Плясъкът на крилете му

7.

— Влез. — Поканата беше тиха и мамеща. Слугата отвори вратата и се дръпна, подканяйки Кейл да влезе.

— Ще се върна точно след час — каза той и затвори вратата.

Вдясно от Кейл имаше два големи прозореца и бликащата през тях светлина обливаше стаята. В далечния край, седнала край огъня на стол с висока облегалка, който изглеждаше достатъчно удобен да живееш в него, чакаше една жена. Макар да бе седнала, Кейл виждаше, че ръстът ѝ е поне шест стъпки — бе малко по-висока от самия него. Сестра Врай беше увита от главата до петите в материя, която приличаше на черен памук. Дори очите ѝ бяха покрити с тънка лента, осеяна с множество дупчици, така че да може да вижда. Колкото и странно да беше това, имаше нещо още по-странно: в дясната си ръка, отпусната в скута, тя държеше някаква кукла. Ако куклата се намираше в ръцете на някое дете в Мемфис, той изобщо не би забелязал — момичетата Матераци често имаха прелестни кукли с безумно скъпи премени за всякакви случаи, от сватба до чай с херцога. Тази кукла беше доста по-голяма, с дрехи в сиво и бяло и простичко изрисувано лице без никакво изражение.

— Ела и седни. — Отново приятният глас, топъл и добродушен. — Мога ли да те наричам Томас?

— Не.

Леко кимване, само че кой знае какво изразяваше то? Главата на куклата обаче се извъртя бавно към него.

— Моля те, седни. — Гласът все така беше само топлота и дружелюбие, сякаш напълно пренебрегваше ужасната му грубиянщина. Той седна. Куклата още го гледаше и — макар че, помисли си той, как би могла? — сякаш не одобряваше онова, което вижда.

— Аз съм сестра Врай. А това — каза тя, помръдвайки леко забулената си глава към куклата в скута ѝ — е Поли.

Кейл се взря злобно в Поли и Поли отвърна злобно на погледа му.

— Как да те наричаме?

— Всички ме наричат „сър“.

— Това ми звучи малко официално. Какво ще кажеш за Кейл?

— Както ти е угодно.

— Ама че ужасно момченце!

Не беше особено трудно да изненадаш Кейл — не повече, отколкото всеки друг, но трудно можеше да го накараш да покаже изненадата си. Не отношението го накара да се ококори — в края на краищата, бяха го наричали с далеч по-лоши думи, — а фактът, че ги беше изрекла куклата. Устата ѝ не помръдваше, защото не бе приспособена за това, но гласът определено идеше откъм куклата, а не откъм сестра Врай.

— Тихо, Поли — каза тя и се извърна леко към Кейл. — Не бива да ѝ обръщаш внимание. Боя се, че съм я разглезила и подобно на много глезени деца, има навика да говори прекалено много.

— Защо съм тук?

— Ти си тежко болен. Четох доклада, изготвен от оценителката при пристигането ти.

— Онази идиотка, дето ме затвори при откачалките ли?

— Изглежда, наистина е объркала нещата.

— Е, сигурен съм, че е била наказана. Не е ли? Каква изненада!

— Всички допускаме грешки.

— Там, откъдето идвам, когато допуснеш грешка, се случва нещо лошо — и то обикновено включва много писъци.

— Съжалявам.

— За какво съжаляваш? Да не би ти да си виновна?

— Не.

— Е, и какво ще направиш, за да оздравея?

— Ще поговорим.

— Само това ли?

— Не. Ще поговорим, и тогава ще мога по-добре да преценя какви лекарства да ти предпиша, ако е необходимо.

— Не може ли да пропуснем разговора и да минем направо към лекарството?

— Боя се, че не. Първо разговорът, после лекарството. Как се чувстваш днес?

Той вдигна ръката си с липсващия пръст.

— Наболява ме.

— Често ли?

— Може би веднъж седмично.

Тя погледна бележките си.

— А главата и рамото?

— Стараят се да запълнят пропуска, когато ръката не ме боли.

— Трябвало е да те прегледа хирург. Било е пуснато искане, но изглежда се е загубило някъде. Ще уредя нещо за болката.

В продължение на половин час тя му задава въпроси за миналото му, прекъсвана от време на време от Поли. Когато Кейл с известна наслада ѝ каза, че е бил купен за шест пенса, Поли извика: „Много са“. Но като цяло въпросите бяха прости, а отговорите — мрачни, макар че сестра Врай не задълбаваше в никой от тях, и скоро вече обсъждаха събитията от нощта, когато Громек беше убит, а Мийтярд избяга. Щом Кейл свърши, тя писа известно време върху няколко малки листчета, подпрени на лявото ѝ коляно, а Поли надзърташе, опитваше се да прочете нещо и постоянно беше избутвана встрани като непослушно, но много обичано кученце.

— Защо — попита Кейл, докато сестра Врай отдели една-две мълчаливи минути да довърши писанията си, а Поли го зяпаше злобно, макар той да знаеше, че това е невъзможно, — защо не лекуваш откачалките в отделението? Парите ли не стигат?

Сестра Врай вдигна глава.

— Хората в онова отделение са там, защото тяхната лудост е от един конкретен вид. Болестите в главата са толкова многообразни, колкото и болестите по тялото. Не би се опитал да убедиш счупен крак да зарасне, а някои пречупвания в умовете са почти същите. Не мога да сторя нищо за тях.

— Но можеш да сториш нещо за мен?

— Не знам. Тъкмо това се опитвам да разбера.

— Ако ѝ позволиш, лошо момче такова.

— Тихо, Поли.

— Тя обаче е права. — Кейл я дари с противна тънка усмивчица. — Наистина съм лошо момче.

— Казаха ми.

— Вършил съм ужасни неща.

— Да.

Настъпи тишина.

— Какво ще стане, ако хората, които плащат за мен, престанат да го правят?

— Лечението ти ще бъде прекратено.

— Това не е много мило.

— Не разбирам.

— Просто да спреш — след като още съм болен.

— И аз като всички други имам нужда от храна и жилище. Не принадлежа към ордена, който управлява Манастира. Теб ще продължат да те държат в благотворителното отделение, но ако аз спра да си плащам, ще ме изхвърлят.

— Да — каза Поли. — Ние не сме имали Изкупители, които да се грижат за нас цял живот.

Този път не беше поправена.

— Ами ако не те харесвам? — попита Кейл. Искаше му се да даде хаплив отговор на Поли, но не се сещаше за такъв.

— Ами ако аз не харесвам теб? — рече сестра Врай.

— Можеш ли?

— Да не те харесвам? Май си много убеден, че не бива.

— Имам предвид, да решиш да не ме лекуваш, ако не ме харесваш.

— Това притеснява ли те?

— В живота ми има много неща, за които да се притеснявам. Това дали ме харесваш, или не, не е сред тях.

При тези думи сестра Врай се засмя — приятен звънлив звук — и каза:

— Обичаш да остроумничиш. Боя се, че това е и моя слабост.

— Ти имаш слабости?

— Разбира се.

— Тогава как можеш да ми помогнеш?

— Срещал ли си много хора без слабости?

— Не чак толкова. Но нямам късмет в това отношение. Хенри Мъглата ми каза, че не бива да съдя хората въз основа на факта, че съм имал нещастието да попадна на толкова гадняри.

— Може пък да не е просто късмет. — Сега тонът ѝ бе по-хладен.

— Накъде биеш?

— Може да не е само въпрос на шанс — ужасните хора и ужасните неща, които са ти се случили.

— Все още не си казала какво имаш предвид.

— Защото не знам какво имам предвид.

— Има предвид, че ти си едно ужасно момченце, което създава проблеми, където и да отиде. — Поли пак остана непоправена. Сестра Врай смени темата.

— Хенри Мъглата твой приятел ли е?

— В Светилището човек няма приятели, само хора, които споделят същата съдба. — Това не беше вярно, но по някаква причина той искаше да я ужаси.

На вратата се почука.

— Влез — каза сестра Врай. Манастирският слуга изникна тихо в рамката. Неуверен и ядосан, Кейл стана, прекоси стаята и излезе на стълбищната площадка. После се обърна, канейки се да каже нещо, и видя как сестра Врай отвори вратата към спалнята и бързо я затвори след себе си. По целия път към своята стая той мисли върху това, което бе видял или си мислеше, че е видял: прост, боядисан в черно ковчег.

— Разкажи ми за ИдрисПюк. — Беше четири дни по-късно; сеансите им започваха всеки ден по едно и също време. Поли седеше в скута на сестра Врай, но се беше облегнала на подлакътника и се бе провесила през него, за да покаже пълното си отегчение и безразличие към присъствието на Кейл.

— Той ми помогна в пустинята и в Мемфис, когато бяхме в затвора.

— По какъв начин?

— Каза ми как стоят нещата. Каза ми да не вярвам нито на него, нито на когото и да било — не защото хората са лъжци, макар че мнозина са такива, а защото техните интереси не са твои интереси и да очакваш, че няма да поставят важното за тях над важното за теб, е глупаво.

— Някои биха казали, че това е цинично.

— Не знам какво значи „цинично“.

— Означава да вярваш, че другите са движени само от собствените си интереси.

Кейл се замисли върху това за момент. Накрая каза:

— Да.

— Какво „да“?

— Да, разбирам какво значи „цинично“.

— Сега пък се опитваш да ме провокираш.

— Нищо подобно. ИдрисПюк ме предупреди, макар че не беше длъжен, да помня, че понякога моите и неговите интереси ще се различават, и въпреки че би могъл да отстъпи малко в моя полза, повечето хора не биха го сторили — когато ножът опре до кокала, те ще са принудени да изберат това, което е най-добро за самите тях. И само най-големият глупак би вярвал, че другите ще поставят него над себе си.

— Значи никой не жертва собствените си интереси заради другите?

— Изкупителите го правят. Но ако това е саможертва, можеш да си я навреш в гъза.

Поли надигна бавно глава, погледна го, а после се строполи обратно с презрително пъшкане, сякаш това усилие беше напълно безполезно.

— И въпреки това ти си страшно ядосан на Арбел Матераци. Мислиш, че те е предала.

— Тя наистина ме предаде.

— Но нима не е мислила просто за своите интереси? Не си ли двуличник, задето я мразиш?

— Какво е двуличник?

— Някой, който критикува другите за същото, което прави и той самият.

— Не е същото.

— Напротив — обади се Поли иззад подлакътника на креслото.

— Тихо, Поли.

— Не, не е същото — каза той, гледайки сестра Врай право в очите. — Аз на два пъти ѝ спасих живота, първия път противно на всякаква логика или шанс — и едва не умрях заради това.

— Тя помоли ли те да я спасяваш?

— Не помня да ме е молила да я блъсна обратно — а точно това трябваше да направя.

— Но любовта не означава ли да поставяш другия на първо място, независимо от всичко?

— Това е най-голямата глупост, която съм чувал. Защо му е на някого да го прави?

— Той е прав — обади се Поли, все още скрила глава зад подлакътника.

— Няма да ти повтарям — сгълча я сестра Врай.

— Смей се, ако искаш — но бях готов да умра за нея.

— Не се смея.

— Аз пък се смея — каза Поли.

— Тя ми казваше, че ме обича. Не съм я принуждавал да го прави. Казваше ми го и ме караше да вярвам, че е истина. Не беше длъжна, но го правеше. А после ме продаде на Боско, за да си спаси кожата.

— И цял Мемфис — баща си и всички останали? Как мислиш, че е трябвало да постъпи?

— Трябваше да знае, че ще намеря начин. Трябваше да направи, каквото направи, а после да се хвърли в морето. Трябваше да каже, че нищо на света не би я накарало да предаде онзи, когото обича, за да го изгорят жив. Макар че, преди да ме запалят, те щяха да ми отрежат топките и да ги изпекат пред очите ми. Смяташ, че си го измислям?

— Не.

— Онова, което направи, би трябвало да е непоносимо за нея. Но тя го понася доста добре.

Настъпи дълга тишина, в която сестра Врай, въпреки големия си опит с гнева на лудите, се зачуди защо ли самите стени на стаята не пламват — толкова изпепеляващ беше гневът му. Мълчанието се проточи. Тя не беше глупачка и остави Кейл да го наруши.

— Защо в стаята ти има ковчег?

— Може ли да попитам откъде знаеш?

— Аз ли? Имам очи.

— Ще се успокоиш ли, ако ти кажа, че това няма нищо общо с нашата работа?

— Не. Никой не обича ковчезите, а пък аз — хич. Настоявам.

— Не казвай нищо на този любопитко — отсече Поли.

— Иди и виж сам.

Кейл донякъде очакваше тя да откаже да говори по въпроса, макар че нямаше представа какво би сторил в такъв случай. Стана и отиде до вратата. Зачуди се в какво ли се забърква. Дали беше капан? Едва ли. Дали вътре имаше нещо ужасно? Може би. Ами ако не беше ковчег, ако бе сгрешил и щеше да изглежда глупаво? Вратата бе здраво затворена, така че не можеше просто да я бутне. Би могъл да я изрита, но това щеше да изглежда зле, освен ако от другата страна не чакаха двойка злодеи. „Какво предпочиташ — помисли си, — да бъдеш мъртъв или да изглеждаш глупаво?“ Стисна дръжката, отвори вратата, хвърли бърз поглед в стаята и отскочи назад.

— Шубе-шубе-шубелия — запя Поли.

Нямаше никакво съмнение, че беше ковчег и че стаята бе празна. С изключение на онова, което се намираше в ковчега. Той влезе в спалнята, протегна ръка, като държеше главата си назад, и отметна капака. После отскочи бързо, с изопнати нерви. Няколко секунди се взира в съдържанието. Беше просто дърво, без подплата. Даже имаше няколко стружки в ъгъла. За миг той почувства прилив на чист ужас в гърдите си и му се стори, че ще повърне. После затвори отново капака. Върна се в съседната стая и седна на стола си.

— Е, доволен ли си, пъзльо такъв? — попита Поли.

— Защо държиш празен ковчег в стаята си?

— Не се тревожи — каза сестра Врай. — Не е за теб.

— Не се тревожа. За кого е?

— За мен.

— Страх те е от ядосани пациенти ли?

Тя се засмя на тази идея. „Приятен звук — помисли си Кейл. — Дали е красива?“

— Аз принадлежа към ордена на Йеронимитските монахини.

— Никога не съм чувал за тях.

— Наричат ги още Жените на гроба.

— И за тях не съм чувал. Не ми харесва особено как звучи.

— Нима? — Той имаше чувството, че тя се усмихва. Поли протегна шия напред и вдигна провисналата си дясна ръка по начин, който успя да изрази погнуса и презрение.

— Йеронимитите са антагонистки орден. — Тя млъкна, защото бе наясно с важността на това разкритие.

— Никога досега не съм говорил с Антагонист. Да не би да носиш това нещо на главата си, защото имаш зелени зъби?

— Не. Искам да кажа, че нямам зелени зъби и не крия нищо, макар да предполагам, че това би била добра причина. Изкупителите ли ти казаха, че Антагонистите имат зелени зъби?

— Не помня да са ни го казвали изрично. Във всеки случай, не и Боско. Просто всички го знаеха.

— Е, не е вярно. Антагонистката Хегемония, нещо като религиозен събор, обяви йеронимитите за ужасна грешка и разпусна ордена. Заповядаха ни, под заплаха от смърт, да носим ковчег със себе си в разстояние на сто мили, така че всеки да знае, че не бива да ни дава вода, храна и подслон. Носим ковчега и унция сол.

— Защо?

— Солта на покаянието.

— А ти покая ли се?

— Не.

— Е, значи имаме нещо общо.

— Ние — заяви Поли — нямаме нищо общо с теб, безбожен главорез такъв.

— Не ѝ обръщай внимание — каза сестра Врай.

Кейл очакваше тя да продължи, но сестра Врай виждаше интереса му и искаше да го държи в неизгодно положение.

— Е, и в какво сте съгрешили? — попита той.

— Изтъкнахме, че в Завета на Обесения Изкупител, макар той да не твърди изрично, че ереста трябва да бъде прощавана, се казва, че трябва да обичаме онези, които ни мразят, и да им прощаваме прегрешенията — не веднъж или дваж, а седемдесет пъти по седем. Свети Августин казва, че ако някой влезе в ерес втори път, трябва да бъде изгарян жив. Но Обесения Изкупител, който учи, че ако те ударят по едната буза, трябва да обърнеш другата и да се оставиш да те ударят пак, не е Бог, който одобрява изгарянията.

— Чух за това от Девата на Гарвановата песен — за обръщането на другата буза, де. Но ако обръщаш буза, когато хората те ударят, те ще продължат да те удрят, докато ти се откъсне главата.

Тя се засмя.

— Разбирам мисълта ти.

— Можеш да разбираш колкото си щеш — прав съм, каквото и да си мислиш.

— Явно няма да стигнем до съгласие.

— Те я изгориха.

— Кого?

— Девата на Гарвановата песен.

— Защо?

— Разправяше същите неща като теб. И тя се беше сдобила с копие от Завета. Само че не получи ковчег и сол, а отиде направо на кладата.

— Като казваш, че се е сдобила със Завета, имаш предвид тайно копие?

— Да.

— Антагонистите нямат тайни копия на Завета на Обесения Изкупител. Те са длъжни да го прочетат — преведен е на десетина езика.

— Може пък — каза той — да е различен Завет.

— Някои неща трябва да са същите, щом са я изгорили, задето разправяла, че Обесения Изкупител е бог на любовта, а не на наказанието.

— Щом е толкова очевидно, защо са наказали и теб, че си твърдяла същото?

— Защото хората са си такива.

— Най-голямата грешка на Бога.

— Не вярвам в това.

— Нито пък аз — Бог е най-голямата грешка на човечеството.

— Измий си устата със сапун, нечестива торба с лайна!

Този път сестра Врай не смъмри Поли.

— Изглежда — заяви тържествуващо Кейл — трябва да научиш малката си приятелка на прошка.

— Може би си изчерпал лимита си — отвърна сестра Врай.

— Седемдесет пъти по седем — изсмя се Кейл. — Остават ми още мно-о-ого. Няма да се измъкнеш толкова лесно.

— Може би. Зависи колко тежки са извършените от теб грехове.

— Обесеният Изкупител споменава ли такова нещо?

— Не.

— Ами, ето на.

— Не ми казваш истината.

— Никога не съм твърдял, че ще ти я казвам. Че коя си ти? Не съм длъжен да ти казвам нищо, ако не желая.

— Имам предвид, за Девата на Гарвановата песен.

— Направих каквото ми беше по силите, за да я спася. — Вече не се чувстваше толкова тържествуващ. — Това е всичко.

— Не ми се вярва. Бъркам ли, като си мисля, че имаш да кажеш още нещо?

— Не, не бъркаш.

— Тогава защо не ми го казваш?

— Не се страхувам да ти го кажа.

— Не съм казала, че се страхуваш.

— Напротив, каза го.

— Добре, съгласна съм. Казах го.

Той се взря в мрежата от ситни дупчици, покриваща очите ѝ. Може пък да е сляпа, помисли си, и да си губя времето. Тъпо. Тъпо. Тъпо.

— Подписах заповедта да бъде пречистена.

— Пречистена?

— Изгорена на клада. Жива. Виждала ли си някога такова нещо?

— Не.

— По-лошо е, отколкото звучи.

— Вярвам ти.

— Гледах изгарянето ѝ.

— Това необходимо ли беше — да се замесваш толкова непосредствено?

— Да, необходимо беше.

— Защо?

— Не ти влиза в работата.

— Но те тормози.

— Разбира се, че ме тормози, мамка му! Тя беше чудесно момиче. Смело. Много смело, но глупаво. Нищо не можех да сторя.

— Сигурен ли си?

— Не, не съм сигурен — току-виж, можех да скоча на вълшебно въже и да се измъкна с бой от площад с пет хиляди души, ограден със стени, високи двайсет стъпки. Да, точно това трябваше да направя.

— Налагаше ли се да подпишеш?

— Да.

— Налагаше ли се да присъстваш?

— Да.

— Налагаше ли се да присъстваш? — повтори тя.

— Отидох, защото смятах, че трябва да страдам… задето подписах… макар че нямаше какво друго да сторя.

— Значи си направил всичко по силите си. Това е моето мнение.

— Какво облекчение. — Гласът му бе тих, но язвителен. — Мислиш ли, че и тя би сметнала същото?

— Не мога да кажа.

— Там е проблемът, нали? Прощаваш ли ми за онова, което ѝ причиних?

— Бог ти прощава.

— Не те питах за Бог. Ти прощаваш ли ми?

8.

За оръжията и човека пея аз, и за сирене; за яростта на Томас Кейл, и за задоволително снабдяване с овес за конете, доставен на точното място, в точния момент. Пея за хиляди хора, поели надолу към обиталището на смъртта, леш за псетата и птиците, и за осигуряването на палатки, готвачи, вода за десет хиляди души сред гола пустош; пея за изобилие от смазка за осите и готварска мазнина.

Представете си пикник със семейството и приятелите. Помислете си за неуспеха да се съберат всички в уреченото време и място („Стори ми се, че каза дванайсет часа“; „Мислех, че трябва да се срещнем при бряста в другия край на града“). Помислете си за безкрайно объркващите се неща: изгубения мармалад, рояка пчели на мястото за пикник, дъжда, разгневения фермер, кавгата между братя, назрявала в течение на двайсет години. А сега си представете биковете на войната, пуснати на воля, за да донесат края на човечеството. Довеждането на апокалипсиса изисква сирене, готварска мазнина, овес, вода и смазка за осите — да се състави поръчка за тях и да бъде изпълнена. Затова Боско не се биеше, а губеше времето на крале, императори, върховни владетели, управници и техните армии от министри и заместник-министри на това или онова с безкрайна поредица от договори, пактове, протоколи, обети и съглашения. Всички те бяха предназначени да осигурят достатъчно място и време за съществените дреболии, за да може заличаването на човешкия род да стане възможно. Краят на света бе отложен за догодина.

Тъй като в стотици укрепени градове по целия свят месец след месец не се случваше нищо особено, възникнаха други, по-непосредствени заплахи: болести, страх, пропускане на сеитбата, инфлация, копнеж по дома и надежда, че всичко някак си ще се оправи от само себе си. Бежанците започнаха да се връщат по домовете си. В резултат на това, в Испански Лийдс епидемията от коремен тиф заглъхна, когато едно старо бунище, отворено поради наплива от разтревожени селяни, което пропускаше човешки изпражнения във водните запаси, причинявайки заразата, бе закрито като вече ненужно. Тревър Лугавой се оправи, както и Кевин Мийтярд; последният се яви на дадения му адрес и се хвана на работа — пренасяне на чували зърно през града.

Матераците продължаваха да живеят като велика фамилия, сполетяна от тежки времена. Нямаха пари, но все пак разполагаха със своеобразен капитал: умовете на Випонд и ИдрисПюк и винаги надеждния златен стандарт на снобизма. Дори най-навъсеният преуспял уличен търговец, натрупал състояние от продажба на бекон или конски туткал, откриваше, че в живота му липсва нещо, щом се сблъскваше с презрителното високомерие на жените Матераци: хората като него бяха обикновени като калта, и само една красавица Матераци можеше да започне да премахва това петно. Представете си: да имаш жена с хилядолетно име, което може да бъде предадено на децата ти. Какъв триумф! Под сърдитото перчене душата ти на уличен търговец вече няма да звънти на фалшиво. А единственото, от което имаш нужда, за да влезеш в голямото добрутро, бе най-безпристрастният от всички изравнители: купища пари.

Мъжете Матераци може да бяха негодници, но не и сноби като жените и дъщерите си. Отнасяха се към заможното простолюдие на Испански Лийдс с онази привързаност, която проявяваха към конете и кучетата си. Тези коне и кучета бяха толкова обичани, че си въобразяваха, че са им равни. Трябва да се каже обаче, че Матерациените, както започнаха да наричат жените в Испански Лийдс, не винаги бяха готови да направят върховната саможертва — да си вземат мъж от семейство, натрупало парите си от туткал или мармалад. Но с времето реалностите за това, което е необходимо да правиш, когато си специален, но нямаш специални умения, принудиха мнозина от тях да поемат ридаещи по пътеката към амвона с бъдещ съпруг, натрупал състояние от претопена мазнина или свински изрезки. Випонд беше наложил данък върху тези съюзи, но притокът на пари бе крайно недостатъчен, въпреки яростните му настоявания към главите на Десетте фамилии да „набият малко разум“ в главите на дъщерите си. Старата му политика да обединява своя мозък с парите на Матераци сега се свеждаше само до първото. В тази ситуация ИдрисПюк и Томас Кейл бяха неговият заместител на съкровищница. Завръщането на ИдрисПюк от Манастира с вестта какво се е случило му подейства разочароващо, макар и по не толкова лични причини, както за полубрат му. Той се възхищаваше на Кейл и бе очарован от него, но не изпитваше никаква лична привързаност. Въпреки това Випонд се надяваше, че момчето вече е по-добре.

— Струва ли си да се занимаваме с Кейл? — попита той ИдрисПюк. — Кажи ми честно. Залогът е прекалено голям за неискреност.

— Защо искаш да съм честен с теб? — бе раздразненият отговор. — Нямаш право да настояваш за такова нещо. Той е такъв, какъвто е.

— За това няма спор.

— Ако искаш да го изоставиш, можеш да изоставиш и мен.

— Не драматизирай — още малко, и ще запееш ария. Грешка на езика. Да се престорим, че не съм казал нищо.

И така, колкото и да беше закъсал за пари, Випонд пращаше на всеки две седмици вестоносец до Кипър, за да задоволи исканията на Кейл за информация: карти, книги, слухове и всякакви доклади, които Випонд и ИдрисПюк успеят да заемат или откраднат. В замяна, макар и бавно, пристигаха неговите карти, догадки и убеденост по въпроса: какво би сторил Боско, как би могъл да бъде обезсърчен, какъв е минималният брой войници и ресурси за целта. Причината за това бавене беше една: Кейл беше болен, и състоянието му не се подобряваше. Понякога изглеждаше, че се оправя: спеше по дванайсет часа на ден вместо по четиринайсет, можеше да ходи по половин час на ден и да работи също толкова. Но после пристъпите, повръщането и ужасната отпадналост се връщаха. По някаква причина, която нито той, нито сестра Врай можеха да определят, болестта се развиваше на приливи и отливи, подчинявайки се единствено на свои собствени закони.

— Може да е от луната — предположи Кейл.

— Не е — отвърна сестра Врай. — Проверих.

Поли беше сигурна какъв е проблемът.

— Ти си едно много непослушно момче, изтощено от злоба.

— Дървената кратуна може и да е права — каза Кейл.

— Може, макар че е много нахално от нейна страна да нарича някой друг непослушен. Ти си изтощен от злобата на другите. Изкупителите са я налели в теб, и сега душата ти се опитва да я изплюе.

— Не може да е останало много.

— Ти не си погълнал развалена свинска пържола — погълнал си мелница.

— Едно от ония неща, дето се въртят на вятъра ли?

— Не, мелничка за сол. Вълшебна мелничка за сол, като в приказката.

— Никога не съм я чувал.

— Едно време морето било пълно със сладка вода. Веднъж един рибар извадил с мрежата си стара лампа. Щом започнал да я търка, от нея излязъл дух, който бил затворен вътре от зъл магьосник. За награда духът му дал мелничка за сол, която можела да произвежда сол вечно. После духът отлетял, но старият рибар бил тъй изморен, че изпуснал мелничката и тя паднала на морското дъно, където солта продължила да се изсипва от нея безспир. Затова морето е солено.

— Не знам за какво говориш.

— Трябва да накараме мелничката да спре да мели. Трябва да намерим някакво лекарство.

— Крайно време е.

Сестра Врай не реагира. Поли не беше толкова сдържана.

— Неблагодарен хулиган!

— За какво да съм благодарен? — попита той, все още насочил поглед към сестра Врай, която се обърна към куклата.

— Той е прав. Трябва да се справяме по-добре.

— Тази кукла да не е част от религията ти?

— Не. Поли си е Поли.

Така всичко изглеждаше по-странно, отколкото на пръв поглед. Вярно, че той се бе сепнал, когато ги видя за първи път. Но от друга страна, беше свикнал — дори очакваше — всеки, който е облечен като свещеник или монахиня, да изразява необичайни вярвания и да се държи чудато.

Молитвата на Изкупителите преди закуска заявяваше твърдата им вяра в Осемте невъзможни неща. През почти всяка минута, всеки ден от живота му, му бяха говорили за дяволи, летящи във въздуха наоколо, или за ангели до рамото му, които ридаят, щом съгреши. Смахнатото поведение и шантавите вярвания бяха нещо нормално за него. Дори не се впечатли кой знае колко от таланта на сестра Врай да говори с различен глас, който сякаш идваше от Поли — беше виждал вентрилоквисти пред Червената опера в дните, когато имаше борби с бикове.

Един ден той почука на вратата на сестра Врай, но не получи отговор. Отлично съзнаваше, че трябва да почука още веднъж, и въпреки това отвори вратата след най-кратката възможна пауза. Надяваше се, разбира се, да завари сестра Врай без нейния затъмнител (тя му беше казала как се нарича булото ѝ, когато я попита). Тя със сигурност не би го носила, когато е сама, нали? Може би дори щеше да успее да я завари гола. Дали щеше да има пищни гърди с червени зърна, големи колкото чинийките за чай на приемите на Матераците? Беше си я представял такава. Или пък щеше да е грозна и стара, с кожа, провиснала от гръдния ѝ кош като мокро пране на простора? Или пък нещо друго, което изобщо не му е минало през ума? Смътните му надежди обаче бяха разбити. Той влезе тихичко — дори котка би му завидяла. Тя седеше на стола си, но спеше и похъркваше леко; и Поли също, макар и с напълно различен тон и ритъм. Хъркането на сестра Врай беше като на малко дете, тихо и ниско. Това на Поли беше като на старец, потънал в злобни сънища.

Той седна и известно време ги слуша как похъркват и свирят. Чудеше се дали да не претърси спалнята. Стана, но реши да не го прави. Приближи се до нея и започна да надига воала ѝ.

— Какво правиш, проклето изчадие?

— Търся нещо, което загубих — отвърна Кейл.

— Е, няма да го намериш тук — заяви Поли.

Кейл пусна крайчеца на воала също толкова внимателно, колкото го бе хванал, после отиде и седна с невинността на лоша котка. Седя така цяла минута, а Поли се взираше в него.

— Ще я събудиш ли? — попита той куклата.

— Не.

— Бихме могли да си поговорим — каза любезно Кейл.

— Защо?

— Ами, за да се опознаем.

— Знам за теб повече, колкото ми се иска — отвърна Поли.

— Щом ме опознаеш, съм свестен.

— Не, не си.

— Мислиш ли, че разбираш какъв съм в действителност?

— А ти мислиш ли, че не разбирам?

Сестра Врай продължаваше да спи.

— Какво съм ти направил?

Във въпроса не се криеше обида, а просто любопитство.

— Отлично знаеш.

— Не, не знам.

— Тя — каза Поли и погледна сестра Врай — е изтъкана от благородство, доброта и щедрост.

— Е, и?

— Слабостта ѝ, макар аз да я обичам заради нея, е, че тези велики дарби, които раздава на другите, задушават страха, който трябва да изпитва от теб.

Макар че се опита да не го покаже, Кейл беше разтърсен от това.

— Тя няма причини да се бои от мен.

Поли изпъшка нетърпеливо.

— Мислиш си, че хората трябва да се боят само от онова, което можеш да им причиниш — че можеш да ги фраснеш по носа или да им отрежеш главите? Тя се страхува от това, което си — от това, което душата ти може да причини на нейната.

— Какво е това странно бръмчене в ушите ми? — каза Кейл. — Прилича на думи, но в тях няма никакъв смисъл.

— Разбираш за какво говоря. Мислиш си го не по-рядко от мен.

— Не, не разбирам, защото всичко, което приказваш, са пълни безсмислици.

— Ами, сещаш се… ти заразяваш другите… отлично знаеш, сополиво дребно тарикатче.

— Не съм сополив. Никой никога не ме е чувал да подсмърчам. И имаш късмет, че не знам какво е „тарикатче“.

— Иначе какво? — попита тържествуващо Поли. — Ще ми отрежеш главата ли?

— Ти нямаш глава. Направена си от въ̀лна.

— Не съм — възкликна възмутено Поли. — Но поне не страдам от убита душа.

В този момент той за първи път чу Поли да ахва — гузната реакция на човек, който се е изтървал неволно.

— Какво говориш?

— Нищо — заяви Поли.

— Не е нищо. Защо си толкова гузна? От какво те е страх?

— Не и от теб, във всеки случай.

— Кажи ми тогава, човече с въ̀лна вместо мозък.

— Заслужаваш да ти кажат. — Поли извърна очи от спящата сестра Врай, която продължаваше да хърка като двегодишно дете. Пауза. Обмисляне. След това Поли се взря пак в Кейл — както му се стори, с цялата доброта, която веднъж бе зърнал в очите на една невестулка, ядяща заек. Тя вдигна глава за миг, изгледа го с пълно безразличие, а после продължи да яде.

— Чух я да говори с директорката, когато си мислеше, че спя.

— Мислех, че вие двете знаете всичко една за друга — като добри дружки.

— Не знаеш нищо за нас двете. Мислиш си, че знаеш, но всъщност не е така.

— Продължавай. Усещам, че левият ми крак изтръпва.

— Сам си го изпроси.

— Вече усещам, че и другият крак реши да си даде малко почивка.

— Убитата душа е най-лошото нещо, което може да ти се случи.

— По-лошо и от смъртта ли? По-лошо от това да умираш в продължение на пет часа с висящи от корема ти карантии? И черният ти дроб да капе от стомаха? — Кейл го описваше жестоко, но не по-жестоко, отколкото беше.

— Убитата душа — каза Поли — е жива смърт.

— Продължавай, че си имам и друга работа.

Истината обаче бе, че не му се понрави как звучеше това, нито пък погледът на Поли, дори тя наистина да имаше въ̀лна между ушите.

— Убитата душа е нещо, което се случва с деца, които получат повече от четирийсет удара в сърцето.

— А ударите в главата броят ли се? Аз никога не съм получавал удар в сърцето.

— Те са убили радостта ти — така каза тя.

— И изобщо не лъжеш, а? Сбърках за въ̀лната. Тоя твой гнусен език звучи, все едно е направен от космите по задника на ебач на овце — или поне го смятам за много вероятно.

— Аз не мисля, че радостта ти е мъртва.

— Не ми пука какво мислиш.

— Радостта ти се крие в опустошението — да сееш разруха и гибел, ето кое носи радост на душата ти.

— Това е скапана лъжа! Ти беше тук, когато разказах на Врай…

— Сестра Врай!

— … когато ѝ разказах за момичето, което спасих в Светилището. Дори не го познавах.

— И до ден-днешен съжаляваш за това.

— Шегувах се.

— Никой не се засмя — всъщност, никой не се смее, когато си наблизо, или поне не за дълго.

— Отървах се от Кевин Мийтярд.

— Така твърдиш ти.

— Спасих Арбел Матераци.

— Но тогава не си разсъждавал с душата си, нали? А с пишката.

— Спасих и брат ѝ.

— Вярно — призна Поли. — Съгласна съм, че в този случай си сторил добро.

— Значи грешиш, сама го каза — отсече подозрително Кейл.

— Не съм казала, че сърцето ти е мъртво. Много хора с мъртва душа имат сърце, и то добро сърце. Бас ловя, че си бил чудесно момченце. Бас ловя, че би могъл да пораснеш истински добродушко. Но Изкупителите са те взели, убили са душата ти, и толкова. Не всеки може да бъде спасен. Някои рани са прекалено дълбоки.

— Да пукнеш дано! — Той беше разтърсен.

— Вината не е твоя — заяви с наслада Поли. — Не зависи от теб. Не си се родил лош, но въпреки това си лош. Нищо не може да се направи. Бедничкият Кейл. Нищо не може да се направи.

— Тя не вярва в това — каза той, вперил поглед в сестра Врай.

— Напротив.

— Никога не го е казвала.

— Не е нужно. Аз знам какво си мисли, още преди да си го е помислила. Ти ще я накараш да страда, нали?

— Сестра Врай ли?

— Не сестра Врай, идиот такъв — онази вероломна кучка, за която все мрънкаш.

— Никога не съм я наранявал.

— Не, все още не си. Но ще го направиш. И когато прекосиш тази река, всички ще страдаме — защото, умре ли тя, нищо няма да може да те спре. Знаеш за коя река говоря, нали?

— Пак чувам онова бръмчене в ушите си.

— Реката, от която няма връщане — ВОДИТЕ НА СМЪРТТА, — а отвъд тази река лежи БЕЗУТЕШНАТА ЛИВАДА. Натам си се запътил, младежо. Отчаянието е твоята цел. Ти си солта в раната ни. Вониш на нещастие, и скоро тази воня ще изпълни целия свят. — Поли вече почти крещеше. — Щях да те съжалявам, ако нямаше всички да си го отнесем в резултат на това. Ти си ангелът на смъртта, и още как — вониш на смърт. Прекоси реката, от която няма връщане, до земята на загубеното доволство, долината на смъртната сянка…

Поли така бе повишила глас, че сестра Врай се събуди със силно изхъркване и каза:

— Какво?

Настъпи тишина.

— А, Томас, ти ли си? Май съм заспала. Отдавна ли си тук?

— Не — каза Кейл. — Току-що идвам.

— Съжалявам, не се чувствам много добре. Да продължим утре, ако не възразяваш.

Кейл кимна.

Сестра Врай стана и го изпрати до вратата. Тъкмо преди да си тръгне, го попита:

— Томас, Поли нищо ли не ти каза, докато спях?

— Не вярвай на нито една дума на това сополиво дребно тарикатче! — изпищя разтревожената Поли.

— Млък — нареди сестра Врай.

Кейл я погледна. Станалото бе трудно разбираемо дори за момче, което от най-ранна възраст е пило до насита от извора на чуждата странност.

— Не — каза той. — Не каза нищо, пък и да беше казала, нямаше да ѝ обърна никакво внимание.

9.

— Лесно ти е да го кажеш. Позволявал ли си някога на друг мъж да те милва?

— Не, доколкото помня.

Кон спореше с лорд Випонд пред погледите на Арбел и очарования ИдрисПюк.

— Кралят някога докосвал ли те е? — попита Арбел, не съвсем търпеливо.

— Не.

— Тогава за какво е целият този шум?

— Всеки философ може да изтърпи зъбобола — каза Кон на жена си — освен онзи, който наистина го има.

Това беше позоваване на една от най-грижливо шлифованите сентенции на ИдрисПюк.

— Е — рече Випонд, — щом искаш да си разменяме баналности — това беше насочено към брат му, — какво ще кажеш за тази: всеки проблем е и възможност?

Затруднението и златният шанс, който обсъждаха, включваше крал Зог, владетел на Швейцария и Албания, който бе проявил специфичен интерес към Кон Матераци. Разбира се, мнозина други изпитваха същото към високия рус младеж, толкова силен и грациозен, с неговите непринудени маниери и откритост към всичко. Самонадеяният малък негодник отпреди по-малко от година бе принуден да порасне, и го беше направил по толкова привлекателен начин, че изненада дори своите обожатели. Арбел, която някога си падаше по глезеното момче — макар в резултат на това да се отнасяше към него хладно и дори пренебрежително, — откри, че се влюбва в него. Малко късно, може би, предвид че бяха женени вече над седем месеца и имаха син, чиято ранна поява и висок ръст породиха някои недоброжелателни слухове. Въпреки че определено беше по-покорен от преди, Кон си имаше граници. Една от тях бе отвращението му към всичко у неговия кралски обожател: лекьосаните му дрехи („Мога да ви изброя всичко, което е ял през последния месец“), езикът му („Подмята се в устата му като мокър чаршаф на простора“), ръцете му („Все опипва или себе си, или панталоните на фаворита си“), очите му („воднисти“), краката му („огромни“) и дори стойката му („Отблъскваща!“).

— Кралят — каза Випонд — държи всички ни в ръцете си, и нещо повече. Всяка страна, изнервена от Изкупителите, гледа към него за знак какво може да се направи. Без него Матераците ще се стопят до едно нищо — тоест, жена ти, детето ти и ти.

— Значи искаш да му лижа задника?

— Кон! — сгълча го остро жена му. Настъпи неприятна пауза.

— Съжалявам — каза накрая Кон.

— Чувал съм и по-лоши работи — отбеляза Випонд.

— Може ли да кажа нещо? — обади се ИдрисПюк.

— Налага ли се? — попита Випонд.

ИдрисПюк се усмихна и погледна Кон.

— Мило момче — започна той и му намигна така, че другите да не видят: знак, че е на негова страна и заговорничат срещу останалите двама.

— Ако ме докосне, ще му отрежа скапаната глава — заяви Кон, прекъсвайки опита на ИдрисПюк да се оправи с него.

ИдрисПюк се усмихна отново, докато другите въздишаха и правеха раздразнени физиономии.

— Няма да му отрежеш главата, защото няма да му позволиш да те докосне.

— Ами ако все пак го направи?

— Ставаш, поглеждаш го така, все едно си виждал по-красиви неща да излизат от задното отверстие на куче, и излизаш мълчаливо от стаята. Без да казваш нищо!

— Ако това е най-доброто, което можеш да измислиш, хич да не те задържаме — отбеляза саркастично Випонд.

— Кралят е сноб — обясни ИдрисПюк — и като всички сноби копнее да обожава някого. Цял живот е търсил човек, който да го гледа отвисоко, за да го дари с обожанието си. Кон прилича на млад бог — млад бог с потекло, което може да бъде проследено назад чак до големия мраз. Кралят е омаян.

— На мен ми идва наум друга дума — промърмори Кон.

— Е, може би и това също. Но той иска да се отнасяш към него с презрение. Не би посмял да те докосне. Всеки път, като го погледнеш — и не го поглеждай повече от веднъж-дваж на среща — влагай в този поглед и последната частица от своето отвращение и погнуса.

— Няма да е трудно.

— Е, значи всичко е наред.

След като реши въпроса по такъв неочакван начин, ИдрисПюк се разбъбри за вечерята, на която присъствал снощи, а Арбел изведе деликатно Кон през вратата и двамата братя останаха сами.

— Мисля, че мина много добре. — Това не беше казано от ИдрисПюк с медената интонация на самопоздравление, а от Випонд, чието мръщене се бе стопило безследно и бе сменено от израз на голямо задоволство.

— Мислиш ли, че тя схвана какво правим?

— Може би — отвърна Випонд. — Но тя е една малка хитруша. Няма да обели и дума.

— Между другото, не си прав — отбеляза ИдрисПюк.

— Какво имаш предвид?

— Ти каза: „Всеки проблем е и възможност“. — ИдрисПюк отиде до прозореца, за да улови последните лъчи на залязващото слънце. — А аз винаги казвам: „Всяка възможност е и проблем“.

Хенри Мъглата беше смутен, но по един необичаен начин, сякаш току-що от небето е паднала риба и е тупнала точно пред него. Преди два дни беше бръкнал в джоба си, за да плати за пакет пури в Магазина за здравословен тютюн на господин Собрание, и откри, че дребните му монети са изчезнали и са заменени с морков. По-точно — морков, не много умело издялан във вид на еректирал пенис с думата „ТИ“, изрязана върху тестисите. В крайна сметка той реши, че е станал жертва на някакъв джебчия-шегобиец. А въпроса защо един умел крадец ще му краде дребните от левия джоб, но не и портфейла от десния, който съдържаше близо трийсет долара, Хенри изтласка в дъното на ума си. Сега обаче тази чудатост не желаеше да остава там, защото се бе случило отново. Този път откри твърдо сварено яйце с изрисувани на черупката две опулени очи като на селски идиот и уста с провиснал от единия ѝ край език. От другата страна пишеше:

Цяла нощ Хенри Мъглата умуваше какъв ли може да е смисълът на тези две шеги и дали представляват заплаха или не. После на вратата се потропа; той отвори, като взе предпазната мярка да скрие дълъг нож зад гърба си. Но посетителят му имаше благоразумието да стои по-надалеч.

— Значи ти си бил?

— Че кой друг? — каза Клайст. — Никой друг не те знае какъв си смотаняк.

Хенри Мъглата така се зарадва да види стария си приятел, че конското, което му дръпна, задето е избягал от тях в Келявите земи, продължи по-малко от пет минути. После двамата седнаха, запалиха пури от Магазина за здравословен тютюн на господин Собрание и си наляха остатъка от една бутилка ужасно швейцарско вино. Разбира се, и двамата имаха да споделят необичайни събития.

— Първо ти, защото си най-грешен — каза Хенри Мъглата и остана смаян, когато Клайст внезапно избухна в неудържим плач. Мина половин час, преди да се съвземе достатъчно, за да му разкаже какво е станало. Докато слушаше, Хенри Мъглата пребледня, а после почервеня от гняв и възмущение.

— Хайде, хайде — каза той на плачещото момче, тупайки го по рамото, защото не знаеше какво друго да стори. — Хайде, хайде.

Не целият свят е сцена, а всяка човешка душа. Списъкът с действащите лица във всяка от душите ни е дълъг и разнообразен; повечето се редят на опашка зад кулисите, която се точи по тъмните коридори чак до мазето, и никога не получават роля. Дори онези, които успяват да стигнат до сцената, само държат копие или обявяват пристигането на краля. В тази търпелива, но най-вероятно обречена на разочарование опашка от вътрешни същности, чакащи шанса да излязат наперено на бял свят, обикновено откриваме нашия вътрешен глупак, нашия личен лъжец, нашия неразкрит дръвник, до него — нашето най-мъдро и най-добро „аз“; нашия герой, а после нашия страхливец, нашия измамник и нашия светец, а до него нашето дете, после нашия калпазанин, нашия крадец, нашата пачавра, нашия принципен човек, нашия чревоугодник, нашия безумец, нашия мъж на честта и нашия главорез.

И ето че тази нощ отпред на опашката в душата на Хенри Мъглата неочаквано бе извикана най-опасната (поне за самия Хенри) същност: онази част от него, която вярваше в справедливостта и честността.

Кейл се справяше с миналото си, като пребиваваше в състояние на почти непрекъснат гняв; Клайст — чрез презрение към всичко, което би могло да докосне сърцето му, а Хенри Мъглата — чрез бодрост пред лицето на бедите. Стратегиите на първите двама претърпяха неуспех (Кейл беше полудял, а Клайст се беше влюбил) и сега бе ред на Хенри Мъглата. Мисълта, че един от тях може да се ожени и да създаде друго човешко същество — истинско бебе, розово, мъничко и безпомощно — му вдъхна тъй дълбока ярост към Изкупителите, че смъртта на жената и детето на Клайст от техните ръце запламтя като самото слънце. Затова той призова най-лудата си същност: онази, която искаше животът да е честен, причиняващите зло да бъдат наказани и да има справедливост за всички.

Докато изтощеният Клайст хъркаше в злочесто забвение на леглото, Хенри Мъглата изпуши и последния фас от своя „здравословен тютюн“ и се зае да съставя подмолния си и неблагоразумен план. Прокудена в края на душевната му опашка, неговата по-мъдра същност го призоваваше да се бави, да шикалкави, да кръшка, да отлага колкото може по-дълго момента, в който да посвети себе си и другите на делото на смъртта. Но той чуваше само гласа на яростта.

Ако ИдрисПюк знаеше какво е намислил Хенри Мъглата, щеше да получи удар — но вместо това се наслаждаваше на пълния успех на плана си за манипулиране на Кон в историята с краля. С всеки пренебрежителен поглед и всяка презрителна въздишка Зог хлътваше все повече по младежа. Най-сетне бе стигнал рая на снобите: беше срещнал някого, достоен да го гледа отвисоко.

Колкото и бързо да бе дошло издигането му, а с него и издигането на всички Матераци, дори най-страстните обожатели на Кон останаха изумени от вестта, че кралят ще го прави командир на всичките армии на Швейцария и Албания. Този необичаен и явно глупав ход, предвид гибелната заплаха, пред която бяха изправени швейцарците, срещна по-малко съпротива, отколкото би могло, защото всички очакваха тази длъжност да се заеме от виконт Харууд, вече бившия фаворит на крал Зог — човек без никакъв военен опит и талант. От надежден източник се знаеше, че щом разбрал за назначението на Кон, Харууд се оттеглил в спалнята си и плакал цяла седмица. По-неприличните слухове, които сигурно не бяха верни, нашепваха, че пенисът му се бил свил до размерите на жълъд. В светлината на това, назначението на Кон не бе толкова абсурдно, колкото изглеждаше на пръв поглед. Той се беше променил значително след погрома при Силбъри Хил. Бе се намирал на косъм от ужасна смърт и бе принуден да изтърпи да бъде спасен от човек, когото някога е тормозил и презирал. Дори ИдрисПюк, който избухна в смях, щом чу за назначението му на такъв абсурдно влиятелен пост, след няколко дни на срещи с Кон и Випонд започна да осъзнава, че поражението, смъртта и унижението от Силбъри бяха преобразили младежа. Ето един човек, който беше възпитан да се бие и бе усвоил горчивите си уроци рано. В допълнение към това Кон, по съвета на Випонд, слушаше внимателно ИдрисПюк и изглеждаше искрено възхитен от свършената от него работа за наближаващата война с Изкупителите. Кон не биваше да знае, че по-голямата част от информацията е предоставена от Томас Кейл.

— Ами ако Кейл се върне? Как ще го приеме Кон? — поинтересува се ИдрисПюк.

— Той знае ли? — попита Випонд.

— Какво?

— Онова, което е по-добре да не знае.

— Вероятно не. Ако си мислим за едно и също.

— Едно и също е.

— А има ли вероятност той да се върне — имам предвид Кейл? — попита брат му.

— Очевидно не.

Този отговор прозвуча нещастно и щеше да е още по-нещастен, ако той можеше да види момчето, което за негова изненада продължаваше да му липсва все тъй силно. Кръговете около очите на Кейл бяха станали още по-тъмни, а кожата му — още по-бяла от изтощителното повръщане, което го връхлиташе, понякога за няколко секунди, понякога за часове. Някои дни бяха по-добри от другите — даже имаше седмици, в които той си мислеше, че болестта може би си отива. Но пристъпите винаги се връщаха, рано или късно, по-силни или по-слаби в зависимост от собствените си прищевки.

По време на една от тези по-добри седмици сестра Врай каза, че искала да се качи на билото на един близък хълм — както за да провери дали са верни слуховете, че на върха растели син градински чай и оранжева мелия, така и защото се говореше, че гледката оттам към морето и планините била най-хубавата в Кипър.

— Може да е хълм — каза задъханият Кейл след стотина стъпки изкачване, — но ми се струва като цяла планина.

Оказа се добре, че тръгнаха рано, защото Кейл трябваше да си почива на всеки няколкостотин метра. При шестото спиране той заспа; спа близо час. Сестра Врай се поразходи сред сухите шубраци и ронливата земя. Макар че през последните няколко месеца бе валяло малко, навсякъде между трънливите дървета и храсти се мяркаха приятни за окото цветни петънца — червена метличина, желтак и мъничките яйцевидни цветове на уроката.

Когато тя се върна, Кейл беше буден. Изглеждаше блед, с още по-тъмни кръгове около очите.

— Да се връщаме — реши сестра Врай.

— Няма да стигна до върха, но може да продължим още малко.

— Хленчиш като женчо — обади се Поли.

— Един ден — отвърна шепнешком Кейл — ще те разнищя и ще изплета на някого нов задник.

На около хиляда и петстотин стъпки над тях и двеста стъпки под върха имаше V-образна ровина, издълбана в хълма от зимните дъждове. Това беше най-лесният път нагоре; там Двамата Тревър и Кевин Мийтярд чакаха минаването на Кейл и сестра Врай. Кевин беше въодушевен като паленце, но Двамата Тревър се чувстваха неспокойни. Отлично съзнаваха, че железният закон за непредвидените последици важи с още по-голяма сила за планираното убийство, отколкото за всякакви други начинания. Те винаги замисляха покушенията си като история, в която веригата от събития може да бъде нарушена във всеки един момент от банална дреболия. Бяха се провалили в опита си да убият ерцхерцог Фердинанд в Сараево, защото кочияшът, заменил в последния момент обичайния кочияш, който същата сутрин си порязал ръката, докато сменял едно колело за по-сигурно, се беше паникьосал от набързо дадените му указания къде да кара и бе направил погрешен завой не веднъж (Двамата Тревър бяха предвидили това), а два пъти. Ако бяха успели да убият дъртия глупак, кой знае какви можеше да са последиците — но не успяха, затова се случи нещо съвсем различно.

Завръщането на Двамата Тревър в Испански Лийдс беше в известен смисъл добре дошло фиаско. Кити изглежда повярва на уверенията им, че макар да не могат да разкрият делата на клиента си, те не застрашават по никакъв начин интересите на Кити (това не беше вярно, но никоя от страните не знаеше, че другата има интерес към Томас Кейл). Кити предположи, че тук вероятно са замесени Изкупителите, но докато политическата ситуация бе толкова объркана, той не искаше да ги настройва срещу себе си без сериозна причина. Беше обмислил, разбира се, варианта Двамата Тревър да изчезнат безследно в сметищата на Оксиринкус, просто за по-сигурно. Но реши, че в случая по-сигурното е да ги пусне да си вървят — за голямо раздразнение на Кадбъри, предвид усилията, които бе положил, за да ги върне. Освен че си запазиха живота, на Двамата Тревър им провървя и в още нещо: разбраха къде се е подслонил Кейл, докато Кевин Мийтярд проглушаваше ушите на Лугавой с фукните си. Кевин с голяма радост бе узнал за репутацията на Томас Кейл като безмилостен главорез, и бе твърдо решен да съобщи на всички, че редовно е пердашил хубавичко тоя прочут корав тип. Всъщност, никой не му вярваше, но външният му вид, както и разпалените му хвалби, изнервяха хората. Ако тялото на един човек е най-доброто изображение на душата му, Кевин явно бе от онези личности, които е по-добре да избягваш. Това доведе до оплакванията пред Тревър Лугавой от работодателя му и до разтърсващото откритие къде точно се намира Кейл.

— Не ми харесва абсурдно добрият късмет — каза Тревър Ковтун. — Напомня ми за нелепо лошия късмет.

Тримата бяха пристигнали в Йоксхол — град до Манастира, точно в деня преди разходката на Кейл и сестра Врай по хълма Бигин. От сто години насам Йоксхол беше градче с минерални бани, където сравнително заможните идваха да се къпят и да посещават роднините си в Манастира, израснало там с вярата, че местният горещ извор подпомага лечението на хората, страдащи от „нерви“. Сега, извън сезона, беше лесно да се наеме жилище с изглед към манастирските порти. Нямаше начин да разработят точен план, докато не проучат щателно терена и не съставят някоя и друга стратегия за измъкване. Рано тази сутрин, докато закусваха, при тях дотича развълнуваният Кевин, комуто бе възложено да наблюдава портите, и докладва, че Кейл и някаква странна монахиня, която бил виждал веднъж-дваж в Манастира, са се насочили към хълма Бигин. Те ги последваха, осъзнавайки, че продължаващият подозрително добър късмет им предоставя златна възможност, макар че Двамата Тревър не вярваха в златните възможности. Беше ясно, че Кейл и монахинята са се запътили към върха, но постоянно спираха за почивки, така че тримата успяха да ги изпреварят с много, въпреки че бяха принудени да поемат по далеч по-стръмен маршрут, за да огледат ровината в склона на хълма, за която Кевин ги уверяваше, че ще е отлично място за засада. Оказа се прав — може да беше грозен и противен, но не беше глупав. Всъщност, когато не се хвалеше и не караше хората да се чувстват неловко, беше хитър по един отблъскващо груб начин.

Освен неприязънта им към неочаквано добрия късмет, съществуваше и проблемът с монахинята, или каквато беше там. Не ставаше дума само за професионална неохота да убият някого, за когото не им е платено, а и за морален смут. Двамата Тревър не бяха толкова заблудени да вярват, че всеки убит от тях си го е заслужавал, макар че обикновено си беше така. Всъщност, почти винаги. Защо някой ще харчи огромните суми, нужни за наемане на Двамата Тревър, за да погуби невинна жертва? Но колкото и идеално да бе това място за убийството на Томас Кейл — който без съмнение си го заслужаваше, — нямаше начин да оставят свидетел или някого, който да вдигне тревога. Затова гледаха със странно смесени чувства как Кейл и монахинята тръгват обратно. Чувствата на Кевин Мийтярд обаче не бяха смесени: той заудря по земята от безсилие и заруга толкова силно, че Тревър Лугавой му каза да млъкне, иначе ще съжалява. Изчакаха един час, а после поеха обратно надолу мълчаливо и в лошо настроение.

Двамата Тревър не бяха единствените наблюдатели през този ден. От една безупречно поддържана богаташка къща в подножието на хълма Бигин ги наблюдаваха Даниел Кадбъри и Дийдри Плънкет.

Те бяха пристигнали късно тази сутрин по петите на Двамата Тревър. Едва когато Кейл и сестра Врай се върнаха, последвани час по-късно от двамата мъже и едрия им спътник, Кадбъри осъзна, че е бил на косъм да се провали в задачата си да защити Кейл. Или нещо се беше объркало, или по някаква причина Двамата Тревър следяха Кейл, но нямаха намерение да го убиват. Но какво можеше да са замислили, ако не убийство?

Макар и извън сезона, в Йоксхол се въртеше достатъчно бизнес от семействата на заможните луди, за да продължават нещата да цъкат. Кадбъри не искаше да рискува да влезе в града и да се натъкне на Двамата Тревър, затова реши да прати Дийдри. Те, разбира се, я бяха виждали за кратко, когато ги върна в Испански Лийдс, но тогава тя беше облечена в обичайната си безполова шевиотена премяна. По този въпрос можеше да се направи нещо.

Кадбъри нареди на слугата, който се грижеше за къщата, да доведе шивач.

— Нали имате шивачи тук?

— О, да, сър.

— Кажи му да донесе подборка от перуки. Освен това си дръж езика зад зъбите, и кажи на шивача да прави същото. — След това му даде два долара и още пет за шивача.

— Мислиш ли, че пет долара бяха достатъчно? — попита той Дийдри, когато старецът излезе. Не се интересуваше от мнението ѝ относно таксата за мълчание, просто се опитваше да я разприказва. Трябваше да разбере дали тя знае, че е убил сестра ѝ. Колкото повече време прекарваше с тази жена, която бе дори още по-странна от покойната Дженифър, толкова повече съмнението човъркаше ума му. Дийдри не говореше много. Но зададеше ли ѝ директен въпрос, тя му отвръщаше с някакъв афоризъм — или нещо, което приличаше на афоризъм. Каквото и да казваше, то бе поднасяно с тънка усмивчица и толкова лаконичен тон, че му беше трудно да не го мисли за подигравка. Понякога тя изглеждаше мълчаливо всезнаеща, като някакъв самодоволен Буда. Но какво точно знаеше? Дали просто не изчакваше?

— За мъдрия достатъчното е като пир — каза тя в отговор на въпроса му за парите. Дали в дълбините на тези безизразни, неотзивчиви очи не проблесна насмешка? И ако е така, какво означаваше това? Дали знаеше и изчакваше? Това беше въпросът. Дали знаеше?

Тъй като нямаше какво друго да прави, докато слугата се върне, Кадбъри се опита да почете. Извади новия си екземпляр от „Меланхоличния принц“ — старият се беше разпаднал по време на едно посещение в Оксиринкус, за да уреди отстраняването на корумпиран чиновник, отговарящ за градските сметища. Корумпиран в смисъл, че задържаше дяла от печалбите на Кити Заека, който му се полагаше поради факта, че именно Кити беше платил подкупа, за да го сложи на поста му. Когато с тъга реши да захвърли своя разпадащ се екземпляр от „Меланхоличния принц“ — толкова много спомени бяха свързани с него, — Кадбъри с интерес забеляза, че бъдещата му жертва доста умно е разделила местните кофи за смет на няколко различни вида: за храна, хартия и разнообразен боклук. Според договора му с града, той трябваше да праща хартията в Мемфис, където твърдеше, че можела да се продаде, за да покрие разходите, и това обясняваше защо офертата му е по-ниска от тази на съперниците. Това обаче беше лъжа. Всъщност, той изнасяше хартията в близката пустиня и я изгаряше там.

Сега Кадбъри отвори новия си екземпляр и започна да чете, но макар да му бе приятно да препрочита отново познатите думи - „О, нимфо, в моленията си към небето спомни за всички мои грехове!“ (Хамлет- превод В.Петров), мълчаливото присъствие на Дийдри го разсейваше.

— Падаш ли си изобщо по книги? — попита той.

— Да съставяш много книги — то няма край — отвърна тя.

— И да четеш много — то е уморително за тялото.

„Това усмивка ли беше? — помисли си той. — Да, определено беше усмивка.“

— Значи не мислиш, че знанието е хубаво нещо, а? — Нямаше никакво съмнение в обидчивия сарказъм на Кадбъри.

— Който трупа познание, трупа тъга — каза тя. Това наистина го подразни. Кадбъри беше образован човек и приемаше сериозно както своята начетеност, така и чуждата.

— Значи не приемаш възгледа, че неосъзнатият живот не си струва да се живее? — Още сарказъм.

Тя не каза нищо — сякаш остави гневния му изблик да увисне в сухия въздух на стаята, изпълнен с прашинки в слънчевите лъчи, нахлуващи през малките прозорци. После отбеляза:

— Който е още между живите, има още надежда, понеже и куче живо е по-добре, нежели мъртъв лъв.

На Кадбъри това му прозвуча като заплаха, още по-плашеща поради факта, че бе изречена по-безизразно от обичайното.

Дали сестра ѝ беше мъртвият лъв? Дали той беше живото куче?

— Може би — каза той — едни нови дрехи ще те разведрят.

Тя се усмихна, което беше рядкост.

— Няма нищо ново под слънцето.

Двайсет минути по-късно слугата се върна с шивача, натоварен с големи чанти. Кадбъри беше обяснил, че иска Дийдри да си сложи рокля и перука — косата ѝ бе остригана почти до черепа — и да тръгне да търси Двамата Тревър. Не можеше да си представи, че те биха я познали; след като шивачът приключи работата си, и самият Кадбъри не я позна. Роклята и фалшивата коса не я бяха превърнали в красавица. Изглеждаше даже по-странно отпреди — като механична кукла, каквато беше виждал да демонстрират в двореца на Стария крал Коул в Бостън. След нанасяне на пудрата и червилото Дийдри наистина изглеждаше много странно, сякаш някой бе описал жена на сляп по рождение скулптор, който после се е опитал да я извае и тя се е получила посвоему впечатляваща, предвид ограниченията му, но все пак не съвсем убедителна. Както и да е, със сигурност щеше да свърши работа. Никой не би я познал.

Вече се беше стъмнило. Кадбъри плати на шивача и слугата, махна на Дийдри да се приближи до най-големия прозорец и вдигна фенера, за да може тя да се види, отразена в стъклото. Стори му се, че изражението ѝ омекна за миг, докато се поклащаше напред-назад, а после видя върху лицето ѝ да се изписва чиста наслада.

— Коя е тая, която възлиза от пустинята като димен стълб, накадена със смирна и тамян? — възкликна тя и се засмя.

— Никога досега не съм те чувал да се смееш — каза озадачено Кадбъри.

— Има време да се смееш — отвърна Дийдри, като се полюшваше напред-назад, възхищавайки се на отражението си — и време да плачеш.

След като получи наставления от Кадбъри какво трябва и не трябва да прави („Не позволявай Двамата Тревър да те забележат и не убивай никого“), тя излезе и я нямаше около два часа. Това даде на Кадбъри достатъчно време да разсъждава какво точно е имала предвид баба му, като казваше, че тревогите са любимото занимание на дявола.

Ако знаеше истината за Дийдри, щеше да се тревожи по-малко за себе си, но щеше да е далеч по-загрижен за успешното изпълнение на задачата им. Дийдри Плънкет, макар и да не беше слабоумна, определено влизаше в графата „простовата“. Майка ѝ, набожна членка на Простите люде, която се страхуваше повече от странността на дъщеря си, отколкото от липсата ѝ на ум, ежедневно ѝ четеше на глас от Светото писание с надеждата, че неговата мъдрост ще прогони тази странност. Опитите ѝ се провалиха — не на последно място поради влиянието на сестрата на Дийдри, покойната Дженифър, която бе също толкова странна, но имаше далеч по-пъргав ум. Дженифър беше привързана към сестра си и проявяваше силния си интелект, като измисляше игри за нея, най-малко ужасяващата от които включваше мъчения на дребни животни за изтръгване на признание, изправянето им на съд по изфабрикувани обвинения, а после изнамиране на зловещо сложни начини за екзекуция. Макар че Дийдри не бе особено интелигентна, притежаваше природна хитрост по отношение на убийствата, тъй както е хитър един вълк. Никой вълк не може да говори, нито да брои; но пък математик, който знае десетина езика, едва ли би изкарал и час срещу вълк в тъмна гора на склона на студена планина. А и Дийдри не бе чак толкова простовата, че да не съумее, като си държи устата затворена и усвои загадъчната полуусмивка, на която я бе научила сестра ѝ, да си спечели репутацията на умна и прозорлива жена — репутация, сякаш подкрепяна от таланта ѝ за убийства.

Всеки, който се беше опитвал да завърже разговор с Дийдри, скоро започваше да се чувства неловко под празния ѝ взор, който парадоксално сякаш намекваше за дълбока и презрителна хитрост. Кратките ѝ отговори — кратки, защото тя рядко разбираше какво ѝ се говори, — като че ли внушаваха, че тя гледа на всеки, разговарящ с нея, като на многословен глупак. Загадъчните, често смътно заплашителни цитати от библията на Простите люде бяха извиквани в ума ѝ от думите на нейния събеседник. Така отговорите ѝ винаги изглеждаха на място, макар и насмешливо противоречиви. При други обстоятелства един схватлив агент като Даниел Кадбъри би я разкрил, но страхът (не вината, защото Дженифър първа се беше опитала да го убие и несъмнено си заслужаваше полученото) и тревогата, че тя знае всичко и изчаква, го правеха сляп за истината. А една от тези истини беше, че Дийдри си падаше по него. Всъщност, именно фактът, че го харесваше, я правеше по-словоохотлива от обикновено. Единственият начин да флиртува с него бе да чака, докато някоя дума извика в ума ѝ познат цитат от Светото писание. За нещастие, голяма част от Светото писание се състоеше от гениални заплахи от един или друг вид към неверниците; затова Кадбъри имаше чувството, че в начина, по който тя говори с него, се крие някаква угроза.

Дийдри я нямаше вече час и половина и той не можеше да търпи повече. Реши да поеме риска да налети на Двамата Тревър и да разбере какво става.

Тя може и да беше маскирана, но лесно се забелязваше — толкова странни бяха видът и поведението ѝ. И добре, че Кадбъри я намери точно в онзи момент, защото тя бе привлякла вниманието на трима души, които по тези места минаваха за нещо като контета: с цилиндри, червени презрамки и заострени пантофи. Четиримата с Дийдри, с нейната руса перука, безумни очи и нацапотени бузи, изглеждаха като кошмара на нещастно дете.

— Вкъщи има ли и други като теб, красавице? — присмя ѝ се келешът, който явно се смяташе за главатар на групичката. Дийдри се втренчи в него и издаде нещо като задавен вой, най-добрият ѝ опит да се прави на неохотна кокетка.

— Какво ще кажеш за една духовейка — рече един от другите. Дийдри не знаеше какво е „духовейка“, но можеше да познае заплахата, щом я чуе. Третият келеш с цилиндър я сграбчи за ръката, изсмя се и каза:

— Цуни-гуни!

Кадбъри тъкмо щеше да се намеси, когато някакъв около петдесетгодишен мъж подвикна нервно на младежите:

— Ей, я оставете момичето на мира.

И тримата се обърнаха към спасителя на Дийдри.

— Що не дойдеш да ни накараш, шишко?

Мъжът, който и без това си беше блед, пребледня още повече и не помръдна. Кадбъри реши да се престори на облекчен влюбен, намерил загубената си изгора („Аха, ето те, миличка. Търся те от половин час!“) Но вече беше прекалено късно. Келешът стисна по-здраво ръката на Дийдри. Лявата ѝ ръка вече бе бръкнала в джоба и вадеше къс нож с широко острие. С цялата си мършава сила тя го заби в гърба му, между шестото и седмото ребро, и докато той падаше с вик, се изтръгна от хватката му. Главатарят отскочи и се завъртя, така че ударът, насочен към гърба му, го улучи в корема, последван от удар в сърцето. Третият нехранимайко се опита да заговори, протегнал ръце да предпази гърдите и корема си.

— Аз…

Но така и не довърши. Ножът на Дийдри се заби в окото му. Тя огледа тълпата, за да види дали някой друг не идва към нея. Хората обаче бяха застинали и онемели, неспособни да възприемат тази нацапотена кукличка, свирепата празнота в очите ѝ и кръвта по земята.

Кадбъри се приближи до нея в тишината, нарушена, когато останалият без око мъж започна да вика майка си.

— Мила моя — каза Кадбъри, — мила моя. — Опитваше се внимателно да я извади от екстаза, който я бе обхванал. Тя премигна и го позна. Той сложи бавно отворената си длан върху нейната, като внимаваше да не я хваща, и я поведе.

За негова изненада, никой не ги последва. Двамата криволичеха по красивите тесни улички. Поне за момента бяха в безопасност; стражата в този мирен град не бе свикнала на нещо повече от късна пиянска свада от време на време. Поне му се изясни какво трябва да прави: измъкни се оттук и не спирай да вървиш. Но в Испански Лийдс го чакаше нетърпеливият Кити Заека, и на Кадбъри хич не му се мислеше как ще дава обяснения защо се е стигнало до това фиаско, както и за вероятността Кейл да стане жертва на Двамата Тревър. Трябваше да покаже, че е направил сериозен опит да спаси някак си положението. Не би могъл да съществува по-силен контраст от този между Боско и Кити Заека, но те си приличаха по едно: и двамата смятаха, че Томас Кейл е талисман за бъдещето. („Духът на нашата епоха, драги ми Кадбъри, обладава някои хора, и откриеш ли такъв човек, трябва да го следваш, докато прегори.“)

Стигнаха до малък улей за вода в стената на една църква. Кадбъри каза на Дийдри да си измие грима и се опита да измисли какво да правят. Проблемът беше времето. Все едно да решаваш кога да напуснеш наносите в речно устие, щом започне приливът — само няколко секунди преднина решаваха дали ще стъпиш благополучно на брега, или ще се удавиш.

Той погледна Дийдри. Водата беше размазала ружа, чернилката за мигли и пудрата по цялото ѝ лице. Изглеждаше като нещо, излязло от осмия кръг на ада.

— Видя ли ги някъде — Двамата Тревър?

— Не.

— Ами онзи техен дръвник?

— Не.

Той се опитваше да измисли как да се добере до Кейл през нощта — предполагаше, че няма да те пуснат да влезеш в една лудница просто така, без да обявиш присъствието си, — но обмисляше също и къде да скрие Дийдри. Щом Двамата Тревър не бяха убили Кейл при такава лесна възможност тази сутрин, едва ли щяха да се опитат през нощта. Така че не беше нужно да взима Дийдри със себе си, но пък и нямаше време да ѝ намери такова скривалище, че да могат да духнат веднага след като предаде предупреждението си на Кейл. И тогава му стана ясен отговорът: та кой изглеждаше по-луд от Дийдри?

А сега бързо, че приливът наближава. Той затегли Дийдри след себе си към Манастира, чиято висока часовникова кула стърчеше в края на града. След по-малко от пет минути вече тропаше на тежката му порта.

10.

Една малка вратичка в портата се отвори.

— Затворено е. Елате утре.

— Да, съжалявам, че закъснях — каза Кадбъри. — Ама… колелото на файтона се счупи… всичко беше уговорено. Тя е много болна.

Вратарят вдигна капачето на лампата, която държеше, и я насочи към Дийдри. Момичето стоеше със сведена глава. Кадбъри я подръпна за ръкава и тя вдигна очи. Колкото и добре да познаваше изтерзания вид, предизвикан от лудостта, мъжът ахна, щом видя изцъклените ѝ очи, черните петна и устата, която изглеждаше, сякаш се е разтопила от стоене прекалено близо до огъня.

— Моля ви — каза Кадбъри и пъхна петдоларова монета в ръката на мъжа. — Смилете се над нас.

Състраданието и алчността размекнаха сърцето на вратаря. В края на краищата, нямаше кой знае какви основания за бдителност. Хората се опитваха да се измъкнат от това място, а не да се вмъкнат в него. А момичето определено изглеждаше, сякаш трябва да бъде затворено.

Той ги пусна през малката вратичка.

— Носите ли документите?

— За съжаление, ги оставих в пътната си чанта. Затова нямаме никакъв багаж. Кочияшът ще ги донесе на сутринта. — Звучеше адски неубедително.

Но вратарят изглежда се отказа от повече въпроси. Зададе само още един:

— От кого беше писмото?

— Ааа… ох, тази моя памет… доктор… ъъъ… господин…

— Господин Бътлър ли? Защото той още е в кабинета си ей там. Лампите още светят.

— Да — съгласи се благодарният Кадбъри. — Беше господин Бътлър.

— Тя безопасна ли е? — попита тихо вратарят.

— Безопасна ли?

— Имате ли нужда от охрана?

— О, не. Тя е много мека по душа. Просто… не е добре.

— Тежка вечер имахме днес.

— Така ли? — каза Кадбъри, който не се интересуваше от ничия вечер освен своята.

— Вие сте вторите, пристигнали неочаквано през последните десет минути. — Кадбъри усети как ушите му пламват. — Двама господа от Испански Лийдс с кралско пълномощно. — Той вдигна очи, намерил ключа за втората порта, водеща към вътрешността на Манастира. — Тях също ги пратих при господин Бътлър — в дневника не е записано нищо, разбира се. Документацията на това място не би могла да е по-скапано безполезна, дори ако пациентите отговаряха за нея.

Вратарят ги пропусна през входа и посочи към отсрещния край на четириъгълния двор и единствения светещ прозорец.

— Ей там е кабинетът на господин Бътлър.

Щом влязоха и втората порта бе заключена след тях, Кадбъри спря да помисли какъв ще е следващият му ход.

— Какво има? — попита Дийдри. Рядко се случваше тя да започне разговор, но притежаваше животински талант за опасни действия, а сега той ѝ вдъхваше инстинктивно спокойствие, докато обикновено едва разбираше какво ѝ казват хората.

— Двамата Тревър са дошли, за да убият Томас Кейл.

— Къде е той?

— Не знам — отвърна Кадбъри, загледан в прозореца на Бътлър. — Човекът в онази стая би могъл да ни каже, но е мъртъв.

— Тогава повикай Томас Кейл.

— Какво? — Той все още беше толкова изненадан от поведението ѝ, че му бе трудно да следва нишката на мисълта ѝ.

— Качи се на това — каза тя и посочи камбанарията. — Бий камбаните. Извикай предупреждение.

Кадбъри беше започнал да подозира, че у Дийдри има нещо безумно. Но с хищническия си инстинкт тя веднага бе проумяла ситуацията, и беше права. Да обикалят из сграда с може би триста стаи, въоръжени пазачи и неосветени дворове беше сигурен начин да ги убият, особено след като Двамата Тревър дебнеха в мрака като злонамерени паяци.

— Ти се скрий тук, долу — каза той. Тя не отговори; затова Кадбъри предположи, че е съгласна, забърза през сенчестата страна на двора и влезе в незаключената камбанария. Дийдри изчака, докато се увери, че се е скрил от погледа ѝ, а после, придържайки се към сенките, тръгна към центъра на Манастира.

Кадбъри се изкачи по стълбите. Усещаше хъхренето в гърдите си. Притесняваше се, че за да предупреди Кейл, ще трябва да издаде собственото си местоположение, от което имаше само един изход. Щеше да се наложи да офейка много бързо, като изтича по двеста стъпала надолу в тъмното. Щом се озова на върха, изчака цели две минути, за да събере сили за бягството си. После дръпна въжетата на камбаната четири пъти. Оглушителният звън щеше да привлече вниманието на всички на една миля околовръст. Той остави екота да заглъхне, пое си дълбоко дъх и изрева:

— Томас Кейл! Томас Кейл! Двама мъже са тук, за да те убият! — Удари камбаната още веднъж. — Томас Кейл! Двама мъже са тук, за да те убият!

Като свърши това, се втурна надолу по стълбите с надеждата, че Двамата Тревър си имат по-сериозни грижи от него. Ако Кейл наистина беше такъв виртуозен убиец, както се говореше, сега двамата бяха загазили. Ако това не убеди Кити Заека, че е направил всичко, което зависи от него, тогава Кити да си го начука. Сега щеше да прибере откачената Плънкет, а по-късно да се кахъри какво ще прави с нея.

Щом стигна до последните няколко стъпала на кулата, той спря, извади един дълъг и един къс нож — предпочитаната комбинация, когато се биеше срещу двама, — и изхвръкна на двора като изстрелян от барута на Хук. Само за няколко секунди го прекоси и се озова на сигурно място в сенките, мъчейки се отчаяно да овладее предателското свирене в гърдите си. В неговите уши то звучеше като оглушителен зов към двамата отмъстителни Тревър да го намерят и да му прережат гърлото. Но те не се появиха, и скоро той вече дишаше почти безшумно. Бавно започна да търси пътя към мястото, където бе оставил Дийдри. Но Дийдри я нямаше.

Дворът вече беше започнал да се пълни с любопитни луди — от по-заможните и несклонни към насилие, които имаха достъп до голяма част от Манастира. Всички те бяха зажаднели да разнообразят ежедневието, като излязат от стаите, за да разберат за какво е тая дандания. Към тях се добавяха разтревожените лекари и сестри, които се опитваха да ги приберат на сигурно място. Някои от по-нервните бяха схванали грешно нещата и крещяха:

— Помощ! Те идват за мен! Убийци! Главорези! Съжалявам! Не исках! Помогнете на клетника! Помогнете на клетника!

Бъркотията определено помогна на Кадбъри да се движи по-безопасно сред тълпата с надеждата да намери Дийдри и да се измъкнат, без да се налага да се оправят с някой от Двамата Тревър.

Преди да стане всичко това, Кейл седеше в сводестата галерия до манастирския двор със сестра Врай и обсъждаха съществуването на Бога — беше по настояване на Кейл: предизвикателство към нея, породено от лошото му настроение от неуспеха да изкачи хълма.

— Не си изкарвай озлоблението на мен — каза тя. — Но в случай че нещо друго в теб ме слуша, ще ти разкажа за Бог. Днес, когато бях на хълма и оглеждах морето, небето и планините, го усещах навсякъде. Не ме питай защо, просто го усещах. И не се тревожи — знам не по-зле от теб, че голяма част от живота е тежък и жесток. — Тя изви глава и той изпита силното чувство, че се усмихва. — Е, може би малко по-зле от теб. Но колкото и да е тежък и жесток, все пак чувствам Неговото присъствие. Все пак намирам света за красив. — Тя се засмя, и звукът бе тъй приятен.

— Какво? — каза Кейл.

— Кажи ми какво видя, докато беше там, горе. С планините, морето и небето. Кажи ми честно.

— Добре — съгласи се Кейл. — Видях речна делта, лесна за стоварване на хора откъм морето, но невъзможна за защита. По-нагоре видях речна равнина — лесно можеш да прекараш армия оттам… но после тя се стеснява и един разсед, дълбок около осем стъпки, я дели на две. Можеш да се браниш в продължение на дни срещу четворно по-голям противник. Само че има малък обходен път, врязан в хълма отляво. Ако враговете поемат по него, всичко ще свърши. Но има също и път към дъното на долината. Ако прецениш правилно момента, можеш да изтеглиш хората си на групи по стотина и да ги измъкнеш, макар че е тясно. Те могат да прикриват останалите от хълмовете, когато се наложи да изоставят линията. Но при всеки опит да ги последваш с многобройни сили, ще се окажеш натикан като тапа в бутилка. — Той се засмя. — Съжалявам, май не искаше да чуеш точно това.

— Не се опитвам да те променя.

— Нямам нищо против да ме промениш. Гади ми се от самия себе си. Писна ми да съм такъв. — Той се усмихна пак. — Спасявай ме колкото си искаш. — Пауза. — Можеш ли да ме направиш по-добър?

— Мога да се опитам.

— Това „не“ ли означава?

— Означава, че мога да се опитам.

Нова тишина, поне доколкото я позволяваше ритмичното свирене на цикадите.

— А ти? — попита Кейл след минута-две.

— Когато зърна слънцето над планината днес, какво видя — огнен диск, приличащ донякъде на златен долар ли? — попита сестра Врай.

— Да.

— Аз пък видях неизброимо небесно войнство да пее: „Свят, свят, свят е всемогъщият Господ Бог.“

И пак последва тишина.

— Значи е било доста различно — отбеляза накрая Кейл.

— Да — каза сестра Врай.

— Няма Бог — заяви Кейл. Не го казваше като обида. Всъщност, изобщо нямаше намерение да го казва. То просто се откъсна от него. Усети как Поли пропълзя нагоре по ръката му и прошепна в ухото му съвсем тихичко, така че сестра Врай да не чуе:

— Богохулен путьо!

В този миг се случи нещо необикновено — съвпадение, толкова потресаващо, че може да се срещне само или в невероятна измислица, или в самия живот. Откъм камбанарията отекнаха четири звучни удара и един мощен глас изкрещя:

— Томас Кейл! Томас Кейл! Двама мъже са дошли, за да те убият!

Кейл обаче го разбра погрешно — макар че викът на Кадбъри бе замислен като предупреждение, той го изтълкува като заплаха свише, която да го накаже за светотатствения му изблик.

Моментално се озърна в мрака и осъзна, че галерията представлява естествен капан — кутия само с един вход, четири пъти по-дълга, отколкото широка, тънеща в сенки от всички страни. Камбаната отекна пак, последвана от вика:

— Томас Кейл! Томас Кейл! Двама мъже са дошли, за да те убият!

Сестра Врай понечи да стане. Той я сграбчи за ръката и в същото време се оттласна с крака от земята, така че дървената пейка, на която седяха, се прекатури назад.

Докато се движеха през сенките на галерията, за да заемат позиция, Двамата Тревър останаха смаяни от камбанния звън и предупреждението. Тъй като се бяха разделили и вървяха от двете страни на пътеката, и двамата решиха да стрелят с малките си арбалети. Но Кейл ги изпревари с частица от секундата, като преобърна пейката, и стрелите изсвистяха над него с отровно жужене. Кейл скочи на крака, сграбчи сестра Врай и я изтегли назад в мрака. Блъсна я до една статуя на света Фридесвида и прошепна:

— Стой тук и не мърдай.

За убийците му имаше само един възможен начин на действие. Единият щеше да остане близо до единствения изход вляво от Кейл, докато другият сигурно вече се придвижваше по дясната пътека към него. Кейл беше приклещен. Ако се опиташе да притича диагонално през открития център на галерията, те щяха да разполагат с предостатъчно време да му забият по една стрела и от двете посоки. А не можеше да остане и на мястото си.

— Дай ми расото и воала си. Бързо.

Тя не губи време да се шокира, но се страхуваше и се засуети с редицата копчета.

— Бързо! — Той дръпна предницата на расото ѝ и го съдра. Сестра Врай ахна, но не се паникьоса и му помогна да го смъкне. После, без да пита, Кейл грабна воала ѝ. Прекалено уплашен, за да спре и да се зазяпа във видяното, той се пъхна в расото и надяна воала, откъсвайки малката перфорирана ивица, която покриваше очите.

— Не мърдай — повтори той и запретнал расото до коленете си, се втурна към средата на галерията. Но не се опита да измине дългия диагонален път до изхода, а се устреми по най-краткия път към отсрещната страна. Тук беше по-светло, отколкото на потъналата в сенки пътека, но все пак се виждаше само мъжделивото сияние на забулената в облаци луна. Слабата светлина и черното расо правеха движенията му неясни и странни. Объркани от чудатия вид на монахинята и опасявайки се, че тя е примамка, която да ги накара да издадат позициите си, двамата Тревър се поколебаха и оставиха фигурата с развети поли да потъне в непроницаемите сенки на пътеката.

Кейл беше изправил Двамата Тревър пред проблем: онова, което беше просто, сега ставаше сложно. Те, разбира се, скоро щяха да се досетят какво вероятно се е случило. Но само вероятно. Това вероятно е бил Кейл, облечен в расото на монахинята. Но само вероятно. Тя може би беше млада и пъргава. Може би Кейл бе заплашил да ѝ отреже главата, ако не претича през галерията. Може би монахинята беше решила да се пожертва, за да спаси Кейл, и ѝ се беше разминало. Лугавой покриваше изхода и беше ясно, че трябва да остане там; намиращият се в галерията Ковтун беше този, който трябваше да реши дали Кейл още се намира от лявата му страна, или се бе озовал от дясната, облечен от глава до пети в черно. И трябваше да решава бързо. Предупреждението от камбанарията означаваше, че вече ги търсят. Проблемът с бързането обаче беше, че при него лесно можеше да допусне грешка. Но пък да действа по-бавно означаваше да се справя със стражите на по-опасните луди навътре в Манастира. Сега самият той се намираше в капан — от едната му страна имаше предполагаемо безобидна монахиня, а от другата — маниакален убиец. Още повече го тревожеше странният конвулсивен звук, приличащ на животински рев в тъмното.

Разбира се, нямаше откъде да знае, че положението му далеч не е толкова сериозно, колкото си мислеше. Нямаше откъде да знае, че този звук е просто Кейл, който си изповръща червата от ужасното усилие, което бе наложил на съсипания си организъм. Но Ковтун трябваше да действа, и уменията и инстинктът му помогнаха да вземе правилното решение. Тръгна обратно натам, откъдето беше дошъл, приближавайки се към измъченото, изтощено момче. Кейл беше невъоръжен — не че би имало някакво значение, дори да държеше самата Данцигска колона, — и знаеше, че трябва да се опита да стигне до изхода, или да умре където е. Беше прогизнал от пот, с изтръпнали устни. Тръгна бавно към изхода — малко по-бързо, и щеше да се строполи. За негово щастие, все още уплашеният Ковтун също го следваше доста предпазливо. Времето не беше нито на страната на Кейл, нито на тази на Двамата Тревър, но и тримата знаеха, че липсата на търпение може да ги погуби. Кейл лазеше на четири крака към десния ъгъл на галерията, в посока към изхода и човека, който го чакаше там, като се опитваше да не диша прекалено шумно и да не се издаде, като повърне отново. Зад него Ковтун напредваше бавно по пътеката. Кейл осъзна, че най-голямата пречка за шансовете му да се измъкне е лунната светлина, бликаща през широкия вход. Всеки, който се опиташе да мине оттам, щеше да бъде озарен като света Екатерина на колелото. Той се промъкна до края на светлото петно и се приготви за спринт с надеждата да изненада онзи, който пазеше изхода. Чу зад себе си как кракът на Ковтун се отри леко в една неравна плоча. Той се втурна напред — една секунда, една и половина, две секунди — а после усети силен удар отстрани по главата, когато Тревър Лугавой, който чакаше току от другата страна на ивицата лунна светлина, пристъпи напред и го цапардоса с тежкия край на арбалета си. В ужасното състояние, в което се намираше Кейл, му стигаше и нещо далеч по-леко — затова той рухна като чувал с картофи, с гръб към една статуя на света Хемма фон Гурк.

11.

Лугавой изтегли дългия си нож, посегна надолу и отметна воала от главата на Кейл, за да се увери, че ще убие когото трябва.

— Томас Кейл? — попита той.

— Никога не съм чувал за него — прошепна Кейл. Лугавой, който беше левак, изнесе дългия нож назад и мушна към Кейл, който извика, но после се чу силно „ПЛЯС!“, сякаш старица изтупва праха от килим. Тревър Лугавой видя, но не разбра, че долната половина на предмишницата му, с дланта, която стискаше ножа, сега лежи на пода на галерията. Вдигна ампутираната си ръка и се втренчи смаяно в чукана.

Тогава го връхлетя шокът и той се тръшна тежко по задник. Някаква замъглена фигура се стрелна пред него и намушка в гърдите Тревър Ковтун, който се бе преместил точно зад Кейл. Не е лесно да убиеш мигновено човек с меч, но Ковтун се намираше на прага на смъртта само секунди след като се свлече на земята. Лугавой бе застанал на колене, стиснал разсечената си предмишница, сякаш се готвеше да я прикрепи отново. После вдигна очи и видя създание, чиито очи, нос и уста като че ли бяха размазани по лицето му в синьо-червени краски. Дали е видял нещо по-ужасно след това, не може да се каже. Защото никой не се връща от онова място — нито по план, нито извънредно.

Щом довърши Тревър Лугавой — нещо, което за раздразнение на Дийдри изискваше три удара вместо един, — тя се обърна пак към слисаното момче, което седеше изнемощяло пред нея, и попита:

— Ти ли си Томас Кейл?

Макар и капнал, Кейл бе твърде подозрителен по природа, за да отговори бързо. Ами ако тя беше просто конкурентна убийца и искаше да го убие лично? Задиша по-тежко, за да покаже, че не може да говори, и протегна дясната си ръка с дланта напред в угоднически жест. Не подейства.

— Ти ли си Томас Кейл? — повтори тя.

— Да, Дийдри. Той е. — Беше Кадбъри, придружен от четирима стряскащо едри мъжаги от отделението за опасни луди на Манастира. — Чудесна работа, Дийдри. Чудесна, чудесна, чудесна. А сега бъди добро момиче и прибери меча.

Дийдри омекна като малко момиченце и се подчини.

— Ако позволиш да отбележа — обърна се Кадбъри към Кейл, — не изглеждаш никак добре.

— Аз бих казал… — отвърна Кейл, като направи пауза, за да спре да му се гади — … че нещата… — нова пауза — … можеха да са далеч по-зле.

Кадбъри му помогна да се изправи и го огледа с усмивка.

— Оценявам желанието ти да се реваншираш за всичките си злодеяния, но сигурен ли си, че мястото ти е в Светите ордени?

Кейл свали расото на сестра Врай и вдигна воала, който Лугавой бе изпуснал на плочите.

— Стой тук — каза на Кадбъри и се отдалечи уморено към сенките на галерията.

— Всичко е наред, аз съм — извика той в тъмното. — В безопасност си, нося ти… — не беше сигурен как да ги нарече — … дрехите. — Остави расото и воала върху малка част от пода, огряна от луната, и се отдръпна. — Онова нещо за лицето е малко разкъсано. Съжалявам.

Известно време не се случи нищо, а после една поразително бяла ръка се протегна в светлината и издърпа бавно расото и воала в сенките. Чу се кратко шумолене.

— Добре ли си? Не си ранен? — попита сестра Врай от тъмното.

— Не съм ранен. — Пауза. — Ти добре ли си?

— Да.

— Някой ме спаси. Мислиш ли, че беше Бог?

— След като ти му заяви в лицето, че не съществува?

— Може би е искал да ме опази… за по-добри неща.

— Май имаш доста високо мнение за себе си.

— Само дето не мисля, че е бил Бог — жената, която ме спаси, не изглежда, все едно има нещо общо с ангелите. Може би през цялото време зад мен е стоял Дяволът.

— Е — обади се от мрака Поли. — Значи все още си избраният, а не просто гадно момченце с талант за кръвопролития.

— Надявах се — отвърна Кейл, — че може да си получила един по мутрата. По-добре излезте да се запознаете с нашите спасители. — Но по средата на галерията си промени мнението. — А може би не бива. Има хора, които… знам ли, по-добре е да не им привличаш вниманието.

Той изчезна в мрака, но сестра Врай реши, че достатъчно е изпълнявала нарежданията на Кейл. Промъкна се напред, докато успя да се притаи в левия ъгъл на галерията. Кейл говореше с някакъв висок мъж, елегантно облечен в черно, а до тях с гръб към сестра Врай стоеше жена, която явно бе загубила интерес към ставащото около нея и се взираше в мрака в дъното на галерията. Когато Дийдри Плънкет се обърна, сестра Врай се дръпна назад в сенките и си помисли, че Кейл може да е бил прав. Беше по-добре да избягваш това лице.

— Не можем да останем — заяви Кадбъри. — Одеве имахме някои неприятности в града и е време да изчезваме. Тя трябва да се измие и да съблече тези дрехи.

— Ами труповете?

— Предвид, че те се канеха да те убият, преди да се намесим, не мисля, че би било неразумно да поискаме ти да се погрижиш за това. Впрочем, не мислиш ли, че трябва да ѝ благодариш?

— О, да. Благодаря — извика Кейл на Дийдри, която се втренчи за кратко в него и пак се извърна. Той би предложил да заведе своите спасители в стаята си, но от присъствието на пазачите ставаше ясно, че те няма да ходят никъде. В следващия момент се появи вбесената директорка на Манастира и тъкмо се канеше да поиска обяснение, когато зърна двамата мъртъвци и отсечената ръка, а после и лицето на Дийдри Плънкет. Кръвта се отцеди от устните ѝ, както можеше да се очаква, но тя беше замесена от жилаво тесто.

— Елате — каза им тя и отстъпи от входа на галерията.

В продължение на няколко безплодни минути Кейл и Кадбъри се опитваха да обяснят какво се е случило, докато не бяха прекъснати от сестра Врай.

— Аз бях свидетел и участник. Онези двамата бяха дошли да ни убият. Нямам представа защо, но беше напълно непредизвикано и ако… — тя направи пауза — … младата жена и този мъж не се бяха намесили, сега нашите тела щяха да лежат в галерията.

— А какво да правя с телата, които са там? — попита директорката.

— Аз ще се погрижа за тях — заяви Кейл.

— Не се и съмнявам — каза директорката. — Сигурна съм, че това спада към талантите, които притежаваш в изобилие.

— Повикайте магистрата — предложи сестра Врай.

— Той е в Хераклион — отвърна директорката. — Не може да стигне дотук преди утре следобед, в най-добрия случай. — Погледна Кадбъри и Дийдри. — Дотогава ще трябва да ви държим под стража.

— Не мисля, че аз и младата ми колежка — Кадбъри кимна към Дийдри — ще се зарадваме на това. — Вестта за тримата убити на пазара явно още не бе стигнала до Манастира. Стигнеше ли, спукана им бе работата: нямаше начин да обяснят и онези убийства, и убийството на Двамата Тревър. Той се зае да обмисля шансовете им да се измъкнат с бой от Манастира.

— Могат да останат в моята стая — каза Кейл. — На прозорците има решетки, а отвън може да сложите толкова стражи, колкото искате. Мисля, че така е справедливо.

Директорката имаше достатъчно ум, за да се безпокои от перспективата наистина да арестува Кадбъри и странната млада жена — ако тя наистина бе такава.

— Давам ви думата си — каза Кейл, което не означаваше абсолютно нищо, но той беше забелязал, че изглежда удовлетворява мнозина. В крайна сметка, желанието да намери най-лесния изход убеди директорката. Тя се обърна към най-старшия страж.

— Заведете ги до стаята на господин Кейл. Останете отвън с всичките си хора, докато не ви освободя. — Обърна се към сестра Врай. — Бих искала да поговорим насаме.

След пет минути тримата бяха вкарани в стаята на Кейл, а вратата — заключена зад тях. Още преди ключът да се превърти, Кадбъри вече оглеждаше впечатляващите решетки на прозореца. Обърна се към Кейл.

— И сме по-добре тук, защото…?

— Защото не ми харесва да имам решетки на прозореца, ако мога да направя нещо по въпроса. — Кейл извади от чекмеджето на единственото писалище нож и се зае да човърка стената. Тя се ронеше изненадващо лесно, защото бе направена от дребен чакъл и прах, слепени със сапун, и разкри метална пластина, която служеше за основа на решетките и минаваше през стената под прозореца. — Разхлабвам ги от известно време. Можете да излезете оттук до десет минути.

— Каква е височината?

— Около три стъпки. Не са държали опасни пациенти тук от години. Решетките изглеждат внушително, но вътре в стената са предимно ръжда.

— Не е зле — отбеляза Кадбъри. — Прости ми, че се усъмних в теб, но един от най-големите ми недостатъци е липсата на доверие. — Той погледна Дийдри и попита: — Да ти се намира сапун?

На Кадбъри му трябваше половин час търкане, понасяно с навъсена физиономия от Дийдри, за да изтрие грима от лицето ѝ, докато Кейл дълбаеше вече отслабената стена. Това, което се появи постепенно от сапуна и водата, беше една по-позната Дийдри — бледа, със стиснати устни, но с все така безумни очи. Облякоха я с един от костюмите на Кейл; беше торбест и панталоните се пристягаха с колан, на който се наложи да пробият допълнителна дупка на цели петнайсет сантиметра по-навътре.

През десетте минути, които им отне махането на решетките, Кейл разпитваше Кадбъри за информация относно Двамата Тревър.

— Не мога да съм сигурен, че са ги пратили Изкупителите, но те от години насам действат от Изкупителска територия и това си има определена цена: ако искате да си живеете мирно под наша защита, правете каквото искаме от вас, когато го искаме.

— Има и други хора, които ме недолюбват — каза Кейл.

— Не и такива, които могат да стигнат до Двамата Тревър или да си позволят цената им. Били са Изкупителите.

— Не можеш да си сигурен.

— Сигурен — не.

— Щом са толкова велики, как така едно момиченце ги уби?

— Тя не е момиченце, а и на Тревърите не им провървя. Приеха една задача в повече.

— Знаеш ли, тази твоя приятелка…

— Не ми е приятелка.

— … ми изглежда някак позната.

Кадбъри смени темата.

— Може би ще обмислиш възможността да дойдеш с нас.

— Аз ли? Не съм направил нищо лошо.

— Милото бабе, дето управлява това място, едва ли ще мисли по същия начин.

— Не се тревожа за нея.

— Не можеш да останеш тук. Те няма да се спрат.

— Познавам Изкупителите далеч по-добре от теб. Ще трябва да помисля.

— Имаш ли някакво съобщение за Кити?

Кейл се засмя.

— Кажи му, че съм му благодарен. А също и на теб и на лудата ти приятелка.

— Вече ти казах — тя не ми е приятелка, а и не съм сигурен, че Кити търси точно благодарност. Може би в Лийдс ще бъдеш в по-голяма безопасност.

— Може да ви потърся следващия път, като мина оттам.

И това беше всичко.

На другата сутрин със сестра Врай дойде директорката и изпадна в ярост.

— Те ме надвиха — каза Кейл, и въпросът беше приключен. Имаше много крещене и лични обиди, които станаха още повече, щом се разбра, че двамата бегълци са отговорни за още три убийства и всички те ще трябва да бъдат обяснени на магистрата от Хераклион. Заключиха Кейл за три дни, но тъй като той явно нямаше нищо общо с убийствата в града, и както отбеляза натъртено сестра Врай, беше набелязаната жертва в галерията, в крайна сметка бяха принудени да го пуснат. Директорката даде на Кейл едноседмично предизвестие да напусне под напълно основателния предлог, че излага на сериозен риск всички в Манастира.

— Честно казано — заяви той на сестра Врай, — бях малко изненадан, че ми даде толкова време. На теб трябва да благодаря, нали?

— Помислих, че така е справедливо — каза тя. — Къде ще отидеш? Не, не ми казвай.

Той се засмя на тази смяна на темата.

— Не съм сигурен. Бих могъл да тръгна на север, но чувам, че там нещата са зле. Освен това Боско няма да ме остави на мира, където и да ида. Може би Кадбъри беше прав: ще съм в по-голяма безопасност в Испански Лийдс, отколкото бродейки из пущинака.

— Не знам какво е пущинак, но не си достатъчно добре да оставаш сам.

— Значи, решено. Отивам в Лийдс.

— Мога ли да те помоля да ми обещаеш нещо?

— Да.

— Стой далеч от този Кити Заека.

— По-лесно е да се каже, отколкото да се направи. Имам нужда от пари и власт, а Кити разполага и с двете.

— ИдрисПюк го е грижа за теб — остани с него.

— Той няма пари и власт. А си има и собствени проблеми.

Настъпи кратка тишина. Сестра Врай отиде до един шкаф с множество малки чекмеджета и отвори две от тях, преди да сложи върху масата два пакета — единият голям, другият малък.

— Това е Типтънов плевел. — Тя отвори пакета и изсипа мъничко в дланта си. — Слагай по ей толкова в чаша вряща вода, остави я да изстине и я пий, всеки ден по едно и също време. Ще можеш да си го набавиш от всеки билкар в Испански Лийдс, но те ще го наричат Зингеново биле или гонидяволче.

— За какво служи?

— Помага за прогонване на дявола. От него ще се почувстваш по-добре — ще уравновеси нещата. Ако почнеш да усещаш замайване или чувствителност към светлина, намали дозата, докато изчезне. Полезно е и за рани.

Тя потупа другия пакет.

— Това е федра с морфин. Доста мислих, преди да ти го дам. — Тя отвори пакета и изтръска мъничко зелено-бял прах на масата, после взе ножче и отдели от него толкова, колкото да покрие един нокът.

— Вземи това, когато си отчаян. Толкова отчаян, колкото снощи, иначе не. То ще ти даде сила за няколко часа. Но се натрупва в тялото, така че, ако го вземаш повече от няколко седмици, изстраданото през последните месеци ще ти се стори като дребно неудобство. Разбираш ли?

— Не съм глупак.

— Да. Но ми се струва, че иде време, когато това може да ти се стори по-малката от двете злини. Вземай го повече от три седмици общо — тоест, двайсет дози, — и ще разбереш, че вероятно не е така.

— Вземи го всичкото сега — обади се Поли. — Избави и себе си, и света от страданията.

Сестра Врай ѝ каза да млъква и показа на Кейл как да вари Типтъновия плевел, после го накара да раздели федрата с морфин на двайсет части, за да види по колко може да взема.

На вратата се почука.

— Влез.

Беше една от манастирските слугини.

— Сестро — каза момичето, явно развълнувано. — Една красива жена в карета пита за Томас Кейл. С нея има войници и слуги, модно облечени и на бели коне. Директорката каза той да дойде незабавно.

— Коя мис…? — Но сестра Врай вече говореше на гърба на Кейл.

12.

Една от най-големите грешки на образованите хора е да приемат за даденост, че понеже имат изтънчени умове, емоциите им също са изтънчени. Но що за душа изпитва изтънчена омраза или изтънчена скръб, да речем, за убито дете? Дали разбитото сърце на образования и изискан човек се различава от това на дивака? Защо да не кажем, че просветените и знаещите изпитват болката от раждането или от камъка в бъбреците по различен начин в сравнение с недодялания и прост човек? Интелигентността има множество оттенъци, но яростта е с един цвят навсякъде. Унижението има еднакъв вкус за всички.

Що се отнася до сърцето на Кейл, то бе колкото изтънчено, толкова и дивашко. Никой велик майстор на шахмата не притежаваше фините умения на Кейл да преценява терена — как да го брани или атакува, или да преосмисли за секунда тази оценка поради смяна на вятъра или дъжда, как да борави със знайните и незнайни правила на битката, които могат да бъдат променени от боговете по всяко време без взаимно съгласие или обсъждане. Самият живот, с целия си ужас и непонятност, се разиграва дори в най-простата схватка. Кой беше по-хладнокръвен или по-интелигентен от Кейл в това най-тежко човешко изпитание? Но сега въпросното чудо на сложността се втурна надолу по стълбите, и сърцето му се пръскаше от надежда: „Тя се е върнала, за да моли за прошка. Всичко ще получи обяснение. Аз ще я отхвърля и заплаша. Ще се отнасям към нея, сякаш не я помня. Ще ѝ извия врата. Тя си го заслужава. Ще я накарам горко да ридае.“

После у него се върна нещо като разум: „Ами ако не е тя? Ами ако е някой друг? Че кой друг може да бъде? Тя иска нещо. Няма да го получи.“ И така нататък. Лудостта се развихряше в него, докато двете му сърца, дивото и интелигентното, се сражаваха за надмощие. Той спря и разбра, че се е задъхал.

— Вземи се в ръце — каза на глас. — Овладей се, по-кротко. Успокой се и си запази ума си.

Потеше се. „Може би — помисли си той — е от чая, който тя ми даде. Недей да влизаш такъв.“ После безумието се върна. „Тя може да си тръгне, ако закъснея. Може би случайно минава оттук и е влязла по прищявка, и вече съжалява за това. Може просто да си тръгне, разтревожена какво ще сторя.“ А после го навести по-бесният луд. „Дошла е да ми се присмее, знаейки, че е в безопасност, както съм болен и немощен.“

Но нещо като гордост надделя над лудостта, страха и любовта. Той се върна в стаята си, изми се набързо в легена — налагаше се — и си смени ризата. След това бавно, от страх, че може пак да се препоти, се отправи към кабинета на директорката. Забави се още миг пред вратата, за да се вземе в ръце. Почука твърдо и влезе, още преди думата „влез“ да е излетяла и наполовина от устата на директорката. Ето я и нея — Рива, не Арбел. Сърцето му се сломи, разцепи, разкъса, натроши, разби. Какво ли не изтърпя, клетото. Той положи огромни усилия, за да преглътне един вик от горчива загуба. Остана неподвижен, взирайки се в нея.

— Възразявате ли да поговоря с Томас насаме? — обърна се Рива към директорката. При други обстоятелства Кейл щеше да е изненадан, макар и приятно, от любезния тон на искането ѝ и от ясното разбиране и на двете жени, че това не е въпрос, на който би могло да се отговори с „не“. В тона ѝ имаше очарователна и неумолима властност. Директорката се усмихна покорно, изгледа злобно Кейл и излезе, като затвори вратата след себе си. Последва тишина, натежала от странни емоции, всички до една ужасни.

— Виждам, че си очаквал друга — каза тя накрая. — Съжалявам. — Наистина съжаляваше, че го вижда толкова разочарован и толкова болен, с такива тъмни кръгове около очите, но също така се подразни, че е станала причина за такова тежко разочарование. Не бе никак ласкателно, особено след като беше очаквала да го изненада приятно с чудесната си история за любов и преобразяване. В тази легенда за болка, злочестина, убийства и лудост е добре да се напомни, че не всичко е за зло в най-лошия от всички възможни светове: история, където днешният ден е лош, а утрешният — ужасен, докато накрая се случи най-кошмарното от всички неща. Щастливи завършеци има, добродетелта понякога бива възнаградена и добрите и щедрите си получават заслуженото. Точно така стояха нещата с Рива. Тя влезе в историята на бедния, изтерзан, окаян Кейл по най-отвратителния възможен начин: с вързани ръце и крака, очаквайки да бъде изкормена, за да задоволи любопитството на Изкупител Пикарбо относно телесния източник на чудовищната нечистота, присъща на всички жени. Рива отлично знаеше, защото Кейл постоянно ѝ го бе напомнял, че той е най-неохотният спасител в човешката история и че ако трябва да го направи пак, би оставил Пикарбо на отвратителните му изследвания. Тя не вярваше наистина, че Кейл би я оставил да умре; или поне най-вероятно не го вярваше. Човек никога не можеше да е сигурен на какво е способен той. След това измъкване на косъм, издигането ѝ беше забележително лесно. Тя бе красиво момиче, макар и необикновено пухкаво, но в Мемфис красотата бе нещо обичайно. Елена Троянска беше родена в Мемфис и като цяло се смяташе за доста обикновена в сравнение с другите. Това, което спечели на Рива вниманието на множество мъже от града, бе фактът, че е мила, добродушна и интелигентна, но също и че тялото ѝ — закръглено, та чак дундесто — изразяваше в плът щедростта и задоволството на сърцето ѝ. Слугиня на омразната Арбел (макар и не омразна за Рива), тя бе въвлечена не по-малко от своята господарка в падането на Мемфис и ужасното бягство от Изкупителите, при което толкова много Матераци, оцелели при Силбъри Хил, измряха от глад и болести. Макар че все още беше слугиня на Арбел, когато останалите Матераци влязоха със залитане в Испански Лийдс, непринуденият ѝ чар и остроумие неизбежно привлякоха към нея вниманието на мъже от всякакъв вид и класа. И за разлика от Матерациените, тя притежаваше съкрушителното предимство да харесва мъжете, вместо да ги презира. Какъв избор имаше само! Беше обожавана от въглищари, касапи, адвокати и лекари, както и от аристократите на Мемфис и Испански Лийдс. За щастие на душевния ѝ покой, сред това множество от възможно бъдеще (голяма клечка, или не?) тя се влюби в Артър Витенберг, посланик при двора на крал Зог и единствен син на президента на Ханзата, синдикат на всички заможни страни от Балтийската ос. Отначало баща му разбираемо се възпротиви на техния брак, но после се запозна с нея и бе така очарован, че едва не се забрави и не предаде сина си като в гръцка трагедия, но накрая се взе в ръце и твърдо реши да се държи прилично. Как ли щяха да живеят разказвачите и създателите на опери, ако всички бяха толкова сдържани? Както и да е; за няколко часа тя се издигна от гладуваща никоя до жена с голямо богатство и огромно политическо влияние.

И все пак, въпреки шока на Кейл, тя му съчувстваше заради разочарованието — макар то да бе наранило леко суетата ѝ — и му даде време да се съвземе, като бъбреше весело и самокритично за издигането си до богатството. След около час Кейл отново бе на себе си и съумяваше да скрие своето разочарование и немалкия си срам от неговата дълбочина. В крайна сметка, се радваше да я види и бе развеселен от сегашния ѝ добър късмет, докато същевременно обмисляше как може да се възползва от това. Тя бъбреше за миналото и разполагаше с богат запас от забавни истории за абсурдността на живота сред благородническото съсловие.

— Арбел дойде ли на сватбата ти?

— Да, и беше много доволна да присъства.

— Сигурен съм, че те е вмъкнала в разписанието си, преди да отскочи до свинаря да му помогне да нахрани шопарите си. Чух, че положението на Матераците е тежко.

— Вече не толкова. Кон стана любимец на краля и той не се вслушва в никой друг. Разполага с пари, а се обмисля да му дадат и пост.

— Какъв?

— Според слуховете, ще го направят заместник на генерал Мъсгроув, за да командва армията на цялата Ос — ако успее да ги убеди да воюват с Изкупителите.

— А те дали ще се съгласят?

— Артър казва, че ще говорят, но няма да правят нищо, докато Изкупителите не предприемат някакъв ход, а тогава вече ще е прекалено късно.

— Випонд на служба ли е?

— Да, но не при някоя от силите, които иска. Артър казва, че швейцарците са го пратили на пасището, а ИдрисПюк пасе тревата заедно с него.

Кейл я изгледа, преценявайки каква промяна може да е внесъл добрият ѝ късмет в съчувствието ѝ към него.

— Вярваш ли в съпруга си — имам предвид, в неговите способности?

— Да.

— Тогава му направи услуга и го представи подобаващо на Випонд и ИдрисПюк. Той ще разбере, че те са си вършили работата и има нужда от тях. Те пък се нуждаят от влиянието и парите му.

— Той ми е съпруг. Не мога да му давам нареждания.

Кейл кимна и замълча, давайки ѝ да разбере, че го е разочаровала, и то дълбоко. Докато вървяха през градините, избягвайки галерията, той бъбреше за птиците и цветята и какво е да гледаш нощем белия млечен път от звезди, виещ се през небето. Настъпи пауза. Той се засмя. Добре, помисли си тя: отказал се е от тази работа с Випонд и ИдрисПюк.

— Този стар свят е тъй забавен — отбеляза Кейл небрежно.

— Защо?

— Ами, мислех си колко необикновен и страховит е животът. Ето, сега ти си красива дама с голям богаташ, който да се грижи за теб, а съвсем неотдавна лежеше на дървена маса, вързана и пребита, и чакаше карантиите ти да бъдат разпилени из цялата стая. Ами ако те бях подминал? В онези дни бях лошо момче — бих могъл да го сторя. Но не го сторих. Обърнах се и…

— Добре. Стига. Разбрах какво имаш предвид.

Кейл сви рамене.

— Нямах предвид нищо. Просто говорех за старите времена.

— Наясно съм колко много ти дължа, Кейл.

— Аз също.

След тези думи двамата прекосиха градините в мълчание.

На следващия ден той помоли Рива да го вземе със себе си в Испански Лийдс.

— Безопасно ли е? — попита тя.

— За теб ли?

— За теб, да се върнеш. Достатъчно добре ли си?

— Не, не съм достатъчно добре. Но не е безопасно нито тук, нито никъде. Мислех си, че ако замина някъде надалеч, Боско ще ме остави на мира, но той ще ме преследва, каквото и да правя.

Тук Кейл грешеше, но грешното му заключение бе единственото логично.

— Смяташ да унищожиш Изкупителите?

— Като го казваш така, звучи сякаш съм луд. Дай ми друг избор, и ще го приема.

— Ще ти трябват пътни дрехи и хубава шапка.

— Много бих искал хубава шапка. — Той се замисли за момент. — Ще ми позволят ли да се возя в каретата при теб?

— Трябва да си по-любезен, ако ще вършиш велики дела. Артър има много неща, на които да те научи. Той знае, че си ми спасил живота, и отчаяно копнее да ти се отплати. Не похабявай добрата му воля.

Той се засмя.

— Ще ме научиш на прилично държание по пътя. Ще те слушам, обещавам.

— По-добре да слушаш — сега юмруците ти не могат да те защитят. — Той я изгледа. Погледът му можеше да се опише единствено като гибелен.

— Извинявай — засмя се тя. — Добрият късмет ме е направил надута и високомерна. Така казва Артър.

— Кога можем да потеглим?

— Утре сутринта. Рано.

— А какво ще кажеш за утре сутринта, късно?

Но дори късно сутринта Кейл не беше във форма. Вмъкна се с мътен поглед в каретата, легна на тапицираната седалка и спа повече от шест часа.

Отдалеч го наблюдаваше Кевин Мийтярд, който бе осъзнал, че слуховете за смърт в Манастира трябва да са верни и че е останал без работа и без защита в град, където го издирват за убийство, което не е извършил. Никой в Кипър нямаше да чуе за него още дълги години, а когато чуеха, щеше да е с надеждата, че е забравил за тях. Но това е друга история.

Каретата с Кейл и Рива спря след четири часа път, но той бе поискал да не го безпокоят, така че Рива и свитата ѝ се нахраниха без него. Кейл се събуди бавно час след като потеглиха отново, но това приличаше повече на идване в съзнание, отколкото на будене от спокоен сън. Не отвори очи цели двайсет минути — не можеше да ги отвори. Но пък чуваше нещо приятно — как Рива си пее и тананика песен, която бе най-новият шлагер в Испански Лийдс.

Той се надигна бавно и тя млъкна.

— Гади ли ти се?

— Да.

— Много ли?

— Да.

— Страхувах се да те попитам, имаш ли някакви вести за момичетата?

— Момичетата?

— Момичетата, с които бях в Светилището. Мислиш ли, че Боско вече ги е убил?

— Вероятно не.

Това я изненада и я изпълни с надежда.

— Защо?

— Няма причини да ги убива.

— Няма причини и да ги пази живи.

— Така е.

— Мислех си — каза тя след известно мълчание, — че може би ги пази, за да ги използва срещу теб.

— Вече не, очевидно.

— Мога ли да направя нещо, за да им помогна?

— Не.

— Сигурен ли си?

— Знаеш, че не можеш да им помогнеш, така че защо продължаваш да питаш? Гузно ли ти е?

— Задето съм жива и щастлива ли? Понякога.

— Но не през цялото време.

Тя въздъхна.

— Не през цялото време. Даже не през повечето време.

— Точно толкова вина, че да се успокояваш и да не виждаш нищо лошо в това да се наслаждаваш на щастието си. Ами, давай. Те не могат да бъдат щастливи, затова бъди щастлива заради тях.

— Не ти ще ми казваш какво да правя. Аз съм много важна личност и трябва ти да правиш каквото ти кажа.

Той се засмя.

— Да. Реших отсега нататък да правя каквото ми кажат. Една красива и богата жена, която ми дължи живота си — мога да приемам заповеди от такава.

— Е, вече не можеш да убиваш всеки, когото не харесваш. Говорех сериозно, когато казах, че ще трябва да се научиш на любезност.

— Любезност? — Той изрече думата, сякаш я беше чувал преди, но никога не е очаквал да му потрябва на практика. Приятно му беше да види отново Рива и се радваше, че се е уредила толкова добре. Не знаеше дали да го каже, но въпреки това го каза. — Разбрах за какво си му трябвала на Пикарбо, какво е правел. — Разказа ѝ набързо.

— Ужасно — каза тя тихичко — и налудничаво.

— Боско си мислеше горе-долу същото — тоест, че е бил луд, — затова може да остави другите живи. Той не го одобряваше.

— Изглежда — каза тя — мнението ти за Боско вече не е толкова лошо като преди.

— Не бих казал. Разбирам го по-добре и бих искал да го разбера още повече, преди да му отсека главата.

13.

Далеч от познатия свят, в необятните зелени и кални джунгли на Бразилия, буря с неизмерима сила наближава своя апогей. Ветровете вият, дъждът плющи, гръм и мълнии сякаш ще разцепят света — а после почва да отслабва, трошица по трошица, докато не остане дори полъх на въздуха, достатъчно силен да откъсне прашинка от хлъзгав склон. Голямата буря се разпръсва.

Генерал-Изкупител Гил, сега носещ почетната титла Защитник на светата радост, влезе във военната зала на папа Боско и се поклони малко по-малко смирено, отколкото се полагаше.

— Нещо ново?

Въпреки че се предполагаше да подготвят края на света, нямаше съмнение, че това запитване се отнася до Томас Кейл.

— Както казах на Ваше светейшество вчера, последната вест за него гласеше, че е в Лийдс и вероятно страда от дизентерия — или във всеки случай, е болен. В момента е заминал оттам, но още не е ясно къде.

— Нае ли допълнителни хора да го търсят?

— Да, както казах, че ще направя… вчера.

— Добри хора?

— Най-добрите. — Това не беше съвсем невярно, предвид че добрите хора, които бе пратил да търсят Кейл, бяха Двамата Тревър. Гил беше решил, че краят на света — проект, в който вярваше дълбоко — ще се състои далеч по-скоро, ако Кейл съобщи лично на Бога за него. Маниакалната вяра на Боско, че гибелта на света не може да настъпи, без да я донесе Кейл, според Гил бе заблуда — богохулство, което той грижливо криеше. Кейл никога не е бил въплъщението на Божия гняв; той беше само едно момче нарушител. Щом потвърдят смъртта му, Боско щеше да е принуден да продължи напред.

— Искам да разбера веднага, щом чуеш нещо.

— Разбира се, Ваше светейшество.

Това беше отпращане, но Гил не помръдна. По време на целия разговор Боско не бе откъснал очи от голямата карта на Оста, разстлана върху една от четирите грамадни маси в стаята.

— Не се ли безпокоите, че той ще издаде плана ви за атака срещу Оста през Арнхемланд?

— Докато е далеч оттук, Кейл е само трън в собствения си задник. Може да го изкрещи насред Къркгейт в пазарен ден и никой няма да го изслуша — най-малкото пък Икард или онзи клоун Зог. Има ли нещо друго?

— Да, Ваше светейшество. Краят на света. Има проблеми.

При тези думи Боско се засмя.

— Да не си очаквал да докараш апокалипсиса без такива?

— Има непредвидени проблеми. — Напоследък на Гил му бе трудно да не се дразни от своя папа.

— Да?

— Изселването на жителите от анексираните територии поглъща повече провизии и материали, отколкото можем да осигурим. Има твърде много хора за местене на запад и недостатъчно храна и транспорт, за да свършим работата, без да вземем тези запаси от войската си. Трябва да забавим едното или другото.

— Ще си помисля. Друго?

— Бързица дойде при мен. — Бързица беше човек с талант — направо гений — в областта на масовите убийства. Той отговаряше за транспортирането на пленниците на запад и за започване на процеса по премахването на най-голямата грешка на Бога. — Имал проблеми с екзекуторите си.

— Той получи неограничен достъп до всички подходящи хора във войската. Ясно заявих, че той има предимство.

— Направих всичко, което поискахте — заяви още по-раздразненият Гил.

— Тогава какъв е проблемът?

— Прекалено много екзекутори се разболяват — имам предвид, в главата.

— Той знае колко важно е това. Защо не е казал нищо досега?

— Повечето от тях са пристъпили към изпълнение на задълженията си едва преди три месеца. Оказва се, че убийството на две хиляди души седмично започва да се отразява на човек, след няколко месеца. Близо половината от хората му не са в състояние да продължат. Не е толкова трудно за разбиране. Ето, аз знам, че е необходимо, но не бих искал да го върша. Това е положението.

Боско отиде до прозореца. След малко се обърна пак към Гил.

— Знаеш ли, гордея се с тях, клетите ми труженици. Като си помисля какво сме длъжни да сторим, ми премалява от ужас. Да изтърпиш това, което трябва да изтърпят те, и да си останеш свестен човек — ясно каква духовна сила е нужна. Той тук ли е още?

— Да.

— Изпрати го при мен. Заедно ще открием начин да помогнем на нашите хора да намерят духовния кураж да продължат.

— Ваше светейшество. — Гил понечи да се оттегли. Боско извика след него:

— Познавам Бързица още от едно време. Кажи му да не убива онези, които са се провалили. Трябва да сме снизходителни към човешките слабости.

14.

— Име?

Хенри Мъглата гледаше разпитващия го с изражение на услужливо объркване.

— Съжалявам, не ми казаха името ви.

— Не моето име. Твоето!

Пауза — точно толкова дълга, колкото смяташе, че може да му се размине.

— Да.

— Какво?

— Да, разбирам.

— Е, и какво е?

Въпреки напечената ситуация, на Хенри Мъглата му харесваше да се прави на тъп, а всъщност беше нахално копеле — опасно поведение, което бе усъвършенствал за дълги години гаври с Изкупителите и което бе причината да получи прякора си от Кейл преди пет години. Сега вече всички го наричаха така.

— Доминик Савио.

— Е, господин Савио. Ти си уличен в сериозно закононарушение.

— Какво означава „закононарушение“?

— Престъпление.

— А какво означава „уличен“?

— Означава, че си го извършил. Извършил си престъпление.

— Аз съм добро момче.

„И освен това си идиот“, помисли си разпитващият и се облегна назад.

— Сигурен съм, че е така. Но е престъпление да минаваш границата без документи, както и да влизаш в страната на друго място освен през официален граничен пункт.

— Аз нямам документи.

— Знам, че нямаш документи — затова си тук.

— Откъде мога да си взема документи?

— Не е там работата. Престъпление е да се опитваш да влезеш в страната без документи.

— Не знаех за документите.

— Незнанието на закона не е оправдание.

— Защо?

— Защото тогава всички ще казват, че не са знаели за закона. Може да кажат, че не са знаели, че убийството е незаконно. Невинен ли е извършител на убийство, ако каже, че не е знаел, че убиването на хора е незаконно?

— Войниците убиват хора — това не е незаконно.

— Те не ги убиват, а ги премахват.

— Разбирам.

Разпитващият не беше сигурен как е позволил разпитът на момчето да му се изплъзне така. Отново се помъчи да овладее ситуацията.

— Защо се опита да влезеш в страната на непозволено място?

— Не знаех, че е непозволено.

— Добре. Защо се опита да влезеш в страната?

— Изкупителите се опитваха да ни убият. Извинявайте, да ни премахнат.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, да направят така, че да престанем да живеем.

— Знам какво значи. Защо каза „убият“, а после го поправи на „премахнат“?

— Ами, нали казахте, че войниците не убиват.

— Не съм го казвал.

Хенри Мъглата го изгледа. Безизразно.

— Защо се опитваха да ви убият?

— Не знам.

— Сигурно са имали причина.

— Не.

— Даже Изкупителите трябва да имат причина да убият някого.

Хенри Мъглата се изкушаваше да каже нещо саркастично, но прояви достатъчно здрав разум да се възпре.

— Може би са ни мислили за Антагонисти.

— Такива ли сте?

— Това престъпление ли е?

— Не.

— Аз не съм Антагонист.

— Какъв си тогава?

— От Мемфис съм.

— Най-после.

— Моля?

— Няма значение. С какво се занимаваше в Мемфис?

— Работех в кухните на двореца.

— Добра работа ли?

— Не. Миех чиниите.

— Родители?

— Не знам. Май са мъртви. А може би просто обикалят като мен.

— Обикалят ли?

— Обикалят от място на място и си търсят работа. Стоят далеч от Изкупителите.

— Но не и ти — имам предвид, че не си стоял далеч от тях.

— Ще отида ли в затвора?

— Не се ли тревожиш за приятелите си?

— Те не са ми приятели. — Това си беше съвсем вярно. — Просто пътувах с тях. Готвех им от време на време. Изглеждаше ми по-безопасно.

— Знаеш ли кои са?

— Ами, просто хора, дето обикалят, търсят си работа и стоят далеч от Изкупителите. И вие щяхте да правите така на тяхно място… на мое място.

Разпитващият помълча за момент.

— Не — в отговор на въпроса ти. Няма да отидеш в затвора. Имаме лагер за нарушители — хора като теб — на трийсетина мили оттук, в Кьониц. Ще трябва да живееш в палатка. Но ще те хранят. Има стражи, които ще те пазят. Може да те разпитват отново.

— Ще мога ли да си тръгна?

— Не.

— Значи е затвор.

— Не — просто място, където ще те задържим, докато научим повече за теб. Има хиляди като теб. Не можем да ги оставим да скитат из цялата страна. Ще имаме петоколонници на Изкупителите навсякъде.

Хенри Мъглата се престори, че размишлява върху това.

— Какво е петоколонник?

— Нещо като шпионин. Сега разбираш ли?

— Да — отвърна Хенри Мъглата.

— Добре тогава. Ще отидеш в лагера, там ще бъдеш в безопасност. После ще видим. Нещата вероятно ще се уталожат. След това ще можеш да си вървиш по пътя.

— Така ли мислите? Че всичко ще се уталожи?

Разпитващият се усмихна. Искаше му се да вдъхне увереност на момчето.

— Да. Така мисля. — И наистина вярваше в това, осланяйки се на вероятностите. В края на краищата, какъв бе смисълът Изкупителите да водят война на толкова фронтове? Бяха получили Насау и Рокол, което бе сериозна отстъпка и доведе до правдоподобно уверение за мир от страна на папата. За един предпазлив и песимистичен човек, за какъвто се смяташе той, бе трудно да види какво ще спечелят Изкупителите от една мащабна война. Нямаше какво повече да им отстъпват; бяха им дали всичко възможно. Всяка нова отстъпка би представлявала просто безусловна капитулация; дори най-недисциплинираните и немощните не биха търпели това. Отсега нататък Изкупителите или щяха да са доволни от получените значителни територии, които не им струваха нищо, или да рискуват да започнат всеобхватна война, която би могла да им струва всичко. Така че в крайна сметка войната не изглеждаше вероятна. Той побутна един лист по масата и каза тихо:

— Подпиши това.

— Какво е?

— Прочети го, ако искаш.

— Не мога да чета — каза Хенри Мъглата.

— В него се пита дали си внесъл в страната месо или цъфтящи зеленчуци. И се иска да дадеш данни, където е уместно, за всякакви злоупотреби с власт, извършени тук или в друга страна. „Злоупотреби с власт“ означава лоши неща.

— О — каза Хенри Мъглата. — Никакви лоши неща. Нито тук, нито никъде. Аз съм добро момче.

На следващия ден той крачеше в конвоя на път за палатковия лагер. Мислеше, че не е особено вероятно да го закарат дотам, защото имаше около триста бежанци, някои от тях жени и деца, и само петнайсет пазачи. Оказа се, че лагерът в Кьониц се намира по пътя за Испански Лийдс, така че му се струваше най-добре да остави граничарите да го хранят и пазят, както бе обещал разпитващият. Вероятно щеше да се измъкне, преди да стигнат дотам, или след това, ако му изглеждаше по-разумно.

Един затвор от палатки не би могъл да задържи човек, измъкнал се от Светилището — самохвална мисъл, която му се наложи да преразгледа през следващите дни. Швейцарските стражи си знаеха работата, така че може би пазачите в Кьониц също щяха да си я знаят. И все пак, нещата можеха да са и по-зле. Можеше да е мъртъв като повечето от десетината Покаятели, които двамата с Клайст бяха превели през границата, за да убият Изкупител Сантос Хол за убийството на жената и бебето на Клайст в пустошта на път за Силезия.

Малката експедиция на Хенри Мъглата, за да убие Хол, спадаше към най-лошия от четирите вида военен провал: катастрофа от самото начало. Нищо не вървеше както трябва. Още при тръгването им заваля дъжд и не спря; конете се поболяха, а също и хората. Натъкнаха се на три Изкупителски патрула, макар че само минута по-рано или по-късно биха минали незабелязани. Още преди да стигнат до лагера на Сантос Хол в Моца, бяха загубили двама души. Когато стигнаха дотам, просто влязоха в лагера, напълно способни да се слеят с хората, с които бяха прекарали по-голямата част от живота си. За нещастие, един от Покаятелите моментално бе разпознат от монах, пратен обратно в Шартр с ужасно загнояване на крака. Само да бе малко по-рано или по-късно, това би било достатъчно, за да компенсира предишната седмица на бедствия.

Минаха само през първия отбранителен вал и успяха да се измъкнат с бой, но изгубиха още четирима Покаятели. При бягството им в мрака той загуби Клайст; нямаше представа жив ли е, или мъртъв. И въпреки че се провали позорно, а и идеята поначало си беше глупава, опитът им да убият Сантос Хол бе добре планиран от двама души, които знаеха какво правят. Никой не би могъл да предвиди ужасяващо лошия им късмет, нито пък честотата му. Хвърлиха монета дванайсет пъти, и дванайсет пъти се падна тура. Хенри Мъглата разполагаше с предостатъчно време да обмисли къде е сбъркал в планирането и осъществяването на атаката и бе напълно готов да се учи от грешките си. Но доколкото можеше да прецени, не бе допуснал такива, освен че изобщо тръгна на тази мисия.

След няколко дни поредицата от беди го изостави и една буря му помогна да се измъкне точно преди колоната да стигне Кьониц. След седмица отново беше в Испански Лийдс, усвоил важен урок — макар и да не бе сигурен точно какъв. Може би никога да не прави нищо.

Два дни по-късно посрещна с радост и облекчение пристигането на Клайст. От Кадбъри научиха, че Кейл се е върнал и се намира под грижите на Рива, вече жена на посланика на Ханзата в кралския двор. Хенри Мъглата се зарадва на връщането на Кейл, но новината за Рива го подразни — той си падаше малко по нея, откакто безсрамно я бе шпионирал как се къпе гола в един вир в Келявите земи след бягството им от Светилището. Но и той, и Клайст имаха по-належащи проблеми. Кадбъри не беше дошъл да им съобщи местните клюки, а да ги повика при Кити Заека, който отлично знаеше какво са намислили и беше огорчен от глупостта им.

— Ако знаете някакви молитви, пригответе се да ги кажете сега — каза Кадбъри, подкарвайки ги към вратата.

Безгрижният опит на Кадбъри да стресне двете момчета не изглеждаше толкова забавен, когато ги достави в къщата на Кити Заека край канала. Кадбъри видя двама мъже да влизат в покоите на Кити. Не ги позна, но бе прекарал твърде дълго време сред злодеи, за да не ги разпознае, като ги види. Начинът, по който се държаха, движеха се и се взираха в другите, издаваше омразата им към живота. Разбира се, имаше и други възможни обяснения: малко хора с висок морал идваха да въртят бизнес с Кити Заека. И все пак, нюхът му подсказваше, че работата е лоша. Той прати един от слугите на Кити да доведе Дийдри. Обърна се към двете момчета и им посочи масата до стената.

— Господа, инструментите ви.

Намръщи се, за да ги предупреди, че всякакви твърдения, че не разбират за какво говори, ще са обида и за трима им. Те започнаха да вадят на масата от множеството си скрити джобове нож, шило, чук, още един нож, бръснач, пикел, бургия, длето и накрая клещи.

Настъпи пауза.

— И останалото — подкани ги Кадбъри.

Още един нож, стрела, бокс (голям), брадвичка (малка), боздуган (изненадващо голям) и накрая — игла, от онези за кърпене на дебели платна.

— Какво има, бе — вас никой ли не ви обича?

— Не — отвърна Клайст.

— Ама не ни дреме — добави Хенри Мъглата.

Кадбъри знаеше, че трябва да има и още, макар да бе изненадан от количеството на вече извадените предмети. Но се беше подсигурил, а и не можеше да се накара да прати двете момчета в стаята съвсем беззащитни. Не му се случваше често да изпитва ужас, освен за самия себе си, но сега го усещаше. Гузната му съвест се обаждаше, гневна и насмешлива: „Нямаш право да получаваш пристъпи на съвест сега, двуличник такъв, след всички злини, в които имаш пръст.“ Вратата на Кити се отвори. Появи се икономът му и обяви:

— Те трябва да влязат сега. — Кадбъри кимна на двете момчета, които вече бяха разтревожени — Хенри Мъглата повече от Клайст. Икономът ги подкани с жест да влязат и затвори вратата подире им. Кадбъри си помисли, че обичайно и той би влязъл с тях, но не и този път. Икономът го погледна с явно безпокойство. Какво ли означаваше това?

— Господарят каза, че вече можете да си вървите.

След тези думи се обърна и се отдалечи. Смущението личеше в самата му поза и в походката му. Да работиш за Кити означаваше да притежаваш значително умение да извръщаш поглед, когато става дума за злодеяния. Но почти всеки си има собствени стандарти — черта, отвъд която не би прекрачил. Дори в затвора убийците гледат отвисоко простите крадци, крадците гледат отвисоко изнасилвачите, а всички се отвращават от педофилите. Икономът може би намекваше, че ще се случи нещо гадно. Но какво би могъл да направи Кадбъри? Бе получил нареждане да си върви.

Когато излезе на дневната светлина, имаше чувството, че се показва на слънце за първи път след цяла година, прекарана на тъмно. Но ужасът от предстоящото го следваше. Бе тъй очевиден, че когато Дийдри Плънкет го пресрещна забързана, дори тя усети, че е обзет от силно безпокойство, и го попита:

— Какво има?

— Не се чувствам добре. Трябва да се приберем вкъщи.

— Току-що идвам оттам.

— Значи ще се върнем — извика той и я задърпа към другата страна на улицата, по-далеч от къщата на Кити Заека.

Щом вратата се затвори зад тях, вече нямаше значение дали Клайст и Хенри Мъглата носят всички оръжия, които Кадбъри им беше взел, или не. Спокойно биха могли да носят и два пъти повече. Отне им няколко секунди да свикнат с полумрака, но така или иначе нямаше какво да сторят срещу двата малки арбалета, насочени към тях от един от мъжете, които така бяха смутили Кадбъри. Другият държеше две пръчки, колкото дръжка на метла, с примки в края — от онези, дето се използват за ловене на диви кучета.

— Обърнете се.

Те се подчиниха. Примките с изключителна ловкост паднаха отгоре им и се стегнаха около телата им, за да обездвижат ръцете. Кити не за първи път се възхити на умението на тези едри мъже. Нито едно от момчетата не продума, нито пък се опита да избяга — нещо, което също впечатли Кити.

— Седнете на тези два стола — каза единият от мъжете. Те побутнаха леко прътовете с примките, отведоха бавно момчетата до столовете и ги настаниха на тях. После наместиха прътовете в две малки дупки на пода. Чу се силно щракване и краищата им бяха захванати здраво.

— Дърпайте се, ако искате — присмя им се единият мъж.

— Господин Мах — изгука Кити Заека. — Няма да се държите грубо. Тези две момчета ще умрат тук. Покажете им полагаемото за случая уважение, или млъкнете.

Хенри Мъглата и Клайст бяха свикнали със заплахите. Бяха ги слушали цял живот и бяха виждали как се изпълняват с голяма, макар и набожна жестокост. Разбраха, че това не е заплаха. Това щеше да се случи. Зад тях двамата мъже се заеха с приготовленията си; Мах бе малко нацупен, задето са го смъмрили. Извадиха от джобовете си парчета здрава жица, увита в двата си края около дървени дръжки, дълги десетина сантиметра.

— Защо? — извика Хенри Мъглата. Двамата мъже, по-скоро от чувство за ритуал, отколкото поради нужда, изпробваха здравината на дървото и жиците, като ги дръпнаха два пъти. После пристъпиха напред и увиха жиците около гърлата на момчетата.

— Чакайте — прошепна Кити. — Щом питаш, явно искаш да проточиш нещата по-дълго от необходимото. Ще ти кажа. Глупавите ви действия срещу Изкупителите нарушиха равновесието на моя мир. Похабих големи усилия и средства, за да гарантирам, че нищо няма да се случи — че тази война ще се бави и протака, колкото на мен ми е угодно, и бизнесът ми, свързан с нея, също ще се бави и протака. Вие се опитахте да започнете война, която аз не искам. Започне ли война, се случват какви ли не неприятни неща, което означава, че не ми плащат. Но война, която може да започне, а може и да не започне, е истинско блаженство — петдесет хиляди долара седмично за провизии. Ето защо великите двери се разтварят за вас. Не мога да кажа, че ще е безболезнено, но ще стане бързо, ако не се съпротивлявате.

Двамата мъже пристъпиха напред и увиха жиците около шиите им.

— За бога — прошепна Клайст.

— Аз знам кога ще дойдат те — Изкупителите! — извика Хенри Мъглата. — Знам с точност до ден.

— Чакайте малко — каза Кити.

— Добре де, признавам… — Хенри Мъглата все още умееше да лъже в напечена ситуация: всичките години, през които бе мамил Изкупителите, сега му идваха на помощ. — Може и да не е с точност до ден, но до седмица.

Пауза. Кити изглеждаше убеден от това признание; в края на краищата, кой не би преувеличавал при подобни обстоятелства?

— Продължавай.

— Преди да се опитаме да влезем в лагера, наблюдавах мястото близо двайсет часа. За това време пристигнаха петдесет каруци. Всяка от тях караше по около половин тон. Трийсет от каруците бяха натоварени с храна. Една обозна палатка побира пет тона. А палатките бяха над двеста. Това прави хиляда тона. В лагера имаше общо не повече от две хиляди мъже. Което ще рече, по половин тон храна на човек.

— Значи лагерът е място за разпределение.

— Не. От него излязоха само две каруци, и никоя от тях не караше храна. Обозните каруци са различни.

— Тогава може би запаси за зимата?

— Не бива да се трупат запаси преди лятото. Повечето ще изгният в палатките. Не са нужни грамадни запаси, за да се поддържа един лагер през лятото. През този сезон можеш да живееш от селата — като купуваш и реквизираш.

— Тогава?

— Сигурно се готвят за атака. Ако смятаха да остават там, където са, нямаше да им е нужна и една двайсета от тези провизии.

— Две хиляди души няма да тръгнат срещу Швейцария.

— Ще са им нужни само две седмици, за да докарат още четирийсет хиляди — но тогава ще трябва да атакуват. Няма да имат избор. Над четирийсет хиляди души изяждат между трийсет и петдесет тона на ден. Не могат да останат на едно място в такъв брой. Сантос не може да ги събере за по-малко от десет до четиринайсет дни. И не може да ги държи там, само да му ядат от запасите. Ще е принуден да тръгне до седмица, максимум две.

— Знаеш ли, чувал съм сума ти убедителни лъжи.

— Това не са лъжи.

— Откъде знаеш толкова много за бекона и брашното?

— Аз не съм Кейл или Клайст. Те бяха обучавани за войската, а аз съм снабдител. Никой не се бие без провизии — дърво, вода, месо, брашно.

Кити потъна в размисъл, който се стори крайно зловещ на момчетата.

— Ще пратя някого, който е компетентен в тия работи. Ако открие, че всичко това са празни дрънканици — както подозирам… подозирам, че е — ще ти се прииска да си си държал устата затворена, защото щеше вече да си мъртъв и страданията ти да свършат.

Десет минути по-късно, тресящи се от ужас, Хенри Мъглата и Клайст бяха заключени в изненадващо комфортна стая в мазето на къщата.

— Хубави лъжи — каза Клайст след малко. — Адски хубави лъжи.