По пътя

ПЕТА ЧАСТ

Дийн подкарал от Мексико Сити, отбил се в Грегория, видял се отново с Виктор и бил стигнал езерото Чарлс, Луизиана, когато задната част на колата безвъзвратно се разпаднала посред пътя, както той и предполагат, че ще стане. Пуснал телеграма на Инес да му изпрати пари за самолетен билет и прелетял останалата част от пътя. Когато пристигнал в Ню Йорк с документите за развод, двамата с Инес моментално заминали за Нюарк и се оженили; и в същата тая нощ, след като й казал, че всичко е наред и че няма за какво да се тревожи, след като се опитал да обясни логически онова, което не било нищо друго освен чистопробно жално умопомрачение, той скочил в един автобус и се понесъл отново към Сан Франциско през ужасния континент, за да отиде при Камий и двете си момиченца. Така че по това време той бил три пъти женен, два пъти разведен и живеел с втората си жена.

През есента аз тръгнах от Мексико Сити към къщи и една нощ, малко след границата при Ларедо, в Дили, Тексас, както седях на горещия път под една улична лампа, в която се блъскаха и размазваха мушици, чух тежки стъпки в мрака зад мен и — о, господи! — един висок старец с развяна бяла коса се появи, нарамил вързоп, и като ме видя, продума: „Върви и страдай за хората!“ И стъпките му отекнаха назад в мрака. Означаваше ли това, че трябва най-после да тръгна пеш на поклонение през мрачните пътища на Америка? Събрах сили и забързах към Ню Йорк и една нощ застанах на тъмна манхатънска улица и завиках към прозореца на един таван, където мислех, че са се събрали приятелите ми за празненство. От прозореца подаде глава хубаво момиче и попита:

— Кой вика?

— Аз съм, Сал Парадайз — казах и името ми изкънтя в тъжната празна улица.

— Качете се — отвърна тя. — Тъкмо варя какао.

Качих се и я намерих — момичето с чистите невинни очи, които от край време бях търсил. Решихме да се обичаме лудо. През зимата замислихме да се преместим в Сан Франциско, като пренесем с някой стар камион разнебитените си мебели и разпилените си вещи. Писах на Дийн за всичко това Той ми отговори със смайващо дълго писмо — осемнайсет хиляди думи, — цялото посветено на младостта му в Денвър. И ми писа още, че ще дойде да ме вземе, лично да избере стария камион, който ще купим, и лично да ни откара до Фриско. Разполагахме с шест седмици, през които да спестим парите, хванахме се здраво на работа и брояхме всеки цент. Изневиделица Дийн се появи — пет и половина седмици по-рано — и естествено никой от нас не разполагаше с пари за осъществяване на плана.

Аз бях излязъл да се поразходя към полунощ и се върнах при момичето си, за да му разкажа какво съм си мислил по време на разходката. Тя стоеше в малката тъмна стая със странна усмивка. Бях започнал да говоря, когато усетих някакво особено затишие, огледах се и видях една оръфана книга върху радиото. Веднага познах томчето на Пруст, над което в следобедите Дийн съзерцаваше вечността. Като насън го видях да се прокрадва на пръсти по чорапи от тъмния коридор. Той вече не можеше да говори свързано. Само подскачаше, смееше се, пелтечеше, размахваше ръце и ломотеше:

— А… а… трябва да чуете това! — Слушахме го. Но той забрави какво е искал да ни разкаже. — Внимавайте добре… хм. Слушайте, скъпи Сал… нежна Лора… дойдох… отивам си… но почакайте… да-да. — И се втренчи изцъклено и тъжно в ръцете си. — Не мога да говоря вече — разбирате ли, че това е… или може би е… чуйте! — Ослушахме се. Той се напрягаше да улови звуковете на нощта. — Да! — прошепна с благоговение. — Нали виждате… не е необходимо да си говорим… повече.

— Но защо пристигна толкова рано, Дийн?

— А — възкликна той и ме погледна сякаш за първи път, — толкова рано ли, да. Ние… ще разберем… впрочем не знам. В един момент се озовах на кръстовището с железопътната линия… Затвора… Старите вагони с дървените пейки… Тексас… свирката… През целия път свирех и гледах да припечеля с хитрост някой-друг долар. — Извади новата си дървена свирчица. Издуха няколко кресливи тона от нея и заподскача, както си беше по чорапи. — Виждате ли? Но, разбира се, Сал, аз мога да говоря не по-зле от преди и имам да ти разказвам куп неща, които се въртят в халосаната ми глава, четох и препрочитах тоя прекрасен Пруст по целия път през страната и проумях безброй неща, които никога няма да имаме ВРЕМЕ да ти разкажа, та ние ОЩЕ не сме си поговорили за Мексико и за нашата раздяла там, когато те тресеше треската — само че няма защо да говорим за това. Сега вече няма смисъл, нали?

— Добре, няма да говорим!

Тогава той започна да разказва с всички възможни подробности какво е правил в Ел Ей по пътя за насам, как бил на гости на някакво семейство, как вечерял, как разговарял с бащата, синовете, сестрите — как изглеждали те, какво яли, какви били мебелите, мислите, интересите, душите им; това подробно осветляване му отне три часа и след като завърши, каза:

— Впрочем знаете ли, онова, за което най-много ДЪРЖАХ да ви разкажа, се случи много по-късно — в Арканзас, през който пътувах с влак… свирих на свирката… играх карти с разни момчета, с моето мръсно тесте… спечелих пари… приложих моя номер… на моряците. Дълго, предълго пътуване, пет дена и пет нощи, само за да ВИДЯ теб, Сал.

— Как е Камий?

— Разбира се… разреши ми да тръгна… чака ме. Ние с Камий сме се разбрали завинаги, съвсем завинаги.

— А Инес?

— Аз… аз… аз… искам тя да тръгне с мен за Фриско и да се настани в другия край на града… хубаво ще е, нали? Не знам защо дойдох. — След малко добави безкрайно учуден: — Ама да, разбира се, исках да видя твоята сладка приятелка и теб… толкова ти се радвам… и те обичам както винаги.

Той остана в Ню Йорк три дена, след което забърза да се връща — щеше да пътува с влак по неговата система на прекачване и отново да прекоси континента, пет дена и пет нощи по мръсните вагони и отвратително коравите пейки, а ние естествено нямахме пари да купим камион, така че аз не можех да тръгна с него. С Инес изкара една нощ на обяснения, потене и кавги, след което тя го изхвърли. На моя адрес се получи писмо за него. Прочетох го. Беше от Камий:

„Сърцето ми се сломи, когато те видях да се отдалечаваш с багажа към линията Моля се непрекъснато да се върнеш жив и здрав… От сърце желая Сал и приятелката му да дойдат да живеят на нашата улица… Знам, че ще се справиш, но не мога да не се тревожа — особено сега, след като за всичко сме се разбрали… Скъпи Дийн, ние сме в края на първата половина на века. Бъди добре дошъл, ще те посрещнем с целувки и любов, за да прекараш останалата половина с нас. Очакваме те всички (подписано): Камий, Ейми и малката Джоуни“ Значи, животът на Дийн наистина е улегнал при неговата най-вярна, най-огорчена и най-мъдра жена Камий, слава богу.

Видях го за последен път при тъжни и странни обстоятелства. В Ню Йорк бе пристигнал Реми Бонкьор, след като бе обиколил няколко пъти с кораб земното кълбо. Аз исках да го запозная с Дийн. И наистина ги срещнах, но Дийн вече съвсем не можеше да говори и нищо не продума, а Реми му обърна гръб. Реми беше купил билети за концерта на Дюк Елингтън в Метрополитън Опера и настояваше ние с Лора да отидем заедно с него и приятелката му. Реми бе станал още по-дебел и тъжен, но си беше все същият ревностен и изискан кавалер и държеше всичко да се върши както трябва, специално наблегна на това. Така че помоли своя посредник за конни състезания да ни откара на концерта с кадилака си. Беше студена зимна вечер. Кадилакът спря пред къщи, готов веднага да потегли. Дийн застана до прозореца на колата, също готов да поеме, но към гара „Пен“, откъдето да тръгне през страната.

— Довиждане, Дийн — казах му. — Честна дума, криво ми е, че трябва да отида на тоя концерт.

— Дали не може да се повозя с вас до Четирийсета улица? — прошепна той. — Искам да съм с теб още малко, момчето ми, а освен това в тоя Ню Йорк е тъй зверски студено…

Аз пошушнах на Реми. Но той не се съгласи. Реми обичаше мен, но не понасяше шантавите ми приятели. Можеше отново да разпердушиня плановете му за вечерта, както бях направил през 1947 година с Роуланд Мейджър в ресторанта „Алф-редс“ в Сан Франциско.

— И дума да не става, Сал! — Бедният Реми, той се бе сдобил със специална вратовръзка за вечерта; върху нея бяха щамповани номерата на билетите ни за същия тоя концерт и имената Сал, Лора, Реми и Вики, неговата приятелка, както и няколко тъжни смешки, между които и любимата му приказка „Няма да научиш стария маестро на нова песен“.

Така Дийн не можа да се повози с над и единственото, което можах да сторя, бе да седна отзад в кадилака и да му махам. Посредникът също не желаеше да има нищо общо с Дийн. Раздърпан, с проядено от молците палто, което бе взел със себе си специално за ниските температури на Изтока, Дийн закрачи сам и последният ми спомен от него е как завива зад ъгъла на Седмо авеню, отправил поглед в далечината на улицата, целият отново устремен напред. Бедната ми приятелка Лора, на която бях разказал всичко за Дийн, само дето не избухна в сълзи.

— Не трябваше да го оставяме така. Какво да направим? Старият Дийн си отиде, помислих си, а гласно издумах:

— Ще се оправи.

Със страшно нежелание се оставих да ме заведат на нашия тъжен концерт, който едва издържах, защото през цялото време си мислех за Дийн и за това как се е върнал на влака и е пропътувал три хиляди мили през тая ужасна земя, без да знае за какво друго бе идвал, освен за да ме види.

Когато слънцето остави Америка и застана на полуразрушения речен кей, загледан в източеното далеч към Ню Джързи небе, аз усещам цялата сурова земя, необхватна твърд, протегнала се чак до западния бряг, и си представям пътя, който се разгъва, и всички мечтаещи хора в безкрайната шир, и чувам как в Айова децата плачат, защото в тая земя оставят децата да плачат на воля, и съм уверен, че звездите ще изгреят тази нощ — а знаете ли, че бог е плюшено мече? — че Вечерницата ще надвисне над прерията, ще заблести и ще се стопи в нея тъкмо преди благословената непрогледна нощ да обгърне земята, да почерни реките, да забули върховете и закъта най-далечния бряг, и никой, ама никой не ще знае какво друго те очаква освен безнадеждните дрипи на старостта; тогава си мисля за Дийн Мориарти, мисля си дори за стария Дийн Мориарти, бащата, когото така и не намерихме, мисля си за Дийн Мориарти.