Плясъкът на крилете му

1.

Кейл лежа със седмици — повръщаше и спеше, повръщаше и спеше. След няколко дни осъзна, че вратата в далечния край на отделението с двайсет легла винаги се заключва. Но това беше нещо, с което бе свикнал, а и при дадените обстоятелства едва ли имаше значение: той не беше в състояние да ходи никъде. Храната беше прилична, а отношението — доста грижовно. Не му харесваше отново да спи в едно помещение с други хора, но пък те бяха само деветнайсет; изглежда, живееха в свои собствени кошмари и не се интересуваха от него. Можеше да си лежи кротко и да търпи.

2.

Двамата Тревър, Лугавой и Ковтун, бяха прекарали безплодна седмица в Испански Лийдс, търсейки начин да се доберат до Томас Кейл. Затрудненията им идваха от факта, че трябваше да са много предпазливи, докато разпитват из града на Кити Заека (защото вече бе негов). Не беше хубаво да разстройват Кити и не искаха той да знае какво замислят. Кити обичаше парите, а сумата, която би очаквал да получи, за да им позволи да действат в неговите владения, бе такава, че те никак не горяха от желание да я платят: това щеше да е последната им задача и двамата нямаха намерение да делят възнаграждението си с него. Въпросите трябваше да са дискретни, което не бе лесна работа, когато си свикнал да използваш страх и законното ти платежно средство са заплахите. Двамата вече се замисляха за по-брутални методи, когато дискретността им най-сетне даде резултат. Чуха за някаква млада шивачка в града, която се опитвала да привлече по-високопоставени клиенти, хвалейки се, че е ушила елегантния костюм, носен от Томас Кейл при прочутата му гневна поява на кралския банкет в чест на Арбел Матераци и съпруга ѝ Кон.

Кой знае каква полезна информация може да се е изплъзнала от устните на Кейл, докато са измервали дължината на крака му? Шивачите бяха почти толкова добър източник на сведения като свещениците, а и бяха по-лесни за манипулиране — безсмъртните им души не бяха застрашени, ако раздрънкат някоя дочута клюка; не съществуваше такова нещо като „тайна на пробната“. Но се оказа, че да сплашат младата шивачка не е толкова лесно, колкото се бяха надявали.

— Не знам нищо за Томас Кейл, а и да знаех, нямаше да ви кажа. Махайте се.

Този отговор означаваше, че ще стане едно от две неща. Тревър Ковтун вече се беше примирил с мисълта, че ще трябва да извърши някакво зверство, независимо от Кити Заека. Той заключи вратата на магазина и пусна жалузите на отворения прозорец. Шивачката не си губи времето да им казва да спрат. Те понижиха гласове.

— До гуша ми е дошло от нещата, които трябва да направим с това момиче — каза Тревър Лугавой. Думите му бяха хем истина, хем средство да я сплашат. — Наистина ми се ще това да ни е последната работа.

— Не го казвай. Ако кажеш, че ни е последната, нещо ще се обърка.

— Да нямаш предвид — попита Лугавой, — че някаква свръхестествена сила ни слуша и ще осуети намеренията ни?

— Понякога не е зле да се държим, все едно Бог съществува. Не изкушавай провидението.

Тревър Ковтун отиде до шивачката, която вече бе осъзнала, че нещо ужасно е влязло в живота ѝ.

— Ти ми изглеждаш умно момиче — имаш си собствен магазин, а и остър език.

— Ще извикам стражарите.

— Вече е късно за това, миличка. В света, в който ще те отведем, няма стражари — няма защитници и пазители, няма никой, който да бди над теб. Ти си мислеше, че тук, в града, си общо взето в безопасност — но понеже си интелигентно момиче, сигурно знаеш, че на тоя свят има ужасни неща.

— Ние сме тези ужасни неща.

— Да, такива сме. Ние сме лоши новини.

— Много лоши новини.

— Ще му навредите ли? — попита тя, търсейки някакъв изход.

— Ще го убием — каза Тревър Ковтун. — Но сме дали дума да го направим по най-бързия възможен начин. Няма да има жестокост, само смърт. Трябва да вземеш решение за себе си — да живееш или да умреш.

Но какво решение беше това?

По-късно, докато напускаха шивачницата, Ковтун изтъкна, че само преди година биха убили момичето по такъв неописуемо жесток начин, че всяка мисъл за съпротива срещу проучванията им да се изпари като летен дъждец в големите солни равнини на Юта.

— Но това беше преди година — каза Тревър Лугавой. — Освен това имам чувството, че убийствата ни вече са на изчерпване. По-добре е да ги пестим. Кейл може да ни е последният.

— Ти все разправяш, че трябва да спрем, още откакто почнахме преди двайсет години.

— Този път говоря сериозно.

— Е, не биваше да ми казваш нищо за приключване, преди да сме свършили работата — тогава щяхме да можем просто да приключим. А сега, като обяви това за последната ни работа, го превърна в голямо събитие. Ако искаш да привлечеш вниманието на Бога, разкажи му за плановете си.

— Ако имаше Бог, който проявява желание да си пъха носа в нашите дела, не мислиш ли, че досега щеше да ни е спрял? Бог или се бърка в живота на хората, или не. Няма средно положение.

— Ти пък откъде знаеш? Може пътищата му да са неведоми.

Те бяха опитни мъже, свикнали с трудностите, и не се изненадаха особено, като разбраха, че Кейл е заминал някъде по причини, които момичето не можеше да обясни ясно. Но се бяха сдобили с името на Хенри Мъглата, добро описание на момче с белег на лицето и убедителното уверение, че той ще знае къде точно е заминал Кейл. Последваха три дни размотаване, задаване на неподозрителни въпроси и опити да не бият на очи. В края на краищата, изискваше се само търпение.

Хенри Мъглата харесваше хората, но не и онези, които живеят в дворци. Не че не се беше опитвал да ги хареса. На един банкет, където придружаваше ИдрисПюк, го бяха попитали с учтиво безразличие как е попаднал там. Мислейки, че се интересуват от необикновените му преживявания, той им разказа, като започна от живота си в Светилището. Но подробностите за странните лишения там не очароваха хората, а предизвикаха отвращение. Само ИдрисПюк чу как някакъв аристократ измърмори: „Мили боже, какви хора допускат в последно време!“ Но следващата забележка беше чута и от Хенри Мъглата. Той бе споменал как е работил в кухните в Мемфис и някакво конте, което искаше да го чуят, подхвърли провлачено: „Ама че банално!“ Хенри Мъглата долови презрителния тон, но не можеше да е сигурен — не знаеше какво означава; можеше пък да не е разбрал и това да е израз на съчувствие. ИдрисПюк реши, че е време да си вървят, и заяви, че се чувства неразположен.

— Какво означава „бяла гарга“? — попита Хенри Мъглата на път за вкъщи.

ИдрисПюк не искаше да го засегне, но момчето трябваше да е наясно що за хора са тези.

— Онзи говореше завалено; произнася се „банално“. Означава нещо обичайно — и недостойно за интереса на един културен човек.

— Значи не е бил любезен?

— Не.

Хенри не каза нищо в течение на минута. Накрая заяви:

— Предпочитам „бяла гарга“. — Но се чувстваше уязвен.

През повечето време ИдрисПюк беше навън по работи на брат си и Хенри Мъглата се чувстваше самотен. Вече осъзнаваше, че не е приемлив за светското общество на Испански Лийдс, дори и за най-долните му слоеве (които бяха дори по-големи сноби от върхушката), затова по няколко пъти седмично ходеше в близките кръчми и сядаше в някой ъгъл; понякога завързваше разговор, но най-често просто ядеше, пиеше и слушаше как хората се забавляват. Беше дотолкова свикнал със свещеническото расо, че с нищо друго не се чувстваше удобно, и подобно на Кейл беше накарал шивачката да му ушие две сини, на ситни точици: дванайсет унции, с островръх ревер и подплатени с филц джобове, прави, без скосяване. Беше доста изтупан. Но в Испански Лийдс трудно можеше да не забележиш петнайсетгодишно момче с расо, с пресен белег на бузата. Двамата Тревър наблюдаваха Хенри Мъглата от другия край на тясното помещение, докато той се наслаждаваше на халба „Бясно куче“ — бира, която предпочиташе, както и „Върви покрай стената“ и „Вдигни крак“.

През следващите два часа, за раздразнение на Двамата Тревър, той си бъбреше с различни местни хора, а за половин час беше притиснат от някакъв дружелюбен пияница.

— Хъресфъш ли тълпено сирене?

— Моля?

— Хъресфъш ли тълпено сирене?

— А — сети се Хенри Мъглата след кратка пауза. — Дали харесвам топено сирене?

— Нъл туй казъх?

Той обаче нямаше нищо против. Все още намираше нещо чудодейно в разговорите, шумотевицата и смеха, обикновеното приятно прекарване на почти всички, с изключение на някой разлигавен пияница или разярен къркач. Като дойде времето да ги натирят от кръчмата, той си тръгна с другите — както пияните, така и трезвите. Двамата Тревър го последваха на безопасно разстояние.

Тези опитни мъже никога не бяха небрежни; бяха подготвени за неочаквани събития, все едно им се случваха ежедневно — и все пак положението им, докато се приближаваха към Хенри Мъглата, бе малко по-рисковано, отколкото дори тези предпазливи убийци смятаха.

Репутацията на Кейл като епичен главорез не беше засенчила тази на Хенри Мъглата, а по-скоро я държеше в пълно затъмнение. За Двамата Тревър той беше опасен, без съмнение — те познаваха миналото му като послушник на Изкупителите и знаеха, че трябва да си необичайно издръжлив, за да изкараш до петнайсетгодишна възраст там — но честно казано, не очакваха гадни изненади, макар че бяха свикнали с такива.

Да сме наясно: двама срещу един е ужасно съотношение, особено ако е нощ и двамата, които искат да си поприказват с теб, са Тревърите. Но Хенри Мъглата вече бе подобрил шансовете си: знаеше, че го следят. Те скоро осъзнаха своята грешка, отстъпиха в сенките и го повикаха.

— Ти си Хенри Мъглата, нали? — каза Тревър Лугавой.

Хенри Мъглата се обърна, така че да видят ножа в дясната му ръка и че надява гаден на вид бокс на лявата.

— Никога не съм чувал за него. Айде, чупката.

— Искаме само да си поговорим.

Хенри Мъглата зяпна, сякаш от радостна изненада, и каза:

— Слава на Бога. Дошли сте с вести за моя брат Джонатан. — И тръгна напред. Ако Лугавой, който се намираше на десет метра пред Ковтун, не беше такъв опитен убиец, ножът на Хенри щеше да се забие в сърцето му. За нещастие на Хенри Мъглата, Лугавой отстъпи веднага, стреснат от странното поведение на момчето, точно когато то пристъпи напред и замахна. Номерът, който бе спечелил на Хенри Мъглата това прозвище — внезапният неразбираем въпрос или отговор с цел отклоняване на вниманието, се провали, макар и на косъм. Сега вече Тревърите бяха нащрек и шансовете отново бяха в тяхна полза.

— Искаме да говорим с Томас Кейл.

— И за него не съм чувал.

Хенри Мъглата отстъпи. Двамата Тревър се разделиха и тръгнаха напред — Лугавой щеше да нанесе първия удар, а Ковтун втория. Нямаше да има повече от четири.

— Къде е той, приятелят ти?

— Нямам представа за какво говориш, драги.

— Само ни кажи и ще си вървим по пътя.

— Ела по-близо и ще ти прошепна на ушенце.

Разбира се, нямаше да го убият веднага. Ножът, забит на три пръста дълбочина точно под най-долното ребро, щеше да лиши момчето от бойния му дух достатъчно задълго, че да получат някои отговори. Никога дотогава — и само веднъж след това — Хенри Мъглата не бе спасяван, ала тази нощ го спасиха. В почти пълната тишина, докато противниците маневрираха предпазливо, зад двамата настъпващи мъже се разнесе мощно ЩРАК! И тримата познаха звука от предпазителя на натегнат арбалет.

— Здравейте, Тревъри — обади се един весел глас някъде от тъмното.

Настъпи моментна тишина.

— Ти ли си, Кадбъри?

— О, да, аз съм, Тревър.

— Ти не би застрелял човек в гърба.

— Напротив, бих.

Това обаче не беше от онези спасения в последния момент, толкова любими на разказвачите на небивалици и техните доверчиви слушатели. Всъщност, Кадбъри нямаше представа кой е младежът със странните одежди. Той би могъл напълно да си заслужава съдбата, подготвена му от Двамата Тревър — обикновено хората, за чиято смърт им плащаха, си го заслужаваха. Но Кадбъри изобщо не бдеше над него, а наблюдаваше Двамата Тревър.

След разговора с шивачката те си бяха променили решението относно Кити; вече трудно можеха да очакват, че той няма да разбере за присъствието им. Затова спазиха установените правила, като го посетиха, и макар да отказаха да му съобщят каква работа имат в Испански Лийдс, го увериха, че тя няма да накърни неговите интереси. Но както отбеляза той по-късно пред Кадбъри, кои бяха тези убийци, че да знаят дали нещо накърнява многобройните интереси на Кити Заека, или не? Кити ги покани да останат колкото искат. Двамата Тревър отговориха, че почти със сигурност ще приключат до идния понеделник. Резултатът от всичко това бе, че с големи разноски и с известна трудност, Кадбъри ги държеше под око, което не представляваше най-лесната работа. А беше тук лично, защото бдителните му агенти ги бяха загубили преди няколко часа и Кадбъри стана нервен.

— И сега какво? — попита Тревър Лугавой.

— Сега ли? Сега ще се чупите, както каза младежът. Имам предвид, от Испански Лийдс. Заминете на поклонение да измолите прошка за купищата си грехове. Чувам, че Лурдес бил особено ужасен по това време на годината.

И това бе всичко. Двамата Тревър се отдръпнаха към по-далечната от Хенри Мъглата стена, но преди да се стопят в мрака, Лугавой му кимна.

— До скоро.

— Извади късмет, старче — заяви Хенри Мъглата, — че той се появи.

После двамата изчезнаха.

— Ела насам — каза Кадбъри. Когато Хенри Мъглата пристъпи зад него, пусна тетивата и с едно мощно ПЛЯС стрелата полетя в нощта, рикоширайки звънливо на зигзаг между тесните стени. Когато Хенри Мъглата и неговият не точно спасител потеглиха бързо по пътя, един леко обиден далечен глас им извика:

— Внимавай, Кадбъри. Можеше да извадиш окото на някого.

Злощастно бе, че Кадбъри и Хенри Мъглата се срещнаха при такива обстоятелства. Хенри не беше глупак и поумняваше все повече — но ако някой ти спаси живота, само най-дисциплинираният човек би могъл да потисне своята признателност. А в края на краищата, той си беше просто момче.

Предложението на Кадбъри да остане с него тази вечер бе прието добре, а и Хенри Мъглата силно се нуждаеше от няколкото питиета, които той му предложи в добавка към вече изпитите. Затова нямаше нищо чудно, че младежът разказа на Кадбъри далеч повече, отколкото би трябвало. Когато не убиваше и не изпълняваше съмнителни задачи по поръчение на Кити Заека, Кадбъри беше дружелюбен и забавен човек, и също толкова отворен към близост и приятелство като всеки друг. Накратко, той бързо се привърза към Хенри Мъглата, и то не по онзи труден за разбиране начин като ИдрисПюк към Кейл. Тази привързаност носеше белезите на истинско приятелство, ако под това се има предвид готовността на приятелите да загърбят собствените си интереси в името на чуждите. Кадбъри реши, че може би ще е по-добре да не привлича вниманието на Кити Заека върху Хенри Мъглата повече, отколкото досега (като незначителен познат на Томас Кейл). Кити имаше талант да не ти позволява да разбереш какво знае и какво не.

— Те са елитът на убийците — отвърна Кадбъри на въпроса на Хенри Мъглата. — Двамата Тревър заклаха посред бял ден Уилям Тихия, заобиколен от сто телохранители; сложиха отрова в миногите на Клеопатра, макар че тя имаше трима дегустатори. Като чу какво са направили с нея, Великия Сноупс толкова се уплаши, че не ядеше нищо, което не е откъснал сам — но една нощ те намазаха всичките ябълки в градината му с помощта на странно устройство, изработено от тях самите. Те не оставят оцелели. Когото и да е ядосал този Кейл, той трябва да е фрашкан с пари.

— По-добре да изчезна.

— Е, ако можеш да се разтвориш във въздуха, тогава давай. Но ако изпаряването не ти се удава, по-добре да останеш където си. Дори Двамата Тревър не биха пренебрегнали заповедта на Кити да стоят далеч от Испански Лийдс.

— Мислех, че могат да се доберат до всекиго.

— Могат. Но Кити не е кой да е. Пък и освен това, никой не им е платил за такъв риск. Те ще потърсят друг начин. Само не се мяркай пред хорските очи в близката седмица, докато се уверя, че са си отишли.

3.

Беше късна утрин и Кейл чакаше да полудее отново. Чувството приличаше донякъде на гаденето, преди да повърнеш отровно ястие: сякаш някакво ужасно, почти живо създание набира сили в червата ти. То трябва да дойде, но не бърза, не те припира, а чакането е по-лошо от самото повръщане. Адската колесница беше на път, натоварена с дяволи: Легион, Пиро, Мартини, Леонард, Баба Паулър и Изгорения Ярл, и всички те ломотеха и пищяха в клетия стомах на Кейл.

Докато лежеше с лице към стената, свил колене до гърдите си, и чакаше всичко да свърши, той усети силно ръгване в гърба. Обърна се.

— Лежиш в леглото ми.

Говорещият беше висок младеж, който изглеждаше сякаш дрехите му са пълни не с плът, а с едри деформирани картофи. Въпреки буцестия му вид, в него се криеше истинска сила.

— Какво?

— Лежиш в леглото ми. Махай се.

— Това си е моето легло. На него съм от седмици.

— Само че аз го искам. Значи вече е мое. Ясно ли е?

На Кейл му беше ясно. Дните на непобедимостта му бяха свършили, поне за обозримото бъдеще. Той събра малкото си вещи, прибра ги в торбата, отиде в един свободен ъгъл и изтърпя пристъпа си колкото можеше по-тихо.

В Испански Лийдс Хенри Мъглата се връщаше към стаята си в замъка. Четирима от хората на Кадбъри го придружиха чак до портата. Новият му приятел му беше обещал и финансова помощ по проблема с Покаятелите. Хенри Мъглата ненавиждаше всички тези сто и петдесет бивши Изкупители, които Кейл бе спасил от ножа на Бързица — по простата причина, че за него те все още си бяха Изкупители. Но бяха ценни, защото сега щяха да следват Кейл навсякъде, обзети от напълно погрешното убеждение, че той е техният велик водач и им е също толкова предан, колкото те на него. Кейл ги беше използвал, за да си пробие път през швейцарската граница, с намерението да ги изостави в момента, в който двамата с Хенри Мъглата се окажат в безопасност. Но скоро осъзна, че контролът над толкова много обучени войници, готови да умрат за него, би бил изключително полезен в предстоящите времена на насилие, колкото и да му беше противно тяхното присъствие. В плана на Кейл обаче имаше едно слабо място: как да покрие разорителната сума, нужна за издръжката на толкова много бездействащи хора до започване на очакваната война — която, разбира се, можеше и да не започне. Сега, когато Кейл го нямаше, Хенри Мъглата отчаяно се нуждаеше от пари за себе си и за издръжката на Покаятелите. Нуждаеше се също и от приятел, и беше открил и двете в лицето на Кадбъри, който смяташе, че в днешните несигурни времена е полезно един човек с достъп до такива ресурси да му е задължен. Беше ясно, че Хенри Мъглата няма желание да обсъжда местонахождението на Кейл и е склонен да съобщи само, че той е болен и ще се върне след няколко месеца. Кадбъри беше прекалено умен, за да разбуди подозренията му, като настоява. Затова, вместо да задава въпроси, му предложи помощ — печеливша стратегия при всички обстоятелства.

Сега Кити имаше влияние над човек, който познаваше и разбираше Покаятелите и притежаваше информация за местонахождението на Томас Кейл. Тази информация би могла да се окаже важна след време и сега той знаеше откъде да я получи, ако се наложи. Кити Заека беше интелигентен човек, но притежаваше и силен инстинкт. Споделяше вярата на Боско в забележителните способности на Кейл, макар и не в свръхестествения им произход; ала новината за болестта на Кейл, колкото и неясна да беше, означаваше, че може би ще се наложи да преразгледа плановете си за него. Но пък от друга страна, може би не. Зависи за каква болест ставаше въпрос. Идеха отчаяни и опасни времена и Кити Заека трябваше да се подготви за тях. Потенциалната полза от Томас Кейл бе прекалено голяма, за да остави вестта за влошеното му здраве да разсее напълно интереса му към него.

Кити се славеше, че има пръст във всяко мошеничество и бърка във всяка каца с мед, но в последно време се бе съсредоточил главно върху делата в замъка Лийдс, великата крепост, която се извисяваше над града, за да докосне небесата. Славата ѝ, че вече над четиристотин години не е имала нужда от защита, сега бе застрашена. Крал Зог, владетел на Швейцария и Албания, бе пристигнал да обсъди отбраната ѝ със своя канцлер, Боз Икард — човек, когото не харесваше (прадядо му бе прост търговец), но знаеше, че не може без него. За Зог се говореше, че е мъдър във всичко освен във важните неща — обида, по-тежка, отколкото изглеждаше на пръв поглед, поради факта, че мъдростта му се ограничаваше до умението да настройва фаворитите си един срещу друг, да не спазва обещанията си и да приема подкупи чрез своите подчинени. Но ако те бъдеха заловени, той разиграваше истински театър с наказанието им, като се правеше на дълбоко възмутен от техните престъпления; ето защо като цяло се славеше като честен човек, а не обратното.

Всички влиятелни благородници, важни клечки и големци, които се бяха събрали в замъка Лийдс, за да обсъдят възможността да останат настрани от предстоящата война, жадуваха да станат кралски фаворити, ако вече не бяха, а ако бяха — да си останат такива. Въпреки това, мнозина от тях принципно не харесваха Зог. Събралото се множество бе особено развълнувано, защото на път за Лийдс той си беше пъхнал кралския нос в разследването на един селски съвет (тъй като неумолимо се бъркаше във всякакви дребни държавнически дела) по обвинението, че някакъв наскоро пристигнал бежанец от войната всъщност е шпионин на Изкупителите. Убеден във вината на човека, Зог бе прекратил заседанието и бе заповядал да го екзекутират. Това разстройваше силно големците, защото ги караше да осъзнаят колко крехки са законите, които ги защитават; щом, както отбеляза един от тях, човек може да бъде обесен, без да е минал през съд, то колко ли остава, докато започнат да бесят хора още преди да са извършили престъпление? Освен това, дори да е бил виновен, беше очевидна глупост да се гневят Изкупителите, като се беси един от тях, докато все още има, както те се надяваха, шанс за мир. Действията на краля бяха едновременно незаконни и безразсъдно провокативни.

Зог беше боязлив човек и вестта, донесена от информаторите му, че в града е била забелязана прочута двойка убийци, го бе уплашила до такава степен, че той пристигна на събранието с жилетка, подплатена с кожа, като защита срещу нападение с нож. Говореше се, че страхът му от ножове произтича от факта, че любовникът на майка му бил намушкан в нейно присъствие, докато тя била бременна със Зог, което също така обяснявало и кривите му крака. Тази слабост го караше, докато върви, да се подпира на раменете на първия си фаворит, който по това време беше презираният от мнозина лорд Харууд.

Присъстваха може би петдесет души от върхушката на швейцарското общество и повечето от тях сияеха от безмозъчно раболепие, типично в присъствието на кралска особа. Останалите се взираха в своя монарх със силно отвращение и недоверие, докато той се тътреше по пътеката в средата на голямата зала, подпирайки се на Харууд, а лявата му ръка шареше около чатала на фаворита му — навик, който се усилваше, когато бе нервен. Езикът на Зог бе прекалено голям за устата му и според ИдрисПюк, който в по-добри времена често бе вечерял с него, това го карало да се храни като прасе. А тъй като кралят не си правел труда да се преоблича често, твърдеше ИдрисПюк, човек можел да познае какво е плюскал през последните седем дни, като огледа внимателно предницата на ризата му.

След дълго кралско суетене, Боз Икард поде четирийсетминутно обръщение, в което описа настоящата ситуация с намеренията на Изкупителите и заключи, че макар възможността за война да не може да бъде отхвърлена, има сериозни причини да се смята, че Швейцария би могла да запази своя неутралитет. После, като фокусник, който вади от шапката си не заек, а цял жираф, измъкна от вътрешния си джоб един лист и го размаха пред събранието.

— Преди два дни се видях със самия папа Боско, само на десет мили от нашата граница; ето един документ, който носи неговото име, както и моето. — Разнесоха се възгласи и даже слаби овации. Но по лицата на Випонд и ИдрисПюк бе изписано само смайване. — Бих искал да ви го прочета. „Ние, папата на правоверните и канцлерът на всички швейцарци по волята на краля на Швейцария, стигнахме до съгласието, че мирът между нас е от първостепенно значение.“ — Гръмнаха бурни аплодисменти, част от тях спонтанни.

— „И…“ — още аплодисменти — „… и се споразумяхме вече никога да не започваме война едни срещу други.“

Възгласи от неимоверно облекчение се извисиха до тавана и отекнаха обратно.

— Браво, браво! — извика някой. — Браво, браво!

— „Твърдо отстояваме, че дискусията и диалогът са средствата, които ще използваме за справяне с всякакви неуредени въпроси, засягащи нашите две държави, и за разрешаване на всички възможни причини за разногласие с цел запазване на мира.“

Разнесоха се множество възгласи за канцлер Икард, а после всички подеха хором „Той е славен момък“.

По време на тази суматоха ИдрисПюк успя да прошепне в ухото на Випонд:

— Трябва да кажеш нещо.

— Не е сега моментът — отвърна Випонд.

— Друга възможност няма да имаш. Протакай.

Випонд се изправи и започна:

— Готов съм да заявя без никакво колебание и съмнение, че папа Боско разполага и с друг документ. И в този документ излага общия план за атака срещу Швейцария и погубване на краля ѝ.

Разнесе се характерното мърморене на хора, чули нещо, което не ги интересува.

— Преговаряме за приемливи мирни условия — каза Боз Икард — с враг, който знаем, че е жесток и добре подготвен. Бих сметнал за изненадващо, ако папа Боско не разполага с такъв план.

В мърморенето този път се долавяше изискано одобрение: беше окуражаващо да разполагаш с такъв хладен реалист, който да преговаря за мир. Такъв човек нямаше да се остави да му пребъркат джобовете, докато витае в облаците. По-късно, когато събранието свърши и присъстващите се изнизаха от стаята, размишлявайки върху чутото, крал Зог се обърна към своя канцлер. Икард се надяваше, и то с основание, да получи похвала, задето се е справил тъй умело с противник като лорд Випонд.

— Кой — запита Зог; езикът трепкаше в устата му — беше този поразително красив младеж до Випонд?

— О… — Икард направи пауза. — Това беше Кон Матераци, съпругът на херцогиня Арбел.

— Наистина ли? — промълви Зог със затаен дъх. — И какъв Матераци е той? — Имаше предвид, дали е обикновен член на клана или е пряк потомък на Уилям Матераци, известен като Завоевателя или Копелето, в зависимост от това дали ти е отнел собствеността или ти я е дал.

— Пряк потомък, струва ми се.

Откъм Зог долетя влажна въздишка на задоволство. Откъм лорд Харууд — буреносен поглед, изпълнен с възмущение. Кралският фаворит, който подписваше писмата си до краля с „Дейви, най-покорен роб и куче на Ваше величество“, вече имаше съперник.

Един адютант се промъкна колебливо до краля.

— Ваше величество, народът изразява бурно желание да ви види на големия балкон. — Тази внушителна платформа, известна като „Ел балкон де лос сикофантес“, бе построена преди двеста години, за да може крал Хенри II да показва своята обожаема испанска съпруга. Под нея се простираше огромен площад, където можеха да се съберат над двеста хиляди души, за да приветстват монарха.

Зог въздъхна.

— Тия хора няма да мирясат, докато не си сваля панталоните, за да им покажа дирника си.

Тръгна към големия прозорец и балкона зад него, като подвикна небрежно на Боз Икард:

— Кажи на Матераци да дойде да ме види.

— Ако се срещнете лично с херцогиня Арбел, това ще изпрати погрешен сигнал на мнозина, включително и на папа Боско.

Крал Зог, владетел на Швейцария и Албания, спря и се обърна към своя канцлер.

— Наистина, това би било грешка. Но не бива да ме учиш как да смуча яйца, кученцето ми. Кой е споменавал нещо за среща с Арбел Матераци?

Кон едва се бе върнал в покоите на съпругата си, когато най-важният блюдолизец на Зог, лорд-пазител Сейнт Джон Фосли, пристигна, за да му предаде заповедта да посети краля след два дни, в три часа следобед. Лорд-пазителят беше известен на по-възрастните принцове и принцеси като лорд Пълзи-мазни — подобно на кралските особи по целия свят, те хем изискваха раболепие, хем го презираха. Говореше се, че като чул прякора си, лорд Сейнт Джон бил извън себе си от радост заради оказаното му внимание.

— За какво беше всичко това? — зачуди се обърканият Кон, след като лордът си тръгна. — Кралят през цялото време хвърляше погледи към мен и въртеше очи с такова отвращение, че за малко да стана и да изляза. А сега иска да се срещнем насаме. Ще откажа, ако не покани и Арбел.

— Не, няма — каза Випонд. — Ще отидеш и ще ти хареса. Виж какво иска.

— Мисля, че е очевидно. Не го ли видя как опипваше чатала на Харууд? Едва се сдържах да не извърна поглед.

— Не се кахърете, милорд — рече ИдрисПюк. — Кралят е преживял силна уплаха още в утробата, и в резултат на това е един много самотен владетел. Но ако е луд по вас, това е най-хубавата новина, която сме получавали от доста време.

— Какво ще рече „луд по мен“?

— Ами, сещате се — подразни го ИдрисПюк, — да гледа на вас с извънредна благосклонност.

— Не го слушай — прекъсна го Випонд. — Кралят е ексцентричен; във всеки случай, понеже е крал, сме се разбрали да не използваме по-силни думи. Освен малко прекалена фамилиарност към теб, няма от какво друго да се притесняваш. Просто ще трябва да се примириш с неговите странности по причините, които брат ми изтъкна.

— Мислех, че не бива да слушам ИдрисПюк.

— Тогава слушай мен. Това е твоят шанс да сториш голямо добро на всички ни. Господ ми е свидетел, имаме нужда от него.

Арбел, все още пухкава, но бледа след раждането на сина си, хвана ръката на Кон.

— Виж какво иска той, скъпи, и съм сигурна, че ще постъпиш разумно.

4.

Кевин Мийтярд приличаше на чувал картофи с една голяма ряпа отгоре, но беше умен и в злобата му имаше изкусност. При други обстоятелства — например, ако бе имал любяща майка и мъдри учители — от него би могло да излезе нещо забележително. Но по-скоро не. Убийството на бебе в люлката му, разбира се, е нещо, което никога не бива да се прави — освен в случая с Кевин Мийтярд.

Всички знаем, че не бива да съдим за хората по външния им вид, както и че обикновено го правим. И нашата слабост превръща тази прискърбна реалност в самоизпълняващо се предсказание. Красивите биват обожавани още от своето раждане и стават повърхностни хора, защото не полагат нужните усилия в живота; грозните биват отхвърляни и трупат гняв. Хората отхвърляха Кевин Мийтярд по погрешните причини. Но имаше и някои не толкова повърхностни, които бяха готови да проявят към него някаква човешка симпатия, въпреки отблъскващата му външност и характер. Един от тези любезни люде беше главен санитар Громек. Ако той никога не бе срещнал и съжалил Мийтярд, щеше да си остане същият безлично добър човек, какъвто е бил цял живот: безобиден, компетентен, сравнително приятен, малко скучен.

Като усети непредубеденото отношение на Громек към него, Мийтярд започна да помага, да прави чай, да чисти масите, да носи това-онова, да си отваря очите и ушите за всяка възможност да облекчи значителното бреме на Громек. Громек започна да осъзнава, че часовете за хранене, които винаги бяха повод за по-трудните пациенти да вдигнат шумотевица, минават далеч по-леко, когато Кевин Мийтярд му помага при сервирането. Откъде можеше да знае, че Мийтярд заплашва събратята си душевноболни („Ще ти откъсна главата и ще ти изтръгна топките през дупката“), а нощем подплатява заплахите си, крайно успешно, с помощта на трийсетсантиметрова връв и дребни камъчета? Каквато и болка да сте изпитвали някога, тя едва ли може да се сравни с онази, която Мийтярд причиняваше, като сложи миниатюрно камъче между двата най-малки пръста на крака, увие връв около тях и я стегне здраво. Най-много му харесваше да прави това с Малкия Брайън в леглото, съседно на Томас Кейл.

Нещо хитро и лукаво у Мийтярд го подтикваше да провокира Кейл, като го прави свидетел на тази жестокост към слабите — а нямаше по-слаб от Малкия Брайън. Освен отвратителното удоволствие от причиняването на болка, Мийтярд се наслаждаваше на това как виковете на момчето стигат до Кейл, докато той лежи безчувствено по гръб, без да се извръща нито от, нито към ужаса, случващ се до него. Мийтярд долавяше слабостта на Кейл: известно съчувствие към крехките. Именно тази слабост го бе принудила, макар и неохотно, да убие Изкупител Пикарбо, докато онзи се готвеше да заколи прелестно пухкавата Рива.

Но тогава той беше силен; сега беше слаб и нямаше друг избор освен да търпи страданията на Малкия Брайън. Лошото бе, че не можеше да ги търпи. На Мийтярд му доставяше несравнимо удоволствие да усеща как душата на Кейл се разяжда пред него. Грубият му апетит за физически страдания бе утоляван редовно, а това място за него бе като сладкарница за лакомо момченце. Но той обичаше и по-изтънчените страдания, затова се наслаждаваше на мисълта за терзаещата се душа на Кейл.

Скоро Мийтярд пое отговорността за раздаването на лекарствата, и дори тази най-страховита възможност за бедствия и смут минаваше тихо и порядъчно.

Нощем в малката работна стая на главен санитар Громек, встрани от болничното отделение, Мийтярд разговаряше с него и изслушваше внимателно всичките му неволи. Ден след ден, седмица след седмица, Мийтярд подхранваше множеството недоволства на санитаря от живота, и най-вече едно от тях. Да се каже, че санитар Громек е грозен, би било грубо, но не и невярно. Отчасти това ги беше привлякло един към друг: Громек съжаляваше Мийтярд, защото изглеждаше толкова несимпатичен. Мийтярд се възползва от тази жалост, за да се сближи с него, и скоро откри слабостта, която лежеше заровена под всичките му положителни качества и властваше над всичко друго: той беше обичлив човек, но никой не го обичаше. Харесваше жените, но те не го харесваха. Щом Мийтярд осъзна това, най-лукавата му страна се прояви. Той долавяше разочарованието и яда в привидното примирение на Громек с факта, че никой не го обича. Виждаше колко гневен е той всъщност.

— Не е правилно — заяви Мийтярд, докато пиеше чай с препечени филийки в малката стаичка, — че жените нямат нищо против да ги гледаш, ако те смятат за красив. Но ако не харесват лицето ти, изведнъж ставаш мръсник — отрепка, на която викат: „кой си ти, че да ме гледаш“. Излагат си циците на показ за всекиго — освен за теб и мен. Ние не сме достойни да гледаме. — След няколко седмици такива приказки, Громек вече преливаше от ярост и беше като тесто в ръцете на Мийтярд. Скоро този човек, на когото му бе писнало от подигравките на момичетата, вече вкарваше жени от съседното отделение. Свикнали на любезно отношение в Манастира, тези жени бяха доверчиви и нощем оставаха без надзор, защото бяха сред по-леките случаи на душевно разстройство. Мийтярд убеди Громек да ги води в стаичката си, знаейки, че може да принуди слушащите отвън пациенти да си затварят устата. Освен това пациентите тук често бяха буйстващи луди, пълни с истории за ужасите на ада, които се разиграваха само в измъченото им въображение. Сега Мийтярд им показа ад наяве. Където и да отидеше той, адът го следваше, но сред този ад той изгради рай за себе си. Да бъдеш Кевин Мийтярд вече не означаваше гневно отчаяние, нито изстрадала душа, стремяща се да отмъсти на жестокия свят. Това беше блаженство: причиняването на болка, изтезанието на души, изнасилването. Той се наслаждаваше на това да бъде себе си.

Нощем лудите слушаха как момичетата хленчат тихо — Мийтярд обичаше да има малко плач, но той трябваше да е тих. От време на време се разнасяше някой силен вик от болка и ответното скимтене на някой луд в отделението, взел го за зова на собствените си дяволи, дошли най-сетне, за да го завлекат в преизподнята. Понякога Мийтярд излизаше да пуши, полюлявайки игриво вързаното на връвчица камъче, и си бъбреше с Кейл, докато той лежеше в леглото и се взираше в гредите на покрива и чернотата оттатък.

— Не го приемай толкова навътре — казваше му Мийтярд. — А ако не можеш, приемай го както можеш.

Именно по време на една такава почивка, когато Кевин Мийтярд беше оставил Громек да се позабавлява на свой ред с момичето в стаичката и пафкаше цигара, щедро излагайки възгледите си пред Кейл, събитията взеха неочакван обрат.

— Трябва да имаш правилно отношение — обясняваше Мийтярд на Кейл, който както обикновено се взираше в пустотата горе. — Трябва да се възползваш от нещата по най-добрия начин. Няма смисъл просто да лежиш и да се самосъжаляваш. Това ти е проблемът. Просто трябва да продължиш напред, като мен. Ако не можеш, значи си куц кон. Светът е гаден — но трябва да продължаваш напред като мен, схващаш ли? — Той не очакваше отговор, нито пък го получи.

— Какво искаш, Гибсън?

Той въпрос бе насочен към един мъж в края на четирийсетте, изникнал до рамото на Мийтярд. Вместо отговор, мъжът го намушка в гърдите с двайсетсантиметров нож. Мийтярд се отметна в агония на една страна, а Гибсън се помъчи да измъкне ножа, но той се счупи и острието остана в гърдите на Мийтярд. Беше евтин кухненски нож, който един от мъжете в отделението бе намерил да ръждясва в дъното на стар шкаф в кухнята. Смаян и ужасѐн, Мийтярд се строполи. Само след миг пет-шест луди се нахвърлиха отгоре му и го приковаха към пода. Междувременно Кейл се изтърколи от леглото си, настрани от битката, разтреперан и слаб като котенце след скорошното посещение на Баба Паулър и останалите му дяволи. Загледа как четирима пациенти нахълтаха в съседната стая и извлякоха оттам главен санитар Громек. Съпротивата му бе силно затруднена от омотаните около глезените му панталони, от които той се мъчеше да се освободи.

Лудите бяха решили да убият първо Громек, за да може Мийтярд ясно да разбере какво му предстои — така той щеше да вкуси в този живот частица от онова, което го очакваше до края на вечността в следващия.

Ужасът може да направи човек или слаб, или невероятно силен. Като освободи единия си крак от панталоните, Громек успя да намери достатъчно опора, за да се заклатушка през отделението, въпреки вкопчените в него мъже, и да стигне до заключената врата, крещейки за помощ. Лудият, който бе увил ръка около гърлото му, моментално я премести върху устата му и заглуши виковете достатъчно, за да може всеки минаващ наблизо да си помисли, че това е просто някой буйстващ пациент. Сякаш газейки срещу течението на бърза река, петимата се затътриха през отделението. Още двама се вкопчиха в нозете на Громек, докато накрая силата, вдъхната от ужаса, го напусна и той рухна на пода. Решени да го отдалечат от вратата и да го върнат до мястото, където другите държаха Мийтярд, те затеглиха Громек по централната пътека. В това време Кевин Мийтярд високо, но спокойно изброяваше какво ще стори с нападателите си, когато се освободи:

— Ще ви натикам обратно в цепката на майка ви. Ще ви пикая в гърлата. Ще ви еба в ушите.

Щом домъкнаха Громек до него, мъжете надигнаха Мийтярд да седне с гръб към стената, така че да вижда добре смъртта на санитаря.

Останали без кухненския нож, лудите трябваше да преразгледат плана си. Естествено, всичко в отделението, което би могло да послужи за оръжие, бе отстранено — но макар че краката на леглата бяха грижливо завинтени към пода, пациентите бяха успели да развинтят един от тях. Докато Громек още се бореше, със сумтене и пъшкане, един от лудите го сграбчи под брадичката и дръпна главата му назад, така че двама от другите да притиснат крака от легло върху оголеното му гърло. Дълбоко от гърдите на Громек се изтръгна страшен приглушен писък, щом осъзна какво ще правят. Ужасът отново му вдъхна неестествени сили и затова, а също и заради шуртящата по лицето му пот, успя да се изплъзне от хватката на мъжа, държащ го под брадичката. Последваха още два опита, докато наблюдаващият всичко Мийтярд продължаваше да сипе заплахи за страшна мъст: „Ще ви сдъвча сливите и ще ви ги навра в гъза“. Но дори той притихна, когато шията на Громек беше извита назад и кракът на леглото бе опрян в трахеята му. От двете му страни бе коленичил по един мъж. Не стана бързо. Съпътстващите звуци не бяха от този свят — влажно давене и хрущене от смазването на дишаща плът. Кейл се беше втренчил в ръцете на Громек, които пърхаха и потръпваха във въздуха; един от пръстите му сочеше и се размахваше, като че ли гълчеше някое дете. След цяла вечност треперещите ръце се изпънаха за момент, а после изведнъж се отпуснаха на пода. Коленичилите луди продължиха да стоят така още цяла минута, после се изправиха бавно. Погледнаха към Кевин Мийтярд, който седеше прикован с гръб към стената.

Щом тръгнаха към него, Кейл им извика:

— Внимавайте. Дръжте го здраво. Не го оставяйте да се изправи на крака.

Но защо да обръщат внимание на предупрежденията на момче, което не бе правило нищо друго, освен да си лежи в леглото и да повръща по няколко пъти на ден? Те тръгнаха към Мийтярд. Шестимата луди, които го държаха, го вдигнаха на крака. Мийтярд, който знаеше, че това е единственият му шанс, се възползва от инерцията на вдигането и с цялата си грамадна сила се отърси от тях. После грабна в ръце изумения Малък Брайън и се втурна през отделението, използвайки момчето като таран. Стигна до вратата и се обърна, за да посрещне лудите, които започнаха да се промъкват в полукръг към него. Стисна момчето за гърлото и то извика от страх и болка.

— Стойте където сте, или ще му прекърша скапания врат! — После ритна с пета вратата така, че тя задрънча, сякаш някакъв великан се опитваше да се измъкне на свобода, и извика, като продължаваше да рита: — Помощ! ПОМОЩ!

Сега вече лудите се уплашиха — ако Мийтярд се измъкне, спукана им бе работата. Мислеха да кажат, че двамата са се сбили кой пръв да обладае момичето и че те самите са убили Мийтярд в опит да спасят Громек.

Но ако Мийтярд се озове на свобода, щяха да бъдат преместени в лудницата във Витлеем, където умрелите през първата година се смятаха за щастливци.

— Остави го. — Кейл си проби път през мъжете, заобиколили Мийтярд.

— Ще му прекърша врата — заплаши Мийтярд.

— Не ми пука какво ще му направиш — просто го остави.

Всеизвестната истина, която изобщо не е вярна, твърди, че всички побойници са страхливци; определено не беше вярна и в случая с Кевин Мийтярд. Той се страхуваше и имаше всички основания за това, но владееше страха си не по-зле от всеки храбрец — макар че неговият кураж не бе точно храброст. Освен това не беше и глупак, и веднага усети колко странна е тази дързост на Кейл. Кейл беше една от жертвите му, а той знаеше как се държат жертвите. Но вече за втори път тази нощ те не се държаха както би трябвало; всъщност, както се бяха държали обикновено. Поведението на Кейл бе странно.

— Можем да се измъкнем всички — излъга той.

— Как?

— Ще кажем, че Громек е насилил момичето и всички ние, включително и ти, не сме могли да търпим такова нещо и сме били принудени да го издърпаме от нея, а той е умрял при борбата. Момичето ще ни подкрепи. — Хвърли поглед през рамо, без да спира да пристъпва бавно напред. — Нали?

— Не, няма, мамицата му! — изкрещя момичето. — Искам да увисне на бесилото!

— Ще ѝ дойде умът в главата — сега просто е разстроена. — През цялото време Кейл скъсяваше разстоянието до подозрителния, но обнадежден Мийтярд и трескаво се мъчеше да измисли какво да прави после.

— Та те почти му смазаха шията — рече Мийтярд. — Никой няма да повярва, че е бил убит случайно. Ще поема този риск. — Ритна отново вратата и почти успя да извика за помощ, когато Кейл го удари с всичка сила по гърлото. За нещастие на Кейл и лудите, всичката му сила не бе много. Точността на удара бе това, което нарани Мийтярд — накара го да се отметне наляво, така че тилът на Малкия Брайън удари ръждясалия нож, стърчащ от гърдите му. Заради пронизалата го болка, Мийтярд изпусна Брайън. Кейл нанесе удар с разтворена длан в средата на гърдите му. Когато Мийтярд беше на десет години, всеки от тези удари би го накарал да рухне, сякаш е пропаднал през дупка в пода, само че вече не беше на десет.

Мийтярд замахна и не улучи, но при втория си опит цапардоса Кейл отстрани по главата. Той се строполи като ударен от мечка. Кръвта затуптя в ушите му и малкото сила в ръцете му се отцеди, оставяйки ги изтръпнали. Мийтярд направи две крачки напред и се канеше да му тегли такъв ритник, че да го изстреля направо в отвъдното. Но в нозете на Кейл все още бе останала някаква сила; той ритна опорния крак на Мийтярд и онзи се тръшна на дървения под. За щастие на Кейл, това изкара въздуха на Мийтярд и му даде шанс да се изправи на крака. Главата му сякаш бе пълна с оси, а ръцете му трепереха. Имаше сили само за още един удар, но не добър.

По време на борбата лудите бяха отстъпили, като че ли появата на Кейл, за да поеме инициативата, ги бе лишила от колективната воля, довела ги дотук. Спаси ги момичето.

— Помогнете му — извика то, втурна се напред и се метна върху Мийтярд. Това го накара да се реши на най-отчаяния си план — онзи, който бе измислил, докато бе принуден да гледа втрещен как бедният Громек се задушава. Сграбчи момичето и го размаха като тояга към тримата мъже, които преграждаха пътя му към големия прозорец в другия край на стаята. Те го пропуснаха, защото важното бе да го държат далеч от вратата. Където и другаде да отиде, беше в капан — затова го оставиха да отстъпи към прозореца и се приготвиха да го заобиколят за последен път. По-рано отчаянието и това, че нямаха какво да губят, им бяха вдъхнали безразсъдна смелост, но сега никой не искаше да му скършат врата, след като работата можеше да бъде довършена предпазливо. Затова му дадоха повече време за отстъпление, отколкото при други обстоятелства.

— Бързо — каза Кейл. Кръвта шумеше в ушите му, бе на ръба на припадъка. Имаше чувството, че мозъкът му ще се пръсне. Повечето дори не го чуха. Мийтярд стигна до прозореца; лудите стояха и гледаха. В края на краищата, той нямаше къде да се дене. Прозорецът беше закован, но без решетки, защото се намираха на четвъртия етаж, на около шейсет стъпки от земята. Мийтярд знаеше това, но знаеше също, благодарение на доброволните си усилия да спечели благоразположението на Громек с чистене на отделението, че има въже, прикрепено към стената, навито и пъхнато зад един скрин, за да не се пречка. Беше сложено там преди години, като евтино средство за спасение при пожар.

Лудите го гледаха как отстъпва към прозореца; после се разшаваха, щом посегна зад скрина и извади дългото въже. Трябваха им няколко секунди да осъзнаят какво ще прави, а после тръгнаха напред като един. Мийтярд събори скрина със силен трясък и се втурна към прозореца, стиснал края на въжето; в последния момент се обърна с гръб. Изгнилата рамка поддаде и Мийтярд изчезна в нощта, а въжето се точеше зад него. Изпъна се за миг, после се отпусна.

Въжето никога не беше изпробвано и се оказа прекалено късо. Затова Мийтярд, след главоломен полет, беше спрян от рязко дръпване на около двайсет стъпки над земята и запратен в клоните на едно дърво. Това прекрати падането му, което иначе навярно би го убило. Късметът, страховитото самообладание и огромната физическа сила позволиха на Мийтярд да изкуцука болезнено до свободата. Кейл гледаше през разбития прозорец как той изчезва в мрака. Извърна се и повика лудите.

— Ето какво е станало тази нощ: двамата са довели момичето тук и са се сбили за него. Нали така?

Момичето кимна.

— Мийтярд е убил Громек и когато сте се опитали да го хванете, разбил прозореца и скочил през него. Само това знаете. Сега ще минете покрай мен един по един и ще повторите това, което казах. И ако сбъркате, сега или по-късно, няма да ви е нужен Кевин Мийтярд, за да ви сдъвче сливите и да ви ги навре в гъза.

Макар добронамерените хора, които управляваха лудницата, да бяха потресени от ужасната насилствена смърт на главен санитар Громек, жестоките нападения от душевноболни не бяха нещо непознато. Повече ги потресе фактът, че Громек се е възползвал от пациентите си по такъв отвратителен начин. Тези от пациентите, които можеха да си платят за лечението — малко на брой, включително и Кейл — бяха приемани в лудницата, за да се осигурят пари за лечението на всички останали. Мястото беше доста прилично, като за подобно заведение, и Громек бе високо ценен, поне до пристигането на Кевин Мийтярд, като скучен, но надежден надзорник. Предупрежденията на Кейл към лудите да се придържат към описаната от него история го научиха за в бъдеще да е по-внимателен, когато се шегува с непознати, особено такива, дето не са съвсем наред с главата и са склонни да се справят с ужасното объркване, царящо в умовете им, като се вкопчат с желязна хватка във всичко, което им се каже ясно и недвусмислено. Необичайното повторение на заучени фрази за произшествието събуди подозрението на управителите. Отначало историята бе приета за чиста монета — в края на краищата, Громек наистина бе изнасилил множество пациентки с помощта на Кевин Мийтярд и наистина беше убит, а обвиненият за смъртта му наистина беше извършил отчаяно бягство, — но сега надзорниците се канеха да изровят истината и без съмнение щяха да успеят да открият какво се е случило в действителност, ако нещата не се бяха обърнали в полза на Кейл. Хенри Мъглата и ИдрисПюк пристигнаха, очаквайки да го заварят да лежи в удобствата, за които са платили, и с надеждата, че е на път да бъде излекуван.

— Трябва ли непрестанно да доказваш — каза ИдрисПюк на Кейл, когато го доведоха в частната стая, предназначена за важни посетители, — че злите езици са напълно прави в мнението си, че където и да отидеш, бедствията те следват по петите?

— Заедно с поредното погребение — добави Хенри Мъглата.

— Е, как се чувства една от най-големите грешки на Бога? — попита го язвително Кейл.

— Говори за себе си — отвърна Хенри Мъглата.

Кейл възмутено обясни, че не само е търпял крайни унижения, за да избегне неприятностите, но и е бил прекалено болен, за да направи нещо, дори и да иска. Подробностите за тормоза на Мийтярд запази за себе си.

Описа им подробно истината за случая, лъжите, които бе накарал всички да разправят, за да я прикрият, както и странно лошия късмет, който поначало го беше вкарал в отделението на лудите. ИдрисПюк отиде да се срещне с новоназначената директорка на лудницата и ѝ вдигна истински скандал, задето са се отнасяли така с толкова важна личност. „Що за заведение управлявате?“, попита я той, и други подобни риторични въпроси. Бързо изтръгна от нея обещание да прекрати разследването за случилото се онази нощ и да постави Кейл под непрекъснатите лични грижи на най-умелите лекари без допълнително заплащане. Освен това поиска и получи обещание таксата за лечението на Кейл да бъде намалена наполовина.

Целият този гняв в никакъв случай не бе престорен. Той не очакваше Кейл да е излекуван, предвид тежкия му срив, но се беше надявал на подобрение, както поради голямата си привързаност към момчето, така и защото му се искаше да поработи с него върху далеч по-грандиозна дългосрочна стратегия за справяне с Изкупителите. Но Кейл дори не можеше да говори дълго, без да спира да си почине и да си събере мислите; освен това изглеждаше ужасно. Когато Кейл спомена мимоходом, че днес се чувствал необичайно добре, ИдрисПюк осъзна, че помощта, от която тъй отчаяно се нуждаеха, може да дойде прекалено късно, ако изобщо дойде.

ИдрисПюк поиска директорката да повика лекаря, който ще се грижи за Кейл, за да се увери в качествата му. Директорката, която знаеше, че ИдрисПюк трябва да замине на другия ден, излъга, че въпросната лекарка е заминала да се моли в уединение и няма да се върне още три дни.

— Тя е аномист — каза директорката.

— Този термин не ми е познат.

— Лекува аномия, заболявания на душата, с говорене, понякога в продължение на часове всеки ден, и така много месеци. Пациентите го наричат „словесния лек“. — Но той можел да е сигурен, заяви директорката, че тя е необикновено талантлива лечителка и е постигала напредък дори при най-неподатливите случаи.

Макар да не беше сигурен дали ѝ вярва за удобното „уединение за молитва“, ИдрисПюк долови искреност във възхищението на директорката от уж отсъстващата жена. И понеже му се искаше да е вярно, това му вдъхна повече надежди, отколкото би позволил обичайният му песимизъм. Този песимизъм би се завърнал с пълна сила, ако можеше да види как пет минути след неговото излизане, за да се върне при Кейл, на вратата се почука и тя се отвори, още преди директорката да е успяла да каже „влез“. Жената, която пристъпи в стаята, имаше доста странен вид и държеше в лявата си ръка нещо толкова причудливо, че дори ИдрисПюк, с богатия му опит в необикновеното и фантастичното, не бе виждал такова.

5.

Кевин Мийтярд не се чувстваше добре. Глезенът му беше зле навехнат, рамото му — изкълчено, имаше голямо порязване отстрани на главата и сериозна колекция драскотини, ожулвания и разтегнати мускули. Но нищо от това нямаше да го убие. Виж, ножът в горната част на гърдите му щеше.

Остров Кипър всъщност изобщо не бе остров, а голям провлак, издаден навътре в Дървеното море. Системата му на църковно правосъдие се простираше на петдесет мили навътре в сушата, така че дори в малките селца имаше специален пазител на реда — пък бил той и само селският ковач. Мийтярд имаше всички основания да си мисли, че ще го преследват, макар да осъзнаваше, че би било прекалено скъпо и трудно да държиш шестима мъже дълго на пътя. Проблемът му беше, че знаеше, че трябва да стои далеч от всяко място, където можеха да извадят ножа и да почистят раната му. Накрая реши да се осланя на якия си организъм да го опази жив, докато стигне до място, където никой никога не е чувал за него. И се случи така, че докато Кевин Мийтярд се опитваше да напусне Кипър по път, скрит от погледите на любопитни непознати, Двамата Тревър също се опитваха да влязат в Кипър по път, скрит от погледите на любопитни непознати. Ето защо не бе чак такова съвпадение, че двамата убийци попаднаха на Кевин Мийтярд, лежащ безчувствен край малко езерце. По очевидни причини, в пущинака дори хора, далеч по-неопитни в злодеянията от Двамата Тревър, смятаха едно тяло на пътя за нещо, което е по-мъдро да заобиколиш. От друга страна, те и животните им бяха прежаднели. След като се увериха, че не е засада (а кой друг знаеше за засадите повече от тях?), Тревър Лугавой замери отпуснатото тяло с голям камък и като получи в отговор само тих стон, реши, че каквато и опасност да има, тя може да бъде избегната, като си отварят очите и не го докосват.

След няколко минути, докато конете още сърбаха възхитително сладката вода, Кевин се размърда и се изправи непохватно на крака, наблюдаван внимателно от двамата мъже. Тръгна към езерцето да пие, но тъй като още бе нестабилен и слаб, се строполи с тупване, от което и двамата Тревър трепнаха.

Може да се помисли, че предвид кървавата им професия Двамата Тревър са лишени от състрадание. Но макар че определено не бяха по-добри от останалите хора, не бяха и кой знае колко по-лоши, освен ако не им е платено да те убият. Колкото по-стари и суеверни ставаха, това важеше с все по-голяма сила. Вече започваха да се чудят дали пък някоя и друга проява на великодушие няма да им е от полза, ако се окаже, че един ден ги чака вечно възмездие — макар и двамата да знаеха дълбоко в сърцата си, че би трябвало да спасят епичен брой деца от сума ти горящи сгради, за да наклонят съществено везните в своя полза след всички злодеяния, за които са отговорни. И все пак, беше долно да оставят очевидно ранен човек да лежи на няколко крачки от водата, от която така отчаяно се нуждае. След като го обискираха, те го свестиха и му дадоха да пие от една от собствените им чаши.

— Благодаря — каза искрено признателният Кевин, след като пресуши пет чаши от животворната течност.

— Виж сега, Джон Смит. — Кевин, разбира се, им беше дал фалшиво име. — Няма да изкараш до Драйтън — той е на петдесет мили оттук, а и теренът е тежък. Така че това — Тревър кимна към пречупеното острие в гърдите на Мийтярд — трябва да излезе сега, иначе направо можем да ти дадем лопата да почваш да копаеш.

— Какво е лопата?

— Инструмент — поясни Тревър Лугавой, — който се използва за копаене на дупки, няколко стъпки дълбоки и шест стъпки дълги.

— Можете ли да го направите? — попита със съмнение Кевин. — Да го извадите, без да ме убиете?

— Нещата са стигнали доста далеч, момко… бих казал, че шансът е седемдесет на трийсет.

— За?

— Против.

Това накара Кевин да изпусне малкото останал му въздух.

— Мислите ли, че в Драйтън ще има свестен хирург?

— Изобщо няма да стигнеш до Драйтън. Пък дори и да стигнеш — но няма, — той ще е местният бръснар. И ще иска да му се плати. И ще задава разни въпроси. Имаш ли пари? Имаш ли отговори?

Двамата Тревър вече започваха да усещат как търпението им се изчерпва пред неблагодарността на Кевин.

— Моят великодушен приятел тук е най-добрият хирург, който ще намериш на двеста мили околовръст. Късметлия си, че разполагаш с него. Пък и нямаш кой знае какъв избор. Ако не искаш да отидеш на небето, мога да го помоля смирено да ти помогне.

Споменаването на небето помогна на Кевин да се съсредоточи и той се извини пространно на вкиснатия Тревър Лугавой. След което Лугавой се хвана на работа. Всъщност, той би могъл да си изкарва честно прехраната като хирург. Принуден да натрупа умения по практически причини, той се гордееше със своите способности и беше платил за обучение при Изкупителите, които се смятаха за най-добрите в тази област — не че това означаваше много. Беше купил скъпо и прескъпо медицинските щипци, с които улови малката част от острието, останала да стърчи от гърдите на Мийтярд. То излезе само след миг, придружено с ужасен писък от болка.

По-лошото тепърва предстоеше, защото от липсващите две парчета ставаше ясно, че има още работа.

— Не мърдай, иначе не отговарям за последствията.

Мийтярд беше майстор в причиняването на болка, но можеше също така и да я понася.

— Много добре — каза Тревър Лугавой, след пет минути бърникане в раната, които сигурно се сториха на пациента като пет дни, щом се увери, че вътре не е останало нищо. — Това е, което те убива — заяви той на измъчения Мийтярд. Почисти раната с няколко галона вода и започна да излива отгоре смес от мед, лавандула, невен и смирна на прах. Щом Ковтун видя, че той се кани да използва мехлема, го дръпна настрани и изтъкна, че това е скъп цяр и е възможно самите те да се нуждаят от него. Лугавой принципно се съгласи, но посочи, че всичките им усилия ще са отишли напразно, ако раната се инфектира — което без мехлема със сигурност щеше да стане.

— Аз се гордея с работата си. Какво друго да ти кажа? Освен това той прояви немалък кураж. Аз бих крещял по-силно. Заслужава малко щедрост. — И така, въпросът бе приключен. Те решиха да останат и да го наблюдават през нощта; на следващата сутрин го оставиха с малко храна (не много, по настояване на Ковтун) и продължиха по пътя си. Точно преди да тръгнат, на Ковтун му хрумна една мисъл.

— Чувал ли си за Манастира? — попита той Кевин.

За щастие на Мийтярд, разтревоженото му изражение лесно можеше да се превърне в болезнено.

— Не, съжалявам — отвърна неблагодарното момче и след тези думи Двамата Тревър изчезнаха. Две минути по-късно Лугавой се върна и пусна на земята голям пакет, увит във восъчна хартия — импулсивна добавка към храната, която вече му бяха оставили.

— Погрижи се — каза той на Кевин — да ядеш по четвърт унция от това на ден. Много е хранително, макар че има вкус на кучешки лайна. Изкупителите му викат Мъртвешки крак. Вътре има адрес. Ако оживееш, иди там и ще ти дадат работа. Кажи им, че те праща Тревър Лугавой — и нищо друго, чуваш ли?

Ако попитате Тревър Лугавой дали добродетелта бива възнаградена, той би останал едновременно изненадан и развеселен — не защото беше циник (смяташе, че вече е минал отвъд всичко това), а по-скоро защото опитът му го караше да не гледа на света като на място, в което има някакво равновесие. В този случай обаче, докато се връщаше, за да осигури на Кевин Мийтярд достатъчно храна, че да има максимален шанс за оцеляване, добротата му бе възнаградена: той забеляза, че го наблюдават от един хълм на около триста метра оттам. Докато се обръщаше да се върне при Тревър Ковтун, бе сигурен, че знае кой е. Настигна Ковтун по-бързо, отколкото очакваше. Той бе слязъл от коня, лазеше на четири крака с разхлабен колан и бъркаше с два пръста в гърлото си, за да повърне. След още няколко опита, придружени с неприятни звуци, най-сетне успя. В повърнатото имаше кръв.

— По-добре ли си?

— Малко.

— Следят ни.

— Гадна, мръсна, скапана, шибана работа — възкликна Кадбъри, седнал на половин миля от Двамата Тревър. — Те знаят, че ги следим. — Изгледа момичето, което го чакаше в подножието на хълма, докато той шпионираше Тревър Лугавой. Зад нея, малко по-встрани, стояха десетина намусени мъже.

— Ти им позволи да те видят — каза момичето. Беше тънко като въже, но от онези въжета, на които можеш да разчиташ, че ще поемат голяма тежест, и със странно лице — ако го видите на картина, бихте го нарекли недорисувано. Сякаш му липсваше нещо, нос или устни, макар че всичко си беше там.

— Ако мислиш, че ще се справиш по-добре, заповядай.

— Това е твоя работа, не моя.

— Когато става дума за следенето на хора, добри колкото тези двамата, не можеш да се приближиш прекалено, нито пък да изостанеш. Просто лош късмет.

— Не вярвам в късмета.

— Защото си хлапе и не можеш да различиш задника си от лакътя.

— Ще видиш какво знам. Сърцето на разумния придобива знание, и ухото на мъдрите търси знание.

— Нима? Леле, направо настръхнах!

Но въпреки цялата си насмешливост, той смяташе присъствието на момичето за определено плашещо, не на последно място защото все цитираше някакъв религиозен трактат, в който явно имаше мнение по всеки въпрос. Тя обаче изричаше тези пословици и поговорки по странен начин, така че да не можеш да я разбереш накъде бие. Дали искаше да го накара да се почувства неловко? Кадбъри си имаше основателни причини да е нервен.

Три дни по-рано Кити Заека го беше привикал да обсъдят какво да правят с Двамата Тревър и тяхното търсене на Кейл, в светлината на увереността, че има само едно нещо, което Двамата Тревър правят с онези, които търсят, след като ги намерят.

— Знаете ли кой им плаща? — попита Кадбъри.

— Най-вероятно Изкупителите — изгука Кити Заека. — Издирването на разни неща явно не влиза в дарбите им. За фанатиците е трудно да се слеят с обкръжението си, както толкова ясно показа срамно незаконното, но напълно оправдано обесване, наредено от Зог. Но може да са и лаконийците. — За Кити беше въпрос на политика, а също и забавление, никога да не дава съвсем недвусмислени отговори.

— Те ще се опитват да се съвземат от загубите, които той им причини. Не можем да изключим и семейството на Соломон Соломон. Той има талант да си създава врагове.

— Същото може да се каже и за нас.

— Така е, Кадбъри.

— Не мислите ли, че той създава прекалено много грижи?

— О, без съмнение — отвърна Кити. — Но така е с младите. Въпрос на възможности. Разрушителните му способности имат нужда от оформяне; категорично бих предпочел да стоя зад него, отколкото пред него. Но нищо чудно някога да дойде време, когато това ще се промени. Може би ще е по-добре да го имаш предвид.

Вратата се отвори и икономът на Кити влезе с един поднос.

— Аха — възкликна Кити, — чай. Чашката, която ободрява, но не напива.

Икономът подреди върху масата чаши, чинийки и плата сандвичи с шунка, кекс и бисквити с яйчен крем, а после излезе, без да каже и дума и без поклон. Двамата се взряха в масата, но не заради угощението на нея.

— Без съмнение си забелязал, Кадбъри, че масата е сложена за трима.

— Да, забелязах.

— Искам да се запознаеш с един човек. Млад човек, когото ми се иска да държиш под око. Нека почерпи от твоя опит. — Той отиде до вратата и извика: — Скъпа!

Само след миг там се появи момиче на около двайсет години, което причини на Кадбъри страшна уплаха. Чувството, че си видял призрак от миналото, е смущаващо за всекиго, но представете си колко по-лошо е, ако ти си виновникът това лице да се превърне в призрак. Кадбъри я беше видял за последно, докато двамата шпионираха Кейл в хижата „Горски кът“ — задача, която бе завършила с това, че той заби стрела в гърба ѝ. В постоянния сумрак, изискван от Кити Заека, за да предпазва чувствителните си очи, му трябваха няколко мига да осъзнае, че това не е покойната Дженифър Плънкет, нито пък нейна близначка, а по-млада, макар и смущаващо приличаща на нея сродница. Приликата не се ограничаваше само с външния ѝ вид, а включваше и същата загрозяващо безизразна физиономия.

— Запознай се с Даниел Кадбъри, любов моя. — Тези нежни думи, насочени към момичето, бяха просто разновидност на „скъпа“, но звучаха подчертано по-смущаващо. — Той и сестра ти бяха стари приятели и често работеха заедно. Даниел, това е Дийдри Плънкет, която е дошла да работи при нас и да сподели значителните си умения.

Макар да бе осъзнал грешката си достатъчно бързо, Кадбъри все още имаше повод за нервност: оцелелите роднини на хора, които си убил, по принцип беше добре да се отбягват.

Кити бе настоял Кадбъри да вземе Дийдри със себе си при опита да проследи Двамата Тревър. „Вземи я под крилото си, Кадбъри“ — така каза. Но въпросът за Кадбъри бе каква подигравка се крие тук. Дженифър Плънкет беше откачена убийца, която, без никога да е разговаряла с Кейл, бе развила силна страст към момчето в дните, когато го гледаше как плува гол в езерата около „Горски кът“. Кейл се смееше и крещеше от радост за първи път през живота си, докато плуваше, ловеше риба и ядеше чудесната храна, приготвяна от ИдрисПюк, и пееше ужасно фалшиво изопачени версии на песните, които бе чувал в Мемфис: „Хвърчи баница в небето. Мравките са ми другари. Тя има клепнали уши. Тя има клепнали уши.“

Дженифър беше убедена, че Кити желае злото на Кейл. Всъщност, случаят не беше такъв, или поне най-вероятно не беше такъв. Тя се бе опитала да намушка Кадбъри в опит да предпази своя възлюбен и когато се провали, се втурна към изумения Кейл с диви крясъци. Точно в този момент Кадбъри ѝ беше забил стрелата в гърба. Та какъв избор имаше? Впоследствие реши, че може би ще е по-добре да каже на Кити, че Кейл го е направил, стреснат от внезапната поява на тази свирепо виеща харпия. „Честността е най-добрата политика“, може да не е добродетелен принцип (който смята, че честността е най-добрата политика, не е честен човек), но в случая Кадбъри навярно трябваше да се придържа към него. Сега бе изправен пред проблема не само какво да прави с Дийдри Плънкет, но и да разбере дали внезапната ѝ поява е просто съвпадение, или отмъщение на Кити, задето го е излъгал. Ако е второто, въпросът беше какъв урок е решил да му даде работодателят му.

Той взе Дийдри със себе си, когато тръгна да преговаря с Двамата Тревър. Ако нещата загрубееха, което бе напълно възможно, имаше шанс Тревърите да разрешат проблема вместо него. От друга страна, можеше и да разрешат всичките му проблеми веднъж завинаги.

— Идваш с мен. Дръж си плювалника затворен и не прави резки движения.

— Нямаш право да разговаряш така с мен.

Кадбъри не си направи труда да отговори.

— Вие, останалите — обърна се той към другите. — Останете назад, но достатъчно близо, че да ме чуете, ако ви извикам.

Не обърнаха внимание на Кевин Мийтярд, докато го подминаваха — беше ясно, че няма да им създава никакви проблеми, предвид състоянието му, — и след няколко минути застигнаха Двамата Тревър.

— Може ли да поговорим? — извика Кадбъри иззад едно дърво.

Лугавой им кимна да се приближат.

— Достатъчно. Какво искате?

— Кити Заека мисли, че е станало недоразумение, и иска да го поправи.

— Смятай го за поправено.

— Той иска да го поправи лично.

— Непременно ще се отбием следващия път, като минаваме оттам.

— Приятелят ти изглежда малко пребледнял.

Всъщност, той имаше цвета на полуизсъхнал маджун.

— Ще оцелее.

— Не съм сигурен, че си прав.

— Коя е мършавата ти приятелка? — попита Лугавой.

— Тази млада дама е извънредно смъртоносна личност. На твое място бих проявил повече уважение.

— Изглеждаш ми някак позната, моме.

— Продължавай така, господинчо — каза Дийдри, — и скоро ще се смееш от другата страна на лицето си.

— Моите извинения, но тя е много млада и не знае как да се държи.

— Не се извинявай от мое име — тросна се Дийдри.

Кадбъри повдигна вежди, сякаш искаше да каже: „Какво да я правиш?“

— Така, като гледам, Тревър, май няма да стигнете там, накъдето сте се запътили, така че въпросът за конфликт между вашите интереси и тези на Кити Заека няма да възникне в обозримо бъдеще. Ако искаш партньорът ти да живее, наистина не виждам какъв е проблемът.

— Какво ще ви попречи да ни убиете, докато спим?

— Не бива да съдите за другите по собствените си ниски стандарти.

Тревър се изсмя.

— Тук си прав. И все пак се притеснявам.

— Ами, какво мога да кажа? Освен че това не влиза в желанията на Кити Заека.

— А какви са желанията му?

— Защо не се върнете в Испански Лийдс и не го попитате?

— Значи той не ти се доверява достатъчно, за да ти каже?

— Опитваш се да ме засегнеш ли? Трогнат съм. Работата е там, че макар Кити Заека да изпитва значително уважение към вас, сте тръгнали по път, който ще постави интересите ви в конфликт с неговите. Той предпочита своите собствени.

— Напълно справедливо.

— Радвам се, че мислиш така. Е, разбрахме ли се?

— Да.

— Имаме каолин. Това би трябвало да му помогне.

— Благодаря.

Кадбъри даде знак на Дийдри Плънкет. Тя извади от дисагите си малка манерка, слезе, отиде при Ковтун и каза:

— Отпий мъничка глътка. — Кадбъри пъхна два пръста в устата си и изсвири толкова остро, че Лугавой трепна. В отговор дванайсетте мъже, чакащи зад хълма, се появиха на три клатушкащи се групи по четирима и се разпръснаха наоколо.

— Гадни копелета ми изглеждат — отбеляза Лугавой. — Но явно някой си разбира от работата.

Умелото приближаване, на което той така се възхити, беше направлявано от Клайст; зловещите на вид типове, водени от него, бяха Клефти и следователно — далеч не толкова опасни, колкото изглеждаха. Кадбъри ги беше наел на бърза ръка, защото много от обичайните му биячи бяха получили разстройство — всъщност, същия този коремен тиф, от който страдаше и Тревър Ковтун, и който водеше началото си от една водна помпа в центъра на Испански Лийдс. Нарасналият брой на хората, търсещи убежище там заради слуховете за война с Изкупителите, вече вземаше своята дан. Всичко това бе крайно незадоволително, но Клефтите имаха подходящ външен вид, пък и явно бяха водили битки с Изкупителите и още бяха живи — което не бе малка препоръка. За Клайст Кадбъри не знаеше нищо. Той не беше Клефт, но изглежда водачът на Клефтите, наричан по някаква причина Фаса, се вслушваше в него. Всъщност, командваше ги най-вече Клайст, но те смятаха, че е по-добре хората да не виждат, че ги води едно момче.

По обратния път трябваше да минат покрай Кевин Мийтярд.

— Може ли да го вземем с нас? — попита Лугавой.

— Нямаме достатъчно коне. Пък и видът му не ми харесва. — Кадбъри даде знак на Клайст, който се намираше най-близо до него. — Как се казваш, синко?

— Клайст.

— Дай му някаква храна — за четири дни, не повече. — Кевин вече бе скрил провизиите, дадени му от Двамата Тревър.

Клайст се приближи бавно към Кевин: той също не харесваше вида му.

— Добре ли си? — попита го, като коленичи и се зае да рови в дисагите с храната, за да види кое е най-малко вкусно и следователно най-подходящо за подаряване — по-застоялият хляб, по-твърдите бучки сирене.

— Да ти се намира цигара? — попита Мийтярд.

— Не.

Клайст нареди върху една квадратна кърпа провизии, които бяха доста свидливо тълкувание на определението „храна за четири дни“.

— Откъде си? — попита той.

— Не ти влиза в шибаната работа.

Изражението на Клайст не се промени. Той стана, погледна Мийтярд, а после ритна пясък върху храната, която току-що бе подредил. Нито един от двамата не обели и дума. Клайст се качи на коня си и препусна да настигне другите.

6.

Животът е като езеро, в което скучаещо дете хвърля камъче, и това действие праща вълнички във всички посоки… Грешка. Животът е поток, и то не пълноводен поток, а обикновено мижаво поточе, с типичните му водовъртежи и завихряния. Но тези завихряния и къдрения оголват корен, после друг, после подриват брега, дървото край потока рухва върху него и отклонява водата, а селяните идват да видят какво е станало с водния им запас и откриват въглищата, разкрити от падналото дърво. Идват миньори и курви, които да обслужват миньорите, издига се град от палатки и кал, който се превръща в град от дърво и кал, а после от тухли и кал, павета покриват улиците, а след това пристигат пазителите на реда да крачат по уличните павета; после въглищата се изчерпват, но градът продължава да живее, или пък загива. И всичко това — заради някакво си мижаво поточе и мижавите му водовъртежи. Същото е и с живота на хората, тласкан от многопръстата ръка на невидимото.

Посещението, което би донесло смърт на Томас Кейл от ръцете на Двамата Тревър, бе избегнато благодарение на пиенето на вода от заразен кладенец, а изпълнителите бяха подкарани назад, откъдето бяха дошли, от отдавнашен приятел, който всъщност изобщо не го беше грижа дали Кейл ще живее или ще умре, към град, където жената на този незагрижен приятел скиташе по улиците с новороденото си момиченце и мислеше съпруга си за мъртъв, а в същото време въпросният съпруг се връщаше към нея и след няколко дни щяха да се разминат на не повече от трийсет метра в човешкото гъмжило, натъпкано между стените на Испански Лийдс.

Отново и отново техните пътища почти щяха да се пресичат, ако не бяха малките водовъртежи, които ги подръпваха лекичко ту насам, ту натам.

Понякога виждаме облак с формата на дракон, или на лъв, или пък много подобен на кит, но всички по-ведро настроени философи са на мнение, че и най-черният облак си има сребърен ореол. А през ужасните дни и нощи на господстването на Кевин Мийтярд Кейл откри, че си припомня старите начини за справяне със страданието. В Светилището той се беше научил да се оттегля в себе си, да потъва в други места дълбоко в ума си — места с топлина, храна и чудни неща: крилати ангели, които правеха каквото им кажеш, говорещи кучета, приключения без болка, дори смърт без сълзи и внезапно блажено възкресение, мир и покой, и нито един човек наблизо. Сега можеше да прави същото за по няколко часа на ден, когато повръщането и лудостта му даваха известен отдих. Бляновете му се притичваха на помощ. За минути той се озоваваше пак сред езерата на „Горски кът“; плуваше в хладките води, събираше раци в потоците, мислеше си за думата, която бе открил един ден за ромоленето на водата върху малките камъни, докато разчупваше раците и ги ядеше сурови с див чесън, както му бе показал ИдрисПюк. А после, през нощта, докато дългокрилите горски буболечки вдигаха чудатата си ритмична гълчава, двамата говореха ли, говореха и той поглъщаше всичко, седнал на един от столовете, които приличаха почти на легла, а ИдрисПюк му наливаше светло пиво и му предаваше събираната половин век мъдрост — която, както често изтъкваше, е безценна.

— Хората се отнасят към настоящия момент, сякаш е само спирка по пътя към някаква велика цел, която ще се осъществи в бъдеще. А после се изненадват, когато дългият ден наближи края си; поглеждат назад към своя живот и виждат, че нещата, които са оставили да отминат тъй незабелязано, дребните удоволствия, които са отхвърляли с такава лекота, всъщност са истинският смисъл на живота им — през цялото време тези неща са били великите и чудесни успехи и целта на тяхното съществуване.

После ИдрисПюк наливаше на Кейл още четвърт пинта — не прекалено много.

— Всички утопии са дело на кретени, а добронамерените хора, които работят за създаването на едно по-добро бъдеще, са малоумници. Представи си земен рай, където пуйките летят наоколо вече изпечени, а идеални любовници откриват идеалната любов с минимално забавяне и живеят щастливо во веки веков. На такова място мъжете и жените ще умрат от скука или ще се обесят от отчаяние; добродушни мъже ще се бият и убиват, за да се избавят от ужасите на доволството. Много скоро в тази утопия ще има повече страдания, отколкото ни причинява природата в момента.

— Звучиш ми като Боско.

— Не. Той иска да изтрие котките от лицето на земята, защото обичат да ядат риба и да ловят птички. Все едно да си пожелаеш време, когато лъвът ще ляга с агнеца. Но си наполовина прав. Донякъде съм съгласен с Боско — вярно е, че този свят е ад. Но макар аз също да съм ужасѐн от човечеството като уродлива карикатура, освен това го и съжалявам: в нашето отвратително битие, пълно с толкова страдания, ние сме едновременно измъчваните души в ада и дяволите, които ги измъчват. Ние сме братя в страданието, така че най-необходимите качества за един човек са толерантност, търпение, въздържание и милосърдие. Всички имаме нужда от прошка и всички я дължим. Прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на нашите длъжници. Това, млади човече, са добродетели, които — и го казвам съвсем добронамерено — липсват напълно у теб.

При тези последни думи Кейл се престори на заспал и захърка гръмко.

Отнасянето в миналото обаче беше пълно с капани. Той искаше да си спомни първия път, когато е видял Арбел гола — в онази нощ беше блаженство да си жив. Но удоволствието и болката, любовта и гневът си съжителстваха прекалено близко у него, за да може това да го пренесе в друг свят. По-добре да се придържа към прекрасните ястия, към спомените как дразнеше Хенри Мъглата заради огромната му глава, или как слушаше ИдрисПюк и вземаше последната дума в разговорите с всички. Но също така си мислеше, спореше със себе си и се опитваше да си изясни онова, което всъщност знаеше: че светът е като поток, пълен с водовъртежи и преплетена растителност, и че където и да отидеш, водата винаги изтича през пръстите ти.

Стаята, която му бяха дали сега, беше съвсем простичка: що-годе удобно легло, стол и маса, прозорец с изглед към приятна градина, пълна с тънки брястове. Имаше две предимства: Кейл спеше сам и имаше ключ, за да се заключва отвътре и да не пуска никого при себе си. Отначало не искаха да му го дадат, но той настоя, влагайки в думите си смътна заплаха, и след като се допитаха до директорката, те предпазливо изпълниха желанието му.

На вратата се почука лекичко. Той надзърна през малката дупка, която бе пробил в най-тънката ѝ част, и доволен от видяното, я отключи с бързо движение и се дръпна по-надалеч. В края на краищата, никога не се знае.

Обзет от подозрения, манастирският слуга остана на мястото си и каза:

— Изглежда, има дупка във вратата.

— Беше си така, когато дойдох.

— Сестра Врай поиска да те види.

— Кой?

— Мисля, че директорката я е помолила да проучи твоя случай. Тя се радва на голямо уважение.

На Кейл му се искаше да зададе още въпроси, но както често се случва с притеснителните хора, не желаеше да изглежда невеж пред някого, който явно не го харесваше — и то с основание, защото слугата бе същият, когото Кейл бе заплашил, за да получи ключа. „Хората с чар — каза му веднъж ИдрисПюк — могат да накарат другите да отговорят «да», без дори да ги питат. Притежанието на истински талант да омайваш хората е крайно развращаващо. Но не се притеснявай — добави, — това не е нещо, за което ти ще трябва да се тревожиш някога.“

— Ще те отведа при нея — каза слугата. — После ще се погрижа за дупката във вратата.

— Не си прави труда. Тя създава приятен полъх.

Кейл се обу и двамата тръгнаха. Слугата беше изненадан, че след целия шум, който бе вдигнал противният младеж, той дори не си направи труда да заключи вратата след себе си. Но Кейл не се интересуваше кой влиза, стига той да не е вътре.

Двамата минаха мълчаливо през Манастира. Някои части от него бяха построени наскоро; други бяха по-стари, а трети — още по-стари. Имаше високи и мрачни здания с гаргойли, кривящи се от стените, които внезапно се смениха с елегантни каменни постройки с меки очертания и приятни пропорции, с големи прозорци с криви стъкла, които в една част отразяваха небето, а в друга — тревата, тъй разнообразни и изменчиви, че сградата изглеждаше пълна с живот. Накрая мълчаливата двойка мина през проходи в дебелите стени и излезе в двор, който по размери и очарователна простота надминаваше всичко, видяно от Кейл в Мемфис. Слугата го преведе през една арка, а после по едно стълбище. На всяка площадка имаше врати от дебел черен дъб от двете страни на стълбището. Той се спря пред една на най-горния етаж и почука.