Питър Пан трябва да умре

Глава 40 На следващата сутрин

Гърни се събуди с тежък емоционален махмурлук.

Разкъсван между размислите и унеса, сънят му беше прекалено неспокоен и лек, за да изпълни жизненоважната си функция и да разтовари напрегнатите преживявания на изминалия ден в подредените шкафчета на паметта му.

Голяма част от вчерашните вълнения не го бяха напуснали и все още ангажираха напълно съзнанието му, пречеха му да се фокусира върху настоящия момент. Едва след като си взе душ, облече се, направи си кафе и се присъедини към Мадлин на масата за закуска, забеляза колко ясен и безоблачен е денят.

Но дори този положителен фактор не успя да постигне въодушевяващия ефект, който би имал обикновено.

По радиото звучеше музика, някакво оркестрово изпълнение. Гърни мразеше музиката рано сутрин, а в настоящето му настроение тя го подразни още по-силно.

Мадлин го погледна над книгата, която държеше пред себе си.

– Какво има?

– Чувствам се доста объркан.

Тя смъкна книгата с още няколко сантиметра.

– Заради случая „Спалтър“?

– Най-вече... предполагам.

– Какво за него?

– Просто нещата не пасват. Става все по-грозно и заплетено.

Разказа й за двете обаждания на Хардуик от Купърстоун, като премълча за липсващата глава – гадеше му се само при мисълта за това.

– Изобщо не съм сигурен какво става. И имам чувството, че нямам сили да се справя.

Мадлин затвори книгата си.

– Да се справиш?

– Да го разгадая – какво наистина е станало, кой стои зад убийствата, защо.

Тя се втренчи в него.

– Нима вече не успя в това, за което те наеха?

– Да съм успял?

– Останах с впечатлението, че обвинението срещу Кей Спалтър е разбито на пух и прах.

– Вярно е.

– Значи присъдата й ще бъде отменена при обжалването. Това беше идеята, нали?

– Това беше, да.

– Беше?

– Струва ми се, че адът се изсипва върху нас. Тези нови убийства и палежи...

Мадлин го прекъсна.

– За чието разследване си има полиция.

– Която не се справи особено добре първия път. И не мисля, че имат някаква представа с какво всъщност се сблъскват.

– А ти имаш ли?

– Не съвсем.

– Значи никой не знае какво става. И кой трябва да разбере?

– Официално е работа на Бюрото за криминални разследвания.

Тя сведе глава и го погледна предизвикателно.

– Официално, законно, логично и по всеки друг начин.

– Права си.

– Но?

След неловка пауза Гърни каза.

– Но има опасен луд, който се разхожда на свобода.

– Навън има доста луди хора.

– Този убива хора от осемгодишен. Обича да убива хора. Колкото повече, толкова по-добре. Някой го е пуснал от каишката, насъскал го е срещу Карл Спалтър и сега той трябва да довърши делото си. Не може да бъде спрян и овладян.

Мадлин го изгледа замислено.

– Значи опасността се увеличава. Онзи ден каза, че има един процент вероятност да тръгне след теб. Очевидно събитията в Купърстаун променят всичко.

– До известна степен, но все още мисля...

– Дейвид – прекъсна го тя. – Трябва да го кажа... знам какъв ще бъде отговорът ти, но трябва да го кажа. Ти имаш избор. Можеш да спреш.

– Дори да се оттегля от разследването, той ще продължава да е навън. Просто шансът да бъде заловен ще бъде много по-малък.

– Но ако ти не го преследваш, може би и той няма да тръгне след теб.

– Той може да не разсъждава толкова логично.

Мадлин го погледна притеснено и с недоумение.

– От това, което си ми казвал за него, ми се струва, че е доста логичен, прецизно обмислящ плановете си човек.

– Прецизно обмислящ плановете си човек, воден от убийствена ярост. Това им е странното на наемните убийци. Могат да са хладнокръвни и практични, когато става въпрос за действия, които предизвикват ужас у повечето от нас, но в мотивацията им няма абсолютно нищо хладнокръвно и практично – и не говоря за парите, които получават. Те са на второ място. Срещал съм професионални убийци. Разпитвал съм ги. Опознах някои от тях доста отблизо. И знаеш ли какви са през повечето време? Тласкани от ярост серийни убийци, които са успели да превърнат лудостта си в добре платена професия. Искаш ли да чуеш нещо наистина откачено?

По изражението й личеше, че не изгаря от любопитство, но той продължи.

– Някога, когато Кайл беше малък, му казвах, че ключът към щастливия живот, към щастливата кариера е да откриеш занимание, което ти доставя такова удоволствие, че да си готов да го правиш и без пари, и после просто да намериш някой да ти плаща за него. Е, не са много хората, които го постигат. Говорим най-вече за пилотите, музикантите, артистите, художниците и спортистите. И за наемните убийци. Не искам да кажа, че професионалните убийци завършват щастливо живота си. Повечето от тях умират от насилствена смърт или се озовават в затвора. Но те обичат това, което правят, докато го правят. Биха убивали хора, независимо дали ще им плащат за поръчките или не.

Докато говореше, Мадлин се разстройваше все повече.

– Дейвид, какво, за бога, искаш да кажеш?

Той осъзна, че е отишъл по-далеч, отколкото бе възнамерявал.

– Само това, че оттеглянето ми от случая в този момент няма да има никакъв положителен ефект.

Тя очевидно полагаше усилия да остане спокойна.

– Защото убиецът вече те е набелязал?

– Възможно е.

Гласът й започна да потрепва.

– Заради онова отвратително предаване „Криминален конфликт“. Бинчър използва името ти и те свърза с Хардуик. Онзи идиот Брайън Борк предизвика проблема. Значи той трябва да го оправи. Трябва да обяви, че вече не се занимаваш със случая. Че си се оттеглил.

– Не мисля, че това ще промени нещо в този момент.

– Какво искаш да кажеш? Че отново – за пореден път – успя да застанеш на прицела на някакъв смахнат лунатик? Че няма какво да се направи, освен да чакаме да се случи някакъв фатален сблъсък?

– Не, опитвам се да го избегна, като го заловя, преди той да стигне до мен.

– Как?

– Ще намеря всякаква възможна информация за него. Така ще мога да предвидя действията му по-добре, отколкото той би предвидил моите.

– Това е схемата, нали? Ти и той.

– Моля?

– Ти и той. Един срещу друг. Това е същото състезание на живот и смърт, в което винаги се озоваваш. Причината, поради която исках да се видиш с Малкълм.

Той изтръпна.

– Този път не е същото. Не съм сам. Има хора, които ме подкрепят и работят с мен.

– О, наистина ли? Кои са? Джак Хардуик, който те въвлече в тази каша? Щатската полиция, за която твоето разследване е незначително? Това ли са твоите приятели и съюзници? – Мадлин поклати глава, но движението приличаше повече на потръпване. – Дори целият свят да иска да ти помогне, това няма да има никакво значение. Пак ще си само ти срещу него. Винаги всичко се свежда до това. Като в добрите стари уестърни. Сякаш живееш в „Точно по пладне“¹.

Той не каза нищо.

Мадлин отново се отпусна назад в стола, продължавайки да го гледа. Постепенно изражението й се промени, сякаш внезапно бе получила прозрение.

– Току-що осъзнах нещо.

– Какво?

– Ти никога не си работил за нюйоркската полиция, нали? Никога не си се възприемал като неин служител, като работен инструмент на отдела. За теб отделът е бил твой инструмент, нещо, което си използвал според собствените си условия, ако и когато си имал нужда от него за своите цели.

– Моите цели бяха техните цели. Да хвана лошите момчета. Да намеря доказателства. Да ги хвърля в затвора.

Тя продължи, сякаш Дейв изобщо не се е обаждал.

– За теб отделът е бил просто подкрепление. Истинската надпревара винаги е била между теб и лошия. Ти и лошият тип, на конете, изправени пред последното си изпитание. Понякога си се възползвал от предимството да имаш ресурсите на отдела, понякога – не. Но за теб това винаги е било твоята битка, твоето призвание.

Гърни я слушаше. Може би беше права. Може би подходът му бе прекалено ограничен, прекалено концентриран единствено в неговата собствена гледна точка. Това може и да беше проблем, а може и да не беше. Може би беше просто естествен продукт на химическия състав на мозъка му, нещо, върху което никога не бе имал контрол. Но каквото и да беше, не желаеше този разговор да продължава. Внезапно цялата тема му се стори ужасно изтощителна.

Не беше сигурен какво да предприеме.

Но трябваше да предприеме нещо. Дори да се окаже без резултат.

Реши да се обади на Адонис Ангелидис.

¹ „Точно по пладне“ – уестърн от 1952 г. с Гари Купър и Грейс Кели. – б. пр.

Глава 41 История с поука

Гърни звънна на номера, който му бе дал Ангелидис, и той отговори веднага. Краткото описание на развоя на събитията и споменаването, че могат да си помогнат взаимно, доведе до уговорка за среща след два часа в „Егейска одисея“.

Не искаше да тръгва, преди да се увери, че Мадлин е готова да замине за фермата на Уинклър в Бък Ридж, затова си отдъхна, като я завари в спалнята да опакова багажа си в голяма спортна чанта.

Докато пъхаше чифт чорапи в едни обувки, Мадлин каза:

– Кокошките имат достатъчно храна и много вода, така че няма да се занимаваш с тях. Но може би сутрин ще е добре да им даваш по малко накълцани ягоди.

– Разбира се – отвърна той разсеяно, без да чуе истински молбата й. Колебаеше се за цялата тази история с помощта й за Уинклър на панаира. Намираше я едновременно за дразнеща и за проява на добър късмет.

Дразнеща, защото никога не бе харесвал особено Уинклър, а сега ги харесваше още по-малко – бяха уговорили Мадлин да прекара цяла седмица, помагайки за проклетите им животни безплатно, за да си улеснят живота. От друга страна, беше добър късмет, защото така й осигуряваха безопасно място точно когато беше наложително. А и разбира се, тя се радваше на работата с животни. Просто обичаше да помага; още повече, ако бяха намесени космати създания.

Докато мислеше за тези неща, забеляза, че Мадлин се взира в него с един от нейните по-нежни, по-неразгадаеми погледи.

По някакъв начин той го успокои и го накара да се усмихне.

– Обичам те – каза тя. – Моля те, внимавай.

Тя протегна ръце и двамата се прегърнаха – толкова дълго и силно, че сякаш не остана нищо, което да си кажат с думи.

Когато пристигна в Лонг Фолс, видя, че ресторантът е празен. Вътре се виждаше само един служител, мускулест сервитьор с безизразни очи. Нямаше посетители. Нито един в неосветения бар. Разбира се, беше едва десет и половина, а не му се вярваше „Егейска одисея“ да предлага закуски. Хрумна му, че заведението е отворило тази сутрин само за да осигури терен за срещата на Ангелидис.

Сервитьорът поведе Гърни през бара надолу към един сумрачен коридор, покрай двете тоалетни и две врати без табели, чак до тежка стоманена порта. Бутна я силно с рамо и тя се отвори с металическо скърцане. Отстъпи встрани и с жест покани Гърни в цветната вътрешна градина, оградена със стена.

Градината беше със същата ширина като сградата – дванайсет или петнайсет метра, и двойно повече на дължина. Червената тухлена стена беше прекъсната само на едно място в далечния край от големи двойни врати. Бяха широко отворени и предлагаха гледка към реката, към алеята за тичащи ентусиасти и строгото спокойствие на „Уилоу рест“. Беше много подобна на гледката от проблематичния апартамент, намиращ се на три пресечки оттук. Само ъгълът беше различен.

Градината беше приятно съчетание от тревисти пътечки, лехи със зеленчуци и цветни бордюри. Сервитьорът го насочи към един сенчест ъгъл, където бяха поставени малка бяла масичка за кафе и два стола от ковано желязо. Адонис Ангелидис седеше на единия от тях.

Когато Гърни стигна до масичката, гъркът кимна към празния стол.

– Заповядайте.

Секунда по-късно сервитьорът се материализира отново и постави поднос в центъра на масата. В него имаше две малки чашки черно кафе, две стъклени чаши с високи дръжки и почти пълна бутилка с узо, гръцката анасонова напитка.

– Обичате ли силно кафе?

Гласът на Ангелидис беше нисък и грапав – като ръмжене на голяма котка.

– Да.

– Тогава може би ще ви хареса с узо. По-добре е, отколкото със захар.

– Ще пробвам малко.

– Добре ли пътувахте?

– Без проблеми.

Ангелидис кимна.

– Прекрасен ден, нали?

– Прекрасна градина.

– Да. Пресен чесън. Мента. Риган. Всичко е много хубаво – размърда се леко на стола си Ангелидис. – Какво мога да направя за вас?

Гърни взе чашата с по-близкото до него кафе и внимателно отпи една глътка. По пътя от Уолнът Кросинг бе обмислил внимателно началото на речта си, но сега, докато седеше с лице пред човека, който може би беше един от най-умните мафиоти в Америка, то му се стори абсолютно неподходящо и слабо. Все пак реши да действа. Понякога невъзможният отчаян ход е единствената възможност.

– Попаднах на информация, която може да ви заинтересува.

Погледът на Ангелидис изразяваше съвсем лека заинтересованост.

Гърни продължи.

– Само слухове, разбира се.

– Разбира се.

– За Отдела за борба с организираната престъпност.

– Вмирисани лайна. Никакви принципи.

– Чух – каза Гърни, отпивайки още една глътка от кафето си, – че се опитват да ви лепнат убийството на Спалтър.

– На Карл? Виждате ли за какво говоря? Шайка разбойници! Защо ще искам да убивам Карл? Казах ви и преди, той ми беше като син. Защо ще искам да правя нещо подобно? Отвратително! – Големите като на боксьор ръце на Ангелидис се свиха в юмруци.

– Според техния сценарий с Карл сте се скарали и...

– Глупости!

– Както казах, според сценария...

– Какво по дяволите е сценарий?

– Хипотезата им, историята, която са измислили...

– Измислили, точно така. Подлеци!

– Хипотезата им е, че с Крал сте се скарали и вие сте наели професионален убиец чрез Дебелия Гас, а после сте се изнервили и сте решили да прикриете следите си и да се отървете от Гас, като може би дори сте го направили сам.

– Сам?! Смятат, че аз съм забил пирони в главата му?

– Просто ви казвам какво чух.

Ангелидис се облегна назад, гневът в очите му отстъпи, но погледът му бе все така помътнял.

– И откъде идва всичко това?

– Планът да ви лепнат убийството ли?

– Да. От върховете на ОБОП ли?

Нещо в тона му подсказа на Гърни, че Ангелидис навярно има контакт с човек вътре в отдела. Някой, който би трябвало да знае за големите им операции.

– Доколкото разбрах, не. Останах с впечатление, че готвеният удар срещу вас е някъде откъм периферията. Неофициално. Няколко момчета, които са ви набрали много и искат да ви пипнат на всяка цена. Сещате ли се за някого?

Ангелидис не отговори. Мускулите на челюстта му се свиха, но продължи да мълчи още минута-две. Когато проговори, тонът му беше безизразен.

– И сте карали от Уолнът само за да ми кажете това?

– Не, има и още нещо. Открих кой е наемникът.

Ангелидис остана безмълвен.

Гърни го наблюдаваше внимателно.

– Петрос Паникос.

Нещо в погледа на гърка се промени. Ако Гърни трябваше да предположи, би казал, че мъжът се опитва да прикрие внезапен страх.

– Откъде знаете?

Гърни поклати глава и се усмихна.

– По-добре да не казвам.

За пръв път, откакто Гърни бе пристигнал, Ангелидис огледа градината и тухлената й стена и погледът му се спря на отворените врати с изглед към реката и гробището.

– Защо ми го казвате?

– Реших, че може би ще поискате да ми помогнете.

– За какво да ви помогна?

– Искам да намеря Паникос. Искам да го изкарам от леговището му. Да сключа сделка – може би той ще се съгласи да ни каже кой го е наел да убие Карл. След като не сте вие, ОБОП може да си го начука, нали? Това би трябвало да ви допадне.

Ангелидис постави едрите си ръце на масата и поклати глава.

– Какъв е проблемът?

– Проблемът? – домакинът се изсмя с горчив, мрачен смях. – Частта, в която го изкарвате от леговището му. Повярвайте ми, това няма да стане. Нямате си представа с кого си имате работа.

Гърни отново сви рамене и разпери длани.

– Тогава може би трябва да науча малко повече за него.

– Може би много повече.

– Кажете ми какво пропускам.

– Като например?

– Как работи Паникос?

– Прострелва хора. Предимно в главата. Предимно в дясното око. Или ги взривява на парчета.

– А поръчките? Как ги урежда?

– Чрез посредници.

– Хора като Дебелия Гас?

– Като Дебелия Гас, да. Специално подбрани посредници. Само шепа хора в света общуват с него. Те уреждат сделката. Прехвърлят парите.

– От тях ли получава указанията?

– Указания? – Ангелидис се разсмя с гърления си глас. – Той получава името, срока на поръчката и парите. Останалото зависи само от него.

– Не съм сигурен, че разбирам.

– Да кажем, че искате да се отървете от определена личност. Теоретично, разбира се, само за идеята. Плащате цената на Питър Пан. Мишената ви изчезва от белия свят. Край на историята. Как се е отървал от нея, си е негова лична работа. Той не приема указания.

– Да видим дали съм разбрал правилно. Пироните в главата на Гас – те не са били част от сделката, така ли?

Думите му като че ли привлякоха вниманието на Ангелидис.

– Не... не са били част от сделката. Не и ако убиецът е бил Питър.

– Значи са били изцяло негова идея, а не поръчка от клиент?

– Казвам ви, той не приема подобни поръчки – само името и пари в брой.

– Значи отвратителните гадости, които е причинил на Гас, са били негова идея?

– Не ме ли чувате? Той не приема заповеди от никого.

– Тогава защо го е направил?

– Нямам никаква представа. Това е проблемът. Като познавам Паникос и Гурикос, просто не виждам никакъв смисъл в станалото.

– Не смятате, че Паникос може да се е притеснявал, че Гурикос знае нещо опасно за него? Или че ще проговори? Или че вече е проговорил?

– Трябва да разберете нещо. Гас излежа доста време в затвора. Дванайсет шибани години в онази дупка „Атика“, а можеха да бъдат само две. Трябваше само да каже едно име. Но той не го направи. А онзи тип дори не беше в състояние да го докосне. Нямаше да има възмездие. Така че той не мълчеше от страх. Знаете ли защо мълчеше?

Гърни бе чувал такива истории и преди и знаеше рефрена.

– Принципи?

– Да, можете да си заложите задника на това. Принципи! Гас имаше железни топки!

Гърни кимна.

– Което отново повдига въпроса защо Паникос е направил това, което е направил. Нищо не се връзва.

– Казах ви – няма никакъв смисъл. Гас беше като Швейцария. Неутрален, мълчалив. Не говореше с никого за никого. Всички знаеха това и го уважаваха. Това беше тайната на неговия успех. Принципите.

– Добре. Гас е бил скала. А Паникос? Какво ще кажете за него?

– Питър? Питър е... специален. Приема само поръчки, които изглеждат невъзможни. Изключително решителен е. С висок процент на успеваемост.

– И въпреки това...?

– Какво?

– Усещам резервираност в тона ви.

– Резервираност? – Ангелидис млъкна, преди да продължи, като очевидно внимателно подбираше думите си. – Питър... е наемник, когото използват... само в много опасни ситуации...

– Защо?

– Защото въпреки уменията му... има определени рискове...

– Какви?

Ангелидис направи гримаса, сякаш повръщаше вчерашното си узо.

– Някога КГБ убиваше хора, като слагаше радиоактивна отрова в храната им. Имаше забележителни резултати. Но трябва много, много да се внимава с тези лайна. Същото е и с Питър.

– Толкова ли е страшен Паникос?

– Ако се изпречиш на пътя му, би могло да е сериозен проблем.

Гърни се замисли. Прииска му се да се разсмее на глас от коментара, че изпречването на пътя на решителен луд убиец би могло да бъде проблем.

– Чували ли сте, че обича да предизвиква пожари?

– Може и да съм чувал – отвърна Ангелидис. – И това е част от пакета, който получаваш, когато си имаш работа с него. Не мисля, че разбирате напълно срещу какво сте изправен.

– Сблъсквал съм се с доста трудни хора през годините.

– Трудни? Много забавно. Нека ви разкажа една история за Питър, за да разберете трудните хора. – Ангелидис се наведе напред, разпервайки ръцете на масата. – Имало два града, не много далеч един от друг. Във всеки град имало по един силен и влиятелен мъж. Това създавало проблеми – основният спор бил кой има право на многото неща, които се намират между градовете. Градовете се разраствали и се приближавали все повече един към друг и проблемите ставали все по-големи. Случвали се много гадости. Ескалация на напрежението. – Произнесе думата отчетливо. – Ескалация и в двете посоки. Накрая се стигнало до момент, след който нямало възможност за помирение. Никаква възможност за споразумение. И единият от мъжете решил, че другият трябва да изчезне. Наел малкия Питър за тази задача. Питър по това време тъкмо навлизал в бизнеса.

– Бизнесът с убийства? – любезно попита Гърни.

– Да. Професията му. Както и да е, той свършил работата. Чисто, бързо, без проблеми. После се появил в офиса на другия мъж, за да си получи заплащането. Офиса на човека, чиято поръчка изпълнил. Той му казал, че трябва да изчака, имал проблеми с парите в брой. Питър казал: „Не, ще ми платиш сега“. Мъжът казал: „Не, трябва да изчакаш“. Питър казал, че това не го прави никак щастлив. Мъжът се изсмял. И Питър го застрелял. Бум. Просто така.

Гърни сви рамене.

– Не е добра идея да се подиграваш на професионален убиец.

Устата на Ангелидис се изви в нещо, което би могло да бъде прието за кратко захилване.

– Никога не е добра идея. Вярно е. Но историята не приключва тук. Питър отишъл в къщата на мъжа и убил жена му и двете им деца. После обиколил града и убил брата на мъжа, петима негови братовчеда, съпругите им. Избил цялото шибано семейство. Двайсет и един души. Двайсет и един изстрела в главата.

– Впечатляваща реакция.

Устата на Ангелидис се отвори, разкривайки редица блестящи зъби с коронки. После той изригна в силен ръмжащ звук и Гърни си помисли, че това е най-нервният смях, който някога е чувал.

– Да, впечатляваща реакция. Вие сте забавен човек, Гърни. Впечатляваща реакция. Трябва да го запомня.

– Но и изглежда доста рисковано от бизнес гледна точка.

– Какво имате предвид под „рисковано“?

– Бих се замислил – след като е убил двайсет и един души заради забавено плащане – дали потенциалните клиенти няма да се притеснят да сключват сделки с него. Може да предпочетат да работят с някой, не толкова... докачлив.

– Докачлив? Казвам ви, Гърни, вие сте голям шегаджия. Докачлив? Добро е! Но това, което не разбирате, е, че Питър има особено предимство. Той е уникален.

– В какъв смисъл?

– Питър приема невъзможни задачи. Онези, които другите наемници казват, че не могат да бъдат изпълнени – прекалено рисковано е, мишената е прекалено добре охранявана – такива неща. И тогава идва Питър. Сякаш иска да покаже, че е по-добър от всички останали. Разбирате ли за какво говоря? Питър е уникален ресурс. Силна мотивация. Огромна решителност. Девет от десет пъти свършва работата. Само че... винаги съществува риск от косвено клане.

Гърни за малко да се разсмее на свой ред заради нелепото съчетание на думите, които Ангелидис бе използвал. Вместо това попита намръщено:

– Можете ли да дадете пример?

– Пример? Като онзи път, когато бе нает да убие мишена на един от фериботите до някакъв гръцки остров, но не знаел как точно изглежда човекът, знаел само, че ще бъде на борда в точно определено време. И какво направил? Взривил целия ферибот, убил почти сто души. Косвени жертви, масово клане. Ще ви кажа и нещо друго. Той не само не се колебае да използва масовите кланета – твърди се, че те му харесват. Пожари. Експлозии. Колкото по-големи, толкова по-добре.

Гърни вече започваше да си задава много въпроси. Но продължаваше да се връща към основния: защо някой би избрал точно Паникос за убийството на Спалтър? Защо са смятали това покушение за невъзможно?

Ангелидис прекъсна размишленията му.

– Почти забравих още нещо – това, за което всички наоколо все още говорят. Настина ги впечатлило. Готов ли сте? – Не беше въпрос. – Докато малкият Питър вилнеел из града, изтребвайки цял род от лицето на земята... – познайте какво е правил? – Млъкна, в очите му имаше искрено вълнение. – Познайте.

Гърни поклати глава.

– Не обичам да налучквам.

– Няма значение. Така или иначе нямаше да познаете. – Приведе се още напред. – Пеел е.

Преди да напусне градината на ресторанта, Гърни отново погледна през отворените врати в задната стена. Виждаше ясно парцела на Спалтър – целия, без да му се пречка уличният стълб. Чу как Ангелидис потропва с пръсти по масата.

Обърна се към него и попита:

– Мислите ли понякога за Карл, докато гледате „Уилоу рест“?

– Разбира се. Мисля за него.

Без да сваля поглед от потропващите по металната повърхност пръсти на Ангелидис, Гърни продължи:

– Това, че Паникос е наетият убиец, подсказва ли ви нещо за поръчителя?

– Разбира се. – Потропването спря. – Подсказва ми, че е бил запознат с начина му на действие, с факта, че е някъде наоколо. Не можеш просто да отвориш телефонния указател, да набереш „Паникос“ и да кажеш: „Ей, имам работа за теб!“. Не става по този начин.

Гърни кимна.

– Малко хора биха били наясно как да се свържат с него – каза той, сякаш говореше на себе си.

– Питър приема договори само чрез половин дузина посредници по целия свят. Трябва да си с високо положение, за да ги познаваш.

Гърни изчака в мълчание известно време, после продължи.

– Бихте ли казали, че Кей Спалтър е била с високо положение?

Ангелидис се втренчи в него. Явно предположението го изненада, но отговорът му бе просто свиване на раменете.

Гърни имаше един последен въпрос, преди да си тръгне.

– Какво е пеел?

Ангелидис го погледна объркано.

– Паникос... Какво е пеел, докато е убивал онези хора?

– О, някаква детска песничка. Как ги наричаха – приспивни песни?

– Знаете ли коя?

– Откъде бих могъл да знам? Нещо за рози, цветя и други такива простотии.

– Пеел е приспивна песничка за цветя? Докато е обикалял и е застрелвал хората в главите?

– Най-после разбрахте! Усмихвал се като ангел и пеел тази кратка песничка с момичешки гласец. Хората, които са го чули, казват, че никога няма да го забравят.

Ангелидис млъкна.

– Това, което трябва да знаете за него – най-важното... Ще ви кажа какво е то. Той е двама души – единият е прецизен, точен и прави всичко по определена система. Другият е... просто шибана откачалка.

Глава 42 Липсващата глава

Гърни спря на първата бензиностанция, която видя по пътя от Лонг Фолс към Уолнът Кросинг за бензин, кафе (едва бе докоснал чашата си в „Егейска одисея“) и за да изпрати още един имейл на Джона Спалтър. Реши първо да се погрижи за това.

Провери тона на предишните си писма и този път нарочно направи текста да звучи по-нервно, определено неспокойно, по-неясно, с нарастващо ниво на спешност – по-скоро като припрян есемес, отколкото като имейл.

Все повече нова информация, очевидна корупция. Предстои отмяна на присъдата и сериозно ново разследване. Проблем, свързан със семейните отношения? Може ли да е толкова просто като СЛЕДВАЙ ПАРИТЕ? Каква е ролята на Киберкатедралата и набирането на средства за нея? Трябва да се срещнем възможно най-скоро, за да обсъдим новите факти.

Прочете го два пъти. Ако резкият му тон и двусмислието не провокираха комуникация с Джона, нямаше идея какво друго можеше да се направи. После влезе в малкия западнал магазин за кафе и бейгъл, който се оказа стар и твърд. Кафето обаче беше изненадващо освежаващо и му създаде усещането, че всичко е наред.

Канеше се да откара колата до колонката за бензин, когато осъзна, че още не е разказал на Хардуик за срещата си с Мик Клемпър в мола на Ривърсайд и последвалия подарък със записа от охранителната камера в пощенската кутия. Реши да го направи веднага.

Обаждането му попадна на гласова поща и той остави съобщение: „Джак, трябва да те информирам за развитието с Клемпър. Имахме кратък разговор за различните начини, по които тази история може да завърши, някои по-малко болезнени за него от други, и като по чудо липсващият видеозапис се озова в пощенската ми кутия. Човекът явно се опитва да замаже вината си и трябва да поговорим за някои изводи. Трябва да видиш и записа. Няма очевидни несъответствия с показанията на очевидците, но си струва да се погледне. Обади ми се възможно най-скоро.“

Това му напомни и за друга спешна задача, която бе пренебрегнал – да види записите от останалите три камери, особено онези с изглед на изток и на запад, тъй като на тях евентуално щяха да бъдат уловени кадри от влизане или излизане от сградата.

Евентуалният пробив, който можеше да предизвика подобно доказателство, го накара да шофира с доста над разрешената скорост през останалата част от пътя.

Изненада се, после се обърка, а след това се притесни, когато видя колата на Мадлин все още паркирана на мястото, където беше и сутринта, когато бе тръгнал за Лонг Фолс, защото мислеше, че е заминала за фермата на Уинклър малко след него.

Влезе припряно в къщата и я завари до мивката да мие чинии.

– Защо си още тук? – попита той и в гласа му прозвуча нотка на обвинение, което тя пренебрегна.

– Веднага след като тръгна, аз вече се качвах в колата, но Мена пристигна с минивана си.

– Мена?

– От клуба по йога. Сещаш ли се? Беше на вечерята.

– А, тази Мена.

– Да, тази Мена – не някоя от многото други Мени, които познаваме.

– Ясно. Значи тя дошла с минивана си. Защо?

– Ами… претекстът беше да ни донесе подаръци от градината си. Виж в килера – жълти тикви, чесън, домати, чушки.

– Няма нужда, вярвам ти. Но това е било преди часове. А ти все още си...

– Минаха часове, откакто дойде, но само четиридесет и пет минути, откакто си тръгна.

– Исусе...

– Мена обича да говори. Може да си го забелязал на вечерята. Но честно казано, тя има сериозни затруднения – семейни проблеми, неща, които искаше да свали от гърба си. Имаше нужда да поговори с някого. Не можех просто така да я отпратя.

– Какви проблеми?

– О, боже, всякакви. От родители с Алцхаймер до брат в затвора за търговия с наркотици, племенници с всички познати психични разстройства – не знам... Наистина ли ти се слуша за това?

– Може би не.

– Както и да е, направих обяд, после пихме чай, много чай. Не исках да ти оставям мивката, пълна с мръсни чинии, затова реших първо да ги измия. А ти? Изглеждаш като човек, който има спешна работа за вършене.

– Смятах да изгледам и другите записи от камерите в Лонг Фолс.

– Охранителните камери? О, божичко, за малко да забравя! Знаеш ли, че Джак Хардуик е бил в РАМ ТВ миналата вечер?

– Къде е бил?

– В РАМ ТВ. В онова ужасно предаване „Криминален конфликт“ с Брайън Борк.

– А ти как...?

– Кайл ми се обади преди час, за да разбере дали си го видял.

– За последно Хардуик ми се обади от Купърстаун... вчера по обяд? Не ми каза, че има планове да...

Тя го прекъсна.

– По-добре го погледни. Има го в актуалния архив на сайта им.

– Гледа ли го?

– Погледнах го набързо, след като Мена си тръгна. Кайл каза, че трябва незабавно да го видим.

– Има ли... проблем?

Тя посочи към кабинета.

– Сайтът на РАМ е отворен на компютъра. Изгледай го, после ти ми кажи дали има проблем.

Притесненото й изражение подсказваше, че вече си е направила изводи.

Минута по-късно Гърни беше на бюрото си, загледан в тренираното изражение на тревога и зализаната коса на Брайън Борк. Домакинът на „Криминален конфликт“ заемаше един от двата стола, поставени от двете страни на малката масичка. Беше се привел напред, сякаш това, което щеше да каже, бе толкова важно, че просто не можеше да се отпусне. Вторият стол беше празен.

Борк се обърна направо към камерите.

– Добър вечер, приятели. Добре дошли в драматичните истории от истинския живот на „Криминален конфликт“. Тази вечер ще ви представим развоя на събитията, последвали посещението на Лекс Бинчър, предизвикателния адвокат, който преди няколко дни ни смая с агресивната си атака срещу Бюрото за криминални разследвания – атака, чиято цел бе да разкрие това, което той нарече фатални грешки при осъждането на Кей Спалтър за убийството на съпруга й. Оттогава има шокиращо ново развитие по този вече сензационен случай. Последните новини са свързани с истинския ад и трагедия, разиграли се в идиличното градче Купърстаун, Ню Йорк. Става дума за палеж, множество убийства и зловещото изчезване на самия Лекс Бинчър, който трябваше да бъде с нас тази вечер. Вместо това ще говорим с Джак Хардуик – частния следовател, работещ с Бинчър. Той ще се присъедини към нас от студиото на РАМ ТВ в Олбъни.

Екранът се раздели на две, Борк бе показван вляво, а Хардуик седеше в подобно студио от дясната страна. Детективът бе облечен в една от обичайните си черни тениски с якичка и изглеждаше съвсем спокоен, но Гърни познаваше това лице – беше странно обикновената маска, с която Хардуик прикриваше гнева си, когато бе пред хора. Вероятната ярост, която го изпълваше заради станалото в Купърстаун, и личното му презрение към Борк и РАМ ТВ бяха добре прикрити.

В съзнанието на Гърни бе заседнал един-единствен въпрос: защо Хардуик се е съгласил да се появи в предаване, което ненавиждаше?

Борк продължи:

– Първо, благодаря ви, че приехте поканата да се присъедините към нас с толкова кратко предизвестие – и в толкова напрегнат момент. Разбирам, че идвате от мястото на ужасяващите събития край езерото Отсего.

– Точно така.

– Може ли да ни разкажете за тях?

– Три къщи край езерото са изгорели до основи. Загинали са шест души, между които има и две малки деца. Седмата жертва е намерена под малък док на езерото.

– Идентифицирана ли е вече седмата жертва?

– Може би ще отнеме известно време – каза с равен глас Хардуик. – Главата й липсва.

– Да не би да казахте „главата й липсва“?

– Точно това казах.

– Убиецът е отрязал главата на жертвата? Какво е направил с нея? Има ли някакви предположения какво може да се е случило?

– Може би я е скрил. Или я е изхвърлил някъде. Или я е взел със себе си. Разследването продължава.

Борк поклати глава – жест на човек, който не разбира в какво се е превърнал светът.

– Това е истински ужас! Следовател Хардуик, трябва да ви задам очевидния въпрос. Смятате ли, че осакатеното тяло би могло да принадлежи на Лекс Бинчър?

– Би могло, да.

– Следващият очевиден въпрос. Какво става тук? Имате ли обяснение, което да споделите със зрителите ни?

– Много е просто, Брайън. Кей Спалтър беше натопена за убийството на своя съпруг от напълно корумпиран детектив. Тя е жертва на гигантско манипулиране на фактите, на гигантско манипулиране на свидетелите и титанично некомпетентна защита. Присъдата й, разбира се, е зарадвала истинския убиец. Така той е можел да продължи със смъртоносния си бизнес.

Борк се накани да зададе друг въпрос, но Хардуик продължи.

– Хората, въвлечени в този случай – не само безчестният детектив, който е пратил невинна жена в затвора, но целият екип, осъществил абсурдния процес, довел до присъдата – те всъщност са истинските виновници за зловещото клане в Купърстаун днес.

Борк направи пауза, сякаш бе смаян от това, което току-що бе чул.

– Много сериозно обвинение. Всъщност то вероятно ще предизвика сериозен отзвук сред официалните сили на реда. Притеснявате ли се от това?

– Не обвинявам силите на реда като цяло в нищо. Говоря за конкретни представители на тези сили, които са фалшифицирали доказателства, довели до неправилния арест и осъждането на Кей Спалтър.

– Имате ли с какво да докажете тези обвинения?

Отговорът на Хардуик беше незабавен, спокоен и непоклатим.

– Да.

– Ще ги споделите ли с нас?

– Ще ги споделим, когато настъпи подходящият момент.

Борк зададе още няколко въпроса, като се опитваше – без особен успех – да го накара да бъде по-конкретен. После внезапно смени посоката и зададе очевидно най-провокативния според него въпрос.

– Какво ще стане, ако успеете? Ако надвиете всички, които твърдите, че са постъпили грешно? Ако победите и освободите Кей Спалтър и по-късно откриете, че тя все пак е виновна за убийството? Как ще се почувствате?

За първи път от началото на интервюто презрението на Хардуик към Борк започна да прозира в изражението му.

– Как ще се почувствам? Чувствата нямат нищо общо с това. Това, което знам, ще бъде абсолютно същото, което знам и сега – че процесът на Кей Спалтър е бил корумпиран и гнил. Гнил от началото до края. И отговорните за това хора знаят кои са и какво са направили.

Борк вдигна глава, сякаш за да провери часа, после погледна към камерата.

– Добре, приятели, чухте това.

Половинката, която го показваше, отново се разшири и зае цялото пространство на екрана. Докара на лицето си изражение на смел свидетел на зловещи събития и призова зрителите да обърнат внимание на някои важни съобщения от рекламодатели. Завърши така:

– Останете с нас. Ще се върнем след две минути с новини за противния нов конфликт за репродуктивни права, поел по пътя към Върховния съд. И така, аз съм Брайън Борк, а това е „Криминален конфликт“ – вашата вечерна сцена на най-експлозивните законови битки!

Гърни затвори сайта, после и компютъра и се отпусна в стола.

– Е, какво мислиш? – гласът на Мадлин зад гърба му го стресна.

Обърна се към нея.

– Опитвам се да реша.

– Какво да решиш?

– Защо Хардуик се е появил в това предаване.

– Искаш да кажеш, като изключим факта, че му е била предложена огромна публика, пред която да оплюе свободно неприятелите си – хората, които го изгониха от работа?

– Да, като изключим това.

– Предполагам, че ако всички тези обвинения имат и друга цел – освен даването на свобода на гнева му, тя би могла да е да привлече възможно най-много внимание от страна на медиите – да привлече възможно най-много криминални репортери, които да започнат отново да ровят в случая „Спалтър“ и да го държат на първите страници на вестниците. Мислиш ли, че е това?

– Или цели да му повдигнат обвинение в клевета, защото е сигурен, че ще спечели едно такова дело. Или пък да постави нюйоркската щатска полиция в ъгъла – знаейки, че конкретните хора в нея не могат да го осъдят, защото той би спечелил – и истинската му цел да е да принуди институцията да хвърли Клемпър на вълците, за да ограничи щетите си.

Мадлин изглеждаше скептична.

– Не мисля, че мотивите му са толкова сложни. Сигурен ли си, че не е просто добрият стар гняв, който търси да потроши всичко край себе си?

Гърни поклати глава.

– Джак обича да се представя за просто и примитивно оръдие, но в ума, който владее тази бейзболна бухалка, няма нищо примитивно.

Изражението на Мадлин все още беше скептично.

Гърни продължи:

– Не казвам, че част от мотивите му не са обидата и гневът. Очевидно е така. Той не може да понесе мисълта, че хората, които презира, го принудиха да изостави професията, която обича. Сега ги презира още повече. Бесен е, иска отмъщение – всичко това е вярно. Казвам обаче, че не е глупав и в тактиката му има много повече, отколкото изглежда на пръв поглед.

След думите му за кратко се възцари мълчание, нарушено от Мадлин.

– Между другото, не ми разказа за... за този последен малък ужас.

Той я погледна изненадано.

Тя изимитира изражението му.

– Мисля, че знаеш за какво говоря.

– О! Моментът с липсващата глава? Да... не ти казах за нея.

– Защо?

– Стори ми се прекалено... зловещо.

– Боял си се, че ще се притесня още повече?

– Нещо такова.

– Управление на информацията?

– Какво?

– Помня как един мазен политик веднъж обясни, че никога не се въвлича в измами; той само управлявал потока информация по начин, който спестявал излишното объркване на бедните хорица.

Гърни се изкуши да поспори с нея, че това е напълно различна ситуация, че действията му наистина са били благородни и мотивирани от загриженост за нея, но тя го изненада с леко намигване – сякаш казваше: „Отпусни се, дишай!“, и той внезапно се поддаде на съвсем друго изкушение.

Умните жени винаги му бяха въздействали еротично, а Мадлин наистина беше много умна жена.

Глава 43 Визуални доказателства

Доста често в живота си на следовател Гърни бе имал усещането, че жонглира с ръчни гранати.

Знаеше, че няма кого да вини за настоящото положение освен себе си. От самото начало беше ясно, че задачата вероятно ще се завърти непредсказуемо около личните цели на Хардуик. Но въпреки това той се бе съгласил да участва, тласкан от собствените си маниакални мотиви – мотиви, които Мадлин беше прозряла достатъчно добре и му ги бе изтъкнала, докато той продължаваше да настоява, че просто връща услугата. Беше се въвлякъл доброволно в този налудничав цирк и сега бе потърпевш от неизбежния хаос, заложен от самото начало в цялата акция.

Опита се да се убеди, че нежеланието му да се оттегли от случая – сега, след като бе почти сигурно, че присъдата на Кей ще бъде отменена, и с това дългът му към Хардуик – изплатен, се дължеше на благородното желание да открие истината. Чиста и благородна мисия. Но не успя да си повярва. Знаеше, че пристрастяването му към тази професия има дълбоки корени, които бяха всичко друго, но не и благородни.

Опита се да си каже също и че неловкото усещане, което изпита от безпощадните обвинения, изсипани от Хардуик срещу Мик Клемпър (неспоменат поименно, но лесно разпознаваем от всички) в „Криминален конфликт“, бе следствие на друг високоморален принцип – че всички уговорки, дори с най-подмолните отрепки, са свещени.

Подозираше обаче, че неловкостта, която изпитва, е породена от закъснялото осъзнаване, че може би е обещал на Клемпър повече, отколкото би могъл да изпълни. Беше му внушил идеята, че може да прикрие престъпленията му и да ги представи като резултат от глупава грешка, а не от съзнателно намерение, но вече му се струваше, че това е било просто удобна за момента фантазия.

Осъзна, че за пореден път се е вкарал в опасна и рискована ситуация, от която нямаше друг изход, освен да продължи напред. Мадлин беше права. Това определено беше ясен и повтарящ се модел. Очевидно нещо с него не беше наред. Проумяването на този факт обаче не му помогна с нищо. Единственият път, който продължаваше да вижда, все още бе право напред, с гранатите и всичко останало.

Включи компютъра и отвори охранителните записи от Лонг Фолс.

Отне му почти час, докато открие това, което се надяваше да намери – образ на доста дребен човек, вървящ по Акстън авеню към камерата. Гърни наблюдаваше как той – или на пръв поглед тя – влиза във входа на сградата. Определянето на пола бе затруднено от пухкавото зимно яке, от широката скиорска лента на главата, която покриваше ушите, челото и очертанията на косата, и от дебелия вълнен шал, прикриващ не само врата, но и голяма част от брадичката и челюстта. Това, което се виждаше от лицето – остър, леко крив нос и малка уста – съответстваше на лицето на доставчика от „Цветята на Флорънс“, който Гърни бе видял на записа в „Емерлинг Оукс“. Всъщност лентата, очилата и шалът изглеждаха същите като на онзи запис.

Гърни се върна назад, минута или две по-рано, и пусна картината, за да проследи движението на човека по улицата и влизането му в сградата. За разлика отпреди, сега той не носеше цветя, а тесен пакет, дълъг около метър, метър и двайсет, увит в червена и зелена коледна хартия с голяма декоративна панделка по средата. Гърни се усмихна. Това бе може би най-невинният начин, по който някой би могъл да пренесе по улицата пушка в разгара на коледния сезон, когато всички пазаруват подаръци.

Отбеляза си реалното време, изписано на екрана, в което човекът влиза в сградата. Беше 10,03 сутринта. Седемнайсет минути преди изстрелването на куршума, поразил Карл Спалтър.

Същият човек излезе на улицата отново в 10,22 – само две минути след стрелбата, обърна се и тръгна спокойно по Акстън авеню, докато изчезна от обсега на камерата.

Гърни се отпусна на стола, обмисляйки значението на току-що видяното.

Първо, това предполагаше, че изстрелът наистина е направен от апартамента, в който по-късно бе намерено оръжието. Времето на излизане на стрелеца правеше невъзможен другия сценарий, което отново водеше до проблема с уличния стълб.

Второ, човекът на записа със сигурност не беше Кей Спалтър.

Гърни изпита прилив на гняв към Клемпър, който моментално заличи всяко угризение за нарушаване на тяхната „уговорка“. Дори само този запис да имаха, той категорично би сложил край на делото срещу Кей. Ако не друго, щеше да е достатъчен за създаване на основателно съмнение, защото подкрепяше достоверна алтернативна теория за случилото се и показваше алтернативен заподозрян – и то убедителен. С него Кей никога нямаше да бъде осъдена и пратена в затвора.

Съзнателното прикриване на това доказателство от Клемпър – очевидно в замяна на сексуални услуги от Алиса Спалтър – бе не просто престъпление. Беше непростимо престъпление.

Трето, беше време да спре да мисли за човека от Акстън авеню и от записа в комплекса за възрастни като за „човека“.

Беше време да започне да го нарича с избраното от него име: Петрос Паникос.

Не беше лесно. Нещо в съзнанието му се бунтуваше срещу връзката на слабичката, почти изящна фигура, която в единия случай носеше букети от хризантеми, а в другия – цветна коледна кутия, с агресивния психопат, описан от Интерпол и Адонис Ангелидис. Психопатът, забил пирони в очите, ушите и гърлото на Гас Гурикос. Психопатът, подпалил три къщи в Купърстаун, изгорил шестима невинни и отрязал главата на човек.

О, Исусе, дали и сега си е пял, докато е вършил всичко това?

Гърни не искаше да мисли за тези неща. Те ставаха част от кошмарите му. Беше време за по-практични размишления. Време за среща за размисъл с Хардуик и Ести. Време да вземат решение за следващата стъпка.

Извади телефона си и първо звънна на Хардуик. Смяташе да остави съобщение и се изненада, когато той вдигна веднага, и то отбранително:

– Обаждаш се, за да ми триеш сол на главата заради оная работа с Борк, нали?

Гърни реши да отложи този спор за по-нататък.

– Мисля, че трябва да се съберем.

– Защо?

– Планиране? Координация? Сътрудничество?

Последва кратка пауза.

– Разбира се. Няма проблем. Кога?

– Възможно най-скоро. Например утре сутринта? Ти, аз и Ести, ако тя успее да дойде. Трябва да обсъдим фактите, въпросите и хипотезите – всичко, с което разполагаме. Когато поставим всичко на масата, може би ще успеем да видим какво ни липсва.

– Добре – отвърна Хардуик с леко скептичен тон, както обикновено. – Къде искаш да се съберем?

– У нас.

– Има ли конкретна причина за това?

Честният отговор бе, че Гърни искаше да си създаде усещане за поне някакъв контрол върху ситуацията, усещане, че той е този, чиято ръка е на волана. Но това, което каза, беше:

– Твоята къща има дупки от куршуми в стените. Моята няма.

След като се съгласи не много въодушевено да се срещнат в девет сутринта у Гърни, Хардуик предложи той да се обади на Ести, тъй като и без това щял да говори с нея за нещо друго. Нещо лично.

Гърни предпочиташе да се обади сам – отново заради онова почти недоловимо подсъзнателно желание за контрол, но не можа да измисли разумно основание да настоява.

Приключиха разговора, без никой от двамата да спомене „сделката“ с Мик Клемпър или намека на Гърни за нея в последното му телефонно съобщение.

Когато Гърни излезе от кабинета, Мадлин се появи от спалнята. Отнесе пътната чанта, която бе приготвила сутринта, в колата си, после се върна и му напомни за ягодите за кокошките.

– Знаеш ли – отвърна той, – Ози Багът, който живее надолу по пътя, хвърля на кокошките си по една купа остатъци веднъж дневно и те оцеляват съвсем спокойно.

– Ози Багът е противен лунатик. Той щеше да хвърля боклуци в задния си двор, независимо дали има кокошки, или няма.

След като помисли за миг, Гърни реши, че няма как да оспори твърдението.

Прегърнаха се, целунаха се и тя тръгна.

Докато колата й се скриваше от погледа му зад плевнята, последните лъчи на залязващото слънце изчезнаха зад западния хребет.

Глава 44 Тръпката от лова

Гърни отново се оттегли в кабинета си. Спускащият се сумрак бе променил цвета на планинския хребет от дузина нюанси на зелено и златисто до монохромно зеленикавосиво. Гледката го накара да се замисли за хълмовете срещу къщата на Джак Хардуик, от които бяха дошли изстрелите, прекъснали електрическото захранване и телефонната линия.

Скоро умът му започна да сглобява частичките и парченцата на случая „Спалтър“, особено несъвместимите елементи. Това го подсети за максимата, на която наблягаше един от инструкторите от полицейската академия в курса за тълкуване на доказателствата от местопрестъплението: „Парченцата, които отначало сякаш не пасват, са тези, които разкриват най-много накрая“.

Извади жълтия бележник от чекмеджето и започна да пише.

Двайсет минути по-късно прегледа резултата – списък с осем теми.

1. В момента на стрелбата свидетелите поставят жертвата в положение, в каквото не би било възможно куршумът да я уцели, ако е бил изстрелян от апартамента, в който са намерени следите от барут и оръжието.

2. Убийството на майката, за да се осигури присъствието на жертвата на гробището, изглежда прекалено и ненужно усложнено. Може ли майката да е убита по друга причина?

3. Професионалистът, който е изпълнил поръчката, е известен с това, че приема само най-трудните задачи. Каква е причината убийството на Карл Спалтър да влиза в тази категория?

4. Кей Спалтър не е стреляла лично, но възможно ли е все пак тя да е наела стрелеца?

5. Възможно ли е Джона да е наел стрелеца, за да получи пълен контрол върху авоарите на компанията „Спалтър“?

6. Възможно ли е Алиса да е наела стрелеца – в допълнение към заговора с Клемпър да припишат убийството на Кей, за да получи наследството на баща си?

7. Каква е тайната, заради която Гурикос е бил убит и обезобразен?

8. Дали Карл е бил убит във връзка с нечие убийство, което самият той е планирал?

Преглеждайки и обмисляйки осемте въпроса за пореден път, Гърни бе отвратен от липсата на всякакъв прогрес.

Един от положителните аспекти в случай с множество странности като този обаче, бе, че ако стигнеш до теория, която обяснява всички тези странности едновременно, можеш да си сигурен, че теорията ти е вярна. Една-единствена странност в някое разследване би могла да бъде обяснена по множество различни начини. Но беше малко вероятно да има повече от една версия, която да обяснява и очевидния проблем с видимостта от апартамента, и ужасното осакатяване на Гас Гурикос, и странно съвпадащата по време смърт на Мери Спалтър.

Когато погледна през северния прозорец на кабинета няколко минути по-късно, високата гора му се стори лишена от всякаква зеленина. Дърветата и хребетът, който те покриваха, сега бяха просто безформена тъмна маса, издигаща се към сивата безизразна плоча на небето. Спускащата се нощ подсети Гърни за нападението срещу къщата на Хардуик и за бягството на моторизирания стрелец по планинските пътеки.

В същия миг чу звука от двигател на мотор, който за момент му се стори плод на собственото му въображение. После звукът се усили и посоката, към която се бе запътил, също стана по-очевидна. Гърни отиде в кухнята, за да погледне през прозореца, вече убеден, че чува съвсем истински мотор, идващ по пътя. Половин минута по-късно фарът на машината освети плевнята с кръглия си лъч и започна да се катери нагоре по неравния път през пасбището.

Гърни отиде до спалнята и взе своята „Берета 32“ от нощната масичка, зареди пистолета, пъхна го в джоба си и отиде до страничната врата.

Изчака, докато мотористът спре до колата му, после включи външното осветление.

Атлетична фигура в черно мотористко яке и черна каска с вдигнат визьор извади тънко черно куфарче от една от дисагите и тръгна към вратата. Потропа решително с ръка, облечена в черна кожена ръкавица.

Едва тогава Гърни, който вече бе готов да извади пистолета от джоба си, разпозна каската.

Беше неговата, от мотористките му дни преди близо три десетилетия. Каската, която бе дал на Кайл преди няколко месеца.

– Здрасти, татко! – Кайл му подаде куфарчето, вдигна каската с една ръка и прокара другата през късата си черна коса, която бе като огледален образ на косата на баща му.

И двамата се усмихнаха с еднаквите си усмивки, въпреки че в тази на Гърни се криеше леко объркване.

– Да не съм пропуснал някой имейл или съобщение?

– Че идвам ли? Не. Беше импулс. Реших, че ще мога да се погрижа за твоя проблем с увеличението на образа от записа по-лесно тук, отколкото у дома, за да видиш какво правя и да го направим така, както искаш. Това е основната причина да дойда. Но има и втора.

– О?

– Бингото с кравешки лайна.

– Моля?

– Бингото с кравешки лайна на вашия планински панаир¹. Знаеше ли, че това наистина се прави? И пърженото сирене. А в неделя следобед – състезанието за блъскане с коли само за жени. И оспорваното състезание по хокей с тиква.

– Какво?

– Това последното си го измислих. Но какво пък, не е толкова странно, колкото някои от другите неща. Никога не съм бил на истински селски панаир. С истински кравешки лайна. Реших, че е време. Къде е Мадлин?

– Дълга история. Ще остане при приятели за малко. Замесен е панаирът, а и е... нещо като предпазна мярка. Ще ти разкажа после. – Отстъпи назад, придържайки вратата отворена. – Влизай, влизай. Сваляй това яке и се настанявай. Вечерял ли си?

– Сандвич и кисело мляко в закусвалнята на Слотсбърг.

– Това е на сто и шейсет километра оттук. Ще хапнеш ли един омлет с мен?

– Супер. Благодаря. Ще донеса и другата си чанта и ще се преоблека.

– Е, каква е тази предпазна мярка, за която спомена?

Гърни не се изненада, че това беше първият въпрос, който Кайл зададе, когато двайсет минути по-късно се настаниха един срещу друг, за да похапнат.

Вместо да омаловажи заплахата, както обикновено би направил, този път той откровено преразказа нападението срещу дома на Хардуик и жестоките събития в Купърстаун. Ако ще се опитва да убеждава Кайл да си тръгне – поне на следващата сутрин – за вкъщи или за друго безопасно място, нямаше смисъл да омекотява сериозността на събитията.

Гърни говореше, а синът му слушаше мълчаливо притеснен и с леко, но забележимо вълнение, което намекът за опасност и риск често предизвиква у младите мъже.

След като се нахраниха, Кайл се настани на масата с лаптопа си, а Гърни му даде флашката със записите от Акстън авеню. Откриха двата кратки пасажа, които искаше да бъдат увеличени. Първият беше видеото от гробището – от ставането на Карл от стола до просването му по лице на земята с куршум в мозъка. Вторият бяха кадрите от улицата, които показваха как дребната фигура, която според Гърни беше Петрос Паникос, влиза в сградата с увита като подарък кутия, вероятно с пушката, която бе открита по-късно в апартамента.

Кайл изучаваше образите на екрана на компютъра си.

– Искаш ги увеличени за възможно най-много детайли с минимална софтуерна интерполация?

– Би ли повторил.

– Когато увеличаваш образите, разтягаш реалната дигитална информация. Образът става по-голям, но също и по-размазан, защото има по-малко информация на квадратен сантиметър. Софтуерът може да компенсира това, като направи предположения и запълни информационните дупки, после изостря образа и го заглажда. Това е интерполацията. Но това въвежда и елемент на недостоверност, защото не всичко в увеличението е присъствало в оригиналните пиксели. За да се изчисти увеличеният образ, софтуерът прави изчисления, основани повече на вероятност, отколкото на съществуващите данни.

– Какво ми препоръчваш?

– Препоръчвам разумен компромис между рязкостта на увеличението и достоверността на данните, които съставят картината.

– Добре. Направи го с какъвто компромис смяташ за необходим.

Гърни се усмихна не само защото синът му бе ангажиран с неговия проект, но и заради вълнението, което долови в гласа му. Приличаше на щастлив архетип на поколението под трийсет години, родено и отгледано с естествен афинитет към всичко дигитално.

– Дай ми малко време да пробвам няколко теста – каза Кайл. – Ще ти кажа, когато имам нещо, което си струва да погледнеш.

Отвори менюто на програмата, щракна върху една от иконките за увеличение, после спря. Погледна към Гърни, който отнасяше чиниите от омлетите в мивката, и зададе изненадващ въпрос.

– Като изключим факта, че се занимаваш със сензационни убийства и други такива неща, как сте двамата с Мадлин?

– Как сме ли? Добре, предполагам. Защо питаш?

– Струва ми се, че ти се занимаваш с твоите си неща, а Мадлин – с нейните.

Гърни кимна бавно.

– Би могло и така да се каже. Моите и нейните неща. Принципно са отделени, но всъщност са напълно съвместими помежду си.

– Така ли ви харесва?

По някаква странна причина на Гърни му бе трудно да отговори на този въпрос. Накрая каза:

– Получава се. – Изпита неудобство от тона си, който прозвуча ужасно механично. – Не исках да звучи толкова студено и прагматично. Обичаме се. Все още сме привлечени един от друг. Приятно ни е да живеем заедно. Но умовете ни работят по различен начин. Аз се захващам с нещо и просто някак „оставам“ в него. Мадлин има свои начини да променя фокуса си, да обръща цялото си внимание към това, което е пред нея – да се адаптира към момента. Тя винаги е тук, в настоящето, винаги присъства, ако разбираш какво искам да кажа. И разбира се, тя е много по-дружелюбна и социална от мен.

– Повечето хора са – отбеляза Кайл и омекоти коментара с широка усмивка.

– Вярно е. Така че обикновено двамата се занимаваме с различни неща. Или тя върши разни неща, а аз мисля за разни неща.

– Искаш да кажеш, че тя е навън и храни кокошките, докато ти седиш вътре и мислиш кой е накълцал поредното тяло в някое мрачно градско мазе?

Гърни се разсмя.

– Не е точно така. Когато е в клиниката, тя се занимава с онези неща там – някои са доста кошмарни, а когато е тук, се посвещава на заниманията си тук. Аз като че ли се съсредоточавам върху нещата в главата си, вманиачавам се по някакъв проблем, независимо къде се намирам. Това е разликата между нас. Освен това Мадлин прекарва доста време в гледане, учене, вършене на какво ли не. Аз прекарвам много време в чудене, съставяне на хипотези, анализиране. – Млъкна и сви рамене. – Предполагам, че всеки от нас прави това, което ни кара в най-голяма степен да се чувстваме живи.

Кайл остана известно време неподвижно, замислен и леко намръщен, като че ли се опитваше да се свърже с баща си, за да разбере по-лесно разсъжденията му. Накрая се обърна към компютъра.

– По-добре да започвам с това, в случай че се окаже по-трудно, отколкото предполагам.

– Късмет.

Гърни отиде в кабинета и отвори имейла си. Погледът му пробяга по двайсетината съобщения, които бе получил от сутринта насам. Едното привлече вниманието му веднага. Изпращачът се бе подписал само с „Джона“.

Писмото явно бе личен отговор на молбата на Гърни за среща, за да обсъдят развитието на разследването.

С интерес бих провел въпросната дискусия с вас възможно най-скоро. Местоположението ми обаче прави физическата ни среща невъзможна в този момент. Предложението ми е да осъществим видеовръзка по интернет в 8 часа утре сутринта. Ако сте съгласен, моля, пратете ми името, с което сте регистриран. Ако нямате регистрация, може да свалите скайп. Очаквам отговора ви.

Гърни незабавно прие поканата на Джона. Вече ползваше скайп. По настояване на сестра си в Риджууд Мадлин бе инсталирала скайп на компютъра им още щом се преместиха в планините. Когато натисна „Изпрати“, изпита лек прилив на адреналин – нещо щеше да се промени.

Трябваше да се подготви. Срещата им бе след по-малко от дванайсет часа. А в девет часа Хардуик и – надяваше се – Ести, щяха да дойдат, за да обсъдят заедно ситуацията.

Отиде на сайта на Киберкатедралата и през следващите четиридесет и пет минути се потопи в успокояващата, усмихнато позитивна философия на Джона Спалтър.

Беше напът да заключи, че човекът е някакъв сладникав гений – истински Уолт Дисни в самоусъвършенстването, когато Кайл го повика от другата стая.

– Ей, татко! Мисля, че направих всичко възможно за този запис. Това е най-доброто изображение, което мога да получа.

Гърни отиде до масата и седна до сина си. Кайл щракна на една иконка и записът от гробището тръгна – в увеличена, по-отчетлива и наполовина забавена версия. Всичко беше така, както Гърни си го спомняше, само че по-ясно и по-голямо.

Карл седеше в далечната страна на първия ред столове. Надигна се и се отправи към подиума от другата страна на гроба. Направи стъпка напред пред Алиса, втора стъпка и залитна в посоката, в която се движеше, като се просна по лице точно покрай последната седалка в края на реда. Джона, Алиса и възрастните дами станаха на крака. Полет се втурна към него. Носачите и директорът на гробището се скупчиха около столовете.

Гърни се наведе към екрана и помоли Кайл да спре записа, като се опита да различи изражението на лицата на Джона и Алиса, но не можа. Дори с увеличението лицето на Карл, захлупено на земята, беше само смътен профил. Имаше тъмно петънце покрай очертанията на косата му на слепоочието – би могло да е входната рана от куршума или просто капка кал, сянка или дефект от намесата на софтуера.

Помоли Кайл да пусне записа отново, надявайки се да го осени някакво прозрение.

Не се получи. Пуснаха го и трети път, като се фокусира в главата на Карл, докато той тръгваше към подиума, как правеше стъпка, започваше втора и залиташе напред в рязък колапс. Косата му беше разрошена от вятър или от собственото му отривисто движение и заради това бе невъзможно да се види дали мъничкото тъмно петънце е било там, преди главата му да се стовари на земята и той да спре да се движи, точно под краката на Джона.

– Сигурен съм, че ФБР има софтуер, който може да ти даде още по-добър образ – каза Кайл с извинение. – Изстисках от системата възможно най-добрата картина, която все пак да е реална.

– Това, което ми даваш, е много по-добро от това, с което започнах. Нека да видим сцената от улицата.

Кайл затвори няколко прозореца, отвори нов и пусна записа.

Тъй като започваше с обект, намиращ се много по-близо до камерата и изпълващ голяма част от картината, увеличението тук бе по-ясно и много по-детайлно. Вероятният убиец на Мери Спалтър, Карл Спалтър, Гас Гурикос и Лекс Бинчър вървеше по Акстън авеню и влизаше в сградата. На Гърни му се искаше дребният човек да е оставил малко по-голяма част от лицето си неприкрита. Но разбира се, замаскирането беше умишлено.

Очевидно Кайл мислеше за същото.

– Не дава достатъчно информация за добър плакат „Търси се“, нали?

– Нито за плакат, нито за програмата за лицево разпознаване.

– Защото очите му са скрити зад големи слънчеви очила?

– Точно така. Формата на очите, разположението на зениците, ъгълчетата на очите. Шалът пък скрива челюстта и върха на брадичката. Лентата прикрива ушите и очертанията на косата. Не е останало нищо, с което да работят алгоритмите за измерване на пропорции.

– И все пак, ако го видя отново, мисля, че бих го разпознал – само по устата.

Гърни кимна.

– Устата и това, което се вижда от носа му.

– Да, и това също. Прилича на шибана малка птица – с извинение за речника.

Облегнаха се назад и се втренчиха в екрана. В полускритото лице на един от най-странните убийци в света. Петрос Паникос. Питър Пан. Магьосника.

Човекът, чието последно описание от Дони Ейнджъл гласеше: „Просто шибана откачалка“.

¹ Популярна форма на забавление сред фермерите в САЩ– разчертават се квадрати по земята, участниците си купуват билети с номера, пускат се кравите и квадратът, в който паднат изпражненията им, печели. – б. пр.

Глава 45 По-безопасно

– Е, какво мислиш? – полюбопитства Кайл, докато държеше чаша с горещо черно кафе в двете си ръце, подпрял лакти на масата за закуска.

– Какво мисля за записите ли?

Гърни седеше от другата страна на кръглата дъбова масичка, държейки чашата си по подобен начин, благодарен за топлината между дланите си. През нощта температурата бе паднала с шест градуса, което не беше необичайно за северозападните части на Кетскилс, където есента често пристигаше още през август. Небето бе натежало от облаци, които скриваха слънцето – обикновено по това време то се виждаше над източния хребет. Вече минаваше седем.

– Мислиш ли, че записите ще ти помогнат да... постигнеш това, което искаш?

Гърни бавно отпи от чашата си.

– Кадрите от гробището ще постигнат няколко неща. Те установяват момента, в който Карл е бил прострелян. Затруднената видимост от апартамента при този ъгълът на стрелбата ще разклати сценария на полицията за източника на изстрела. А фактът, че този запис от самото начало е бил в ръцете на полицията – в ръцете на Клемпър – ще подкрепи обвиненията за прикриване на доказателства.

Млъкна и за момент отново изпита неудобство при спомена за разговора си с Клемпър в „Ривърсайд“.

Видя, че Кайл го гледа с любопитство, и продължи.

– Кадрите от улицата са полезни по два начина – заради това, което показват, и заради това, което не показват. Простият факт е, че те не показват Кей Спалтър да влиза в сградата, а това е изключително важно доказателство за защитата. Те също подкрепят сериозните обвинения за прикриване на доказателствата и полицейска манипулация.

– Тогава... защо не си по-щастлив?

– По-щастлив? – Гърни се поколеба. – Предполагам, че ще бъда по-щастлив, когато стигнем по-близо до крайната цел.

– Каква е крайната цел?

– Зависи от чия гледна точка говориш.

– Какво имаш предвид?

– Съществуват целите на екипа и целите на Хардуик.

– Не са ли едни и същи?

– Разбира се, че не. Тогава щеше да е прекалено просто! – Изненада се от рязкостта в собствения си глас и спря, преди да продължи. – Основната цел, за която принципно всички са съгласни, е да се осигури справедливост за Кей въз основа на доказателства, че е била несправедливо осъдена. Тази цел в голяма степен беше постигната – в смисъл, че бяха открити достатъчно факти, за да осигурят възобновяване на процеса, а вероятно дори и окончателна отмяна на присъдата. От друга страна, личната цел на Джак е да получи отмъщение – да причини колкото е възможно повече щети на институцията, която го изхвърли на улицата – и само Бог знае кога според него ще бъде постигната тя и на каква цена.

Кайл кимна бавно.

– А каква е твоята цел?

– Искам да знам какво наистина е станало.

– Да разбереш кой е убил Карл?

– Да. За мен това е най-важното. Ако Кей е невинна, тогава някой друг е искал Карл мъртъв, планирал е удара и е наел Паникос да го извърши. Искам да знам кой е. А и дребният убиец, натиснал спусъка – досега в този случай той успя да убие още девет други души – да не броим хората, които е убил преди, след което винаги му се е разминавало и се е измъквал необезпокояван. Бих предпочел да не се измъква този път.

– Колко близо си до тази цел – да го спреш?

– Трудно е да се каже.

Интелигентният изпитателен поглед на Кайл не се откъсваше от него, очевидно очаквайки по-добър отговор. Гърни се опита да намери такъв, но той все му бягаше. Звънът на телефона обаче го спаси. Беше Хардуик. Както обикновено, изобщо не си направи труда да започне с встъпителни думи и поздрави.

– Получих съобщението ти за видеоразговора с Джона Спалтър. Къде, по дяволите, е този човек?

– Нямам представа. Но желанието му да проведе срещата по този начин е по-добре от нищо. Искаш ли да дойдеш тук в осем вместо в девет, за да присъстваш?

– Няма да стигна преди девет. Ести също. Но и двамата имаме дълбока и твърда вяра в твоите умения за водене на разпит. Имаш ли софтуер за записване на разговора?

– Не, но ще го сваля. Искаш ли да задам някакви конкретни въпроси на Джона?

– Аха... Питай го дали е наел стрелеца срещу брат си.

– Страхотна идея. Други съвети?

– Да. Не прецаквай нещата. Ще се видим в девет.

Гърни прибра отново телефона в джоба си. Кайл наклони любопитно глава.

– Какво трябва да сваляш?

– Някакъв записващ софтуер, съвместим със скайп. Ще го направиш ли за мен?

– Дай ми името и паролата си за скайп. Ще се погрижа веднага.

Докато младият мъж влизаше в кабинета, въоръжен с информацията, от която се нуждаеше, Гърни се усмихна – радваше се на желанието му да помогне, а и на простичкото удоволствие от това, че синът му си е у дома. Отново се запита защо толкова рядко бяха заедно, защо помежду им понякога имаше толкова голямо разстояние.

От време на време му се струваше, че знае причината – периодът преди няколко години, когато Кайл направи безсрамно много пари на Уолстрийт, от работа, на която го бе уредил приятел от колежа. Гърни беше убеден, че жълтото порше, вървящо с нея, е доказателство, че наследените от бившата му жена – брокер на недвижими имоти, гени за правене на пари са надделели в сина му. Но сега подозираше, че това не е било нищо друго освен опит за логическа обосновка, която го освобождава от по-сериозната и не толкова лесно обяснима негова неспособност да осъществи връзка с детето си. Преди си казваше, че тази връзка липсва, защото Кайл му напомня за бившата му съпруга и по други неприятни начини – определени жестове, интонация, изражение на лицето. Но това също беше спорно обяснение. Между майката и сина имаше много повече различия, отколкото сходства, а дори и да не беше така, щеше да е нечестно и жалко да приравнява един човек с друг.

Понякога мислеше, че истинското обяснение е много по-просто – защита на собствената му странна зона на комфорт. Тази зона не включваше други хора. Това вероятно бе смисълът на думите на бившата му приятелка Джералдин в онзи ден преди толкова много години, когато се бе разделила с него. Когато обмисляше проблема в тази светлина, виждаше, че очевидното отбягване на сина му бе просто още един симптом за неговата интровертност. Не е толкова зле. Случаят е приключен. Но в момента, който се спреше на тази мисъл, едно мъничко съмнение отново започваше да дълбае сигурността му. Дали интроверността му наистина и напълно обясняваше причината да се вижда с Кайл толкова рядко? И дразнещото съмнение прерастваше в разяждащо терзание. А после във въпрос, на който нямаше отговор. Дали присъствието на единия му син неизбежно му напомняше, че някога е имал двама сина и още щеше да ги има, ако...

Кайл се появи на кухненската врата.

– Всичко е готово. Оставих екрана отворен. Съвсем просто е.

– О, супер! Благодаря ти.

Кайл го наблюдаваше усмихнато и с любопитство. Напомни му за изражението, което понякога забелязваше на лицето на Мадлин.

– За какво мислиш?

– За това как обичаш да разгадаваш нещата. Колко е важно за теб. Докато програмата се сваляше, си мислех... ако Мадлин беше детектив, тя щеше да иска да реши загадката, за да хване лошия. Но при теб е обратното – ти искаш да го хванеш, за да разрешиш загадката.

Гърни се зарадва, не заради сравнението – не му се стори, че е особено похвално за него, а заради факта, че Кайл бе мислил за това и го бе забелязал. Младият мъж имаше остър ум, което за Гърни беше много важно. Изпита внезапен прилив на съпричастност, сякаш двамата бяха съзаклятници в някакво деяние.

– Знаеш ли какво си мисля? Мисля си, че използваш думата „мисля“ почти толкова често, колкото и аз.

Докато говореше, домашният телефон звънна и Гърни отиде до кабинета, за да вдигне. Беше Мадлин, която сякаш по телепатичен път бе доловила, че Кайл я е споменал и се бе отзовала.

– Добро утро! – каза звънливо тя. – Как е положението?

– Добре. А при теб как е?

– С Деирдре и Денис тъкмо закусихме. Портокалов сок, боровинки, препечени филийки и... бекон! – Последната дума бе произнесена с гузен глас като признание за извършено престъпление. – След малко отиваме да видим животните и да ги подготвим за транспортирането до панаира. Всъщност Денис вече е при оградата и ни вика.

– Звучи забавно – отвърна той, макар и не толкова въодушевено като нея, за пореден път удивен от умението й да открива малки радости на фона на по-големите и по-сериозни проблеми.

– Забавно е! А как са нашите малки кокошчици тази сутрин?

– Добре, предполагам. Тъкмо бях тръгнал към плевнята.

Тя се умълча, после попита с тона, запазен за мрачната зона, в която той бе потънал толкова дълбоко.

– Някакво развитие?

– Всъщност Кайл си дойде.

– Какво? Кога?

– Помолих го за съвет с компютърните програми и той решил направо да дойде и да види какво трябва да се направи. Много ми помогна.

– Изпрати ли го да си върви?

– Сега ще го направя.

Тя пак млъкна за миг.

– Моля те, бъди внимателен.

– Ще бъда.

– Сериозно говоря.

– Знам.

– Добре... Ами... Денис вече маха доста ожесточено, така че по-добре да тръгвам. Обичам те!

– И аз те обичам.

Затвори, после се втренчи невиждащо в телефона, а мислите му го отнесоха отново към лицето на Паникос на записа и към думите „шибана откачалка“.

– Нали каза, че видеоразговорът ти е в осем? – обади се застаналият на прага на кабинета Кайл и гласът му го върна в настоящия момент. Погледна изписания в ъгъла на екрана час – 7,56.

– Благодаря ти. Ще те помоля да останеш извън обсега на екрана по време на разговора. Става ли?

– Няма проблем. Всъщност си мислех... Ти ще имаш среща тук с твоите хора в девет, а денят е чудесен, та си мислех да направя една разходка с мотора до Сиракуза.

– Сиракуза?

Имаше време, когато името на този мрачен и заснежен град не означаваше нищо за Гърни, но сега събуждаше в съзнанието му куп ужасни спомени от кошмарните събития по време на случая „Добрия пастир“. За Кайл обаче асоциацията беше повече от положителна.

– Да, мислех си да се разходя, след като и без това съм стигнал дотук, и да се видя на обяд с Ким.

– Ким Корасон? Още ли поддържате връзка?

– От време на време. Най-вече с имейли. Веднъж дойде и до града. Миналата седмица й писах, че смятам да идвам насам за няколко дни – все пак вие с Мадлин сте на половината път до Сиракуза, и помислих, че ще е добре да се видим отново. – Спря и изгледа замислено баща си. – Изглеждаш ми шокиран.

– „Изненадан“ е по-точната дума. Никога не си споменавал Ким след... след приключването на случая.

– Реших, че няма да ти е приятно да ти напомням за цялата каша, в която тя те въвлече. Не че тя го е споменавала. Но все пак беше доста травмиращо.

Вярно беше, че Гърни не обичаше да говори за този случай. Нито да мисли за него. Малцина биха искали да го правят. Всъщност той рядко се сещаше за миналото, освен ако не беше стар нерешен случай, който трябваше да бъде отворен наново. Случаят „Добрия пастир“ не бе такъв. Той беше решен. Всички парченца от пъзела си бяха дошли на мястото. Въпреки това можеше да се поспори, че платената за целта цена е била прекалено висока. А неговата лична проява във финалния акт на тази драма бе основният аргумент на Мадлин в обвинението, че се излага на неразумно големи рискове с твърде голяма готовност.

Кайл вече го гледаше притеснено.

– Проблем ли е за теб, че ще се виждам с нея?

При други обстоятелства честният отговор би бил „да“. Гърни смяташе, че Ким е ненужно амбициозна, изключително емоционална и много наивна – комбинация, която бе прекалено проблематична, за да се радва от сърце, че такова момиче е приятелка на сина му. Но в настоящата ситуация планът на Кайл се оказваше чудесно съвпадение – точно както и желанието на Мадлин да помогне за панаира на семейство Уинклър.

– Всъщност – каза Гърни, – в момента ми се струва доста добра идея, поне ще е много по-безопасно.

– Божичко, татко, наистина ли смяташ, че тук може да се случи нещо лошо?

– Мисля, че има много, много малък шанс. Но не искам да те излагам на него.

– А ти?

Кайл повтори въпроса на Мадлин, дори интонацията му беше същата.

– Това е част от работата – част от това, което съм приел, когато се съгласих да помогна с този случай.

– Мога ли да направя нещо за теб?

– Не, синко, в момента няма какво.

– Добре – каза Кайл със съмнение в гласа. За минута изглеждаше разсеян, объркан, сякаш търсеше друг вариант, друг план за действие, но явно не му хрумна нищо. Гърни мълчеше и чакаше.

– Добре – повтори синът му. – Ще си събера нещата и тръгвам. Когато стигна, ще ти звънна – кимна той и излезе от кабинета с намръщено изражение.

От компютъра се разнесе музика. Звънът беше знак, че е време за видеоразговора на Гърни в осем часа.

Глава 46 Братята Спалтър

Близък кадър на мъж, седящ в удобно на вид кресло, изпълваше по-голямата част от екрана на лаптопа. Гърни разпозна Джона Спалтър от снимката в сайта на Киберкатедралата. Беше осветен доста хитро, явно имаше опит в това, без странични елементи в картината на екрана, които да отвличат вниманието от силно впечатляващата костна структура на лицето му. Изражението му беше спокойно – дълго практикувано, с нотка на нежна загриженост. Взираше се право в камерата и така създаваше ефекта, че се взира право в очите на Гърни.

– Здравей, Дейвид. Аз съм Джона. – Ако гласът му имаше цвят, щеше да бъде пастелен. – Може ли да те наричам Дейвид? Или предпочиташ детектив Гърни?

– Дейвид е добре. Благодаря, че прие да се свържеш с мен, Джона.

Последва леко кимване, после намек за притеснение, каквото изразяват обикновено социалните служители.

– Имейлът ти звучеше спешно, а някои от фразите в него бяха доста притеснителни. С какво мога да ти помогна?

– Доколко си запознат с опитите за отмяна на присъдата на снаха ти?

– Знам, че вследствие на тези усилия главният й адвокат е бил убит, както и шестима негови съседи.

– Нещо друго?

– Знам, че господин Бинчър отправи сериозни обвинения за полицейска корупция. В твоя имейл също се споменаваше това, както и отношенията в семейството ни. Това може да означава доста неща. Би ли ми обяснил по-подробно?

– Засега те влизат в област, с която има шанс да се занимае официалното разследване.

– Официално разследване?

– Убийството на Лекс Бинчър ще принуди Бюрото за криминални разследвания да погледне с нови очи на убийството на брат ти. Не само БКР, но вероятно и кабинетът на главния прокурор, тъй като обвиненията за корупция в обжалването на Кей са насочени към БКР. В този момент разглеждаме нови доказателства, които открихме – доказателства, че Кей е била натопена. Така че, които и агенции да се включат, ще се запитат кой стои зад убийството на Карл, след като е ясно, че не е Кей.

– Да – каза Джона с широко отворени и пълни с огорчение очи, – аз със сигурност ще присъствам в списъка им.

– Вярно ли е, че с брат ти не сте се разбирали добре?

– Не сме се разбирали добре? – Джона се засмя меко и печално. – Това определено би било омаловажаване на ситуацията. – Затвори очи за миг, тръсна глава, като че ли е смазан от мислите, които темата е пробудила в него. Когато проговори отново, тонът му беше по-остър. – Знаеш ли къде се намирам в момента?

– Нямам представа.

– Никой няма. В това е смисълът.

– Какъв смисъл?

– С Карл никога не сме се разбирали. Когато беше по-млад, това нямаше особено значение. Той имаше своите приятели, аз моите. Всеки от нас вървеше по своя път. После – както може би знаеш, не е тайна – баща ни ни окова в онзи чудовищен договор с „Недвижими имоти Спалтър“. Тогава нашето неразбирателство се превърна в нещо отровно. Когато бях принуден да работя с Карл всеки ден... Осъзнах, че си имам работа с нещо повече от брат с труден характер. Имах си работа с чудовище.

Джона млъкна, сякаш за да даде възможност на Гърни да осмисли и да попие в съзнанието си това определение.

Гърни имаше чувството, че тази реч е била произнасяна и преди – като репетирано обяснение за ужасните отношения на братята.

– Наблюдавах как Карл се превръща от егоистичен и агресивен бизнесмен в завършен социопат. Политическите му амбиции растяха и отвън ставаше все по-очарователен, по-магнетичен и харизматичен. Отвътре обаче загни толкова, че беше напълно прояден – черна дупка от алчност и амбиция. Казано по библейски, беше фарисей, лицемер. Събираше се с подобни на него хора. Безскрупулни хора. Престъпници. Мафиоти като Дони Ейнджъл. Убийци. Карл искаше да изтегли огромно количество пари от компанията, за да финансира мегаломанските си схеми с тези хора, както и своята върховна лицемерна проява – кандидатурата за губернатор. Продължаваше да ме притиска за неетични транзакции, на каквито не бих се съгласил – и никога няма да се съглася. „Етика“, „морал“, „законност“ – тези думи не означаваха нищо за него. Започна да ме плаши. Всъщност това не е достатъчно силна дума. Истината е, че ме ужасяваше. Осъзнах, че няма нищо, абсолютно нищо, което не би направил, за да получи това, което иска. Понякога... погледът в очите му... беше определено сатанински. Сякаш цялото зло на света бе концентрирано в този поглед.

– Как се справи с това, Джона?

– Как се справих ли? – Отново последваха леката усмивка и горчивият смях, след което той понижи глас и каза почти доверително: – Избягах.

– Как?

– Местех се, не спрях да се движа. Буквално. Една от благословиите на съвременните технологии е, че можеш да правиш абсолютно всичко от всяко място на света. Купих си къща на колела, снабдих я с подходящото оборудване и я направих подвижен щаб на Киберкатедралата. Процес, в който виждам намесата на Провидението. От нещо зло може да произлезе нещо добро, ако доброто е крайната цел...

– А доброто в този случай е...

– Да нямам фиксирано географско местоположение, да бъда никъде. Единственото ми постоянно местоположение стана интернет, а интернет е навсякъде. Което се оказа, че е идеалното „място“ за Катедралата. Вездесъщата и повсеместно присъстваща Киберкатедрала. Виждаш ли за какво говоря, Дейвид? Нуждата да се махна от брат ми и неговите опасни сподвижници се преобрази в дар за мен. Пътищата на чудесата Божии наистина са неведоми. Това е истината, с която се сблъскваме отново и отново. Нужно е само да имаш отворено сърце и непредубедено съзнание.

Излъчването на Джона ставаше все по-лъчезарно. Гърни се зачуди дали светлината в стаята не бе променена. Изпита желание да затъмни този блясък.

– Тогава си получил и втори дар, още по-голям. Смъртта на Карл.

Усмивката на Джона изстина.

– Вярно е. Още веднъж от нещо зло се роди добро.

– Очевидно доста значително добро. Чух, че състоянието на компанията за недвижими имоти се оценява на петдесет милиона долара. Вярно ли е?

Челото на мъжа насреща се свъси, но устата продължаваше да се усмихва.

– Според цените на днешния пазар, да, възможно е. – Млъкна и сви рамене. – Предполагам, че оценката може да се намали или увеличи, не би имало голямо значение.

– Вярно ли е, че преди смъртта на Карл не си имал право да докосваш тези пари, но сега всичко е твое?

– На мое име е, но в крайна сметка е на Катедралата. Аз съм само проводник на тези пари. Катедралата е от най-голямо значение. Много по-значима е от всеки човешки индивид. Единственото важно нещо е делото на Катедралата. Единственото важно.

Гърни се зачуди дали му се сторило, или наистина долови не толкова добре прикрита заплаха в натъртването на този приоритет. Вместо да продължи с темата, реши да смени посоката.

– Изненада ли се от смъртта на Карл?

Въпросът предизвика забележимо колебание у Джона, който преплете пръсти пред гърдите си, преди да отговори.

– И да, и не. Да, защото всеки човек първоначално би се стреснал от тази крайна форма на агресия. И не, защото убийството не е изненадващ край за хора, водещи живота на Карл. Лесно бих могъл да си представя как някой от близките до него хора би бил тласнат към подобна крайност.

– Дори някой като Кей?

– Дори някой като Кей.

– Или някой като теб?

Джона поднесе отговора си с честно намръщване.

– Или някой като мен. – После погледна, без да се опитва да го прикрие, към часовника си.

Гърни се усмихна.

– Само още няколко въпроса.

– Имам друго насрочено събитие след десет минути, но продължи, моля.

– Какво мислиш за Мик Клемпър?

– За кого?

– Главният следовател по убийството на Карл.

– А, да. Какво мисля за него? Мисля, че вероятно има проблеми с алкохола.

– Разпитва ли те?

– Не бих го нарекъл „разпит“. Зададе ми няколко основни въпроса на гробището в деня на убийството. Взе контактите ми за връзка, но повече не ме потърси. Не ми направи впечатление на особено старателен... или заслужаващ доверие.

– Ще се изненадаш ли, ако научиш, че е укрил доказателства?

– Не бих казал, че ще се шокирам – отвърна Джона и наклони глава. – Да не казваш, че е използвал незаконни начини, за да осъди Кей? Защо ще го прави? – попита той с любопитство.

– Поверително е, във връзка с процеса на обжалване, съжалявам. Но повдига важен въпрос. Ако допуснем, че Кей не е убила Карл, очевидно някой друг го е направил. Фактът, че истинският убиец е на свобода, някъде наоколо, не те ли притеснява?

– Да ме притеснява ли? Не. Карл и аз бяхме на противоположната страна на всяко бизнес решение, на всяко действие, свързано с компанията – както и по всеки личен въпрос, който някога е трябвало да бъде решен. Никога не сме имали едни и същи приятели, едни и същи цели, нищо. Крайно невероятно е да имаме и едни и същи врагове.

– Последен въпрос. – Този път Гърни направи по-драматична пауза, по-скоро заради ефекта, отколкото заради нерешителност. – Какво би казал, ако ти съобщя, че смъртта на майка ти може да не е нещастен инцидент?

– За какво говориш? – Джона премигна смаяно.

– Появи се доказателство, което свързва смъртта й с тази на Карл.

– Какво доказателство?

– Не мога да ти кажа. Но изглежда доста убедително. Можеш ли да се сетиш за някаква причина, поради която човекът, който е решил да убие Карл, би пожелал и смъртта на майка ви?

Изражението на Джона бе застинала смесица от емоции. Най-разпознаваемата беше страх. Но дали беше страх от неизвестното? Или бе страх от неизвестното, което бе станало известно? Поклати глава.

– Аз... Не знам какво да кажа. Виж, трябва да знам какво... За какво доказателство говориш?

– В момента е изключително поверителна част от процеса по обжалването. Ще се погрижа обаче да те осведомя възможно най-скоро.

– Това, което казваш... е безумно странно. Абсолютно нелепо.

– Може и да изглежда така. Но ако ти хрумне някакво обяснение, всеки сценарий, който смяташ, че може да свърже тяхната смърт, моля те, сподели го с мен веднага.

Единствената забележима реакция на мъжа бе леко кимване.

Гърни реши отново да смени рязко посоката.

– Какво е мнението ти за дъщерята на Карл?

Джона преглътна и се размърда в стола си.

– Да не би да ме питаш дали тя... дали тя би могла да убие баща си? И баба си? – погледна го абсолютно объркано. – Нямам представа. Алиса е... не съвсем стабилна, но... Баща си? Баба си?

– Не съвсем стабилна в какво отношение? Можеш ли да бъдеш по-конкретен?

– Не. Не сега. – Джона погледна часовника си, макар очевидно да бе смаян от посоката на разговора им в последните минути. – Наистина трябва да тръгвам. Наистина. Съжалявам.

– Последен въпрос. Кой друг би могъл да иска смъртта на Карл?

Джона разпери ръце в знак на истинска досада от въпроса.

– Всеки. Всеки, който е общувал достатъчно отблизо с него, за да различи загнилата същност зад усмивката.

– Благодаря ти за помощта, Джона. Надявам се, че ще имаме възможност отново да поговорим. Между другото, каква е днешната тема?

– Съжалявам, какво?

– Днешната тема на сайта ти.

– О... – Джона изглеждаше така, сякаш му се гадеше. – Темата е „Нашият път към радостта“.

Глава 47 Все още липсваща

Гърни използва останалото му време – четвърт час – до срещата в девет с Хардуик и Ести, за да напечата и принтира три копия на това, което бе оформил предишния ден като основни точки по случая в бележника си.

Ести пристигна първа, точно навреме. Докато паркираше секси синия си мини купър до градинката с аспарагусите, червеното Джи Ти О на Хардуик избоботи покрай плевнята.

Тя излезе от малката си кола и тениската, изрязаните дънки и спокойната усмивка провъзгласиха тържествено, че днес е почивният й ден. Карамелената й кожа сияеше на утринната светлина. Докато приближаваше страничната врата, хвърли любопитен поглед към плоските камъни, бележещи гроба на петела. Гърни отвори мрежестата врата и се здрависа с нея.

– Здрасти – каза тя, – днес е чудесен ден, трябва да останем тук навън.

Гърни й се усмихна в отговор.

– Би било добре. Проблемът е, че имам някои записи, които искам ти и Джак да видите. – Добре, просто ми хрумна. Обичам да усещам слънцето по кожата си.

Хардуик паркира колата си до нейната, излезе и тресна силно тежката врата. Без да поздрави нито Ести, нито Гърни, заслони очите си длан и започна да оглежда околните полета и гористите хълмове.

Ести го изгледа изпод вежди.

– Търсиш ли някого?

Той не отговори, просто продължи да върши това, което вършеше.

Гърни проследи погледа му, докато стигна до Бароу Хил и осъзна какво си мисли Джак.

– Това е най-вероятното място – каза той.

Хардуик кимна.

– На върха на онази тясна пътека?

– Всъщност това е стар път към една каменна кариера.

Хардуик продължи да гледа съсредоточено към хълма.

– Доста добро разстояние. Трябва наистина да е голям майстор. Може би триста и петдесет метра?

– Малко повече. Не много по-различно от Лонг Фолс.

Ести ги погледна притеснено.

– За снайпериста ли говорите?

– За възможното местоположение на някой стрелец, да – каза Гърни. – Има едно място, близо до върха на хълма, което би било моят избор, ако исках да стрелям по някого в тази къща. Чиста гледка към страничната врата, чиста гледка към колите.

Ести се обърна към Хардуик.

– Сега това ли ще проверяваш навсякъде, където отидеш? Местата за снайперисти?

– С два куршума в стената на къщата ми напоследък си мисля често за това, да. Местата, които са лесна мишена, ме притесняват.

Очите й се разшириха.

– Тогава може би е по-добре да влезем вътре, вместо да стоим тук като патици на заколение, взирайки се в местата, откъдето биха могли да дойдат изстрелите.

Хардуик май се канеше да направи духовита забележка за сравнението й с патиците, но просто се ухили и я последва в къщата. Гърни хвърли още един поглед към хълма и тръгна след тях.

Извади лаптопа си и списъка с проблемните въпроси и тримата се настаниха на масата в трапезарията.

– Защо не започнем с новата информация? – предложи Гърни. – С Ести трябваше да се обадите тук-там. Нещо ново?

Ести започна първа.

– Гръцкият гангстер, Адонис Ангелидис. Според моята приятелка в ОБОП той е голяма работа. По-лек случай в сравнение с италианците и руснаците, но има голямо влияние. Работи с всички фамилии. Гурикос е бил същият – човекът със забитите в главата пирони. Той е уговарял големи удари за големи играчи. Имал сериозни и тежки връзки и заслужавал изключително доверие.

– Защо тогава е бил убит? – попита Хардуик. – Приятелката ти има ли някаква идея?

– Никаква. Според ОБОП Гурикос е бил в добри отношения с всички. Мек като коприна. Доверен източник.

– Е, явно някой не е бил съгласен с това мнение.

Тя кимна.

– Сигурно е станало така, както е казал Ангелидис на Дейв: Карл е отишъл при Гурикос да поръча удар срещу някого, после този някой е разбрал и е наел Паникос да убие и двамата. Звучи логично, нали?

Хардуик разпери ръце, изразявайки колебание.

Ести погледна към Гърни.

– Дейв?

– Донякъде ми се иска версията на Ангелидис да е вярна. Но ми се струва не съвсем правилна. Харесва ми, звучи почти логично. Проблемът е, че не се връзва с пироните в главата на Гас. Практичен превантивен удар срещу Карл и Гас е едно. Зловещо предупреждение да се пази тайна е съвсем друго нещо. Двете просто не пасват.

– Имам същия проблем с майката – каза Ести. – Не разбирам защо е трябвало да бъде убита.

Хардуик отбеляза неспокойно:

– Не е чак толкова голяма мистерия. За да бъде закаран Карл на гробището, където е трябвало да изнесе надгробната реч.

– Защо тогава Паникос не го е изчакал да застане на подиума? Защо го е застрелял, преди да стигне дотам?

– Откъде, по дяволите, да знам? Може би, за да го спре, преди да разкрие нещо?

Гърни не виждаше смисъл в това. Защо да усложняваш толкова нещата и да създаваш ситуация, в която някой ще се наложи да изнася реч, ако се боиш от това, което евентуално би могъл да каже?

– Имам още нещо – каза Ести. – За палежа в Купърстаун. Открих интересна подробност, но странна. Запалителните устройства, използвани в къщата на Бинчър, са били различни по размер и вид. – Погледът й се премести от Хардуик към Гърни и обратно. – Това говори ли ви нещо?

Хардуик засмука въздух през стиснатите си зъби и сви рамене.

– Може би по това време малкият Питър просто е разполагал с подобни неща в кутията си с играчки.

– Или може би неговият доставчик е разполагал с такива. Имаш ли някакви предположения, Дейв?

– Просто хрумване – експериментирал е.

– Експериментирал е? Защо?

– Не знам. Може би за да определи действието на всяко устройства за бъдеща употреба?

Ести се намръщи.

– Да се надяваме, че причината не е тази.

Хардуик се размърда в стола.

– Нещо друго, бейби?

– Да. Откритото на местопрестъплението безглаво тяло е идентифицирано със сигурност. – Направи пауза за драматичен ефект. – Лекс Бинчър. Сто процента.

Хардуик се втренчи напрегнато в нея.

Тя продължи бавно.

– Главата... все още липсва.

Мускулите на челюстта на Хардуик трепнаха.

– Исусе! Все едно сме в някакъв филм на ужасите.

Ести направи гримаса.

– Не разбирам защо това те разстройва толкова много. Доколкото знам, когато сте се запознали с Дейв, е имало история с жена, разрязана наполовина, нали? Чувала съм те да се смееш по този повод, да разказваш гадни шегички.

– Така е.

– Защо тогава тази глава те притеснява толкова?

– Виж, за бога... – Хардуик вдигна ръце в знак, че се предава, и поклати глава. – Едно е да намериш накълцано тяло. Тяло, нарязано на десет части. Достатъчно дълго си ченге, от доста време си и в този град, видяла си много неща – такива гадости постоянно се случват. Но има разлика в това да намериш отрязана глава и в това да не я намериш. Разбираш ли? Шибаното нещо липсва! Което означава, че някой я държи някъде. По някаква причина. Заради гнусното и противно нещо, за което смята да я използва. Повярвай ми, шибаното нещо ще се появи, когато най-малко очакваме.

– Когато най-малко очакваме? Мисля, че гледаш прекалено много „Нетфликс“¹. – Ести го погледна и му намигна закачливо. – Както и да е, това е всичко, което научих. А вие? Някакъв прогрес?

Хардуик потърка лице с длани, сякаш заличаваше лош сън и се опитваше да започне деня си отначало.

– Успях да открия един от липсващите свидетели – Фреди, онзи, който твърди, че е видял Кей в апартамента на Акстън авеню по време на убийството. Официално – Фредерико Хавиер Розалес. – Погледна към Гърни. – Има ли шанс да получа кафе?

– Няма проблем – каза домакинът и отиде до кафемашината до мивката.

Хардуик продължи.

– С Фреди си поговорихме приятелски. Наблегнахме на интересното малко различие между това, което действително е видял, и това, което Мик Задника му е казал, че е видял.

Ести го погледна изумено с широко отворени очи.

– Признал е, че Клемпър му е казал какво да заяви в съда?

– Не само, че Клемпър му казал какво да говори, но го уверил убедително, че за негово добро е изключително важно да го направи.

– Или...?

– Фреди има проблем с наркотиците. Дребен дилър, задоволяващ голямото си пристрастяване. Още една присъда би му спечелила автоматично двайсет години в затвор със строг режим, без право на обжалване. В такава ситуация кретен като Мик има доста сериозно предимство.

– И как така просто ти го сподели?

Хардуик се ухили зловещо.

– Момче като Фреди не умее да се концентрира в миналото, нито да мисли мащабно за бъдещето. За него най-голямата заплаха е тази, която е директно пред очите му, а в момента това бях аз. Но не ме разбирайте погрешно. Бях много цивилизован. Обясних му, че единствената възможност да избегне значителна присъда за лъжесвидетелстване в случай с убийство е да се отметне от лъжесвидетелстването си.

Ести го погледна изумено.

– Да се отметне от лъжесвидетелстването си?

– Готина концепция, не мислиш ли? Казах му, че може да се отърве от лавината лайна, която ще се изсипе върху него, ако опише как първоначалните му показания са били изцяло подменени от Мик Задника.

– Написал е всичко това?

– И го подписа. Дори имам шибания отпечатък от пръста му на листа.

Ести изглеждаше доволна, но все още скептична.

– Когато разговаряхте, Фреди смяташе ли те за член на БКР?

– Възможно е да е останал с впечатлението, че моята връзка с Бюрото е по-тясна, отколкото е в момента. Не ми пука особено какво мисли той. А на теб?

Тя поклати глава.

– Не и ако така Клемпър ще се махне от очите ми. Имаш ли следи къде може да са другите двама изчезнали свидетели – Джими Флатс и гаджето на Кей, Дарил?

– Още не. Но показанията на Фреди, заедно със записа на Дейв от разговора му с Алиса, категорично потвърждават обвинението в полицейска злоупотреба по време на разследването. Което, от своя страна, гарантира успеха на обжалването на Кей.

Щастливата реплика на Хардуик простърга мозъка на Гърни като пирон, драскащ по черна дъска. Но после му хрумна, че раздразнението му може да има и друга причина – нерешеният въпрос с вината на Кей – доста по-различна тема от въпроса за справедливостта или несправедливостта на делото. Вече нямаше съмнение в манипулирането на доказателства и на свидетели. Но нито едно от тези незаконни дела не правеше Кей Спалтър невинна.

Докато идентичността на човека, наел Петрос Паникос да убие Карл Спалтър, оставаше загадка, Кей Спалтър оставаше логичен заподозрян.

Гласът на Ести прекъсна размишленията на Гърни.

– Каза, че ще ни покажеш някакви записи.

– Да. Освен разговора с Джона имам два записа с кадри от Акстън авеню – близък кадър как някой влиза в сградата с апартамента преди стрелбата и далечен – на прострелването на Карл и падането му на земята. – Млъкна и погледна Хардуик. – Казал ли си на Ести как получих записите?

– Нещата се развиха прекалено бързо. Плюс това нямаше много информация в онова трийсетсекундно съобщение, което ми остави.

– А и предпочете да пренебрегнеш тази, която имаше?

– Какво искаш да кажеш, по дяволите?

– Съобщението ми беше пределно ясно в едно отношение. Казах на Клемпър, че нещата ще се развият благоприятно за него, ако липсващият запис от камерите се озове в ръцете ми. Той ми го даде. Но после ти направи невъздържаното си появяване в „Криминален конфликт“ и размаза на пух и прах „напълно корумпирания“ детектив от делото, който е натопил Кей с лъжливи показания. Всички в правосъдната система знаят, че детективът по делото е бил Мик Клемпър – така че ти буквално го назова и обвини, напълно пренебрегвайки моето споразумение с него.

Лицето на Хардуик помръкна като буреносен облак.

– Както казах, нещата се развиха прекалено бързо. Току-що си бях тръгнал от езерото – пожар със седем мъртъвци, седем мъртъвци, Дейв – и мислех много повече за главната битка, която водим, а не за любезностите, които сте си разменили с Мик Задника.

Хардуик продължи, напомняйки на Гърни, че двусмислените обещания и лъжите в името на постигането на целта са скритите основи на правосъдната система. Завърши с полуриторичен въпрос:

– А и защо, по дяволите, се тревожиш за лайно като Клемпър?

Гърни избра да отговори практично и просто, подтикнат към този избор от спомена за мириса на алкохол, носещ се от мъжа, и почти несвързаното съобщение, което той бе оставил на телефона му.

– Тревожа се, защото Мик Клемпър е бесен пияница, притиснат в ъгъла. И може да е достатъчно отчаян, за да извърши нещо глупаво.

Когато Хардуик не каза нищо, Гърни продължи.

– Затова държа беретата си по-близо от обикновено, за всеки случай. Така... Ести ме попита за записите. Нека да ги изгледаме. Първо ще пусна записа от улицата, после далечния към гробището.

¹ Netflix – онлайн телевизионен канал за филми и сериали. – б. пр.

Глава 48 Монтел Джоунс

След като изгледаха записите от камерата два пъти, Хардуик попита:

– Можем ли да докажем, че Клемпър ги е имал по време на процеса?

– Не съм сигурен дали изобщо можем да докажем, че ги е имал. Собственикът на магазина за електроника може и да признае, че ги е дал на полицая, за да си осигури оправдание, но в много отношения е по-съмнителен и от Клемпър. И освен това...

Ести го прекъсна.

– Но ти си поискал записите от Клемпър и той ти ги е дал?

– Казах му, че ако получа записите, положението му ще се подобри значително. И на следващия ден те се появиха в пощенската ми кутия. С вас знаем какво означава това. Но според закона оттук до доказването на притежание има доста разстояние. Във всеки случай кой или кога е притежавал записите, не е важно. Важно е какво има на тях.

Хардуик изглеждаше готов да спори, но Гърни продължи.

– Значението на кадрите от камерата, насочена към гробището, е, че показват как Карл е прострелян на точното място, на което твърдят всички, а това потвърждава невъзможността изстрелът да е дошъл от прозореца, от който Клемпър и екипът му твърдят, че е направен.

Ести го изгледа объркано.

– Сигурно за четвърти път те чувам да говориш за тази работа с куршума – несъответствието с мястото, от което би трябвало да е направен. Какъв според теб е отговорът?

– Честно казано, Ести, зациклил съм по този въпрос. Физическите и химически доказателства намерени в апартамента, където е открито оръдието на убийството, потвърждават, че куршумът е изстрелян оттам. Но зрителната точка към жертвата е такава, че това е невъзможно.

– Това ми напомня за кашата с Монтел Джоунс в Шенектъди. Помниш ли, Джак? Преди пет-шест години?

– Наркодилърът? Големият спор как е бил убит?

– Точно така. – Тя се обърна към Гърни. – Млад полицай правел обиколка с патрулката в наркоквартал в ясен, слънчев ден, когато получил сигнал за стрелба на около две пресечки от мястото, където се намирал. След десет секунди бил там, излязъл от колата. Хората на улицата му посочили отсечка между два склада, казали, че са чули два изстрела преди няколко минути. Той бил първи на местопрестъплението, трябвало да изчака подкрепление, но не го направил. Вместо това извадил своя деветмилиметров и пристъпил между складовете. Срещу него, на около петнайсет метра, стоял Монтел Джоунс, местното лошо момче, опасен наркодилър, със супердълго досие в полицията. Полицаят разказал, че е видял Монтел да държи в ръка пистолет, също деветмилиметров. Повдигнал го бавно срещу него. Полицаят му изкрещял да го пусне. Пистолетът продължил да се вдига. Полицаят стрелял веднъж. Монтел паднал. Започнали да пристигат други ченгета. Монтел кървял от дупка в стомаха. Дошла линейката, откарали го в болницата и го обявили за мъртъв. Всичко изглеждало напълно правилно. Младият полицай бил герой за около двайсет и четири часа. После настъпил адът. Вътрешните го привикали на разпит и го накарали да опише отново историята на стрелбата. Той нямал колебания за абсолютно нищо. Всичко било кристално ясно.

Монтел бил срещу него в слънчев ден с идеална видимост, Монтел вдигнал пистолета си. Полицаят стрелял, Монтел паднал. Край на историята. Следователят го попитал отново. Полицаят пак го разказал. И отново. Записали го. Напечатали го, той го подписал. После хвърлили бомбата. „Имаме проблем. Патологът твърди, че раната в стомаха е изходна, а не входна“. Полицаят останал безмълвен, не можел да разбере какво му казват. Попитал ги за какво, по дяволите, говорят. Казали му, че е просто. Бил застрелял Монтел в гърба. И сега искали да знаят защо.

– Звучи като кошмара на всяко ченге – каза Гърни. – Но поне този Монтел е имал заредено оръжие, нали?

– Имал е. Това било вярно. Но куршумът в гърба му бил голям проблем.

– Ченгето опитало ли е да използва старото обяснение: „Той се обърна точно когато бях дръпнал спусъка“?

– Не. Продължил да твърди, че стрелбата е станала точно по начина, който бил описал. Дори настоявал, че Монтел изобщо не се е обръщал, че е бил с лице към него от самото начало до края.

– Интересно – каза Гърни и очите му заискриха замислено. – Каква е уловката?

– Монтел всъщност бил прострелян в гърба няколко минути по-рано от неизвестен стрелец – това са първите изстрели, на които се е отзовал полицаят. След като бил оставен да умре на пътя, успял да се изправи на крака – тъкмо навреме за появата на нашия герой. Монтел вероятно е бил в шок, изобщо не е осъзнавал какво прави с пистолета си. Полицаят стрелял – изобщо не уцелил – и Монтел паднал отново.

– Как са успели да сглобят историята?

– Подробно второ проучване на района открило водосточна тръба със следа от ДНК на Монтел – тръба, намираща се зад мястото, на което е бил полицаят, което означавало, че първоначалните изстрели са дошли от противоположната посока.

– Късмет – каза Гърни. – Нещата можеха да се развият по друг начин.

– Чукай на дърво – каза Ести. – Понякога късметът е единственото, с което разполагаш.

Хардуик барабанеше с пръсти по масата.

– Как историята в уличката се връзва със стрелбата по Спалтър?

– Не знам. Но ми изплува в ума. Така че може би е свързана по някакъв начин – отвърна Ести.

– Но как? Смяташ, че Карл е прострелян от друга посока? Не от апартамента в сградата?

– Не знам, Джак. Просто се сетих за случая. Не мога да го обясня. Ти какво мислиш, Дейв?

Гърни отвърна колебливо:

– Интересен пример за две неща, които се случват по начин, който кара всички да мислят, че са свързани, а те всъщност не са.

– Какви две неща?

– Полицаят е стрелял по Монтел и Монтел наистина е бил прострелян.

Глава 49 Определено сатанински

Докато допиваха второто си кафе, Гърни им пусна скайп разговора с Джона Спалтър.

След края му Хардуик реагира първи.

– Не знам кой е по-голямото лайно – Мик Задника или този задник.

Гърни се усмихна.

– Полет Пърли, управителката на „Уилоу рест“, е убедена, че Джона е светец, дошъл, за да спаси света.

– Всички тези светци, които искат да спасяват света, трябва да бъдат смазани и превърнати в тор. Лайната са добри за почвата.

– По-добре да торят почвата, отколкото душите ни, така ли, Джак?

– Правилно говориш, братко мой. Не спирай – каза с проповеднически глас Хардуик.

– Получил е петдесет милиона долара като следствие от смъртта на брат си – каза Ести. – Вярно ли е?

– Не го отрече – каза Гърни.

– Доста добър мотив – отбеляза Хардуик.

– Всъщност – продължи Гърни – той не си направи труда да отрича нищо. Абсолютно спокойно призна, че се е облагодетелствал изключително много от смъртта на Карл. Призна откровено, че го е мразел. Изброи всички причини, поради които според него навярно всички са го мразели.

Ести кимна.

– Нарече го „чудовище“, „социопат“, „егоист с мегаломански идеи“...

– Използва и израза „определено сатанински“ – добави Хардуик. – Като противовес на самия себе си, защото явно се възприема за определено ангелска личност.

Ести продължи:

– Призна, че е готов да направи абсолютно всичко в името на своята Катедрала. Всичко. Сякаш се хвалеше. – Умълча се. – Странно е. Призна всички тези мотиви за убийство, сякаш са без всякакво значение. Сякаш знае, че не можем да го докоснем.

– Като човек, който има влиятелни връзки – добави Хардуик.

– Само на края беше различно – каза Гърни.

Ести се намръщи.

– Имаш предвид онова за майка му?

– Освен ако не е най-добрият актьор на света, мисля, че в онзи момент се разтревожи наистина. Но не съм сигурен дали беше, защото е била убита, или защото ние знаем за това. Освен това ми се струва странно, че искаше да знае какво доказателство имаме за твърдението, но не зададе по-основния въпрос: „Защо някой би искал да убива майка ми?“.

Хардуик оголи зъби в неособено весела усмивка.

– Някак се създава впечатлението, че на сърдечния и прекрасен Джона май не му пука за никого. Дори и за майка му.

Ести ги изгледа объркано.

– И какво правим сега?

Смразяващата усмивка на Хардуик стана още по-широка. Посочи към списъка с нерешени въпроси на Гърни, който лежеше на масата до отворения лаптоп.

– Лесно е. Следваме картата с подсказки и умни въпроси на нашия гениален детектив.

Двамата си взеха по едно копие от тези, които Гърни бе разпечатал. Прочетоха осемте точки наум.

Колкото повече четеше Ести, толкова по-стресирана изглеждаше.

– Този списък е... потискащ.

Гърни я попита защо мисли така.

– Показва пределно ясно, че за момента не знаем особено много, или поне не толкова, колкото би ни се искало. Не сте ли съгласни?

– И да, и не – каза Гърни. – Изброени са много нерешени въпроси, но вярвам, че разгадаването дори на един от тях ще хвърли по-добра светлина и върху останалите и всичко ще си дойде на мястото.

Ести кимна неохотно, но очевидно още не бе убедена.

– Разбирам какво казваш, но... откъде да започнем? Ако координираме усилията на службите – БКР, ФБР, ОБОП, пътната полиция и др., и хвърлим в случая огромна човешка сила, откриването на Паникос може и да е възможно. Но в сегашното положение... какво се предполага да направим? Дори ако оставим Паникос настрани, ние пак нямаме свободни ръце, крака и време, за да проследим и проучим отношенията и проблемните връзки в живота на Карл, Джона, Кей, Алиса – да не споменаваме Ангелидис, Гурикос и Бог знае още кого... – отчаяно поклати глава Ести.

Коментарът й предизвика най-дългото мълчание от началото на срещата.

Известно време Хардуик не реагира по никакъв начин. Като че ли бе зает изцяло с изучаването на палците си и с оценяване на размера и формата им.

Ести го погледна

– Джак, какво мислиш?

Той вдигна глава, прокашля се и проговори.

– Така. Имаме две отделни ситуации. Едната е обжалването на Кей, което партньорът на Лекс ми каза, че се развива чудесно. Другата е опитът ни да отговорим на въпроса „Кой уби Карл?“, който е големият ни проблем. Но забелязвам оптимистичния поглед в очите на Шерлок и по този въпрос.

Ести погледна все така притеснено към Гърни.

– Оптимизъм? Наистина ли?

– Всъщност да, донякъде съм настроен оптимистично.

Още докато го казваше, Гърни сам се изненада от бързата промяна в отношението си, станала за краткото време, откакто бе съставил списъка – тогава бе реагирал раздразнено и с отчаяние заради сложността на проекта и липсата на ресурси, хора и средства, които някога бе приемал за даденост – същите проблеми, от които се бе оплакала и Ести преди малко.

Нито сложността, нито проблемът с ресурсите бяха изчезнали. Но някак бе осъзнал, че не се нуждае от отговори на безкрайна поредица от объркани въпроси, за да разреши загадката.

Ести изглеждаше все така скептично настроена.

– Как може да си оптимист, когато има толкова много неща, които не знаем?

– Може да не знаем много от отговорите, но... разполагаме с човек.

– Разполагаме с човек? Какъв човек?

– Питър Пан.

– Какво означава „разполагаме“ с него?

– Искам да кажа, че той е тук. В този район. Нещо в нашето разследване го задържа тук.

– И какво е това нещо?

– Мисля, че се бои да не открием тайната му.

– Тайната зад пироните в главата на Гурикос?

– Да.

Хардуик отново започна да потропва по масата.

– Защо смяташ, че това е тайната на Паникос, а не на човека, който го е наел?

– Заради нещо, което Англидис ми каза. Че Паникос приема само „чисти“ поръчки за покушения. Никакви ограничения. Никакви указания. Искаш някой да умре, даваш му пари и има голям шанс той наистина да умре. Но всички детайли си ги урежда Паникос. Така че, ако пироните предават някакво послание, посланието си е на Паникос – нещо, което е от значение за него.

Хардуик реагира с обичайната си гримаса, сякаш му се гадеше.

– Изглежда се доверяваш много на това, което ти казва Ангелидис – един гангстер, който лъже, мами и краде, за да си изкарва прехраната.

– Няма никаква причина да ме лъже за начина, по който работи Паникос. А и всичко друго, което сме научили за него – особено от приятеля ти в Интерпол, подкрепя думите му. Питър Пан действа по свои правила. Никой не му казва какво да прави и как.

– Предполагаш, че момчето може да е маниак на тема контрол?

Гърни се усмихна, доволен, че е бил разбран.

– Никой не му е наредил да стреля по къщата ти, Джак. Той не приема заповеди за такива неща. Не вярвам и че някой му е наредил да подпали къщите в Купърстаун или да се разхожда наоколо с главата на Лекс Бинчър в чантата си.

– Внезапно звучиш много сигурен за цялата тази гадост.

– Мислих много. Време беше да започна да виждам ясно поне една част от нещата.

Ести изумено размаха ръце.

– Съжалявам, може би съм тъпа, но какво точно виждаш ясно?

– Отворената врата, която е била пред очите ни през цялото време.

– Каква отворена врата?

– Самият Питър Пан.

– За какво говориш?

– Той реагира на нашите действия, на разследването ни на убийството на Карл. Реакцията е равна на общуване. Общуването е равно на отворена врата.

– Реагира на действията ни? – попита недоумяващо Ести, почти гневно. – Искаш да кажеш – със стрелбата по къщата на Джак? С това, че уби Лекс и съседите му?

– Опитва се да спре това, което правим.

– Значи ние разследваме, а неговият отговор е да стреля, да пали и убива. Това ли наричаш „отворена врата“?

– Доказва, че той ни обръща внимание. Доказва, че още е тук. Не е напуснал страната. Не се е напъхал обратно в леговището си. Доказва, че можем да стигнем до него. Трябва само да измислим как да го направим по начин, който да провокира реакция, която ще ни бъде от полза.

Ести присви очи, погледът й вече не излъчваше недоверие, а обмисляне на вариантите.

– Искаш да кажеш да използваме медиите например – може би онзи задник Борк, за да предложим на Паникос някаква сделка и той да ни разкрие кой го е наел.

– Борк може да играе определена роля в сценария ни, но не за да предлагаме сделка. Мисля, че нашият малък Питър Пан функционира на съвсем друга вълна.

– На каква вълна?

– Ами... просто виж какво знаем за него.

Ести сви рамене.

– Знаем, че е професионален убиец.

Гърни кимна.

– Какво друго?

– Високо платен, специализиран е в трудни поръчки.

– Невъзможни задачи, които никой друг не поема – така се изрази Дони Ейнджъл. Какво друго?

– Психопат?

Хардуик се намеси.

– И то психопат, излязъл от ада. Сънуващ кошмари. Така, както аз виждам нещата, този шибаняк е силно мотивирана машина за убийства – бесен луд, жаден за кръв, който няма шансове да се промени. Какво ще кажеш, Шерлок? Имаш ли да споделиш с нас други прозрения?

Гърни преглътна последната глътка от все още топлото си кафе.

– Просто се опитвам да събера на едно място всичко, за да разберем какво ни остава да добавим. Неговата категорична решимост да прави нещата по свой начин, високата му интелигентност, съчетана с пълна липса на емпатия, патологичният му гняв, уменията му да убива, апетитът му за масови убийства – събрано на куп, всичко това явно прави малкия Питър Пан върховен маниак на тема контрол, при това излязъл от ада. Да добавим и последния експлозивен елемент – липсващия край, тайната, каквато и да е тя, която отчаяно се опитва да скрие и се бои, че можем да научим. О, и още нещо, което Ангелидис ми каза – за малко да забравя да го спомена. Малкият Питър обича да пее, докато стреля по хората. Съберете всичко това заедно и то изглежда като перфектната рецепта за интересно финално действие на случая.

– Или като шибано вселенско бедствие – каза Хардуик.

– Предполагам, че може и така да се каже.

Глава 50 Да предизвикаш психаря

– Има ли положителна страна на всичко това? – попита Ести. В изражението й се смесваха надежда и притеснение и притеснението вземаше надмощие.

– Така мисля – каза сухо Гърни. – Представата ми за Паникос е, че неговата върховна мотивация е омразата, вероятно насочена към всяко човешко същество на планетата. Но тактиката му, планирането – тези елементи са добре обмислени и изчерпателни. Успехът в професията му зависи от това да спазва деликатния баланс между силния си апетит за кръв и хладнокръвния процес на обмисляне. Доказателство за това е и поведението, което виждаме, и онова, което Дони Ейнджъл ми каза. Погледнато отвън, Паникос е благонадежден бизнесмен, който невъзмутимо приема трудни поръчки. Отвътре обаче е яростно малко чудовище, чието основно удоволствие – може би единственото – е убийството.

Хардуик се изсмя с обичайния си лаещ смях.

– Мъничкият Питър би бил голямо просветление за всеки терапевт, който проповядва за „детето вътре в нас“.

Гърни също се изсмя неволно.

Ести се обърна към него.

– Значи е отчасти умен тактик, отчасти психопат. Мотивът му е лудостта, но методът му е рационален. Да кажем, че си прав. До какво ни води това?

– Тъй като деликатният баланс между лудост и логика при него работи много добре, трябва да го нарушим.

– Как?

– Като атакуваме най-слабото му място.

– Което е?

– Тайната, която се опитва да защити. Това е нашият път. Начинът да проникнем в мисленето му. И начинът да разберем убийството на Карл и това кой го е поръчал.

– Нямаше да е зле, ако знаехме каква е шибаната му скъпоценна тайна – намеси се Хардуик.

Гърни вдигна рамене:

– Всичко, което трябва да направим, е да го накараме да си помисли, че знаем или че ще разберем. Трябва да разиграем игричка вътре в главата му.

– И какъв ще е смисълът на тази игра? – попита Ести.

– Да нарушим внимателното изчисление, на което той разчита за своя успех и за оцеляването си. Да забием чук между лунатика, който се крие дълбоко в него, и рационалната му поддържаща система.

– Изгубих те. За какво говориш?

– Ще приложим натиск по начин, който заплашва чувството му за контрол. Ако контролът е най-голямата му мания, той е и най-голямата му слабост. Отнеми на маниака чувството за контрол и резултатът е абсолютна паника при вземането на решения.

– Чуваш ли какво казва човекът? – намеси се Хардуик. – Смята да бръкне в окото на масов убиец, за да види какво ще стане.

Начинът, по който го каза, очевидно изостри нарастващото притеснение на Ести. Тя се обърна към Гърни:

– Да предположим, че след като приложим този „натиск“ върху Паникос, той убие още шест или седем души. Тогава какво? Ще приложим още натиск? И той ще избие още дузина случайни жертви. И после?

– Не казвам, че няма риск. Но алтернативата е да го оставим да се скрие в сенките. Точно сега сме го притеглили достатъчно близо до повърхността. Почти сме стигнали до него. Искам да остане тук, да подклаждам страха му, да го накарам да извърши нещо глупаво. А що се отнася до потенциалното избиване на невинни хора, можем да премахнем фактора случайност от решението му. Ще му осигурим конкретна мишена и ще я използваме, за да го хванем в капана.

– Мишена? – шоколадовите очи на Ести се разшириха.

– Трябва да го накараме да се фокусира върху това, което искаме ние. Не е достатъчно просто да повишим нивото на заплахата и да го тласнем до ръба. Трябва да успеем да овладеем реакцията, която ще провокираме – да я задържим насочена в контролирана от нас посока и в контролирано от нас време.

Ести не изглеждаше убедена.

Гърни продължи:

– Ще поставим капана, ще предизвикаме реакцията, която искаме, после ще стегнем примката – на място и време по наш избор.

– Говориш така, все едно е лесно. Но все пак е много рисковано.

– Да, но не е толкова рисковано като алтернативата. Джак описа Питър Пак като машина за убийства. Съгласен съм. Той убива. Правил го е винаги. Още от дете. И ако зависи от него, ще продължи да го прави. Той е като смъртоносна болест, която никой не знае как да спре. Не виждам безопасни, нерисковани варианти. Или ще оставим машината за убийства да работи и да превръща хора в трупове, или ще направим каквото е по силите ни да я унищожим.

– Или – предложи колебливо Ести – можем да предадем цялата информация на БКР още сега и да ги оставим те да се оправят с него. Те имат нужните ресурси. Ние – не. И с тези ресурси могат...

– Майната им на БКР! – изръмжа Хардуик.

Ести изпъшка леко и се обърна към Гърни.

– Дейв? Ти какво ще кажеш?

Гърни не каза нищо. Съзнанието му бе заслепено от болезнено жив спомен. Оглушителен удар. Червено БМВ се отдалечава от мястото... надолу по улицата... завива зад ъгъла със скърцащи гуми... изчезва... завинаги. Освен от паметта му. Жертвата на удара лежи сгърчена на асфалта. Малкото четиригодишно момченце. Неговият Дани. И гълъбът, който Дани, без да помисли, бе последвал на улицата – гълъбът започва шумно да пляска с криле – стреснат, но недокоснат... и отлита нанякъде.

Защо не бе подгонил колата веднага – там, на улицата? Защо не бе последвал убиеца, точно там и тогава, чак до портите на ада?

Понякога спомените предизвикваха сълзи. Понякога – просто болезнено пресъхване на гърлото. Понякога ужасен гняв.

Сега бе ред на гнева.

– Дейв?

– Да?

– Мислиш ли, че е време да предадем случая на БКР?

– Да го предадем? И да спрем да правим това, което правим?

Тя кимна.

– Все пак е повече в техните..

Той я прекъсна.

– Не. Още не.

– Какво имаш предвид под „още не“?

– Не мисля, че трябва да позволим на Паникос да избяга. А ако спрем, това ще се случи.

Каквото и желание да бе имала Ести да оспори решението му, в този момент то се изпари. Не беше сигурна дали заради гранитната твърдост в гласа на Гърни. Или заради решителността в очите му. Но посланието бе ясно. Той не смяташе да предава нищо на никого.

Не и докато убиецът все още е наблизо.

Не и докато червеното БМВ все още се вижда.

След като си взеха почивка, за да проверят съобщенията и гласовите си пощи и да отговарят на обажданията, Гърни направи кафе за трети път и отвори двойните прозорци, за да пусне ароматния августовски въздух. Както обикновено, се изненада от мириса на топла пръст, на трева и диви цветя. Сякаш не беше способен да запомни какво бе уханието на природата.

Когато отново се настаниха около голямата маса, погледите на Ести и Гърни се срещнаха.

– Ти си този, който явно знае какво трябва да правим. Имаш ли някакви конкретни стъпки предвид? – попита тя.

– Първо трябва да решим какво да бъде съдържанието на посланието ни до Паникос. После – какъв да е каналът за предаването му, самоличността на мишената, срещу която ще го насочим, времето, нужната подготовка и...

– Забави малко, моля, едно по едно. Съдържанието на посланието? Искаш да му кажем, че знаем нещо за тайната, която той се опитва да запази?

– Точно така. И че ще я разкрием в точно определено време.

– А как ще му го предадем? Как смяташ да му изпратим това послание?

– Сама го каза тази сутрин. „Криминален конфликт“. Брайън Борк. Обзалагам се, че Паникос е видял интервюто на Борк с Лекс, както и интервюто с Джак след палежите в Купърстаун.

Ести се намръщи.

– Знам, че споменах Борк, но сега, като се замисля, не мога да си представя нашия убиец психопат да седи на фотьойла и да гледа телевизия.

– Сигурно е пуснал търсачка за определени имена – Спалтър, Гурикос, Бинчър – и ако има реклама за предстояща програма или новини, свързани с нещо от случая, в медиите, получава известие.

Ести отвърна с недоволно леко кимване.

В очите на Хардуик се появи искра на въодушевление.

– Имам покана от задника Борк да му гостувам по всяко време с нова информация по случая. Така че мога да вкарам в интервюто всяко послание, което искаме.

Ести се обърна към Гърни.

– Което ни води до частта, която не ми харесва изобщо. Мишената. Какво имаш предвид?

Хардуик я прекъсна.

– Простичко е, бейби. Той иска да насъска изперкалия малък Питър по нас.

Тя премигна.

– Дейв? Истина ли е?

– Само ако сме сигурни, че ще имаме контрол върху ситуацията – и че той ще падне в нашия капан, а не ние в неговия.

Тревогата бе изкривила цялото лице на Ести.

– Но – добави бързо Гърни – нямам намерение да превръщам в мишена „нас“.

Тя се втренчи в него.

– А кого тогава?

Той се усмихна.

– Само себе си.

Хардуик поклати глава.

– По-логично е да съм аз. Аз съм този, който ще се появи отново в „Криминален конфликт“. Ще ме възприеме като враг номер едно.

– По-скоро като враг на щатската полиция, ако добре си спомням предишната ти бомбастична проява.

Хардуик пренебрегна критиката и се наведе напред, повдигайки пръст, за да наблегне на това, което се канеше да каже.

– Знаеш ли, има и друга гледна точка. Мислех си за изстрелите, които прекъснаха електричеството и телефона в къщата ми. Освен че са били възможно предупреждение – „Не виждай зло, да чувай зло, да говори зло“, може да са имали и друга цел. Нещо по-практично. – Млъкна, за да се увери, че разполага с пълното им внимание.

Гърни имаше чувството, че знае какво предстои.

– Онзи тип, Боло, който твърдеше, че Паникос е бил в апартамента в сградата на Акстън авеню седмица преди стрелбата по Карл. Въпросът е защо. Е, хрумва ми една причина. Твърде е вероятно обсесивно-компулсивен наемен убиец като Питър да иска да нагласи оръжието си и да тества прицела си на самото място на удара. Какво мислите?

Гърни кимна одобрително. Харесваше му от време на време да получава уверение, че под дразнещата обвивка на Хардуик се крие сериозен и прозорлив детектив.

Ести се навъси.

– Какво общо има това със стрелбата по твоята къща?

– Ако може да уцели захранването ми с инфрачервения си мерник и да го прекъсне толкова чисто, значи вече знае, че може да ми пусне куршум между челото в момента, в който се появя на верандата.

Ести се опита да прикрие колко бе разтърсена от думите му.

– Тренировка на място? Подготовка? Смяташ ли, че това е била целта на изстрелите от хълма?

От победоносното въодушевление в очите на Хардуик беше ясно, че смята точно това.

После Ести каза нещо.

И Хардуик й отговори.

Тогава тя каза нещо друго.

И той й отвърна подобаващо.

Но съзнанието на Гърни не регистрира нито една от думите им – нито сричка, след като Ести употреби фразата „изстрелите от хълма“. Защото умът му бе направил скок от имота на Хардуик към неговия. И мислеше само за това, което може да е направил един изстрел от Бароу Хил.

Двайсет минути по-късно Гърни стоеше до мивката в килера, а току-що използваната градинска лопата, с полепнала по нея пръст, бе подпряна в ъгъла. Взираше се напрегнато в трупа на петела, който бе изкопал от покрития му с каменни плочи гроб. На изцапания с кал плот до мивката бе поставен коприненият шал на Мадлин, мръсен и изцапан с кръв, с който тя бе увила тялото на Хорас. Ести и Хардуик не бяха получили отговори на многобройните си въпроси и сега просто стояха до прага и се взираха в него с растящо озадачение и тревога. Гърни задържа дъха си, за да не вдишва миризмата на гнило, и се надвеси над мъртвата птица, изучавайки я отблизо, за да открие причината за смъртта й. Когато се увери, че неофициална аутопсия му е дала възможно най-изчерпателната информация, се надигна и се обърна към тях, за да им обясни.

– Мадлин имаше три кокошки и един петел. Нарече го Хорас. – Прониза го лек пристъп на тъга при споменаването на името му. – Когато го намерила на тревата онзи ден, помислила, че го е докопала невестулка и е прегризала главата му. Някой ни каза, че невестулките правят така. – Почувства, че устните му се свиват от гняв, докато говореше. – Всъщност е била права. Само дето невестулката е била с пушка.

Отначало Ести не разбра и продължи да гледа смаяно. После думите на Гърни стигнаха до нея.

– О, мили боже!

– Мамка му! – каза Хардуик.

– Не знам дали това е бил предварителен тест, за да изпробва мерника си, или просто е искал да ми изпрати послание – каза Гърни, – но което и да е, очевидно имам място в съзнанието на малкото копеле.

Глава 51 Планът

Мъртвият петел, очевидният метод на екзекуцията му и възможните мотиви за това помрачиха настроението на срещата.

Дори Хардуик, който стоеше до отворените френски прозорци и се взираше през западното поле към Бароу Хил, изглеждаше потиснат. После се обърна и погледна назад към Гърни, който седеше до масата с Ести.

– Смяташ ли, че изстрелът е дошъл от онова място, което ми посочи преди, на върха – в края на пътеката?

– Така предполагам.

– Разположението на всичко наоколо – къщата, хълма, дърветата, пътеките – донякъде прилича на това край моята къща. Единствената разлика е, че тогава стреля през нощта, а петелът ти е убит през деня.

– Точно така.

– Сещаш ли се за някаква причина?

Гърни сви рамене.

– Само очевидната. Нощта е най-драматичното време за прекъсване на електричеството. Но ако искаш да застреляш някоя от кокошките ми, трябва да го направиш денем. Нощем са заключени в плевнята.

Докато Хардуик обмисляше думите му, настана мълчание, нарушено след малко от Ести.

– Значи вие, момчета, предполагате, че Паникос ви отправя едно и също предупреждение – да зарежете случая, защото ви държи на прицел?

– Нещо такова – каза Гърни.

– Добре, нека тогава задам големия въпрос. Колко време ще мине според вас, преди да премине от пилета на... – не продължи нарочно, оставяйки драматична пауза след недовършения си въпрос.

– Ако наистина иска да се откажем, нашето отстъпление ще предотврати бъдещите му действия. Ако не го направим, въпросните действия могат да последват много скоро.

Тя замълча за няколко секунди, за да обмисли отговора му.

– Добре. Какво правим? Или не правим?

– Продължаваме. – Тонът, с който Гърни отговори, беше напълно безизразен, сякаш предлагаше да напълни изпразнилата се солница. – Продължаваме и му даваме основателна причина да ме убие. Както и неотложен срок. Няма нужда да избираме мястото – той вече го е избрал.

– Искаш да кажеш... тук... в дома ти?

– Да.

– И как смяташ, че..

– Има много възможности. Най-вероятните? Ще се опита да подпали къщата, докато съм вътре. Вероятно с устройство с дистанционно управление, като онези, които е използвал в Купърстаун. После ще ме простреля, когато изляза навън.

Ести отново го изгледа с широко отворени очи.

– Откъде си сигурен, че първо ще тръгне след теб, а не след Джак? Или дори след мен?

– С помощта на Брайън Борк можем да го тласнем в правилната посока.

Както Гърни очакваше, Хардуик възрази – повтаряйки аргумента, че вече се е изявил като заплаха за Паникос, така че ще е по-лесно да се утвърди като достоверна мишена – но аргументът му вече не изглеждаше толкова убедителен.

Петелът бе наклонил везните в полза на Гърни.

Оставаше да се обсъдят подробностите, отговорностите и логистиката.

Час по-късно, изпълнени със смесица от решителност и лоши предчувствия, тримата се споразумяха за окончателния план.

Ести, която си бе водила бележки, докато обсъждаха, беше най-малко убедена в това, което възнамеряваха да сторят. Когато Гърни я попита за притесненията й, тя се поколеба.

– Може би... би могъл да обобщиш още веднъж всичко, ако нямаш нищо против, разбира се...

– Нещо против ли? Как ли пък не – изръмжа Хардуик. – Шерлок обича тези стратегически простотии. – Надигна се от масата. – Докато оглеждате още веднъж подробностите, аз ще свърша нещо полезно – като телефонните обаждания, без които не можем. Трябва да се свържа с Борк веднага и да се подсигурим, че ССС разполага на склад с всичко, което ни е необходимо.

„Сигурност и спасение от Скрантън“ беше нещо като супермаркет за технологии и оръжия, чиято клиентела бяха охранителни фирми, параноици, смятащи, че правителството ги следи, и всякакви откачалки на тема оръжие и защита. Логото им представляваше три гърмящи змии с оголени зъби. Продавачите носеха войнишки униформи. Веднъж Гърни бе посетил мястото от любопитство и бе изпитал неприятното чувство, че е попаднал в алтернативна вселена. Въпреки това то определено бе най-подходящият източник за осигуряване на нужната им електронна екипировка.

Хардуик предложи да отиде дотам, но първо искаше да се увери, че магазинът има всичко, което им е необходимо, в наличност. Обърна се към Гърни.

– Къде има най-добър сигнал за телефона?

След като го упъти през страничната врата към далечния ъгъл на двора, Гърни се обърна към Ести, която все още седеше до масата с напрегнато изражение.

Седна точно срещу нея и преразказа плана, който бяха сглобили заедно през изминалия час.

– Целта е да създадем у Паникос впечатление, че в понеделник вечер ще се появя в „Криминален конфликт“, за да разкрия всичко, което съм научил за убийството на Спалтър, включително важната тайна, която той се опитва да прикрие. Джак е сигурен, че ще убеди Борк и РАМ ТВ да пуснат предварителен анонс, който да обявява предстоящото ми гостуване през целия ден в неделя.

– Но какво ще правиш в понеделник, когато се предполага да се появиш в предаването? Какво ще разкриеш?

Гърни отклони въпроса.

– Ако имаме късмет, дотогава играта ще е приключила и изобщо няма да се занимаваме с предаването. Цялата идея е в рекламата на предполагаемото разкритие, в заплахата, която Паникос ще усети – напрежението поставено от крайния срок да ме накара да млъкна преди предаването в понеделник.

Ести не изглеждаше особено успокоена.

– Какво ще казва този анонс?

– Ще нагласим точните думи по-късно, по-важното е да накараме Паникос да повярва, че знам нещо наистина голямо и специално за случая „Спалтър“, което никой друг не знае.

– Няма ли да предположи, че си го споделил с мен и Джак?

– Вероятно ще предположи – усмихна се Гърни. – Затова смятам, че двамата с Джак трябва да загинете преди това в автомобилна катастрофа. На Борк ще му хареса да включи и това в анонса. Трагедия, конфликт, драма – това са все магически думи за РАМ ТВ.

– Автомобилна катастрофа? За какво, по дяволите, говориш?

– Току-що ми хрумна. Но ми харесва. И освен това определено стеснява кръга от мишените на Паникос.

Тя го изгледа продължително и много скептично.

– Струва ми се доста прекалено. Сигурен ли си, че хората в телевизията ще се вържат на тези лайна?

– Като мухи, наслаждаващи се на въпросната субстанция. Забравяш апетита на РАМ ТВ към подобни простотии. Колкото по-жълто и кафяво, толкова по-добре. Лайната надуват рейтинга. Лайната са техният бизнес.

Тя кимна.

– Значи всичко е просто димна завеса. Всичко цели да насочи Паникос към едно решение, към един човек и едно място.

– Точно така.

– Но тази димна завеса е доста рехава. Струва ми се, че има много големи дупки в нея.

– Какви дупки?

– Да кажем, че димната завеса проработи отначало. Паникос чува анонсите в неделя, връзва се на тези глупости, решава, че знаеш тайната му, както и че с Джак сме извън картинката – катастрофа, или каквото и да е там, убеждава се, че е добра идея да те елиминира и идва тук... кога? В неделя през нощта? Понеделник сутринта?

– Обзалагам се, че ще бъде в неделя вечерта.

– Добре. Да кажем, че идва тук в неделя вечерта. Може би ще се промъкне през гората пеша, може би с някакво превозно средство. Може би е със запалителни бомби, може би с пушка, може би и с двете. Дотук права ли съм?

Гърни кимна.

– И нашата защита срещу това каква е? Камери в полето? Камери в гората? Предаватели, прехвърлящи образи тук, в къщата? Джак с глок, аз със зиг, ти с малката берета? Правилно ли съм разбрала?

Той кимна отново.

– Да не пропускам нещо?

– Като например?

– Като обаждане до кавалерията да дойде да ни спаси задниците! Двамата с Джак да не сте забравили какво се случи в Купърстаун? Три големи къщи – изгорели, седем души мъртви, една липсваща глава. Амнезия ли имате?

– Няма нужда от кавалерията, бейби – прекъсна я Хардуик, връщайки се от двора захилен до уши. – Само позитивно отношение и най-добрата екипировка за инфрачервено виждане на пазара. Току-що сключих краткосрочен договор за наемане на всичко, което ни трябва. Плюс пълното съдействие на нашите приятелчета от РАМ ТВ. Така че смехотворният план на моето момче Дейви да подмами леопарда да нападне агънцето може и да проработи.

Ести го изгледа така, сякаш се е смахнал.

Той се обърна към Гърни и продължи да прави отчет.

– ССС ще подготви всичко необходимо до утре в четири часа следобед.

– Което означава, че ти ще се върнеш тук на смрачаване – каза Гърни. – Не е много подходящо време за разполагане на съоръженията в гората.

– Няма значение. Имаме събота сутринта, за да направим всичко както трябва. И после се настаняваме на позициите си. Продуцентът на Борк ми каза, че ще започнат да излъчват анонсите в неделното сутрешно токшоу, после през целия ден, чак до късните новини.

– Ще го направят? – попита с недоверие Ести.– Просто така?

– Просто така, бейби.

– На тях наистина ли не им пука, че това е пълна измислица?

Усмивката на Хардуик стана направо лъчезарна.

– Въобще! А и защо да им пука? Борк обича усещането за криза и напрежение, което създава цялата тази история.

Ести кимна леко – жест, демонстриращ повече отчаяние, отколкото съгласие.

– Между другото, Дейв – каза Хардуик. – Бих извадил мъртвото пиле от мивката в килера, ако бях на твое място. Шибаното нещо наистина вони.

– Да, вярно. Ще се погрижа за това. Но първо – радвам се, че ми напомни – имаме малка добавка за анонса на РАМ ТВ. Трагична автомобилна катастрофа.

Глава 52 Флоренция в пламъци

След като Хардуик и Ести си тръгнаха и нейното пъргаво мини и неговият ръмжащ понтиак завиха покрай плевнята и се насочиха надолу по планинския път, Гърни остана втренчен в купчината дървен материал, обмисляйки проекта за кокошарник, който той представляваше.

После мислите му се прехвърлиха от кокошарника към Хорас. Насили се да стане от стола и да мине през страничния коридор до помощното помещение.

След като погреба отново петела и се върна обратно в къщата, установи, че чувството за организираност и контрол, което бе изпитвал и демонстрирал по време на срещата с Хардуик и Ести, се бе изпарило напълно и сериозно се притесни от схематичността на това, което дръзко бе нарекъл „план“. Сега цялото основано на толкова случайности начинание му се стори напълно аматьорско – продиктувано по-скоро от гняв, гордост и оптимистични предположения, отколкото от факти или реални практически възможности.

Собственото му спокойствие и нахакаността на Хардуик му се сториха абсолютно безпочвени.

Това, което „знаеха“ за Петрос Паникос, в края на краищата не беше нищо повече от сбирщина слухове и легенди от източници с различна степен на достоверност. Несигурността на информацията отваряше врата за неопределен брой различни вероятни изходи.

В какво, запита се той, бе абсолютно сигурен?

Истината бе – в много, много малко неща. Много малко извън безпощадния характер на врага – неговата доказана готовност да направи всичко, за да постигне целта си или за да докаже гледната си точка. Ако, както бе твърдял някога един от преподавателите на Гърни по философия, злото бе интелект в служба на желания, неограничени от емпатия, Питър Пан бе истинско въплъщение на злото.

В какво друго беше сигурен?

Е, не би могло да има съмнение и в риска за кариерата на Ести. Тя бе заложила всичко на карта, за да се присъедини към екипа в това пътуване, което все повече заприличваше на отчаяно бягство с дезертьорски влак.

Имаше и един последен неоспорим факт. Отново се бе изложил на прицела на убиец. Изкушаваше се да вярва, че този случай е различен – че обстоятелствата го налагаха, че бяха взели достатъчно предпазни мерки, но знаеше, че няма да убеди никого в това. Определено не и Мадлин. Определено не и Малкълм Кларет.

Нищо не е по-важно в живота от любовта. Нищо, освен любовта.

Това бе казал Кларет, когато Гърни си тръгваше от неговия малък слънчев кабинет.

Докато мислеше за думите му сега, осъзна две неща. Бяха абсолютно верни. И беше абсолютно невъзможно да ги задържи на преден план в съзнанието си. Противоречието го порази като поредния подъл трик, който човешката природа си правеше с човешките същества.

Телефонният звън от кабинета го спаси от по-сериозното плъзгане в това безсмислено разсъждение и от изпадане в депресия.

На дисплея бе изписано името на Хардуик.

– Да, Джак?

– Десет минути след като си тръгнах от вас, получих обаждане от моя приятел в Интерпол, вероятно последното, което ще получим от него, доколкото мога да преценя от тона му. Притиснах го доста да изрови всяка подробност за семейството на Паникос от старите им досиета. Бях истински трън в задника, честно – което не ми е в природата, но ти искаше повече информация и аз се постарах максимално.

– Много положително качество. И какво откри?

– Помниш ли пожара, унищожил семейния магазин за сувенири в Ликонос? Изгорил всичко и всички освен осиновения подпалвач? Е, оказа се, че не бил само магазин за сувенири. Имало едно малко допълнение, втори бизнес, ръководен от майката. – Млъкна. – Да казвам ли още?

– Нека предположа. Допълнението е било цветарски магазин. И името на майката било Флорънс.

– Флоренция, за да сме точни.

– Тя е умряла заедно с останалите от семейството, нали?

– Всички до един са пламнали като факли, да. И сега малкият Питър обикаля наоколо във ван с табела, на която пише „Цветята на Флорънс“. Някаква идея за това, майсторе? Смяташ ли, че му харесва да мисли за майка си, докато избива хора?

Гърни не отговори веднага. За втори път през този ден някой използва фраза, която дръпна някаква нишка в мозъка му. Първият път бе Ести с „изстрелите от хълма“, сега беше Хардуик с „пламнали като факли“.

Думите предизвикаха спомена за стар случай, в който имаше пламнал автомобил. Беше един от примерите, които бе използвал в академичния семинар, наречен „Мисловна нагласа за разследване“.

Странното бе, че за трети път през последните няколко дни нещо му напомняше за това разследване. Изразът „пламнали като факли“ бе логична връзка към спомена, но предишните два пъти не беше нищо чак толкова очевидно.

Гърни смяташе, че не е суеверен, но когато нещо такова – конкретен случай – продължаваше да се натрапва в съзнанието му, се бе научил да не го пренебрегва. Въпросът беше какво се предполага да направи?

– Ей, още ли си тук, майсторе?

– Тук съм. Замислих се за нещо, което каза.

– И ти ли като мен смяташ, че нашият малък маниак може да има някакви Едипови проблеми?

– Много серийни убийци имат.

– Факт. Майчина магия. Както и да е, това е засега. Реших, че ще искаш да знаеш за Флоренция.

Хардуик прекъсна връзката и Гърни бе доволен от това, защото умът му бе затормозен от случая с пламналия автомобил. Спомни си, че предишното събитие, което предизвика същия спомен, бе историята на Ести за стрелбата между складовете. Имаше ли прилика между двата инцидента? Беше ли възможно и двата да са свързани по някакъв начин със случая „Спалтър“? Не виждаше никаква връзка. Но може би Ести щеше да види.

Позвъни й и когато се включи гласовата й поща, остави кратко съобщение.

Три минути по-късно, тя му се обади.

– Здрасти. Нещо не е наред ли?

В гласа й все още се долавяше притеснението, което бе изразила и на сутрешната им среща.

– Не, всичко е наред. Може би само ти губя времето. Но умът ми изглежда прави някаква връзка между два случая – твоя със стрелбата между складовете и един стар случай на нюйоркската полиция, – и като че ли между тях и случая „Спалтър“.

– Каква връзка?

– Не знам. Чудех се дали, ако ти разкажа онзи стар случай, ще откриеш какво липсва.

– Добре, защо не. Не знам дали ще помогна, но давай.

С леко извинителен тон Гърни й разказа историята.

– Отначало инцидентът бил съвсем лесен за обяснение. Мъж на средна възраст пътувал надолу по хълм вечерта след работа на път към къщи. В подножието на хълма пътят правел завой. Колата му обаче продължила напред през перилата, спускайки се в клисурата. Резервоарът гръмнал. Последвал светкавичен пожар, но от тялото на шофьора било останало достатъчно, за да се направи аутопсия и да се стигне до извода, че е получил инфаркт. Това напълно обяснявало внезапната загуба на контрол и последвалия фатален инцидент. И това щял да е краят на историята, ако не бил фактът, че разследващият полицай имал неприятното чувство, че нещо не е наред. Отишъл на мястото, където били откарали пострадалата кола, и отново я огледал внимателно. Тогава забелязал, че областите с най-големи щети и следи от огъня вътре в колата не съвпадат с тези отвън. Поръчал пълен оглед от криминалистите.

– Чакай малко – каза Ести. – Следите отвън и отвътре не съвпадали?

– Забелязал, че следите от пожара и от ударите вътре в купето не съвпадали директно с точките на поражения от външната страна. Обяснението на лабораторията било, че експлозиите били две. Преди резервоарът да гръмне е имало по-малка експлозия вътре в колата – под седалката на шофьора. Първата експлозия е накарала шофьора да изгуби контрол и е причинила инфаркта му. Следващите химически тестове разкрили, че и първоначалният взрив, и взривът в резервоара са били детонирани от разстояние.

– Откъде?

– Вероятно от кола, която карала след колата на жертвата.

– Хм... Интересно. Но каква е идеята на всичко това?

– Не знам. Може би няма. Но случаят продължава да изплува в съзнанието ми. Веднага ми дойде наум, когато ми разказа историята за стрелбата по наркодилъра. Знам, че психолозите говорят за нещо, наречено резонансен модел – как нещата ни напомнят за други неща, защото споделят структурно сходство. И това може да се случи без съзнателно да си даваме сметка какво е това сходство.

Ести само измънка едва чуто, но не изкоментира нищо друго.

Гърни се почувства неловко, дори леко засрамен. За него не беше проблем да споделя идеите, притесненията и хипотезите си. Но се чувстваше много по-неудобно да споделя объркването и неспособността си да направи връзка, когато се надяваше, че има връзка.

Когато Ести най-после проговори, гласът й беше предпазлив.

– Струва ми се, че разбирам какво казваш. Нека да помисля тази вечер и да видя какво ще ми хрумне.

Глава 53 Ужасяващо спокойствие

Чувството, че подло е прехвърлил затруднението си на гърба на Ести, не го напусна цяла вечер. Смяташе, че откриването на отличителни характеристики в различни ситуации и свързването им една с друга е неговата сила.

Слънцето беше залязло и цветовете на хълмовете и полетата около къщата бяха избледнели. Беше минало времето за вечеря, но той нямаше апетит. Направи си чаша кафе и го изпи, като единственото признание за нуждата му от енергия бе добавянето на допълнителна лъжица захар.

Може би се бе взирал в проблема прекалено упорито, прекалено директно. Може би това бе още един пример за феномена на бледата звезда, който беше открил една нощ, докато лежеше в хамака и се взираше в небето.

Някои звезди са толкова далечни, че техните бледи примигващи светлинки не могат да бъдат регистрирани в центъра на ретината, който в някои отношения е по-малко чувствителен, отколкото останалата й част. Единственият начин да видиш някоя от тези звезди е да погледнеш няколко градуса встрани от нея. За директния поглед звездата е невидима. Но само погледни встрани и ето я и нея.

Понякога същото се отнасяше и за невъзможните за разгадаване, дразнещи загадки. Ако се отдръпнеш за малко от тях, отговорът може внезапно да се появи. Име или дума, които се мъчиш да си спомниш, изплуват в съзнанието ти в момента, в който си се отказал да ги търсиш.

Гърни знаеше всичко това, дори имаше собствена теория как работи този принцип, но упоритостта му – Мадлин я наричаше „инат“ – бе причината да му е трудно да оставя встрани каквото и да било.

Понякога го спасяваше обикновеното физическо изтощение. Друг път спасението идваше от външна намеса като телефонно обаждане – както се случи и в този момент.

Беше Кайл.

– Здрасти, татко! Как е положението?

– Добре. Още ли си в Сиракуза?

– Да, тук съм. Всъщност мислех да остана. Този уикенд в университета има мащабно арт шоу и Ким ще представя свои неща, някакви видеоинсталации. Така че реших да остана някъде до обяд, а после... после не съм сигурен. Първоначалната идея бе да се отбия на панаира, но сега... с положението при теб...

– Няма причина да не отидеш на панаира. Притеснявам се да оставаш тук – в къщата – и сигурно преигравам дори с това притеснение. Ако искаш да отидеш на панаира, отиди.

Кайл въздъхна несигурно.

– Наистина. Върви. Няма причина да не отидеш.

Последва втора въздишка, после пауза.

– Там важната вечер е събота, нали? Тогава са планирани всички главни събития.

– Доколкото знам.

– Е, може и да се отбия за малко на път към града. Може би за дербито с колите. Ще ти звънна отново, когато реша какво ще правя.

– Супер. И не се тревожи за нищо. Всичко ще бъде наред.

– Добре, татко. Просто бъди внимателен.

Въпреки че обаждането не продължи повече от две минути, то преобърна мислите на Гърни за следващия половин час – замествайки притеснението му за случая с убийството на Спалтър с бащини тревоги.

Накрая си каза, че вероятната връзка на Кайл и Ким не е негова работа и се опита да насочи мислите си към загадките, свързани със случая и с Питър Пан.

Този път не звънна телефонът, но се намеси изтощението, което правеше логичното мислене почти невъзможно.

И тогава, седейки до все още отворените френски прозорци и наблюдавайки здрача, превръщащ се в нощ, Гърни чу познатия зловещ звук от гората – онова умолително стенание, последвано от всепоглъщаща тишина, която бе по-странна и от самия звук. За затормозеното му съзнание това бе мълчанието на пустотата и самотата.

После тишината бе нарушена от тихо буботене, на пръв поглед без посока, като че ли идващо право изпод земята. Или пък от небето? Сигурно бе гръмотевица някъде на километри разстояние, отекваща и приглушена от близките хълмове и долини. Когато и този звук замря като ръмженето на старо куче, след него остана само ужасяващо спокойствие, като затишие пред буря, което по някакво нелепо и случайно преплитане на връзки в мозъка пробуди в него детския спомен за отчуждението между родителите му.

Този притеснителен обрат в потока на съзнанието му го убеди, че се нуждае от сън, и го изпрати в леглото – но не и преди да затвори вратите и прозорците, да почисти, да зареди своята берета и да постави верния малък пистолет на една ръка разстояние на нощната масичка, където лесно можеше да го достигне.