Плясъкът на крилете му

34.

Шест битки са се водили при Блотхим Гор. Никой не помни нито една от тези битки, освен по името му: „блот“ на древнопитийски означава „кръв“, също както и „хим“, на езика на галтите, които ги изтребили и заграбили земите им. „Гор“ означава същото на старошвейцарски. Кръв, кръв, кръв — подобаващо място за първа употреба на ръчните стрелкови оръжия на Робърт Хук. Войната в равнините на Мисисипи се водеше вече шест месеца, докато той усъвършенства съотношението на металите, барута и лесната употреба. До този момент везните можеха да се наклонят и в двете посоки. Равносметката за жертвите беше страховита: готовността на Изкупителите да измират с хиляди започваше да надделява над предимствата на бойните каруци и изтормозените войници вътре, които бяха родени да секат дърва, да доят крави и да вадят картофи. Това, което ги караше да продължават да се бият, беше Томас Кейл и слуховете, че е бил видян ту тук, ту там. Появяваше се в гаснещия светлик на здрача върху самотни хълмове, назъбени чукари и скалисти бърда — неподвижен, освен когато вятърът развяваше плаща му зад него като крило, бдящ над тях: откривател на пътя, ужасен пазител, разкрачен или коленичил, наблюдаващ ги с меч на коленете, сенчест хищник, мрачен опекун. После от бастион на бастион се понесоха истории за загадъчен блед младеж, малко по-голям от момче, който се появявал там, където битката е почти загубена, и се сражавал рамо до рамо с ранените и отчаяните, присъствието му уталожвало страха им и го прехвърляло в сърцата на почти победилия враг. А когато всичко свършвало и те постигали невъзможната победа, той превързвал раните на живите и се молел със сълзи на очи за мъртвите. Ала когато поглеждали пак към него, той бил изчезнал. Разузнавачи се връщаха с разкази как били приклещени от Изкупителите, загубили всякаква надежда и примирени с ужасната си участ, когато отникъде изниквал мъртвоблед младеж, закачулен и слаб, и се биел редом с тях срещу безнадеждно превъзхождащия ги враг, за да ги дари с победа. Но когато битката свършела, той изчезвал — само понякога го виждали как ги наблюдава от някой близък хълм.

Пишеха се балади, които за седмица стигаха до всяка каруца в равнините на Мисисипи. Много от тях бяха творение на самия ИдрисПюк, след като историите допълзяваха обратно в Испански Лийдс. Той нае десетина пътуващи певци да обикалят каруците и да пеят неговите народни песни. Но те научаваха и онези, написани от самите мъже на Новата армия — по-недодялани, по-сантиментални от песните на ИдрисПюк, но като цяло по-могъщи. Когато завърналите се певци му ги свиреха, той усещаше тръпки по тила и ръцете и усещаше, че е трогнат и разтърсен, макар да знаеше, че са само пропаганда.

— Какво е истина? — попита Кейл, когато ИдрисПюк му призна засрамен какви чувства будят у него песните.

Кейл, по някаква причина — може би срам, или още по-трезва глава дори от ИдрисПюк — твърдеше, че макар циркът (както наричаше двайсетте кукли с неговия образ) да има ефект и да пречи на Новата армия да се разпадне през пролетната и лятната кампания, издръжливостта му се дължи също толкова, ако не и повече, на способността му да поддържа каруците запасени със свястна храна, оръжия и нови хора със здрави ботуши и топли дрехи. Всички те се доставяха с леките каручки, създадени от Невин, които можеха да се движат дори по лош терен с такава скорост, че Изкупителите рядко успяваха да ги прихванат. Никой, каза той на ИдрисПюк, не иска да пее героични песни за здрави ботуши и леки обозни каручки.

И въпреки всичко, работата висеше на косъм. Машините за убиване на Хук поставиха Изкупителите на колене в равнината на Мисисипи. Те вече бяха започнали да използват нова тактика срещу каруците — гръцки огън и по-лек таран под бамбуков покрив, който да ги пази от ударите и стрелите на бастионите. Освен това те имаха предимство заради вярата си, че смъртта е просто врата към по-добър живот — и, разбира се, че животът, който оставят зад себе си, е пустиня. Но пушките на Хук донесоха не само повече смърт, отколкото дори Изкупителите можеха да понесат, а и ужасни рани. Всеки изстрел поразяваше до шестима души и разкъсаната плът не можеше да се почисти и зашие лесно, затова се възпаляваше и отказваше да се изцери. Освен това, Хук не беше единственият изобретателен ум, посветил се на причиняването на болка: на селяните им беше хрумнало, че ако примесиш съдържанието на пушките с малко кучешки лайна, това ще гарантира, че ужасните рани, нанесени от тях, ще загноят крайно болезнено.

След три месеца Новата армия бе прехвърлила Мисисипи и бе установила предмостие в Халикарнасус, което успяваше да брани, въпреки яростните контраатаки на Изкупителите, по същата причина, поради която това беше последното паднало място.

До Бекс войната срещу Изкупителите носеше само поражения; след пушките на Хук носеше само победи. Но никоя победа не беше лесна — като се започне от сблъсъка във Финсбург между мъже, които едва биха стигнали да напълнят публичен дом (и където загина единственият член на швейцарското кралско семейство, при злополучно посещение, за да донесе тоник на войските) и се стигне до петстотинте хиляди, които се строиха един срещу друг в битката за Шартр.

Кой помни отделните битки в една война, освен някое име тук-там, а камо ли — какво се е случило в тях и защо са били важни, — или дори самата война? Кой от вас е забравил битките, отвели Томас Кейл до стените на самото Светилище? Къде са паметниците, увековечаващи моста Десау и битката при Догер банк? Къде са мемориалите за Първата Фитна, обсадата на Белград, Хварския бунт и Войната за портокалите? Кой може да ви разкаже за Стрелус и несравнимата им защита на зърнения силоз в Таненберг, или за клането в Уинебаго, или за поражението при Кадеш, където двайсет хиляди души умряха от замръзване за една нощ? Къде са каменните кръгове в Пърл Харбър и Лейдисмит? Къде са параклисите и безбрежните поля от надгробни камъни за Дюнкерк и падането на Хатуша, за Айн Джалут и Сиракуза, и клането при Тутосбург? И защо си спомняме първия ден при Сома с толкова много сълзи, след като много повече са умрели от още по-ужасна смърт при Тоутън за един следобед? След тримесечна обсада на Свещения град, колко са били загиналите? Вече никой не ги броеше.

По-късно същия ден, след падането на града, Кейл и Хенри Мъглата стояха в Сикстинската капела, под великолепния ѝ свод, изобразяващ как Бог създава човека — бяха протегнали ръце един към друг с вечна обич.

— Прекрасно е, нали? — каза Хенри Мъглата.

— Да — съгласи се Кейл и беше искрен. — Заповядай да го боядисат в бяло.

На вратата на Гил се чу почукване, което веднага съобщаваше: „Аз съм плах и гузен човек“.

— Влез.

Беше плах и гузен човек. Стрикланд, слугата на Боско, чието чувство за собствената му жалка некадърност и вродена безполезност го обгръщаше като лична мъгла.

— В преддверието нямаше никой — каза Стрикланд. — Затова почуках.

На Гил му се искаше да каже: „Е, и какво? Продължавай.“ Но каза:

— Как мога да ви помогна, Изкупителю?

Всъщност, беше крайно любопитен. Дори Стрикланд не би се държал толкова гузно, ако му бе наредено да дойде. Тук имаше нещо. Мъжът захъмка, заувърта и накрая изплю камъчето.

— Негово светейшество стои в стаята си от шест дни и нощи, без храна, само с една чаша вода на ден, която ми е заповядал да оставям пред заключената му врата.

Макар че отказът от удоволствия беше повече или по-малко обичаен за Изкупителите, да постиш повече от ден пораждаше подозрения. Постът в продължение на шест дни бе забранен: такива крайности водеха до странни резултати. Повечето Изкупителски ереси, включително Антагонизмът, бяха започнали с безумни видения, предизвикани от глад. Гил обаче не беше съвсем изненадан. Интервалите между аудиенциите с Боско ставаха все по-дълги — три седмици не беше нещо необичайно. Колкото повече победи печелеше Кейл — а в последно време имаше само победи, — толкова повече срещи се отлагаха, защото Божият план за пресътворението на човешката душа ставаше все по-непонятен. За Боско Кейл беше не само изпълнител на плана, а и самото му земно въплъщение. Сега, когато това въплъщение се намираше в предградията на Шартр и със сигурност щеше да го превземе, Боско и десет хиляди Изкупители се бяха оттеглили в Светилището.

— Бог има нещо предвид — бе заявил Боско. — Казва ми го, но аз не мога да го чуя.

Решението на Гил да се махне се бе сблъскало с проблема, присъщ на всички подобни решения: беше по-лесно да се каже, отколкото да се направи. Къде щеше да иде? Какво щеше да прави? Как щеше да живее? Оттеглянето в Светилището му беше помогнало. Дори Кейл не можеше да проникне тук — и хиляда като него не можеха. Две хиляди души, да не говорим за десет хиляди, биха могли да го отбраняват вечно — а още не бе създадена армия, способна да стои отвън повече от няколко месеца. Затова Гил реши да изчака да види какво ще стане и да вкара в действие някоя и друга хитрина. Може би Боско щеше да гладува до смърт, но той лично се съмняваше в това. Нещо му подсказваше, че тук се крият неприятности. Гил стана.

— Да вървим в покоите му.

Той взе със себе си няколко души и се отправи към Боско, като се мъчеше да измисли какво да стори. Но когато пристигна в малкия коридор, водещ към покоите му, папата стоеше усмихнат на вратата.

— Драги ми Гил! — каза той. — Като ти кажа какво означава всичко това, ще ми се смееш, че съм пропуснал да съзра нещо толкова очевидно. Гледах и не виждах. Влез, драги приятелю. Влез. — В това ликуващо настроение Боско въведе разтревожения Гил в най-интимните си покои.

И така, сега армиите на Оста свиха на юг към голямата крепост и опора на Изкупителската вяра, към извора и източника на всичко: самата велика катастрофа. Нямаше кой знае какво чувство на триумф, докато обсаждащата армия лагеруваше пред внушителната грамада на планината, върху чието равно било бе построено Светилището. Шартр не бе направен да издържа срещу армия, и въпреки това бяха нужни три месеца кръв и страдания, преди Новата армия да преодолее защитите му. Светилището беше проблем от съвсем друг порядък. Никой дори не се бе доближил до превземането му през последните шестстотин години. Трудно можеше да се проумее как някой би могъл да го стори: то бе достатъчно голямо, за да се изхранва от чудодейно плодородната почва, пренесена от оазиса Войнич, и разполагаше с резервоари, които побираха вода за две години, че и повече. А в заобикалящите го сухи земи даже пиреят и бършилистът се бореха за оцеляване. Лете жегата бе непоносима, макар че нощите бяха мразовити; а през зимата, която щеше да дойде само след четири месеца, можеше да свие такъв студ, че се говореше, че от небето падали замръзнали птици. Това, разбира се, беше преувеличение — не на последно място, защото тук птиците нямаше от какво да живеят. Освен това, по причини, които никой не разбираше, зимите понякога бяха почти меки. И все пак, пустошта пред Светилището не бе годна за живеене, особено на толкова голям брой хора. Но трудностите далеч надхвърляха изхранването на двайсет хиляди войници във враждебна обстановка, далеч от всичко, с терен, който на двеста мили околовръст беше опоскан от всякакви източници на храна. Всички кладенци бяха отровени, а всички сгради — изгорени.

Трябва да се отбележи, че за Кейл се грижеха добре, в уютно обзаведени каруци с ресори и свестен матрак, така че да му е удобно при дългите пътувания, и още един голям фургон, в който да работи и да се среща с големците. Въпреки всичките си успехи, войските, събрани около Светилището, се състояха отчасти от хора, които се отнасяха към Кейл не по-малко враждебно от Изкупителите, взиращи се в него от стените на Светилището. Щом осъзнаха, че Изкупителите ще загубят, лаконийците дадоха на Оста трихилядна армия, която сега лагеруваше редом с Новата армия. Лаконийският генерал, който я командваше на теория — Дейвид Ормсби-Гор, на практика отговаряше пред Фаншоу, чийто главен проблем беше дали да предприеме нещо срещу Кейл сега, когато щеше да има много възможности, или да чака падането на Светилището и да се отърве от него после. Проблемът с чакането беше, че вече бе ясно, че завладяването на Светилището може да отнеме дълго време — достатъчно дълго, за да могат Пета, Седма и Осма Изкупителска армия, които се бяха оттеглили в обширните им западни територии, да се прегрупират след пердаха в Шартр и да контраатакуват. Лаконийските ефори искаха Кейл да умре като отмъщение за разгрома при Голан, но Фаншоу повече се тревожеше за бъдещето. Отдавна беше разбрал, че Кейл не само е отказал да прогони илотите, но и се е погрижил да бъдат обучени, за да вдигнат въстание срещу лаконийците. Той се опасяваше, че щом срази Изкупителите или ги изтика отвъд границите, Кейл ще разполага с достатъчно власт и симпатии към илотите, за да ги обучава и снабдява. Можеше дори да се намеси пряко, за да подкрепи един бунт. В момента обаче умът на Кейл беше много далеч от търсене на някаква кауза освен собственото му оцеляване.

— Когато всичко свърши, можем да си купим хубава къща — каза Хенри Мъглата. — Какво ще кажеш за онова място, дето все говориш за него — „Горски кът“?

Кейл се замисли върху тази приятна идея.

— Трудно е за отбрана. „Горски кът“. Намира се прекалено близо до някои хора с лоши помисли. Трябва да прекосим морето.

— Ами Ханзата? Бас държа, че с всичките тия пари си имат хубави къщи. Някоя с езеро или река.

— По-добре да идем някъде, където не ни познават. Чувам хубави неща за Каракас.

— Можем да вземем момичетата с нас. — Момичетата от Светилището бяха трудна тема за двамата.

— Те може вече да са мъртви.

— Но може и да не са.

— Добре де, съгласен съм: хубава къща с много момичета в Каракас.

— В Каракас имат ли торти?

— Каракас е прочут с тортите си.

Нямаха повече време да обсъждат бъдещето, защото ненадейно пристигна ИдрисПюк с лоши вести от Испански Лийдс.

— Смятат да те импийчнат — каза той.

— Предполагам — отвърна Кейл, — че това „импийчване“ не е хубаво нещо — не означава медали, паради и такива работи?

— Не. По-скоро означава да те изправят на таен съд в Звездната палата, последван от лична среща с мадам гилотината.

— А какво е направил? — попита Хенри Мъглата.

— Има ли значение?

— За мен има — каза Кейл.

— Подпалил е моста след Бекс.

— Не могат да докажат, че съм бил аз.

— Не е и нужно. Освен това, наистина си го подпалил ти. А и лъжесвидетелството е углавно престъпление.

— Те ме накараха да лъжа.

— Но все пак си го направил. Екзекуция на швейцарски граждани без съд и присъда.

Кейл не отвърна на това обвинение, защото беше вярно.

— Незаконно повишаване на данъците.

— Те се съгласиха на това.

— Имаш ли го в писмен вид?

— Не. Какво друго?

— Не ти ли стига? Само подпалването на моста би накарало цялото население на Швейцария да се бие, за да докопа въжето.

— Какъв избор имах?

— Не питай мен, а тях. При импийчмънт в Звездната палата изобщо не е нужно обвиненията да са верни, за да те обявят за виновен — но ако наистина си направил всички тези неща, това хич не ти помага.

— Може ти самият да тръгнеш срещу Испански Лийдс. — Това беше Хенри Мъглата.

— Но не без да съм превзел Светилището.

Кейл се обърна към ИдрисПюк.

— Защо не чакат то да падне, преди да се справят с мен?

— Тревожат се, че ще отнеме прекалено много време — или че Новата армия ще направи точно каквото предложи Хенри Мъглата.

— Но Новата армия все още са швейцарци — и кралят управлява по Божията воля. На същия този Бог, в който вярват.

— Те са селяни, не швейцарски граждани — и същевременно вече не са селяни. Войната променя хората.

— Това би означавало да поискам прекалено много от тях — каза Кейл.

— Опитай да го поискаш.

— Не и преди да сме превзели Светилището. После ще видим.

— А поканата да отидеш в Лийдс?

— Сигурен съм, че ще успееш да намериш подходящите думи. Освен това, може да не отнеме толкова много време, колкото си мислят мрънкачите — превземането на Светилището, имам предвид. Хук ще е тук утре с нова машина.

— А ако се получи, тогава какво?

— Ще се тревожа за това, когато стане.

— Честно казано, не мисля, че можеш да си го позволиш. Трябва да започнеш да кроиш планове отсега.

— Мислехме — обади се Хенри Мъглата — да заминем за Каракас.

— Опасявам се, че не е моментът за тъпи шеги. Бих казал, че шансовете да ви позволят да се оттеглите в някое мирно кътче са приблизително нулеви.

— Няма почивка за злодеите?

— Нещо такова. Ти си човек с много таланти, Томас, и създаването на врагове е един от тях.

— Нас не ни обичат, ала не ни дреме — каза Хенри Мъглата.

ИдрисПюк го изгледа.

— По-дразнещ си от обикновено, Хенри. Чудя се дали би бил така добър да престанеш. — Насочи вниманието си отново към Кейл. — Ти се представи като голям тактик, но времето за тактики е към края си. Накъде ще вървиш оттук нататък? Това е въпросът, който стои пред теб.

Но в крайна сметка, Кейл беше само едно момче; нямаше никаква представа накъде отива, и никога не бе имал.

На следващия ден Хук пристигна с три от новите си гаубици: грамадни дебели стоманени цеви, принципно същите като новите му победоносни ръчни оръжия, но толкова здрави, че можеха да изстрелват желязна топка с размерите на малък пъпеш. Трябваха им няколко часа да наместят гаубиците в грозните им дървени гнезда и да изчислят ъгъла на първия залп срещу стените на Светилището, които притежаваха несравнима здравина, защото камъните бяха споени с хоросан на основата на оризово брашно.

Уверен в успеха, Хук беше облякъл мъжете, които щяха да стрелят с трите оръдия, в специални подплатени брони. Събралата се да гледа армия се стълпи толкова наблизо, че се наложи да отложат стрелбата, докато ги изтласкат назад — процес, който се оказа толкова труден, че Кейл реши да им позволи да останат. Благоразумието на Хук обаче надделя и накрая зяпачите бяха избутани достатъчно далеч, за да остане доволен и да продължи със стрелбата. Тримата мъже със специалните си брони се заклатушкаха към гаубиците с факли в ръце и запалиха фитилите. Раздаде се кратко съскане на барут, а после мощна и почти едновременна експлозия, която пръсна две от гаубиците на парчета; те разкъсаха тримата бронирани мъже и полетяха назад към тълпата, където убиха още осем. Третото оръдие стреля според предвижданията и запрати едно голямо гюле към стената на Светилището, но то просто отскочи от нея, оставяйки мъничка вдлъбнатина. Нямаше да има бърз край на обсадата.

Но след като нямаше да стане бързо, нито дори сравнително бързо, за Кейл бе трудно да намери начин да избегне срива. Зимата наближаваше и той щеше да е принуден да разпусне армията, преди да се е разпаднала от липса на храна, вода и импулса, нужен за поддържането на такива разнородни групи — предсказуемо, Новата армия и лаконийците вече се мразеха — на бойна нога в такива враждебни условия. Даже Кейл се изненада, като разбра колко малко сигурност са му донесли великите му успехи от последните месеци. В много отношения положението му не беше по-сигурно, отколкото, да речем, в деня, когато Дийдри уби Двамата Тревър. Той беше очаквал да се сдобие с власт, която да му даде известен отдих, защита, убежище, а сега виждаше, че макар да има власт — и то голяма власт, тя не е толкова солидна, колкото си е представял. Беше си въобразявал, че ще е като стена, но тя не беше: беше като нещо друго, което не можеше да определи.

Въпреки цялата неяснота по въпроса колко могъща всъщност е властта му, той явно разполагаше с големи количества от нея; затова успя да направи нещо много глупаво. Знанието го беше обсебило и той все се страхуваше, че не притежава достатъчно. За него то бе като биберона в устата на младенец. Рано беше разбрал, че информацията е странно нещо: лесно може да се окаже, че твърде голяма част от нея е грешна, или пък още по-зле — вярна, само че непълна и заблуждаваща. Въпреки това, по някаква причина, той си мислеше, че умее да пресява добре данните, и се беше научил никога да не вярва на един източник, дори да е онзи, когото цени най-много на този свят: ИдрисПюк. Вярно, че се срамуваше малко от това, но не достатъчно, за да го спре. Най-важният му алтернативен източник беше Кулхаус, който ставаше толкова по-надменен и противен, колкото повече успяваше да демонстрира на света интелектуалното си превъзходство. На него никога не му стигаше да е прав; трябваше и някой друг да греши — и той искаше хората да го разберат. Това беше слабост, може би дори недъг, както и фактът, че емоционалното му разбиране за света бе доста грубовато. Въпреки това, като източник и оценител на информация, той беше безценен. Да не забравяме и Клайст. Разузнаването бе нещо, в което го биваше и което го държеше зает — достатъчно, за да го разсее донякъде от факта, че се намира опасно близо до острия нож или скъпия наркотик, от който никога няма да се събуди. Клайст още не беше готов, но често си мислеше за това. Бе изкарал много горчиви нощи, утешавайки се с мисълта, че може да сложи край на всичко. Да не забравяме и Саймън Матераци. Кейл беше дал на Саймън свободата да ходи където си иска. Саймън можеше да му каже какво става в лагерите и по улиците. Именно Саймън пръв му съобщи, че куклите Кейл повдигат духа, както и че безкрайните поражения и последвалите кланета са деморализирали войниците дотам, че те не са в състояние да се бият повече. Но Хук вече бе усъвършенствал огнестрелните си оръжия и бе изработил стотици пушки, които щяха да променят всичко и да дадат на хората единственото, което правеше ненужно манипулирането на тяхното доверие: успех. Едновременно от Кулхаус и от Клайст, а малко по-късно и от ИдрисПюк, Кейл получи една и съща информация: Арбел Матераци бе получила разрешение да замине да потърси закрила в Ханзата. Беше отвратен и шокиран от болката, която изпита, щом прочете за заминаването ѝ. Дори той осъзнаваше колко глупаво е да се чувства, все едно го е предала отново. Всъщност никога не беше преставал да мисли за нея. Той осъзна — и това го доказваше, — че тя никога не е мислила за него, освен като за човек, който трябва да бъде избягван. Никакво количество гняв към себе си заради неговата отвратителна глупост не можеше да попречи на безполезното му детинско сърце да крещи над гнева му: „Как е могла да го направи? Как е могла?“

Ако го презирате или намирате слабостта му за противна, или дори просто дразнеща — той изпитваше същото, и то далеч по-силно. Тя беше заразила душата му, и толкоз.

Идиотщината на последвалите му действия бе очевидна за него, още докато ги извършваше. Той писа на Клайст да вземе от гарнизона в Испански Лийдс толкова войници от Новата армия, колкото са му нужни, да я арестува и да я доведе при Светилището.

— Шибан идиот! — промърмори Клайст, щом прочете заповедта. Но това поне му даваше нещо интересно за вършене.

— Уиндзор има краб.

— Наистина ли? Лош късмет — каза Фаншоу. — Сигурен ли е?

— Един от лекарите го прегледа. Вече е пътник.

— Е, всяко зло за добро.

— Уиндзор може би е на друго мнение — каза Ормсби-Гор. Той не харесваше Фаншоу. Фаншоу говореше прекалено много и му даваше нареждания по дипломатичен начин, който май не беше толкова дипломатичен, колкото звучеше. Заповедите му бяха маскирани с „Чудя се дали няма да е добра идея да…“, „Може да греша, но мисля, че си струва да опитаме…“, и така нататък. Лаконийците имаха навика да казват, каквото имат за казване, с възможно най-малко думи, а Ормсби-Гор беше довел този навик до крайност. Заобиколните заповеди на Фаншоу му изглеждаха като увъртане.

— Все пак трябва да признаеш — каза Фаншоу, — че е удобно, а и той все пак се записа доброволец.

Крабът — тумор, който растеше в шията и се говореше, че приличал на краб, — беше болест, която засягаше лаконийските мъже. Горе-долу един на всеки петдесет я развиваше. Враговете им твърдяха, че се причинява от какво ли не, като започнем с ужасната им супа, направена от кръв и оцет, и свършим с прекалено много педерастия с малки момченца. Тъй като беше неизменно фатална, а лаконийското общество се славеше с липсата на продължителни болести, по традиция всеки засегнат се предлагаше като доброволец за самоубийствена мисия, за да бъде полезен.

— Зле ли е?

— Много зле.

— Но имаме известно време?

— Предполагам.

— Може да не се наложи да чакаме дълго. — Той направи пауза, надявайки се, че Ормсби-Гор ще бъде принуден да заговори. Знаеше, че е детинско, но му доставяше голямо удоволствие. — Какво мислиш?

Пауза.

— Това си е в твоите правомощия.

— И все пак, много ми е интересно да чуя мнението ти.

— Действай — отвърна Ормсби-Гор — не защото вярваше, че трябва да убият Томас Кейл веднага, а защото това му даваше шанс да използва възможно най-малко думи.

— Знаеш ли, Ормсби-Гор, може би имаш право. Тези негови гаубици бяха най-ужасният и кървав провал. Скапан кошмар! Не мислиш ли?

— Не използвай такъв език — каза Ормсби-Гор.

— Напълно те разбирам — съгласи се Фаншоу. — Често съм съжалявал за това.

Той всъщност изобщо не се интересуваше от мнението на Ормсби-Гор, но въпросът кога да убият Томас Кейл все още беше проблемен. Още щом чу слухове за пристигането на Хук, разбра, че предстои нещо като тия гаубици. Ако те бяха подействали и Светилището беше паднало бързо, в бъркотията една стрела в гърба от Изкупител може би щеше да бъде приета без съмнения. Швейцарците нямаше да тръгнат да търсят обяснение, и след като Кейл е мъртъв, щяха да поемат отново контрола над Оста. Оставаше да се тревожат само за Новата армия — те мразеха лаконийците и ако надушеха, че са замесени в смъртта на Кейл, щеше да има неприятности, особено ако бъдат разбунени от ИдрисПюк и онова апетитно момче Хенри. Но ако се пипаше внимателно, при тези обстоятелства можеше изобщо да не възникнат подозрения. Лош късмет, раздавайте кърпичките. Проблемът с обсадите беше, че при тях през повечето време не ставаше нищо. Да го убият така, че да изглежда, че е бил някой друг, беше почти невъзможно, когато не се случва кой знае какво. Уиндзор и появата на краба му бяха неочакван дар, защото той нямаше да очаква да оцелее при атентата — но рискът беше по-голям, отколкото Фаншоу бе склонен да поеме. Можеше да им се открие някоя възможност, но той реши да чака.

35.

— Арестувана си.

Клайст беше доста доволен от това как бе използвал моста над река Чес, за да раздели ескорта на Арбел Матераци на две. Не че би имало кой знае какво значение, дори да ги бяха спрели въоръжени само с мокри хавлии. Те бяха направо деца. Повечето от останалите Матераци бяха измрели при Бекс. Кейл се отърва от малцината оцелели, като ги прати да охраняват Изкупители в затворническия лагер в Тюксбъри, за да премахне всякакъв шанс някой от тях да се отличи в битка. Каквото и да дължеше на Випонд, помощта за възраждането на Матераците нямаше да е част от отплатата.

— По чия заповед? — С Арбел имаше един младеж, който говореше тихо. — Вие сте господин Клайст, нали?

— А вие?

— Хенри Любек, консул на Ханзата.

— Свободен сте да си вървите, Любек.

— Съжалявам, господин Клайст, но не отговорихте на въпроса ми.

— Бъди добро момче и се разкарай оттук.

— Всичко е наред, господин Любек — каза Арбел. — Този човек е оръдие на Томас Кейл. Разбира се, имате законна заповед, нали?

Клайст взе един лист и оловен молив — напоследък все му се налагаше да пише разни неща, — написа „Арестувана си“ и го подписа. Тъкмо се канеше да ѝ го връчи, когато се спря.

— Трябва да има обвинение. — Замисли се за момент и добави: „За неплатени данъци“.

— Ами ескортът ми? Какво ще стане с тях?

— Ще бъдат обезоръжени и ще дойдат с нас. След ден-два ще ги пуснем.

— Къде ме водите?

— Изненада. Но не се притеснявай. Ще ти бъде интересно. Може да научиш нещо. Кажи на хората си да не правят глупости. След пет минути потегляме.

Съвпадението е странно нещо. Всички знаем, че за всеки път, когато попаднем на познат на неочаквано място, в живота ни трябва да е имало още сто такива срещи, които не са се състояли — онази отдавна загубена любов е била на осемдесет стъпки вместо на пет; или пък е била на пет, но ние случайно сме гледали в другата посока. И така нататък. Всяко съвпадение намеква за стотици почти-съвпадения, които не са се случили на косъм. Има нещо неприятно в загубата на всички тези шансове за нещо чудесно, което би могло да промени живота ни, ако не бяха няколко стъпки или разсеян поглед.

Почти прекрасното събитие за Клайст в този ден беше, че жена му Дейзи и детето им се намираха сред придружителите на Арбел, и щяха да са принудени да останат там още поне три дни. Но присъствието ѝ не беше чак толкова удивителна случайност. Наскоро Дейзи беше уволнена като кухненска прислужница от семейството на един търговец за кражба на зеленчуци — не един-два моркова и някой картоф, а цели чували. След като се махна, те откриха, че кражбите ѝ включват и малки, но ценни бижута. В резултат на това хермандадът дойде да я търси и тя осъзна, че е време да изчезва. Проблемът беше, че не притежаваше полезни умения — беше една проста чистачка. Имаше бебе, а никой не напускаше Испански Лийдс. Тъй като фронтът се движеше неотклонно на запад, хората само се връщаха тук. След няколко тревожни дни, понеже не ѝ се рискуваше хермандадът да я спипа на градските порти, тя бе принудена да подкупи готвача от кервана на Арбел да я вземе като миячка, без заплата. Така поне се измъкна от града, а щом излязоха, ѝ се стори разумно да остане под защитата на колоната. Носеха се напълно неверни слухове за пета колона на Изкупителите. Беше ѝ дошло до гуша от тежката работа за без пари и смяташе да изчезне от антуража на Арбел посред нощ, заедно с всичко ценно, което успее да докопа, но пристигането на Новата армия сложи край на тези планове. Сега беше прекалено опасно да бяга. Човек би си помислил, че в колона от само двеста души, повечето войници, е неизбежно тя да срещне своя съпруг, смятан за мъртъв. Но тя се стараеше да не се мярка пред очите на хората (за всеки случай). Понякога ѝ се налагаше да излиза от фургона на миячките, но той бе разположен в опашката на колоната, така че никой да не е принуден да гледа как по-низшите слуги вършат мръсната работа. И така, моля, направете залозите си във великата игра, разиграваща се вечно зад гърбовете ни: за Дейзи — живот на мрачна несигурност, за Клайст — самотна смърт. Хвърлете заровете, завъртете колелото, разбъркайте картите. Играйте!

Клайст беше прекарал първия ден, яздейки отпред в приятно вцепенение. Времето бе топло, постоянно менящият се пейзаж действаше като наркотик срещу разяждащото го страдание. Отчаянието, със своите петдесет нюанса сиво, може да даде на ранената душа дни като този. Той мина назад по колоната само веднъж, когато Арбел довършваше вечерята си. Размина се с Дейзи, разчистваща мръсните чинии, само за две минути.

На следващия ден се разнесе вик за спиране и той се върна назад по колоната да види какво е причинило забавянето — счупена спица на едно старо колело. Дейзи бе пратена да занесе вода на благородниците и пристигна точно когато Клайст, разбрал, че просто трябва да чака, докато оправят колелото, се обърна да се върне в челото. Тя го зърна за кратко, но достатъчно ясно. Той обаче се беше променил; сега имаше измъчен вид, за разлика от някогашната му жизненост и спокойна енергичност. И разбира се, беше умрял отдавна в деретата и клисурите на хълмовете Квантокс. Как можеше той да е тази голяма клечка, яхнала кон, с властта да накара дори аристократите да млъкнат?

На третия и последен ден казаха на спътниците на Арбел, че могат да се разкарат. Клайст, който бе прекарал тежка нощ, мина назад по колоната, за да провери дали с Арбел не е останал някой, който може да причини неприятности. Тя се опитваше да вземе със себе си петима от своя антураж, включително двама мъже, които явно бяха използвани за охрана.

— Можеш да вземеш две прислужнички. Това е достатъчно.

— А кой ще ме пази?

— О, ние, ваше височество. С нас сте в безопасност, все едно сте в Мемфис.

— Мислиш, че е забавно ли?

— Не особено — но е най-доброто, което мога да измисля в тази жега. Две прислужнички.

— Три.

— А какво ще кажеш за една?

За да подчертае, че това е краят на разговора, той извъртя коня си и го подкара покрай колоната, сякаш искаше да провери дали заповедите му се изпълняват. Дейзи се намираше на петдесетина стъпки от него, обърната странично, и се навеждаше да вдигне дъщеря им, която все се опитваше да се шмугне между колелата на движещите се каруци. Този път той видя лицето ѝ достатъчно ясно, но на нейната възраст една година може да е дълго време. Тя бе напълняла: вече не беше върлинесто момиче, а млада жена. Нещо в движенията ѝ размърда неприятни спомени и ако тя се бе засмяла, вместо просто да се усмихне на отчаяните усилия на момиченцето да се освободи от закрилящата прегръдка, той би познал този звук навсякъде. После тя закрепи здраво детето на ханша си — то протягаше пухкави ръчички да дръпне вече много по-дългата ѝ коса, — мина покрай един покрит фургон и се скри от погледа му. Сега Клайст изпита не вцепенение, а ужасен пристъп на чувство за загуба и горест. Прииска му се да се махне оттам, затова пришпори коня си обратно към челото на колоната и даде знак на водача да подкара отново конвоя.

Това бе моментът, в който Клайст окончателно влезе в онова черно място, където вратите са затворени, а на прозорците има решетки. С изключение на едно нещо. Докато се отдалечаваше все повече от милионите радости, с които едва не се бе сблъскал, не можеше да забрави съвсем образа на младата жена, причинил му такава ужасна болка: лесната за пренебрегване познатост на движенията. Струваше му се разумно да се махне от причината за тази агония. Ако се върнеше да я погледне пак, това само щеше да влоши нещата.

Но той въпреки това се обърна. После спря. Беше глупаво. Безсмислено. Нелепо. Той извъртя пак коня си и продължи да се отдалечава от жената няколко минути, за да направи връщането невъзможно, да не се наранява повече без причина. Вече беше прекалено далеч. После някаква безсмислена надежда за нещо — може би да види поне ехо на всичко, което бе загубил — го накара да обърне отново. Искаше му се хем да препусне натам, хем да не препуска. Но го обзе някакво спокойствие; чувството, че отива да зърне едно последно, призрачно напомняне за нейното присъствие. Не можеше да се нарече надежда, защото тя бе мъртва, но беше отдалечаване от черната стая. Нетърпелив, той продължи нататък, вече взел решение, копнеейки да приключи с това. „Погледни я, начеши си крастата и сложи край на тази идиотщина.“ Подмина края на своята колона и препусна нататък, към виещите се останки от бившите придружители на Арбел. Докато се приближаваше, те го гледаха с опасения — каква ли нова беда ги чакаше? Той не им обърна внимание и бавно затърси сред безредната върволица. После я зърна, точно пред себе си. Виждайки ханша, който Дейзи никога не бе имала, той за малко да не каже нищо — тя не бе дори далечно подобие на момичето, което бе загубил. Нещо ужасно се сгромоляса в сърцето му. Той извърна коня си пред лицето на цялата тази безсмисленост — но конят, разиграван повече, отколкото смяташе за уместно, се задърпа и запръхтя раздразнено. При неочаквано силния звук Дейзи се обърна, уплашена нещо да не навреди на момиченцето ѝ. Клайст се втренчи в нея. Все още несъзнаваща, тя отвърна на погледа му, подозрителна към този странен младеж, а после разтревожена, щом видя бледото му лице да побелява съвсем. Той нададе ужасен вик, сякаш умираше.

Тогава ѝ просветна. Тя вдиша тъй дълбоко, като че ли този дъх трябваше да ѝ послужи за остатъка от живота ѝ. Той скочи от коня и се опита да стигне до нея толкова бързо, че се подхлъзна и падна в калта, стана и се подхлъзна пак, изключително нелепо.

— Дейзи! Дейзи! Дейзи! — крещеше той, а после сграбчи нея и детето в безумна прегръдка. Но тя не можеше да промълви и дума, можеше само да се взира в него. Под погледите на смаяните зяпачи те коленичиха в калта, неспособни да плачат, и просто застенаха. Детенцето си намери нова играчка — косата на баща си, приемайки небрежно радостната агония, притиснала го в обятията си.

— Чест! — извика бебето — макар че не би могло да каже точно това, така прозвуча то на гледащите прислужници. — Чест! Чест!

Представете си кашата от объркани и наранени емоции, която пристигна в лагера на обсадната армия пред Светилището няколко дни по-късно, травматизираната радост на Клайст и Дейзи и кипящия страх и гняв на Арбел Матераци.

Кейл вече беше приготвил за Арбел една заградена площ, добре охранявана, далеч от любопитните носове в палатковия лагер, израснал край стените на Светилището. Беше обмислил внимателно дали да се отдаде на дребнавата злоба и да се погрижи мястото да е възможно най-неудобно, или да покаже на Арбел, че е човек, с когото трябва да се съобразяват, като съумее да ѝ осигури лукс дори в лайнена дупка като пустошта пред Светилището. За щастие на Арбел, избра второто. Освен това съжаляваше донякъде за недомисленото си решение да я доведе тук — на малцина е дадено да правят каквото си искат, и той откриваше една друга страна на тези си необятни възможности: абсолютната власт обърква абсолютно.

Арбел и двете ѝ прислужнички бяха посрещнати от новите ѝ стражи на няколко мили от лагера и отведени до комфортния ѝ затвор, така че никой да не я види. Клайст почти не забеляза; той едва се сдържаше, когато отведе жена си и детето да видят Кейл и Хенри Мъглата.

Щом влезе в командния им пост, където те неуспешно се мъчеха да намерят решение на проблема с непревземаемостта на Светилището, те забелязаха чудодейната промяна у него — не само защото беше щастлив, на мястото на прежното му дълго нещастие, но и защото кипеше от енергия, заради която изглеждаше почти луд. С него вървеше ококорената Дейзи, носеща бебето на хълбока си. Историята се изля от него в объркан порой възторжена реч, несвързан и труден за проследяване. Но главното бе достатъчно ясно: това бяха жената и детето, върнали се от мъртвите. Едно нещо обединяваше и тримата: изумлението, че е възможно животът да бъде толкова безумно добър. Те не бяха на себе си — не изненадани, а направо потресени от радост. Прегръщаха Дейзи, прегръщаха бебето, после пак прегръщаха Дейзи и настояваха да чуят отново цялата история, преливащи от въпроси къде е била и с кого. И макар че тя се почувства унизена, когато Клайст им разказа защо е бягала от Лийдс, те се зарадваха, особено Хенри Мъглата, чиято омраза към управляващата класа на града само бе нараснала по време на отсъствието му. После наредиха да им донесат храна и пиене, дадоха ѝ официална прошка за всички минали престъпления, и понеже бяха толкова щастливи — за всички бъдещи. Тогава Дейзи забеляза, че Клайст е пребледнял като платно. Когато посегна към него, той падна от стола, цапардоса си ужасно главата в крака на масата и повърна. Повикаха лекар, стражите вдигнаха внимателно Клайст и го отнесоха в луксозния фургон на Кейл.

— Просто е пренапрегнат — каза лекарят. — Нищо чудно — аз щях да получа удар, ако ми се беше случило такова нещо. Има нужда само от малко мир и спокойствие с жена си и детето. Ще се оправи.

— Ще оставя иконома си при теб — каза Кейл на Дейзи. — Ако искаш нещо, каквото и да е, само му кажи. Ние ще се върнем по-късно.

— Нека да е утре — прекъсна го лекарят.

— … ще се върнем утре. Както кажеш.

Върнаха се в командния център и удариха по няколко питиета и по една цигара.

— Той има бебе. Изумително! — възкликна Хенри Мъглата.

— Мислиш ли, че ще се оправи?

— Да. Просто му дойде малко множко, това е.

Клайст обаче не се оправи. Да, определено се посъвзе, но беше разтърсен, както казват ирландците. През следващите няколко дни си остана разтърсен. Постоянно трепереше леко и изглеждаше, все едно току-що е бил цапардосан — с някакво объркано и зашеметено изражение. При едно кратко посещение на другия ден двамата — озадачени, защото не им се струваше логично той да е по-зле, — започнаха да осъзнават какъв може да е проблемът: опитът им в страданията (жестокост, смърт, насилие) бе необичайно голям, но не задължително обширен. Докато отиваха да поговорят с лекаря, се увлякоха в горчива дискусия по другата злощастна тема около връщането на Клайст. Хенри Мъглата не бе имал представа, преди Клайст да го спомене мимоходом, че той се е върнал при Светилището, помъкнал със себе си Арбел Матераци.

— Ти си проклет идиот.

— Да.

— И сега какво?

Кейл не каза нищо.

— Това би могло да разбуди много от онези змии, за които все приказваш.

— Едва ли. Нас не ни обичат — но нея също не я обичат. Матераците са едно нищо, просто досада.

Известно време вървяха мълчаливо.

— Какво казва ИдрисПюк?

— ИдрисПюк не знае и не иска да знае.

— И си сигурен в това, защото…

— Той ми го каза.

— Е, и какво ще правиш с нея?

— Ще я оставя да се задушава бавно в собствен сос.

Всъщност, той откри, че ако държи Арбел затворена наблизо, но без да му се налага да я вижда, това му вдъхва известно спокойствие. Така имаше някакъв контрол, който преди бе загубил: знаеше точно къде е тя. Това беше още нещо, което бе забелязал за властта, този път нещо хубаво: тя беше като пиенето — правеше света по-светъл. Докато вечеряха с Хенри Мъглата, Кейл бе необичайно мълчалив. След като половин час не обели и дума, накрая погледна Хенри и попита небрежно:

— Мислиш ли, че съм луд?

— Да — отвърна Хенри Мъглата. Но въпросът бе странен, зададен по странен начин, и той се уплаши.

С всеки ден, в който Оста стоеше пред Светилището, зяпайки стените, властта на Кейл му се изплъзваше. Все повече се налагаше единственият вариант да разпусне армията, оставяйки малка част, която да пречи на Изкупителите да излязат. Но тогава Изкупителите трябваше само да чакат силите на запад да контраатакуват и да вдигнат обсадата следващата година, или дори по-следващата. След това биха могли да попълнят запасите си и да го използват като база за настъпление срещу Оста. Ханзата вече се оплакваше от цените на своите предимно хесенски наемници, на лаконийците не можеше да се вярва, а сега и нови религиозни дрязги се бяха разразили навсякъде. Кейл знаеше, че Изкупителите имат ресурсите да се прегрупират и че Боско ще вложи цялата си енергия в закупуването на нужните средства, за да изкопира пушките на Хук. Ако успее, най-голямото предимство на Кейл щеше да е загубено. Още по-лошо бе, че жлъчните, макар и неразбираеми религиозни различия, накарали десетте швейцарски църкви да се разцепят, изплуваха отново сега, когато заплахата от Изкупителите се разсейваше. Ставаше все по-трудно да се попречи на тези религиозни схизми да застрашат единството на Новата армия. Кейл трябваше да приключи с тази война бързо, а това означаваше да превземе Светилището. Светилището обаче не желаеше да бъде превзето.

Той беше сигурен, че трябва да има начин, защото винаги имаше. При жестокото обучение на Боско, Кейл беше принуждаван да стои с часове пред карти и дъска, осеяна с дървени фигурки, които обозначаваха войски, градове, реки и невъзможни съотношения на силите, и да намери изход от неподатливите проблеми. Ако не успееше, го пердашеха. Ако се забавеше прекалено много, го пердашеха. Понякога го пердашеха, дори и да откриеше отговора.

— Това е, за да усвоиш най-важния урок — казваше Боско. Когато Кейл попита какъв е той, Боско го напердаши отново.

— Може би, ако те ударя веднъж-дваж… — предложи Хенри Мъглата. Но Кейл реши вместо това да огледат проблема от всички страни. Напоследък сигурността му изискваше непрекъснато да има хора около себе си — нещо, което той мразеше, — затова двамата взеха един як телохранител и препуснаха около стените на Светилището, като гледаха да стоят далеч от тях. Той спираше и гледаше, спираше и гледаше. Имаше някакво решение. Винаги имаше някакво решение. Кейл го откри в Малкия брат.

— Сега, като ми го посочи, е очевидно — отбеляза Хенри Мъглата. Така си беше. Беше толкова очевидно, че нямаше съмнение, че Светилището трябва да падне. Нищо не можеше да го предотврати. След два месеца щяха да се намират зад стените му.

На следващия ден той събра множеството заинтересовани страни, чиято взаимна враждебност ставаше все по-досадна, и им изложи плана си. Първо, доста неумело надраска очертанията на планината, върху която бе построено Светилището. Не се налагаше рисунката да е особено точна, за да разберат присъстващите какво представлява: тези очертания изпълваха сънищата им.

— Нещо липсва — каза Кейл. — Предположения?

— Светилището.

— Да. Но не е това. Нещо друго.

Тишина. Кейл продължи да рисува и добави скална издатина, стърчаща на около петдесет стъпки над равното било на планината, с наклон в далечната си част, но с пропаст от около осемдесет метра между издатината и самата планина.

— Този хребет се нарича Малкия брат. Пропастта между него и стените на Светилището — ние ще я запълним. — Той начерта между двете линия, която опираше в самия връх на стената на Светилището.

Могат ли стаите да ахкат? Тази ахна. Както бе казал Хенри Мъглата, посочиш ли го веднъж, то ставаше очевидно.

— Пропастта е огромна. Ще ни трябват години — обади се някой.

— Ще ни трябва един месец — каза Кейл. — Накарах господин Хук да го изчисли.

— Онзи същият господин Хук, който уби осем от хората ми с експлодиращата си купчина боклук?

— Ако не беше Хук — отвърна Кейл, — повечето хора в тази стая щяха да гният кротко в калта на Мисисипи. Така че си затваряй плювалника. — После навлезе в подробности за изчисленията на Хук — колко пръст ще е необходима и колко хора, за да я доставят.

— Стрелците им ще ни избиват със стотици.

— Ще построим защитни покриви, под които да се трудят.

— Те ще мятат и камъни през стените — тези покриви ще трябва да са адски здрави.

— Ако ми казвате, че ще има жертви — да, така е. Но ние можем да работим и от върха на Малкия брат, ако се наложи. В крайна сметка, става въпрос само за запълването на една дупка. Направим ли го, с тях е свършено.

По-късно Ормсби-Гор и Фаншоу обсъдиха събитията от деня.

— Моите хора са войници, а не скапани земеровци.

— Не бъди такъв досадник, миличък — каза Фаншоу. — Имам чувството, че всичките ми рождени дни са се струпали наведнъж. Той наистина е голям хитрец. Жалко, че трябва да умре.

Проблемът с хората, пророкуващи нещастие, е, че рано или късно се оказват прави. С каквото и велико дело да си се захванал, нещата винаги ще се объркат. Така стана и с опита за запълване на пропастта между Малкия брат и Светилището. Работниците лесно можеха да бъдат защитени от предречения дъжд от стрели с помощта на покрити пътеки, но пък те лесно можеха да се разбият с камъни, които бяха далеч по-тежки от очакваното. Щом прозряха намеренията им, Изкупителите измислиха нещо като прашка, основана на принципа на требушета, която можеше да мята неколкотонни скали на двеста стъпки от стените. Нищо, построено от Оста, не би могло да издържи на такава тежест, падаща толкова отвисоко. Разбира се, никой не бе толкова глупав, че да каже на Кейл в лицето: „Нали ти казвах“, но ако думите бяха мъгла, човек трудно би могъл да намери пътя си през лагера.

Проблемът беше решен след няколко дни; просто трябваха повече усилия. Бурета с камъни бяха изтегляни на върха на Малкия брат и изсипвани през ръба. Това беше потна, мъчна, проклета работа, но действаше. Когато Хук измисли релса, по която да се издърпват вагони нагоре по хълма с помощта на противотежести, това даже не ускори особено нещата. Ден след ден, пропастта се пълнеше. Макар да ставаше бавно, всеки член на изнервената Ос виждаше напредъка и неизбежния резултат, към който водеше той. Обещанието за успех донесе нещо като хармония. Швейцарците станаха по-търпеливи и отложиха плановете си за импийчмънт и бърза евакуация за след падането на Светилището. Дори лаконийците започнаха да се преструват, че се отнасят със съюзниците си като с равни: Фаншоу искаше Светилището да бъде превзето и с това да му се открие възможност да се отърве от Кейл, без да се задават въпроси.

Всяка нощ Кейл отиваше до заградената площ, където държаха Арбел. Понякога изкушението да влезе бе почти непоносимо, но сънищата му за нея го държаха отвън. Те се развиваха на множество различни места, които не познаваше („Защо? — мислеше си той. — Защо не места, които познавам?“). Той все се мотаеше наоколо, прокрадваше се като лудия манифактурист в лечебницата на Манастира, който бил зарязан пред олтара от жената, която обожавал, и прекарваше целия ден в ридания и въпроси към всички дали не са я виждали. Но единственото неизменно нещо в сънищата на Кейл бе изражението ѝ, когато със сърце, изпълнено с ужасна надежда, той се приближаваше към нея. Погледът, който тя му хвърляше, бе достатъчно лош в сънищата му и без да го вижда наяве. Затова той гледаше топлата светлина в палатката и сенките, които ту се удължаваха, ту се скъсяваха, докато тя се движеше насам-натам — макар Кейл да знаеше, че може да са просто прислужничките, които се грижат за момченцето или ѝ решат косата. Разбира се, опитваше се да не ходи там и да не гледа, и понякога успяваше, но покъртително рядко.

Беше свикнал с удобството и уединението на уютния си фургон, сега обитаван от Клайст и семейството му, и за да го замени, впрегна на работа няколко десетки майстори дърводелци и бивши тапицери измежду войниците, които биха свършили по-добра работа в обсадата, за да създадат нещо още по-луксозно.

Клайст го тревожеше. Беше едновременно неописуемо щастлив от възкръсването на жена си и детето и смазан от предшествалите го жестокости. Едното не можеше да компенсира другото.

— Какво му е?

Лекарят вдигна рамене, сякаш за да покаже, че е очевидно.

— Той е израснал на това ужасно място.

— Ние двамата също — изтъкна Хенри Мъглата.

— И за вас още не е късно — каза лекарят. Настъпи неловко мълчание. — Съжалявам, грешка на езика. Не исках, хм… да всявам неоснователна паника. — Но всъщност имаше предвид точно това, просто не бе смятал да се изразява толкова безцеремонно. „От такъв крив пън като човека нищо право няма да издялаш“ — това бе неговата философия; очевидно, ако изкривиш една фиданка, докато е още млада, тя ще порасне още по-деформирана. Колкото и доволен да беше от дървесната си метафора, той имаше достатъчно ум да я премълчи. — Всъщност, хм… имах предвид, че хората очевидно са повлияни от миналото си, но не по-малко важно е човек да осъзнава, че едни и същи физически болести засягат различните хора по различен начин; това важи с още по-голяма сила за умствените болести. — Двете момчета просто го зяпаха. — Искам да кажа, дори най-силните умствено хора могат да понесат само ограничен брой шокове. Господин Клайст е получил шок от отглеждането си на това място, а след това радостния шок, но все пак шок, да се влюби и да стане баща. После шокът от откритието, че са били убити и изгорени. После — изтезанията, за които ми разказахте, и довеждането до ръба на смъртта по най-болезнен и отвратителен начин.

— Но сега той си ги върна — възрази Хенри Мъглата, който отчаяно желаеше Клайст да се оправи.

— Това е бил просто още един шок — разбирате ли?

— Не, не разбирам — заяви Хенри Мъглата. — Аз също съм бил отгледан тук. Бях с него в килиите на Кити Заека. Добре де, аз не съм губил жена и дете, но… — Но какво? Не можеше да измисли възражение — та вижте какво се бе случило дори с Кейл.

Лекарят се канеше да препоръча на Хенри Мъглата да се опита в бъдеще да води по-спокоен живот, просто за всеки случай; но този път имаше достатъчно разум да си замълчи.

— Какво да правим с Клайст? — попита Кейл.

— Той има нужда от спокойствие. Отведете го оттук на място, където ще е далеч от всякакво напрежение и дисхармония.

Кейл се усмихна.

— Ако знаех такова място, сам щях да отида там.

— Това вероятно би била добра идея — не успя да се сдържи лекарят.

— Онзи лайнар Боз Икард и приятелчетата му искат да ни видят сметката — каза Кейл на Клайст и Дейзи. — Време е някои от нас да се махнат оттук.

Двамата предпазливо не казаха нищо.

— Хората открай време искат да ти видят сметката, нали? — попита Дейзи.

— О, така е, госпожо Клайст. Но швейцарците държат всичките ни пари. Искаме Клайст да вземе колкото може да носи и да ги занесе някъде, където не могат да ги докопат — да се устрои някъде, където ще можем да се оттеглим, когато балонът излети. — Балонът представляваше сигнал на Изкупителите, че атаката е неизбежна.

— Къде? — попита Клайст.

— Някъде отвъд морето. Ханзата приема с разтворени обятия богаташите. А и Рива ни е длъжница.

— А тя знае ли го? — попита Дейзи. — Мъжът ми каза, че когато сте били в пустинята, той предложил да я оставите там.

— Права е, така беше — отбеляза Хенри Мъглата.

— Само че ние никога не сме ѝ го казвали — уточни Кейл. — Освен това, Рива е причината за всичко. Тя знае, че ни е разочаровала в работата с Кити, и това е шансът ѝ да се реваншира.

— Защо да не пратим Хенри Мъглата? — попита Клайст. — Тя не би възразила да помогне на него.

— Аз трябва да остана тук.

— Така ли? — каза Клайст. — Защо?

Хенри Мъглата не се поколеба и за миг.

— В нощта преди атаката срещу Светилището ще вляза да превзема помещенията, където държат момичетата. Така че ти си единственият, който може да го направи. Пък и освен това си единственият с жена и семейство.

И така, беше решено. Клайст щеше да се върне в Испански Лийдс и с помощта на Кадбъри — той също гореше от желание да изнесе част от парите си на безопасно място — щеше да се измъкне от Швейцария с всичките им пари и каквото успеят да разпродадат междувременно.

— Малко си суров към Рива — каза Хенри Мъглата, след като Клайст и Дейзи си тръгнаха.

— Ще я изцедя докрай, ако трябва — и пак няма да е достатъчно.

Настана сърдито мълчание. Кейл беше този, който реши да опита помирение.

— Прояви голяма съобразителност, когато той те попита защо не тръгнеш ти.

— Не.

— Какво?

— Не проявих съобразителност — каза Хенри Мъглата. — Точно това смятам да направя.

— Не бъди глупак. Той сигурно ги е убил преди месеци, а може би и години.

— Не мисля така.

— На какво основание?

— На основание, че не мисля така.

— Не.

— Какво имаш предвид?

— „Не“ не е ли достатъчно ясно?

— Не съм ти искал позволение.

— Виж, може да съм търпял някоя твоя малоумна идея, че сме равни — но никой друг не го мисли. Ще правиш каквото ти кажа.

— Няма.

— Ще правиш.

— Няма.

Това дърлене продължи известно време. Имаше заплахи от Кейл да го арестува до края на обсадата и предложения от Хенри Мъглата да си завре заплахите отзад. Но това, което наруши патовата ситуация, беше един апел към сърцето на Кейл, колкото и странно нещо да бе то.

— Анунциата — момичето, за което ти разказах… Аз я обичам. — Не беше вярно. Той бе силно привързан към нея — повече, отколкото към другите момичета, макар че беше силно привързан и към тях. Защо желанието да ги спаси бе толкова неудържимо, не можеше да каже. Но си беше така. Хенри разбираше душата на Кейл по-добре от своята собствена. Всеки си има някакво чувствително място — дори, или може би най-вече, лошите хора. Говори се, че на Алойз Хътлър му било трудно да не заплаче, щом види кутренце, и че държал в спалнята си картина с малко момиченце, което храни агънце с мляко през рог. Както и да е — Кейл не можеше да отрече силата на любовта, като се има предвид как бе сграбчила душата му. В края на краищата, тя бе източникът на голяма част от самосъжалението му, задето е рискувал тъй безразсъдно живота си, за да спаси Арбел.

След два дни Клайст и Дейзи бяха заели мястото си в сериозно охранявания керван, а Кейл и Хенри Мъглата бяха дошли да ги изпратят.

— Какво ще ме спре да не духна с парите? — попита Клайст; ръцете му трепереха като на старец.

— Това — каза Кейл, — че можеш да разчиташ на нас.

— Да разчитам на вас ли? — повтори Клайст. — А, да — вярно, бе. Да разчитам на вас.

— За какво говорите? — попита Дейзи. — Не разбирам.

— Ще ти обясня по-късно.

— Писах на Рива — каза Хенри Мъглата. — Всичко ще е наред.

— Ами ако не е?

— Госпожа Клайст изглежда има глава на раменете си. Ти имаш пари — все ще измислите нещо.

— Благодаря — каза Клайст. Изглежда, имаше предвид нещо конкретно, но Кейл не бе съвсем сигурен какво е то.

Той сви неловко рамене.

Държейки момиченцето на ръце, Дейзи ги целуна по бузите, но не каза нищо. После Кейл и Хенри Мъглата ги загледаха как си тръгват — странно тъжно преживяване и за двама им.

36.

През следващите две седмици изкуственият хребет от Малкия брат се издигна до върха на стените на Светилището, докато Хенри Мъглата упражняваше катерене в тъмното със своите сто доброволци. Един човек умря първата нощ, политайки с писъци надолу — шумен инцидент, който би погубил всички им, ако това беше истинската мисия. Такова катерене би било възможно само при слаба лунна светлина; ако виждаха прекалено лесно, значи можеха и да бъдат видяни прекалено лесно. За щастие, подходящата фаза на луната се очакваше точно по времето на завършване на насипа. Бе решено да се изкачат на групички от по десет души малко по-нататък по стената на Светилището, където катерачите щяха да са скрити до голяма степен от всички бдящи стражи. Щяха да се съберат на планината точно под стените и да поемат нагоре, щом се стъмни; един от алпийските катерачи на Артемизия можеше да отнесе въже до върха и да издърпа с него въжена стълба, проектирана от Хук.

— Това е най-тъпото нещо, което съм виждал — заяви Кейл.

— Гледай си работата — отсече Хенри Мъглата.

Когато насипът се доближи до стените, строителите станаха по-уязвими за стрелите и камъните, с които ги замеряха Изкупителите — обстрелът бе колкото ужасен, толкова и отчаян. Темпото се забави, но не достатъчно, както Изкупителите би трябвало да знаят. После, на двайсет стъпки от стената, работата спря. Ако довършат насипа, щяха да позволят на Изкупителите сами да атакуват по него. Хук беше осигурил дървен мост, покрит отгоре и отстрани и дълъг около четирийсет стъпки. Когато Кейл реши да атакува, мостът щеше да бъде избутан по насипа, за да прехвърли ямата, като дъска над рекичка. Беше достатъчно широк, за да минат по него осем войници, рамо до рамо. Хук бе осигурил и неприятен начин за разчистване на хората пред моста — разновидност на гръцкия огън. Беше построил няколко големи помпи, които да напръскат голямо пространство пред излизащите войници и да окъпят всеки Изкупител на петдесет метра оттам в течен огън.

— Нека Господ ми прости — каза Хук.

— Помни само, че те с радост биха направили същото с теб — и вече да са го направили, ако не ти бях отървал кожата.

— И това трябва да ме успокои, така ли? Че не съм по-лош от тях?

— Твоя си работа. Лично на мен не ми пука.

Последните няколко дни преди атаката минаха с трескава бързина — неприятно усещане за Кейл и Хенри Мъглата, сякаш се носеха стремглаво към нещо извън техния контрол. Сега, когато то наближаваше, онова, което се канеха да направят, им изглеждаше невероятно. Връщаха се на мястото, което мразеха най-силно на тоя свят, а все пак то ги беше оформило, и щяха да го прочистят. Два дни преди събитието зениците им се бяха свили като топлийки от вълнение — но външно бяха овладени и спокойни.

Държанието им тревожеше ИдрисПюк, който се беше върнал да наблюдава превземането на Светилището, макар че и самият той бе достатъчно напрегнат.

— Бяха като в старата поговорка — каза по-късно той на Випонд. — Обитаваните от духове къщи са най-тихи — докато не се появи дяволът.

Ако във въздуха имаше някаква влага, човек би казал, че иде буря. Нощем скакалците спираха обичайното си ритмично свирене. Като че ли имаше по-малко пясъчни мухи, опитващи се да се доберат до влагата в устите на войниците.

Хората, които се радват на разкоша на спокойния живот, гледат отвисоко на мелодрамата, на сензационните действия, на преувеличените събития, които имат за цел да предизвикат по-груби емоции от техните. Те си мислят, че животът, който водят, е истински; че нещата наистина са ежедневни и обичайни. Но за всеки, който има дори капка разум, е ясно, че за повечето от нас животът, ако изобщо прилича на нещо, е пантомима, където кръвта и страданията са реални, опера, в която певците пеят фалшиво, вият за болка, любов и смърт, докато публиката ги замеря с камъни вместо с гнили плодове. Деликатността и изтънчеността са фантастичното голямо бягство.

Късно следобед Хенри Мъглата дойде да види Кейл, преди да започне изкачването си към стените на светилището.

— Не мога да повярвам — каза той, — че се опитвам да проникна в тази лайнена дупка.

Кейл го изгледа.

— Исках да уточним приготовленията за погребението ти.

— Нима?

— Може да те увием в кучешко одеяло и да те изхвърлим през кенефа на Западната стена. Ако успея да събера оркестър, ще свирим „Имам прелестен грозд кокосови орехи“. Ще ти хареса.

— Ти не си особено добър човек — отбеляза Хенри Мъглата.

— Казвам ти да не отиваш на тази шибана шибанящина, нали? Онези момичета са мъртви и ако се качиш там, и ти ще бъдеш мъртъв като тях.

— Трогнат съм от твоята загриженост.

— Не съм загрижен. И през ум да не ти минава. Просто ми е жал за теб, затова те търпя вече толкова време.

— Ако не отида, няма да мога да спя нощем. Това е истината, честна дума. Страх ме е да не отида.

— Ще свикнеш. Човек може да свикне с всичко. Пък и има по-лоши неща от това да не можеш да спиш.

— Не мога да се откажа сега — ще изглежда зле.

— Ще наредя да те арестуват. — Не беше заплаха, а молба.

— Не. Недей. Ако открия, че са били живи, ще те намразя.

— Защо?

— Просто така. — Хенри Мъглата се усмихна. — Дай целувчица.

— Не.

— Тогава си дай ръката.

— Ами ако това, дето го имаш, е заразно?

— Не и за теб. Ти ще си добре.

— Ти обаче няма да си. — Кейл вече беше ядосан, като виждаше, че убеждаването няма да подейства. — Все още си Изкупител, това е!

— Какво?

— О, не си шибана свиня, но нямаш търпение да се пожертваш за нещо. Набило ти се е в главата, всички тия дрънканици за… — Той млъкна, неспособен да намери думи. — Ти си просто поредният мъченик. Не се тревожи, приготвил съм ти погребение на мъченик — ще пеем „Вярата на бащите ни“… „Верни ще ти бъдем чак до смърт“… Помниш ли ги тия тъпотии? Кога я искаш, преди или след песента за кокосовите орехи?

— Упражнявал си се, нали?

— Просто върви… не ми се занимава повече с теб.

— Ще съм добре. Усещам го.

— Така ли? Чудесно. Да те няма.

— Мисля, че би дошъл с мен, ако можеше.

— Не, не бих.

— Казваш го само за да останеш верен на себе си.

— Не е вярно. При равни други обстоятелства и ако това не включваше ужасен риск за живота ми — тогава да, бих ти помогнал. Обичам да гледам как се вършат добрини, но твоята цена е прекалено висока. Виждам, че съм разочарование за теб. Но истината е, че бих предпочел да живея, отколкото справедливостта да възтържествува.

Хенри Мъглата сви рамене и тръгна, за да започне изкачването си към Светилището.

Кейл се беше чувствал изтощен още преди Хенри Мъглата да дойде да му каже каквото имаше да му казва. А сега се чувстваше направо изцеден. След като взе федрата с морфин, за да се справи с Кити Заека, той приемаше далеч по-насериозно предупреждението на сестра Врай да не я използва. Понякога имаше чувството, че е толкова слаб, че може да спре да диша. На младини Хенри Мъглата бе чул от един от Изкупителите, че внезапният силен звук може да убие скакалец. Бяха опитвали десетина пъти, но никога не им се беше получило. Сега обаче му се струваше, че един внезапен силен звук може да го убие съвсем лесно. Още една причина да стои настрана от федрата с морфин. Но той знаеше, че не може да изкара следващите двайсет и четири часа без нея. „Само още веднъж — помисли си. — Прочисти Светилището, и заминаваш за Ханзата с цялата плячка, а оттам нататък те чакат сандвичи с краставица и торти завинаги.“

Поспа два часа, макар че се наложи охраната му да го събуди, а после взе точно такава доза от лекарството, каквато му беше препоръчала сестра Врай. Вече осъзнаваше, че тя не е преувеличавала, като му каза, че отровите се натрупвали — напоследък всяка седмица, понякога в продължение на половин час, имаше чувството, че някой пържи нещо в главата му.

Половин час по-късно стоеше на върха на Малкия брат, докато Хук привършваше подготовката на огромния дървен тунел за последното му преместване до стените на Светилището. Върхът на Малкия брат беше издигнат с още четирийсет стъпки, така че тунелът можеше да се избута по нанадолнището до пропастта между насипа и стените и да легне над нея, позволявайки на войниците на Новата армия да се разгърнат бързо и в голям брой. Нямаше начин да скрият този план от Изкупителите, така че не бе нужно да гадаят, за да разберат, че те ще сторят всичко, за да спрат атаката, щом започне. Установяването на предмостие щеше да е убийствена задача. Това беше единственото слабо място на нападателите — нещо, което нямаше да убегне на Боско.

Щурмът започна веднага щом стана светло, за да могат да се възползват от цялата дневна светлина. Кейл очакваше някаква катастрофа, но въпреки че трябваше да се вземат хиляда решения, нямаше нито земетресения, нито внезапни чуми, нито загадъчни небесни явления, които да смутят суеверните. Имаше го само нарастващия ужас от предстоящото.

Точно преди пет Хук дойде да му каже, че са готови. Кейл извървя последните няколко стъпки до върха на Малкия брат и погледна към Светилището. Пулсът му се учести; главата му сякаш щеше да се пръсне, докато се взираше в бившия си дом. Виждаше все така сенчестите кътчета, където бе прекарал хиляди дни в страх, ужас и злочестина. Толкова студ, толкова глад, толкова самота. Той дълго се взира в него. Такъв разтърсващ момент изискваше да нададе мощен крясък. Но нещо в Светилището привлече погледа му, някъде вдясно. Беше кварталът, където държаха момичетата. От далечния му край се издигаше тънка струйка дим. Той кимна лекичко на Хук и се започна.

— Готови! — изкрещя един от стотниците.

— Задръж!

— Давай! — надигна се мощен вик. — Бутай! — Гигантското съоръжение потрепери, но не помръдна. — Бутай! — Пак потрепери и пак нищо. — Бутай! — Този път тя помръдна с няколко сантиметра. — Бутай! — Сега с цяла стъпка! — Бутай! — Сега с две. Вече легнал изцяло върху укрепения склон, тунелът се плъзна надолу под действието на земното притегляне. Но това, за което трябваше да се притесняват, бе стабилността, а не скоростта. Мъже търчаха напред-назад между предната част и стените на тунела, крещейки си един на друг и на Хук, очаквайки трошлякът да поддаде и тунелът да заседне или да се случи някое друго бедствие, което не са предвидили. На два пъти им се налагаше да спират и да носят лостове, дълги трийсет стъпки, за да повдигнат конструкцията, заорала в меката почва. Но нямаше атака от стените. На тяхно място Кейл би изсипвал върху главите на нападателите всичко, с което разполага. И през цялото време, един след друг, огньове пламваха по ръба на гетото, където държаха момичетата.

— Къде са Изкупителите? — попита Фаншоу, докато влизаха в колибата с картите на Светилището. Вътре имаше шестима офицери от Новата армия и трима лаконийци, предвождани от Ормсби-Гор. ИдрисПюк също беше там.

— Не знам, но не правят нищо приятно, сигурен съм в това. — Той реши да промени плана си. — Искам петстотин от твоите хора да влязат веднага след първия щурм.

Фаншоу погледна Ормсби-Гор.

— Съгласен ли си?

— Не се бяхме договорили така — каза Ормсби-Гор.

Официално се смяташе, че няма по-безстрашни воини от лаконийците. Но на практика те създаваха впечатление за доста малодушни. Проблемът бе, че трябваха толкова много време, усилия и пари да се подготви една от тези страховити машини за убиване, а те бяха толкова малко, че макар да бяха готови да умрат с радост, не проявяваха чак такава охота да се бият. Всяко от тези чудовища беше ценно като рядка ваза.

Кейл, озлобен още повече от обикновено от дрогата и онова, което може би се случваше с Хенри Мъглата, погледна Ормсби-Гор право в очите, което не бе мъдра постъпка дори и при най-благоприятни обстоятелства.

— Тук няма договорки. Ще правиш каквото ти кажа, или ще ти отрежа скапаната глава и ще я ритам надолу по планината.

Има хора, на които можеш да кажеш такова нещо, и такива, на които не можеш. Лаконийците като цяло, и Ормсби-Гор в частност, принадлежаха към втория тип. Последната сричка на последната дума едва бе излязла от устата на Кейл, когато Ормсби-Гор, високопоставена личност сред и без това елитно общество от смъртоносни изроди, извади нож и го заби в сърцето му.

37.

Или щеше да го забие, ако този пред него бе някой друг, а не Томас Кейл, доведен до бясна хиперактивност от лекарство, което имаше немалък шанс да го убие по някое време през следващите двайсет и четири часа. Бързината и силата на удара провалиха Ормсби-Гор. След като той не улучи гърдите му на косъм, Кейл извъртя нападателя, притисна го към себе си и опря собствения си нож в гърлото му. Зрителите може и да бяха изумени от скоростта на станалото, но това, което ги накара да застинат онемели, беше лудешкият поглед на момчето.

Дори ИдрисПюк замълча, опасявайки се, че всяко движение или звук могат да провокират Кейл. Отвън беше настанала тишина за първи път от часове насам. Колко дълга е една секунда, когато животът или смъртта са в стаята! А после отвън се разнесе мощен трясък, последван от грохот и от вика на някакъв бесен инженер:

— Шибаните шибаняци го преебаха, мамка му!

В палатката никой не обели и дума и никой не помръдна. Освен Кейл. Неспособен да се сдържи при сърцераздирателния гняв на инженера, той се засмя — не с лудия, истеричен кикот на безумец, а с обикновения смях на човек, поразен от абсурда на случващото се. Фаншоу реши да рискува.

— Само ще прибера ножа на Ормсби-Гор — каза той тихо, вдигнал двете си ръце. — Разбираш ме, драги, нали? — Ормсби-Гор се взираше във Фаншоу по начин, който показваше, че абсолютно нищо не разбира. „Проблемът с хората, които не се страхуват от смъртта — помисли си Фаншоу, — е, че не се страхуват от смъртта.“ Значи трябваше да измисли нещо друго.

— Виждаш ли, миличък — каза той, — ако не пуснеш ножа, аз, с разрешението на Томас Кейл, ще извадя своя, лично ще ти отрежа проклетата глава и ще я ритам надолу по планината.

За Ормсби-Гор това беше нещо съвсем различно: да бъде екзекутиран на бойното поле за неподчинение би означавало непростимо безчестие и вечен позор за него и семейството му. Той пусна ножа почти толкова бързо, колкото го беше извадил.

— Може ли? — попита Фаншоу и хвана двете ръце на Ормсби-Гор, за да увери Кейл, че го държи под контрол. Кейл го пусна. Фаншоу закрепи Ормсби-Гор на краката му, изведе го навън и тихомълком уреди четирима от собствените му хора да го арестуват и отведат. После се върна в палатката.

— Може ли да предложа да се справим с него, по какъвто начин избереш, след като Светилището бъде превзето? Жалко ще е да разсейваме войниците, не мислиш ли? — На Фаншоу не му се мислеше как ще реагират лаконийските войници и ефорите на екзекуцията на Ормсби-Гор, но оптимистично очакваше Кейл да е мъртъв, преди това да се превърне в проблем.

Кейл не каза нищо. Само кимна, за да покаже, че е съгласен, и излезе да види какво е предизвикало трясъка и воплите на инженера. Оказа се, че бяха докарали голям контейнер с желатинен гръцки огън, който да бъде натоварен в тунела за последния напор срещу стените на Светилището. Веществото беше летливо и не издържаше много на друсане. За нещастие, беше паднало от една релса на върха на насипа. Бяха се опитали да го върнат на релсата с помощта на дъбов лост. Трясъкът бе дошъл от чупенето на лоста. Търкулването на контейнера надолу по склона и врязването му в купчина камъни бе предизвикало скръбните ругатни на инженера.

Хук, свикнал с разликата между бойното поле и химическата работилница, вече се беше разпоредил да докарат нов контейнер; щяха да са нужни само няколко минути работа, докато поеме бързо към тунела.

— Добре ли си? — попита ИдрисПюк, който го беше последвал навън.

— Няма да се повтори — отвърна Кейл. — Най-вероятно. Може би трябва да кажеш на хората, че ще е по-добре да не ми противоречат в близките няколко дни.

— Не съм сигурен, че ще е необходимо. — Не стана ясно дали Кейл го е чул.

— Пропуснал съм нещо… Пропуснал съм нещо важно.

— За какво говориш? — ИдрисПюк бе разтревожен — като всички други, той смяташе падането на Светилището за неизбежно, независимо от цената.

— Защо не атакуват? Би трябвало вече да ни атакуват. Боско знае нещо, което аз не знам.

— Тогава спри.

— Не.

— Защо? — ИдрисПюк обаче знаеше отговора на този въпрос. — Ти каза на Хенри Мъглата да не отива. Дори аз му казах да не отива, ако те интересува.

Кейл го изгледа.

— Ако не влезем скоро, те ще го пленят. Знаеш ли какво ще му направят?

— Мога да предположа.

— Сигурен съм, че можеш. Но аз няма нужда да предполагам, защото съм го виждал. Само че този път ще е още по-зле. Ще го изгорят. Ин минимус виа.

Един сержант ги прекъсна.

— Сър, господин Хук казва, че тунелът е готов за натоварване.

— Един момент, сержант. — Той се обърна пак към ИдрисПюк. — Ти си образован човек — знаеш ли какво означава?

— Не, не съм запознат с израза.

— Означава „по най-малкия начин“ — тоест, ще го изгорят на клада, недостатъчно голяма да свари и канче вода. Аз лично никога не съм го виждал. Боско ми е разказвал. Каза, че отнемало дванайсет часа. Така че — не, не мога да спра.

— Не знаеш със сигурност, че ще направи точно това.

— Не знам със сигурност и че Боско знае нещо, което аз не знам. Никой не знае нищо!

— Ако Хенри Мъглата беше тук с нас, щеше да спреш.

— Само че не е.

— Знаеш, че ако не превземем Светилището преди зимата, те ще получат подкрепления, преди да успеем да се върнем. Някои членове на Оста вече са се хванали за гушите. Швейцарците искат главата ти да подскача по улицата. Един Господ знае какво ще стане, ако се провалиш тук.

— Кой казва, че ще се проваля?

— Ти.

— Казах, че не знам какво става.

— Тогава изчакай.

— И ако изчакам, какво? Ами ако сега е точният момент? Ами ако, като изчакам, им дам шанс да… знам ли… да направят нещо, за което не съм се сетил? Ами ако Боско е болен и това е най-добрата ми възможност? Никой не знае нищо.

— Ти знаеш какво би направил, ако Хенри беше тук, а не там.

— Нима?

— Да.

— Мислех, че ще кажеш на хората да не ми противоречат.

— Не смятах, че това включва и мен.

— Е, сбъркал си. — Той извика на сержанта: — Дай на господин Хук сигнал да товари.

И само с няколко вика се започна.

38.

— Искам една услуга — каза Кейл.

Фаншоу беше довел поисканите петстотин лаконийци и му бе казано, че ще ги пратят вътре веднага след първата вълна на Новата армия. Не се очакваше да оцелеят много.

— Услуга ли? Разбира се. Може би.

— Искам сто от твоите хора да освободят Хенри Мъглата, веднага щом стане ясно каква е работата.

— Това е голяма услуга — с голям риск.

— Да.

Фаншоу погледна картата на Светилището и вътрешните постройки.

— Там вътре е нещо като лабиринт, стари друже. Да се изгубиш ще е лесно и ще струва скъпо. Но ако ти си там, за да ги водиш…

Кейл беше сигурен, че Фаншоу усърдно е мислил какво да прави с него. Не се налагаше да си блъска много главата, за да определи шансовете той или Хенри Мъглата да излязат живи от дима на битката.

— За жалост, съм необходим тук — но уредих трима от моите Покаятели, които познават гетото по-добре от мен, да ви отведат дотам.

Фаншоу се замисли дали да не откаже — не че беше очаквал Кейл да е толкова глупав, че да се съгласи, — но отказът щеше да изглежда зле. Ако възникнеха някакви въпроси кой е виновен за трагичната смърт на Кейл, която щеше да настъпи някъде през следващите двайсет и четири часа, нямаше да му навреди да е демонстрирал пред Новата армия, че лаконийците са стояли плътно зад своя водач в едно рисковано начинание да спасят най-близкия му приятел.

Фаншоу отиде да уреди нещата, а Кейл, подбирайки по пътя ИдрисПюк, се върна на върха на Малкия брат; там беше издигната една малка кула, за да му даде възможно най-добър изглед. После се започна. Въжетата, държащи предницата на тунела, бяха отпуснати бавно и той се превърна в масивен мост през трийсетте стъпки пропаст до върха на стените на Светилището.

Все още нямаше никаква реакция. Настъпи пауза от около минута; чуваха се неразличими викове, а после ръчните помпи, задвижвани от двайсет войници, които създаваха налягането, бяха заредени да пръскат в продължение на две минути. Още викове. Пауза. После Хук пусна помпите и течността от контейнерите бликна през осем дула като най-големия фонтан на света. Хук запали осемте горелки отдолу, при което се раздаде гръмотевичен рев като от тръбите на Страшния съд и струите лумнаха в гигантска дъга от пламъци, обливайки стените отпред и на сто метра в двете посоки. В продължение на двайсет секунди това адско устройство оглуши всички зад себе си — а после Хук, уплашен да не би то да експлодира, го изключи. Още минута течността пламтеше като огнено езеро в самия център на ада, а после угасна като духната. Без никакво забавяне Новата армия, с крака, защитени срещу жегата, нахлу през тунела и по моста с цялата възможна бързина, за да се възползва от опустошението, преди Изкупителите да са успели да реагират.

— Всичко ще е наред! Оттук нататък ще е фасулска работа!

— Отваряйте си очите! Отваряйте си очите!

— Валън на ръба! Валън… Дааа! На ръба, скапаняко!

— Натам! Натам! Гледайте къде стъпвате, мамка ви!

— Отвор за стрелба! Отвор за стрелба!

— Тук, друже! Тук!

Само че нямаше зловещо обгорени тела. Нямаше оцелели от огъня, готови да ги отблъснат. Виковете секнаха. Не остана нищо освен ужасна безшумна пустота от всички страни. Това само засили ужасното напрежение, страха на войниците от неизвестното зло: кога и по какъв начин ще дойде ударът? Те продължиха напред в плътна група, готвейки се за предстоящата свирепа битка.

— Бавно! Бавно! Отваряйте си очите! Внимавайте! Внимавайте!

Страхът им се усилваше от черния дим на гръцкия огън, който обвиваше всичко пред тях в гъст облак. Докато вървяха напред, всяко най-обикновено нещо придобиваше сенчестата неяснота на страховита заплаха, а после биваше разкрито като купчина бурета или свещена статуя, благославяща спасените. Затова бе дадена заповед да спрат. Две хиляди души, рамо до рамо; дори лаконийците чакаха зад тях, уплашени и разтърсени от ужасната несигурност за нещо кошмарно, което се задава.

Много бавно — денят беше почти безветрен — пушекът започна да се накъсва и разсейва, и всяко разчистено място сякаш за малко да разкрие заплаха, която така и не идваше. Лек повей, а след него и по-силен, завихриха дима в красиви кълба и спирали. Вятърът ги разнесе и онова, което видяха, бе най-съдбовната гледка в живота им, който повечето от тях очакваха да загубят днес. Навсякъде — от всеки стълб, всяка покривна дъска на покритите алеи, от дървени рамки, забити със стотици в дворовете — накъдето и да погледнеха, висяха хиляди обесени Изкупители.

39.

Новата армия вече беше обръгнала на клане, а лаконийците, разбира се, бяха общество, посветено изцяло на войната. Това обаче не бе смъртта, каквато я познаваха. Затова, макар видяното да означаваше, че ще доживеят края на този ден, и въпреки че това множество обесени бяха най-върлите им врагове, някакво зловещо безпокойство обзе всички, докато вървяха бавно през Светилището. Всяка нова гледка, разкриваща се пред тях, всеки площад, всеки двор, всяка покрита алея, всяка молитвена градина, съдържаха само редици обесени мъртъвци. Единственият звук беше скърцането на въжетата, единственото движение бе лекото полюшване на телата на слабия ветрец.

Те навлязоха бавно в сградите на Светилището — не можеха да постъпят другояче. Във всеки коридор, на интервали от три стъпки, както на дължина, така и на ширина, висяха Изкупители с въжета на шиите, закачени за куки, здраво забити в покрива. Във всяка стая. Във всеки кабинет. Във всяка ниша. Във всеки параклис. В шестте големи църкви имаше сигурно по хиляда, на десетина различни нива, мълчаливи като украсите, окачвани на дървото на тленността в Деня на мъртвите. Дойде заповед да спрат. Лаконийците и техният водач Покаятел се отправиха към дълбините на Светилището. Висящите тела им се пречкаха на всяка крачка, разклащаха се при минаването им, докато те вървяха към гетото и Хенри Мъглата.

Въпреки настоятелните съвети да остане извън Светилището, докато то не бъде щателно претърсено („Очевидно е, сър, те ще се скрият и ще ви чакат да дойдете.“), Кейл пристигна, ококорен от мрачно смайване. Съветниците му бяха прави, но той не можеше да понесе чакането. Затова, заобиколен от Покаятели (какво ли си мислеха пък те?), навлезе в старите помещения, сега превърнати в свещеническа скотобойна. Как странно реагираше душата му на това завръщане! Не беше като да се завърнеш в някогашен дом, защото той осъзна, че в думите на сестра Врай имаше нещо вярно. Той е бил тук в миналото; беше тук сега; винаги щеше да е тук.

Покаятелите го държаха в един двор, където бяха разчистили място от обесените Изкупители, за да е далеч от погледите на всички. След няколко минути доведоха при него момче, което един войник от Новата армия беше намерил да се крие в един сандък.

— Той иска да се изповяда, сър — каза един Покаятел.

— Какъв си ти? — попита Кейл.

— Послушник, сър.

— И аз бях такъв. В безопасност си, не се притеснявай. Никой няма да ти навреди. Какво е станало тук?

Отговорът бе разбираемо объркан, но доста прост. Боско се обърнал към петстотин от най-близките си следовници и обявил, че поради измяната на Томас Кейл е решил да изтрие правоверните от лицето на земята, без да мисли повече за човечеството.

Като награда за тяхната преданост, щяло да им бъде позволено да се присъединят към Бога във вечно блаженство, по същия начин като самия Изкупител.

— И всички приеха това?

— Не всички, сър. Но папата сформира група от съветници, за да помогнат на онези, които се нуждаят от духовна подкрепа.

— Но не и ти.

— Страх ме беше.

— Сега вече си в безопасност. — Кейл се обърна към един от старшините на Новата армия. — Отведете го оттук. Дайте му нови дрехи и кажете на готвача ми да го нахрани. Уверете се, че не го заплашва нищо. Защо, за Бога, няма никакви новини за Хенри? — Той прати още двама от Покаятелите си. След пет минути, тъкмо когато бе решил да отиде сам, въпреки опасността, се появи Фаншоу. Изглеждаше неспокоен.

— Какво има? — попита Кейл.

— Получих някакви новини, но е обичайната каша.

— Все пак си чул нещо?

— Знаеш не по-зле от мен, че първите новини винаги са пълен буламач.

— Разбирам това. Какво е? Кажи ми какво си чул.

— Новината е, че приятелят ти е мъртъв. Говорих с човек, който каза, че го е видял.

— Той познава ли го? Колко добре?

— Виждал го е тук-там. Че кой не е? Явно на онова място е истински ад — знаеш какво е, отначало нищо не изглежда смислено. Той сигурно е чул същото за теб.

Кейл извика Покаятелите си и се насочи към гетото, когато от един вход, от който към двора полъхваше бледосив дим, се появи нечий силует. Въпреки че димът го забулваше и лицето му беше черно, движенията му моментално го издадоха. А после Хенри Мъглата позна Кейл, забеляза, че той се взира странно в него, и попита отбранително:

— Какво?

Кейл го оглежда известно време.

— Имаше слух, че си мъртъв.

Сепнат от това, Хенри като че ли се замисли доколко надеждна е тази информация. После каза:

— Не.

Кейл продължи да го гледа.

— Какво стана?

Хенри Мъглата се усмихна.

— Нищо особено. Влязохме безпроблемно. Убихме само петима-шестима на път към момичетата. Сега вече разбирам защо.

— Не ви ли нападнаха?

— Не.

— Ами огньовете?

— Изкарахме акъла на монахините. Една от тях разля тиган гореща мазнина — всичко лумна като купа сено, огънят плъзна под дъските на пода и навсякъде. Ето защо постоянно имаше пожари. Стана малко страшничко.

— Момичетата добре ли са?

— Отлично. Всичките. — Той се засмя. — Боско ги сложил на половин послушническа дажба — сега са слаби като вейки.

— Като флейки?

— Не, бе, вейки — като тия по дърветата.

— О, стори ми се, че каза „флейки“. Но няма никакъв смисъл да са флейки, нали?

— Не.

— Чудя се защо не ги е убил.

— Предполагам — каза Хенри Мъглата, — че у всекиго има добро.

И двамата се усмихнаха. Кейл кимна към телата, висящи навсякъде из двора.

— Как го разбираш това?

— Никак не го разбирам — отвърна той, внезапно ядосан. — Прав им път на шибаняците. — После се засмя — с веселие, но и с ужас. — Не го очаквах, обаче.

— Боско им казал, че така ще отидат на небето.

Хенри Мъглата кимна.

— Намери ли го вече? — попита Кейл.

— Не. Искаш ли да го намерим?

— По един или друг начин. Може би ще е в стаята си.

— Не е добра идея — каза Хенри Мъглата — да обикаляш наоколо, ако нямаш здрава ръка.

— Не издържам вече. Честно, нямам търпение.

Уиндзор, болният от краб лакониец, натоварен със задачата да убие днес Томас Кейл, се чувстваше особено зле. Нямаше да остане още дълго на този свят. Беше видял Кейл да говори с Хенри Мъглата и се опита да се добере до някое високо място, откъдето би могъл да отправи свестен изстрел. Облече расо, свалено от един от Изкупителите. Беше се надявал в деня на битката да има доста повече хаос, който да му даде шанс, но сега всичко беше спокойно и войниците бродеха наоколо, мрачни и потиснати от висящите наоколо мъртъвци. След като отначало бяха толкова превъзбудени, а после изведнъж всичко свърши, ужасната им смесица от чувства нямаше къде да се дене освен да се притаи вътре в тях.

Незапознат със Светилището и неговите криволици, Уиндзор се загуби по пътя към един каменен корниз, който бе забелязал, и когато стигна там, видя как Кейл и Хенри Мъглата тръгват на оглед, който можеше да бъде сметнат единствено за крайно неразумен. Макар че, разбира се, ако бяха постъпили разумно и бяха останали на място, Кейл щеше да има само още няколко секунди живот.

Уиндзор се отърва от расото — имаше предостатъчно други там, откъдето идваше това — и последва двете момчета, макар и без особен оптимизъм, че ще ги открие в този лабиринт. От друга страна, сега из цялото Светилище бродеха лаконийци, така че нямаше да е проблем да ги издебне. Спря само колкото да повърне — нещо, което правеше по три пъти на ден.

За Кейл и Хенри Мъглата напредването не се оказа лесно. Макар че подовете бяха разчистени, всичко над две стъпки височина беше изпълнено с обесени свещеници, така че придвижването им бе бавно и необикновено, с пробиване на път през гъстото множество висящи тела. Както и очакваше, Уиндзор бързо се загуби, но докато гледаше през един прозорец, забеляза, че макар да не вижда двете момчета, може да проследи пътя им по телата, които оставаха разлюлени след тях. Реши, че ще е по-бързо, въпреки честите спирания да проверява напредъка им, да пълзи под свещениците, вместо да ги разбутва от пътя си. Същата мисъл беше хрумнала и на Кейл и Хенри Мъглата. Но те не само че намираха идеята да пълзят под бившите си господари за неприятна, но и в интерес на истината, се наслаждаваха на преживяването. Обикновените войници може да бяха уплашени от мрачната готовност на Изкупителите да прегърнат смъртта по такъв ужасен и решителен начин, но Кейл и Хенри Мъглата бяха замесени от по-жилаво тесто — този злокобен край им се струваше напълно заслужен и по-добър от всичко, което биха могли да измислят самите те. Няма да е преувеличено да кажем, че щом преодоляха началния шок, те бяха развълнувани от станалото — екстаз на задоволство, че всичките им страдания са възмездени по някакъв начин. Тази смърт бе много сладка и за двама им — сладост, която изискваше да бъде завършена от среща със самия Боско, жив или мъртъв.

По едно време Уиндзор се приближи на четирийсет метра от тях, но мракът и заплетените пътеки отново го надвиха. Той сви в грешна посока и запълзя под свода от островърхи стъпала още по-навътре в лабиринта на Светилището.

Щом стигнаха края на най-големия коридор, Кейл и Хенри Мъглата чуха звук. Отначало беше трудно да го различат. Той ту спираше, ту започваше пак — беше нещо като дращене на пленено животинче, което се мъчи да избяга. Беше отчаян звук: дращене, тишина, дращене. В сгъстяващия се мрак и тишина косите им настръхваха от него. Дращене, тишина, дращене. После странен шушнещ и пърполещ звук. Те бавно се приближиха до края на коридора, който тук свиваше надясно към нещо като голяма стая. Нервни, те се снижиха към пода и видяха какво причинява звука: обути в сандали крака, които трескаво биеха и драпаха по пода, мъчейки се да намерят здрава опора, която да поеме тежестта на тялото. Сигурно възелът се бе разхлабил, или пък въжето се бе разтеглило. В ъгъла на коридора имаше достатъчно място двамата да се облегнат на стената, без редиците провиснали крака да им се мотаят в лицата.

— Става прекалено тъмно, нищо не се вижда — отбеляза Хенри Мъглата.

Драс, драс, драс.

— Съвсем близо сме — намира се от другата страна на тази стена.

Драс, драс, драс.

— Този звук… Тръпки ме побиват от него.

— Ами, да се махаме тогава.

Тръгнаха покрай стената, притискайки се към камъните. Драс, драс, драс, драс. После изведнъж се раздаде бясно и отчаяно драпане и хъхрене, когато задушаващият се човек, жадуващ за въздух, зарита в опит да намери опора в пода.

— О, за Бога! — възкликна Хенри Мъглата, разбута висящите трупове и сграбчи душащия се Изкупител през кръста, за да намали тежестта и да среже въжето с ножа си.

Умиращият, който почти си беше заминал, си пое дъх и се свести — но само донякъде. Той беше надзиравал бесенето и беше сред последните обесени. Въжето му се бе сторило хубаво, но се оказа от по-долнокачествен материал и се разтегли, което позволи на върховете на пръстите му да поемат достатъчна част от теглото му, за да го запазят жив в продължение на часове. Когато Хенри Мъглата го хвана през кръста, той успя да вдиша и започна да се съвзема от смъртния кошмар, от който се опитваше да се спаси: един дявол идваше за него — дебел, с изцъклени очи и стърчащи нарядко зъби, целият розово-бял, с лепкава, капеща червена ерекция, който се смееше безумно, както би могло да се смее някое прасе.

Не Хенри Мъглата, а ужасният демон го държеше в обятията си. Шарейки с ръце за нещо, което да го спаси, той измъкна подострен молив, с който бе отмятал обесените в списъка си, и със силата на неописуемо ужасѐн човек мушна към държащото го създание. То извика и падна, като изпусна Изкупителя, чийто врат най-сетне се скърши.

— Ох! Ох!

— Какво има?

— Копелето ме намушка.

Кейл си запробива път през висящите тела, които му се присмиваха, като се блъскаха в него и едно в друго. Около вече мъртвия Изкупител имаше малко повече простор — когато беше дошъл да се обеси, тук бе останало известно място. Хенри Мъглата опипваше мястото, протегнал ръка под мишницата към гърба си.

— Намушка ме — възкликна той възмутено. — Намушка ме с шибан молив!

Изкупителят, чиято душа сега пребиваваше във вечно блаженство — или пък не, — действително стискаше молив в дясната си ръка.

— Късмет, нищо повече. Постъпката ти беше адски глупава.

— Млъквай — погледни как е.

Той вдигна лявата си ръка и се обърна. На Кейл му отне известно време да намери дупката във вълната; наложи се да я среже, за да огледа раната както трябва.

Наистина, там имаше дупка с формата на молив — но кръвта не беше много, макар че бликаше на леки тласъци.

— Как е?

— Ами, не бих искал да се случи на мен — сигурно е болезнено.

— Така е.

— Не е толкова зле. Хайде да се връщаме, ще те превържат.

— Всичко е наред. Вече стигнахме дотук. Дай ми минутка-две.

Вдиша дълбоко няколко пъти и започна да се съвзема.

— Колко още?

— Малко по-нататък по коридора е.

— Мислиш ли, че е още жив? Може би чака, за да те отнесе със себе си.

— Сигурно изобщо няма да е там.

— Ха на бас, на един долар.

— Не.

— Защо?

— Какъв е смисълът?

— Чувствам се малко замаян — каза Хенри Мъглата. И наистина изглеждаше така. Малки капки пот бяха оросили лицето му и бе пребледнял. Седна и се подпря на стената. Видът му не се понрави на Кейл.

— Дай да видя пак раната.

Хенри Мъглата се обърна надясно. От раната бликаше слабо кръв — не прекалено зле, но повече, отколкото очакваше. Сигурно бе по-дълбока, отколкото си мислеше. Но още докато гледаше, кръвта спря. Кейл облегна Хенри Мъглата на стената, но той вече бе мъртъв.

40.

ИдрисПюк стоеше на главния площад на Светилището и разговаряше с Фаншоу, чийто ум беше другаде — чудеше се дали Уиндзор е убил Томас Кейл. Беше толкова отнесен, че отначало не забеляза, че ИдрисПюк е млъкнал. После и всички други около тях притихнаха. От другия край на големия площад Кейл вървеше бавно към тях, понесъл Хенри Мъглата на гръб, сякаш бе детенце, заспало след прекалено вълнуващ ден. За момент никой не помръдна — бяха неспособни да проумеят какво виждат. Да не би да ги поднасяха нещо? Често се случваше. Кейл спря и премести момчето малко по-нагоре на гърба си, сякаш щеше да му се изплъзне. Тогава десетина мъже се втурнаха към тях и той им позволи да вземат на ръце Хенри Мъглата. ИдрисПюк и Фаншоу се приближиха бавно. Хенри Мъглата беше мъртъв — те имаха прекалено голям опит, за да не разпознаят ужасната липса на живот.

— Какво стана? — попита ИдрисПюк.

Кейл сякаш не го чу.

— Той няма да влезе повече в никоя от тукашните стаи. Донесете една маса от онази трапезария, ей там. Големи са — ще трябват десетина души.

Беше ясно, че не иска да говори, затова те останаха при него още пет минути. Кейл се оглеждаше, сякаш се опитваше да си спомни къде е оставил нещо. Хенри Мъглата бе държан внимателно на ръце от четирима от собствените си хора. След това масата, явно толкова тежка, колкото ги бе предупредил Кейл, и дълга трийсетина стъпки, бе изнесена по средата на площада. Кейл взе Хенри Мъглата от държащите го мъже и го положи внимателно върху нея. Скръсти ръцете му на гърдите. Смъртта вече беше издърпала горната му устна над предните зъби, придавайки му заешката усмивка на мъртвите. С известен труд Кейл успя да я върне на мястото ѝ. После клепачите му почнаха да се отварят, Кейл не можеше да ги накара да останат затворени. Махна на един сержант да му даде белия шал, който носеше, сгъна го няколко пъти и го сложи върху очите на Хенри Мъглата като превръзка. Все още никой не продумваше. После един от войниците ахна:

— Мили боже!

Всички вдигнаха очи, освен Кейл, който бе потънал в свой собствен свят, взирайки се в приятеля си. Около него се възцари тишина — толкова напрегната, че най-сетне проникна през мъглата на неверието му, че Хенри Мъглата си е отишъл завинаги. Той вдигна поглед. В дъното на площада, бос, облечен в бял лен и с примка на покаяник около шията, папа Боско XVI вървеше към тях с блага усмивка на лицето. Беше много по-слаб от последния път, когато го видя Кейл, и ленената туника му беше прекалено широка; това, както и зиналата уста, докато се мъчеше да върви му придаваше вид на пиленце, не съвсем готово да напусне гнездото. Трябваше му почти минута, за да стигне до групата хора, събрала се около голямата маса; очите им шареха напред-назад между Кейл и тътрещия се към тях старец. Кейл не помръдна, дори и не мигна; гледаше Боско напълно вцепенен. На наблюдателите им се струваше, че старецът и Кейл са единствените останали живи души на площада. Боско спря, продължавайки да се усмихва обичливо на момчето.

— Търпеливо те чаках, за да ти обясня всичко и да те помоля за прошка за ужасните страдания, които ти причиних.

Кейл все така не помръдваше и не проронваше нито дума. Изглеждаше, сякаш никога няма да заговори отново.

— Не можех да разбера какво ми казва Бог с многобройните ти победи срещу нас. Молех се ден след ден, без храна и вода. Виждах, но не можех да проумея, чувах, но не разбирах. После той се смили над моята глупост и изряза кожата, слепила очите ми. Когато ти дойде тук като момче, веднага разбрах какво си, но мислех, че имаш нужда от мен, за да те науча как да заличиш най-голямата му грешка. Всяка нощ ридаех заради болката и страданията, които трябваше да ти причиня, за да придобиеш душевната и телесна сила за такова неописуемо дело. Всичко, което сторих, за да те направя силен, само трупаше омраза там, където би трябвало да има любов. Смъртта на света беше акт на свещена нежност към човечеството, а не наказание — трябваше да бъде поднесена като дар, за да може Той да започне отначало. Мислех те за въплъщение на Божия гняв, но ти беше въплътената му любов, не гневът му. В своята некомпетентност аз те влудих и изпълних с омраза, а трябваше да се отнасям към теб с онази доброта, която ти щеше да проявиш към света, помагайки на всички души да се отправят към следващия живот, за да започнат отначало. Виновен съм, виновен съм, безкрайно съм виновен.

Боско коленичи пред Кейл.

— Прости ми, Томас. Бог ми казваше чрез всички твои победи срещу нас, че вредите, нанесени на душата ти, трябва да бъдат премахнати от човека, който ги е причинил. Мислех, че аз и събратята ми свещеници ще сме последните, които ще се присъединят към Бог за великото обновление на душите, но сега се налага да сме първите, за да можеш да вършиш Божието дело в духовен мир. Само чрез нашата жалка саможертва омразата в душата ти може да бъде заличена.

Със сълзи на благодарност, стичащи се от очите му, Боско протегна ръце и започна да се моли.

— Поръси ме с исоп, Господи, и ще бъда чист; умий ме, и ще бъда по-бял от сняг. Избави ме от вината, та духът и сърцето на Томас Кейл, които аз прекърших, да се възрадват.

Докато Боско се молеше, Кейл се заозърта, сякаш търсеше ключ, който разсеяно е забутал някъде. Всички други се взираха в него, страховито развълнувани от случващото се. Фаншоу заговори тихичко на ИдрисПюк. Кейл отиде до далечния край на масата, върху която лежеше тялото на Хенри Мъглата, и задърпа едно малко парче дърво, около пет на десет сантиметра, което бе стояло приковано едновременно към стената на трапезарията и към масата, за да ѝ попречи да се движи.

— Помисли си само за информацията, която можем да получим от Боско — каза Фаншоу. — Той ни е нужен жив.

— Съгласен съм. Давай.

Фаншоу не помръдна.

Опитът на Кейл да издърпа дървеното блокче, дълго не повече от дванайсет сантиметра, се оказа неуспешен — пироните бяха забити прекалено дълбоко. Тогава той извъртя силно блокчето и то се откъсна от масата. Когато тръгна обратно към Боско, старецът още се молеше.

— С тази саможертва на твоите свещеници отрий всяка сълза от очите му, че да няма вече жалейка, нито болка.

Кейл бавно го заобиколи в гръб — умът му явно преценяваше нещо.

— Тъй както Обесеният Изкупител е дал прекършения си врат за нашето спасение, с жертвеното задушаване на Твоите Изкупители изтрий ненужните обиди към душата му, та да бъде най-сетне свободен да поднесе ужасната си милост на света. Да бъде най-сетне сво…

Кейл направи две крачки и стовари парчето дърво върху темето на стареца. Но ударът не беше особено силен, нито пък дървото особено тежко. Главата на Боско се люшна леко напред и по лицето му потече тънка струйка кръв. Той отвори уста, сякаш да продължи, но от нея не излезе и звук. Направи още един опит да заговори, но моментално получи нов удар — и главата му пак се люшна напред; ударът обаче бе по-слаб, отколкото би могло. Гледащите мъже съвсем не бяха чужди на зловещото, но някои от тях вече извръщаха поглед. Още един удар. Още една струйка кръв.

Главата на Боско се люлееше, а ръцете му се бяха отпуснали наполовина край тялото. Той изпъшка.

— В… твоите… ръ…

Нов удар смълча устата му, но той беше прекалено силен, за да падне, или пък ударите умишлено не бяха достатъчно мощни. Дървото го прасна пак по черепа, и пак. Този път той едва не се строполи ничком, но нещо го накара да се изправи отново. Още един удар, и този път от Боско се откъсна вик. Вече пет-шест струйки кръв се стичаха по бръснатия му череп и нашарваха лицето му.

— За Бога, Томас, стига — възкликна ИдрисПюк. Кейл се втренчи право в него като лисица, надушила някаква слаба миризма по вятъра: Важно ли е? Съвсем не. А после прекъсването отмина, сякаш изобщо не го бе имало. Той се обърна и се съсредоточи отново върху Боско. Пусна окървавеното парче дърво, после много внимателно хвана покаятелската примка около шията на Боско и се зае да го поклаща леко насам-натам, крепейки врата му, за да не пострада, както майка държи главицата на бебе, когато се готви да го изкъпе.

— Томас! — извика ИдрисПюк.

Беше безполезно: Кейл се намираше някъде далеч отвъд обсега на жалостта. Той придърпа Боско към лицето си и го зашлеви, за да го свести. Боско се събуди бавно. Щом позна Кейл, му се усмихна любящо.

— Искам…

Но каквото и да искаше Боско, то бе пресечено в миг от Кейл, който с душа на хиена дръпна въжето нагоре, а после надолу, толкова рязко, че вратът на стареца се скърши с мощен пукот.

От мъжете наоколо се разнесе звук — рязко поемане на дъх. Кейл дръпна отново лицето на Боско към своето, докато почти се докоснаха, запечатвайки смъртта му в ума си, за да не забрави — а после, много внимателно, положи мъртвия на земята и се отдалечи. Свидетелите трепереха — всички до един, дори и Фаншоу. Бяха виждали жестока смърт и преди, а също и гняв, но нищо подобно на това — не и от човек, който на практика си беше още момче.

41.

Пожарът, който едва не бе задушил Хенри Мъглата предния ден, още не беше потушен напълно и след няколко часа се разгоря пак, макар и само в гетото за момичетата. Все пак това стигаше, за да озари с оранжево сияние долната страна на сивите облаци, надвиснали ниско над Светилището, и позволи на ИдрисПюк да намери Кейл, на половин миля от портата, около четири часа след като беше убил Боско.

— Много съжалявам за Хенри Мъглата — каза ИдрисПюк. В първия момент не получи отговор.

— Откъде знаеше, че ще съм тук?

— Не знаех. Пратих хора да те търсят, но си помислих, че е възможно да си някъде тук.

Кейл седеше на една скала на стотина метра от самотното заграждение, където държаха Арбел Матераци.

— Мислеше ли да влезеш?

— Да, въртеше ми се в главата.

— Мога ли да те помоля да не го правиш?

Отново мина известно време без отговор.

— Мислех да погреба Хенри Мъглата в оазиса Войнич — каза той накрая.

— Не го знам.

— Недалеч оттук. С езеро. Хубави дървета, птичи песни и така нататък. Би му харесало.

— Да, би му харесало.

— Искам момичетата да присъстват. Те ще плачат, предполагам. Това също би му харесало. Глупаво е, всъщност. Та какво значение има?

— Бил съм на немалко погребения. Понякога има значение.

— Не и за него.

— Не, не и за него.

Още няколко минути мълчание. После Кейл се засмя.

— Някога разказвал ли съм ти за Хенри Мъглата и обърнатия молитвеник?

— Май не. — Всъщност, беше му разказал тази история навремето в „Горски кът“.

— Не знам откъде му хрумна тази идея, но той откъсна корицата на един молитвеник, от който трябваше да четем по един час дневно, и я залепи наобратно. Всеки път, когато попаднеше на Изкупителска свиня, която не го познава, го вадеше и почваше да чете. Гледката ги побъркваше — да се преструва, че чете светите текстове… богохулство! Те се втурваха към него, изтръгваха книгата от ръцете му и го плесваха по ухото. Той обаче нямаше нищо против. После им показваше, че корицата е залепена наобратно, и заявяваше, че чака нов. Даже такива свине като Изкупителите бяха принудени да се засрамят от това. Някои даже се извиняваха. Той натрупа цяло състояние от облози с послушниците, че може да накара Изкупител да моли за прошка.

Нова тишина.

— Мразя я.

— Да.

— Никога преди не съм я мразил. Преструвах се, че я мразя, но не беше вярно. Беше ме срам, че е престанала да ме обича и ме е продала, но не съм спирал да я обичам, нито за миг.

Нова тишина.

— Знаеш ли за умъртвяването на плътта?

— Не.

— Боско казваше, че това означавало, че можеш да умреш от срам — сещаш се, от срам за греховете си. Любовта ми към нея умъртвяваше плътта ми. Бях толкова слаб — слаб и засрамен. — Той за първи път погледна към ИдрисПюк. — Знаеш ли защо умря Хенри?

— Не.

— Заради нея.

— Не разбирам.

— Аз се върнах тук заради нея. Доведох я, за да ѝ покажа. Искам да кажа, не съм го планирал — не и съзнателно. Но сега вече го разбирам. Сега, когато той е мъртъв.

— Какво разбираш?

— Исках тя да види Светилището, за да разбере защо съм толкова странен и да ме обикне отново. А после исках да ѝ покажа, че мога да го унищожа — че не е било нужно да ме предава на Боско, защото мога да ги победя. Щях да ги победя. Победих ги. Исках да проумее какво ужасно нещо е направила без сериозна причина. Но единственото, което постигнах, беше, че върнах тук Хенри Мъглата, за да умре в тази дупка. Точно тук от всички възможни места. Да умре тук.

Притисна юмруци към слепоочията си и започна да ги върти, сякаш искаше да пробие дупки с кокалчетата, за да пусне нещо навън.

— Не слизай там — каза ИдрисПюк.

— Може би ще сляза. — Кейл се изправи. — Боско беше прав. Или убиваш миналото, или то те убива.

— Недей. В момента си в такова състояние, че може да стане нещо ужасно.

— Прав си, така е — неописуеми неща ми се въртят в главата.

— Какво би казал Хенри Мъглата? — Отчаянието го подтикна да опита с този подход.

— Хенри Мъглата е мъртъв. Няма право на глас.

— Не знам колко добра или лоша е тя. Почти не я познавам. Знам само, че ти влияе пагубно. Ако се приближиш до нея, само ще влошиш нещата. Вие двамата споделяте лудост, която ще ви разкъса. Прати я далеч от себе си.

Нова кратка тишина.

— Когато убих Кити Заека, имаше нещо, за което не ти казах. Погледът му. Предполагам, че е бил ужасѐн, но не страхът му ми се наби в ума — а шокът. „Това не може да се случва на мен — мислеше си той, докато изстисквах живота от него, — не и на мен.“ Ден след ден Кити сееше всевъзможна жестокост и насилие, ала когато това насилие застигна него в собствения му дом, направо онемя. Не мога да си избия от главата онзи смаян поглед. — Той се обърна към ИдрисПюк. — Знаеш ли защо?

— Не.

— Аз самият току-що го осъзнах. Иска ми се пак да видя този поглед, ама наистина. Искам да го видя в очите на оня лайнар Зог, и на Боз Икард, и на Робърт Фаншоу и неговите ефори, и всички като тях, навсякъде по света. Искам да видя този потрес в очите им: „Аз? Не и аз. Това не може да се случва“. Светът е пълен с хора, които трябва да умрат така.

— Значи все пак, Лявата ръка на Бога.

Кейл се засмя.

— Кой е казвал нещо за Бог?

— Ами всички онези, които ще трябва да убиеш, за да се добереш до тях?

— Ще им дам шанс да се махнат от пътя ми.

— А ако не пожелаят да се махнат?

— Тогава ще си получат своето.

— Както и хилядите, които няма да могат да ти се махнат от пътя, дори и да искат. Боско си мислеше, че можеш да управляваш света — но той беше луд. Какво е твоето оправдание?

— Какъв избор имам?

— Винаги имаме избор.

— Знаеш ли, никога досега не съм те чувал да казваш нещо глупаво. Наистина ли ми казваш, че мога да спра? Не мога, дори и да искам. Никой няма да ме остави — никой няма да ми позволи да замина някъде и да ям торти с момичета в мир и спокойствие. Опитах вече. Дори да си тръгна сега, това няма да продължи и шест месеца. — Той погледна към ИдрисПюк. — Кажи ми, че греша.

— Цялата ти радост лежи в опустошението. Разруха и погибел — на това се радва душата ти.

— Какво? — По някаква причина Кейл бе бесен.

— Онази кукла не ти ли каза същото?

— А, онова нещо. Да.

— Аз не съм съгласен, между другото.

— Благодаря, трогнат съм.

— Но ако слезеш там долу и убиеш Арбел Матераци, това е първата крачка. Не можеш да се върнеш назад след подобно нещо.

— Знаеш ли какво научих от убийството на Боско? Няма нищо по-хубаво от краста, която най-после можеш да почешеш. Стига приказки. Ще поговорим пак утре.

— Не можеш да убиеш някого, просто защото вече не те обича.

— Защо?

— Ами ако всички правеха така?

— Тогава хората щяха да са далеч по-внимателни.

— Защо не дойдеш с мен? — каза ИдрисПюк. — Да го оставиш да отлежи до сутринта?

— Не.

Какво можеше да стори ИдрисПюк? Нищо.

Тръгна обратно към лагера, като се спъваше в камъните и преплетените стебла на бършилиста.

Цялата тази нощ свещеници падаха от въздуха. Стотици и стотици обесени бяха завлечени до Западната стена на Светилището и преметнати през нея, за да прелетят триста стъпки и да паднат в Нивата на Гинки, където от шестстотин години се погребваха телата на Изкупителите. Как падаха ли? Никога не сте виждали такова нещо.

Около три часа след началото на този мрачен обред — познат като Първа дефенестрация на обесените, защото пролуката в стената, през която избутваха телата, напомняше за прозорец — Уиндзор най-сетне се измъкна от недрата на Светилището и се добра болен и изнемощял до Фаншоу.

— Сега е прекалено късно, миличък — каза му той. — По-добре поспи, а утре ще опиташ пак.

Само че нямаше да има втори шанс за Уиндзор. Докато слънцето изгрее, Томас Кейл беше на мили оттам, седнал в една каруца на път към склада за материали на Снежния хълм.

ИдрисПюк накара хората си да търсят с месеци, но нямаше и следа от момчето. Той не се отказа, разбира се: плати сума ти пари на информатори, които умееха да си държат устите затворени, за да му докладват слухове дори за най-съмнителното виждане на Томас Кейл. Такива имаше в изобилие. Не беше трудно да се отхвърли историята, че са го видели на носа на голям кораб, потеглящ през Дървеното море, в компанията на осем девици в бяла коприна, на път за остров Авалон, откъдето щял да се върне след дълъг сън, за да спаси света, когато отново го грози гибел. После дойдоха сведения, че си изкарвал прехраната като жонгльор в Берлин, или пък че продавал шапки на пазарите в Сиракуза. Стряскащо достоверно звучеше пристигналата след повече от година вест, че бил убит при опит да осуети сватбата в Ливан между Арбел Матераци и Ага Хан, херцога на Малфи — толкова екстравагантен, че го наричаха Сладоледения император, защото богатството му се топеше. Но ИдрисПюк бързо получи потвърждение от един гост, присъствал на церемонията, че празненствата са минали безупречно. Още по-късно се появи слух, че се е удавил заедно с Уот Тайлър в Голямото фиаско на Кучешкия остров; после пък, че бил разпнат до Бъфало Бил по време на религиозните войни в Троя.

Но макар съобщенията за вижданията му да бяха колкото многобройни, толкова и ненадеждни, от няколко доклада се оформи нещо като картина, която ИдрисПюк се надяваше, че е вярна. Имаше немалко твърдения, че са го забелязали в затънтени градчета в Емей да купува пирони, триони и зехтин. Обичайността на тези сведения вдъхна увереност на ИдрисПюк. Там беше топло, дори през зимата; земята беше покрита с гори от бряст и ясен, простиращи се на много мили, и осеяна със стотици езерца, където трудно би могъл да намериш човек, който не иска да бъде намерен. Харесваше му да мисли, че Кейл си запълва времето с коване и рязане на разни неща и се храни добре — макар че не успя да открие солидно потвърждение на тези доклади, дори след като прати свои сигурни хора да разпитат. Но се надяваше, че той е някъде там и е в безопасност.