защото шофьорът е загубил контрол върху нея и е подкарал към клисурата. Всъщност той е изгубил контрол и е подкарал към клисурата, защото колата е избухнала.

Кайл кимна замислено.

Хардуик се намръщи с една от обичайните си гримаси.

– И какво общо има това с Карл?

– Всичко – последователност, пасване на времето, предположения.

– Какво ще кажеш да обясниш всичко на простичък език за селянче като мен?

– Всички са предположили, че Карл се е препънал и е паднал, защото е бил прострелян. Но нека предположим, че е бил прострелян, защото се е препънал и е паднал.

Хардуик мигна, по погледа му личеше, че бързо премисля новите възможности.

– Имаш предвид, че се е препънал и е паднал пред първоначалната жертва?

Мадлин не изглеждаше убедена.

– Не е ли малко прекалено? Да е бил прострелян случайно, защото се е спънал пред човека, който е бил истинската цел?

– Но всички са видели да става точно това, после обаче са променили мнението си, защото умовете им веднага са свързали точките по по-удобен начин.

Кайл изглеждаше объркан.

– Какво имаш предвид, като казваш „Всички са видели точно това“?

– Всички на погребението, които са били разпитани, са твърдели, че са видели как Карл се препъва – може би се спъва в нещо или изкълчва глезен – и губи равновесие. Малко по-късно, когато е открит куршумът в челото му, всички автоматично приели, че куршумът е причината, и променили първоначалните си възприятия. Всъщност умовете им несъзнателно са оценили вероятността на двете последователности и са отдали предпочитания на тази, която обикновено би имала по-голям шанс.

– Не се ли предполага мозъците ни да правят точно това?

– Абсолютно. Проблемът е, че след като приемем една определена последователност – в този случай „прострелян е, спъва се и пада“, вместо другата – „препъва се, прострелян е и пада“, сме склонни да пренебрегнем и да забравим за втората. Нашата нова версия става единствената версия. Умът ни е устроен така – да разрешава двусмислието и да продължава напред. На практика това често означава, че прескачаме от едно логично предположение към предполагаемата истина, без да поглеждаме назад. Разбира се, ако логичното предположение се окаже погрешно, всичко, изградено върху него, се оказва пълна безсмислица и в крайна сметка сценарият рухва.

Мадлин бе свила устни в нетърпеливата гримаса, с която обикновено посрещаше психологическите опити на Гърни да теоретизира.

– Тогава по кого се е целил Паникос, когато Карл се е озовал на пътя му?

– Отговорът на въпроса е лесен. Трябва да е човекът, чиято роля на жертва прави всички други особености в този случай логични.

Кайл се втренчи в баща си.

– Вече знаеш кой е, нали?

– Имам кандидат, който удовлетворява критериите ми, но това на значи, че съм прав.

Мадлин се намеси.

– Постоянно те чувам да говориш за едно нещо – за странността, която те тревожи най-много – намесата на Питър Пан, който се предполага, че поема само изключително трудни поръчки. Така че има два въпроса. Първо: „Кой от присъстващите на погребението на Мери Спалтър е бил най-труден за убиване?“. И второ: „Дали Карл е паднал пред този човек, когато се е запътвал към подиума?“.

Хардуик отговори и звучеше напълно убеден, въпреки че речта му бе донякъде замазана от лекарствата.

– Отговорът на първия въпрос е Джона. Отговорът на втория е „да“.

Гърни бе стигнал до това заключение преди почти четири часа на алеята до виенското колело, но беше успокоително да види, че и други умове стигаха до същия извод. Ако Джона се приемеше за първоначалната мишена, всички усукани частички на случая се изправяха и се напасваха идеално. Физическото откриване на Джона лесно пасваше някъде по скалата между „трудно“ и „невъзможно“, което го правеше съвършеното предизвикателство за Паникос. Всъщност погребението на майка му може би е било единственото събитие, на което е имало гаранция, че той ще присъства физически – в предвидимо време, на предвидимо място – и това е била причината Паникос да я убие. Позицията на седналия на стол пред гроба Джона обясняваше проблема с директната видимост от апартамента на Акстън авеню.

Карл не би бил прострелян, ако е паднал пред Алиса, но е можело лесно да бъде уцелен от куршум, предназначен за Джона, ако се е спънал на земята пред него. Този сценарий обясняваше несъответствието, което притесняваше Гърни от самото начало: как е могъл Карл да измине два-три метра, след като куршумът е унищожил моторнодвигателния център на мозъка му? Простият отговор е – не е могъл. И накрая абсурдният резултат – Магьосника прострелва грешния човек, поставяйки се в ситуация, в която би могъл да стане за присмех в кръговете, сред които репутацията му на съвършен убиец е най-важното нещо. Което, от своя страна, обясняваше смъртоносните му опити на всяка цена да запази в тайна този унищожителен факт.

Следващият въпрос идваше съвсем естествено.

Кайл го зададе нервно.

– Ако Джона е бил истинската мишена, кой е наел Паникос?

От простичката перспектива cui bono, тоест кой би се облагодетелствал най-много от смъртта му, на Гърни му се струваше, че отговорът е очевиден. Смъртта на Джона би била от полза само за един човек. Всъщност от много голяма полза.

Израженията на лицата на присъстващите в стаята показваха, че никой няма съмнение за отговора.

– Подло мазно лайно – измърмори Хардуик.

– О, боже! – Мадлин изглеждаше така, сякаш вярата й в доброто у човека бе претърпяла съкрушителен удар.

Всички се взираха един в друг, като че ли се чудеха можеше ли да има и друга възможност.

Но изглежда нямаше спасение от гнусната истина.

Човекът, поръчал покушението, жертва на което бе станал Карл Спалтър, беше самият Карл Спалтър. В усилията да се отърве от брат си, той бе предизвикал собствената си гибел – бавна смърт, с пълното съзнание, че всичко е по негова вина.

Беше едновременно потресаващо и абсурдно.

Но случилото се притежаваше и страховита, неоспоримо удовлетворяваща симетрия.

Кармата бе отмъстителна кучка.

И даваше убедително обяснение за изпълнения с ужас и отчаяние поглед на лицето на умиращия в съдебната зала мъж – мъж, който вече бе попаднал в ада.

През следващия четвърт час разговорът лъкатушеше между мрачните наблюдения за братоубийството и усилията да се справят с практическите затруднения на ситуацията, в която се бяха озовали.

Както Хардуик бавно, но решително заяви:

– Като оставим настрана трагичните простотии на нашите Каин и Авел, трябва да се огледаме и да видим какво е нашето положение. Задава се гигантска какофония, в която ще се набъркат купища полицейски и съдебни организации, и повярвайте ми, всеки участник ще иска да бъде този, който преебава другите, а не този, който е преебан.

Гърни кимна в съгласие.

– Откъде да започнем?

Преди Хардуик да отговори, на вратата се появи Ести – запъхтяна и с изражение, което за секунди премина през уплаха, облекчение и накрая любопитство.

– Ей, прасковке! – дрезгавият шепот на Хардуик бе придружен с нежна усмивка. – Как успя да дойдеш в целия този ад?

Тя не обърна внимание на въпроса му, просто се спусна към него, седна отстрани на леглото и стисна ръката му.

– Как си?

Той я изгледа лукаво.

– Няма проблем. Куршумът само се плъзна през мен. Мина през тялото и отмина, без да засегне някоя важна част.

– Добре! – възкликна Ести, едновременно нервна и щастлива.

– Е, кажи ми. Как се измъкна?

– Не съм се измъкнала – не и официално, просто направих лека отбивка на път към назначението си за контрол на трафика. Можеш ли да повярваш – има повече идиоти, които са се втурнали към района, отколкото такива, които го напускат. Любители на бедствия, зяпачи и кретени!

– Значи разпределят следователи да контролират движението?

– Разпределят всеки навсякъде. Няма да повярваш какъв хаос е навън. И се носят купища слухове. – Погледна многозначително към Гърни, който седеше в края на леглото. – Говори се за някакъв луд наемен убиец, който взривил всичко. Говори се за детектив от Ню Йорк, който прострелял хлапе. Или може би е убил наемния убиец. Или някакъв неидентифициран дребосък. – Погледна отново към Хардуик. – Един от заместник-шерифите ми каза, че дребосъкът бил Паникос и че той те е прострелял – и някак го е направил, след като вече е бил мъртъв. Разбирате ли какво имам предвид? Всички говорят, но нищо не звучи смислено. И на всичкото отгоре има правни спорове между хората от шерифството в окръга, местните, щатските служби, може би скоро ще додрапат и до федералните. А и защо не? Колкото повече, толкова по-голяма веселба, нали? И всичко това става, докато някакви откачени хора се блъскат на паркинга и всеки се опитва да излезе първи. А още по-откачени задници се опитват да влязат, сигурно за да снимат и да си качат снимките във Фейсбук. Така че, казвайте – какво става тук? – Погледна отново към Хардуик и към Гърни и после обратно. – Вие сте били там, момчета. Каква е тази работа с хлапето? Кой го простреля? И то ли простреля теб? Какво, по дяволите, изобщо правехте там?

Хардуик погледна Гърни.

– Моля, заповядай. Говоренето малко ме затруднява в момента.

– Добре. Ще бъда бърз, но трябва да започна отначало.

Ести слушаше смаяно и притеснено ускорения преразказ на Гърни за основните събития от вечерта – от експлозията на дървения материал в двора му и смъртта на Клемпър край аспарагусовата градинка до преследването с мотори и смъртта на Питър Пан сред апокалиптичното разрушение на панаира.

След като мълча смаяно известно време, първият й въпрос бе най-важният.

– Можете ли да докажете, че човекът, когото си застрелял, наистина е Паникос?

– И да, и не. Можем определено да докажем, че човекът, когото застрелях, е същият, който е отговорен за поредицата взривове, и чийто прикрит и зареден пистолет простреля Джак. Хората от шерифството имат правомощията върху тялото, пистолета и мобилния телефон, който той използва като детонатор. Най-близката мобилна кула ще докаже, че е позвънил на няколко номера от същото място. Не се съмнявам, че времето на тези обаждания ще отговаря точно на времето на експлозиите, което пък може да бъде потвърдено от охранителните записи на панаира. Ако имаме късмет, сред фрагментите от бомбите на панаира ще има и частици от детонационни системи за мобилни телефони и те ще съвпаднат със системите, използвани в дома на Бинчър. Почти сигурно е, че ще има съвпадение между химическите формули на запалителните устройства, използвани на панаира, и тези у Бинчър. Ако скритото в тялото на Паникос оръжие е използвано другаде, това може да ни отвори поредната врата. Свързването на тялото и неговата ДНК със самоличността на Паникос в Европа е работа на Интерпол и техните заинтересовани партньори. Междувременно, снимките на лицето му, което бе незасегното, доколкото видях, направени преди аутопсията, могат да бъдат сравнени с чертите, уловени от охранителните записи, с които разполагаме.

Докато Ести кимаше бавно, видимо стараейки се да попие и да запомни всичко това, Гърни завърши:

– Лично аз съм сто процента убеден, че тялото принадлежи на Паникос. Но от чисто законова гледна точка и от гледна точка на това да си покрием задниците, дали тялото е на Паникос е без значение, защото можем да докажем, че това тяло е на човека, виновен за смъртта на Бог знае колко хора само през последните няколко часа.

– Всъщност не само Бог знае. По последни изчисления са между петдесет и сто.

– Какво?

– Това бяха последните цифри, които чух, преди да тръгна. Очаква се броят да нарасне. Сериозни пожари, две срутени сгради, фатална безредица на паркинга, стъпкани деца. И най-голямото поражение е дошло от падналото виенско колело.

– Петдесет или сто? – прошепна ужасено Мадлин.

– Исусе... – облегна се в стола си Гърни и затвори очи. Виждаше как виенското колело се накланя и пада бавно, изчезвайки зад шатрата. Чуваше ужасния трясък, писъците, надвикващи кошмарната врява.

В стаята настана дълго мълчание, нарушено от Хардуик.

– Можеше да е и по-лошо, дори много по-лошо – изръмжа той, сякаш събуждайки се отново за живот, – ако Дейв не бе спрял малкото копеле, което причини всичко това.

След неговото твърдение главите в стаята мрачно кимнаха в съгласие.

– Освен това – добави той – в разгара на цялата тази шибана лайняна история той успя да разреши случая с убийството на Спалтър.

Ести го погледна смаяно.

– Решил... Как?

– Кажи й, Шерлок.

Гърни преразказа отново сценария с Карл в ролята на трагичния злодей, организирал заговора, който фатално се бе обърнал срещу него.

– Значи планът му е бил да елиминира брат си, да поеме контрола върху „Недвижими имоти Спалтър“, да ликвидира активите и да използва парите за свои цели.

Гърни кимна.

– Така ми се струва.

Хардуик също се присъедини с кимване.

– Петдесет милиона долара. Точно колкото са нужни, за да се купи имението на губернатора.

– И е решил, че никога няма да го заподозрем за покушението? Божичко, какво арогантно копеле! – Ести погледна с любопитство към Гърни. – Имаш странно изражение на лицето. Какво става?

– Просто си помислих, че покушението срещу брат му е можело да се окаже скритият коз в кампанията на Карл. Би могъл да го обяви за удар на мафията срещу него с цел да го уплашат и да го накарат да се откаже от политиката – опит да попречат на честен и достоен мъж да спечели губернаторския пост. Питам се дали това е било част от плана му от самото начало – да представи убийството на брат си като доказателство за собствените си добродетели?

– Харесва ми – каза Хардуик с циничен блясък в очите. – Да яхне шибания труп като бял кон и да се втурне към губернаторския пост върху него!

Гърни се усмихна. Възстановената вулгарност на партньора му бе признак за подобряване на здравословното му състояние.

Ести смени темата.

– Значи Клемпър и Алиса са били просто гнили малки лешояди, опитващи се да си напълнят търбусите за сметка на Кей?

– Може и така да се каже – кимна Гърни.

– Всъщност – добави Хардуик с доловима наслада в гласа – по-скоро един гнил малък лешояд на име Алиса и един идиот лешояд на име Мик Задника.

Ести го изгледа няколко секунди с болезнената нежност, с която човек гледа очарователно, но непоправимо палаво дете, после отново хвана ръката му и я стисна.

– По-добре да тръгвам. Предполага се, че вече пресрещам и отклонявам трафика на идиотите, идващи от междущатската магистрала към панаира.

– Направо гръмни копелетата – предложи услужливо Хардуик.

След като тя си тръгна, спорът се отклони към теориите за вината и самоунищожението, които явно подействаха силно приспивно на Хардуик.

Кайл спомена нещо, което си спомняше от курса по психология в колежа, теорията на Фройд за случайността – идеята, че някои събития може би изобщо не са случайни, а имат цел – да предотвратят или да накажат действие, за което човек изпитва известно подсъзнателно колебание.

– Чудя се, може ли нещо такова да е причината за спъването на Карл точно пред стола на брат му?

Никой нямаше желание да навлиза в тази тема.

Като че ли търсейки някаква организирана структура, в която да вкара хаотичните събития, Кайл отново повдигна темата за кармата.

– Не само злите действия на Карл са се върнали обратно към него. Имам предвид, замислете се... Същото нещо се е случило и с Паникос, когато е бил премазан от виенското колело, което той самият е взривил. Вижте какво стана и с Мик Клемпър, когато дойде за татко. Дори Лекс Бинчър – той в известна степен прекали с голямото си надуване по РАМ ТВ, като си приписа всички заслуги за разследването. И беше убит. Човече, явно кармата е истинско нещо.

Кайл звучеше толкова искрено, толкова въодушевен от идеята, толкова млад – толкова приличаше на самия себе си преди години, когато все още бе ентусиазиран тийнейджър, че Гърни изпита желание да го прегърне.

Но да действа толкова спонтанно и импулсивно – особено на обществено място, не беше в природата му.

Малко по-късно дойдоха двама санитари, които отведоха Хардуик в радиологията за допълнителни сканирания. Докато го поставяха на подвижната носилка, той се обърна към Гърни.

– Благодаря ти, Дейви. Аз... мисля, че може и да си ми спасил живота.... като ме докара толкова бързо.

Нетипично за Хардуик – в думите му не личеше и следа от ирония.

– Е... – измърмори Гърни неловко, никога не се чувстваше удобно, когато му благодаряха за нещо, – имаш бърза кола.

Хардуик се изсмя леко, но смехът бързо премина в приглушен лай от болката, която предизвика, и санитарите го отведоха.

Мадлин, Кайл и Гърни останаха сами в стаята, около празното легло. Може би защото бяха на предела на издръжливостта си, никой не каза нищо.

Мълчанието бе нарушено от звъна на телефон, който се оказа, че е на Кайл. Той погледна към екрана.

– Божичко – каза той, по-скоро на себе си, после погледна към баща си. – Ким е. Казах, че ще й звънна, но с всичко това... – След миг колебание добави: – Трябва да говоря с нея.

Излезе в коридора, заговори тихо и се отдръпна по-далеч, за да не го чуват и виждат.

Мадлин се взираше в Гърни с изражение на голямо облекчение, но и на голямо изтощение – същата интонация пролича и в гласа й.

– Справи се с всичко и оцеля – каза тя. После добави: – Това е най-важното.

– Да.

– И разгада случая. Отново.

– Да. Поне така си мисля.

– О, няма никакво съмнение.

На лицето й грееше нежна загадъчна усмивка.

Двамата се умълчаха.

Освен че бе залят от гигантска вълна на емоционално и физическо изтощение, Гърни започна да изпитва някаква болка и изтръпване по цялото тяло, които след кратко чудене отдаде на нападението на двете ченгета, докато се опитваше да изрита розовия телефон от ръцете на Паникос.

Внезапно усети, че е прекалено уморен, за да мисли, прекалено уморен, за да стои.

За момент – там, в болничната стая, Гърни притвори очи. Когато го направи, видя Питър Пан – целия в черно и с гръб към него. Малкият човек започна да се обръща. Лицето му бе отровножълто, усмивката – кървавочервена. Обърна се. Обърна се към него и разпери ръце като криле на хищна птица. Очите на жълтеникавото лице бяха очите на Карл Спалтър. Изпълнени с ужас, омраза и отчаяние. Очите на човек, на който му се иска да не се е раждал.

Гърни потрепна вътрешно от видението и се опита да се фокусира върху Мадлин.

Тя му предложи да полегне на болничното легло. Предложи да му направи масаж на раменете и гърба.

Той се съгласи и скоро се унесе, отдавайки се на усещането от допира на топлите й нежни ръце. Гласът й, благ и успокояващ, бе единствената друга реалност, която осъзнаваше. В това пространство, между изтощението и съня, имаше друго място – на дълбоко освобождаване, простота и яснота, сред които често откриваше онзи покой, който не можеше да постигне никъде другаде. Сигурно пристрастените към хероин изпитваха нещо подобно, помисли си той – същия внезапен прилив на чист, непроницаем за външни влияния покой.

Обикновено това бе състояние на изолация от всички сетивни стимули и му носеше благословената неспособност да каже къде свършва тялото му и къде започва останалият свят. Но тази вечер беше различно.

Тази вечер звукът от гласа на Мадлин и достигащата до тялото му топлина на ръцете й проникваха в пашкула.

Тя говореше за обиколка по крайбрежието на Корнуол, за склоновете на зелените полета, за каменните стени, за скалите, извисяващи се над морето...

За каране на каяк в тюркоазено езеро в Канада..

За разходки с велосипеди из долините на Кетскил...

За бране на боровинки...

За строене на къщички за синия дрозд по границата на високото пасбище...

За пътека през земите на шотландска високопланинска ферма...

Гласът й беше нежен и топъл като допира на дланите й върху раменете му.

Виждаше я на велосипед, с белите й кецове, жълти чорапи и яркорозови шорти, с лавандуловосиньото яке, блещукащо на слънцето.

Слънцето се разпръсна в голям кръг от светлини. Въртящо се колело от светлини.

Усмивката й бе усмивката на Малкълм Кларет. Гласът й беше неговият глас.

В живота няма нищо по-важно от любовта. Нищо, освен любовта.

¹ Федерален закон на САЩ, приет след атентатите от 11 септември 2001 г., чиято основна официална цел е да възпира и наказва терористите в САЩ и по света. Законът често е критикуван, че дава изключителни правомощия на правителството на САЩ за противоконституционно упражняване на власт над гражданите. – б. р.