По пътя

1

С Дийн се запознах наскоро след разрива с жена ми. Тъкмо се бях съвзел от тежка болест, за която не ми се говори, само ще кажа, че беше свързана с ужасно мъчителната раздяла и с моето чувство, че всичко е мъртво. С появата на Дийн Мориарти започна онази част от моя живот, която може да се нарече живот по пътя. Често преди това бях мечтал да тръгна на Запад, за да опозная страната, все кроях смътни планове, но нито веднъж не потеглих, Дийн е идеалният пътник, защото всъщност е роден на път, в Солт Лейк Сити през 1926 година, когато, отивайки към Лос Анджелис, родителите му минали оттам с една таратайка. Първи сведения за него получих от Чад Кинг, който ми показа няколко писма на Дийн, писани от изправителен лагер в Ню Мексико. Те грабнаха вниманието ми, защото в тях Дийн безкрайно наивно и искрено молеше Чад да му разясни всичко за Ницше и да го научи на прекрасните интелектуални тайни, които знае. По-късно за тези писма разговаряхме и с Карло и се питахме ще срещнем ли някога този странен Дийн Мориарти. Всичко това беше много, отдавна, когато Дийн не бе такъв, какъвто е днес, а дете на затвора, забулено в тайнственост. После дойде вест, че Дийн е пуснат от изправителния лагер и за пръв път пристига в Ню Йорк: понесе се и мълвата, че съвсем наскоро се е оженил за някакво момиче, което се казвало Мерилу.

Шляех се един ден из студентското градче, когато Чад и Тим Грей ми казаха, че Дийн се е настанил в някаква студена бърлога в Източен Харлем, испанския Харлем. Пристигнал предната нощ за пръв път в Ню Йорк заедно с красивата си нежна птичка Мерилу; слезли от автобуса „Грейхаунд“ на Петдесета улица, свили зад ъгъла, тъй като търсели място да хапнат, и попаднали на „Хектърс“, та оттогава закусвалнята „Хектърс“ си остана за Дийн основният символ на Ню Йорк. Похарчили сума пари за огромни парчета кейк с глазура и за пасти със сметанов крем.

През цялото това време Дийн говорил на Мерилу нещо от този род: „Сега, скъпа, след като сме вече в Ню Йорк и въпреки че не успях да ти кажа всичко онова, за което си мислех, докато пресичахме Мисури и особено докато минавахме покрай изправителния лагер в Бунвил, който ме подсети за моите проблеми със затвора, сега вече е абсолютно необходимо да поотложим ония старомодни неща, свързани с личните ни любовни отношения, и мигом да се замислим над конкретни планове за работа и живот…“ и така нататък, все в неговия стил от онези ранни дни.

Отидохме с момчетата в студения апартамент и Дийн ни отвори вратата по къси гащета. Мерилу скочи от дивана: Дийн беше отпратил хазаина на апартамента в кухнята, навярно да свари кафе, докато той се справи с любовните си задължения, защото за него сексът беше едничкото свято и важно пешо в живота, въпреки че му се налагаше да се поти и псува, за да си припечелва хляба и така нататък. А това си личеше по стойката му — вечно приведена глава, вечно забит в земята поглед и по това, дето кимаше като млад боксьор, когато слуша наставления, за да ти внуши, че поема всяка твоя дума, и вмъкваше хиляди „да-да“ и „точно така“. На пръв поглед Дийн ми заприлича на Джийн Отри1 като млад — строен, с тесен таз, синеок и със силен оклахомски акцент — истински бакенбардест герой на белоснежния Запад. Впрочем преди да се ожени за Мерилу и да пристигне на Изток, Дийн бе работил в някаква ферма в Колорадо, фермата на Ед Уол. Мерилу беше руса красавица, чиито буйни коси приличаха на море от златни къдрици: тя седеше в края на дивана, отпуснала ръце в скута си, зяпаше ококорила пушечносините си селски очи, защото бе попаднала в лоша сива нюйоркска дупка, за каквито бе слушала там, на Запад, и чакаше като някакъв издължен, мършав, сюрреалистичен модел на Модилиани в мрачна стая. Но освен че беше красиво нежно същество, тя беше страшно тъпа и погаждаше отвратителни номера. Тази нощ всички пихме бира, танцувахме и приказвахме до зори, а на сутринта, както се бяхме умърлушили и допушвахме фасовете от пепелниците в дрезгавата светлина на намръщения ден, Дийн скочи, закрачи напред-назад замислен и нервен и реши, че Мерилу трябва да приготви закуска и да измете пода.

— С други думи, мила, искам да кажа, че трябва да се размърдаме, инак ще значи, че сме непостоянни и че не сме наясно с плановете си.

В този момент аз си тръгнах.

През следващата седмица Дийн помолил Чад Кинг на всяка цена да го научи на писателския занаят; Чад му казал, че аз съм писател и че трябва да дойде за съвет при мен. Междувременно Дийн си намерил работа на някакъв паркинг, сбил се с Мерилу в апартамента им в Хоубоукън — един господ ги знае защо бяха отишли да живеят точно там, — а тя така побесняла и излязла тъй болезнено отмъстителна, че отишла в полицията и изтърсила някакво измислено, скалъпено, истерично, откачено обвинение, та се наложило Дийн да духне от Хоубоукън. Така той останал без квартира и тръгнал право към Патърсън. Ню Джързи, където живеехме ние с леля ми. Една вечер, както си учех, на вратата се почука и его ти го Дийн, поклони се, хрисимо се вмъкна в мрака на антрето и каза:

— Здравей, помниш ли ме? Дийн Мориарти. Дойдох да те помоля да ме научиш да пиша.

— А къде е Мерилу? — попитах аз и Дийн отговори, че вероятно е припечелила някой друг долар на улицата и се е върнала в Денвър, „курвата му с курва!“. Излязохме да пийнем по бира навън, защото не можехме да си говорим на воля пред леля ми, която седеше в дневната и четеше вестник. Тя хвърли един поглед на Дийн и реши, че е откачен.

В бара казах на Дийн:

— Слушай бе, човек, знам много добре, че не си дошъл при мен само защото искаш да станеш писател, а и какво мога да ти кажа аз за писателството освен това, че трябва да се постоянства с упорството на наркоман.

А той ми вика:

— Да, разбира се, абсолютно ми е ясно какво казваш, всъщност тези неща и на мен са ми минавали през ум, но аз искам да осъзная онези фактори, които, ако се позовем на дихотомията на Шопенхауер за всяко вътрешно осъзнато… — и така нататък в тоя дух, все неща, които аз ни най-малко не разбирах, нито пък Дийн. В онези дни той наистина не знаеше какво говори; искам да кажа, че беше просто момче, едва-що излязло от затвора, което бе завладяно от примамливата възможност да стане истински интелектуалец, обичаше да говори с тона на „истинските интелектуалци“ и да употребява, но съвсем безразборно, думите, дочути от тях, въпреки че, отбележете, в останалите неща Дийн не беше дотам наивен и му бяха достатъчни само няколко месеца с Карло Маркс; за да навлезе напълно в съответните термини и език. Все пак ние двамата си допадахме за други, смахнати идеи и аз се съгласих той да остане да живее у нас, докато започне работа, а един ден решихме да тръгнем заедно на Запад. Това стана през зимата на 1947 година.

Една вечер, след като се нахрани у дома — вече работеше на оня паркинг в Ню Йорк. — той се наведе над рамото ми, как го траках бързо на машината, и каза:

— Хайде бе, човек, да не мислиш, че момичетата ще ни чакат, побързай.

— Само минутка — рекох му аз. — тръгваме, щом завърша тази глава. — А тя беше една от най-хубавите в книгата.

После се облякох и отпрашихме за Ню Йорк да се срещнем с момичетата. Докато се носехме с автобуса през неземно-фосфоресциращата празнота на тунела „Линкълн“, ние се лашкахме и се подпирахме един друг, размахвахме пръсти, говорехме високо и възбудено и аз почувствах как в мен бръмва мухата на Дийн. На този младеж страхотно му се живееше и въпреки че беше тарикат, тарикатстваше само защото жадуваше за живот и за общуване с хора, които иначе не биха му обърнали никакво внимание. Шмекеруваше и с мен, това го виждах (за стаята, за храната, за неговото „научи ме да пиша“ и така нататък), а и той виждаше, че аз го виждам (това беше основата на нашите отношения), но на мен ми беше все едно и двамата се разбирахме чудесно — без да си дотягаме и да се докарваме; доближавахме се един друг предпазливо, на пръсти, както при всяко ново, вълнуващо приятелство. Аз започнах да уча от него толкова, колкото навярно и той учеше от мен. Що се отнася до моите занимания, Дийн ме насърчаваше: „Давай, всичко, което правиш, е голямо нещо.“ Гледаше през рамото ми, докато пишех разкази, и се провикваше: „Браво! Точно така! Иха-а! Страшен си!“ иди пък: „Уф!“ — и избърсваше лицето си с кърпичка.

— Ех, братче, толкова много неща могат да се направят, толкова много да се напишат! Но как да седнеш и да го напишеш всичко това без задръжки и без да се съобразяваш с разните му стилови възбрани и граматически страхове…

— Точно така, братче, добре го каза.

И неговата възбуда и видения, които описваше в такъв словесен порой, че хората в автобусите се обръщаха, за да погледнат „свръхвъзбудения откачен“, сякаш разпръскваха искри от свята светлина. Когато живял из Запада, една трета от времето си прекарвал в комарджийниците, една трета — по затворите и една трета — в обществените библиотеки. Виждали са го да тича нетърпеливо по зимни улици към комарджийницата, гологлав и награбил книги, или да се катери по дървета, за да се добере до таванските стаички на приятели, където прекарвал дни наред в четене или в криене от полицията.

Стигнахме в Ню Йорк — не помня вече каква беше историята, като че ли две цветнокожи момичета, — но там не ни чакаха никакви момичета; Дийн си бе наредил среща с тях в една закусвалня, само че те не се появиха. Отскочихме до неговия паркинг, където той искаше да свърши някои дребни работи — да си смени дрехите в бараката в дъното, да се постегне пред попуканото огледало и така нататък, — а после тръгнахме. Тази нощ Дийн се запозна с Карло Маркс. Страхотно нещо се получи, когато Дийн се срещна с Карло Маркс. И двамата остри умове, те от пръв поглед си допаднаха. Две проницателни очи се кръстосаха с други две проницателни очи — светият тарикат с блестящия ум; печатният поет-измамник с мрачния ум, какъвто беше Карло Маркс. От този миг нататък рядко виждах Дийн и мъничко съжалявах за това. Техните енергии се сблъскаха и сляха, в сравнение с бях аз бях трътльо, не можех въобще да им изляза насреща. Именно тогава започна лудешкият вихър на всичко, което предстоеше да се случи; този вихър повлече всички мои приятели и онова, което бе останало от семейството ми, в един грамаден облак прах над Американската Нощ. Карло разказа на Дийн за Стария Бул Лий, за Елмър Хасъл, за Джейн: Лий, който отглеждаше тютюн в Тексас. Хасъл, който се намираше на остров Райкърс2 Джейн, която дълго се шля в наркотично опиянение по Таймс Скуеър с невръстната си дъщеричка на ръце, докато най-после свърши в болницата „Белвю“. А Дийн разказа на Карло за никому неизвестни хора от Запада като Томи Снарк, кривокраката хиена на комарджийниците, картоиграч и побъркан светец. Разказа му за Рой Джонсън, за Големия Ед Дънкъл, за приятелите си от момчешките години и другарите си от улицата, за безбройните си момичета и секс-джаболи, за порнографски филми, герои, героини и приключения. Втурваха се заедно из улиците и се пъхаха навсякъде по своя си маниер, който с времето ставаше все по-тъжен, всезнаещ и безсмислен. Но тогава, в ранните дни, те танцуваха по улиците като отвързани, като помрачени, а аз се тътрех отзад, както цял живот съм се тътрил след хората, които са ми били интересни, защото единствените хора за мен са лудите, онези, които са луди за живот, луди за разговори, луди за спасение, онези, които пожелават всичко наведнъж, които никога не се прозяват, нито дрънкат баналности, а горят, горят, горят като приказни жълти фойерверки, разпукват се сред небето, същински звездни паяци, а отвътре блясва синкавата светлина на сърцевината им и тогава всички се стъписват: „Аууууу!“ Как са наричали този тип млади хора в Германия на Гьоте? Не усетихме как в изгарящото си желание да се научи да пише като Карло, Дийн го връхлетя с голямата си любвеобилна душа, каквато може да има само човек, прекарал дълго време затворен. „Чакай, Карло, остави ме и аз да кажа нещо — ето какво мисля аз…“ Не ги видях почти две седмици, през които те скрепиха дружбата си с бесни денонощни разговори.

Скоро след това дойде пролетта, великият сезон за пътуване, и всеки един от нашата пръсната банда се застяга да тръгне нанякъде. Аз работех усилено над моя роман и когато го преполових, след като с леля ми отскочихме на Юг да погостуваме на брат ми Роко, се приготвих да поема за пръв път на Запад.

Дийн вече беше тръгнал. Двамата с Карло го изпратихме до автобусната гара на Трийсет и четвърта улица. На горния етаж на гарата човек можеше да си направи моментална снимка срещу четвърт долар. Карло си махна очилата и излезе зловещ. Дийн застана в профил и излезе, че срамежливо гледа встрани. Аз се снимах анфас и приличах на тридесетгодишен италианец, готов да убие всеки, който каже думичка срещу майка му. Карло и Дийн ловко разрязаха снимката през средата с бръснач и всеки прибра по една половинка в портфейла си. За голямото пътуване обратно към Денвър Дийн се беше издокарал в костюм, каквито носят търговците от Запада; беше приключил с първото си лудуване из Ню Йорк. Казвам лудуване, а той само бе работил като вол на един паркинг. И беше най-фантастичният паркингов разпоредител на света, можеше да вкара кола на заден с четирийсет мили в съвсем тясна пролука, да закове на милиметър от стената, да изскочи навън, да се шмугне между сума калници, да се пъхне в друга кола, да я завърти с петдесет мили в час във възмъничък кръг, да даде назад в още по-тясно пространство, хо-оп, да я закове с ръчната така, че чак да подрипне, а в това време той вече е изхвърчал от нея; после да се затича към будката за билети като истински лекоатлетичен шампион, да подаде билет, да скочи в новопристигнатата кола, преди собственикът й да е излязъл навън, да се натика буквално под него, докато той още се измъква от мястото си, да запали, преди да е тракнал вратата, да изфучи с рев към следващото свободно петно, да завие, да се плъзне, да закове, излезе и изтича; и да работи така без миг почивка по осем часа на нощ, по време на натовареното вечерно движение, на наплива след края на кината и театрите, в своите омазнени и олени с вино панталони, в протритото си, подплатено с кожа яке и с очуканите обувки, които му хлопаха. А за да се върне в родния си край, си бе купил нов костюм: син, на широки колкото молив райета, с жилетка и всичко както трябва — единайсет долара, от Трето авеню. Купил си беше и часовник с верижка, и портативна пишеща машина, на която щеше да започне да пише, щом си намереше работа и наемеше стая в Денвър. Дадохме си прощална вечеря с кренвирши и боб на Седмо авеню, а после Дийн се качи в автобуса с табелка „Чикаго“ и потъна с рев в нощта. Така изчезна нашият каубой. Обещах пред себе си, че ще тръгна по същия път, щом пролетта разцъфне истински и разтвори просторите на страната.

Ето така започна всъщност моят живот по пътя и онова, което щеше да се случи, е толкова невероятно, че не може да не бъде разказано.

Да, аз поисках по-добре да опозная Дийн не само защото бях писател и се нуждаех от нови преживявания, не само защото животът ми, сведен до размотаване из студентското градче, беше стигнал до края на този свой цикъл и бе станал безсмислен, а и затова, че независимо от различията в характерите ни Дийн приличаше на някакъв отдавна изгубен мой брат; неговото страдащо костеливо лице с дълги бакенбарди и напрегнатият му мускулест запотен врат ме връщаха в детството край оцветените от фабрични отпадъци води, край вировете и речните брегове на Патърсън и Пасейк. Мръсните работни дрехи стояха на Дийн така изящно, че едва ли костюм по поръчка би му отивал повече, такова облекло човек може да получи само от Природния Шивач на Природната Радост, какъвто беше случаят с вечно напрегнатия Дийн. В неговия възбуден говор чувах отново гласовете на стари приятели и братя, гласове под мостове, сред мотоциклети, в дворове с простряно пране, до сънни следобедни прагове, където момчетии свиреха на китари, докато по-големите им братя работеха в мелници. Сегашните ми приятели до един бяха „интелектуалци“ — Чад, антропологът-ницшеанец, Карло Маркс със своя смахнат, сюрреалистичен, тих, сериозен; настойчив маниер на приказки, Стария Бул Лий, вечният критикар с провлечения говор — или дълбоко в себе си бяха неизявили се престъпници като Елмьр Хасъл с неговата лукава усмивка; Джейн Лий пък, изтегната върху дивана с ориенталски мотиви, по цял ден презрително сумтеше над списание „Ню Йоркър“. Във всяко отношение Дийн притежаваше също тъй точен, блестящ и завършен ум, но без да е досадно интелектуален като тях. А неговата „престъпност“ не беше лукава, нито надменно-презрителна; тя се изразяваше в лудешки свръхизблици на американска радост, звънтяща в порои от „да-да“; тя беше чисто западняшка, западен вятър, ода от прериите, нещо ново, дълго предвещавано, дълго чакано (Дийн например крадеше коли само за да пътешества за удоволствие). И още нещо — всички мои нюйоркски приятели бяха в незавидната кошмарна позиция на хора, които отхвърлят обществото и вечно натрапват похабените си книжни, политически или психоаналитични съображения за това, докато Дийн просто препускаше из това общество, жаден за хляб и любов; него нищо не го интересуваше — „Докато имам онова мадамче и краката му, момчета“ и „докато има какво да ядем, братлета, чувате ли? Гладен съм, премалял съм от глад, хайде да хапнем, веднага!“ — и хуквахме да хапнем каквото дал бог, защото, както казва Еклесиаст, „това-е делът ти под слънцето“.

Дийн беше западният родственик на слънцето. Леля ми ме предупреждаваше, че той ще ме вкара в беля, но аз чувах нови повици, съзирах нови хоризонти и при моята младост повярвах в тях; дори и да ми докараше някоя беля или да отхвърлеше другарството ми, дори и да ме оставеше, както се случи после, да гладувам на улицата или да лежа самотен в болнична постеля — какво от това? Аз бях млад писател и исках да излетя.

Знаех, че някъде по този път ще има момичета, прозрения, всичко; някъде по този път щяха да ми предадат бисера.

2

През юли 1947 година, след като спестих около петдесет долара от стипендията, която получавах като бивш участник във войната, бях готов да тръгна към Западния бряг. Моят приятел Реми Бонкьор ми бе пратил писмо от Сан Франциско, в което настояваше да отида при него и двамата да тръгнем на околосветско пътуване с презокеански кораб. Кълнеше се, че може да ме подреди в машинното. Отговорих му, че ще бъда доволен, ако ме нагласи дори и на стар товарен кораб, стига да изкарам няколко продължителни тихоокеански рейса и да събера достатъчно пари, за да се издържам, докато живея при леля и завърша книгата си. Той ми писа, че имал някаква барака в Мил Сити и че аз ще разполагам с всичкото време на тоя свят, за да творя в нея, докато преминем през нескончаемите формалности, преди да ни вземат на кораба. Живеел с момиче на име Лий Ан; писа ми, че тя била превъзходна готвачка и че всичко щяло да върви по ноти. Реми беше стар мой приятел от училище, французин, отраснал в Париж и наистина лудо момче — по онова време не подозирах доколко е луд. Та той ме очаквал да пристигна след десетина дни. Леля изцяло одобряваше пътуването ми на Запад; каза, че ще ми се отрази добре, преработил съм се бил цяла зима и прекалено съм се бил застоял вкъщи; дори не се възпротиви, когато й казах, че ще трябва да мина част от маршрута на автостоп. Искаше от мен само да се върна цял-целеничък. И така, след като оставих обемистата половина от ръкописа върху бюрото си, една сутрин сгънах за последен път удобната си домашна постеля, излязох от къщи с един сак, в който бяха подредени най-насъщни вещи, и потеглих към тихоокеанския бряг с моите петдесет долара в джоба.

Месеци наред в Патърсън бях прекарал над картата на Съединените щати, бях чел книги за пионерите-заселници и бях вкусвал аромата на имена като Плати, Симарон и други. На картата на пътищата имаше една дълга червена линия, наречена Шосе 6, което пресичаше страната от връхчето на нос Код право до Или, щата Невада, а после се гмурваше към Лос Анджелис. Ще се държа за Шосе 6 по целия път до Или — рекох си и уверено потеглих. За да се добера до Шосе 6, трябваше да прехвърля планината Беър. Изпълнен с мечти как ще прекарам в Чикаго, в Денвър и най-после в Сан Фран, взех метрото от Седмо авеню до крайната му спирка на Двеста четирийсет и втора улица, а оттам се прехвърлих на трамвай до Йонкърс, в центъра на Йонкърс смених с извънградски трамвай и стигнах до предградията покрай източния бряг на Хъдсън. Ако ви се случи да хвърлите роза в Хъдсън при тайнствения й извор в Адирондакс, помислете си само за всички места, които розата ще пропътува, за да изчезне завинаги в морето — помислете си за чудната долина Хъдсън. Та, започнах аз автостопа нагоре по течението. Пет неравномерни превозвания ме отведоха до желания мост при планината Беър, където Шосе 6 излизаше от Нова Англия. И щом ме оставиха там, рукна пороен дъжд. Местността беше планинска. Шосе 6 пресичаше реката, завиваше около един пътен възел и изчезваше в пустошта. Не само че нямаше никакво движение, но и дъждът се лееше като из ведро и наоколо нямаше подслон. Трябваше да изтичам до едни борове, за да се прикрия: но това не ми помогна; доплака ми се, разпсувах се и си заблъсках главата, задето съм такъв загубен глупак. Намирах се на четирийсет мили северно от Ню Йорк; през целия път ме бе мъчило безпокойството, че в моя велик първи ден се придвижвам само на север, вместо към дълго жадувания запад. И ето че заседнах в най-северната точка. Тичах четвърт миля до една затворена спретната бензиностанция в английски стил и се приютих под капещата стряха. Високо над главата ми грамадната обрасла планина запращаше надолу такива гръмотевици, които разбуждаха у мен страх от бога. Наоколо, догдето стига погледът, виждах само димящи дървета и зловеща пустош, която се извисяваше до небето. „Какво, по дяволите, търся тук? — проклинах аз и плачех за Чикаго. — Ето, в този миг те сто на сто си прекарват царски, а мен ме няма и кой знае кога ще стигна там!“ — и в този дух. Най-после една кола спря пред празната бензиностанция; мъжът и двете жени в нея искаха да изучат картата. Пристъпих към тях и направих знак в дъжда; те се посъветваха; разбира се, приличах на луд с тая мокра коса и прогизнали обувки. Обувките ми, какъв глупак съм само, бяха мексикански плетени мокасини — все едно, че бях сложил на краката си мрежи от трева, — напълно непригодни за дъждовните нощи на Америка и за пронизващия вятър по пътя. Хората все пак ме прибраха и ме откараха обратно в Нюбърг, което приех като по-добра възможност от тази да прекарам цяла нощ в капана на стихиите на планината Беър. „Освен това — каза мъжът — движението не върви по Шосе 6. Ако искате да стигнете до Чикаго, най-добре тръгнете от Ню Йорк през тунела «Холанд» и се насочете към Питсбърг“ — и, разбира се, аз знаех, че е прав. Моята фантазия обърка цялата работа, глупавата ми идея, родена край камината, колко красиво ще бъде, ако следвам една дебела червена линия, пресичаща Америка, вместо да се лутам по разни пътища и пътчета.

В Нюбърг дъждът бе спрял. Повървях до реката и взех автобус до Ню Йорк. В него попаднах на група учители, които се връщаха от уикенд в планината — бъра-бъра, дрън-дрън, а аз псувам заради изгубеното време и пари и си повтарям как съм искал да тръгна на запад, пък цял ден и цяла нощ се щурам нагоре-надолу, ту на север, ту на юг, като машинка, която не може да задейства. Заклех се, че на другия ден ще бъда в Чикаго, и за по-сигурно взех автобус, за което похарчих почти всичките си пари, но не ми пукаше, само на другия ден да съм в Чикаго.

3

Пътуване с автобус, като всяко друго — плачещи бебета, и горещо слънце, провинциалисти, които слизаха един подир друг във фермерските селца, и чак когато стигнахме равнината на Охайо, подкарахме истински нагоре до Аштабюла, а през нощта прекосихме Индиана. В Чи пристигнах рано сутринта, взех си стая в евтин хотел и си легнах, а джобът ми съвсем изтъня. След цял ден здрав сън се впуснах да опознавам Чикаго.

Вятър над езерото Мичиган, боп-джаз в центъра, дълги разходки около „Саут Холстед“ и „Норт Кларк“ и друга дълга разходка след полунощ из квартата, където се събират скитниците; там, изглежда, се сторих доста подозрителен на една полицейска кола, та кара доста време след мен. В тая година, 1947, цяла Америка беше луда по бопа. Чикагските музиканти надуваха силно, но някак без живец, може би защото тогава бопът се намираше между два периода — орнитоложкия на Чарли Паркър и друг, който започваше с Майлс Дейвис. И докато слушах този нощен звук, който за всички нас олицетворяваше бопа, аз се замислих за моите приятели от единия край на страната до другия и за това, че всички ние се намирахме в един и същ огромен заден двор на Америка, вършехме безумни неща и само се щурахме насам-натам. А на другия следобед, за пръв път в живота си, навлязох в Запада. Денят беше топъл и хубав, само за автостоп. За да се измъкна от невъзможно увъртяното чикагско движение, взех автобус до Джолиът, Илиной, минах покрай пандиза на Джолиът и след като повървях през раззеленили се разнебитени задни улички, се закотвих в самия край на града и вдигнах палец в моята посока. Целия път от Ню Йорк до Джолиът бях минал с автобус и бях изхарчил повече от половината си налични пари.

Първо ме взе един камион с червено флагче, пренасящ динамит, и ме откара на тридесетина мили навътре в просторния зелен Илиной; шофьорът ми показа къде се сливат Шосе 6, по което се движехме, и Шосе 66, преди и двете да отцепят на запад към невъобразими далечини. В около три часа следобед, след като се бях подкрепил на една крайпътна лавка с щрудел и сладолед, спря да ме вземе жена в малка двуместна кола. Бодна ме силна радост, докато тичах след колата. Но жената беше на средна възраст, всъщност майка на момчета на моите години, и търсеше някой, който да й помогне да кара до Айова. Аз бях готов. Айова! Това вече е друго нещо, не е тъй далеч от Денвър, а стигна ли веднъж в Денвър, мога да си отдъхна. Първите няколко часа кара тя, по едно време даже настоя да посетим някаква стара църква, като че бяхме туристи, но след това зад волана седнах аз и въпреки че не съм кой знае какъв шофьор, минах целия път през Илиной до Давънпорт. Айова, през Рок Айланд. Тук съзрях за пръв път моята любима Мисисипи, попресъхнала в лятната мараня, със спаднали води, а от нея се носеше остра смрад, сякаш от възпатеното тяло на самата Америка, която водите й мият. Рок Айланд — железопътни релси, бараки, ниски сгради в центъра; а след моста за Давънпорт — същият тип градчета, дъхащи на пресни стърготини под топлото слънце на централните области. Оттук дамата трябваше да се отклони по друг път към своя град и аз слязох.

Слънцето залязваше. След няколко студени бири тръгнах към края на града и вървенето излезе дългичко. Мъжете се връщаха вкъщи след работа с колите си, до един бяха нахлупили фуражки, бейзболни каскети и какви ли не други шапки, както всички мъже, които се връщат след работа, във всеки град, навсякъде. Един от тях ме качи до върха на хълма и ме остави на самотен кръстопът при една прерия. Красиво място. Но минаваха само местни фермери с колите си; те ми хвърляха подозрителни погледи и издрънчаваха покрай мен, кравите се прибираха по стопанствата. Никакъв камион. Няколко коли изсвистяха, без да ми обърнат внимание. Едно хлапе префуча в чудна самоделна таратайка с развян през прозореца шал. Слънцето се спусна съвсем ниско и се скри, а аз останах в моравата тъмнина. Уплаших се. В Айова извън градовете не гореше ни една светлинка; след минута никой вече нямаше да може да ме види. За късмет един човек, който се връщаше в Давънпорт, ме откара до центъра на града. И отново се озовах там, откъдето бях тръгнал. Отидох да поседна в автобусната гара и де премисля нещата. Изядох още един щрудел със сладолед: фактически, прекосявайки страната, ядях само това, знаех, че щруделът и сладоледът са хранителни и, разбира се, вкусни. Реших да рискувам. След като съзерцавах половин час келнерката от кафенето на гарата, взех автобус от центъра на Давънпорт и се озовах в периферията на града, но този път близо до бензиностанциите. Тук прогърмяваха и тътнеха големите камиони и след две минути един от тях с трясък спря за мен. Затичах се към него, а душата ми ликуваше. И какъв шофьор само ми се падна — як, с изпъкнали очи и прегракнал стържещ глас, канара човек, който всичко блъскаше и риташе. Той подкара возилото си и почти не ми обърна внимание. Така можах да поотпусна уморената си душа, защото една от големите неволи на автостопа е, дето трябва да говориш на безброй хора, да им внушаваш, че не са сбъркали, като са те взели, и едва ли не да ги забавляваш, а това е страхотно напрежение, когато биеш дълъг път и не възнамеряваш да спиш по хотели. Човекът просто надвика веднъж рева на мотора и беше съвсем достатъчно, дето и аз му извиках в отговор, след което и на двамата ни стана леко. Той изтъркаля огромното чудовище чак до град Айова и като крещеше, ми разказа куп смешни истории за това как във всеки град, който налагал несправедливи ограничения на скоростта, заобикалял закона и на всяка втора дума повтаряше: „Тия мръсни ченгета, малко ще им е трудно да ми пуснат на мене муха под опашката!“ Тъкмо преди да влезем в Айова, той видя някакъв камион зад нас и понеже искаше да се отбие в града, даде сигнал със задните светлини на другия шофьор и намали, за да скоча, така че аз се изнизах със сака си, а вторият камион, приел размяната, спря да ме вземе и отново, само докато мигна, се носех в друга висока кабина, засилила се да прекоси стотици мили в нощта: колко щастлив бях само! Новият-шофьор беше точно толкова чудат, колкото и първият, и той крещеше като бесен, а аз трябваше само да се облегна назад и да се отпусна. Едва сега вече можех да си представя как Денвър се възправя пред мен като Обетована земя, малко по-нататък, под звездите, през прерията на Айова и равнините на Небраска, а отвъд него, като бисери в нощта, ми се мярнаха още по-внушителните очертания на Сан Франциско. Той здраво гонеше машината и часове наред ми разказва разни истории, подир това, в едно градче на щата Айова, където години по-късно нас с Дийн ни задържаха, тъй като ни бяха заподозрели в кражба на един кадилак, той поспа няколко часа на своята седалка. И аз поспах, после слязох да се поразходя покрай самотните тухлени стени, едва осветени от една лампа; краят на всяка уличка извеждаше към прерията и мирис на зърно освежаваше нощта като роса.

Събуди се със стряскане призори. И се понесохме с рев нататък, а час по-късно пушеците на Де Мойн се проточиха над зелените нивя пред нас. Той поиска да закуси, при това без да бърза, затова аз продължих право към Де Мойн, до който оставаха близо четири мили, с колата на две момчета от университета в Айова; странно ми беше, че седя в чисто новичка удобна кола и слушам момчетата да си говорят за изпити, докато с приглушено и плавно бръмчене навлизахме в града. Исках хубаво да се наспя, цял ден. Затова отидох в младежкото общежитие да си взема стая; но нямаше свободни и инстинктивно се запътих към железопътните линии, а в Де Мойн ги има колкото си щете. Хвърлих котва в старо мрачно хотелче, близо до локомотивното депо, и изкарах дълъг сън върху голямо, чисто, твърдо, бяло легло, с мръснишки надписи, издълбани в стената до възглавницата ми, и с плътно спуснати олющени жълти капаци на прозорците, за да крият опушения пейзаж на депото. Когато се събудих, слънцето аленееше и тогава, в един странен миг, за пръв и единствен път в живота си почувствах осезаемо, че не зная кой съм — намирах се далеч от къщи, объркан и уморен от пътуването, в евтина хотелска стая, която така и не бях огледал, чувах свистене на пара отвън, скърцане на стари хотелски греди, стъпки отгоре и всякакви други тъжни шумове, гледах високия попукан таван и в продължение на петнайсетина необикновени секунди наистина не знаех кой съм. Не се уплаших; просто бях някой друг, странник, животът ми като че бе населен с духове, живот на призрак. Намирах се в средата на Америка, на разделителната линия между Изтока на моята младост и Запада на моето бъдеще, и може би затова този странен ален следобед ме сполетя тъкмо там и тогава.

Но трябваше да се размърдам и да престана да се вайкам, така че грабнах сака си, казах довиждане на възрастния съдържател, седнал до плювалника, и отидох да хапна. Отново ядох щрудел със сладолед — колкото по-дълбоко навлизах в Айова, толкова щруделите ставаха по-големи, а сладоледите — по-вкусни. Накъдето и да погледнех този следобед в Де Мойн, виждах групички от най-красиви момичета — връщаха се от училище — но точно сега нямах време за такива мисли, затова си обещах разврат в Денвър; Карло Маркс вече беше в Денвър; Дийн също беше там; и Чад Кинг, и Тим Грей — Денвър беше родният им град; и Мерилу бе там; а бях дочул и за голяма тайфа, из която се подвизавали Рей Ролинс и неговата красива сестра Бейб Ролинс; и две келнерки, познати на Дийн, сестрите Бетънкорт; та дори и Роуланд Мейджър, моят стар приятел от училище, който също пишеше, и той беше там. Едва чаках да ги видя, предвкусвах срещата ни с радост и нетърпение. Затова подминах хубавите момичета на Де Мойн, а те са най-красивите на този свят.

Едно момче, подкарало нещо като подвижна работилница за инструменти — всъщност камион, претъпкан с инструменти, който то шофираше право, като някакъв модерен разносвач на мляко, — ме превози до върха на полегатия хълм, откъдето веднага ме взеха един фермер и синът му, отиващи към Ейдъл, щата Айова. В този град, под големия бряст до една бензиностанция, се запознах с друг стопаджия, типичен нюйоркчанин, от ирландски произход, който дълги години бил работил на пощенски камион, а сега се бе запътил към момичето си в Денвър и към нов живот. Струва ми се, че бягаше от нещо в Ню Йорк, най-вероятно от закона. Беше истински червенокос млад, тридесетинагодишен пияница и в друг случай сигурно би ме отегчил, но по това време вече сетивата ми бяха зажаднели за каквато и да е човешка връзка. Облечен бе в протрит пуловер и торбести панталони и не носеше със себе си нищо от рода на чанта — само четка за зъби и носни кърпички. Обяви, че ще стопираме заедно. Трябваше да му откажа, защото изглеждаше доста ужасно на пътя. Но не се разделихме и един мълчаливец ни превози до Стюарт, Айова, където вече сериозно заседнахме. Висяхме пред железопътното гише на Стюарт и чакахме цели пет часа, до залез слънце, да се появи някое превозно средство за запад; убивахме времето, като първо всеки разказа за себе си, после той разправи няколко мръсни истории, а накрая просто взехме да ритаме камъчета и да издаваме от тъпи по-тъпи звуци. Дотегна ни. Реших да похарча един долар за бира; отидохме в стария салун3 на Стюарт и ударихме по няколко. Той се отряза, както се е отрязвал всяка вечер на Девето авеню, там, в нашия Ню Йорк, и в изблик на веселие закрещя в ухото ми всички долни фантазии на живота си. Този човек с нещо ми хареса; не защото беше добро момче, както разбрах по-късно, а защото във всичко бе ентусиаст. Върнахме се обратно на пътя в мрака, но разбира се, никой не спря да ни вземе, а и нямаше кой знае какво движение. Това продължи до три часа сутринта. По едно време се опитахме да подремнем на пейката пред гишето на тарата, но телеграфът гракаше цяла нощ и не можахме да мигнем, а и отвън току прогърмяваха тежкотоварни композиции. Не знаехме как се скача във влак в движение; никога не го бяхме правили; не знаехме дали тези влакове пътуват на изток или на запад, не знаехме как да открием това, нито пък кои вагони да изберем — закритите товарни или откритите платформи, или хладилните и така нататък. Затова, когато точно преди съмване пристигна автобусът за Омаха, ние скочихме в него и се присъединихме към спящите му пътници — аз платих и моя, и неговия билет. Той се казваше Еди. Приличаше ми на един от братовчедите на жена ми от Бронкс. Затова и не го изоставих. Все едно, че бях взел със себе си стар приятел, ухилен добряк, та да се занасяме по пътя.

Призори стигнахме в Каунсъл Блъфс; погледнах навън. Цяла зима бях чел за съборите, които си уреждали тук шофьорите на тежкотоварните коли, преди да се впуснат по пътищата към Орегон и Санта Фе: разбира се, видях само хубавки, спретнати извънградски къщи в какви ли не противни стилове, накацани в неприветливата сива зора. После Омаха и, о, господи, за пръв път съзрях жив каубой — вървеше покрай зловещата стена на склада за месо с голяма каубойска шапка и тексаски ботуши и по нищо не се отличаваше от отрепките, които се скитат в тухленостенните зори на Изтока, освен дето беше маскиран. Слязохме от автобуса и тръгнахме право нагоре по хълма — полегато възвишение, оформяно през хилядолетията от мощната Мисури, около което бе израснала Омаха. Излязохме от населеното място и вдигнахме палци. Взе ни за късо разстояние заможен фермер с каубойска шапка, който каза, че долината на Плати е голяма колкото долината на Нил в Египет и в момента, в който го изговаряше, видях в далечината високите дървета, навървени покрай речното корито, и ширнатите се злачни поля от двете му страни, и почти се съгласих с фермера. По-късно, когато стояхме на друг кръстопът и вече бе започнало да се заоблачава, друг каубой, този път почти шест фута висок, но пък с по-скромна шапка, ни извика и ни попита дали някой от нас кара кола. Разбира се, и аз, и Еди, само че Еди имаше разрешително, докато аз нямах. Каубоят трябваше да отведе две коли в Монтана. Жена му се намирала в Гранд Айланд и той искаше от нас да караме едната кола дотам, откъдето жена му щяла да я поеме. После те се отклоняваха на север и щяхме да се разделим. Все пак предлагаше ни да минем с него цели сто мили навътре в Небраска и ние естествено не пропуснахме възможността. Еди щеше да пътува сам, аз и каубоят след него, но едва излязохме от града, и Еди наду с деветдесет мили в час, просто от възторг.

— Дявол да го вземе, какво прави онуй момче! — кресна каубоят и полетя след него. Заприлича на състезание. За миг си помислих, че Еди се опитва да духне с колата — и като че ли не съм бил далеч от истината. Но каубоят се лепна за него, изравнихме се и той наду клаксона. Еди намали. Каубоят му свирна повторно да спре.

— Абе, момче, гума ще пукнеш с тая скорост. Не можеш ли да караш малко по-бавно?

— Оттук да не мръдна, ако съм усетил, наистина ли карах с деветдесет? — отвърна му Еди. — Не съм забелязал на тоя равен път.

— Хайде, по-леко, че да стигнем цели до Гранд Айланд.

— Разбира се.

И продължихме. Еди се успокои и може би дори му се доспа. Така минахме стотина мили през Небраска, като следвахме извивките на Плати и нейните злачни поля.

— По време на Депресията4 — започна да разказва каубоят — поне веднъж в месеца скачах контрабанда в някой товарен влак. В ония дни стотици мъже пътуваха така, по откритите платформи или във вагоните, и те съвсем не бяха нехранимайковци, а просто мъже, останали без работа, които обикаляха и търсеха от едно място на друго, е, имаше и такива, които просто скитаха. Така беше из целия Запад. И железничарите не закачаха никого. Не знам как е днес. А тая пуста Небраска хич не я обичам. Че до средата на трийсетте години тя не беше нищо друго освен един грамаден облак прах, докъдето ти стигат очите. Не можеше да се диша. Земята беше черна. Тук прекарах ония години. Ако ме питат мен, спокойно могат да върнат Небраска на индианците. Мразя това проклето място повече от всяко друго на света. Моят дом сега е Монтана — Мисула. Ела някой път там, и ще видиш какво значи божа земя.

Късно следобед, когато той се умори да приказва — а беше занимателен разказвач, — аз поспах.

Спряхме край пътя да похапнем. Каубоят отиде да му закърпят една резервна гума, а ние с Еди седнахме в нещо като гостилница, сглобена от подръчни материали. Изведнъж екна гръмък смях, най-гръмкият смях, който бях чувал, и ето че в гостилницата влезе недодялан кореняк — типичен небраски фермер — заедно с неколцина други мъже, прегракналото му кряскане сигурно се чуваше отвъд равнините, отвъд цялата сивота на деня. И всички останали се смееха в глас с него. Този човек не го тормозеха никакви грижи и към всички хора се отнасяше с безкрайно уважение. Рекох си: стой, вслушай се в смеха му. Та това е Западът, намираш се в самия Запад. Той нахълта в гостилницата с трясък, гръмогласно поздрави съдържателката по име и тя му приготви най-вкусния черешов сладкиш в Небраска, че даже и аз намазах едно парче с планина от сладолед отгоре.

— Маменце, бързо спретни нещо за кльопане, преди да съм захапал себе си или да съм направил някоя друга глупост.

Тръшна се на един стол и се разсмя — ха-ха-ха-ха.

— И да не забравиш да сложиш боб.

До мен седеше самият дух на Запада. Как исках да чуя историята на целия му суров живот и да науча какво друго, дявол да го вземе, бе правил през всичките си години, освен дето се бе смял и ревал както сега. Иха-а — казах си, но тогава се върна нашият каубой и поехме към Гранд Айланд.

Стигнахме за нула време. Той отиде да прибере жена си, за да продължат двамата към своята съдба, каквато и да беше тя, а ние с Еди си тръгнахме по нашия път. Взеха ни двама юноши-каубойчета, непълнолетни провинциалистчета, който сами си бяха доизкусурили таратайката — и когато ни оставиха, валеше ситен пронизващ дъжд. Подир това възрастен човек, който дума не обели — един господ знае за какво изобщо ни взе, — ни откара до Шелтън. Там Еди застана нещастен на пътя, пред група ниски кривокраки индианци от Омаха, които нямаше къде да отидат, нито какво да правят, та само ни зяпаха. Отсреща, до железопътната линия имаше водна кула с надпис ШЕЛТЪН.

— Ох, да му се не види — възкликна Еди удивен, — че аз съм идвал в този град! Преди години, по време на войната, беше нощем, късно през нощта, всички спяха. Излязох на платформата да изпуша една цигара, изведнъж спряхме посред нищото, тъмно като в рог, поглеждам нагоре и виждам ШЕЛТЪН, изписано върху водна кула. Отивахме към Тихия, всички хъркаха, къртеха мухльовците, влакът остана само няколко минути, да зареди или нещо такова, и пак тръгнахме. Проклетият Шелтън! Оттогава съм го намразил!

Здравата заседнахме в Шелтън. Както в Давънпорт, Айова, всички коли се оказваха фермерски и дори в редките случаи, когато минаваха автомобили с туристи, беше все тая, защото ги караха възстарички мъже, чиито жени или се възхищаваха на гледките, или разучаваха карти, а вдигнеха ли глави, оглеждаха всичко с подозрение.

Дъждът се усили и на Еди му стана студено; беше много леко облечен. Измъкнах от сака си една карирана вълнена риза и той я навлече. Дойде на себе си. Аз пък бях настинал, та си купих сироп срещу кашлица от някаква индианска съборетина, която минаваше за магазин. Отидох и до възмъничката поща да пусна картичка на леля си. После се върнахме на сивия път. И отново пред нас стърчеше кулата с надпис ШЕЛТЪН. Влакът за Рок Айланд протътна край нас. Лицата на пътниците от пулмановия вагон се мярнаха размазани. Влакът раздра с писък равнината в посоката на нашите желания. Заваля по-силно.

Един дангалак с каубойска шапка спря колата си в насрещното платно на пътя и се насочи към нас; приличаше на шериф. И двамата си подготвихме наум по някаква история. Човекът обаче не бързаше да дойде.

— Хей, момчета, накъде сте тръгнали, към определено място или просто си пътувате?

Не разбрахме въпроса му, а той беше дяволски уместен.

— Защо? — попитахме го.

— Ами държа увеселително панаирче на няколко мили по-натам и търся добри момчета, които имат желание да поработят и да си изкарат по някой друг долар. Имам рулетка и приемам облози за конните надбягвания, сигурно ги знаете тия работи, залагат се доларче та и човек си опитва късмета. Та кажете, момчета, искате ли да поработите при мен, ще ви давам трийсет процента от печалбата.

— С преспиване и храна?

— С преспиване, но без храна. Ще си ядете в градовете. Ние обикаляме. — Взехме да премисляме. — Правя ви добро предложение — добави той и търпеливо ни чакаше да решим. Почувствахме се като глупаци, не знаехме какво да кажем, а на мен никак не ми се щеше да се мотая с някакъв си панаир. Ужасно бързах да стигна при тайфата в Денвър.

— Не знам — отговорих, — аз трябва да пътувам възможно най-бързо, нямам никакво време.

Еди каза същото и възрастният човек махна с ръка, небрежно се потътри към колата си и изчезна с нея. И това беше всичко. Посмяхме се и си представихме какво ли щеше да бъде на панаира. На мен ми се привидя тъмна прашна нощ в прерията и лицата на семейни двойки от Небраска, които се разхождат с розовобузестите си деца и оглеждат всичко със страхопочитание, и знам, че щях да се чувствам като черен дявол, ако трябваше да скубя тия хорица с всичките му евтини панаирджийски номера. Представих си и влакчетата, които трополят в мрака на прерията, и, всемили боже, унилата музика на въртележките, и себе си, нетърпелив да стигна до целта си, а всъщност дремещ в някой боядисан с бронз фургон върху зебло вместо на легло.

Еди се оказа разсеян спътник. Една смешна стара самоделка се изтърколи край нас, караше я възрастен човек; беше приспособена от нещо като четвъртита алуминиева кутия — несъмнено някакво ремарке, на което бе монтиран мотор, но ремаркето беше странно, невъобразимо, домашно произведено в Небраска. Възрастният човек караше много бавно и спря. Ние се втурнахме към него; той каза, че може да вземе само единия; без дума да отрони, Еди скочи вътре, както си беше с моята вълнена карирана риза, и бавно, с гръм и трясък двамата се скриха от погледа ми. Жалко, простих се с ризата си, и без това тя имаше само сантиментална стойност. Останах да причаквам колите в нашия гнусен Шелтън дълго, много дълго време, няколко часа, и все си мислех, че се смрачава; а всъщност беше още рано следобед, само дето беше тъмно. Денвър, Денвър, ще стигнали някога до теб? Тъкмо се канех вече да се откажа и да отида да си почина на чашка кафе, когато един младеж спря новата си кола. Хукнах към него като луд.

— За къде си?

— Денвър.

— Мога да те откарам на стотина мили по тоя път.

— Разкош, разкош, спасяваш ми живота!

— Пътувал съм на автостоп, затова винаги качвам.

— И аз щях да го правя, ако имах кола.

Заприказвахме се така, той взе да ми разправя за живота си, който не беше особено интересен, тъй че задрямах и се събудих точно преди да влезем в Готънбърг, където той ме остави.

4

Най-славното пътуване ми предстоеше, когато ме качи един камион с отворена каросерия, в която се бяха излегнали шест-седем момчета, а шофьорите, двама млади русокоси фермери от Минесота, прибираха всяка жива душа, срещната по пътя. Тези шофьори бяха най-засмените, весели, хубави селяндури, които биха пожелали да видят очите ви, и двамата облечени в памучни ризи и работни комбинезони, без никаква връхна дреха; и двамата чистосърдечни, със силни ръце и с широки приветливи усмивки за всеки и всичко, което пресечеше пътя им. Притичах до тях й ги попитах:

— Има ли място?

А те ми отвърнаха:

— Разбира се, скачай отзад, място има за всички.

Едва стъпих на каросерията, и камионът потегли с рев; политнах, някой ме сграбчи и седнах. Друг ми подаде бутилка с останачо на дъното евтино уиски. Опънах солидна глътка в дивия, лиричен, дъждовен въздух на Небраска.

— Ехееееей, пак тръгваме! — провикна се едно момче с бейзболен каскет, а от кабината натиснаха газта до седемдесет и изпреварихме всичко, що се виждаше по пътя.

— Носим се на тоя дявол още от Де Мойн. Момчетата изобщо не спират. Всеки път, когато ти се припикае, трябва да им викаш или да пикаеш в движение и да се държиш, братче, да не паднеш.

Огледах компанията. Имаше две момчета-фермери от Северна Дакота, нахлупили червени бейзболни каскети — любимите шапки на момчетата-фермери от Северна Дакота, — те отиваха на жътва; старците им ги бяха пуснали да поскитат едно лято. Имаше и две градски момчета от Кълъмбъс, щата Охайо, футболисти от гимназиален отбор — дъвки, намигания, песни във вятъра, — които казаха, че ще пътуват цяло лято на автостоп из страната.

— Отиваме в Ел Ей5! — възторжено крещяха те.

— Какво ще правите там?

— Дявол знае какво! Няма да му мислим отсега я?

Имаше и един висок кльощав приятел с подла муцуна.

— Откъде си? — попитах го. Лежах до него; невъзможно беше да седим, без да изхвърчим, каросерията нямаше перила. Високият бавно се извърна към мен, отвори уста и произнесе:

— Мон-та-на.

Имаше и един кореняк от Мисисипи, който си водеше и опашка. Кореняка беше нисичък тъмен тип, който, оказа се, бил обикалял е товарни влакове цялата страна, трийсетгодишен скитник, но младолик, така че възрастта не му личеше.

Седеше на платформата, кръстосал крака, зареял поглед през полята, и стотици мили не продума. По едно време, много по-късно, той се обърна към мен и ме попита:

— А ти накъде?

Отговорих му — Денвър.

— Имам там сестра, но не съм я виждат от доста години. — Изговаряше думите напевно и бавно. Беше търпелив. Опашката, която водеше със себе си, беше шестнайсетгодишно русоляво момче, също в скитнически дрипи; тоест и двамата бяха облечени в стари дрехи, съвсем почернели от саждите по влаковете, от мръсотията на товарните вагони и спането по земята. Русото момче също беше мълчаливо и като че ли също бягаше от нещо, а ако се съди по начина, по който гледаше право пред себе си и облизваше тревожно устни, това нещо трябва да беше законът. От време на време Кльощавия монтанец подхвърляше по някоя дума на тия двамата с язвителна, многозначителна усмивка. Те не му обръщаха внимание. Кльощавия не спираше да прави намеци. Достраша ме от тъпия му навик да се хили в лицето ти, при който раззиваше уста и дълго оставаше така, съвсем като слабоумен.

— Имаш ли пари? — попита ме той.

— Откъде да имам, намират ми се едва колкото за половинка уиски, докато стигна в Денвър. А ти?

— Знам къде да намеря.

— Къде?

— Навсякъде. Винаги можеш да сгащиш някого в задънена уличка, нали така?

— Ти сигурно можеш.

— Ако наистина съм притеснен за мангизи, мога да го направя. Сега се прибирам в Монтана да видя баща си. Трябва да се смъкна от тази каруца в Шайен и да продължа по друг път. Тия шантави момчета пердашат към Лос Анджелис.

— Право там ли?

— Право там — ако си за Ел Ей, хванал си славен стоп.

Тази идея ме смути; мисълта, че за една нощ мога да отцепя през Небраска и Уайоминг, на сутринта — през пустинята Юта, а следобед — през пустинята на Невада и всъщност да пристигна в Лос Анджелис за време, което може да се изчисли, едва не преобърна плановете ми. Но трябваше на всяка цена да отида в Денвър. Тоест също да сляза в Шайен и да мина на стоп деветдесетте мили на юг до Денвър.

Зарадвах се, когато двете фермерчета от Минесота, собствениците на камиона, решиха да спрат в Норт Плати и да хапнат; исках хубаво да ги огледам. Те излязоха от кабината и се усмихнаха на всички. „Пишпауза!“ — каза единият. „Време за ядене!“ — каза другият. Но само те от цялата компания разполагаха с пари за храна. Ние се потътрихме след тях към един ресторант, който въртяха само жени, и си взехме по сандвич с кюфте и кафе, докато те набиваха огромни порции, сякаш, след дълго отсъствие, бяха влезли в кухнята на майка си. Бяха братя; превозваха селскостопански машини от Лос Анджелис до Минесота и изкарваха добри пари. А при празния си рейс към Брега прибираха всеки срещнат по пътя. Досега бяха минали пет курса; добре си живееха. Всичко харесваха. Усмивките нито за миг не слизаха от лицата им. Опитах се, да ги заприказвам — глупав опит от моя страна да се сприятеля с капитаните на нашия кораб, — но в отговор грейнаха само две слънчеви усмивки и едри бели силни зъби.

Всички ги последвахме в ресторанта освен двамата скитници — Кореняка и неговото момче. Когато се върнахме, ги заварихме да седят в камиона тъй, както ги бяхме оставили — отчаяни, печални. Вече притъмняваше. Шофьорите запалиха цигари; реших да използвам момента и да изтичам за бутилка уиски, та да се сгряваме в нахлуващия нощен студ. Когато казах на шофьорите какво съм намислил, те ми се усмихнаха:

— Тичай, по-бързо!

— Ще има по няколко глътки и за вас — уверих ги.

— А, не, ние не пием, хайде, побързай!

Кльощавия монтанец и двете гимназистчета поскитаха с мен из улиците на Норт Плати, докато намерим магазин за напитки. Гимназистчетата дадоха по нещо, Кльощавия също, така че можах да купя по-голяма бутилка. От квадратните къщи с лъжливо помпозни фасади, които ограждаха главната улица от двете страни, ни наблюдаваха високи смръщени мъже. А отвъд тъжните улици на града се простираха прериите. Почувствах нещо по-различно в самия въздух на Норт Плати, но не схванах веднага какво точно. Разбрах след пет минути. Върнахме се при камиона и се понесохме с рев. Много бързо се стъмни. Всички отпихме от бутилката, а когато вдигнах поглед, видях, че злачните нивя покрай река Плати изчезват и на тяхно място изникват огромни, равни пустоши от пясък и пелин, чийто край не се виждаше. Стъписах се.

— Абе, какво е това, дявол да го вземе? — извиках към Кльощавия.

— Това е началото на планините. Я дай да дръпна още веднъж.

— Ехе-хей! — провикнаха се гимназистчетата. — Сбогом, Кълъмбъс! Какво ли щяха да кажат Спарки и момчетата, ако бяха тук. Йохохой!

Шофьорите бяха запатили фаровете: отпочиналият брат натискаше газта докрай. И пътят се промени. Издигаше се в средата като гърбав, раменете му бяха заоблени, а от двете му страни имаше канавки, дълбоки близо четири фута, поради което камионът отскачаше и се люшкаше от левия до десния банкет — като по чудо само тогава, когато отсреща не идеха коли — и бях сигурен, че рано или късно ще направим салто. Но момчетата бяха велики шофьори. Как само се справи камионът с тази част от Небраска — израстъка, който стърчи над Колорадо! Тогава осъзнах, че всъщност съм пристигнал в Колорадо, макар още да не бях преминал границата на щата, и съм само на няколкостотин мили югоизточно от Денвър. Извиках от радост. Бутилката обикаляше. На небето изгряха големи ярки звезди, губещите се в далечината пясъчни хълмове станаха неясни. Чувствах се като стрела, която лети напред и не спира.

Изведнъж, както мечтаеше кръстосат крака, Кореняка се обърна към мен, отвори уста, наведе се напред и каза:

— Тези прерии ме карат да се чувствам като в Тексас.

— Ама ти от Тексас ли си?

— Не, от Грийн-вел. Мъзъзипи. — Точно така го произнесе.

— А това момче?

— То забърка там някаква каша и аз му предложих да го измъкна от нея. Момчето никога не е пътувало само. Грижа се за него, доколкото мога, та то е още дете.

Въпреки че Кореняка беше бял, в него имаше нещо от мъдрата умора на стар негър и много ми напомняше на Елмър Хасъл, наркомана от Ню Йорк, но малко видоизменен, един Хасъл от влаковете, пътуващ, епичен Хасъл, който всяка година прекосява страната надлъж и нашир, през зимата на юг, през лятото — на север, и то само защото не може да се застои никъде, без да му дотегне, защото няма къде да отиде освен навсякъде, вечно да навърта километри под звездите, най-често под звездите на Запада.

— Бил съм няколко пъти в Огдън. Ако искаш да се отбиеш в Огдън, имам приятели, при които можем да се сврем.

— От Шайен ще свия за Денвър.

— Ти си луд бе, карай направо до края, такъв стоп не се хваща всеки ден.

И това предложение беше примамливо. Какво ли има в Огдън?

— Какво има в Огдън? — попитах го.

— Оттам минават повечето стопаджии и се срещат; можеш да видиш кой ли не.

Преди години бях ходил на море с един висок, кокалест приятел от Луизиана, на когото викаха Хазард Върлината, а иначе се казваше Уилям Холмс Хазард, скитник по собствен избор. Когато бил момче, Върлината видял как някакъв скитник дошъл при майка му, поискал й плодова пита и тя му дата, а когато скитникът продължил по пътя си, момчето попитало: „Маме, какъв беше този човек?“ — „Ами скитник.“ — „И аз ще стана един ден скитник, маме.“ — „Да не съм те чула, рода ни ще посрамиш.“ Но той не забравил този ден и когато пораснал, след кратък период на участие в щатския футболен отбор на Луизиана, станал скитник. Ние с Върлината бяхме прекарали заедно много вечери, в които си бяхме разказвали истории, дъвкали тютюн и го бяхме плюли в картонени кутии. Нещо в изражението на Кореняка от Мисисипи тъй силно ми напомняше Върлината, че го попитах:

— Случайно да познаваш един приятел, на когото викат Върлината?

А той отвърна:

— Имаш пред вид онова високо приятелче, дето се смее силно?

— Може би, това е в неговия стил. Моят човек е от Ръстин, Луизиана.

— Точно така. Понякога му викат Луизианската върлина. Ама разбира се, че познавам Върлината.

— Който работеше на нефтените находища в Източен Тексас?

— Точно така, Източен Тексас, а сега пасе крави.

Това беше самата истина; и все пак не можех да повярвам, че Кореняка наистина познава Върлината, когото години наред бях търсил къде ли не.

— А после отиде на пристанището в Ню Йорк и се хвана да работи на шлеп?

— Е, за това не знам.

— Сигурно си го познавал само докато е бил на Запад.

— Така е. Никога не съм ходил в Ню Йорк.

— Ей, да знаеш, смаян съм, че го познаваш. Уж не сме малка страна… Но как веднага те усетих, че не може да не го познаваш, а?

— Да, познавам Върлината доста добре. Винаги е щедър, щом се сдобие с малко пари. Но може да бъде зъл и жесток; веднъж го видях как само с един удар просна един полицай в гаража на Шайен.

Това беше в стила на Върлината; той вечно упражняваше във въздуха този свой сразяващ удар; приличаше на Джек Демпси6, на един млад и вечно пиян Джек Демпси.

— Ей да му се не види — изкрещях във вятъра и надигнах бутилката; вече се чувствах съвсем добре. Вятърът брулеше откритата каросерия и отвяваше всяка глътка, тоест отвяваше лошото й въздействие, а доброто хлътваше в стомаха ми.

— Шайен, ето ме, пристигам! — пропях аз. — Денвър, очаквай твоето момче.

Кльощавия монтанец се обърна към мен, посочи обувките ми и отбеляза:

— Ти да не би да мислиш, че ако ги закопаеш в земята, ще поникнат и родят? — без, разбира се, и помен от усмивка, но останалите момчета се закискаха. Обувките ми наистина бяха най-нелепите в цяла Америка: бях тръгнал с тях само защото не исках краката ми да се потят по горещия път и като изключим дъжда в планината Беър, те се оказаха идеални за пътуване. Затова и аз се посмях с всички. А самите обувки вече бяха толкова окъсани, че парченца боядисана кожа стърчаха на всички страни като люспи на пресен ананас и през тях се подаваха пръстите ми. Както и да е, дръпнахме по още една глътка и още се смяхме. Като насън изсвистявахме от мрака, връхлитахме в малки градчета, изникнали около кръстопътища, профучавахме покрай дълги редици от помайващи се в нощта жетвари и каубои. Те ни изглеждаха с едно извъртане на главите, а ние, вече прелетели на другия край на града, ги виждахме от продължаващия мрак как се пляскат о бедрата — странен екипаж бяхме за тях.

По това време на годината много мъже идваха по тези земи; жътва беше. Момчетата от Дакота нещо не ги сдържаше.

— Я да слезем при следващата пишпауза; като че ли има много работа насам.

— Свърши ли жътвата тук, трябва само да вървите на север — посъветва ги Кльощавия монтанец — и да карате все тъй след жътвата, докато стигнете Канада.

Момчетата кимнаха неопределено; не обърнаха особено внимание на съвета му.

През цялото това време младият русокос беглец не помръдна; понякога Кореняка от Мисисипи се изтръгваше от своя будистки транс, надвесваше се над препускащите в мрака прерии и прошепваше блага дума в ухото на момчето. Момчето кимваше. Кореняка се грижеше за него, за настроенията и страховете му. Питах се къде ли ще слязат окаяните и какво ще правят. Нямаха цигари. Раздадох им целия си пакет, толкова ми домиляха. Бяха благодарни и скромни. Нито веднъж не си поискаха, все аз им предлагах. Кльощавия монтанец имаше цигари, но нито веднъж не пусна пакета си между нас. Стрелнахме се през друго градче, около друг кръстопът, покрай други дангалаци в джинси, скупчили се в мъждивата светлина като рояк мушици в пустиня, и отново хлътнахме в безбрежния мрак, а звездите над нас засияваха все по-чисти и ясни с избистрянето на въздуха, колкото по-високо се изкачвахме по склона на западното плато — напредвахме, така да се каже, с около фут височина на миля разстояние. — и в никоя посока дървета не засланяха от погледа ниско спусналите се звезди. Както прелитахме покрай някакъв храсталак, зърнах за миг бялата печатна муцуна на крава. Имах чувство, че пътувам с влак, носехме се тъй равномерно и направо.

Не след дълго отново стигнахме до някакво градче, забавихме и Кльощавия монтанец рече:

— Аааа, ще има пишпауза.

Но минесотците не спряха, пресякоха града и продължиха нататък.

— Дявол да ги вземе, не мога да стискам повече. — разсърди се Кльощавия.

— Карай в движение — посъветва го някой.

— Ще карам — каза той и както всички бяхме вперили очи в него, бавно изпълзя на хълбок до задната част на платформата, като се хващаше, за каквото свари, и провеси крака оттам. Някой заудря по прозорчето на кабината, за да привлече вниманието на двамата братя към събитието. Те се обърнаха и лицата им грейнаха в широки усмивки. И тъкмо когато Кльощавия бе готов за действие, закрепил се в крайно нестабилна поза, започнаха да въртят зигзаги с камиона, при скорост седемдесет мили в час. Той се катурна назад, а нагоре бликна китов фонтан. Кльощавия се пребори и отново зае седнало положение. Те пак люшнаха камиона. Туп — търкулна се той на една страна и се измокри целия. В бурята от ревове и смях едва чухме псувните му, като човешки вопли, долитащи чак отвъд хълмовете. Мръсен… мръсен… Така и не разбра, че го правеха нарочно, просто се бореше, мрачен като Иов. Когато приключи, целият беше вир-вода, пропълзя, залитайки, назад с дълбоко нещастен вид, а всички ние, с изключение на русокосото момче, умирахме от смях, в това число и минесотците в кабината. Подадох му бутилката за утеха.

— Абе дявол да го вземе — сети се той изведнъж, — да не би да го направиха нарочно?

— Че как иначе.

— Ох, мамка им стара, пък аз да не разбера, хем си спомням, че като правих същото в Небраска, не се измъчих дори наполовина.

Внезапно пристигнахме в градеца Огалала и тук вече приятелите от кабината извикаха доволни-предоволни: „Пишпауза!“ Кльощавия остана нацупен край камиона, опечален заради пропуснатата възможност. Двете момчета от Дакота се сбогуваха с всички и решиха да започнат жътвата оттук. Гледахме след тях, докато изчезнаха в нощта към запалените светлини на бараките в края на градеца, където според един нощен зяпач в джинси трябваше да са наемните работници. Налагаше се да купя още цигари. Кореняка и русокосото момче тръгнаха с мен да се поразтъпчат. Влязох в най-неподходящото място на света, някакъв затънтен провинциален млечен бар за местни юноши. Те танцуваха, впрочем само неколцина, на музиката на джубокс. Щом влязохме, всичко утихна. Кореняка и Русокосото просто си стояха и никого не поглеждаха; интересуваха ги само цигарите. А имаше много хубави момичета. Едно от тях завъртя ей такива очи към Русокосото, но то изобщо не забеляза, пък и да бе забелязало, щеше да му е все тая, толкова беше тъжно и отнесено.

Купих по един пакет за всеки; те ми благодариха. Камионът беше готов за тръгване. Наближаваше полунощ и стана студено. Кореняка от Мисисипи, който беше обиколил страната повече пъти, отколкото можеше да изброи на пръстите на ръцете и краката си, каза, че ще е най-добре всички да се скупчим под големия брезент, инак сме щели да измръзнем. По този начин и благодарение на бутилката се топлехме, а въздухът стана тъй пронизващо леден, че щипеше ушите ни. Колкото по-нагоре се изкачвахме във Високите Прерии, толкова по-ярки ставаха звездите. Навлязохме в Уайоминг. Изтегнат по гръб, аз се взирах във величавата небесна шир над мен, ликувах, задето тъй скоростно осъществявах замисъла си и задето се намирах тъй далеч от тягостната планина Беър, и потръпвах от възбуда при мисълта за всичко, което ме очаква в Денвър — каквото, каквото и да е то. В този момент Кореняка запя песен. Запя с тих, мелодичен глас, с акцента на хората от поречието, а песента беше съвсем простичка, само: „Имам си хубаво момиче, нежно, шестнайсетгодишно, най-прекрасното създание, което някога сте виждали“; тези думи се повтаряха, а между тях се вмъкваха други, които разказваха колко надалеч бил заминал влюбеният и колкото копнеел да се върне при нея, но как, докато стигнал, я изгубил.

— По-хубава песен не съм чувал — казах на Кореняка от Мисисипи.

— Тя е най-нежната, която зная — отвърна той с усмивка.

— Пожелавам ти да стигнеш там, за където си се запътил, а когато стигнеш, да бъдеш щастлив.

— Аз вечно тръгвам нанякъде, но после се отклонявам в една или друга посока.

Кльощавия монтанец беше заспал. Той се събуди и ми подвикна:

— Ей, Чернушко, какво ще кажеш, ако ние двамата с тебе поскитаме из Шайен тази нощ, преди да отпратиш към Денвър?

— Готово. — Бях достатъчно пиян, за да се съглася на всичко.

С приближаването на камиона към покрайнините на Шайен видяхме горе, във високото, червените светлини на местната радиостанция, а миг по-късно вече се провирахме през огромна навалица от хора, която преливаше от двата тротоара.

— Страхотен късмет извадихме, та сега е седмицата на Дивия Запад! — провикна се Кльощавия.

Тълпи от търговци, дебели търговци с каубойски боти и шапки, под ръка с масивни съпруги, също в каубойски костюми, се суетяха и шумно се веселяха по дървените тротоари на стария Шайен; по-нататък блестяха дългите нанизи от нощни светлини на новия център на Шайен, но празненствата бушуваха в Стария град. Трещяха халосни патрони. Сапуните бяха претъпкани до вратите. Бях поразен и в същото време чувствах колко е нелепо всичко: още с първото си влизане в Запада ставах свидетел на това докъде е паднал той, до какви абсурдни средства прибягва, за да запази гордата си традиция. Трябваше бързо да скочим от камиона и да се сбогуваме; на братята от Минесота не им беше интересно да се бавят тук. Натъжих се, като ги видях да се отдалечават, и осъзнах, че никога повече няма да видя никого от тях, но нямаше как.

— Ще ви замръзнат задниците тази нощ — предупредих групата отзад. — А утре следобед ще се опекат в пустинята.

— Нямам нищо против да се опекат, стига веднъж да се измъкнем от този нощен лед — каза Кореняка.

Камионът потегли и взе да си пробива път през тълпата и никой не обърна внимание на странните чада под брезента, които зяпаха града като бебета изпод одеяло. Гледах след тях, докато изчезнаха в нощта.

5

Двамата с Кльощавия монтанец тръгнахме да обикаляме баровете. Имах всичко на всичко седем долара, пет от които глупаво пропилях тази нощ. Първо се пуснахме в движението от туристи, нефтоработници и фермери, до един маскирани като каубои, обикаляхме из баровете, висяхме пред входовете на салуни, по тротоарите; после за известно време лиших Кльощавия от уиски и бира, защото се носеше из улиците като замаян: той беше от слабите пиячи; очите му се изцъклиха и само след минута беше готов да си разкаже всичко на първия непознат. Влязох в едно мексиканско заведение за чили7 и келнерката наистина беше мексиканка, при това красива. Нахраних се, после написах кратък любовен стих на гърба на сметката. Заведението беше празно; народът се бе понесъл да пие другаде. Казах й да обърне сметката. Тя прочете какво пише на гърба и се засмя. Стихотворението беше за желанието ми тя да тръгне с мен и да изпроводим заедно нощта.

— Хубаво ще е, Чикито, но имам среща с моя приятел.

— Не можеш ли да го подхлъзнеш за нощес?

— Не, не мога, не му свивам номера — произнесе тъжно тя и ми стана мила заради начина, по който го каза.

— Пак ще дойда някой път — казах й, а тя ми отговори:

— Когато искаш, бебчо.

Аз обаче останах там още малко, просто за да я погледам, и изпих второ кафе. Приятелят й нахълта сърдит и пожела да узнае кога ще свърши. Тя се разбърза да затваря. Нямаше как, тръгнах си. Усмихнах й се на излизане. А вън животът вилнееше все тъй диво, както преди, само дето дебелаците бяха още по-пияни, по-шумно кряскаха и по-гръмко се оригваха. Смешно беше. Индиански главатари се разхождаха наоколо с грамадни перести наглавници и с наистина тържествено достойнство сред зачервените пияни лица. Видях наблизо да се клатушка Кльощавия и отидох при него.

— Написах картичка на баща си в Монтана — каза той. — Можеш ли да намериш някоя пощенска кутия, за да я пуснеш?

Молбата му беше странна; подаде ми картичката и като залиташе, влезе през летящата врата на един салун. Взех картичката, отидох до първата кутия и преди да я пусна, й хвърлих бегъл поглед. „Скъпи тате, ще си бъда у дома в сряда. Всичко е наред при мен и се надявам, че и при тебе е така, Ричард“ Това измени представата ми за него; колко нежно грижовен беше към баща си. Отидох на бара при него. Подбрахме две момичета, хубавичка млада блондинка и дебела брюнетка. Те бяха тъпи и намусени, но ние много искахме да ги свалим. Замъкнахме ги в някакво долно нощно заведение, което вече затваряше, и там похарчих всичките си пари — без последните си два долара, — поръчах уиски за тях и бира за нас. Вече се бях понапил и ми беше все едно; всичко ми се струваше прекрасно. Цялото ми същество и устрем бяха насочени към малката блондинка. Исках да вляза в нея с всичката си сила. Притисках я и исках да й го кажа. Затвориха заведението и четиримата се понесохме навън по разнебитените прашни улици. Погледнах небето: ярките чудни звезди още блестяха по него. Момичетата поискаха да отидат на автобусната гара, така че тръгнахме нататък, но те очевидно имаха среща с някакъв моряк, братовчед на дебеланата, който ги чакаше заедно с приятели. Попитах русата:

— Какъв е планът?

Тя отговори, че иска да се прибира, а къщата им се намирала в Колорадо, съвсем близо до щатската граница, на юг от Шайен.

— Ще те изпратя с автобуса — казах й.

— Не искам да се връщам с автобуса, той спира на магистралата и трябва да пресичам проклетата прерия сама. Стига ми, че по цял следобед я гледам тая проклета прерия, нямам никакво намерение да вървя през нея и нощем.

— Ей, почакай, ще си направим приказна разходка сред цветята на прерията.

— Там няма цветя — отвърна тя. — Искам да отида в Ню Йорк. Всичко тук ми е дошло до гуша. Няма къде да мръднеш освен до Шайен, а в Шайен няма нищо.

— И в Ню Йорк няма нищо.

— Глупости, няма! — сопна се тя и презрително сви устни. Автобусната гара беше претъпкана до вратите. Какви ли не хора чакаха автобуси или просто стояха; пълно беше с индианци, които наблюдаваха всичко с каменни лица. Момичето се отскубна от мен, за да отиде при моряка и останалите. Кльощавия дремеше на една пейка. Седнах до него. По всички автобусни гари из цялата страна подовете са едни и същи, целите осеяни с фасове и храчки, те навяват такава безутешна тъга, каквато само автобусните гари могат да събудят. За миг като че се бях пренесъл в Нюарк, само ако не беше необятният простор навън, който ме пленяваше. Разкайвах се, задето бях разкъсал кристалната устременост на пътуването си, задето не бях пестил всеки цент, а се бях мотал, задето не се придвижвах според разписанието си, а се записах с това намусено момиче и изхарчих всичките си пари. Стана ми противно. Но тъй като не бях спал страшно дълго време, уморих се да проклинам и да се кося и бързо се унесох; свих се на пейката, подложих си сака за възглавница и съм спал до осем сутринта, улавяйки в просъница тропота и шумовете на гарата и на стотици минаващи хора.

Събудих се с тежко главоболие. Кльощавия беше изчезнал — навярно към Монтана. Излязох навън. И тогава в далечната синева видях за първи път величествените снежни върхове на Скалистите планини. Поех дълбоко въздух. Трябваше незабавно да продължа към Денвър. Най-напред закусих, скромна закуска от препечена филия с кафе и едно яйце, а после оставих града и излязох на магистралата. Фестивалът на Дивия Запад продължаваше, имаше родео и глъчката и скачането наново щяха да започнат. Всичко остана зад мен. Изгарях от желание да видя тайфата си в Денвър. Пресякох железопътен надлез и стигнах до едни бараки, откъдето се разклоняваха две главни шосета, и двете водеха към Денвър. Застанах на това, което беше по-близо до планините, за да мога да ги гледам по пътя, и вдигнах палец в моята посока. Веднага ми спря един млад приятел от Кънетикът, който обикаляше страната с таратайката си, за да рисува; беше син на някакъв издател от Изток. Това момче не спря да приказва; а на мен ми се повръщаше от пиенето и от височината. По едно време едва не си подадох главата през прозореца. Но още преди да ме остави в Лонгмонт, Колорадо, аз отново се почувствах в ред и дори бях започнал да му разказвам за приключенията си по пътя. Той ми пожела сполука.

В Лонгмонт беше красиво. Под грамадно старо дърво се зеленееше поддържаната поляна на бензиностанция. Попитах бензинаджията може ли да поспя на нея и той отговори — разбира се; разстлах една вълнена риза, проснах се по лице на нея, разперил лакти встрани, и за миг спрях око на снежните Скалисти планини под жаркото слънце. Проспах два сладки часа, през които единственото неудобство беше по някоя случайна колорадска мравка. В Колорадо съм! Повтарях си ликуващо. Страшен съм! Страшен! Страшен! Успявам! И след ободрителната почивка, изпълнена с рехави като паяжина сънища за миналия ми живот на Изток, станах, измих се в мъжката тоалетна на бензиностанцията и поех, стегнат и лъснат като цигулка, но преди това се подкрепих в крайпътното заведение с един вкусен гъст млечен шейк, за да пусна малко хлад в сгорещения си изтерзан стомах.

Случи се така, че моя млечен коктейл разби едно прехубаво колорадско девойче, което цяло грееше в усмивки. Бях благодарен, това девойче ми дойде като утеха за предната вечер. Мислено възкликнах: „Ооооо! Какво ли пък ще бъде в Денвър!“ Излязох на напечения път и някакъв трийсет и шест годишен търговец от Денвър веднага ме взе в своята нова-новеничка кола. Той караше със седемдесет мили. Аз тръпнех цял; отброявах минутите и вадех милите. Там някъде напред, отвъд развълнуваните житни поля, златни под далечните снегове на Истис, щях най-после да съзра Денвър. Вече си представях как на другата вечер ще седя с цялата тайфа в някой денвърски бар и как ще изглеждам странен и парцалив в техните очи, като Пророка, извървял страната, за да донесе тайната Дума, а моята едничка Дума беше „еееееей!“ С търговеца изкарахме дълъг, задушевен разговор за нашите начини на живот и преди да се усетя, минахме покрай пазарите за плодове на едро в покрайнините на Денвър; мярнаха се комини и пушек, и железопътни депа, и блокове от червени тухли, по-нататък се очертаха сивокаменните сгради на центъра и ето че се озовах в Денвър. Той ме остави на улица „Ларимър“. Забързах неуверено по нея, покрай стари безделници и уморени каубои, с възможно най-пакостливата радостна усмивка на лице.

6

В ония дни не познавах Дийн така добре, както сега, и първото нещо, което мислех да направя, бе да потърся Чад Кинг, така че моментално пристъпих към действие. Обадих се по телефона у тях, отговори ми майка му.

— Я, Сал, какво правиш в Денвър? — възкликна тя.

Чад е слабичко русокосо момче със странно лице на магьосник, което напълно си схожда с неговия интерес към антропологията и старата история на индианците. Има леко орлов нос, с мека чупка под златен пламък от коса; Чад притежава красотата и изящността на самоуверения Западняк, който много е танцувал в крайпътните кръчми и е играл футбол. Когато заговори, в гласа му звънва вълнуващо трептене. „Едно нещо страшно харесвам у индианците от прериите, Сал — начина, по който те винаги адски се смущавали, след като се похвалели с броя на одраните от тях скалпове. В «Животът в Далечния Запад» на Ръкстон се говори за един индианец, който пламвал всеки път, когато споменавал за своите безбройни трофеи-скалпове, и изчезвал като дим в прерията, за да тържествува скришом. Ей това нещо направо ме плени!“

В този сънен денвърски следобед майката на Чад ми обясни, че синът й чете в местния музей за кошничарството на индианците. Обадих му се там; той дойде и ме взе със стария си двуместен форд, който използваше предимно за излети до планините, откъдето събираше индиански предмети. Появи се на автобусната гара в джинси и широко усмихнат. Аз седях върху сака си и приказвах със същия онзи моряк, когото бях видял на автобусната гара в Шайен; питах го какво е станало с русокосата. Той беше толкова отегчен, че не си направи труд да ми отговори. Двамата с Чад се качихме в малката двуместна кола и първо трябваше да минем през Общината, за да вземем оттам някакви географски карти. После Чад имаше среща с някакъв възрастен учител и така нататък, а аз умирах за една бира. И някъде дълбоко в съзнанието не ми даваше мира дивата мисъл: „Къде е Дийн сега и какво прави в този миг?“ По някакви странни съображения Чад бе скъсат приятелството си с Дийн и дори не го знаеше къде живее.

— А Карло Маркс в града ли е?

— Да. — Но той и с него вече не говорел. Това беше началото на отдръпването на Чад Кинг от нашата тайфа. Този следобед щях да подремна у тях. Разбрах, че Тим Грей разполагал със свободен апартамент на авеню „Колфакс“ и ме очаквал, че Роуланд Мейджър вече се бил настанил в същия този апартамент и имало стая и за мен. Надушвах във въздуха заговор и този заговор разделяше бандата на две: Чад Кинг, Тим Грей и Роуланд Мейджър, заедно с Ролинсови, се бяха сдушили да отритнат Дийн Мориарти и Карло Маркс. Цопнах право в центъра на тази интересна война.

Войната имаше социален оттенък. Дийн беше син на пияница, един от най-пропадналите бродяги на улица „Ларимър“, всъщност Дийн беше отраснал предимно на улица „Ларимър“ и из нейните околности. На шестгодишна възраст той публично бе умолявал съда да освободи баща му. Бе просия из пасажите около „Ларимър“ и бе носил парите на баща си, който го чакал сред натрошени бутилки с някой стар приятел. А когато поотрасъл, Дийн започнал да се навърта край комарджийниците по „Гленарм“; счупил денвърския рекорд по кражба на коли и бил пратен в изправителен лагер. Между единайсетата и седемнайсетата си — година пребивавал най-често в изправителни лагери. Специализирал се да краде коли, да причаква гимназистки след часовете, да ги откарва с колите в планината, да ги чука там; после се връщал в града и заспивал в първата хотелска вана, в която успеел да се намъкне. Баща му, някога уважаван и трудолюбив тенекеджия, се бил алкохолизирал, пиел вино, което е по-коварно от уискито, и не му оставало нищо друго, освен да скита с товарните влакове през зимата към Тексас, а през лятото — обратно до Денвър. Дийн имаше братя по линия на починалата си майка — тя се поминала, когато той бил съвсем малък, — но братята не го обичаха. Единствените другари на Дийн бяха момчетата от комарджийниците. Това лято Дийн, който притежаваше неизчерпаемата енергия на някакъв американски светец от нов тип, Карло, както и комарджийската банда бяха подмолните чудовища на Денвър и символизирайки това по най-чудесен начин, Карло бе наел подземен апартамент на улица „Гранд“, в който се срещахме и осъмвахме нощ след нощ — Карло, Дийн, аз, Том Снарк, Ед Дънкъл и Рой Джонсън. За последните ще разкажа подробно по-нататък.

В този мой първи денвърски следобед аз спах в стаята на Чад Кинг, докато майка му шеташе долу, а Чад работеше в кабинета си. Беше обичаен за платото жежък юлски ден. Едва ли щях да заспя, ако не беше изобретението на бащата на Чад Кинг. Бащата на Чад Кинг, мил и благ човек, минал седемдесетте, стар и немощен, постал и длъгнест, разказваше всевъзможни истории с бавна, бавна наслада; хубави истории при това, за момчешките си лудории из прериите на Северна Дакота през осемдесетте години на миналия век, когато, за да се развлича, яздел неоседлани понита и преследвал койоти с тояга. По-късно станал провинциален учител из пограничните земи на Оклахома, а накрая — търговец на какво ли не в Денвър. И досега държеше кантора над един гараж, надолу по улицата — бюрото с облия капак все още беше там, както и безброй прашни книжа, свидетелства за минали вълнения и печалби. Та този човек беше изобретил специална климатична инсталация. Монтирал бе обикновен вентилатор в рамката на прозорец и по някакъв начин, чрез намотки, прокарваше студена вода през жужащите перки. Ефектът беше изключителен, но само на разстояние четири фута от вентилатора — по-надалеч горещината на деня очевидно превръщаше водата в пара и долният етаж на къщата си оставаше напечен както обикновено. Но аз бях в леглото на Чад, точно под вентилатора, под втренчения поглед на един голям бюст на Гьоте, и заспах удобно, за да се събудя само след двадесет минути, премръзнал до смърт. Завих се с одеяло, но не се стоплих. В края на краищата ми стана толкова студено, че не можах да заспя отново и слязох долу. Старецът ме попита как работи изобретението му. Отговорих му, че е адски сполучливо, и в известен смисъл имах предвид точно това. Старецът ми хареса. Беше се съсухрил от спомени.

— Преди години изобретих препарат за почистване на петна, който по-късно изкопираха големите фирми от Изтока. Напоследък се опитвам да ги накарам да ми плащат по някоя пара за това. Ех, ако бях достатъчно богат, та да си наема един свестен адвокат…

Но вече беше много късно да си наеме свестен адвокат; и потиснат, той си седеше вкъщи. Когато се стъмни, изядохме разкошната вечеря, приготвена от майката: пържоли от елен, убит в планината от чичото на Чад. Но къде беше Дийн?

7

Следващите десет дни бяха, както казва У. К. Фийлдс8, „изпълнени с явни опасности“ и много диви. Преместих се при Роуланд Мейджър в наистина луксозния апартамент, който беше собственост на някакви роднини на Тим Грей. Всеки от нас разполагаше със самостоятелна стая, а имаше още и кухничка с хладилник и храна в него и просторна всекидневна, където Мейджър седеше по копринен халат и съчиняваше най-новия си разказ в Хемингуеев стил — холеричен, червендалест, дундест, Мейджър по принцип ненавиждаше всичко, ала нощем, когато застанеше пред хубостите на истинския живот, той можеше да се разтопи в най-топлата и очарователна усмивка на света. Седеше облечен така зад бюрото, а аз, само по памучни гащета, прескачах дебелия мек килим. Мейджър тъкмо бе завършил разказ за едно момче, което пристига за първи път в Денвър. Героят му се казваше Фил. Той имаше спътник — тайнствен и мълчалив приятел на име Сам. Фил излиза да разгледа Денвър и попада на някакви сноби, които се представят за ценители на изкуството. Връща се в хотелската стая. Мрачен, той издумва: „Сам, има ги и тук.“ А Сам гледа тъжно през прозореца. „Да — отвръща той, — знам.“ Работата беше там, че Фил не е трябвало да излиза и да обикаля из града, за да го разбере. Снобите са навсякъде из Америка, те изсмукват кръвта й. Ние с Мейджър бяхме големи приятели; той смяташе, че аз съм пълната противоположност на художествения сноб. Мейджър, също като Хемингуей, обичаше добрите вина. Непрекъснато си спомняше за неотдавнашното си пътуване из Франция.

— Ех, Сал, да можехме двамата с теб да поседим някъде във високите Баски земи с изстудена бутилка „Поаньон“ от деветнайста година, тогава щеше да проумееш, че на света има и други неща освен товарни вагони.

— Знам, че има. Бедата е там, че просто обичам товарните вагони и обичам да чета имената, изписани по тях, като Мисури Пасифик, Големия Северен, Рокайландска линия. Господи, Мейджър, ако можех да ти разкажа всичко, което ми се случи, докато пътувах насам на стоп!

Ролинсови живееха през няколко улици. Те бяха възхитително семейство — млада майка, съпритежателка на пустеещ хотел в плачевно състояние, с петима синове и две дъщери. Лудият син беше Рей Ролинс, приятел от детинство на Тим Грей. Рей нахълта с викове да ме вземе и ние мигом си допаднахме. Излязохме и тръгнахме да обикаляме баровете на Колфакс. Едната от сестрите на Рей беше руса красавица на име Бейб — истинска кукла на Запада, която владееше тениса и Сърфа. Тя беше момичето на Тим Грей. А Мейджър, който само минаваше през Денвър, но затова пък с истински замах, след като се бе настанил в луксозния апартамент на Тим, ходеше с Бети, другата сестра на Рей. Само аз си нямах момиче. Питах всички: „Къде е Дийн?“ Те ми отговаряха с усмивки, че не знаят.

Все пак накрая чудото стана. Телефонът иззвъня, обаждаше се Карло Маркс. Той ми даде адреса на своя подземен апартамент.

— Абе какво правите вие тук в Денвър? — попитах го. — Искам да кажа, с какво се занимавате? Какво става?

— Ще ти кажа, като се видим.

Хукнах да се видим. Карло работеше нощна смяна в универсалния магазин „Мей“; лудият Рей Ролинс му се обадил там от един бар и накарал пазачите да търсят Карло из целия магазин, защото трябвало да му предаде, че някой бил умрял. Карло веднага си помислил, че аз съм умрял. А Ролинс му казал по телефона: „Сал пристигна в Денвър“ — и му дал адреса и номера ми.

— А къде е Дийн? — попитах Карло.

— Дийн е в Денвър. Сега ще ти обясня. — И ми разказа, че Дийн въртял любов с две мадами едновременно, Мерилу, първата му жена, която го чакала в една хотелска стая, и Камий, ново момиче, което също го чакало в една хотелска стая. — Между двете той тича при мен, за да отхвърляме нашите лични несвършени работи.

— А какви са вашите лични несвършени работи?

— Ние с Дийн сме започнали нещо голямо. Опитваме се да бъдем абсолютно честни във взаимоотношенията си и да споделяме докрай всичко, което ни мине през ума. Наложи се да вземаме опиати. Сядаме на кревата, кръстосваме крака и се гледаме очи в очи. Най-после ми се удаде да внуша на Дийн, че може да постигне всичко, което поиска, може да стане кмет на Денвър, да се ожени за милионерка или да стане най-великият поет след Рембо. Но той само търчи да гледа автомобилните състезания. Какво да го правя, тръгвам и аз с него. Той скача и крещи, възбужда се. Знаеш ли, Сал. Дийн наистина страшно се заплесва по такива неща. — Карло измънка едно „хммм“ на себе си и се замисли.

— Какво ви е разписанието? — попитах. В живота на Дийн винаги имаше разписания.

— Разписанието е следното: аз излязох от работа преди половин час. През това време Дийн е прекарал Мерилу в хотела, оставя ми време да се преоблека. Точно в един той ще хукне от Мерилу при Камий — разбира се, нито една от двете няма представа как стоят нещата — и ще я чукне веднъж, докато аз успея да се придвижа до него и да стигна в един и половина. След това двамата ще излезем — но първо трябва да помоли Камий да го пусне, заради което тя започва вече да ме мрази — и ще дойдем тук, за да разговаряме до шест сутринта. Често оставаме и до по-късно, но напоследък това стана ужасно сложно и на него все не му стига времето. После, в шест, той ще се върне при Мерилу — а целия ден утре ще тича да вади документите, необходими за развода им. Мерилу иска да се разведат, но настоява междувременно да се чукат. Казва, че го обича — същото казва и Камий.

Подир това ми разправи как Дийн срещнал Камий. Рой Джонсън, момчето от комарджийницата, попаднал на нея в някакъв бар и я завел в хотел; горделивостта обаче надделяла над разума му и той поканил цялата тайфа да дойде да я види. Всички наобиколили Камий и се надпреварвали да й говорят. Дийн само гледал през прозореца. После, когато всички си тръгнали, Дийн просто погледнал Камий, посочил часовника си, дал й знак „четири“ (с което искал да каже, че ще се върне в четири) и си отишъл. В три часа вратата била заключена за Рой Джонсън. В четири била отключена за Дийн. Поисках да тръгнем веднага, за да видя безумеца. Той бил обещал и мен да подреди; познавал всички момичета В Денвър.

Двамата с Карло минахме в денвърската нощ по разнебитени улици. Въздухът беше мек, звездите — красиви, обещанията на всяка павирана уличка — омайни и аз мислех, че сънувам. Стигнахме до къщата със стаи под наем, където Дийн се пазареше с Камий да го пусне. Старата постройка от червени тухли беше заобиколена от дървени гаражи и стари дървета, които стърчаха иззад огради. Изкачихме се по застлани с пътеки стълби. Карло почука; после отскочи назад, за да се скрие: не искаше да го види Камий. Аз останах пред вратата. Дийн я отвори гол-голеничък. Една брюнетка ме погледна учудена от леглото, видях красиво гладко бедро под черна дантела.

— Са-а-ал! Не може да бъде! — възкликна Дийн. — Я виж, яя — ъхъ — да — ами разбира се, пристигна все пак, стар непрокопсанико, най-после се реши да поемеш по дългия път, а? Е, слушай сега — ние трябва да, да, веднага — трябва, наистина трябвай Камий… — И той рязко се обърна към нея. — Дошъл е Сал, моят стар приятел от Ню Иор-р-рк, това е първата му нощ в Денвър и е абсолютно наложително да го разведа и да го подредя с момиче.

— В колко часа ще се върнеш?

— Сега е — той погледна часовника си — един и четиринайсет. Ще бъда тук точно в три и четиринайсет за нашия час на мечти, за нашите истински омайни блянове, скъпа, а после, както знаеш, както ти обясних и ти се съгласи, трябва да се срещна с еднокракия адвокат за онези документи — посред нощ, колкото и странно да ти изглежда, но аз нали ти обясних подробно защо е така. (Това беше прикритието му за срещите с Карло, който продължаваше да се спотайва.) Така че сега, в тази минута, трябва да се облека, да си обуя гащетата, да се върна в живота, имам пред вид живота навън, улиците и всичко останало, както се разбрахме, защото вече стана един и петнайсет и времето бяга, бяга…

— Е, добре, Дийн, но моля те да бъдеш тук в три.

— Както съм ти обещал, скъпа, но запомни, не три, а три и четиринайсет. Не сме ли опознали двамата с теб най-съкровените и най-прекрасни дълбини на душите си, скъпоценно мое момиче? — Дийн отиде при нея и я целуна няколко пъти. На стената имаше голяма рисунка на голото тяло на Дийн с огромен член и всичко останало, направено от Камий. Бях поразен. Всичко беше тъй лудо.

И се впуснахме в нощта; Карло ни настигна в една тъмна улица. А след нея продължихме по най-тясната, най-невероятна и най-крива градска уличка, по която бях минавал, докато навлязохме дълбоко в сърцето на денвърския мексикански квартал. Подвиквахме си в заспалата тишина.

— Сал — каза ми Дийн, — имам момиче като за теб, което точно в тази минута те чака, стига да не е на работа — и погледна часовника си. — Една келнерка. Рита Бетънкорт, чудна мадама, разбиранията й за някои по-сложни сексуални номера са малко старомодни, аз се опитах да ги осъвременя, но мисля, че ти ще се справиш още по-добре. Така че отиваме право там — трябва да занесем бира, не, те имат достатъчно и дявол да го вземе — възкликна той и плесна с ръце. — тази нощ непременно трябва да пробия и сестра й Мери.

— Какво? — обади се Карло. — А аз мислех, че ще си говорим.

— Ще си говорим, но след това.

— Ох, тоя вечен денвърски хаос! — провикна се Карло към небето.

— Нали е най-чудесният, най-сладкият при-я-тел на света? — възкликна Дийн и ме ръгна в ребрата. — Виж го. Погледни го! — А Карло започна лудешки да се криви по улиците на живота, както бях го виждал да прави безброй пъти къде ли не из Ню Йорк.

Успях да кажа само:

— Добре де, и какво, по дяволите, ще правим тук, в Денвър?

— Сал, утре ще ти намеря работа, знам къде — превключи Дийн на делови тон. — Така че, щом се откача от Мерилу, ще дойда право в твоя апартамент, ще поздравя Мейджър и ще те заведа с трамвая (да му се не види, нямам кола) на пазара Камарго, където можеш веднага да започнеш работа и още първия петък да получиш заплата. Всички от тайфата сме напълно фалирали. На мен вече седмици наред не ми остава време да се хвана да поработя. В петък вечерта на всяка цена ние тримата, старата тройка — Карло, Дийн и Сал, — трябва да отидем на автомобилните състезания и за тази цел ще накарай един мой познат от града да ни заведе с кола… — И така нататък все напред в нощта.

Стигнахме до къщата, в която живееха сестрите келнерки. Отредената за мен беше още на работа; сестра й, на която Дийн беше хвърлил око, си беше у дома. Седнахме на нейния диван. В този час трябваше да се обадя на Рей Ролинс. Завъртях му. И той пристигна за секунда. Още от вратата съблече ризата и фланелката си и взе да прегръща Мери Бетънкорт, която му беше съвсем непозната. Бутилки се търкаляха по пода. Стана три. Дийн хукна за своя час на мечтите с Камий. Върна се навреме. Появи се и другата сестра. От този момент нататък вече страшно ни трябваше кола, вдигахме прекалено много шум. Рей Ролинс се обади на някакъв приятел с кола. Той дойде. Всички се наблъскахме вътре; Карло се опитваше да проведе на задната седалка предвидения разговор с Дийн, но суматохата беше прекалено голяма.

— Защо не отидем всички в моя апартамент! — предложих аз.

И тръгнахме; когато колата спря, аз изскочих навън и вдигнах челна стойка на тревата. Ключовете ми изпопадаха; така и не ги намерих. Спуснахме се с викове в блока. Роуланд Мейджър в копринения си халат ни препречи пътя.

— Не позволявам такива работи в апартамента на Тим Грей!

— Какво? — изревахме в хор. Настъпи объркване. Ролинс се търкаляше в тревата с една от келнерките. Мейджър не искаше да ни пусна вътре. Заканихме се, че ще се обадим на Тим Грей, който щеше да разреши веселбата и даже ще поканим и него. Но вместо това се понесохме към евтините кръчми в центъра на Денвър. Изведнъж се озовах сам на улицата без пукната пара. Последният ми долар бе отишъл.

Вървях пеша пет мили, докато, стигна до Колфакс, до удобното си легло в апартамента. Нямаше как, Мейджър ме пусна. Запитах се дали в този момент Дийн и Карло разкриват душите си един пред друг. Щях да разбера по-късно. Нощите в Денвър са студени и заспах като пън.

8

Замислихме грандиозен поход в планините. Всичко започна на сутринта с едно обаждане по телефона, което усложни положението — моят стар приятел от пътя Еди решил да ми се обади на късмет; запомнил бил някои от имената, които съм споменавал. Тъкмо щях да си взема обратно и ризата. Еди се намираше в някаква къща в Колфакс заедно със своята приятелка. Попита ме дали знам къде може да си намери работа и аз му казах да дойде при нас, като предполагах, че Дийн ще знае. Дийн се появи нетърпелив точно когато ние с Мейджър закусвахме надве-натри. Дийн дори не пожела да седне.

— Имам да върша хиляди неща, едва ще открадна време да те заведа в Камарго, така че, мой човек, тръгвай незабавно.

— Да изчакаме Еди, приятеля ми от пътя.

На Мейджър му беше забавно, като ни гледаше колко сме припрени. Той бе пристигнал в Денвър, за да пише спокойно, без да бърза. С Дийн се държеше подчертано почтително. Той пък не му обръщаше внимание. Мейджър разговаряше с Дийн в този стил:

— Мориарти, вярно ли е това, което чувам, Че спиш едновременно с три момичета?

А Дийн пристъпи върху килима и каза:

— Да, да, има нещо такова. — Погледна часовника си, а Мейджър се изсекна. Почувствах се като кръгъл тъпак, задето все тичам подир Дийн — Мейджър беше непоколебим в мнението си, че Дийн не е в ред и е шут. Разбира се, не беше така и аз държах да го докажа някак.

Посрещнахме Еди. Дийн и на него не обърна никакво внимание. Побързахме да вземем трамвая в горещия денвърски следобед, за да си търсим работа. Неприятна ми беше дори само мисълта за това. Еди говореше, говореше, не млъкваше, както си му беше навикът. Открихме на пазара един човек, който се съгласи да ни вземе и двамата; работата започваше в четири часа сутринта и свършваше в шест следобед. Човекът каза:

— Харесвам момчетата, които обичат да работят.

— Значи, точно като мене — каза Еди, но аз не бях толкова сигурен за себе си. „Ще трябва да не спя“ — помислих си. Толкова други по-интересни неща имах да правя.

На следващата сутрин Еди отишъл на работа; аз не. Имах си легло, Мейджър купуваше храна и зареждаше хладилника, а като отплата аз готвех и миех чиниите. И затънах до уши във всичко, което ставаше около нас. Една нощ вдигнахме голяма джабола в къщата на Ролинсови. Майката бе заминала на пътешествие, Рей Ролинс беше поканил абсолютно всички свои познати, като им бе заръчал да донесат уиски; после прегледа бележника си за телефонни номера на момичета. На повечето накара мен да се обадя. Така че стана истинско стълпотворение от момичета. Позвъних на Карло, за да разбера какво прави Дийн. Дийн щеше да пристигне при Карло в три часа през нощта. След увеселението отидох при тях.

Подземното жилище на Карло се намираше в стара червенотухлена сграда на улица „Гранд“, близо до една църква. Минаваше се по тясна уличка, слизаше се по някакви каменни стъпала, отваряше се една стара груба врага, прекосяваше се нещо като мазе и едва тогава се стигаше до неговата скована от дъски врата. Влизаше се в стая като килия на руски светец: едно легло, запалена свещ, каменни влажни стени, шантава нескопосна икона, собственоръчно направена от Карло. Той ми прочете свое стихотворение. Заглавието му беше „Денвърски хаос“. В него Карло се събудил една сутрин и чул как „вулгарните гълъби“ нескончаемо гъгнели на улицата пред килията му; видял как „тъжните славеи“ се полюшвали в клоните и те му напомнили за неговата майка. Сив саван обгръщал града. Планините, величавите Скалисти планини, които се виждат на запад от всяка точка на града, му изглеждали като от картон. Цялата вселена била луда, пияна и неимоверно странна. Карло описваше Дийн като „дете на дъгата“, което понася страданията си с агонизираща сласт. Наричаше го „Едип Еди“, който вместо дъвка е принуден „да дъвче маджуна от прозорците“. В своето мазе Карло се отдаваше на огромния си дневник, в който вписваше всяко нещо, случило се всеки ден — всичко, което Дийн правеше и казваше.

Дийн пристигна навреме.

— Всичко е решено — обяви той. — Развеждам се с Мерилу, женя се за Камий и отивам да живея с нея в Сан Франциско. Но само след като двамата с теб, скъпи Карло, отскочим до Тексас и изнамерим Стария Бул Лий, този пропаднал тип, за когото толкова съм слушал от вас, без да съм го виждал; чак тогава ще замина за Сан Фран.

След това двамата пристъпиха към работата си. Седнаха на леглото с кръстосани крака и се загледаха очи в очи. Аз се отпуснах на един стол до тях и видях всичко. Започнаха е една абстрактна мисъл, обсъдиха я; подсетиха се за друга абстрактна идея, забравена във въртележката на преживяванията; Дийн се извини, но обеща, че ще се върне на нея и ще я разработи подробно, като даде и примери.

Карло каза:

— И точно когато пресичахме Уейзий, изпитах желание да ти призная как приемам твоето лудешко увлечение по автомобилните състезания и точно тогава, помниш ли, ти ми посочи оня стар скитник с торбестите панталони и каза, че досущ приличал на баща ти?

— Да, да, разбира се, че помня; и не само това, тогава и на мен самия ми щукна нещо, нещо наистина диво, което трябваше да ги кажа, но го бях забравил, а ето сега ти отново ме подсещаш… — И така се родиха две нови теми. Премляха и тях. После Карло попита Дийн дали е честен и особено дали в дъното на душата си е честен с него.

— Защо повдигаш отново този въпрос?

— Остана едно последно нещо, което искам да разбера…

— Ами да попитаме скъпия Сал тогава, ето, той седи тук, слуша ни. Какво ще кажеш, Сал?

— До последното нещо, Карло — отговорих, — не може да се стигне. Никой не може да се добере до крайното. В живота ни крепи именно надеждата, че някога ще го уловим веднъж завинаги.

— Нищо подобно, дрънкаш глупости, романтични дивотии в стил „Улф“! — отсече Карло.

Дийн го прекъсна:

— Съвсем нямах пред вид това, но нека оставим Сал сам да си състави мнение и всъщност, Карло, не мислиш ли, че в начина, по който той седи тук и ни наблюдава, има много достойнство, та този перко е бил път през половината страна само за това — но старият Сал като че не иска да каже, старият Сал не иска да каже.

— Не е вярно, че не искам да кажа — възразих. — Просто не ви разбирам накъде биете, нито към какво се стремите. Разбирам само, че е пряко силите на който и да е човек.

— Ти знаеш само да отричаш.

— Тогава обяснете ми, какво се опитвате да постигнете?

— Обясни му.

— Не, ти му обясни.

— Май няма какво да се обяснява — обадих се аз и се засмях. Бях надянал шапката на Карло и сега я нахлупих ниско над очите си. — Искам да спя — заключих.

— Бедният Сал, вечно му се спи. — Не отговорих. Те започнаха наново: — Когато взе назаем ония центове, за да доплатиш за пилешките пържоли…

— Не бе, човек, за чилито! Не помниш ли „Тексас стар“?

— Обърках се, мислех си за вторник. Когато взе назаем ония центове, ти каза, внимавай сега, ти каза: „Карло, използвам те за последен път“, като че искаше да кажеш, че двамата сме се разбрали да не се използваме повече един друг.

— Не, не, не, не съм искал да кажа това — послушай ме сега пък ти, скъпи ми приятелю, да започнем по-отдавна, от нощта, когато Мерилу се разплака в стаята, а аз се обърнах към теб с подчертана искреност в тона, за която и двамата знаехме, че е изкуствена, но прибягнах до нея, та с моето актьорско преструване да ти покажа… Ох, чакай, не е това.

— Разбира се, че не е това! Защото забравяш, че… Но не, няма да те обвинявам повече. Казах вече „да“… — И така нататък, разговаряха все в тоя дух с напредването на нощта. Призори отворих очи. Те доразнищваха последния от утринните проблеми.

— Когато ти казах, че трябва да поспя заради Мерилу, защото ще я видя тази сутрин в десет, съвсем не съм го казал с нетърпящ възражение тон, за да се противопоставя на онова, което ти преди малко отбеляза за ненужността на съня, а само, само, разбери го, защото аз абсолютно, чисто и просто, и без никакви увъртания трябвала поспя сега, очите ми се затварят бе, човек, смъдят ме от зачервяване, подпухнали са, уморени са, бодат…

— Ех, дете си ти! — каза Карло.

— Просто трябва да поспим. Хайде да изключим машината.

— Не можеш да изключиш машината! — изкрещя с все сила Карло. Първите птици на разсъмването вече пееха.

— Сега, когато си вдигна ръката — каза Дийн, — ще спрем да говорим и двамата ще разберем чистосърдечно и без препирни, че просто спираме да говорим и ще спим.

— Не можеш да изключваш машината, когато ти скимне.

— Изключете машината! — заповядах им аз. Те ме погледнаха.

— Я, той бил буден през цялото време и слушал! Какво си мислеше, Сал?

Казах им, че съм си мислил какви смайващи маниаци са и двамата и че съм будувал цяла нощ, за да слушам приказките им, и все едно, че съм наблюдавал гигантски часовников механизъм, който стига оттук, та до върха на прохода Бъртъд, а в същото време е съставен от най-ситните частици на най-изящния часовник в света. Те се усмихнаха. Заканих им се с пръст и казах:

— Ако продължавате така, и двамата ще откачите, но поне ме осведомявайте как вървят нещата.

Излязох и взех трамвая до моя апартамент, а картонените планини на Карло Маркс пламнаха в червено с изгрева на слънцето откъм Източните прерии.

9

Вечерта ме помъкнаха на оня поход в планините и пет дни не видях нито Дийн, нито Карло. Работодателят на Бейб Ролинс беше оставил колата си на нейно разположение за целия уикенд. Взехме си костюми, окачихме ги на прозорците на колата и потеглихме за Сентрал Сити — Рей Ролинс зад волана, Тим Грей излегнат отзад, а Бейб на мястото до шофьора. И за пръв път навлязох в Скалистите планини. Сентрал Сити е старо миньорско градче, наричано някога Най-Богатата Квадратна Миля в Света, защото алчните златотърсачи, както преброждали хълмовете, попаднали на това място на истинска сребърна жила. Веднага забогатели, и дори вдигнали сред бараките на стръмния склон кокетна малка опера. По онова време в нея идвала да пее Лилиан Ръсъл, както и оперни звезди чак от Европа. После Сентрал Сити се превърнал в град-призрак, докато енергични търговци от новия Запад решили да го съживят. Лъснали операта и всяко лято тук започнали да гастролират звездите от Метрополитън опера. Та ставаха големи ваканции за всички. Отвсякъде прииждаха туристи, че дори и холивудски знаменитости. Изкачихме планината и навлязохме в тесни улички, гъмжащи до пръсване от издокарани туристи. Помислих си за Сам, героя на Мейджър, Мейджър се оказа прав. Той самият също беше тук, раздаваше на всички страни широки дружелюбни усмивки и най-искрено ахкаше и охкаше на всичко.

— Сал — извика той и ме сграбчи под мишница, — погледни само този стар град. Представи си го как е изглеждал преди сто — какво говоря, преди осемдесет, шейсет години; а са имали опера!

— Да — отговорих му, имитирайки един от неговите герои, — но те са тук.

— Копелета — изруга той. Но продължи да се забавлява заедно с Бети Грей, която беше увиснала на ръката му.

Бейб Ролинс беше от предприемчивите блондинки. Знаеше една къща на някакъв стар миньор в покрайнините на града, където ние, момчетата, можехме да преспим през уикенда; от нас се искаше само да я почистим. Позволено беше дори да вдигаме бурни забави. Къщата беше стара съборетина, покрита вътре с три пръста прах; имаше веранда и отзад кладенец. Тим Грей и Рей Ролинс запретнаха ръкави и започнаха да чистят — огромна работа, която им отне целия следобед и част от вечерта. Но те се бяха заредили с една кофа бирени бутилки и всичко бе наред.

Що се отнася до мен, този следобед ми се падна да поведа под ръка Бейб и да я придружа до операта. Облякох един костюм на Тим, Само преди няколко дни бях пристигнал в Денвър като същински скитник, а сега, скован в костюм и изтормозен, с красива, елегантна блондинка под ръка, се кланях и бъбрех във фоайе под полилеи. Какво ли щеше да каже Мисисипския Кореняк, мина ми през ум, ако можеше да ме зърне отнякъде.

Даваха „Фиделио“. „Какъв мрак!“ — проплака баритонът, когато се показа от тунела в тъмницата изпод един жално простъргващ камък. Доплака ми се. И аз възприемах живота по този начин. Операта така ме увлече, че за известно време забравих обстоятелствата на своя безумен живот и потънах във величавите скръбни звуци на Бетховен и богатите Рембрандови тонове на сюжета.

— Е, Сал, как ти хареса тазгодишната постановка? — гордо ме попита вън на улицата Денвърския Красавец. Той беше свързан по някакъв начин с дружеството на приятелите на тази опера.

— Какъв мрак, какъв мрак! — отговорих — Фантастично, величествено.

— Сега ще е хубаво да се запознаеш и със самите изпълнители — продължи с официален тон, но за щастие веднага забрави за това в суматохата и изчезна нанякъде.

Ние с Бейб се върнахме в съборетината на миньора. Свалих си доспехите и се включих в чистенето. На работата краят не се виждаше. Роуланд Мейджър седеше по средата на гостната, която вече беше почистена, и отказваше да помага по-нататък. На малка масичка отпред беше поставил бутилка бира и чаша за себе си. Докато ние търчахме насам-натам с кофи вода и метли, той си спомняше на глас:

— Ех, ако само можеше да дойдеш някой път с мен, да послушаме музикантите на Бандол и да изпием по едно чинцано, тогава щеше да почувстваш, че живееш. А после през лятото — Нормандия, дървени сабо и чуден отлежат калвадос. Хайде, Сам — подкани той невидимия си другар, — извади виното от реката, да видим дали се е изстудило както трябва, докато сме ловили риба. — Направо взето от Хемингуей.

Подвиквахме на момичетата, които минаваха по улицата:

— Елате, помогнете ни да изчистим къщата. А довечера каним всички на нашата забава. — И те се включваха. Събра се цяла тълпа, която заработи с нас. Накрая пристигнаха дори певците от оперния хор, повечето юноши, и също запретнаха ръкави. Слънцето се скри.

Когато приключихме с работата. Тим, Рей Ролинс и аз решихме да се стегнем за голямата нощ. Прекосихме целия град, за да стигнем до къщата, в която бяха настанени оперните звезди. В нощта отекваше увертюрата на вечерното представление.

— Точно навреме — каза Ролинс. — Грабвайте няколко бръсначки и хавлии и бързо ще се спретнем. — Насъбрахме още и четки за коса, одеколони, лосиони за бръснене и натоварени така, влязохме в банята. Къпехме се и пеехме.

— Кажете, не е ли славно — повтаряше Тим Грей — да използваме банята, хавлиите, лосионите и електрическите бръсначки на оперните звезди!

Нощта беше приказна. Сентрал Сити е разположен на две мили над морското равнище, човек първо се опива от височината, подир това се уморява и в душата му се вмъква треска Приближихме по тясна тъмна уличка към светлините около операта: после свихме рязко вдясно и излязохме пред стари салуни с летящи врати. Повечето туристи бяха на опера. Започнахме с няколко свръхголеми бири. Свиреше пианист. През задната врата се откриваше гледка към планински склонове, облени в лунна светлина. Провикнах се „Яхуууу“. И нощта започна Побързахме да се върнем в миньорската съборетина. Подготовката за голямата забава кипеше с пълна пара. Момичетата, Бейб и Бети, приготвиха закуски от фасул и кренвирши, после потанцувахме и сериозно нападнахме бирата. След края на оперното представление в къщата ни се стекоха буквално тълпи от момичета. Ролинс. Тим и аз се облизахме. Грабвахме по някое момиче и се понасяхме в танц. Музика нямаше, само танци. Къщата се препълни с народ. Хората носеха бутилки. Ние прескачахме до някой бар и пак се връщахме обратно. Нощта ставаше все по-луда и по-дива. Как исках Дийн и Карло да са тук — едва по-късно осъзнах, че нямаше да се чувстват на място и щяха да бъдат нещастни. Те бяха като човека с тъмничния камък в мрака, който се надига от подземието, опърпаните хипстъри на Америка, едно ново поколение, битниците9, към което аз бавно се приобщавах.

Пристигнаха и момчетата от хора. И запяха „Сладка Аделина“. Те тананикаха и фрази като „Подай ми бирата“ или „Какво си провесил нос?“, имитирайки внушителните баритонови извивки от „Фи-де-ли-о“! „Ах, господи, какъв мрак!“ — пропях и аз. Момичетата бяха страхотни. Излизаха с нас в задния двор и там се прегръщахме. В другите стаи, непочистените, имаше легла и тъкмо бях склонил някакво момиче да седне на едно от леглата и му приказвах нещо, изведнъж нахлу тълпа от млади разпоредители в операта, които награбиха момичетата и започнаха да ги целуват, без дори една свястна дума да им кажат. Тия пияни, рошави, възбудени юноши направо ни развалиха забавата. За пет минути само не остана ни едно момиче и тогава започна голяма бурна братска веселба с чупене на бирени бутилки и ревове.

Ние с Рей и Тим решихме да пообиколим баровете. Мейджър бе изчезнал, Бейб и Бети също. Заклатушкахме се в нощта. Оперната публика изпълваше заведенията до самите врати. Мейджър крещеше над главите на другите. Енергичният очилат Денвърски Красавец се ръкуваше с всеки срещнат и само повтаряше: „Добър ден, как сте?“ Дори когато беше вече полунощ, той пак поздравяваше: „Добър ден, как сте?“ По едно време го видях да тръгва нанякъде с известна високопоставена особа. По-късно се върна с дама на средна възраст; в следващия миг беше на улицата и говореше нещо на двама разпоредители. В още по-следващия стискаше ръката ми, без да ме познае, и ме приветстваше: „Честита Нова година, момчето ми.“ Не беше пиян от алкохол, опил се бе от онова, което обичаше най-силно на света — тълпите от кръжащи хора. Всички го познаваха. „Честита Нова година“ — провикваше се той, а от време на време и „Весела Коледа“. Непрекъснато повтаряше тези пожелания. Може би пък на Коледа честитеше с „Весела задушница“.

В бара беше и един високоуважаван от всички тенор; Денвърския Красавец настояваше да ме запознае с певеца, а аз все гледах да избягна срещата; певецът се казваше Д’Анунцио или нещо подобно. С него беше и жена му. Седяха вкиснати на една маса. На бара се бе облегнал някакъв аржентински турист. Ролинс го сръчка, за да ни направи място; той се обърна и се озъби. Ролинс ми връчи чашата си и с едно кроше го просна върху месинговия тезгях. За миг човекът остана в несвяст. Екнаха писъци; ние с Тим измъкнахме Ролинс навън. Настъпи такава суматоха, че и шерифът не успя да си пробие път през тълпата, за да се добере до жертвата. Никой не позна в Ролинс побойника. Продължихме по други барове. Срещнахме Мейджър, който се клатушкаше по една тъмна улица. „Абе какво става? Биете ли се? Разчитайте на мен.“ Отвсякъде кънтяха гръмки смехове. Запитах се как ли се чувства Духът на Планината, погледнах нагоре, видях борове, окъпани в лунна светлина, видях и призраци на стари миньори и отново си зададох същия въпрос. По цялата черна източна стена на Скалистите планини тази нощ царяха тишината и шепотът на вятъра, само в нашата клисура народът крещеше като луд; а от другата страна на планината се спускаше големият Западен Склон към огромното плато, което стигаше до изворите Стиймбоут, после склонът се гмурваше още по-надолу и отвеждаше до пустинята на Източно Колорадо и до пустинята на Юта; и всичко тънеше в мрак, докато ние лудувахме и викахме в нашето планинско кътче, щурави пияни американци сред величествената природа. Намирахме се на покрива на Америка и единственото, което можехме да правим, беше да надаваме ревове в нощта към източните прерии, сред които белокосият старец навярно вече вървеше към нас, за да ни донесе Думата, и щеше да пристигне всеки миг и да ни смълчи.

Ролинс настояваше да се върнем в бара, където се бе сбил. На нас с Тим идеята не ни хареса, но го последвахме. Ролинс се приближи до Д’Анунцио, тенора, и лисна чаша уиски в лицето му. Ние го извлякохме навън. Един баритон от хора се присламчи към нас и влязохме в чудесен бар в центъра. Тук Рей нарече келнерката курва. Пред бара се бе строила цяла редица навъсени мъже; те ненавиждаха туристите. Единият от тях каза: „Ей, момчета, да сте се омели оттук, докато преброя до десет.“ И ние се ометохме. Доклатушкахме се до нашата съборетина и заспахме.

На сутринта се събудих, обърнах се на другата страна; облак прах се вдигна от матрака. Дръпнах прозореца; оказа се, че е закован. Тим Грей също не беше станал. Кашляхме и кихахме. Закусихме с изветряла бира. Бейб пристигна от своя хотел и взехме да си прибираме багажа за тръгване.

Сякаш всичко около нас се разпадаше. На излизане към колата Бейб се подхлъзна и падна по лице. Горката, беше свръхизтощена. С Тим и с брат й й помогнахме да се вдигне. Качихме се в колата; Мейджър и Бети тръгнаха с нас. И тъжно поехме назад към Денвър.

Слязохме от планината на един дъх и пред погледите ни се ширна равнинното море на Денвър; вдигаше се мараня като от пещ. Запяхме песни. А мен вече не ме свърташе да стигна час по-скоро в Сан Франциско.

10

Тази нощ открих Карло и за мое изумление той ми каза, че е бил с Дийн в Сентрал Сити.

— Какво правихте там?

— Ами обикаляхме баровете, после Дийн сви една кола и се прибрахме с деветдесет мили надолу по планинските завои.

— Как не съм ви видял!

— Не знаехме, че си там.

— Е, братче, аз тръгвам за Сан Франциско.

— Но Дийн ти е осигурил Рита за тази нощ.

— В такъв случай ще отложа.

Само че нямах никакви пари. Пуснах на леля ми препоръчано писмо, с което я молех да ми прати петдесет долара и обяснявах, че й искам пари за последен път и че отсега нататък тя ще получава от мен, само веднъж да ме вземат на кораба.

После отидох на среща с Рита Бетънкорт и я доведох в апартамента. След дълги увещания в мрака на гостната я вкарах в спатията си. Тя беше добро момиче, простосърдечно, искрено и неимоверно се страхуваше от секса Казах й, че сексът е красиво нещо. И исках да й го докажа. Тя ме остави да й го докажа, но аз бях прекалено нетърпелив и нищо не доказах. Тя въздъхна в мрака. „Какво искаш от живота?“ — попитах я, впрочем задавах този въпрос на всичките си момичета.

— Не знам — отвърна тя. — Просто да обслужвам масите и да го карам някак си. — Прозина се. Закрих с длан устата й и й казах да не се прозява. Опитах се да й обясня колко ме вълнува животът и нещата, които можем да направим заедно с нея; говорех й така, а в същото време предвиждах да си тръгна от Денвър след два дена. Тя се извърна отегчена. Полежахме по гръб, загледани в тавана, и се чудехме защо господ е сътворил света толкова тъжен. Кроихме смътни планове да се срещнем във Фриско.

Миговете ми в Денвър приближаваха към края си, почувствах го, докато изпращах Рита: на връщане се изтегнах върху полянката на една стара църква покрай цяла банда скитници и техните приказки събудиха в мен желанието отново да се върна на пътя. От време на време някой от скитниците се надигаше и изпросваше центове от минувачите. Говореха за придвижването на жътвата на север. Беше топло и меко. Изпитах желание да се върна и отново да изведа Рита, и да й кажа още много неща, и този път истински да се налюбя с нея, и да успокоя страха й от мъжете. Момчетата и момичетата на Америка прекарват страшно тъжно времето си заедно; добрият тон налага да пристъпват към секса незабавно, без даже свястно да си поговорят — не става въпрос за ухажване, а за истински и откровен разговор за душите им, та животът е свято нещо и всеки миг е безценен! Но чух писъкът на влака от Денвър за Рио Гранде да заглъхва в планината. И реших да продължа нататък след звездата си.

Останахме на тъжен разговор с Мейджър досред нощ.

— Чел ли си „Зелените хълмове на Африка“? Най-доброто, което е написан Хемингуей.

Пожелахме си на добър час. Щяхме да се срещнем във Фриско. На улицата, под едно тъмно дърво, се сбогувах с Ролинс. „Довиждане. Рей. Кога ще се видим отново?“ Потърсих Карло и Дийн — никъде следа от тях. Тим Грей вдигна нагоре ръка и каза: „Значи, тръгваш, Йо.“ Ние с него си викахме „Йо“. „Ъхъ“ — отговорих. През следващите няколко часа обикалях из Денвър. Струваше ми се, че всеки пияница от улица „Ларимър“ може да е бащата на Дийн Мориарти; викаха му стария Дийн Мориарти, Тенекеджията. Отидох до хотел „Уиндзър“, където бащата и синът бяха престоявали и където една нощ ужасеният Дийн бил събуден от безкракия мъж в инвалидна количка, който живеел в същата стая; мъжът се изтъркалял с гръм и трясък през стаята на зловещите си колела, за да помилва момчето. Видях късокраката жена-джудже, която продаваше вестници на ъгъла на улиците „Къртис“ и „Петнайсета“. Минах покрай печалните долнопробни кабарета на улица „Къртис“; деца в джинси и червени ризи; шлюпки от фъстъци, подвижни кина, стрелбища. Отвъд крещящо ярките светлини на улицата се таеше мракът, а отвъд мрака беше Западът, Трябваше да продължа.

Открих Карло призори. Прочетох част от необхватния му дневник, спах при него и на сутринта, дъжделива и сива, дългият Ед Дънкъл пристигна заедно с Рой Джонсън, едно много хубаво момче, и с Том Снарк, кривокраката хиена от комарджийниците. Те насядаха и заслушаха със сконфузени усмивки, докато Карло Маркс им четеше апокалиптичната си луда поезия. Аз се отпуснах на стола изтощен. „О вие, денвърски птици!“ — провикна се Карло. После се изнизахме навън и тръгнахме по една типично денвърска калдъръмена уличка между димящи контейнери за изгаряне на смет. „По тази уличка търкалях обръча си като малък“ — разказвал ми бе Чад Кинг. Как исках само да го зърна такъв; да видя Денвър от преди десет години, когато всички те, цялата тайфа, са били деца и в слънчевите пролетни утрини на Скалистите планини, сред нацъфтелите череши, са търкаляли обръчите си по радостните улички, пълни с обещания. Да зърна Дийн, окъсан и мръсен, как броди самотен, напълно погълнат от своето, безумие.

Крачехме с Рой Джонсън в ситния дъжд; аз отидох до къщата на момичето на Еди, за да си прибера карираната вълнена риза, която той ми бе задигнал в Шелтън, Небраска. Ризата беше там, цялата смачкана на топка, не риза а истинска трагедия. Рой Джонсън каза, че ще се видим във Фриско. Като че ли всички щяха да ходят във Фриско. Отидох до пощата, оказа се, че парите ми са пристигнали. Слънцето се показа и Тим Грей ме изпрати с трамвая до автобусната гара С половината от петдесетте долара си купих билет до Сан Фран и потеглих в два следобед. Тим Грей ми помаха за довиждане. Автобусът се изниза през многоетажните претоварени денвърски улици. „На всяка цена трябва да се върна тук, за да видя какво ще стане по-нататък!“ — обещах си. Дийн ми се бе обадил в последната минута и бе казал, че двамата с Карло може да ме настигнат някъде по Западния бряг; замислих се над това и си дадох сметка, че през целия си престой в Денвър бях разговарял с Дийн не повече от пет минути.

11

Закъснях с две седмици за срещата с Реми Бонкьор. Пътуването с автобус от Денвър до Фриско беше съвсем обикновено, освен дето душата ми припкаше все по-напред, колкото повече наближавахме Фриско. Отново Шайен, но този път следобед, а после на запад през планините; прехвърлихме Скалистите планини в полунощ при Крестън и пристигнахме в Солт Лейк Сити призори — град на чистофайници, най-невъзможното място, в което би могъл да се роди Дийн; после към Невада в прежурящото слънце, привечер Риноу с мигащите светлинки на китайските му улици; и нагоре по Сиера Невада, борове, звезди и планински вили, загатващи за романтичните любовни истории на Фриско — момиченце от задните места хленчи и пита майка си: „Мамо, кога ще се приберем у дома в Тръки?“ И ето го самия Тръки, уютния Тръки, а после надолу по склоновете към низината на Сакраменто. И изведнъж проумях, че съм в Калифорния. Топъл, благат въздух — въздух, който можеш да целунеш — и палми. Супермагистрала покрай легендарната река Сакраменто; сетне отново през възвишения; нагоре, надолу; и изведнъж се ширна необятният залив (точно на развиделяване), а сънните светлини на Фриско се виеха като гирлянди по отсрещния му бряг. По моста над оукландския залив заспах дълбоко за пръв път, откак бях напуснал Денвър, и рязкото спиране пред автобусната гара на кръстовището на „Маркет“ и Четвърта улица ме стресна и ми припомни, че се намирам на три хиляди и двеста мили от къщата на леля ми в Патърсън, Ню Джързи. Изпълзях навън като изнемощял призрак и пред мен се възправи той — Фриско — дълги, пусти улици с трамвайни жици, забулени в мъгла и белота. Потътрах се няколко улици по-нататък. Странни типове (на ъгъла на „Мишън“ и „Трета“) запросиха в изгрева центове от мен. Отнякъде долиташе музика. „Ех, навсякъде ще се навра. Но първо трябва да намеря Реми Бонкьор.“

Мил Сити, където живееше Реми, представляваше извънградски квартал от бараки в някаква падина; бараките, построени по време на войната за работниците от един военен кораборемонтен завод, бяха разположени в нещо като каньон, и то дълбок, обилно залесен по двата склона. В този квартал имаше специализирани магазинчета, бръснарници и шивачници за неговите обитатели. Хората разправяха, че тук единствено от цяла Америка бели и негри живеели заедно доброволно; селището си бе останало такова и сега, а лично аз по-диво и весело място не съм виждал. На вратата на бараката имаше бележка, която Реми бил забол с карфица три седмици по-рано.

Бележката вече бе посивяла и вкоравяла.

Прехвърлих се през прозореца и какво да видя, Реми спи с момичето си Лий Ан върху креват, откраднат от някакъв търговски кораб, както ми обясни по-късно; представете си само как палубният механик на търговски кораб се прокрадва през борда посред нощ, нарамил койка, а после пухти и набляга на веслата до брега. Но това още не обяснява какъв беше Реми Бонкьор.

Причината да разкажа подробно онова, което ми се случи в Сан Фран, е тази, че там се сплетоха нишките на всички мои пътища. С Реми Бонкьор се знаехме много отдавна, от началното училище; но истински ни свърза бившата ми съпруга. Реми пръв я откри. Един следобед той нахълта в спалнята ми в общежитието и се провикна: „Парадайз, ставай, старият маестро идва да те види.“ Скочих и докато нахлузвах панталоните си, по пода се изтърколиха монети. Беше четири часът; в колежа спях по всяко време. „Полека де, полека, не разпилявай така златото си. Хванал съм най-сексапилната мадама на света и тази вечер ще я водя право в «Лайънс Ден.» И ме помъкна да ме запознава с нея. Седмица по-късно тя ходеше с мен. Реми беше висок, тъмен, красив французин (приличаше на двайсетгодишен марсилски контрабандист); тъй като беше французин, държеше да се изразява на цветист американски; английският му беше съвършен, френският му беше съвършен. Обичаше да се издокарва в артистично-студентски стил, да ходи с екстравагантни руси жени и да пилее пари нашироко. Нито веднъж не ме укори, задето му отмъкнах момичето; това събитие просто ни свърза навеки; беше ми верен другар и ме обичаше истински, един господ знае защо.

Когато го намерих онази сутрин в Мил Сити, той бе затънал в кучешките неволи, които сполетяват всеки млад мъж по средата на двайсетте му години. Мотаеше се в изчакване на кораба, а за да си припечелва хляба, се бе хванал на работа като пазач в лагера от другата страна на каньона.

Момичето му Лий Ан имаше зло езиче и всеки ден го навикваше. През седмицата пестяха всеки цент, а в събота излизаха, за да похарчат петдесет долара за три часа. Реми сновеше из бараката по къси панталони, нахлупил невъобразимо военно кепе на главата си. Лий Ан се разхождаше с навита на ролки коса. Пременени по тоя начин,“ те непрекъснато си крещяха един на друг през седмицата. През целия си живот не съм виждал толкова много зъбене. Но в събота вечер, благосклонно усмихнати, те излитаха навън като истински преуспяващи герои на холивудски филм и се понасяха към града.

Реми се събуди и ме видя, както се намъквах през прозореца. Ушите ми писнаха от гръмкия му смях, най-гръмкия в света. „Ха-ха-ха, Парадайз влиза през прозореца, изпълнява указанието до запетайките!“ Тупна ме по гърба, смушка в ребрата Лий Ан, облегна се на стената, разсмя се, развика се и задумка по масата, така че сигурно го чуха из целия Мил Сити, а неговото гръмогласно, продължително „ха-ха-ха“ отекна в каньона. „Парадайз! — крещеше той. — Безподобният, незаменимият Парадайз.“

Току-що бях минал през рибарското кварталче Сосалито, и първите ми думи бяха: „В Сосалито май има много италианци.“

— В Сосалито май има много италианци! — провикна се Реми, като изду дробовете си до краен предел. — Ха-ха-ха! — И се плесна, и се завали назад, и почти се изтърколи на пода. — Чу ли го какво каза нашият Парадайз! „В Сосалито май има много италианци!“ Ха-ха-ха! Хо-хо-хо! Хе-хе-хе! Хи-хи-хи! — Зачерви се от смях като цвекло. — Ох, убиваш ме, Парадайз, няма по-смешен човек от тебе на света, видя ли го, Лий Ан, пристига с огромно закъснение, влиза през прозореца, видя ли го как само изпълни указанието и влезе през прозореца. Ха-ха! Хо-хо!

Интересното беше, че съсед на Реми бе един негър на име мистър Сноу10, чийто смях, кълна се, беше още по-гръмък, категорично и този път последно — смехът на мистър Сноу беше най-гръмкият на тоя свят. Този човек започваше да се смее на масата по време на вечеря при най-обикновена дума, казана от възрастната му жена; после ставаше, очевидно давейки се, облягаше се на стената, поглеждаше нагоре към небето и се отприщваше; излизаше, залитайки, навън и тръгваше, като се опираше о стените на съседите; опиянен от смях, той се гърчеше в сенките, на целия Мил Сити и отправяше тръбния си ликуващ повик към демонското божество, което с положителност го насъскваше да се кикоти. Не знам дали някога е изкарвал докрай вечерята си. Възможно е Реми да подражаваше несъзнателно на този изумителен мъж, мистър Сноу. И въпреки че Реми си имаше проблеми в живота и в любовта, заради тази жена със зло езиче, той поне се бе научил да се смее по-добре от всеки друг човек на света и аз предчувствах колко весело ще си прекараме във Фриско.

Поделихме си мястото по следния начин: Реми щеше да спи с Лий Ан на леглото до отсрещната стена, а аз — върху походното легло до прозореца. Не трябваше да докосвам Лий Ан. Реми веднага произнесе цяла реч по този въпрос. „Не желая да ви улавям, че се закачате, когато си мислите, че не ви гледам. Няма да научите стария маестро на нова песен. Аз съм авторът на тази сентенция.“ Погледнах Лий Ан. Тя беше апетитно парче, създание в цвета на меда, но очите й таяха омраза и към двама ни. Имаше амбицията да се ожени за богат мъж. Беше от малко градче в Орегон. Проклинаше деня, в който се бе свързала с Реми. По време на един от грандиозните си фукливи уикенди той бе похарчил сто долара по нея и тя си бе помислила, че е хваната богатия наследник. А вместо това беше заседнала в тая барака и поради липса на какъвто и да е избор бе останала тук. Тя работеше във Фриско: и всеки ден трябваше да взема от кръстопътя междуградския автобус, за да отиде на работа. Никога не прости това на Реми.

На мен поставиха задачата да стоя в бараката и да напиша блестящ оригинален сценарий за някое холивудско студио. Реми щеше да прелети с реактивен самолет през стратосферата, грабнал моя свитък под мишница като арфа, и щеше да направи и трима ни богати; Лий Ан щеше да отиде с него; той щеше да я запознае с един приятел на баща му, който бил знаменит режисьор и близък на У. К. Фийлдс. Така че първата си седмица в Мил Сити прекарах в бараката, пишейки настървено някаква потискаща история за Ню Йорк, която според мен трябваше да задоволи един холивудски режисьор, но за беда сценарият излезе прекалено мрачен. Реми едва го дочете до края и няколко седмици по-късно без воля го пренесе до Холивуд. Лий Ан беше твърде отегчена и твърде силно ни мразеше, за да си направи труда да го прочете. Аз прекарах безброй дъждовни часове в пиене на кафе и в драскане. Накрая казах на Реми, че нищо няма да излезе от това; исках да се хвана на работа; зависех от тях дори за цигарите си. Сянка на разочарование се мярна по лицето на Реми — той винаги се разочароваше от най-невероятни неща. Имаше златно сърце.

Реми ми уреди да кандидатствам за работа като неговата — пазач в лагера. Минах през необходимите проверки и за моя изненада копелетата ме приеха. Заклех се пред местния полицейски началник, дадоха ми значка и палка и станах полицай от специалните части. Помислих си какво ли щяха да кажат Дийн и Карло, и Стария Бул Лий. Трябваше да си набавя тъмносин панталон за черната куртка и кепето на ченге, които ми дадоха; през първите две седмици се наложи да нося панталона на Реми; а тъй като той беше доста висок и имаше коремче, защото от скука лакомо се тъпчеше, на първата си нощна смяна дошляпах като Чарли Чаплин. Реми ми даде още своето ръчно фенерче и автоматичния си пистолет, калибър 32.

— Откъде си взел тоя пистолет? — попитах го.

— Пътувам миналото лято към Западния бряг и в Норт Плати, Небраска, слизам от влака, за да се поразтъпча. И какво, мислиш, виждам на един прозорец на гарата — този малък пистолет, който купих, както се полага, та едва успях да се метна обратно на влака.

Опитах се да му обясня какво е Норт Плати за мен, как бях обикалял с момчетата да купим уиски, а той ме тупна по гърба и каза, че съм най-смешният човек на света.

Като осветявах пътя си с фенерчето, аз се изкачвах по южната стръмнина на каньона, излизах на магистралата, по която нощем струеше поток от коли към Сан Франциско, пресичах я, препъвах се надолу по другия склон и стигах до дъното на дол, където имаше малка фермерска къща край ручей и всяка божа нощ едно куче лаеше по мен. Подир това минавах по сребрист прашен път под мастиленочерни калифорнийски дървета — път като този от „Белегът на Зоро“, като всички пътища от второразредните уестърни. Вадех пистолета и започвах да си играя в мрака на каубои. После изкачвах друг хълм и се озовавах при лагера. В казармените помещения на този лагер пребиваваха за кратко строителни работници, заминаващи отвъд океана. Мъжете, които отсядаха тук, чакаха да пристигне корабът им. Повечето заминаваха за Окинава. Повечето бягаха от нещо — най-често от закона. Имаше групи престъпници от Алабама, измамници от Ню Йорк, всякакви типове отвсякъде. И понеже прекрасно знаеха какъв ад е да работиш една година в Окинава, те пиеха. Задължението на специалната охрана беше да не им позволи да сринат до основи лагера. Имахме щаб в главната сграда — просто дървена постройка, чиито канцеларии бяха облицовани с ламперии. Тук седяхме около една кантонерка, извадили оръжията от кобурите на кръста си, прозявахме се, а старите полицаи разказваха истории.

Това беше една ужасяваща сбирщина от мъже, мъже о, полицейски душици, всички, с изключение на Реми и мен. Реми просто се опитваше да свърже двата края, аз също, но тези мъже жадуваха да арестуват и да получават похвали от началника на градската полиция. Дори разправяха, че ако не опандизиш поне един нещастник в месеца, ще те изхвърлят от работа Аз се задавях при мисълта, че ще трябва да арестувам някого. И се случи така, че в нощта, когато се отприщи адът, бях пиян колкото и лагерниците.

Според разписанието цели шест часа през тази нощ оставах съвсем сам на стража — единственият полицай на терена; а в бараките като че се бяха напили всички до един. Защото корабът им отплаваше на другата сутрин. Пиеха като моряци в нощта преди вдигане на котва. Седях в канцеларията с крака върху кантонерката и четях увлекателна книга за приключения в Орегон и Северните щати, когато изведнъж усетих, че в обичайно тихата нощ клокочи силно оживление. Излязох. Във всяка проклета барака на лагера светеха лампите. Мъже крещяха, бутилки трещяха. Трябваше да се справям или край с мен. Грабнах фенерчето, приближих се до най-шумната врата и почуках. Някой я открехна на една педя.

— Какво искаш пък ти?

— Тази нощ аз охранявам лагера — отговорих — и вие, момчета, ще трябва, доколкото можете, да пазите тишина. — Или някаква подобна глупава забележка. Тръшнаха вратата пред лицето ми. Останах втренчен в дървената плоскост пред носа ми. Съвсем като в уестърн; дошъл бе моментът да отстоявам авторитета си. Почуках отново. Този път отвориха широко. — Слушайте, приятели — казах им. — Нямам желание да ви досаждам, но ще си загубя работата, ако прекалите с шума.

— Кой си ти бе?

— Пазач съм тук.

— Не сме те виждали досега.

— Ето ми значката.

— А за какво ти е това пукало, дето си си окачил на задника?

— Не е мое — казах извинително. — Взех го назаем.

— Ела да пийнем, проклетнико. — Нямах нищо против. Ударих две.

— Е, момчета — заръчах им подир това, — нали няма да вдигате шум, а? — Иначе ще ми разгонят фамилията, не се шегувам.

— Добре, детенце — отвърнаха те. — Върви да си правиш обиколките. И ако ти се пие, върни се за още едно.

Обиколих така всички врати и съвсем скоро бях пиян колкото всички останали. В задълженията ми влизаше призори да издигам американското знаме на шейсетфутов стълб и тази сутрин го вдигнах с долната част нагоре, след което се прибрах в къщи и си легнах. Когато същата вечер се появих на работа, старите полицаи седяха настръхнали в канцеларията.

— Момче, я кажи каква е била тая врява снощи? Получиха се оплаквания от хората, които живеят от другата страна на каньона.

— Не знам — отвърнах. — Сега като че ли е доста тихо.

— Защото цялата пратка отпътува. Но снощи ти трябваше да опазиш реда тук — шефът крещя страхотно по твой адрес. А има и друго — знаеш ли, че като нищо можеш да отидеш в затвора, задето си окачил наопаки американското знаме на държавен стълб?

— Наопаки ли? — ужасих се аз, разбира се, не бях забелязал. Всяка сутрин го окачвах автоматично.

— Да, господинчо — обади се един тлъст полицай, който бе работил двайсет и две години като надзирател в затвора „Алкатрас“. — Останалите кимнаха зловещо. Те си затваряха устата и се гордееха със службите си. Все премятаха в ръце оръжията си и говореха само за тях. Сърбеше ги да стрелнат някого. Реми и мен например.

Полицаят, който бил надзирател в „Алкатрас“, имаше шкембе и беше около шейсетгодишен. Макар и вече пенсионер, той не бе успял да се откъсне от атмосферата, която цял живот бе подхранвала сухата му душица. Всяка нощ идваше на работа със своя форд 35, продупчваше пропуска си точно на секундата и сядаше пред едно бюро с объл капак. Изписваше с мъка простия формуляр, който бяхме длъжни да попълваме всяка нощ — обиколките, времето, инцидентите и така нататък. После се облягаше назад и разказваше истории. „Жалко, че не бяхте тук преди два месеца, когато ние двамата със Следж (друг от ченгетата, младеж, който мечтаел да го вземат на работа в моторизираните полицейски отряди на Тексас, но се бе наложило да се задоволи със сегашния си жребий) арестувахме един пиян в барака Г. Леле-е, трябваше да видите каква кръв шуртеше! Ще ви заведа още тази нощ и ще ви покажа петната по стената. Как го подмятахме от едната стена до другата! Първо го удари Следж, след него аз, а после той се умири и тръгна кротко. Беше се заканил да ни убие, когато излезе от затвора — дадоха му трийсет дни. Само че минаха шейсет, а той никакъв не се е показал.“ Това беше гвоздеят на историята. Така го били уплашили, че не му стискате да се върне и да прави опити да ги убива.

Старият полицай започваше да си припомня разнежено и ужасите на „Алкатрас“. „На закуска ги водехме под строй, като военен взвод. Не допускахме един да не е в крак. Всичко вървеше като по часовник. Жалко, че не сте го виждали. Бил съм надзирател там двайсет и две години. И нито веднъж не съм си имат главоболия. Момчетата знаеха, че не се шегуваме. Някои пазачи се размекват, но винаги те си имат главоболия. Ето, да вземем например теб — като те гледам, струваш ми се нещо много ме-ек с мъжете тук. — Той вдигна лулата си и ме изгледа свирепо. — И те използват това, да знаеш!“

Знаех го. Казах му, че не съм кроен за полицай.

— Защо тогава поиска тази работа? Трябва да направиш избора си, иначе доникъде няма да стигнеш. Това е твой дълг. Заклел си се. Тия неща половинчато не се правят. Законът и редът трябва да бъдат пазени.

Не знаех какво да му отговоря; прав беше; а аз исках само да се измъкна в нощта, да изчезна нанякъде и да открия какво правят всички хора из цялата страна.

Следж, другото ченге, беше висок, млад, мускулест, с черна, съвсем късо подстригана коса и с нервен тик на врата — като боксьор, който непрестанно нанася крошета с единия си юмрук в дланта на другата ръка. Издокарваше се като моторизират тексаски полицай от едно време. Носеше револвера си ниско долу, закачен на патрондаш, и някакъв особен къс бич, целият беше в кожа, същински подвижна килия за изтезания: лъскави обувки, дълго яке, нагло вирната шапка — всичко имаше по него освен боти. Все ми показваше хватки — току ме емваше под чатала и чевръсто ме преобръщаше. Ако става въпрос за сила, аз можех да го подхвърля чак до тавана със същата хватка, бях сигурен в това; но нито веднъж не се издадох, защото се страхувах, че ще поиска да се борим. А една борба с човек като него щеше да завърши със стрелба. И той положително беше по-добрият стрелец; никога в живота си не си бях служил с оръжие. Плашех се дори когато трябваше само да заредя. Следж също беше жаден за арести. Една нощ дежурехме двамата и по някое време той се върна от обиколка почервенял от бяс.

— Казах на едни момчета да кротуват, а те продължиха да вдигат врява. Казах им повторно. Винаги давам втора възможност на виновните. Но не и трета. Затова сега ще дойдеш с мен и ще ги арестуваме.

— Добре де, нека аз да им дам трета възможност — казах му. — Ще поговоря с тях.

— Не, господинчо, никога на никого не давам повече от две възможности.

Въздъхнах. И тръгнахме. Отидохме до стаята на нарушителите. Следж отвори вратата и заповяда на всички да излязат един по един в редица. Беше неловко. Всички се червяхме. Американска история. Всеки прави онова, което си мисли, че се очаква от него. Голяма работа, че група мъже говорят високо и пият цяла нощ! Но Следж държеше да докаже нещо. Подсигури се, като доведе и мен, за да не се нахвърлят отгоре му. Което те спокойно можеха да сторят. Всичките момчета бяха от Алабама, оказа се, че са братя. Поведохме ги към управлението. Следж отпред, аз на края.

Едно от момчетата ми прошепна:

— Кажи на оня клепоух подъл трътльо да не се заяжда с нас Заради тая работа може да ни уволнят и изобщо да не стигнем до Окинава.

— Ще поговоря с него.

В управлението посъветвах Следж да не се престарава. Той отговори високо, да го чуят всички, зачервен от яд:

— На никого не давам повече от два шанса.

— Какво ще ти стане, ако дадеш повече, дяволите да те вземат? — провикна се алабамецът. — Та ние сега може да си загубим работата.

Следж не отговори и попълни формулярите за арестуване. Задържа само един от тях; обади се на патрулната кола в града. Тя пристигна и отведоха арестувания. Останалите братя се прибраха мрачни. „Какво ще каже мама?“ — мълвяха те. Единият от тях се върна при мен.

— Кажи на онова тексаско копеле, че ако брат ми не излезе от затвора до утре вечерта, няма да може да седи на задника си.

Предадох това на Следж — в неутрален тон, — но той не отговори. Добре, че освободиха бързо брата, та нямаше последствия. Пратката работници отплава с кораба; пристигна нова сбирщина диваци. Ако не беше Реми Бонкьор, нямаше да остана и час повече на тази работа.

Но много пъти ние с Реми оставихме да дежурим нощем сами и тогава всичко затупкваше с друг пулс. Първата си обиколка правехме бавно. Реми пробваше дали вратите са заключени и все се надяваше, че ще намери някоя отключена. Често казваше: „От години си мечтая да дресирам някое куче като суперкрадец — да се вмъква в стаите на момчетата и да вади от джобовете им долари. Ще го дресирам да не взема нищо друго, само зелени банкноти; ще го карам по цял ден да души пари. И ако въобще има някакъв начин, ще го науча да вади само двайсетачки.“ Реми беше неизчерпаем извор на лудешки планове: говори ми за това куче седмици наред. Само веднъж намери отключена врата. На мен идеята не ми допадаше, затова продължих бавно надолу по коридора. Реми отвори предпазливо вратата. И се озова лице срещу лице с надзирателя на лагера. Реми ненавиждаше физиономията му. „Как се казваше оня руски писател, за когото си ми разправял — оня, който пъхал вестници в обувките си и носел цилиндър, намерен в кофа за смет?“ Това беше преиначен вариант на онова, което бях разказвал на Реми за Достоевски. „А, сещам се, точно така, Достиофски. Човек с лице като на оня надзирател може да носи само едно име — Достиофски.“ Единствената отключена врата, която Реми откри, беше на този човек. Той чул в съня си, че някой бърника бравата му. Станал, както си е, по пижама. И се приближил до вратата, двойно по-грозен от обикновено. Когато Реми отвори вратата, той налетя на неговото изкривено, набъбнало от омраза и стаен бяс лице.

— Какво означава това?

— Само опитвах да отворя. Мислех, че това е… ъъ… килерът за парцали и метли. Трябва ми парцал.

— Че за какво търсиш парцал?

— Ами… ъъъ…

Тогава пристъпих към тях и казах:

— Някой е повърнал в коридора на горния етаж. И трябва да го забършем.

— Това не е килерът за парцали. Това е моята стая. Ако още веднъж ви хвана в подобно нещо, ще поискам да ви разследват, приятелчета, и да ви изхвърлят! Ясно ли се изразявам?

— Някой е повърнал на горния етаж — повторих аз.

— Килерът за парцали е в дъното. Ей там. — Той го посочи и изчакала види дали ще вземем парцал, затова ние взехме и най-глупаво го понесохме нагоре.

— Дявол да те вземе. Реми — промърморих, — винаги ни вкарваш в някакви бели. Защо не мирясаш най-после? Защо трябва непрекъснато да крадеш?

— Този свят ми дължи някои неща, това е всичко. Не можеш да научиш стария маестро на нова песен. Ако продължаваш с тези свои приказки, ще започна да ти викам Достиофски.

Реми беше като същинско малко дете. Някога отдавна, през неговите самотни ученически години във Франция, му бяха отнели всичко; родителите, които го осиновили, просто го натиквали в разни училища и го забравяли там; той бил тормозен и изхвърлян от училищата едно след друго; скитал се нощем по пътищата на Франция и скалъпвал псувни от невинния си детски речник. Поставил си за цел да си възвърне всичко, което бил изгубил; само че онова, което бе изгубил, нямаше край; отмъщението вечно щеше да се влачи.

Бюфетът на лагера беше наша лесна плячка. Оглеждахме се, за да се уверим, че някой не ни следи, и особено за да проверим дали някое от нашите приятелчета полицаи не ни дебне — ей тъй, за всеки случай; после аз кляках, а Реми стъпваше на раменете ми и се вдигаше нагоре. Отваряше прозореца, който никога не беше заключен, тъй като Реми всяка вечер се погрижваше да не е, тромаво се провираше и се приземяваше на плота. Аз бях малко по-пъргав, просто подскачах и пропълзявах вътре. После отивахме при казаните със сладолед. И тук, осъществявайки една от детските си мечти, вдигах капака на шоколадения, мушвах ръката си до китката, загребвах пълна лопатка сладолед и започвах да ближа. Сетне вземахме кутии за сладолед, натъпквахме ги и отгоре изливахме шоколадов, а понякога и ягодов сироп, подир това се премествахме в кухнята и отваряхме хладилниците, за да видим какво можем да напъхаме в джобовете си за вкъщи. Аз често си отрязвах парче печено говеждо и го увивах в салфетка. „Нали знаеш какво повелява президентът Труман? — повтаряше всеки път Реми. — Ние трябва да намаляваме разходите по бита“

Една нощ чаках доста дълго, докато той тъпчеше провизии в грамадна кутия. Само че не можахме да измъкнем кутията през прозореца. Наложи се Реми да извади всичко и да го върне на мястото му. Но по-късно, същата нощ, когато неговото дежурство изтече и аз останах сам в лагера, се случи нещо много странно. Бях тръгнал по старата пътека край каньона с надеждата, че ще срещна сърна (Реми бил виждат наоколо сърни, в 1947 година местността беше още дива), когато чух смразяващ шум в мрака. Пръхтене и свистене. Помислих, че ме напада носорог от мрака. Сграбчих пистолета си. В тъмата на каньона се очерта висока фигура; с чудовищно грамадна глава. И изведнъж познах Реми, понесъл на рамо огромната кутия с провизии. Стенеше и пъшкаше под непоносимата тежест. Намерил бил някъде ключ от лавката и изнесъл стоката си през входната врата. Попитах го:

— Ама ти не си ли вкъщи. Реми; какво правиш тук, дявол да те вземе?

А той ми каза:

— Парадайз, колко пъти съм ти обяснявал какво повелява президентът Труман — „ние трябва да намаляваме разходите по бита“.

И продължи да пъхти и свисти по-нататък в мрака. Описвал съм ви вече ужасния път до нашата барака, нагоре по склона, а после надолу към дола. Той скри провизиите във високата трева и се върна при мен.

— Сал, не мога да се справя сам. Ще ги разделим в две кутии и ти ще ми помогнеш.

— Но аз съм още дежурен.

— Ще наглеждам мястото, докато те няма. Нещата тук загрубяват все повече. Нямаме друг изход, освен да се справяме с положението, колкото можем по-добре, и толкоз. — Той обърса потта от лицето си. — Уффф! Колко пъти съм ти повтарял, Сал, че сме приятели и сме заедно в кюпа. Няма друг начин. Всички Достиофски, всички полицаи и Лий Ани, всички обесници на този свят ни преследват, за да ни одерат кожите. И само от нас зависи дали ще се опазим, или не. Защото те крият в ръкава си нещо много по-лошо от злосторна ръка. Запомни това. Няма да научиш стария маестро на нова песен.

Когато свърши, аз го попитах направо:

— А какво става с нашето отплуване?

От десет седмици се занимавахме с тия глупости. Аз печелех по петдесет долара на седмица и пращах средно по четирийсет от тях на леля си. През цялото това време бях прекарал само една вечер в Сан Франциско. Животът ми се бе омотал в бараката и в битките на Реми с Лий Ан, а нощите ми — в лагера.

Но Реми беше изчезнал в мрака да търси втора кутия. Запрепъвах се след него по този стар път на Зоро. Струпахме камара от провизии върху кухненската маса на Лий Ан. Тя се събуди и разтърка очи.

— Знаеш ли какво повелява президентът Труман?

Тя беше възхитена. И аз изведнъж осъзнах, че всеки божи човек в Америка е крадец по рождение. Ето че и в мен бръмна същата муха. Дори започнах да проверявам дали вратите са заключени. Другите ченгета взеха да ни подозират; познаха ни по очите; с безпогрешен инстинкт те отгатваха какво ни е в ума. Дългогодишният опит ги бе научил какво представляват такива като нас с Реми.

На другия ден взехме пистолета, излязохме и се опитахме да стреляме яребици по хълмовете. Реми се прокрадна, добра се на метър от клопащите птици и гръмна с 32-калибровото оръжие. Не улучи. Мощният му смях огласи калифорнийските гори и продължи да се носи над Америка.

— Време е вече ние с теб да отидем да видим Краля на бананите.

Беше събота; поотупахме се, постегнахме се и излязохме, на междуградската спирка при кръстовището. Стигнахме в Сан Франциско и тръгнахме да се разхождаме из улиците. Гръмогласният смях на Реми кънтеше навсякъде, откъдето минехме.

— Трябва да напишеш разказ за Краля на бананите — убеждаваше ме той. — И не се опитвай да пробутваш номера на стария маестро и да напишеш разказ за нещо друго. Кралят на бананите е само за теб. Ето го къде стои. — Кралят на бананите беше старецът, който продаваше банани на ъгъла. Беше ми безкрайно досадно. Но Реми продължаваше да ме ръга в ребрата и дори ме подръпваше за яката. — Ако напишеш разказ за Краля на бананите, значи, пишеш за човешките неща в живота. — Отговорих му, че не давам пукната пара за Краля на бананите. — Докато не проумееш значимостта на Краля на бананите, нищо няма да разбереш за човешките неща на този свят — отсече Реми с категоричен тон.

В залива имаше един стар, ръждясал товарен кораб, който служеше само за шамандура. Реми си бе наумил, че трябвала отидем до него с лодка и един следобед Лий Ан приготви сандвичи, наехме лодка и пристигнахме. Реми носеше някакви инструменти. Лий Ан се съблече гола и легна на мостика да се пече. Аз я гледах от кърмата. Реми се спусна чак до машинното отделение, където се разбягаха плъхове, и започна да чука и блъска, търсейки несъществуващи медни обшивки. Аз седнах в разпадащата се капитанска трапезария. Корабът беше стар, много стар, и беше красиво изработен отвътре — целият в дърворезба и вградени шкафове. Та това бе призракът на Джеклондоновия Сан Франциско! Задрямах в слънчевата трапезария. Из кухненския килер препускаха плъхове. А някога тук се е хранил синеок капитан.

Слязох долу в търбуха при Реми. Той дърпаше всичко, което стърчеше.

— Съвсем нищо. Мислех, че ще има мед, че ще намерим поне някой и друг стар ключ. Но, изглежда, много крадци са минали и са го опоскали до голо.

Корабът стоеше в залива от години. Медта отдавна е била обрана от ръка, която вече сигурно не е ръка. Казах на Реми:

— Ще ми се да преспя на този стар кораб някоя нощ, когато падне мъгла, а черупката скрибуца и отекват зловещите плясъци на шамандурите.

Реми се слиса; възхищението му към мен се удвои.

— Сал, давам ти пет долара, ако имаш смелостта да го направиш. Не ти ли минава толкова през ума, че тук може да витаят призраците на стари морски капитани? И не само ще ти дам пет долара, ами ще те докарам с лодка дотук, ще ти загъна нещо за ядене и ще ти дам одеяла и свещи.

— Готово! — съгласих се. Реми хукна да съобщи на Лий Ан. Изпитах желание да се хвърля от кърмата право върху нея, но спазвах обещанието си пред Реми. Извърнах поглед от нея!

В тия дни започнах да отскачам по-често до Фриско; опитах всичко, познато ми от книгите, за да сваля някое момиче. Дори с една мадама прекарахме на пейка в парка цяла нощ, до зори, и пак без успех. Тя беше русокоса и от Минесота. Навсякъде имаше страшно много педерасти. Няколко пъти ходих в Сан Фран с пистолета си и когато веднъж в клозета на един бар ме спря някакъв хомо, аз извадих оръжието и му викнах; „Я повтори какво каза!“ И той изчезна. Сам не разбирам защо го направих; срещал бях педерасти по цялата страна. Може би просто заради самотата в Сан Франциско или защото разполагах с оръжие. Все трябваше да го покажа на някого. Минах покрай един бижутерски магазин и усетих внезапния импулс да прострелям витрината, да грабна най-красивите пръстени и гривни, да изчезна и да ги подаря на Лий Ан. А после можехме да избягаме заедно в Невада. Време беше да се махам от Фриско, инак щях да полудея.

Написах дълги писма на Дийн и Карло, които в момента се намираха в бараката на Стария Бул някъде сред тексаските блата. Те ми отговориха, че са готови да дойдат при мен в Сан Фран, щом свършели това-онова. А в същото време всичко около Реми, Лий Ан и мен започна да се разпада. Заваляха септемврийските дъждове; а с тях и словоизлиянията. Реми бе отлетял с Лий Ан до Холивуд и бе отнесъл моя тъжен, глупав сценарий, но нищо не се бе получило. Знаменитият режисьор бил пиян и не им обърнал никакво внимание; те се повъртели в неговата вила на плажа в Малибу; започнали да се карат пред другите гости; и си тръгнали обратно.

Капката, която преля, бяха конните състезания. Реми събра всичките си пари, около стотина долара, издокара ме в свои дрехи, взе под ръка Лий Ан и тримата се запътихме към хиподрума при Златната врата от другата страна на залива, до Ричмонд. За да ви убедя какво сърце имаше това момче, ще спомена само, че той натъпка в една грамадна кафява кесия половината от нашите крадени провизии и тръгна да ги носи на една своя позната, бедна вдовица, която живееше в Ричмонд, квартал от бараки, подобен на нашия — отвсякъде под калифорнийското слънце плющеше пране. Отидохме и ние с него. Пълно беше с тъжни дрипави деца. Жената благодари на Реми. Тя беше сестра на някакъв моряк, когото той познаваше бегло.

— Няма за какво, госпожа Къртър — отвърна й Реми с най-изискания си и вежлив тон. — Там, откъдето са взети тези неща, има още много.

После продължихме към хиподрума. Реми правеше невероятни двайсетдоларови облози с надеждата, че ще спечели, и фалирахме още преди седмия кръг. Той заложи и последните два долара, отделени за ядене, и изгуби. Трябваше да се връщаме в Сан Франциско на автостоп. Отново бях на пътя. Качи ни един господин в лъскава кола. Аз седнах до него. Реми се опита да скалъпи някакъв разказ за това как е изгубил портфейла си на трибуната на хиподрума.

— Истината е — намесих се аз, — че проиграхме всичките си пари и за да не се налага повече след конни състезания да се връщаме на автостоп, отсега нататък ще залагаме чрез букмейкъри, нали, Реми?

Реми цял се изчерви, мъжът накрая ни призна, че е от управителното тяло на конните състезания при Златната врата. Остави ни пред елегантния хотел „Палъс“; гледахме подире му, докато изчезна сред полилеите, с джобове претъпкани с пари и високо вирната глава.

— Ха-ха-ха! Хо-хо-хо! — разкиска се Реми из нощните улици на Фриско. — Парадайз се вози в колата на човека, който надзирава конните състезания, и се кълне пред него, че вече ще прави облозите си чрез незаконни посредници. Лий Ан, Лий Ан! — Той я побутваше и дърпаше. — Не съм срещал по-смешен човек на света! В Сосалито май има много италианци. Ха-ха-ха-! — Той се вкопчи в един стълб, за да се насмее на воля.

Тази нощ започнаха дъждовете, а Лий Ан замята злобни погледи и към двама ни. В къщата — нито цент. Дъждът барабани по покрива.

— Сигурно ще продължи цяла седмица — каза Реми. Съблякъл бе красивия си костюм; и отново беше по жалките си къси панталони, войнишкото кепе и памучната фланелка. Големите му кафяви очи се взираха в дъските на пода. Пистолетът лежеше на масата. Чувахме как мистър Сноу се залива от смях някъде в дъждовната нощ.

— До гуша ми е дошло от това копеле — озъби се Лий Ан. Явно искаше да започне скандал. Взе да дразни Реми. Но той беше зает да прелиства малкия си черен бележник, в който бяха вписани имената на хора, предимно моряци, които му дължаха нари. Срещу всяко име изписваше псувни с червено мастило Ужасявах се от деня, в който и аз щях да вляза в този бележник. Напоследък пращах толкова много пари на леля си, че купувах продукти само за четири-пет долара на седмица. Спазвайки повелята на президента Труман, добавях и провизии за още няколко долара. Но Реми мислеше, че не внасям достатъчно; затова бе започнал да окачва касовите бележки от покупките, дълги касови ленти с точно описани цени, на стената на банята, за да ги виждам и да разбера Лий Ан беше убедена, че Реми укрива от нея пари, както впрочем и аз. Заплаши, че ще го остави.

Реми сви презрително устни:

— И къде мислиш да отидеш?

— При Джими.

— Джими?! Касиерът на конните състезания? Чуваш ли, Сал, Лий Ан възнамерява да отиде при касиера на конните състезания и да му увисне на врата. Да не забравиш да си вземеш метлата, скъпа, тази седмица конете ще излапат много овес за моите сто долара.

Нещата се влошаваха; навън дъждът ревеше. Първа в бараката се бе настанила Лий Ан, така че тя каза на Реми да си прибира багажа и да изчезва. Той се застяга Представих си как ще остана сам с неукротената опърничава в тази брулена от дъжда барака. Опитах се да се намеся. Реми блъсна Лий Ан. Тя се хвърли към пистолета. Реми ми го подаде и ми каза да го скрия; в него имаше пълнител с осем патрона. Лий Ан се разпищя, после си облече шлифера и излезе в калта да търси полицай, и кой полицаи мислите — не друг, а нашия стар приятел от „Алкатрас“. За щастие не си бил вкъщи. Тя се върна вир-вода. Аз се свих в моето ъгълче и заврях глава между коленете си. Боже, какво правя на три хиляди мили от къщи? Защо съм тук? Къде е моят кораб, който бавно плува към Китай?

— И още едно нещо ще ти кажа, мръснико — крещеше Лий Ан. — Тази вечер за последен път ти пържа тоя гаден мозък с яйца и за последен път ти готвя това гадно агнешко къри, та дано натъпчеш противното си шкембе, да натлъстееш и да се издуеш пред очите ми.

— Хайде, стига де — обади се Реми съвсем спокойно. — Разбрахме се. Когато тръгнах с тебе, съвсем не съм очаквал рози и лунна светлина, така че не ме изненадваш. Опитах се да направя нещо за теб — опитах се да направя нещо за двама ви; и двамата ме предадохте. Ужасно, ужасно съм разочарован и от двама ви — продължи той с абсолютна искреност. — Мислех си, че като поживеем заедно, от нас ще излезе нещо, нещо хубаво и трайно, опитах се, отидох до Холивуд, намерих работа на Сал, купувах ти красиви рокли, опитах се да те запозная с най-изисканите хора на Сан Франциско. Но вие отказвахте, отказвахте да изпълнявате и най-дребните ми желания. Нищо не съм ви искат в замяна Сега ще ви помоля за една-единствена услуга и никога повече не ще поискам нещо от вас. Моят втори баща пристига в Сан Франциско следващата събота вечер. Моля ви само да дойдете с мен и да се опитате да представите всичко така, както съм му го описвал. С други думи, ти, Лий Ан, си моето момиче, а ти, Сал, моят приятел. Уредил съм да взема назаем сто долара за събота вечер. Държа баща ми да прекара хубаво и да си тръгне без най-малката причина да се тревожи за мен.

Това ме изненада. Бащата на Реми беше прочут лекар, който бе практикувал във Виена, Париж и Лондон.

— Искаш да кажеш, че ще изхарчиш сто долара за втория си баща? — възкликнах аз. — Че той има много повече пари, отколкото ти ще спечелиш през целия си живот! Ще затънеш в дългове!

— Няма значение — отговори тихо Реми, а в гласа му прозвуча поражение. — Моля ви за едно последно нещо — да се опитате поне да представите нещата хубави, да се опитате да направите добро впечатление. Аз обичам втория си баща и го уважавам. Той ще пристигне с младата си жена. И трябва да го посрещнем с най-дълбоко уважение.

В някои моменти Реми ставаше най-благородният човек на света. Лий Ан остана силно впечатлена и зачака с нетърпение срещата с баща му; помисли си, че поне той може да излезе добра партия, след като синът му не е.

Седмицата се изтърколи и дойде събота вечер. Бях напуснал работата си при полицаите малко преди да ме уволнят, задето не бях извършил достатъчно арести, и това щеше да бъде последната ми събота тук. Реми и Лий Ан отидоха да се видят с бащата първо насаме в хотелската му стая; аз носех в себе си парите, които си бях отделил за пътуването, и се нарязах долу в бара на същия хотел. Качих се при тях безобразно закъснял. Баща му отвори вратата, изискан висок мъж с пенсне.

— А, мосю Бонкьор, как сте? — поздравих аз, като го видях. — Je suis haut — провикнах се, което трябваше да означава на френски „на висок градус съм, пил съм“, а всъщност не означаваше нищо. Докторът се смути. Вече бях разпердушинил плана на Реми. Той се изчерви.

Отидохме всички на вечеря в снобския ресторант „При Алфред“ на Северния плаж, където Реми похарчи цели петдесет долара за нас петимата, с питиетата му и прочие. Тогава дойде най-лошото. Кого да видя седнал на бара в „Алфред“ — не друг, а моя стар приятел Роуланд Мейджър! Току-що пристигнал от Денвър и си намерил работа в един от вестниците на Сан Франциско. Беше се натряскал. Дори не беше бръснат. Хвърли се към мен и ме тупна по гърба, както вдигах чашата с уиски към устата си. Тръшна се в сепарето до доктор Бонкьор и се наведе през супата му, за да си говори с мен, Реми почервеня като цвекло.

— Няма ли да представиш приятеля си, Сал? — попита той с крива усмивка.

— Роуланд Мейджър от санфранциския „Арпос“ — опитах се да кажа с безизразно лице. Лий Ан ми беше бясна.

Мейджър забърбори в ухото на мосю:

— Харесва ли ви да преподавате френски в колеж?

— Извинете, но аз не преподавам френски в колеж.

— Така ли, аз пък си помислих, че преподавате френски в колеж.

Нарочно се държеше нагло. Спомних си нощта, когато не ни пусна да си довършим веселбата в Денвър; но му простих.

Простих на всички, отпуснах се и се донапих. Започнах да свалям звезди на младата жена на доктора. Пих толкова много, че се налагаше всеки две минути да припкам до тоалетната, при което трябваше да прескачам скута на доктор Бонкьор. Всичко се разпадаше. Престоят ми в Сан Франциско беше към края си. Реми никога вече нямаше да ми проговори. Беше ужасно, защото аз обичах истински Реми и бях един от малцината на този свят, които знаеха какъв верен и голям приятел е той. Щяха да минат години, докато ми прости. Колко злощастно се разиграваше всичко в сравнение с онова, което му бях писал от Патърсън за плана си да прекося Америка по червената линия на шосе 6. А ето че бях застанал на края на Америка — по-нататък нямаше земя — и нямаше накъде вече да вървя освен обратно. Дадох си дума да направя поне кръгово пътуване; в този миг и на това място реших да отпътувам до Холивуд, а оттам през Тексас, за да видя моята тайфа сред блатата; всичко друго нека да върви по дяволите.

Изхвърлиха Мейджър от „Алфред“. Вечерята впрочем беше приключила, тъй че аз го последвах навън; тоест Реми предложи да направя това и двамата с Мейджър тръгнахме да си допиваме. Седнахме на една маса в „Желязното гърне“ и Мейджър се обърна на висок глас към мен:

— Сам, не ми харесва оня педераст на бара.

— Така ли, Джейк? — отговорих му.

— Сам — каза той, — мисля да стана и да го просна на пода.

— Недей, Джейк — продължих в стила „Хемингуей“. — Просто се прицели оттук и виж какво ще излезе.

Разделихме се, клатушкайки се, на един уличен ъгъл.

На сутринта, докато Реми и Лий Ан спяха, погледнах с известна тъга голямата купчина пране, за която двамата с Реми имахме час при автоматичните перални в бараката зад нашата (а прането сред множеството цветнокожи жени и мистър Сноу, който примираше от смях, винаги беше радостно слънчево преживяване), и реших да си тръгна. Излязох на верандата. „О не, по дяволите — измърморих на себе си. — Обещал съм си да не си тръгвам оттук, докато не изкача тази планина.“ Имах пред вид високата стена на каньона, която тайнствено извеждаше над Тихия океан.

И останах още един ден. Неделята. Спусна се вълна от тежка жега: денят беше прекрасен, слънцето почервеня в три часа. Закатерих се нагоре и стигнах върха в четири. Красивите калифорнийски тополи и евкалиптови дървета се разстилаха във всички посоки. Близо до върха дърветата изчезваха, оставаха само скали и трева. Най-отгоре на този бряг пасеше добитък. Отвъд няколко по-ниски хълма се простираше Тихият океан, син и необятен, а откъм легендарното „Картофено течение“, където се раждат мъглите на Фриско, напредваше внушителна стена от белота. След час мъглата щеше да нахлуе през Златната врата и да забули в бяло романтичния град, някой млад мъж щеше да хване момичето си за ръка и бавно да го поведе нагоре по дълъг бял тротоар, с бутилка токайско вино в джоба. Това беше Фриско; с красивите жени, които стоят на праговете на бели къщи и чакат своите мъже; с кулата Койт, с Ембаркадеро, с улица „Маркет“ и единайсетте хълма на изобилието.

Стоях там, докато се замаях, помислих, че ще полетя надолу като в сън, ще изчезна в пропастта. „Ох, къде е момичето, което обичам“ — питах се и търсех навсякъде, както бях търсил в малкия свят долу. А пред мен се разгъваше масивната сурова твърд на моя американски континент; и някъде далеч, в другия край, мрачният обезумял Ню Йорк бълваше своите облаци прах и кафяви изпарения. Изтокът таи нещо кафяво и благочестиво; Калифорния е бяла като простряно пране и е празноглава — поне така си помислих тогава.

12

На другата сутрин Реми и Лий Ан спяха, докато аз тихичко си събрах нещата и се измъкнах през прозореца по същия начин, по който бях влязъл, и преметнал сак, напуснах Мил Сити. Така и не прекарах замислената нощ на стария кораб-призрак — „Адмиралската волна пчеличка“ му беше името — и с Реми се изгубихме един за друг.

В Оукланд пих бира сред безделниците в един салун, пред чиято врата бе поставено колело от фургон, и отново поех по пътя. Минах пеша през целия Оукланд, докато изляза на шосето за Фресно. С две прекачвания стигнах до Бейкърсфийлд, четиристотин мили по на юг. Първият преход беше съвсем лудешки — взе ме някакво русоляво момче в колата си със специално подсилен за високи скорости мотор. „Виждаш ли пръста на крака ми? — каза то, като пришпори машинката си с осемдесет и изпревари всички по пътя. — Погледни годе!“ Кракът му беше увит в бинтове. „Ампутираха ми го тази сутрин. Гадовете искаха да ме оставят в болницата. Но аз си събрах нещата и избягах. Голяма работа, за един пръст!“ Да, наистина, казах си наум, а сега внимавай — и силно стиснах дръжката. Не бях срещал по-откачен шофьор. Докато мигнем, стигнахме в Трейси. Трейси е градче около железопътен възел: навъсени железничари се хранят в закусвални покрай релсите. Влакове прогърмяват през долината. Червеното слънце залязва бавно. И зашептяха вълшебните имена на долината — Мантека. Мадера и всички останали. Скоро падна здрач, зърнест здрач, морав здрач над мандаринови горички и безкрайни ниви с пъпеши; слънцето бе добило цвета на изстискано грозде, прорязано от жилки в бургундско червено, полетата бяха с цвят на любов и испански потайности. Подадох глава през прозореца и вдъхнах дълбоко от уханния въздух. Миг на върховно блаженство. Откаченият се оказа машинист по южната тихоокеанска линия и живееше във Фресно; баща му също бил машинист. Изгубил пръста на крака си в депото на Оукланд при прехвърляне от един влак на друг, не разбрах как точно беше станало. Влязохме в боботещия Фресно и той ме остави в южната част на града. Прескочих до малката бакалница край железопътната линия, за да пийна на крак една кола, и ето че покрай червените товарни вагони мина тъжен млад арменец, в същия миг изпищя локомотив и аз си рекох: да, да, градът на Сароян.

Трябваше да продължа на юг, излязох на пътя. Взе ме един човек с нов-новеничък пикап. Беше от Лъбък, щата Тексас, и работеше в бизнеса с караваните. „Искаш ли да си купиш каравана? — попита ме той. — Винаги съм насреща, обади ми се.“ Разказа ми за баща си в Лъбък. „Една вечер старецът оставил приходите от деня в папка върху касата, просто ги забравил. И какво мислиш станало — през нощта се вмъкнал крадец с фенерче и инструменти, разбил касата, разровил документите, сритал няколко стола и си отишъл. А хилядата долара си останали отгоре върху касата, какво ще кажеш за това, а?“

Остави ме на юг от Бейкърсфийлд и тогава започна за мен голямото приключение. Застуди се. Облякох тъничкия войнишки шлифер, който си бях купил за три долара от Оукланд, и затреперах на пътя. Стоях пред мотел в натруфен испански стил, който блестеше като бисер в нощта. Колите профучаваха край мен, по посока на Ел Ей. Аз им махах неистово. Беше страшно студено. Стоях така цели два часа, досред нощ, и псувах ли, псувах. Съвсем се повтори историята от Стюарт, Айова. Не ми оставаше друго, освен да похарча над два долара за автобус, за да измина останалите мили до Лос Анджелис. Повървях обратно покрай автострадата до Бейкърсфийлд, стигнах до автобусната гара и седнах на една пейка.

Бях си купил билет и чаках автобуса за Ел Ей, когато внезапно една изумително красива мексиканка в панталони пресече зрителното ми поле. Заедно с други пътници тя слизаше от един автобус, току-що спрял за почивка с мощна въздишка на спирачките. Гърдите й се очертаваха под дрехата стегнати и истински; тесният й ханш изглеждаше прелестно; косата й беше дълга и лъщящо черна; а очите й — бездънни, необятни синеви — таяха свенливост. Как не съм в нейния автобус! И както всеки път, когато срещам момиче, което ми харесва, а то пътува из този преголям свят в обратна на моята посока, болка прободе сърцето ми. По високоговорителя подканиха пътниците от автобуса за Ел Ей. Вдигнах сака си и се качих, и кого да видя седнал вътре сам — мексиканката. Отпуснах се на мястото точно до нейното през пътеката и веднага започнах да кроя планове. Бях тъй самотен, тъжен, уморен, треперещ, отпаднал и убит, че успях да събера смелост, смелостта, необходима да заприказваш непознато момиче, и пристъпих към действие. Но дори при това положение, пропилях пет минути, като се потупвах по бедрата в тъмното, додето автобусът се носеше по пътя.

Ако ще да пукнеш, но трябва да я заговориш! Проклет глупак, хайде де! Какво ти стана? Не си ли опротивял вече достатъчно сам на себе си? И преди да осъзная какво правя, аз се наведох към нея през пътеката (тя се опитваше да заспи) и казах:

— Мис, ако искате, използвайте шлифера ми вместо възглавница.

Тя ме погледна и ми отвърна с усмивка:

— Не, благодаря ви.

Облегнах се назад разтреперан; запалих фас. Изчаках да ме погледне с тъжния бърз поглед на любовта, станах на мига и се наведох към нея.

— Мога ли да седна до вас, мис?

— Щом желаете.

И седнах.

— За къде сте?

— Ел Ей. — Влюбих се в начина, по който каза „Ел Ей“; изобщо ми харесваше как всички от Крайбрежието произнасят Ел Ей; та нали в края на краищата той е единственият им незаменим златен град.

— И аз съм за там! — извиках. — Много се радвам, че ми позволихте да седна до вас, чувствах се безкрайно самотен, напоследък съм пропътувал адски много път. — И започнахме да си разказваме историите. Нейната е следната: имала мъж и дете. Мъжът й я биел, затова го оставила, там в Сабинал, на юг от Фресно, и тръгнала за Ел Ей, за да поживее известно време при сестра си. Оставила малкия си син при родителите си — гроздоберачи, които живеели в барака сред лозята. Какво друго можела да стори, освен да си блъска главата и да полудее. Изпитах силно желание да я прегърна. Говорихме, говорихме. Призна, че й било приятно да си приказва с мен. Скоро след това спомена, че и на нея й се ходело в Ню Йорк. „Може да отидем двамата!“ — засмях се аз. Автобусът изрева нагоре по прохода Грейпвайн, а после се гмурнахме в ярки плисъци от светлини. Без предварително да се питаме, ние вече се държахме за ръце и по същия безмълвен, красив и чист начин решихме, че когато си наема стая в Ел Ей, тя ще дойде при мен. Цялото ми тяло до болка копнееше по нея; зарових глава в красивата й коса. Крехките й раменца ме влудяваха; притисках я и пак я притисках. И на нея й харесваше.

— Харесва ми така, харесва ми — отрони тя, затворила очи. Обещах й красива любов. Поглъщах я с очи. Вече си бяхме разказали историите; притихнахме в мълчание и в сладко очакване. Тъй просто беше. Който иска, нека си ги има всички Пийчиси и Бетини, и Мерилута, и Рити, и Камий, и Инеси на този свят; но това е момичето за мен, моят тип женска душевност и аз й го казах. Тя ми призна, че е забелязала как я гледам на автобусната гара. „Помислих си, че си добро момче, студент.“

— Наистина съм студент! — уверих я. Автобусът пристигна в Холивуд. В сивата мръсна зора, подобно на зората от филма „Пътешествията на Съливан“, когато Джойл Макрий се среща с Вероника Лейк в една закусвалня, тя спеше на скута ми. Аз гледах жадно през прозореца: къщи с гипсови орнаменти, палми, автокина, авторесторанти, всякакви лудости, дрипавата обетована земя, приказният край на Америка. Слязохме от автобусна на Главната улица и тя не беше по-различна от улиците, на които слизате от автобусите в Канзас, Чикаго или Бостън — червенотухлени сгради, мръсни типове, които се мотаят наоколо, трамваи, които скрибуцат в безнадеждната зора, блудният мирис на големия град.

В този миг нещо ми стана и, не знам защо, изведнъж си наумих глупавата, шантава идея, че Тереза или Тери — както се казваше тя — е една малка проститутка, която снове по автобусите и гледа да обере парите на някой пътник: нарежда му среща като нашата в Ет Ей, води мухльото първо на закуска в заведение, където я причаква нейният сутеньор, а после в определен хотел, където сутеньорът нахълтва с пистолет или с нещо подобно. Никога не й признах подозрението си. Преглъщахме закуската, а един сутеньор не сваляше очи от нас; въобразих си, че Тери му дава тайни знаци с очи. Бях уморен и се чувствах чужд и изгубен в това отвратително далечно място. Тъпоумието на страха замъгли разсъдъка ми и аз започнах да се държа дребнаво и недостойно.

— Познаваш ли оня там? — попитах я.

— Кого имаш пред вид, скъ-пи?

Не задълбах по-нататък. Тя беше бавна и протакаше всичко, което вършеше; трябваше й много време, за да закуси; дъвчеше едва-едва, загледана пред себе си, изпуши цигара и продължи да говори, а аз — същински изтерзан призрак — подозирах, че удължава всяко свое движение, за да печели време. Това май беше болестен пристъп. Изпотих се, докато вървяхме с нея по улицата ръка за ръка. В първия хотел, на който налетяхме, имаше свободни стаи и докато се осъзная, вече заключвах вратата отвътре, а тя седеше на леглото и събуваше обувките си. Целунах я вяло. Най-добре е да не научи. Знаех, че за да се отпуснат нервите ни, имаме нужда от уиски, особено аз. Изхвърчах навън и търчах и се лутах цели дванайсет преки, докато купя половинка уиски от една будка за вестници. Тичах и по обратния път, но вече изпълнен с енергия. Тери беше в банята и се решеше. Налях щедро в една водна чаша и двамата отпихме големи глътки прекрасно благодатно питие, струваше си мъчителния набег. Застанах зад нея и затанцувахме така пред огледалото в банята. Започнах да й разказвам за приятелите си на изток.

— Трябва да те запозная с едно страхотно момиче, което се казва Дори. Знаеш ли каква е дълга — шест фута и е с червена коса. Ако дойдеш в Ню Йорк, тя ще ти помогне да си намериш работа.

— Каква ти е на тебе тази дълга червенокоса жена? — попита Тери подозрително. — Откъде накъде ми разказваш за нея? — С простоватата си душа тя не бе схванала радостната възбуда на думите ми. Не й отговорих. Тя взе да се напива в банята.

— Ела в леглото! — подканих я.

— Двуметрова, значи? А аз си мислех, че си почтено момче, студент, погледнах те, че си с хубав пуловер, и си казах: „Ох, че е симпатичен!“ Ама не! И не! И не! И ти си проклет сутеньор, като всички останали!

— Какво изобщо говориш?

— Не ми разправяй само, че тая, дългата червенокоса, не била „мадам“, та аз подушвам коя жена е „мадам“, щом чуя две думи за нея бе, а ти, ти излезе просто сутеньор като всички, които ми пресичат пътя, всички мъже са сводници.

— Слушай, Тери не съм сутеньор. Кълна ти се в Библията, не съм сутеньор. Откъде накъде? Искам само теб.

— През цялото време си мислех, че съм срещнала порядъчно момче. Толкова се зарадвах, рекох си: браво, Тери, ето едно истинско почтено момче, а не мошеник.

— Тери — умолявах я от все сърце. — Моля те, изслушай ме и разбери, че не съм сутеньор.

Само преди час аз си мислех, че тя е изнудвачка. Колко тъжно. Нашите до лудост обременени съзнания бяха дерайлирали. Проклет живот, колко ли не я убеждавах и придумвах, а после побеснях, рекох си: какво съм седнал да се моля на някаква си малка мексиканска глупачка и направо й го казах: без да му мисля, грабнах червените й обувки, запратих ги във вратата на банята и й изкрещях да се маха „Хайде, изчезвай!“ Щях да поспя и да забравя; имах си свой собствен живот, свой собствен, завинаги тъжен и дрипав живот. В банята настъпи мъртва тишина. Съблякох се и си легнах.

Тери излезе просълзена от покаяние. Със своя простоват, дребен и смешен ум тя бе решила, че един сутеньор не замеря вратите с женски обувки и не гони жените си. В благоговейната, сладка тишина тя се съблече гола и мушна крехкото си тяло между чаршафите при мен. Беше кафяво като грозде. Видях цезаровия белег на нещастния й корем; ханшът й беше толкова тесен, че не би могла да даде живот на дете, без да се разцепи. Краката й бяха като мотовилки. Беше висока само четири фута и десет инча. Любих я в ласкавата умора на утрото. После, като два изтощени ангела, окаяно заседнали в една лосанджелиска плитчина, но открили най-съкровеното и най-сладко нещо в живота, спахме до късно следобед.

13

За добро или за зло — следващите петнайсет дни прекарахме заедно. Когато се събудихме, решихме да тръгнем на стоп към Ню Йорк; в големия град тя щеше да бъде моето момиче. Предвиждах диви лудории с Дийн, Мерилу и другите — празник, нов празник. Но първо трябваше да поработим, за да спечелим необходимите за път пари. Тери беше за незабавно тръгване с двайсетте долара, които ми бяха останали. Аз не одобрих идеята. И като последен глупак, обмислях проблема цели два дена, а през това време по кафенетата и барчетата четяхме обявите за работа в шантавите лосанджелиски вестници, които виждах за пръв път в живота си, докато моите двайсет долара се стопиха почти на десет. Бяхме много щастливи в нашата малка хотелска стаичка. Тъй като не можех да спя, ставах посред нощ, покривах със завивката голото кафяво рамо на моята малка и опознавах нощите на Лос Анджелис. Бруталните, горещи, раздирани от полицейски сирени нощи! На нашата улица стана беда. Старата, разпадаща се къща отсреща, в която се даваха стаи под наем, се превърна в арена на трагедия. Полицейска кола беше спряла до тротоара и ченгетата разпитваха някакъв възрастен човек с прошарена коса. Отвътре долитаха ридания. Звуците достигаха до мен, примесени с жуженето на неоновата реклама на моя хотел. Никога в живота си не съм се чувствал толкова тъжен. Ел Ей е най-самотният и най-жестокият от всички американски градове; в Ню Йорк става дяволски студено през зимата, но по някои места, на някои улици, добиваш усещане за приятелство, макар и съмнително. Ел Ей е джунгла.

Южната част на главната улица, където ние с Тери се разхождахме и хапвахме кренвирши, представляваше един фантастичен панаир от светлини и дивотия. Буквално на всеки ъгъл полицаи в ботуши пребъркваха хора. Най-пропадналите типове от цялата страна задръстваха тротоарите — и всичко това се разиграваше под благите звезди на Южна Калифорния, които чезнат в кафявото сияние на този огромен пустинен лагер, какъвто всъщност е Лос Анджелис. Усещаше се дъх на чай, на трева, имам пред вид марихуана, който се смесваше във въздуха с мириса на фасул и бира. А гръмкият бесен звук на би-бопа ехтеше от бирариите: и заедно с кънтрито и бугивугито той образуваше една пъстра мешавица от ритми в американската нощ. Всички тук ми приличаха на Хасъл. Буйни негри с шапки в стил боп и с кози брадички минаваха покрай нас със смехове; подир тях — дългокоси безжизнени хипстьри, довлекли се чак от Ню Йорк по шосе 66: видяхме и стари пустинници, които влачеха вързопите си и търсеха пейка на площада, и методистки свещеници, запретнали ръкави, и някой и друг светец-поклонник на Природата с брада и по сандали. Исках да се запозная с всички, да говоря с всички, но ние с Тери бяхме изцяло погълнати от опитите си да припечелим някой долар.

Отидохме в Холивуд, за да търсим работа в дрогерията на ъгъла на „Сънсет“ и „Вайн“. Е, това е ъгъл! Многочислени семейства, дотътрили се с таратайки от вътрешността, чакаха по тротоарите с надеждата да зърнат някоя филмова звезда, но никакви филмови звезди не се мяркаха. Минеше ли лимузина, тълпата се люшваше жадно към бордюра и надничаше да гледа: вътре седи някакъв тип с тъмни очила, а до него — накичена с бижута блондинка. „Дон Амече! Дон Амече!“ — „Не, Джордж Мърфи! Джордж Мърфи!“ Кръжаха наоколо и се вглеждаха едни в други. Красиви момчета с извратени наклонности, пристигнали в Холивуд, за да се препитават като каубои на нощния живот, обикаляха нагоре-надолу, слюнчеха палци и важно-важно приглаждаха вежди. Най-пищните и най-отнесени момичета на света шареха насам-натам по панталони; бяха дошли, за да станат звезди; а свършваха като миячки в авторесторантите. Ние с Тери също потърсихме работа из авторесторанти. Никъде нямаше хляб за нас. Булевард „Холивуд“ беше някакво невъобразимо, пищящо автомобилно безумие; поне веднъж в минутата ставаха дребни произшествия, всеки напираше към най-далечната палма — а отвъд нея имаше само пустиня и празнота. Неуспели холивудски менажери стояха пред снобските ресторанти и спореха със съшия маниер, с който спореха бродуейските менажери от „Джейкъбс Бийч“, Ню Йорк, само дето бяха облечени в по-леки костюми, а езикът им беше по-просташки. Високи, мъртвешкобледи проповедници притреперваха край нас. Дебели кресливи жени пресичаха тичешката булеварда, за да се наредят на опашка за поредното шоу-състезание. Видях Джери Колона, който си купуваше лека кола в магазина на „Буик Мотърс“; стоеше зад огромната стъклена витрина и приглаждаше мустаците си. Ние с Тери хапнахме в някакъв ресторант на самообслужване в центъра, декориран отвътре като пещера — отвсякъде стърчаха металически израстъци и огромните безлични каменни бутове на разни божества, сред които се мъдреше и един трогателен Нептун. Хората преглъщаха скръбни ястия край водопадите, а лицата им бяха зелени от морска печал. Всички ченгета в Ел Ей приличаха на красиви жигола; без съмнение те също бяха дошли в Ел Ей, за да пробият в киното. Тук всеки пристигаше, за да пробие в киното, дори и аз. Накрая толкова изпаднахме с Тери, че започнахме да разпитваме за работа из южната част на Главната улица, обръщахме се към съсипани бармани и миячки на съдове, които не се стесняваха от падението си, но и там всичко беше напразно. Все още имахме десет долара.

— Виж какво, прибирам си дрехите от сестра ми и потегляме на стоп към Ню Йорк — каза Тери. — Няма какво да чакаме. Да тръгваме. „Ако не знаеш да танцуваш буги, аз ще те науча.“ — Последните думи бяха от някаква песничка, която тя често си тананикаше.

И веднага се отправихме към сестра й сред безразборно пръснатите мексикански къщурки, някъде отвъд авеню „Аламеда“. Аз я чаках на едно тъмно място зад някакви мексикански кухни, защото сестра й не трябваше да ме вижда. Притичваха кучета. Мъждиви лампи осветяваха противните тесни безлюдни улички. Чувах как Тери и сестра й се препират в меката топла нощ. Очаквах всичко.

Тери излезе и ме поведе за ръка към Централно авеню, главното стъргало на цветнокожите в Ел Ей. Ама че диво място, пълно с пилешки ресторантчета, които едва побираха по един джубокс, но от джубоксовете без прекъсване гърмяха блус, боп и джъмп! Изкачихме се по едно мръсно стълбище и стигнахме до стаята на Маргарина, приятелка на Тери, която й дължеше пола и чифт обувки. Маргарина беше хубава мулатка; мъжът й беше черен като кюнец и добър човек. Веднага излезе и купи половинка уиски, за да ме посрещне както подобава. Понечих да платя поне част от питието, но той не ми позволи. Имаха две малки дечица Малчуганите скачаха по кревата; там беше мястото им за игра. Те ме прегърнаха и ме зяпнаха учудени. Навън бушуваше глъч и рев, дивата клокочеща нощ на Централно авеню — нощ като в „Смут на Централно авеню“ на Хамп. Пееха по входовете, пееха от прозорците, беше същински ад, в който трябваше да си нащрек. Тери си прибра дрехите и се сбогувахме. Влязохме в едно от пилешките заведения и пуснахме плочи по джубокса. Няколко негърски субекти ми пошушнаха нещо в ухото за „чай“. По един долар. Казах: добре, дайте го. Тогава влезе връзката и ми направи знак да го последвам към тоалетната в подземието, където аз застанах онемял, докато той ми нареждаше:

— Вдигни го де, защо не го вдигаш.

— Какво да вдигна? — попитах.

Беше ми прибрал предварително долара. Страхуваше се дори да посочи към пода. А и нямаше под, само пръст. Там лежеше нещо, което приличаше на малка кафява фъшкия. Човекът беше абсурдно предпазлив. „Трябва да внимавам, тази седмица тук стана адски напечено.“ Вдигнах фъшкията, която всъщност беше цигара в кафява хартия, върнах се при Тери и двамата си тръгнахме към нашата хотелска стая да замайваме глави. Но нищо не стана. Оказа се чист тютюн. Съжалих, задето не бях по-благоразумен с парите си.

Крайно време беше най-после да решим какво ще правим. И решихме: с парите, които ни бяха останали, ще тръгнем на автостоп за Ню Йорк. Тя бе измъкнала пет долара от сестра си тази вечер. Имахме общо тринайсет, дори по-малко. Така че преди часа, в който трябваше да се изплати таксата за деня, ние си събрахме багажа и изчезнахме с една червена кола към Аркадия, Калифорния, където, под снежните калпаци на планинските върхове, се намира Хиподрумът на Санта Анита. Беше нощ. Поехме посока към вътрешността на континента. Хванати за ръце, повървяхме няколко мили край пътя, за да излезем от населената област. Беше съботна нощ. Застанахме под един електрически стълб с вдигнати палци и съвсем скоро покрай нас минаха с рев няколко коли, пълни с момчетии, развели знамена. „Йееее! Йееее! Спечелихме! Спечелихме!“ — крещяха те. После, като видяха мъж и момиче на пътя, ни освиркаха злорадо. Минаха десетки такива коли, все пълни, с млади лица и „дрезгави мутиращи гласове“, както се казва. Ненавиждах ги. За какви се мислят те, та дръзват да дюдюкат по скиталците от пътя само защото са малки колежански глезльовци и защото всеки съботен следобед родителите им ги тъпчат с пържоли? Кои са те, та да се подиграват на момиче, изпаднало в беда с мъжа, когото иска да обича? Никому не пречехме. Но и никой не спря да ни вземе. Наложи се да се върнем пеш в града и докато стигнем, бяхме примрели за кафе; за лош късмет влязохме в единственото отворено заведение — млечен бар за ученици, в който се бяха изсипали хлапаците от пътя, и те веднага ни познаха. На всичко отгоре сега видяха, че Тери е мексиканка, леконрава Пачуко11, и че нейният любим е нещо по-лошо и от това.

Като вирна нагоре хубавото си носле, Тери моментално излезе оттам и двамата отново се залутахме в мрака покрай канавките на магистралите. Аз носех саковете. Издишвахме балончета пара в студения нощен въздух. След дълго колебание реших още една нощ да се скрия с нея от света, а на сутринта — да става каквото ще. Отидохме в един мотел и си наехме за около четири долара малък удобен апартамент — с душ, хавлиени кърпи, радио и прочие. Прегърнахме се силно. Разговаряхме дълго и сериозно, къпахме се и обсъждахме разни работи първо на запалени лампи, после на угасени. Нещо се доказваше, аз я убеждавах, тя се съгласи и сключихме съюз в мрака, затаили дъх, после утолени, като малки агънца.

На сутринта смело начертахме нашия нов план. Щяхме да вземем автобус до Бейкърсфийлд и да поработим като гроздоберачи. Няколко седмици по-късно щяхме да поемем за Ню Йорк както подобава, с автобус. Следобедното пътуване с Тери до Бейкърсфийлд беше прекрасно: седяхме отзад отпуснати, приказвахме си, гледахме как се нижат покрай нас полята и за нищо не ни беше грижа. В Бейкърсфийлд пристигнахме късно следобед. Планът ни беше да разпитаме за работа всеки закупчик на плодове в града. Тери каза, че можем да живеем в палатка на мястото, където ще работим. Идеята да живеем в палатка и да берем грозде в хладните калифорнийски утрини просто ме омая. Но гроздоберачи не се търсеха, навсякъде само ни объркваха, като ни даваха безброй съвети, работа обаче не изскочи отникъде. Въпреки това вечеряхме в евтин китайски ресторант и продължихме с укрепени тела. Прекосихме железопътната линия, водеща към южното тихоокеанско крайбрежие, и навлязохме в мексиканския квартал. Тери си бъбреше със своите събратя и питаше за работа. Нощта се беше спуснала и мексиканската уличка блестеше в ярки светлини; киношатри, сергии с плодове, зали с игрални автомати, магазинчета и стотици разтракани камиони и опръскани с кал таратайки, паркирани надлъж. Цели мексикански семейства — надничари-гроздоберачи — се шляеха напред-назад и нагъваха пуканки. Тери разпитваше кого ли не за работа. Аз започнах да се отчайвам. Имах нужда да пийна нещо, както и Тери, така че си купихме четвърт калифорнийско порто за тридесет и пет цента и се запътихме да го изпием някъде край железопътното депо. Попаднахме на място, където се бяха събрали скитници, бяха надомъкнали щайги и седяха около огньове. Настанихме се до тях и започнахме бутилката порто. Отляво — тъжните саждиво-червени в лунния кръг товарни вагони; точно напред — светлините и блесналите летищни сигнализации на самия Бейкърсфийлд; отдясно — алуминиевият корпус на универсалния магазин „Куонсет“. Ех, беше чудна нощ, топла нощ, нощ за вино, лунна нощ, нощ да притискаш момичето си, да говориш, да плюеш и да се възнасяш. Което и направихме. Малката глупачка пи наравно с мен, надмина ме и продължи в същото темпо, че като се разприказва, не спря до полунощ. Така и не помръднахме от щайгите. Понякога минаваха бродяги или мексикански майки с деца и дори безшумно допълзя една патрулна кола, а ченгето се измъкна навън да ни подебне, но повечето време бяхме сами и сливахме в едно душите си, плътно и още по-плътно, докато се получи така, че щеше да е страшно трудно да се разделим. В полунощ станахме и се заклатушкахме към магистралата.

На Тери й хрумна нова идея. Да отидем на автостоп до Сабинал, нейния град, и да поживеем в гаража на брат й. На мен всичко ми беше все едно. Когато излязохме на пътя, накарах Тери да седне върху сака ми, за да дава вид на жена в беда, един камион моментално спря, а ние се затичахме към него, ликуващо захилени. Шофьорът излезе добър човек; камионът му — лош. С гръм и трясък запъпли през долината. Пристигнахме в Сабинал в малките часове, преди да се развидели. Докато Тери спа по пътя, аз привърших бутилката порто и добре се бях гипсират. Слязохме и обиколихме тихия разлистен площад на калифорнийското градче — което дори не беше редовна спирка по южната тихоокеанска линия. Тръгнахме да търсим приятеля на брат й, от него трябваше да узнаем къде се намира самият брат. В къщата, не намерихме никого. Зората вече се разпукваше, аз се излегнах по гръб върху тревата в градинката на градския площад и започнах да повтарям: „Няма да кажеш какво е правил в Уийд, нали? Какво е щял да направи в Уийд?“ Това беше от филма „За мишките и хората“, сцената, в която Бърджес Мередит говори с надзирателя на работниците от фермата. Тери се кикотеше. Каквото и да правех, на нея все й харесваше. Можех да продължа да си лежа така, докато дамите тръгнат към църквата за утринната служба, и Тери пет пари нямаше да даде. Накрая реших, че брат й ще ми помогне да се подредим, отведох я в един стар хотел край линията и си легнахме удобно.

Тери стана рано в ослепителното слънчево утро и отиде да търси брат си. Аз спах до обед; когато се събудих и погледнах през прозореца, видях да преминава един товарен тихоокеански влак, и по неговите открити платформи се бяха излегнали и весело се поклащаха стотици скитници, едни бяха подложили саковете си за възглавници и заболи носове в комикси, а други дъвчеха сладко калифорнийско грозде, брано покрай линията. „Да пукна! — провикнах се. Ееей! Това наистина е обетована земя!“ Скитниците идеха откъм Фриско; а след седмица щяха да се връщат обратно също тъй величествено.

Тери пристигна с брат си, с неговия приятели с детето си. Брат й беше луда мексиканска глава, буйно момче със страшна глътка за пиене, едно голямо добро дете. Приятелят му беше едър, отпуснат мексиканец, който говореше английски със съвсем слаб акцент и шумно се престараваше да се хареса. Не беше трудно да забележа, че е хвърлил око на Тери. Малкият й син се казваше Джони, беше на седем годинки, тъмнооко сладко дете. Е, събрахме се и започна нов див ден.

Брат й се казваше Рики. Имаше шевролет 38. Наблъскахме се в него и потеглихме към незнайни места. „Къде отиваме?“ — попитах аз. Приятелят се зае да ми обяснява — казваше се Понзо, поне така му викаха всички. Смърдеше. По-късно открих защо. Работеше като продавач на тор по фермите; имаше си камион. Рики гледаше да има три-четири долара в джоба си, а за останалото не го беше грижа. Само повтаряше: „Точно така, братче, давай така — давай така!“ И караше нататък. Вдигна с разнебитената си таратайка седемдесет мили в час и пристигнахме в Мадера, оттатък Фресно, за да се срещнем с някакви фермери за тор. Рики имаше и бутилка.

— Днес ще пием, утре ще работим. Давай, братче, я дръпни по-здраво!

Тери седеше отзад с детето си; погледнах я и забелязах, че лицето й е пламнало от радостната руменина на завръщането у дома. Прекрасната зелена природа на октомврийска Калифорния лудо бягаше край нас. Сила и нерв отново бликнаха в мен, бях готов за път.

— Накъде сме тръгнали бе, човек?

— Да намерим един фермер, който имал тор. Утре ще дойдем наново, но с камиона, и ще го натоварим. Ей, да знаеш само колко пари ще спечелим! Няма за какво да се тревожиш.

— Всички сме едно! — изрева Понзо. Виждах, че е така, където и да отидех, всички ставахме едно. Префучахме бясно през невероятните улици на Фресно и продължихме по черни пътища през долината към някакви стопанства. Понзо слезе от колата и подхвана несвързани разговори със стари мексикански фермери; естествено нищо не излезе.

— Ще трябва да пийнем! — провикна се Рики и се озовахме в салуна на кръстопътя. В неделя следобед всички американци пият в салуните по кръстопътищата; водят и децата си; дърдорят и се карат над халбите с бира; и всичко е наред. На свечеряване децата започват да хленчат, а родителите вече са пияни. Преплитат заедно крака към къщи. Пил съм в кръстопътни салуни по цяла Америка и винаги съм бил наобиколен от такива семейства. Децата нагъват пуканки и пържени картофи и играят по ъглите. Така направихме и ние. Рики и аз, и Понзо, и Тери седнахме да пием и да се надвикваме с музиката; малкият Джони лудуваше с другите деца около джубокса. Слънцето поаленя. Нищо не бяхме свършили. А какво трябваше да свършим? „Mañana — каза Рики. — Mañana бе, човек, тогава ще успеем; я удари още една бира, давай, давай!“

Излязохме, олюлявайки се, и се наместихме в колата; за да отидем в друг бар край магистралата. Понзо беше едър, шумен, гръмогласен тип, който познаваше всички в долината Сан Джоакуин. От бара край магистралата двамата с него тръгнахме с колата да търсим някакъв фермер; но вместо това се озовахме в мексиканския квартал на Мадера, закачахме момичета и се опитвахме да отмъкнем по едно за него и за Рики. После, докато над лозята се спускаше теменужен здрач, аз открих, че седя безсловесен в колата, а Понзо спори пред кухненска врата с някакъв възрастен мексиканец за цената на една диня, която старецът бил отгледат в задния си двор. Получихме динята; изядохме я на място и хвърлихме корите върху мръсния тротоар пред къщата на стария човек. Разни хубави момичета пресичаха смрачаващата се улица. Попитах го:

— Къде, по дяволите, се намираме?

— Не се тревожи, братче — отговори ми големият Понзо. — Утре ще изкараме много пари; а тази нощ ще си гледаме спокойствието. — Върнахме се обратно, взехме Тери, брат й и детето и отпътувахме до Фресно под шосейните нощни светлини. Обезумели бяхме от глад. Здравата ни раздруса, докато преминем железопътната линия при Фресно, и навлязохме в бесните улички на мексиканския квартал. Чудновати китайци, накачулени по прозорците, оглеждаха неделните нощни улици; цели тайфи мексикански момичета се перчеха в тесните си панталони; от джубоксовете ехтеше мамбо; навсякъде висяха гирлянди от светлини, сякаш беше празник. Влязохме в едно мексиканско ресторантче и си поръчахме тако12 и палачинки, с пълнеж от фасулено пюре; бяха страшно вкусни. Извадих моята последна лъскава петдоларова банкнота, която стоеше между мен и брега на Ню Джързи, и платих за Тери и за мен. Останаха ми четири долара. Спогледахме се с Тери.

— Къде ще спим тази нощ, бебчо?

— Не знам.

Рики беше пиян; и сега бръщолевеше само „Давай, братче, давай, братче“ с разнежен и уморен глас. Бяхме изкарали дълъг ден. Никой от нас вече не знаеше какво става, нито какво ни е отредил добрият дядо господ. Горкият малък Джони заспа в ръцете ми. Върнахме се с колата в Сабинал. По пътя ударихме спирачки пред една крайпътна кръчма на шосе 99. Рики настояваше да изпие една последна бира. Зад кръчмата имаше паркирани камиони, разпънати палатки и няколко паянтови стаи, които минаваха за мотел. Попитах за цената, оказа се два долара. Посъветвах се с Тери, тя каза „отлично“, тъй като с нас сега е детето и сме длъжни да му осигурим удобен сън. Така че след няколкото бири в салуна, където намръщените гурбетчии се кълчеха под звуците на каубойския оркестър, ние с Тери и Джони взехме една мотелска стая и бяхме готови да се проснем на леглата. Понзо продължаваше да се навърта край нас; нямаше къде да спи. Рики отиде да спи при баща си, в бараката сред лозята.

— Къде живееш, Понзо? — попитах го.

— Никъде, братче. Всички мислят, че живея с Голямата Рози, но тя снощи ме изхвърли. Ще се прибера в камиона си и ще преспя в него тази нощ.

Звъннаха китари. Ние с Тери погледнахме звездите й се целунахме.

— Mañana — каза тя. — Всичко ще се нареди утре, нали, Сал, миличък?

— Разбира се, бебчо, mañana. — Винаги беше mañana. През следващите седмици аз чувах само това — mañana — звучна дума, която навярно означава рай.

Малкият Джони се хвърли на леглото с все дрехите и на секундата заспа; от обувките му шурна пясък, пясъкът на Мадера. Наложи се с Тери да ставаме посред нощ, за да изтръскаме пясъка от чаршафите. На сутринта станах, измих се и се разходих из околността. Намирахме се на пет мили от Сабинал сред памуковите полета и лозята. Попитах дебелата собственичка на лагера дали някоя от палатките е свободна. Най-евтината, за долар на ден, се оказа свободна. Изрових един долар и се преместихме в палатката. В нея имаше легло, печка и попукано огледало, което висеше от един прът; беше пленително. Трябваше да се навеждам, за да влизам, но щом влезех, намирах вътре моята любима и момченцето на моята любима. Чакахме Рики и Понзо да пристигнат с камиона. Те дойдоха с бутилки бира и започнаха да се напиват в палатката.

— Какво става с тора?

— Много е късно за днес. Утре, братче, утре ще изкараме много пари; днес имаме още няколко бири. Какво ще кажеш за една бира? — Не се наложи дълго да ме придумват. — Давай, братче, давай, братче! — ревеше Рики. Започнах да разбирам, че нашите планове да спечелим пари, като превозваме с камиона тор, никога няма да се осъществят. Камионът си стоеше паркиран пред палатката. Миришеше също като Понзо.

Тази нощ ние с Тери си легнахме сред свежия нощен въздух в нашата обсипана с роса палатка. Тъкмо заспивах, когато тя прошепна:

— Искаш ли да ме обичаш сега?

— А Джони? — попитах аз.

— Няма да разбере. Той спи.

Джони не спеше, но не се обади.

На другия ден момчетата минаха с камиона за тор и продължиха нанякъде да търсят уиски; после се върнаха и се натряскаха в палатката. Тази нощ Понзо заяви, че е много студено, и спа на земята в нашата палатка, увит в грамаден брезент, който смърдеше на кравешки лайна. Тери не можеше да го търпи; каза, че се навъртал покрай брат й само заради нея.

Нищо нямаше да излезе от цялата работа, освен глад до смърт за нас с Тери, затова на сутринта тръгнах да обикалям околността и да търся работа като памукоберач. Всички ме пращаха да питам във фермата от другата страна на магистралата, срещу нашия лагер. Отидох и заварих фермера в кухнята със семейството му. Той излезе, изслуша ме и ме предупреди, че плащал само по три долара на сто паунда13 набран памук. Аз си представих как ще прибирам поне по триста паунда памук на ден и се съгласих. Той измъкна от някакъв плевник дълги платнени торби и ми каза, че беритбата започва призори. Спуснах се към Тери захилен до уши. Някакъв камион, натоварен с грозде, се друсна в една издатина на пътя, от него отхвърчаха големи гроздове и попадаха върху напечения асфалт. Събрах ги и ги отнесох у дома. Тери се зарадва.

— Ние с Джони ще идваме да ти помагаме.

— Ш-ш-ш-шт! — прекъснах я. — Да не съм чул такива приказки!

— Не, не, ще видиш, не е лесно да се бере памук. Аз ще ти покажа как става.

Изядохме гроздето, а вечерта Рики се появи с един хляб и пържоли и си направихме гощавка сред природата. В една голяма палатка до нашата живееше цяло семейство пътуващи памукоберачи от Оклахома; дядото седеше по цял ден на един стол, беше твърде стар, за да работи; синът, дъщерята и техните деца всяка сутрин се изнизваха в редичка през магистралата към плантацията на моя фермер и отиваха на работа. Призори на другия ден тръгнах с тях. Казаха ми, че рано сутрин памукът бил по-тежък, от росата, и се печелело по-добре, отколкото следобед. Въпреки това обаче те работеха по цял ден, от зори до залез слънце. Дядото дошъл насам от Небраска по време на голямата депресия от 30-те години — същия онзи облак прах, за който ми бе разказвал моят каубой от Монтана, — пристигнал с цялото си семейство в един разхлопан камион. Оттогава живеели из Калифорния. Обичаха да работят. За десет години синът на стареца бе увеличил потомството си на четири деца и някои от тях вече бяха достатъчно пораснали, за да берат памук. През това време те се бяха издигнали от дрипавата беднотия по памуковите полета, подобна на тази от „Чичо Томовата колиба“, до сравнителното благополучие на един по-порядъчен живот в по-добри палатки и това бе всичко. Ужасно се гордееха с палатката си.

— Мислите ли да се връщате в Небраска?

— Фу, та там няма нищо. Искаме само да си купим каравана.

Наведохме се и започнахме да берем памука. Беше чудно красиво. Отвъд плантацията бяха палатките, а зад тях изсъхналите кафяви памукови поля се простираха, докъдето ти стига погледът, до подножието на кафявите клисури, над които се издигаха в синьото утринно небе снежните била на Сиера. Колко по-добре бе това от миенето на чинии по кръчмите в южната част на Главната улица. Но аз нямах и понятие от беритба на памук. Губех много време, докато освободя бялата топка от хрускавата й чашка; а другите го правеха с едно дръпване. Нещо повече, пръстите ми се разкървавиха. Имах нужда от ръкавици или от повече умение. С нас на полето имаше двойка възрастни негри. Те беряха памука със същата благословена търпеливост, с която прадедите им бяха превивали гръб в Алабама преди Гражданската война; движеха се плътно до редовете, наведени и тъжни, а торбите им само се издуваха. Гърбът ме заболя. Но ми ставаше хубаво, когато коленичех да се крия в тази земя. Почувствах ли, че ми трябва почивка, спирах и скланях лице върху възглавницата от кафява влажна пръст. Припяваха ми птички. Помислих, че съм открил мечтаната работа на моя живот. Появиха се Джони и Тери, замахаха ми през полето в напеченото замряло пладне и се впрегнаха да ми помагат. Да пукна, ако малкият Джони не беше по-сръчен от мен! А Тери, разбира се, беше два пъти по-бърза. Работеха отпред и ми оставяха купчини почистен памук, за да пълня торбите си — Тери ми оставяше купчини на опитен надничар. Джони — малки детски купчинки. Аз ги натъпквах нажален. Какъв мъж съм, щом не мога да издържам собствения си задник, да не говорим за техните? Изкараха целия следобед с мен. Когато слънцето поаленя, си тръгнахме капнали. На края на нивата стоварих реколтата си върху кантара: тежеше петдесет паунда и получих долар и половина. После взех назаем велосипеда на едно от оклахомските момчета, спуснах се по шосе 99 до бакалница на кръстопътя, купих консерви с готови спагети, кюфтета, хляб, масло, кафе и кекс и се върнах с книжната кесия на кормилото. Движението към Ел Ей бръмчеше покрай мен: движението към Фриско ме притесняваше отзад. Аз ругаех и ругаех. Поглеждах към мрачното небе и се молех на бога за по-добър обрат в живота и за шанс да направя нещо за тези хора, които обичах. Но там горе никой не ми обръщаше внимание. Не биваше да съм чак дотам наивен. И не друг, а Тери ми възвърна душата: тя подгря храната на печката в палатката и тогава направихме едно от най-великите пиршества в живота ми, бях страшно уморен и гладен. Въздъхнах като стар негър-памукоберач, излегнах се на кревата и изпуших цигара. В студената нощ лаеха кучета. Рики и Понзо бяха престанали да се отбиват вечер. И бях доволен от това. Тери се сгуши до мен, Джони седна на гърдите ми и започнаха да рисуват животни в моя бележник. Светлинката на нашата палатка тореше на фона на зловещата равнина. Каубойска музика, самата тъга, звънтеше от крайпътната кръчма и се носеше над полята. Беше ми хубаво. Целунах любимата си и угасихме лампата.

На сутринта палатката се бе огънала от росата: станах, взех кърпата и четката си за зъби и отидох до общата тоалетна на мотела, за да се измия; после се върнах, обух си панталоните, целите изпокъсани от колениченето в пръстта и закърпени от Тери предната вечер, нахлупих опърпаната си сламена шапка, която по начало беше шапка за игра на Джони, и прекосих шосето, преметнал платнената торба.

Всеки ден печелех около долар и половина. Което стигаше точно колкото Вечерта да накупя продукти с велосипеда. Дните се изнизваха един подир друг. Забравих напълно Изтока, забравих Дийн и Карло, и проклетия път. Двамата с Джони много си играехме: той обичаше да го подхвърлям във въздуха и да го тръшкам на кревата. Тери седеше и кърпеше дрехите ни. Аз бях станал човек на земята, точно такъв, какъвто някога в Патърсън си бях мечтал да стана. Дочухме, че мъжът на Тери се бил върнал в Сабинал и ме търсел: готов бях да го посрещна. Една нощ оклахомците подивели в кръчмата, вързали някакъв човек за едно дърво и го смазали от бой с пръчки. Аз съм спал по това време и само чух за случая. Оттогава винаги си имах тояга в палатката, да не би да им хрумнеше, че пие, мексиканците, мърсим техния лагер. Те, разбира се, ме мислеха за мексиканец: и в известен смисъл бях.

Но вече беше октомври и нощите силно застудяха. Семейството от Оклахома имаше печка с дърва и смяташе там да изкара зимата. Ние си нямахме нищо, а на всичкото отгоре наближи и срокът да плащаме наема за палатката. С горчивина двамата с Тери решихме, че трябва да се махаме.

— Върни се при семейството си — казах й. — За бога, не можеш да се лашкаш по палатки с детенце като Джони; горкото, зъзне.

Тери се разплака, задето съм корял майчиния й инстинкт: съвсем нямах пред вид това. Когато в един сив следобед пристигна Понзо с камиона, решихме да се посъветваме по този въпрос със семейството на Тери. Но мен те не трябваше да виждат, тъй че щях да се крия в лозята. Потеглихме за Сабинал; камионът се повреди и в същия миг заваля като из ведро. Седяхме в студения камион и проклинахме. Понзо слезе и започна да се трепе нещо в дъжда. В края на краищата той се оказа добро момче. Дадохме си дума за още една голяма разпивка. Отидохме в един запуснат бар в мексиканския квартал на Сабинал и цял час смукахме бира. Бях приключил с робията в памуковата плантация. Чувствах как ме тегли моят истински живот. Пуснах картичка на леля, с която я замолих за още една петдесетачка.

Наближихме бараката на семейството на Тери. Тя се намираше на стар път, който минаваше между лозята. Пристигнахме по тъмно. Мен ме оставиха на четвърт миля преди бараката, а камионът спря пред прага. От отворената врата струеше светлина: останалите шестима братя на Тери свиреха на китари и пееха. Баща й пиеше вино. През песните дочух викове и караница. Наричаха я проститутка, задето бе напусната непрокопсания си мъж, бе заминала за Ел Ей и бе оставила Джони на техните ръце. Старецът крещеше. Но тъжната дебела тъмнокожа майка надделя, както става винаги в многочислените селски семейства навсякъде по света, и приеха Тери да се върне вкъщи. Братята запяха весели бързи песни. Аз настръхнах цял от студения дъждовен вятър и наблюдавах всичко това през тъжните октомврийски лозя на равнината. В ума ми се въртеше славната песен „На любимия“, както я изпълняваше Били Холидей; слушах си свой собствен концерт в храстите. „Ще се срещнем някой ден, ти ще изтриеш сълзите в очите ми. /ще прошепнеш, нежно наведен над мен. /сладки думи с лице в косите ми /и чак когато се прегърнем и целунем, ще узнаем, /че за пропуснатото ще се каем./ Любими мой, къде си ти?“ Не ме вълнуват толкова думите, колкото богатата хармоничност на мелодията и начинът, по който Били я пееше, като жена, която милва косата на своя любим под меката светлина на абажур. Вятърът зави. Стана ми студено.

Тери и Понзо се върнаха и тримата с гръм и трясък се понесохме със стария камион към Рики. По това време Рики живееше с приятелката на Понзо. Голямата Рози: надухме клаксона в бедняшките улички, за да ни чуе. Голямата Рози го изхвърли. Всичко се разпадаше. Нощувахме в камиона. Естествено Тери се притисна силно в мен и взе да ме придумва да не я оставям. Каза, че щяла да се хване на работа при гроздоберачите и щяла да печели достатъчно пари за двама ни: а в това време аз съм можел да живея в обора на фермера Хефълфингър, близо до тях. Нямало защо да работя, по цял ден само съм щял да седя на тревата и да ям грозде.

— Искаш ли?

На сутринта нейните братовчеди дойдоха да ни вземат с друг камион. Аз изведнъж си дадох сметка, че хиляди мексиканци из цялата околност знаят за нас с Тери и навярно за всички тях нашата история беше една сълзлива романтична тема за разговор. Братовчедите бяха много внимателни към мен и наистина очарователни. Седях в камиона, усмихнал се шегувах, говорех за нашата роля във войната и каква ни е била целта. Братовчедите бяха петима и до един много приятни. Изглежда, бяха от онази линия в рода, чиито наследници не се суетят за всяко нещо, както брат й. Но аз обичах неспокойния Рики. Той се кълнеше, че ще дойде при мен в Ню Йорк. Представих си го в Ню Йорк как отлага всяко нещо за mañana. Този ден той беше изостанал пиян някъде из полетата.

Слязох от камиона на кръстопътя и братовчедите откараха Тери вкъщи. Дадоха ми знак от прага на къщата; бащата и майката не си бяха у дома, беряха грозде из лозята. Така че можех да се разполагам вътре целия следобед. Бараката имаше четири стаи; не можех да си представя как успяваше цялото семейство да живее в нея. Над мивката кръжаха мухи. Нямаше мрежи по прозорците и беше съвсем като в песента „Прозорецът строшен и дъждът нахлува вътре“. Тери си беше у дома, тъй че веднага се замота около тенджерите. Двете й сестричета хихикаха насреща ми. Малките деца пищяха на улицата.

Когато червеното слънце се подаде от облаците на моя последен следобед в равнината, Тери ме отведе до обора на фермера Хефълфингър. Фермерът Хефълфингър беше собственик на процъфтяващо стопанство малко по-нататък. Наредихме една до друга някакви щайги. Тери донесе одеяла от тяхната къща и аз се настаних чудесно, като изключим големия космат паяк, който ме дебнеше от самия връх на, покрива на обора. Тери каза, че паякът нямало да ме нападне, ако не го закачам. Излегнах се по гръб и се втренчих в него. Пренесох се в гробище и се покатерих на едно дърво. Там изпях „Сини небеса“. Тери и Джони седяха в тревата; после ядохме грозде. В Калифорния сдъвкват зърната, изсмукват сока и плюят ципата — истинско разхищение. Спусна се нощ. Тери си отиде у тях да вечеря и се върна в обора в девет часа с вкусни палачинки и фасулено пюре. Запалих огън с дърва върху циментения под на обора, за да имаме малко светлина. Любихме се върху щайгите. Тери стана и отиде право у тях. Баща й я засипа с ругатни. Чувах ги от обора. Беше ми оставила някаква топла наметка, увих я около раменете си и се промъкнах през огряното от луната лозе, за да видя какво става там. Пропълзях до края на една редица лозници и коленичих в топлата прах. Петимата й братя пееха мелодични испански песни. Звездите се надвесваха над мъничкия покрив; от комина се източваше струйка пушек. Лъхна ме дъх на фасулено пюре и чили. Гласът на стария гърмеше. Братята продължаваха да пеят във фалцет. Майката мълчеше. Джони и децата се кикотеха в спалнята. Един калифорнийски дом; скрит в лозето, виждах и разбирах всичко. Чувствах се на седмото небе, защото бях нагазил в дебрите на дивата американска нощ.

Тери излезе и тръшна вратата зад себе си. Пресрещнах я на черния път.

— Какво става?

— Нищо особено, ние си се караме непрекъснато. Той иска да тръгна на работа от утре. Казва, че нямало да ме остави да си развявам фустата нагоре-надолу. Сал, искам да дойда с тебе в Ню Йорк.

— Но как?

— Не знам, мили. Не мога без тебе. Обичам те.

— Но аз трябва да замина.

— Да, знам. Ела да се любим още веднъж и тогава ще тръгнеш.

Върнахме се в обора; любих я под паяка. Какво ли правеше паякът? Подремнахме върху щайгите, докато огънят гаснеше. Тя си отиде в полунощ; баща й беше пиян; чух го да й крещи; но после заспа и настъпи тишина. Звездите обгръщаха спящата земя.

На сутринта фермерът Хефълфингър подаде глава през конската врата и рече:

— Как си, приятелче?

— Отлично. Надявам се, че не съм ви затруднил, задето преспах тук.

— Никак. С малката мексиканска развратница ли ходиш?

— Тя е много добро момиче.

— И много хубаво. Май пилето ще прехвръкне в друг двор. Какви сини очи има само!

Поговорихме си за неговата ферма.

Тери ми донесе закуска. Бях прибрал нещата си в сака и бях готов да тръгна за Ню Йорк в минутата, когато щях да изтегля пощенския си запис от Сабинал. Бях сигурен, че вече ме чакаше. Казах на Тери, че тръгвам. Тя била мислила за нас цяла нощ и вече се беше примирила. Целуна ме безчувствено в лозето и си тръгна между редиците. На десетина крачки и двамата се обърнахме, нали любовта е дуел, и се погледнахме за последен път.

— Ще се видим в Ню Йорк, Тери — казах аз.

Бяхме се уговорили след месец тя и брат й да пристигнат в Ню Йорк с кола. Но и двамата знаехме, че няма да стане. След още стотина фута аз се обърнах повторно, за да я погледам. Тя просто извървя пътя до бараката с чинията от моята закуска в ръка. Наведох глава, но я проследих с очи до края. Е, безразлична моя, аз отново поемам по пътя.

Потеглих пеш по шосето към Сабинал и изядох няколко черни ореха, които откъснах от едно дърво. Стигнах до южната тихоокеанска линия и тръгнах по релсите, като пазех равновесие. Минах покрай водна кула и фабрика. Усещах, че това е краят на нещо. Отидох до пощенската станция на гарата, за да си прибера записа от Ню Йорк. Гишето беше затворено. Изругах и седнах на стъпалата да почакам. Служителят се върна и ме покани да вляза. Записът беше пристигнал; леля отново спаси мързеливия ми задник.

— Кой, според вас, ще спечели Купата на бейзболното първенство догодина? — попита възрастният мършав служител. И изведнъж осъзнах, че е есен и че се завръщам в Ню Йорк.

Продължих покрай линията в тъжната октомврийска светлина на равнината и все чаках да мине товарният влак за тихоокеанския юг, та да се присъединя към скитниците, дето се прехранваха с грозде, и да почета с тях комикси. Влакът не мина. Излязох на шосе го и веднага хванах кола. И изживях най-шеметното и най-триумфално возене в живота си. Шофьорът беше цигулар от един калифорнийски кънтри-състав. Колата му беше чисто нова и вдигаше осемдесет мили в час.

— Аз не пия, когато карам — похвали се той и ми подаде консерва бира. Дръпнах глътка и предложих и на него. — Е, хайде — каза той и се съгласи да пийне.

От Сабинал до Ел Ей стигнахме за невероятното време от точно четири часа, при разстояние 250 мили. Остави ме пред самите врати на „Кълъмбия Пикчърс“ в Холивуд; стигнах минута преди да затворят, точно колкото да изтичам вътре и да си прибера отхвърления сценарий. После си купих билет за автобус до Питсбърг. Парите не ми стигаха за билет до Ню Йорк. Но реших да мисля за това едва когато стигна в Питсбърг.

Тъй като автобусът тръгваше в десет, имах на разположение четири часа да изследвам Холивуд сам. Първо си купих един хляб и салам и си направих десет сандвича, с които трябваше да прекося страната. Остана ми още един долар. Седнах на ниския циментен парапет около гърба на един холивудски паркинг и си направих сандвичите. Докато бях погълнат от това нелепо занимание, ослепителните рекламни светлини за някаква холивудска премиера пробождаха жужащото небе на Западния бряг. Отвсякъде ехтеше тътенът на лудия град от Златния бряг. Така приключи моята холивудска кариера, такава беше последната ми нощ в Холивуд — седнал зад един паркингов клозет, размазвах горчица върху филии хляб.

14

Призори автобусът ми бръмчеше през пустинята на Аризона — Индиоу. Блайд. Саломе (къде танцува тя?); необятна суха земя, простираща се на юг до Мексиканските планини. После свърнахме на север към Аризонските планини. Флагстаф, амфитеатрално разположени градове. Носех си книга, която бях задигнал от една сергия в Холивуд, „Големият Моли“ от Ален-Фурние, но предпочитах да разчитам американския пейзаж, докато минавах през него. Всяка издатина, възвишение и равнина разбуждаше у мен тайнствени копнежи. В мастиленосиня нощ прекосихме Ню Мексико; в сива зора стигнахме Долхарт. Тексас; в блед неделен следобед отминахме един след друг нискоетажните равнинни градове на Оклахома; на смрачаване отцепихме през Канзас. Автобусът се носеше с грохот. Прибирах се у дома през октомври. Всеки се прибира у дома през октомври.

В Сейнт Луис пристигнахме по пладне. Разходих се покрай Мисисипи и погледах трупите, които пътуват чак от Монтана, от севера — грамадните одисееви трупи на нашия континентален блян. Стари параходи, изкорубени и разсъхнали, с дърворези, доиздълбавани от бурите, клечаха заседнали в тинята, превърнали се в убежище на плъхове. Огромни следобедни облаци запушваха долината на Мисисипи. Тази нощ автобусът прогърмя през царевичните ниви на Индиана; луната осветяваше призрачните купи царевична шума: беше пред празника Халоуин14. Завързах познанство с някакво момиче и се прегръщахме през целия път до Индианополис. Тя беше късогледа. Когато слязохме да се нахраним, трябваше да я водя за ръка до бара за закуски. Тя ме черпи; моите сандвичи се бяха развалили. От благодарност й разказвах дълги истории. Пътуваше от щата Вашингтон, където цяло лято работила като берачка на ябълки. Живеела във ферма, на север от Ню Йорк. Покани ме да й гостувам. Във всеки случай наредихме си среща в един нюйоркски хотел. Слезе в Кълъмбъс, щата Охайо, а аз спах през целия път до Питсбърг. От години, от много години не се бях чувствал така уморен. Оставаха ми да мина на автостоп до Ню Йорк още триста шейсет и пет мили и само десет цента в джоба. Вървях пеш пет мили, за да изляза от Питсбърг, и две превозвания — едното на камион с ябълки, другото на огромно ремарке — ме отведоха до Харисбърг в мека дъжделива нощ на циганското лято. Оттам продължих направо. Бързах да се прибера у дома.

Тази нощ срещнах Призрака от Съскуехана. Призракът беше съсухрен дребен старец, който носеше хартиена торбичка и твърдеше, че отива към „Канади“. Вървеше много бързо, заповяда ми да го следвам и каза, че някъде пред нас имало мост, по който сме можели да минем. Беше около шейсетгодишен; говореше безспир какво ядял, колко масло му давали за патачинките, колко допълнителни филии хляб, как от верандата на не знам кое старопиталище в Мериланд някакви старци го извикаш и го поканили да прекара с тях края на седмицата, как взел хубава гореща баня преди тръгване; как намерил чисто нова шапка покрай едно шосе във Вирджиния и его я на главата му; как обикалял по градовете всички пунктове на Червения кръст и показвал удостоверенията си за участие в Първата световна война: как Червеният кръст в. Харисбърг не бил достоен за името си; как се оправял сам в този труден свят. Но доколкото можех да разбера, той беше просто един полупорядъчен любител на пешеходството, който кръстосваше надлъж и нашир цялата източна пустиня, обикаляше пунктовете на Червения кръст и от време на време изпросваше някой и друг цент по ъглите на главните улици. А сега скитосвахме двамина. Извървяхме седем мили покрай скръбната Съскуехана. Ужасяваща река. От двете страни на потайните й води се надвесват, като космати призраци, скали, обрасли в храсталаци. Мастилената нощ потуля всичко. Само понякога откъм железопътната линия оттатък реката току ще лумне грамадно червено сияние на локомотив и ще озари скалите, от които те побиват тръпки. Дребничкият старец изведнъж каза, че имал добра бутилка в торбичката си, и спряхме, за да я изрови.

— Тук някъде трябва да имам една добра бутилка — купих си я във Фредерик, Мериланд. Дявол да я вземе, защо не я намирам, да не съм я забравил на тезгяха във Фредериксбърг?

— Искаш да кажеш — Фредерик.

— Не, не, Фредериксбърг, щата Вирджиния?

Непрекъснато говореше нещо за Фредерик, щата Мериланд, и за Фредериксбърг, щата Вирджиния. Вървеше по платното право към раззиналата паст на връхлитащото движение и няколко пъти на косъм не го сгазиха. Аз се бъхтех в канавката. И всеки миг очаквах бедният откачен човечец да политне мъртъв в нощта. Така и не намерихме неговия мост. Оставих го край един железопътен подлез и тъй като цял бях вир-вода от ходенето, смених си ризата и облякох два пуловера; една крайпътна кръчма осветяваше отдалеч моите тъжни усилия. В това време едно семейство мина по притъмнелия път и се почуди какво правя. Най-странното бе, че в тази затънтена пенсилванска кръчма един тенор-саксофон извиваше прекрасен блус; послушах и въздъхнах. Отново силно заваля. Един човек ме върна на стоп в Харисбърг и ми каза, че съм тръгнал по грешен път. Изведнъж зърнах дребничкия скитник, който стоеше под една тъжна улична лампа с вдигнат палец — горкият самотник, горкият загубен някогашен младеж, а сега съкрушен призрак на безпаричната пустош. Разказах с две думи историята му на моя шофьор и той спря, за да извика на стареца:

— Ей, приятел, този път води на запад, а не на изток.

— Ха! — отвърна му дребничкият призрак. — Ти ще ми кажеш, че не познавам пътя. Та аз ги кръстосвам тия земи от години бе. Отивам в Канада.

— Но това не е пътят за Канада, а за Питсбърг и Чикаго.

Дребничкият старец ни презря и отмина. Накрая от него се виждаше само бялата поклащаща се торбичка, а след миг и тя се разтопи в мрака на скръбните Алегански планини.

Преди да срещна Призрака от Съскуехана, бях убеден, че цялата дива Америка се намира на Запад. Ама не, оказа се, че дива пустош има и на Изток; същата пустош, по която Бен Франклин се е блъскал с каруца, докато е бил пощенски раздавач;същата като от времето, когато Джордж Вашингтон свирепо се е сражавал с индианци, когато, в Пенсилвания, Даниъл Бун разказвал разни истории на светлината на лагерните фенери и обещавал да намери Пролуката, когато Брадфорд построил своя път и когато мъжете здравата се веселили из селищата от дървени постройки. Необятните пространства на Аризона не съществуваха за дребния старец, а само обраслата с храсти пустош на Източна Пенсилвания, Мериланд и Вирджиния и черните пътища, които криволичеха между скръбните реки Съскуехана. Мононгахела, старата Потомак и Монокаси.

Тази нощ в Харисбърг преспах върху една пейка на гарата; призори гаровите надзиратели ме изхвърлиха. Не започвали човек живота си като добро детенце, което вярва във всичко под бащиния покрив? А после идва денят на лаодикейците, когато разбираш, че си окаян и злочест, и беден, и сляп, и гол, и като грозен грешен таласъм крачиш зъзнещ през кошмара на живота. Повлякох се изнурен навън от гарата; вече не можех да се владея. От утрото виждах само белотата, белота на гроб. Умирах от глад. Единствените калории, които притежавах, бяха последните капки от сиропа срещу кашлица, който бях купил преди месеци в Шелтън. Небраска: изгълтах ги заради захарта в тях. Не умеех да прося. Запрепъвах се навън от града, а силите ми едва щяха да стигнат да се добера до окрайнините му. Знаех че ако прекарам още една нощ в Харисбърг, ще ме арестуват. Прокълнат град! На стоп ме качи кльощав изтощен мъж, привърженик на строгата диета в името на здравето. Както се носехме на изток, му казах, че умирам от глад, а той ми отвърна:

— Чудесно, чудесно, няма нищо по-добро за вас. Аз също не съм хапвал от три дена. И ще живея сто и петдесет години.

Той беше същинска торба с кокали, отпуснато чучело, изгърбен бастун, маниак. Как не ме взе някой богат дебелан, който да ми каже: „Я да спрем в тоя ресторант и да закусим по една пържола с боб.“ Ама късмет, писано ми било тази сутрин да спра един маниак на строгата диета в името на здравето. След стотина мили той поомекна и извади от багажника сандвичи от хляб с масло. Бяха скрити между рекламните му мостри. Той продаваше части от водопроводни инсталации из щат а Пенсилвания. Изгълтах хляба с маслото. И изведнъж се разсмях. Бях сам в колата, чаках го да си свърши търговията в Алънтаун и се смеех, смеех. Боже, бях уморен до смърт от тоя гаден живот. Но перкото все пак ме докара у дома в Ню Йорк.

Неочаквано се озовах на „Таймс Скуеър.“ Бях пропътувал осем хиляди мили по американския континент и се бях върнал на „Таймс Скуеър“: и то във върховия час на движението: гледах с невинните си очи на пътник безпределната лудост и фантастичната гмеж на Ню Йорк, милионите и милиони човеци, вечно боричкащи се за долара, безумния сън — грабиш, вземаш, даваш, пъхтиш и умираш точно навреме, за да те заровят в ужасните гробищни градове отвъд Лонг Айланд Сити. Високите кули на страната — другият край на страната, мястото, където се е родила Книжна Америка. Стоях пред един вход на метрото и се напрягах да събера достатъчно храброст, за да вдигна от земята един хубав дълъг;фас, но всеки път, щом се наведях, огромни тълпи връхлитаха и го скриваха от погледа ми, докато накрая го стъпкаха. Нямах пари, за да стигна до къщи с автобус. Патърсън е на доста мили път от „Таймс Скуеър“. Можете ли да си представите да извървя пеш тези последни мили през тунела „Линкълн“ или през моста „Вашингтон“ до Ню Джързи? Свечеряваше се. Къде беше Хасъл? Обиколих площада, за да го потърся: не го открих, беше на остров Райкърс, зад решетките. Къде беше Дийн? Другите? Животът? Аз имах дом, в който да се върна, мое място, където да склоня глава, да изчисля загубите и пресметна печалбите, каквито, убеден бях, също трябваше да има. Наложи се да прося за автобус. След дълго оглеждане попаднах зад един ъгъл на някакъв гръцки свещеник. Той ми даде четвърт долар и неспокойно отбягна погледа ми. Аз мигом хукнах към автобуса.

Когато се прибрах у дома, изядох всичко, което намерих в газовия хладилник. Леля стана и ме изгледа.

— Бедният ми малък Салваторе — промълви тя на италиански. — Колко си отслабнал, колко си отслабнал! Къде си ходил през цялото това време?

Бях се навлякъл с две ризи и два пуловера: в сака ми се намираха само изпокъсаните панталони от памуковата плантация и дрипавите останки от плетените ми мокасини. С леля решихме да купим нов електрически хладилник с парите, които й бях изпратил от Калифорния; щеше да е първият в семейството. Тя си легна, а аз до късно не можах да заспя и просто пуших в леглото. Моят до половина докаран ръкопис лежеше на бюрото ми. Октомври, у дома и отново работа. Прозорците подрънкваха от първите студени ветрове, бях успял да се върна навреме. Дийн идвал у дома, преспал няколко нощи и ме чакат: прекарвал следобедите с леля ми, говорел й, а тя работела голямата черга от старите, събирани с години дрехи на семейството: сега, вече завършена, чергата застилаше пода на моята стая, сложна и богата като реката на времето. Дийн си тръгнал, само два дена преди да се върна, и за да стигне до Сан Франциско, навярно е пресякъл пътя ми някъде из Пенсилвания или Охайо. Той си имаше свой живот във Фриско: Камий току-що се била сдобила с апартамент. Докато бях в Мил Сити, нито веднъж не ми мина през ум да я потърся. Сега вече беше късно, а Дийн, Дийн много ми липсваше.