Плясъкът на крилете му

15.

— Е — каза ИдрисПюк, — върна се, значи.

— Върнах се.

— И какво научи по време на отсъствието си?

— Че трябва да избягвам болката и да докопам толкова щастие, колкото мога.

ИдрисПюк се изсмя.

— Абсурд.

— Щом казваш.

— Казвам го. Вземи един здрав младеж: всичките му мускули и сухожилия са силни и гъвкави. Има само един проблем — боли го зъб. Той радва ли се на силата си и наслаждава ли се на многостранното великолепие на младото си тяло, след като го боли само една мъничка част? Нищо подобно! Мисли си само за ужасната болка в зъба.

— Достатъчно е да си извади зъба, и ще има чувството, че е в рая.

— Аха, ето че падна в капана ми, и то доста лесно, ако смея да отбележа. Точно така. Той чувства безмерното удоволствие от липсата на страдание, а не удоволствието, което му доставят всички други части на тялото му.

— До гуша ми дойде да страдам. Изтърпях повече, отколкото ми се полага. Погледни ме. Можеш ли да твърдиш противното?

— Да, мога. В този рай, който си решил да смяташ за своя върховна цел, всичко идва при теб без особени трудности и пуйките хвърчат наоколо, вече опечени. Но какво ще стане с хора, далеч не толкова размирни като теб, на такова щастливо място? Дори най-добродушният човек ще умре от скука или ще се обеси, или ще се сбие и ще убие, или ще загине от ръката на някого, още по-превъртял от липсата на борба. Борбата ни е направила такива, каквито сме, и ни е приспособила към природата на нещата, така че никакво друго съществуване не е възможно. Все едно да извадиш риба от морето и да поискаш да лети.

— Както обикновено, се опитваш да изкараш, че говоря глупости, за да спечелиш спора. Не очаквам розова градина. Бог знае, че искам само нещо по-добро от сегашното — малко по-малко болка и малко повече бира и кегли.

— Разбирам, че си имал някои трудности в живота. Мога да ти кажа само, че бъркаш, мислейки, че отговорът са повече удоволствия. Истината е, че каквото и да си мислят хората, удоволствията нямат голяма власт над нас. Ако не си съгласен, вземи удоволствието и болката на две животни, едното от които изяжда другото. Онова, което яде, изпитва удоволствие, но то скоро бива забравено, щом гладът се върне както винаги. В контраст с това разгледай страданията на изяжданото животно — то изпитва нещо от съвсем друг порядък. Болката не е противоположна на удоволствието — тя е нещо коренно различно.

— Да не би да си пазил това за завръщането ми?

— Ако имаш предвид дали случайно ми е хрумнала такава мисъл, след като ти случайно си казал нещо по-глупаво от обикновено — разбира се, че не. Обмислил съм много внимателно всичко, което имам да кажа. Само низшите умове говорят или пишат с цел да разберат какво мислят.

Приятният спор бе прекъснат от шумното пристигане на Кадбъри, който се караше със стража отвън и настояваше да види Кейл. Щом влезе, мина направо на въпроса.

— Мислиш ли, че са още живи?

— Възможно е. Но по-вероятно не.

— Защо го прави? — попита ИдрисПюк.

— Кити не обича хората да действат против интересите му, особено пък ако им плаща. Има много да губи, ако тази война започне сега. Неговото мото е „Не ме пипай“ и ще направи каквото е нужно, за да го наложи.

— Не са минали и две седмици, откакто хвърли толкова усилия, за да ми спаси живота — а сега това.

— Цената ти е паднала — отвърна Кадбъри. — Той не беше впечатлен от разказа за битката ти с покойните Тревър.

— Твоя разказ, имаш предвид — отбеляза ИдрисПюк.

— Кити Заека ми плаща заплатата. На Томас Кейл не дължа нищо.

— Тогава защо си тук? — попита Кейл.

— Все още не мога да си отговоря удовлетворително на този въпрос. Не може да е заради изкупление. Кой ще изкупи грешките си в Божиите очи, спасявайки теб?

Кейл обаче не го слушаше.

— Ако ми трябва нещо, за да си вдигна цената — каза той накрая, — какво иска Кити?

— Не пари. Той си има пари. Власт — дай му властта да запази това, което вече има.

— Тоест? — попита ИдрисПюк.

— Какво знаеш ти, което той не знае? Съжалявам, време е да изчезвам. Кити ще поиска главата ми на кол, щом разбере какво съм сторил.

Озова се на вратата; канеше се да духне.

— Как да вляза? — попита Кейл. Кадбъри го изгледа.

— Не можеш. Само да почукаш на входната му врата прекалено силно, и ще те хванат, докато мигнеш.

— Колко стражи има?

— Петнайсетина. Но всички врати са от желязо — дървото от двете им страни е само облицовка. На десетина мъже ще им е нужен един час, за да проникнат през всяка от тях. Само че ти няма да разполагаш с един час. Той има зъб на онези момчета и няма да ги предаде без откуп — и то адски голям откуп.

— Благодаря — каза Кейл. — Задължен съм ти.

— Вече си ми задължен, и виж докъде ме докара това.

Когато Кадбъри си отиде, Кейл седна и известно време гледа ИдрисПюк.

— Няма смисъл — каза накрая ИдрисПюк. — И да знаех нещо достатъчно голямо, не бих могъл да ти го кажа, дори животът ми да зависи от това.

— Мислех, че те е грижа за Хенри.

— И за Клайст също, макар на теб да не ти пука за него. Знам какво е привързаност. Признавам, че знам някои неща. Но не мога да ги дам в ръцете на човек като Кити, дори те двамата да бяха собствените ми синове.

— Лесно ти е да го кажеш.

— Предполагам, че е така. Но не мога да ти помогна. Съжалявам.

След петнайсет минути Кейл се намираше в новите си покои в посолството на Ханзата и притискаше съпруга на Рива.

— Нямам време за деликатност. Аз спасих жена ти, въпреки че това най-вероятно щеше да ми струва живота. Сега е моментът да си уредим сметките.

— Обсъдил ли си това с Рива?

— Не, но ще го обсъдя, ако искаш.

— Аз не съм просто неин съпруг. Животът на хиляди — дори повече — зависи от мен.

— Не ме интересува.

— Ще дойда с теб и заедно ще се опитаме да измъкнем приятелите ти. Не се страхувам за живота си.

Кейл едва не каза нещо дълбоко оскърбително.

— Нямаше да има значение, дори да разполагах и с двеста като теб. Познавам силата. Силата няма да свърши работа. Той иска онова, което знаеш.

— Не мога. — Това беше най-изтерзаният отговор, който Кейл някога бе чувал.

— Не се налага.

— Моля?

— Не се налага да му казваш онова, което вече знаеш — просто трябва да му кажеш онова, което би могъл да знаеш.

— Глупав съм, признавам. Може ли да поясниш малко?

Кейл притвори очи с нескрито раздразнение.

— Сигурно си мислил за различните неща, които би могъл да направиш, ако бъдеш изправен срещу заплахата на Изкупителите, нали?

— Питаш дали съм проучвал алтернативните ходове?

— Да. Не искам да знам какво си решил. Не ми казвай. Не ме интересува. Искам само един от вариантите, които си отхвърлил — какъвто и да е, с всички подробности, в писмена форма.

Настъпи дълга пауза.

— Не мога да изложа нищо писмено. Ако излезе на бял свят, това ще погуби Ханзата.

На Кейл не му беше лесно да не грабне хубавото украшение на масата до него и да не го запрати в стената. Главата го болеше и си мислеше, че вероятно ще умре в близките няколко часа.

— Чуй ме — каза той. — Кити Заека може да те сдъвче и изплюе, заедно с още десетина като теб. И няма да приеме моята дума за нищо. Знае, че съм лъжлив малък негодник, нали?

— Да изложиш писмено лъжа е също толкова лошо, колкото да кажеш истината. Ще се разчуе — и щом е написано, хората ще повярват. Не мога.

Главата на Кейл вече туптеше, сякаш при всяко вдишване се разширяваше и свиваше с няколко сантиметра.

— Ами ако ти обещая, че ще се погрижа написаното да бъде унищожено?

— Как може да си сигурен?

— Давам ти думата си на човек, който попречи жена ти да бъде изтърбушена жива… неблагодарен шибаняк такъв! — Втренчи се във Витенберг и реши, че няма какво да губи. — И ще трябва да кажа на Рива, че си отказал да помогнеш на тримата, които са ѝ спасили живота — дори когато единият ти е обещал да не те замесва.

— Ужасна заплаха, ако мога да отбележа. Но предполагам, че си отчаян.

— Аз съм си ужасен човек.

— Във всеки случай, си доста склонен към насилие.

— За щастие на жена ти.

— Но си много болен. Умението ти да придвижваш армии не е от голяма полза, ако си зарязал тези армии. Колкото и да си ужасен и склонен към насилие, сега си обикновен човек. Не мога да ти помогна в това, независимо колко съм ти задължен лично. Напусни къщата ми до утре на обяд, ако обичаш.

— Всъщност, не обичам.

— И въпреки това напусни.

Кейл отиде в стаята си, извади едно от пакетчетата федра с морфин, изтръска малко бял прашец върху дланта си, притисна с пръст лявата си ноздра, наведе се и смръкна силно. Извика от болка — все едно цял куп игли избухнаха в главата му. След около минута чувството отмина, той избърса сълзите си и се почувства по-добре. А после много по-добре. По-добре, отколкото изобщо се бе чувствал някога: бодър, силен и с бистър ум. На излизане се размина с Рива.

— Говорил си с Артър — каза тя.

— Да.

— И?

— Не е толкова тъп, колкото изглежда.

Докато вървеше към къщата на Кити, в града и в света около него кипеше хаос. Или беше навечерието на разрухата, или кризата бе преминала. Някои хора си тръгваха; други бяха решили да останат. Цените се бяха вдигнали от страховете за война, но сега падаха при слуховете за мир. Опитни мъже продаваха злато; опитни мъже го изкупуваха обратно. Нещата можеха да поемат в едната или другата посока. Първата жертва, в деня след обявяването на войната, е споменът за предшестващия я хаос. Нищо не избледнява от паметта по-лесно от спомена за несигурността.

На път от посолството на Ханзата Кейл се отби за кратко в един склад на превозвачи — калайджии, които отдаваха количките си под наем за прекарване на кажи-речи всичко, предимно месо и зеленчуци от пазара в отсрещния край на площада. Плати на един от тях, сърдит мускулест мъж, пет долара и му обеща още пет, за да се отправи към улицата, където живееше Кити, и да си отваря очите за двама или трима души, излизащи оттам, които може да се нуждаят от извозване. Трябваше да действа бързо, без да се мотае.

— Звучи ми сякаш може да има неприятности — каза мъжът. — Десет долара сега и десет после.

— Как се казваш?

Калайджията беше предпазлив, но тук ставаше дума за сериозни пари.

— Майкъл Невин.

— Свърши работата и ще има още.

— Още пари или още работа?

— И двете.

Кейл почука тихичко на вратата на Кити. Пуснаха го, претърсиха го, освободиха го от колекцията инструменти, а след това го отведоха при Кити. Той седеше зад голямо бюро; лицето му беше неразличимо в полумрака. Пред кепенците в дъното на стаята стояха двамата мъже, които само преди час-два бяха стигнали толкова близо до убийството на Клайст и Хенри Мъглата.

— Изглеждаш по-зле, отколкото при последната ни среща, господин Кейл. Седни.

Страхът на Кейл от това, че зад гърба му има двама такива явни злодеи, по никакъв начин не бе уталожен от странната конструкция на стола. Беше малко нисък, подлакътниците — малко високи, седалката — неудобно наклонена. И беше прикрепен към пода.

— Трябва да поговорим насаме — каза Кейл.

— Не, не трябва.

— Те живи ли са още?

— На твое място не бих се тревожил за тях, болно момченце.

— Трябва да знам дали са живи или мъртви.

— Намират се в чакалня. Въпросът е дали ти ще чакаш с тях, или не.

— Аз ли? С какво съм съгрешил?

— Ти, господинчо, не осъществи начинанията, за които ти беше платено с пари и грижи.

— Бях лош служител, признавам. Дойдох да поправя това.

— Е?

— Имам да ти кажа две неща. Първото е, за да ти платя дължимото. Второто е в замяна на приятелите ми.

— И защо да не те принудя да ми дадеш това, второто, без да се налага да изглеждам слаб?

— Защото трябва не само да ти го кажа, а и да ти го докажа. А доказателството не е тук.

— Ще видим. Продължавай.

— Пусни ги да си вървят.

— Ще видим, след като ми платиш дължимото.

Кейл се опита да си придаде вид, все едно обмисля това.

— Добре. Имаш ли карта на света?

— Да.

— Трябва да ти покажа.

На двамата мъже им отне няколко минути да развият картата и да я окачат на куки, високо на една от стените. Кейл беше наясно, че Кити ще е наредил някакво картографско проучване, но се изненада от големината и детайлността ѝ — беше по-добра от всичко, направено дори от Изкупителите, а те бяха умели картографи.

— Впечатлен си — отбеляза Кити.

— Да.

Един от мъжете му даде показалка, малко по-дебела от пшеничен клас — никакъв шанс да я използва като оръжие. Кейл погледна към Кити, закачулен и свит в сенките, неподвижен като пън. Ако бе имало кой да му разказва приказки като малък, Кити щеше да е гледката, която извиква наново истинския страх от детските кошмари. Кейл нямаше избор, затова продължи:

— Ето какво мисля, въз основа на това, което знам. Част от него са предположения. Но съм прав, или съм близо до истината.

Откъм Кити се чу пронизително хриптене, може би смях, и в неподвижния въздух се разнесе миризмата на нещо топло и влажно.

— Съмненията ти са отбелязани.

— Швейцарските планини правят нападението почти невъзможно от другаде освен от север. От гледна точка на швейцарците, останалите страни в Швейцарския съюз съществуват, за да служат като троен буфер срещу атака оттам. На север е Галия, защитена от линията Мажино и пустинята Арнхемланд. Оста смята, че силната защита на линията Мажино ще ги опази и че Арнхемланд е прекалено широка и безводна, за да бъде прекосена от значителна армия. Но грешат. Боско се бавеше, за да изкопае мрежа от кладенци и водохранилища в пустинята.

— И ти знаеш това, защото…

— Защото аз го измислих. Галите си мислят, че дори някоя армия да мине през пустинята и да удари по-слабите им защити, армия, която е прекарала шест дни в Арнхемланд, няма да е в кой знае каква бойна форма — дори слаби защити биха били предостатъчни да я спрат, докато пристигнат подкрепленията.

— И грешат, защото…

— На Изкупителите няма да им отнеме шест дни; ще го направят за един ден и две нощи.

— Да не би да тичат по целия път?

— Ще яздят.

— Май си спомням, че в един от своите не особено информативни доклади ти споменаваше, че Изкупителите не разполагат със сериозна кавалерия и ще са им нужни години да я създадат.

— Това не е кавалерия — просто конна пехота. Трябват шест седмици, за да се научиш да яздиш, ако правиш само това.

— Ами ако галската кавалерия ги спипа?

— Ще слязат от конете и ще се справят с нея по начина, който използваха срещу Матераците на Силбъри Хил. Освен това ще са в далеч по-добра форма, отколкото там. Тогава половината от тях се биеха с натикана в задниците хартия, за да не си надрискат краката.

— Спести ми подробностите.

— Повече битки се губят заради дреболии, отколкото заради лоши генерали.

— А после какво?

— Първо, бързина. Ще завземат Галия за шест седмици.

— Оптимистично, не смяташ ли?

— Не, не смятам. Щом казвам, че може да бъде сторено, значи може. Защитата срещу Изкупителите се основава на това колко бързо са се движели те в миналото — колко бързо са се движели всички армии в миналото. Всички водят войната, с която са свикнали.

— Значи Изкупителите ще прегазят Галия, после Палестина, после Албион, Югославия и всички останали, докато застанат пред портите на Цюрих.

— Няма да е толкова лесно.

— Изненадваш ме.

— Винаги.

Отново прозвуча пискливият, хъхрещ смях.

— Какъв суетен младеж си ти.

— Не съм суетен. Просто си признавам честно, че съм далеч по-добър от другите.

Кити помълча за кратко. Отново полъхна горещата влажна миризма.

— Добре тогава. — После каза: — Щом стоиш толкова високо над другите, трябва да приемаме със снизхождение хвалбите ти. Продължавай.

Кейл се обърна пак към картата и посочи реката, която прорязваше Галия на две по пътя си към морето.

— Изкупителите само трябва да стигнат бързо до Мисисипи. После ще установят защитна линия, която могат да отбраняват, или да се оттеглят зад нея, ако нещата се объркат, при това толкова дълго, колкото пожелаят.

— А от Мисисипи нататък?

— Вероятно, война от обичайния тип — бавна и гадна. Но Изкупителите ги бива в това.

— И къде са лаконийците в цялата работа?

— Платено им е да не се бъркат, ако Боско направи каквото казах.

— Ами ако не го направи? Или ако лаконийците решат, ще щом Изкупителите завземат Швейцария, ще тръгнат срещу тях?

— Щом завземат Швейцария, Боско ще направи именно това.

— Тогава защо да му играят по свирката, само за да е по-удобно за твоя план?

— Защото те искат да вярват в това. Така получават пари и гаранция.

— Която не струва и пукната пара.

— Само че те не го знаят. В края на краищата, няма логика Изкупителите да ги нападат. Лакония не е с голямо стратегическо значение и там няма нищичко. А цената на завладяването ѝ е главозамайваща — дори за Изкупителите.

— Но Боско ще се опита.

— Да.

— Защо?

— Не знам. Той просто ме помоли да го направя възможно. Предполагам, че има нещо общо с Бог.

— Значи, все пак не знаеш всичко.

— Знам всичко, което знам.

Кейл трябваше да бъде честен с Кити, защото животът му, както и животът на Хенри Мъглата и Клайст, зависеше от неговата убедителност. Нищо не убеждава така, както истината. Но планът на Боско да намери окончателно решение на проблема със злото би изглеждал невъзможен дори за негодник като Кити Заека. Подобно нещо излизаше извън пределите дори на неговото кошмарно въображение, защото нямаше цел — от него не можеха да се спечелят нито пари, нито власт.

— А каква е целта на Изкупителския лагер в Моца, който твоите приятели така глупаво решиха да атакуват?

Това беше коварен въпрос. Те сигурно бяха казали на Кити нещо полезно, иначе вече щяха да са мъртви. Но пък от друга страна, може би той не е възнамерявал да ги убие, а просто да ги сплаши. Ако Кейл кажеше на Кити нещо, което противоречи на техните думи, той щеше да разбере, че са излъгали. Освен това имаше и други възможности — отляво и отдясно, и пак отляво, неизменно интелигентни догадки, които можеше да се окажат напълно погрешни. Залагайки на това, че Хенри Мъглата би решил да каже нещо близко до истината, Кейл рискува.

— Изкупителите ще атакуват от север през Арнхемланд, но ще искат да ги притиснат от две страни, а единственият начин да атакуват Швейцария от юг е през Мителланд и после през прохода Шаленберг към Испански Лийдс.

— Колко души?

— Около четирийсет хиляди. Не изключвам и той да остане където си е, да запуши швейцарците и да чака атаката от север да се придвижи надолу. Но ако успее да подмами швейцарците да атакуват Мителланд, това може да се отплати. А ако не излязат да се бият, може да запечата Шаленберг и да ги чака там.

— Защо?

— Пет хиляди души пред Шаленберг могат да удържат швейцарците вечно. Това са близо трийсет и пет хиляди по-малко, отколкото ако остане където е.

— Защо да не минат през прохода и да не завземат града?

— Защото от другия край също могат да го държат пет хиляди души. Но тогава въпросът е само колко време ще е нужно на Изкупителите да пристигнат от север. Както виждаш, всичко зависи от това те да прекосят Арнхемланд за един ден и две нощи. После е само въпрос на време.

— Казал ли си на някой друг за това?

— На кого и какво казвам, си е моя работа.

— Много си нагъл за човек, дошъл да търси благодеяние.

— Не, на никого не съм казал.

— Защо?

— Познанията ми са единственото, което имам. Пък и репутацията ми вече не е същата като преди. Кой ще повярва на едно болно момче, което някога го е бивало да юрка хората?

— Ами твоите покровители, Матераците?

— Всички искат те да пукнат, ако изобщо е възможно.

— И все пак, кралят точи лиги по Кон Матераци.

— Кон не би ме търпял за нищо на света.

— Да, чух. Вярно ли е?

— Не разбирам.

— Че ти си бащата на момченцето.

— Тя ме продаде на Изкупителите.

— Това не е отговор. Но няма значение.

— Ами приятелите ми?

— Ще трябва да се постараеш повече.

— Мога.

— Давай тогава.

— Не и докато те са тук.

— Репутацията ти може да е отслабнала, но те познавам като човек със смъртоносни таланти, който не винаги ги използва мъдро.

— Не съм човекът, който бях.

— Така казваш ти.

— Кадбъри ти е казал какво се случи в Манастира — не можех да си мръдна пръста да се спася. Погледни ме само.

Известно време Кейл седеше, а Кити оглеждаше бялата му кожа, черните кръгове, прегърбените рамене и измършавялото му тяло.

— Мога да накарам тези господа да го изтръгнат с бой от теб.

— Ще ти е нужно нещо повече от онова, което ще ти кажа. Ще ти е нужно доказателство. А аз не го нося със себе си. Освободи ги.

— Няма.

— Все още имаш мен. Никой не знае кои са двете момчета. Като ги убиеш, няма да изпратиш кой знае какво послание. Но моята смърт ще изпрати сигнал. Не съм ли прав?

— Предлагаш да се пожертваш за приятелите си? Имах по-високо мнение за теб.

— Смятам да изляза оттук. Просто изтъквам, че можеш да си позволиш да ги пуснеш, щом разполагаш с мен.

Кити се замисли, но не за дълго.

— Вървете да ги доведете — и двамата.

Мъжете се подчиниха и затвориха тихо тежката врата зад себе си.

— Знаеш къде живея сега.

Това беше констатация. В отговор получи продължително гукане — Кити се смееше.

— Защо да ме интересува къде си оставяш шапката?

Кейл запази мълчание.

— Да, знам къде живееш.

— Открих какво ще прави Ханзата. Интересува ли те?

— О, да — каза небрежно Кити. — И имаш доказателство?

— Да.

— Покажи ми го. — Отново неприятният смях. На вратата се почука. — Влез.

Вратата се отвори. Появиха се двамата мъже, които бяха излезли, и още неколцина други, хванали Хенри Мъглата и Клайст, с вързани ръце. Но въжетата бяха по-скоро формалност. Двамата бяха в ужасно състояние. Клайст бе неразпознаваем, с окървавено лице. Под очите му имаше подпухнали, налети с кръв торбички; едната се беше сцепила като малка зейнала устица и изливаше червено ручейче по дясната му буза. Хенри Мъглата изглеждаше, сякаш някой е избърсал лицето му с отровно растение — подут и възпален. Езикът му висеше от устата като на изкуфял старец. Левите им длани бяха смазани. И двете момчета се тресяха неконтролируемо.

Кейл не реагира по никакъв начин.

— Изведете ги навън. Някой ще ги прибере и когато са в безопасност, ще донесе доказателство за онова, което ти казвам.

— Ако се опитваш да ме мамиш, ще откриеш, че смъртта има десет хиляди врати и аз съм там, за да те преведа през всяка от тях.

— Може ли да продължаваме? Трябва да отида на една вечеря.

Леко кимване, и двете момчета бяха изблъскани към вратата.

— Накарай хората си да ми кажат какво са видели на улицата.

Две минути по-късно един от стражите на Кити се върна.

— Някакъв превозвач с ръчна количка дойде да ги прибере.

— Докато чакаме писмото, ще ти кажа какво предстои. След като затворят вратата — продължи Кейл. — Ханзейската лига ще се обяви в подкрепа на Оста и ще обещае да прати кораби, войници и пари. Парите ще дойдат, но не и корабите и войниците. Ще устроят представление как събират кораби в Данциг и Любек, но дори да излязат в морето, ще бъдат върнати от бури, чума, дървояди — или, знам ли, може би нападение на ракообразни. Във всеки случай, няма да дойдат — или поне докато не са сигурни кой ще победи.

— И Витенберг ти каза това на чай със сандвичи с краставица? Чувал съм, че той е интелигентен и дискретен. Защо ще казва тези неща на човек като теб?

— Едно време харесвах сандвичи с краставица — когато успеех да намеря.

— Отговори ми.

— Спасих жената на Витенберг от една гадост на Изкупителите. Държа в ръце щастието му, ако щеш. Но той не ми го каза направо, а и да беше, нямаше да му повярвам.

— Значи тя ти каза? Това ли имаш предвид?

— Не. Опитах се, даже ѝ извих ръката, образно казано. Само че тази Рива е умно момиче и не се поддаде. Откраднах ключа му и взех писмото от стаята му.

— Звучи невероятно.

— Да, но въпреки това е истина. Витенберг е умен човек, изкусен, както казваш ти, в разговорите, дискусиите и тем подобни, но стои над кражбата. Искам да кажа, той е от хората, които биха оставили хиляди да загинат, но не биха убили човек, застанал пред тях. И през ум не му минава, че бих предал щедростта на жена му или неговата. Предполагам, липсват му моите недостатъци.

— Какво друго знаеш?

— Каквото ти казах. Това е писмо, не изповед. Трябваше да чета малко между редовете, но не много. Ще видиш сам, като пристигне.

Макар че Кейл лъжеше, беше преценил що-годе точно позицията на Ханзата — нещо не толкова изненадващо, защото вариантите им бяха ограничени, предвид факта, че са търговска федерация, която използва военна сила за защита на финансовите си интереси само когато е неизбежно. Но тук ставаше дума за нещо повече от пари, защото те вече бяха осигурили солидна сума на Оста, и щяха да осигурят още. Отчасти това беше неограниченият финансов риск на войната: даваните пари си имаха граници, за колкото и големи суми да говорим, но съкровищата, които би могла да погълне една война, нямаха. Освен това те не забравяха, че войната е майка на всичко — дори за победителите тя носи промени, които могат да имат неописуеми последици. Далеч по-добре е да стоиш отстрани, да ръсиш мъгляви обещания, които не смяташ да изпълниш, да раздаваш пари и да не се замесваш колкото може по-дълго.

За нещастие на Кейл, тази сполучлива догадка нямаше никаква практическа стойност, освен че звучеше достоверно. Кити очакваше доказателство, и то в близките няколко минути. А такова нямаше.

16.

Откакто Кейл бе влязъл в стаята на Кити, умът му работеше трескаво, за да измисли план за бягство и да реши какво да прави с Кити Заека. Никога не го беше виждал да прави нещо друго освен да стои или да седи. Какво представляваше той? Кейл беше зървал странната му, подобна на лапа дясна ръка, и тъй като Кити носеше фуражка и мръсен на вид кафяв ленен воал, човек можеше да се води само по гукащия му, прецизен глас. Ами ако имаше зъби, с които да те разкъса, нокти като бръсначи да те раздере, ръце, тъй свирепи, че да ти разкъсат ставите като Грендел, или още по-лошо — като майката на Грендел? Той представляваше неизвестно до момента, в който бъде атакуван. Освен това трябваше да се вземе предвид и вратата, и мъжете отвън, които можеха да я отворят, когато пожелаят. После — измъкването. Прекалено много неизвестни за човек, който, макар и само на шестнайсет (ако Кейл беше на толкова), вече не бе същият като преди. Положението му бе толкова зловещо, че докато наливаше камилски тор в ушите на Кити и оглеждаше стаята за средство да блокира вратата и нещо, което би могло да му помогне в наближаващата схватка, той се проклинаше, че не е обърнал внимание на един от добре изпипаните афоризми на ИдрисПюк: винаги се съпротивлявай на първоначалните си импулси, те често са щедри. В края на краищата, тези двама кретени бяха се захванали с безумната си лудория по своя собствена воля. Защо той да умира заради тяхната глупост? Но вече беше прекалено късно.

Започна се. Кейл се втурна към голямата етажерка, стигаща от пода до тавана, претъпкана със сметките на Кити. Скочи колкото можеше по-високо и я задърпа като обезумяла маймуна. За щастие, етажерката не беше закрепена и се катурна лесно и толкова бързо, че Кейл едва не остана под нея, когато тя се стовари с трясък на пода пред вратата и я блокира, така че да не може да се отвори.

Телохранителите на Кити я налегнаха с всички сили. Кити стана от огромното си бюро и отстъпи няколко крачки назад. Дали чакаше с ужас пазачите му да проникнат в стаята, или хладнокръвно се подготвяше да разкъса Томас Кейл на малки парченца? Имаше едно нещо, което Боско му беше втълпил с бой — решиш ли да атакуваш, прави го незабавно. Кейл направи четири крачки към Кити и нанесе удар в лицето му с длан. Писъкът, който нададе Кити, докато падаше, стресна дори Кейл. Това не беше писъкът на мъж, ранен на бойното поле, нито на притиснато в ъгъла животно. Звучеше по-скоро като ядосано и уплашено бебе — писклив и сърцераздирателен. Петно кръв изби на ленената маска, докато Кити виеше и се мяташе, опитвайки се да намери опора на полирания под; петното постоянно растеше. Зад него телохранителите щурмуваха вратата с такава сила, че касата се тресеше при всеки удар. Кейл се обърна към бюрото и натисна. Беше толкова тежко, все едно беше завинтено за пода. Но страхът му вля достатъчно сила да го отмести със сантиметър, после два, после и още, все по-бързо и по-бързо, докато неистовият му рев от усилието се сливаше с мощното блъскане по вратата. И ето че бюрото най-сетне се удари в отместващата се етажерка, точно когато телохранителите бяха отстъпили за последна засилка. Сблъсъкът на бюрото и етажерката затръшна вратата, премазвайки пръстите на две ръце.

Умът му ехтеше от писъците в стаята и крясъците от болка отвън, а устните му пулсираха и боцкаха от отминаващия ефект на федрата с морфин. Той се взря в Кити, който още пищеше в ъгъла. Отвън телохранителите бяха притихнали: явно крояха нещо.

Да убиеш живо създание е работа, изпълнена с трудности. Дори да разполагаш със средствата за това — тъп предмет, полезно острие, вцепенението от ужас. Всичко по-неприятно от извиването на шията на пиле изисква нерви, практика и опитност. Кейл обмисли предстоящата задача. Ръцете и краката му вече трепереха. Нищо в стаята нямаше да му помогне; тя беше общо взето празна, с изключение на подвързаните в червено счетоводни книги на пода. А и с какво си имаше работа? Кити Заека беше уплашен, със сигурност, но това не означаваше, че не е опасен. Кейл усещаше как изкуствено вдъхнатата му от прашеца сила започва да се отцежда. Би ли могъл да убие Кити с юмруци? И какво се криеше зад воала?

Блъскането по вратата се поднови. Той пристъпи напред, наведе се, сграбчи Кити и го завъртя с гръб към себе си. Уви ръка около врата му и се опита да го приклещи в сгъвката на лакътя си. Кити осъзна какво се кани да прави той и отново зави и запищя — толкова пронизително, че Кейл го заболяха ушите, — като дращеше с крака по полирания под. Ужасът му даваше сила. Той се изтръгна и отстъпи, все още пищейки, към стената. Стаята пак се разтресе от блъскането на стражите по вратата. Беше невъзможно да продължи, без да вижда лицето му — Кейл трябваше да разбере кой или какво е толкова уязвимо за болка. Смъкна фуражката и окървавения ленен воал.

Отвращението го накара да се дръпне, потресен от грозотата на видяното. Лицето и черепът сякаш принадлежаха на две различни същества, едно от друго по-уродливи. Дясната страна на главата му беше издута по цялата си дължина, сякаш кожата бе пълна с камъни. Дясната му буза бе покрита с брадавичести израстъци, устните му от едната страна бяха подути, с дебелина десетина сантиметра. Но по средата на устата му се стесняваха и ставаха съвсем нормални, с човешко изражение. От лявата страна на главата, над ухото, Кити си беше пуснал коса, дълга над трийсет сантиметра, и я сресваше нагоре в опит да скрие гигантски тумор. Лявата му длан бе съвсем нормална и доста деликатна, а дясната приличаше на огромна лапа, сякаш е била нарязана на три и заздравяла така; всяка част бе с големи и заострени нокти, заради които Кити бе получил името си.

— Моуя те, моуя те! — проплака Кити. — Моуя те, моуя те!

Очите му трогнаха Кейл — тъмнокафяви и нежни като на момиче, блестящи от сълзи и ужас. Представете си какво е да пребиеш до смърт живо същество с отмалели ръце и болящи рамене. Времето, което отне това, писъците, кръвта в гърлото на Кити, която го давеше, дращещите му по пода крака. Но ударите с юмруци и лакти трябваше да продължат, независимо от всичко. Това трябваше да бъде сторено.

Когато свърши, Кейл отново се отпусна на пода. Не изпитваше ужас, нито жалост. Кити Заека не заслужаваше да живее; Кити Заека заслужаваше да умре. Но пък той, Томас Кейл, вероятно също заслужаваше да умре заради всичките си ужасни деяния. Обаче не беше мъртъв, поне за момента, а Кити беше.

Докато убиваше Кити, стражите блъскаха по вратата. Сега бяха спрели. Кейл бе прогизнал от пот, вече изстиваща, и то не само от усилието да убие Кити. Устните му боцкаха още по-силно, главата му туптеше.

— Полунощ е, Златокоске — каза той на глас, спомняйки си грешно приказката, която бе чувал Арбел да разказва на малките си племеннички в Мемфис.

Стана и започна да отваря чекмеджетата на голямото абаносово бюро. Само документи, с изключение на едно месингово преспапие и кесийка бонбони. Той схруска няколко, за да вкара захар в тялото си, после отиде до вратата и удари три пъти по нея с преспапието. Стори му се, че чу шепот.

— Кити Заека. Мъртъв е — каза Кейл.

Тишина. После се разнесе глас:

— Значи ще му пееш в отвъдното, гадино.

— Защо?

— А ти как мислиш?

— Да не би да обичате Кити? Да не ви е бил като баща?

— Няма значение какъв е бил Кити. Приготви се да умреш.

— Искате да убиете единствения си приятел на този свят? Кити е мъртъв и това означава, че всичките му врагове, които са много и не са никак добрички, ще си разпределят собствеността и услугите му. Това не включва вас — вашият дял от печалбата ще е място шест на две стъпки в едно от нелегалните сметища на Кити в Оксиринкус.

Кейл беше сигурен, че долови мърморене и спорове. Това трябваше да е лесната част. Казаното от него беше истина, и то очевидна. Проблемът бе, че тази сган си имаше своята лоялност и привързаност, като всеки друг. Освен това бяха превъзбудени от драматичното и бурно развитие на нещата през последните петнайсет минути. Щеше да има драстични промени, а Томас Кейл ги беше предизвикал. Ако можеше да се разчита, че хората ще действат съобразно собствените си интереси, светът щеше да е съвсем различно място. Трябваше да остави емоциите да се охладят.

— Вървете да доведете Кадбъри. Като дойде тук, ще приказваме.

Настъпи кратко мълчание.

— Кадбъри духна към Цюрих.

— Както и да е — изкрещя онзи, който беше поел водачеството, — да го духа Кадбъри. Говори с нас. Пусни ни да влезем.

Искането за Кадбъри беше дало обратен резултат. Но в края на краищата, какво можеше да направи Кейл? Беше очаквал, че ще им отнеме време да отидат да търсят Кадбъри, докато открият, че го няма. Сега само бе раздразнил онзи, който ги командваше. Замисли се дали да опита с наглост. Опасен ход. Той избра наглостта.

— Аз съм Томас Кейл. Току-що пребих до смърт Кити Заека с голи ръце. Убих Соломон Соломон в Червената опера за две секунди. Десет хиляди лаконийци гният в сянката на Голанските възвишения, и аз съм този, който ги остави там. — Макар че се чувстваше ужасно и ситуацията бе критична, оповестяването на глас на славните му постижения го ободри. „Всичко това е вярно, нали?“ — помисли си той.

Нямаше отговор.

— Вижте. Нямам нищо против вас. Вие сте правили онова, за което са ви плащали. Кити си получи своето, и това е положението. Можете или да работите за мен, с всичките пари и привилегии, които ви е давал Кити, и премия от двеста долара, без никакви въпроси, или да рискувате с генерал Голодупец и лорд Фъстъчено масло — разправят, че генерал Голодупец поддържал войските си нащрек, като разпъвал червата на онези, които го разочароват, през улиците на контролираните от него бедняшки квартали.

Тези зловещи истории за съперниците на Кити всъщност бяха верни. Даже в Швейцария — цивилизовано място за търговия, с възхитително чисти улици, където във всичко цареше ред, а хората бяха преуспяващи и покорни на закона, имаше някои части, които приличаха на самия търбух на мрака. На един хвърлей от щедрите улици и щедрите души, живеещи на тях, върлуваха диващина и жестокост, недостижими за въображението, но които все пак се случваха по всяко време. Не е ли същото с всички градове, винаги и навсякъде? Цивилизованите и нечовешки жестоките ги дели само една кратка разходка.

След още няколко минути приказки, през които Кейл протакаше, за да им даде време да се успокоят и да видят реалното състояние на нещата, той избута бюрото назад, точно колкото да им позволи да се заемат с вратата — което не беше лесно, защото силата го напускаше на резки тласъци. Седна небрежно на стола на Кити и зачака телохранителите му да избутат тежката етажерка.

И така, те влязоха един по един, явно предпазливи, но също така укротени от трупа по средата на стаята. Не смъртта или кръвта ги смущаваше — в края на краищата, това бе тяхното призвание, — а гледката на една неудържима сила, която внезапно бе спряна. Кити беше легенда — ръката му стигаше навсякъде. А сега, дори в полумрака, не само че смъртта го бе лишила от сила, а и беше разкрит като уродлив, разяден и подут от израстъци, подпухнал и развален. Онова, от което се бяха страхували, сега ги отвращаваше, и то още повече заради силата на онзи страх. Бяха унижени от своя ужас.

— Веднъж видях морска крава — каза единият — във водата, мъртва от седмица; изглеждаше точно така. — Подритна го с крак.

— Остави го на мира — каза Кейл.

— Но ти го уби — възрази мъжът.

— Остави го на мира.

— Кой си ти, че да ми заповядваш?

„Добър въпрос“, помисли си Кейл.

— Аз съм този, който знае какво да прави оттук нататък.

Някои от мъжете в стаята бяха тъпи, други интелигентни и амбициозни, но твърдението на Кейл ги обърка. Не че Кейл разполагаше с отговор, защото всъщност нямаше представа какво да прави. Предимството му се състоеше в осъзнаването, че единственото важно нещо в момента е какво ще правят сега.

— Колко от вас могат да пишат?

Трима от петнайсетте мъже бавно вдигнаха ръце.

— Някой от вас работил ли е за генерал Голодупец?

Вдигнаха се две ръце.

— А за Фъстъчено масло?

Три ръце.

— Искам вие тримата, дето можете да пишете, да изложите всичко, което знаете, на хартия. Ако останалите имат да добавят нещо, да го кажат. — Той се изправи. — Ще се върна след три часа. Заключете вратата след мен и не пускайте никого да влиза и да излиза. Ако новината за смъртта на Кити плъзне, знаете какво означава това. — После излезе, целеустремено и уверено. Очакваше всеки момент да го спрат, за да му зададат двата очевидни въпроса, на които нямаше отговор. Но никой не обели и дума. Той излезе през вратата и тръгна надолу по стълбите, а зад него се разнесе най-сладкият звук, който бе чувал някога: щракването на ключалката.

Чувствайки се по-зле с всяка крачка, Кейл се отби при ИдрисПюк. Облекчението на лицето на ИдрисПюк бе очевидно дори за Кейл, колкото и окаян и ядосан да беше; това бе изражение на човек, който е започнал да усеща, че е сторил нещо ужасно, но накрая се е оказало, че всичко е наред. Кейл му разказа за станалото и го помоли да дойде с него да види Хенри Мъглата и Клайст и да прати някого за лекар.

Не беше лесно да смаеш ИдрисПюк. През първите няколко минути от разходката той мълчеше. После, тъкмо когато се канеха да влязат в квартирата, сграбчи ръката на Кейл и го спря.

— Как беше?

— Лоша работа. Не мога да отричам. Не съжалявам за Кити — той си получи заслуженото, — но докато вървях към теб, разбрах донякъде защо е искал да накара света да се страхува от него. Че какъв избор е имал? Да си изкарва прехраната в шоу на изроди, заедно с идиота, който яде жаби, или чудото без кости? Да разчита на милостта на другите? Не ме разбирай погрешно, обаче… не мислех за това, докато му разбивах главата.

— Имам чувството, че съм те предал — каза ИдрисПюк.

Отначало Кейл не отвърна нищо, мислейки за онова, което бе казал. За всичко бяха виновни Хенри Мъглата и Клайст. ИдрисПюк се отнасяше много добре с всички тях, откакто ги срещна, и то без сериозна причина. Кейл бе поискал от него да измами брат си. Но нещо човъркаше душата му — макар да не разбираше защо, се съгласи, че ИдрисПюк по някакъв начин го е предал.

— Не, не си — каза той. И двамата продължиха нататък.

От краткия поглед, който им бе хвърлил в къщата, Кейл знаеше, че момчетата са в лошо състояние. Сега, когато успя да ги огледа както трябва, видя, че изглеждат още по-зле. Устата на Клайст бе толкова подута, че не можеше да говори. Кутретата на левите им ръце бяха счупени, както и палците.

Кейл им каза, че Кити е мъртъв.

— Бавно ли беше? — попита Хенри Мъглата.

— Колкото си щеш.

Когато лекарят пристигна, почисти внимателно раните им; беше болезнена работа. С изключение на лицата и ръцете, имаха предимно синини. Клайст постоянно плюеше кръв и лекарят ги разтревожи, като им каза тихо, че може да има вътрешен кръвоизлив.

— Ако почне да изхожда кръв, повикайте ме веднага.

Кейл, при когото ефектът от федрата с морфин още не бе преминал напълно, неволно се възхити, че шевът на лицето на Хенри Мъглата от миналогодишната рана е издържал. Клайст обаче не изглеждаше съвсем на себе си и ту се унасяше, ту се свестяваше.

— Кити — изломоти той.

— Кити е мъртъв.

— Кити — повтори той и продължи, докато изгуби съзнание.

Лекарят приспа Хенри Мъглата със смес от валериан и маково масло, а Кейл и ИдрисПюк останаха да бдят над тях.

— Какво ще правиш сега с хората на Кити?

Кейл изглеждаше изненадан.

— Нищо. Нека гният.

— Заложени са твърде много пари и власт, за да ги изпуснеш просто така.

— Вземи ги ти тогава.

— Надявах се да го кажеш.

— Нямаш нужда от разрешението ми.

ИдрисПюк долови горчивината. Не го винеше — беше го срам, че е отказал да помогне за спасяването на Хенри Мъглата и Клайст, но това тук бе прекалено важен шанс, за да го подмине. Една своеобразна империя плачеше някой да я вземе.

— Мислех да пратя хора за Кадбъри — каза ИдрисПюк. — Той ще знае всичко, което е планирал Кити.

— Струва ми се, че от вас ще излезе чудесна двойка — заяви Кейл. После отиде да спи.

Те наистина се оказаха чудесна двойка, макар и не създадена в рая. Престъпниците често са сантиментални към майките си, но като цяло, лоялността им не стига по-далеч. Аутсайдери по дефиниция, те обикновено не се трогват от идеята за естествен ранг, социален ред или йерархия, освен ако не е наложен с непрестанна заплаха от насилие. Там, където има просяци, никога не може да има крал, който да носи безгрижно короната си.

ИдрисПюк обгради къщата на Кити, за да попречи на обитателите ѝ да я напуснат. Не искаше да се вдига шум. Каза им, че чака Кадбъри да пристигне и да уреди всичко. Освен това обеща да им вдигне премията на петстотин долара. На следващото утро Кадбъри пристигна, спрян при бягството си към Оксиринкус и все още изумен от новината за смъртта на Кити. Макар че мъжете в къщата не хранеха особена любов към Кадбъри, поне го познаваха, а и той се славеше като умен човек. Бяха стигнали до етап, в който се нуждаеха от спасител, и прехвърлянето на властта от Кити Заека към ИдрисПюк и Кадбъри стана толкова бързо, че само след седмица Кити вече преминаваше в легендите, където бе естественото му място. Отсега нататък майките щяха да разказват приказки за него и да заплашват благо децата си да слушат, иначе Кити Заека ще дойде да ги вземе. Същите тези деца години по-късно щяха да плашат по-малките си братя и сестри със смразяващи приказки за уродливия Кити, който размахва верига и трион над злочести девици, обречени да бъдат разчленени и изядени; а после, с течение на годините, репутацията му стигна до келтите на изток — те го преобразиха в дружелюбен стар заек, който продава щипки и разказва истории за призраци срещу едно пени.

17.

Когато отоците спаднаха и синините преминаха в лилави и кафяви оттенъци, Хенри Мъглата се развесели почти до екстаз. Клайст — не толкова; той изглежда беше силно разтърсен от станалото в дома на Кити. Спеше много и не говореше кой знае колко, когато е буден. Решиха, че е най-добре да не го закачат и че той ще излезе от това състояние, като му дойде времето. Когато Хенри Мъглата вече можеше да ходи, двамата с Кейл отидоха на разходка по „Променад де Бастион“. Гледаха как момичетата с пролетни рокли забравят ужасните слухове за война, витаещи във въздуха, и двете момчета ги забравяха заедно с тях. Купиха си шоколадова торта, издута от сметана, и Кейл измъчваше Хенри Мъглата, като чупеше парченца и почти му ги даваше, но после слагаше тортата в собствената си уста.

На естрадата дузина музиканти свиреха „Имам прелестен грозд кокосови орехи“, най-популярната песен тази пролет. Група момичета горе-долу на тяхната възраст нахокаха Кейл, взеха му тортата и се заеха да хранят момчето с бинтованите ръце, като че ли е бебе. И това страшно му харесваше.

— Какво е станало с бедничките ти ръце? — попита едно момиче, своенравна червенокоска.

— Падна от коня — каза Кейл. — Беше пиян.

— Не го слушайте — възрази Хенри Мъглата. — Стана, докато спасявах едно кутре от удавяне.

Последва още кикотене — сладък звук, като ромоляща вода. Десетина минути той флиртува с момичетата, погризвайки хранещите го пръстчета, докато не го скастриха, че ги хапе — но не и червенокоската, която му позволи да осмуче твърде продължително дебелия слой бяла сметана от средния ѝ пръст, докато приятелките ѝ чуруликаха като скорци и ахкаха радостно при вида на скандалното ѝ поведение. Кейл седеше на припек в другия край на пейката, наблюдаван от две момичета, които не биха възразили да го нахранят с нещо повече от торта, стига да бъдат окуражени по някакъв начин. Той поглъщаше жадно всичко: топлото слънце, хубавите момичета и удоволствието на приятеля си. Но това сякаш бе сцена, която можеше само да се наблюдава и нямаше нищо общо с него. Дори не забеляза момичетата, които го зяпаха.

Накрая се появи един отговорен възрастен, подбра момичетата и ги отведе.

— Ние често идваме тук — извикаха те. — Довиждане! Довиждане!

— Странно — каза Хенри Мъглата, — преди няколко дни бяхме на дъното, а сега момичета и торта.

— Кое ще запомниш по-добре?

— Моля?

— Болката и страданията, или момичетата и тортата? Кое от тях ще помниш по-добре след една година?

— За какво говориш?

— ИдрисПюк каза, че болката е нещо много повече от удоволствието — че я помниш по-добре. Ако беше питон, който изяжда прасе, това е донякъде приятно за питона, но изключително гадно за прасето. Ето такъв е животът, каза той. Ти би трябвало да знаеш, след като изпита и двете в течение на седмица. Болката и страданията, или момичетата и тортата?

— Защо само аз? — попита Хенри Мъглата. — Ти не се ли насираше, преди да убиеш Кити?

— Аз ли? Не. Аз съм геройски тип. Не ме е страх от нищо.

При тези думи и двамата се закикотиха, донякъде като момичетата, които бяха тук допреди минутка и не знаеха нищо за болката и страданията — макар че, разбира се, няма как да познаеш това само като гледаш някого.

— Аз ли? Аз съм за момичетата и тортата — отвърна Хенри Мъглата. — А ти?

— Болката и страданията.

И двамата се засмяха отново.

— Звучи ми много „бяла гарга“ — каза Хенри Мъглата.

През следващите няколко дни те се опитваха да разведрят Клайст, но той отказваше да стане по-щастлив. Накрая Кейл му даде чай от ежедневния си запас гонидяволче, който бе получил от сестра Врай, с надеждата, че това ще го накара да се съвземе. Но чаят, изглежда, не свърши друго освен да предизвика гадене.

Няколко дни по-късно Кейл и Хенри Мъглата отидоха да намерят превозвача, който бе взел двете момчета от къщата на Кити и ги беше откарал у дома.

— Приятелят ми искаше да ти благодари лично — каза Кейл, когато най-сетне го издириха.

— Благодаря — каза Хенри Мъглата.

Мъжът го изгледа, не враждебно, но определено без признателност.

Кейл му даде останалите пари, които му бе обещал, и още пет долара отгоре.

— Няма защо — отвърна превозвачът на Хенри Мъглата, явно безразличен какво си мисли той.

— Ти може би ни спаси живота — каза Хенри Мъглата, чувствайки неловкост и раздразнение от отказа на превозвача да му е признателен за благодарността.

— Петнайсет долара — отбеляза превозвачът. — Животът ви май не струва много, а?

Хенри Мъглата се втренчи в него, после му даде още десет долара — всичко, което имаше у себе си. Зачака някакъв знак за благодарност, но онзи само прибра парите в една кесия, която извади от джоба си. Тя беше стегната с връв, от която висеше малка желязна бесилка с кандилкащ се на нея миниатюрен Обесен Изкупител. Антагонистите от всякакъв вид не одобряваха тези свещени бесилки. Всички бяха подозрителни към Калайджиите, чиято собствена версия на вярата датираше отпреди великия разкол.

— Ще ти дам един съвет — каза Хенри Мъглата, вече загубил всякаква неловкост, — който струва повече от десет долара. Прибери тази свещена бесилка и не я изваждай преди събора на масоните. — Изкупителите вярваха, че масоните са най-богохулната от всички религии и че съборът им ще се състои в края на времето.

Интересът на Кейл бе насочен другаде.

— Разкажи ми за количката си — каза той, гледайки ръчната количка, с която бяха откарани Клайст и Хенри Мъглата.

За първи път, откакто пристигнаха, въпросът на Кейл като че ли предизвика някакъв ентусиазъм. Калайджията явно се гордееше с количката си. Каза, че конструкцията била стара като самите превозвачи, но той внесъл множество подобрения през годините, и изтъкна с възмущение, че това винаги срещало неодобрението на другите превозвачи.

— Те ще се гътнат още млади, бутайки същите тежки и тромави возила, които са убили бащите им, а и дядовците им преди това. Аз направих тази количка от купчина бамбук за скеле, който открих на бунището. Идеята за пружините ми дойде от скоклив кон, който видях на един панаир. Изработката им ми струваше два долара. — Кейл и превозвачът продължиха да говорят за количката и как лекотата и подвижността ѝ му помагали да доставя по-тежки товари по по-стръмни улици. „Защо?“ — зачуди се Хенри Мъглата.

— Ама че смрад — каза той, когато поеха пак през града.

— Много си претенциозен за човек, чиято представа за рай някога беше хубав сочен плъх.

— Какво беше всичко това с количката?

— Интересувам се как работят нещата. Този превозвач е невеж човек от невежо племе — но е умен. Интересен образ.

Когато стигнаха до квартирата си, там ги чакаше раздразненият ИдрисПюк заедно с Кадбъри и Дийдри Плънкет, която със своите алени устни и начервени бузи не приличаше на нищо на Божия свят.

— Точността е учтивостта на кралете — заяви ИдрисПюк на Кейл. — Да не говорим за човек, който е бил продаден за шест пенса.

— Задържаха ни. Здрасти, Дийдри. Добре ли си?

— За нечестивеца няма да има добро. — Настъпи кратко мълчание.

— Като говорим за нечестивци, Дийдри — каза Кадбъри, — би ли си отваряла очите за хора, които се държат странно?

Тя излезе мълчаливо.

— Истинска прелест — възкликна Хенри Мъглата.

— Дръж си езика, копеленце дребно — процеди Кадбъри.

— Идваме от кабинета на Кити Заека.

Кейл кимна.

— ИдрисПюк ми каза, че все се оплакваш от лошия си късмет — но трябва да отбележа, че ако ме беше попитал какви са шансовете ти да се измъкнеш жив от разговора си с Кити, бих казал, че са слаби като хомеопатична супа, направена от сянката на гълъб, умрял от глад.

— Не знам какво означава хомеопатична.

— В този случай означава, че не струва колкото изпаренията от кофа пикня.

— Ще се опитам да го запомня. Хубава дума — „хомеопатична“.

— Нямам време за това — каза ИдрисПюк. — Каквото и да са си мислили хората за Кити, са го подценявали. Книгите му със заеми са истински лабиринт с изход във всяка хазна отсам Великата китайска стена. Те не са знаели, че Кити стои зад тях — преброих над двайсет подставени лица. Повечето би трябвало да са достатъчно умни, за да си нямат вземане-даване с човек като Кити. Предполагам, че ги е изнудвал. Но при бляскавите финансисти никога не се знае на какво са готови за още повече пари.

— Не се оплаквам от лошия си късмет — каза Кейл.

— Напротив — възрази ИдрисПюк. — Както и да е — много хора дължат на Кити много пари. Сега, благодарение на теб, наследихме задълженията им.

— Ами ако не искат да плащат? В края на краищата, Кити е мъртъв.

— Да, но както изтъкна Кадбъри, изтръгването на плащания от длъжниците на Кити е в неговата област.

— Какъв е моят дял?

— Мислехме, че е една десета — каза Кадбъри.

— Той убива Кити, а вие получавате девет десети? На мен ми се струва, че трябва да е обратното — отбеляза Хенри Мъглата.

— Ти сигурно знаеш много за управлението на престъпна организация, а, неблагодарно пале? Сигурен съм, че и двамата притежавате дълбоки познания за търговията с опции и срочни сделки в допълнителна гаранция към дълга, а също и какво да правите, когато цяла страна заплашва да престане да си плаща вноските.

— Не — каза Хенри Мъглата.

— Тогава млъквай. — ИдрисПюк се обърна към Кейл. — Наистина ли мислиш, че бих крал от теб, или просто си в лошо настроение?

— Не.

— Значи се разбрахме. Десет процента. Ще бъдеш много богат, ако Кадбъри казва истината, или дори половината истина.

— Сега вече ме засегна — промърмори Кадбъри.

— Познаваш ли онези момчета, които Кити държеше в Мемфис? Довел ли ги е тук?

— Това няма нищо общо с мен.

— Вече има. Искам да ги намериш и да ги пуснеш на свобода. Дай им по петдесет долара.

— Петдесет долара за момче под наем?

Кадбъри виждаше, че Кейл не е в настроение да му противоречат.

— Добре де, ще се погрижа за това, но парите ще дойдат от твоя дял. — Все пак не успя да се сдържи. — Не можеш да направиш нищо за тях. Те просто са свикнали на такъв живот. Ще похарчат парите и ще свършат при Фъстъчено масло или Голодупец. Ще им е по-зле, отколкото им е било при Кити. Или ги остави където са, или се погрижи за тях.

— Да ти приличам на нечие майче? Ние четиримата се справихме добре. Рива е на практика кралица на руснаците. А сега ние тримата сме богати. Дай им парите и ги пусни. После всичко зависи от тях.

На път за вкъщи Кадбъри се замисли за онова, което искаше Кейл. Думите му за Рива бяха верни. Кадбъри я бе видял в цялото ѝ великолепие на някакво социално събитие, където Кити го беше пратил да говори с някой си Фаунтлерой, който закъсняваше с плащанията и разполагаше с важна информация, желана от Кити — много по-важна от жалките три хиляди, които онзи му дължеше. Беше видял Рива на високата маса. Тя изглеждаше възхитително с червената си рокля, с вдигната на кок коса. Но за това, че Кейл и останалите били добре, стигаше само да ги видиш в какво състояние са.

18.

Хенри Мъглата и Кейл бяха добавили още едно условие: Кадбъри трябваше да убие двамата мъже, които бяха пребили момчетата. Кадбъри така или иначе щеше да свърши това, защото му бяха казали, че те търсят шанс да заграбят операциите на Кити, но нямаше вреда Кейл да си мисли, че му е отстъпил в нещо.

— Ще трябва да е бързо — каза той на трите момчета. — Измъчвам хора само когато наистина се налага да науча нещо. Ако искате да страдат, трябва да го направите сами.

Те казаха, че бързо ще е добре.

Същата нощ двамата мъже бяха вързани. Когато настояха да разберат какво ще стане с тях, Кадбъри каза:

— Трябва да умрете и да не живеете повече.

На другия ден телата им бяха откарани заедно с това на Кити Заека, за да ги погребат в сметищата на Оксиринкус.

Междувременно, в цивилизованите райони на няколкостотин метра оттам, Випонд беше във възход. Сега, когато притежаваше червените книги на Кити и паричните тайни, скрити в тях, вратите, които някога бяха затворени за него, се отваряха.

Кон Матераци, чието хладно презрение към краля го правеше още по-привлекателен във възхитените очи на неговия обожател, вече командваше десет хиляди швейцарци, войници със значителни умения и репутация. Възходът му срещна съпротивата на швейцарския канцлер Боз Икард, но не заради младостта и неопитността му. Всъщност, това бяха последните неща в ума на Икард: алтернативите на Кон можеха да бъдат взети само измежду швейцарските аристократи, които бяха по-възрастни, но като цяло не особено умни, и имаха значително по-малко военно обучение от младежа. Икард всъщност се тревожеше от влиянието, което това назначение даваше на Випонд и не по-малко опасния му полубрат. Той се страхуваше от всяка власт, преминала в техните ръце, защото тях ги интересуваше само кое е добро за войнолюбивите Матераци, а не кое е добро за всички останали. Випонд би разбрал страховете му, но би посочил, че в обозримо бъдеще общите им интереси се състоят в противопоставяне на Изкупителите. Икард обаче се страхуваше от войната повече от всичко, докато Випонд я смяташе за неизбежна.

Всъщност, Боз Икард и Випонд, и дори ИдрисПюк, не бяха чак толкова различни, в смисъл, че имаха достатъчно опит да се отнасят с подозрение към решителните действия на война, или в каквото и да било друго. Животът ги беше научил да протакат всичко до последната минута, после да се съгласят привидно на някоя голяма отстъпка и когато всичко изглежда решено, да намерят начин да протакат пак.

— Проблемът с решителните споразумения, както и с решителните битки — поучаваше Випонд Кейл, — е, че решават нещата, а логиката диктува, че има извънредно голям шанс те да бъдат решени в твоя вреда. Когато някой почне да ми говори за решителна битка, съм склонен да го заключа. Това е лесно решение, а лесните решения обикновено са грешни. Покушенията например никога не променят историята — не и наистина.

— Двамата Тревър се опитаха да ме убият в Манастира. Ако бяха успели, това щеше да промени нещата — каза Кейл.

— Трябва да разглеждаш нещата в повече нюанси. Какво щеше да се промени?

— Ами, Кити Заека щеше да е още жив и ти нямаше да разполагаш с парите и тайните му.

— Не смятам, че смъртта на Кити е покушение — с което имам предвид преследване на нелични политически цели чрез насилие срещу личността. Смъртта на Кити беше обикновено убийство. Ако искаш да излезе нещо от теб, трябва да престанеш да избиваш хората, или поне да престанеш да ги избиваш по чисто лични причини.

Кейл никога не обичаше да оставя последната дума другиму, дори и на Випонд, но главата го болеше и беше уморен.

— Остави момчето на мира, то не е добре — каза ИдрисПюк.

— Какво искаш да кажеш? Момчето знае, че просто го дарявам с моя опит. — Той се усмихна на Кейл. — Безценни перли. — Кейл неволно отвърна на усмивката му.

— Исках да поговоря с теб за нещо друго. Кон Матераци не те иска в щаба си.

Откъм Кейл последва озадачено мълчание.

— И през ум не ми е минавало, че ще ме иска.

— Неприязънта му към теб е съвсем разбираема — отбеляза Випонд. — Почти никой не те харесва.

— Неприязънта му е още по-голяма, откакто ми е задължен — отвърна Кейл, имайки предвид спасяването на Кон от смазаните и пъшкащи купчини мъртъвци при Силбъри Хил, за което отдавна съжаляваше.

— Оттогава той доста е пораснал. Преобразил се е, бих казал. Но няма да те търпи за нищо на света. Ние имаме отчаяна нужда ти да го съветваш. Но той държи твърдо на своето, въпреки моето яростно недоволство, когато не получа каквото искам по толкова важен въпрос. Защо?

— Нямам представа. Питай него.

— Питах го.

Кейл остана да седи мълчаливо.

— И така — продължи Випонд след малко. — В крайна сметка, решихме да не казваме на никого за вероятността Изкупителите да започнат атаката си през пустинята Арнхемланд.

— Не ми ли вярвате?

— Вярвам ти. Но проблемът е, че ако предупредим Оста и те подсилят границата по линията Мажино, Изкупителите ще трябва да премислят наново всичко. Ако те разбирам правилно… — Разбираше го, това беше просто ласкателство. — … цялата военна стратегия на Изкупителите зависи от бързия пробив там.

— Е, и?

— Ако този вход бъде блокиран, ще трябва да измислят нов план.

— Да.

— Би ли казал, че забавянето ще е дълго?

— Вероятно.

— Може би още година, ако са принудени да пропуснат лятото и есента. Няма да атакуват през зимата.

— Вероятно не.

— Щом казваш. Но си съгласен, че блокирането на Арнхемланд сега вероятно ще забави войната с година?

— Вероятно.

— Е, ние не можем да си позволим това. Под „ние“ имам предвид Матераците и теб.

— Защо?

— Боз Икард налива правдоподобна, но фалшива надежда в ушите на краля. Той твърди, че Оста като цяло, и швейцарците в частност, са се подсигурили здраво срещу Боско, че или планините, или линията Мажино ще ги държат навън. Казва му, че земите, които Изкупителите вече са завзели, може да са значителни, но нещата не са толкова тревожни, колкото изглеждат. Завладените от тях територии не притежават кой знае какви ценни ресурси, така че окупирането им от силите на Изкупителите ще им струва повече кръв и богатства, отколкото могат да спечелят от окупацията им.

— Прав е — отбеляза Кейл.

— Наистина. Но нашата цел е друга. Ако ти вярваме, значи Боско ще дойде, защото трябва да го стори, сега или по-късно. Но ако е по-късно, ние ще загубим всякакво доверие. Ще изглежда, че Икард е прав — Изкупителите са взели земя, която им носи повече грижи, отколкото ползи, и защитите на Оста им пречат да завземат повече. Боско не може да тръгне напред; може да върви само назад. Ако ги предупредим за атаката през Арнхемланд, това ще спре Боско и ще изглежда, сякаш Икард е прав, а ние грешим. Ще се превърнем в едно нищо.

— Затова ще пуснете Изкупителите.

— Точно така. Не си ли съгласен?

— Звучи ми малко самонадеяно. Но може и да си прав. Трябва да помисля.

— Кажи ми, ако ти дойде по-добра идея.

— Добре.

Но половин час след тръгването му, Кейл беше убеден, че Випонд е прав. Въпросът бе какво ще стане, ако Изкупителите не бъдат спрени при Мисисипи. Ами ако я преминат и продължат напред? Планините, които пазеха някой да не влезе, щяха да попречат и някой да излезе. Единственият изход бе през прохода Шаленберг, а Боско беше готов да го запуши здраво, като с коркова тапа.

Същата вечер Випонд и ИдрисПюк се опитаха да принудят със заплахи Арбел Матераци да следва същия курс.

— Трябва да го убедиш — каза Випонд.

— Той не желае да го командват, и толкоз. Ако се опитам да го убедя, ще ми се ядоса повече, отколкото на вас — а на вас ви е направо бесен.

— Не бъди груба.

— Тогава не ми казвайте да превърна собствения си съпруг в свой враг.

— Тя е права — каза ИдрисПюк. — Не искаме да го тласнем към нещо, от което няма връщане.

— Той така или иначе не ви играе по свирката — отсече Арбел, вече ядосана. — Не е марионетка, на която да дърпате конците.

— Грешката е моя — каза ИдрисПюк, също раздразнен.

— Освен това, вие мислите, че Томас Кейл е ваш и наш спасител. Толкова ли сте сигурни?

— Вие го изиграхте доста добре, неблагодарна мадам.

— Ако не беше дошъл в Мемфис, изобщо нямаше да имам нужда от спасяване. Не съм неблагодарна.

— Никога не съм разбирал какво значи „не съм неблагодарна“ — заяви ИдрисПюк. — Не значи, че сте благодарна, нали?

— Добре де — каза тя, — аз съм неблагодарна кучка. Но където и да иде той, следва погребение — така казват всички. Той беше причината да загубим всичко. Мислите се за достатъчно умни да го използвате, за да унищожи хората, които мразите — той ще го стори. И ще вземе и вас със себе си. Както и съпруга ми и сина ми. — Тя млъкна за момент. Двамата мъже не казаха нищо, защото нямаше смисъл. — Трябва да имате повече вяра в Кон. Той може да стане велик човек, ако се сприятелите отново с него.

— Изглежда, нямаме голям избор — каза Випонд на следващия ден, когато се срещнаха с Кейл и Хенри Мъглата, за да обсъдят какво да правят по-нататък. — Ще трябва да оставим прасето да мине през питона.

При тези думи двамата се закискаха като непослушни ученици в дъното на класната стая.

— А бе, я пораснете! — сгълча ги той, но това само влоши нещата. Когато най-сетне спряха, Кейл им каза какво мисли.

— Знам, всички си мислят, че не ме бива за друго освен за убийства — но това, което правим тук, е лошо.

— Така казват — промърмори Випонд.

— Ами ако грешим? Ако някой разбере?

— Да не мислиш, че си единственият, който има резерви? Аз се славя като мъдър човек, въпреки факта, че загубих цяла империя, за която трябваше да се грижа. Но смятам, че опитът ми все още струва нещо. Великите сили и мъжете, които ги управляват, са като слепци, които вървят опипом през една стая и всеки от тях си мисли, че е в смъртна опасност от другия, за когото предполага, че има отлично зрение. Те би трябвало да знаят, че цялата политика на великите сили е изтъкана от несигурност и объркване. И въпреки това, всяка сила се страхува, че другата притежава по-голяма мъдрост, разум и предвидливост — макар че никога не е така. Ти, аз и Боско сме трима слепци и докато свършим, вероятно ще си нанесем сума ти поражения един на друг, а също и на стаята.

Дванайсет дни по-късно Изкупителите прекосиха Арнхемланд за по-малко от трийсет и шест часа и унищожиха Първа армия на Оста за пет дни, Осма армия на Оста за шест дни и Четвърта армия на Оста за два дни. Проблемът беше, че всички армии, пазещи Арнхемланд, и онези, които ги подсигуряваха, бяха една от друга по-неопитни и зле въоръжени, защото всички най-добри войници и екипировка се пазеха за очакваната атака по впечатляващо добре охраняваната линия Мажино. Това бяха войници, които биха имали добър шанс да спрат или поне да забавят настъплението на леко въоръжената първа вълна на Изкупителите, но нямаха никакви провизии и бяха принудени да се предадат почти без възражения. Всичко това протече с невероятна бързина. Випонд имаше всички основания да се страхува, че действително е бил прекалено умен и решението му да не казва нищо е било не само подло, но и глупаво. Но от неочаквана посока дойде нещо като временно спасение.

Артемизия Халикарнасус е вече отдавна забравено име — но от всички велики военни гении, никога не получили заслуженото си признание, тя беше може би най-великата. Артемизия не беше амазонка, нито валкирия — беше висока само пет стъпки и толкова загрижена за външния си вид, с боядисани на ивици нокти на краката и сложно накъдрена коса, че един груб дипломат я бе описал като кокона. Освен това тя говореше с леко фъфлене, което мнозина мислеха за превземка, но не беше така. Заедно със склонността ѝ да изглежда разсеяна (заради досадата и глупостта на онова, което ѝ говореха) и навика ѝ да подхвърля идеи, които сякаш са ѝ щукнали просто ей така, като облаци, довяни в ума ѝ от лек бриз, никой не можеше да прозре отвъд външния вид и маниерите ѝ и да разпознае оригиналната ѝ, остра интелигентност. Случи се така, че крахът на армиите на Флага и почти също толкова бързото поражение на Режима на 14 август, който стоеше в резерв, дадоха на Артемизия необикновен, идващ веднъж в живота шанс да покаже от какво тесто е замесена.

Халикарнасус, чиято северна граница се образуваше от Мисисипи, бе необичаен в своята география с това, че за разлика от другите страни, граничещи с тази велика река, се състоеше от варовикови клисури и трудно проходими хълмове. Като видя ужасния разгром пред себе си и осъзна, че огромният брой отстъпващи войници ще бъдат изклани, ако ги притиснат към северния бряг на такава трудно преодолима река, Артемизия излезе от Халикарнасус с малката армия, оставена ѝ от нейния съпруг, и разгръщайки я във формата на фуния, успя да насочи много от бягащите войници към временната безопасност на Халикарнасус. Там тя реорганизира ужасените мъже и уреди цели сто и петдесет хиляди да бъдат евакуирани през Мисисипи — която тук беше широка една миля. През десетте дни на спасителната операция Артемизия води боеве в самия Халикарнасус, за да забави настъпващите Изкупители. В течение на три седмици Халикарнасус устояваше сам срещу армията на Изкупителите, докато те стигнаха бреговете на Мисисипи и избиха хиляди войници, приклещени от реката около Халикарнасус, които тя не успя да защити. Накрая Артемизия бе принудена да се оттегли и също да прекоси реката. В хрониките не се посочва дали е очаквала да бъде приветствана от възторжени тълпи, звън на църковни камбани и множество банкети в нейна чест. Ако е очаквала, явно е останала разочарована.

При пристигането си в Испански Лийдс, тъй като имаше по-големи заслуги от всички за спирането на Изкупителите при Мисисипи и следователно им бе попречила да нахлуят в Швейцария, за да пристъпят към първия етап от края на света, тя бе приветствана с учтиви, макар и кратки аплодисменти и настанена в края на масата като гост на сватба, който е поканен само формално, но никой не иска да говори с него. Пренебрегваха я не само защото е жена; дори да беше мъж, трудно биха могли да я вместят в схемата на нещата. Никой, на чиято преценка се доверяваха, не я беше виждал в действие. Успехите ѝ може би се дължаха на късмет, или пък бяха преувеличени. Историята беше пълна с поразителните успехи на хора, които или не ги повтаряха никога повече, или зрелищно се проваляха при опита да го сторят. Има причина да смятаме, че доверието трябва да се заслужи — то е продукт на многократния успех. Но Артемизия се беше появила изневиделица от нищото и поведението ѝ не вдъхваше особено доверие дори и у най-непредубедения човек. Тя заслужаваше това доверие, но не е невъзможно да разберем защо не го получи. Бе поискала да я сложат начело на отбраната на Южния бряг на Мисисипи и макар че не ѝ отказаха направо, препратиха искането ѝ към различни военни комитети, където то щеше да се изпари като плитка локвичка в Арнхемланд. Тя би могла да поеме отново командването на малката си армия, но само на бреговете срещу Халикарнасус, където никой, най-малко пък Артемизия, не мислеше, че Изкупителите ще прекосят реката, защото имаше толкова много по-удобни места. Затова тя реши да остане в Испански Лийдс и да се опита да си намери позиция, от която да има сериозно влияние върху събитията.

Пет дни след пристигането си вече бе изпаднала в отчаяние. Винаги, когато говореше на безкрайните събрания за обсъждане на войната, изказванията ѝ бяха посрещани с кратко, леко озадачено мълчание, а после споровете продължаваха, сякаш изобщо не се е обаждала. На шестия ден, на едно градинско парти, тя срещна Томас Кейл. Опитваше се да се включи в дискусията около различни военни съветници, но без успех. Щом изкажеше мнението си, то действаше като сапун на олио — групичката бързо се разпръскваше, оставяйки я да стои с чаша вино и хапки препечен хляб с аншоа и да се чувства като идиотка. Накрая, кипяща от безсилие, тя се приближи до един младеж, почти момче, подпрян на една стена, който ядеше с едната си ръка волован, а в другата държеше още два.

— Здрасти — каза тя. — Аз съм Артемизия Халикарнасус.

Момчето я огледа, продължавайки да дъвче бавно — тя си помисли, че прилича на необичайно интелигентна коза.

— Много дълго име за такова дребно момиче.

— Е — отвърна тя, — след като ми кажеш своето, може би ще ми дадеш списък на постиженията си.

В повечето случаи това успешно би поставило такъв очевиден нехранимайко на мястото му.

— Аз съм Томас Кейл — каза той и изложи всичките си велики дела със самохвална небрежност.

— Чувала съм за теб — каза тя.

— Всеки е чувал за мен.

— Чувала съм, че си калпазанин, който трови кладенци, оставя децата и жените да гладуват и носи касапница и смърт, където и да отиде.

— Да, наистина. Но не съм толкова лош.

Беше свикнал да слуша такива обиди, макар не и директно. Странното този път беше не само, че му го казват в лицето, но и някак разсеяно — сините ѝ очи шареха, — и с тон, който, ако не го обвиняваше в ужасни злодеяния, би бил почти гнусливо сладък. Тя си оглеждаше ноктите, сякаш напълно запленена от тях.

— Аз също съм чувал за теб.

Тя вдигна към него трепкащите си очи, като някаква приказна светска пеперуда, която се готви да приеме поредния комплимент за бляскавата си красота. Разбира се, знаеше, че се задава обида. Кейл проточи момента. Накрая каза:

— Не е зле. Ако това, което съм чул, е вярно.

— Вярно е.

Не бе имала намерение да показва, че доброто мнение на другите хора я интересува толкова. И наистина не я интересуваше. Поне не много. Но все пак я интересуваше. И беше толкова сърдита, че не ѝ отдават заслуженото, че този изненадващ комплимент я хвана неподготвена.

— Разкажи ми тогава — каза Кейл.

Навярно дори момичетата и тортите не могат да се сравняват с насладата от това, човек с най-висока репутация да те уведоми за уникалната ти гениалност. Кейл може и да беше отровител на кладенци и убиец, но Артемизия откри, че тези неприятни качества минават на заден план, щом стана ясно, че той хем знае за какво приказва, хем страшно ѝ се възхищава. Не само ласкателството я сгряваше. Въпросите му, скептицизмът и съмненията, на които тя успя да отговори без изключение, ѝ доставяха такова удоволствие, сякаш умели ръце масажират схванатите мускули на деликатната ѝ шия и рамене. Тя вече беше на близо трийсет години, и макар да бе харесвала покойния си съпруг, който я обожаваше и задоволяваше странните ѝ интереси, не бе обичала нито него, нито друг мъж. Мъжете я желаеха не защото беше красива по някакъв традиционен начин, а поради неземната ѝ отнесеност и липсата на интерес към тях, която също ги озадачаваше. Накратко, те я намираха за вълнуващо загадъчна, но докато възхваляваха нейната мистериозност, не осъзнаваха, че тя не иска да бъде загадъчна. Тя искаше да ѝ се възхищават заради способностите ѝ, да я ценят заради нейната разсъдливост, хитрост и ум. Кейл, без да показва някакъв явен интерес към нея като жена, разбираше нейната гениалност и ѝ го излагаше във възхитителни подробности в продължение на няколко часа.

До края на вечерта тя беше вече наполовина влюбена (та как би могла да не е?). И двамата бяха еднакво смаяни, че другият не заема важен пост, като се има предвид колко са великолепни. Никой от двамата, вероятно по подобни причини, нямаше представа колко са дразнещи за околните. Не им беше лесно да разберат, че никой, особено пък ако не е талантлив, не иска да излага на показ липсата си на способности. Той се уговори с нея да се срещнат пак на другия ден във винената градина на Раундхей парк, което я зарадва, и каза, че ще доведе един свой приятел, ако е достатъчно добре, което не я зарадва толкова. После изчезна. Внезапното му оттегляне го направи загадъчен в нейните очи, а също така я смути; той бе изглеждал така запленен от нея, а после си беше тръгнал изведнъж, почти безцеремонно. Малко я объркваше фактът, че от това той само изглеждаше още по-привлекателен. Истината беше, че Кейл си тръгна толкова внезапно, защото почувства, че ще повърне. Копнеейки да избегне лошото впечатление, което може да направи това, той си тръгна изведнъж и едва успя да стигне до улицата отвън, преди да започне да повръща.

— Артемизия някоя си? — каза ИдрисПюк на следващата сутрин. — Изобщо не би ми минало през ума, че е твой тип.

— Тоест?

— Малко е префърцунена.

— Префърцунена ли?

— Преструва се на мила и загадъчна — с тия трепкащи мигли и взиране в далечината.

— Не се преструваше, просто беше отегчена. Тя е изключително умна жена.

— Не мислиш ли, че онова, дето разправят за нея, е малко преувеличено?

— Щом казвам, че не е преувеличено, значи не е. Разпитах я за всичко, опитах се да я разпердушиня цялата, но тя устоя. Истинско чудо е.

— Е, щом Големия умник има толкова добро мнение за нея, трябва да хвърлим едно око.

— Защо?

— Човек с такива способности, но не толкова надут като теб, може да ни е много полезен.

— ИдрисПюк иска да те види, а също и Випонд.

Артемизия беше развълнувана от това. Не бе човек, който може да прикрие ентусиазма си — очите ѝ се разшириха, миглите ѝ, дълги като на шпаньол, затрепкаха, сякаш пращайки отчаяни сигнали към далечен бряг. В нея имаше нещо; може би най-важното беше, че тя не е Томас Кейл. Наистина, много му се гадеше от самия себе си. Да се намираш в компанията на болник през цялото време си е изтощително, дори когато болникът си ти: винаги се чувстваш ужасно, никога не ти се ходи никъде, постоянно спиш, или пък, ако си буден, искаш да заспиш отново. Тя много го харесваше, което доста помагаше, тъй като момичетата обикновено се страхуваха от него. А понякога — още по-зле — си въобразяваха, че тази съблазнително лоша репутация е маска, която може да бъде свалена от някоя чувствителна жена, за да разкрие сродната душа отдолу. Те не разбираха, че има някои души, не задължително жестоки или лоши, с които е по-добре да не се свързваш.

Друго нещо в Артемизия, което омайваше Кейл, беше, че за първи път е срещнал човек с история, по-странна от неговата собствена. Артемизия винаги бе представлявала загадка, защото не беше мъжкарана. Всъщност, смятаха, че се държи по-момичешки и от малките момиченца — за разлика от по-голямата си сестра, която се славеше с грубото си и шумно поведение. Артемизия обичаше розовото и женствените цветове, от които те заболяват очите; носеше толкова воланчета и финтифлюшки, че бе трудно да се намери скритото сред тях момиченце, и имаше колекция от кукли, които наброяваха стотици. Придворните започнаха да забелязват, че сутрин тя облича и съблича куклите, бъбрейки като малоумна, подобно на малките деца: хокаше куклите си, че са се изцапали или се карат помежду си, или носят неподходящи ръкавици за вторник, а следобед ги подреждаше в големи женствени фаланги от розово и небесносиньо и обмисляше най-добрия начин да ги изтреби. Войници с черничеви фусти се биеха до смърт с нередовни войски с лилави пастелни бонета и кавалерия, яздеща макари, с нежносини кюлоти.

Предполагаше се, че с времето вкусът ѝ към тези префърцунено женски игри на войници ще се разсее, но интересът ѝ към всичко военно сякаш се разпалваше още повече с възрастта. Тя не проявяваше интерес към никакви форми на лично насилие. Не искаше да се упражнява с мечове или ножове, нито пък, Боже опази, да се боричка с момчетата като по-голямата си сестра. Не се налагаше да ѝ забраняват да се боксира (като на сестра ѝ) — не повече, отколкото да ѝ забраняват да лети. Тя беше великолепна ездачка, но никой не се опитваше да ѝ пречи, защото Халикарнасус бе прочут със своите коне и ездата се смяташе за напълно приемливо занимание за момичетата.

— Значи не умееш да се биеш? — попита Кейл.

— Не. Ръцете ми са толкова слаби, че се задъхвам, докато си вдигам пухчето за пудра.

— Аз мога да те науча — предложи той.

— Само ако позволиш аз да те науча как да носиш корсет.

— Че за какво ми е притрябвало?

— Именно.

— Не искам да бъда момиче.

— Аз пък не искам да бъда войник. Искам да бъда генерал. И съм точно това. Ти можеш да продължаваш да сечеш главите на хората и да им изсипваш вътрешностите на земята на купчини с размера на връх Женева. Но не си длъжен — има сума ти други, които ги бива в това.

Той се зачуди дали да каже на новата си приятелка, че без да смръкне наркотик, достатъчно мощен, за да убива, дните му като напаст на бойното поле отдавна са свършили. Но реши да си мълчи засега. Откъде да знае, че може да ѝ има доверие? Трябва да отбележим обаче, че нещо в него копнееше да ѝ каже истината.

Тя довърши историята си. Била омъжена на четиринайсет, въпреки шумните ѝ протести за възрастта на мъжа, неизвестността му и че там, където земята му е равна, е прекалено равна, а където е планинска — ужасно планинска. В добавка лете било прекалено горещо, а зиме — прекалено студено. Трябвало да минат близо четири години в цупене и неприветливост, докато започне да оценява добрия си късмет. Даниел, четвърти маркграф на Халикарнасус, бил интелигентен, мъдър и нетрадиционен човек, макар че грижливо криел своята нетрадиционност, за да не плаши семейството и съседите си. Освен това обожавал Артемизия и поведението ѝ повече го забавлявало, отколкото да го дразни, макар че имал пълното право да се дразни, като се има предвид колко недодялана и груба била с него отначало. Макар че не винаги ѝ угаждал, я окуражавал в необичайните ѝ интереси — от обич и за да спечели сърцето ѝ, а и от любопитство да види докъде ще я отведе това. Той самият не се интересувал от войната, но разбирал, че малката му непрофесионална армия е почти безполезна, така че нямало нищо лошо в това да остави жена си да я командва.

Артемизия спечелила подкрепата на армията и се отървала от офицерите, които от естествен егоизъм ѝ се противопоставяли, като разделила войниците на две и им предложила да изиграят три военни игри. После се обзаложила с офицерите на три хиляди долара, че ще ги спечели и трите. Ако загубят, трябвало да си подадат оставката. Били ѝ останали три хиляди от зестрата ѝ (Даниел ѝ я върнал в деня на венчавката им) и тя използвала хиляда от тях, за да подкупи войниците, които сега се намирали под нейно командване и също не били особено щастливи от това, преди тя да им плати толкова пари. Разполагала с две хиляди и петстотин души — предимно фермери, техните ратаи и смесица от пивовари, хлебари и ковачи. Разполагала с три месеца.

Отначало мъжете се трудели усърдно, защото им плащала — но само за резултати. Всяка седмица възнаграждението се покачвало, но само ако успеят да пробягат през полето по-бързо или да носят тежък товар по-дълго. Разделила ги на групи с различни свирепо звучащи имена и ги облякла в жилетки с различни цветове, като мъдро избегнала небесносиньото на детските си кукли. Всеки, който не показвал подобрение, бил лишаван публично от жилетката си и изхвърлян. Но ако впоследствие преминат изпитанието, на което са се провалили, с по-добър резултат, били възстановявани. Тя допускала някои грешки — но парите и извинението като че ли лекували всичко. След изтичане на трите месеца, игрите започнали. Били доста сурови, въпреки че войниците използвали омекотени с плат пръчки вместо мечове и копия, и имало много ранени. Артемизия спечелила с лекота и трите игри — заради таланта си, но и защото противниците ѝ били интелигентни, но самодоволни офицери, или тъпи и самодоволни офицери. Тя запазила някои от първите и започнала нова поредица от сурови игри, за да поправи грешките си — които знаела, че са много. Поръчала си книги от големи авторитети в изкуството на войната от всички краища на света — и открила, че повечето от тях са влудяващо неясни относно това, което искала да научи: подробностите как действително се прави нещо. Един след друг бомбастичен авторитет разправял за, да речем, нощния марш на генерал А, който дръзко заобиколил и изненадал генерал Б — но подробностите за това как се придвижват хиляда мъже по гадни каменисти пътеки без светлина, без да си счупят краката или да паднат в някоя пропаст — неща, които човек действително трябва да знае — почти винаги отсъствали. Това, което оставало, били само приказки за деца и мечтатели.

— Все още не разбирам — каза със смях Кейл — как си станала толкова добра. Мен цял живот не са ме учили на нищо друго.

— Може би съм по-талантлива и умна от теб.

— Съмнявам се — заяви той. — Не съм срещал по-талантлив от мен.

Тя избухна в смях.

— Не знам какво толкова смешно има — каза той с усмивка.

— Ти. Нищо чудно, че никой не те харесва.

— Някои ме харесват. Но не са много, вярно е — призна той. — Е, и как го постигна?

— Играех.

— Това всички деца го правят. Дори ние играехме някога.

— Аз играех различно от всички.

— Кой се фука сега?

— Не се фукам. Истина е.

— Продължавай тогава.

— Още като съвсем малка гледах как си играят другите деца — те просто правеха нещата посвоему. Но в живота не е така; знаех го още на петгодишна възраст. Затова взех едно старо тесте от картите на мама и започнах да си пиша разни неща на тях: най-добрият ти генерал пада от коня и си счупва врата, шпионин открадва плана ти за атака, гръмотевица кара вражеските коне да препуснат бясно, внезапно ослепяваш.

Кейл се засмя пак.

— Вземам си думите назад. Ти си по-умна от мен.

— Не е въпрос на ум. Просто не пропускам нищо. Също като всички, и аз виждам каквото искам да видя — само дето знам, че съм такава, затова понякога мога да се накарам да видя нещата такива, каквито са. Но само понякога. Виж, това би било наистина умно — да виждаш нещата, каквито са, през цялото време.

Тук обаче тя грешеше; времето щеше да го покаже.

И така, стана точно каквото може да се очаква. Той ѝ разказа за Светилището и за живота си там (не всичко, разбира се; някои неща е по-добре да останат неизречени), и тя едва не се просълзи, докато слушаше какво е изтърпял, което естествено беше много удовлетворително за Кейл. Говореха, разхождаха се и се целуваха — нещо, в което, за нейна изненада, той беше озадачаващо добър. За голямо възмущение на прислугата си, тя го доведе в малката къщичка, която бе наела недалеч от Баундъри парк и — малко гузно, макар и не много — прекара няколко часа, отнасяйки се като безсрамен звяр с тялото на младия си любовник. На някакво ниво осъзнаваше, че той е далеч по-добре запознат как да я докосва, отколкото предполагат възрастта и историята му. Но подозренията ѝ бяха изтикани на мястото, където отиват всички неудобни подозрения — в дъното на ума. Там те се присъединиха към всичките ѝ други тревоги и срамове, включително онова, за което се чувстваше най-гузна — че е дълбоко развълнувана от увереността на Кейл, че няма да има споразумение с Изкупителите да останат от другата страна на Мисисипи в замяна на пари или още отстъпени територии. Те идваха, и нищо нямаше да ги спре освен силата. Осъзнаването, че е искала война, я ужаси, защото отлично знаеше, че тя ще донесе ужасна болка и страдания навсякъде, и най-вече на хората, за чиято защита бе създала малката си армия. Макар че се бяха оказали жилави, фермерите и дърводелците, които съставляваха армията ѝ, се интересуваха от крави и ечемик, а не от война. Онова, в което тя бе най-талантлива, което я вълнуваше най-силно, към което изпитваше най-голяма страст, представляваше упражнение по кръв и страдания — макар че не това я привличаше към битките, а удоволствието от опитите да контролира неконтролируемото. Има някои мъже и поне една жена, за които животът няма смисъл — освен ако най-ценното от всичко, самият живот, не е заложен на карта. Какъв е смисълът на шаха, негодуваше тя пред съпруга си, докато бе още жив. Той прекарваше часове над дъската и твърдеше, че това е игра, толкова пълна с капани и тънкости, че отразява най-дълбоките и най-сложни нива на човешкия ум.

— Таратанци! — сопна му се тя. Бе чула този израз предната неделя на плаца за тренировки и не съзнаваше напълно колко е вулгарен. Това не беше фраза, която една маркграфиня да използва в разговор с маркграф, особено пък ако става дума за шах. Той се опули, стреснат от избухването ѝ, но си придаде вид на учтива неувереност.

— И какви са причините да мислиш така, скъпа?

— Няма причини. Просто шахът има правила, а животът няма. Не може да изгориш офицера на противника си — нито пък да го намушкаш или да излееш кофа вода върху дъската, или да играеш, след като не си ял три дни. Колкото и ум да е нужен, за да го играеш, това е само една тъпа игра. А за да водиш битка — заяви тя — е нужен ум, сто пъти по-добър, отколкото за всяка тъпа игра. — Държеше се толкова грубо, защото се чувстваше гузна, че ѝ се иска да тръгне на война.

Съпругът ѝ се замисли върху това за момент.

— Да се надяваме, скъпа, че някога в бъдеще ще получиш шанса си да изколиш толкова от нашите приятели и съседи, че да задоволиш амбицията си.

Тя не му говори три дни — но накрая, необичайно, не той беше този, който отстъпи.

Артемизия изпитваше тайно облекчение, че когато бе настъпил моментът да си играе с истинска смърт и разруха, нямаше никакъв друг избор освен да прави онова, което ѝ се искаше най-много на този свят. Крайността на Изкупителите прочисти съвестта ѝ.

На военния съвет в Испански Лийдс (презрението на Кейл към него бе не по-слабо от желанието му да присъства) пристигна внезапно искане за решителни действия от страна на самия крал. Непоносимо било, каза той, че Изкупителите са заграбили толкова земя; той нямало да търпи това, нито пък народът му, и искрено вярвал, че съюзниците му ще заемат същото становище.

Всъщност, той не вярваше искрено в нищо подобно. Истината е, обяви Випонд по-късно, че искреността на всичко, казано на глас, трябва да се раздели на броя на слушателите. Като почти всички крале, в някой друг свят Зог би бил некадърен говедовъд, доста добър гледач на репи или посредствен касапин. Същото важеше и за мнозина от големците, които го заобикаляха. Затова най-доброто изображение на света е като лудница.

— Да знаеш само — обичаше да казва ИдрисПюк на Кейл — с колко много глупост се управлява тоя свят.

Когато чухме за последно за голямата буря над горите на Бразилия, тя едва бе преминала апогея на невъобразимата си мощ. Сега, месеци по-късно, тази мощ се бе пръснала на пет хиляди мили във всички посоки — на север, на юг, на изток и на запад. Спускайки се от топлото небе над моста Алеатоар над река Емпревю, голям приток на Мисисипи, тя доближи една голяма будлея, пурпурна като шапката на антагонистки епископ, покрита с пеперуди, които се хранеха от нектара ѝ. Щом докосна храста, последният дъх на вятъра от голямата бразилска буря най-сетне утихна — но не преди да повдигне лекичко крилцата на една от пеперудите и да я накара да излети. Движението ѝ привлече погледа на едно прелитащо врабче, което пикира и за част от секундата я грабна в човката си, стряскайки цялото множество от стотици пеперуди, които се вдигнаха като облак и подплашиха един минаващ кон, който теглеше каруца, тежко натоварена с камъни за поправка на стена. Конят се надигна на задните си крака, каруцата се катурна настрани и камъните се изсипаха в река Емпревю.

Това произшествие бе последвано от селски ругатни и ритане на злочестия кон, но бяха загубени само някакви си камъни, които не си струваха ваденето. Така че колелото беше сложено обратно на каруцата, конят получи още един ритник и това беше всичко.

В реката долу не особено голямата купчина камъни накара течението да се движи по-бързо покрай нея и насочи водата право към корените на един от най-старите и големи дъбове по бреговете на големия приток.

В същия този момент Зог предлагаше армия от най-добрите воини на Швейцария и съюзниците ѝ да бъде пратена през прохода Шаленберг, за да влезе в бой с Изкупителската армия в равнините на Мителланд.

— Нищо по-малко не можем да направим. Предлагайки този план, аз се посвещавам още веднъж в служба на тази велика страна и този велик съюз.

Говорителят благодари на краля и заяви през сълзи:

— Вие станахте всичко за нас, Ваше величество, калейдоскопен крал на нашия калейдоскопен съюз.

Гръмнаха силни аплодисменти.

После говорителят постави кралския план за обсъждане на събралите се членове на Оста — за да получи одобрението им, вече гарантирано с убеждения и заплахи от страна на Боз Икард, въпреки факта, че той бе категорично против подобни действия. Но след като не успя да убеди краля да се откаже от битката, осъзна, че трябва да се реваншира за несъгласието си, като покаже голям ентусиазъм в негова подкрепа. Пропусна обаче да разговаря с Артемизия, защото не я считаше за достатъчно важна. В продължение на двайсет минути тя слуша най-различни ответни речи, които неизменно подкрепяха краля и бяха общо взето еднакви. Опита се да привлече погледа на говорителя на събранието, но той отказа да ѝ обърне внимание. Накрая тя просто стана, когато една от предварително уредените речи за подкрепа свърши, и заговори:

— С цялото ми уважение към Негово величество, макар да разбирам нетърпението му да влезе в бой с Изкупителите, това, което предлагате, е твърде рисковано. Единствената сила, която попречи на Изкупителите да влязат в тази стая, не е някоя армия, а съществуването на Мисисипи. Ако не беше тази една миля вода, сега нямаше да разговаряме.

Тази простичка и откровено поднесена истина предизвика буря от възмутени викове: „Армия“; „Благородни традиции“; „Героизъм“; „Храбри момци“; „Нашите герои“; „Кураж“; „Несравними“.

— Не подлагам на съмнение ничий кураж — извика тя през гълчавата от възражения. — Но Изкупителите са заседнали на мястото си на север до началото на следващата година. Трябва да построят неизброимо количество лодки и да обучат достатъчно гребци, за да ги прекарат през реката. Мога да ви го кажа, защото знам, че човек трябва да работи с години, за да се научи да навигира из теченията на Мисисипи. Сега е моментът да реорганизираме останките от армиите, които успяха да я прекосят. — Това бе напомняне, може би прекалено тънко, че мнозина са живи благодарение на нея. — Трябва да пратим най-добрите си войски на север, за да обучат онези, които бяха спасени, и да използваме най-големия си съюзник — размера и теченията на Мисисипи.

Гръмки протестни викове се надигнаха при тези думи и говорителят трябваше да положи неистови усилия, за да възстанови реда на събранието.

— Благодарим на маркграфиня Халикарнасус за откровеното ѝ мнение, но тя разбираемо… може да не знае, че на това място не е прието да се говори с пренебрежение за храбрите герои, които направиха най-великата саможертва в името на сигурността на другите.

— Вярно! Вярно! Вярно! Вярно! Вярно! — закрещяха присъстващите. И това беше всичко.

— Простете ми за прямотата, маркграфиньо — каза Икард половин час по-късно в кабинета си, — но се държахте като пълен чукундур.

— Опасявам се, че не съм запозната с термина. Предполагам, че не е комплимент.

— Не, не е. Каквито и да са достойнствата на мнението ви — а знам, че има и други хора с добра репутация, които са съгласни с вас, — вие погубихте всякакъв шанс да повлияем на нещата с вашето предизвикателно поведение.

Тя цъкна с език.

— Да смятам ли това за знак на несъгласие? — попита Икард.

— Досега не сте си правили труда да ме питате за мнението ми. Защо да ви вярвам, че бихте ме изслушали, ако си бях държала устата затворена?

— Кралят — излъга канцлерът — досега говореше за вас с респект и възхищение. Сега благоразположението му към вас се клати като висулка в брадата на холандец.

— Е — каза тя, — аз явно съм Касандра, обречена винаги да казва истината, но никога да не ѝ вярват.

— Ласкаете се, маркграфиньо. Винаги съм смятал, че историята за Касандра показва не колко е била мъдра, а колко е била глупава: безсмислено е да казваш на хората истината, когато няма шанс да те чуят. Трябва да изчакаш, докато са готови. Това е поуката от историята. Повярвайте на един човек, който знае. Начинът на действие, който предложихте вие, каквито и да са достойнствата му от военна гледна точна, е социално и политически невъзможен във всяко едно отношение. Армията не би търпяла такава обида, нито пък аристокрацията; да не говорим за онези, чиито синове и съпрузи загинаха с хиляди. Може да знаете нещичко за войната, но не знаете нищо за политиката. Трябва да се предприеме нещо!

След тези думи я освободи. Минаха около десет минути, докато тя успее да измисли силен отговор — макар че не беше нужно младежът, на когото разказа как са я скастрили, да знае за това.

— И какво каза ти? — попита Кейл.

— Казах: „За ваше нещастие, канцлер, фактите не дават пет пари за политиката.“

Той се засмя.

— Добър отговор.

Тя беше леко засрамена, но не много.

За Кейл и Артемизия чакането прасето да мине през питона беше в някои отношения обезсърчаващо, а в други — приятно. Великите събития, на които искаха да повлияят, протичаха без тях, но пък те разполагаха с безкрайни часове един за друг, и макар че ги прекарваха повече в разговори, отколкото в доставяне на наслада, не беше чак толкова повече. Ако Оста се провалеше (а и какво ли можеше да им попречи?), той скоро би могъл да се озове върху клада, достатъчно голяма, за да я видят от луната. От друга страна, нито Хенри Мъглата, нито Клайст се чувстваха достатъчно добре, за да прехвърлят планините. А и той беше свикнал да очаква нещо неописуемо зловещо, беше го правил цял живот; но удоволствието да е с жената, която спеше до него, бе рядкост и Кейл го знаеше. Сега беше времето за момичета и торти.

Все пак той бе замесен в новия план за атака срещу Изкупителите. Беше се заклел на Випонд да пази тайна — Випонд рискуваше много, като му показваше копие на плановете, начертани от Кон Матераци, за настъплението през Шаленберг и атаката срещу Изкупителите. Кейл моментално предаде това доверие, като обсъди видяното с Артемизия в големи подробности.

Чувствата на Кейл по отношение на плана бяха странно смесени. Той всъщност съвсем не беше лош. На мястото на Кон самият той не би постъпил много по-различно. В края на краищата, оказваше се, че Кон не е просто едно аристократче с твърде много привилегии. Той изглежда беше изразил симпатия към позицията на Артемизия срещу идеята на краля (дразнещо показвайки още повече здрав разум), но Кейл осъзнаваше, че Кон няма друг избор освен да атакува, ако иска да остане главнокомандващ, и се беше справил доста добре със съставянето на свестен план. Който въпреки всичко бе прекалено рискован.

— Проблемът на решителните битки — заяви не за първи път ИдрисПюк — е, че решават нещата.

— Ако ти се отвори възможност — каза Кейл, — би могъл да му предложиш да задели още две хиляди души, които да останат в Шаленберг, просто за в случай че нещата се скапят. Защото загуби ли, това ще е всичко, което ще стои между Изкупителите и нас, и много търчане и крясъци.

По-късно, на път към Артемизия, той се отби да види брата на Арбел, Саймън. Досега беше избягвал това посещение, не поради липса на привързаност — беше спасил момчето от изолацията и презрението, задето не може да чува или да говори, — а защото хем се страхуваше, хем отчаяно копнееше да види сестра му.

Прекара няколко часа в разговори със Саймън посредством неговия неохотен и намусен помощник Кулхаус. Някога Кулхаус беше нископоставен държавен служител във вманиачения по ранговете Мемфис, не защото му липсваха способности, а защото баща му беше мердапи — човек, който отнасяше изпражненията и урината от дворците на Матераците. Кулхаус се състоеше от две части негодувание и три части интелигентност. Именно Кулхаус беше съставил за броени дни изразителен език от краткия списък със знаци, дадени му от Кейл, който се основаваше на простата жестомимична система, използвана от Изкупителите, за да направляват атаката, когато е нужна тишина. Кейл и Хенри Мъглата я бяха развили малко с цел да правят обидни забележки за монасите около себе си по време на умопомрачително скучните тричасови меси в Светилището.

— Бих искал да вземам назаем Кулхаус за около час дневно.

Опитът да ядоса Кулхаус, намеквайки, че е нещо като полезна домакинска вещ, беше умишлен. Трите момчета винаги се бяха забавлявали да го дразнят („Ако беше яйце, Кулхаус, какво би предпочел, да те изпържат или да те сварят?“) Те биха могли да са приятели и съюзници — и би трябвало да са, — но не бяха. Такива са момчетата.

Саймън виждаше, че преводачът му е ядосан — за това не беше нужно много. Отношенията им на господар и слуга бяха неловки, равновесието на силите се колебаеше поради зависимостта на Саймън от него, за да има връзка със света — нещо, срещу което той често негодуваше, — и напълно оправданото чувство на Кулхаус, че е предназначен за по-велики дела от това да бъде говореща кукла. Предложението да му плащат повече обикновено го успокояваше, но само временно.

— Значи утре в шест — каза Кейл и тръгна по ниските коридори, където така се бе опозорил при последното си неканено посещение. Какви неописуемо смесени чувства се гърчеха в душата му: ужас и надежда, надежда и ужас. А после — макар че би могъл да направи същата визита петдесет пъти и никога да не се срещнат — тя се появи пред него. Беше решила да заведе сина си да види Саймън, който се радваше на бебето, защото то не можеше нито да се страхува от него, нито да го съжалява. Сърцето на Кейл подскочи в гърдите, сякаш искаше да се изтръгне от тялото му. В продължение на миг двамата се взираха един в друг — кипналото море край нос Рат не бе нищо в сравнение с това. Не беше нито любов, нито омраза, а някаква бурна хибридна емоция, грозна и неспокойно жива. Бебето размаха щастливо ръчичка, после изведнъж лепна уста върху бузата на майка си и започна да издава силни мляскащи звуци.

— Това полезно ли е за него? — попита Кейл. — Може да си заразна.

— Да не си дошъл пак да ни заплашваш? — Тя беше потресена от промяната в него. Някога бе мускулест, а сега — мършав, с тъмни кръгове около очите, които никакъв здрав сън не би могъл да премахне.

— Помниш всеки мой грях, който е бил само думи, и забравяш всичко, което направих, за да те опазя на всяка цена. Заради мен си още жива — и сега кучетата по улицата ме лаят заради теб.

Ах, самосъжаление и обвинения — комбинация, която печели сърцето на всяка жена. Но той не можеше да се спре.

— Абъл блаб абъл бадъл ди дах — каза бебето и едва не мушна с пръстче майка си в окото.

— Ш-ш-шт. — Тя го опря на ханша си и го залюля насам-натам. — Ако в теб имаше нещо добро, щеше да ни оставиш на мира.

— Изглежда ми доста щастлив.

— Защото е бебе и би си играло дори със змия, ако му позволя.

— Такъв ли съм аз — такъв ли съм за теб?

— Плашиш ме… Остави ме да си вървя.

Но той не можеше. Усещаше колко е безсмислено да говори с нея, но не бе в състояние да се спре. Част от него искаше да се извини, а друга беше бясна на себе си, задето се чувства така. Нямаше за какво да се извинява. Душата му искаше тя да се хвърли на пода и да моли през сълзи за напълно незаслужената му прошка. Но дори това нямаше да е достатъчно; тя трябваше да прекара остатъка от живота си на колене, за да спре сърцето му да пари от онова, което му бе причинила. И дори това нямаше да е достатъчно.

— Човекът, на когото ме продаде, каза, че вече ме е купил веднъж — за шест пенса.

— Е, значи цената ти се е покачила, нали?

Както бе разгневен и гузен — и още по-разгневен заради последното, — не беше мъдро да му казва такова нещо. Но също като Кейл, тя обичаше да има последната дума. Макар че присъствието ѝ беше отрова за него, той не можеше да понесе да я гледа как си отива. Но не му идваше наум какво да каже. Тя си проби път покрай него, държейки бебето от далечната страна. В гърдите му се просмука нещо: масло или витриол. В сравнение с него киселината беше приятна.

— Яааар! Бла баа! Плух! — изкрещя бебето.

19.

Историята ни учи, че има приблизително два пъти повече триумфални военни заминавания от големи градове, отколкото триумфални завръщания. Напускането на Испански Лийдс беше по-величаво от повечето: тръби, редици умело маршируващи войници, ликуващи тълпи и емоционални млади жени, крещящи прощални думи към сърцераздирателно гордите си мъже. Да не забравяме конете — в цялата им мощ и величие, с украсени с месинг оглавници и покривала в синьо, жълто и червено — и великолепните мъже, които ги яздеха. Някои от присъстващите деца щяха да помнят този разкош, звънтенето на стомана върху камък и приветствените викове, до сетния си ден.

Двайсет минути след излизането от града броните бяха свалени и повечето коне бяха пратени обратно в конюшните. Те поглъщаха зоб, както мечката лапа мед, а Кон Матераци не смяташе да позволи на стрелците на Изкупителите да унищожат кавалерийска атака от триста метра, както бяха сторили при Силбъри Хил. Кавалерията беше полезна предимно за събиране на информация преди битката и бягство след нея, ако нещата се объркат.

Макар че суетата и гордостта на Кон до голяма степен бяха отстъпили на впечатляващо зряла трезва преценка, той все още имаше сляпо петно, що се отнася до Томас Кейл — нещо напълно разбираемо. Въпреки че Кейл нямаше намерение да се сражава в битка, над която няма контрол, изпадна в ярост, като му съобщиха, че на Покаятелите му е забранено да припарват в близост до армията. Даже на Артемизия, виновна в съучастничество, ѝ беше отказано участие на основанието, че нейните войски са нередовни и следователно неподходящи за тежка битка. Но щеше да ѝ бъде позволено да води шейсетината конни разузнавачи, които ѝ бяха помогнали да забави придвижването на Изкупителите през Халикарнасус. Артемизия остави Кейл да се цупи няколко дни, а после му предложи да дойде с нея, като изтъкна, че няма да може да се бие, но пък би могъл да гледа.

— Не съм сигурен, че ще мога — каза той. — Не знам дали имам силата дори да гледам. — Не ѝ беше разказал цялата история на заболяването си, но беше прекалено очевидно, че нещо с него сериозно не е наред, за да не ѝ даде някакво обяснение. Той заяви, че страдал от малария, която хванал в Келявите земи. Симптомите ѝ бяха добре известни с това, че са неясни и повтарящи се. Защо да не му повярва?

— Опитай за няколко дни. Винаги можеш да се върнеш.

На шестия ден от похода към границата до Кон стигна вестта, че Изкупителска армия от около трийсет и пет хиляди души се насочва към Мителланд на две части, съответно по двайсет и пет и десет хиляди, и последната идва през Вауд, вероятно в опит да нападне армията на Кон в гръб. За нещастие, макар да не бе необичайно, част от тази информация беше грешна.

Изкупителската армия, водена от Сантос Хол, в крайна сметка бе решила да поеме напред, за да завземе високия терен край село Бекс, и се раздели на две, за да се придвижи дотам по-бързо. Преместването на трийсет и пет хиляди души с всичките им каруци и багаж лесно би могло да доведе до опашка, широка две мили и дълга двайсет. Скоростта, нужна, за да се достигне най-добрият терен край Бекс, в случая имаше приоритет. Но когато Изкупителите пристигнаха, доволният Кон бе заел солидна позиция пред Бекс, защитен отляво от река Гар, а отдясно от гъста гора, пълна с драки, дебели колкото пръсти, и остри тръни, известни като кучешки зъби. Това даваше на Кон пространство с ширина около миля, в което да вмести трийсет и две хиляди души. Точно преди смрачаване Изкупителите се заеха да се укрепват на позиция, за която мрачно осъзнаваха, че не е толкова добра. Между двете армии имаше склон, доста по-полегат по фронта на Изкупителите и доста по-стръмен нагоре, към швейцарската армия. Кон беше спечелил първата битка: имаше контрол над по-стръмния склон, а стрелците му бяха добри почти колкото Изкупителите, пък и бяха повече. Утрешната битка щеше да започне с четирийсетминутна престрелка между двете групи. За това време щяха да бъдат пуснати десетки хиляди стрели, летящи със сто и петдесет мили в час, насочени към гъстите редици. Една от страните нямаше да е в състояние да понесе такъв убийствен обстрел и щеше да е принудена да атакува. Тази, която го направеше, вероятно щеше да загуби битката, защото защитата бе далеч по-лесна от атаката. Шансовете на Изкупителите бяха още по-лоши, защото те трябваше да напредват нагоре по стръмен склон под обстрел и щяха да се окажат с по-малко хора, щом стигнат до върха, поради броя на мъртвите и умиращите. Още по-тревожно беше, че десетте хиляди, които Сантос Хол бе придвижил отделно от главната армия, за да заобиколи във фланг Оста, се бяха загубили и сега се лутаха из швейцарската провинция.

През нощта се промени нещо, което можеше да подобри ситуацията за Изкупителите или силно да я влоши, макар че нито една от страните нямаше какво да направи по въпроса. Ставаше дума за характерна особеност на местния климат — поради влиянието на близките планини времето можеше да се промени коренно. Необичайно жежкото слънце този ден се появи в безоблачно небе, което на смрачаване позволи горещината да се оттегли нагоре за минути. Към долината започна да се стича студен въздух от планините, температурата спадна рязко за няколко часа и дебел скреж покри всичко.

До два през нощта земята бе станала твърда като желязо. А после се надигна вятър. Той повя над бойното поле — първо в едната посока, после в другата, после пак обратно. Кон и Малкия Фокънберг, не по-висок от метър и шейсет, стояха на студа на хълма край Бекс и гледаха над собствените си безполезни огньове към също толкова безполезните огньове на Изкупителите, които не разполагаха дори със заслона на гората, за да ги пази от ледения вятър.

— Странно ще е, ако вятърът реши нещата — отбеляза Кон.

— Нищо не можеш да направиш. Но той може да затихне съвсем, или да задуха в лицата им, и положението ни да стане още по-добро.

Пристигна конен разузнавач, който изтича до двамата мъже, подхлъзна се на заледената земя и тупна тежко по задник. Изправи се, смутен и измъчван от болка.

— Забелязахме останалите Изкупители в далечния край на Вауд, тръгнали в грешната посока. Сега се насочиха към нас, но ще пристигнат чак следобед.

— Дали да не се разделим и да ги пресрещнем? — каза Фокънберг.

— Няма нужда да ги спираме, само да ги забавим. Три хиляди души би трябвало да ги държат настрана достатъчно дълго, че да не са от никаква полза тук.

Кон се замисли.

— Оня смотльо Кейл в лагера ли е? — продължи Фокънберг. — Може да го пратим да ги притисне при Багпуайз — те трябва да минат оттам. Славната му смърт ще бъде адски полезна във всяко отношение.

— Той не е тук. Идеята ти е чудесна, Фокънберг, но ще остана на място. Утроете броя на разузнавачите — искам да знам за всяка миля, която те изминават в посока към нас. Може да пратим Венегор или Уолър, ако нещата тук вървят добре.

— Ако вятърът се задържи в посока от нас към тях, ще победим.

— А в противен случай? — промърмори Кон.

Имаше право да пита. До пет сутринта мразовитият вятър духаше неотклонно в лицата им. Всички предимства, спечелени от бързината и схватливостта на Кон, бяха отвени от мразовития вятър на най-лошото застудяване през последните трийсет години.

— Те няма да чакат — каза Малкия Фокънберг. — Ако вятърът може да се смени веднъж, може да се смени и втори път. Ще се възползват от това предимство, докато могат. Скапан късмет!

Кон нямаше какво да добави към преценката му, затова просто заповяда на войските да се строят в права линия. При този хапещ вятър нареди на мъжете отпред да се сменят с мъжете отзад, през седем редици, на всеки десет минути. Макар маневрата да звучеше сложно, всъщност беше доста лесна: въпреки всичкия романтичен героизъм във военните фантасмагории, публикувани в евтините книжлета на Женева, Йоханесбург и Испански Лийдс, още не се е родил човекът, който може да се бие десет или пет, или дори два часа без спиране. Мъжете бяха строени в редици, за да могат да сменят тези отпред не само ако са мъртви или ранени, а главно за да им дадат отдих и те да получат такъв, като му дойде времето. В зависимост от обстоятелствата, в разгара на битката един човек можеше да се бие не повече от десет минути на всеки час. Сега, точно като императорските пингвини на Северния полюс, те се клатушкаха един до друг под вцепеняващата суграшица.

Малкия Фокънберг беше прав. Сантос Хол заповяда на стрелците си да излязат напред. Земята бе толкова твърда, че не можеха дори да вземат щипка пръст и да я изядат, за да покажат на своя Бог, че са готови да влязат в гроба за него. Това накара мнозина Изкупители да изпаднат в истерия — тъй ужасени бяха да не умрат в грях, макар че самата смърт ни най-малко не ги плашеше. Разгневеният Сантос Хол трябваше да прати цивилни свещеници по редиците да раздават опрощение, което отне десет минути. Друг, по-практически повод за тревога беше, че не можеха да забучат стрелите си в твърдата земя за по-лесна употреба.

След като прошката за греховете им ги успокои, стрелците на Изкупителите тръгнаха напред, за да заемат позиция за стрелба, и започнаха да подвикват към враговете си:

— Бееее! Бееее! Бееее! Бееее!

Примесеният със суграшица вятър пренасяше звука през четиристотинте метра, които ги деляха.

— Това не е ли блеене? — попита Малкия Фокънберг. — Защо блеят като овце?

— Бееее! Бееее! Бееее! — Звукът долиташе ту по-силен, ту по-слаб, в ритъм с поривите на вятъра.

— Казват, че ние сме агнета на заколение — поясни Кон.

— Нима? — каза Фокънберг. — Раздай клонки джоджен на хората, и като се доближим, ще им ги наврем в задника.

— Не трябва ли да е „задниците“, Фокънберг? — обади се един от рицарите, стоящи точно зад тях.

— Затваряй си плювалника, Рутланд, или ще те използвам, за да покажа на мъжете как се прави.

Последва бурен смях.

— Ако се налага да ми навреш нещо в задника — отвърна Рутланд, — бих предпочел хубаво люто чушле. Може да има сгряващ ефект при този шибан вятър.

А после се започна, и за няколко секунди първият етап на битката беше загубен. Вятърът духаше насреща им с такава сила, че швейцарските стрели загубиха петдесет метра обхват, а тези на врага им ги спечелиха. Със същия успех можеха да използват груби думи. Нямаше никакво значение, че суграшицата ги заслепяваше и постоянно губеха от поглед противника, ту замъглен, ту напълно скрит от навяващия сняг и леден дъжд, защото всичките им стрели падаха, преди да стигнат целта. Но първият залп на Изкупителите вече не падаше от небето, а беше носен злобно от вятъра и се забиваше в колене и гърди, в усти и носове с такава скорост, че и най-висококачествената стомана не би могла да те защити от пряко попадение. Рутланд, пронизан в ухото, вече не се тревожеше за студа.

Десет хиляди Изкупители стреляха с по-малка от обичайната скорост от около седем стрели в минута, поради твърдата земя. Трийсет и двете хиляди швейцарци на по-стръмния хълм бяха улучвани от близо седемдесет хиляди стрели на всеки шейсет секунди; всяка от тях тежеше стотина грама и с помощта на вятъра изминаваше близо сто метра в секунда. Нямаше как да отвърнат на Изкупителите, да ги уплашат или ранят. След двайсет минути повече от милион стрели бяха паднали на площ с размери осемстотин на десет метра. Общо сто петдесет и осем тона злостен дъжд, сипещ се върху мъжете, които нямаха щитове, а повече от половината нямаха и сериозна броня — само дебел жакет с пришити към него метални дискове. Да се оттеглят извън обсега на стрелите би означавало погром: една армия не може да обърне гръб и да оцелее, а да останат беше невъзможно, но настъплението вероятно щеше да означава загуба.

— Трябва да атакуваме! — извика Фокънберг през ужасното звънтене на желязо по стомана. Шумът се сливаше с писъците от болка и ревовете на сержантите, които се опитваха да попречат на хората си да побегнат. Малцина умират добре или бързо на полесражението.

Шокиран и преди всичко смаян от провала на умните си и чудесно осъществени планове, Кон се втренчи във Фокънберг.

— Да, съгласен съм.

Фокънберг — петдесет и пет годишен, злонравен и презрителен като наемник с трийсетгодишен стаж, неволно бе впечатлен от Кон. „Не е зле, синко, в лайняна буря като тази.“

Колцина от нас имат звезден миг? Момент, когато всичко, за което си създаден, всичко, което си станал, идва при теб; велико събитие, което те разтваря и извиква: „Това е за теб“. С неговите грижливо съставени планове сред донесената от вятъра гибел, Кон Матераци се овладя и запламтя. Изкрещя заповед за настъпление; властният му и убедителен тон бе подет от всички сержанти един след друг и заотеква нататък по линията. Голямата армия, пострадала от островърхата градушка, тръгна напред, за да се счепка с врага. На една внимателно движеща се армия четиристотин метра биха ѝ отнели повече от три минути — цяла вечност под стрелите, валящи върху крака и колене, усти и гърла. Но сега смъртоносният обстрел трябваше да секне, защото швейцарците се приближаваха. Стрелците на Изкупителите бяха принудени да се оттеглят зад пехотата, стояща неподвижно зад тях, която сега трябваше да прегради пътя на напредващите швейцарци в близък бой. Стрелите престанаха да падат, сякаш някаква внезапна градушка изведнъж бе отминала. Но вятърът се усили още повече, докато настъпваха, суграшицата стана по-заслепяваща. Тъй като и двете страни се движеха сред бурята, слабата видимост и объркването от придвижването на толкова много мъже доведе до това, че когато левият край на атакуващата линия на Кон и десният фронт на Изкупителите най-сетне се срещнаха, те се припокриха. Виждайки този проблем, стотниците и сержантите от двете страни хвърлиха резервите си, за да запушат пролуките и да попречат на противника да ги заобиколи и да ги нападне в тил. Но тези неравномерни контрадействия започнаха да изкривяват фронта на битката и той взе бавно да се завърта обратно на часовниковата стрелка.

Висок близо метър и деветдесет, с броня, която струваше почти колкото богаташка къща, Кон бе човекът, когото всички наблюдатели виждаха — както тези на Оста, така и Изкупителите. Той беше също и мишена за последните. Скрити стрелци на Изкупителите — двама души, притаени сред дърветата от едната страна на бойното поле — стреляха многократно по него. Но дори когато го улучваха, богатството, налято в доспехите му, показваше, че при броните получаваш онова, за което си плащаш. Стрелите отскачаха, без да му навредят, докато той се движеше зад линията, крещеше и излизаше напред. Като някакво високо елегантно насекомо в сребро и злато, той мушкаше, газеше и млатеше противниците си, чиито брони се цепеха като тенекиени. Тук нямаше много мечове — Кон предпочиташе страховитата алебарда за битка в това гъмжило, където мъже се опитваха да се докопат един друг с не повече от две стъпки място от двете им страни.

Алебардата беше разбойническо оръжие, използвано от джентълмени. Дълга не повече от четири стъпки, тя беше едновременно чук, брадва, тояга и шип. Тя бе най-честното от всички оръжия за убийство, защото всеки можеше да разбере каква е, само като я погледне. Поетите може да плещят за вълшебни мечове или свещени копия, но никой от тях никога не е използвал алебардата за символ на каквото и да било: тя бе създадена да смазва и да разсича, и не се преструваше, че не е така.

На десетминутни интервали Кон изтръгваше живота на всеки, който застанеше насреща му. Бруталността никога не е била по-грациозна, цепенето на кости никога не е било толкова сръчно, разкъсването и смазването на плът никога не е било толкова елегантно; обсегът му бе по-голям, сърцето — по-силно, мускулите и сухожилията му бяха свързани в едно от грозното му умение и прекрасното насилие.

На няколкостотин метра оттам Кейл, скрит мълчаливо в клоните на едно дърво, гледаше как Кон се бие като ангел и му завиждаше за силата. Но и му се възхищаваше. Той бе нещо забележително там, сред кръвта и хаоса.

— Трябва да вървим. — Шепотът на Артемизия беше толкова висок, колкото може да е един шепот. Тя стоеше под дървото с двама от своите яки на вид войници. Беше отказала да се покатери горе с Кейл.

— Какво има? — попита той. — Притесняваш се за маникюра си?

— Швейцарските Ликвидатори идват да се справят със стрелците. Няма да знаят какви сме — прекалено е опасно. Трябва да вървим.

Той се озова долу почти преди да е довършила, дишайки тежко и потейки се съвсем не като здрав човек. Потеглиха, но не бързо: имаше прекалено много остри драки. Като внимаваха за тръните на кучешките зъби, те си проправиха път до една полянка. На десет метра от тях същото направиха и други. Четирима Изкупители — опитните стрелци, търсени от Ликвидаторите. Никой не направи нищо. Никой не помръдна. Боско с години бе подлагал Кейл на изпитания, при които той се изправяше срещу нещо напълно неочаквано и имаше само секунди да реши проблема преди удара по тила, следващ всеки неуспех. За да станат нещата още по-лоши, наказанието не винаги беше незабавно; понякога ударът идваше няколко часа по-късно, или ден, или седмица. Това беше, за да го научи да преценява нещата, преди да действа, колкото и непосредствена да е опасността. Четирима Изкупители срещу тях четиримата. Артемизия нямаше да е от никаква полза — двамата стражи с нея щяха да са умели, но не и равностойни на противника. Нито пък той. Да се обърнат и да побегнат? Не и през трънаците. Да нападнат Изкупителите? Никакъв шанс. „Никога не очаквай спасение — казваше Боско, — защото то никога не идва.“ Но в този момент то дойде при Кейл, под формата на най-голямото проклятие в живота му. Четиримата Изкупители коленичиха; единият от тях — явно водачът — избухна в сълзи.

— Казаха ни — възкликна той и се удари три пъти в гърдите с ужасно разкаяние, — че Лявата ръка на Бога ще бди над нас. Но аз не вярвах. Прости ми!

За щастие, Артемизия и нейните телохранители нямаха нужда да им се казва да стоят неподвижно. Четиримата Изкупители гледаха Кейл със страх и любов. Той вдигна ръка и описа кръг във въздуха. Това беше знакът на примката — жест, позволен единствено на папата. А сега, изглежда, и на въплъщението на Божия гняв. Сякаш беше отворил врата към отвъдното и през нея в сърцата на четиримата нахлу вечна благодат. Кейл не каза нищо, само ги отпрати с махване и любезна усмивка. С увиснали ченета, поразени от Божията любов, четиримата Изкупители се оттеглиха.

Когато изчезнаха, Кейл се обърна към Артемизия и каза:

— Може би в бъдеще няма да ми отговаряш толкова често.

— Те мислят, че си Бог? — промълви смаяната Артемизия.

— Това би било богохулство. Те мислят, че съм въплъщение на едно от Божиите чувства.

— Наистина ли?

— Разочарование. И гняв, в случай че се чудиш.

— Това са две чувства.

— Мислех, че няма да ми отговаряш.

— Аз пък не мисля, че си въплъщение на каквото и да било. Мисля, че си просто едно ужасно момченце.

— Ужасно момченце, което току-що ти спаси живота.

— За какво е гневен този твой Бог?

— Той не е мой Бог. Гневен е и е разочарован, защото пратил на човечеството единствения си син, а те го обесили.

— Е, предполагам, че можеш да го разбереш.

На бойното поле наближаваше следващата криза, но този път за Изкупителите. С общите усилия на Кон, чийто бесен устрем тласкаше швейцарците и техните съюзници напред, докато сновеше по линията, и Фокънберг, на петдесетина метра по-назад, който разпределяше и местеше войските, даваше задачи и оправяше това и онова, строят на Изкупителите започна да се огъва и да се извърта още по-бързо обратно на часовниковата стрелка, така че сега фронтът се движеше косо през полето. Но макар че бяха близо до точката на прекършване, те не се прекършиха. Поне за момента, ала без пропусналите да се явят десет хиляди Изкупители, беше само въпрос на време. Какво ставаше с липсващите Изкупители? Те все още бяха загубени. Не с много — около две мили, но бойното поле беше едва с размерите на четири от по-големите ниви, които местните използваха за пшеница. А свирепият вятър, който така чудесно бе помогнал на Изкупителите по-рано, сега им пречеше. Крещенето на заповеди, виковете от болка, гняв и усилие се сливаха в ужасна врява. Пристигащите Изкупители, само на две мили оттам, при нормални условия биха последвали шума, и направиха точно това. Само че вятърът бе отнесъл звуците на изток, така че следването на шума ги отдалечи от битката, вместо да ги приближи към нея. Сега фронтът се беше извъртял така, че Изкупителите бяха изтласквани назад към гората, където гъстите дървета и острият трънак образуваха преграда, през която можеха да избягат само първите няколкостотин души. За останалите това беше като тухлена стена.

Но битките си имат приливи и отливи. През шестия час нещо у швейцарците започна да гасне, а нещо у Изкупителите да се надига. При непрестанната смяна на биещите се, никой не би трябвало да се сражава повече от половин час. Но смяната обърква ритъма на страната, която се бие добре, и може би вдъхва нов устрем на войниците, които се справят зле. Кон се беше сражавал прекалено дълго; Фокънберг настояваше, че той има нужда от по-дълга почивка, да пийне и да хапне. Кон си свали шлема и металния предпазител за гърлото, за да може да пие. Трима от приятелите му — Козмо Матераци, Отис Манфреди и Валентин Сфорца, направиха същото. Легендата по-късно гласеше, че стрелците на Изкупителите, криещи се в дърветата, са чакали този шанс с часове. Но легендите често грешат, или са верни само отчасти. Кон не бе нападнат от хитри убийци; беше просто лош късмет, залп от пуснати наслуки стрели — по-малко от десет. Но три от тях улучиха Козмо в лицето, една прониза шията на Отис, а друга се заби в тила на Валентин. Само минута — и приятелите му за цял живот вече ги нямаше.

Кон, който дотогава блестеше, сега гореше. Ярост подклаждаше таланта му и го тласкаше към чупене, млатене, смазване и осакатяване. Където и да идеше, линията на Изкупителите отстъпваше и напрежението се разстилаше като отслабваща магия надолу по строя, който загуби ритъма си за втори път и отново започна да се огъва, отстъпвайки назад към гората и убийственото поражение.

В този момент, отчаяни и обзети от паника, десетте хиляди липсващи Изкупители, под командването на Светия бригадир Джуд Стайлайтс, се натъкнаха на битката, която беше почти загубена. Сякаш благодарение на най-хитро разузнаване, те се озоваха не само на бойното поле, а и точно на подходящото място, за да спасят положението. Стайлайтс се опитваше да подходи откъм тила на биещите се цял ден Изкупители, на място, където хората му могат да бъдат използвани за подмяна на изтощените мъже в предната редица. Вместо това поредицата от случайности и извъртането на бойната линия обратно на часовниковата стрелка ги доведе откъм фланга на швейцарците и принуди линията им да се огъне, за да не бъде нападната в гръб. Сега швейцарците изпаднаха в затруднено положение и Изкупителите започнаха да се отдалечават от дърветата и неизбежната загуба.

Накрая, късно следобед, след като съдбата, контролираща бойното поле, се беше прехвърляла ту на едната, ту на другата страна, линията на швейцарците се разкъса — може би някой се подхлъзна и събори съседа си, а той на свой ред попречи на друг. Може би някой Изкупител, в последен прилив на сила, се бе врязал в тази пролука, а останалите, виждайки отворилото се пространство, го бяха последвали — и така от едно подхлъзване беше загубена битка, война, страна, животът на милиони. Или може би обърканото пристигане на резерва на Изкупителите дойде прекалено много на уморените швейцарци и от момента, когато новодошлите войски се натъкнаха точно на слабата точка на Оста, всичко бе решено.

Каквато и да беше причината, след минути строят на Оста се разпадаше и малкото побягнали станаха много — а като ги видяха, че бягат, бягството стана всеобщо. Рухването беше внезапно и катастрофално, като голяма сграда, чиито основи бавно са подривани под земята. Лице в лице, броня срещу броня, човек до човек, не е лесно да убиеш враг. Може би само три или четири хиляди бяха загинали през седемте часа на битката, предшестваща рухването. Но сега вече започна касапницата.

20.

Швейцарците и техните съюзници имаха само два пътя за бягство: нагоре по склона, откъдето бяха атакували, или назад и надолу по един кален склон до поляна, оградена от един меандър на реката, която бе широка не повече от десетина метра, но се движеше бързо, придошла от дъжда в планината. Беше като Мисисипи. Мъже с брони скачаха във водите и тежестта ги повличаше надолу. Изтощените редови войници с подплатени жилетки се бъхтеха през реката и се пречкаха един на друг. Подхлъзваха се, падаха и откриваха, че водата се е просмукала в ръчно боядисаната дреха от памук и метални дискове, която после също ги завличаше надолу. Междувременно Изкупителите ги следваха по петите, сечаха и убиваха. Мъжете, срещу които се бяха били цял ден, без да успеят да ги ранят, сега бяха по-лесни за убиване от стадо в двора на касапин. На върха на високия четирийсет стъпки склон стрелците на Изкупителите се бяха строили в линия и сега, неуязвими, пращаха по десет стрели в минута към хилядите, натъпкани в пространство, не по-голямо от стопански двор, притиснати не само от почти непреодолимата река, но и от своите хора, докато все повече ужасени мъже, изпаднали в паника, се присъединяваха към смазващата блъсканица.

Онези, които бяха видели какво става и потърсиха спасение другаде, не се справиха по-добре. Повечето побягнаха покрай реката, насочвайки се към моста при Глейн, но лесно бяха застигнати от конната пехота на Изкупителите. Като видяха, че няма да успеят, мнозина се опитаха да преплуват до отсрещния бряг. Но тук придошлата река беше още по-дълбока и те отново се издавиха с хиляди. Осъзнали, че през реката няма спасение, някои се върнаха и бяха изклани по бреговете ѝ. Може би хиляда души успяха да стигнат до моста и да минат благополучно от другата страна. Те също щяха да загинат, щом Изкупителите ги последват през реката — само че някой по-предвидлив запали моста веднага щом ги видя, че идат. Това беше безсърдечно решение, защото хиляди все още се опитваха да минат по него, когато той се разгоря. С огъня отпред и Изкупителите отзад, ужасените мъже нямаха друг избор, освен да се опитат да преплуват тази най-дълбока част на реката — и да не успеят. Твърдеше се, че някои оцелели, защото удавените били толкова много, че задръстили реката и човек можел да мине по телата им и да се спаси.

Хиляди други побягнаха по възвишенията зад позицията, от която бяха започнали деня, захвърляйки броните си по пътя. Конните Изкупители ги последваха — те бяха уязвими като деца. Небето се беше прояснило и изгря най-ярката луна, за да ги лиши от всяка помощ, която би могъл да донесе мракът. Когато в шест часа се показа слънцето, мъртвите лежаха навсякъде. Над сто благородници бяха пленени, но не за откуп или като ценни заложници. Първо Сантос Хол установи кои са и каква власт притежават, а после ги екзекутира. Това беше вторият път за малко повече от година, когато Изкупителите погубваха цяла управляваща класа за един-единствен ден — до голяма степен довършиха онова, което бяха започнали с изтреблението на Матераците при Силбъри Хил. Но Кон оживя, макар че Фокънберг трябваше буквално да го качи насила на един кон, за да избяга.

— Няма какво друго да направиш освен да оцелееш — извика му старецът. — Да останеш жив е най-доброто отмъщение.

Обикновено героите загиват, обикновено героите се провалят. Най-тъмният час не е преди зазоряване, нито пък всеки облак има сребърен ореол. Животът не е лотария: в лотарията накрая има победител. Но е вярно също така, че никоя вест не е толкова добра или лоша, колкото изглежда на пръв поглед. Кошмарният разгром при Бекс си имаше добра страна; дори нещо повече. Какъв тип катастрофа представляваше той — а за замесените със сигурност бе катастрофа, — зависеше много от това кой си. За Артемизия Халикарнасус и Томас Кейл нещата се стекоха много добре. След шестнайсет часа стана ясно, че от швейцарците и техните съюзници са оцелели само около две хиляди души, половината от които бяха успели да минат по моста при Глейн, преди да бъде подпален. Но оцелелите съвсем не бяха в безопасност — предимно невъоръжени и без броня, те все още бяха далеч от закрилата на прохода Шаленберг, на около осемдесет мили оттам. Изгореният мост бе забавил преследвачите им, но не ги спря. Само след броени часове Изкупителите вече се намираха отвъд реката, твърдо решени да довършат започнатото.

Но точно с такъв вид ариергардни действия Артемизия бе натрупала бойния си опит. Тя добави към собствената си нередовна армия от триста души малкото бегълци, които все още можеха да се бият — те нямаха и двеста, — а после раздели силите си с Кейл, който даде ясно да се разбере, че очаква не да получава заповеди, а да действа както смята за добре. Тя даде също толкова ясно да се разбере, че това няма да го бъде.

— Ще правиш каквото ти казвам, или можеш да си замъкнеш задника обратно в Испански Лийдс. Знам какво правя и това са моите хора.

Кейл се замисли. После каза:

— Няма нужда от такъв груб език.

Земята между Бекс и прохода Шаленберг представляваше безкрайно нанагорнище и пътищата минаваха през множество горички и ниски хълмове. От тези позиции Артемизия дебнеше Изкупителите, когато почнаха да застигат изтощените швейцарци, мнозина от които бяха ранени. Като отстъпваше бавно и избягваше директните схватки, тя ги тормозеше със залпове стрели и самотни снайпери в безкрайна поредица „удряй и бягай“. Макар че Изкупителите като цяло ентусиазирано се стремяха към саможертва и мъченичество, и те не обичаха да бъдат нападани от някого, когото не могат дори да видят, преследвайки жалките останки от една сразена армия. Те отстъпиха и се задоволиха с убиването на случайни изоставащи бегълци. Но бързо-бързо загубиха ентусиазма си дори за това, когато Артемизия започна да им поставя капани с грижливо разположени хора, които се преструваха на ранени, на места, където лесно можеше да се устрои засада. През следващите два дни близо хиляда и петстотин души се добраха до прохода Шаленберг и безопасността. Сред тях бяха Кон Матераци и Малкия Фокънберг.

21.

След всяка катастрофа обикновено се изискват две неща. Първо, виновникът за катастрофата да бъде назован, опозорен и наказан възможно най-тежко; второ, макар и не толкова важно — желателно е да се намери някой, който е показал, чрез личния си кураж, интелигентност и умение, че тази ужасна катастрофа е можело и е трябвало да бъде избегната. В случая с разгрома при Бекс нямаше кого да обвиняват, нито пък кого да възхваляват особено, но това беше без значение. Благодарение на големия си опит в победите и пораженията, Малкия Фокънберг вече бе наясно с вероятността за търсене на разплата. Около три дни след като жалките останки от швейцарската армия се върнаха в Испански Лийдс, той осъзна накъде вървят нещата и прати съобщение на Кон Матераци, че може би ще е по-добре да изчезне. После се възползва от собствения си съвет и до смрачаване вече беше на път към един малко известен планински проход, който бе набелязал за тази цел веднага щом го назначиха за заместник-командир.

Кон обаче вече беше арестуван и обвинен в неизпълнение на задълженията си пред лицето на врага и недостатъчно борчески дух. Накратко, беше обвинен, че не е спечелил битката — престъпление, за което безспорно беше виновен. Заради яростта на краля и народа не след дълго процесът срещу Кон бе насрочен за идната сряда в Камарата на общините. Точно както Кон бе несправедливо обвинен, Кейл откри, че е несправедливо възхваляван, което ужасно вбесяваше Артемизия Халикарнасус.

Всички заслуги за героичното спасение на останките от армията и благополучното им съпровождане до прохода Шаленберг бяха приписани на Кейл. Представата, че единственият войник, който е показал необходимата храброст и умение, е жена, бе не просто неприемлива като цяло, но и невъзможна за възприемане.

— Няма смисъл да обвиняваш мен — каза Кейл.

— Защо?

На това беше трудно да се отговори. Той напълно разбираше гнева ѝ, но както неразумно бе изтъкнал, нещата просто си бяха такива.

— Няма смисъл да цивриш.

— Вземи си думите назад!

— Добре, де. Цивренето ще промени коренно нещата.

— Не цивря. Заслужавам признание.

— Съгласен съм. Заслужаваш признание, че спаси хиляда и петстотин души. Без съмнение.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо.

— Напротив. Накъде биеш?

— Добре де. Заслужаваш признание, задето си спасила хиляда и петстотин души. Те го дават на мен, а аз не го заслужавам — но това, което всъщност казват, е, че който и да е отговорен — а това си ти, — би победил Изкупителите.

— А ти казваш, че не бих.

— Да.

— Откъде знаеш?

— Кон направи всичко както трябва. Аз не бих могъл да се справя по-добре.

— И това, разбира се, е достатъчно доказателство. Никой не би могъл да се справи по-добре от теб.

— Не съм казал това.

— Не е и нужно.

— Възхищавам ти се.

— Не толкова, колкото на себе си.

— Искаш прекалено много — отвърна той с усмивка.

— Съвсем си ми прозрачен, не се тревожи. Знам, че не се шегуваш.

— Можеш да разиграеш тази битка сто пъти, и в петдесет от тях Кон щеше да спечели. А хората крещят, че този, който е спасил онези хиляда и петстотин — тоест, ти, — би спечелил битката. Това е признание, което не заслужаваш, макар че го дават на някого, който го заслужава още по-малко.

— Тоест, на теб?

— Да.

— Кажи го.

— Не заслужавам това признание. Ти го заслужаваш.

Тя не каза нищо.

Междувременно към обвиненията срещу Кон беше добавено още едно: че по страхлив и малодушен начин е подпалил моста при Глейн, за да спаси невярната си кожа, и по този начин е обрекъл хиляди на смърт от ръцете на Изкупителите. От всички точки на обвинението тази беше най-тежка. И най-несправедлива. Кон не се беше приближавал на по-малко от пет мили до моста, и следователно не би могъл да го подпали. Но дори и да беше, това бе необходимо действие. Изоставените на левия бряг мъже щяха да минат по моста и да оцелеят, а после да бъдат догонени и избити, щом Изкупителите ги последват през реката. Онези, които вече бяха на десния бряг, оцеляха само защото някой бе взел трудното решение да изгори моста. Човекът, който го подпали, маскиран с един захвърлен шлем, беше Томас Кейл.

Може би за никоя историческа тема не е писано по-пространно, отколкото за възхода на Петия Райх при Алойз Хътлър. Очевиден е неуспехът да се обясни как човек със слабо образование, ниска интелигентност и без никакъв явен талант освен да изнася празнословни вдъхновяващи речи за това, че на страната му ѝ е писано да управлява света, би могъл да стигне по-близо от всеки друг в историята до осъществяването на тази цел. Никой не знае как той е успял да се издигне от лежане в затвора за просия до управление на живота на милиони хора на обширни територии и да причини на света опустошения, невиждани дотогава в човешката история. Никой историк не би заключил в края на книгата си, че няма обяснение за нещата, които описва. А в случая с Алойз такова наистина няма. Фактът, че се е случило, е цялата логика, която някога ще бъде открита. Много по-лесно е да се даде удовлетворително обяснение как в края на седмицата след катастрофата при Бекс Томас Кейл, момче с душевно заболяване, се превърна във втория най-важен военен командир на Швейцарския съюз.

Поради новия си статут на герой, той беше поканен да присъства на конференцията, на която да обсъдят какво да правят сега, когато Изкупителите бяха запушили Швейцария отзад и трябваше само да преминат Мисисипи, за да смачкат Испански Лийдс като в менгеме. Не беше останала армия, която да ги спре, нито пък жив човек, който да я води, дори да имаше такава. Бяха изнесени множество възмутени речи, в които ясно се подчертаваше, че говорещите никога не са подкрепяли такава катастрофална атака срещу Изкупителите, макар че твърди доказателства за позицията им някак си липсваха. Единственият човек, който открито се бе опълчил на този ход — Артемизия, изобщо не беше спомената, макар че тихомълком ѝ позволиха да се върне, за да присъства на конференцията.

Преди тя да отиде, Випонд се опита да бележи картите ѝ, както и тези на Кейл.

— Каквото и да говориш на конференцията, не казвай „Нали ви казах“, чу ли?

— Защо? — попита Артемизия.

— Няма да го каже — обади се Кейл.

— Ще го кажа.

Кейл се втренчи в нея.

— Няма да го каже.

Това не беше заповед, нито дори искане. Всъщност, трудно беше да се определи какво е — може би излагане на неизбежен факт. Тя въздъхна и не особено охотно прие съвета.

На самата конференция Кейл се постара отначало да не казва нищо и остави обвиненията и извиването на ръце да продължат достатъчно дълго, за да деморализират всички в стаята. После започна хленченето.

— След колко време ще дойдат? — попита кралят.

Отговори му някакъв навъсен Върховен предводител на съюзническите сили.

— Ще им отнеме цяло лято, за да построят лодките, нужни за прекосяването на Мисисипи. Есенното пълноводие ще направи реката коварна, а зимният лед — още повече. Значи ще стане в края на следващата пролет.

— Можем ли да възстановим армията си за седем месеца и да ги спрем при реката? — попита кралят.

Точно този въпрос, или нещо подобно, чакаше Кейл. Той стана и каза:

— Не, не можете, Ваше величество. — Слаб и бледен в елегантното си черно расо (чувстваше се удобно в него, след като сума ти години бе носил такава дреха, макар че шивачът му го скрои по-елегантно и го уши от най-меката сертсейска вълна), Кейл изглеждаше като излязъл от приказка, с която плашат интелигентните деца. Обиден, кралят извъртя глава настрани. Обясниха му шепнешком кой е този и какъв (предимно незаслужен) статус на герой притежава.

— Разбирам, че си бил Изкупител.

— Отгледаха ме като такъв — отвърна Кейл. — Но никога не съм бил един от тях.

Последва още шепнене в кралското ухо.

— Вярно ли е, че си командвал Изкупителска армия?

— Да.

— Изглежда ми невероятно — много си млад.

— Аз съм забележителен човек, Ваше величество.

— Нима?

— Да. Аз унищожих Народа, а след това се върнах в Шартр и унищожих лаконийската армия при Голан. Дори преди Бекс нямахте никого, който да се сравнява с мен. А сега съм единственото, което имате.

— Много се хвалиш.

— Не се хваля, Ваше величество. Просто ви казвам истината.

— Да не би да казваш, че можеш да спреш Изкупителите при Мисисипи?

— Не. Това е невъзможно. Не бихте могли да ги спрете дори с армия, а сега нямате армия.

При тези думи се надигна глъчка: крещяха, че швейцарците и техните съюзници щели да вдигнат хиляди под знамената си, че може да им вземат земите, но никога няма да им вземат свободата, че хората ще се бият с тях в горите, в равнините и по улиците, че никога няма да се предадат, и така нататък. Зог, който вече бе далеч по-трезвомислещ, отколкото преди седмица, им даде знак да млъкнат.

— Да не би да казваш, че сме обречени да загубим?

— Казвам, че можете да спечелите.

— Без армия?

— Аз ще ви дам нова армия.

— Много любезно от твоя страна.

— Любезността няма нищо общо в случая.

— И как ще го направиш?

— Ако утре се срещнете с мен насаме, ще обясня на Ваше величество.

Говори се, че измамниците постигат успех не като печелят доверието на жертвите си, а като им вдъхват част от своята увереност. Истината в случая бе много проста: в момента те се намираха в безпътица, а един човек твърдеше, че може да открие пътя. При дадените обстоятелства неправдоподобността на думите му бе в негова полза: само нещо невероятно странно би могло да ги спаси.

При Бекс сега Изкупителите имаха кошмарната задача да погребат трийсетте хиляди, убити от тях. Беше минала седмица от битката и двата дни силен студ след нея се бяха сменили, както често става в тази част на света, с топъл период. Най-зле воняха труповете на хората, умрели от вътрешни наранявания, причинени от тежестта на алебардите. Кръвта оставаше в гниещите тела и когато Изкупителите ги местеха, шурваше от носовете и устите им. После стана още по-горещо и труповете започнаха да се подуват. Наедряха толкова, че нитовете на по-евтините брони се късаха с мощно ПРАС! После телата посиняваха и почерняваха, кожата започваше да се бели и онези, които трябваше да ги изгорят, си мислеха, че заседналата в гърлата им воня никога няма да се махне.

Повечето вести никога не са толкова лоши или толкова добри, колкото изглеждат на пръв поглед. Това със сигурност важеше за голямата победа на Изкупителите при Бекс. Генерал-Изкупител Гил бе впечатлен от умението, с което Службата за разпространение на вярата успя да се справи с противоречието между възхвалите на куража, силата и саможертвата на Изкупителската армия и намека, че Бог се е погрижил победата да бъде неминуема. Както Гил знаеше от многото си протежета, участвали в битката при Бекс, нещата бяха висели на косъм. Лошата новина беше, че шепа Изкупители са видели Кейл, но той не бе чул за това достатъчно рано, за да ги изолира и да попречи на разпространението на вестта.

— Кажи ми точно какво видя — не добавяй нищо. Ясно ли е?

— Да, Генерал-Изкупителю.

Той беше решил да се срещне със стрелците, натъкнали се на Кейл в гората, един по един, като започне със сержанта.

— Продължавай.

— Беше висок седем стъпки и от лицето му бликаше ярка светлина. Около главата му имаше ореол от червен огън. Майката на Обесения Изкупител стоеше до него, цялата в синьо, със седем звезди на челото, и лееше скръбни сълзи за славните ни жертви. Имаше и двама ангели, които държаха огнени стрели.

— Те също ли имаха ореоли?

— Не, Генерал-Изкупителю.

В продължение на половин час той се опитваше да изкопчи нещо смислено от сержанта, но човек, който вярва, че Кейл е седем стъпки висок и от лицето му блика нещо друго освен подозрение и ненавист, явно нямаше да му е от голяма полза. След като разпита още двама от групата, чиито разкази бяха дори още по-абсурдни, той се предаде.

Сега беше изправен пред два въпроса. Дали това бе просто излишък на религиозно въодушевление, или те наистина бяха видели Кейл? И ако да, какво означаваше това? Защо той се спотайваше в гората, а не водеше войските в битката? Това дори не даваше отговор на въпроса какво е станало с Кейл след смъртта на Двамата Тревър. Гил се беше надявал той да умре от раните си — Тревърите със сигурност са успели да му нанесат поне един удар, преди да ги убие, нали? Те бяха най-добрите убийци в познатия свят, а Кейл беше болен. А може би Кейл беше мъртъв, и в този случай приказките как се е явил на бойното поле бяха още по-обезпокоителни. Или пък не? Дали беше по-добре той да е жив и безсилен, или мъртъв и да се появи седем стъпки висок с ореол, причинявайки Бог знае какъв хаос сред непредпазливите правоверни? Макар това да изглежда необичайно скептично за човек, вярващ дълбоко в Единствената истинска вяра, на стари години Гил се променяше. Когато ставаше дума за чудеса и видения, засягащи хора и неща, които не е видял лично, той беше готов да ги приеме без въпроси. Но личният му опит с Кейл и все по-нелепите истории за него му пресядаха в гърлото. Той познаваше Кейл, откакто бе миризливо момченце. Беше го тренирал ден след ден под наставленията на Боско, беше го виждал да се подмокря от страх след битка, преди онзи удар по главата да му даде странния и неповторим талант. Това беше Божие дело, твърдеше Боско. Но на Гил му бе прекалено трудно да мисли за Кейл като за човек, избран от Господ да донесе края на всичко. В сърцето си Гил мислеше за него като за момче, което не харесва. Но това, което не осъзнаваше или не искаше да осъзнае, бе, че такъв реализъм трови вярата му. Да не вярва в Кейл означаваше да не вярва в Боско; да не вярва в Боско означаваше да не вярва в нуждата от края на света. Ако признаеше това, щеше да подложи на съмнение централната си роля в осъществяването му. По-добре да не върви в тази посока. Но беше по-лесно да не го прави, отколкото да не мисли за него.

По-непосредственият проблем беше какво да каже на Боско — и дали изобщо да му казва нещо. Ако му каже за тези свръхестествени дрънканици, той със сигурност щеше да се въодушеви. Ако не му каже и той разбере, щеше да си има неприятности. Гил реши да не поема такъв риск. След няколко часа беше при папа Боско и приключваше доклада си за необичайното явяване на Томас Кейл.

— Вярваш ли им? — попита Боско, когато Гил свърши. Въпросът беше коварен. Ако вложеше в отговора си дълбокомислено съмнение, навярно би могъл да предопредели реакцията на Боско. Но той реши, че това е изпитание, и беше прав. Дори да кажеше на Боско това, което иска да чуе, пак пораждаше проблеми. Прекалено много ентусиазъм би го направил подозрителен, а Гил се страхуваше какво може да стане, ако Боско охладнее още повече към него.

— Сравнително сигурен съм, Ваше светейшество, че Кейл не е пораснал с повече от една стъпка и че лицето му не е греело със свещена светлина, но вярвам, че са го видели. Въпросът е, какво е правил там?

Боско се вгледа в него. Той също искаше старото доверие помежду им да се върне. Беше странно да си сам в задачата да доведеш до обещания край.

— Каквато и да си мисли, че е целта му, той върши Божието дело, независимо дали го знае или не. И макар че Бог може да не го е направил по-висок, нито пък да е благословил лика му да озарява правоверните, той ни дава знак. Трябва да атакуваме Арнхемланд веднага, а не да чакаме още година, както ни посъветва ти. Освен това трябва да увеличим скоростта, с която пращаме хора на запад.

Частната аудиенция на Кейл с краля на следващия ден всъщност не беше толкова частна, колкото бе очаквал и се бе надявал. Кралят беше свикнал на уединение не повече, отколкото Кейл, израснал в спално отделение със стотици момчета. Да си сам беше грях за Изкупителите; същото можеше да се каже до голяма степен и за краля. За разлика от Кейл, той като че ли нямаше нещо против това и дори не го забелязваше — навярно не особено изненадващо за монарх, който разполага със специално назначено лице със значителна власт, Пазителя на кралския стол, натоварено със задачата да изследва ежедневно екскрементите му.

— Очакваш да предадем армията си в ръцете на едно момче? — попита Боз Икард.

— Не — каза Кейл. — Задръжте си армията. Правете с нея каквото щете. Аз ще създам армия от нов тип.

— Откъде? Няма хора.

— Напротив, има.

— Къде?

— Кампасинос.

Всички бяха сепнати; не всички се засмяха.

— Нашите селяни са солта на земята, разбира се. Но те не са войници.

— Откъде знаете, Ваше величество?

— Внимавай с обноските — предупреди го Боз Икард. — Между другото, ти не си първият, комуто е хрумнала тази идея. Преди двайсет години граф Бехщайн създаде отряд от селяндури и дръвници и ги поведе на война срещу Фалангата. Мисля, че един или двама, които проявиха здрав разум и дезертираха през първата седмица, може и да са оцелели.

— Не ме интересува.

— Но нас — да. Нищо няма да стане.

— Напротив, ще стане. И ще ви покажа как.

След тези думи пристъпи към замислите и плановете си.

Около час по-късно завърши:

— Просто няма друг начин. Ако се проваля, ще получите удовлетворението да гледате как Изкупителите ме пекат на централния площад. Тоест, господин канцлер, ако не започнат първо с вас. — Той се обърна към краля. — Имам нужда единствено от пари.

Може да нямаха почти никакви войници, но парите бяха нещо, с което разполагаха в големи количества. След касапницата при Бекс никой, дори и Боз Икард, не вярваше, че капитулацията е вариант. Беше ясно, че Изкупителите не приемат идеята да оставят враговете си да се предадат. Кейл беше прав. Нямаше друг начин.

— И можеш да го направиш за седем месеца? Изглеждаш ми много сигурен.

— Казах ви, Ваше величество. Аз съм забележителен човек.

Макар Кейл да не бе толкова уверен, колкото твърдеше, не беше и толкова отчаян, колкото му се струваше на Боз Икард. Работеше върху своята армия от нов тип още от десетгодишен (или девет — не беше сигурен за датата на раждането си). Оттогава насам, винаги, когато имаше няколко свободни минути — понякога веднъж седмично, друг път веднъж месечно, — чертаеше някоя диаграма или си отбелязваше нещо за работните навици и различните видове инструменти, с които бяха свикнали да си служат селяните около него: чукове и млатила, заострени малки лопати, използвани от Народа в битката при Дъфърс Дрифт. Дори и през най-тежките дни в Манастира, когато Кевин Мийтярд го измъчваше, той наблюдаваше вършачите и берачите, работещи на полето със своите сърпове и мотики, и се чудеше какво може да се направи с тях и с техния начин на живот. Щеше да се притеснява какво да прави, ако се получи или пък не, когато нещата се изяснят. Но тук имаше шанс да разработи и план за отстъпление — такъв, който най-вероятно щеше да включва минаване през планински проход с възможно най-много пари.

Кейл пораждаше у Зог същото любопитство, каквото би породила някоя маймуна, която пише по-добре от човек, или пък уникално танцуващо куче. Кралят виждаше, че момчето е необикновено, но и през ум не би му минало, че е нещо друго освен удивителен изрод.

— Кажи ми повече, мило момче, за това как си победил цяла армия лаконийци. Разкажи ми всичко… Разкажи ми всичко, цялата история.

Кейл си помисли, че със същия успех биха могли да поискат от него да разкаже историята на една буря. Той, разбира се, се канеше да започне, когато Боз Икард го прекъсна:

— Опасявам се, че Ваше величество има важна среща с посланика на Ханзата.

— О. Тогава може би друг път — каза кралят на Кейл. — Крайно интересно. — И тръгна да излиза.

Самият Кейл също имаше среща. На следващия ден трябваше да даде показания на процеса срещу Кон Матераци, на който швейцарците бяха посветили почти целия следобед. Срещата имаше за цел да уточни какви ще са тези показания.

— Ти си най-прочутият предател, живял някога!

В Камарата можеха да се настанят удобно четиристотин души, наредени по банки от трите страни. Днес тук имаше осемстотин, а още хиляди чакаха новините отвън. От четвъртата страна се намираше съдийската банка, заемана този ден от съдия Попъм — човек, на когото можеше да се разчита, че ще стигне до правилната присъда. До него, леко встрани, имаше подсъдима скамейка, където стоеше невпечатленият Кон Матераци и гледаше с презрение прокурора сър Едуард Кок — онзи, който току-що бе изкрещял насреща му.

— Можете да си приказвате, сър Едуард — отвърна Кон, — но не можете да го докажете.

— За Бога, ще го докажа! — изръмжа Кок, който приличаше на бик без врат, от глава до пети само зъл нрав и войнственост.

— Как пледирате? — попита съдия Попъм.

— Невинен.

— Ха! — викна Кок. — Ти си най-ужасният предател, съществувал някога.

Кон махна лекичко с ръка, сякаш за да пропъди конска муха.

— Не подобава на един джентълмен да ме обижда така. Макар че намирам утеха в лошите ви обноски — това е всичко, което можете да правите.

— Аха, виждам, че те разгневих.

— Съвсем не — отвърна Кон. — Че защо да се гневя? Още не съм чул и една дума срещу себе си, която може да бъде доказана.

— Фокънберг не избяга ли през планините, защото ни е предал при Бекс? И този подъл ренегат не планираше ли също така да убие краля и децата му? — Той изсумтя силно, сякаш всичко това бе прекалено. — Тези клети бебета не са сторили зло никому.

— Ако лорд Фокънберг е предател, какво общо има това с мен?

— Всичко, което е направил той, усойнице, е било по твоя подбуда!

При тези думи сред тълпата се надигнаха гневни викове: ПРЕДАТЕЛ! УБИЕЦ! ВЯРНО, ВЯРНО! ПРИЗНАЙ! БЕБЕТАТА! КЛЕТИТЕ БЕБЕТА! Попъм ги остави да крещят. Искаше Кон да проумее, че отказът му да играе ролята на разкаял се грешник, както му бе наредено, не му носи никаква полза.

— Тишина в залата — каза той. Проблемът с опита да подкупят Кон да изиграе своята роля беше, че Попъм отлично знаеше, че принасянето в жертва на някоя коза изискваше козата да разбира, че е жертва, независимо какво ще каже.

Кок, вече почервенял от ярост, размаха във въздуха един лист.

— Това е писмо, намерено скрито в тайно чекмедже в дома на онзи отстъпник, Фокънберг. В него той ясно заявява, че гнусният папа Боско е възнамерявал да плати шестстотин хиляди долара на Кон Матераци, и че той щял да даде двеста хиляди на Фокънберг, за да му помогне да загуби битката. — Размаха пак листа, след това го доближи към лицето си и зачете с такова изражение, сякаш някой го е използвал, за да си избърше задника:

— Тук пише: „Кон Матераци никога няма да ме остави на мира.“ — Обърна се към секретаря. — Прочети отново този ред.

Сепнат, секретарят почервеня като домат.

— Хайде, човече! — изкрещя Кок.

— „Кон Матераци никога няма да ме остави на мира.“

Кок огледа стаята, кимайки с мрачен триумф. „Позор! — закрещя тълпата. — Позор! Предател!“

— Това ли… — надвика Кон гюрултията — … това ли са всичките доказателства, които имате срещу мен? Някой по-подозрителен човек би могъл да предположи, че сър Едуард рецитира тази глупост толкова добре, защото сам я е написал.

— Ти си отвратителен тип. Нямам думи да опиша змийската ти измяна.

— Да, наистина не ви достигат думи, сър Едуард — повторихте едно и също пет-шест пъти.

Кок се втренчи в него с очи, изцъклени в пристъп на ярост.

— Ти си най-мразеният човек в Швейцария!

— За тази чест, сър Едуард, не мисля, че вие ми отстъпвате и на йота. — В единия край на съдебната зала, сред хората, които познаваха добре Кок и съответно го ненавиждаха, се разнесе смях.

— Ако Фокънберг е бил предател — каза Кон (макар да знаеше, че това не е вярно), — аз не съм знаел нищо за това. Доверих му се по същия начин, както му се довериха кралят и неговите съветници, когато го назначиха за мой заместник.

— Ти си най-вероломният предател, живял някога!

— Продължавате да го повтаряте, сър Едуард, но къде ви е доказателството? Според закона, трябва да има двама свидетели на измяната. Вие нямате нито един.

По лицето на Кок се разля широка жлъчна усмивка, която му придаде вид на подхилваща се жаба.

— Прочел си закона, Кон Матераци, само че не го разбираш.

Попъм прочисти гърло.

— Законът, за който говорите, изискваше двама свидетели в случай на измяна, но бе сметнат за неудобен. В понеделник беше приет нов закон, който го отмени.

Може би, увлечен от тръпката да отговаря на своите обвинители, Кон бе забравил, че присъдата му винаги е била сигурна. Но сега си спомни. И въпреки това беше разтърсен.

— Не знам как разбирате вие закона — каза той тихо.

— Ние не разбираме закона, Кон Матераци — наду се триумфално Кок. — Ние го знаем.

През следващите два часа бяха представени още доказателства. Подбрани лъжци, съчинители и актьори бяха призовани да свидетелстват за предателските забележки преди битката и предателската тактика по време на битката, които доказваха без никакво съмнение, че Кон я е загубил умишлено.

— Никога не съм виждал подобен случай — заяви Кок — и се надявам никога повече да не видя.

През последния час минаха към второто обвинение: че Кон е подпалил моста при Глейн, за да опази собствения си живот с цената на хиляди от своите хора. Бяха призовани шестима свидетели, които се заклеха, че са го видели, без шлем, собственоръчно да пали огъня. Седмият свидетел беше Томас Кейл. Бяха му дали ясно да разбере, че бляскавите мнения, които си е спечелил, правят показанията му особено ценни и е изключително важно да разкаже на съда какво е видял от действията на Кон по време на битката и последвалото запалване на моста над реката, за да могат онези, които все още се колебаят дали да дадат пари за неговата Нова армия, да се убедят в дълбоката му всеотдайност към държавните интереси.

— Името ви?

— Томас Кейл.

— Сложете дясната си ръка върху Библията и повтаряйте след мен: „Кълна се, че това, което ще кажа, е истината, цялата истина и нищо друго освен истината“.

— Така е.

— Трябва да го кажеш.

— Кое?

— Трябва да повториш думите.

Настъпи пауза.

— Кълна се, че това, което ще кажа, е истината, цялата истина и нищо друго освен истината.

— И Бог да ми е на помощ.

— И Бог да ми е на помощ.

Но гласът му вече почти не се чуваше.

Точно както го бяха репетирали предния ден, Кок подаде на Кейл въпросите и Кейл му върна отговорите, все едно бяха фокусник и знаменитата му танцуваща мечка, които си прехвърлят топка. Въпросите и отговорите бяха нагласени така, че да покажат едно: колкото и да е млад, Томас Кейл е опитен войник, напълно компетентен в бойните тактики на Изкупителите. Също така го накараха да опише подробно героичните си и умели действия при спасяването на живота на хиляда и петстотин швейцарски войници и благородните им съюзници, така долно предадени от Кон Матераци.

— В определен момент, господин Кейл, вие сте имали възможност да наблюдавате битката от едно дърво в близката гора, нали?

— Да.

— Разполагахте ли с пълен изглед към битката?

— Не знам доколко е бил пълен — но толкова добър, колкото е възможно.

Кок се взря в Кейл. Това не беше категоричният отговор, за който се бяха споразумели.

— Защо човек с вашия опит не е взел пряко участие?

— Попречиха ми.

— Подсъдимият ли?

— Не знам.

Кок се втренчи в него. Мечката отново отказваше да върне топката, както са я учили.

— Не е ли вярно — каза Кок, давайки му възможност да се представи по-добре, — че сър Хари Бошан, по нареждане на Кон Матераци, ви е казал да не се намесвате пряко в битката, под смъртна заплаха?

— Да, каза ми да не се бъркам, иначе ще си понеса последствията. Но не спомена никого поименно.

— А вие така го разбрахте?

Това беше прекалено дори за Попъм. Процедурите може да търпят някои отклонения, но не може да се нарушават толкова грубо.

— Сър Едуард, осъзнавам, че говорите така от всеотдайност към дълга си и ужас от престъпленията на подсъдимия — но не бива да подвеждате свидетеля да цитира чужди думи, особено когато няма такива.

Липсата на врат при Кок сякаш се потвърждаваше от навика му да завърта цялото си тяло, за да погледне онзи, който му говори, и това му придаваше вид на грозна статуя. Наблюдателят би забелязал как едно малко мускулче на дясното му слепоочие потрепва. „Ако този човек беше бомба — помисли си Хук, който гледаше от дъното на залата, — щеше да е готов да избухне.“

— Поднасям извиненията си на съда. — Той се обърна пак към Кейл; мускулчето му все още потрепваше.

— Вярно ли е, че в битката при Силбъри Хил сте спасил живота на обвиняемия?

— Да.

— Явно доказателство, дами и господа, че свидетелят не таи лоши чувства. Така ли е?

— Не разбирам.

— Наистина ли?

— Не.

— Таите ли лоши чувства към подсъдимия? — попита Кок; сега потрепваше мускулчето на лявото му слепоочие.

— Не.

— Изложихте ли на риск собствения си живот, докато го спасявахте?

— Да.

— Той някога благодарил ли ви е за този акт на върховна храброст?

— Честно казано, не помня.

— Това ядосва ли ви?

— Не.

— Защо не, господин Кейл? Мисля, че повечето от нас биха се ядосали при такава ужасна неблагодарност.

— Неблагодарността на принцовете е пословична, нали?

— Никога не съм смятал принцовете в тази страна за неблагодарни, но го вярвам за Кон Матераци.

— Е, точно затова не бях ядосан. Не съм го очаквал.

За първи път, откакто беше дошъл в съда, Кейл погледна право към Кон. Между тях премина нещо странно.

— Бихте ли ни казали — започна Кок — как преценихте ръководството на битката от вашата уникална гледна точка?

— Имате предвид — от дървото, или въз основа на моя опит?

— И двете, господин Кейл, и двете.

— Бяха минали три часа от началото на битката, а може би и повече. Изглеждаше, че може да се обърне и в едната, и в другата посока.

— Видяхте ли обвиняемия на бойното поле?

— За известно време. Но беше отдалеч.

— И изградихте ли си мнение, основано… — той се обърна пак към съда — … основано на значителния ви опит, за неговото поведение по време на този трагичен сблъсък?

Настъпи пауза; Кейл обмисляше нещо.

— Да.

Мускулите на челото на Кок престанаха да трепкат.

— И какво гласеше това обмислено мнение?

Ако смяташе да е верен на клетвата си — нещо, което нямаше намерение да прави, — Кейл би казал, че Кон е проявил необикновена лична и тактическа смелост. Самият той не би се справил по-добре — нито дори толкова добре. Все пак, можеше да добави и че той изобщо не би водил битката. Но никой не искаше да чуе това. Простата истина — истината в смисъл „фактите, каквито са“, а не „цялата истина и нищо друго освен истината“ — беше, че Кон е мъртвец. Да го защитава само защото така е честно, би било безполезно.

Кейл искрено вярваше, че той е единственият, който може да спре Боско, и че без неговата Нова армия всички в града, може би включително и той, ще са мъртви до дванайсет месеца. Да защитава Кон беше не само безполезно; беше вредно. Затова му бе трудно да обясни защо не може да се насили да излъже направо, за да си гарантира, че едно добро нещо ще бъде осъществено, вместо да шикалкави и да излага на риск това добро нещо. Осъзнаваше колко глупаво постъпва и ако имаше няколко минути за размисъл, би убедил себе си, че да рискува живота на милиони, за да спаси живота на едно лайно като Кон Матераци, колкото и възхитително да се бе държал при Бекс, е порочно, зло, погрешно и, най-важното — лошо за Томас Кейл.

— Той направи всичко, което е по силите на някой командир при дадените обстоятелства. Макар че би могъл да разгледа и други варианти на действие.

— Варианти, които биха били по-ефективни — това ли имате предвид?

— По-ефективни?

— Да — казвате, че би могъл да избере друг начин на действие и така да спечели битката.

Пауза.

— Ъъъ… Да.

— Господин Кейл — прекъсна го съдия Попъм. — Тук стигаме до същината на въпроса. Твърдите ли, че ако обвиняемият беше действал различно, би могло да се избегне поражението и да се постигне победа?

— Определено мога да кажа това — заяви с облекчение Кейл. — Да. Ако беше действал по различен начин, битката би могла да бъде спечелена.

— Искам… — Това, което искаше Кок, бе да получи от Кейл недвусмислено потвърждение, както се бяха договорили, че Кон е загубил битката умишлено. Попъм осъзна, че по някаква причина създанието на свидетелското място е размислило и с опитите си да изтръгне от него потвърждение за вината на Кон Кок прави така, че нещата да изглеждат зле. Имаше предостатъчно други, които да заявят, че Кон е загубил умишлено и че лично е подпалил моста. Но този кон тук не искаше да тича.

— Мисля, че разпитвахме достатъчно свидетеля.

— Още един въпрос — настоя Кок и мускулите на слепоочията му затрепкаха отново. После, преди да са му отказали разрешение, попита: — Видяхте ли Кон Матераци да пали моста над река Гар?

— Не. Бях далеч оттам.

22.

На брега на река Емпревю един от най-големите дъбове беше паднал във водата, с корени, подкопани от течението, създадено от камъните, които няколко месеца по-рано бяха паднали от моста горе. Като прецени, че дървото застрашава корабоплаването, местният кмет заповяда клоните му да бъдат окастрени колкото може по-навътре, за да бъде изтеглено и положено наравно с брега. Имаха късмет, че след окастрянето на клоните над водата, прилив на вода от дъжд в планините избута и преобърна дървото, така че и другата му страна да може да бъде окастрена. За нещастие, тъкмо преди да свършат, втора вълна го изтръгна от мястото му и понесе големия дънер надолу по реката към Мисисипи, където вече щеше да е проблем на някой друг.

Същата нощ, след процеса, ИдрисПюк приготвяше вечеря в мрачна атмосфера. Гостите бяха Кейл, Артемизия, Хенри Мъглата, Клайст и Кадбъри.

— Випонд сърди ли ми се? — попита Кейл.

— Можеш ли да го виниш? — каза Кадбъри. — Кон май му е праплеменник, или нещо такова. — Той погледна насмешливо ИдрисПюк. — Даже и на теб ти е роднина, нали? Какъв ти се пада?

ИдрисПюк не му обърна внимание.

— Випонд не е двуличник. Разбира защо си се чувствал длъжен да дадеш показания. Но е озадачен.

— Можеш да включиш и нас, останалите — обади се Хенри Мъглата. — Никога през живота си не съм виждал нещо толкова тъпо.

Клайст не каза нищо. Все едно изобщо го нямаше.

— Бог — каза Артемизия, явно потресена от поведението на своя любовник — е запазил специфично наказание за лъжесвидетелите. — Фактът, че това е прекалено сурово описание на събитията от деня, бе признак за чезнещата ѝ любов към Кейл. Защо всичките ѝ любови се разсейваха, и то така внезапно? Винаги ли щеше да е така? Може би е била впечатлена от самотната храброст на Кон и го сравняваше със стоящия срещу него Кейл — толкова мрачен, странен и лишен от благородство и грация.

— Праща ги в леглата без десерт? — предположи Кейл.

— Не.

— Така си и мислех. Бог винаги крои нещо гадно за непослушните момчета.

— Отделил е един дявол, който да те измъчва до края на вечността, като ти пъха нажежен до червено ръжен в задника. — Това беше Хенри Мъглата.

— Съжалявам — каза Кейл. — Ще трябва да се нареди на опашката. Освен това дяволът, който ми е заделен, задето съм тровил кладенци, щял да ми пъха тръба в гърлото, за да ми пълни стомаха с лайняна вода. Двамата ще се неутрализират взаимно.

— Да си под клетва не е шега работа. Той ще умре заради теб.

— Единствената причина да е жив, за да бъде осъден на смърт, е заради мен — така че сме квит.

— Мисля, че всички трябва да се успокоим — каза ИдрисПюк. — Някой иска ли вино?

Изглежда, никой не се интересуваше от виното, затова той започна да раздава нещо като малки курабийки, увити в пакетчета с размера на палец. Имаше по една за всеки. Те се заеха без особен ентусиазъм с твърдите, неапетитни сладки.

— Не трябва да ги ядете, а само да ги разчупите. Реших да публикувам кратък сборник с идеите си, грижливо скъсени до едно изречение, в което се крие същността им. Ще се нарича „Максимите на ИдрисПюк“. Помислих си, че ще ви развеселят. — Даде им знак да ги разчупят. — А сега ги прочетете. Кадбъри?

Кадбъри, който ставаше далекоглед, трябваше да държи малкото рулце хартия на известно разстояние.

— Ако в човешката душа има няколко червея, това не означава, че тя не е зряла.

Кадбъри подозираше, макар и погрешно, че тази конкретна максима се отнася до него.

ИдрисПюк осъзна, че опитът му да разведри настроението тази вечер е започнал зле. Махна на Артемизия. Тя разчупи курабийката.

— Бих вярвал само в Бог, който умее да танцува. — Тя се усмихна лекичко, но като осъзна накъде бие той, усмивката ѝ се разшири.

Сърцето на ИдрисПюк се сви, но той продължи нататък, все едно планът му не се спихваше като детски балон. Беше ред на Хенри Мъглата.

— Да действаш в света е единственият начин да го разбереш. В този живот само на Бог, неговите ангели и поетите е дадено да са наблюдатели.

Хенри Мъглата, както и Кадбъри, се зачуди дали ИдрисПюк е избрал това специално за него. Да не би да го обвиняваше в нещо?

Следващият беше Клайст, който строши курабийката с ненужна сила.

— Да живееш означава да страдаш, да оцелееш означава да намериш някакъв смисъл в страданието.

После дойде редът на Кейл. Това, което прочете той, сякаш потвърждаваше, че ИдрисПюк самодоволно им се надсмива.

— Който се бие с чудовища, е по-добре да разбере, че това не го прави чудовище. Ако се взираш достатъчно дълго в бездната, и тя ще започне да се взира в теб.

Последва тишина.

— А ти? — попита Кейл. Сърцето на ИдрисПюк се сви съвсем мъничко — след като беше чул другите, знаеше коя е единствената останала сентенция. Счупи курабийката и прочете на глас:

— Ако съществуват хора, чиято смешна страна никога не е била виждана, то е защото не са я търсили както трябва.

— Право в целта — възкликна Кадбъри, но все още искаше да си върне за онова, което смяташе за критика на курабийката с думи. — Та така, ИдрисПюк, значи злочестият Матераци ти е роднина, а? — От този ден насетне Кадбъри винаги го наричаше подигравателно „злочестият Кон Матераци“.

— В известен смисъл — наполовина праплеменник, предполагам. Аз лично не го понасях. Макар че, ако бъдем честни, се справяше доста добре.

— Е, обясни ми защо Випонд не гори от желание за мъст — каза Кадбъри. — Мислех, че Матераците са луди на тема роднини.

— Брат ми просто разбира невъзможното положение, в което се е озовал Кейл. Той явно харесва Кон и положи големи усилия да го подкрепи — без да получи особена благодарност, трябва да отбележим, макар че за това си имаше други причини. Но Випонд не е нито глупак, нито двуличник, нито пък му липсва привързаност. По очевидни причини не бива да виждат, че има нещо общо с Кейл, но той отлично съзнава, че Кон е мъртъв, откакто строят се разкъса при Бекс. Това, което го озадачава, е, че Томас — той погледна втренчено Кейл — си създаде толкова главоболия, за да даде показания, които нито го заклеймяват, нито помагат да бъде спасен, с което раздразни и двете страни без видима полза.

Всички очи се обърнаха към Кейл.

— Беше грешка. Ясно ли е? Знаех, че не мога да помогна с нищо на Кон, като кажа истината, и че ако подкрепям чинно обвинението, ще ми дадат онова, от което имам нужда… от което всички имат нужда. Само че когато се стигна дотам, просто изгубих равновесие за момент. Получих безполезен пристъп на искреност — признавам.

— Защо да е бил безполезен? — попита Артемизия.

— Защото казването на истината няма да донесе нищо хубаво. Едно-единствено нещо стои между всички нас и много кръв и писъци — и това е Новата армия. Няма нищо сложно.

— Тогава защо не даде показания срещу него?

— Защото се оказа, че е по-лесно да се каже, отколкото да се направи, ясно ли е?

— Нека справедливостта да тържествува — пък ако ще и небесата да се срутят. — ИдрисПюк се надсмиваше лекичко над идеализма на Артемизия, но в момента Кейл беше в докачливо настроение и го прие като някаква критика.

— Наври си го обратно в курабийката, дядо!

Вечерята се разпадна като някой от афоризмите на ИдрисПюк и всички си тръгнаха в лошо настроение. Вечерният въздух навън беше тежък и по-скоро топъл, отколкото хладък, леко неприятен, сякаш напоен с мъртвите души на синовете и съпрузите на Испански Лийдс, събрали се, за да присъстват на екзекуцията на Кон Матераци след два дни. Кейл, Хенри Мъглата и Клайст, чието растящо нещастие караше другите двама да се чувстват още по-зле, се върнаха в изисканата си градска къща. Все още се плашеха малко, че живеят там, сякаш чакаха някоя важна клечка да дойде и да ги прогони, задето се простират над положението си. Вече бяха свикнали с чуждите слуги, но не и със своите собствени. Не че имаха против някой да им готви и да им чисти. По-скоро, способността на слугите да се промъкват до тях в неочаквани моменти им напомняше за липсата на уединение в Светилището, с неговия кошмар от врати и наказанията, ако те хванат сам. Слугите сякаш си мислеха, че могат да се появяват просто ей така, като Изкупители. Приеха го зле, когато Кейл настоя да чукат, преди да влязат — нещо, което за тях бе доказателство за низшия му произход. Той се стараеше да им благодари, когато направят нещо за него — навик, който също го разкриваше като човек от простолюдието. Подобаващият начин някой работодател да се отнася към тях беше да се държи, все едно не съществуват.

Още преди да позвънят на входната врата, им отвори Бешет, главният слуга — доста необичайно.

— Имате посетители, сър — каза той и посочи към гостната.

— Кой?

— Отказаха да си съобщят имената, сър, и при нормални обстоятелства щях да откажа да ги пусна. Но ги познах и си помислих… — Той остави изречението да заглъхне многозначително.

— Е, и кои са?

— Херцогинята на Мемфис, сър, и, струва ми се — жената на Ханзейския посланик.

— Аз ще си лягам — обяви Клайст, все едно нищо не е чул.

— Познай защо е довела Рива — каза Хенри Мъглата. — Искаш ли да дойда с теб?

— Да. Арбел си мисли, че ще съм сам. Ти влез пръв и се дръж студено с тях. Аз ще дойда след мъничко. Остави вратата отворена.

Хенри Мъглата едва не почука — но се спря и за компенсация отвори вратата малко прекалено енергично. Арбел и Рива станаха, леко стреснати, и той забеляза разочарованието на лицето на Арбел. Едно на нула за Кейл.

— Късно е за посещения, дами. Какво искате?

— Може би добри обноски — отвърна Рива. Но Хенри Мъглата не можеше да бъде наддуман толкова лесно.

— Значи е светска визита? Изненадан съм, защото досега имахте предостатъчно време да ни посетите. Явно съм грешал — мислех, че искате нещо. Извинявам се.

— Не се дръж така, Хенри. Под нивото ти е.

— Така е.

— Не. Ти си изключително добър човек. — Този път заговори Арбел, но тихичко — съвсем не като гордите Матераци.

— Вече не съм. Имах време да обмисля нещата, докато чаках да ме убият — имам предвид, заради добротата. Ти, Рива, си добър човек, но щеше да ме оставиш да умра в мазето на Кити Заека. Кейл, от друга страна, не е добър човек, само че не би го направил. Тоест, не би ме оставил да умра. Така че, бях дотук с добротата. Какво искате?

Хенри Мъглата усещаше, че в собственото му негодувание има нещо странно — нещо, което успя да определи доста по-късно. Наслаждаваше му се.

Кейл, който внимателно изчакваше подходящ момент за драматична поява, реши, че сегашният е доста добър.

— Защо не му кажеш? На мен също ще ми е интересно да го чуя. — Това, че я вижда пред себе си, го разтърси. Тя беше красива, несъмнено — със същата свежест, която го бе впечатлила толкова, когато се срещнаха в коридора. Хубавите жени по света са колкото рибите в морето, и много от тях притежават същата тази руменина, загатваща за младост и сила. Само че нещо в нея го докосна — винаги го бе докосвало и винаги щеше да е така: като зъл двойник на изгубения акорд, за който Планинарите вярвали, че ако го открият, ще им донесе велико и безкрайно спокойствие. Еднакво силно му се искаше тя да го обича и да ѝ извие врата.

— Всички бяхме приятели някога — каза Рива. После се обърна към Хенри Мъглата. — Може ли да поговорим някъде? — попита го толкова тъжно и толкова сладко, че какъвто си беше мек и сантиментален, той се засрами от избухването си. Кейл му кимна и той изведе Рива. На излизане тя хвана Кейл за ръката и каза:

— Моля те, бъди мил.

Известно време двамата се взираха един в друг.

— Предполагам, че си…

— Помогни му — прекъсна го Арбел. — Моля те.

Развълнуван, макар че се опитваше да го скрие, Кейл отиде до елегантния и неудобен стол, седна и попита:

— Как? И защо?

— Швейцарците си мислят, че си техният спасител.

— Няма да са първите, които бъркат.

— Ще те послушат.

— Не, не и за това. Беше катастрофа и някой трябва да плати.

— Ти би ли се справил по-добре?

— Аз поначало нямаше да съм там.

— Той не заслужава да умре.

— Това няма нищо общо.

— Толкова ли си изпълнен с омраза към мен, че да оставиш един добър човек да умре, само за да ми го върнеш?

— Веднъж вече му спасих живота — вероятно най-глупавото нещо, което съм правил някога, — а и ако исках да ти го върна, невярна кучко, досега вече да си мъртва.

— Той не заслужава да умре.

— Така е.

— Тогава му помогни.

— Не.

— Моля те.

— Не.

Беше рядко и упоително удоволствие да я гледа как страда. Имаше чувството, че никога няма да му се насити. И въпреки това, същевременно изпитваше ужас, че ще я загуби — ужас, който растеше заедно с насладата да гледа болката ѝ. Беше все едно да чешеш сърбеж и това да ти носи хем нарастваща болка, хем възхитително облекчение.

Тя вече трепереше, беше пребледняла от страх.

— Знам, че ти си запалил моста. — Това го смая.

— Нима?

— Да.

— А доказателството?

— Познавам те.

— На тях ще им е нужно нещо повече.

— Разполагам и с двама свидетели, които също те познават.

Това бе напълно възможно; на моста имаше много народ, а може би и някои от хората на Артемизия го бяха издали.

— Значи запя нова песен — каза Кейл. — Първо сълзи, сега заплахи.

— Ти си бил.

— На никого не му пука. Онзи, който е запалил моста, е скапан герой. Просто не съм бил аз. Дори някой да си признае, няма значение. Някой трябва да бъде обвинен. И този някой е Кон. Това е всичко. А сега си вземи хленчовете и заплахите и да те няма.

Стана и излезе, наполовина доволен, наполовина опустошен. В коридора отвън Рива и Хенри Мъглата прекъснаха задълбочения си разговор. Рива тръгна към него и понечи да заговори.

— Млъквай! — отряза я той и хукна нагоре по стълбите към леглото си като глезено и ядосано дете.

23.

— Какво искаше Арбел Матераци? — попита Боз Икард.

Срещата с Кейл беше започнала зле, с друг раздразнен въпрос:

— На какво мислиш, че си играеш, по дяволите? — Това се отнасяше до странното поведение на Кейл на процеса на Кон Матераци. — Обяснихме ти абсолютно ясно какво трябва да кажеш.

Вярно беше.

— Това беше, преди да осъзная, че сте приготвили цяла върволица от свидетели, които да разкажат същата история. Не знам защо не стигнахте докрай и не им платихте, докато слизаха от свидетелското място. Аз поне придадох правдоподобност на цялата работа.

Беше съвсем вярно. Недодяланото увъртане на Кейл наистина успя, макар и отчасти, да извади жилото на твърдението на Матераци, че процесът е само една постановка. Впечатляващото поведение на Кон на процеса му бе спечелило известно съчувствие, и когато по настояване на Рива съпругът ѝ бе повдигнал възражения от страна на Ханзата относно неговата справедливост, Икард имаше възможност да изтъкне показанията на Кейл като пример, че доказателствата не са предварително нагласени. Това се отрази благотворно и на Кейл, създавайки впечатлението, че е честен и отказва да навреди на войник — свой събрат, дори когато е в негов интерес да го направи. Освен това, нещо като мания беше издигнала Кейл над обикновените хора. За броени дни той стана известен. Това не бе особено изненадващо, предвид кошмарната ситуация, в която се намираше Оста. Ако някога са имали нужда от спасител, то бе сега.

— Шпионираш ли ме? — попита Кейл, макар че отлично знаеше отговора.

— Ти си най-наблюдаваният човек, господин Кейл. Не можеш да се изпикаеш в някое гърне, без важността на това действие да бъде обсъдена на всяка вечеря в града. Какво искаше тя?

— А ти как мислиш?

— И?

— Ами, нищо.

— Няма ли да се намесиш в негова защита?

— А би ли помогнало?

— Би могъл да отправиш апел за снизхождение, ако искаш. Писмено. Ще се погрижа кралят да го получи лично.

Значи, такава била работата.

— Не, това няма нищо общо с мен.

„Жалко“, помисли си Боз. Той със сигурност нямаше да предаде апела на краля, ако Кейл се окаже толкова глупав, че да го напише. Кралят беше забравил манията си по Кон — или по-скоро, сега се правеше, че е бил твърде силно повлиян от ентусиазма на Боз Икард по отношение на младежа (като че ли канцлерът имаше друг избор освен да се съобразява с истеричния фаворитизъм на господаря си). Засега Кейл беше всеобщ любимец, включително и на краля, така че не биваше да го виждат, че работи против него. Боз обаче се отнасяше скептично към способността на момчето да задържи хората доволни задълго. Каквито и умения да притежаваше, политиката не беше сред тях. А в крайна сметка, способността и талантът не бяха нищо в сравнение с политиката. Може би щеше да е полезно да има едно писмо в задния си джоб.

— Сигурен ли си?

— Да — отвърна Кейл и опря длан точно под брадичката си. — Ей дотук съм пълен със сигурност.

— Това да не би да е някаква любезност по мой адрес?

— Не.

— И освен това си сигурен, че разполагаш с хората да създадеш своята Нова армия?

— Да.

— Защото имам опитни и добре осведомени съветници, които твърдят, че е невъзможно да се създаде армия от селяни — по принцип, а камо ли такава, която да победи Изкупителите. Изобщо не говорим за липсата на време.

— Прави са.

— Аха. За теб обаче това е възможно?

— Да.

— Защо?

— При Голан лаконийците нанесоха на Изкупителите най-тежкото поражение в тяхната история. Десет дни по-късно пък Изкупителите нанесоха на лаконийците най-тежкото поражение в тяхната. Разликата бях аз. — Кейл се беше отпуснал безочливо на стола си, но сега се изпъна рязко. — Онзи, дето се спотайва зад паравана, ще се присъедини ли към нас, или трябва да отида да го извлека оттам?

Боз въздъхна.

— Излез.

Появи се към двайсетгодишен младеж, който се усмихваше дружелюбно. Беше Робърт Фаншоу, лаконийски разузнавач. Кейл го беше видял за последно, когато сключиха сделка за пленниците след битката, за която се хвалеше току-що.

— Не изглеждаш добре, Кейл, ако ми позволиш да отбележа.

— Не позволявам.

— И въпреки това не изглеждаш добре.

— Е — каза Боз Икард. — Това поне доказва, че го познаваш.

— Да го познавам ли? — възкликна Фаншоу. — Че ние сме специални приятели.

— Не, не сме! — сопна се Кейл. Тревогата му как могат да бъдат приети тези думи развесели Фаншоу и той се засмя, наслаждавайки се на неудобството му.

— Основателни ли са твърденията на господин Кейл за неговата важност за победата на Изкупителите?

— Аз не твърдя нищо — заяви Кейл. Фаншоу го изгледа хладно; вече не се смееше.

— Да, този младеж беше разликата.

— Тогава защо си толкова сигурен, че неговата Нова армия ще се провали?

— Откакто има селяни, има и селски бунтове — отвърна Фаншоу. — Кажете ми за един, който да е бил успешен. — Изгледа ги, въртейки насмешливо глава, като чакаше отговор. — Ние, лаконийците, сме водили шест войни срещу нашите илоти през последните сто години — ако клането на необучени селяндури може да се нарече война. Винаги свършва по един и същ начин. Винаги.

— Не и този път — възрази Кейл.

— Защо?

— Предпочитам да ви покажа, вместо да ви обяснявам.

— Прекрасно. Чакам с нетърпение да ни представиш детайлите.

— Не.

— Какво искаш да кажеш? — попита Боз Икард.

— Няма да ви устройвам представления, за да могат вашите идиоти да ми предлагат съветите си. Ще има битка и който остане прав в края ѝ, печели спора. По сто души от всяка страна.

— А правилата?

— Няма правила.

— Истинска битка ли?

— А нима има друг вид? Доведете когото искате.

— И ти ще използваш само своите селяци?

— Ще доведа когото ми скимне, мамицата му. — Но му беше прекалено трудно да устои. — Ще има осемдесет плебеи и двайсет от моите ветерани.

— А ти?

— Аз ще гледам как смазват от бой Фаншоу.

— Мен ли? Аз съм просто лаконийски съветник. Не мога да участвам.

Боз Икард, както винаги, бе подозрителен, но реши, че може би е за добро: искаше да знае какво е намислил Кейл, а трудно можеше да се намери по-добър начин от този. Имаше швейцарски войници, които смятаха, че заслужават признание повече от някакво си окаяно хлапе. Сега щяха да имат шанс да го докажат.

— Ще ти се обадя — каза той. — Затвори вратата на излизане, господин Кейл. Господин Фаншоу, искам да си поговорим.

24.

В утрото на екзекуцията на Кон слънцето изгря с толкова топлина и медна светлина, като че ли бе юбилейното празненство на възлюбен монарх. В десет сутринта го взеха от килията му в Суортмор, поведоха го надолу към Западната порта и през парка Болио до мястото на екзекуцията на Ке де Мулен. Петима от хората му, но без Випонд и жена му, вървяха с него, гологлави и невъоръжени. Когато стигнаха, той изяде къшей хляб и изпи чаша вино в галерията Веч. Още отпреди зазоряване тук се събираше огромна тълпа, за да заеме най-добрите места за гледане.

Към обичайното вълнение на тълпата, която има навика да се наслаждава на ужасните страдания на своите ближни, се добавяше омразата на гражданите, които държаха Кон Матераци отговорен не само за разгрома при Бекс, а и за оправдания си страх, че идната пролет Изкупителите ще направят с тях кажи-речи същото, което те се готвеха да направят сега с него.

Нещо като духов оркестър, спонсориран от най-големия производител на баници в града, свиреше груби версии на популярни песни и гръмки, самохвални военни химни, в които се пееше, че швейцарците никога няма да бъдат роби. Тълпата представляваше странна нееднородна смесица: негодници, крадци, повлекани и безделници, дърводелци и магазинери, търговци с жените и дъщерите си. Разбира се, имаше и специално издигната тераса за високопоставените гости. С две думи, беше такава блъсканица от злобен народ, че несвикналите страдаха ужасно. Жените и дъщерите на знатните хора припадаха в жегата и трябваше да бъдат изнесени с раздърпани дълбоки деколтета, което пощури пияните чираци („Покажи си циците на момчетата!“). Както винаги, денят бе лош за котките: поне десетина бяха метнати във въздуха под крясъците на тълпата в голямото пространство пред мястото за екзекуция.

По принцип в целия познат свят екзекуциите се извършваха чрез обесване, обезглавяване с брадва или изгаряне — а понякога и трите, ако имаш особено лош късмет. Но в Испански Лийдс и простолюдието, и аристокрацията бяха обезглавявани по любопитен начин, от крайно необикновен палач. Въпросният уред се състоеше от дървена рамка, висока около шестнайсет стъпки и широка четири, завинтена към голям блок. Приличаше донякъде на френската гилотина, само че бе далеч по-голяма и груба. За разлика от гилотината обаче, тук палачът не беше един; бяха много. След като блокът с острието се издърпа до върха на рамката и се закрепи с щифт, въжето, вързано към щифта, се подава на онези от хората долу, които могат да го хванат. Които не могат, протягат ръце, за да покажат, че одобряват и са съгласни с екзекуцията. Ето каква бе гледката, която очакваше Кон, когато той стъпи на ешафода, за да срещне смъртта си.

Яката на ризата му от черна коприна беше неумело изрязана, за да оголи врата му. Черните копринени ризи, които бяха върхът на модата тогава, станаха непопулярни за много години напред. Гилотината, разбира се, се издигаше над всичко. Ако красотата може да бъде определена като форма, която предава най-добре целта на един обект, значи грозотата ѝ бе красива. Тя изглеждаше като онова, което е. Жалко, че не допуснаха никой от приятелите на Кон да се качи на ешафода с него: той заслужаваше някой да види храбростта му пред лицето на това ужасно устройство. Може би имаше хора в тълпата — не много, — които усетиха смелостта на младежа. Вярно, че беше проявил голям кураж в битката, но онова бе кураж, когато всички около теб ще споделят част от същата участ; когато има страх, но също и чувство за другарство и перспективи за чест и успех. А тук имаше единствено самота сред подигравките и жестокостта, и хора, които с наслада гледат ужасно страдание, причинено без риск за самите тях. Но имаше поне един човек, който му се възхищаваше и знаеше колко несправедлива, нечестна, неправилна е неговата смърт. Кейл стоеше в камбанарията на катедралата „Света Ана“, издигаща се над площада — на петдесет метра от гилотината и на сто и трийсет над нея. Беше сам. Пушеше една от отличните швейцарски пури, „Дипломат номер 4“, към които се бе пристрастил сега, когато можеше да си ги позволява всеки ден. Не би могъл да определи как се чувства. Не му призляваше като при смъртта на Девата на Гарвановата песен. По-скоро изпитваше някакво мъртвешко спокойствие, което парадоксално го караше да усеща по-живо всичко: сквернословните подигравки, дюдюканията, мъжа, който се усмихваше на Кон, опрял два пръста в челото си, и се наслаждаваше на предстоящия ужас. Но също така се чувстваше някак отделен от всичко това, сякаш кулата го бе издигнала над миазмите от злоба и удоволствие долу. Малка групичка кучета се гонеха, лаейки радостно, между краката на войниците, застанали с лице към ешафода, невъоръжени, но носещи барабани.

Кон чакаше да му кажат какво да прави. Един курат се приближи към него.

— Разбрахме се, че можеш да говориш, но те предупреждавам да не казваш нищо срещу Короната или народа.

Кон пристъпи напред. Шумът на тълпата поотслабна — една добра реч можеше да се окаже нещо, което ще се преразказва многократно.

На трийсет метра оттам букмейкърите приемаха на своите маси залози колко пъти ще шурне кръвта.

— Не съм дошъл тук да говоря — заяви Кон, сепнат от твърдостта в гласа си, макар че стомахът му се бунтуваше. — Дошъл съм да умра.

— Говори по-високо — извика някой в тълпата.

— Няма да ме чуят, колкото и да крещя. Ще бъда кратък. Бих предпочел да не казвам нищо, но ако се отправя мълчаливо към смъртта си, някои ще си помислят, че съм приел покорно вината, също като наказанието си. Умирам невинен…

Горе в кулата Кейл чу думата „невинен“, но нищо повече, защото куратът даде знак на барабанчиците да заглушат обвиненията на Кон в несправедливост. Дали заради барабаните, или просто защото нямаше много за казване, Кон млъкна и тръгна напред към палача, или поне човека, който отговаряше за работата на гилотината.

— Надявам се да си наточил острието, както те задължава службата ти. Освен това искам главата ми да бъде отсечена от шията, а не да ми отреже темето, все едно съм яйце, както чувам, че си направил с лорд-кавалера на Цюрих. Оплескай нещата, и няма да получиш никакъв бакшиш. Направи го както трябва и ще се радваш, че си убил Кон Матераци.

— Благодаря ви, зър — каза почти-палачът, който зависеше от тези бакшиши, за да си плаща сметките, — ние имаме нови процедури, за да избегнем пофторението на тахова злощастно събитие.

Кон отиде до гилотината, пое си дълбоко дъх, сякаш за да преглътне ужаса си, и коленичи. Вратът му легна плътно в очевидно съвсем новия полукръг, изрязан в дървото. Новата напречна дъска отгоре, с другата половина от кръга, бързо бе поставена на мястото ѝ и застопорена. Над него плоското острие в тежкия си дървен блок се държеше от два щифта; всеки от тях бе вързан за отделно въже. Един от щифтовете се придържаше от скоба, и точно неговото въже палачът хвърли на тълпата. Изчака, докато свърши боричкането да докопат въжето, после се качи по една стълба, опряна в гилотината, и сложи ръка на скобата, която задържаше щифта, така че никой от тълпата да не го издърпа преждевременно. Обърна се към хората.

— Ще броя до три — ръката на всеки, който още държи въжето след „три“, ще бъде рязко дръпната. — После, доволен, че хваналите въжето се владеят, извика: — Едно!

— Две! — изкрещя в отговор тълпата. — Три!

Той махна скобата с драматичен замах.

Въжето и щифтът се освободиха с дръпване, блокът и острието полетяха с дрънчене по релсите и поразиха целта си с ужасен трясък. Главата на Кон отхвръкна от гилотината като изстреляна с прашка, прелетя над платформата, падна в тълпата и изчезна сред модните неделни дрехи.

Кейл погледна надолу и си помисли: „Защо? Защо така?“. После се обърна, пусна останките от пурата на каменния под и си тръгна.

Но както той можеше да види какво става, така можеше и да бъде видян. По-късно плъзнаха, приказки, че Кейл не само е пушил по време на смъртта на Кон, но и се е смял на ужасния край. С времето това нанесе голям ущърб на репутацията му.

Арбел стоеше в дъното на стаята, загледана през прозореца. Беше прегърнала здраво бебето и се полюляваше бавно напред-назад.

На Рива и съпруга ѝ вървенето им се стори твърде дълго. Те спряха на няколко стъпки от нея; по-късно, след като си тръгнаха, и двамата казваха, че сякаш самият въздух между тях и Арбел е трептял от ужас и ги е възпрял.

— Свърши ли се?

— Да.

— Той страда ли?

— Стана много бързо. Той беше спокоен и прояви голям кураж.

— Но не е страдал?

— Не, не страда.

Тя се обърна към Рива.

— Ти не си била там? — Беше обвинение.

— Не, не бях — отвърна Рива.

— Аз не ѝ позволих. — Артър Витенберг си мислеше, че помага. Не помагаше.

— Разбира се, аз не бих могла да ида. Не бих могла — успокои я Рива.

— Трябваше да отида — каза Арбел. — Трябваше да съм с него.

— Щеше да му е неприятно — отвърна Рива. — Ужасно неприятно.

— Той ясно ми даде да разбера — заяви Витенберг — когато говорихме снощи, че не би одобрил присъствието ви там — при никакви обстоятелства.

Рядко някоя лъжа е била поднасяна толкова непохватно. Но Арбел не бе в състояние да съди за каквото и да било. Бебето, което бе много спокойно, защото обичаше да го гушкат, се разшава.

— Яааааааааах! — зарева то. — Блюх! — Накрая успя да освободи ръчичката си и задърпа един кичур от косата на Арбел. Тя сякаш не забелязваше.

— Да го взема ли?

Арбел обърна гръб на Рива, като че ли тя ѝ предлагаше да вземе детето завинаги. Нежно откопчи бебешките ръчички от косата си.

От вратата някакъв слуга извика:

— Лейди Сатчел е дошла да…

Но краят на изречението бе заглушен от драматичното и шумно нахълтване на въпросната дама.

— Скъпото ми момиче — зарида тя още от другия край на стаята. — Скъпото ми момиче, какъв кошмар, какъв нахмери, какъв косморо! — Един език не беше достатъчен на лейди Сатчел, за да се изразява. Дори сред Матераците тя бе известна като Голямото дрънкало. Нямаше ситуация, в която да не може да внесе истерия с внезапната си поява. Дори и тази.

— Толкова съжалявам, миличка — възкликна тя и притисна Арбел към гърдите си. Никакъв трептящ щит от скръб не можеше да спре лейди Сатчел. Тя забеляза болката на Арбел не повече, отколкото някой бик забелязва паяжина. — Беше ужасно! Страшно! Терибиле! Клетото момче — да видя как тази красива глава се вийркат по Ке де Мулен.

За щастие, самата сила на истерията на Сатчел я накара да мине на африкаанс, така че Арбел едва я разбираше за какво говори.

— И този монструозо Томас Кейл — чух от един, който бил с него, че се смял на мизеро Кон, докато умирал, пушел пура и пускал кръгчета към неговия дисграциафо труп.

Арбел се втренчи в нея. Не беше за вярване, че някой може да пребледнее толкова и да остане жив. Рива я хвана за лакътя, издърпа я настрани и прошепна:

— Затваряй си устата, безсърдечна кучко!

И посочи на двама слуги вратата.

— Какво правиш? Аз съм скъпата ѝ братовчедка. За каква се мислиш, ма, търкаща клозетите пачавро, че да…

— Разкарайте я — нареди Рива на слугите. — И ако я видя пак тук, ще ви се прииска да не сте се раждали.

Лейди Сатчел бе толкова поразена от грубостите на някакви си слуги, щастливи от полученото разрешение да се отнасят зле с една по-висшестояща от тях, че се озова навън, преди да е успяла да се раздрънка отново.

Рива се върна при бившата си господарка, обмисляйки какво да ѝ каже.

— Вярно ли е? — Гласът ѝ беше толкова тих, че Рива едва я чу.

— Аз не го вярвам.

— Но също си го чула?

— Да. Само че не вярвам на нито една дума. Това изобщо не е в стила му.

— Напротив, точно в стила му е.

— Той ми спаси живота. Спаси и този на Кон, заради теб.

— И даде лъжливи показания срещу Кон, защото си мисли, че съм го предала. Нямаше какво друго да сторя. Само че ти не го знаеш какъв е, когато е против теб — не знаеш на какво е способен.

Рива се чувстваше разкъсана между двамата и първите ѝ мисли не бяха никак ласкателни за бившата ѝ господарка. „Ако ти не го беше предала, Кон щеше да е още жив. Всичко щеше да е различно.“ Разбира се, част от нея знаеше, че това не е справедливо, което обаче не му пречеше да е истина.

— Казах ти вече. Не вярвам на нито една дума. — Само че не беше точно така. Кой от нас, щом чуе, че най-близкият му приятел е бил арестуван за ужасно престъпление, не би си помислил — някъде дълбоко, в най-тайните кътчета на душата си, в сенките, скрити в най-мрачния зандан на сърцето му, — че това би могло и да е истина? И колко по-лесно бе в такъв случай за Арбел да повярва, че Кейл се е смял на скъпия ѝ съпруг, докато умира. Не бива да я виним за тази липса на вяра в Кейл — съвсем човешко е да мразиш онзи, когото си наранил.

— Вярно ли е?

— Звучи зле, значи вероятно е — отвърна Кейл. Не можеше да сбърка подозрителния и гневен тон на Артемизия.

— Отговори ми. Смял ли си се на Кон Матераци, докато е умирал?

Той имаше дългогодишна практика в криенето на чувствата си — в Светилището контролът върху спонтанните емоции беше въпрос на оцеляване, — но ако Артемизия не беше толкова ядосана, навярно би забелязала как очите му се разшириха при това обвинение. Ала не много и не за дълго.

— А ти как мислиш? — попита небрежно той.

— Не знам какво да мисля. Точно затова питам теб.

— Работата е там, че… аз бях в кулата сам. Можех да принеса в жертва коза, и никой нямаше да разбере.

— Все още не си отговорил на въпроса ми.

— Не.

— Какво не?

— Не, не съм се смял на Кон Матераци, докато умираше.

След тези думи той стана и излезе.

— Впечатлен съм — каза ИдрисПюк.

— Защото?

— Неотдавна би ѝ казал, че си се смял на Кон, просто за да я накажеш, че е попитала.

— Мина ми през ума.

— Разбира се.

— Защо би повярвала на такова нещо?

— Навред те наричат Ангела унищожител. Не е толкова изненадващо, че хората не са склонни да те оправдаят поради липса на доказателства. Освен това, днешните времена имат нужда от човек със слава на неудържимо жесток — на хората им се иска да мислят, че с такова създание на своя страна може би ще имат шанс да преживеят следващата година.

— Но те не ме познават.

— Ако сме честни, това не е никак лесно — да те опознаят, имам предвид.

— Тя би трябвало вече да ме познава.

— Нима? Тя знае, че си лъгал под клетва с такава лекота, все едно казваш на някоя бабичка, че харесваш шапката ѝ.

— Стига, де. Какво можех да направя? Ако си бях признал, главите и на двама ни щяха да подскачат по площада.

— Съгласен съм. Но въпреки всичките си ексцентрични способности, Артемизия не вижда нещата в реалната им светлина. Тя е една от тях. Колкото повече пари имаш, толкова по-хубав е светът; а ако имаш пари и власт, добротата на света е почти райска. За такива хора жестокостта е отклонение, а не нормално състояние на нещата. Ти си имал късмета никога да не вярваш, че нещо е честно. Трябва да ѝ дадеш време да научи, че вече живее в друг свят. Тя не е преживяла твоите трудности. Духът на времето по-рано течеше през нея, Кон и краля, а сега тече през теб. Сега е твоето време, колкото и да продължи то.

— Тоест?

— Ще дойде момент, когато няма да е твое.

— Кога?

— Трудно е да се каже. Виждаш ли, когато времето на някой човек свърши, той обикновено го осъзнава последен.

25.

В боледуването няма нищо кой знае колко хубаво, освен че ако боледуваш достатъчно дълго, това ти дава безкрайни възможности за размисъл. При хронично болните няма много неща, които да ги разсейват, да запълват безкрайните дни, пък и болестта лесно може да изсмуче от теб енергията, нужна, за да четеш или да играеш. Тогава си принуден да мислиш, дори да става дума за онзи отнесен тип мислене, който те плъзга безцелно от миналото към настоящето, от изядените ястия и целунатите любовници до нощите на унижение и горчивите съжаления. Кейл имаше талант за тази работа. В лудницата, управлявана от Кевин Мийтярд, той можеше да използва уменията си, изострени от всичките години в Светилището, за да се скрие някъде в дълбините на главата си. Но през онези дни той беше невеж за света като камък: за него съществуваше само един кошмарен истински живот и въображаемият му свят, където всичко бе чудесно. Сега витаещите блянове бяха примесени с множеството неща, случили му се оттогава. Фантазирането вече не му доставяше такова удоволствие. Затова той се опитваше да си мисли за полезни неща — избистряне на идеи, изковаване на планове и работа по хрумвания, които, ако бе здрав, би изтикал в дъното на съзнанието си и би оставил да прашасат.

Религията на висшето общество на швейцарците и техните съюзници представляваше странно нещо. За Кейл бе сериозна изненада, че те също боготворят Обесения Изкупител. Но докато истинските Изкупители бяха създали религия, пълна с грях, наказание и ад, които запълваха всеки буден миг, религията на швейцарските аристократи и търговци се бе развила, кажи-речи, в противоположното направление. Ако се изключат неделната църква, сватбите и погребенията, тя като че ли нямаше някакви специфични изисквания, нито пък се споменаваха тежките последици при неизпълнение на тези смътни намеци. При работниците и селяните обаче случаят не беше такъв. Особено последните бяха крайно религиозни — дотолкова, че имаше множество вероизповедания, които да ги обслужват, но в дъното на всички тях беше Обесеният Изкупител. Макар че всяка секта се смяташе за единствения истински наследник на неговата вяра, те в различна степен признаваха, че спадат към едно семейство. Ала това, което ги обединяваше, бе общата им ненавист към самите Изкупители, които те смятаха за покварени идолопоклонници, узурпатори и кръвожадни еретици. Каквато и да бе разликата между Простите люде и Милъритите, Два-по-двамците и Гностичните Дженифъри, Кейл беше разговарял с достатъчно от тях, за да знае, че стремежът им да унищожат Изкупителите е толкова силен, че смъртта е по-скоро привилегия, отколкото цена. Каквото и да мислеше самият той за мъчениците, бе свикнал да ги принуждава да работят за него. Това беше валута, която разбираше. Вече бяха минали три седмици от смъртта на Кон Матераци и той бе използвал това време, за да убеди различните водачи на важните религиозни фракции (модератори, пастори, архимандрити, апостоли), че е така дълбоко посветен на унищожението на Изкупителите и ужасното им извращаване на истинското учение на Обесения Изкупител, както може да е само човек, страдал под техния хомот. За щастие, това не изискваше ханзейски дипломатически умения: те му повярваха с огромна готовност. Затова всички бяха на Сребърно поле в десет сутринта, за да наблюдават далеч не престорената битка между току-що създадената Нова армия на Кейл и швейцарците. Освен това, там бяха Хенри Мъглата, ИдрисПюк, Клайст и все още ледената Артемизия Халикарнасус. Отстрани с подозрителен вид стоеше Боз Икард, заедно с група новоназначени швейцарски генерали, издигнали се до новия си пост благодарение на гибелта на бившите си старши офицери, които сега гниеха кротко в общите гробове край Бекс.

В деня след срещата с Боз Икард и Фаншоу, Кейл бе отправил писмено искане, че тъй като съдбата на няколко нации зависи от успешното създаване на тази Нова армия, битката на неговите сто срещу тези на швейцарските рицари трябва да се води с остри оръжия и без правила, освен че е допустимо участниците да се предават. Както се очакваше, това разтревожи швейцарците, които настояха да се използват само затъпени тренировъчни оръжия. Кейл отказа. Накрая стигнаха до компромис: незаострени оръжия, без шипове и върхове, а арбалетните стрели да имат затъпени върхове и напречници, които да пречат на дълбокото им проникване.

Денят започна със странен инцидент, който включваше Кейл и чието преразказване породи чудата легенда. Другият участник беше много дребен член на провинциалната аристокрация, пристигнал в Испански Лийдс предната нощ и успял да се прикачи към някакъв принц, така че сега се наслаждаваше на вниманието на множеството лакеи, които се грижеха за нуждите на събралите се благородници. Без да осъзнава, че бледоликото момче, стоящо до него с простото си черно расо, е въплъщението на Гнева Божи и истински ангел унищожител, той го беше взел за слуга и учтиво — трябва да отбележим — поиска чаша вода с лимон. Слугата не му обърна внимание.

— Виж сега — каза благородникът по-сурово. — Дай ми чаша вода и резен лимон, и то веднага. Няма да те моля пак.

Слугата го погледна с очи, пламнали от неверие и презрение, което той прие за най-лошия вид тъпа наглост.

— Моля? — каза Кейл.

Новопристигналото провинциално конте не искаше да го смятат за дръвник, който би позволил да го сплаши някакво си момче за всичко, и прие зашеметеното мълчание на хората около себе си като сигнал, че те чакат да видят дали умее да се справи с безочието на един слуга. Той нанесе на Кейл силен удар отстрани по лицето. Последва парализирано безмълвие, в сравнение с което предишната тишина изглеждаше шумна. Наруши го именно принцът, който го бе поканил.

— Божичко, човече, това е Томас Кейл.

В никой език не съществува прилагателно, което да опише бледността на лицето на провинциалния джентълмен, щом кръвта се отцеди към ботушите му. Устата му зяпна. Останалите зачакаха да се случи нещо ужасно.

Кейл го погледна. Настъпи дълга пауза — кошмарна тишина, нарушена внезапно, когато Кейл издаде кратък лаещ смях. После се отдалечи.

На всяка страна бяха разрешени четирийсет коня. Когато швейцарците излязоха на полето, определено изглеждаха впечатляващо: конете опъваха мундщуците, нетърпеливи да се втурнат напред, а до тях имаше седемдесет рицари с брони, блестящи на утринното слънце. Прекрасно. Възхитително. Те се строиха в редица и зачакаха. Не чакаха дълго. От другата страна на парка се появи нещо, което приличаше на селска каруца, а след нея още една и още една — общо петнайсет. Всяка бе теглена от два тежки впрегатни коня, далеч по-едри от ловджийските коне, яздени от рицарите. Когато се приближиха, стана ясно, че това не са обикновени каруци за превоз на сено или прасета: бяха по-малки, с наклонени страни, и имаха покриви. Съпровождаха ги десет от конните разузнавачи на Артемизия — слаби мъже на бързи и повратливи манипурски понита. Те носеха арбалети, не много използвано в Халикарнасус оръжие. Арбалетите бяха проектирани от Хенри Мъглата специално за употреба на кон — леки, съвсем не толкова мощни като собствения му арбалет, но далеч по-лесни за натягане и зареждане. Каруците стигнаха до обозначеното място и се наредиха в кръг. Коларите скочиха, разпрегнаха конете и ги издърпаха в центъра. Пролуките между каруците не бяха големи, защото конете бяха грижливо обучени на какво разстояние да спират, преди да бъдат разпрегнати. Коларите бързо свалиха от каруците подвижни дървени щитове и ги нагласиха в пролуките, така че сега каруците и щитовете образуваха плътен кръг.

Швейцарците продължаваха да гледат; някои бяха развеселени, а по-интелигентните — подозрителни. Единственият начин да се мине през фургоните беше през пространството под тях, но и то скоро бе затворено, когато още четири дъски се спуснаха през процепи в дъното. За момент не се случи нищо. После от кръга се разнесе вик, и ездачите започнаха да стрелят с арбалетите си по швейцарските редици. Моделът на Хенри Мъглата може би не беше толкова мощен, но от сто метра стрелите, макар и тъпи, биеха по гъстите редици бронирани мъже със силен звън. Швейцарците бяха довели само десет стрелци, и те бяха обучени да стрелят по гъст строй, а не по десет мъже на пъргави коне. За пет минути престрелка само двама от ездачите на Новата армия бяха улучени — доста болезнено, даже им потече кръв, но самите те улучиха над двайсет от швейцарците. Броните и тъпите стрели предотвратиха дълбоки рани, но беше ясно, че истинска стрела би убила или ранила тежко почти всичките. След пет минути откъм каруците се чу тръбен зов и ездачите се върнаха при кръга. Един дървен щит беше отместен, за да ги пропусне, и те се скриха от погледа.

След това други три стени бяха свалени и около двайсет мъже с чукове и колове се втурнаха навън и почнаха да забиват коловете в земята. Това повече отговаряше на вкуса на швейцарските стрелци, но преди да започнат да стрелят, от центъра на кръга от каруци полетяха залп след залп стрели, които предизвикаха силно объркване и нанесоха сериозни рани на леко бронираните швейцарски стрелци.

Под това страховито прикритие селяните, които забиваха коловете, довършиха своята работа и изтичаха обратно на сигурно място зад каруците, като оставиха зад себе си дървените колове, свързани с тънки въжета, в които на всяка педя бяха вплетени остри метални шипове. Странното беше, че коловете и въжетата с шипове заграждаха само около една осма от кръга, давайки на нападателите възможност да заобиколят това неприятно препятствие. Трудно беше да се види смисълът.

Заради все още валящите върху тях стрели, швейцарците нямаха друг избор, освен да тръгнат напред и да превземат каруците в близък бой. Затъпените стрели бяха просто досада за мъже с такава качествена броня, а близкият бой беше тяхна специалност. Заобикаляйки бодливите въжета — някои от рицарите се опитаха да ги разсекат, докато минаваха покрай тях, но във въжетата беше вплетена тел, за да попречи на такова лесно решение, — те се приближиха към каруците, решени да си пробият път през тях и да теглят на онези вътре един хубав пердах. Макар че каруците не бяха нито особено големи, нито особено високи, не се виждаше никакъв явен начин за влизане. Щом се приближиха, швейцарците забелязаха малки квадратни дупки в бордовете им — по шест във всяка. Оттам полетяха арбалетни стрели, които се чупеха в тях, опустошителни от такова близко разстояние, въпреки че бяха затъпени. А бяха и бързи — на всеки три-четири секунди излиташе по една. Швейцарците бяха принудени да се приближат съвсем до каруците, за да ги хванат за колелата и да ги преобърнат. Колелата обаче се оказаха приковани към земята със стоманени обръчи. После покривите на каруците, които бяха окачени на панти, се вдигнаха и се стовариха с трясък през бордовете. По ръба им имаше затъпени шипове, предназначени не да пробиват бронята, а да нанасят смазващ удар. Десетки ръце и глави бяха счупени при това действие. Тогава стана ясна причината за малката височина на каруците. Във всяка от тях имаше по шестима селяни, въоръжени с дървени млатила, каквито бяха използвали цял живот, както професионалните швейцарски войници бяха използвали мечовете и алебардите. Дори и без добавени пирони, каквито щяха да се използват в истинска битка, главата на млатилото се движеше с такава бясна скорост, че смазваше наред ръце, гърди и глави, бронирани или не. А стрелите продължаваха да се сипят. Може да не бяха в състояние да убиват, но причиняваха ужасна болка и страшни синини. Швейцарците почти не успяваха да нанесат ответен удар. Смъртоносният обсег от няколко стъпки, с който бяха свикнали, беше увеличен от Кейл само с още няколко — но това променяше всичко. Мъже, които те биха могли да разчленят за секунди на открито, ставаха недосегаеми заради здравото дърво и няколкото допълнителни стъпки височина. И сега швейцарците бяха станали уязвими за обиден набор от видоизменени земеделски сечива, въртени с увереност и рутина от някакви си прости селяци. След петнайсет минути болка и загуби, те се изтеглиха — ядосани и обезсърчени, отровно безсилни. Отстъплението им бе извършено под несмъртоносния, но все пак болезнен дъжд от тъпи стрели на десетина от Покаятелите на Кейл, докато той не им даде знак да спрат. После загледа с голямо удоволствие как швейцарските генерали отиват да проверят пораженията, нанесени на смутения им елит. Беше достатъчно милостив да не отиде с тях; дори и от четирийсет метра ефектът от металните млатила, тоягите, чуковете, тъпите дървени брадви и камъните се виждаше ясно.

След десетминутен оглед Фаншоу се върна при Кейл, наглед все така безгрижен и лекомислен както обикновено. Но истината беше, че е потресен от видяното и изводите от него.

— Не бях прав — каза той на Боз Икард. — Би могло да се получи. Имам обаче някои въпроси.

— А пък аз имам отговори — заяви Кейл. Разбраха се да се съберат по-късно същия ден на съвещание. На тръгване от полето Боз Икард настигна Фаншоу и заговори тихо:

— Това може ли наистина да подейства?

— Сам видяхте.

— И можем да спечелим?

— Навярно. Но ако спечелите, после какво?

— Не разбирам.

— Показахте на селяндурите си, че не са по-лоши от своите господари. Мислите ли, че те ще се бият и измират с хиляди — а ще измират, не се съмнявайте, — само за да ви връчат всичко обратно накрая? Вие бихте ли го направили?

На съвещанието следобед имаше множество навъсени въпроси, но Кейл се справи с лекота с всичките. На тяхно място той самият би направил нещата далеч по-неловки — знаеше, че има слабости, макар те да не можеха да ги съзрат. Въпросите на Фаншоу останаха незададени: той също виждаше недостатъците, но знаеше, че могат да бъдат премахнати. Кейл отговаряше спокойно и любезно до последния коментар — намекът, че когато битката е на живот и смърт, селяните ще се прекършат пред лицето на кръвта и осакатяванията.

— Тогава доведете мъжете си пак утре и ще се бием с остри оръжия и без пощада — заяви Кейл, все още спокоен. — Няма да се върнете трети път.

Боз Икард обаче, макар да размишляваше върху дългосрочните последици, изтъкнати от Фаншоу, виждаше, че няма друг избор освен да подкрепи Кейл: какъв е смисълът да мислиш надалеч в бъдещето, когато бъдещето ти е кратко? Той отпрати новото си Върховно командване и пристъпи към детайлите за парите и правата за реквизиране, които Кейл поиска.

Това не беше никак лесно за канцлера: да раздава пари и власт му причиняваше направо физическа болка. Но щеше да се тревожи как да си ги върне, както и за опасностите от едно въоръжено и обучено селячество, когато всичко свърши. В края на тази среща Томас Кейл беше най-могъщото момче в историята на познатия свят. Докато подписваха пълномощното му, той имаше чувството, че някъде дълбоко в странната му душа е избликнало сладко изворче с хладна вода.

Отвън Фаншоу му даде знак да дойде малко встрани.

— Беше много тих — каза Кейл.

— Професионална любезност — отвърна Фаншоу. — Не исках да пикая на парада ти.

— И мислиш, че би могъл?

— Как ще ги снабдяваш?

— О, не! Прозрял си голямата слабост — никой не може да те измами.

Фаншоу се усмихна.

— Значи няма да ти е проблем да ми отговориш, нали?

Десет минути по-късно двамата се намираха в стара работилница дълбоко в бедняшките квартали на Испански Лийдс и Майкъл Невин, превозвач и изобретател, гордо им показваше една от новите си обозни каруци. Сега, когато имаше пари да подплати своята гениалност, резултатът, макар и все още далечен родственик на ръчната му количка, беше елегантен и стилен.

— Премести я — каза Кейл.

Фаншоу вдигна двуколката за стърчащите отпред пръти. Беше далеч по-голяма от оригинала, и той се смая колко е лека. Невин се беше надул като пуяк от гордост.

— Ще се движи четири пъти по-бързо от обозните каруци, които използват онези скапани Изкупители, ще завива лесно и ще носи близо един и половина пъти повече. Ако не я претоварвате, ще ви е нужен само един кон вместо шест вола. Ако сте на зор, даже не ви трябва животно — може да я местите с четирима мъже и половин товар, и пак да се снабдявате почти толкова бързо като Изкупителите. Направо ми текат лигите, като я гледам. Нима не съм я направил върховна. — Това не беше въпрос, а твърдение.

Кейл бе почти толкова доволен от Невин, колкото и Невин от себе си.

— Господин Невин работи заедно с мен и върху бойната каруца. Негова беше идеята да намалим размера, за да се движи два пъти по-бързо от обозните каруци на Изкупителите. Единственият начин те да се движат достатъчно бързо, за да ни преследват и атакуват, е да пратят подире ни конна пехота, но без обозни каруци. Дори и да ни настигнат, разузнавачите на Артемизия ще ни съобщят часове преди това. Ще се наредим в кръг, ще изкопаем по външния периметър ров, дълбок шест стъпки — и какво ще правят тогава? Ако ни атакуват, ще ги накълцаме на парчета, по-зле, отколкото при днешната демонстрация. Ако чакат, разузнавачите ще са отишли да доведат подкрепления. Помни — ще има в движение двеста от тези крепости през всеки ден от всяка седмица. Дори те да успеят да изолират някоя и да я унищожат, ще вземем със себе си десеторно повече от тях.

— Наистина ли?

— Не — отвърна Кейл. — Но те ще губят по двама души на всеки от нашите.

— Дори и да си прав, а признавам, че може да си, Изкупителите са готови да умират масово — същото важи ли за твоите селяндури?

Кейл пак се усмихна.

— Ами, предполагам, че ще разберем.

— Наистина ли мислиш, че можеш да спечелиш битка със своите каруци?

— Това също не го знам, но и не смятам да опитвам. Както казва ИдрисПюк, проблемът с решителните битки е, че решават нещата. Аз няма да смажа Изкупителите. Ще ги обезкървя.

26.

Според великия Лудвиг, човешкото тяло е най-добрата картина на човешката душа, и също като тялото, човешкият дух си има своите тумори, ракови образувания и инфектирани органи. Както целта на черния дроб е да събира отровите от тялото, така и душата си има органи, които да поемат и изолират отровните остатъци от човешкото страдание.

Аксиома на надяващите се е, че това, което не те убива, те прави по-силен. Но истината е, че такова смъртоносно страдание може да бъде държано в изолация в тези резервоари за отрова само известно време, както и черният дроб може да се справи с ограничено количество отрова, преди да почне да гние.

Оцелелите от Светилището вече бяха поели повече от полагаемия им се дял скърби. Добавете към това загубата на жената и детето му и ужаса от събитията в мазето на Кити — и ето че Клайст беше на ръба да се удави в миналото си. В деня след демонстративната битка на Сребърно поле той трябваше да достави чифт ботуши за предстоящата кампания, върху които работеше (работата с кожа беше едно от уменията на Клайст в Светилището), и отиваше към обущарите на Нюйоркския път. Боско беше набил в главата на Кейл, че свестните ботуши са третото най-важно нещо за една армия след храната и оръжията. Клайст вървеше през пазара — претъпкан, тъй като в момента течеше седмичният конски панаир, — когато се блъсна в Дейзи, понесла детето им.

Измина още няколко крачки и спря. Почти не бе видял лицето на младата жена — не гледаше право в нея и се бяха разминали за част от секундата, — но нещо в него трепна, макар че тя беше по-стара и по-слаба от покойната му съпруга, далеч по-изпита. Знаеше, че не може да е тя — нейният прах се носеше из прерията на триста мили оттам, — и не искаше да поглежда отново и да изравя нещастието от дълбините на душата си, но не можеше да се спре. Обърна се и се взря в нея, докато тя вървеше през тълпата с бебето на хълбока си. Но навалицата от продавачи и купувачи бързо я скри. Той остана вцепенен като пън; казваше си да тръгне след нея, но после си каза, че няма смисъл. Трепет на отчаяние премина през него, неудържимата вече скръб се разливаше бавно и зловещо из тялото му. Той остана така още малко, но имаше работа за вършене, затова се обърна и продължи към обущаря. Но от този момент насетне Клайст живееше на вересия.

— Е, какво мислиш?

През последните десет минути Кейл гледаше как Робърт Хук изучава една чугунена тръба, дълга четири стъпки.

— Опитвал ли си да я използваш? — попита Хук.

— Аз ли? Не. Видях една такава при Бекс. Първия път, като стреля, мина наведнъж през трима Изкупители; втория път избухна и уби пет-шест швейцарци. Но ако можеш да я накараш да работи, ще е страхотно.

Хук изгледа грозното съоръжение.

— Смаян съм, че изобщо е проработила.

— Разбира се.

— Ще ми трябват много пари.

— Разбира се. Само че аз не съм глупав. Знам, че работеше по една тръба за своя колайдер. Няма да ти плащам, за да изучаваш природата на нещата.

— Мислиш, че всичкото знание трябва да бъде практично.

— Не мисля нищо за знанието — мисля си само, че не искам да се озова на клада, на която и ти ще ми правиш компания, ако не намерим начин да спрем Боско. Ясно ли е?

— О, несъмнено, господин Кейл.

— Значи е възможно?

— Не е невъзможно.

— Тогава ми представи сметка и се хващай на работа. — Кейл тръгна към вратата.

— Между другото… — извика Хук.

— Какво?

— Вярно ли е, че си отрязал главата на един човек, защото поискал да му донесеш чаша вода?

Дори за човек, здрав като бик, работата, която се струпа на плещите на Кейл, би била убийствена, а той далеч не беше здрав. Необходимостта го принуждаваше да прехвърля част от задълженията си на други. Имаше достатъчно кандидати. На ИдрисПюк и несклонния Кадбъри („Трябва да ръководя престъпна организация“) можеше да се разчита; дори Клайст, колкото и мрачен и мълчалив да беше, сякаш искаше работа, за да занимава ума си. Хенри Мъглата беше навсякъде и вършеше всичко. Но и това не стигаше. Кейл отиде с ИдрисПюк да помоли Випонд за помощ.

— Съжалявам за Кон.

— Наясно съм, че няма за какво да съжаляваш — отвърна Випонд. — Нямаше избор.

— Не съм му се смял.

— Знам. Но се опасявам, че няма значение. Трябва да включиш Боз Икард.

— Как?

— Да… няма да е лесно. Той е посвоему способен човек, но страда от най-големия недостатък на властта: за него тя се е превърнала в самоцел. Освен това е пристрастен към конспирациите. Остави го сам за пет минути, и ще почне да заговорничи срещу себе си.

— Трябва ми контрол над редовната армия — каза Кейл. — Мислех си, че мога да изградя своя отделна войска. Но тя не може да действа сама. Трябват ми войници, които да се бият извън укрепленията.

— Разбирам, че си му обещал друго.

— Ами, сбърках. Селяндурите се справят добре, стига да са защитени зад стени и да са извън обсег. Но далеч от каруците са опасни колкото плешив таралеж.

Випонд помълча за кратко. После каза:

— Отчаяните времена изискват отчаяни мерки. Опитай се да кажеш истината.

— Тоест?

— Каквото чу. Бъди искрен с него. Той знае колко тежко е положението, иначе нямаше да си там, където си сега. Посочи му, че или ще успеете заедно, или ще умрете заедно. А може да опиташ и с изнудване, ако този Кадбъри има нещо срещу него.

— Не е достатъчно — обади се ИдрисПюк.

— Е, значи ще е искреност.

— Ами ако тя не помогне?

— Убийство.

— Май беше казал, че това никога не върши работа.

— Така ли съм казал?

— Да.

— Странно.

За изненада на Кейл, последвалата среща с Боз Икард беше не само успешна, а и приятна. Лъжите трябва да бъдат обстойни и винаги има нещо, за което не си се сетил и в което да те изловят. Да лъжеш беше напрегната работа. Да говориш истината, от друга страна, беше лесно. Беше така истинско! На Кейл толкова му хареса да казва истината, че реши, че би искал един ден да я каже пак. И така, всичко стана както се беше надявал Випонд: липсата на избор подтикна Боз Икард към откровеност.

— Отсега мога да ти кажа, че Върховното командване няма да се поддаде на убеждаване. Те не искат да имат нищо общо с теб.

— Значи ще трябва да бъдат сменени.

— Току-що сме ги назначили.

— Това за всички ли важи, или само за някои? — попита ИдрисПюк.

— Ако успеете да отстраните триадата, това може да се окаже достатъчно.

— Отблъскват ли ви специалните средства?

— Специални ли?

— Сещате се: отчаяните времена изискват отчаяни мерки.

Десет дни по-късно, благодарение на червените книги на Кити Заека, две оставки и едно самоубийство видяха сметката на триадата. Като проява на любезност и в знак на добра воля, една от книгите беше предадена на Боз Икард — тя съдържаше някои необичайни финансови сделки с участието на самия Боз Икард. ИдрисПюк, разбира се, беше направил копие.

По различни причини, лаконийците и Изкупителите бяха общества, изградени върху идеята, че войната е неизбежна константа на човешкото съществуване. Армиите на Оста бяха просто армии. Кейл обаче беше подпомогнат в своите реформи от растящото съзнание, че в тази война залогът не е поражение, а изтребление. Това съзнание се усилваше още повече от разпечатки на проповедите, изнесени във Великата катедрала от самия папа Боско. В тях Боско, цитирайки в прецизни детайли Светото писание, призоваваше своите последователи да изпълнят изричната Божия заповед „не оставяйте живо нищо, дето диша. Поразете Макед и всяка жива душа в него. Поразете Ливна и всяка жива душа в нея; а в Лахис, Еглон и Хеврон поразете всичко, що диша, и не щадете никого. Усмъртете мъже, жени, деца и младенци, говеда, овце, камили и магарета“.

Имаше предположения — съвсем верни, впрочем, — че тези кръвожадни проповеди са фалшиви. Но макар те наистина да бяха измислени от Кейл и Хенри Мъглата и отпечатани тайно, повечето хора неохотно ги приеха за истински, по две причини. Малцината бежанци, прекосили в последно време Мисисипи от окупираната от Изкупителите територия, донесоха със себе си множество разкази за масово изселение на цели градове, чиито жители били пращани на север, а после на запад. Но освен това я имаше и смущаващата истина, че всички религии в познатия свят споделяха вярата в една и съща свещена книга и макар че повечето предпочитаха да пренебрегват многото случаи, в които Бог е изисквал праведно избиване на цели държави, до последното куче, вече не беше възможно да продължават по същия начин. Неудобната истина бе, че обещанието за апокалипсис — дали местен (Ман Хатън, Содом), или вселенски (краят на времето на Гедон) — е вплетено в самата тъкан на странно споделената им вяра.

През следващите няколко седмици нещата вървяха изненадващо леко. Новосъздаденият Департамент против Изкупителите (ДПИ) на Кейл откри, че всички врати са отворени за него. Това се дължеше отчасти на страха от Изкупителите и отчасти на страха от Томас Кейл: историята как отрязал главата на човек, задето онзи му поискал чаша вода, вече беше общоприета истина.

— Ти имаш талант да бъдеш легендарен — каза ИдрисПюк. — Чудя се дали това е изцяло хубаво.

Достъпът му до червените книги на Кити Заека също окуражаваше хората да сътрудничат. След смяната на триадата всички, поне за дадения момент, разчитаха за поста си на Томас, и в резултат на това в коридорите на властта започна да се просмуква нов ентусиазъм относно плановете му. Беше направено много, и то далеч по-бързо, отколкото ДПИ би могъл да очаква. Всички тези добри новини не можеха да продължат дълго — и не продължиха. Но ударът, когато дойде, беше неочакван в своята очакваност.

Два месеца след началото на подготовката беше планирана първата доставка на припаси — храна, униформи и каруците, толкова съществени за кампанията им. Ботушите, проектирани главно от Кейл и Клайст, бяха възложени на производителите с точни и подробни изисквания — по Изкупителски. Същото важеше и за храната. И за оръжията — от висококачествените, но прости млатила до новосъздадените арбалети, проектирани за бързо зареждане и близък бой, вместо за мощност. Застанал насред хранителния склад, където бе доставена първата партида провизии, Кейл гледаше как се отварят сандък след сандък, за да разкрият сухари, пълни с червеи и гъгрици. Онези, които не бяха, или смърдяха на гранясало, или бяха подправени с Бог знае какво, което ги правеше не само неядливи (войниците могат да понасят неядлива храна, ако се налага), но и безполезни за доставянето на енергия на бойците. През последните четири часа беше минал през същата процедура с останалите припаси. Ботушите вече се разпадаха; арбалетите не можеха да стрелят достатъчно силно, за да пронижат дори кожата на рахитично дете. Каруците наглед бяха изработени според спецификациите, но трийсетминутно возене на шест от тях показа, че едва биха издържали и седмица сериозна употреба.

— Искам отговорните за това — каза Кейл, по-студен, отколкото някой някога го бе виждал.

Тази работа обаче се оказа доста по-трудна, отколкото изглеждаше. Корупцията във военното снабдяване се коренеше не само в доставчиците, но и в хората, които доставчиците са подкупили, за да получат договорите. Тя толкова се бе враснала в снабдителския бизнес, че замесените дори не го смятаха за измама. Още по-лошо от факта, че това е вкоренен навик, беше, че контролът върху доставките бе изключителен прерогатив на кралското семейство. Не бива да се мисли, че те всъщност правеха нещо, за да получат тези пари, освен да се подложат на усилието да си отворят джобовете. Но сумата, която очакваха да получат, за да не правят нищо, бе толкова голяма, че просто не оставаха достатъчно пари, за да се осигурят свестни оръжия и храна и да остане някаква печалба.

В сравнение с това воденето на война изглеждаше лесна работа. Ако ДПИ не успееше да осигури бързо нови припаси, и то с подходящото качество, за да посрещне евентуално ранно пролетно настъпление на Изкупителите, с тях беше свършено. И все пак, хората, отговорни за тази катастрофа, бяха извън обсега на Кейл.

— Нищо не мога да направя — каза Боз Икард, който, ако бъдем честни, разбираше ясно проблема.

— Това трябва да престане. Трябва да го вземем от ръцете им. Това е лудост. Те не осъзнават ли, че Изкупителите ще погубят и тях?

— Те са кралски особи. Самият им живот е един вид лудост. Те са принцове на кръвта. Истинска сила, богопомазана мощ, тече във вените им. Не са като теб и мен.

— А пък аз смятах Изкупителите за луди.

— Добре дошъл в останалия свят — каза Икард. — Ако се намеся, до час ще се озова в някоя килия. От каква полза ще ти е това? Трябва да има някакво решение.

— Тоест?

— От теб зависи. Сега ти командваш.

— Имам ли подкрепата ти?

— Не. Но каквото и да направиш, гледай да е поразително.

От известно време Гил знаеше, че Кейл е успял да се покрие с предимно крадена слава от великата победа на Изкупителите при Бекс, но всичко, което успя да научи, беше мъгляво и общо, не много по-полезно от слуховете, които хората чуват на улицата. Освен това бе получил описание от трета ръка на процеса срещу Кон и разказ от първа ръка за екзекуцията му, заедно с широко вярвания слух, че Кейл се е смял и е пушил, докато главата на Кон е подскачала по Ке де Мулен. Ех, мислеше си той, де да беше вярно онова, което се говореше в Испански Лийдс за Изкупителските шпиони. Единствените хора, които имаше на своя служба, бяха престъпници; единствените му симпатизанти бяха чужденци и слабоумни. Но Гил започваше да осъзнава, че що се отнася до Кейл, работата вече не е да се разграничат фактите от измислиците, а да не се отхвърлят — колкото и да са абсурдни — историите, че бил седем стъпки висок или че ослепил един наемен убиец, като си вдигнал ръката във въздуха (макар че историята как отрязал нечия глава, защото онзи му заповядал да му даде чаша вода, му се струваше твърде правдоподобна). Нещо в Кейл караше хората да го обличат в своите надежди и страхове — те се бояха от него, и въпреки това имаха абсурдни очаквания към способността му да ги спаси. И това не важеше само за глупавите и отчаяните; например Боско. Той беше най-умният човек, когото Гил познаваше, и въпреки това нищо не можеше да разклати вярата му в Кейл. Това обаче не попречи на Гил да опита.

— Той става могъщ, Ваше светейшество.

— Значи — каза Боско — Икард и Зог са по-интелигентни, отколкото си мислех.

— Той или знае, или се досеща какво смятаме да правим. Това е голяма заплаха за нас.

— Не мисля така. Може да е познавал добре плановете ни за атака през Арнхемланд — но по онова време той не можеше да убеди никого да го изслуша. Сега, когато сме стигнали до Мисисипи на север и сме запушили прохода Брунер към Лийдс на юг, е съвсем очевидно какво ще правим. Какво знае той или за какво се досеща, няма значение.

— Само че този път няма да имаме насреща си някакъв тъп благородник на Зог. Той си знае работата.

— Разбира се. Какво друго би очаквал от Лявата ръка на Бога? — Боско се усмихваше, но Гил не беше съвсем сигурен каква е тази усмивка.

— Какво говори фактът, че той ни се противопоставя пряко, за плана ви да доведете до обещания край?

— Мислех, че това е наш план — и Божи план. — Пак същата усмивка.

— Ваше светейшество, аз заслужавам нещо по-добро от това да ми се подиграват за една грешка на езика.

— Разбира се, Гил. Приемам забележката. Папата те моли за прошка. Ти винаги си бил най-добрият служител на най-суровата от всички каузи.

Усмивката беше изчезнала, но въпреки това тонът на извинението бе погрешен.

— Ваше светейшество, какво означава фактът, че Кейл е срещу нас?

— Означава, че Бог ни праща послание.

— Което е?

— Не знам. Моя е вината, че не мога да разбера какво ми казва — но в края на краищата, аз съм една от неговите грешки.

— Защо не ви го каже направо? — Това беше опасна тема и още щом го каза, на Гил му се прииска да си бе държал устата затворена.

— Защото моят Бог е деликатен Бог. Сътворил ни е, защото не е искал да бъде сам — ако трябва да ни казва какво да правим и се меси в наша защита, тогава не сме нищо повече от питомци, като кученцата на богатите пачаври в Испански Лийдс. Бог ни говори с намеци, защото ни обича.

— Тогава защо му е да ни унищожава?

„Ами, да — помисли си Гил веднага щом го изрече, — защо пък след един богохулен въпрос да не задам още по-богохулен?“ Но не беше взел предвид колко интелигентен е странният му господар.

— Аз самият често съм си мислил за това. Защо, Господи, искаш от мен да извърша това ужасно деяние?

— И?

— Неведоми са пътищата Божии. Мисля, че може би той е по-милостив и любящ, отколкото съм смятал. Бях надменен — добави той горчиво, — защото толкова се гневях за онуй, което е сторило човечеството на единствения му син. Сега вярвам, че съберат ли се заедно всичките ни мъртви души, той ще ни пресътвори наново — но този път по собствен образ и подобие. Така си мисля. Мисля, че точно затова трябва да извършим това отвратително нещо.

— Но не сте сигурен?

Боско се усмихна, ала този път усмивката му бе лесна за разгадаване — излъчваше простичко смирение.

— Припомни си предния ми отговор.

Беше ясно, че аудиенцията е приключила и ще е най-добре да излезе, преди да е казал нещо още по-глупаво. Гил се поклони.

— Ваше светейшество.

Вече беше до вратата, когато Боско го повика.

— Ще наредя този следобед да ти пратят някои планове.

— Да, Ваше светейшество.

— Ще са нужни известни усилия, но съм сигурен, че е необходимо — предпазливостта никога не е излишна. Искам да изместиш корабостроителниците на Мисисипи със сто мили по-нагоре.

— Може ли да попитам защо, Ваше светейшество? — Гласът му ясно показваше, че смята идеята за абсурдна — но Боско като че ли не забеляза. Или пък се престори, че не забелязва.

— Ако бях на мястото на Кейл, щях да се опитам да ги унищожа. Мисля, че е мъдро да бъдем предпазливи.

Малко по-късно, докато крачеше по коридора отвън, една мисъл се въртеше в ума на Гил: „Трябва да намеря начин да го напусна.“

27.

— Какво ще правиш? — попита ИдрисПюк.

— Не ти трябва да знаеш.

— Нищо не си измислил, нали?

— Не, но ще измисля.

— Бъди внимателен.

— Исках да те попитам — започна Кейл — дали си довършил плановете за прехвърляне през планините.

— Почти.

— Може да ни потрябват по-рано, отколкото си мислиш. — Умът му явно бе зает с нещо друго. — Този план включва ли Покаятелите?

— Не.

— А би трябвало.

— Станал си много чувствителен.

— Чувствата нямат нищо общо — освен че отвращението ми от тях е замъглило преценката ми. Време е да осъзная какъв късмет имам. Двеста мъже, които ще направят каквото пожелаеш, без да задават въпроси — това е нещо, което си струва да имаш, не смяташ ли?

— Това няма да ти хареса — каза Кейл на Хенри Мъглата.

— Не ми казвай, че няма сандвичи с краставица. — Хенри Мъглата се шегуваше само донякъде. Той страшно си падаше по сандвичите с краставица, измислени само преди десет години от контешкия лорд от Матераците Харис „Краставицата“, когато тези зеленчуци за първи път бяха внесени в Мемфис и никой не знаеше какво да прави с тях. Всеки ден, когато не обикаляше по работа на ДПИ, Хенри Мъглата пиеше чай в четири часа (със сандвичи с краставица, сладкиши със сметана, кифлички) и се преструваше, че го прави, за да се подиграва на доскоро по-високопоставените от него. Всъщност, той чакаше с нетърпение времето за чай като най-голямото удоволствие в живота му след честите посещения в „Империята на сапуна“ на Рю де Конфор Сансюел.

— Принцовете на кръвта — това няма да им се размине. — Тримата бяха обсъдили отмъщението си срещу принцовете (Кейл и Хенри Мъглата винаги включваха Клайст, макар че той изглеждаше безразличен към всичко освен към своите дела), както и срещу производителите, които са ги подкупили — какво трябва да се предприеме, колко крайно да е то и колко публични да са насилствените действия срещу виновниците.

— Защо? — Хенри Мъглата вече не беше в добро настроение. Яростта му при вида на негодните припаси, които са им доставили, бе също толкова силна като тази на Кейл.

— Защото те са много добри в измъкването от неща, които не биха се разминали на другите хора.

— Значи няма да им отсечеш главите и да ги набучиш на колове? — Това беше предпочитаното от Хенри Мъглата решение.

— По-лошо.

— Продължавай.

— Ще трябва да ги наградим — каза Кейл.

— Искаш да им дадеш пари?

— Да.

— Защо?

— Не сме достатъчно силни, за да вървим срещу тях. Говорих с ИдрисПюк и Випонд и те ми разясниха ситуацията. Нямаме време да започваме революция. На Боско му трябваха двайсет години да свали враговете си в Шартр, и дори тогава трябваше да действа по-бързо, отколкото искаше. Не можем да избием десетина членове на кралското семейство — не можем да си позволим дори да ги разстройваме силно. Трябва да ги подкупим, за да ни се разкарат от пътя. Трябва да ги разтревожим, а после да им предложим изход. Но да не ги тревожим прекалено силно и изходът да е щедър. Сложна работа, но е възможно.

— Ами собствениците на фабрики?

— С тях можем да правим каквото си искаме. — Настъпи кратка тишина.

— Мамицата му! — изкрещя Хенри Мъглата, истински обезсърчен и ядосан. — Обещай ми, че ако сме още живи, когато това свърши, ще се върнем и ще ги разкатаем. Кажи ми, че ще го направим.

— Сложи ги в списъка — отвърна със смях Кейл. — Заедно с всички други.

Нека да разгледаме действията на Томас Кейл и как се стигна до тях: спасяването на Рива от ужасна смърт, макар и едва след като беше избягал; донякъде неохотното връщане да спаси своите не точно приятели; вандалското счупване на прекрасното Данцигско острие; убиването на мъже, докато спят; спасяването на Арбел Матераци; безмилостното убийство на Соломон Соломон в Червената опера; възстановяването на дворцовия идиот, Саймън Матераци; повторното спасяване на Арбел; избавлението на Кон при Силбъри Хил, за което много съжаляваше; подписването на заповедта за екзекуция на Девата на Гарвановата песен; отравянето на водата в Голанските възвишения; унищожението и измислянето на лагери, в които пет хиляди жени и деца измряха от глад и болести; удушаването на Кити Заека; изгарянето на моста след Бекс и лъжесвидетелството на процеса срещу Кон Матераци. Сега към всичко това се прибави и отвличането и убийството на двайсет търговци, които той държеше отговорни за боклуците, доставени в складовете му предната седмица. Голи като червеи, мъжете бяха окачени пред дворците на принцовете с кралска кръв, които бяха приели подкупите им. Телата им бяха ужасно обезобразени, с отрязани носове и уши, а устните и пръстите им бяха зашити, с монети на мястото на изтръгнатите им езици и в стиснатите им ръце. Левите им очи бяха избодени; жлъчките им, смятани за вместилище на алчността — извадени. На вратовете им бяха окачени листове, които по-късно бяха разпространени със стотици из града и разкриваха ужасния характер на техните престъпления срещу всеки мъж, жена и дете, чийто живот са били готови да продадат в ламтежа си за пари. Памфлетът беше подписан „Рицарите на Лявата ръка“.

За да сме напълно справедливи към Кейл и Хенри Мъглата — мъжете бяха убити толкова бързо и безболезнено, колкото позволяваха времето и обстоятелствата. Ужасните мъчения за урок на останалите им бяха причинени посмъртно. Историята не може да е съдник: тя се пише от историци. Само читателят, който разполага с всички факти, може да реши дали той би могъл да действа другояче при тези обстоятелства, или да предвиди последиците от действията си.

Върху стените на дворците, от които бяха провесени телата, бе написано изречение на староиспански — според една превземка на аристокрацията, те трябваше да разговарят помежду си на език, който не се е говорил в Испания от няколкостотин години.

„Pesado has sido en balanza, y fuiste hallado falto.“

Това приблизително можеше да се преведе като: „Претеглени сте на везните и сте сметнати за твърде леки“ — фраза, която би била безсмислена за масите, но достатъчно заплашителна за дванайсетте принца на кръвта, замесени в приемането на подкупи от мъртъвците, които висяха с главата надолу пред именията им. Кейл ги остави да се гърчат от тревоги двайсет и четири часа, а после ИдрисПюк, от името на ДПИ, им занесе голяма хартиена кесия с пари като компенсация за загубените приходи от напълно законните им договори с покойните фабриканти, които ДПИ сега била задължена, пред лицето на критичния за нацията момент, да вземе в свои ръце за благото на всички. Дванайсетте принца на кръвта приеха, защото не бяха сигурни какво друго да правят: бяха заплашени, макар и да не знаеха точно как, и възнаградени, макар и да не знаеха точно защо.

Не само, че не се вдигна много шум за отвличането, изтезаването и убийството на мъже, които не са били изправени пред съд, а камо ли пред своите обвинители; дори се разнесоха призиви да се издирят всички замесени, а Рицарите на Лявата ръка и методите им получиха широка подкрепа сред цялото население.

Седмица след като тези убийства развълнуваха Испански Лийдс, Робърт Хук беше посетен от Кейл, който искаше да чуе предварителния му доклад за възможността за производство на пушки.

— В самата идея за пушките няма нищо грешно — каза Хук, докато оглеждаха купеното на висока цена огнестрелно оръжие. — Проблемът е в практическото ѝ осъществяване. Избухливата селитра, която е натъпкана в този край, идва прекалено много за желязото. Затова то се пръсва. Съвсем просто е, всъщност.

— Тогава намерете по-добро желязо.

— Такова не съществува. Засега.

— И докога?

— Нямам представа — месеци, години. Както и да е, времето не стига.

— Значи това е краят?

— Ммм… не… може би не. Говорих с Хенри Мъглата. Той ми каза, че е направил арбалетите си много по-лесни за презареждане — но това означава и с далеч по-малка мощност.

— Не ни трябват мощни — те са за близък бой, от няколко стъпки разстояние.

— Никога не си го споменавал.

— Е, и?

— Ами че това променя всичко. Какво е най-голямото разстояние, от което ще се биете?

— Предимно от няколко стъпки — нашите хора ще са скрити зад дървени стени. Ще има възможно най-малко ръкопашен бой.

— Изкупителите ще имат ли броня?

— Някои, но не много. Все пак, предполагам, че с времето ще започнат да използват повече.

Хук сведе поглед към огнестрелното оръжие.

— Значи нямаш нужда от това. — Той вдигна един оловен снаряд с размерите на кокоше яйце. — Нито пък от това. — Посочи на Кейл една маса, покрита с парче плат, и го дръпна като фокусник на детско парти, който разкрива вълшебна торта.

— Това е само дървена имитация — но можеш да видиш принципа. — Беше подобие на огнестрелното оръжие — тръба, запечатана в единия край и отворена в другия, само че срязана надлъжно на две, така че да се вижда вътрешността.

— Номерът е — каза Хук — да не слагаш прекалено голям заряд. Трябва ти точното количество избухлива селитра — колкото може по-малко — и нещо леко, което да бъде изстреляно от другия край.

— Колко леко?

Хук отвори малка платнена торбичка и разпиля съдържанието ѝ на масата. Това беше просто колекция от пирони и малки парченца метал — и дори няколко камъчета. Човек трудно можеше да остане впечатлен.

— Главното е да определяш правилно големината на заряда. Всеки път. Не се обиждай, но хората ти ще прекалят. А после си помислих — защо да не сложим еднакъв заряд в малки платнени торбички? Лесно е за зареждане, а и зарядът винаги е един и същ. После пък си помислих: а защо да не направим същото и с металните и каменни сачми? После — продължи той, разпалвайки се от собствената си гениалност — си помислих — защо да не ги сложим и двете в друга торбичка? Лесно за зареждане и адски бързо. Блестящо.

— Ще се получи ли?

— Ела да видиш.

Хук изкара Кейл навън, където двама от помощниците му стояха до желязна тръба, доста подобна на огнестрелното оръжие, закрепена в дървена стяга. На около десет метра от нея имаше мъртво куче, вързано за дъска. Хук, Кейл и помощниците се скриха зад една преграда. Един от помощниците запали фитил на края на дълга пръчка и внимателно го поднесе към тръбата. Тъй като се опитваше да разкрие колкото може по-малка част от себе си, му трябваха няколко опита, за да запали подсипа. Кейл, който можеше да наблюдава ставащото през множество пробити дупчици, видя как избухливата селитра в подсипа пламна, последвана след няколко секунди от гръм — силен, но не чак колкото очакваше. Изчакаха няколко секунди. Хук излезе в гъстия дим, последван от Кейл, и отидоха до мъртвото куче. Той очакваше да види нещо ужасно, но отначало си помисли, че изстрелът е пропуснал целта. Не беше — или поне не напълно. Когато Хук му показа раните, стана ясно, че пет-шест пирони и камъчета са се забили доста дълбоко в плътта на животното.

— Може да не те убие. Но ако бъдеш улучен от такова нещо, известно време няма да правиш нищо друго освен да стенеш от болка. Освен това, ако го използваш срещу гъст строй отблизо, всеки изстрел ще ранява двама-трима или повече.

— Колко пъти в минута може да се зарежда и да стреля?

— Ние успяваме по три пъти. Но не сме в бойни условия. Бих казал — консервативно — два.

Прекараха още час в обсъждане на нужните хора и материали, къде могат да бъдат отлети огнестрелните оръжия и колко надеждна ще е доставката.

— Не би трябвало да има проблем. При тези оръжия напрежението ще е далеч по-ниско, така че едва ли ще е особено трудно да постигнем нужното качество. Освен това, предполагам, че е ясно какво ще се случи, ако ни доставят нещо второкачествено.

Той се вгледа замислено в Кейл.

— Всички знаят, че си бил ти.

Кейл отвърна на погледа му.

— Всички знаят, че съм се смял на Кон, докато е умирал. Всички знаят, че съм отсякъл главата на човек, защото ми е заповядал да му дам чаша вода.

Хук се усмихна и повтори:

— Всички знаят, че си бил ти.

— Всички — каза Боз Икард — знаят, че е бил той.

— Имало една бабичка — отвърна Фаншоу, — която глътнала птичка.

— Не те разбирам.

— Разбирате ли, тя глътнала птичката, за да улови паяка, който глътнала, за да улови мухата, която той глътнал.

— Явно имаш предвид нещо, но съм прекалено раздразнен от твоята самонадеяност.

— Просто намеквах, че дори лекарството срещу болестта да не е толкова лошо като самата болест, Томас Кейл може да се окаже много лош за вас.

— Но не и за теб?

— Може би и за мен. Лаконийците са четири пъти по-малко от своите крепостни.

— Нашите селяни са солта на земята, а не роби. Не ги избиваме, без да ни мигне окото. Затова не ни е страх да си легнем, да не би да ни прережат гърлата. Ние сме една нация.

— Сериозно се съмнявам. Но, разбира се, в момента се намирате по средата на чудесен експеримент, който да изпита вашата увереност. Ще бъде толкова интересно, ако Кейл успее — да видим дали вашите хора ще се радват да се върнат към клецането на овце и правенето на метани.

— Накъде биеш, ако изобщо биеш нанякъде?

— Че трябва да знаете кога да спрете да гълтате. Искате ли да разберете как свършва песничката?

— Не особено — отвърна Боз Икард.

— Но тя е очарователна. „Имало една бабичка, която глътнала кон. И сега, разбира се, е мъртва.“

28.

Фаншоу бе предложил да даде сто лаконийци, които да обучават Новата армия.

Трите момчета — Клайст бе още по-мълчалив отпреди — ядяха стриди в лимонов сок с ИдрисПюк, гарнирайки ги със сухо, резливо сансерско, за да убие солеността.

— Очевидно не можеш да му вярваш — каза ИдрисПюк, като се наслаждаваше на загадката какво е намислил Фаншоу не по-малко, отколкото на стридите и виното. — Но в кое отношение точно не можеш да му вярваш?

— Той не очаква да повярвам, че го прави от добро сърце. Не ме мисли за толкова глупав.

— А за колко глупав те мисли?

При тези думи Хенри Мъглата се изкиска. Клайст дори не гъкна. Сякаш изобщо не слушаше.

— Според мен Фаншоу е осъзнал, че можем да спрем Боско и те искат да са на… негубещата страна.

В този момент при тях дойде Артемизия.

— Стриди, скъпа? — предложи ѝ ИдрисПюк.

— Не, благодаря — отвърна тя мило. — Там, откъдето идвам, храним с тях свинете.

Той беше леко развеселен от това, което я изненада, защото бе имала намерение да му натрие малко носа; по някаква причина грешно подозираше, че той се отнася снизходително към нея. ИдрисПюк се обърна пак към Кейл.

— Как Фаншоу смята да обясни на Изкупителите присъствието на толкова много лаконийци?

— Само сто са. Ще твърди, че са отстъпници.

— Добре де. Не му вярваш. Но как точно не му вярваш?

— Не знам. Все още. Но имам нужда от неговите инструктори. Загубите ще са високи. Трябва да бълваме по пет хиляди заместници месечно. И това е минимумът. Нещата ще висят на косъм.

— Това е идея, която мисля, че си струва да обсъдим — заяви Клайст. В последно време, винаги когато заговореше, което се случваше рядко, ставаше дума за подробности. Изглежда, намираше някаква утеха в дребните особености по петата на някой ботуш, или в начина, по който е зашита кожата, за да не пропуска влага. — Предполагахме, че те няма да се опитат да прекосят Мисисипи през зимата.

Артемизия изстена раздразнено.

— Казах ти вече — Мисисипи не замръзва като другите реки; не напълно. Превръща се в маса от ледени блокове, които се чупят и се блъскат един в друг. „Коварна“ е прекалено слаба дума. Няма да преминат в значителен брой до късно напролет.

— Вярвам ти — отвърна тихо Клайст. — Но ти каза, че не могат да преминат в значителен брой.

— Е, и?

— Все пак ще е възможно да се премине…

— Не и с армия, или дори нещо близко до армия.

Клайст не реагира на раздразненото прекъсване, просто продължи с глухия си монотонен глас:

— Все пак ще е възможно да се премине с малък отряд.

— Че от каква полза ще им е това?

— Нямам предвид Изкупителите да преминат с малък отряд. Имам предвид ние да преминем с малък отряд от тяхната страна.

Настъпи кратка тишина.

— Защо? — попита Кейл.

— Ти каза, че нещата ще висят на косъм.

— Така е.

— Ами ако разполагаш с повече време… месеци, или може би цяла година?

— Продължавай.

— Изкупителите строят лодки през зимата за нашествие напролет. Знаеш ли къде ги строят?

— Не разбирам… — промълви Артемизия.

— Знаеш ли къде ги строят? — Този път Клайст я прекъсна.

— Да — каза тя. — Участъкът от северния бряг между Атина и Аустерлиц гъмжи от корабостроителници, но Изкупителите са ги изтеглили, заедно с работниците, нагоре до Лукноу, за да могат да контролират строежа на флота.

— Значи всичките им лодки са на едно място?

— Общо взето, да, доколкото знам.

— Тогава, ако успеете да прехвърлите, да речем, хиляда души през реката, може би през ранната пролет, бихте ли могли да нападнете Лукноу и да опожарите флота им?

— Не бих могла да прекарам хиляда — отвърна Артемизия. — Нито дори близко до този брой.

— Колко тогава? — попита Кейл, явно въодушевен.

— Не знам. Ще трябва да говоря с речните лоцмани. Не знам.

— Двеста?

— Не знам. Може би.

— Рискът ще си струва — каза Кейл.

— Да, но моите хора ще го поемат — заяви Артемизия.

— Съжалявам — каза Кейл. — Права си. Но ако може да се направи…

— Ще трябва аз да ги предвождам — отбеляза тя.

Кейл не беше доволен.

— Трябваш ми тук и жива. Твоите разузнавачи са очите и ушите на каруците-крепости. — Това беше достатъчно вярно, но не беше единствената, нито пък главната причина. — Освен това — излъга той, — ненарушимо правило е, че човекът, който измисли плана, има правото да го вкара в действие.

Артемизия се втренчи в Клайст.

— Да не би да имаш пространни знания по речно дело и да познаваш северния бряг на Мисисипи в Халикарнасус?

Това накара дори Клайст да се усмихне.

— Оттеглям кандидатурата си — каза той. Кейл го изгледа с неприязън.

— Има и друг проблем — обади се ИдрисПюк.

— Да не би наред с останалите си постижения да си експерт по речното дело и Халикарнасус?

— Не, мила моя — не знам нищичко нито за едното, нито за другото. Тук става въпрос по-скоро за политика.

— Политиката пък какво общо има?

— Всичко се свежда до политика, по един или друг начин. Би ли казала, че това е рисковано начинание?

— Разбира се.

— Значи лесно можеш да се провалиш?

— Кейл е прав — каза Артемизия. — Ако има даже малък шанс да причиним такива щети, трябва да опитаме. В края на краищата, това си е моят живот, и животът на хората ми.

— Боя се, че не се тревожех толкова за живота на двеста души — ще има много пъти по двеста мъртви, докато това свърши. Тревожех се повече какви ще са последиците за всичко друго, ако се провалите.

— Признавам, че не разбирам, но пък това е смисълът, нали? Искаш да изглеждам като глупаво момиче.

— Нищо подобно — отвърна ИдрисПюк. — Но помисли си само. Ако атакувате късно напролет, това ще е първият ход на Новата армия срещу Изкупителите, нали?

— Той е прав — отбеляза Кейл, съзирайки начин да я спре.

— Армията като цяло не е нужно да знае за това, освен ако не успеем — каза Артемизия.

— Говорех за политика — възрази ИдрисПюк. — Можете да го скриете от армията и хората, ако сте внимателни, но можете ли да го скриете от Боз Икард и Върховното командване?

— Ще ги убедя, че рискът си заслужава.

— Само че политиците не поемат рискове — те харесват сделките. Помни, че толкова ги е страх от Изкупителите, че са готови да сложат едно лудо момче за главнокомандващ.

— За теб говори — подхвърли Хенри Мъглата на Кейл, — в случай че не си разбрал.

— Те стоят на ръба на бръснача, всичките. А после първото, което им предлагаш, е унизително поражение… Те ще молят Боско за преговори, още преди да е изстинала пепелта от кладата на тази млада жена. Можеш да живееш и без тази победа — но не се знае дали ще можеш да живееш със загубата.

— Рискът си заслужава — повтори Артемизия.

— Не съм толкова сигурен — отвърна ИдрисПюк.

Кейл беше получил своя шанс и внимаваше да не го пропилее.

— Идеята е нова. Трябва да я обмислим.

— Да я обмислим и да се откажем — това имаш предвид — уточни Артемизия.

— Не е вярно. Говори с твоите речни лоцмани. Виж какво имат да кажат. Състави план. Когато е готов, ще поговорим пак.

След като Артемизия излезе, Кейл се обърна към Клайст.

— От месеци не сме чули и гък от теб, а сега изведнъж не можем да ти затворим устата!

— Трябваше да ни предупредиш, че си я взел само за украса — досега постоянно ни разправяше какъв военен гений била.

Вярно беше, и Кейл не можеше да измисли какво да отвърне на това. Все пак отвърна:

— Таратанци!

Няколко часа по-късно Кейл получи нов пристъп — по-дълъг и с по-бурно повръщане от обикновено. Демонът или демоните, които обитаваха гърдите му, сякаш живееха в свой собствен свят, будеха се и заспиваха по свое собствено време, независимо какво правеше или не правеше Кейл. Те бяха в неведение за ежедневния живот на момчето, безразлични дали нещата вървят добре или зле, дали е обичан или мразен — което бе някак си безжалостно. Билките все пак помагаха до известна степен, както разбра той, щом се опита да ги спре и гръдните дяволи започнаха да се надигат по два-три пъти на ден, вместо три-четири пъти седмично, което си беше достатъчно зле. Що се отнася до федрата с морфин, не беше имал причина да я взема отново, а и не търсеше такава. Ужасният срив след употребата ѝ бе продължил две седмици и той се чувстваше, все едно си е сръбнал бутилирана смърт. Опита се да предложи от билките на Клайст, но той раздразнено отказа, като заяви, че нищо му нямало и не се нуждаел от бабини цярове.

Дори и в най-доброто си състояние Кейл трябваше да работи на кратки интервали, като си почива често и спи по дванайсет и повече часа. Колкото и неудобно да беше това в някои отношения — той се чувстваше ужасно почти през цялото време, — все пак имаше някои полезни ефекти. Не можеше да остане на никое събрание повече от няколко минути, а събранията бяха достатъчно, за да задушат всяко действие, което трябва да се предприеме. Присъствието му, което в повечето случаи не бе приемано дружески, бе толкова напрегнато, че той изглеждаше почти на ръба на свирепо насилие. Тъй като нямаше избор, неговият и без това решителен характер вземаше светкавично сложни и опасни решения, сякаш отново поръчваше месо за пазачите в къщата на Арбел в Мемфис. Странно, но някъде вътре в увредения си ум, той понякога беше изключително съобразителен; там имаше местенце, отрязано от външния свят, което Кейл строеше, откакто бе пристигнал в Светилището. През всички тези дълги години на употреба това убежище бе станало жилаво като кожата на слонско ходило — и трябваше да е такова, за да държи навън лудостта, която погубваше останалата част от него.

Направи това. Дай му онова. Вземи онези. Сложи ги там. Направи го пак. Освободи тези. Обеси ги. Нищо от това не отричаше дълга, който имаше към приятелите си. Той се усмихваше, докато казваше:

— Носете ми решения, не проблеми. Вие ги решавайте. Мислете за всеки път, когато трябва да отговарям на глупав въпрос, като за забиване на пирон в ковчега ми.

За момента това действаше. Всеки от тях можеше да разчита на страха, ужаса и надеждата, вдъхвани от репутацията на Кейл. Дори Випонд, с цялата си власт, чиято природа познаваше още по-добре сега, след като бе изгубил толкова голяма част от нея, беше изумен от онова, което можеше да опише единствено като магията, влагана от другите в Кейл.

— Казах ти — обяви ИдрисПюк, който се наслаждаваше на всяка възможност да се отнася снизходително към своя полубрат. — Духът на времето е в него. Вярно, той притежава големи способности — но не затова, или не главно затова, е във възход. Виж Алойз Хътлър — можеш да намериш хиляда тъпанари като него да раздават недоклатените си мнения във всяка селска кръчма. Алойз обаче е носил духа на времето в себе си. Докато не го е загубил.

— Когато хората са застрашени от поголовно изтребление — отбеляза ИдрисПюк, — не е трудно да са разбере защо им се иска да вярват, че Лявата ръка на Бога стои зад тях.

В дадения случай той се оплакваше от Кейл в негово присъствие. Хенри Мъглата направи гримаса на приятеля си.

— Значи жалко, че разполагат само с теб.

— Болестта ти — каза ИдрисПюк — се превръща в нещо като благословия.

— Радвам се, че мислиш така.

— Не лично за теб, разбира се. Но Боско не ти ли каза, че Томас Кейл не е личност?

— Да, ама той е луд.

— Само че не е глупав. Прав ли съм?

— Може и да не си винаги прав, но признавам, че никога не грешиш.

Последва смях. ИдрисПюк сви рамене.

— Може би в лудостта си той е съзрял нещо, което ние самите едва започваме да проумяваме. За хората е лесно да възлагат ужасните си надежди на теб — вярно, че си лявата ръка на смъртта, но си на тяхна страна. Може би, колкото по-малко неща те виждат да правиш — колкото по-малко приличаш на човек като тях, — толкова по-могъщ си. — Той въздъхна с огромно удовлетворение. — Впечатлен съм от себе си. — Още смях. — Можем да се възползваме от това.

В противовес на умората от болестта бе удоволствието да работи върху тактиката на Новата армия. Обучението вървеше по-добре, отколкото Кейл си бе представял. Защитени от каруците и използвайки оръжия въз основата на инструменти, с които бяха свикнали да работят през всеки ден от живота си, увереността на селяните войници хвръкна до небето. Най-ефективни сред тези селски оръжия бяха млатилата за вършеене — прът, дълъг четири-пет стъпки, съединен с верига с друг прът от около стъпка и половина. Тези мъже бяха свикнали да ги използват по десет часа на ден по време на жътва, а фучащите глави набираха такава сила, че можеха да ранят тежко рицар с пълна броня, камо ли по-леко защитените Изкупителски войници. Но най-усърдно се работеше за откриването на всяка слабост на бойните каруци. Хенри Мъглата накара стрелците от Покаятелите да обстрелват масово укрепленията от каруци, за да разбере как да защити хората вътре, и измисли покрити с бамбук пътеки и малки убежища, в които можеше да се скрие всеки, заварен на открито от такава атака. Изкупителите нямаше да се поколебаят да използват огнени стрели в опит да запалят каруците, затова той накара швейцарските войници — които щяха да участват предимно в атаки извън укреплението и през останалото време не влизаха в кой знае каква употреба — да се обучават на групи да гасят огъня, преди да се е разгорял, главно с помощта на кофи пръст, а вода — само в краен случай. Те възразяваха срещу това озадачаващо силно. Те били войници и джентълмени; за тях било унизително да копаят пръст, така че селяните трябвало да го правят. Цялото им недоволство от смущаващите промени, които бяха принудени да търпят, се изля в този единствен въпрос за гасенето на огъня. И ей така, от нищото, Хенри Мъглата изведнъж се озова срещу назряващ бунт. Кейл винаги му се беше подигравал колко добро момче е. Това беше вярно до известна степен, но тъй като хората бяха свикнали да го разглеждат в контраст с Кейл, като цяло не разбираха на какво е способен той. Хенри Мъглата изглеждаше съвсем нормален по начин, по който Кейл явно не беше, но бе изпитал на гърба си същата разяждаща бруталност и непоносимост на Изкупителския живот. Това също бе част от него. Като осъзна, че е на ръба на нещо катастрофално, първият му инстинкт беше да се справи с проблема по Изкупителски: да убие двама-трима от по-шумните протестиращи и да ги остави да гният на място, където всеки може да види грешката им. Дали би могъл да го стори и да спи добре след това, за щастие не беше подложено на проверка. Отчасти заради добрата си природа и отчасти от пресметливост, той първо потърси друг вариант.

Хенри Мъглата, Кейл и Клайст бяха говорили надълго и нашироко за това колко истински трябва да бъдат тренировъчните боеве. Изкупителите бяха възприели мотото „Тренирай тежко, бий се леко“ и го довеждаха до крайност. Престорените им битки не винаги можеха да се различат лесно от истинските, освен че при първите позволяваха на оцелелите да живеят. И тримата се страхуваха, че ако прекалят със суровостта на тренировъчните боеве, ще създадат повече проблеми, отколкото ще решат, и то по същата причина като при екзекуцията без съд: душите на швейцарците, селяни или джентълмени, не бяха свикнали на бруталност. Но швейцарските войници, по един или друг начин, трябваше да се научат на уважение.

— Така, значи — каза Хенри Мъглата на своите джентълмени-войници. — Мислите си, че сте много по-добри от тях. Ами, докажете го. — След това отиде при селяните от Новата армия и им каза, че в Испански Лийдс имало съмнения дали ще се справят в истинска битка — в края на краищата, те били селяни и със сигурност щели да си плюят на петите, щом нещата загрубеят. Избегна да каже, че това е мнението на швейцарските войници, защото те скоро щяха да се бият заедно. Но и това стигаше: селяните се разсърдиха. Само че тук беше заложено нещо повече от повторение на битката и урока от Сребърно поле. Този път и двете страни трябваше да претърпят поражение.

След три дни двамата с Кейл — в ролята на очарован зрител — наблюдаваха атаката на швейцарските войници и конните рицари срещу селяндурите. Беше гадна работа, но швейцарците, въпреки всичките си умения и решителност, се намираха в доста неизгодно положение, защото поемаха по десет удара на всеки нанесен. След един кървав час те се оттеглиха и Хенри Мъглата извади последния си, най-убедителен коз. Строи четиристотин стрелци и ги накара да сипят огнени стрели върху укреплението, със скорост три-четири в минута, в продължение на десет минути. Към края селяните бяха принудени да излязат, защото трийсетте каруци пламтяха като седмия кръг на ада.

Това беше жесток и скъп урок, но добре изнесен — и двете страни осъзнаха, че ще живеят или ще умрат заедно.

— На два пъти ходих да говоря с ИдрисПюк за това, но той само ме баламосва — каза Фаншоу. — Искам да бъдат събрани и пратени обратно.

— По каква причина? — попита изтощеният Кейл, който не беше в настроение за нищо друго освен сън.

— Все едно ти пука за причините.

— Сега ми пука — е, какви са те?

— Тези двеста и петдесет илоти принадлежат на държавата.

— Същата държава, която е подписала договор с Изкупителите.

— Ние ви помагаме в обучението, нали?

— Не мисля, че трябва да подхващаме темата за добрите ви намерения. Но може, ако искаш.

— Илотите застрашават нашето съществуване не по-малко, отколкото Изкупителите — вашето. В Лакония те са четири пъти повече от нас. Дошли са тук, за да се научат от вас как да погубят държавата, която ги притежава. Ако не искаш да сметнем, че действате против нас, позволи ми да се оправя с тях.

— Дай да се изясним. Аз съм този, който се оправя с нещата тук. Само да припариш до тях, и ще се погрижа да увиснеш с главата надолу на най-близкия прът, с носа ти в джоба ми.

Настъпи тишина — не особено приятна.

— Тогава ще си тръгнем. — Нова тишина.

— Няма да върна двеста и петдесет души, за да бъдат екзекутирани — заяви Кейл.

— Какво ти пука?

— Няма значение. Няма да го направя. — Фаншоу обаче усещаше, че се задава отстъпка. — Ще ги отпратя нататък.

— Тоест?

— Ще се погрижа едни неприятни хора, които познавам, да ги съпроводят през планините и да им кажат да се разкарат.

— Ами ако откажат?

— Не говори глупости.

— Мога ли да ти вярвам за това?

— Не давам и торба вмирисани заешки карантии дали ми вярваш. Искам да останете и обещавам да се отърва от тях. Съгласи се, или пък недей. Това е.

За Фаншоу изглеждаше логично неговите инструктори да са далеч по-ценни от няколкостотин необучени селяни, затова реши да отстъпи — макар и възможно най-неохотно, за да остави Кейл с впечатлението, че е крайно недоволен от изхода. Но всъщност не беше.

На другия ден Кейл се събуди след шестнайсетчасов сън, все още уморен, и откри, че ИдрисПюк е дошъл за кратка среща.

— Трябваше да ми кажеш, че Фаншоу се пени за илотите — каза Кейл.

— Не мисля така — отвърна ИдрисПюк. — Ти ясно даде да се разбере, че ние, тоест аз, трябва да идваме при теб с решения, а не с проблеми. Трябваше да откажеш да се срещнеш с него. Всъщност, трябва да откажеш да се срещаш с когото и да било — така ще нарасне мистерията около теб. Колкото повече говориш с хората, толкова по-човешки им изглеждаш, а оттам по-разбираем и следователно по-слаб. Ти не си въплъщението на Гнева Божи — ти си едно много болно момче.

— Не си прави труда да го смекчаваш, моля те.

— Щом се налага — ти си едно много забележително и много болно момче.

— Мисля, че трябва да окажем някаква помощ на илотите.

— Защо?

— Ако победим Изкупителите, това ще си има цена. Ние ще сме по-слабите. Има сериозен шанс лаконийците да се възползват от случая. Затова, ако са принудени да се оправят с роби — новообучени роби, вероятността да ни създават неприятности е по-малка.

— И това е всичко?

— Тоест?

— Не си се поддал на някой от онези великодушни импулси, които те обземат от време на време?

— Например?

— Ти им симпатизираш — идентифицираш се с тях като хора, които се борят за освобождението си от гнусен потисник.

— Това толкова ли е лошо?

— Вече за трети път отговаряш на въпроса ми с въпрос. Това е грубо, но и издайническо.

— Не обичам да съм груб.

— Вървиш по тънко въже, момчето ми; както и всички ние — не можеш да си позволиш да приемеш една кауза, която нямаш силата да подкрепяш.

— Не го правя. Но не виждам защо да не пратим илотите на изток, за да се обучават с Покаятелите там.

— Съгласен съм. — Пауза.

— Значи ще ги пратиш?

— Вече ги пратих.

— Великите умове мислят еднакво.

— Щом ти е приятно да мислиш така.

Кейл разклати малко сребърно звънче, за да даде сигнал, че си иска чая. Струваше му се абсурдно надуто да прави нещо толкова префинено, но това му спестяваше усилието да ходи до вратата и да вика. Чаят пристигна незабавно, защото икономът бе чакал позвъняването. ИдрисПюк огледа с апетит разнообразието от сандвичи с махнати корички, нарязани на изискани триъгълници: със сирене, яйце, конско месо и краставица. Имаше и пастички от сладкарница „Валери“ на улица Мот: със сметана, с диви ягоди, с бадеми — последните имаха опияняващия дъх на сладък цианид.

— Търсиш за какво да си харчиш парите ли? — попита ИдрисПюк.

Кейл се усмихна.

— Яжте и пийте, защото утре ще сте мъртви — цитира той думите, които му бяха повтаряли по три пъти на ден преди ядене в Светилището.

— С това не може да се спори — заяви ИдрисПюк и отхапа голям залък телешки пай с варено яйце по средата. — Кулхаус дойде при мен да търси работа.

— Той вече си има работа — каза Кейл.

— Той е способен младеж, много способен. Ние го познаваме, и той ни познава. Истинска загуба. Може да ни бъде полезен.

— Няма да оставя Саймън отново глухоням. Предложи му повече пари.

— Той е амбициозен. Можем да го загубим, а ще е най-добре да държим човек, който знае много от тайните ни, в лоното си. Той би могъл да ни създаде големи неприятности.

Кейл задъвка разсеяно една червена тарталета.

— Добре. Сложи го да работи един месец с Клайст или Хенри Мъглата. Ще видим как ще потръгне. Ако се окаже замесен от подходящо тесто, прати го да надзирава нещата в Запад Тринайсет. Но да вземе Саймън със себе си.

— Арбел ще се опита да му попречи.

— Ако Саймън ѝ позволи, тогава ще го оставим. Прати Кулхаус сам.

Поседяха няколко минути в приятно мълчание, наслаждавайки се на чая.

— Трябва да отидеш да видиш Рива — каза накрая ИдрисПюк.

— Защо?

— Трябва да се възползваме повече от нея.

— Вече опитах. Тя се е учила на благодарност от бившата си господарка.

За негово голямо раздразнение, ИдрисПюк се засмя.

— Имаш много завишени очаквания към способността на другите хора да са благодарни.

— Вече не.

— Не съм съгласен. Ти поиска от нея да предаде съпруга си — при това, чисто нов съпруг. Даже не ѝ даде време да си загуби илюзиите за него.

— Е, радвам се, че го смяташ за забавно. Аз попречих тази неблагодарна крава да бъде изкормена жива от онзи луд копелдак Пикарбо.

По време на гневния му изблик ИдрисПюк продължи да яде сладкиш. Когато свърши, каза:

— Знаеш ли, бях забравил какъв досадник можеш да бъдеш. — Кейл се сепна, но не от отказа на ИдрисПюк да признае, че възмущението му е съвсем оправдано. — Мислиш си, че стоиш над всички други — не отричай.

— Хич и не мислех да отричам — каза Кейл.

— Тогава защо се изненадваш толкова, че другите не отговарят на стандартите ти? Не може и така, и онака, синко. Трябва да решиш. Или пък в бъдеще гледай да извършваш великодушните си самопожертвователни деяния само в полза на герои и изключително добродетелни люде.

ИдрисПюк наля на Кейл чаша чай и дрънна със звънчето. То беше подигравателен подарък от Кадбъри за Хенри Мъглата, когато разбра, че той пие чай всеки следобед.

— Позвънихте ли, сър? — попита икономът.

— Още чай, Ласел — нареди ИдрисПюк.

— Много добре, сър — каза Ласел и излезе.

— Твърдиш, че не очакваш нищо от другите, и все пак явно очакваш някои от тях да се откажат от всичко. Защо?

— Само хората, които съм спасил с риск за живота си.

— Има разлика между това, което хората трябва да правят, и това, което могат да направят. Ти никога не си имал жена, нито пък баща, за да делиш верността си. Сигурен съм, че на нея ѝ е струвало много да ти откаже, затова трябва да покажеш малко характер и да се възползваш от чувството ѝ за вина. Тя ще иска да ти докаже, че не е неблагодарна.

— Трябваше да ми се доверят.

— Без съмнение. Но са се страхували.

— Знам какво е да се страхуваш.

— Нима? Не съм сигурен, че е вярно — или поне не съвсем вярно.

Ласел се върна с чая, а след това ИдрисПюк смени темата.

29.

— Още ми се сърдиш — каза Рива. Беше твърдение, а не въпрос.

— Не. Имах предостатъчно време да се охладя. Осъзнах, че съм искал твърде много от теб.

Тя не беше убедена от думите му, че ѝ прощава, но също така бе длъжна да се държи, все едно е убедена. Чувството за вина и благоразумието я принуждаваха — съпругът ѝ искаше да установи добри отношения със сдобилия се с власт Кейл.

— Как си?

— Както виждаш — отвърна с усмивка Кейл.

По-късно тя каза на съпруга си: „Беше блед, с жълтеникавозелен оттенък“.

— А ти?

— Много добре. — Настъпи пауза, докато тя се мъчеше да реши дали да му каже. Но ѝ се искаше — и то отчаяно.

— Ще си имам бебе.

— О.

— От теб се очаква да кажеш: „Чудесно, скъпа. Много се радвам за теб.“

— Аз… се радвам за теб. — Той се засмя. — Работата е там, че не мога да повярвам, че малък човек може да порасне в друг човек. Не ми изглежда възможно — че би могло наистина да се случи.

— Така си е — каза Рива, също със смях. — Когато една от прислужничките ми показа корема си в седмия месец, аз изпищях, като видях как бебето се обръща и коремът ѝ се издува — беше все едно гледам котка в торба. — И двамата се усмихнаха — с привързаност, пресметливост и негодувание, наслоени едно върху друго. — Сега трябва да ме попиташ кога ще ми дойде времето.

— Не знам какво означава това.

— Кога ще родя.

— Кога ще родиш?

— След шест месеца. — Още една пауза. — Сега ме попитай дали искам момче или момиче.

— Ами, всъщност, не ме интересува.

Тя се засмя пак — но разбира се, нищо не би могло да е същото.

— Искам помощ от съпруга ти.

— Тогава ще уредя да дойде да те види.

— Не искам да звучи обидно, но ми трябва истинска помощ, а не това, което предлага досега Ханзата.

— А именно?

— Ти ми кажи. А още по-добре — покажи ми.

— Аз съм само негова жена. Не мога да говоря от негово име, камо ли от името на Ханзата.

— Не, но можеш да говориш с него. Можеш да го убедиш да не увърта. Нямаме време. Сериозно. Ако той остане настрани и аз спечеля, няма да забравя това — имам предвид, ще затворя Ханзата навеки.

— Ами ако не спечелиш?

— Тогава той няма за какво да се притеснява, нали?

Тя не беше сигурна какво да каже.

— Въпросът не е само в какво вярва той или какво иска. Ханзейският съюз няма голям опит с Изкупителите. Те си мислят, че репутацията им не е нищо повече от страшни слухове. Това е, в което искат да вярват. Не се издавай, че съм ти го казала, но те няма да пратят войски, за нищо на света. И нищо не можеш да направиш по въпроса — а ако ги поискаш, Ханзата ще те остави да чакаш отговора с месеци.

— Какво мога да поискам?

— Пари, може би.

— Не ми трябват пари. Трябват ми администратори: хора, които разбират от поръчки, снабдяване, складиране, доставки — всичко, което Ханзата умее да прави. Не ми трябват пари; петстотин способни хора ще ми стигнат. — Числото беше посочено наслуки. — И след като са толкова малко, не е нужно да бъде официално. Не е нужно участието на Ханзата да се вижда. Но ги искам, и то веднага. — Погледна я и се усмихна. — Излъгах за парите. Парите също ги искам.

Докато Рива се качваше в каретата, за да си тръгне, от два етажа по-горе я наблюдаваше Хенри Мъглата. Той си спомняше за времето, когато се криеше зад малка могилка в Келявите земи и я гледаше как се къпе гола в едно езерце — цялата във възхитително пухкави извивки, но мускулесто пълничка и влажно мека, и си припомняше гъдела в гърдите си, когато тя разсеяно разтвори гънката между краката си. Но онова беше един друг свят.

Две минути по-късно Хенри Мъглата се присъедини към Кейл за остатъка от следобедния чай.

— Как беше? — попита той.

— Не ни обичат — каза Кейл.

— Ала не ни дреме — добави Хенри Мъглата.

Същата нощ Кейл държа Артемизия в обятията си за последен път. Макар голотата им и прегръдката да предполагаха топлота, между тях имаше огромна студена бездна, въпреки допира на кожата. Неопитният Кейл не знаеше причините тя вече да не затваря очи, когато целува лицето ѝ. Не беше сигурен какво чувства, нито какво да направи по въпроса: досега не му се беше случвало да харесва някого, а после да спре да го харесва. Как можеше нещо толкова близко, като да се намираш в някого — колко странно беше, ах, колко странно, — да се превърне тъй бързо в такава пропаст?

— Искам да прекося реката — каза тя.

— Сложно е.

— Така казват хората, когато се готвят да откажат — на децата си, имам предвид.

Той се отдръпна от нея и седна в леглото. Потърси пурите си. Беше му останала само една половинка. Запали я.

— Трябва ли да пушиш?

— Да не би да се тревожиш за здравето ми?

— Не ми харесва.

Той не отговори, но продължи да пуши.

— Искам да отида. — Той още не казваше нищо. — Ще отида. — Той се обърна да я погледне. — Ще отида, каквото и да кажеш.

Замълча за момент, а после добави, като издуха дълга струя дим в стаята:

— Може би си забелязала, че аз съм човекът, който нарежда на хората.

— О, и какво ще направите, Ваше злодейство — ще наредите да ме арестуват ли? Може би ще ме обесите пред Прада за назидание?

— Не си на себе си. Трябва да вземеш нещо.

— Отивам.

Той я погледна.

— Ами, върви тогава.

Тези думи пресякоха яростта ѝ.

— Това да не е някой от номерата ти? — попита тя.

— Не.

Тя стана — съвсем гола, почти миниатюрна в сравнение с Рива.

— Разбирам. Прозрачен си ми от край до край. Това е хубав начин да се отървеш от мен.

— Значи, ако те пусна, съм злодей, а ако ти попреча, пак съм злодей.

— Готов си да ми позволиш да рискувам живота си и живота на стотици хора, защото не ти стиска да скъсаш с мен. Ще ти спестя труда — повече не искам да имам нищо общо с теб. Ти си лъжец и убиец.

Обидите му подействаха освобождаващо. Тя беше взела решението вместо него; заля го чудно чувство на облекчение.

— Е? — попита той, докато тя се обличаше.

— Тръгвам.

— Искаш да кажеш, че си тръгваш сега, или че ще прекосиш Мисисипи?

— И двете. — Тя стана и излезе през вратата, като се постара да не я затръшва.

— Какво искаш да направя? — попита Кейл ИдрисПюк, след като му каза, че е разрешил на Артемизия да прекоси Мисисипи. — Да наредя да я убият ли?

— Бил си възпитан много лекомислено. Защо умът ти винаги прескача толкова бързо на убийство?

Кейл се засмя.

— Да, така е. Но сега си имам теб, за да ми кажеш кое е правилно и кое не.

— Не си ме разбрал, ако така си мислиш. Вярно, че понякога, не много често, моралните норми се сблъскват и обиждаш някого, независимо какво решение си взел. Но светът не е зло място, защото хората не правят разлика между правилно и грешно. В девет от десет случая правилният курс на действие е достатъчно ясен, с изключение на една подробност.

— А именно?

— Че да постъпят правилно, не отговаря на интересите или желанията на хората. Признавам, те имат впечатляващи начини за справяне с последвалите терзания — заравят ги дълбоко в умовете си, или пък още по-добре — казват си, че лошият курс на действие, което се канят да предприемат, всъщност е най-добрият. Никога не е имало моралист, който да може да ти каже нещо по-ясно от Златното правило.

— О, Златно правило ли има? — присмя му се Кейл.

— Да, има, саркастично момче: отнасяй се към другите така, както искаш да се отнасят с теб. Всичко друго в морала е само разкрасявания или лъжи.

Известно време Кейл не каза нищо. После попита:

— Как да приложа това към пращането на десетки хиляди хора да умрат или да убият други десетки хиляди хора? За да оцелея, ми се е налагало да лъжа, мамя, убивам и унищожавам. Сега трябва да правя същото, за да могат милиони други да оцелеят заедно с мен. С какво ми помага твоето Златно правило в този случай? Кажи ми, защото искам да знам.

— Признавам, че има и случаи, когато моралът е много сложен за разбиране. Затова си имаме толкова много моралисти, които да ни казват как да постъпваме.

— Както и да е — каза Кейл, — аз си имам свое Златно правило.

— И то е? — попита ИдрисПюк, хем с усмивка, хем сериозно.

— Отнасяй се към другите така, както очакваш да се отнасят към теб. На мен винаги ми върши работа. — Той си наля още една чаша чай. — Е, защо си против атаката през Мисисипи?

— Не бих казал, че съм против. Честно казано, не съм сигурен. Работата е там, че ако тя се провали…

— Може и да не се провали.

— Може. Но ако се провали, това те отслабва точно на мястото, където най-малко се нуждаеш от провал.

— Ами ако успее?

— Това може да не е толкова добра новина, колкото изглежда на пръв поглед.

— Силен удар по Изкупителите и допълнителна година за подготовка — и това не е добра новина?

— Никой не те харесва. Съгласен ли си?

— Ще ме харесват, ако успея.

— Нима? Те ти дадоха такава власт, защото са уплашени…

— Ужасени.

— Да. Ужасени е по-добра дума. Докато са обезумели от страх, ще те търпят. Но сега вече Артемизия е от техните, а не от твоите.

— Нима? Не мислеха така, когато тя единствена спря Изкупителите преди шест месеца.

— Онова беше, когато алтернативата бяха те; сега алтернативата си ти. — Той се засмя.

— Мислиш, че ще я направят главнокомандващ?

— Не. Но ще започнат да си мислят, че са те надценили. Това би им харесало. Не забравяй, че вече обмислят какво да правят с теб не само ако се провалиш, но и ако успееш. Ако някой човек застрашава държавата, убий човека.

— Важи със същата сила и в обратната посока: ако държавата застрашава човека, убий държавата.

— Именно… Точно от това се страхуват те — че ще убиеш държавата, ако станеш прекалено могъщ. Така че един голям успех на Артемизия, който ще им даде още година за подготовка… Те ще имат време да са далеч по-малко ужасени от Изкупителите, които вече могат да бъдат победени и от друг освен Томас Кейл — от една обикновена жена, всъщност. Имаш нужда от успеха ѝ колкото от дупка в главата.

Кейл въздъхна.

— Сигурен ли си, че не правиш нещата по-сложни, отколкото са?

ИдрисПюк се засмя.

— Не, изобщо не съм сигурен. Когато чух, че Ришельо е мъртъв — виж, той беше лукав ум, — не си помислих: „О, Ришельо е мъртъв“. Помислих си: „Чудя се, какво ли е имал предвид?“ Да бъдеш политик означава да разбираш, че може да има недостатък в изгряването на слънцето сутрин. Имаш ли нещо против да взема последната курабийка?

Кейл беше чакал с нетърпение да я изяде. ИдрисПюк вече беше изял една.

— Не — каза той. ИдрисПюк, като всички велики дипломати, предположи, че това означава „Не, вземи последната курабийка“, а не обратното. Отхапа от нея. Двамата поседяха за кратко в мълчание.

— Кант — каза ИдрисПюк.

— Какво?

— Имамуел Кант. Философ. Вече е мъртъв. Казал е, че ако искаш да знаеш дали действията ти са морални, трябва да ги универсализираш.

— Не знам какво означава това.

— Ако искаш да знаеш дали някое действие, което се готвиш да предприемеш, е погрешно, трябва да се запиташ: ами ако всички правеха така?

Това сякаш заинтригува Кейл. ИдрисПюк го видя как премисля миналото си: мъжете, убити докато спят, отровените кладенци, екзекуцията на затворници, подписването на смъртната присъда на Девата на Гарвановата песен, убийството на Кити Заека, смъртта на фабрикантите, окачени пред дворците на аристокрацията. Отне му известно време.

— Е? — попита накрая ИдрисПюк.

— Девата на Гарвановата песен беше добър човек… смела, но глупава, като Имамуел Кант. Какво ще стане, ако зададеш същия въпрос за добрите си дела? Ами ако всички правеха така? Ами ако всички се бореха срещу Изкупителите като нея, с плакати и проповеди? Щяха да свършат по същия начин — като купчина пепел. Ако се бориш срещу жестокостта с доброта, добротата е тази, която изчезва, не жестокостта. Съжалявам за лагерите и за станалото с жените и децата на Народа. Сънувам кошмари. Но не съм искал това да се случи.

— По традиция пътят към ада е постлан с добри намерения.

— Е, това не беше точно добро намерение. Ако трябваше да го направя пак, щях да го направя иначе — но не мога. Вместо това сънувам кошмари. Но не всяка нощ. Ако направиш нещо ужасно, или се хвърляш от някоя скала, или продължаваш напред.

Известно време седяха в мълчание.

— С изключение на онзи лайнар Соломон Соломон, никога не съм действал от злоба. Е, той и още неколцина.

— Смял си се, докато са убивали Кон Матераци… и си отсякъл главата на човек, задето ти е поискал чаша вода.

Кейл се усмихна; нямаше нужда да отбелязва, че нито едно от двете не е вярно.

— В интерес на справедливостта — добави ИдрисПюк след кратко мълчание — ще ти кажа, че Имамуел Кант е казал също, че винаги е грешно да се лъже. Казал е, че ако решиш да скриеш приятел, който е дошъл в къщата ти и е казал, че го гони убиец, а после този убиец се появи на вратата ти и попита дали приятелят ти е там, защото трябва да го убие — е, тогава би било грешно да лъжеш. Трябва да постъпиш както е редно и да го предадеш.

— Подиграваш ми се.

— Не. Честна дума. Наистина го е казал.

— Я кажи, ИдрисПюк: ако си изправен пред своята гибел и гибелта на всичките си роднини и приятели от ръцете на Изкупителите, кой искаш да стои между теб и тях — аз или Имамуел Кант?

Повечето от нас имат такива дни. От момента, в който слънцето изгрее като панделка, до момента, в който залезе сред розови пръсти, всичко върви чудесно освен нещата, които вървят още по-добре — парите пристигат неочаквано в големи количества, красиви жени те галят по ръката, сякаш си мислят, че няма нищо по-прекрасно от допира на кожата ти, случайна забележка ти дава да разбереш, че всички, които не те обичат, все пак те уважават дълбоко. Кой е толкова нещастен, че да не е имал такива дни? Кейл беше такъв късметлия, че цели три месеца тези дни се редяха почти без прекъсване — и то при човек, за когото се смяташе, че над главата му винаги кръжат ята от бухали на лошия късмет. Не само погребенията, а и катастрофите обикновено го следваха навсякъде. Но не и през прекрасните деветдесет дни, когато кажи-речи всичко, което опитваше, се увенчаваше с успех. Администраторите на Ханзата пристигнаха след три седмици заедно с гениите на книгите за поръчки, на превоза на товари, на поощрителните схеми за качествена работа (подкрепени със заплахи за насилие от страна на Томас Кейл). Те централизираха планирането на транспорта, така че беконът пристигаше нечервясал, а сухарите без гъгрици, и организираха канцеларската работа така, че когато някои каруци с оръжия или одеяла трябваше да бъдат подменени, в складовете винаги имаше нещо, чакащо да удовлетвори тази нужда. Обучението на селяните в дървените крепости надмина всичките им надежди, тъй като селяните попиваха жадно суровите наставления на лаконийците и Покаятелите. Нямаше размирно мърморене, само стоицизъм и усърдие. Хенри Мъглата и нещастният Клайст работеха върху всяка слабост, която Изкупителите биха могли да открият в замисъла и тактиката на Кейл, и изглеждаха вдъхновени да изнамират решения за откритите ограничения. Усещането за скъсване с миналото, за революция и метаморфоза, сякаш витаеше във въздуха. Все още в неведение, че Кейл го е излъгал за помощта за илотите, Фаншоу — един от онези незачитащи нормите хора, на които всяко разумно закостеняло общество търси място, — откри, че му е много приятно да руши установения начин на мислене, стига да не е неговият.

Всяко решение като че ли се оказваше по-добро, отколкото можеха да се надяват. Кулхаус, нацупеният, беше толкова талантлив, колкото голяма бе амбицията му; сякаш държеше цялата кампания подредена в главата си, до последната пита сирене. След месец той пак се върна при Кейл и ИдрисПюк. Кулхаус или знаеше всичко, или знаеше как да го научи. Изглеждаше почти нечовек, като че ли притежаваше магическо устройство, което можеше да претърси необятната му памет и да му даде моментален отговор. Беше дразнещ и неприятен и притежаваше въображението на тухла, но като бюрократ беше своеобразен гений. Що се отнася до Саймън Матераци, той откри, че войната е щедра майка за онези, които са били пренебрегвани в по-мирни времена. Жадувайки да се отърве от аристократичното си бреме, Кулхаус бе прекарал много часове, за да отвикне Саймън от езика на знаците, и сега се опитваше да го научи да чете по устните. За пореден път, тласкан от личния си интерес, Кулхаус насочи забележителния си ум към изобретяването на нечувано умение. Саймън, който копнееше да се отърве от Кулхаус не по-малко, отколкото Кулхаус — да се отърве от него, всеки ден се трудеше с часове, за да усъвършенства това умение. Двамата вече планираха раздялата си, когато пристигна предложението на Кейл, довело до последните им седмици заедно. Но докато Кулхаус най-сетне получи възможност да натрие носовете на другите с по-големите си умения почти във всичко (освен в работата с хора или в нещо, включващо оригиналност), Саймън откри неизмеримото удоволствие и дори още по-голямата полза от това хората да го пренебрегват, докато той слуша всяка дума, казана от тях. Лаконийците имаха обичая да изхвърлят сакатите и слепите деца в една пропаст край столицата, така че човек като Саймън за тях беше нещо рядко и необичайно и те се отнасяха към него като към забавна маймуна. Саймън си отмъсти, като се възползва от пълната свобода, с която те разговаряха пред него, за да информира Кейл в изненадващи подробности за всичко, което са намислили. Интересното е, че дори да беше роден като лакониец, Саймън щеше да оживее. В тяхното иначе желязно правило имаше едно изключение: дете от лаконийското кралско семейство, колкото и да е болно, никога нямаше да бъде подложено на дългото падане към скалите на онова ужасно място. Така беше, и винаги щеше да бъде така. Лаконийците се забавляваха да гледат как Саймън и Кулхаус разговарят безмълвно с ръце по своя прекрасно плавен начин. Привикваха Саймън при себе си нощем и му пишеха думи, за да ги научи как да ги показват със знаци. Приятно им беше да го отрупват със снизходително внимание и нямаха представа, че ако говорят с лице към него, той може да разчете почти всяка казана от тях дума — включително безгрижните обиди по негов адрес. Когато Кулхаус беше призован отново в Испански Лийдс, Саймън сключи сделка с него да го замести; един стар училищен приятел на Кулхаус остана, за да се преструва, че му превежда, така че лаконийците да не заподозрат нищо.

— Сигурен ли си, че той може да се справи? — попита Кейл, когато Кулхаус се върна.

— Мислех, че си му приятел — каза Кулхаус.

— Може ли да се справи?

— Да, може.

Кулхаус реши, че уменията на Саймън — придобити с много усилия от страна и на двамата — е по-добре да се държат в тайна. Полезните неща, които би могъл да научи, и всъщност вече научаваше, щяха да утвърдят репутацията на Кулхаус като човек с всевъзможни способности. Подготовката за преминаването на Мисисипи също вървеше добре и чакаше само подходящите климатични условия и окончателното решение на Кейл.

В меда на Кейл имаше няколко оси, но онази, която го засегна най-пряко, беше въвеждането на дажби — ход, поискан от бюрократите на Ханзата, за да предотвратят паническо изкупуване, презапасяване и недостиг на стоки, жизненоважни за Новата армия. Аргументите им бяха разгледани от Кулхаус по искане на Кейл и той заключи, че позицията им е необорима — дажбите бяха от също толкова съдбовно значение за поражението на Изкупителите, колкото и осигуряването на оръжия.

— Разбира се — докладва Кулхаус на ДПИ, — в интерес на обществения морал ще се наложи тези ограничения да се приложат към всички. Не може да има никакви изключения — заяви той благочестиво — освен, разбира се, за кралското семейство.

Случи се така, че когато Кулхаус направи това изявление, Хенри Мъглата беше в стаята. Беше се върнал в Испански Лийдс за кратко, за да обсъди с Кейл приготовленията на запад. Веднага щом думите „кралското семейство“ излетяха от устните му, Кулхаус, който все още бе неопитен, но се учеше бързо, осъзна, че е допуснал сериозна грешка. Може би повече от сериозна.

— Температурата спадна толкова бързо — каза по-късно развеселеният ИдрисПюк на брат си, — че си помислих, че Северният полюс се е отбил за чаша чай. Господи, този Кулхаус е такова наперено копеленце!

Кейл гледаше втренчено Кулхаус, а Хенри Мъглата измъкна един кинжал, който бе изработил специално за себе си по модела на Данцигската колона и по причини, които не желаеше да обясни, беше изрязал от двете страни на дръжката думата „ако“. Вдигна кинжала, все едно се готвеше да отреже главата на Кулхаус, но само го заби по средата на прекрасно инкрустираната орехова маса, около която седяха. Омразата на Хенри Мъглата към аристократите на Испански Лийдс бе започнала като обикновено презрение, породено от естественото негодувание на простолюдието към привилегированите, за да узрее до особена ненавист заради начина, по който се бяха отнасяли към него, докато Кейл беше в лудницата на Манастира. Идеята, че той ще трябва да кара без любимите си сандвичи с краставица, докато кралското семейство продължава да си живее незасегнато, беше повече, отколкото можеше да понесе. Ето защо реши, образно казано, да тропне с крак. Настъпи кратка пауза.

— Е — каза ИдрисПюк, — значи, решено: дажби за всички — освен за кралското семейство и тук присъстващите.

След като Кулхаус и ИдрисПюк излязоха, което стана почти веднага, Кейл се обърна към Хенри Мъглата, кимна към ножа, забит здраво по средата на масата, и каза:

— Няма да плащам за това.

— Никой не те е молил — процеди Хенри Мъглата. Настъпи сърдито мълчание.

— Защо — попита Кейл — просто не удари с юмрук по масата? Виж я само, съсипана е.

— Казах, че ще платя. — Ново мълчание.

— Проклет хулиган!

30.

По горното течение на ледената Мисисипи нещо се размърда. По-надолу по реката се размърда още нещо. Артемизия Халикарнасус проклинаше хубавото време, което бе такава благословия за Кейл при тренировките на Новата армия. При нормална зима, когато температурата варира между точката на замръзване и малко над нея, реката беше трудна за предвиждане, дори за опитните: топящите се, но все още масивни ледени блокове, отчупили се нагоре по течението, се заклещваха един в друг и образуваха големи бентове, които можеха да се задържат със седмици. А после, щом настъпи ден с по-висока температура, изведнъж поддаваха и се понасяха надолу като бавна лавина, понякога изминавайки цели мили, докато се сблъскат с още заседнал лед, при което можеше или да заседнат пак, или да го разбият и да предизвикат още по-мощна вълна. Но необичайно топлият тази година сезон правеше процеса още по-непредсказуем и коварен от обикновено.

Артемизия обаче бе заобиколена от мъже, живели по реката шейсет години, че и повече. На около пет мили нагоре по течението бе заседнало голямо парче нестабилен лед, но температурата беше спаднала близо до точката на замръзване, което намаляваше вероятността то да се откъсне. Опасността се криеше в това, големи ледени късове, доплавали по течението, да се врежат в скърцащия, пукащ и нестабилен леден бент. Но на десет мили над задръстването, покрай бреговете бяха разположени умели и опитни хора; всеки от тях бе вързан с въже и даваше сигнали с подръпване на следващия човек за размера на ледените късове, които минават покрай него. На самия леден бент бяха разположени хора, които да гледат нагоре по течението и да преценяват стабилността на леда, върху който стоят. Щом се спусна тъмнината, прекосяващите войници, опаковани дебело в дрехи като скъп подарък, замряха в напрегнато очакване. После дойде нареждането да рискуват. Двайсет лодки със седемстотин мъже, настръхнали от оръжия като таралежи, бяха вкарани във водата в най-тесния участък на мили оттам.

Но дори най-способният речен лоцман с най-бялата брада не може да вижда под леда, където издатини стърчат надолу към тинестото корито и създават страховити завихряния в течението, които дълбаят големи бразди в речното дъно. Тези турбулентни и неспокойни подводни течения се променят с местенето на леда горе. Дъбовият дънер, наедрял от водата, подмина наблюдателите на брега незабелязан; дебелата му грамада се подаваше над повърхността не повече от ловуващ крокодил. После се блъсна в ледения бент с тътен като най-басовата нота на катедрален орган. Наблюдателите върху леда усетиха удара с вътрешностите си, както и със слуха си. Зачакаха голямата пукнатина, която можеше да разцепи бента и да освободи ледените парчета — а също и да убие повечето от тях. Но тя не се появи. Натикан от течението под леда, дъбът започна да се върти — понесе се нататък като кит, до долния край на бента, където преди няколко часа се бяха оформили два големи ледени зъба. Около тях течението — могъщо, но бавно — за момент ставаше бурно, неудържимо и лудешко. То повлече големия дънер, напоен с вода и три пъти по-тежък от преди, все по-бързо и по-бързо, а бързеите бяха притискани все по-натясно между назъбения лед и речното корито. Завъртян странично, дънерът се вряза между двата големи ледени зъбера, стърчащи надолу, пращайки странни, но неразбираеми трусове към слепите наблюдатели горе, докато тътнеше и се блъскаше дълбоко под тях. А после се освободи и вече стремглавото течение понесе цялата свръхнапоена тежест на дървото бързо, но под малък ъгъл към повърхността, така че то запази инерцията си, набрана в бързеите под леда. При осем мили в час, дори обикновен бегач би могъл да го следва, докато се насочваше към флотилията от лодки — но важна бе не скоростта, а размерите и огромната му мокра маса. Въпреки това, то не би могло да нанесе кой знае каква вреда, ако предният му край не се беше ударил в един камък по средата на течението. Огромният левиатан започна да се извърта напречно, носейки се към бавно прекосяващата реката флотилия.

Въпреки всичките си усилия да го предотвратят, двайсетте лодки се бяха струпали заедно заради днешните странни течения, а лодките не бяха малки — във всяка имаше по трийсет и пет души. Дънерът не се вряза в тях, а ги повдигна и преобърна, сякаш изобщо ги нямаше — почти никой нямаше време да извика, преди лодките да бъдат блъснати под водата и прекатурени. Поради струпването, единайсет лодки потънаха за по-малко от петнайсет секунди. Дървото продължи нататък в студения и мокър мрак, оставяйки зад себе си триста осемдесет и четири удавени мъже и една удавена жена.

Когато ИдрисПюк предаде тези мрачни новини на Кейл, слънцето изгря и един топъл лъч проникна през частично покритите с витражи прозорци, пращайки нежни синьо-червени отблясъци върху масата и озарявайки ярките прашинки във въздуха.

— Сигурно ли е? — попита Хенри Мъглата.

— Доколкото може да са сигурни такива неща. На моя човек може да се разчита, а той казва, че е видял тялото, преди да тръгне.

— Какво го е причинило?

— Смятат, че парче лед се е откъснало от по-голям къс нагоре по течението. Лош късмет, нищо повече.

— Но ти го предвиди — каза тихичко Кейл.

— За да сме несправедливи към чудните ми пророчески способности, аз винаги си поставям за цел да предвидя кажи-речи всеки възможен изход. Планът също толкова лесно би могъл и да успее.

— Можем ли да го запазим в тайна? — попита Хенри Мъглата.

— Ако всички бяха оцелели или се бяха удавили, може би. Но не и сега… Аз бих казал, че…

— Смъртта ѝ е ужасна загуба — прекъсна го Кейл, неловко и с някак странен тон.

— Да — каза ИдрисПюк. — Тя беше забележителна млада жена.

Никой не промълви и дума. На вратата се почука и икономът Ласел се вмъкна в стаята.

— Писмо за вас, сър — каза той на ИдрисПюк, който го взе и отпрати Ласел. Изчака го да излезе, преди да заговори.

— Има нещо съмнително в този човек. Очите му са прекалено сближени. — После отвори писмото. — Явно Боз Икард знае за прекосяването на реката и Артемизия.

— Как? — попита Хенри Мъглата.

— Предполагам, по същия начин, както и аз.

— Не… как разбра, че Боз Икард знае.

— Червените книги на Кити Заека са като прозорци към душите на големците в Испански Лийдс. Птичетата навсякъде пеят.

— И какво ще направи той? — попита Кейл.

— Бих казал, че има два варианта: или да приеме нашите думи, докато не му се отвори шанс да го използва, когато нещата станат наистина лоши; или пък да го използва, за да ни арестува сега и да сключи мир с Изкупителите.

Това стресна Хенри Мъглата, който бе възнамерявал да се прави на важен поне още шест месеца.

— Наистина ли мислиш, че ще го направи?

— Ако отчетем всичко ли? Не. Това не му стига, за да е уверен в победата. Знае какви ще са последиците, ако сбърка. Ще го остави да отлежава в мазето до момента, когато може да го използва. Но ние трябва да действаме бързо, да го представим като героичен опит, провален от коварно предателство — благородна жена, дързък набег, героизъм. Последни думи. — Кейл го изгледа. — Извинявай — каза ИдрисПюк. — Живял съм прекалено дълго и имам прекалено много лоши навици. Но няма да почетем паметта ѝ, ако позволим да гледат на това като на пълна катастрофа. Трябва да го представим като героичен провал.

— Наистина беше героичен провал.

— Само ако ние го представим като такъв. Хората имат нужда от разкази за лична храброст, себеотрицание и саможертва, за близка победа и коварен нож в гърба.

— Тогава да се надяваме, че ще ги получим — каза Хенри Мъглата.

— Надеждата няма нищо общо — отвърна ИдрисПюк. — В момента моите хора ги пишат. Ще бъдат разпространени из целия град до утре сутринта. — Той се обърна към Кейл, чувствайки се долен и циничен. — Съжалявам. Жалко, че смъртта я отнесе толкова рано.

ИдрисПюк остави двете момчета. Меката слънчева светлина се лееше през прозорците, като че ли къщата беше домашна катедрала, благословена от ангели.

— Кога заминаваш? — попита накрая Кейл.

— Утре. Рано.

Ново дълго мълчание.

— Аз също съжалявам — каза Хенри Мъглата. — Не знам какво повече да кажа. Харесвах я.

— Тя обаче не ме харесваше. Не и накрая.

Ново мълчание.

— Е — каза Хенри Мъглата, — теб лесно могат да те разберат погрешно. — Кейл изсумтя насмешливо. Хенри Мъглата продължи да се опитва да го утеши. — Вината не е твоя. Просто нещата са си такива.

— Не знам — каза Кейл след малко. — Не знам какво чувствам към нея сега, когато е мъртва. Но със сигурност не чувствам каквото трябва.