Питър Пан трябва да умре

Глава 20 Притеснителни несъответствия

След като гостите си тръгнаха – Брус и Айона с просторния рейндж роувър, другите в по-скромните приуси, Мадлин започна да разчиства и да мие, а Гърни отиде в кабинета с досието на Спалтър. Извади доклада от аутопсията, после включи новия модерен таблет с ретина дисплей, който синът му Кайл му бе подарил за Деня на бащата.

През следващия половин час проучва сайтове за неврология, опитвайки се да открие някакъв смисъл в несъответствието между раната в главата на Карл Спалтър и трите метра, които Полет твърдеше, че е изминал, преди да се просне на земята.

Гърни имаше неприятното предимство да е бил свидетел на нещо подобно – два случая с подобни изстрели в главата – по време на годините в отдел „Убийства“; и в двата жертвите бяха паднали на земята като отсечени дървета. Защо не бе станало така с Карл?

Хрумваха му две обяснения.

Едното бе, че патологът е сгрешил за размера на засегнатата мозъчна тъкан и че моторно-двигателният център не е бил напълно разрушен от парченцата на куршума. Второто обяснение бе, че Карл е бил прострелян не веднъж, а два пъти. Първият куршум го е накарал да се запрепъва при ходенето. Вторият – в слепоочието, е причинил тежките неврологични щети, открити при аутопсията. Очевидният проблем с тази теория бе, че патологът беше открил само една входна рана. Патрон „220 Суифт“ би оставил доста видими следи – ясна дупка или много тясна следа от одраскването, ако просто го бе закачил, но със сигурност нещо, което не би могло да се пропусне от специалист. Освен ако не е бързал много. Или не е бил разсеян от нещо. От какво?

Докато размишляваше за това, още един момент от възстановката на Полет изплува в съзнанието му – сценарият, който в крайна сметка беше завършил с фатален край, се бе разиграл на ръка разстояние от двамата души, които биха се облагодетелствали сериозно от смъртта на Карл. Джона, който щеше да получи пълен контрол над компанията за недвижими имоти. И Алиса, разглезената наркоманка, която щеше да наследи баща си, ако Кей изчезне от картинката, както всъщност бе станало.

Джона и Алиса. Изпитваше все по-силно желание да се срещне и с двамата. Както и с Мик Клемпър. Скоро трябваше да се види лице в лице с този човек. И може би с Пискин, прокурора, за да си създаде впечатление каква бе неговата роля сред тази мъгла от противоречия, съмнителни доказателства и вероятни лъжесвидетелствания.

От кухнята се разнесе трясък. Гърни се намръщи.

Странно бе това със звуците от кухнята. Преди време ги приемаше като показател за настроението на Мадлин. После осъзна, че това е просто интерпретация на неговото собствено настроение. Когато вярваше, че й е дал причина да бъде недоволна, чуваше тракането на чиниите като признак за нейното разочарование. Но ако смяташе, че се е държал безупречно, същото потракване му се струваше напълно безобидно.

Тази вечер не се чувстваше добре, задето бе закъснял с почти час, освен това не се бе постарал да запомни имената на приятелите й, а после бе изчезнал в кабинета в мига, в който фаровете на последната кола изчезнаха надолу по хълма.

Осъзна, че последното му прегрешение все още беше по-правимо. Погледна за последно най-обстойния неврологичен уебсайт, който бе успял да открие, отбеляза си няколко неща, затвори таблета, прибра доклада от аутопсията в досието и тръгна към кухнята.

Мадлин тъкмо затваряше вратичката на съдомиялната. Той отиде до кафемашината на плота, нагласи я и натисна копчето. Мадлин взе гъба и кърпа и започна да трие плотовете.

– Странна групичка – каза Гърни ведро.

– „Интересна“ щеше да е по-мило определение.

Той се прокашля.

– Надявам се, че не са се засегнали от това, което казах за съдебната система.

От кафемашината се разнесоха пуфтящите звуци – знак, че каничката вече е пълна.

– Не беше толкова това, което каза. Тонът ти изразяваше много повече от думите.

– Повече? В какъв смисъл?

Тя не му отговори веднага. Беше се навела над плота и бършеше някакво упорито петно. Той изчака. Мадлин се изправи и отметна с ръка няколко паднали пред лицето й кичура.

– Понякога звучиш така, сякаш ти е досадно да си с други хора, да ги слушаш и да говориш с тях...

– Не че ми е досадно, просто... – Гърни въздъхна и млъкна. Наля си кафе, добави захар и започна да я разбърква доста по-дълго, отколкото бе нужно, преди да довърши обяснението си. – Когато съм зает с нещо важно, ми е трудно да се върна към обикновения живот.

– Трудно е – отвърна тя. – Знам. Понякога си мисля, че забравяш какво работя в клиниката, с какви проблеми се сблъсквам.

Той се канеше да изтъкне, че тези проблеми обикновено не включват убийства, но се спря навреме. По очите й личеше, че не е свършила, затова просто мълчаливо я изчака да продължи, стоейки до нея с чаша в ръка. Сигурно щеше да му опише някои от по-тежките случаи, с които се сблъсква в местния кризисен център.

Но тя пое в друга посока.

– Може би успявам да се откъсна от проблемите там, защото не съм толкова добра в това, което върша.

Гърни премигна.

– За какво говориш?

– Когато някой има изключителен талант за нещо, обикновено се изкушава да се съсредоточи единствено върху него и да се изключи от всичко друго. Не мислиш ли, че е така?

– Предполагам – отвърна той предпазливо, чудейки се накъде го води.

– Е, аз мисля, че ти имаш изключителен талант за разплитане на загадки, за разкриване на измами и за решаване на сложни случаи. И може би си толкова добър в това и се чувстваш толкова удобно в този начин на мислене, че останалата част от живота ти се струва като неприятно прекъсване – обясни тя и го погледна, за да види реакцията му.

Гърни знаеше, че в думите й има истина, но в отговор успя само да свие неопределено рамене.

Мадлин продължи тихо.

– Не мисля, че имам голям талант за работата, която върша. Казвали са ми, че съм добра, но тази работа не е същността, не е смисълът на живота ми. Не е единственото нещо, което има значение за мен. Опитвам се да се отнасям към всичко в живота си по този начин – като към нещо важно и значимо. Защото наистина е така. И ти си най-значимият. – Погледна го в очите и му се усмихна по онзи неин начин, при който усмивката не просто се появяваше на устните й, а сякаш се излъчваше от нея. – Понякога, когато говорим за твоята вглъбеност в случаите, разговорът ни се превръща в спор – навярно защото имаш чувството, че се опитвам да те превърна от детектив в ентусиазиран велосипедист, катерач или гребец. Може би имах подобни фантазии, когато се преместихме тук, в планините, но вече нямам. Осъзнавам кой си и го приемам. Наистина го приемам. Знам, че понякога не изглежда по този начин. Изглежда, сякаш те бутам, дърпам и влача нанякъде, опитвайки се да те променя. Но не е така. – Млъкна, все едно разчиташе мислите и чувствата му по-ясно от него самия. – Не се опитвам да те превърна в нещо, което не си. Просто знам, че ще бъдеш много по-щастлив, ако си позволиш малко повече лекота, малко разнообразие в живота си. Струва ми се, че всеки път буташ един и същи камък по един и същи хълм, отново и отново, без да получаваш трайно облекчение или награда накрая. Изглежда така, сякаш всичко, което искаш, е да продължиш да буташ, да се бориш, да се излагаш на рискове – колкото повече опасност, толкова по-добре.

Гърни беше готов да поспори по въпроса за опасността, но реши вместо това да я изслуша докрай.

Мадлин го погледна с натъжените си очи.

– Струва ми се, че потъваш толкова дълбоко в това – в мрака, че той поглъща слънцето. Поглъща всичко. Така че аз продължавам с живота си по единствения начин, който познавам. Върша работата си в клиниката. Разхождам се в гората. Ходя на концерти. На изложби. Чета. Свиря на чело. Карам колело. Грижа се за градината, за къщата и за кокошките. През зимата карам ски. Гостувам на приятели. Но не спирам да мисля, че бихме могли да вършим повече от тези неща заедно. Че можем да излизаме и да се греем на слънцето заедно.

Той не знаеше какво да отговори. На някакво ниво признаваше истината в това, което тя казваше, но не можеше да открие думи, с които да изрази пораждащите се в него чувства.

– Това е – завърши тя простичко. – Ето това си мисля.

Тъгата в очите й бе заменена от усмивка – топла, открита, изпълнена с надежда.

Струваше му се, че тя напълно присъства, тук и сега, че цялата й същност е точно пред него, без задръжки, без уговорки и без каквито и да е преструвки. Остави чашата, която бе държал, без да осъзнава, през цялото време, докато тя говореше, и пристъпи към нея. Прегърна я, почувства топлото й тяло до своето. Все още безмълвен я повдигна на ръце и по клиширания и запазен за младоженците начин я пренесе през прага, което я разсмя. Отнесе я в спалнята, където се любиха със съвършената комбинация от нетърпение и нежност.

На следващата сутрин Мадлин стана първа. След като Гърни се изкъпа, обръсна и облече, я намери на масата за закуска с кафе, препечена филийка с фъстъчено масло и отворена книга. Фъстъченото масло бе едно от любимите й неща. Отиде до нея и я целуна по косата.

– Добро утро! – каза тя лъчезарно с пълна уста.

Беше облечена като за работа.

– Днес цял ден ли си или половин?

– Не знам – преглътна тя и отпи от кафето. – Зависи кой още е там. Какви са твоите планове?

– Хардуик. Трябва да е тук в 8,30.

– Така ли?

– Очакваме обаждане от Кей Спалтър в девет или някъде по това време, когато успее.

– Проблем ли има?

– Купища проблеми. Всеки факт в този случай върви с някакво несъответствие.

– Мислех, че обичаш фактите да са точно такива.

– Искаш да кажеш безнадеждно объркани и заплетени, за да мога да ги разплитам?

Тя кимна, лапна последната хапка от филийката, отнесе чинията и чашата си до мивката и пусна водата. После се върна и го целуна.

– Закъснявам. Трябва да вървя.

Гърни си приготви малко бекон и препечена филийка и се настани на стола до френските прозорци. Омекотена от ефирната сутрешна мъгла, гледката от мястото му бе към старото пасбище, порутената стена в далечния му край, едно от обраслите с високи треви съседски полета и едва различимия зад тях Бароу Хил.

Докато пъхаше последното парче бекон в устата си, от пътя под плевнята се разнесе агресивното ръмжене на понтиака на Хардуик. Две минути по-късно ъгловатият червен звяр паркира до аспарагусовата градина и Хардуик застана до прозореца, облечен с черна тениска и мръсносив анцуг. Френските прозорци бяха широко отворени, но не и рамките с мрежи. Гърни се наведе и дръпна едната.

Хардуик пристъпи вътре.

– Знаеш ли, че някакво гигантско шибано прасе броди по пътя ви?

Гърни кимна.

– Сигурно е диво. Често се случва.

– Май имаше около 140 килограма.

– Да не се опита да го вдигнеш?

Хардуик пренебрегна въпроса, само се огледа из стаята оценяващо.

– Казах го преди, ще го кажа и сега. Тук направо кипи от провинциален чар, мамка му!

– Благодаря, Джак. Искаш ли да седнеш?

Хардуик порови замислено с нокът между зъбите си, после се тръсна на стола от другата страна на масата и го изгледа подозрително.

– Преди да поговорим с онеправданата госпожа Спалтър, има ли нещо, което би искал да обсъдим?

– Всъщност не – като изключим факта, че нищо от този случай няма логика.

Хардуик присви очи.

– Тези неща, в които няма логика... те за нас ли работят или срещу нас?

– Нас?

– Знаеш какво имам предвид. В полза на или срещу нашата цел за отмяна на присъдата?

– Вероятно за. Но не съм сигурен. Прекалено много неща са прецакани.

– Прецакани? Как така?

– Да вземем апартамента, от който уж е бил изстрелян фаталният куршум.

– Какво за него?

– Не е бил изстрелян оттам. Не е възможно.

– Защо?

Гърни му разказа за възстановката с помощта на Полет и за откритието, че стълбът на уличната лампа пречи.

Хардуик изглеждаше объркан, но не и притеснен.

– Нещо друго?

– Свидетел, който твърди, че е видял стрелеца.

– Фреди? Онзи тип, който посочи Кей на очната ставка?

– Не. Мъж на име Еставио Болоко. Не открих никаква информация да е бил разпитван, а той твърди, че е бил. Освен това казва, че стрелецът е бил мъж, а не жена.

– Значи го е видял?

– Това е другият проблем. Видял го е в апартамента – този, от който би трябвало да е изстрелян куршумът, но всъщност не е.

Тикът на Хардуик се появи отново.

– Това се добавя към купчината от добри неща и чисти лайна. Харесва ми, че твоят тип твърди, че стрелецът е бил мъж, а не жена. Особено ми допада идеята, че Клемпър не е записал разпита му и не го е включил в досието. Това е доказателство за полицейска некомпетентност, възможна фалшификация или поне голяма немарливост, което ни е от помощ. Но онова с апартамента прави всичко друго безсмислено. Не можем да представим свидетел, който твърди, че стрелецът е бил на мястото на стрелбата, а след това да кажем, че това изобщо не е мястото. Какво, по дяволите, ще постигнем с това?

– Добър въпрос. Ето ти още нещо странно. Еставио Болоко каза, че е видял стрелеца два пъти. Веднъж в деня на стрелбата, което е било петък. И пет дни по-рано. В неделя. Каза, че със сигурност е било неделя, защото му е единственият свободен ден.

– Къде го е видял?

– В апартамента.

Нетърпението на Хардуик като че ли нарасна.

– И какво е правел там? Оглеждал го е?

– Предполагам. Но това повдига и други въпроси. Да предположим, че стрелецът е научил за смъртта на Мери Спалтър, открил е местоположението на семейния парцел на Спалтър и е разбрал, че Карл ще присъства и ще бъде в центъра на погребалната служба. Следващата стъпка е да проучи околността и да си намери подходяща позиция за стрелба.

– И какъв е въпросът?

– Времето. Щом стрелецът е проучвал мястото в неделя, предполагам, че Мери Спалтър е умряла в събота или по-рано, и в зависимост от това дали стрелецът е бил достатъчно близък до семейството и е получил информацията директно от тях, или е трябвало да изчака публикуването на некролога ден-два по-късно. Въпросът ми е, ако погребението не е било проведено дотогава – седем дни след смъртта й, най-малко... каква е причината за забавянето?

– Кой знае? Може би някои от роднините не са могли да дойдат по-рано? Защо те интересува толкова?

– Необичайно е погребение да се отлага цяла седмица. Необичайното предизвиква любопитството ми, това е.

– Добре. Както и да е – махна с ръка Хардуик, сякаш гонеше досадна муха. – Можем да питаме Кей, когато звънне. Но не мисля, че уговорките за погребението на свекърва й са убедителен материал за пред апелационния съд.

– Може би не. Но като говорим за убедителност, знаеше ли, че Фреди – онзи, който е посочил Кей на процеса, е изчезнал?

Глава 21 Неудобна откровеност

Беше по-близо до девет и половина, отколкото до девет, когато Кей Спалтър се обади на стационарния телефон на Гърни. Той включи високоговорителя на бюрото.

– Здравей, Кей – каза Хардуик. – Как са нещата в прекрасния „Бедфорд Хилс“?

– Чудесно! – отвърна тя. Гласът й прозвуча грубо, сухо и нетърпеливо. – Там ли си, Дейв?

– Тук съм.

– Каза, че имаш още въпроси към мен?

Той се запита за причината за нейната рязкост – дали беше начин да чувства, че контролира ситуацията, или бе симптом на напрежението в затвора.

– Няколко.

– Давай.

– Последния път, когато говорихме, ти спомена един тип от мафията – Дони Ейнджъл, като евентуален заподозрян за убийството на Карл. Проблемът е, че убийството на Карл ми се струва прекалено сложно за това.

– Какво имаш предвид? – попита тя. Звучеше по-скоро заинтересувана, отколкото притеснена.

– Ейнджъл го е познавал, знаел е много неща за него. Можел е да организира много по-лесно покушение от снайперистка стрелба по време на погребение на разстояние петстотин метра. Нека да допуснем за минута, че Ейнджъл не е нашият човек. Кого би посочила като втори възможен избор?

– Джона – каза тя без никаква емоция и колебание.

– А мотивът е контролът над семейната компания, така ли?

– Контролът би му позволил да ипотекира достатъчно имоти, за да разшири Киберкатедралата и да я превърне в най-големия религиозен проект в света.

– Какво още знаеш за тази негова цел?

– Нищо, просто предполагам. Искам да кажа, че Джона е много по-потаен и нечист, отколкото предполагат всички, а контролът върху компанията означава повече пари за него. Много повече. Знам, че беше обсъждал с Карл ипотекирането на някои сгради и той му отговори да си го начука.

– Чудесни братски отношения. Други кандидати за убиец?

– Около стотина други хора, които Карл е прецакал и чиито интереси е засегнал.

– Когато те попитах онзи ден защо си останала с него, ти ми отговори донякъде шеговито. Поне така си мисля. Трябва да знам истинската причина.

– Истината е, че не знам. Преди аз самата се опитвах да открия каква е мистерията на привързаността ми към него, но така и не успях да я установя. Така че може би наистина съм евтина златотърсачка.

– Съжаляваш ли за смъртта му?

– Може би малко.

– Какви бяха обичайните ви взаимоотношения?

– Щедрост, снизходителност и контрол от негова страна.

– А от твоя?

– Любов, възхищение и подчинение. Освен когато прекаляваше.

– А тогава?

– Тогава наставаше ад.

– Заплашвала ли си го някога?

– Да.

– Дай ми пример.

– Има няколко...

– Разкажи ми най-лошия.

– На десетата годишнина от сватбата ни Карл покани няколко други двойки на вечеря. Пи прекалено много и подхвана любимата си пиянска тема: „Можеш да извадиш момичето от Бруклин, но не можеш да извадиш Бруклин от момичето“. После се развихри и подхвана гигантската простотия как щял да се кандидатира за президент, след като стане губернатор на Ню Йорк, и как аз ще бъда неговата връзка с обикновените хора. Щял да бъде като Хуан Перон в Аржентина, а аз ще съм неговата Евита. Моята задача щяла да бъде да накарам всички работници да го харесат. Добави и няколко сексуални предложения как точно бих могла да го направя. И после каза нещо наистина тъпо. Каза, че съм можела да си купя хиляда чифта обувки – също като Евита.

– И?

– По някаква причина това ми дойде в повече. Защо точно това? Нямам представа. Но прекали. Беше прекалено тъпо.

– И?

– И аз му изкрещях, че жената с хилядата обувки не е била Евита Перон, а Имелда Маркос.

– Това ли е?

– Не съвсем. Казах също, че ако отново говори за мен по този начин, ще му отрежа пениса и ще му го завра в задника.

Хардуик, който не бе проронил и дума, откакто бе задал въпроса за прелестите на затвора, избухна в гръмък смях, който тя пренебрегна.

Гърни смени темата.

– Какво знаеш за заглушителите за оръжия?

– Знам, че са незаконни в този щат. По-ефективни са при по-нискоскоростни муниции. Евтините стават, но скъпите са далеч по-добри.

– Откъде знаеш тези неща?

– Питах на стрелбището, когато вземах уроци.

– Защо?

– По същата причина, поради която започнах да се уча да стрелям.

– Защото смяташе, че ще ти се наложи да застреляш някого, за да защитиш Карл?

– Да.

– Някога купувала ли си, или вземала ли си назаем заглушител?

– Не. Гръмнаха Карл преди това.

– Мафията ли имаш предвид?

– Да. Разбрах какво ми каза – че според теб е необичайно за тях да наемат снайперист и всичко останало, но все още мисля, че са те. Струва ми се по-вероятно, отколкото да е Джона.

Гърни не виждаше смисъл да спори и пое по друг път.

– Освен Ейнджъл имаше ли и други мафиоти, с които Карл е бил близък?

За първи път тя се поколеба.

След няколко секунди мълчание Гърни помисли, че връзката е прекъснала.

– Кей?

– Имаше един човек, за когото понякога говореше – той беше част от групичката, с която играеха покер.

Гърни долови несигурността в гласа й.

– Споменавал ли е името му?

– Не. Разказвал ми е само с какво се занимава.

– И какво е то?

– Организира убийства. Нещо като брокер, свързващото звено. Ако искаш някого мъртъв, отиваш при него и той ти намира подходящия човек.

– Струва ми се, че се притесняваш да говориш за него.

– Притесняваше ме, че Карл правеше високи залози срещу човек, който се занимава с нещо подобно. Казах му го веднъж: „Наистина ли искаш да играеш покер срещу човек, който организира убийства за мафията? Човек, който не се замисля, преди да поръча нечие убийство! Не е ли малко налудничаво?“. Той ми каза, че не разбирам. Каза, че в хазарта всичко е риск и адреналин. А рискът и адреналинът са много по-големи, когато седиш на масата срещу Смъртта. – Млъкна. – Виж, нямам много време. Свършихме ли?

– Само още едно нещо. Защо погребението на Мери Спалтър е забавено толкова много след смъртта й?

– Какво значи забавено?

– Погребана е в петък. Но изглежда, е умряла седмица преди това – поне един ден преди предишната неделя.

– За какво говориш? Умря в сряда и беше погребана два дни по-късно.

– Два дни? Само два? Сигурна ли си?

– Разбира се, че съм сигурна. Виж некролога. За какво е всичко това?

– Ще ти кажа, когато разбера.

Гърни погледна към Хардуик.

– Джак, има ли нещо, за което искаш да поговориш с Кей, докато е на телефона?

Той поклати глава, после заговори с пресилена сърдечност.

– Кей, ще държим връзка. Нали? И не се тревожи. Поели сме в правилната посока. Всичко, което открихме досега, е плюс за нас.

Звучеше много по-сигурен, отколкото изглеждаше на външен вид.

Глава 22 Вторият букет

След като приключиха разговора с Кей Спалтър, Хардуик мълча необичайно дълго. Стоеше прав, взирайки се през прозореца на кабинета, очевидно потънал в някакви изчисления от типа „ако – то“.

Гърни седеше до бюрото и го наблюдаваше.

– Изплюй камъчето, Джак. Ще се почувстваш по-добре.

– Трябва да поговорим с Лекс Бинчър. Скоро. Сега ми се струва подходящ момент. Забъркаха се големи каши, които трябва да разчистим. Това е шибаният ни приоритет.

Гърни се усмихна.

– А аз мисля, че приоритетът ни е да посетим дома, в който е умряла Мери Спалтър.

Хардуик се обърна и се втренчи в него.

– Виждаш ли? За това говоря. Трябва да се съберем с Лекс, да седнем и да обсъдим положението, преди да хукваме да гоним вятъра или всяка дива гъска, която прелети покрай нас.

– Това може да е много повече от дива гъска.

– Така ли? И защо?

– Който и да е оглеждал апартамента в неделя – три дни преди смъртта на Мери Спалтър, – трябва да е знаел, че тя ще умре много скоро. Случайният нещастен инцидент, при който е умряла, може да не е толкова случаен.

– Еха, Шерлок! Намали малко! Цялата ти теория се крепи на неоправданата вяра в една супертъпа история. Най-тъпата, която съм чувал от много време.

– Вярата в историята на Еставио Болоко?

– Да. Вярата, че някакъв мошеник от автомивка, самонастанил се в полуразпадаща се сграда, надрусан с Бог знае какво, може да си спомни в кой ден от седмицата е видял някого да влиза в съседния апартамент. Преди девет месеца.

– Признавам, че има проблем с благонадеждността на свидетеля. Но все пак мисля...

– Наричаш това „проблем с благонадеждността на свидетеля“? Аз го наричам шибани лайна!

Гърни заговори спокойно.

– Разбирам те. Не казвам, че не съм съгласен с теб. Обаче, ако – и знам, че това е много голямо „ако“ – ако господин Болоко е прав за деня, тогава историята на престъплението става напълно различна от тази, предложена от прокурора на процеса на Кей. Исусе, Джак, помисли само. Защо може да е била убита майката на Карл?

– Това е чиста загуба на време.

– Може и да е, може и да не е. Да кажем, хипотетично, че смъртта й не е трагичен инцидент. Сещам се за два възможни подхода към този въпрос. Първо, и тя, и Карл са били първостепенни мишени – еднакво важни за целта на убиеца, каквато и да е тя. И второ, тя е била само стъпало, за да бъде осигурена по-добра възможност за премахването на главната мишена, Карл да бъде накаран да застане на открито в онова гробище в точно предвидимо време.

Тикът в ъгълчето на устата на Хардуик се появи отново с пълна сила. Два пъти понечи да заговори и се спираше. На третия път каза:

– Това искаше от самото начало, нали? Да хвърлиш цялата шибана история във въздуха и да видиш какво ще се случи, когато падне на земята. Да вземеш едно просто преразглеждане на полицейска некомпетентност – нещо толкова елементарно като Мик Задника, главния следовател по делото, който чука потенциалния заподозрян Алиса Спалтър – и да го превърнеш в преоткриването на шибаното колело? От едно убийство вече имаме две! Утре ще ги докараш до половин дузина! Какво, по дяволите, се опитваш да направиш?

Гласът на Гърни стана още по-спокоен и тих.

– Просто следвам нишката, Джак.

– Майната й на нишката! Исусе! Виж, сигурен съм, че говоря и от името на Лекс. Работата е там, че трябва да се концентрираме! Концентрация и пак концентрация! Нека ти го изясня, веднъж завинаги. Има само няколко въпроса за разследването на убийството на Карл Спалтър и делото на Кей Спалтър, на които трябва да се отговори. Първо: Какво е трябвало да направи Клемпър, което не е направил? Второ: Какво не е трябвало да прави, което е направил? Трето: Какво е скрил от прокурора? Четвърто: Какво е скрил прокурорът от адвоката на защитата? Пето: Какво е трябвало да направи адвокатът на защитата, което не е направил? Пет скапани въпроса. Намери правилните отговори на тези въпроси и присъдата на Кей Спалтър ще бъде отменена. Това е, чисто и просто. Е, кажи ми, едно и също ли искаме с теб? На една вълна ли сме? – попита накрая Хардуик, а лицето му бе пламнало повече от обикновено.

– Успокой се, приятелю. Сигурен съм, че ще приключим на една и съща вълна. Просто недей да правиш стигането ми дотам невъзможно.

Хардуик се втренчи продължително и сърдито в Гърни, после отчаяно поклати глава.

– Лекс Бинчър дава парите за разходите покрай разследването. Ако ще харчиш пари за нещо различно от отговорите на тези пет въпроса, той трябва да го одобри преди това.

– Няма проблем.

– Няма проблем – повтори Хардуик като ехо, загледан през прозореца. – Иска ми се да ти вярвах, друже.

Гърни не каза нищо.

След малко Хардуик въздъхна тежко.

– Ще информирам Бинчър за всичко, което ми каза.

– Добре.

– За бога, просто недей... не позволявай това... – не довърши изречението си, само поклати отново глава.

Гърни усещаше напрежението от положението, в което се намираше Хардуик, личеше и в позата му – отчаяна нужда да стигне до желаната дестинация и ужас от несигурността на пътя, който трябваше да следва.

Сред различните данни в досието се намираше и адресът на последния дом на Мери Спалтър – комплекс с осигурена асистентска помощ за възрастни хора на Туин Лейкс Роуд в Индиан Вали, недалече от Купърстаун, по средата между Уолнът Кросинг и Лонг Фолс. Гърни вкара адреса в джипиеса и час по-късно той обяви, че колата е стигнала до крайната си цел.

Зави по спретнатата чакълена алея, минаваща през висока каменна стена, която после като вилица се разделяше на два пътя, означени с табели: „За постоянни жители“ от едната страна и „За посетители и доставки“ от друга. Втората го отведе до паркинг пред сглобено от кедрови дъски бунгало.

Изящно оформена табела, поставена до малка розова градина, гласеше „Емерлинг Оукс. Защитена общност за живот на възрастни хора. За повече информация – питайте вътре.“

Той паркира и потропа по вратата.

Приятен женски глас отвърна почти незабавно.

– Влезте!

Озова се в светъл подреден офис. Привлекателна жена към четиридесетте, с тен, очевидно получен в солариум, седеше зад полирано бюро, а край нея в полукръг бяха наредени няколко стола, които изглеждаха много удобни. По стените бяха закачени рисунки на бунгала в различни цветове и размери.

След като го огледа внимателно, жената му се усмихна.

– С какво мога да ви помогна?

Гърни се усмихна в отговор:

– Не съм сигурен. Дойдох тук съвсем импулсивно. Вероятно е просто загуба на време...

– О? – изгледа го тя с любопитство. – И защо? Кой сте вие?

– Съжалявам за това. Казвам се Дейв Гърни. – Извади портфейла си леко неловко и пристъпи, за да й покаже значката си. – Детектив съм.

Тя я огледа внимателно.

– Тук пише „пенсиониран“.

– Бях пенсиониран. Сега, заради един случай на убийство, изглежда, отново съм на линия.

Очите й се разшириха.

– Да не говорите за убийството на Спалтър?

– Запозната ли сте с него?

– Запозната? – изненада се жената. – Разбира се.

– Заради широкото отразяване в медиите?

– И заради личния елемент...

– Защото майката на жертвата е живяла тук?

– В известен смисъл да, но... Ще ми кажете ли за какво е всичко това?

– Бях привлечен към случая, за да преразгледам някои страни от него, които са останали неизяснени.

Тя го изгледа предпазливо.

– Привлечен от член на семейството?

Гърни кимна и се усмихна, показвайки, че оценява нейната проницателност.

– Кой от тях? – попита жената.

– Колко от роднините познавате?

– Всички.

– Кей? Джона? Алиса?

– Кей и Джона, разбира се. Карл и Мери, докато бяха живи. Алиса само по име.

Гърни се канеше да я пита откъде ги познава, когато отговорът просто му се наби в очите. По някаква причина не беше наместил от самото начало името на мястото – „Емерлинг Оукс“, в спомена от гробището – Емерлинг беше дядото на Карл. Очевидно семейната компания притежаваше не само гробища и стари сгради.

– Харесва ли ви да работите за „Спалтър“?

Очите й се присвиха.

– Първо отговорете на въпроса ми. Защо сте тук?

Гърни трябваше бързо да вземе решение въз основа на това, което му подсказваше инстинктът за тази жена, като прецени възможните рискове и ползи от своите думи. Нямаше много, на което да се опре. Всъщност само един малък проблясък, който може и да е разчел погрешно. Беглото усещане, че когато произнесе името на Карл, тя го бе направила със същия нюанс на отвращение, с каквото бе говорила и Полет Пърли.

Взе решение.

– Ще го кажа така – сниши гласа си той, за да създаде атмосфера на поверителност. – Има някои елементи, свързани с присъдата на Кей Спалтър, които са спорни.

Реакцията на жената бе внезапна, въодушевена и откровена.

– Имате предвид, че не го е направила, нали? Божичко, знаех си!

Това го окуражи да отвори по-широко вратата.

– Не сте смятали, че Кей е способна да убие Карл?

– О, способна е, разбира се. Но никога не би го направила по този начин.

– Имате предвид с пушка?

– Имам предвид от толкова далече.

– Защо не?

Жената наклони глава и го изгледа скептично.

– Колко добре познавате Кей?

– Вероятно не толкова добре, колкото вас, госпожице... госпожо...?

– Каръл. Каръл Блиси.

Гърни й протегна ръка над бюрото.

– Приятно ми е да се запознаем, Каръл. И наистина ви благодаря за времето, което отделяте да разговаряте с мен.

Тя се здрависа с него кратко, но решително. Дланта и пръстите й бяха топли. Той продължи.

– Работя с нейния екип от юристи. Досега съм имал само една лична среща с нея и един дълъг телефонен разговор. Срещата ми даде добра представа за нея като личност, но имам чувството, че вие я познавате много по-добре от мен.

Каръл Блиси изглеждаше поласкана от думите му. Разсеяно оправи деколтето на черната копринена блуза, която носеше. Имаше блестящи пръстени и на петте си пръста.

– Когато казах, че никога не би го направила така, имах предвид, че това не е нейният стил. Ако я познавахте дори малко, щяхте да знаете, че тя е директен човек. В Кей няма и грам подмолност, тя не би сторила нищо от далечно разстояние. Ако е искала да убие Карл, нямаше да го застреля от половин километър. Щеше да отиде право при него и да отсече главата му с брадва. – Млъкна, сякаш осмисляше собствените си думи, и се намръщи. – Извинете, това беше ужасно. Но разбирате какво имам предвид, нали?

– Разбирам напълно какво имате предвид. Имам същото усещане за нея. – Гърни се умълча и погледна с възхищение към ръката й. – Каръл, пръстените ви са прекрасни.

– О? – възкликна тя и сведе поглед към тях. – Благодаря. Предполагам, че са хубави наистина... Мисля, че имам добър вкус за бижута. – Навлажни ъгълчетата на устните си с върха на езика си и отново погледна към Гърни. – Знаете ли, все още не сте ми казали защо сте тук.

Трябваше да направи избор – избор, който отлагаше – колко точно да й разкрие. В зависимост от степента на откровеност, ползите и рисковете също можеха да бъдат различни. В този момент впечатлението, което си бе създал за Каръл Блиси, го подтикна да отиде по-далеч, отколкото обикновено би направил. Но имаше чувството, че откровеността му ще бъде добре възнаградена.

– Проблемът е доста специфичен. Не е нещо, което обикновено бих споделил с някого, без да го познавам. – Пое си дълбоко дъх. – Имаме някои нови доказателства, които водят до предположението, че смъртта на Мери Спалтър може да не е била инцидент.

– Не е била... инцидент?

– Не би трябвало да ви казвам това, но се нуждая от помощта ви и ще съм откровен с вас. Мисля, че в случая на Спалтър става дума за двойно убийство. И не смятам, че Кей има нещо общо с това.

На жената изглежда й бяха нужни няколко секунди, за да осмисли думите му.

– Ще я измъкнете ли от затвора?

– Надявам се.

– Чудесно!

– Но се нуждая от помощта ви.

– Как да ви помогна?

– Предполагам, че имате охранителни камери.

– Разбира се.

– Колко време пазите записите от тях?

– Много по-дълго, отколкото ни е необходимо. Преди имахме от онези видеокасети, които трябваше да рециклираме. Но капацитетът на новата система е огромен и ние изобщо не я докосваме. Изтрива автоматично най-старите файлове, когато липсата на памет стане проблем, но не мисля, че се е случвало от година насам – поне не и с файловете от камерите, които се активират от движение. При камерите, които работят постоянно – във фитнеса и в медицинския ни център, е по-различно. Там заличаванията стават много по-бързо.

– Вие ли сте човекът, който отговаря системата да работи както трябва?

Тя се усмихна и украсените й пръсти оправиха несъществуваща гънка на копринената й блуза.

– Аз съм човекът, който отговаря за всичко.

– Сигурен съм, че вършите чудесно работата си.

– Опитвам се. Какво ви интересува от тези записи?

– Посетителите в „Емерлинг Оукс“ в деня, когато Мери Спалтър е умряла.

– Нейните посетители ли?

– Не. Всички: доставчици, майстори, екипът по поддръжката – всички, които са влизали тук в онзи ден.

– Колко скоро ги искате?

– Колко скоро искате Кей да излезе от затвора?

Гърни знаеше, че така намеква за постигането на незабавни резултати, което беше меко казано преувеличение, дори ако записите наистина съдържаха това, което се надяваше.

Каръл го настани пред компютъра в стаята, която заемаше една трета от задната част на бунгалото. После отиде в друга сграда и му изпрати няколко големи видеозаписа. Когато се върна, му даде указания, наведена над рамото му по начин, който за момент затрудни концентрацията му.

Точно когато се канеше да се върне в офиса си, той попита отново, възможно най-небрежно.

– Харесва ли ви да работите за компанията „Спалтър“?

– Навярно не би трябвало да казвам нищо по въпроса – погледна го Каръл закачливо, като че ли намекваше, че има доста други неща, които не би трябвало да прави, но...

– Ще ми бъде от голяма полза да знам мнението ви за семейство Спалтър.

– Искам да помогна. Но... това си остава между нас, нали?

– Абсолютно.

– Добре тогава... Кей беше страхотна. Силен характер, горещ нрав, буйна, но страхотна. Карл бе ужасен. Студен като лед. Интересуваше се само от пари и печалба. Той беше шефът. Джона се държеше встрани, защото не искаше да има нищо общо с него.

– А сега?

– Сега, когато Карл го няма, Джона е шефът. – Погледна Гърни предпазливо. – Още не го познавам толкова добре.

– Аз пък изобщо не го познавам, Каръл. Но ще ви кажа какво съм чул. Той е светец. Той е измамник. Той е фантастичен човек. Той е религиозен мошеник. Може ли да

добавите нещо към това описание?

Тя отвърна смело на въпросителния му поглед и се усмихна.

– Не мисля. – Отново облиза ъгълчето на устните си. – Наистина не съм подходящият човек, когото да питате за такъв вид хора. Не съм особено религиозна.

През следващите три часа Гърни прегледа записите от трите охранителни камери, които смяташе, че е най-вероятно да са уловили полезни кадри – камерите, разположени така, че да покриват паркинга, вътрешността на офиса на Каръл Блиси и автоматичния вход за колите на обитателите на комплекса.

Записите от паркинга и от офиса бяха най-интересни.

Имаше един бояджия, който привлече вниманието на Гърни, защото бе като герой от анимационен филм – препъна се и за малко да стъпи в кофа с боя и да се просне по лице. Имаше доставчик на пица с див поглед, който като че ли се явяваше на кастинг за тийнейджър психопат. А после се появи и доставчикът на цветя.

Гърни изгледа двата кратки записа, в които се появяваше този човек, по шест-седем пъти. На първия запис се виждаше тъмносин миниван, спиращ на паркинга – безличен, с изключение на надписа на вратата на шофьора: „Цветята на Флорънс“. На втория запис, който бе и със звук, се виждаше как шофьорът влиза в офиса на Каръл, обявява доставката на цветя – хризантеми – за мисис Марджъри Стотълмейър, пита и получава указания къде се намира нейният апартамент.

Шофьорът беше слаб и дребен – трудно беше да се каже точно колко дребен заради ъгъла на камерата, която го бе уловила отгоре, и беше облечен с тесни дънки, кожено яке, шал, лента за глава и прилепнали слънчеви очила.

Въпреки многократното пускане на записа Гърни не можеше да определи дали този дребен човек е мъж или жена. Но нещо друго ставаше все по-ясно с всяко гледане: той споменаваше само едно име, а в ръцете му имаше два букета.

Гърни повика Каръл Блиси от офиса й и пусна записа.

Тя зяпна от изненада.

– О, този! – Издърпа си стол и седна доста близо до него. – Пуснете го отново.

– Спомняте ли си... го? – попита той. – Или е била тя?

– Странно е, че ме питате. Спомням си, че точно това си помислих и аз. Гласът, движенията – не можах да определя дали са мъжки или женски.

– Какво имате предвид?

– По-скоро беше като... малък... елф. Точно така, елф... Това е най-близкото описание, което бих могла да дам.

Ехото от думите на Боло отекна в главата на Гърни – миньон.

– Насочихте човека към конкретен апартамент, нали?

– Да, към апартамента на Марджъри Стотълмейър.

– Знаете ли дали цветята са й били доставени?

– Да. Защото тя ми звънна по-късно. Имаше някакъв проблем с тях, но не си спомням какъв.

– Дали въпросната дама все още живее тук?

– О, да. Хората идват тук, за да останат. Напускат ни единствено когато си отидат и от живота.

Гърни се запита колко ли от тези „напуснали живота“ обитатели са намерили вечния си покой в „Уилоу рест“. Но сега имаше по-сложни въпроси за решаване.

– Колко добре познавате мисис Стотълмейър?

– Какво искате да знаете за нея?

– Добра ли е паметта й? Ще може ли да отговори на няколко въпроса?

Каръл Блиси изглеждаше заинтригувана.

– Марджъри е на деветдесет и три години, умът й сече като бръснач и много обича клюки.

– Идеално – каза Гърни, обръщайки се към нея. Парфюмът й беше много фин, със съвсем лек нюанс на роза. – Ще ми помогнете много, ако й позвъните и й кажете, че един детектив иска да й зададе няколко въпроса за човека, който й е доставил цветя миналия ноември, и ще й бъде много признателен, ако му отдели няколко минути от времето си.

– Мога да го направя – надигна се Каръл и докато минаваше покрай него към офиса, ръката й съвсем леко докосна гърба му.

Три минути по-късно се върна с телефона.

– Марджъри каза, че тъкмо се кани да си вземе вана, после е ред на дрямката й, после ще се приготвя за вечеря, но може да говори с вас по телефона веднага.

Гърни вдигна одобрително палец към Каръл и пое телефона.

– Здравейте, мисис Стотълмейър!

– Наричайте ме Марджъри. – Гласът й бе висок и остър. – Каръл ми каза, че се интересувате от онова особено малко създание, което ми донесе мистериозния букет. Защо?

– Може да не е важно, а може да се окаже много сериозно. Когато казахте „мистериозен букет“, какво...

– Убийство ли е станало? Така ли е?

– Марджъри, надявам се, че разбирате. На този етап трябва много да внимавам какво казвам.

– Значи наистина е убийство. О, божичко! Знаех си от самото начало.

– От самото начало?

– Тези хризантеми. Не бях поръчвала нищо. Нямаше и поздравителна картичка. А всеки, когото съм познавала и би могъл да ми изпрати цветя, е или мъртъв, или сенилен.

– Само един букет ли получихте?

– Какво имате предвид?

– Един или два букета получихте?

– Два ли? Защо, в името Божие, ще получавам два букета? И един си беше достатъчно нелеп. Колко мъртви обожатели имам според вас?

– Благодаря ви, Марджъри, бяхте ми изключително полезна. И още един въпрос. „Странното малко създание“, както се изразихте, което ви донесе цветята – мъж ли беше или жена?

– Срам ме е да кажа, но не знам. Това е проблемът, когато остаряваш. В света, в който съм израснала, имаше ясни разлики между мъжете и жените. Да живее различието! Vive la différence! Чували ли сте това? На френски е.

– Създанието попита ли ви нещо?

– За какво?

– Не знам. Каквото и да е.

– Никакви въпроси. Не че каза много. „Доставка за вас“. Нещо такова. Треперлив тих глас. Смешен нос.

– Смешен?

– Остър. Като клюн.

– Друго нещо странно, което да си спомняте?

– Не, това е. Заострена човка вместо нос.

– Колко висок беше?

– Най-много колкото мен. Може би два-три сантиметра по-ниско.

– А вие сте...?

– Сто петдесет и осем сантиметра. Сини очи. Моите, не неговите. Беше ги скрил зад слънчеви очила. А имайте предвид, че в онзи ден нямаше никакво слънце. Беше мрачно и сиво като козината на мишка. Но никой вече не носи слънчевите очила против слънце, нали? Те са модна вещ. Знаете ли? Модна вещ.

– Благодаря ви за отделеното време, Марджъри. Много ми помогнахте. Ще поддържаме връзка.

Гърни приключи разговора и подаде телефона обратно на Каръл.

Тя премигна.

– Сега си спомних какъв беше проблемът.

– Кой проблем?

– За който ми звънна Марджъри онзи ден. Попита ме дали доставчикът по случайност не е оставил поздравителната картичка при мен в офиса. Защото нямало такава с цветята. Но защо я попитахте дали букетите са били два?

– Ако се вгледате по-внимателно в записа – каза Гърни, – ще видите, че тези хризантеми са увити в два отделни букета. Били са доставени два букета, не един.

– Не разбирам. Какво означава това?

– Означава, че след като е посетило мисис Стотълмейър, „странното малко създание“ се е отбило на още едно място в комплекса.

– Или преди да я посети, защото тя каза, че е видяла само един букет.

– Готов съм да се обзаложа, че другият е бил подпрян временно някъде зад вратата й.

– Защо?

– Защото мисля, че нашето създание е дошло тук да убие Мери Спалтър и е донесло втория букет, за да има обяснение защо тропа на вратата й и да я накара да му отвори.

– Не разбирам. Защо просто да не донесе един букет и да ми каже, че доставката е за мисис Спалтър? Защо да намесва Марджъри Стотълмейър във всичко това? Не виждам никакъв смисъл.

– Мисля, че има. Ако съществува запис на доставка за Мери Спалтър, направена малко преди смъртта й, целият случай е щял да бъде огледан под лупа. Очевидно за убиеца е било важно смъртта на Мери да изглежда като нещастен случай. И се е получило. Подозирам, че не е била правена аутопсия.

Каръл зяпна от изненада.

– Значи... казвате... че наистина е имало убиец тук... в моя офис... и в дома на Марджъри... и...

Внезапно Каръл придоби излъчване на много уязвима, уплашена жена. И също толкова внезапно Гърни се стресна, че е направил точно това, което си бе казвал да не прави. Беше прибързал. Правеше предположения въз основа на предположения и погрешно ги приемаше за рационални заключения. Имаше и още един въпрос, който го тревожеше. Защо бе споделил теорията си за убийството на Мери Спалтър с тази жена? Защо се опитваше да я уплаши? За да наблюдава реакциите й? Или го направи само защото искаше някой да потвърди начина, по който той е свързал точките – сякаш това щеше да докаже, че е прав?

Ами ако бе свързал погрешните точки, ако бе създал неправилно цялата картина? Ако така наречените точки бяха всъщност случайни изолирани събития? В моменти като този винаги си спомняше – с безпокойство, че всеки човек на земята на определена географска ширина вижда едни и същи звезди. Но нямаше две култури, които да виждат едни и същи съзвездия. Той бе виждал доказателства за този феномен много пъти: събитията, които виждаме, зависят от историите, в които искаме да повярваме.

Глава 23 Щрак!

Неспокоен и разсеян, Гърни отби в първия подходящ хранителен магазин с паркинг, който намери, след като тръгна от „Емерлинг Оукс“.

Купи си голяма чаша силно кафе и две енергийни блокчета, за да компенсира пропуснатия обяд, и се върна в колата. Изяде едно от блокчетата – оказа се, че е твърдо, безвкусно и лепкаво. Метна другото в жабката за някакъв момент на отчаян глад и отпи няколко глътки от хладкото кафе.

После се захвана за работа.

Преди да напусне офиса на Каръл Блиси, беше свалил записите с доставчика на цветя и сега изпрати една част от тях на мобилния телефон на Боло със съобщението: Малкият човек с цветята напомня ли ти на някого?

Изпрати същия материал до Хардуик с друго съобщение: Човекът с цветята, може да е интересуващият ни субект по случая на Спалтър – възможна връзка между смъртта на Мери и убийството на Карл. Ще има още.

Изгледа частта от записа на паркинга още веднъж – мнението му за знака на цветарската фирма на минивана се потвърди; не беше изрисуван върху колата, а беше просто магнитна табела, която можеше да се сваля.

Освен това имаше само една реклама и тя беше от страната на шофьора, а не от другата, което бе странен избор, защото обикновено вратата от страната на пасажера се вижда по-често. Изборът бе съвсем логичен обаче, ако шофьорът е искал да я сваля бързо, без да му се налага да спира.

На знака нямаше изписан телефонен номер. Потърси в интернет „Цветята на Флорънс“ и намери няколко фирми с това име, но нито една не бе в радиус от петдесет километра около „Емерлинг Оукс“. И двата факта не го изненадаха.

Довърши кафето, вече направо ледено, и се запъти към Уолнът Кросинг. Чувстваше се едновременно въодушевен и разочарован от двете най-големи странности в този случай: първо, уличният стълб, който пречеше на изстрела и правеше предполагаемата позиция на стрелеца невъзможна, и второ, сравнително лесният обект на убийството, съчетан с прекалено, направо излишно сложния начин, по който бе извършено.

Карл бе убит така, както Осуалд бе застрелял Кенеди. Не както съпругите убиват съпрузите си. Не и както мафиотите се разправят с конкуренцията. На Гърни му се струваше, че въпросната цел – смъртта на Карл, е можела да бъде постигната по дузина много по-лесни начини; начини, за които нямаше да е нужно толкова сложно планиране, координиране и точност на снайперист за изстрел, направен със заглушител от сграда, пълна със скитници, към погребална церемония на петстотин метра разстояние през реката. Ако се приеме, че изстрелът наистина е дошъл от тази сграда, разбира се. От прозорец с чиста видимост по права линия към слепоочието на Карл Спалтър. А и защо първо да убива майка му? Най-очевидната причина, като се имат предвид следващите събития, е докарването на Карл на гробището. Но ако убиецът е имал съвсем друга цел?

Докато мислеше по тези преплетени въпроси, Гърни буквално не усети едночасовия път до дома си. Потънал във възможните обяснения и връзки между отделните събития, той почти не забелязваше откъде минава и къде се намира, докато пътят не свърши в очертанията на неговия имот, и точно тогава телефонът му не изпиука – беше получил съобщение. Звукът го откъсна от мислите и го върна отново в действителността. Продължи през наклоненото пасбище към къщата и едва когато спря, провери съобщението. Беше отговорът от Боло – и то точно този, на който се бе надявал. „Да, да. Същите цайси. Смешен нос. Пикаещият мъж“.

Колкото и да беше спорен свидетелят – Хардуик със сигурност щеше да изтъкне това отново, – потвърждението, че странният малък образ присъства и в двете събития, даде на Гърни първата стабилна опора в този случай. Не беше повече от лекото „щрак“ при напасването на първите две парченца от гигантски пъзел с петстотин части, но все пак чувството беше хубаво.

Напасването си бе напасване. А първото „щрак“ винаги бе много специално.

Глава 24 Всички проблеми на света

Гърни влезе в кухнята и видя найлонова пазарска торба, пълна с ъгловати обекти, и бележка от Мадлин на бюфета.

Утре се очаква времето да е хубаво. Взех някои неща от железарията, за да започнем строежа на къщичката за кокошките. Става ли? Графикът ми днес се смени, така че се прибрах само за малко и сега се връщам отново на работа. Ще си дойда към седем. Не ме чакай и вечеряй. Има храна в хладилника. Обичам те, М.

Погледна в торбата и видя метална рулетка, голямо руло жълто найлоново въже, две брезентови дърводелски престилки, жълт тефтер, два чифта работни ръкавици, два нивелира и няколко метални колчета за маркиране на ъглите.

Всеки път, когато Мадлин предприемаше конкретна стъпка към проект, изискващ и неговото участие, първата му реакция бе абсолютно отхвърляне. Но заради скорошния им разговор за неговото абсолютно фокусиране върху кръвта и хаоса – или може би заради интимността, която бяха споделили след спора, – сега се опита да погледне на кокошарника по-позитивно.

Може би един душ щеше да го вкара в подходящото настроение.

Половин час по-късно се върна в кухнята – освежен, гладен и много по-благоразположен към нетърпението на Мадлин да започне строежа на кокошарника. Всъщност се чувстваше достатъчно възстановен, за да предприеме първата стъпка.

Взе нещата от железарията и чука от килера и отиде в двора. Огледа мястото, където Мадлин бе посочила, че иска да бъде издигната къщичката и да бъде поставена оградата – между аспарагусите и голямото ябълково дърво; там Хорас и малкият му харем от кокошки щяха да се виждат от масата за закуска. Хорас щеше да си кукурига щастливо и да маркира територията си.

Гърни отиде в аспарагусовата градинка – повдигната леха, затворена от всички страни с десетсантиметрова оградка, и постави покупките на Мадлин на тревата до нея. Извади жълтия тефтер и молива и начерта лехата, двора и ябълковото дърво.

После нарисува приблизителните размери на кокошарника и оградата. Докато вадеше рулетката, за да измери по-точно разстоянията, чу телефонът в къщата да звъни. Остави тефтера и молива в двора и влезе вътре, в кабинета. Беше Хардуик.

– И кой е този шибан дребосък?

– Добър въпрос. Мога да ти кажа само, че той – казаха ми, че е той – е бил в комплекса за възрастни на Мери Спалтър в деня, когато тя е умряла, и в апартамента в Лонг Фолс, пет дни преди Карл Спалтър да бъде прострелян, и отново се е появил там в деня, когато са го простреляли.

– Дали Клемпър е трябвало да го знае?

– Еставио Болоко твърди, че му е казал, че го е видял и в двата случая. На Клемпър би трябвало да му светне червена лампичка от тази информация – или поне да го накара да се замисли за времето на смъртта на майката.

– Нямаме свидетел на този разговор между Болоко и Клемпър, нали?

– Не – освен ако Фреди, свидетелят от процеса, не е бил там. Но, както ти казах и преди, той е изчезнал.

Хардуик изпуфтя шумно.

– Без потвърждение този предполагаем разговор между Клемпър и Болоко е безполезен.

– Разпознаването на човека от охранителните записи в „Емерлинг Оукс“ от Болоко свързва смъртта на майката и на сина. Това със сигурност не е безполезно.

– Но само по себе си не доказва полицейска небрежност, а това го прави безполезно за нуждите на обжалването, което е нашата единствена цел, както не спирам да ти повтарям, а ти явно си глух за думите ми.

– А ти си глух за...

– Знам – глух съм за справедливостта, глух съм за вината и невинността. Това ли искаш да ми кажеш?

– Добре, Джак. Трябва да вървя. Ще продължа да те информирам за всички други безполезни неща, които открия. – Нямаше отговор. – Между другото, ще е интересно да провериш останалите хора, които са свидетелствали срещу Кей на процеса. Чудно ми е колко от тях все още могат да бъдат намерени.

Хардуик не каза нищо.

Гърни затвори телефона.

Погледна часовника и видя, че наближава шест, което му напомни, че е гладен. Отиде в кухнята и си направи омлет със сирене.

Яденето го успокои. Заличи голяма част от напрежението, породено от сблъсъка между него и Хардуик заради различния им подход към случая. Гърни бе заявил от самото начало, че щом търсят помощта му, ще я даде – но при определени условия. Този елемент от уговорката нямаше да се промени. По всичко личеше, че недоволството на Хардуик също щеше да остане непроменено.

Докато стоеше до мивката и миеше тигана, очите му натежаха и мисълта за едно бързо дремване му се стори много примамлива. Щеше просто да полегне за десетина минути, за да се възстанови, както правеше, когато поемаше двойни смени в дните в нюйоркската полиция. Подсуши ръцете си, отиде в спалнята, остави телефона на нощната масичка, събу обувките си, просна се на леглото и затвори очи.

Пробуди го звънът на телефона.

Веднага почувства, че дрямката му се е проточила много над предвидените десет минути. Всъщност часовникът до леглото показваше 19,32. Беше спал повече от час.

На екрана беше изписано „Кайл Гърни“.

– Ало!

– Здрасти, татко! Звучиш сънено. Не те събуждам, нали?

– Няма проблем. Как си? Какво става?

– Вкъщи съм си и гледам онова предаване за специални криминални случаи, „Криминален конфликт“. Интервюират един адвокат, който не спира да споменава името ти.

– Какво? Какъв адвокат?

– Някакъв тип на име Бинчър. Рекс, Лекс, нещо такова.

– По телевизията?

– По твоя любим канал РАМ ТВ. Излъчват го и на сайта си.

Гърни се намръщи. Дори да не бе имал онези ужасни проблеми с РАМ ТВ по време на разследването на „Добрия пастир“, мисълта, че някой говори за него по най-скапаната и най-боклукчава кабеларка в историята на новините, пак би била отблъскваща. А и какво бе намислил този Бинчър всъщност?

– Още ли върви това интервю?

– Да, излъчват го в момента. Мой приятел го гледал случайно и чул да споменават името Гърни. Звънна ми и аз превключих. Отиди на техния сайт и кликни на „Предаване на живо“.

Гърни стана от леглото, бързо отиде в кабинета си и последва указанията на Кайл, като същевременно разсъждаваше за играта, която играеше Бинчър, и си припомняше преживяванията, които бе имал със зловещия програмен директор на телевизията само преди няколко месеца.

На третия опит успя да уцели предаването. На екрана се виждаха двама мъже, които седяха на ъгловати столове един срещу друг от двете страни на ниска масичка, на която имаше кана с вода и две чаши. В основата на екрана с бели букви върху червена лента бе изписано КРИМИНАЛЕН КОНФЛИКТ. Под тях в синя лента минаваше безкрайна поредица от предизвикващи паника новини за всяко безредие, бедствие и конфликт в света: терористична ядрена заплаха, опасност от отровена риба в морето, спор между знаменитости, включващ сблъсък с поршета.

С няколко листа в ръка и с много сериозния вид на всички телевизионни журналисти по света мъжът отляво се бе привел към мъжа отдясно. Гърни включи интервюто по средата на изречението му:

– ... повдигане на сериозно обвинение срещу системата, Лекс, ако мога да използвам този термин.

Мъжът от другата страна на масата вече също се бе привел напред, но сега се приведе още повече. Усмихваше се, но изражението му приличаше по-скоро на неприятелско оголване на зъби. Гласът му беше остър, носов и силен.

– Брайън, през всичките си години като адвокат по наказателни дела никога не съм срещал по-забележителен пример за гнила полицейска работа. Абсолютно пренебрегване на справедливостта.

Брайън изглеждаше заинтересуван.

– Точно преди рекламите ти започна да изброяваш някои от проблемите, Лекс. Несъответствия на местопрестъплението, лъжесвидетелстване, липсващи доклади за разпити на свидетели...

– А сега можеш да добавиш и поне един липсващ свидетел. Току-що получих съобщение за това от член на моя разследващ екип. Плюс сексуална връзка с възможен заподозрян. Плюс гигантския пропуск да бъдат разгледани очевидните алтернативни сценарии за убийството – като опасните отношения на жертвата с организираната престъпност, конфликтите му с други членове на семейството, които биха имали много по-основателни мотиви да го убият, отколкото Кей Спалтър, или дори политическият елемент в покушението. Всъщност, Брайън, обмислям изискване на специално прокурорско разследване на това, което може да се окаже най-мащабното престъпно прикриване на корумпирано обвинение. За мен е невероятно, че възможността за намеса на организираната престъпност дори не е била разглеждана.

Журналистът доби изражение на ужасено смайване и размаха листовете в ръката си.

– Значи казваш, Лекс, че тази проблемна ситуация може да се окаже много по-голяма от това, което всички сме мислили?

– Меко казано, Брайън! Виждам как кариерите на някои важни хора изгарят и се превръщат в пепел! Всички от щатската полиция до кабинета на прокурора направо плачат да минат под ножа на закона! И аз не се боя да го използвам.

– Изглежда, че за кратко време сте успели да покриете доста сериозни и проблемни факти. Преди малко спомена, че сте наели прочутия детектив от нюйоркската полиция Дейв Гърни да работи с вас – същия детектив, който наскоро преобърна случая „Добрия пастир“ с главата надолу. Дейв Гърни ли е отговорен за новата информация?

– Ще го кажа така, Брайън. Ръководя силен екип. Поръчвам стрелбата и имам страхотни хора, които да стрелят. Гърни има най-високия резултат разкрити престъпления в историята на нюйоркската полиция. Той работи с идеалния партньор, Джак Хардуик – детектив, който бе принуден да напусне полицията, защото помогна на Гърни да разкрие истината за Добрия пастир. Нещата, които откриваме, са истински динамит – бомба след бомба. Нека ти кажа – с тяхна помощ смятам да изстрелям делото „Спалтър“ високо в небето.

– Лекс, току-що каза идеалното завършващо изречение. Време е да приключваме. Благодаря ти, че бе с нас тази вечер. Аз съм Брайън Борк от „Криминален конфликт“ – предаването, което ви осигурява място до ринга на най-експлозивните законови битки!

Зад Гърни се разнесе глас и го стресна.

– Какво гледаш?

Беше Мадлин, застанала на прага на кабинета.

– Изглеждаш мокра – каза той.

– Навън вали като из ведро. Не си ли забелязал?

– Бях потънал в това – той махна към компютъра.

Тя влезе в стаята и се намръщи към екрана.

– И какво каза за теб?

– Нищо хубаво.

– Звучеше като комплимент.

– Невинаги е добре да получаваш комплименти. Всичко зависи от източника, от който идват.

– Кой говореше?

– Агресивният адвокат, който Хардуик е уредил за Кей Спалтър.

– И какъв е проблемът?

– Не ми харесва да чувам името си като реклама по телевизията, особено от устата на его маниак, и то с този тон.

Мадлин изглеждаше притеснена.

– Смяташ ли, че с това интервю те е изложил на опасност?

Това, което си мислеше, но не каза на глас, за да не я разтревожи, бе, че играта винаги се променя значително и поема в опасна посока, когато убиецът разполага с твоето име, преди ти да си разбрал неговото. Сви рамене.

– Не обичам известността. Не ми харесва версиите по случая да се разтръбяват по медиите. Не обичам гигантските преувеличения. И особено не си падам по устати адвокати, който си правят реклама.

Имаше още нещо, което бе повод за реакцията му, но не го спомена: скритото чувство на вълнение. Въпреки че отрицателните му коментари бяха верни, трябваше да признае, пък дори и само на себе си, че едно такова самонасочващо се оръдие като Бинчър притежава силата да разтърси нещата и да предизвика реакция от заинтересуваните страни.

– Сигурен ли си, че само това те безпокои?

– Не е ли достатъчно?

Тя го изгледа продължително и притеснено. Погледът й казваше: Всъщност не отговори на въпроса ми.

Гърни бе решил да изчака до сутринта, преди да се обади на Хардуик по повод драматичната изява на Бинчър по телевизията.

В 8,30 на следващия ден реши да почака още малко – докато изпие кафето си. Мадлин вече беше в кухнята. Гърни си взе чашата и се настани срещу нея на масата. В мига, в който седна, стационарният телефон звънна. Той се надигна отново и отиде в кабинета, за да вдигне.

– Гърни на телефона. – Така се идентифицираше някога в полицията. Мислеше, че се е отървал от този навик, но явно не беше.

Пресипналият нисък, почти сънлив глас от другия край на линията не му бе познат.

– Здравейте, господин Гърни. Казвам се Адонис Ангелидис. – Млъкна, сякаш очакваше някаква реакция на разпознаване. Когато такава не последва, продължи. – Разбрах, че работите с човек на име Бинчър. Вярно ли е?

Сега вече привлече пълното внимание на Гърни, който си спомни какво му бе казала Кей Спалтър за мъжа, известен като Дони Ейнджъл.

– Защо питате?

– Защо питам ли? Заради това, което каза по телевизията. Бинчър спомена много въодушевено името ви. Знаете за това, нали?

– Да.

– Добре. Вие сте следовател, прав ли съм?

– Да.

– И сте прочут?

– Няма как да знам.

– Много забавно. „Няма как да знам.“ Харесва ми. Вие сте скромен човек.

– Какво искате, господин Ангелидис?

– Не искам нищо. Смятам, че мога да ви помогна с информация за нещата, които вие искате да знаете.

– Какви неща?

– Трябва да го обсъдим лично, очи в очи. Мога да ви спестя много проблеми.

– Какви проблеми?

– Всичките проблеми на света. И време. Мога да ви спестя време. Много време. Времето е ценно. Разполагаме с толкова, колкото ни е писано. Разбирате ли ме?

– Добре, господин Ангелидис. Трябва да знам за какво става дума?

– За какво ли? За вашия голям случай. Когато слушах онзи Бинчър по телевизията, си казах: „Това са пълни простотии, няма си и представа за какво говори“. Някои от глупостите, които каза, ще ви изгубят излишно времето, направо ще ви объркат. Така че искам да ви направя услуга, ще ви го кажа директно.

– Какво ще ми кажете директно?

– Кой уби Карл Спалтър. Искате да знаете, нали?

Глава 25 Дебелия Гас

Гърни се обади на Хардуик, както бе планирал, като пропусна всички обиди относно стила на Бинчър. Все пак щеше да се срещна с Дони Ейнджъл в два часа следобед в някакъв ресторант в Лонг Фолс – среща, която би могла да промени всичко – и това очевидно бе следствие от представлението на Бинчър.

След като изслуша обобщението на Гърни за разговора с Ейнджъл, Хардуик го попита не особено ентусиазирано дали иска подкрепление, или да му сложат микрофон, но Гърни отклони и двете.

– Той ще предположи, че съм си осигурил подкрепление, а предположението е също толкова добро, колкото и реалността. А за микрофона – и това ще е предвидил и със сигурност ще е взел мерки.

– Имаш ли идея каква игра играе?

– Стори ми се, че е притеснен от посоката, в която мисли, че сме поели, и иска да ни отклони от нея.

Хардуик се прокашля.

– Очевидното притеснение вероятно се отнася до теорията на Лекс, че Карл може да е бил гръмнат от някой, свързан с мафията.

– Като стана дума за това, неговият агресивен подход към случая ми се струва много по-различен от твоя съвет – „концентрация, концентрация и пак концентрация“.

– Майната ти, Шерлок. Нарочно се правиш, че не схващаш какво ти казвам. Идеята е, че той изнесе пред публиката сценарии, които Клемпър е трябвало да проучи, а не го е направил. Всичко, което Лекс каза, води към внушението, че е имало непочтено, некомпетентно и предубедено разследване. Това е. Това е целта на обжалването ни. Не казва, че трябва да започнеш да ровиш в цялата тази гадост, която е споменал, а само, че Клемпър не го е направил.

– Добре, Джак. Нова тема. Твоята приятелка в Бюрото – Ести Морено. Може ли да получи достъп до доклада от аутопсията на Мери Спалтър?

Хардуик се поколеба.

– Какво очакваш да откриеш?

– Предполагам, че причината за смъртта ще съответства на случайно падане, но се обзалагам, че състоянието на костта и тъканните наранявания ще отговарят и на травма, каквато би се получила, ако жертвата е била хваната за косата и главата й е блъсната в ръба на ваната.

– Което не доказва, че е било нещо друго освен тежко падане. И какво тогава?

– Тогава просто ще продължа да следвам нишката.

След като приключи разговора, Гърни погледна колко е часът и видя, че има три свободни часа, преди да тръгне за Лонг Фолс. Имаше чувството, че трябва да предприеме някакви действия по кокошия проект, затова си обу гумени градински ботуши и излезе през страничната врата в двора, където бе започнал да взема мерки предишния ден.

Изненада се, когато намери Мадлин там, с рулетката в ръка. Беше закачила единия й край над ниската преградка на аспарагусовата леха и бавно вървеше назад към ябълковото дърво. Когато почти стигна дотам, закаченият край се отскубна и лентата се плъзна по земята, докато накрая се върна в кутийката в ръката й.

– По дяволите! – възкликна тя. – За трети път се случва.

Гърни приближи, вдигна края на рулетката и го издърпа обратно до стената на лехата.

– Тук ли я искаш? – попита той.

Мадлин кимна с облекчение.

– Благодаря!

През следващия час и половина той й помогна при вземането на мерки за кокошарника и заграждението, заби колчетата в ъглите, очерта диагоналите и само веднъж по време на цялата работа оспори едно от решенията на Мадлин – когато тя постави очертанията на оградата така, че големият храст форсития се озова вътре, а не извън нея. Според него беше грешка храстът да заема толкова голяма част от заграденото пространство. Но тя каза, че на кокошките ще им хареса да имат храст в „дома“ си, защото макар да обичали да са навън, обичали и уюта и сянката. Така се чувствали по-защитени.

Докато му обясняваше, Гърни разбра колко важно бе всичко това за нея. Завидя й леко заради забележителната способност да се фокусира и да се посвещава изцяло на задачата и на обекта, които са пред нея. Толкова много и различни неща бяха важни за Мадлин. Хрумна му глупавата мисъл, че истинският смисъл на живота е в това, че нещата имат смисъл – много от нещата. Имаше нещо почти сюрреалистично в тази мисъл – усещане, което се подхранваше от странното време. Беше определено хладно за август, във въздуха се носеше есенна мъгла, а от влажната трева се надигаше мирис на пръст. В този кратък миг случващото се му заприлича повече на част от размиващ се сън, отколкото на осъзната реалност от всекидневния живот.

„Егейска одисея“, ресторантът, където щеше да се срещне с Адонис Ангелидис, известен и като Дони Ейнджъл, се намираше на Акстън авеню, на по-малко от три пресечки от сградата с апартаменти, върху която бе съсредоточено разследването. Двучасовото пътуване от Уолнът Кросинг мина безметежно. Паркирането, както и при предишното му посещение, също не беше проблем. Гърни си намери място на около петнайсет метра от вратата на ресторанта. Беше навреме: два часа следобед.

Вътре бе спокойно и почти празно. Само една от близо двайсетте маси бе заета – от самотен възрастен мъж, четящ гръцки вестник. Интериорът на ресторанта бе в типичните за Гърция цветове – синьо и бяло. Стените бяха украсени с цветни керамични плочки. Във въздуха се носеше аромат на риган, печено агнешко и силно кафе.

Млад сервитьор с тъмни очи доближи Гърни.

– Мога ли да ви помогна?

– Казвам се Дейв Гърни. Имам среща с господин Ангелидис.

– Разбира се. Заповядайте.

Поведе го към по-уединено място в задната част на помещението. После отстъпи назад и направи подканващ жест към сепаре, в което можеха да се настанят поне шестима, но в момента там имаше само един човек – набит мъж с голяма глава и гъста сива коса.

Носът му беше сплескан и крив като на боксьор. Здравите му рамене подсказваха, че някога е бил много як и силен – може би и все още бе такъв. Изражението на лицето му бе белязано от дълбоки бръчки на огорчение и недоверие. Държеше дебела пачка банкноти и ги броеше, като ги поставяше на стройна купчинка на масата. На китката му имаше златен „Ролекс“.

Вдигна глава. Устните му се разтвориха в усмивка, но подозрението не изчезна от погледа му.

– Благодаря ви, че дойдохте. Аз съм Адонис Ангелидис. – Гласът беше дрезгав и нисък, сякаш по гласните му струни имаше мазоли от непрекъснато викане. – Простете, че не ставам да ви посрещна, господин Гърни. Гърбът ми... не е добре. Моля, седнете.

Въпреки дрезгавостта на гласа начинът, по който произнасяше думите, бе изключително прецизен, сякаш избираше предварително всяка сричка.

Гърни седна точно срещу него. На масата имаше няколко чинии с храна.

– Кухнята е затворена, но ги помолих да направят няколко специални ястия за вас, за да си изберете. Всичко е много хубаво. Познавате ли гръцката кухня?

– Мусака, сувлаки, баклава. Само толкова.

– Ааа... Добре. Нека ви обясня.

Остави купчината банкноти на масата и започна да посочва и описва подробно съдържанието на всяка чиния – спанакопита (баница със спанак и праз), салата мелицано (с патладжани), каламария тиганита (калмари на тиган), арни яхни (агнешко варено), гаритес ме фета (печени скариди със сирене). Имаше и малка купа с маслини, кошница с препечени филийки хляб и голяма купа със свежи пурпурни смокини.

– Вземете си каквото ви хареса или опитайте от всичко. Много е вкусно.

– Благодаря ви. Ще си взема смокиня.

Гърни взе една и отхапа от нея. Ангелидис го наблюдаваше с интерес. Гърни кимна одобрително.

– Прав сте. Много е вкусна.

– Разбира се. Не бързайте. Отпуснете се. Ще говорим, когато сте готов.

– Можем да говорим и сега.

– Добре. Трябва да ви попитам нещо. Разказвали са ми за вас. Вие сте експерт по убийствата. Вярно ли е? Разбира се, имам предвид, разследването на убийства, не извършването им – усмихна се отново гъркът. Очите му продължиха да наблюдават внимателно. – С това ли се занимавате?

– Да.

– Добре. Нямате връзка с Отдела за борба с организираната престъпност и други подобни, нали?

– Моята цел са убийствата. И се опитвам да не позволявам други проблеми да застават на пътя ми.

– Добре. Много добре. Може би тръгваме от една и съща позиция. И имаме основа за разбирателство. Как мислите, господин Гърни?

– Надявам се.

– Така... Значи искате да знаете за Карл?

– Да.

– Познавате ли гръцките трагедии?

– Моля?

– Софокъл. Запознат ли сте с творчеството на Софокъл?

– В известна степен. Само това, което си спомням от колежа.

Ангелидис се приведе напред, поставяйки здравите си ръце на масата.

– Гръцките трагедии имат простичка идея. Една велика истина: силата на човека е и негова слабост. Направо гениално. Съгласен ли сте?

– Виждам голяма доза истина в това.

– Добре. Защото тази истина уби Карл – кимна Ангелидис и млъкна, без да откъсва поглед от очите на Гърни. – Чудите се за какво, по дяволите, говоря, нали?

Гърни не каза нищо, само отхапа втора хапка от смокинята, отвръщайки на погледа на Ангелидис. Чакаше.

– Нещо простичко. Нещо трагично. Великата сила на Карл беше бързината, с която умът му стигаше до заключения, и желанието му за действие. Разбирате ли какво казвам? Действаше много бързо и без никакъв страх. Велика сила. Човек като него може да постигне много неща, велики неща. Но тази сила бе и неговата слабост. Защо? Защото великата му сила не бе съчетана с търпение. Тя трябваше да премахва незабавно всяко препятствие. Разбирате ли?

– Карл е искал нещо. Някой е препречил пътя му. Какво стана тогава?

– Той, разбира се, реши да унищожи препятствието. Това бе неговият начин.

– Какво направи?

– Чух, че иска да сключи договор с определен индивид, за да премахне пречката по пътя си. Казах му, че трябва да изчака, да предприеме малки стъпки, една след друга. Попитах го дали мога да направя нещо за него. Попитах го така, както баща се грижи за сина си. Той ми каза – не, проблемът бил извън... моята сфера на занимания... и не бива да се замесвам.

– Казвате ми, че Карл е искал някой да бъде убит, но не от вас?

– Според слуховете е отишъл при човек, който се занимава с подобни сделки.

– Този човек има ли си име?

– Гас Гурикос.

– Професия?

– Мениджър. Агент на таланти. Разбирате ли? Казвате на Дебелия Гас какво искате, споразумявате се за цената, давате му информацията, от която се нуждае, и той поема нататък. Повече нямате грижи. Той организира всичко, наема най-подходящия талант – не е нужно да знаете нищо. По-добре е така. Знам много забавни истории за Дебелия Гас. Някой ден ще ви разкажа.

Гърни бе чувал достатъчно „забавни“ истории за мафиоти, че да му стигнат за цял живот.

– Значи Карл Спалтър е платил на Дебелия Гас да наеме подходящ талант, за да премахне човек, който му е пречил?

– Такива са слуховете.

– Много интересно, господин Ангелидис. Как свършва тази история?

– Карл беше прекалено бърз. А Дебелия Гас не беше достатъчно бърз.

– Което означава...?

– Че е възможно да се е случило само едно. Този, когото Карл е искал толкова припряно да премахне от пътя си, е разбрал за договора преди това – преди Гас да предаде поръчката на стрелеца. И е предприел действия първи. Превантивен удар, нали? Отървал се е от Карл, преди Карл да се отърве от него.

– Какво казва вашият приятел Гас по въпроса?

– Гас не казва нищо. Не може. Гас също бе убит – в петъка, когато простреляха Карл.

Това си беше голяма новина.

– Казвате, че мишената е открила, че Карл е наел Гас да уреди удара, но преди Гас да го направи, потенциалната жертва се е обърнала и е ударила и двамата?

– Бинго. Превантивен удар.

Гърни кимна бавно. Определено беше възможно. Отхапа пак от смокинята.

Ангелидис продължи с известно въодушевление.

– Това прави работата ви сравнително лесна. Просто намерете кого е искал да отстрани Карл и ще откриете човека, който се е обърнал и го е гръмнал.

– Имате ли представа кой може да е бил?

– Не. И е важно да го разберете. Затова ме чуйте добре. Това, което се случи с Карл, няма нищо общо с мен. Няма нищо общо със сферата на моите бизнес интереси.

– Откъде знаете?

– Познавах Карл много добре. Ако беше нещо, с което можех да се справя, той щеше да дойде при мен. А вместо това отиде при Дебелия Гас. Значи е било нещо лично, нещо, което няма нищо общо с мен и нищо общо с бизнеса.

– Дебелия Гас не работи ли за вас?

– Той не работи за никого. Дебелия Гас беше независим. Осигуряваше услуги за различни клиенти. По-добре му беше така.

– Значи нямате никаква идея...

– Никаква идея – потвърди Ангелидис и изгледа Гърни продължително, право в очите. – Ако знаех, щях да ви кажа.

– Защо?

– Човекът, който простреля Карл, ме прецака много. Не обичам, когато ме прецакват. Това ме кара да искам да ги прецакам и аз. Разбирате ли?

Гърни се усмихна.

– Око за око, зъб за зъб, така ли?

Изражението на Ангелидис се вкамени.

– Какво, по дяволите, трябва да означава това?

Въпросът и промяната в настроението му изненада Гърни.

– Цитат от Библията – за постигане на справедливост с еднакво...

– Знам шибания цитат. Но защо го казахте?

– Попитахте ме дали разбирам желанието ви да отмъстите на този, който е убил Карл и Гас.

Гъркът явно обмисли думите му.

– Не знаете нищо за убийството на Гас, нали?

– Не. Защо?

Ангелидис мълча няколко секунди, наблюдавайки Гърни напрегнато.

– Много шибана работа, ненормална работа. Нищичко ли не сте чули?

– Нищо. Не знаех, че този човек е съществувал, не знаех, че е мъртъв.

Събеседникът му кимна бавно.

– Добре. Ще ви кажа, защото може и да е от полза. Беше петък вечер, време за редовната игра на покер, която Гас винаги организираше у дома си. Същата вечер, когато Карл беше прострелян, момчетата отишли до Гас както обикновено, но никой не отворил. Звънели, тропали, блъскали. Никой не дошъл. Това не се било случвало никога. Помислили, че Гас може би е в тоалетната. Изчакали. Звънели, тропали – няма Гас.

Пробвали вратата. Не била заключена. Влезли. Намерили Гас. – Ангелидис млъкна и се намръщи, сякаш бе вкусил нещо неприятно. – Не ми е приятно да говоря за това. Ненормална работа е, знаете ли? Мисля, че бизнесът трябва да е рационален. Без разни смахнати лайна като това. – Поклати глава и ненужно намести някои от чиниите на масата. – Гас седял по бельо пред телевизора. На масичката за кафе имало бутилка хубава рецина¹, наполовина пълна чаша с вино, малко хляб, тарама салата². Хубав обяд. Но...

– Но бил мъртъв? – намеси се Гърни.

– Мъртъв? О, да, много мъртъв. Мъртъв с десетсантиметрови пирони, забити във всяко око, всяко ухо – стигащи право в шибания му мозък, и пети – в шибаното му гърло. Пет шибани пирона. – Млъкна, изучавайки лицето на Гърни. – Какво мислите?

– Чудя се защо това не е влязло в новините?

– Отделът за борба с организираната престъпност. – Ангелидис гледаше така, сякаш му се искаше да се изплюе. – ОБОП се отнесе с него като с торба лайна. Нямаше некролог, нямаше погребение, нямаше нищо. Запазиха всички подробности за себе си. Можете ли да повярвате? Знаете ли защо запазиха всичко в тайна?

Това всъщност не беше въпрос, затова Гърни не отговори.

Ангелидис шумно засмука въздух между зъбите си, преди да продължи.

– Запазиха го, защото така имат чувството, че знаят нещо. Сякаш владеят познанието за някаква шибана тайна, която никой друг не знае. Кара ги да чувстват, че притежават сила. Че имат класифицирана информация. Знаете ли какво имат? Лайна вместо мозък и клечки за зъби вместо пишки. – Погледна към големия си златен „Ролекс“ и се усмихна. – Добре... Става късно. Надявам се, че това ще ви помогне.

– Много интересна информация. Имам само един въпрос.

– Давайте – каза Ангелидис, поглеждайки отново часовника си.

– Какви бяха отношенията ви с Карл?

– Чудесни. Беше ми като син.

– Някакви проблеми?

– Никакви.

– Не се ли притеснявахте от тази история с „изметта на земята“?

– Да се притеснявам ли? Защо?

– В интервютата си той постоянно е наричал хората от вашия бизнес свят „изметта на земята“. Говорел е и много други неприятни неща. Как се чувствахте?

– Смятах, че е доста умно. Добър начин да бъдеш избран – кимна Ангелидис и посочи към купата с маслини. – Много са добри. Братовчед ми от Миконос ми ги изпраща специално. Вземете за жена си.

¹ Смолисто бяло вино, което произхожда от Гърция. – б. пр.

² Разбит хайвер със зехтин, чесън и лимонов сок. – б. пр.

Глава 26 Никакъв шах

Когато Гърни стигна до края на планинския път, който водеше до неговия имот, с изненада видя голям черен джип, паркиран до плевнята. До пощенската кутия свали прозореца от своята страна и откри, че Мадлин вече е взела пощата. После подкара бавно до лъскавия ескалейд и спря пред него. Вратата му беше отворена. Мъжът, който излезе, беше с физика на ръгбист. Освен това имаше обръсната глава, враждебни кръвнишки очи и озъбена в нещо подобно на усмивка уста.

– Господин Гърни?

Дейв отвърна на празната усмивка.

– Какво мога да направя за вас?

– Казвам се Мик Клемпър. Това говори ли ви нещо?

– Следователят по делото „Спалтър“?

– Точно така.

Мъжът извади портфейла си и го разтвори на картата от Бюрото за криминални разследвания. По-младата му версия от снимката на ламинираната карта приличаше на бияч от ирландската мафия.

– Какво правите тук?

Клемпър премигна и усмивката изчезна от лицето му, както и официалният тон.

– Трябва да поговорим, човече, преди това, в което си въвлечен, да излезе извън контрол.

– Това, в което съм въвлечен?

– Тая простотия с Бинчър. Знаеш ли за него?

– Какво да знам за него?

– Каква отрепка е?

Гърни се замисли за миг.

– Сам ли реши да дойдеш тук, или някой те изпрати?

– Опитвам се да ти направя услуга. Може ли да поговорим?

– Разбира се. Говори.

– Искам да кажа – приятелски. Като хора стоящи от една и съща страна на улицата.

Очите на мъжа излъчваха опасност. Но любопитството на Гърни надделя над подозрението. Изключи двигателя и излезе от колата.

– Е, какво искаш да ми кажеш?

– Този евреин, адвокатът, за когото работиш... е направил кариера от клеветенето на полицаи. Знаеше ли го?

От Клемпър се разнасяше миризма на ментови бонбони, която обаче не можеше да прикрие киселия мирис на алкохол, прокрадващ се отдолу.

– Не работя за никого.

– Бинчър каза друго по телевизията.

– Не нося отговорност за нещата, които той говори.

– Значи еврейската отрепка лъже?

Гърни се усмихна, но същевременно промени позицията на краката си, за да бъде по-стабилен, ако се наложи да се защитава физически.

– Какво ще кажеш да се върнем обратно на същата страна на улицата?

– Какво?

– Каза, че искаш приятелски разговор.

– Съвсем приятелски ти обяснявам, че Лекс Бинчър изкарва мангизи, като се хваща за разни изпуснати фрази по телефона и мазните му клиенти продължават да обикалят по улиците. Виждал ли си шибаната му къща в Купърстаун? Най-голямата къща на езерото и всеки цент за нея е изкаран от дилърите, които измъква от затвора заради дребни технически пропуски на ченгетата. Наясно ли си с тези лайна?

– Не ми пука за Бинчър. Интересувам се единствено от убийството на Спалтър.

– Добре, нека поговорим за това. Кей Спалтър уби съпруга си. Застреля го в шибаната глава. Беше съдена, призната за виновна и пратена в затвора. Кей Спалтър е лъжлива уличница, убийца, която заслужено си излежава годинките. Само че твоят слизест малък еврейски приятел Бинчър се опитва да я измъкне по процедурни...

Гърни го прекъсна.

– Клемпър, направи ми услуга. Не се интересувам от еврейските ти проблеми. Ако искаш да говорим за случая „Спалтър“, говори.

На лицето на мъжа се изписа гримаса на омраза и за миг Гърни помисли, че сблъсъкът им ще стане брутално директен.

Сви дясната си длан в юмрук, държейки ръката си скрита от погледа на Клемпър, и пристъпи от крак на крак за по-добро равновесие. Но ченгето само се усмихна с празната си усмивка и поклати глава.

– Добре. Ето какво ще ти кажа. Няма начин тя да се измъкне заради някаква шибана процедура. С твоя опит би трябвало да си наясно с това. Защо, по дяволите, се занимаваш с тази простотия? Какво искаш да постигнеш?

Гърни сви рамене и попита небрежно:

– Забеляза ли проблема с уличната лампа?

– За какво говориш?

– Стълбът на уличната лампа, заради който е невъзможно от този апартамент да се направи чист изстрел към гробищния парцел.

Ако Клемпър бе възнамерявал да се преструва на неосведомен, забавянето му го издаде.

– Не е било невъзможно. Направен е.

– Как?

– Лесно – ако жертвата не е била на мястото, на което свидетелите казват, че е била, и ако с оръжието не е стреляно от мястото, където е намерено.

– Искаш да кажеш, ако Карл е бил поне на три метра встрани от мястото, където са го видели всички, и ако стрелецът е стоял на стълба?

– Възможно е.

– Какво е станало със стълбата?

– Може да се е качила на стол.

– За изстрел от 500 метра? С двукилограмов триножник, висящ от пушката?

– Откъде, по дяволите, да знам? Факт е, че Кей Спалтър е била в сградата – в онзи апартамент. Имаме свидетел. Имаме следи в прахта от обувки с нейния размер на мястото. Имаме следи от барут в апартамента. – Млъкна и погледна подозрително Гърни. – Кой ти е казал, че там е имало двукилограмов триножник?

– Няма значение. Важното е, че има несъответствия в сценария ти за стрелбата. Затова ли се отърва от записа от магазина за електроника?

И отново колебанието на Клемпър бе със секунда по-дълго от нормалното.

– Какъв запис?

Гърни пренебрегна въпроса му.

– Намирането дори на едно доказателство, което не пасва на твоята теория, означава, че тя е погрешна. Отърваването от доказателство обаче създава по-голям проблем – като този, с който се бориш сега. Какво имаше на записа?

Клемпър не отговори. Бе стиснал зъби и мускулите на челюстта му се бяха свили.

Гърни продължи.

– Позволи ми да направя едно предположение. На записа се вижда Карл, застанал на място, при което един изстрел от апартамента не би бил възможен. Прав ли съм?

Клемпър не каза нищо.

– И още една малка спънка. Стрелецът е бил видян да проучва сградата три дни преди смъртта на Мери Спалтър.

Клемпър премигна, но не проговори.

Гърни продължи.

– Лицето, което твоят свидетел на процеса е посочил като Кей Спалтър, според втори очевидец всъщност е било мъж. И същият този мъж е бил заснет на камера близо до дома на Мери Спалтър няколко часа преди тя да почине.

– Откъде ти хрумват всички тези глупости?

Този път Гърни не обърна внимание на въпроса му.

– Струва ми се, че стрелецът е бил професионалист, нает за два удара, не за един. За майката и за сина. Какво ще кажеш, Мик?

На лицето на Клемпър се появи нервен тик. Той се обърна и бавно прекоси пустото пространство пред плевнята. Когато стигна до пощенската кутия до пътя, се загледа за известно време към езерото, после се обърна и се върна при Гърни.

Спря пред него.

– Ето какво ще ти кажа. Мисля, че това са пълни глупости. Един свидетел казва, че е била жена, друг – че е мъж. Случва се постоянно. Очевидците допускат грешки, противоречат си. И какво? Чудо голямо. Фреди разпозна кучката на очната ставка. Друг надрусан наркоман – не. Е, и? В онази дупка сигурно има скапани боклуци, които са помислили, че кучката е извънземно. И какво? Някой си мисли, че е видял същия човек на друго място. Може да е шибана измислица. Но да кажем, че е вярно. Замислял ли си се, че Кей, уличницата, е мразила свекърва си дори повече, отколкото е мразила съпруга си, когото е пречукала? Това не го знаеше, нали? Значи може би трябваше да пратим шибаната кучка в затвора за две, не за едно убийство.

Клемпър се бе развихрил така, че в ъгълчетата на устата му се появи разпенена слюнка.

Гърни заговори спокойно.

– Имам записа от камерите в „Емерлинг Оукс“, на който се вижда вероятният убиец на Мери Спалтър. Човекът определено не е Кей Спалтър. Друг човек, който видя записа, потвърди със сигурност, че същият индивид е бил в сградата на Акстън авеню по време на стрелбата срещу Карл.

– И какво от това? Дори да е бил професионалист, дори да е имал двоен договор, това не отървава кучката от въжето. Просто означава, че е наела друг да го извърши, а не го е направила лично. На спусъка не е бил нейният мазен пръст. Наела е убиец – както се е опитала да направи по-рано с Джими Флатс. – Клемпър внезапно се въодушеви от идеята. – Знаеш ли какво? Харесва ми новата ти теория, Гърни. Връзва се с опита на кучката да наеме Флатс да гръмне съпруга й, както и с опита да уговори гаджето си да го направи. Пристяга примката още по-здраво около врата й. – Погледна го победоносно и захилено. – Какво ще кажеш сега, а?

– Има значение кой е натиснал спусъка. Има значение дали очевидците са прави, или бъркат. Има значение дали показанията на процеса са верни или лъжливи. Има значение дали записът, който си погребал, потвърждава или отхвърля сценария на стрелбата.

– Това ли са важните неща? – Клемпър се изсекна шумно и запрати слузта от носа си на земята. – Очаквах повече от теб.

– Повече какво?

– Дойдох тук, защото открих, че си работил двайсет и пет години в „Убийства“ в Ню Йорк. Двайсет и пет години в града клоака. Реших, че човек, прекарал двайсет и пет години сред лайна и боклуци, изпълзяващи от всяка дупка, осъзнава реалността.

– И каква е тази реалност?

– Реалността, че когато си притиснат до стената, правилното е по-важно от правилата. Реалността, че сме във война, а не играем шибан шах. Белите фигури срещу черните отрепки. Когато врагът настъпва, спираш шибаняка с всички средства. Не отблъскваш куршума, като му четеш указания от някакъв скапан наръчник с правила.

– Да допуснем, че си сбъркал.

– Какво съм сбъркал?

– Да допуснем, че смъртта на Карл Спалтър няма нищо общо с жена му. Да допуснем, че брат му е поръчал да го гръмнат, за да получи контрола върху семейната компания. Или че мафията се е отървала от него, защото са решили, че все пак не го искат за губернатор. Или че дъщеря му го е направила, за да наследи парите му. Или че любовникът на жена му...

Клемпър избухна с пламнало от гняв лице.

– Това са пълни простотии. Кей Спалтър е зла, подла и престъпна курва. И ако има справедливост в този скапан свят, ще умре в затвора с размазан по пода мозък. Край на историята!

Малките капчици слюнка около устата му вече хвърчаха във въздуха.

Гърни кимна замислено.

– Може би си прав.

Това бе любимият му начин на действие – дружелюбна реакция на яростта, разум срещу безумието. Продължи спокойно.

– Кажи ми нещо. Пусна ли въобще метода на действие на стрелеца в програмата за насилствени престъпления на ФБР ¹?

Клемпър се втренчи в него и премигна няколко пъти, сякаш това щеше да му помогне да разбере по-добре въпроса.

– Защо, по дяволите, искаш да знаеш това?

Гърни сви рамене.

– Просто се чудех. Има някои отличителни елементи в подхода на стрелеца. Щеше да ми е интересно да видя дали в системата фигурира нещо подобно при някой друг случай.

– Ти си полудял. – Клемпър започна да отстъпва назад.

– Може би си прав. Но ако решиш да провериш това, погледни и за още един инцидент. Чувал ли си за гръцки гангстер на име Дебелия Гас Гурикос?

– Гурикос? – сега полицаят изглеждаше искрено объркан. – Какво общо има той?

– Карл помолил Гас да се погрижи за нещо. И по някаква странна случайност Гас е убит в същия ден, в който и Карл. Два дни след смъртта на майката на Карл. Така че може би говорим за троен удар.

Клемпър се намръщи, но не каза нищо.

– Ако бях на твое място, щях да проверя. Казаха ми, че от ОБОП са покрили случая на Гурикос, но ако има връзка с убийството на Спалтър, имаш право да знаеш детайлите.

Клемпър поклати глава с изражение, което показваше, че в момента би искал да бъде на всяко друго място на света, но не и тук. Обърна се рязко и се запъти към големия си джип, когато забеляза, че аутбекът на Гърни го блокира.

– Ще разкараш ли това нещо от пътя ми?

Не беше въпрос, а изръмжана заповед.

Гърни отмести колата си и Клемпър потегли, без да поглежда към него; когато завиваше по планинския път, за малко щеше да блъсне пощенската им кутия.

Едва тогава Гърни забеляза Мадлин в ъгъла на плевнята. Петелът и трите кокошки стояха спокойно и безшумно в тревата зад нея. Птиците бяха странно неподвижни, привели глави на една страна, сякаш в очакване на нещо, което все още не можеха да определят. Но знаеха, че идва.

¹ Violent Criminal Apprehension Program (ViCAP) – Програма за оценяване на криминалните случаи с повишено ниво на насилие, основна база данни в САЩ. – б. пр.

Глава 27 Отчаян мъж

След не особено спокойна вечеря, по време на която нито Гърни, нито Мадлин казаха кой знае какво, тя започна да мие чиниите – винаги настояваше, че това е нейна задача.

Гърни отиде и седна на столчето до мивката. Знаеше, че ако изчака достатъчно дълго, тя ще се реши да му каже каквото й е на ума. Когато измитите чинии бяха сложени на сушилката, Мадлин взе кърпа, за да ги избърше.

– Предполагам, че това беше следователят по делото „Спалтър“.

– Да. Мик Клемпър.

– Много гневен мъж.

Винаги когато казваше очевидни неща, той знаеше, че тя намеква за нещо не толкова явно. В този момент нямаше представа какво е то, но изпита нужда да даде някакво обяснение за разговора, който със сигурност беше дочула.

– Сигурно е бил тежък ден за него.

– Тежък?

Гърни уточни:

– След като обвиненията на Бинчър са плъзнали по интернет, със сигурност много хора са започнали да звънят на Клемпър за обяснения. Шефовете му от БКР, правният отдел на щатската полиция, кабинетът на областния прокурор, хората от „Вътрешни разследвания“ и от екипа на главния прокурор, да не споменаваме лешоядите от медиите.

Мадлин се намръщи с чиния в ръка.

– Трудно ми е да разбера.

– Просто е. След като е говорил с Кей Спалтър, Клемпър е решил, че тя е виновна. Въпросът е колко болно е било това решение.

– Болно ли?

– Искам да кажа, до каква степен е било свързано с факта, че Кей му е напомняла за неговата бивша жена? И колко закона е нарушил, за да е сигурен, че тя ще бъде осъдена?

Тя все още държеше чинията.

– Нямах това предвид. Говорех за гнева, който видях в плевнята, колко близо беше до ръба на...

– Убеден съм, че причината за всичко е страхът му. Страхът, че злата Кей ще бъде освободена, страхът, че теорията му за случая ще бъде разбита на пух и прах, страхът, че ще загуби работата си, страхът, че може да влезе в затвора. Страхът, че изчезва, че се разпада на парченца, че губи представата за себе си. Страхът, че става никой.

– Значи казваш, че е отчаян.

– Абсолютно отчаян.

– Отчаян. Разпадащ се.

– Да.

– Носеше ли оръжието си?

За момент въпросът го стресна.

– Не, разбира се, че не.

– Беше изправен лице в лице с бесен лунатик – отчаян, разпадащ се човек. Но, разбира се, не носеше пистолета си? – В очите й имаше болка. Болка и страх. – Сега разбираш ли защо искам да се видиш с Малкълм Кларет?

Той се канеше да каже нещо от сорта, че не е знаел за идването на Клемпър, че никога не му е харесвало да носи пистолет и че принципно не би го правил, освен ако не знае, че ще се изправи срещу някаква опасност – но осъзна, че тя говори за нещо по-дълбоко и по-голямо от този случай, а в момента нямаше желание да се захваща с тази по-сериозна тема.

След като бърса чинията разсеяно още минута-две, Мадлин излезе от кухнята и тръгна към горния етаж. След малко Гърни чу първите тонове от неприятната стържеща мелодия на челото.

Беше избегнал обсъждането на проблема, намекнат във въпроса й за Малкълм Кларет, но сега не можеше да избие образа на човека от главата си – прекалено умния му поглед, рядката коса на високото бледо чело, жестовете, пестеливи като думите му, бозавите панталони и широката жилетка, спокойствието и непретенциозните маниери.

Гърни осъзна, че си представя човека така, както го бе виждал преди години. Промени мислено образа като с компютърна програма за състаряване – по-дълбоки бръчки, по-малко коса, всички утежняващи ефекти от времето, отпускането на кожата и на плътта... Стана му неловко от резултата и прогони картината от съзнанието си.

Вместо това се замисли за Клемпър – за обсесивната му пагубна мания по Кей Спалтър, за убедеността му в това, че е виновна, и за готовността му да манипулира разследването, за да получи желания резултат възможно най-бързо.

Подходът му към случая бе притеснителен – не защото беше напълно противоположен на обичайната процедура, а защото не беше. Обвинението, което Клемпър бе отправил към Гърни, не беше чак толкова несправедливо или неоснователно. Представата, че добрият детектив винаги действа по принципите на чистата логика и е с отворено съзнание за обективни заключения, засягащи характера на престъплението и идентичността на извършителя, в най-добрия случай е само приятна фантазия. В реалния свят на престъпленията и наказанията – както и във всички човешки действия и постъпки – обективността е илюзия. Самото оцеляване изисква да стигаме до заключения по-бързо, направо с прескоци.

Решаващото действие винаги се основава на частични доказателства. Ловецът, който започне да изисква писмено потвърждение от зоолога, че еленът, който вижда пред себе си, наистина е елен, скоро ще издъхне от глад. Обитателят на джунглата, който реши да преброи всички ивици по кожата на тигъра, преди да хукне да бяга, ще бъде убит и изяден. Гените, които настояват за сигурност, не са от тези, които се предават на следващото поколение.

В реалния свят трябва да свързваме малкото точки, които имаме, и бързо да създаваме модел, който звучи поне донякъде логично. Системата не е съвършена. Както и самият живот. Опасността не идва от недостатъчното количество точки, а от подсъзнателните лични причини, заради които отдаваме предимство на едни точки пред други, и заради които искаме моделът да изглежда по определен начин. Възприятието ни за събитията се изкривява много повече от силата на нашите емоции, отколкото от несъвършенството на информацията, с която разполагаме.

В светлината на тези размишления ситуацията беше проста. Клемпър бе искал Кей да е виновна и следователно беше повярвал, че е. Точките, които не пасваха на модела му, бяха отхвърлени или пренебрегнати. По същия начин били отхвърлени или пренебрегнати и правилата, които биха възпрепятствали „справедливия“ край.

Но имаше и друга гледна точка.

Тъй като процесът на стигане до заключение въз основа на непълна информация е естествен и необходим, предупреждението на здравия разум против правенето на това всъщност се свежда просто до предупреждение да не правиш погрешно заключение.

Истината е, че всяко заключение може да е преждевременно. Окончателната присъда за обосноваността на скока ще бъде издадена въз основа на реалния резултат.

Тази мисъл повдигаше друг притеснителен въпрос. Друга възможност.

Да допуснем, че заключението на Клемпър е било правилно.

Да допуснем, че изпълненият с омраза Клемпър е стигнал до истината. Да допуснем, че немарливите процедури и вероятните нарушения са били грешен начин да стигне до верния край. Да допуснем, че Кей Спалтър наистина е виновна за убийството на съпруга си. Гърни нямаше никакво желание да помага за освобождаването на хладнокръвна убийца, колкото и калпаво да е бил воден процесът й.

А имаше и още една възможност. Да допуснем, че твърдото решение на Клемпър да вкара Кей в затвора няма нищо общо с ограничените му възприятия или погрешни заключения. Да допуснем, че е цинично и корумпирано действие, купено и платено от трета страна, която би искала случаят да бъде приключен възможно най-бързо.

Да допуснем, да допуснем, да допуснем. За Гърни ехото на мислите му бе дразнещо и безсмислено, а нуждата от още факти – направо крещяща.

Разминаващите се тонове от пиесата за чело на Мадлин се усилиха.

Глава 28 Като удар с камшик

Джак Хардуик стоеше на телефона, слушаше разказа на Гърни за срещата му с Адонис Ангелидис, включително гротескните аспекти от убийството на Гас Гурикос, и нетипично за него запази дълго мълчание. После, вместо да го изкритикува, че отново се е отклонил от точните указания за нуждите на обжалването, го помоли да дойде у тях, за да обсъдят по-детайлно развитието на случая.

– Сега ли? – Гърни погледна часовника си. Беше почти седем и половина и слънцето вече залязваше зад западния хребет на хълмовете.

– Би било добре. Този случай става прекалено странен.

Колкото и неочаквана да бе поканата, Гърни не беше човек, който ще я отхвърли. Подробно обсъждане на случая лице в лице с Хардуик определено беше нужно.

Когато трийсет и пет минути по-късно пристигна в наетата от бившия полицай ферма – в пустия край на кален път, високо сред мрачните хълмове в покрайнините на малкото градче Дилуид, го очакваше друга изненада. На светлината на фаровете видя втора кола, паркирана до червеното Джи Ти О – яркосин мини купър. Очевидно Джак имаше и друг посетител.

Гърни знаеше, че Хардуик бе имал доста връзки в миналото, но не си представяше някоя от онези жени да е изглеждала толкова драматично, колкото тази, която му отвори вратата.

Ако не бяха интелигентните й пронизващи очи, които като че ли го огледаха и прецениха още от първия миг, Гърни лесно можеше да се разсее от останалото – фигура, която комбинираше телата на атлетка и на съблазнителка, дръзко изложена на показ в изрязани дънки и тениска с дълбоко деколте.

Беше боса, ноктите на краката й бяха боядисани с яркочервен лак, кожата й беше с цвят на карамел, а абаносовочерната й коса бе подстригана късо по начин, който подчертаваше пълните устни и издадените скули. Не беше точно красива, но определено имаше присъствие – също като Хардуик.

Секунда по-късно самият той се появи зад нея със собственическа усмивка на лицето.

– Влизай. Благодаря, че дойде.

Гърни пристъпи напред в гостната. Това, което при предишното му посещение беше по спартански голо жилище, сега бе придобило някои далеч по-топли черти: цветен килим; картина с оранжеви макове, приведени от вятъра, в рамка на стената; ваза с върбови клонки; пищно зелено растение в голяма глинена делва, две нови кресла, хубав дъбов бюфет и кръгла маса с три стола с високи дървени облегалки в ъгъла на стаята, близо до кухнята. Тази жена очевидно бе вдъхновила някои промени.

Гърни огледа стаята одобрително.

– Много добре, Джак, определено има подобрение.

Хардуик кимна.

– Да, съгласен съм. – После постави ръката си на полуголото рамо на жената и каза: – Дейв, искам да ти представя следователя от БКР Ести Морено.

Представянето изненада Гърни и той не можа да го прикрие; реакцията му предизвика изблик на гръмкия, подобен на лай смях на Хардуик.

Гърни бързо дойде на себе си и протегна ръка.

– Приятно ми е да се запознаем, Ести.

– И на мен, Дейв.

Ръкостискането й беше силно, а кожата на дланта й – изненадващо твърда, с мазоли. Той си спомни, че Хардуик бе споменал името й като източника на информацията за първоначалното разследване на убийството и за по-личните подробности от живота на Мик Клемпър. Запита се, доколко е обвързана с проекта Хардуик – Бинчър и как го възприема.

Сякаш за да покаже, че се е досетила за съмненията му, тя премина направо към въпроса, пропускайки всякакво предисловие.

– Нямах търпение да се срещнем. Опитвах се да убедя този мъж да погледне извън проблемите, свързани със законното обжалване на Кей Спалтър, и да обърне внимание на самото убийство. Сега вече имаме убийства, нали? Поне три? Може би дори повече?

Гласът й беше гърлен, с лека следа от латино акцент.

Гърни се усмихна и кимна към Хардуик.

– Имаш ли някакъв напредък с него?

– Упорита съм. – Жената погледна към Джак, после отново към Гърни. – Мисля, че обаждането ти тази вечер за пироните в очите най-накрая постигна успех.

Устните на Хардуик се свиха в израз на отвращение.

– Да, определено бяха пироните в очите – повтори тя, намигайки заговорнически на Гърни. – Всеки си има някаква чувствителна точка, нещо, което задължително привлича вниманието му, нали? Сега вече може би ще оставим Лекс Адвокатчето да се оправя с апелативния съд, а ние ще се заемем със самото престъпление – истинското, не с простотиите на Клемпър. – Произнесе името на полицая с видима погнуса. – Важно е да разберем какво наистина е станало. Да сглобим парченцата. Това смяташ, че трябва да направим, нали?

– Изглежда четеш мислите ми доста добре – отвърна Гърни. Зачуди се дали и знае какви мисли предизвиква в него отворената й тениска.

– Джак ми е разказвал доста за теб. А аз съм добър слушател.

Нетърпението на Хардуик стана очевидно.

– Може би трябва да си направим кафе, да седнем и да обсъдим ситуацията.

Час по-късно на масата в ъгъла, с повторно напълнени чаши и с доста бележки по листовете пред всеки от тях, тримата обобщаваха ключовите моменти от случая.

– Значи сме съгласни, че трите убийства вероятно са свързани едно с друго? – каза Ести, потропвайки с химикалката по бележника си.

– Ако допуснем, че резултатите от аутопсията на майката пасват на убийство – каза Хардуик.

Ести погледна Гърни.

– Точно преди да дойдеш се свързах с една позната от патолозите. Ще ми се обади утре. Но фактът, че стрелецът е оглеждал гробището в Лонг Фолс преди „инцидента“ с госпожата, е доста очевиден. Така че нека за момента да се съгласим, че работим по три свързани убийства.

Хардуик се взираше в чашата си с кафе, сякаш в нея се съдържаше някаква неизвестна субстанция.

– Имам проблем с това. Според гръцкото мафиотско приятелче на Гърни Карл е отишъл при Дебелия Гас, за да уреди покушение срещу някого – никой не знае срещу кого. Мишената е разбрала и за да го предотврати, е предприела превантивен удар. После се е разправила и с Гас, за всеки случай. Правилно ли съм разбрал?

Гърни кимна.

– Освен частта с „мафиотското приятелче“.

Хардуик пренебрегна възражението.

– Добре, за мен това означава, че Карл и неговата мишена са били в нещо като смъртоносна надпревара кой ще удари първи. Който стреля първи, печели играта, нали така?

Гърни кимна отново.

– Тогава защо някой в подобна ситуация би избрал толкова сложен, изискващ доста време и подготовка начин да се отърве от Карл? Все пак, ако знаеш, че има договор за живота ти, ще се разбързаш малко, нали? При тези обстоятелства нямаше ли да е по-логично просто да си сложи скиорска маска на лицето, да влезе в офиса на „Недвижими имоти Спалтър“ и да гръмне кучия син? Да се справи с проблема за половин ден, а не за седмица? И цялата тази идея да убие първо майката само за да закара Карл на гробището?! Струва ми се адски странно.

Гърни също имаше усещането, че нещо не е както трябва.

– Освен ако – намеси се Ести – целта на убийството на майката не е била просто да се направи постановка за Карл на гробището и да се осигури присъствието му на предвидимо място в предвидимо време. Може би майката е била мишена по друга причина. Може тя да е била главната мишена, а Карл да е второстепенната. Мислили сте за това?

Всички се умълчаха, за да обмислят думите й.

– Имам и друг проблем – каза Хардуик. – Разбирам, че има връзка между убийствата на Мери и Карл. Трябва да има. И разбирам, че има някакъв друг вид връзка между убийствата на Карл и Гас – може би е това, което казва Дони Ейнджъл, а може и да не е. Приемам връзката между убийство едно и две, и между две и три, но някак последователността на първото, второто и третото, събрани заедно, просто не се връзва.

Същото неудобство и съмнение бе обхванало и Гърни.

– Между другото, знаем ли със сигурност, че Карл е бил втори, а Гас – трети? – намръщи се Ести. – Какво мислиш?

– От начина, по който Ангелидис говореше за него, предположих тази последователност, но няма причина да е била в този ред. Знам само, че Карл и Гас са били убити в един и същи ден. Хубаво би било да открием потвърждение за времето на смъртта.

– Как?

– Имаме точното време на смъртта на Карл в досието по случая. Но само въз основа на това, което ми каза Ангелидис, не мога да съм сигурен за смъртта на Гас. Сещам се за два източника, които биха разполагали с информацията, но всичко зависи от контактите, които имаме – дали с патолозите, където е била направена аутопсията на Гурикос, или с някой от ОБОП, който има достъп до досието.

– Аз ще се оправя с това – каза Ести. – Мисля, че познавам точния човек.

– Супер – кимна й с признателност Гърни. – Освен предполагаемото време на смъртта, виж дали можеш да намериш снимки от началото на аутопсията.

– Снимките, направени преди да го отворят?

– Точно така – тялото на масата, плюс снимки на главата и шията.

– Искаш да видиш как е прободен? – попита с крива усмивка Ести, разкривайки по-голям интерес към подобна дейност, отколкото бе обичайно за жена. А дори и за мъж.

Обикновено невъзмутимият Хардуик направи гримаса на отвращение. После се обърна към Гърни.

– Мислиш, че тази гадост е някакъв вид послание?

– Обикновено такива неща са ритуали, освен ако не са направени нарочно, за отвличане на вниманието.

– И кое от двете е според теб в този случай? – попита Ести.

Гърни сви рамене.

– Не съм сигурен. Но посланието ми се струва достатъчно ясно.

Хардуик изгледаше така, като че ли го е заболял зъб.

– Имаш предвид като... „Мразя те толкова много, че искам да забия колове в шибания ти мозък“. Нещо такова?

– Не забравяй врата – каза Ести.

– Ларинкса – каза Гърни.

И двамата го погледнаха.

Еси заговори първа.

– Какво имаш предвид?

– Готов съм да се обзаложа, че целта на петия пирон е бил ларинксът на Гас.

– Защо?

– Това е гласовият орган.

– И?

– Очи, уши, ларинкс. Зрение, слух, глас. Всичко е унищожено.

– И какво ти говори това? – каза Хардуик.

– Може и да греша, но ми идва следното на ум: „Не виждам зло, не чувам зло, не говоря зло“¹.

Ести кимна.

– Звучи логично! Но за кого е посланието? За жертвата или за някой друг?

– Зависи колко луд е убиецът.

– Как така?

– Психопат, който убива за лично емоционално освобождение, обикновено оставя символично послание, което отразява характера на собствената му патология – често като уврежда някои части на жертвата. Посланието спомага за чувството на освобождение. То е съществено за връзката между него и жертвата. Вероятно е и послание към някой от детството му – човек, който е в корена на патологията; обикновено един от родителите.

– Това ли смяташ, че са пироните в главата на Гурикос?

Гърни поклати глава.

– Ако убийството на Гурикос е свързано с другите две – на майка и син, бих казал, че е предизвикано по-скоро от някаква практична причина, а не от психично разстройство.

Ести се изненада.

– Практична причина?

– Струва ми се, че убиецът съветва някого да си гледа работата, да мълчи за нещо и същевременно му показва какво ще се случи, ако не го направи. Големите въпроси тук са: кой е този някой и какво е това нещо?

– Имаш ли предположение?

– Само предположение. Нещото може да е някакъв факт за първите две убийства.

Хардуик се намеси.

– Като самоличността на стрелеца например?

– Или мотивът – каза Гърни. – Или някаква уличаваща подробност.

Ести се наведе напред.

– Кой според теб е бил предупреждаван?

– Не знам достатъчно за отношенията на Гас, за да кажа. Според Ангелидис Гас редовно е организирал в дома си петъчна покер вечер. След убийството убиецът е оставил вратата на къщата му незаключена. Може да е било пропуск или пък да е направено нарочно, така че покер групата да открие тялото, когато дойде същата вечер. Може посланието „Не виждам зло, не чувам зло, не говоря зло“ да е било предназначено за някой от покерджиите, дори за самия Ангелидис. От ОБОП сигурно знаят повече за хората, които са присъствали. Може би дори Гас е бил под наблюдение.

Ести се намръщи.

– Ще се опитам да разбера каквото мога от моята приятелка, но тя... може да няма пълен достъп до всичко. Не искам да я поставям в неловка ситуация.

Челюстта на Хардуик се стегна.

– Внимавай с тези шибани специални отряди. Мислим, че във ФБР са зле, но те са нищо в сравнение с момчетата от елитните спецсили. – Натърти на прилагателното с иронично презрение. Но в очите му нямаше следа от хумор.

– Знам какви са и знам какво правя – Ести го погледна предизвикателно за момент. – Да се върнем към началото. Как ви се струва обяснението с „превантивния удар“ – че Карл е бил убит от човека, който е бил неговата мишена?

Хардуик поклати глава.

– Може и да е истина, но има вероятност и да е пълна глупост. Хубава история, но помислете за източника. Защо трябва да вярваме на Дони Ейнджъл?

Ести погледна Гърни.

– Дейв?

– Не мисля, че трябва да намесваме думата „вяра“. Това, което Ангелидис каза, че се е случило, може наистина да се е случило. Сценарият ми се струва достатъчно смислен. Всъщност чухме и друга история, която се връзва. Кей Спалтър спомена, че Карл често е играл покер с човек, уреждащ убийства за мафията.

Хардуик махна пренебрежително с ръка.

– Това не доказва нищо. И определено не доказва, че Карл е наел Гас да уреди убийството на някого.

Ести погледна отново към Гърни.

Той просто сви рамене.

– Вярно е. Няма доказателство. Но е възможност. Достоверна брънка от веригата.

– Добре – каза Ести, – ако смятаме, че версията на Ангелидис е възможна – че мишената на Карл е реагирала по-бързо и е станала убиец, – не трябва ли да направим списък с хората, които Карл би искал мъртви?

Харудик издаде недоволно ръмжене.

Тя се обърна към него.

– Да имаш по-добра идея?

Той сви рамене.

– Добре, направи списък.

– Ще направя. – Тя взе химикалката си и я вдигна над тефтера. – Дейв... Предложения?

– Джона.

– Братът на Карл? Защо?

– Защото, ако Джона не е стоял на пътя, Карл е щял да има пълен контрол над семейната фирма, заедно с всичките й активи, които би могъл да обърне в кеш и да финансира политическите си планове със замах. Любопитното е, че Джона е имал същия мотив да се отърве от Карл – да получи контрол върху „Недвижими имоти Спалтър“, за да финансира разширяването на своята киберкатедрала.

Ести повдигна въпросително вежди.

– Кибер...?

– Дълга история. Важното е, че Джона има големи амбиции и би се възползвал добре от парите.

– Ясно, записвам го. Кой още?

– Алиса.

Ести премигна, сякаш й бе хрумнало нещо неприятно, преди да отбележи името в тефтера си.

Устата на Хардуик се изви надолу.

– Собствената му дъщеря?

Ести отговори първа.

– От телефонните разговори на Клемпър с Алиса останах с впечатление, че отношенията с баща й... не са... това, което бихте нарекли нормална връзка между баща и дъщеря. Звучеше ми така, сякаш Карл я е принуждавал да прави секс с него.

– И преди ми го каза – намеси се Хардуик. – Не ми е приятно да мисля за подобни гадости.

Възцарилото се мълчание бе нарушено от Гърни.

– Погледни на това от практична перспектива. Алиса е закоравяла наркоманка, която няма желание да се изчиства. Карл е искал да стане губернатор на Ню Йорк. Имал е много за губене – и сега, и в бъдеще. Ако е бил в инцестни отношения с Алиса, вероятно още от ранното й детство, това би било огромна възможност за изнудване – за наркоманка със скъпи за поддържане навици би било доста трудно да устои на подобно изкушение. Да предположим, че нуждите на Алиса са станали прекалено крайни. Да предположим, че Карл е започнал да я възприема като заплаха за всичко, към което се е стремял. От доста хора чухме, че е бил маниакално амбициозен, способен на всичко мъж.

Хардуик отново доби изражението, сякаш го измъчват газове.

– Казваш, че Алиса може да е открила, че той иска да я отстрани, и е наела някой да го убие преди това?

– Нещо такова. Това поне би се вързало с теорията на Ангелидис. По-простичката версия би била, че всичко е идея на Алиса – че Карл никога не е предприемал нищо срещу нея, че тя чисто и просто е искала парите му и е поръчала да го убият.

– Но според завещанието Кей е единствената наследница. Алиса е нямало да получи нищо. Така че защо...

Гърни го прекъсна:

– Алиса нямало да получи нищо, освен ако Кей не бъде осъдена за убийство. След като Кей бъде осъдена, според законите в Ню Йорк наследството й се блокира и цялото състояние на Карл преминава към Алиса.

Хардуик се ухили доволно от разкрилата се нова възможност.

– Това може да обясни всичко. Може да обясни защо е чукала Клемпър, за да го накара да прецака случая. Може дори да е чукала гаджето на майка си, за да го накара да лъжесвидетелства в съда. Тя е хладнокръвна наркоманка – би изчукала и маймуна, за да си получи дозата.

Ести изглеждаше притеснена.

– Може би баща й не е правил секс с нея. Може би е разказала тази история на Клемпър, за да получи съчувствието му.

– Съчувствие, как ли пък не! Сигурно се е досетила, че това ще го възбуди.

Ести обмисли думите му и отвращението на лицето й се смени със съгласие.

– Мамка му. Всичко, което съм мислила за този човек, е вярно, че и по-ужасно от това. – Млъкна и си отбеляза нещо в тефтера. – Значи Алиса е възможен заподозрян. Както и Джона. А приятелят на Кей?

Хардуик поклати глава.

– Не и в сценария с превантивния удар, който обсъждаме. Не виждам защо Карл ще поръчва убийството му. Едва ли е щял да харчи пари точно за него. Можел е да се отърве от нещастника много по-лесно. А и последното, което си представям, е как младият Дарил открива, че е потенциална мишена на убийство и реагира, като организира светкавичен ответен удар.

– Добре, но забрави за минута за превантивния удар – каза Ести. – Не може ли Дарил да е убил Карл с надеждата, че отношенията му с Кей ще прераснат в нещо повече, след като тя получи всички пари? Какво мислиш, Дейв?

– На записа от процеса не ми приличаше на човек, който има смелостта и ума за нещо подобно. Малко лъжесвидетелстване – може би. Но съвършено организирано тройно убийство? Съмнявам се. Младежът е бил нископлатен спасител и момче за всичко на басейна в местния кънтри клуб на Спалтър – не точно материал, подходящ за убиец ала „Денят на чакала“². А и ми е трудно да си го представя да разбива главата на старата дама или да забива пирони в нечии очи.

Хардуик поклати глава.

– Мамка му! Нищо не изглежда както трябва тук. Трите убийства са извършени по напълно различен начин и с различен стил на действие. Не виждам никаква пряка връзка между тях. Нещо липсва. Някой да е на същото мнение?

Гърни кимна утвърдително.

– Липсват много неща. Като говорим за метода на действие, в досието няма информация M. O.³ да е бил проверяван в общата база данни. Прав ли съм?

– Според Клемпър Кей е застреляла Карл – каза Ести. – Точка. Защо да попълва формуляри или да проверява в каквато и да било база данни? Копелето няма много широк кръгозор.

– Това го разбрах. Но ще е от полза, ако успеем да открием такава информация сега – поне през базата на Бюрото. И ще е добре да разберем дали в Националния център за криминална информация⁴ имат нещо, за което и да е от ключовите лица в случая, независимо дали живо, или мъртво. Интерпол също може да има данни – поне за Гас Гурикос. – Погледът на Гърни се премести от Ести към Хардуик и обратно. – Някой от вас може ли да го направи, без да си създава проблеми?

– Може би аз ще се оправя с информацията от двете бази данни – каза Ести след миг. Начинът, по който изрече това „може би“, говореше, че ще уреди нещата, но по пътища, които не желае да разкрива. – Какво те интересува най-много от базата на ФБР?

– За да не излязат прекалено много резултати, е добре да се наблегне на странностите – най-необичайните елементи от всяко от местопрестъпленията – и ги използвай като думи за търсене.

– Като „220 Суифт“ – калибъра от Лонг Фолс?

– Точно така. И „заглушител“ заедно с „пушка“.

Тя бързо си записа думите.

– Добре. Какво друго?

– Фишеци.

– Какво?

– Свидетелите на гробището са чули гърмежи на фишеци по времето, когато Карл е прострелян. Като че ли е било опит да се прикрие остатъчният звук от детонацията на приглушеното дуло. Може да е техника, която стрелецът е използвал и преди, и ако имаме късмет, някой свидетел ще я е споменал на следователите и те ще са я вкарали в базата.

– Исусе – каза Хардуик. – Доста далечен изстрел.

– Струва си да опитаме.

Ести потропа с химикалката по бележника си.

– Смяташ, че стрелецът е професионалист?

– Така ми се струва.

– Добре. Други думи за търсене?

– „Гробище“ и „погребение“. Ако стрелецът си е направил целия този труд, за да докара главната си жертва на гробището, може би това е метод, който му е вършил работа и преди.

Докато тя записваше, Гърни добави:

– Трябва да потърсиш и всички имена, появяващи се в случая – Спалтър, Ангелидис, Гурикос. Както и името на Дарил, на другите свидетели на обвинението и бащината фамилия на Кей. Ще ги откриеш в стенограмата от процеса.

Хардуик се обади с глас, изпълнен с отвращение.

– Не забравяй да включиш „пирони“, „пирони в очите“, „пирони в ушите“, „пирони в гърлото“.

Ести кимна, после попита Гърни.

– Нещо от убийството на майката?

– Това не е толкова лесно. Можеш да потърсиш убийства, маскирани като падания във вана, убийства, в които са намесени доставчици на цветя, дори фалшивото име на цветаря – „Цветята на Флорънс“, но това ми се струва дори по-далечен изстрел от фишеците.

– Мисля, че това ми е достатъчно – ще имам с какво да се занимавам известно време.

– Джак, от случая „Джулиан Пери“ си спомням, че познаваш някого в Интерпол. Все още ли е там твоят човек?

– Доколкото знам.

– Може би ще провери какво имат за Гурикос?

– Ще опитам. Но не обещавам нищо.

– А мислиш ли, че ще можеш да издириш главните свидетели на обвинението?

Хардуик бавно кимна.

– Фреди, който свидетелства, че е видял Кей в апартамента по време на стрелбата... Джими Флатс, мошеникът, който каза, че Кей се е опитала да го наеме да очисти Карл... и Дарил, гаджето, което заяви, че и с него е пробвала същото.

– Да, поне тези тримата.

– Ще видя какво мога да направя. Мислиш ли, че можем да измъкнем признание за лъжесвидетелстване от някой от тях?

– Би било добре. Но най-вече искам да знам, че са живи и местоположението им е известно.

– Живи?

Изражението на Хардуик беше такова, сякаш знае какво подозира Гърни и е на същото мнение. Ако в дъното на мистерията стоеше човек, способен да стори това, което бе сторено на Гас Гурикос, той беше способен на всичко. Възможните версии бяха кошмарни.

А мисълта за кошмарните възможности извика в съзнанието на Гърни и образа на Клемпър.

– Почти забравих – каза той, – но любимият ви следовател от Бюрото ме чакаше този следобед, когато се прибрах у дома след срещата с Ангелидис.

Хардуик присви очи.

– Какво, по дяволите, е искал от теб?

– Искаше да разбера, че Кей е зла, лъжлива кучка и убийца; че Бинчър е зло, лъжливо еврейско копеле; и че той, Мик Клемпър, е кръстоносец в епичната битка на Господ срещу Злото. Призна, че може да е допуснал грешка или две, но това не променя факта, че Кей е виновна като самия грях и заслужава да умре в затвора – по-възможност, скоро.

Ести се въодушеви.

– Сигурно е в паника, щом е дошъл в дома ти да вилнее така.

Хардуик като че ли се съмняваше.

– Сигурен ли си, че е искал само това? Да ти каже, че Кей е виновна.

– Изглежда отчаяно искаше да ме убеди, че всичко, което е направил, е законно – погледнато в един по-широк контекст. Може и да се е опитвал да измъкне – по доста недодялания си начин – информация какво точно знам. Според мен има един въпрос, на който трябва да си отговорим за Клемпър – да разберем дали е много сбъркан, или е много корумпиран.

Ести добави:

– Или много опасен.

Хардуик смени темата.

– Значи аз ще се опитам да открия тримата свидетели на обвинението, които могат да се превърнат в трима безследно изчезнали, а те – в Бог знае какво. И ще помоля приятелчето си в Интерпол за още една услуга. Ести ще се обади на своите връзки в ОБОП и ще помоли някого да направи проучване в базите. А ти какво ще правиш, Шерлок?

– Първо ще поговоря с Алиса Спалтър. После с Джона.

– Супер. Но как ще ги накараш да говорят с теб?

– С чар. Със заплахи. С обещания. Каквото потрябва.

Ести се изсмя кратко и цинично.

– Предложи на Алиса една хубава доза и тя ще те последва и на Луната. Виж за Джона, нямам идеи, сам ще трябва да измислиш нещо.

– Знаеш ли къде мога да намеря Алиса?

– Последното, което чух, беше, че е в семейното имение на езерото Винъс. След смъртта на Карл и задържането на Кей вече е съвсем сама. Но внимавай за Клемпър. Смятам, че все още се вижда с нея. Все още има чувства към това малко чудовище, което явно умее да го размеква.

Хардуик изсумтя.

– Май имаш предвид, че умее да го втвърдява?

– Отвратителен си! – Ести се обърна към Гърни. – Ще ти пратя адреса с есемес. Не, по-добре да ти го дам веднага. Имам го записан.

Стана от масата и излезе от стаята.

Гърни се облегна назад и лукаво погледна Хардуик.

– Може би си въобразявам, но ми се струва, че вече си малко по-близо до моя възглед за делото.

– За какво, по дяволите, говориш?

– Интересът ти като че ли се разшири извън чисто техническите елементи на обжалването.

Отначало Хардуик сякаш се канеше да оспори твърдението, но после просто поклати глава.

– Тези шибани пирони... – Загледа се в пода. – Не знам... карат те да се питаш колко ужасни могат да бъдат хората. Безумно. Абсолютно. Зли. Мамка му! – Млъкна, все още поклащайки глава, като във филмова сцена на забавен каданс. – Попадал ли си някога на нещо... което просто те кара да се питаш: „какво, по дяволите...“? Искам да кажа... има ли някакъв предел за злото, което човек би могъл да извърши?

На Гърни не му беше нужно много време за мислене. В съзнанието му изплуваха образи. Отрязани глави, прерязани гърла, разчленени тела. Деца, изгорени живи от родителите си. Случаят „Сатанинският Дядо Коледа“, в който сериен убиец увиваше като подаръци части от телата на жертвите си и ги пращаше по домовете на местните ченгета за Коледа.

– Много неща ми идват наум, Джак, но най-новият образ, който не спира да ме тормози нощем, е лицето на Карл Спалтър – снимката, заснета, докато все още е бил жив, по време на делото на Кей. Има нещо ужасяващо в изражението му. Може би отчаянието, изписано в очите му, ми повлия така, както на теб ти влияят пироните в очите на Гас.

Никой от тях не каза нищо повече, докато Ести се върна с лист, който подаде на Гърни.

– Вероятно този адрес дори няма да ти е нужен – каза тя. – Можех да ти кажа просто да потърсиш най-голямата къща на Лейкшор драйв.

– С това все пак ще ми е по-лесно. Благодаря.

Тя седна на стола и любопитно ги изгледа един по един.

– Какво става? И двамата изглеждате доста... оклюмали.

Хардуик се изсмя пресипнало, но не особено весело.

Гърни сви рамене:

– От време на време виждаш реалността, с която се борим всеки ден. Голата реалност. Разбираш ли за какво говоря?

Гласът й се промени.

– Да, разбира се, че да.

Настана мълчание.

– Трябва да се фокусираме върху факта, че имаме напредък – каза след малко Гърни. – Предприели сме подходящи действия. Точната информация и ясната логика ще...

Думите му бяха прекъснати рязко от внезапен остър удар по дървената стена на къщата.

Ести се напрегна и се огледа притеснено.

Хардуик трепна.

– Какво, по дяволите, беше това?

Звукът се повтори – като рязък удар с върха на камшик – и всички светлини изгаснаха.

¹ Будистка концепция, символизирана от трите маймунки „Не знам, не чух, не видях“, както е станал популярен изразът у нас. Идеята обаче не е за пасивно отношение към живота, а за активно – да не търсиш зло. – б. пр.

² Роман на Фредерик Форсайт от 1971 г., в който се разказва за френска терористична групировка, която иска да убие президента Шарл дьо Гол. – б. пр.

³ Modus operandi (латински) – начин на действие, термин, използван често в криминалистиката. – б. р.

⁴ National Crime Information Center (NCIC) – централната база данни на САЩ за проследяване на информация, свързана с престъпления. – б. пр.

Глава 29 Нови играчи

Гърни инстинктивно се метна от стола си на пода. Хардуик и Ести го последваха незабавно, ругаейки.

– Не нося оръжие – каза бързо Гърни. – Какво имаш в къщата?

– Глок девятка в гардероба в спалнята – каза Харудик. – Зиг зауер 38 в нощното шкафче.

– Кел-тек 38 в чантата ми – каза Ести. – Точно зад теб е, Джак, на пода. Избутай я към мен.

Гърни чу Хардуик да се премества от другата страна на масата, после нещо се плъзна по пода към Ести.

– Взех я – каза тя.

– Връщам се след секунда – обади се Хардуик.

Гърни го чу да изпълзява от стаята, като продължаваше да ругае, вътрешна врата се отвори със скърцане, после се чу как се отваря и затваря чекмедже. Светна фенерче, после загасна. Чуваше и дишането на Ести, съвсем близо до себе си.

– Тази вечер няма луна, нали? – полупрошепна тя.

За един налудничав миг, в хватката на първичния страх и на адреналина, тихият глас и близостта й му подействаха толкова абсурдно еротично, че Гърни забрави да отговори на въпроса.

– Дейв?

– Да. Така е. Няма луна.

Ести се приближи още, ръката й докосна неговата.

– Какво става според теб?

– Не съм сигурен. Нищо хубаво.

– Мислиш ли, че преиграваме?

– Надявам се.

– Не виждам нищо, мамка му. А ти?

Той погледна по посока на прозореца до масата.

– Не. Нищо.

– Мамка му! – Магнетизмът на нервния й шепнещ в мрака глас бе направо сюрреалистичен. – Смяташ ли, че звуците бяха от удари на куршуми в стената?

– Може би.

Всъщност беше сигурен. И преди бе попадал под обстрел – и то неведнъж.

– Не чух изстрели.

– Може да са използвали заглушител.

– О, по дяволите. Мислиш ли, че нашето снайперистче е навън?

Гърни беше доста сигурен и в това, но преди да отговори, Хардуик се върна.

– Взех и двата пистолета. Предпочитам глока. Имаш ли проблем да вземеш зига?

– Никакъв.

Хардуик докосна лакътя на Гърни, намери дланта му и пъхна пистолета в нея.

– Пълен пълнител, един вътре, на предпазител е.

– Супер. Благодаря.

– Може би е време да повикаме кавалерията – каза Ести.

– Забрави! – каза Хардуик.

– И какво ще правим? Ще седим така цяла нощ?

– Ще измислим начин да хванем кучия син.

– Да го хванем? Това правят спецчастите. Ние се обаждаме. Те идват. Те го хващат.

– Майната им. Ще го пипна сам. Никой не стреля по шибаната ми къща. Мамка му!

– Джак, за бога, човекът стреля по електрическия кабел. В тъмното. Този е суперстрелец. С мерник за нощно виждане. Който се крие в гората. Как, по дяволите, ще го пипнеш? Овладей се!

– Майната му! Не е чак толкова добър – бяха му нужни два изстрела, за да прекъсне електричеството. Ще завра глока в шибания му задник.

– Може би не са му били нужни два изстрела – каза Гърни.

– За какво, по дяволите, говориш? Светлините угаснаха на втория изстрел, не на първия.

– Провери стационарния телефон.

– Какво?

– Стори ми се, че ударите бяха по различни места в горната част на стената. Мрежите за тока и за телефона ти на едно ли са вързани или отделно?

Хардуик не отговори, което беше красноречиво.

Гърни го чу как пълзи от масата към кухнята... после вдигна нещо – слушалката на телефона, след миг я постави отново на мястото й... обратно изпълзяване до масата.

– Няма сигнал. Прекъснал е шибаната линия.

– Не разбирам – каза Ести. – Какъв е смисълът от това, когато всички вече имат мобилни телефони? Явно знае кой е Джак, знае много добре кои сме всички, трябва да е наясно, че имаме телефони. Виждал ли си някога ченге без телефон? Защо да го прави?

– Може би му харесва да се фука – каза Хардуик. – Е, този шибаняк се ебава с неправилното ченге.

– Ти не си единствен тук, Джак. Може би се ебава с Дейв. Може би се ебава с всички ни.

– Не ми пука с кого си мисли, че се ебава. Стреля с шибаните си куршуми по моята шибана къща!

– Това е лудост. Да повикаме спецотряда. Още сега!

– Не сме в шибания Олбъни. Не е като да са в Дилуид и да чакат обаждане. Ще мине поне час, докато дойдат.

– Дейв? – Изражението й молеше за подкрепа.

Но Гърни не можеше да й я даде.

– Може би ще е по-добре да се оправим сами.

– По-добре? Как така по-добре, по дяволите?

– Ако направим случая официален, ще отворим торбата с лайната.

– Торбата... За какво говориш?

– Твоята кариера.

– Кариера?

– Ти си следовател от Бюрото за криминални разследвания, а Джак е ангажиран в процес, който директно атакува Бюрото. Как според теб ще се приеме това? Смяташ ли, че няма да разберат за около две секунди как се е сдобивал с вътрешна информация? Информация, с която може да съсипе живота на твоите колеги? Мислиш ли, че ще оцелееш след това – законно или другояче? Бих предпочел да се оправям със снайпериста в гората, отколкото да бъда считан за предател от хората, с които работя.

Гласът на Ести потрепери:

– Не виждам какво могат да докажат. Няма причина...

Спря внезапно.

– Какво беше това?

– Кое? – попита Гърни.

– През прозореца... на хълма срещу къщата... в гората... нещо просветна...

Хардуик се претърколи по гръб през масата, за да стигне до прозореца.

Взирайки се в мрака, Ести прошепна:

– Сигурна съм, че видях не...

И отново млъкна по средата на изречението.

Този път и Гърни, и Хардуик го видяха.

– Ето там! – извика Гърни.

– Това е една от моите ловни камери – каза Хардуик. – Активират се от движение. Имам половин дузина в гората, основно за ловния сезон. – Светна още една светлинка, този път по-високо на хълма. – Шибанякът се движи по пътеката. Измъква се! Мамка му!

Гърни чу как Хардуик се изправи на крака, втурна се от стаята към кухнята, после се върна с две фенерчета в едната ръка и пистолет в другата.

Постави единия фенер в центъра на масата с насочен към тавана лъч.

– Знам накъде се е насочил шибанякът. След като аз тръгна, вие се качете на колите си и се разкарайте оттук; забравете, че сте идвали.

Гласът на Ести прозвуча притеснено.

– Къде отиваш?

– Отивам натам, накъдето сочат камерите – към Скът Холоу, от другата страна на планината. Ако успея да стигна там преди него...

– Идваме с теб!

– Глупости! И двамата трябва да се махнете оттук – в противоположната посока. Веднага! Ако ви засекат и намесят в това, ще бъдете разпитвани от местните ченгета – и още по-лошо, от Бюрото. Ще настане гигантска шибана каша. Пазете се! Аз трябва да тръгвам!

– Джак!

Хардуик се втурна навън през входната врата. След няколко секунди чуха ръмженето на големия му понтиак, завъртането на гумите и посипването на камъчета чакъл по стените на къщата. Гърни взе оставения на масата фенер, излезе на верандата и видя как стоповете на колата изчезват зад завоя на тесния черен път, който водеше покрай точещите се гористи хълмове чак до път номер 10.

– Не трябва да отива сам – каза напрегнато и ядосано до него Ести. – Трябва да го последваме, да му пазим гърба.

Беше права. Но Хардуик също.

– Джак не е глупак. Виждал съм го в много по-лоши ситуации от тази. Той ще се оправи – опита се да я успокои Гърни, но не беше много убедителен.

– Не трябва да го оставяме да преследва този маниак сам!

– Може да се обади за подкрепление. Зависи само от него. Стига да не сме тук, Джак ще измисли някаква история. Ако сме тук, няма да се получи. И с кариерата ти е свършено.

– Исусе! Мразя това! – Ести се въртеше нервно в кръг. – И сега какво? Просто ще си тръгнем? Ще се качим на колите и ще се приберем вкъщи?

– Да. Първо ти. Веднага!

Тя се вгледа в Гърни, осветяван слабо от трепкащата светлина на фенера.

– Добре. Добре. Но това е скапана работа. Напълно скапана.

– Съгласен съм. Но трябва да дадем на Джак шанс да разиграе версията си. Има ли нещо твое в къщата?

Ести премигна няколко пъти, опитвайки се да се съсредоточи върху въпроса.

– Чантата и раницата ми... Мисля, че е това.

– Добре. Каквото и да имаш тук – отиди и го прибери.

Подаде й фенерчето и изчака отвън, докато тя влезе в къщата.

Две минути по-късно Ести метна чантите си на мястото до шофьора в мини купъра.

– Къде живееш? – попита я Гърни.

– Онеонта.

– Сама?

– Да.

– Внимавай.

– Разбира се. Ти също.

Ести влезе в колата си, даде задна, зави по черния път и изчезна.

Гърни изключи фенера и остана неподвижен в мрака, ослушвайки се.

Не чуваше никакъв звук, не усещаше полъх на вятъра, нито намек за каквото и да било движение някъде.

Остана така една дълга минута, в очакване да чуе нещо, да види някого. Всичко му се струваше неестествено застинало.

С фенера в едната река и с пистолета със свален предпазител в другата направи 360-градусов оглед на пространството около себе си. Не видя нищо притеснително, нищо не на място. Насочи фенера нагоре към стената на къщата, плъзна го навсякъде, докато откри прекъснатата жица, която излизаше от електрическото табло до прозореца на втория етаж, и на около три метра – втора жица, излизаща от различен вид табло до другия прозорец. Плъзна лъча от къщата към пътя, докато откри електрическия стълб и двете откъснати жици, влачещи се по земята, които очакваше да намери. Приближи се до къщата, под двата откъснати края на жиците. На дъските зад всяка от тях се виждаше по една малка тъмна дупка – на няколко сантиметра от таблата. От мястото, на което стоеше, не можеше да определи с точност диаметъра на дупките, но беше сигурен, че не може да са направени от куршум, по-малък от 30-и калибър, и по-голям от 35-и.

Ако беше същият стрелец, уцелил Карл в „Уилоу рест“, изглежда, сменяше оръжието си с лекота. Явно беше човек, който избира най-подходящото оръжие за съответните обстоятелства. Практичен мъж.

Или жена.

Сети се отново за въпроса на Ести. Какъв е смисълът да прекъсва телефонната линия, когато всички имат мобилни телефони? От практична гледна точка прекъсването на електричеството и комуникациите е увод към нападение. Но такова нямаше. Тогава какъв беше смисълът?

Предупреждение?

Като пироните в главата на Гас?

Но защо да прекъсва и телефона?

Мили боже!

Възможно ли беше?

Ток и телефон. Токът беше свързан със светлината, с лампите – и оттук със способността да виждаш. А телефонът? Какво правиш с телефона, особено със стационарния? Слушаш и говориш.

Без ток и без телефон.

Не виждаш, не чуваш, не говориш.

Не виждам зло, не чувам зло, не говоря зло.

Или пък въображението му се беше развихрило? Може би се бе влюбил прекалено в своята теория за посланието? Отлично знаеше, че влюбването в една конкретна хипотеза при разследването на случай може да бъде фатално. От друга страна, какво друго можеха да бъдат тези изстрели, ако не послание?

С угасен фенер и зиг зауер в ръка Гърни остана сред мрака, напрягайки очите и слуха си. Абсолютната тишина наоколо го накара да потръпне. Каза си, че е просто заради студа – температурата беше паднала и въздухът бе станал по-влажен. Но от това не се почувства по-добре. Беше време да се махне оттук.

На половината път до Уолнът Кросинг спря в един денонощен магазин, за да си вземе кафе. Седеше на паркинга, отпиваше от кафето и премисляше всичко, станало у Хардуик – какво бе направил и какво още би трябвало да направи. Опитваше се да планира следващите си действия и му хрумна да звънне на Кайл.

Беше готов да остави съобщение, затова с изненада чу сина си да отговаря почти веднага.

– Здрасти, татко. Какво става?

– Всъщност доста неща.

– О! Но на теб ти харесва така, нали?

– Мислиш ли?

– Знам го. Ако не си затрупан, се чувстваш безполезен.

Гърни се усмихна.

– Надявам се, че не се обаждам твърде късно.

– Късно ли? Сега е десет без петнайсет. Тук е Ню Йорк. Повечето ми приятели тепърва излизат навън.

– Но не и ти?

– Решихме да си останем тази вечер вкъщи.

– Вие?

– Дълга история. Е, какво става?

– Имам въпрос, свързан с твоя опит на Уолстрийт. Дори не съм сигурен какво точно да питам. Цял живот съм заровен в убийства, не съм наясно със сделките на белите якички. Питам се, ако някой предприемач търси голямо финансиране – за разширение, да кажем, – това би ли плъзнало по вашите тайни канали?

– Зависи.

– От какво?

– За колко голямо финансиране говориш. И какъв вид точно. И кой е замесен. Много различни фактори. За да тръгне слух, трябва наистина да е голямо. Никой на Уолстрийт не говори за дребни пари. За какъв вид бизнес говорим?

– Нещо, наречено „Киберкатедрала“ – творение на човек на име Джона Спалтър.

– Звучи ми познато.

– Нещо по-конкретно?

– Киберкат...

– Киберкат?

– Финансистите си падат по съкращенията – имена, с които говорят на борсата, бърза комуникация, сякаш са прекалено заети да използват цели думи.

– Киберкатедралата има ли акции на борсата?

– Не мисля. Просто ти казвам как се говори тук. Какво искаш да знаеш за нея?

– Всичко, което хората говорят, и не може да бъде намерено в Гугъл.

– Няма проблем. По нов случай ли работиш?

– Обжалване на присъда за убийство. Опитвам се да изровя някои факти, които първоначалното разследване е пропуснало.

– Супер. Как върви?

– Интересно.

– Като знам как говориш за тези неща, това означава, че вече са стреляли по теб.

– Ами да... нещо такова.

– Какво? Сериозно ли говориш? Добре ли си? Някой се е опитал да те застреля?

– Стреля по къщата, в която бях.

– Божичко! Заради случая, по който работиш ли?

– Така мисля.

– Как може да си толкова спокоен? Ще се побъркам, ако някой стреля по къщата, в която се намирам.

– Бих се притеснил повече, ако се целеха конкретно в мен.

– Леле! Ако беше герой от комикс, щеше да се казваш Доктор Хладнокръвие.

Гърни се усмихна, не знаеше какво да каже. Не говореше много с Кайл, въпреки че след случая с Добрия пастир се чуваха по-често, отколкото преди.

– Има ли шанс да се отбиеш вкъщи скоро?

– Разбира се. Защо не. Ще бъде страхотно.

– Все още ли пазиш мотора?

– Абсолютно. И каската, която ми даде. Твоята старата. Нося я вместо моята.

– Оооо... Добре. Радвам се, че ти става.

– Мисля, че главите ни са с един и същи размер.

Гърни се разсмя. Не беше сигурен защо.

– Е, винаги когато намериш време, ще се радваме да те видим. – Млъкна. – Как е правото в Колумбийския?

– Много съм зает, имам тонове книги за четене, но принципно е добре.

– Значи не съжаляваш, че се махна от Уолстрийт?

– Нито за минута. Е, може би в някоя случайна минута. Но после си спомням всички лайна на борсата – защото Уолстрийт е павиран с лайна, и наистина съм щастлив, че вече не съм част от това.

– Добре.

Последва дълго мълчание, нарушено от Кайл.

– Значи... Ще позвъня тук-там да видя дали някой знае нещо за Киберкат и ще се свържа с теб.

– Супер, синко. Благодаря ти.

– Обичам те, татко.

– И аз те обичам.

След края на разговора Гърни остана неподвижно с телефона в ръка, размишлявайки за любопитния маниер на общуване между него и сина му. Младият мъж беше на колко...? Двайсет и пет? Двайсет и шест? Никога не успяваше да си спомни точната възраст веднага. И през голяма част от тези години, особено през последните десет, двамата бяха... Не точно отчуждени, това беше прекалено тежка дума. Отдалечени? Определено имаше дълги периоди с липса на общуване. Но когато настъпеха мигове на комуникация, те винаги бяха много топли и сърдечни, особено от страна на Кайл. Може би обяснението беше елементарно, като репликата на едно бивше гадже на Гърни от колежа, което, докато скъсваше с него, му каза: „Ти просто не си особено социален, Дейв“.

Казваше се Джералдин. Стояха пред оранжерията в Ботаническата градина на Бронкс. Цветчетата на черешовите дръвчета бяха цъфнали. Канеше се да вали. Тя се обърна и си тръгна, не спря дори когато дъждът заваля. Никога повече не си проговориха.

Погледна към телефона в ръката си. Сети се, че ще е добре да се обади на Мадлин, да й каже, че се прибира.

Когато тя вдигна, звучеше сънливо.

– Къде си?

– Извинявай, не исках да те събуждам.

– Не си ме събудил. Четях. Е, май подремвах леко.

Изкуши се да я попита дали чете „Война и мир“. Мъчеше се с нея от векове и книгата винаги й действаше като мощно приспивателно.

– Само исках да ти кажа, че съм по средата на пътя между Дилуид и Уолнът Кросинг. След двайсетина минути се прибирам.

– Добре. Защо закъсня толкова?

– Имахме някои трудности у Хардуик.

– Трудности? Добре ли си?

– Добре съм. Ще ти кажа, когато си дойда.

– Когато си дойдеш, ще съм заспала.

– Значи на сутринта.

– Карай внимателно.

– Добре. До скоро.

Прибра телефона в джоба си, отпи две глътки от изстиналото кафе, изхвърли остатъка в кофата за боклук и подкара отново по главния път.

Мислеше за Хардуик. Изпитваше неприятното чувство, че е трябвало да пренебрегне думите му и да тръгне след него. Разбира се, имаше риск едно нещо да доведе до друго, да се въвлекат в престрелка със стрелеца, да се намесят правителствените служби, Бюрото за криминални разследвания да надуши участието на Ести; да се наложи да прикрият срещата си, за да я защитят, да дадат полулъжливи показания, да се оплетат във всякакви истории и въобще всичко да се усложни прекалено.

Но от друга страна, съществуваше вероятност Хардуик да се озове лице в лице – или дуло в дуло – с нещо или някого, с когото не може да се справи.

Гърни изпита силно желание да обърне и да подкара към пътищата, където преследването би трябвало да е довело Хардуик. Но имаше прекалено много възможности. Прекалено много разклонения. Всеки умножаваше вариантите за пътищата, по които може да е поел. И дори ако по някакво неведома случайност Гърни успееше да направи правилните заключения и да се озове на точното място, неочакваната му поява можеше да предизвика повече проблеми, отколкото помощ.

Така че продължи да шофира, разкъсван от съмнения, докато стигна до завоя към хълмистия си имот. Подкара бавно, защото елените имаха обичая да изскачат на пътя изневиделица. Не много отдавна бе ударил младо еленче и все още не можеше да забрави кошмарното усещане.

В края на пътя спря, за да пусне едно бодливо прасе, което минаваше точно пред колата. Наблюдаваше го как се скрива във високата трева на възвишението зад плевнята. Бодливите свинчета имаха лоша репутация, защото дъвчеха абсолютно всичко, което им попаднеше – от дървената обшивка на къщите до спирачните маркучи на колите. Фермерът, който живееше надолу по пътя, го беше посъветвал да ги гръмва в мига, в който ги види: „Само създават проблеми и не носят никаква полза“. Но на Гърни сърце не му даваше да го направи, а и Мадлин никога нямаше да го позволи.

Запали отново двигателя и се канеше да потегли към моравата до къщата, когато нещо ярко привлече погледа му. Беше на един от прозорците на плевнята – искряща светла точка. Реши, че лампата в плевнята е оставена светната – може би от Мадлин, когато е хранила кокошките. Но онази крушка бе сравнително слаба, с жълта светлина, а тази на прозореца бе силна и бяла. Докато Гърни се взираше, се усили още повече.

Изключи фаровете. Остана на място озадачен няколко секунди, после взе тежкото метално фенерче на Хардуик от седалката до себе си, но не го включи веднага, излезе от колата и тръгна към плевнята – воден през мрака от странната светлина, която изглежда, се движеше също като него.

После изведнъж осъзна, че светлината изобщо не идва от плевнята, и го побиха тръпки. Беше отражение – в прозореца се отразяваше светлина, която идваше някъде иззад него. Бързо се обърна и я видя – мощен лъч, блестящ през дърветата по хребета зад езерото. Първо му хрумна, че е халогенен прожектор, поставен на някое АТВ.

Вероятно заблуден от светлината, петелът в плевнята изкукурига.

Гърни погледна отново към хребета и към извисяващото се ярко сияние зад дърветата. И тогава, разбира се, отговорът дойде от само себе си. Трябваше да му хрумне веднага! Нямаше мистерия. Нямаше никакво транспортно средство, скрито във високата гора. Нищо необичайно. Просто пълната луна, която се издигаше в чистото нощно небе.

Почувства се като глупак.

Телефонът му звънна.

Беше Мадлин.

– Ти ли си застанал до плевнята?

– Да, аз съм.

– Някой току-що звънна да те потърси. Идваш ли си? – попита тя със забележимо хладен глас.

– Да, просто проверявах нещо. Кой ме е търсил?

– Алиса.

– Какво?

– Жена на име Алиса.

– Каза ли и друго име?

– Попитах я. Тя каза, че вероятно знаеш фамилията й, а ако не я знаеш, няма особен смисъл да говорите. Звучеше или като пияна, или като луда.

– Остави ли номер за връзка?

– Да, записала съм го.

– Ей сега идвам.

Две минути по-късно, в 10,12 вечерта, Гърни стоеше в кухнята с телефона в ръка и набираше номера.

Мадлин беше застанала до мивката, облечена с розово-жълтата си лятна пижама, и прибираше някои от сребърните прибори, останали в сушилката.

От другата страна му вдигнаха на третото позвъняване – глас, който бе едновременно дрезгав и нежен.

– Дали е възможно това да е детектив Гърни?

– Алиса?

– Единствената и неповторимата.

– Алиса Спалтър?

– Спалтър Алиса – пред олтара кой ще я залиса, на вратленце кой ли ще метне въженце...

Звучеше като дванайсетгодишна ученичка, намерила ключа за барчето с алкохол на родителите си.

– Какво мога да направя за вас?

– Искате да направите нещо за мен. Така ли?

– Позвънили сте в дома ми преди малко. Какво искате?

– Искам да помогна. Само това.

– И как точно искате да помогнете?

– Искате ли да научите кой уби петела Робин¹?

– Какво?

– Колко случая с убийства разследвате в момента?

– За баща си ли говорите?

– А вие за кого мислите?

– Знаете ли кой е убил баща ви?

– Крал Карл ли? Разбира се.

– Кажете ми.

– Не по телефона.

– Защо не?

– Елате да ме видите, тогава ще ви кажа.

– Дайте ми име.

– Ще ви дам име. Когато ви опозная по-добре. Давам специални имена на всичките си гаджета. Е, кога ще се срещнем?

Гърни не каза нищо.

– Там ли сте още? – попита Алиса с глас, който плавно преминаваше от ясна интонация към замаяно опиянение.

– Тук съм.

– Оооо, това е проблем. Трябва да сте тук, при мен.

– Алиса... вие или знаете нещо полезно, или не. И или ще ми го кажете, или не. Зависи от вас. Решавайте сега.

– Знам всичко.

– Добре. Кажете ми.

– Няма начин. Телефоните могат да се подслушват. В такъв опасен свят живеем. Подслушват всичко. Подслушват, следят и записват. Но вие сте детектив, знаете всичко това. Обзалагам се, че знаете и къде живея.

Гърни не каза нищо.

– Обзалагам се, че знаете къде живея, нали?

Той пак не отвърна.

– Да, обзалагам се, че е така.

– Алиса? Чуйте ме. Ако искате да ми кажете...

Тя го прекъсна с пресилен съблазнителен тон, който при други обстоятелства сигурно щеше да е комичен.

– Значи... Ще бъда тук цяла нощ. И цял ден утре. Елате възможно най-бързо. Моля ви. Ще ви очаквам. Просто ще съм тук и ще чакам. Само вас.

Връзката прекъсна.

Гърни затвори телефона и погледна към Мадлин. Тя стоеше и изучаваше вилицата, която се канеше да постави в чекмеджето със сребърните прибори. Намръщи се, пусна водата и започна да я търка. После я изплакна, подсуши я, огледа я отново, този път доволно, и я прибра в чекмеджето.

– Мисля, че си права – каза Гърни.

Мадлин отново се намръщи, но сега на него.

– За какво?

– За младата жена – че е или пияна, или луда.

Тя се усмихна, но не особено весело.

– Какво искаше?

– Добър въпрос.

– Какво каза, че иска?

– Да ме види. За да ми каже кой е убил баща й.

– Карл Спалтър.

– Да.

– Ще отидеш ли?

– Може би. – Гърни млъкна замислен. – Вероятно.

– Къде?

– В дома й. Семейната къща на езерото Винъс. До Лонг Фолс.

– Винъс. Като Венера, богинята на любовта?

– Предполагам.

– И като венерически болести.

– Вероятно.

– Хубаво име за езеро – отбеляза Мадлин. – Каза „семейната къща“. Баща й е мъртъв, а мащехата й е в затвора. Има ли друг член на семейството там?

– Доколкото знам, не. Алиса е единствено дете.

– Страхотно дете. Сам ли ще отидеш?

– И да, и не.

Тя го погледна с любопитство.

– Може би ще взема някои прости електронни устройства.

– Ще отидеш с микрофон?

– Не като по телевизията – с микробус, чакащ зад ъгъла и пълен с технически експерти и сателитна екипировка. Мисля си за елементарен заместител. Утре вкъщи ли ще бъдеш или в клиниката?

– Следобед ще работя. Сутринта ще съм тук. Защо?

– Ето какво си мисля. Когато стигна до езерото, преди да вляза в къщата, ще звънна от мобилния си на домашния телефон. Когато вдигнеш и се увериш, че съм аз, просто включи секретаря. Ще оставя телефона си отворен, в джоба на ризата. Няма да запише всичко с идеален звук, но все пак ще има някакъв запис на това, което ще си говорим с нея, а това може да се окаже полезно.

Мадлин го погледна със съмнение.

– За по-късно може и да е полезно, за да докаже каквото искаш да докажеш, но... не е точно защитата, от която може да имаш нужда, докато си там. През двете минути, в които говорих по телефона с Алиса, останах с впечатлението, че тя вероятно е наистина луда. Опасно луда.

– Да, знам. Но...

Мадлин го прекъсна.

– Не ми казвай с колко опасно луди си имал работа в града. Това беше тогава, сега си е сега. – Млъкна, сякаш поставяше под съмнение истината на разграничението между „тогава“ и „сега“. – Какво знаеш за тази личност?

Той се замисли. Кей бе казала доста неща за Алиса. Но колко от тях бяха верни, това беше друг въпрос.

– Какво знам за нея със сигурност? Почти нищо. Мащехата й твърди, че е наркоманка и лъжкиня. Може би е правила секс с баща си. Може би е правила секс с Мик Клемпър, за да повлияе върху резултата на разследването. Може би е натопила мащехата си за убийство. Може би беше пияна или надрусана, докато разговаряше с мен по телефона. Или може би е предприела това странно действие по Бог знае каква причина.

– Знаеш ли нещо положително за нея?

– Не бих казал.

– Е... ти решаваш. – Мадлин затвори чекмеджето с приборите малко по-силно, отколкото бе нужно. – Но мисля, че срещата с нея в къщата й е ужасна идея.

– Нямаше да го направя, ако не съществуваше възможност за подсигуряване с телефона.

Мадлин кимна съвсем леко, но някак този сдържан жест успя да предаде ясното й послание: Прекалено е рисковано, но знам, че не мога да те спра.

После добави на глас:

– Уговори ли си вече час?

Гърни осъзна, че е сменила темата и че забележката й е изпълнена със смисъл, който се престори, че не разбира.

– Какъв час?

Тя остана до мивката, с ръце облегнати на ръба, и се взираше в него с търпелив, невярващ поглед.

– За Малкълм Кларет ли говориш? – попита той.

– Да. Ти за кого мислеше?

Гърни поклати глава безпомощно.

– Има краен брой неща, които мога да помня едновременно.

– Кога излизаш утре?

Сега усети нова посока на разговора.

– За езерото? Може би към девет. Съмнявам се, че мис Алиса става много рано. Защо?

– Искам да поработя по кокошарника. Мислех си, че ако имаш две-три свободни минути, може да ми обясниш какви са следващите стъпки по строежа, за да се опитам да свърша нещо сама, преди да тръгна за клиниката. Казват, че сутринта времето ще е хубаво.

Гърни въздъхна. Опита се да се съсредоточи върху кокошия проект – върху простичката геометрия на това докъде са стигнали с измерванията, върху материалите, които трябва да купят, върху следващите стъпки. Не успя. Сякаш за случая Спалтър и за случая с кокошарника му бяха нужни два различни мозъка.

А оставаше и Хардуик. Всеки път, когато се сетеше за него, съжаляваше за решението да се съобрази с молбата му.

Обеща на Мадлин, че по-късно ще се заеме с въпроса за кокошарника, отиде в кабинета и позвъни на мобилния на Хардуик.

Не се изненада, но въпреки това се подразни, че веднага се включи гласова поща.

– Хардуик е, оставете съобщение.

– Хей, Джак, какво става? Къде си? Обади ми се. Моля те.

Накрая осъзна, че мозъкът му е стигнал до фазата на пълното изтощение и вече става безполезен, така че се предаде и си легна в леглото при Мадлин. Но сънят – когато все пак дойде – трудно можеше да се наречен истински сън. Мислите му се мятаха трескаво, зациклили в едни и същи тесни и повтарящи се коловози, в които постоянно присъстваха, във всевъзможни извратени варианти, едни и същи елементи – полицейската му карта и изреченото като заповед „Хардуик, оставете съобщение“.

¹ Who Killed Cock Robin – английска детска песен с рими от ХVII в., част от т.нар. Песни на Мама Гъска. Има различни теории за значението на името, включително и че се отнася за Робин Худ. – б. пр.

Глава 30 Красива отрова

Гърни изчака до сутринта, за да каже на Мадлин за драмата със стрелбата в къщата на Хардуик. Когато приключи с доста съкратеното, но в същността си точно пресъздаване на инцидента, тя остана спокойна, наблюдавайки го, сякаш чакаше да чуе и втората част на разказа.

Втората част беше тази, която той се страхуваше да сподели, но знаеше, че трябва.

– Мисля си, като предпазна мярка... – започна, но тя довърши вместо него:

– Трябва да се изнеса от къщата за известно време. Това ли щеше да кажеш?

– За по-сигурно. Само за няколко дни. Имам чувството, че този тип каза каквото искаше и едва ли ще повтори представлението си, но все пак... Искам да си далеч от всяка възможна опасност, докато проблемът се разреши.

Гърни очакваше същата гневна реакция, каквато бе получил, когато направи подобно предложение по време на изнервящия случай с Джилиан Пери, затова се изненада от очевидната липса на възражение. Първият й въпрос беше изненадващо практичен.

– За колко дни говорим?

– Мога само да предполагам... Но може би три-четири? Зависи колко скоро ще се справим със ситуацията.

– Три или четири дни, броени откога?

– Надявам се от утре вечерта. Мислех си дали можеш да отидеш на гости на сестра си...

– Ще бъда у Уинклър.

– Къде?

– Знаех си, че няма да си спомниш. Ще бъда у семейство Уинклър, в тяхната ферма в Бък Ридж.

Някакъв далечен спомен отекна в съзнанието му.

– Хората със странните животни?

– Животните се казват алпака, приличат на лами. И сигурно си спомняш, че предложих да им помагам по време на панаира.

Втора камбанка звънна в главата му.

– А, да. Вярно.

– И че панаирът започва тази седмица?

Трети звън.

– Да.

– Така че ще бъда там. На панаира с тях и във фермата им. Щях да отида вдругиден, но съм сигурна, че няма да има проблем да ме приемат ден по-рано. Всъщност ме поканиха да остана цяла седмица. Планирах да си взема няколко дни почивка от клиниката. Спомняш ли си, че го обсъдихме, когато го предложиха?

– Имам смътен спомен. Предполагам, съм мислел, че дотогава има твърде много време. Но така е добре – много по-удобно, отколкото да ходиш при сестра си или някъде другаде.

Мадлин изведнъж се напрегна.

– А ти? Ако е важно аз да не съм тук, тогава ти...

– Аз ще съм добре. Както казах, стрелецът просто отправяше послание. Той явно знае, че Хардуик е отговорен за раздвижването по случая „Спалтър“, така че беше логично да насочи малкото си гадно послание към него. Освен това, ако пожелае да демонстрира присъствието си втори път – което е малко вероятно, може би ще успея да се възползвам от изявата му.

По изражението на Мадлин личеше, че е ужасно объркана, думите му я бяха изправили пред противоречие.

Гърни го забеляза и съжали, че е добавил ненужен елемент в историята, който се опита да извърти.

– Искам да кажа, че вероятността от сериозен проблем е минимална, но дори да е по-малко от един процент, е по-добре да си възможно най-далеч.

– Пак ще попитам: А ти? Дори да е по-малко от един процент, което не вярвам...

– Аз? Не се притеснявай. Според списание „Ню Йорк“ аз съм най-успешният детектив в историята на Голямата ябълка.

Престореното му самохвалство целеше да я успокои, но като че ли ефектът бе противоположeн.

Джипиесът на Гърни го отведе до района на езерото Винъс – през редуващи се една след друга речни долини с обработваеми земи, заобикаляйки отровената атмосфера на Лонг Фолс.

Лейкшор драйв образуваше трикилометрова асфалтова примка около водната повърхност, която според Гърни бе около километър и половина дълга и четиристотин метра широка. В двата края на oсморката, на самия бряг на езерото, бяха разположени живописни селища като излезли от пощенска картичка. Къщата на Спалтър – претенциозна имитация на колониална ферма – се извисяваше сред огромен професионално озеленен двор в началото на езерото.

Гърни направи пълна обиколка на пътя и спря пред търговския център „Килингтън“, който – с показната грубоватост на фасадата си и с витрините, на които бяха изложени риболовна екипировка, английски чай и костюми от туид – се стори на Гърни по-автентичен от възстановка на провинциалния живот в каталог за ароматни свещи.

Извади телефона си, позвъни на Хардуик за трети път и за трети път попадна на гласовата му поща. После звънна на Ести, също за трети път, но сега тя вдигна.

– Дейв?

– Някакви новини от Джак?

– И да, и не. Звънна ми в 11,45 снощи. Не звучеше много щастлив. Очевидно стрелецът е имал или високопроходим планински мотор, или АТВ. Джак каза, че в някакъв момент е чул ръмженето на двигателя в гората близо до пътя, но не е могъл да стигне по-близо. Така че там нямаме напредък. Мисля, че днес ще се опита да открие типовете, свидетелствали срещу Кей.

– А снимките?

– От аутопсията на Гурикос ли?

– Да, и тях, но имах предвид снимките от неговите ловни камери. Помниш ли светкавиците, които видяхме в гората след изстрелите по къщата?

– Според Джак камерите са били на парчета. Явно стрелецът е вкарал по няколко куршума във всяка от тях. А за аутопсиите на Гурикос и Мери Салтър – позвънила съм където трябва. Стискай палци скоро да имам отговор.

След това Гърни звънна на домашния си телефон. Първо не отговори никой и се включи секретарят. Тъкмо се канеше да остави паникьосано съобщение от типа на: Къде си, по дяволите?, когато Мадлин вдигна.

– Здрасти. Бях отвън, опитвах се да измисля нещо за тока.

– Какво за тока?

– Нали се съгласихме, че ще пуснем електрическа ограда около кокошарника?

Той потисна въздишката си на отчаяние.

– Да, да, предполагам. Искам да кажа... това не е най-спешният въпрос в момента.

– Добре... но не трябва ли да решим къде ще бъде, за да си нямаме проблеми после?

– Виж, не мога да мисля за това сега. На езерото Винъс съм и се каня да разпитам дъщерята на жертвата. Трябва да включиш секретаря за записване на разговора.

– Знам. Каза ми вече. Просто ще оставя слушалката отворена и ще включа секретаря.

– Точно така, това е. Но измислих по-добър начин.

Тя не каза нищо.

– Там ли си?

– Да, тук съм.

– Добре. Ето какво искам да направиш. Обади ми се точно след десет минути. Ще ти кажа нещо – без значение какво, не обръщай внимание, – после ще затворя. Ти ми звънни отново. Пак ще ти кажа нещо и ще затворя. Звънни трети път и независимо какво ще ти кажа, остави телефона отворен и този път вече включи секретаря.

– И защо са всички тези усложнения? – попита Мадлин с нотка на притеснение в гласа.

– Алиса може да заподозре, че ще записвам разговора с телефон. Искам да я накарам да отхвърли тази идея напълно, като създам ситуация, която ще я убеди, че съм изключил телефона си.

– Добре. Ще ти се обадя след десет минути. Десет минути от този момент, нали?

– Да.

Гърни прибра телефона в джоба на ризата си, взе малкия диктофон от жабката на колата и го закачи на много видимо място, отпред на колана си. После подкара от търговския център към противоположния край на езерото – към отворената порта от ковано желязо по алеята, водеща към къщата на Спалтър.

Мина бавно през портата и паркира на мястото, където алеята се разширяваше – пред широките гранитни стъпала.

Входната врата като че ли бе антикварна находка, остатък от по-стара, но също толкова пищна и богата къща. На стената зад нея имаше интерком. Той натисна копчето.

Призрачен женски глас каза:

– Влизай, вратата е отключена.

Гърни погледна часовника си. Оставаха шест минути до обаждането на Мадлин. Отвори вратата и влезе в голямо преддверие, осветено от редица аплици, поставени на всяка от стените. Сводеста врата отляво разкриваше официална трапезария; друга подобна отдясно водеше към добре обзаведена гостна с огромна камина от очукани тухли, в която човек може да застане прав. В края на коридора имаше лъскаво махагоново стълбище с изящни перила, което водеше към площадката за втория етаж на имението.

На площадката се появи полугола млада жена, спря, усмихна се и започна да слиза по стълбите. Беше облечена съвсем оскъдно и дрехите очевидно бяха създадени, за да подчертават това, което уж би трябвало да прикриват: розова къса тениска, която едва покриваше гърдите й, и бели шорти, които не покриваха почти нищо. На опънатата тениска с дебели черни букви бе изписан неясен за него надпис – ЧМИУ.

Лицето й изглеждаше по-свежо, отколкото Гърни очакваше от лице на наркоманка. Пепеляворусата й дълга до раменете коса беше разрошена и влажна на вид, сякаш момичето току-що бе излязло от душа.

Беше боса. Когато наближи, той видя, че ноктите на краката й са лакирани в бледорозово, в тон с розовия нюанс на устните, които бяха малки и деликатни – като на кукла.

Когато стигна до подножието на стълбището, тя спря и му направи същия щателен оглед, какъвто и той на нея.

– Здрасти, Дейв!

Гласът й – също като целия й вид – беше едновременно кух и абсурдно съблазнителен. Очите й, забеляза с интерес Гърни, не бяха мътните, изпълнени със самосъжаление очи на наркоман. Бяха небесносини, чисти, ярки. Но искрата в тях не беше тази на невинната младост. Беше леденият блясък на амбицията.

Човешките очи са интересни нещо, помисли си Гърни. Те съдържат и отразяват емоционалната същност на всичко, което са видели – въпреки опитите на притежателите им да го прикрият.

Докато тя отвръщаше на погледа му с непоколебима твърдост, в очите й се появи нещо – нещо, на което някога бе станала свидетелка, и го накара да изтръпне. Той се прокашля и зададе безсмисления, но задължителен въпрос.

– Вие ли сте Алиса Спалтър?

Розовите й устни се отвориха леко, разкривайки редица съвършени зъби.

– Това е въпросът, който ченгетата по телевизията задават, преди да арестуват някого. Ще ме арестуваш ли, Дейв? – попита тя игриво. Но очите й не гледаха игриво.

– Не влиза в плана ми.

– А какъв е планът ти? – продължи тя фамилиарно и той отвърна в същия дух:

– Нямам план. Тук съм, защото ти ми позвъни.

– И защото си любопитен?

– Любопитен съм кой е убил баща ти. Каза ми, че знаеш кой е. Знаеш ли?

– Не бързай толкова. Ела да поседнем.

Обърна се и мина през арката в гостната, движейки краката си с грациозност на танцьорка.

Не погледна назад.

Той я последва. Мислеше си, че никога преди не е попадал на такава забележителна комбинация от свръхсексуалност и чиста отрова.

Самата стая – с огромната камина, столовете с кожена тапицерия и картините с английски пейзажи – беше в странен контраст с младата жена тип Лолита, която може би скоро щеше да я наследи. А може би контрастът все пак не беше толкова голям, като се има предвид, че къщата не бе по-стара от Алиса и външният й вид не беше нищо повече от умна дегизировка.

– Прилича малко на музей – каза тя, – но диванът е хубав и мек. Обичам начина, по който краката ми потъват в него. Опитай.

Преди да си избере къде да седне – навсякъде другаде, но не и на дивана, – телефонът му звънна. Погледна екрана. Беше Мадлин, точно навреме. Преди да вдигне, се опита да докара изражение на досада, сякаш този, който го търси, е последният човек на света, с когото би искал да разговаря.

– Да? – Направи пауза. – Не. – Млъкна отново, после пак повтори гневно: – Казах не! – Затвори, прибра телефона в джоба на ризата си, погледна Алиса и обясни по-спокойно: – Съжалявам за прекъсването. Докъде бяхме стигнали?

– Тъкмо се настанявахме – каза тя и се отпусна в единия край на дивана, като махна подканващо към него, сочейки възглавницата до себе си.

Гърни предпочете да седне на едно кресло и да постави ниската масичка за кафе помежду им.

Тя го погледна нацупено и продължи.

– Нещо за пиене?

Той поклати глава.

– Бира?

– Не.

– Шампанско?

– Не, няма нужда.

– Мартини? Негрони? Текини? Маргарита?¹

– Нищо.

Нацупената физиономия се появи отново.

– Не пиеш ли, Дейв?

– Понякога. Не сега.

– Звучиш напрегнато. Имаш нужда от...

Телефонът му отново звънна. Той погледна екрана, за да е сигурен, че е Мадлин. Този път го остави да звънне три пъти, сякаш чакаше да се включи гласовата поща; после, демонстрирайки нетърпеливост, все пак вдигна.

– Какво има? – Направи пауза. – Сега не е удобно... За бога... – Млъкна, после продължи с очевидна досада: – Виж. Моля те. Зает съм с нещо. Да. Не. НЕ СЕГА!

Затвори и прибра телефона в джоба си.

Алиса го погледна с лукава усмивка.

– Проблеми с приятелката?

Той не отговори, само се втренчи в масичката за кафе.

– Трябва да се отпуснеш. Цялото това напрежение, направо го усещам. Мога ли да направя нещо?

– Може би ще помогне, ако се облечеш.

– Да се облека? Аз съм облечена.

– Не се забелязва особено.

Устните й се разтвориха бавно, захилено.

– Забавен си.

– Добре, Алиса. Стига. Да минем направо към въпроса. Защо поиска да се видим?

Ухилването беше заменено от ново нацупване.

– Не е нужно да си толкова враждебен. Просто искам да помогна.

– Как?

– Искам да ти помогна да разбереш реалната ситуация – каза тя искрено, сякаш смяташе, че това обяснява всичко. Когато Гърни просто я изгледа, без да каже нищо, продължавайки да чака, тя отново се ухили. – Сигурен ли си, че не искаш нищо за пиене? Какво ще кажеш за текила сънрайз? Правя фантастични коктейли.

Той се протегна с очевидно небрежен жест към бедрото си, почеса се безпричинно и включи закачения на колана му диктофон, неловко прикривайки лекото щракване на копчето с шумно прокашляне.

Усмивката й стана още по-широка.

– Ако искаш да ме накараш да млъкна, скъпи, това е начинът да го направиш.

– Моля?

– Моля? – В очите й проблесна хладна подигравка.

– Какво има? – попита той с изражението на виновен мъж, който се мъчи да изглежда невинен.

– Какво е малкото сладко нещо на колана ти?

Той сведе поглед надолу.

– О, това ли... – Прокашля се отново. – Това всъщност е диктофон.

– Диктофон. Сериозно? Може ли да го видя?

Гърни премигна.

– Ъъъ... Разбира се.

Откачи го от колана си и й го подаде през масичката.

Тя го взе, разгледа го, изключи го и го остави на възглавницата до себе си.

Гърни се намръщи притеснено.

– Може ли да си го получа обратно?

– Ела и си го вземи.

Той погледна към нея, после към диктофона, пак към нея и за пореден път се прокашля.

– Това е рутинна процедура. Записвам всичките си срещи. Може да е много полезно за избягване на по-късни спорове какво е било казано, за какво сме се споразумели.

– Нима? Леле. Как така не ми е хрумнало?

– Ако нямаш нищо против, бих искал да запиша и тази среща.

– Така ли? Хм... както казал Дядо Коледа на алчното момченце: „Майната ти!“.

Той я погледна смутено.

– Защо го правиш на такъв голям въпрос?

– Не е голям въпрос, просто не ми харесва да ме записват.

– Мисля, че ще е по-добре и за двама ни.

– Не съм съгласна.

Гърни сви рамене.

– Добре. Няма проблем.

– Какво ще правиш със записа?

– Както казах, ако има някакъв спор по-късно...

Телефонът му звънна за трети път. Мадлин. Той вдигна.

– Исусе, сега пък какво? – каза, вече напълно вбесено. През следващите десет секунди имитира поведението на мъж, губещ всякакво търпение. – Знам... Добре... добре... Исусе, може ли да поговорим за това ПОСЛЕ? Добре... Да... Казах ДА.

Отдръпна телефона от ухото си, погледна го така, сякаш беше източник единствено на проблеми, натисна с пръст близо до копчето за затваряне, без да прекъсва връзката, и прибра все още предаващия телефон в джоба на ризата си. Поклати глава и погледна притеснено Алиса.

– Исусе...

Тя се прозя, сякаш на света нямаше нищо по-скучно от мъж, мислещ за нещо друго освен за нея самата. После се протегна. Движението повдигна малкото парче плат, което представляваше тениската й, и разкри долната част на гърдите й.

– Може би вече трябва да започнем.

– Добре. Но си искам диктофона.

– Ще го задържа, докато си тук. Ще си го получиш на тръгване.

– Добре. Ясно – въздъхна той примирено. – Да започнем отначало. Каза, че искаш да ми помогнеш да разбера реалната ситуация. Каква е тя?

– Реалността е, че си губиш времето, като се опитваш да обърнеш всичко надолу с главата.

– Това ли смяташ, че правя?

– Опитваш се да освободиш кучката, нали?

– Опитвам се да открия убиеца на баща ти.

– Убиецът му? Курвата, която му беше жена, го уби. Край на историята.

– Кей Спалтър, суперснайперистката?

– Тя вземаше уроци. Вярно е. Има доказателства, документирано е.

Произнесе думата с отчетлива артикулация, като че ли имаше магическа убеждаваща сила.

Гърни сви рамене.

– Много хора вземат уроци по стрелба, без да убиват никого.

Алиса поклати глава – бързо, гневно движение.

– Не знаеш каква е тя.

– Разкажи ми.

– Тя е лъжлива, алчна кучка.

– Нещо друго?

– Омъжи се за баща ми заради парите му. Точка. Кей е златотърсачка. И уличница. Когато баща ми най-сетне го осъзна, й каза, че иска развод. Кучката разбра, че това ще е краят на готиния й живот, и затова сложи край на неговия. БУМ! Просто е.

– Значи мислиш, че всичко е заради парите?

– Всичко е заради желанието на мръсницата да получи това, което иска. Знаеш ли, че купуваше подаръци на Дарил, момчето от басейна, подаръци с парите на баща ми? Купи му диамантена обица за рождения ден. Знаеш ли колко плати? Познай.

Гърни изчака.

– Не, наистина. Предположи колко!

– Хиляда долара?

– Хиляда? Де да беше! Десет хиляди! Десет шибани бона от шибаните пари на шибания ми баща! За шибаното момче от басейна! И знаеш ли защо?

Гърни пак изчака безмълвно.

– Ще ти кажа защо. Гнусната кучка му плащаше, за да я чука. С кредитната карта на баща ми. Чувал ли си нещо по-гнусно? И като говорим за гнусно, трябва да я видиш как си слага грим – направо ще се разтрепериш от ужас; прилича на гробар, който рисува усмивка върху лицето на труп.

Тази ярост, този изблик на жлъч и омраза, поразиха Гърни – те бяха най-автентичната част от Алиса, която бе видял досега. Но дори за това не беше абсолютно сигурен. Чудеше се докъде се простира актьорският й талант.

Тя се бе умълчала и гризеше палеца си.

– Тя ли уби и баба ти? – попита той спокойно.

Алиса премигна, очевидно объркана.

– Баб... Какво?

– Майката на баща ти.

– За какво, по дяволите, говориш?

– Имаме причина да смятаме, че смъртта на Мери Спалтър не е нещастен случай.

– Защо?

– В деня, когато е била открита мъртва, на камерите е заснет човек, който влиза в „Емерлинг оакс“ под фалшив предлог. В деня, в който е застрелян баща ти, същият човек е видян да влиза в апартамента, в който е намерена пушката.

– Това някоя от простотиите на твоя задник адвоката ли е?

– Знаеш ли, че в деня, в който е застрелян баща ти, е убит и един местен гангстер, с когото той е имал отношения? Смяташ ли, че и затова е виновна Кей?

Гърни остана с впечатлението, че Алиса е разтърсена от новината и се опитва да не го показва.

– Би могла. Защо не? След като е убила съпруга си... – гласът й заглъхна.

– Значи тя е направо фабрика за убийства, така ли? Мацките, осъдени на доживотен в „Бедфорд Хилс“, явно трябва много да внимават с нея.

Още докато подхвърляше саркастичната забележка, си спомни прякора, който бяха дали на Кей останалите затворнички – Черната вдовица, и се запита дали са видели в нея нещо, което той е пропуснал.

Алиса не отговори, само се сгуши по-дълбоко в ъгъла на дивана и скръсти ръце на гърдите си. Въпреки напълно зрялата си фигура за един кратък момент му заприлича на разтревожена ученичка.

Когато най-накрая проговори, в гласа й имаше повече нахаканост, отколкото увереност.

– Какви лайна само! С адвокатчето явно сте готови на всичко, за да освободите кучката!

Гърни обмисляше вариантите си. Можеше да остави нещата такива, каквито бяха, за да може думите му да отлежат в съзнанието й и да види какъв ще бъде резултатът.

Или би могъл да я притисне, да използва веднага всичките си муниции, за да се опита да я провокира и да я накара да избухне. И двата варианта криеха значителни рискове. Реши да я притисне. Надяваше се, че телефонът му все още предава.

Наклони се към нея, подпирайки се с лакти на коленете си.

– Чуй ме внимателно, Алиса. Може би знаеш някои от тези неща. Всъщност повечето неща. Но все пак ме чуй. Ще го кажа само веднъж. Кей Спалтър не е убила никого. Била е осъдена, защото Мик Клемпър е прецакал разследването. Нарочно. Единственият въпрос без отговор засега е дали е било твоя или негова идея. Мисля си, че е била твоя.

– Забавен си.

– Мисля, че е твоя, защото ти имаш най-основателния мотив. Отърви се от Кей, като я обвиниш в убийството на Карл, и всички пари са твои. Затова си преебала Клемпър – буквално – да натопи Кей. Проблемът е, че Клемпър си е свършил работата калпаво. Дори не е успял да прецака нещата както трябва. И сега картонената кула се разпада. Делото на обвинението е пълно със зеещи дупки, проблеми с доказателствата, полицейска небрежност. Сигурно е, че Кей ще спечели обжалването. Ще излезе от затвора след месец, може би дори по-рано, и щом това се случи, състоянието на Карл автоматично ще отиде при нея. Така че си чукала идиота Клемпър напразно. Ще е интересно да видим какво ще се случи в съда – кой от вас двамата ще получи по-голяма присъда.

– По-голяма присъда? За какво?

– Възпрепятстване на правосъдието. Лъжесвидетелстване. Склоняване към лъжесвидетелстване. Заговор. И половин дузина други неприятни нарушения на закона, за които се полагат дълги, дълги присъди. Клемпър ще обвини теб, ти ще обвиниш Клемпър. На заседателите вероятно няма да им пука особено кой е по-виновен.

Докато Гърни говореше, Алиса притегли колене към гърдите си и обви ръце около тях. Очите й като че ли бяха фокусирани върху някаква невидима пътна карта пред нея.

След една дълга минута тя заговори с нисък, равен глас.

– А ако ти кажа, че той ме е изнудвал?

Гърни се зачуди дали телефонът е успял да улови думите й.

– Изнудвал те е? Как? Защо?

– Той знае нещо за мен.

– Какво знае?

Алиса го погледна нахакано.

– Не е нужно да знаеш.

– Добре. Той те е изнудвал – какво е искал да направиш?

– Да правя секс с него.

– И да излъжеш за нещата, които си чула Кей да казва по телефона?

Тя се поколеба.

– Не. Наистина ги чух.

– Значи признаваш, че си правила секс с Клемпър, но отричаш да си лъжесвидетелствала?

– Точно така. Не е престъпление, че съм го чукала. Но това, че той ме принуди да го чукам, вече е друго нещо. Така че, ако някой има проблем, това ще е той, не аз.

– Искаш ли да ми кажеш нещо друго?

– Не. – Алиса отпусна грациозно краката си на пода. – А ти наистина трябва да забравиш всичко, което току-що ти казах.

– Защо?

– Може и да не е вярно.

– Защо тогава ми го каза?

– За да ти помогна да разбереш. Това, което каза – че ще лежа в затвора. Никога няма да се случи – продължи тя и навлажни устни с върха на езика си.

– Добре. Тогава предполагам, че разговорът ни приключи.

– Освен ако не си променил решението си за моя текила сънрайз. Повярвай ми, струва си.

Гърни се надигна и посочи към диктофона си на масичката.

– Мога ли да си го взема, моля?

Тя го вдигна и го напъха в джобчето на панталонките си, които и без това бяха пред пръсване. Усмихна му се.

– Ще ти го пратя по пощата. Или... може да опиташ да си го вземеш сега.

– Задръж го.

– Няма ли поне да опиташ? Обзалагам се, че ще успееш, ако наистина пробваш.

Гърни се усмихна.

– Клемпър не е имал шанс, нали?

Тя се усмихна широко в отговор.

– Казах ти, той ме изнудваше. Накара ме да правя неща, каквито никога не бих правила доброволно. Никога. Можеш да си представиш за какви неща говоря.

Гърни заобиколи масичката за кафе откъм далечната страна, излезе от гостната, отвори входната врата и стъпи на широките каменни стъпала отпред. Алиса го последва до прага и отново сложи нацупеното си изражение.

– Повечето мъже ме питат какво означава надписа. ЧМИУ.

Той погледна към големите букви на тениската й.

– Обзалагам се.

– Ти не си ли любопитен?

– Добре. Любопитен съм. Какво означава ЧМИУ?

Тя се наведе към него и прошепна в ухото му:

– Чукай ме и умри.

¹ Видове коктейли с джин, вермут, текила и различни безалкохолни съставки. – б. пр.

Глава 31 Още една Черна вдовица

Червеният понтиак беше паркиран до страничната му врата, както Гърни подозираше, че ще бъде. Беше позвънил на Хардуик на път от езерото Винъс и му остави съобщение, че трябва да се видят възможно най-скоро, включително и с Ести, ако успее да се измъкне. Имаше нужда от други гледни точки за разговора с Алиса.

Хардуик му позвъни, докато Гърни наближаваше Уолнът Кросинг, и му предложи направо да дойде у тях. Когато Гърни влезе в къщата, го намери настанил се на стола до масата за закуска край отворените френски прозорци.

– Прелестната ти жена ме пусна вътре, преди да излезе. Каза, че отива да се грижи за местните психари в клиниката – обясни в отговор на безмълвния въпрос на Гърни.

– Съмнявам се, че се е изразила по този начин.

– Може да го е облякла в по-красиви думи. Жените обичат фантазията, че смахнатите откачалки могат да бъдат изцелени и да станат отново нормални. Все едно единственото нещо, нужно, за да бъде изцелен Чарлз Менсън, е малко нежна и любяща грижа.

– Като говорим за прелестни жени и психопати, каква е работата между теб и Ести?

– Трудно е да се каже.

– Сериозни ли са намеренията ти?

– Сериозни? Хм, предполагам, че да, каквото и да значи „сериозни“. Ще ти кажа едно. Сексът е много сериозно добър.

– Тя ли е причината най-после да си купиш мебели?

– Жените обичат мебели. Възбуждат ги. Асоциациите с гнезда предизвикват хубави чувства. Биологичният императив започва да бушува в тях. Легла, възглавници, удобни столове, уютни килимчета – такива глупости много променят нещата. – Млъкна. – Ести идва. Знаеше ли?

– Идва тук ли?

– Обадих се и й предадох съобщението ти. Реших, че може да ти е звъннала.

– Не, не е, но се радвам, че идва. Колкото повече глави размишляват по този въпрос, толкова по-добре.

Хардуик се намръщи скептично – обичайното му изражение, стана от стола и пристъпи към френските прозорци. Загледа се навън с любопитство, преди да попита:

– Какво, по дяволите, ще правиш тук?

– Какво имаш предвид?

– Купчината дъски.

Гърни отиде до прозореца. В двора наистина имаше купчина дъски, която бе пропуснал на идване. Аспарагусите я бяха скрили от погледа му. За момент остана безмълвен. Имаше купчинки в три различни размера, приличаха на половин метър на метър, метър на метър, и метър на метър и половина.

Взе телефона и позвъни на Мадлин.

За негова изненада тя вдигна още след първото позвъняване.

– Да?

– Какви са тези неща в двора? – попита той, но в същия момент осъзна, че отговорът на въпроса е очевиден и обаждането му вероятно е грешка.

– Дървен материал. За къщичката на кокошките. Доставиха ми ги тази сутрин. Това са нещата, които каза, че ще ни трябват на първо време.

Защитните му механизми се включиха автоматично.

– Не казах, че ще ни трябват днес.

– Добре, утре тогава? Не се тревожи. Ако си прекалено зает, просто ми дай указания и аз ще започна сама.

Гърни се почувства приклещен в ъгъла, но си спомни какво му бе казал веднъж един мъдър човек – чувствата не са факти. Реши, че ще бъде по-разумно да сдържи раздразнението си.

– Добре.

– Това ли е? Затова ли ми звъниш?

– Да.

– Добре, значи ще се видим довечера. Тръгнала съм за терапевтичен сеанс.

Той пъхна телефона обратно в джоба си.

Хардуик го наблюдаваше със садистична усмивка.

– Проблеми в рая?

– Никакви проблеми.

– Наистина ли? Имаше вид, като че ли ти се иска да захапеш телефона.

– Мадлин умее по-добре от мен да пренасочва концентрацията си.

– Имаш предвид, че тя иска да участваш в нещо, за което на теб изобщо не ти пука?

Беше коментар, не въпрос – и както много от коментарите на Хардуик беше болезнено верен.

– Чувам кола – каза Гърни.

– Сигурно е Ести.

– Разпознаваш звука на минито ли?

– Не. Но кой друг би карал по този твой скапан път?

Минута по-късно тя вече беше до страничната врата и Гърни я пусна да влезе. Беше облечена много по-консервативно в сравнение с тоалета си от къщата на Хардуик – черни панталони, бяла блуза и тъмен блейзър; явно идваше направо от работа. Косата й бе изгубила част от лъскавината, която имаше предишната вечер. В ръка държеше кафяв хартиен плик.

– От смяна ли идваш? – попита Гърни.

– Да. От полунощ до обяд. Доста уморително след цялата суматоха вчера. Но се наложи да заместя колега, който ме замести преди две седмици. Тогава трябваше да закарам колата си на преглед. Както и да е, тук съм.

Последва Гърни в кухнята, видя Хардуик до масата и му се усмихна широко.

– Здравей, съкровище!

– Здравей, прасковке! Как си?

– Добре – особено след като те виждам цял и непокътнат. – Отиде до него, целуна го по бузата и прокара пръсти по ръката му, сякаш за да се убеди в думите си. – Наистина си добре, нали? Има ли нещо, което не ми казваш?

– Мила, добре съм, сто процента.

– Радвам се да го чуя – смигна му закачливо тя. – Е – продължи, като внезапно стана много делова, – имам някои отговори. Искате ли да ги чуете, момчета?

Гърни посочи към голямата маса.

– Можем да седнем тук.

Ести си избра крайния стол. Мъжете седнаха един срещу друг. Тя извади бележника си от плика.

– Първо лесните неща. Да, според аутопсията – доста повърхностна – нараняванията на Мери Спалтър биха могли да са съзнателно причинени, но тази версия никога не е обсъждана сериозно. Паданията, дори фаталните, са достатъчно често срещани при възрастните хора, че да се приемат като най-простото и очевидно обяснение.

Хардуик изсумтя.

– Значи изобщо не е имало разследване?

– Никакво.

– Време на смъртта? – попита Гърни.

– Между три и пет следобед. Как се вписва това с доставката на цветя от записа на охранителните камери?

– Ще проверя отново – каза Гърни, – но мисля, че загадъчният човек влиза в офиса на Каръл Блиси около три и петнайсет. Някакви съвпадения за метода на действие от сравнителната база данни?

– Все още не.

– Някакви показания на свидетели за цветарски микробус на местопрестъпления?

– Не, но това не означава, че не е имало такива доклади. Просто, че не са попаднали в базата с данни.

– Добре – каза Гърни. – Нещо за Дебелия Гас?

– Времето на смъртта е определено между десет сутринта и един следобед. И, да, както ти каза, думата „ларинкс“ се споменава в доклада от аутопсията. Смъртта обаче не е причинена от пироните, забити в главата и шията. Първо е бил прострелян – дупка от 22-ри калибър през дясното око в мозъка.

– Интересно. Това предполага, че пироните не са били средство за мъчение.

– А за какво? – попита Хардуик. – Какво искаш да кажеш?

– Това подкрепя теорията ми, че пироните са предупреждение към някого, а не начин за изтезание на жертвата. Времето на смъртта също е интересно. В първоначалния доклад за смъртта на Карл е посочено време на стрелбата десет и двайсет. Местоположението на дома на Гурикос – близо до Утика – означава, че е невъзможно стрелецът да го е убил в десет часа, да е приключил с кашата с пироните, да се е почистил и да е подкарал към Лонг Фолс, за да стигне навреме за стрелбата по Карл в десет и двайсет минути. Значи трябва да е станало обратното – първо е прострелян Карл, после Гас.

– Ако предположим, че стрелецът е само един – каза Хардуик.

– Точно така. Но трябва да се придържаме към това предположение, поне докато не се появят доказателства за повече от един. – Гърни се обърна към Ести. – Нещо друго за Гурикос?

– Контактът ми в ОБОП проверява. Тя не е пряко свързана със случая, така че се налага да стъпва на пръсти. Не иска да предизвиква излишен шум, който да доведе до въпроси към главния следовател на разследването. Положението е доста деликатно.

– А методът на действие в случая „Спалтър“?

– Тук нещата са различни. Клемпър никога не е искал справка за метода на действие на стрелеца – в нито една от системите за данни, защото вече е бил взел решение за Кей. Така че там мога да действам по-свободно.

– Супер. Джак, какво стана със свидетелите на обвинението – успя ли да измъкнеш нещо от приятеля ти в Интерпол?

– Все още нищо от Интерпол. И никой от свидетелите вече не е на адреса, посочен в досието по случая, което може и да не е от голямо значение, като се имат предвид за какви хора говорим.

Ести го погледна.

– И за какви хора говорим?

Очите на Хардуик грейнаха с онова лукаво изражение, което винаги влизаше под кожата на Гърни и го вбесяваше.

– Такива, на които им липсват каквито и да било положителни качества. Съвършени отрепки. Всеизвестен факт е, че отрепките, които нямат никакви положителни качества, често нямат и постоянен адрес. Искам да каже, че трудността да ги открием може да не означава нищо. Но ще продължавам да упорствам. Дори отрепките все трябва да са някъде. – Обърна се към Гърни. – А ти защо не ни разкажеш как мина разговорът ти с наследницата?

– Евентуалната наследница – ако Кей остане в затвора.

– Което от ден на ден става все по-малко вероятно. Този обрат на събитията навярно има интересен ефект върху мис Алиса, нали? Няма ли да споделиш?

Гърни се усмихна.

– Ще направя нещо по-добро. Имам запис. Може да не е с най-доброто качество, но ще добиете преки впечатления.

– Чукай ме и умри? Тя наистина ли каза „Чукай ме и умри“? – Ести се беше привела над секретаря, докато приключваха второто изслушване на разговора от къщата до езерото Винъс. – За какво говори?

– Вероятно името на любимата й рок банда – предположи Хардуик.

– Може да е заплаха – каза Ести.

– Или покана – добави Хардуик. – А на теб, Дейви, момчето ми, на какво ти заприлича?

– Както и всичко друго, което тя каза и направи – на комбинация от прелъстяване като от анимационно филмче и хладнокръвно преценени простотии за заблуда на околните.

Хардуик многозначително повдигна вежди.

– На мен ми прилича на разглезено злобно хлапе, което се опитва да шокира възрастните. Тениската с „Чукай ме и умри“, която описа, я кара да изглежда направо жалка. Като че ли е на дванайсет години.

– Тениската може и да бе безобидна – отвърна Гърни, – но очите й не бяха.

Ести се намеси.

– А може и тениската да не е безобидна. Да допуснем, че е буквално излагане на фактите.

Хардуик я погледна със съмнение.

– Какви факти?

– Може би в този случай имаме повече от една Черна вдовица.

– Искаш да кажеш, че „Чукай ме и умри“ всъщност означава „Чукай ме и ще те убия“? Хитро, но не разбирам. Как това...

– Казала е на Клемпър, че баща й я е принуждавал да прави секс с него. Нямаме доказателства, но може да е вярно.

– Значи твърдиш, че Алиса е убила баща си за отмъщение?

– Не е невъзможно. И ако е успяла да насъска разгонен кретен като Клемпър да фалшифицира разследването и да натопи Кей, отмъщението ще бъде в комплект с парите от състоянието на баща й. Това са два сериозни мотива – отмъщение и пари.

Хардуик погледна Гърни.

– Какво мислиш за това, майсторе?

– Сигурен съм, че Алиса е виновна за нещо. Може да е „убедила“ или изнудила Клемпър да прикрие доказателства, за да е сигурна, че Кей ще бъде осъдена. А може и да е мозъкът зад целия този план – убийството и натопяването.

– Да обмисли и да планира убийство? Смяташ ли, че е способна на това?

– Има нещо плашещо в тези искрящи сини очи. Но ми е трудно да си я представя да извършва убийствата физически. Някой друг е размазал главата на Мери в ръба на ваната и е забил пироните в черепа на Дебелия Гас.

– Казваш, че е наела професионалист?

– Казвам, че ако е главният двигател на три убийства, със сигурност й е трябвала помощ, но това не отговаря на основния въпрос, който ме гризе от самото начало: Защо и майката на Карл? Наистина няма никакъв смисъл.

Хардуик барабанеше с пръсти по масата.

– Нито в убийството на Гас. Освен ако не се вържем на версията на Дони Ейнджъл за това как Гас и Карл са станали жертва на човека, който е бил тяхната мишена. Но ако приемем това и допуснем, че Алиса е основният подбудител на убийствата, стигаме до извода, че тя е била главната мишена на Карл, което никога не ми се е струвало логично и все още не го вярвам.

– Но така тя има и трети мотив – каза Ести.

Докато Гърни обмисляше сценария на Ангелидис за пореден път, прибавяйки в картината Алиса като неназованата мишена, нещо му хрумна.

– Какво има? – попита с любопитство Ести, явно забелязвайки реакцията му.

– Нещо не особено логично. Всъщност в него няма никаква логика. Просто някакво чувство и образ.

Стана и отиде в кабинета си, за да извади от досието онази прословута снимка на Спалтър. Върна се и я постави на масата между Хардуик и Ести.

Хардуик я погледна и изражението му стана мрачно.

– Виждала съм тази снимка и преди – каза Ести. – Трудно е да я гледаш дълго време.

Хардуик се втренчи в Гърни, който все още стоеше неподвижно.

– Нещо специално ли искаш да намекнеш с това?

– Както казах, нищо основано на логиката. Просто един въпрос.

– За бога, Дейв, напрежението ме убива! Казвай.

– Възможно ли е това да е поглед на човек, който очаква смъртта си, който знае, че ще умре, и че смъртта му е перверзно възмездие заради факта, че е поръчал убийството на собственото си дете?

Всички се втренчиха отново в снимката.

Известно време никой не каза нищо.

Накрая Хардуик се облегна назад в стола и се изсмя със своя лаещ смях.

– Пресвета Дево, не е ли това върховната шибана карма!

Глава 32 Поредният липсващ играч

Хардуик предложи да чуят записа от езерото Винъс още веднъж и го направиха. Изглежда специално се интересуваше от частта, в която Алиса твърди, че Клемпър я е изнудвал да прави секс с него.

– Прекрасно! Харесва ми! Свършено е с този шибаняк, прецакан е, накълцан и изяден!

Сега Гърни гледаше скептично.

– Записът с признанието на Алиса сам по себе си не е достатъчен. Чухте я – държа се като смахната, определено не е образец за примерен и стабилен гражданин. Трябва да вземем клетвени показания с дати, места, детайли, а не вярвам да ни ги предостави. Защото е почти сигурно, че лъже. Ако някой е изнудвал някого, вероятно е точно обратният вариант. Така че тя няма да иска...

Ести го прекъсна.

– Какво искаш да кажеш с това „точно обратният вариант“?

– Да допуснем, че Алиса е съблазнила Клемпър, докато той все още е провеждал обективно разследване на стрелбата по баща й. Вътрешното чувство ми казва, че Алиса може да го завърти на пръста си много лесно. Да допуснем, че е записвала техните... срещи. И цената за това да не ги предостави на щатската полиция е била помощта на Клемпър – да обърне случая в желаната от нея посока.

– Няма голямо значение как точно са се озовали в леглото – каза Хардуик. – Изнудване, съблазняване, все тая. На кого му пука кой кого е изнудвал? Чукането на потенциален заподозрян си е чукане на потенциален заподозрян.

Гърни се облегна назад на стола си.

– Това е едната гледна точка.

– А другата е...?

– Всичко е въпрос на приоритети. От една страна, можем да притиснем Алиса да натопи Клемпър. От друга страна, можем да притиснем Клемпър да натопи Алиса.

Ести изглеждаше заинтересувана.

– Май повече ти харесва номер две, а?

Преди Гърни да отговори, Хардуик се намеси:

– Смяташ, че Алиса е главният манипулатор, но преди минута каза, че се е държала налудничаво и определено не е оставила впечатление за стабилна личност – и аз съм съгласен. Тя ти е звъннала, уредила си е среща с теб, но по време на разговора звучи много непоследователно – сякаш няма представа за какво ще разговаряте, сякаш няма никакъв план. Това ли е главният манипулатор?

Ести заговори с разбираща усмивка.

– Може би е свръхуверен в способностите си манипулатор. Но определено има план.

– Какъв план?

– Навярно същият, какъвто е имала и за Клемпър. Планът й днес е бил да вкара Дейв в леглото, да го заснеме със скрити камери и да го принуди да промени отношението си към случая.

– Дейв се оттегли от полицията. Пенсията му е гарантирана. Няма какво да губи – каза Хардуик. – С какво може да го изнудва?

– Има съпруга – отвърна Ести. – Запис, на който си в леглото с деветнайсетгодишна девойка, ще бъде проблем за жена ти, нали?

Въпросът дори не се нуждаеше от отговор.

Ести продължи:

– За Алиса това е бил план А. Когато това крехко създание покаже, че е свободно, се съмнявам, че има много мъже, които да й откажат. Фактът, че Дейв не е пожелал да играе нейната игра, сигурно доста я е изненадал. Не е имала план Б.

Хардуик се усмихна злорадо на Гърни.

– Свети Дейв е пълен с изненади. Но я ми кажи нещо, майсторе, защо изобщо да ти признава, че е правила секс с Клемпър? Защо просто не е отрекла всичко?

Гърни сви рамене.

– Може би и някой друг знае за това. Или тя си мисли, че някой друг знае. Затова признава факта, но лъже за причината. Често срещана техника за заблуда. Признай външното деяние, но измисли оправдателен мотив.

– Бившият ми беше много добър с оправдателните мотиви – каза Ести като че ли на себе си. Погледна часовника си. – Е, каква е следващата стъпка?

– Може би е време ние да поизнудваме малко – предложи Гърни. – Да разтърсим леко Клемпър и да видим какво ще падне от дървото.

Предложението му явно се хареса на Ести, защото тя се усмихна широко.

– Звучи ми добре. Всичко, което може да разтърси този кучи син...

– Искаш ли подкрепление? – попита Хардуик.

– Не мисля, че е нужно. Клемпър може да е задник, но не ми се вярва да ми извади оръжие. Не и на обществено място. Просто искам да му обясня в какво положение се е озовал, да му предложа един-два варианта.

Хардуик се загледа съсредоточено в масата, сякаш възможните резултати от тези действия бяха написани върху нея.

– Трябва да кажа на Бинчър докъде сме стигнали, да видя какво мисли той.

– Давай – каза Гърни. – Само гледай да не прозвучи така, сякаш искам разрешението му да направя каквото и да било.

Хардуик извади телефона си и набра номера. Очевидно попадна директно на гласовата поща. Намръщи се.

– Майната му! Къде, по дяволите, си, Лекс? Звъня ти за трети път. Обади ми се веднага!

Затвори и набра друг номер.

– Аби, скъпа, къде е той, по дяволите? Миналата нощ му оставих съобщение, после тази сутрин, преди трийсет секунди го търсих отново. – Докато слушаше отговора от другата страна, изражението му започна да се променя от досада в объркване. – Добре, веднага щом се свърже с теб, му кажи, че трябва да поговорим. Случиха се много неща. – Заслуша се отново, този път по-дълго, и на лицето му се забеляза притеснение. – Знаеш ли нещо повече?... Само това ли, без обяснение?... Нищо, откога...? Гласът не ти е бил познат?... Смяташ, че е нарочно?... Да, доста е странно. Добре... Моля те, когато се обади... Не, не... Сигурен съм, че е добре... Да... Добре.

Затвори телефона, остави го на масата и погледна Гърни.

– Лекс е получил обаждане вчера следобед. Някой твърдял, че има важна информация за убийството на Карл Спалтър. След обаждането Лекс бързо излязъл от офиса си. Аби не може да се свърже с него оттогава. Не отговаря на обажданията й на мобилния, не вдига телефона и у дома си. Мамка му!

– Аби е неговата асистентка, така ли?

– Да. Всъщност е бившата му жена. Не знам как работят заедно, но им се получава.

– Човекът, който се е обадил, мъж ли е бил или жена?

– Там е работата – Аби не можа да ми каже. Отначало помислила, че е дете, после, че е мъж, след това – че е жена; имал някакъв чуждестранен акцент – изобщо не разбрала с кого говори. После Лекс поел разговора. Няколко минути по-късно излязъл припряно. Казал й само, че е свързано с убийството в Лонг Фолс – можело да е сензационен пробив, и че щял да се върне след два-три часа. Но така и не се върнал – поне не в офиса.

– Мамка му!– изруга Ести. – Никъде ли не може да го открие?

– Постоянно се включвала гласовата му поща.

Тя погледна към Хардуик.

– Нямаш ли чувството, че прекалено много хора започнаха да изчезват?

– Прекалено е рано, за да си правим заключения – отвърна той.

Но не прозвуча особено убедително.

Глава 33 Важни срещи

Действието е най-добрата противоотрова срещу безпокойството, а информацията – единственото лекарство за несигурността. Затова, когато се разделиха следобед, всеки имаше задача и всеки усещаше някаква припряност от нарастващите опасности и особености на делото.

Ести щеше да притисне контактите си от ОБОП за данни за Гурикос и да потърси от базите данни информация за основните играчи по случая и за метода на действие при други убийства, който би могъл да съвпада с техния.

Гърни щеше да си поговори откровено с Мик Клемпър за все по-стесняващия му се кръг от възможности, после щеше да опита да си уреди среща с Джона Спалтър.

Хардуик щеше да посети дома на Лекс Бинчър в Купърстаун, да се опита да открие свидетелите от процеса, както и да побутне приятеля си от Интерпол за нещо, свързано с Гурикос и/или с начина, по който е извършено убийството му.

Както много други ченгета, Мик Клемпър имаше два мобилни телефона – личен и служебен. Ести имаше номерата и на двата от омразното време, когато бяха работили заедно. Преди да се разотидат, тя ги даде на Гърни.

Сега, половин час по-късно, седейки на бюрото в кабинета си, той звънна на личния му номер.

Клемпър вдигна на третото позвъняване, но очевидно беше успял да провери кой го търси.

– Как, по дяволите, си намерил този номер?

Гърни се усмихна, доволен, че е получил желаната реакция.

– Здрасти, Мик.

– Попитах, как, по дяволите, си намерил този номер?

– Има го написан на билбордовете по магистралата.

– Какво?!

– Вече няма поверителност, Мик. Сигурно знаеш, че номерата се носят из въздуха.

– За какво говориш, по дяволите?

– Информацията е прекалено много и навсякъде. Информацията ни залива. Така се казва, нали?

– Какво? Какво трябва да значи това, мамка му?

– Просто разсъждавам на глас. Мисля в какъв предателски свят живеем. Човек си мисли, че се занимава с някаква интимна дейност, а на следващия ден в интернет е качен запис как ака.

– Така ли? Знаеш ли какво? Това е отвратително. Отвратително! Какво искаш, по дяволите?

– Трябва да поговорим.

– Говори!

– Очи в очи ще е по-добре. Без намесата на технологиите. Технологиите могат да бъдат много проблемни. Нарушители на интимността.

Клемпър се поколеба – достатъчно дълго, за да проличи, че е значително притеснен.

– Все още не разбирам за какво говориш, мамка му.

Гърни предположи, че това изявление е по-скоро с цел застраховка, ако разговорът им случайно се записва, а не проява на твърдоглавие.

– Говоря за това, че трябва да обсъдим някои проблеми, засягащи и двама ни.

– Добре. Каквото и да означава това, по дяволите! Да приключваме с тия простотии. Къде искаш да говорим?

– Зависи от теб.

– Изобщо не ми пука.

– Какво ще кажеш за търговския център „Ривърсайд“?

Клемпър се поколеба отново, този път по-дълго.

– „Ривърсайд“? Кога?

– Колкото по-скоро, толкова по-добре. Много неща се случиха напоследък.

– Къде в мола?

– В главното фоайе? Там има много пейки. Обикновено празни.

Още едно колебание.

– Кога?

Гърни знаеше от Ести, че Клемпър приключва смяната си в пет. Погледна колко е часът – 4:01.

– Какво ще кажеш за пет и половина?

– Днес?

– Определено днес. Утре може да е прекалено късно.

Последна пауза.

– Добре. „Ривърсайд“. Пет и половина, бъди точен. И дано в думите ти да има повече смисъл, когато се видим. Защото сега... сега говориш някакви абсолютни лайна.

Прекъсна разговора.

За Гърни мачовската нахаканост на Клемпър беше положителен признак. Приличаше му на страх.

Търговският център „Ривърсайд“ беше на четиридесет и пет минути път от Уолнът Кросинг, което даваше на Гърни още четиридесет и пет минути, за да обмисли действията си. Не беше много време за подготовка на среща, която би могла драматично да обърне разследването в правилна посока, ако протечеше гладко. Извади жълтия бележник от чекмеджето, за да подреди мислите си.

За негова изненада му беше трудно да го направи, прескачаше от един нерешен проблем към друг. Изчезването на Лекс Бинчър. Изчезването и на други трима ключови свидетели по делото. Стрелбата по къщата на Хардуик и прекъсването на електричеството и телефонната линия. Гротескното осакатяване на Дебелака Гас – предупреждение, че тайната на убиеца трябва да бъде запазена. Но каква тайна? Неговата или нейната? Или пък нещо съвсем различно?

И разбира се, от самото начало на случая имаше една гатанка, парченце от пъзела, което Гърни чувстваше, че би обяснило всичко останало – несъответствията на мястото на стрелбата. От една страна, беше апартаментът, в който бе намерена пушка, поставена на триножник, с която беше стреляно явно със заглушител, и следи от барут с химически профил, който отговаряше на патрон „220 Суифт“, както и парченца от куршум, извадени от мозъка на Карл Спалтър. От другата страна, беше уличният стълб, заради който изстрелът бе невъзможен.

Възможно беше убиецът да е използвал друг апартамент в сградата, за да стреля, и после да е пренесъл пушката и да е стрелял втори път от втория апартамент, откъдето да са дошли барутните следи. Но този сценарий беше по-лесен за казване, отколкото за изпълнение. Имаше голям риск стрелецът да бъде забелязан, защото щеше да му се наложи да мъкне пушка, триножник и заглушител по коридорите на сградата. А и защо да се мъчи? Все пак имаше няколко незаети апартамента, от които би могъл да направи въпросния изстрел съвсем спокойно и необезпокоявано. Така че защо да мести оръжието? Със сигурност не е смятал да създава интелектуална загадка за детективите. Убийците рядко са толкова закачливи. А професионалните убийци никога не са такива.

Тази мисъл отново го върна към настоящия въпрос и срещата с Мик Клемпър. Дали Мик Задника наистина беше груб и разгонен мръсник, както предполагаха маниерите и прякорът му? Или пък беше по-мрачен и хладнокръвен играч? Гърни се надяваше, че срещата в мола ще му даде някакви отговори и яснота.

Сега трябваше да се съсредоточи върху по-широк кръг възможности, да ги обмисли от всички страни и да предвиди всички вероятни пречки. Изглади страниците на бележника и взе в ръка химикалка. Опита се да се съсредоточи, да подреди мислите си в логическа структура, като нарисува разклонена диаграма, започвайки с четири основни възможности.

Според едната Алиса беше главният двигател за убийството на Карл и присъдата на Кей.

Във втората на мястото на Алиса беше Джона Спалтър.

Третата предполагаше наличието на Неизвестен – като убиец на Карл, а Алиса и Клемпър бяха възможни съзаклятници за осъждането на Кей.

Според четвъртата виновната беше Кей.

Добави и второ разклонение от възможности под всеки от първите четири клона.

– Ехо?

Гърни премигна.

– Ехо?

Гласът на Мадлин идваше от другия край на къщата. Като че ли от килера.

Гърни взе бележника и химикалката си и тръгна към кухнята.

– Тук съм.

Тя тъкмо влизаше от страничната врата на коридора, носейки две пазарски торби.

– Оставих багажника отворен. Може ли да донесеш натрошената царевица?

– Какво?

– Четох, че кокошките обичат царевични зърна.

Той въздъхна, после се опита да погледне на това положително – като на отвличане от мрачните му занимания.

– Къде да ги оставя, като ги взема?

– В килера ще е добре.

Отиде до колата на Мадлин, повдигна двайсет и пет килограмовия чувал, поизмъчи се малко със страничната врата на къщата, докато я отвори, влезе и пусна чувала в най-близкия ъгъл на килера, усещайки, че положителната страна на случката бързо е избледняла.

– Да не ги запасяваш с храна в случай на природно бедствие? – попита той, когато се върна в кухнята.

– Продават ги само в такива разфасовки. Съжалявам. Добре ли си?

– Да. Предполагам, че съм малко претоварен – ще излизам, имам среща с един човек.

– О... това ми напомня... Преди да забравя... – Тонът й беше спокоен и мил. – Утре сутрин имаш среща с Малкълм.

– Малкълм Кларет?

– Точно така.

– Не разбирам.

– Звъннах му, преди да тръгна от клиниката. Каза, че току-що му отменили един час и има свободно време утре в единайсет.

– Не... Не разбирам защо.

– Защото се боя за теб. Вече го обсъждахме.

– Не, имам предвид защо ти уреждаш час за мен.

– Защото ти все още не си го направил, а е важно.

– И ти... просто го реши на своя глава?

– Да, все някой трябваше да го направи.

Гърни изумено вдигна ръце.

– Не го разбирам, честно.

– Какво толкова има да разбираш?

– Аз не бих взел такова решение вместо теб, не бих ти уреждал часове – освен ако не ме помолиш.

– Дори ако мислиш, че това може да спаси живота ми?

Той се поколеба.

– Не мислиш ли, че малко драматизираш?

Тя отвърна решително на погледа му и каза тихо.

– Не, не мисля.

В гласът на Гърни внезапно прозвуча раздразнение:

– Наистина ли вярваш, че една среща с Малкълм Кларет може да ми спаси живота?

Точно толкова внезапно нейният глас натежа от тъга.

– Ако чак толкова не искаш да се виждаш с него, просто отмени срещата.

Ако го беше казала с друг тон, той би могъл да се впусне в дълъг спор за това чие задължение трябва да бъде това отменяне на срещата – все пак тя я беше насрочила, а после може би щеше да подхване и купчината дъски за къщичката на кокошките, и как тя имаше навика да започва неща, които той трябваше да довършва, и как винаги всичко трябва да става по нейния график, а не според неговия.

Но изражението и емоцията, която струеше от очите й, го спряха.

Освен това, колкото и да беше странно, беше започнал да мисли, че може би няма да има кой знай каква вреда да се срещне с Кларет.

Звънът на телефона в джоба му спести необходимостта да отговори. Извади го и провери кой го търси. На екрана бе изписано „Кайл Гърни“. Телефонът звънна два пъти, после млъкна. Гърни се изкуши да му позвъни, но после реши, че Кайл сигурно минава през място, където няма сигнал, и щеше да е по-логично да изчака той да му се обади.

Погледна часовника си. Беше по-късно, отколкото предполагаше – 4,44.

Трябваше да тръгва за мола. За важната среща, за която така и не бе успял да се подготви.

Глава 34 Джентълменско споразумение

Паркингът на „Ривърсайд“ беше полупразен както обикновено. В предимно пустото пространство зад „Ти Джей Макс“, който заемаше края на мола, странно несъвместимо с мястото огромно ято чайки бе накацало мълчаливо по асфалтовата настилка.

Когато влезе в паркинга, Гърни намали, за да ги огледа по-добре. Прецени, че птиците бяха шейсет, може би седемдесет. От неговата перспектива от колата изглеждаха неподвижни, всички застанали в една и съща поза, с гръб към залязващото слънце.

Докато минаваше покрай тях, за да застане на място по-близо до главното фоайе, не можа да не се зачуди за все по-честата миграция на чайки към моловете във вътрешността на страната – без съмнение привлечени от изобилието на остатъците от храна.

Дали тези преселници получаваха запушени артерии заради това, което поглъщаха, също като своите благодетели? Дали започваха да водят все по-заседнал живот и летяха все по-рядко? Струваше си да се помисли за това. Но не сега. Спешността на мисията му го върна към реалността. Заключи колата и тръгна към сводестия вход, странно тържествена структура, над която бяха изписани думите „Център Ривърсайд“ – извити като дъга и светещи в ярки шарени неони.

Молът не беше голям. Имаше едно главно фоайе с по-малки разклонения. След яркото обещание на входа интериорът вътре бе по-скоро мрачен и неприветлив – дизайнът очевидно беше отпреди десетилетия и през годините мястото бе претърпявало само леко освежаване. Гърни отиде до средата на залата и седна на една от многото пейки, разположени от двете страни на помещението. Зад нея беше магазинът за алпийски спортни стоки. Витрината му бе посветена на лъскавите, прилепващи по тялото облекла за велосипедисти. Продавачката се подпираше на вратата, намръщено гледайки екрана на телефона си.

Гърни провери часовника си. Беше 5,33.

Зачака.

Клемпър дойде в 5,45.

Също като затвора, светът на закона променя хората, които са част от него. Прави го, като усилва и задълбочава някои специфични черти: скептизицъм, предварителна оценка на всичко, саможивост, непреклонност. И развива у хората наклонности, които могат да бъдат или добри, или зловредни, в зависимост от нрава на човек – в зависимост от принципната ориентация на душата му. Едно ченге можеше да добие опит на улицата, да бъде лоялен към колегите си, смел и решен да върши добре работата си, дори при трудни обстоятелства. Друго може да развие отровна циничност, да съди всичко и всеки, да стане жесток – решен да прецака света, който го е прецакал. Докато Мик Клемпър приближаваше пейката, Гърни прецени, че погледът в очите му определено го поставя във втората категория.

Клемпър седна в далечния край на пейката, на няколко стъпки от Гърни. Не каза нищо, просто отвори малкото куфарче, което носеше в скута си, вдигна капака така, че да не се вижда какво има вътре, и започна да намества нещо. Гърни предположи, че е скенер – вероятно мултифункционално устройство, от онези, които улавят присъствието на всяко записващо или предаващо съоръжение.

След около минута Клемпър затвори куфарчето. Бързо огледа фоайето във всички посоки, после заговори с грубо и през зъби, все още втренчил поглед в пода.

– Е, каква игра играеш, по дяволите?

Грубостта на мъжа като че ли беше щит, зад който прикриваше опънатите си до скъсване нерви, а масивната му физика не беше нищо друго от допълнителен багаж – товар, който бе причина за лъскавата пот по лицето му. Но щеше да е грешка да го подцени и да го сметне за безвреден.

– Можеш да направиш нещо за мен и аз мога да направя нещо за теб – каза Гърни.

Клемпър вдигна поглед от пода и изсумтя леко, подхилвайки се, сякаш разпознаваше стар полицейски трик от воденето на разпити.

Младата жена на вратата на магазина за спортни стоки все още се мръщеше на телефона си.

– Как е Алиса? – попита Гърни небрежно, като знаеше, че поема риск с изиграването на тази карта толкова рано.

Клемпър го стрелна с кос поглед.

– Какво?

– Заподозряната, с която си имал връзка, каквато не би трябвало да имаш. – Млъкна. – Все още ли сте приятели?

– Какви са тези простотии? – попита Клемпър, но по тона му личеше, че се е изнервил.

– Простотии, които могат да ти струват доста скъпо.

Клемпър поклати глава – убедителен жест от типа „Не разбирам“.

Гърни продължи:

– Изумително е какви неща се записват в днешно време. Може да бъде много неловко. Но понякога човек има късмет и шанс да ограничи щетите. Ето за това искам да говоря с теб – за контрола на щетите.

– Не разбирам нищо от това, което дуднеш.

Отрицанието беше решително и гръмко, вероятно предназначено за микрофона, който скенерът му може и де пропуснал.

– Искам само да споделя с теб новото развитие по обжалването на Кей Спалтър – каза небрежно и спокойно Гърни. – Първо, имаме достатъчно доказателства за... нека ги наречем „пропуски“... в първоначалното разследване, за да гарантираме отмяна на присъдата й. Второ, в момента се намираме на кръстопът – в смисъл че имаме избор как точно да представим тези пропуски в апелативния съд. Например свидетелят на процеса, който е заявил, че Кей се е намирала на мястото на стрелбата, навярно е бил принуден да лъжесвидетелства. От друга страна, може да се окаже, че е допуснал невинна грешка, както често се случва с очевидците. Мошеникът, който е потвърдил, че Кей се е опитала да го наеме да убие мъжа й, може да е бил принуден да го направи... Или може да си е съчинил сам тази история, както често правят хората в неговото положение. На любовника на Кей може би му е казано, че единственият начин да избегне обвинение и да не бъде заподозрян, е да направи така, че Кей да стане главната заподозряна. Но е възможно и сам да е стигнал до това заключение. Главният следовател по делото може да е скрил съществен за случая видеозапис и да е пренебрегнал всички други версии по време на разследването заради неподходящата си връзка с дъщерята на жертвата.... Или пък просто е поел прекалено рано в погрешната посока, както често правят детективите.

Клемпър отново се бе загледал в пода.

– Това са хипотетечни безсмислици.

– Работата е там, Мик, че всеки пропуск в разследването може да бъде описан или с невинни термини, или като престъпно деяние – поне докато някои категорични доказателства за тази неподходяща връзка с потенциална заподозряна не се озоват в погрешни ръце.

– Пак казвам – хипотетични лайна.

– Добре. Хипотетично, нека да кажем, че разполагам с категорично доказателство за тези неуместни отношения – в много убедителна дигитална форма. И че искам нещо в замяна, за да го запазя за себе си.

– И защо говориш с мен?

– Защото на карта са заложени твоята кариера, твоята пенсия и твоята свобода.

– Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

– Искам записа от охранителната камера в магазина за електроника на Акстън авеню.

– Наистина нямам представа какви ги дрънкаш.

– Ако получа липсващия запис по пощата от анонимен изпращач, вероятно ще съм склонен да изключа от процеса на обжалването някои доказателства, които биха могли да бъдат фатални за нечия кариера. Освен това сигурно ще предпочета да забавя за неопределено време изпращането на въпросната вещ до главния следовател на нюйоркската полиция. Това е хипотетична сделка. Просто джентълменско споразумение, основаващо се на взаимно доверие.

Клемпър се разсмя или пък беше изръмжаване, придружено с неволно свиване на раменете.

– Пълни глупости. Звучиш като някакъв смахнат психопат. – Погледна към Гърни, но не направи контакт с очи. – Измислици и глупости. Нищо повече от измислици и пълни глупости.

Надигна се рязко, заклати се нестабилно и се насочи към най-близкия изход.

Тръгна си заедно с острия аромат на алкохол и пот, които се носеха след него.

Глава 35 Мистериозен начин

Пътуването на Гърни обратно към къщи беше изнервящо. Отдаде напрежението на емоционалния срив, който настъпва винаги след като човек приключи с драматична среща, за която преди това е събрал всичките си сили.

Докато поемаше по последната отсечка от пътя, водеща към плевнята, внезапно му хрумна, че може да има и друга причина – несигурността на собствените му предположения не само за Клемпър, но и за целия случай. Ако провалът на Клемпър се дължи на самовнушението му за виновността на Кей, възможно ли е самовнушението на Гърни за невинността й да стане причина за неговия провал? Възможно ли и той, и Клемпър да са еднакво слепи за някои по-сложни сценарии, които включват Кей по начини, които не бяха хрумнали на нито единия от тях?

И каква беше ролята на пиенето на Клемпър? Дали беше пил по-рано през деня, докато е бил на работа? Или беше взел бутилка за няколко бързи глътки на път към „Ривърсайд“? И двете възможности предполагаха, че няма трезва преценка, че е подложен на голям стрес и сериозно злоупотребява с алкохола. Всеки от тези проблеми беше вероятна причина този мъж да се превърне в непредсказуема, още по-избухлива и опасна част от пъзела.

Първото, което Гърни забеляза, когато заобиколи плевнята, бе, че колата на Мадлин не е на обичайното си място до къщата, което извика някакъв смътен спомен, че тази вечер е една от срещите на някой от бордовете, в които членуваше, но не беше сигурен точно на кой.

Влезе в кухнята и изпита моментално облекчение от отсъствието й – освобождаваше го от необходимостта да реши на момента какво точно да й разкрие от срещата с Клемпър. Освен това му даваше време необезпокоявано да се опита да подреди парчетата от дългия ден.

Беше се насочил към кабинета, за да се въоръжи с бележник и химикалка, когато телефонът му звънна. Извади го от джоба си и провери кой го търси. Беше Кайл.

– Здрасти, татко! Надявам се, че не прекъсвам нещо.

– Нищо, което да не може да почака. Какво става?

– Позвъних тук-там, поразпитах за Джона Спалтър и Киберкатедралата. Никой от контактите ми не знаеше нищо, само един смяташе, че името му звучи познато, нещо уж ставало с нея, но нямаше по-конкретна информация. Щях да ти пращам имейл с текст от типа: „Съжалявам, нищо не падна от клона“. Но после един от познатите ми звънна. Каза, че е поразпитал и е открил свой приятел, който се занимавал с търсенето на венчър капитал¹ за Джона Спалтър, като целта на това финансиране било разрастването на катедралата на Спалтър.

– Какво разрастване?

– Не знаеше нищо повече, освен че наистина щяло да струва купища пари.

– Интересно.

– Истински интересната част е, че Спалтър е прекратил търсенето на капиталови инвестиции в деня след смъртта на брат си. Позвънил на човека, с когото работел по това, завел го на обяд, сложил край на всичко...

Гърни го прекъсна:

– Това не ме изненадва. Семейната компания е била организирана от баща им така, че делът на Карл от „Недвижими имоти Спалтър“ е преминал директно към Джона – напълно отделно и независимо от другото състояние на Карл, чиято съдба е уточнена в завещанието му. Така че Джона е знаел, че съвсем скоро ще се сдобие с доста голямо състояние и ще бъде напълно свободен да ипотекира имотите, които пожелае.

И следователно вече не му е било нужно да търси капитал за разрастването на проекта си.

– Не ме остави да стигна до истински интересната част.

– О? Съжалявам. Казвай!

– Джона Спалтър се появил на обяда полупиян, после се напил съвсем. И постоянно цитирал онази фраза: „Неведоми са пътищата на чудесата Божии“. И според онзи тип не спирал да го повтаря и се смеел, сякаш го намирал за изключително забавно. Доста странно ми се струва.

Гърни мълча известно време, опитвайки се да си представи сцената.

– Каза, че разрастването на Катедралата ще струва много. Имаш ли идея колко?

– Проучването на капитала трябвало да бъде най-малко за петдесет милиона. Онзи тип, който Джона наел, е известен с това, че не се занимава с по-малки сделки.

– Което означава – каза Гърни, най-вече на себе си, – че имотите на компанията струват поне толкова, щом Джона е прекратил набирането на средства.

– Е, какво мислиш, татко? – попита заговорнически Кайл. – Петдесет милиона са доста добър мотив за убийство, нали?

– По-добър от много други. Твоят познат каза ли нещо друго за Спалтър?

– Само това, че бил много умен, много амбициозен, но това не е нищо специално, повечето са такива.

– Добре, благодаря ти. Беше ми много полезно.

– Наистина ли?

– Абсолютно. Колкото повече знам, толкова по-добре работи мозъкът ми. И без теб нямаше как да стигна до тази информация. Така че – благодаря ти отново.

– Радвам се, че помогнах. Между другото, смяташ ли да ходиш на Летния планински панаир?

– Аз ли? Не. Но Мадлин ще бъде там. Помага на свои приятели, които имат ферма в Бък Ридж. Гледат алпаки и всяка година ги водят на панаира и... не знам, карат ги да участват в някакви събития, предполагам...

– Не звучиш особено въодушевено.

– Да, може и така да се каже.

– Искаш да кажеш, че не си впечатлен от най-големия фермерски панаир на Северозапада? Теглене на трактор, дерби с разбиване на коли, скулптури от масло, захарен памук, състезание за най-красиво прасе, подстригване на овце, правене на сирене, кънтри музика, карнавални шествия, сини панделки като награда за най-голямата тиква – как може да не си впечатлен от това?

– Трудно ми е, но някак успявам да контролирам ентусиазма си.

След края на разговора с Кайл Гърни остана на бюрото известно време, обмисляйки икономическите факти по делото „Спалтър“. Чудеше се и за значението на този прочут цитат „Неведоми са пътищата на чудесата Божии“. Извади дебелата папка с досието по случая от чекмеджето на бюрото и се зарови в него, докато не попадна на показалеца с имената и адресите на основните фигури в делото. В колонката „Дж. Спалтър“ имаше два имейл адреса – един в Гугъл, а другият – свързан с домейна на Киберкатедралата. Имаше и физически адрес във Флорида с бележка, че е за правни и данъчни цели – това беше мястото, където бяха регистрирани и караваната на Джона и самата Киберкатедрала, но ставаше ясно, че човекът не живееше там. В допълнителна бележка пишеше: „Пощенската служба има указания да препраща пощата до различни пощенски кутии“. Очевидно Джона беше на път през повечето време, може би дори през цялото време.

Гърни изпрати съобщение и до двата адреса, в което казваше, че присъдата на Кей вероятно ще бъде отменена и че той спешно се нуждае от помощта на Джона във връзка с новопоявили се доказателства.

¹ Високорискови инвестиции в нови предприятия, при които инвеститорите обикновено се ангажират по-активно с финансирания проект и имат дялово участие. – б. пр.

Глава 36 Необикновен убиец

Тази нощ заспа по-трудно от обикновено. Причината беше упоритото раздразнение, че се опитва да провежда разследване, без да разполага с нужния за това апарат, който му бе подръка в нюйоркската полиция. Положението се утежняваше от факта, че Хардуик също бе загубил достъп до досиетата на щатската полиция, информационните системи и до другите канали за разследване. Когато си външен човек, си зависим от помощта на вътрешните хора, които са готови да рискуват. Последният опит на Хардуик беше доказателство, че този риск е значителен.

В настоящата ситуация прекалено много неща зависеха не само от Ести, чиято отдаденост на случая му се струваше неоспорима, но и от желанието на нейните контакти да помогнат, и то дискретно. По същия начин много неща зависеха и от контактите на Хардуик и от това какво би могло да е тяхното отношение към него и към мотивите му. Щеше да е неподходящо да прилагат какъвто и било натиск върху тези „помощници“, защото всъщност никой от тях не беше задължен да им помага.

Гърни мразеше да е в подобно положение – да му се налага да разчита на непредвидимата щедрост на другите, надявайки се някоя критично важна информация да пристигне от източници, които са извън неговия контрол.

Обаждането дойде точно преди пет часа сутринта – само два часа след като измъчващите го мисли бяха поотслабили хватката си и той се бе унесъл в полудрямката на изтощението.

Опипвайки в мрака, бутна празна стъклена чаша, с което предизвика измърморен протест от Мадлин, но най-накрая напипа телефона си на нощната масичка. Когато видя името на Хардуик на екрана, бързо отиде в кабинета.

– Да?

– Може би смяташ, че е прекалено раничко за обаждане, но в Турция е седем часа по-късно. Направо е обед, за да сме по-точни. Сигурно е горещо – като прясно парещо лайно.

– Страхотни новини, Джак. Благодаря, че ме информира.

– Контактът ми в Анкара ме събуди. Затова реших аз да събудя теб. Време е фермерът Дейв да пръсне малко царевични зърна за кокошките. Всъщност май е трябвало да го направиш още преди час, мързеливи негоднико.

Гърни беше свикнал с необичайния подход на Хардуик към професионалните разговори и принципно пренебрегваше типичната му грубост.

– Твоят приятел от Анкара е връзката ти в Интерпол, нали?

– Така поне твърди той.

– И какво е открил?

– Разни дреболии. Но пък ние ще вземем всичко, което ни дава. Прави го от добро сърце.

– И какво по-точно ти е дарило доброто му сърце?

– Имаш ли време? Сигурен ли си, че не трябва да направиш нещо за кокошките?

– Кокошките са чудесно попълнение към селския живот, Джак. Трябва да си вземеш няколко.

Влизането в закачливия тон на Хардуик имаше странния чудотворен ефект да го връща към същината на разговора.

– Клюка номер едно: Преди десет години силите на доброто приклещили в миша дупка едно от най-големите лоши момчета в Корсика – очаквали го поне двайсетина години в ужасно кофти строг тъмничен затвор – и го прилапали на своя страна. Сделката била да свидетелства срещу свои бизнес колеги, в замяна на което системата щяла да му смени самоличността и да го включи в програма за защита на свидетелите, вместо да го тикне в гадния затвор. Планът не проработил много добре. Седмица след сключването на сделката ръководителят на операцията за закрила на свидетеля получил по пощата кутия. Ще се хванеш ли на бас какво имало в кутията?

– Зависи колко голяма е била.

– Да, добре... Да кажем, че е била много по-голяма, отколкото би било необходимо, ако са сложили в нея пениса му. Е, какво мислиш, че е имало вътре?

– Само налучквам, Джак, но бих казал, че ако кутията е била достатъчно голяма, за да се сложи в нея глава, значи в нея е имало глава. Прав ли съм?

Мълчанието от другата страна беше достатъчно ясен отговор.

Гърни продължи.

– И ако трябва да налучкам още веднъж, бнх казал, че в нея са били забити пирони...

– Да, да, добре, Шерлок. Точка за теб. Да продължим към история номер две. Готов ли си? Не трябва ли да ходиш да се изпишкаш или нещо друго?

– Готов съм.

– Преди осем години член на руската Дума, мултимилионер с добри контакти навсякъде, бивш служител на КГБ, пътувал до Париж. За погребението на майка си. Тя живеела в Париж, защото третият й съпруг бил французин, там й харесвало и искала да бъде погребана там. Познай какво станало?

– Нашият човек от Думата е бил гръмнат на гробището?

– На излизане от руската православна църква, точно до гробището. Един-единствен смъртоносен изстрел. Куршумът минал през окото, за да сме по-точни.

– Хм...

– Има и още няколко интересни подробности. Ще познаеш ли какви са?

– Патронът бил „220 Суифт“.

– И?

– И никой не чул откъде е дошъл.

– Заглушител?

– Най-вероятно. – Гърни се усмихна. – И фишеци?

– Закова го, майсторе.

– Но... как така Интерпол е свързал тези два случая? Каква е връзката между тях?

– Не са намерили никаква връзка и никога не са ги свързвали.

– Тогава...?

– Твоите въпроси – ключовите думи за търсене по случаите на Гурикос и Спалтър – са свързали корсиканския гангстер и парижкото убийство...

– Но пироните в главата присъстват само в досието за убийството на мафиота, а подробностите с гробището и фишеците – само в случая с руснака. Така че какво е общото? Въз основа само на тези факти могат да са просто две различни покушения, нали?

– Може и да изглежда така, само че има още едно мъничко нещо. И двете досиета на Интерпол съдържат списък с възможни извършители – професионалисти и наемници, които местните ченгета или националните агенции са сметнали, че би било добре да се проверят. В корсиканския случай са споменати четири имена, в руския – пет.

Доколкото разбирам, нито корсиканската, нито френската полиция са докопали някое от тези момчета, дори не са говорили с тях. Но това не е важно. Важното е, че едно име присъства и в двата списъка.

Гърни не каза нищо. Връзката можеше да е без значение.

За да потвърди съмненията му, Хардуик добави:

– Знам, че това не доказва нищо. Но съм убеден, че си струва да се провери отблизо.

– Съгласен съм. Е, кой е човекът, който харесва фишеци и забива пирони в очите на хората?

– Името, което присъства и на двете места, е Петрос Паникос.

– Значи търсим наемен убиец грък?

– Наемен убиец, със сигурност. С гръцко име – това е сигурно. Но името си е просто име. Интерпол твърди, че не съществува издаден паспорт с такова име в никоя страна. Изглежда, че се подвизава и с други имена, но под името Паникос има досие с доста вълнуваща информация.

– Колко вълнуваща? Какво знаят за него със сигурност?

– Добър въпрос. Моят човек ми каза, че в досието има много неща, но информацията е смесена – има факти, има препредадени слухове от други хора, има и истории от подземния свят, които може да са верни, но може и да са чиста измишльотина.

– В теб ли е тази очарователна смесица в момента?

– Имам само оскъдна информация – нещата, които успя да си спомни моят човек, без да изтегля целия документ, което обеща да направи възможно най-скоро. Между другото, на теб може и да не ти се пикае, Шерлок, но аз отивам. Почакай така.

Съдейки по звуковите ефекти, Хардуик не само бе взел телефона в тоалетната, но и го бе пуснал на високоговорител. Понякога Гърни се изумяваше, че този човек е успял да оцелее толкова дълго в сухарската среда на нюйоркската щатска полиция. Хардуик наистина беше изумително сложна смес от противоречиви характеристики. Острият ум и силните детективски инстинкти бяха прикрити зад неспирното желание да обижда. Проблемната му кариера в полицията се бе провалила – както много бракове – заради несъвместими различия и взаимна липса на уважение. Той беше отявлен иконоборец в институция, която почиташе конформизма и йерархията. И сега този забележителен индивид с дразнещ характер настървено се бе заел да отмъсти на организацията, която се беше „развела“ с него.

Докато мисълта му се луташе из тези територии, Гърни изведнъж установи, че се е зазяпал през източния прозорец към първите сивкави намеци за зората, надигащи се иззад гребена на далечния планински хребет. Последните звукови ефекти от телефона предполагаха, че Хардуик вече е напуснал тоалетната и сега разлиства листове хартия.

Гърни натисна копчето на високоговорителя, постави го на бюрото и се облегна назад в стола. Клепачите му натежаваха заради малкото сън и той с удоволствие притвори очи. Мислите му се понесоха свободно и за няколко мига се почувства блажено отпуснат, почти като под упойка. Кратката отмора беше прекъсната от гласа на Хардуик, звучащ още по-грубо през евтиния микрофон на телефона.

– Върнах се! Нищо не пречиства ума и не освобождава душата така, както едно хубаво изпикаване. Ей, майсторе, още ли си сред живите?

– Така мисля.

– Добре, ето какво имам: Петрос Паникос. Известен и като Питър Пан. Известен и като Магьосника. Познат и под други имена, които обаче не знаем. Притежава поне един паспорт с име, различно от Паникос. Измъква се. Никога не е арестуван, никога не е задържан – поне не и под името Паникос. Най-важното, той е свободен наемник, и то доста странен. Готов е на всичко срещу определена цена – над сто хиляди за удар, плюс разходите. Можеш да се свържеш с него само чрез шепа хора, които знаят как да го открият.

– Сто хиляди като минимум определено го поставят сред доста високоплатените наемни убийци.

– Е, дребният човечец е нещо като знаменитост сред тях. Освен това...

Гърни го прекъсна:

– Дребният човечец? Колко дребен?

– Предполага се, че е около метър и петдесет, може би метър петдесет и осем най-много.

– Колкото доставчика на цветя от „Цветята на Флорънс“ на записа от „Емерлинг Оукс“?

– Да, колкото него.

– Добре. Продължавай.

– Предпочита 22-ри калибър във всякакви форми и размери. Но би използвал всичко, което е подходящо за работата, всичко – от нож до бомба. Може би има връзки с руски дилъри на оръжия и експлозиви. Може би има връзки с руската мафия в Бруклин. Може да е замесен в поредица експлозии на коли, жертва на които са станали прокурор и екипът му в Сърбия. Да, има много „може би“. Между другото, куршумите в стената на къщата ми бяха 35-и калибър – много по-подходящ избор за прекъсване на тока, отколкото 22-ри – така че явно той наистина е доста адаптивен. Ако допуснем, разбира се, че е един и същи човек. Но проблемът с адаптивността е точно това – че няма последователност в метода му на действие при отделните удари. Интерпол смята, че Паникос, или каквото и да е името му, може да е отговорен за над петдесет убийства през последните десет-петнайсет години. Но това мнение се основава само на слухове от подземния свят, затворнически разговори... такива простотии.

– Нещо друго?

– Очаквам повече информация по въпроса. Изглежда има нещо странно в миналото му, може би произлиза от пътуващо цирково семейство с откачалки, намесва се и някаква грозна история с дом за сираци в Източна Европа, но всичко са само слухове... ще видим. Моят човек трябваше да затвори, има някакви спешни неща за вършене. Предполагам, че възможно най-скоро отново ще се свърже с мен. В момента съм тръгнал към къщата на Бинчър в Купърстаун. Вероятно е пълна загуба на време, но шибанякът не отговаря на обажданията ми, нито на обажданията на Аби, а все трябва да е някъде. Ще ти се обадя отново, когато пристигне информацията от Анкара. Ако има такава, де.

– Последен въпрос, Джак. Магьосника – каква е историята с това име?

– Много просто. Малкото копеленце обича да се фука – да доказва, че може да направи невъзможното. Може би сам си е измислил това име. Точно от любимите ти психопати, нали, Шерлок?

Хардуик не каза „чао“, което не беше голяма изненада, а директно прекъсна връзката. Според Гърни допълнителната информация винаги бе добра идея – обективно погледнато.

Но съществуваше риск и да се изгубиш в нея. Точно сега имаше чувството, че колкото повече открива, толкова по-заплетен става пъзелът.

Карл Спалтър очевидно беше жертва не просто на професионален наемник, а на доста необичаен такъв – за да бъде постигнат желаният резултат, е била направена необичайно висока инвестиция. Все пак, като се има предвид залогът за тримата най-близки до него – жена му, дъщеря му и брат му, високият хонорар щеше да е оправдан. На пръв поглед Джона беше човекът, който най-лесно можеше да се сдобие с толкова пари в брой, но Кей и Алиса вероятно имаха свои скрити ресурси или съюзници, желаещи да инвестират с идеята за огромни бъдещи приходи. После му хрумна още една възможност – възможността да е замесен повече от един от тях. Защо тримата да не са организирали удара едновременно? Защо да не са наистина тримата? Или тримата плюс Мик Клемпър?

Звукът от шляпането на пантофите на Мадлин към вратата на кабинета откъснаха Гърни от размишленията и го върнаха в настоящето.

– Добро утро – каза тя сънливо. – Откога си буден?

– От пет часа.

Мадлин потърка очи и се прозя.

– Искаш ли кафе?

– Разбира се. А ти защо си станала толкова рано?

– Ранна смяна в клиниката. Абсолютно безсмислено ми се струва. Сутрешните смени там са истинско мъртвило.

– Исусе, едва се е съмнало. В колко часа отваря тази клиника?

– Чак към осем. Няма да тръгна веднага. Исках да имам време да пусна кокошките навън за малко, преди да изляза. Харесва ми да ги наблюдавам. Забелязал ли си, че правят всичко заедно.?

– Какво например?

– Всичко. Ако една се отдалечи на няколко метра, за да огледа нещо в тревата, в мига, в който другите я забележат, веднага се втурват натам и се присъединяват към нея. А Хорас следи всички. Ако някоя се отдалечи прекалено много, започва да кукурига. Или се впуска към нея и се опитва да я върне. Хорас е пазачът им. Винаги е нащрек. Когато и трите кокошки са свели глави и подремват, той продължава да се оглежда. Това му е работата.

За минута Гърни се замисли за това.

– Интересно е до какво разнообразие от стратегии за оцеляване е стигнала еволюцията. Очевидно генът, който подкрепя острата бдителност в петела, поражда поведение, което води до по-висока ниво на оцеляване на кокошките, а като следствие петелът с този ген се чифтосва с повече кокошки, което пък допълнително умножава гена на бдителността при следващите поколения.

– Предполагам, че е така – каза Мадлин, прозя се отново и се запъти към кухнята.

Глава 37 Желание за смърт

Наполовина убеден, че в крайна сметка ще откаже срещата с Малкълм Кларет, Гърни все отлагаше обаждането. После стана 8,15 и той беше принуден да вземе решение – или да тръгне веднага на дългото пътуване за срещата с Кларет в 11 часа, или да вдигне телефона и да му каже, че няма да отиде.

По причини, които не му бяха напълно ясни, в последния момент реши все пак да спази уговорката.

Денят беше започнал да се затопля и обещаваше типична августовска жега и влажност. Гърни свали работната риза с дълги ръкави, която носеше – сутрин в планината беше хладно, облече лека блуза с якичка и чифт памучни панталони, обръсна се, среса се, взе ключовете за колата и портфейла си и около десет минути, след като беше взел решението, вече беше на път.

Кабинетът на Кларет се помещаваше в дома му в Сити Айлънд, малък придатък на Бронкс в Лонг Айлънд. Пътуването от Уолнът Кросинг до Бронкс, най-северния квартал на Ню Йорк Сити, отнемаше около два часа и половина. Веднъж стигнал там, за да се добере до Сити Айлънд, човек трябваше да мине по ширината на целия квартал, от запад на изток – пътуване, което Гърни никога не можеше да направи, без да изпита неприятната емоция от спомена за детството си тук.

В съзнанието му Бронкс беше място, чиято западналост не носеше особено очарование или пък атмосфера. В унилата градска топография нямаше нищо вдъхновяващо. В стария му квартал животът на хората от различните класи – и на най-незначителните, живуркащи от заплата до заплата, и на най-успелите – не се различаваше особено. Спектърът на постиженията беше доста ограничен.

Кварталът от детството му не беше бедняшки западнал, но отсъствието на нещо крайно лошо като че ли беше най-доброто нещо тук. Гражданската гордост, която съществуваше, се изразяваше в успешното задържане на нежеланите малцинства на разстояние. Безсмисленото, но безопасно статукво се поддържаше старателно.

Сред смесицата от сгради с малки апартаменти, двуетажни семейни къщи и модерни скромни домове – построени хаотично без особена концепция или идея за осигуряване на свободно пространство – имаше само две къщи, които си спомняше, издигащи се и сега сред еднообразното множество; само две, които изглеждаха приятни и подканващи да влезеш вътре. Собственикът на едната беше католически лекар. На другата – католически директор на погребално бюро. И двамата се радваха на успешен бизнес. Кварталът бе населен основно с католици и тук религията все още имаше значение като символ на почтеност, структура за обединяване на хората и критерий при избора на доставчици на всякакъв вид услуги.

Този ограничен начин на мислене, на чувстване, на вземане на решения, като че ли извираше от самата напрегната, претъпкана и безцветна среда и предизвикваше у Гърни незабавното желание да избяга.

Беше изпитал тази нужда веднага щом стана достатъчно голям, за да осъзнае, че Бронкс и светът не са синоними.

Бягство. Думата извика в съзнанието му образ, усещане, емоция от ранните му юношески години. Рядката радост, която изпитваше, когато караше възможно най-бързо своя английски бегач с десет скорости... вятъра в лицето... нежното съскане на гумите по асфалта – почти недоловимото чувство за свобода.

А сега се връщаше обратно тук, през Бронкс, за да се види с Малкълм Кларет.

Беше позволил да бъде въвлечен в това. Любопитното беше, че и предишните му два опита с Кларет бяха започнали по подобен начин. Когато беше на двайсет и четири години и първият му брак се разпадаше – Кайл бе съвсем малък, жена му бе предложила да започнат съвместна терапия. Не смяташе, че ще им помогне да запазят брака си. Вече се беше отказала от него, защото се бе убедила, че Гърни ще се задоволи с нищожната полицейска кариера, която тя смяташе за обида към неговия интелект и за пропиляване на потенциала да спечели повече пари от други области – което, подозираше Гърни, бе натежало повече на везните. От гледна точка на Карън целта на терапията беше да омекоти раздялата, да направи процеса по-поносим и плавен. И в известен смисъл беше станало.

Кларет бе внесъл рационално, проницателно и успокояващо влияние в тази последна фаза от разпадането на брака им, който бе фатално несполучлив от самото начало.

Вторият контакт на Гърни с този мъж бе шест години по-късно, след смъртта на Дани, четиригодишния му син от Мадлин. Реакцията на Гърни в месеците след трагичното събитие – която варираше от тиха агония до вцепенение, но никога не бе изразявана с думи – принуди Мадлин, която изразяваше безграничната си скръб далеч по-открито, да го накара да се подложи на терапия.

Без да таи някаква надежда, но и без съпротива, той се съгласи да посети отново Кларет и ходи три пъти при него. Не смяташе, че тези срещи успяват да разрешат проблема, и след трите посещения спря. Но някои от наблюденията, които Кларет беше направил, се запечатаха в съзнанието му през годините. Едно от качествата на този човек, което Гърни ценеше, бе, че той наистина отговаряше на въпроси, изказваше мнението си свободно и не играеше терапевтични игрички. Не принадлежеше към онова влудяващо племе психиатри, чийто единствен отговор на всеки проблем на пациента, е въпросът: „И как ви кара да се чувствате това?“.

Сега, докато пресичаше малкия мост, който го водеше към изолирания свят на Сити Айлънд – с неговите яхт клубове, кейчета и морски ресторанти, докато си мислеше за Кларет и си представяше как ли се е променила външността му през изминалите години, в съзнанието му внезапно изплува дълбоко погребан спомен.

Спомни си как минава по същия мост с баща си в една лятна събота преди много години – всъщност преди повече от четиридесет години.

По протежението на моста, на пешеходната алея, на равни интервали един от друг имаше мъже, мятащи въдици във водата отдолу – мъже без ризи, загорели и потни от августовското слънце. Чуваше развиването на макарите, докато кордите се изстрелваха напред и големите куки с примамки и тежести политаха в дъга над водата. Слънцето проблясваше тук-там – по вълните, по перилата от ковано желязо, по хромираните брони на минаващите коли. Мъжете бяха сериозни, съсредоточени в заниманието си, наместваха пръчките, навиваха кордата и наблюдаваха водната повърхност. На Гърни му приличаха на създания от друг свят, напълно загадъчни и недостижими. Баща му никога не ходеше без риза, не беше загорял, никога не се събираше с толкова други мъже, не се ангажираше в някаква групова дейност. В това отношение той не беше човек на природата и определено не беше рибар.

Въпреки че на шест или седем години не можеше да го формулира по този начин, Гърни осъзнаваше какъв е проблемът – когато правеха тази петкилометрова съботна разходка от апартамента в Бронкс до моста на Сити Айлънд, той не изпитваше чувството, че баща му изобщо е нещо. Дори на тези съвместни разходки баща му беше хладна енигма, мълчалив, спокоен и потаен мъж без изявени интереси – мъж, който никога не говореше за миналото си, нито разкриваше някакви планове за бъдещето.

Докато паркираше на тясната сенчеста страна на улицата пред обшитата с дъски къща на Малкълм Кларет, Гърни се почувства така, както се чувстваше винаги когато мислеше за баща си – празен и самотен. Опита се да пренебрегне тези емоции и пристъпи към входната врата.

Очакваше Кларет да изглежда по-стар, може би с още по-посивяла коса или дори оплешивял, в сравнение с образа, който имаше в главата си отпреди двайсет години. Но не беше готов за смалената физика – за свиването във височина, ширина и тегло – на човека, който го посрещна в немебелираното преддверие. Само очите отначало му се сториха същите – топли сини очи със спокоен, немигащ поглед. И топлата усмивка – и тя беше същата. Тези два отличителни белега на мъдрото и умиротворяващо присъствие на Кларет изглеждаха дори по-задълбочени, по-ясно изразени от изминалите години.

– Влизай, Дейвид!

Крехкият мъж махна с ръка към същия офис, който Гърни бе посещавал преди време – пространство, което създаваше впечатлението, че някога е било, заедно с преддверието, затворена лятна веранда.

Гърни влезе и се огледа, внезапно смаян от това колко познато му е всичко в тази малка стая. Кафявото кожено кресло на Кларет имаше по-малко белези на остаряване от собственика си и беше в същото положение, в която го помнеше – с лице срещу други две по-малки кресла, които като че ли бяха претапицирани. В средата на оформения от креслата триъгълник беше поставена ниска масичка.

Мъжете се настаниха на същите места, които бяха заемали по време на разговорите си след смъртта на Дани, като Кларет се отпусна на своето място с видимо затруднение.

– Да минем направо към въпроса – каза той директно, но с мек глас, пропускайки всякакви любезни разговори и разтакавания. – Ще ти кажа какво ми каза Мадлин. После ти ще ми кажеш кое е вярно според теб. Съгласен ли си?

– Да, добре.

– Тя ми каза, че през последните две години три пъти си попадал в ситуации, в които е можело лесно да бъдеш убит. Направил си го съзнателно. И в трите ситуации краят е бил един и същ – срещу теб е било насочено оръжие. В единия случай си бил прострелян многократно и си изпаднал в кома. Тя смята, че вероятно и преди си поемал множество подобни рискове, без да й казваш. Знае, че полицейската работа е опасна, но мисли, че по някакви свои причини ти всъщност с радост посрещаш подобни опасности.

Млъкна, вероятно за да види реакцията на Гърни или да изчака отговор.

Гърни се взираше в ниската масичка между тях и в многобройните следи от изтъркване, които предполагаха, че доста клиенти са я използвали като опора за краката си.

– Нещо друго?

– Не го каза, но звучеше объркана и изплашена.

– Изплашена?

– Мисли, че искаш да бъдеш убит.

Гърни поклати глава.

– Във всяка от тези ситуации, за които говори, направих всичко възможно, за да остана жив. Жив съм. Това не е ли доказателство от първо лице, че имам желание да оцелея?

Сините очи на Кларет сякаш виждаха през него.

Гърни продължи.

– Във всяка опасна ситуация полагам максимално усилие...

Кларет го прекъсна, почти шепнейки:

– Когато си в нея.

– Моля?

– Когато си във въпросната ситуация, когато си изложен на опасност, тогава се опитваш да останеш жив.

– За какво говориш?

Кларет не каза нищо дълго време. После проговори, тонът му беше равен и благ.

– Все още ли се чувстваш отговорен за смъртта на Дани?

– Какво? Какво общо има това с...

– Вината има огромна сила.

– Но аз не съм... Не съм виновен за смъртта му. Дани беше на улицата. Преследваше един проклет гълъб и слезе от тротоара на улицата. Беше убит от невнимателен пиян шофьор в червена спортна кола. Пияница, току-що излязъл от бара. Не съм виновен за смъртта му.

– Не за смъртта му. Но очевидно изпитваш вина за нещо друго. Можеш ли да кажеш за какво?

Гърни си пое дълбоко дъх, заглеждайки се в драскотините по масата. Затвори очи, после ги отвори и се насили да погледне Кларет.

– Трябваше да внимавам повече. Беше четиригодишен... Трябваше да бъда по-внимателен. Не забелязах накъде върви. Когато погледнах...

Гласът му секна и погледът му отново се насочи към масичката.

След известно време вдигна глава.

– Мадлин настояваше да дойда и ето ме тук. Но не разбирам защо.

– Знаеш ли какво е вината?

Част от настроената на психологическа вълна същност на Гърни приветства с готовност въпроса – или поне се зарадва на възможността да избяга в по-абстрактната тема.

– Като факт вината е лична отговорност за извършено погрешно деяние. Като чувство е неприятното усещане, че си направил нещо, което не е трябвало да правиш.

– А това неприятно усещане – какво точно смяташ, че е то?

– Гузна съвест?

– Това е терминът, но той не обяснява какво е всъщност.

– Добре, Малкълм, ти ми кажи.

– Вината е болезнен глад за хармония – нужда да компенсираш нечие нарушение, да възстановиш баланса, целостта.

– Каква цялост?

– Връзката между убежденията и поведението. Когато действията ни не съвпадат с ценностите, създаваме дупка, източник на напрежение. А дупката създава дискомфорт. Съзнателно или несъзнателно, ние се опитваме да я затворим. Търсим мисловната хармония, която ще ни донесе затваряне на дупката – компенсиране на нарушението.

Гърни неловко се размърда в стола си.

– Виж, Малкълм, ако искаш да кажеш, че се излагам на риска да бъда убит, за да компенсирам смъртта на сина си, защо тогава още не съм позволил това да се случи? За едно ченге е доста лесно да се постави в ситуация, в която да бъде убито. Но както вече казах, аз съм тук. Съвсем жив. Как някой със сериозно желание да умре, може да е в толкова добро здраве? Това е нелепо.

– Съгласен съм.

– Съгласен си?

– Ти не си убил Дани. Така че да позволиш ти самият да бъдеш убит, не може да е рационално обоснована цел. – На лицето на терапевта се появи лека, почти игрива усмивка. – А ти си много рационален човек, нали, Дейвид?

– Вече изгубих връзката.

– Каза ми, че твоето престъпление е липсата на внимание, защото си позволил той да излезе на улицата, където е бил блъснат от минаващата кола. Изслушай какво ще ти кажа и после ми кажи дали съм описал положението правилно. – Кларет направи пауза, преди да продължи умишлено бавно и подбирайки прецизно думите си. – Дани не е имал защита, никой не е бил до него да го закриля и е бил изоставен на милостта на сляпата и жестока съдба. Съдбата е метнала монетата, пияният шофьор се е появил и Дани е загубил.

Гърни чуваше думите, които човекът изрича, усещаше истината в тях и въпреки това не чувстваше нищо. Сякаш лъч светлина се опитваше да мине през бронирано стъкло.

Останалото, което терапевтът каза, бе също толкова директно.

– Така, както ти гледаш на нещата, твоето разсейване – фокусирането върху собствените ти мисли, е оставило сина ти на милостта на момента, на милостта на съдбата. И ти смяташ, че именно това е твоята грешка. И от време на време възниква ситуация, в която виждаш възможност да се изложиш на същата гибелна опасност, в която си поставил него. Чувстваш, че така е честно, че ще има справедливост само ако дойде твоят ред да провериш на коя страна ще падне монетата на съдбата, че ще получиш опрощение само ако се отнесеш така невнимателно към себе си, както си допуснал да се отнесеш с него. Това е твоят начин да потърсиш баланс и справедливост, да донесеш покой на съзнанието си. Това е твоето търсене на хармония.

Останаха така известно време в мълчание – мислите на Гърни бяха замъглени, чувствата му – изтръпнали. После Кларет го разтърси с финалния обрат.

– Разбира се, твоят подход е егоцентрична и тесногръда делюзия.

Гърни мигна.

– Каква делюзия?

– Пренебрегваш всичко, което е важно.

– Като?

Кларет се накани да отговори, после спря, затвори очи и започна да диша с бавни дълги вдишвания. Когато постави внимателно ръце на коленете си, стана очевидно колко силно треперят.

– Малкълм?

Дясната ръка на терапевта се повдигна леко от коленете му с жест, който явно целеше да предизвика успокоение. Минута или две по-късно очите му се отвориха. Гласът му бе едва доловим шепот.

– Съжалявам за това. Лечението ми определено не е най-съвършеното.

– Какво ти има? Какво...

– Гаден рак.

– Лечим ли е?

Кларет тихичко се разсмя.

– На теория, да. Реално – не.

Гърни остана мълчалив.

– А реалността е пространството, в което живеем. Докато умрем.

– Боли ли те?

– Бих го нарекъл периодично неудобство – отвърна той. Изглежда му беше забавно. – Чудиш се колко дълго още ще живея. Отговорът е месец, може би два. Ще почакаме и ще видим.

Гърни се опита да каже нещо подходящо за случай като този.

– Божичко, Малкълм, съжалявам...

– Благодаря ти. Сега, тъй като времето ни е ограничено – твоето, както и моето, – нека поговорим за пространството, в което живеем.

– Моля?

– Реалността. Мястото, където трябва да живеем, за да сме живи. Кажи ми нещо. За Дани. Имаше ли някакво специално име за него?

За миг Гърни беше стреснат от въпроса.

– Какво имаш предвид под специално име?

– Друго, не истинското му име. Някакво галено, име, с което си го наричал, когато си го слагал в леглото или си го държал в скута си, или когато си го гушкал?

Гърни се накани да каже „не“, когато нещо изплува в съзнанието му, нещо, за което не бе мислил от години. Споменът нахлу с ослепителна болка. Прокашля се.

– Малкото ми мече.

– Защо го наричаше така?

– Имаше едно особено изражение... особено когато беше тъжен за нещо... което по някаква причина ми приличаше на мече. Не съм сигурен защо.

– И го прегръщаше?

– Да.

– Защото го обичаше.

– Да.

– И той също те обичаше.

– Предполагам. Да.

– Искаше ли той да умре?

– Разбира се, че не.

– Той дали е искал ти да умреш?

– Не.

– Дали Мадлин иска да умреш?

– Не.

– А Кайл?

– Не.

Кларет погледна Гърни в очите, сякаш преди да продължи, искаше да прецени дали той може да го разбере.

– Всички, които обичаш, искат да живееш.

– Предполагам, че е така.

– Значи твоята обсесивна нужда да изкупиш смъртта на Дани, да се справиш с вината си, като се излагаш на риск да бъдеш убит... е ужасно егоистична, нали?

– Така ли? – Собственият глас на Гърни му прозвуча безжизнено, някак откъснат от него самия, като че говореше друг човек.

– Ти си единственият, на когото това му се струва оправдано и смислено.

– Смъртта на Дани беше по моя вина.

– И по вина на пияния шофьор, който го е бутнал. И по негова собствена вина, защото е слязъл от тротоара на улицата, което ти вероятно си го предупредил да не прави хиляди пъти. И по вина на гълъба, и на улицата, и на алкохола, и на колата, и на всяко минало събитие, което е събрало всички тези фактори заедно в точно този конкретен момент. Кой си ти да си мислиш, че си отговорен за всичко това?

Кларет млъкна, задъхвайки се, като явно се опитваше да събере сили. После заговори с по-силен глас.

– Арогантността ти е възмутителна. Неуважението ти към хората, които те обичат, е възмутително. Чуй ме, Дейвид! Не бива да нараняваш хората, които те обичат. Ако най-големият ти грях е била липсата на внимание, тогава внимавай сега. Имаш жена. Какво право имаш да рискуваш живота на съпруга й? Имаш син. Какво право имаш на рискуваш живота на баща му?

Емоционалната енергия, която вложи в тази кратка реч, го изтощи.

Гърни остана неподвижен, безмълвен, празен, очакващ. Стаята край него се смали. Ушите му бучаха.

Кларет се усмихна, гласът му вече бе по-мек и тази мекота предаваше още по-голяма убедителност, убедителността на умиращия.

– Чуй ме, Дейвид. Нищо не е по-важно в живота от любовта. Нищо, освен любовта.

Глава 38 Любов към огъня

Гърни не помнеше как точно е напуснал Сити Айлънд, как е минал през Бронкс и как е пресякъл моста „Джордж Вашингтон“. Дойде на себе си чак когато подкара на север по Палисейд паркуей. Заедно с възстановяването на равновесието си осъзна, че няма достатъчно гориво, за да стигне до Уолнът Кросинг.

Двайсет минути по-късно седеше на паркинга на голяма бензиностанция със закусвалня, където можеше да зареди и колата, и себе си.

След голяма чаша кафе и два бейгъла почувства, че е възстановил връзката си с нормалния живот, и извади телефона си – беше го изключил по време на срещата с Кларет, – за да провери съобщенията си.

Имаше четири. Първото беше от непознат номер, но гласът бе на Клемпър – по-груб и по-фъфлещ, отколкото предишния ден.

– Срещата при „Ривърмол“... „Ривърсайд“. Разговора. Провери си пощата. Не забравяй какво ми каза. Не се ебавай с мен. Хората, които се ебават с мен... идеята не е никак добра. Не се ебавай с мен. Сделката си е сделка. Запомни го! И не го забравяй, мамка му! Да не си посмял да забравиш. Провери си пощата...

Гърни се запита дали мъжът наистина е толкова пиян, колкото звучеше. Но по-важно бе дали пуснатото в пощата му наистина беше липсващият запис, за който го помоли. В съзнанието му изплува стар спомен – преди време някой беше пуснал змия в пощенската му кутия. Кутията беше естествен избор и ако искаш да поставиш бомба. Но това му се струваше малко прекалено.

Напомни си, че трябва да разкаже на Хардуик и Ести за срещата в „Ривърсайд“ и за „сделката“, за която бе споменал Клемпър.

После пусна второто съобщение, което бе от Хардуик: Ей, Шерлок. Току-що ми се обадиха от Анкара. Изглежда, нашият дребен пич е голяма работа. Обади ми се.

Третото съобщение също беше от него, но звучеше раздразнено: Къде си, по дяволите?! Близо до Купърстаун съм, на път към къщата на Бинчър. Все още не съм се чул с него. Имам лошо предчувствие. И трябва да поговорим за нашия луд стрелец. Имам предвид, наистина луд. Обади ми се, за бога!

Четвъртото и последно съобщение беше от един по-мрачен и още по-гневен Хардуик: Гърни, където и да си, вдигни шибания телефон! Аз съм до къщата на Бинчър. По-скоро до нещо, което някога е било неговата къщата. Изгоряла е миналата нощ. Както и къщите на съседите. Три шибани къщи, една до друга. Изгорели и сринати до основи. Голям, мощен, адски пожар е започнал от дома на Лекс... очевидно от някакви запалителни устройства... повече от едно. Обади ми се! Сега!

Гърни реши първо да се обади на Мадлин. Попадна на гласовата поща и остави съобщение.

– Направи ми услуга и днес не отваряй пощенската кутия. Убеден съм, че няма проблем, но получих нервно обаждане от Клемпър и предпочитам аз да я проверя. Просто предпазна мярка. Ще ти обясня по-късно. Намирам се на бензиностанцията в Слотсбърг. Обичам те. Ще се видим след час-два.

Замисли се какво е казал и му се прииска да го бе казал по друг начин. Беше прекалено загадъчно, прекалено зловещо. Трябваше да има някакъв контекст, обяснение за думите му. Изкуши се да й звънне отново и да остави по-дълго съобщение, но се притесни, че това само ще влоши ситуацията.

Позвъни на Хардуик, но и тук се включи гласова поща. Остави му съобщение и каза, че се прибира към Уолнът Кросинг. Попита дали е имало жертви на пожара в Купърстаун или някаква следа от Бинчър? И какво толкова бе открил за лудия стрелец? Приключи, увери се, че телефонът му все още е включен и батерията му е заредена, и отиде в закусвалнята за още кафе.

Едва когато стигна до селските хълмове над Барливил, Хардуик най-накрая му позвъни.

– Тук стават някакви суперстранни и изперкали неща, майсторе. Три големи къщи – три големи купчини пепел. Къщата на Лекс, плюс двете от двете й страни. Шест души са мъртви – никой от тях не е Бинчър. Две тела в къщата отляво, четири – в къщата отдясно, включително две деца. Всички са били заклещени от огъня вътре. Криминалистите казаха, че е станало около полунощ – пожарът се е разраснал адски бързо. Човекът от отдела за разследване на пожарите каза, че причината вероятно са малки запалителни устройства – четири на брой, сложени във всеки ъгъл на къщата на Бинчър. Подпалвачът не е положил никакви усилия да го направи да прилича на нещо друго.

– И другите две къщи са били просто косвени жертви? Сигурен ли си?

– Не съм сигурен за нищо. Аз съм зад жълтата лента, смесвам се с тълпата от кретени и зяпащи загубеняци, само подочувам оттук-оттам какво казват местните ченгета на приятелчетата си. Но се носи слух, че бензиновите тестове били положителни за запалителни химикали само в дома на Бинчър.

– Но неговата къща е била празна. Не са ли намерили тела, нали?

– Засега не. Но техниците още обикалят и ровят из пепелта. Доста шибано и претъпкано местопрестъпление. Пожарната, Бюрото за криминални разследвания, Отделът за разследване на пожари, шерифът, щатската полиция, местните униформени. – Млъкна за миг. – Исусе, Дейви, ако това е трябвало... да бъде... предупреждение за Лекс заради случая...

Гласът му секна.

Гърни не каза нищо.

Хардуик се закашля, после попита:

– Тук ли си още?

– Тук съм. Мисля си за твоя коментар за предупреждението. – Умълча се за миг. – Бих казал, че прекъсването на тока и телефона у вас беше предупреждение. Но това... тази история с Бинчър.... струва ми нещо много повече. Като война. В която на воюващия не му пука колко ще бъдат страничните жертви.

– Съгласен съм. Малкият шибаняк обича унищоженията. А и пожарът като че ли е повтарящ се мотив.

Гърни намали, отби в тревисто островче, гледащо към водохранилището, изключи двигателя и отвори прозорците на колата си.

– Какво имаш предвид? Какво ти казаха от Интерпол?

– Може би много, може би недостатъчно. Трудно е да се каже. Работата е там, че информацията, която са сглобили от базата с данни, може да се отнася за един и същи човек. Но може и да не е така. По-новите неща, от последните близо десет години, вероятно са точни – поне повечето. Но преди това – преди десет години... Там нещата са несигурни. И много по-странни.

Гърни се запита какво по-странно може да има от това да забиваш пирони в нечий мозък.

Хадуик обясни.

– Приятелят ми в Анкара реши да ми се обади по телефона, вместо да пише имейл, така че си водех записки. Информацията се свежда до две кратки историйки. Зависи как ги възприемеш, може да ти се сторят свързани или пък напълно отделни. Те са доста стари и започват със събраните през последното десетилетие материали за убиеца, известен като Петрос Паникос. Готов ли си?

– Целият съм в слух, Джак.

– Името Паникос ни отвежда до събитие отпреди двайсет и пет години в селцето Ликонос в Южна Гърция. Там имало семейство Паникос, което притежавало магазинче за сувенири. Имали четирима сина, като се твърди, че най-малкият бил осиновен. Магазинчето било унищожено при пожар, заедно с родителите и три от момчетата. Четвъртият син, осиновеният, изчезнал. Подозирали, че пожарът е умишлен, но не било доказано. Не са намерени никакви документи за осиновяване или свидетелство за раждане на липсващия син. Семейството било много затворено, нямали близки родственици и в селото дори имало колебания за името на осиновеното момче. Но – чуй само това – хората споменавали две имена: Перо и Петрос.

– Колко голям е бил?

– Никой не знае със сигурност. Според старо досие за разследването на пожара възрастта му по това време е била между дванайсет и шестнайсет години.

– И няма информация за рожденото му име или откъде изобщо се е появил?

– Нищо официално. Все пак в досието има твърдение на местния свещеник, който смятал, че детето е дошло от българско сиропиталище.

– Защо е смятал така?

– В досието няма данни някой да си е правил труда да попита. Но свещеникът е дал името на сиропиталището.

Гърни се изсмя. Избликът нямаше нищо общо с хумора. Ако трябваше да обясни, би го нарекъл излишък на енергия. Имаше нещо в процеса на издирване, в придвижването от една информация към друга, в камъните, по които минаваха през потока, което зареждаше мозъчните му клетки.

– И предполагам, че следата до сиропиталището ни е довела до друго значимо събитие?

– Всъщност ни отвежда до сиропиталище от мрачната комунистическа епоха, за което няма никакви сведения. Познай защо?

– Още един палеж?

– Аха. Така че всичко, което знаем за обитателите му по време на пожара, в който са умрели повечето от тях, идва от тъничко старо полицейско досие; всъщност от един-единствен разпит в това досие – на една медицинска сестра от персонала, която оцеляла. Между другото много лесно са установили, че е умишлен палеж. Освен че и четирите сгради на сиропиталището са пламнали едновременно, освен че и в четирите са намерени туби с бензин, се добавя и фактът, че външните врати са били затворени с дървени клинове.

– Което означава, че целта е била масово убийство. Но звучи така, сякаш пожарът е краят на историята. Как е започнала?

– Според думите на медицинската сестра няколко години преди пожара една зимна сутрин буквално на стълбите на сиропиталището открили странно малко дете. В началото помислили, че е нямо и неграмотно. Но после открили, че говори свободно не само български, но и руски, немски и английски. Тази сестра решила, че е някакъв идиот савант с дарба да учи езици – толкова бил добър. Затова му дала елементарни учебници, граматика и за две години хлапето научило френски, турски и бог знае още колко езика.

– Детето някога казало ли е откъде е дошло?

– Твърдяло, че има пълна амнезия – не помнело нищо преди пристигането си там. Единствената връзка с миналото му бил постоянно повтарящ се кошмар. Нещо, което включвало карнавал и клоун. Накрая се принудили да го сложат в отделна стая, далеч от другите деца, защото често се будел, пищейки. По някаква причина – може би заради клоуна в сънищата – сестрата стигнала до извода, че майка му е била част от някакъв откачен пътуващ цирк.

– Звучи като доста необикновено дете. Нещо особено да е станало преди пожара?

– О, да. Доста особено – отвърна Хардуик и направи драматична пауза – един от навиците, с които Гърни беше свикнал.

– Ще ми кажеш ли какъв точно?

– Няколко деца си направили шега с него, нещо, свързано с кошмарите му.

Още една пауза.

– Джак, за бога...

– Изчезнали.

– Децата, които се пошегували?

– Да. Изчезнали от лицето на земята. Същото станало и с един от наставниците в дома, който не повярвал на историята с амнезията и постоянно го тормозел за нея. Изчезнал. Никаква следа.

– Нещо друго?

– Още странни простотии. Никой не можел да каже на колко години е, защото през двете години, в които бил там, изобщо не пораснал, не се променил, не изглеждал и седмица по-голям от деня, в който се появил на входната врата.

– Като Питър Пан.

– Именно.

– Дали е получил този прякор в сиропиталището?

– В българското досие не се споменава нищо подобно.

Гърни отново премисли набързо цялата история.

– Нещо ми се губи. Откъде знаем, че това дете е същото, което семейство Паникос е осиновило?

– Не знаем със сигурност. Сестрата казала, че е било осиновено от гръцко семейство, но не знаела името им. Това било в правомощията на друго министерство. Но в деня, в който момчето заминало с новите си родители, домът изгорял и почти всички други негови обитатели била хванати в капан и умрели.

Гърни не каза нищо.

– Какво мислиш, Шерлок?

– Мисля, че някой е платил сто бона, за да насочи това малко чудовище срещу Карл Спалтър.

– И срещу Мери Спалтър, Гас Гурикос и Лекс Бинчър – добави Хардуик.

– Питър Пан – измърмори Гърни. – Хлапето, което никога не пораства.

– Доста мъдро, майсторе, но докъде ни води всичко това?

– Бих казал в средата на нищото, хвърля ни във водовъртежа на тоталния хаос. Имаме няколко пикантни истории, но не знаем почти нищо. Търсим професионален наемен убиец, който би могъл да се казва Петрос Паникос или Питър Пан, или по някакъв друг начин. Рождено име – неизвестно. Име по паспорт – неизвестно. Дата на раждане – неизвестна. Националност – неизвестна. Рождени родители – неизвестни. Настоящ адрес – неизвестен. Арести и присъди – неизвестни. Всъщност всичко, което би могло да ни заведе при него, е неизвестно.

– Няма как да не се съглася с теб. И сега какво?

– Свържи се отново с твоя приятел в Интерпол и измоли всички трохички, които може да са останали между страниците на досието. Особено нещо повече за семейство Паникос, съседите им, някой в селото, който може да знае някаква информация за малкия Петрос, или както там, по дяволите, са го нарекли – всичко, което може да ни даде идея, за която да се захванем. Името на който и да е, с когото можем да поговорим за...

– Мамка му, човече, било е преди двайсет и пет години. Никой няма да си спомня нищо, дори да намерим такива хора. Бъди реалист.

– Вероятно си прав. Но все пак се свържи с твоя човек. Може пък и да изскочи нещо от това.

След края на разговора Гърни остана така, с отворен бележник в скута, вперил поглед над водното хранилище пред него. Нивото на водата беше паднало и разкриваше каменисти склонове, простиращи се оттам, където вълните стигаха до брега, до линията на дърветата. Камъните бяха покрити с боклуци и дървесина. През малък процеп сред дълбоките следобедни сенки два криви клона се поклащаха от водната повърхност към склона по начин, който пробуди стресиращия спомен за една сцена от първия му случай с убийство като новобранец – тялото на голо дете, блъскащо се в каменистия бряг на река Хъдсън. Не беше спомен, към който искаше да се връща.

Взе бележника, в който бе записал повечето от нещата, споменати от Хардуик, и ги прегледа още веднъж.

Беше ядосан на себе си. Ядосваше си се, че изобщо бе позволил да бъде въвлечен в този случай. Ядосваше се, че не беше постигнал никакъв значителен напредък. Ядосваше се от липсата на официални сведения. Ядосваше се от всички въпросителни.

Реши, че се нуждае от още кафе. Запали двигателя и тъкмо се канеше да потегли през Барливил, когато Хардуик звънна отново. Гласът му звучеше още по-потресено.

– Имаме нова ситуация. Ако това, което чух, е вярно, Лекс Бинчър вече не се води изчезнало лице.

– О, Исусе... Какво е станало?

– Един от щатските полицаи и момчетата от Бюрото са намерили тяло във водата под частния док на Лекс. Само тяло. Тяло без глава.

– Сигурни ли са, че е Бинчър?

– Не се мотах достатъчно дълго наоколо, за да разбера. Имах лошо предчувствие за липсващата глава. Измъкнах се от тълпата и се върнах в колата си. Трябваше да се махна оттам, преди да повърна или преди някой от Бюрото да ме разпознае и да събере две и две – аз и Бинчър, делото „Спалтър“ – и да прекарам следващите две седмици в разпити в ареста. Не мога да си го позволя. Не и след лайната, които се изсипват върху ни. Трябва да съм на свобода и в движение, за да правя каквото се наложи да правим. Трябва да тръгвам. Ще ти звънна по-късно.

Гърни остана до водохранилището още няколко минути, за да обмисли новото положение. Погледът му се местеше от водата към клоните, които му напомняха за блъсканото в камъните до брега на Хъдсън тяло. Докато се взираше в голото изкривено дърво, фигурите, които образуваха клоните, му заприличаха не само на тяло, а на тяло без глава.

Потръпна, запали отново колата и се насочи към Уолнът Кросинг.

Глава 39 Ужасни създания

Думите на Хардуик за бързото му изнизване от местопрестъплението, защото се боял да не бъде разпознат и някой да започне да разпитва за присъствието му, накараха Гърни да се замисли за въпрос, който от известно време избягваше: къде свършваше правото да водиш частно разследване от името на клиента си... и къде започваше възпрепятстването на правосъдието?

На какъв етап беше задължен да сподели със силите на реда информацията, която бе научил за наемника, наричащ себе си Петрос Паникос, и за неговото вероятно участие в проточилата се поредица убийства, свързани със случая „Спалтър“? Дали това, че участието на Паникос бе по-скоро „вероятно“, отколкото сигурно, имаше значение?

Разбира се, заключи Гърни с чувство, което се доближаваше до успокоение, не беше длъжен да споделя спекулативни теории с полицията, която без съмнение разполага с много собствени версии. Но дали този негов аргумент беше напълно искрен?

Вътрешният спор го ангажира напълно, докато шофираше през мрачния малък Барливил, където откри, че кафенето, от което се бе надявал да си купи кафе, е затворено. Продължи по планинските хълмове, които разделяха селцето от Уолнът Кросинг и от простиращия се след него планински път към дома му.

Кулминацията на разсъжденията му бе един смразяващ въпрос: А ако загиналите в Купърстаун бяха предупредителен знак за това, което предстои? Колко дълго можеше да пази в поверителност резултатите от частното им разследване, ако очевидно обявената от Паникос война продължаваше да взема нови жертви?

Гледката на пощенската кутия в края на пътя го накара да се замисли за Клемпър. Дали беше доставил искания запис, както се предполагаше от съобщението му? Или пък в кутията се намираше друга, не толкова приятна изненада?

Мина покрай пощенската кутия, паркира колата до плевнята и се върна обратно.

Беше готов да се обзаложи на хиляда долара, че вътре няма бомба, но не искаше да рискува живота си. Огледа кутията и реши да избере сравнително безопасен начин за отваряне. Първо трябваше да намери толкова дълъг клон, че да стигне до падащата вратичка от място, където ще бъде защитен от евентуален взрив – например от ствола на елата на няколко крачки от пощенската кутия.

След петминутно търсене и няколко неловки опита с неподходящи клони накрая успя да закачи капака. Той се отвори с дрънчене. Гърни изчака няколко секунди, после заобиколи кутията и надникна вътре. В нея имаше само един бял плик. Извади го, избутвайки с пръст мъничка мравка. Пликът беше адресиран до него с груби печатни букви. Нямаше нито печат, нито пощенска марка. През хартията напипа малък правоъгълен предмет, който приличаше на USB флашка. Отвори внимателно плика и видя, че е прав. Пъхна я в джоба си, върна се в колата и подкара към къщата.

Часовникът на таблото сочеше 4,18 следобед. Колата на Мадлин беше на обичайното й място, което го подсети, че днес тя бе излязла за ранна смяна и най-вероятно се е прибрала към два. Очакваше да я завари да си почива, четейки – може би заета със сизифовия си опит да довърши „Война и мир“. Мина през страничната врата и се провикна:

– Прибрах се.

Нямаше отговор.

Прекоси кухнята на път за кабинета, повика я отново и отново не последва отговор. Реши, че е излязла на някоя от своите разходки.

В кабинета натисна копчето на лаптопа, за да го събуди.

Извади флашката от джоба си и я пъхна в порта. Иконката, която се появи, бе озаглавена: „02 ДЕК 2011 08:00 – 11:59“ – времевият период, в който беше станала стрелбата по Спалтър. Влезе в менюто и откри, че тази малка флаш памет има капацитет 64 гигабайта, повече от достатъчно, за да покрие конкретните часове, дори ако са заснети с висока резолюция.

Щракна върху иконката и се отвори прозорец с четири видео файла – озаглавени „Кам. 1 вътре“, „Кам. 2 изток“, „Кам. 3 запад“ и „Кам. 4 юг“.

Интересно. Обхват с камери от четири страни бе необичайно високо ниво на сигурност за малък магазин за електроника в малко градче. Гърни предположи, че този обхват се дължи на факта, че камерите са били ефектна демонстрация за продажбата на охранителна техника – все едно да имаш стена с включени телевизори, или пък причината бе друга, нещо, което му бе хрумвало и преди – вероятността косматият Хари и неговата приятелка да се занимават с далеч по-рискован бизнес от битовата електроника.

Гледащата на юг камера би трябвало да е тази, която е насочена към гробището, затова Гърни избра да започне с този файл. Когато щракна върху иконката, се отвори видео плейър с всички възможни функции – пускане, спиране, връщане, затваряне, както и плъзгащо се меню за посочване на точното време от записа. Пусна го.

Това, което видя, беше точно това, на което се бе надявал. Беше толкова хубаво, че направо не беше за вярване. Не само качеството на записа беше великолепно, но камерата, която го бе направила, очевидно беше снабдена и с най-новите технологии за проследяване на движение и приближаване на образа. И разбира се, като повечето охранителни камери, записваше само когато в обсега й има движение, а в долния край на екрана бе индикаторът за реалното време, в което нещата се случваха.

Активирането на записа от движение означаваше, че в четирите часа, обозначени на файла, всъщност се включва много по-голям период от време, защото минутите без действие в областта на камерата не са регистрирани.

Първият час от този период представляваше по-малко от десет минути дигитален материал – ентусиазирани хора, разхождащи кучета и други, облечени в топли дрехи, посветени на сутрешното си бягане за здраве по алеята, успоредна на ниската стена на гробището. Сцената се осветяваше от бледата зимна слънчева светлина и леката неравна снежна покривка.

Едва след девет камерата реагира на дейност вътре в „Уилоу рест“. Един голям ван, подобен на камион, се движеше бавно на записа. Спря пред място, което Гърни разпозна като парцела – пардон, „имота“ по думите на Полет Пърли – на семейство Спалтър. Двама едри мъже излязоха от вана, отвориха задните му врати и започнаха да разтоварват тъмни, плоски правоъгълни неща. Скоро стана ясно, че са сгъваеми столове, които мъжете грижливо разположиха в две редици с лице към издължена купчина от тъмна земна маса – отворения гроб, предназначен за Мери Спалтър. Наместиха ги добре, после единият мъж издигна преносим подиум в края на гроба, докато другият извади голяма метла от багажника и започна да разчиства снега от затревеното пространство между столовете и гроба.

Докато напредваха с работата, в обсега на камерата се появи малка бяла кола и спря пред камиона. Макар да не бе напълно сигурен за лицето, Гърни реши, че жената, която излезе от колата, загърната в космато пало и с космата шапка, и която правеше жестове с указания на работниците, е Полет Пърли. След известно доизравняване на столовете, мъжете се качиха във вана и потеглиха. Жената остана сама, огледа парцела като за последно, върна се в колата, подкара край откритата тревиста част на гробището и паркира отново до няколко издръжливи на студ рододендрони.

Записът продължи още около минута, после спря.

Тръгна отново след двайсет и осем минути в реално време – в 9,54 сутринта, с пристигането на катафалка и няколко други коли.

От мястото на пътника в катафалката слезе мъж в черно палто, а жената, която Гърни бе определил като Полет Пърли, се появи отново от колата си. Срещнаха се, здрависаха се и си казаха няколко думи. Мъжът се върна до катафалката, правейки жест с ръка. Половин дузина облечени в тъмни костюми мъже излязоха от една лимузина, отвориха задната врата на катафалката и бавно извадиха ковчега; после с професионална лекота го понесоха на раменете си към отворения гроб и го поставиха на подкрепящата структура, за да бъде на нивото на земята, но не в калта.

Като по някакъв сигнал, който Гърни не видя на записа, опечалените започнаха да излизат от паркираните една зад друга коли, образуващи редица зад катафалката. Увити в зимни палта и шапки, те се отправиха към двата реда столове край гроба, като постепенно заеха почти всички шестнайсет места – без две. Двете свободни места бяха от двете страни на братовчедките тризначки на Мери Спалтър.

Високият мъж в черно палто, който вероятно бе директорът на погребалната агенция, застана зад настанилите се опечалени. Шестимата носачи наместиха внимателно ковчега и застанаха един до друг до него. Полет Пърли стоеше няколко крачки встрани зад последния от тях.

Вниманието на Гърни беше насочено към мъжа в края на първия ред. Неподозиращата бъдещето си жертва.

Часовникът в дъното на екрана показваше, че в „Уилоу рест“ е 10,19 сутринта. Което означаваше, че в онзи момент на Карл Спалтър му остава само минута нормален живот. Една минута от живота, какъвто го е познавал.

Погледът на Гърни се местеше между Карл и часовника. Изпълни го болезнено силно чувство за неизбежното отлитане на времето и на живота.

Оставаше само половин минута, преди един „220 Суифт“ – най-бързият куршум, дело на най-съвременната технология в света – да прониже лявото слепоочие на този мъж, да се пръсне в мозъка му и да сложи край на бъдещето, което той си бе представял.

В своята дълга кариера в нюйоркската полиция Гърни бе гледал много записи – включително кадри на измами, побоища, обири, убийства – от охранителни камери на бензиностанции, магазини за алкохол, хранителни магазини, перални, банкомати.

Но този запис беше различен.

Човешката история на това семейство със сложни и обтегнати отношения беше много по-дълбока. Емоционалната атмосфера беше пулсиращо жива. Спокойният външен вид на сцената – седналите участници, внушението за събиране като за семеен портрет – не приличаше на гледките, които обикновено присъстваха на записите от местопрестъпления. А и Гърни знаеше за човека, който щеше да бъде застрелян само след няколко секунди, повече, отколкото бе знаел за другите жертви на престъпленията, които бе разследвал.

После моментът настъпи.

Гърни се приведе към екрана на компютъра, буквално застана на ръба на стола си.

Карл Спалтър се изправи и тръгна към подиума, който бе поставен в отдалечения край на отворения гроб. Направи крачка натам, като мина точно пред Алиса. После, тъкмо когато се канеше да направи втора, залитна напред – като че ли се бе препънал – и се понесе по цялата дължина на първия ред. Просна се на земята по лице и остана безжизнен в побелялата от снега трева между ковчега на майка си и стола на брат си.

Джона и Алиса скочиха на крака първи, последвани от две от дамите от „Силата на възрастта“ от втория ред. Носачите притичаха иззад столовете. Полет се спусна към Карл, падна на колене и се приведе над него. След това бе трудно да се определи какво точно ставаше, защото около падналия мъж се струпаха още хора.

През следващите минути се видя как поне трима души започват припряно да се обаждат по телефоните си.

Гърни забеляза, че Карл бе прострелян, както пишеше и в доклада за инцидента, точно в 10,20. Първа на мястото дойде колата на местната полиция от Лонг Фолс, малко след това и кола на щатската полиция. В 10,42 пристигна спешната помощ. Линейката паркира директно пред основното действие, разиграващо се на „сцената“, и така препречи гледката на камерата. Останалата част от записа бе безполезна за Гърни. Дори първата немаркирана кола – с която вероятно бе пристигнал Клемпър, не се виждаше добре, защото паркира от другата страна на линейката.

Гърни прегледа набързо другата част от записа, като спираше на различни места, но не намери никакви важни допълнителни данни, затова го спря и се облегна назад, за да обмисли видяното.

Освен неподходящо паркираната линейка имаше и друг проблем с този материал. Въпреки високото качество на записа, въпреки невероятните лещи за приближение на камерата и автоматичното отчитане на времето, може би заради разстоянието до мястото, на което се разиграваше действието, и до самия обект на престъплението, визуалният продукт, т.е. записът, определено бе ограничен в много отношения.

Макар да разбираше какво е видял, Гърни осъзнаваше, че част от това негово разбиране се дължи на факта, че преди това му бяха казани много неща за станалото. Той отдавна бе възприел един важен когнитивен принцип: Ние не мислим това, което си мислим, защото виждаме това, което виждаме. Виждаме това, което виждаме, защото мислим това, което мислим. Предварителните нагласи могат лесно да замъглят възприятията на очите ни и дори могат да ни накарат да виждаме неща, които не съществуват.

Имаше нужда от по-качествена визуална информация – за да е сигурен, че предварителната му представа не го води в погрешна посока. В идеалния вариант би предал записа на някоя съвременна техническа лаборатория, за да направят максимално увеличение на картината, но част от цената на оттеглянето от полицията е липсата на свободен достъп до подобни ресурси. Хрумна му, че Ести може и да успее да влезе през някоя задна вратичка в лабораторията на нюйоркската щатска полиция и така да свърши работата, без да се налага да оставя името си и да регистрира поръчката, което би могло да й създаде проблеми, но му беше неудобно да я поставя в такова положение. Поне докато не пробваше с по-малко рисковани варианти.

Взе телефона и се обади на Кайл, който бе неговият личен източник на информация за всичко, свързано с компютрите – колкото по-сложни неща, толкова по-добре. Включи се гласова поща, която го подкани да остави съобщение, и той го направи.

– Здравей, синко. Имам технически проблем. Официалните канали не са на разположение. Ето за какво става дума – имам запис с високо качество, който може би ще разкрие повече неща, ако използваме дигитален ефект за приближаване на образа, без да го замъглим. Малко е объркано, но мисля, че има софтуери за увеличение с определени алгоритми, които могат да се справят с този проблем... така че може би ще ме насочиш в правилната посока. Благодаря, синко. Каквато и да ми кажеш, със сигурност ще е много повече от това, което знам.

След като свърши с обаждането, реши да се върне отново към записа и да го прегледа пак. Но после забеляза колко е часът в горната част на екрана на лаптопа. Беше 5,48. Дори Мадлин да бе поела по най-дългия маршрут от обичайните си разходки из гората – онзи към върха на Карлсънс Ридж, – вече трябваше да се е върнала.

Беше време за вечеря, а тя никога... О, Исусе, разбира се!

Почувства се като идиот. Днес беше денят, в който трябваше да замине на гости на семейство Уинклър. Прекалено много неща се бяха случили прекалено бързо. Мозъкът му като че ли не можеше да побере никакво друго късче информация и всеки път, когато нещо ново влизаше в него, изблъскваше нещо друго встрани. Плашеше се, когато се замислеше за това. Какво ли друго бе забравил?

И тогава си спомни, че идвайки насам, бе забелязал паркираната й кола до къщата.

Ако е отишла у Уинклър, защо, по дяволите, колата й е тук?

Стреснат и все по-неспокоен, той й позвъни на мобилния.

Няколко секунди по-късно с изненада го чу да звъни от кухнята. Дали все пак не се е отказала да ходи у Уинклър? Някъде из къщата ли беше? Повика я по име, но не получи отговор. Отиде от кабинета в кухнята. Следвайки звука, намери телефона й на бюфета до печката.

Това бе много странно. Доколкото я познаваше, тя никога не излизаше от къщи без телефона си. Объркан, погледна през прозореца с надеждата, че ще я види да се задава по пасбището към къщата.

Нямаше и следа от нея. Виждаше се само колата. Което означаваше, че трябваше да е някъде наблизо – освен ако не бе отишла някъде с приятели, които са я взели с колата си. Или ако, не дай си боже, не бе претърпяла някакъв инцидент и я бяха закарали с линейка...

Опита се да се сети за всичко, което беше казала и което би могло да му е от помощ...

Точно в този момент вятърът разлюля листата на аспарагусите, те се разделиха и нещо ярко проблесна в периферното му зрение.

Нещо розово, помисли си той.

После листата се успокоиха и се събраха отново и Гърни не беше сигурен, че изобщо е видял нещо. Може би му се е привидяло.

Любопитството обаче го изкара навън, за да провери.

Когато стигна до далечния край на аспарагусовата градинка, получи отговор на въпроса си, но изумлението му само нарасна. Мадлин седеше на тревата, облечена в една от розовите си тениски.

До нея на земята имаше няколко камъка, струпани върху като че ли току-що изкопана пръст. В тревата от другата страна на камъните беше захвърлена лопата, която явно бе използвана наскоро. С дясната си ръка Мадлин нежно потупваше тъмната пръст покрай камъните.

Отначало Гърни не каза нищо.

– Мади?

Тя вдигна глава и го погледна с лека, тъжна усмивка на лицето.

– Какво става, Мади? Какво се е случило?

– Хорас.

– Хорас?

– Едно от онези ужасни създания го е убило.

– Нашият петел?

Тя кимна.

– Какво ужасно създание? – попита той.

– Не знам. Предполагам някое от онези, за които говореше Брус вечерта, когато ни бяха на гости. Невестулка? Опосум? Не знам. Той ни предупреди. Трябваше да го послушам – каза тя и прехапа долната си устна.

– Кога е станало?

– Днес следобед. Когато се прибрах у дома, ги пуснах от плевнята, за да подишат малко свеж въздух. Беше такъв прекрасен ден. Носех със себе си царевични зърна, така че те ме последваха до къщата. Бяха точно тук. Тичаха наоколо. Кълваха земята. Влязох в къщата за... нещо, дори не помня какво. Аз само... – Млъкна за миг, поклащайки глава. – Беше само на четири месеца. Тъкмо се научи да кукурига. Изглеждаше толкова горд. Бедният малък Хорас. Брус ни предупреди... предупреди ни... какво може да се случи.

– Погребала ли си го?

– Да – кимна Мадлин, протегна ръка и поглади пръстта до камъните. – Не можех да позволя малкото му телце да лежи тук просто така. – Подсмръкна, после се прокашля. – Сигурно се е опитвал да защити кокошките от невестулката. Не мислиш ли?

Гърни нямаше представа какво мисли.

– Сигурно.

Мадлин потупа пръстта още няколко пъти, после се надигна от тревата и двамата се прибраха в къщата. Слънцето вече бе започнало да се скрива зад западния хребет. Склонът на отсрещния хълм бе окъпан в ръждивозлатистата светлина на залеза, която винаги траеше само минута или две.

Беше странна вечер. След като хапнаха мълчаливо и кратко от това, което беше останало от предишния ден, Мадлин се настани в едно от креслата до голямата празна камина в далечния край на дневната, разсеяно държейки в ръце една от вечните си плетки, които никога не довършваше.

Гърни я попита дали иска да включи лампата, поставена на пода зад нея. Тя поклати глава почти незабележимо. Докато се канеше да я попита дали е променила намерението си за гостуването във фермата на Уинклър, Мадлин го изпревари и го попита как е минала сутрешната му среща с Малкълм Кларет.

Тази сутрин ли беше?

Толкова много неща се бяха случили, че пътуването му до Бронкс му се струваше като нещо, станало преди седмица. Трудно му беше да се съсредоточи, да се върне към реалността на деня. Започна с първото, което се сети.

– Когато уговаряхте срещата, Малкълм каза ли ти, че умира?

– Умира ли?

– Да. Има рак в краен стадий.

– И той все още... О, господи...

– Какво?

– Не ми го каза, поне не директно, но... Помня, че каза, че трябва да насрочим срещата много скоро. Просто предположих, че има някакви уговорени вече ангажименти и... О, господи! Как е той?

– Общо взето си е същият. Искам да кажа, изглежда остарял, много отслабнал. Но той е... с много, много... ясна мисъл.

И двамата се умълчаха.

Мадлин проговори първа.

– За това ли говорихте? За болестта му?

– О, не, изобщо не говорихме за това. Всъщност той я спомена съвсем накрая. Говорихме основно за... мен... и за теб.

– Беше ли полезно?

– Така мисля.

– Все още ли се сърдиш, че уредих тази среща, без да те питам?

– Не. Имаше добър ефект...

Поне се надяваше, че е така. Все още му беше трудно да определи какъв точно е ефектът от думите на терапевта върху него.

След кратко мълчание Мадлин се усмихна нежно и кимна:

– Добре.

Дълго време не казаха нищо повече и Гърни се запита дали да не повдигне темата за Уинклър. Все още бе твърдо решен да изпрати Мадлин някъде далеч от къщата. Но реши, че със сигурност ще има достатъчно време да ги обсъдят на сутринта.

Тя си легна още в осем.

Малко по-късно Гърни я последва.

Не че се чувстваше изморен. Всъщност му бе трудно да определи какво точно изпитваше. Денят беше объркващ и натоварващ. Всичко беше започнало с дълбоко интуитивното послание на Кларет и въздействието му върху него. Добавиха се хаотичните спомени от детството в Бронкс, после ескалиращите новини за ужасите в Купърстаун, за които му разказа Хардуик, и накрая – болката на Мадлин от смъртта на петела, която, подозираше той, подсъзнателно й напомняше за друга загуба.

Отиде в спалнята, съблече дрехите си и се пъхна в леглото до нея. Прегърна я нежно, защото не знаеше по какъв друг подходящ начин да изрази своите чувства.