По пътя

1

През пролетта на 1949 година бях спестил някой и друг долар от стипендията си и отидох в Денвър с идеята да се установя там. Озовах се посред Америка като патриарх. Безкрайно самотен. Там нямаше никого — нямаше ги Бейб Ролинс. Рей Ролинс, Тим Грей, Бети Грей, Роуланд Мейджър, Дийн Мориарти, Карло Маркс, Ед Дънкъл, Рой Джонсън, Томи Снарк, никого. Лутах се по улиците „Къртис“ й „Ларимър“ и работих известно време на същия пазар за плодове на едро, където през 1947 година едва не се хванах за товарач — по-тежка работа не съм вършил в живота си: един ден ме накараха да издърпам заедно с няколко япончета — почти деца — цял товарен вагон на около стотина фута по линията с помощта на някакво приспособление от рода на макарата, което при всеки напън придвижваше вагона едва на четвърт инч. Извличах щайги с дини по заледените подове на хладилни вагони навън в прежурящото слънце и хващах хрема. И, боже мой, за какво беше всичко това?

На смрачаване си тръгвах. Чувствах се като прашинка върху тъжната червена земя. Минавах покрай хотел „Уиндзор“, където Дийн Мориарти бил живял с баща си по време на депресията от трийсетте години, и както преди време, търсех начин да си възвърна тъжната прословута способност на моето съзнание да броди във времето. Или откривах в места като Монтана някой, който прилича на баща ми, или търсех бащата на приятеля си там, където той отдавна вече не беше.

В една люлякова вечер вървях през светлините на Двайсет и седма улица и на „Уелтън“ в негърския квартал на Денвър и ме болеше всяко мускулче; исках да съм негър, защото почувствах, че най-доброто, което светът на белите ми бе предложил, не можеше да ме въздигне до екстаза, в него не пулсираха достатъчно живот, радост, наслада, мрак, музика, нито пък нощ. Спрях пред една лавка, от която продаваха горещо чиле в картонени чинийки; купих си и го изядох, докато се разхождах из тъмните тайнствени улички. Прииска ми се да съм денвърски мексиканец или дори беден, изнурен от работа японец, всичко друго, но не и това печално същество, което бях, разочарован „бял човек“. През целия си живот бях хранил бели надежди; затова бях оставил такава добра жена като Тери в долината Сан Джоакуин. Вървях покрай тъмните веранди на мексиканските и негърските домове; дочувах приглушени гласове, току се мяркаше мургавото коляно на някое тайнствено знойно момиче; и тъмните лица на мъже през обраслите в рози градински беседки. Малки деца седяха като мъдреци в прастари люлеещи се столове. Появи се група чернокожи жени, едно момиче се откъсна от по-възрастните майчини силуети и забърза към мен — „Здравей, Джо!“ — изведнъж видя, че не съм Джо, и изтича изчервена назад. Защо не бях Джо! А само Сал Парадайз, тъжен скитник във виолетовия сумрак, в мъчително сладката нощ, който копнее да смени света си с този на щастливите, чистосърдечни, възторжени негри на Америка. Запуснатият квартал ми напомни за Дийн и Мерилу, които познаваха улиците му така добре от детството си. Как само исках да ги намеря!

На ъгъла на Двайсет и трета улица и „Уелтън“ играеха софтбол18 под лъчите на прожектори, които осветяваха също и бензиновия резервоар. Огромна жадна тълпа ревеше при всяко подаване. Чудни млади герои от какви ли не раси — бели, чернокожи, мексиканци, чистокръвни индианци — тичаха по игрището с трогателна сериозност. Просто деца от улицата, навлекли екипи. Нито веднъж в живота си на спортист не си бях позволявал да играя като тях — пред съседските семейства, пред момичетата на сърцето си и децата от квартала, нощем, на прожектори; моите мачове винаги са били колежански, важни, със сериозни лица от всички страни; не съм изживявал момчешка, човешка радост като тази. Сега вече беше много късно. До мен седеше стар негър, който явно не пропускаше нито един мач. До него пък — стар бял бедняга; после мексиканско семейство, момичета, момчета — цялото човечество, всички вкупом. Ох, колко тъжни бяха светлините тази нощ! Момчето, което подаваше топката, невероятно приличаше на Дийн. Една красива русокоса мадама от пейките приличаше страшно на Мерилу. Това беше Денвърската Нощ; аз можех само да умра.

Отсреща, през улицата, негърски семейства седяха по стълбите пред къщите си, приказваха си, гледаха през дърветата звездното небе, отпуснали се в меката нощ, и от време на време хвърляха по едно око към мача. По улицата минаваха доста коли и спираха на ъгъла, когато светнеше червен светофар. Във въздуха витаеше възбуда, пулсираха трептенията на живот, преливащ от истинска радост, живот, непознат разочарованието, „белите скърби“ и така нататък. Старият негър извади консерва бира от джоба на палтото си и се зае да я отваря; старият бял човек завистливо изгледа консервата и порови из джоба си, да види дали и той не може Да си купи една консерва. Умрях! Тръгнах си.

Отидох да видя една моя позната богата мадама. На сутринта тя измъкна от копринения си чорап стодоларова банкнота и ми каза:

— Говореше за някакво пътуване до Фриско; щом е такъв случаят, вземи ги, тръгни и си изкарай славно.

Така се решиха всички мои проблеми; чрез пътническото бюро си осигурих място в кола за Фриско срещу единайсет долара за бензин и се понесох през страната.

Колата караха две приятелчета; казаха, че са сутеньори. Имаше и други двама пътници. Седяхме плътно сместени отзад, насочили мислите си към целта. Минахме през прохода Бърлъд и се спуснахме към голямото плато, Тейбър-наш, Тръбълсъм, Кремлинг; надолу по прохода Рабит Иърс до изворите Стиймбоут и нататък; подир това петдесет мили прашно отклонение: после Крейг и Голямата американска пустиня. Когато прекосихме границата между Колорадо и Юта, на небето сякаш зърнах бога — под формата на огромни, златни, пламтящи в слънцето облаци над пустинята; те като че ме посочиха и ми проговориха: „Премини оттук и продължи, ти вървиш по пътя към небето.“ Но уви, на мен ми бяха по-интересни старите, мръсни преселнически фургони и комарджийските маси, поставени насред пустинята на Невада до някоя лавка за кока-кола, където има и дървени къщички с обрулени от стихиите табелки, които се блъскат в зловещото свистене на пустинния вятър, а на тях пише: „Тук е живял Бил Гърмящата змия“ или пък: „В тази дупка прекара дълги години Беззъбата Ани“. Да, пфюууу! В Солт Лейк Сити сутеньорите направиха проверка на момичетата си и продължихме нататък. И докато разбера, пред очите ми за трети път изникна приказният град Сан Франциско, разстлан покрай залива в глъбините на нощта. Щом слязох, втурнах се към Дийн. Той имаше вече малка къща. Изгарях от нетърпение да разбера какви мисли се въртят в главата му и въобще какво ще стане; защото аз нямах вече нищо зад себе си, бях изгорил мостовете, за нищо не ме беше грижа. Почуках на вратата му в два и половина сутринта.

2

Появи се на прага чисто гол и нямаше да се притесни дори ако на вратата му бе потропал президентът. Дийн посрещаше света в натура.

— Сал! — възкликна той с искрено благоговение. — Мислех, че никога няма да го направиш. Най-после дойде при мен.

— Да! — отвърнах. — При мен всичко се разпадна. Как стоят нещата при теб?

— Не съвсем добре, не съвсем добре. Сал, колко неща имаме да си кажем! Най-после и за нас дойде време да си говорим и да разнищим всичко.

Нямахме различия по този въпрос и влязохме. Моето пристигане беше като появата на незнаен чудовищно злосторен ангел в дома на снежнобялото руно, защото това, че ние с Дийн възбудено заговорихме в кухнята долу, предизвика вопли отгоре. На всичко, което казвах, Дийн отвръщаше с диво, шепнещо, потръпващо: „Да!“ Камий знаеше какво ще се случи. В последните месеци Дийн явно се е бил укротил; но ангелът бе долетял и той отново полудяваше.

— Какво й става? — прошепнах аз.

— Става все по-лоша и по-лоша, братче — обясни ми той, — плаче, прихваща я, не ме пуска да слушам Слим Гейлард, побеснява всеки път, когато закъснея, а щом си остана вкъщи, не ми говори или пък ми крещи, че съм животно.

Той изтича горе, за да я успокои. Чух Камий да пищи:

— Ти си лъжец, лъжец си, лъжец!

Използвах момента да огледам прелестната къща, която си бяха взели. Беше двуетажна, разкривена, паянтова дървена къщичка, в квартал, където се даваха домове под наем, точно на върха на Руския хълм и с изглед към залива; имаше четири стаи — три на горния етаж и една голяма приземна кухня долу. Вратата на кухнята извеждаше към затревен двор с простряно пране. От кухнята се влизаше в килер, където още се търкаляха старите обувки на Дийн, спечени с цял инч тексаска тиня от нощта, когато хъдсънът затъна в блатата покрай реката Брейзос. Разбира се, хъдсънът бе изчезнал; Дийн не могъл да изплаща вноските му. Сега нямаше кола. Непредвидено бяха направили второ дете, което бе на път да се роди. Ужасно беше да слушаме как Камий хълца горе. Не можехме да го понесем, затова излязохме, купихме бира и я домъкнахме в кухнята. Камий най-после заспа или е прекарала останалата част от нощта втренчена в непрогледния мрак. Не можех да проумея какво не е наред, освен евентуално това, че в края на краищата тя се е побъркала заради Дийн.

След последното ми отпътуване от Фриско Дийн отново откачил по Мерилу и месеци наред се навъртал край нейната стая на „Дивисадеро“, където всяка нощ тя преспивала с различни моряци, а Дийн надничал вътре през пролуката за писма, откъдето гледал право в леглото й. Там виждал всяка сутрин Мерилу изтегната с някое момче. Следял я но града. Искал да се добере до абсолютното доказателство, че е проститутка. Обичал я, не му излизала от ума. Накрая по грешка му попаднала някаква лоша трева, както наричат в бранша зелената, необработена марихуана, от която пушил прекалено много.

— Първия ден — разправи ми той — лежах вцепенен като дъска върху кревата и не можех ни да помръдна, ни дума да изговоря; само гледах, облещен в една точка. Главата ми бръмчеше, пред очите ми се точеха чудни цветни видения и се чувствах великолепно. Втория ден си припомних всичко. ВСИЧКО, което някога бях правил или знаел, или чел, или слушал, или предполагал, изплува и се подреди в съзнанието ми по съвсем нов логически начин и понеже, във вътрешното си усилие да задържа и задоволя удивлението и благодарността, които чувствах, не можех да измисля нищо друго, аз само повтарях „да, да, да, да“. Не гласно. Просто безмълвно „да“, а виденията на зелената трева продължиха до третия ден. Дотогава вече бях проумял всичко, реши се целият ми живот, разбрах, че обичам Мерилу, че трябва да намеря баща си, където и да е, и да го спася, че ти си моят приятел и така нататък, че Карло е велик. Разбрах хиляди неща за всеки, навсякъде. На третия ден започна ужасяваща поредица от кошмари на пробуждането, тъй гадни, зловещи и зелени, че само лежах, свит на кълбо, стиснал колене, и пъшках: „Ох, ох, ох, ах, ох…“ Съседите ме чули, пратили за лекар. Камий бе отишла с детето на гости у техните. Цялата улица се загрижи за мен. Хората влязоха и ме намериха проснат на кревата, с ръце изпружени сякаш навеки. Знаеш ли, Сал, щом се съвзех, веднага припнах към Мерилу с тревата, която ми беше останала. И представяш ли си, същото се случи и с тая патка — същите видения, същата логика, същото крайно разрешаване на всичко, същото проясняване на цялата истина в един болезнен дъх, който ти донася кошмари и болка — ухххх! Тогава разбрах — обичам я толкова, че копнея да я убий. Върнах се бегом вкъщи и си заблъсках главата в стената После изтичах при Ед Дънкъл; той се върна да живее във Фриско с Галатия: разпитах го за един тип, за когото знаехме, че има пушка, отидох при типа, взех пушката и хукнах към Мерилу, погледнах през пролуката за писма, тя спеше с някакъв мъж, нямаше как, оттеглих се и се разколебах, върнах се след час, нахълтах при нея, беше сама — подадох й пушката и й казах да ме застреля, Тя държа пушката доста дълго време. Помолих я да сключим сладкия пакт на смъртта. Не се съгласи. Казах й, че единият от нас трябва да умре. Тя отвърна „не“. Пак заблъсках главата си в стената. Ей, братче, изгубил си бях ума. Тя ще ти разкаже, успя да ме разубеди.

— Какво стана после?

— Това беше преди месеци — след като ти си отиде. Накрая тя се омъжи за някакъв търговец на коли на старо, тъпо копеле, заканило се да ме пречука, ако ме спипа, та може да се наложи да се защитавам и да го убия и тогава вече ще ме пратят в „Сан Куентин“, щото, Сал, само едно още нарушение, каквото и да е, и отивам в „Сан Куентин“ доживот — това ще бъде краят ми. А и ръката ми пострада… — Показа ми ръката си. Във възбудата не бях забелязал, че с нея бе станала страшна злополука. — На двайсет и шести февруари в шест часа вечерта — всъщност в шест и десет, понеже помня, че трябваше да съм на моя важен товарен влак след час и двайсет минути — ударих Мерилу по челото, това беше последният път, когато се видяхме с нея и когато решихме всичко, и знаеш ли какво стана: палецът ми само се прегъна в челото й, на нея дори не й остана синина, същност тя се разсмя, но моят палец се счупи в основата си и един нескопосан доктор взе да намества костичките, което е много сложна работа, и направи три отделни гипсови отливки, общо двайсет и три часа висене по твърдите дървени пейки на чакалните и така нататък, последната отливка беше снабдена с метална пластинка, която минаваше през върха на палеца ми, така че през април, когато ми свалиха гипса, пластинката инфектира костта и аз развих остеомиелит, който се превърна в хронически, и след неуспешна операция и още един месец в гипс ми ампутираха далеч не нищожно, парченце от върха на проклетия пръст.

Той разви бинтовете и ми показа. Около половин инч от плътта под нокътя липсваше.

— Положението ставаше от лошо по-лошо. Трябваше да издържам Камий и Ейми и да работя с възможно най-голямата бързина във „Файърстоун“ като вулканизатор на гуми, което означаваше още и да вдигам гумите, тежки по сто и петдесет паунда, от земята до покривите на колите — можех да работя само със здравата си ръка и непрекъснато удрях болната — счупих пръста повторно, отново ми го гипсираха и той отново се възпали и поду. Така че сега аз се грижа за бебето, а Камий работи. Разбираш ли? Място не мога да си намеря, сега съм инвалид, Мориарти, пламенният поклонник на джаза има възпалено пръстче, жена му всеки ден му шиба инжекции пеницилин заради палеца, а той се изприщва от тях, защото е алергичен. Трябва да му вкарат шейсет хиляди единици антибиотик за един месец. Той пък в течение на този месец трябва да изгълтва по една таблетка на всеки четири часа, за да потиска алергията, предизвиквана от антибиотика. Трябва да пие още и кодеинов аспирин, за да облекчава болките в палеца си. Трябва да му оперират някаква възпалена киста на крака. Другия понеделник трябва да се вдигне в шест сутринта, за да отиде да му почистят зъбите. Трябва два пъти в седмицата да посещава ортопед заради лечението на крака. Да пие всяка вечер сироп против кашлица. Непрекъснато да пръхти и да се секне, за да прочиства носа си, хлътнал точно под гърбицата поради това, че му е правена операция преди няколко години, която му отслабила устойчивостта. Той изгуби палеца на ръката, с която забиваше топките, най-добрият хвъргач в историята на седемдесетярдовия двор на изправителното училище в Ню Мексико. И все пак — и все пак никога не съм се чувствал така добре, така спокоен и щастлив, както когато гледам малките прелестни дечица как си играят на слънцето, и толкова се радвам, че сме заедно, добри ми, прекрасни Сал, и сега знам, знам, че всичко ще бъде наред. Ще я видиш утре, моята страшно мила, красива дъщеря вече стои сама цели трийсет секунди наведнъж, тежи двайсет и два паунда и е висока девет инча. Тъкмо изчислих, че тя е трийсет и един и четвъртинка процента англичанка, двайсет и седем и половина процента ирландка, двайсет и пет процента германка, осем и три четвърти процента холандка, седем и половина процента шотландка и сто процента прекрасна. — После Дийн топло ме приветства със завършването на книгата ми, която вече беше приета от издателите — Ние знаем какво значи животът, Сал, стареем всички; малко по малко, и започваме да разбираме нещата. Аз схващам отлично това, кое го ми разказваш за своя живот; винаги, съм долавял чувствата ти; едва сега всъщност ти вече си готов да се хванеш с някое истинско, чудесно момиче, стига само да го намериш, да го възпиташ и да го накараш да зачита душата ти, както аз така упорито се опитвах да направя с тия мои проклети жени. Глупости! Глупости! Глупости! — провикна се той.

На сутринта Камий ни изхвърли и двамата, с все багажа и всичко. Започна с това, че се обадихме по телефона на Рой Джонсън, стария Рой от Денвър, и го поканихме на бира. В това време Дийн гледаше бебето, изми съдовете и почисти задния двор, но от вълнение свърши задачите с краката си. Джонсън се съгласи да ни откара с колата си до Мил Сити, за да потърсим Реми Бонкьор. Камий се върна от работа — работеше в един лекарски кабинет — и ни хвърли тъжния поглед на жена с объркан живот. Опитах се да покажа на тази изтормозена жена, че нямам пакостни намерения спрямо нейното домашно огнище, като я поздравих и я заговорих с цялата сърдечност, на която бях способен, но тя знаеше, че това е прелъстяващ похват, и то научен от Дийн, и едва-едва се усмихна. Тази сутрин се разигра ужасна сцена: проснала се на кревата, тя хълцаше, а аз изведнъж и на всяка цена трябваше да вляза в банята, само че единственият начин да стигна дотам беше през стаята на Камий.

— Дийн. Дийн — извиках, — къде е най-близкият бар?

— Бар ли? — попита той изненадан; миеше ръцете си на кухненската мивка долу. Помисли, че искам да се напия. Обясних му проблема си и той каза: — Я си влез спокойно, тя вечно е такава.

Но не, не можех да го направя. Изхвърчах навън да търся бар; притичах нагоре и надолу по Руския хълм, отминах по четири пресечки в двете посоки, но попадах само на перачници, химическо чистене, лавки за сладолед и газирани напитки и козметични салони. Върнах се в паянтовата къща. Те си крещяха обиди един на друг, а аз се шмугнах покрай тях с вяла усмивка и се заключих в банята. Секунди след това Камий вече хвърляше вещите на Дийн по пода на дневната и му викаше да си ги стяга. За мое изумление над дивана видях портрета в естествена величина на Галатия Дънкъл. И изведнъж проумях, че тези жени прекарваха заедно месеци наред в самотата на женското си битие, бърборейки за лудостта на своите мъже. В къщата отекна истеричното кикотене на Дийн заедно с плача на бебето. В следващата минута Дийн се носеше из стаите като Граучо Маркс, със счупения си палец, превързан с огромен бял бинт, който стърчеше нагоре като непоклатим фар над яростта на морските вълни. Видях отново окаяния му грамаден и очукан куфар, от който се подаваха чорапи и мръсно бельо: Дийн се наведе над него и започна да наблъсква вътре всичко, което му попаднеше в ръцете. После вдигна куфара си, най-опърпания в Щатите. Беше от картон, изрисуван така, че да имитира кожа, и на него имаше залепени панти. Голяма цепнатина прорязваше капака; Дийн го завърза с въже. После грабна сака си и също го натъпка с вещи. Аз си взех моята торба, напълних я и докато Камий, простряна на леглото, крещеше: „Лъжец! Лъжец! Лъжец!“ — ние изскочихме от къщата и се понесохме по улицата към най-близката спирка на трамвая — търкалящо се кълбо от мъже и куфари, с огромен бинтован палец, стърчащ във въздуха.

Този палец се превърна в символ на последния етап от развитието на Дийн. Той вече не се интересуваше от нищо (както и преди), но същевременно сега по принцип вземаше всичко присърце; тоест на него всичко му беше все едно, той принадлежеше на света, и толкоз. Спря ме посред улицата.

— Братче, ти сигурно си съвсем шашнат; едва си пристигнал в града, и още първия ден ни изхвърлят, и ти се чудиш какво си направил, че да заслужиш подобно отношение — да те изхвърлят с все партакешите ти — хи-хи-хи, — но я ме погледни мен. Моля те. Сал, погледни ме!

Погледнах го. Беше по фланелка, прокъсани панталони, увиснали под корема му, съдрани обувки; небръснат, косата чорлава и рунтава, очите — зачервени, огромният бинтован палец — щръкнал нагоре пред гърдите му (трябваше да го държи в това положение), а на лицето му — най-безумната усмивка, която съм виждат. Препъвайки се, той обикаляше вкръг и се вглеждаше във всяко нещо.

— Какво виждат очите ми? Ахаа — синьото небе. Лонгфелоу! — Залитна и примигна. Разтърка очи. — И прозорци; обръщал ли си някога внимание на прозорците. Сал? Искаш ли да си говорим за прозорци? Виждал съм наистина шантави прозорци; едни ми се кривят, други, със спуснати капаци, ми намигат. — Измъкна от сака си „Парижките потайности“ от Йожен Сю и след като оправи фланелката си, зачете най-педантично на уличния ъгъл. — Ех, Сал, трябва наистина да вникваме във всичко по пътя си… — Но след миг забрави какво бе казат и се огледа озадачено. Добре, че бях дошъл, Дийн имаше нужда от мен.

— Защо те изхвърли Камий? Какво ще правиш сега?

— Хм! — изсумтя той. — Хм! Хм! — Напънахме мозъците си да измислим накъде да тръгнем и какво да правим. Разбрах, че всичко зависи от мен. Горкичкият, горкичкият Дийн — и дяволът не е изпадал толкова; обзет от пристъп на безумие, с възпален палец, заобиколен от смачканите куфари на сиротния си трескав живот, хиляди пъти кръстосал Америка насам и натам, той беше един свършен човек. — Защо не тръгнем пеш към Ню Йорк — предложи, — та да разрешим всичко по пътя, а?

Извадих парите си и ги преброих; показах му ги.

— Тук имам осемдесет и три долара и малко дребни — съобщих му — и ако искаш да тръгнеш с мен, хайде към Ню Йорк, а после ще отидем в Италия.

— В Италия ли? — възкликна той. Очите му светнаха. — Италия! Да-да! А как ще стигнем дотам, Сал?

Замислих се.

— Аз ще спечеля малко пари, ще взема хиляда долара от издателите си. И ще свалим всички луди мадами на Рим и Париж, иде обиколим навсякъде; ще седим в кафенетата, на тротоарите; ще живеем във вертепи. Защо Да не отидем в Италия?

— Защо ли? Д-да — промълви Дийн и изведнъж осъзна, че му говоря сериозно. Погледна ме с кранчето на окото си, защото никога преди аз не се бях обвързвал с неговото обременително присъствие, а погледът му беше като на човек, който претегля шансовете си в последния миг, преди да заложи. В очите му се четеше тържество и наглост, дяволски поглед, който той дълго не свали от мен. Издържах го, но се изчервих.

— Какво има? — попитах го.

Чувствах се нещастен, задето му задавах въпроса. Той не ми отговори, а продължи да ме пронизва със същия безочлив поглед.

Опитах се да си спомня целия негов живот, за да открия дали се бе случило нещо, заради което той не ми вярваше сега. Решително и твърдо му повторих:

— Ела с мен в Ню Йорк; ще получа парите.

Гледах го, очите ми се наляха със сълзи от смущение. Той продължаваше да се взира в мен. Но вече сякаш не ме виждаше, гледаше през мен. Навярно това беше решаващата точка в нашето другарство, моментът, в който той осъзна, че съм прекарал някой и друг час в мисли за него и за неговите тревоги, и известно време се опитваше да вмести този факт в своите невероятно оплетени и изтерзани мисловни категории. Нещо прещрака и в двама ни. В мен най-внезапно се зароди загриженост за един много по-млад човек, пет години по-млад, чиято съдба се бе преплела с моята в хода на последните години; в него стана нещо, за което мога да съдя само по онова, което направи по-късно. Инак той силно се развесели и каза: „Решено.“

— А защо ме гледаше така?

Болно му стана, че го попитах. Намръщи се. А Дийн рядко се мръщеше. И двамата бяхме смутени и някак несигурни. Стояхме на върха на един хълм в красивия слънчев ден на Сан Франциско; сенките ни падаха върху тротоара. От сградата до къщата на Камий се изнизаха единайсет гърци, мъже и жени, за миг се строиха върху слънчевия тротоар, докато един от тях запристъпва назад по тясната уличка и им се усмихна зад фотоапарата. Позяпахме тези древни хора, които празнуваха сватбата на една от дъщерите си, навярно хилядната поред в непрекъсвания мургав род от усмихващи се в слънцето люде. Не бяха зле облечени, по бяха странни. Все едно, че с Дийн се намирахме в Кипър. В искрящия въздух прехвърчаха чайки.

— Е — отрони Дийн с много срамежлив и мил глас. — ще тръгнем ли?

— Да — отговорих му, — тръгваме за Италия.

Така че вдигнахме багажа си, той — куфара със здравата си ръка, а аз останалото — и се заклатушкахме към спирката на трамвая; за миг се спуснахме в подножието на хълма, провесили крака към тротоара от полюшващата се платформа, двама корабокрушенци от нощта на Запада.

3

Първото нещо, което направихме, беше, че влязохме в един бар на улица „Маркет“ и решихме всичко — няма да се разделяме и ще бъдем другари до смъртта си. Дийн беше много мълчалив и, замислен, заглеждаше се в старите скитници в салуна, която му напомняха за баща му.

— Мисля, че е в Денвър — и този път трябва да го намерим на всяка цена, може да е в областния затвор, може отново да е някъде по улица „Ларимър“, но трябва да го намерим. Съгласен ли си?

Да, съгласих се; щяхме да свършим всичко, което бяхме пропуснали или от глупост не бяхме свършили в миналото. После решихме два дена да се налудуваме из Сан Франциско, преди да тръгнем на път, и, разбира се, щяхме да пътуваме с коли чрез някое пътническо бюро, като плащаме част от бензина, та по този начин да спестим възможно повече пари. Дийн заяви, че Мерилу вече не му е необходима, въпреки че все още я обича. Не се съмнявахме, че ще си свали мадама в Ню Йорк.

Дийн облече раирания си костюм и спортна риза, за десет цента натъпкахме цялото си имущество в багажните кабинки на автогарата и се запътихме на срещата си с Рой Джонсън, който щеше да ни бъде шофьор по време на двудневното лудуване из Фриско. Рой се бе съгласил по телефона на това. Не след дълго той се появи на ъгъла на улиците „Маркет“ и Трета и ни прибра. Рой вече живееше във Фриско, работеше като чиновник и се бе оженил за симпатична, дребничка русокоса мадама на име Дороти. Дийн ми довери, че носът й бил дългичък и тъкмо поради това той все се дърлел с нея, но всъщност носът й съвсем не беше дълъг. Рой Джонсън е слабо, тъмнокосо хубаво момче с изострено лице и сресана коса, която час по час отмята от слепоочията си. Към всичко се отнасяше невероятно сериозно и се усмихваше широко. Явно се бе карал с жена си Дороти заради шофьорската идея, но тъй като бе решил на всяка цена да отстои позицията си на мъж в къщата (те живееха в една малка стая), той все пак удържа обещанието си към нас, само че имаше последствия: душевната му дилема се решаваше в горчива тишина. Развозваше ни с Дийн из целия Фриско, във всички часове на деня и нощта, но нито веднъж дума не продума: само с това, че минаваше на червени светофари и вземаше рязко завоите на две колелета, ни показваше в какъв капан сме го вкарали. Заел бе позиция някъде по средата между предизвикателството към отскорошната си съпруга и предизвикателството към главатаря на старата си денвърска тайфа. Дийн беше доволен и, разбира се, необезпокоен от карането. Ние не обръщахме ама съвсем никакво внимание на Рой, седяхме си отзад и се занасяхме.

Най-напред отидохме в Мил Сити да потърсим Реми Бонкьор. Забелязах с известна почуда, че старият кораб „Адмиралската волна пчеличка“ не беше вече в залива; и естествено Реми също отдавна не живееше в предпоследната от бараките в каньона. Вместо него вратата отвори едно красиво черно момиче; двамата с Дийн дълго приказвахме с нея. Рой Джонсън ни чакаше в колата и четеше „Парижките потайности“ от Йожен Сю. Хвърлих един поглед към Мил Сити и разбрах, че е безсмислено да търся заплетеното минато; затова решихме да отидем при Галатия Дънкъл и да разберем ще ни подслони ли за една нощ. Ед я бе напуснал отново, заминал бе за Денвър, и да пукна, ако тя отново не кроеше планове как да си го върне. Заварихме я, че седи с кръстосани крака върху килимче с ориенталски мотиви в четиристайния си апартамент в горната част на улица „Мишън“ и си гледа на карти. Добро момиче беше. Видях тъжни следи от краткия престой на Ед Дънкъл, който си бе отишъл просто от безразличие и защото нищо не го привличаше да остане.

— Ед ще се върне — каза Галатия. — Че той не е в състояние да се грижи за себе си без мен. — И хвърли яден поглед към Дийн и Рой Джонсън. — Този път го отмъкна Томи Снарк. Преди да се появи Снарк, Ед си беше съвсем щастлив, работеше, излизахме и си прекарвахме чудесно. Дийн, ти поне знаеш това. Но когато дойде тоя, започнаха да се затварят в банята по цели часове. Ед седеше на ръба на ваната, Снарк на седалката, и говореха, говореха, говореха — какви ли не глупости.

Дийн се разсмя. Години наред той беше пророкът на тази банда, а ето, че сега и другите прилагаха неговите хватки. Томи Снарк си беше пуснал брада и големите му тъжни сини очи бяха потърсили Ед Дънкъл във Фриско: случило се следното (ама истина, без лъжа): след някаква злополука в Денвър се наложило да ампутират кутрето на Томи, за което му било изплатено солидно обезщетение. Без ни най-малка причина под слънцето двамата решили да избягат от Галатия и да отидат в Портланд. Мейн, където Спарк, изглежда, имал леля. Така че сега се намираха или в Денвър, на път, или вече в Портланд.

— Когато изхарчат парите на Том, Ед ще се върне — каза Галатия, като погледна картите. — Проклет глупак, никога нищо не му е ясно. А е достатъчно да разбере само едно — че го обичам.

Както седеше на килимчето с разпуснатата си, дълга до пода коса и нареждаше картите, Галатия все едно, че бе дъщеря на гърците с фотоапарата. Започна да ми харесва. Дори решихме да излезем заедно вечерта и да послушаме джаз. Дийн пък щеше да покани Мари, една висока блондинка, която живееше на същата улица.

Същата вечер ние с Галатия и Дийн отидохме да вземем Мари. Тя държеше апартамент в някакъв сутерен, имаше малка дъщеричка и стара кола, която едва креташе, та се наложи с Дийн да я бутаме по улицата, докато момичетата тласкаха стартера. Оттам се върнахме у Галатия и всички насядахме върху гарнитурата й с издута до пръсване тапицерия — Мари, дъщеричката й. Галатия. Рой Джонсън, жена му Дороти — до един навъсени; аз застанах в ъгъла, неутрален към проблемите на Фриско, а Дийн — в центъра на стаята, с щръкнал палец пред гърдите си като издут балон, и нещо се хилеше.

— По дяволите — каза той, — май на всички нас все пръстите ни пострадват, хррр-хррр-хррр.

— Дийн, защо вършиш такива глупости? — обади се Галатия. — Камий ми позвъни и ми каза, че си я оставил. Не разбираш ли, че имаш дъщеря?

— Не я е оставил той, а тя го изхвърли — казах аз и наруших неутралитета си. Всички ме изгледаха злобно; само Дийн се ухили. — И какво искаш от горкото момче, не му ли стига палецът? — добавих. Този път вече се обърнаха към мен; особено подло ме измери Дороти Джонсън. Сборището ни не беше от най-дружелюбните, центърът на групата направо беше обвиняема скамейка, а Дийн — виновникът може би за всички злини. Погледнах през прозореца към жужащата в нощта улица „Мишън“; исках да излезем час по-скоро, за да слушаме прочутия джаз на Фриско; не забравяйте, че това бе втората ми нощ в града.

— Мисля, че Мерилу постъпи много, много мъдро, Дийн, като те остави — каза Галатия. — Години наред ти не си показват и най-слабото чувство за отговорност към когото и да било. Извършил си толкова ужасни неща, че просто не знам какво да ти кажа.

И действително беше така: всички седяха и гледаха Дийн с очи, изпълнени с омраза, а той стоеше на килима между тях и им се кикотеше — само се кикотеше. Дори изкара малък танц. Бинтът му, вече много мръсен, взе да провисва и да се развива. Изведнъж осъзнах, че заради безкрайните си грехове Дийн започваше да се превръща в Идиота, в Малоумния, в Светеца на тайфата.

— Ти не зачиташ абсолютно никого освен себе си и проклетия си кеф. Мислиш само за онова, което виси между краката ти, и как да измъкнеш пари или удоволствие от хората, а после просто ги захвърляш. И на всичко отгоре дори не си даваш сметка за това, което правиш. През ум не ти минава, че животът е сериозно нещо и че има хора, които се опитват да го изживеят почтено, а не само да се халосват през цялото време.

Точно това беше Дийн. Светият Халосник.

— Камий си изплака очите тая вечер, но не си въобразявай нито за миг, че иска да се върнеш при нея, каза, че не желае да те вижда, че този път е категорична. А ти стоиш тук, пулиш се и доколкото разбирам, никаква грижа не тежи на сърцето ти.

Това не беше вярно; аз знаех по-добре от тях и можех да им кажа всичко. Но не виждах смисъл. Имах желание само да се доближа до Дийн, да го прегърна, а на другите да кажа: „Слушайте всички, запомнете едно нещо: това момче също си има свои тревоги, но запомнете и друго — то никога не се оплаква, а на всички вас, дявол да ви вземе, е доставял незабравими преживявания дори само с факта, че е оставал верен на себе си; и тъй като това явно не ви стига, защо не го изправите пред наказателната рота, май точно това ви сърби да направите…“

Все пак Галатия Дънкъл, единствена от цялата тайфа, не се страхуваше от Дийн и съумя най-спокойно, свела лице, да му надума пред всички. В старите денвърски дни момчетата сядали с момичетата си в тъмното около Дийн, а той говорел и говорел, и говорел с глас, който някога хипнотизирал с необикновеността си: разправяше се, че привличал момичетата не само със съдържанието на онова, което казвал, но и просто С убедителната сила на гласа си. Това било, когато Дийн бил на петнайсет, шестнайсет години. Сега неговите ученици се бяха изпоженили, а съпругите на учениците му го бяха повалили на тепиха заради чувствеността и желанието за живот, които разбуждаше у мъжете им. Заслушах се по-нататък.

— Сега ти тръгваш на изток със Сал — продължаваше Галатия — и какво си мислиш, че ще постигнеш с това? Камий ще трябва да остане вкъщи, за да гледа бебето — и ще си изгуби работата. Не е чудно, че не иска да те вижда повече, и аз не я обвинявам. Ако срещнеш по пътя Ед, кажи му да се прибере при мен, иначе ще го убия.

Точно тъй го каза, направо. Ужасно тъжна нощ беше. Като че се бях събрал с непознати братя и сестри в някакъв кошмарен сън. Настъпи пълна тишина, положение, от което някога Дийн щеше да се измъкне с думи, но сега той също мълчеше, нищо, че продължаваше да стои глупаво прав пред всички, точно под лампата, раздърпан и победен, с обляно в пот кокалесто лице и пулсиращи вени, и да мърмори: „Да, да, да“ сякаш през цялото това време го осеняваха велики прозрения: аз съм убеден, че наистина го осеняваха, останалите само подозираха, но и това ги плашеше. Дийн беше БИЙТ — коренът и душата на битничеството. Какво знаеше той? Полагаше всички усилия да ми обясни онова, което знаеше, и другите ми завиждаха, завиждаха ми за това, че съм до него, че го браня и пия от неговия извор, както те се бяха опитвали да сторят някога. Едва сега се вгледаха в мен. Откъде съм се взел аз, непознатият, на техния Западен бряг в тази светла нощ? Потръпнах от тази мисъл.

— Ние тръгваме за Италия — казах и си измих ръцете от цялата разпра. Тогава във въздуха се промъкна особено чувство на майчино задоволство, защото момичетата всъщност гледаха на Дийн с очите на майка към любимото си блудно чедо, а той, с печалния си палец и умението си да прозира нещата, го разбираше прекрасно; затова и можа да напусне апартамента в гробното мълчание, без дума да каже, и да остане да ни чака долу, докато ние разрешим в себе си въпроса с времето. Така усещахме нещата относно призрака на тротоара. Погледнах през прозореца. Той стоеше сам пред вратата и гледаше улицата. Горчивина, обвинения, съвети, морал, тъга — всичко беше зад гърба му, а напред го очакваше парцаливата екзалтирана радост от чистото съществуване.

— Галатия, Мари, хайде да обиколим джаз-локалите и да забравим всичко. Дийн ще умре някой ден. И тогава няма да можете повече да му говорите.

— Колкото по-рано умре, толкоз по-добре — отсече Галатия официално от името на почти всички в стаята.

— Добре де — казах, — но засега е жив и аз се хващам на бас, че всички вие умирате от любопитство да видите какво ще направи след малко и това е, защото той знае тайната, която всички се трепем да научим; тази тайна цепи главата му и ако той полудее, не се тревожете, вината няма да е ваша, а господна.

Те не се съгласиха с мен; казаха, че изобщо не познавам Дийн; казаха, че той е най-големият негодник, който някога е ходил по земята, и че един ден за мое съжаление ще разбера това. Забавно ми беше да ги слушам как бурно ме опровергават. Рой Джонсън се нагърби да защитава дамите и заяви, че познавал Дийн по-добре от всички нас и че Дийн е само един интересен и много забавен бивш затворник. Излязох, отидох при Дийн и си поговорихме за станалото:

— Ех, братче, не бери грижа, всичко е съвършено и прекрасно.

Той се потърка по корема и облиза устни.

4

Момичетата слязоха и се впуснахме в нашата славна нощ, като още веднъж забутахме колата по улицата.

— Ехе-хееей! Тръгваме! — провикна се Дийн, наскачахме на задната седалка и с гръм и трясък се понесохме към малкия Харлем на улица „Фолсъм“.

Изхвърчахме от колата в лудата топла нощ, щом чухме див протяжен писък на тромпет: „Иии-яя! Иии-яя! Иии-яя!“ Дийн притича през улицата, размахал палец във въздуха, и подвикна: „Надувай, надувай!“ Група негри, облекли празничните си костюми, буйстваха пред вратата. Заведението беше евтин салун с малка естрада, върху която свирачите едва се сместваха, още повече, че всички носеха шапки с периферии: но пък надуваха с все сили инструментите си над главите на хората, бясно място: откачени размъкнати жени се разхождаха насам-натам, някои бяха по хавлии, бутилки издрънчаваха по пода. В задната част на заведението, в нещо като тъмен проход зад шуртящите тоалетни, мъже и жени стояха прави край стената, пиеха гаден коктейл — вино сподиоди — и плюеха шумно, коктейлът беше от вино и евтино уиски. Тромпетистът извиваше в най-високите регистри чудно хубав волен мотив, звуците политаха нагоре, после се спускаха надолу и преминаваха от „Иии-яя!“ в по-дивото „Иии-диии-лии-яя!“, пак се издигаха и продължаваха равно, съпроводени от търкалящия се грохот на протритите от биене барабани, по които сипеше бесни удари едър недодялан дебеловрат негър; той не се интересуваше от нищо друго, освен как да накаже изстрадалите си барабани, тряс, рррррр-ръм-бум, тряс. Какофония от музика, но изведнъж тромпетистът улучи великия звук и всички разбраха, че го е улучил. Дийн стисна главата си, както стоеше сред тълпата, а тая тълпа беше най-лудата в света. С викове и светнали погледи всички насърчаваха тромпетиста да удържи и продължи находката си; както беше свит, той се изправяше, после отново се навеждаше с тромпета и кристалночистият му стон се издигаше над глъчката. Висока кльощава негърка въртеше кокалите си пред самото гърло на тромпета, който почти я прободе: „Иуу! Иуу! Иуу!“

Всички се клатеха и ревяха. Галатия и Мари, с халби бира в ръце, седяха на местата си, но се тресяха и подскачаха. Отвън нахлу голяма група чернокожи и хората се заблъскаха да влязат. „Дръж така, момче!“ — екна като рог гласът на един мъжага и последва тъй гръмка въздишка, че с положителност я чуха чак в Сакраменто: „Еееех!“

— Ууууф! — отвърна като ехо Дийн. Потърка се по гърдите, по корема; потта се лееше от лицето му.

Бум, тряс, барабанистът докара ударите до глухо ниско бучене, сякаш бе сритал барабаните в мазето, а после ги изкачи отново горе, на открито, със смъртоносните си палки: рррррррррр-бум! Огромен дебелак се хвърли на естрадата, а тя се огъна и заскърца под него.

— Йееее!

Пианистът почукваше клавишите с разперени пръсти и рядко забиваше акорди — само когато великият тромпетист си поемаше дъх за ново надуване, но тези редки акорди разтърсваха всички тембри на пианото, всички кухини и струни, бам! Тромпетистът скочи от естрадата, шмугна се в тълпата и продължи да надува; шапката се бе смъкнала върху очите му; някой му я дръпна назад. Той отстъпи, удари крак в пода, смъкна ниско до хрипкащ жален звук, после пое въздух, вирна тромпета и наду високо, силно, отворено и пронизително. Дийн стоеше точно пред него, наклонил лице до чашката на инструмента, пляскаше с ръце, пръскаше пот по клавишите; музикантът го забеляза и нададе с тромпета си продължителен трептящ лудешки смях, всички се разсмяха след него и продължиха да се люшкат ли, люшкат; накрая тромпетистът реши да надуе в най-високата октава, наведе се, хвана горно „до“ и го задържа дълго-дълго, докато гръмна буря от ръкопляскания и викове, която се засили и се разбесня дотам, че си представих как ченгетата от най-близкия участък ще връхлетят като рояк. Дийн беше в транс. Тромпетистът се втренчи в него; съзря пред себе си лудия, който не само разбираше музиката му, но и искаше да я разбере още по-дълбоко, да открие много повече неща, отколкото бяха вложени в нея, и двамата започнаха да се надпреварват; от тромпета вече излиташе какво ли не, само не и музикални фрази, по-скоро стонове, и още стонове — „бау“, после надолу към ниското „биип“ и рязко нагоре „ииииии“, сгромолясване до най-ниския стържещ звук и отново полет нагоре, докато писъкът му изпълни целия свят. Опита всичко — нагоре, надолу, косо встрани, от горе до долу, хоризонтално, трийсет градуса, четирийсет градуса, додето на финала се строполи назад в нечии ръце и отказа да свири по-нататък, а тълпата се блъскаше и крещеше: „Страшен! Страхотен! Царски го изкара!“ Дийн се избърса с кърпичката си.

После тромпетистът стъпи отново на естрадата, помоли да започнат бавен ритъм, погледна тъжно над главите към зеещата врата и запя „Затвори си очите“. За миг всичко се смълча. Тромпетистът беше облечен в изтъркано кожено сако, лилава риза, очукани обувки и негладени тесни панталони, но това нямаше значение за него. Той беше негърският Хасъл. Големите му кафяви очи бяха угрижени и тъжни, а пеенето му — бавно, с продължителни дълбокомислени паузи. Но при втория припев той се оживи, грабна микрофона, скочи от естрадата и се запревива. За да изпее един тон, му бе необходимо да се наведе до носовете на обувките си и да го изкара изотдолу, да го извиси в пълен глас и така да напъне гърди, че чак да политне от усилието и да се съвземе едва в последния миг за следващата бавна фраза. „Му-у-у-у-зика сви-и-ири!“ Наклони се силно назад, обърнал лице към тавана и отпуснал микрофона надолу. Трепереше, олюляваше се. После се наведе напред и почти заби лице в микрофона. „За танц бавен, омаен“ — и погледна към улицата, изкривил презрително устни в тъжно подигравателната гримаса на Били Холидей; „Докато си шепнем в унес сияен“ — залитна встрани; „Празникът на любовта“ — тръсна глава в отвращение и умора от целия свят; „Ще превърне всичко-о-о“ — в какво ли ще превърне всичко? Чакахме, стаили дъх; „в красота-а-а“ — изплака той. Пианото удари акорд. „А ти, бейби, само затвори тези хубави чисти очи.“ Устните му потрепераха, той погледна към нас, към Дийн и към мен, сякаш искаше да ни каже: „Ей, какво правим всички ние в този тъжен мрачен свят?“ — и наближи края на песента си, за който започна сложна подготовка, а през това време човек можеше да разпрати дванайсет пъти по целия свят всички свои послания, без надежда за ответ, и какво от това? Тук из страховитите улици на човешкия живот ние се докосвахме до сърцевината и жизнения сок на окаяното битническо битие — така каза той и така го изпя; „Затвори тези…“ — извиси глас нагоре, към тавана, през него, към звездите и огласи нощта; „Очи-и-и“ — после политна, слезе от подиума и мрачно се умисли. Седна на една маса в ъгъла при група момчета, но не им обърна внимание. Забил поглед надолу, той плачеше. Беше най-великият.

Ние с Дийн отидохме при него да си поговорим. Поканихме го в колата. Когото влязохме, той неочаквано се провикна:

— Да! От всичко най обичам голямата забава. Къде отиваме? — Дийн заподскача на мястото си и се закиска като шантав. — Само че по-късно! По-късно! — продължи тромпетистът. — А сега ще кажа на сина ми да ни закара в „Джеймсънс Нук“, трябва да пея там. Братче, аз живея, за да пея. От две седмици пея „Затвори си очите“, нищо друго не ми се пее. А вие какво правите, момчета? — Обяснихме му, че след два дена тръгваме за Ню Йорк. — Боже, никога не съм бил там, а разправят, че е ужасно щурав град, но аз нямам причина да се оплаквам и от тук. Женен съм, нали разбирате.

— Така ли — каза Дийн и запали. — И къде е любимата нощес?

— Какво искаш да кажеш? — тросна се тромпетистът и го стрелна с крайчето на окото си. — Не чу ли, че сме женени?

— Да, разбира се — отвърна Дийн. — Само питам. Може би тя има приятелки? Или сестри? Просто ми се иска да си направим един голям празник.

— За какво ни е, животът е възтъжен за безкрайни празници — отвърна тромпетистът и отправи поглед към улицата. — Ей, дявол да го вземе — провикна се той, нямам мангизи, но тая нощ ми е все едно.

И се върнахме в заведението за по още едно. Нашите момичета така се бяха отвратили от мен и Дийн, задето ги бяхме зарязали и търчахме нагоре-надолу, че тръгнаха пеша за „Джеймсънс Нук“; впрочем колата и без туй вече не работеше. В бара попаднахме на ужасна гледка: един бял педераст, битник, облечен в хавайска роба, питаше големия барабанист дали може да го замести за малко. Музикантите го изгледаха подозрително.

— Бива ли те?

Той отговори предвзето, че го бива. Те се спогледаха и казаха:

— Да, личи си, хайде, от нас да мине!

Така че педерастът седна на барабаните, момчетата започнаха да свирят джъмп, а той глупаво загали с четчиците малките барабани като за размазан боп и заклати глава в оня самодоволен унес, така добре анализиран от Райх, който не е друго освен резултат от прекаляване с опиатите, алкохола и порока от режима на бибопа. Но на него му беше все едно. Усмихваше се щастливо в пространството и поддържаше така, макар И тихо, с деликатността на боп-ритъма — смешен шумолящ фон за мощния тръбен зов на блуса, който надуваха момчетата, без да забелязват неговите барабани. Големият негър, дебеловратият барабанист, седеше и си чакаше реда.

— Абе какво прави тоя човек? — възкликна той. — Мисли си, че свири! Виж го ти! По-о-серко! — И извърна поглед отвратен.

Появи се синът на тромпетиста: дребно спретнато негърче, което караше голям славен кадилак. Натъпкахме се всички в него. То се сви зад волана и пришпори колата със седемдесет мили в час през натовареното движение на Фриско, без нито веднъж да спре; караше толкова добре, че никой не забеляза скоростта му. Дийн беше във възторг:

— Я го виж това човече! Гледай само как седи и дъни колата, без да му трепне нито едно мускулче, и както си кара, може да ти говори цяла нощ, само дето не му се приказва: ех, братче, колко неща, колко много неща мога… иска ми се… ех, да. Хайде да караме нататък, да не спираме — сега е моментът! Сега!

Момчето зави при един ъгъл, плъзна се пред „Джеймсънс Нук“ и паркира точно отпред. В същото време спря едно такси; от него изскочи кльощав, сух, дребен негърски проповедник, който подхвърли долар на шофьора и изкрещя още от улицата: „Давай!“, втурна се в заведението, тичешком прекоси приземния салон, без да спира да крещи: „Давай, давай, давай!“, после се запрепъва нагоре по насрещните стълби, като за малко не се пльосна по очи, отвори с трясък вратата, нахълта в помещението, където ехтеше в разгар джаз сешън, протегнал напред ръце, за да се опре на тях, ако се препъне и падне, и налетя право на Лампшейд, който работеше като келнер в „Джеймсънс Нук“ през този сезон; музиката тръбеше ли, тръбеше, проповедникът се закова в рамката на разтворената врата и изкрещя: „Хайде, момче, давай, свири за мен!“ Музикантът беше дребен, нисък негър с алт-саксофон, който, заяви Дийн, очевидно живееше при баба си също както Том Снарк, спеше по цял ден, а вечер надуваше сакса и изкарваше сто мотива, преди да се разгрее и да се разсвири истински — етапа, на който бе в момента.

— Същински Карло Маркс! — Дийн надвика урагана.

Вярно. Дребното бабино момче с окачен на врата саксофон имаше малки лъскави очички: дребни, заметнати навътре ходила и кавалерийски крака; то подскачаше, тропаше, подритваше, не сваляше очи от публиката (смеещи се хора, насядали около десетина маси, тъй като помещението беше едва трийсет на трийсет фута и с много нисък таван) и свиреше, без да спира. Музикалните му идеи бяха безкрайно семпли. Но обичаше да изненадва с неочаквани, несложни вариации на мотива. Започне, да речем, с „тъб-тъб-тъбъдъп… тъб-тъб-тъбъдъп“, а после го повтаря и развива, целува саксофона си и се смее, докато изведе ритъма до „тътъбъдъ-тътъбиди-тътъбъдъ-тътъбиди“ и дари с неповторими мигове от смях и прозрение както себе си, така и всички, които го слушат. Тонът му беше като камбанен звън, висок и чист, и заливаше от два фута разстояние. Дийн стоеше пред него, забравил целия свят, навел глава, стиснал ръце, подскачаше на пети така, че цялото му тяло се тресеше и от него шуртеше пот, вечната пот, която се стичаше в изпатилата му яка и продължаваше надолу, за да образува локвичка при краката му. Галатия и Мари бяха там, но минаха пет минути, преди да осъзнаем, че са те. Еех, славни нощи на Фриско, краят на континента и краят на съмненията, сбогом, безсмислени съмнения, сбогом, бесове. Лампшейд, натоварен с подноси с бира, крещеше във всички посоки; всяко свое действие извършваше в ритъм: подвикваше на келнерката в такт с музиката: „Хей, бейби, направи ми път. Лампшейд преминава към другия кът“ и профучаваше покрай нея с бирите във въздуха, нахълтваше с гръм и трясък в кухнята през летящата врата, танцуваше с готвачките и се връщаше обратно потен. Саксофонистът седна като препариран на една ъглова маса, без да докосва питието пред себе си, и зарея добродушен поглед в пространството, отпуснал надолу ръце, които стигаха почти до пода, разперил ходила като изплезени езици, сгърчил тяло от пълно изтощение и замайваща тъга, от всичко онова, дето се бе насъбрало в душата му: един човек, който всяка вечер нокаутираше сам себе си и оставяше на другите да го съживяват в нощта. Около него всичко кръжеше като облак. И този дребен бабин алтсаксофонист, този умален Карло Маркс, скочи отново, закриви се с магическата си свирка и издуха още двеста мотива в блус, от диви по-диви, без да дава признаци, че енергията му отслабва или че желае вече да приключи. Цялото помещение пулсираше.

Един час по-късно стоях на ъгъла на улиците Четвърта и „Фолсъм“ заедно с Ед Фурниър, саксофонист от Сан Франциско, който почака с мен, докато Дийн позвъни от някакъв салун на Рой Джонсън, за да дойде да ни прибере. Не си говорехме нищо особено, просто бъбрехме, но в един момент съгледахме съвсем шантава картина. Дийн, разбира се. Явно бе искал да съобщи на Рой Джонсън адреса на бара и му бе заръчал да чака на слушалката, изскочил бе навън да разчете фирмата, заради което се бе наложило да си пробива път през навалицата от пиячи по ризи, да излезе посред платното на улицата и да погледне табелките. Извърши всички тези движения, приведен ниско към земята, като Граучо Маркс, краката му го пренесоха с изумителна бързина от бара досред улицата, мярна се като същински призрак с овързан, щръкнал в нощта палец, закова на място и затърси с очи надписите. В тъмното те почти не се виждаха и той се завъртя поне десет пъти на платното с лудо, напрегнато мълчание — един човек с дивашки чорлава коса и с палец, накокошинен като едра гъска в небето, който се върти в мрака, разсеяно мушнал другата си ръка в панталона. Ед Фурниър нещо ми говореше:

— Където и да съм, винаги свиря нежно и дори ако хората не харесват свиренето ми, не мога нищо да променя. Я кажи бе, човек, тоя твой приятел като че е доста откачен, виж го какво прави там.

Погледнахме го. В пълно мълчание Дийн огледа табелките, втурна се обратно в бара, при което някои от излизащите едва не го стъпкаха, и така светкавично се шмугна през салона, че за да го видят, хората трябваше да се обърнат два пъти. Миг по-късно Рой Джонсън изникна със същата изумителна бързина. Дийн плавно пресече улицата и влезе в колата без звук. И пак се понесохме.

— Слушай, Рой, знам, че си имаш разправии с жена ти заради тая работа с нас, но на всяка цена трябва да стигнем на Четиридесет и шеста и „Гиъри“ за невероятното време от точно три минути, инак всичко е изгубено. Ъхъм! Да!

Точно така! (Кашлюк-кашлюк.) На сутринта ние със Сал тръгваме за Ню Йорк и в последната си нощ трябва наистина да се налудуваме, а знам, че и ти нямаш нищо против.

Не, Рой Джонсън нямаше нищо против; той само пресичаше на всеки червен светофар, дето се изпречваше на пътя му, благодарение на което ние се носехме още по-вихрено към нашите лудории. Призори Рой се прибра у дома си. А ние с Дийн накрая се озовахме с някакъв негър на име Уолтър, който поръчваше по няколко питиета, строяваше ги върху бара и ломотеше: „Вино сподиоди!“ Това всъщност означаваше чаша портвайн, чаша уиски и втора чаша портвайн. „Така по-лесно се преглъща отвратителното уиски, което ни пробутват“ — ревеше Уолтър.

Покани ни у тях да изпием по бутилка бира. Квартирата му беше на гърба на „Хауард“. Когато влязохме, жена му спеше. Единствената електрическа крушка в къщата беше тази над нейното легло. За това единият от нас трябваше да се покатери на стол и да я развие, докато тя се усмихваше отдолу както си лежеше; Дийн се зае с това и миглите му затрепкаха. Тя беше петнайсетина години по-възрастна от Уолтър и се оказа най-сладката жена в света. После трябваше да включи удължителя в контакта над нейното легло, а тя все така се усмихваше, усмихваше. Нито веднъж не попита Уолтър къде е бил, нито колко е часът, нищичко. Най-после нагласихме удължителя както трябва и се настанихме в кухнята около скромната маса, за да изпием по една бира и да си доразкажем историите. Започна да се разсъмва. Време беше да си тръгваме; върнахме удължителя на мястото му и завихме крушката обратно в спатията. Жената на Уолтър пак се усмихваше, усмихваше, докато повтаряхме шантавата операция. Думичка не отрони.

Когато излязохме на светлеещата улица, Дийн възкликна:

— Видя ли, братче, това е истинска жена. Ни една остра дума, ни един укор, никаква сцена: мъжът й може да се прибира по всяко време на нощта с когото си поиска, да си говори с гости в кухнята, да си пие бирата и да си излезе в който час му скимне. Това се казва мъж и този дом е неговата крепост.

Дийн посочи многозначително блока. Заклатушкахме се. Великата нощ бе отмината. Една полицейска кода подозрително пълзя известно време зад нас. От една пекарна на Трета улица си купихме пресни понички и ги изядохме на сивия мръсен тротоар. Висок, очилат, добре облечен господин мина, олюлявайки се, покрай нас, а до него вървеше негър с фуражка на тежкотоварен шофьор. Бяха странна двойка. Огромен камион избумтя по улицата, негърът го показа на господина и възбудено се опита нещо да му обясни. Високият бял мъж крадешком погледна през рамо и преброи парите си.

— Той е досущ като Стария Бул Лий! — захили се Дийн. — Брои си парите и смята, че ще оправи света, а оня другият сигурно иска само да си поговори с някого за камиони и за нещата, които знае.

Вървяхме известно време след тях.

В зората на джазова Америка всички тия уморени лица плуваха из въздуха като свещени цветя.

Все пак трябваше да поспим; и дума не можеше да става да отидем при Галатия Дънкъл. Дийн познаваше някакъв влаков спирач на име Ърнест Бърк, който живеел с баща си в хотелска стая на Трета улица. В началото на познанството си Дийн бил в добри отношения с тях, но напоследък не дотам, та идеята му беше аз да ги склоня да преспим на пода в тяхната стая. Беше ужасно. Трябваше да им звъня от някаква рано отворена закусвалня. Бащата се отнесе със силно подозрение към моето обаждане. Спомни си обаче, че неговият син му бил разправял за мен. За голяма наша изненада той все пак слезе във фоайето и ни поведе нагоре. Тъжен, стар, мрачен санфранциски хотел. Изкачихме стълбите и възрастният човек излезе толкова добър, че дори ни отстъпи леглото.

— И без това трябваше да ставам — каза той и се оттегли в кухничката, за да свари кафе. Започна да ни разказва истории от времето, когато работел по железниците. Напомни ми за баща ми. Аз слушах разказите му. Дийн — не, той си ми зъбите, шава насам-натам, но на всичко, което старият кажеше, припяваше с: „Да, точно така.“ Накрая заспахме; а по някое време сутринта Ърнест се завърна от път из Запада и зае леглото, от което станахме ние с Дийн. Бащата вече се контеше за среща с любимата си, която, обясни ни той, била на средна възраст. Облече зелен костюм от туид, натъкна барета, също от зелен туид, и забоде цвете на ревера си.

— Тия стари, романтични, препатили железничари на Фриско живеят тъжен, но изпълнен с желание и енергия живот — казах на Дийн в банята. — Много мило беше, че ни пусна да поспим при него.

— Даа, даа — измърмори Дийн, без да ме чува. Той изхвърча да търси кола в пътническото бюро. Моята задача беше да отида до Галатия Дънкъл и да прибера багажа ни. Тя седеше на пода и редеше картите.

— Е, довиждане, Галатия, пожелавам ти всичко да се нареди от хубаво по-хубаво.

— Когато Ед се върне, ще го водя всяка нощ в „Джеймсънс Нук“ и ще го пускам да се набесува. Мислиш ли, че с това ще го спечеля. Сал? Не знам какво да правя.

— Какво казват картите?

— Асото пика е далеч от него. Наоколо му винаги има купи — дама купа никога не е далече. А виждаш ли го валето пика? Това е Дийн, винаги е близо до него.

— Е, след час потегляме за Ню Йорк.

— Един ден Дийн ще тръгне за някое такова пътешествие и повече няма да се върне.

Тя ми позволи да взема душ и да се обръсна, после се сбогувахме, аз снех торбите долу и спрях микробусчето, което всъщност беше такси, но вървеше само по определен маршрут и човек можеше да спира и да се вози, докъдето поиска, само срещу петнайсет цента, приклещен между другите пътници, също както в автобус, но пък сред приказки и смешки както в частна кола. В този последен наш ден улица „Мишън“ беше една безкрайна суматоха от строителни работи, играещи деца, шумни негри, които се връщаха от работа, прах, олелия — отвсякъде ехтяха мощният тътен и вибриращото боботене на този най-оживен американски град, а над нас се синееше чистото небе, от мъгливото море прииждаше радост, която нахлуваше всяка нощ и разбуждаше у хората глад за хляб и забавления. Не ми се тръгваше. Прекарал бях в града някакви си шейсетина часа. С безумеца Дийн само се щурахме по света, без всъщност да го виждаме. Следобед вече се носехме към Сакраменто и към Изтока.

5

Собственикът на колата беше висок слаб педераст, който се връщаше у дома си в Канзас, носеше тъмни очила и караше безкрайно внимателно; колата беше от ония, които Дийн наричаше „педерастки файтони“ — нито достатъчно пъргава, нито достатъчно мощна. „Женска кола!“ — изсумтя в ухото ми Дийн. Имаше още двама пътници, мъж и жена — загубени туристи, които биха желали да спират и преспиват навсякъде по пътя. Първата спирка трябваше да бъде Сакраменто, което не беше дори началото на пътуването ни към Денвър. Ние с Дийн седяхме отзад, сами, предали се в ръцете на другите, и си приказвахме.

— Ей, как свири снощи оня алтсаксофонист, как го улови и как великолепно го удържа! Никога не съм чувал друг да го издържа тъй дълго.

Попитах кое е това, което саксофонистът е уловил и удържал.

— Е, как да ти кажа — засмя се Дийн, — питаш ме за неопределими неща, хм! Имаме един човек и около него — много хора, нали така? От него зависи дали ще изрази онова, което е в умовете на всички. Той започва първия мотив, после подрежда идеите си, привлича вниманието на хората, да, да, нали разбираш, и едва тогава извисява музиката си в своя съдба и трябва да я удържи на това равнище до края на импровизацията. Изведнъж, по средата на някой мотив, той го улавя, истинския тон — всички се обръщат към него и разбират: слушат го, той го подема и го изкарва така до края. Времето спира. А музикантът изпълва празното пространство със същността на нашия живот, той излива в изповеди свитото на топка в стомаха му напрежение, припомня ни стари мотиви, но ги свири по нов начин. Музиката му хвърля мостове, той ги преброжда, връща се по тях и така безкрайно задълбава в душата чрез мотива на мига, че всеки чувства как става важен не мотивът, а това ТО… — Дийн не можеше да продължи по-нататък: целият се изпоти, докато ми обясняваше.

Тогава взех думата аз: никога в живота си не съм говорил толкова много наведнъж. Разказах на Дийн, че когато като малък съм се возил в коли, винаги съм си представял как държа грамадна коса и покосявам всички дървета и стълбове, и дори разсичам хълмовете, които се мяркат покрай прозореца.

— Да! Точно така! — прекъсна ме Дийн. — И аз си представях същото, само че с по-различна коса — ще ти обясня защо. При огромните разстояния на Запада моята коса трябваше да бъде безкрайно дълга, трябваше да отсича върховете на планините в далечината и да продължава по-нататък, да се докосва до още по-далечни планини й в същото време да клъцва равномерно изникващите покрай пътя стълбове. Затова… ох, чакай, трябва да ти го разкажа СЕГА, ето, спомних си ГО… трябва да ти разкажа как веднъж с баща ми и с един съвсем пропаднал тип от улица „Ларимър“ тръгнахме из Небраска точно по време на депресията да продаваме мухобойки. Ако знаеш само как ги произвеждахме — купувахме най-обикновена ситна метална мрежа, жици, които усуквахме двойно, и син и червен плат, с който обшивахме краищата; материалите ни излизаха за центове, защото ги купувахме на старо; направихме хиляди мухобойки, метнахме се на таратайката на пропадналия тип и обиколихме цяла Небраска, до последната ферма, продавахме ги по пет цента парчето — петте цента ни даваха май по-скоро като милостиня; нали бяхме двама стари несретници и едно дете, закъсняло възнаграждение за нашето страдание; в ония дни моят старец само пееше: „Алилуя, пак съм скитник, пак съм скитник.“ И, братче, слушай сега, чуй какво стана, след цели две седмици на невероятни мъки, търчане и бъхтане в жегата, за да продаваме тия отвратителни самоделни мухобойки, двамата взеха, та се сдърпаха при делбата на печалбите и стана голям бой край пътя, но после се сдобриха, купиха си вино, запиха се и не спряха пет дни и пет нощи, а аз се гушех някъде встрани и плачех; когато най-после спряха, беше се стопил и последният цент и ние отново се намирахме в същото положение, от което бяхме почнали — улица „Ларимър“. Моя старец го арестуваха и трябваше публично да моля съдията да го освободи, понеже ми е баща, а нямам майка. Сал, на осем години аз държах знаменита мъдра реч пред захласнатите адвокати…

Стана ни горещо: носехме се на изток; бяхме възбудени.

— Чакай сега да ти разкажа още нещо — взех отново думата — като допълнение на онова, което ти разправи, и за да си завърша мисълта. Когато лежех като дете отзад в колата на баща ми, аз си се представях и по друг начин — как яздя бял кон и преодолявам всяко препятствие, изскочило на пътя ми: заобикалях стълбовете, профучавах покрай къщите, а случеше ли се да ги забележа в последната секунда, направо ги прескачах, препусках по хълмове, правех чудеса, за да се провра през гъстото движение на внезапно изникнали площади…

— Да! Точно така! Да! — Дийн се задъхваше от възторг. — Единствената разлика при мен беше, че аз тичах сам, а не на кон. Ти си дете на Изтока, затова си бленувал за коне; не, чакай, няма да приемем това обяснение, защото и двамата знаем, че то е глупост и чиста литературна измислица, по-скоро аз заради моята навярно по-развихрена шизофрения съм си представял, че тичам пеш покрай колата с невероятна скорост, понякога до деветдесет, че прескачам всеки храст, ограда или ферма, че се стрелвам като светкавица до хълмовете и пак се връщам, без да изоставам с милиметър…

Приказвахме си такива работи и се потяхме. Съвсем бяхме забравили за хората отпред, които вече бяха започнали да се чудят какво става на задната седалка. По едно време шофьорът рече:

— Абе какво правите там отзад, клатите цялата кола!

Наистина я клатехме, защото нас с Дийн ни клатеше ТО с ритъма на нашето висше възторжено опиянение от това, че разговаряме и изживяваме до абсолютния транс безбройни те размирни ангелски помисли, стаени в душите ни, откакто се помним.

— Ох, братче! Братче! Братче! — изстена Дийн. — А това дори не е началото — ето ни най-после, пътуваме заедно на Изток. Знаеш ли. Сал, че нито веднъж не сме пътували на Изток заедно, помисли си само, ще обиколим Денвър и ще видим какво правят другите там, макар за нас това вече да не е от значение, тъй като ние знаем какво значи ТО и знаем какво значи ВРЕМЕТО, и знаем още, че всичко е КРАСИВО. — После Дийн се вкопчи в ръкава ми, зашепна и още по-силно взе да се поти. — Виж ги само тия отпред. Помисли си какви са им грижите — броят милите, умуват къде да преспят нощес, колко пари ще струва бензинът, какво ще е времето, как да стигнат там, закъдето са се запътили, а пък те, така или иначе, ще стигнат, нали разбираш? Те изпитват необходимостта да се тревожат и да мамят времето, като си измислят разни неотложни задачи, те са вечно угрижени, вечно се оплакват, душите им наистина не мирясват, докато не се натоварят с някоя хубава изпитана грижа, а след като веднъж я изнамерят, приемат подходящата за нея физиономия и тя, нали разбираш, е нещастна; през цялото време нещастието кръжи около тях, те го осъзнават, това също ги измъчва — и така без край. Слушай! Слушай! „Как да ви кажа — започна той да имитира, — не знам, може би не трябва да зареждаме на тази бензиностанция. Скоро четох в «Известия на Националния петролен тръст», че този бензин съдържал твърде много о-о-октанови примеси, а някои дори ми каза, че се признавало почти полуофициално, че при високите скорости той запушвал карбуратора, какво да ви кажа, просто не ми се ще…“ Ей такива работи, нали разбираш, Сал?

Той яростно ме ръчкаше в ребрата, за да разбера по-добре. Опитах се да се настроя на най-откачената вълна, на която бях способен. От задната седалка летяха само гръм и трясък и безкрайни: „Да! Да! Да!“ Хората отпред бършеха чела, примрели от страх, и се проклинаха, че са ни прибрали от пътническото бюро. А това беше само началото.

В Сакраменто педерастът коварно си взе стая в хотел и ни покани с Дийн да пийнем нещо, а мъжът и жената отидоха да спят при роднини. В хотелската стая Дийн приложи всичките си номера от затвора, опитвайки се да измъкне малко пари от педераста. Беше истинска лудост. Педерастът взе да ни разправя колко се радвал, че сме тръгнали с него, защото много обичал млади мъже като нас, че можем да не му повярваме, но наистина не си падал по момичетата и отскоро бил започнал връзка с някакъв хомо от Фриско; нашият човек бил поел ролята на мъжа, а другият — на жената. Дийн го отрупваше с практически въпроси и се престараваше да кима. Педерастът каза, че много държи да знае какво мисли за всичко това Дийн. След като го предупреди, че се е продавал в ранната си младост, Дийн го попита с колко пари разполага. Аз бях в банята. Педерастът страшно се нацупи и, струва ми се, стана подозрителен относно истинската цел на Дийн, не извади никакви пари, а само даде някакви смътни обещания за Денвър. Непрекъснато опипваше парите и портфейла си. Дийн вдигна ръце и се отказа.

— Виждаш ли, братче, по-добре да си нямаме работа с такива. Предложиш ли им онова, което тайничко искат, те, разбира се, веднага се паникьосват.

Но Дийн все пак бе омаял собственика на плимута дотолкова, че онзи му отстъпи волана, без да спори, и едва сега поехме истински по пътя.

Напуснахме Сакраменто призори и до обед пресякохме пустинята на Невада след едно шеметно преминаване през планината Сиера Невада, при което педерастът и туристите се вкопчиха един в друг отзад. Ние седяхме отпред, бяхме превзели командването. Дийн отново беше щастлив. На него му стигаха едно кормило и четири колелета върху пътя. Взе да разправя колко лош шофьор бил Стария Бул Лий и за да ни покаже…

— Когато се зададе грамаден камион като ей онзи, на Бул първо му трябва страхотно дълго време, за да го забележи, той не вижда бе, човек, разбираш ли, не вижда. — Дийн разтърка бясно очи, за да ни обясни нагледно. — Аз му казвам: „Полека, Бул, внимавай, камион“, а той отговаря: „Ъ? Какво викаш, Дийн?“ — „Камион! Камион!“ Това става в последната секунда, а Бул продължава да се навира в камиона ей така…

Дийн лашна плимута право към камиона, който се носеше с рев срещу нас, поколеба се, помая се за миг пред него, лицето на шофьора посивя пред очите ни, хората отзад се дръпнаха и хлъцнаха от ужас, а Дийн извъртя встрани на косъм.

— Ей така, видяхте ли, точно така кара, ужасно лош шофьор е!

На мен окото ми не мигна; познавах Дийн. Но хората отзад бяха онемели. Впрочем страх ги беше дори да възнегодуват: господ го знае какво ще направи, мислех си те, ако се обадим. Той прелетя по този начин през пустинята, показа ни как не трябва да се шофира, как баща му карал таратайки, как виртуозните шофьори вземали завоите, как лошите шофьори влизали в завоите прекалено издалече и накрая се набутвали едва ли не в канавката и така нататък. Беше горещ слънчев следобед. Рино, Батъл Маунтън, Елко, всички градчета по пътя през Невада изсвистяваха едно след друго, а на смрачаване вече порехме равнината на Солт Лейк и светлинките на Солт Лейк Сити блеснаха ситни-ситни, почти на сто мили отвъд миражните прерии, блещукаха двойни, над и под земната крива, веднъж ясни, втория път — матови. Казах на Дийн, че онова, което свързва всички нас на този свят, е невидимо и за да го докажа, му посочих дългите редици от телефонни стълбове, които се виеха далеч отвъд взора ни, отвъд ивицата на стоте мили солна земя. Увисналата му превръзка, съвсем мръсна, трепкаше във въздуха, лицето му сияеше.

— Да бе, братче, мили боже, да, да!

Внезапно Дийн закова колата и се строполи. Докато се обърна да го погледна, той вече спеше дълбоко, свит в ъгъла на мястото си. Отпуснал бе лице върху здравата си ръка, а бинтованата автоматично и послушно бе останала вдигната пред гърдите му.

Хората отзад въздъхнаха облекчено. Чух бунтовното им шептене.

— Не можем да му позволим да кара нататък, той е напълно откачен, сигурно е избягал от лудницата или нещо подобно.

Заставайки в защита на Дийн, аз се обърнах назад и им казах:

— Не е луд, сега ще се съвземе и не се плашете от карането му, той е най-добрият шофьор на света.

— Просто не издържам — изсъска жената с потиснато-истеричен шепот. Аз се облегнах, насладих се на спускането на нощта в пустинята и зачаках бедният ангел Дийн да се събуди. Намирахме се на хълма, надвесен над симетричните мозайки от светлини на Солт Лейк Сити, тъй че, когато той отвори очи, пред него се простираше онова място от пъстрия свят, в което се е родил преди години безименен и мръсен.

— Сал, Сал, погледни, тук съм се родил, помисли си само! Хората се менят, година след година ядат по три пъти на ден и се променят с всяко ядене. Ееей! Гледай!

Толкова се развълнува, че на мен ми се доплака. Докъде щеше да доведе всичко това? Туристите настояха те да карат през останалата част от пътя до Денвър. О’кей, все едно ни беше. Седнахме отзад и пак се заприказвахме. Но на сутринта те вече бяха капнали и при Крейг, в източната част на Колорадската пустиня, Дийн отново взе кормилото. Почти през цялата нощ бяхме, пъплили предпазливо през прохода Стробъри, Юта, и бяхме изгубили много време. Те заспаха. Дийн се засили презглава към могъщата стена на прохода Бъртъд, който се издигаше на стотина мили пред нас върху покрива на света, гигантска Гибралтарска врата, забулена в облаци. Дийн прекоси прохода Бъртъд като майски бръмбар — по същия начин, по който мина Техачапи, — изключи мотора и заплува, като изпреварваше всички, без нито веднъж да наруши ритмичното движение, налагано от самите планини, докато съгледахме от високото напечената ширнала се прерия на Денвър; Дийн се прибираше у дома.

С огромно тъпо облекчение ни свалиха от колата на ъгъла на Двайсет и седма улица и „Федеръл“. Оръфаните сакове отново бяха стоварени върху тротоара; предстоеше ни още много път. Но какво от това, пътят е живот.

6

Веднъж пристигнали в Денвър, ние трябваше да разрешим няколко проблема, съвсем различни от ония през 1947 година. Можехме или да попитаме веднага в пътническото бюро за друга кола, или да останем няколко дена, да се налудеем и да потърсим бащата на Дийн.

И двамата бяхме пребити от умора и ужасно, мръсни. В клозета на някакъв ресторант пикаех в един писоар и запречвах пътя на Дийн към умивалника, затова, преди още да съм свършил, прекъснах, минах към следващия, продължих в него и казах на Дийн:

— Видя ли тоя номер?

— Видях го — отговори той, докато си миеше ръцете над мивката, — номерът е отличен, но е пагубен за бъбреците и тъй като все пак вече остаряваш по мъничко, ако продължаваш да го правиш, знай, че те чакат години на мъки в старостта, гадни бъбречни мъки през дните, когато ще се мъкнеш по парковете.

Побеснях:

— Кой е стар? Колко съм по-стар аз от тебе?

— Не съм искал да кажа това бе, човек!

— Не си искал — измърморих, — а все ми подмяташ за годините. Да не съм някой педераст като оня, че да ме поучаваш как да си пазя бъбреците! — Върнахме се в сепарето и тъкмо когато келнерката остави пред нас сандвичите с горещо препечено говеждо и Дийн се канеше както винаги да се нахвърли на храната като вълк, аз процедих, за да си изкарам докрай беса: — Й да не съм чул повече такива приказки.

Изведнъж очите на Дийн се насълзиха, той стана, остави димящото ядене и излезе от ресторанта. Мина ми през ум, че може би изчезва завинаги. Но ми беше все едно, страшно бях ядосан — жестоко се засегнах и си го излях на Дийн. Но гледката на недокоснатата му храна ме натъжи така, както не се бях натъжавал от години. Не трябваше да му наговарям такива думи… той толкова обича да яде… Никога не е оставял храната си… Ех, да му се не види! Тази случка е много показателна за него.

Той стоя навън точно пет минути, после се върна и седна.

— Е — попитах го, — какво прави там, стиска юмруци? Псува ме, съчинява нови шегички, за бъбреците ми?

Дийн поклати безмълвно глава.

— Не, братче, не, въобще не позна. Ако искаш да знаеш, е…

— Карай де, кажи. — Говорех, без да откъсвам очи от яденето си. Чувствах се като долен подлец.

— Плаках — отрони Дийн.

— Стига бе, ти никога не плачеш.

— Така ли мислиш? И защо според тебе не плача?

— Не изживяваш достатъчно дълбоко нещата, за да плачеш.

Всяка дума, която произнасях, се забиваше като нож в самия мен. Всичко, заради което тайно бях роптал срещу моя брат, сега изравях наяве: колко бях противен, каква кал разкривах от дълбините на собствената си нечистоплътна психика.

Дийн поклати глава.

— Не, братче, плаках.

— Хайде де, хващам се на бас, беше толкова вбесен, че просто трябваше да излезеш.

— Повярвай ми, Сал, повярвай ми, ако изобщо някога си вярвал на нещо в мен.

Явно говореше истината и въпреки това се противях да я призная, а когато най-после вдигнах поглед към него, очите ми сигурно са били разногледи, защото ме присви отвратителният ми корем. В този миг разбрах, че съм сбъркал.

— Ох, Дийн, братче, извинявай, никога не съм се държал така с теб! Сега поне ме знаеш какъв съм. Знаеш че вече нямам ни една близка душа — просто нямам представа как се поддържа близостта. Уж е в ръцете ми, но съм я хванал като ненужна вещ и в същото време недоумявам къде да я оставя. Хайде да забравим. — И светият шмекер започна да яде. — Не съм виновен аз! Не съм виновен! — продължих. — За нищо не съм виновен в тоя въшлив свят, разбери поне това. Не искам да е така, не може да е така и няма да е така.

— Да, братче, да. Вярваш ми, нали?

— Вярвам ти, наистина.

Това е тъжната история на оня следобед. А през нощта, когато ние с Дийн отидохме да преспим в оклахомското семейство, изникнаха какви ли не невероятни усложнения.

Оклахомците ми бяха съседи преди две седмици, по време на моята денвърска самота. Майката беше чудесна жена, която ходеше само по джинси и зиме разкарваше из планините камион с въглища, за да издържа децата си; всичко четири на брой, тъй като мъжът й я бе напуснал преди години, както си пътували из страната с каравана. Били преминали целия път от Индиана до Ел Ей. След безброй чудни дни и един дълъг неделен следобед, прекаран в пиене из крайпътните кръчми, в смях и песни с китари досред нощ, дебелият простак изведнъж потънал в тъмните поля и повече не се завърнал. Децата й бяха прекрасни. Най-голямото беше момче, което това лято не си беше вкъщи, заминало бе на лагер в планината: следващото беше хубава тринайсетгодишна дъщеря, която пишеше стихове, береше цветя от полята и едва чакаше да порасне, за да стане актриса в Холивуд, казваше се Джанет; подир тях идеха малчуганите, малкият Джими, който седеше вечер край огъня в двора и плачеше за „къътофъ“ си, преди да се е опекъл, и малката Луси, която опитомяваше червеи, жаби, бръмбари и всичко, що пълзеше, кръщаваше ги и им подреждаше къщички за живеене. Имаха и четири кучета. Живееха бедно, но весело на тяхната новозаселена уличка и бяха трън в очите на лицемерно благоприличните съседи само защото мъжът бе напуснал тази бедна жена и дворът им беше разхвърлян. Нощем светлините на Денвър очертаваха огромно колело в равнината под нас, защото къщата се намираше в онази част на Запада, от която планината се раздипля в хълмове надолу към равнината и която меките вълни на мореширна Мисисипи трябва да са плискали в древни времена, за да изваят такива гладки и съвършени пиедестали за върховете-острови Иванс, Пайк и Лонгс. Дийн прекрачи прага на този дом и естествено стана вир-вода от радост, като видя обитателите му, особено малката Джанет, но аз го предупредих, може би излишно, да не я докосва. Майката беше жена за едър мъж и хареса Дийн от пръв Поглед, но беше срамежлива, а и Дийн стана срамежлив. Тя каза, че Дийн приличал на избягалия й съпруг.

— Съвсем като него, ей, страшно беше откачен, истина ви казвам!

От всичко това последва шумно празненство с бира в разхвърляната дневна, вечеря с крясъци и докрай надънено радио. Усложненията връхлетяха като облаци от пеперуди: жената — всички й викаха Франки — смяташе най-после да си купи кола на старо, нещо, за което се канела години наред, но едва неотдавна успяла да поспести малко пари. Дийн моментално се нагърби да й избере кола и да се пазари за цената, защото естествено веднага си направи сметката, че ще може да я използва за себе си, и както в старите времена, да подбира момичета след училище и да ги разхожда до планината. Горката наивна Франки се съгласяваше по принцип с всичко. Но когато избраха колата и застанаха пред продавача, на нея й дожаля да се раздели с парите си. Дийн седна право в прахта на булеварда „Аламеда“ и заблъска главата си с юмруци.

— За стотачка не можеш да получиш нищо по-добро! — Кълнеше се, че никога повече няма да й проговори, руга, докато лицето му поаленя, готов беше да скочи в колата и да отлети с нея, каквото ще да става. — Ох, тези тъпи, тъпи, тъпи, тъпи оклахомци завинаги ще си останат такива, безкрайно и невероятно тъпи; дойде ли момент за действие, те се вцепеняват, хваща ги шубе, истерия, нищо не е в състояние да ги уплаши повече от онова, което искат — все едно, че през цялото време гледам баща си, баща си, баща си!

Вечерта Дийн беше страшно възбуден, защото имахме среща в един бар с братовчед му Сам Брейди. Облече чиста памучна фланелка и целият сияеше:

— Слушай, Сал, трябва да тй разкажа за Сам, братовчед ми.

— Между другото ти потърси ли баща си?

— Днес следобед, братче, отидох до бюфета на Джигс, където едно време баща ми винаги приятно замаян точеше наливната бира, собственикът му се караше зверски и той все напускаше, залитайки, нямаше го там; после отскочих до старата бръснарница до хотел „Уиндзър“ — и там го нямаше; един дядка ми каза, че мисли, че баща ми — представи си само! — работи в някаква кръчма за железопътни строителни работници или нещо такова към фирмата „Бостън енд Мейн“ в Нова Англия! Но аз не му вярвам, скалъпват всякакви измислици, за да им дам по някой цент. Та слушай сега какво ще ти разправя. Когато бях малък, моят братовчед Сам Брейди ми беше кумир. Пренасяше контрабанда уиски през планините, а веднъж се сби страхотно с брат си, млатиха се с юмруци на двора цели два часа, докато жените пищяха, обезумели от ужас. С него спяхме в една стая. Той беше единственият мъж в семейството, който се отнасяше нежно и грижливо с мен. И тази вечер ще го видя за първи път след седем години, току-що се бил върнал от Мисури.

— Добре де — и какво от това?

— Нищо бе, човек, просто искам да разбера какво се е случило през това време в семейството — ти забравяш, че и аз имам семейство. Но най-силно от всичко искам, Сал, той да ми разкаже някои неща от детството ми, които съм забравил. Искам да си припомня, да си припомня всичко!

Не бях виждал Дийн толкова радостен и приповдигнат. Докато чакахме в бара братовчед му, той приказва с куп млади хипстъри и сводници, разпита ги за новите тайфи и събития. Разпита и за Мерилу, напоследък тя се била поспряла в Денвър.

— Сал, на младини, когато се навъртах край туй ъгълче и свивах по някоя пара от оная вестникарска стойка, за да си купувам най-евтина говежда яхния, оня грубиян, когото виждаш ей там, беше чистопробен убиец, не минаваше ден, без да предизвика ужасяваш побой, помня дори белезите му, а сега, годините, гоо-дии-нии-тее на висене тук най-после са го размекнали, неузнаваемо са го усмирили, той се е превърнал в един добричък и търпелив кротушко, в недвижима вещ от ъгъла, виждаш ли какви работи стават?

Тогава се появи Сам, жилав, къдрокос тридесет и пет годишен мъж с огрубели от тежък труд ръце. Дийн застина благоговейно пред него.

— Не — отсече Сам Брейди, — не пия вече.

— Виждаш ли? Виждаш ли? — пошушна Дийн в ухото ми. — Не пие вече, а беше най-върлият контрабандист на уиски в града; сега се е отдал на религията, каза ми го по телефона, разбираш ли как се е променил — колко странен е станал моят кумир.

Сам Брейди гледаше подозрително по-малкия си братовчед. Качи ни в старата си раздрънкана двуместна кола, за да ни повози, и веднага изясни становището си към Дийн.

— Виж какво, Дийн, вече не ти вярвам, нито ще ти повярвам, каквото и да се опитваш да ми кажеш. Дойдох тази вечер да се срещна с теб само защото трябва да подпишеш един документ в полза на семейството. Името на баща ти вече не се споменава между нас и ние не искаме да си имаме нищо общо с него, нито пък, съжалявам, че трябва да ти го кажа, с теб.

Погледнах Дийн. Лицето му посърна, потъмня.

— Дааа, дааа — промълви той.

Братовчедът ни повози още, дори ни купи сладолед на клечка. Дийн все пак го засипа с въпроси за миналото, братовчедът отговаряше и за миг Дийн почти започна да се поти от възторг. Ох, къде беше неговият дрипав баща тази нощ? Братовчедът ни остави край тъжните светлини на някакъв панаир на булевард „Аламеда“ в квартал „Федеръл“. Определи си среща с Дийн на другия ден следобед, за да подпишат документа, и си тръгна. Казах на Дийн колко ми е мъчно, че си няма никой на света, който да му вярва.

— Но запомни, че аз вярвам в теб. Безкрайно съжалявам за идиотското огорчение, което ти сервирах вчера следобед.

— Добре, братче, дай да го забравим — отвърна Дийн.

И се впуснахме из панаира. Имаше въртележки, виенско колело, пуканки, рулетки, арени, посипани със стърготини, и стотици денвърски деца в джинси, които щъкаха насам-натам. Вдигаше се прах до небето и се смесваше с най-тъжната музика на земята. Дийн беше облечен в избледнели тесни „Лийвис“ и фланелка и изведнъж отново заприлича на истинско денвърско момче. Край въжетата зад палатките се навъртаха мотоциклетистчета със зловещи шлемове, едва наболи мустачки и обковани якета, повели със себе си хубави девойчета в „Лийвис“ и розови ризи. Минаваха много мексикански момичета и сред тях — едно изумително мъничко момиче, високо около три фута, джудже, с най-красивото и нежно лице на земята, което се обърна към приятелката си и каза:

— Ей, я да се обадим на Гомес и да се омитаме оттук.

Дийн се вцепени, като я видя. Прониза го кинжал от мрака на нощта.

— Братче, харесвам я, харесвам я…

Нямаше как, вървяхме дълго подир нея. Накрая тя прекоси шосето, за да се обади по телефона от един мотел, Дийн се престори, че търси някакъв номер в телефонния указател, а всъщност целият се бе изопнал от напрежение да я гледа. Опитах се да завържа приказка с приятелките на хубавата кукла, но те не ни обърнаха внимание. Гомес пристигна с раздрънкан камион и отнесе момичетата. Дийн остана на пътя, притиснал ръце към гърдите си.

— Ох, братче, за малко не умрях…

— Защо, дявол да те вземе, не я заприказва?

— Не мога, не можах…

Решихме да купим няколко бири, да се върнем при Франки и да слушаме плочи, Придвижихме се на автостоп с торба, пълна с бирени консерви. Малката Джанет, тринайсетгодишната дъщеря на Франки, беше най-красивото момиче на света и скоро щеше да стане страхотна мадама. Най-хубавото в нея бяха дългите й тънки чувствителни пръсти, с които сякаш говореше; напомняше на Клеопатра, закършила ръце в нилски танц. Дийн седеше в най-отдалечения ъгъл на стаята, гледаше я с присвити очи и само повтаряш: „Да, да, да.“ Джанет усети, че е привлякла вниманието му, и потърси закрила при мен. В началото на същото това лято ние двамата бяхме прекарали дълги часове в разговори за книги и за дребните неща, които занимаваха мислите й.

7

Тази нощ не се случи нищо: легнахме да спим. Събитията се развихриха на другия ден. Следобед отидохме с Дийн в центъра на Денвър по наши си работи и да проверим в пътническото бюро дали няма кола към Ню Йорк. Късно следобед, когато вече се връщахме по „Бродуей“ към къщата на Франки, Дийн внезапно се вмъкна в един спортен магазин, спокойно взе от щанда една софтболна топка и си излезе, като я подхвърляше в дланта си. Никой нищо не забеляза; никой не забелязва такива неща. Беше сънен напечен следобед. Продължихме по улицата, подавайки си топката.

— Утре сигурно ще се обади някоя кола в пътническото бюро.

Една моя приятелка ми бе дала четвъртгалонова бутилка бърбън марка „Олд Гранд-дад“. Отворихме я, щом стигнахме у Франки. От другата страна на царевичната нива, която се намираше зад къщата, живееше разкошно хубаво момиче, което Дийн се опитваше да свали от момента на пристигането ни. Там се забърка белята. Дийн метна твърде много камъчета по прозорците и уплаши момичето. Както си пиехме бърбъна в разхвърляната дневна сред кучетата, пръснатите играчки и унилите разговори, Дийн току изтичваше през задната врата на кухнята, прибягваше през царевичната нива, хвърляше камъчета и подсвиркваше. От време на време Джанет също се показваше навън, за да види какво става. Но изведнъж Дийн се втурна в дневната пребледнял.

— Загазихме я, братче. Майката на момичето ме преследва с пушка и е повела цяла банда гимназистчета от улицата да ме претрепят.

— Не може да бъде! Къде са?

— Оттатък нивата.

Дийн беше пиян и не прекалено разтревожен. Излязохме заедно и прекосихме нивата, обляна в лунна светлина. По черния прашен път зърнах хора на групички.

— Ето ги, идват! — дочух.

— Почакайте — провикнах се. — Какво е станало, извинете? Майката се прокрадна някъде изотзад, нарамила тежка пушка.

— Този твой проклет приятел го прекали. Аз не съм от тия, дето викат полиция. Но ако приближи само още веднъж, ще стрелям, и ще стрелям на месо.

Гимназистчетата се бяха скупчили на едно място със стиснати юмруци. Аз също бях доста пиян, за да ми бъде все едно, но все пак успях някак да успокоя духовете.

— Няма да идва повече — обещах им. — Аз ще го вардя, брат ми е и ме слуша. Моля ви, приберете оръжието си и не се тревожете.

— Само още веднъж! — закани се тя непоколебимо и свирепо през мрака. — А като се върне мъжът ми, ще ви пратя него.

— Не си правете труд; брат ми няма да ви досажда повече, можете да сте сигурна. Успокойте се и всичко ще бъде наред.

Зад мен Дийн псуваше под мустак. Момичето надничаше от прозореца на стаята си. Аз познавах тия хора от преди и те ми имаха достатъчно доверие, за да се укротят поне за малко. Повлякох Дийн за ръката и се върнахме през лунните царевични бразди.

— Иха-а-а! — провикна се той. — Тази нощ ще се натряскам.

Влязохме при Франки и децата. Изведнъж плочата, която беше пуснала малката Джанет, вбеси Дийн и той я строши в коляното си: плочата беше с южняшка кънтри музика. Имаше запис и на едно от ранните изпълнения на Дизи Гилеспи, което Дийн ценеше много — „Конго блус“, с Макс Уест на барабаните. Беше подарък на Джанет от мен и когато тя се разплака, аз я подучих да вземе половинките и да ги доразтроши в главата на Дийн. Тя последва съвета ми. Дийн зяпна тъпо, но разбра. Разсмяхме се в един глас. Всичко се оправи. Тогава мама Франки пожела да излезем, за да изпием по една бира в някой от крайпътните салуни.

— Готово! — провикна се Дийн. — Само че, ако беше купила оная кола, която ти избрах във вторник, сега нямаше да вървим пеша.

— Не ми хареса твоята проклета кола! — разкрещя се Франки.

Кряс, кряс — и децата се разплакаха. Непроницаемата вечност изпърха като нощна пеперуда и надвисна над полудялата мрачна дневна с жалните тапети, розовия лампион и напрегнатите лица. Малкият Джими се уплаши: сложих го да спи на дивана и настаних кучето до него. Пияната Франки се обади за такси и докато го чакахме, ненадейно ме потърси по телефона моята приятелка. Тя имаше един братовчед на средна възраст, който ме мразеше в червата. Същия следобед аз бях написал писмо на Стария Бул Лий, който се намираше в момента в Мексико, и му разказвах за нашите приключения с Дийн и за условията, при които се намирахме в Денвър. В него имаше и следното изречение: „Тук имам една приятелка, която ми дава уиски, пари и богати вечери.“

И като последен глупак, след вечерята с печено пиле дадох това писмо на нейния братовчед на средна възраст, за да го изпрати. Той, разбира се, го отворил, прочел го и мигом го отнесъл на приятелката ми, за да й докаже какъв мошеник съм аз. Та сега тя ми се обаждаше разплакана и повтаряше, че не искала повече очите й да ме видят. След нея взе слушалката ликуващият братовчед и се развика, че съм копеле. Докато таксито пред вратата надуваше клаксона, докато децата плачеха, кучетата лаеха, а Дийн и Франки се джафкаха, аз изревах по телефона всички псувни, които ми минаха през ума, че добавих и новоизмислени, и в пиянския си яд пратих по дяволите всички ония от другия край на жицата, треснах слушалката и изхвърчах навън, да се донапия.

Един през друг изпълзяхме от таксито пред крайпътната кръчма, селска кръчма в подножието на хълмовете, влязохме и веднага поръчахме бири. Всичко се разпадаше и сякаш за да е пълна лудостта, един възторжен паралитик, седнал на бара, се нахвърли да прегръща Дийн, взе да стене в лицето му, Дийн отново откачи, запоти се, обезумя и отгоре на цялата тая непоносима суматоха се втурна навън, открадна една кола от паркираните отпред, изчезна към центъра на Денвър и не след дълго се завърна с нова, по-хубава. Когато по едно време вдигнах глава от бара, видях в светлината на запалените фарове на полицейски коли ченгета и хора, които се щураха насам-натам и обсъждаха кражбата на колата.

— Някой тук е започнал да краде коли наляво и надясно — каза полицаят.

Дийн стоеше точно зад гърба му, слушаше го и мърмореше.

— О, да, да.

Ченгетата тръгнаха да проверяват. Дийн влезе в бара и се заклати с горкия парализиран младеж, който се бе оженил в същия този ден и си устройваше силно пиене, докато невестата му го чакаше някъде.

— Ох, братче, това е най-великолепното момче на света — ревеше Дийн. — Сал. Франки, сега ще изляза и този път ще намеря една наистина добра кола, за да се повозим всички, и Тони (светецът на паралитиците) заедно с нас, ще си направим грандиозна разходка из планините.

И излетя навън. В същото време пък влетя едно ченге и каза, че колата, открадната в центъра на Денвър, е паркирана отпред, на алеята. Хората започнаха да обсъждат на групички тази новина. През прозореца видях как Дийн скочи в първата кола, която му попадна, и отпраши нанякъде, без никой да го забележи. Няколко минути по-късно той се върна с друга кола, чисто новичка, с гюрук.

— Тази е истинска красавица! — прошепна ми той в ухото. — Оная, другата, много се давеше. Оставих я на кръстопътя и там пред една къща видях паркирана тая хубавица. После извъртях едно кръгче през Денвър. Хайде, всички тръгваме да се повозим.

Цялата дълго насъбирана горчивина и лудостта на денвърския му живот избиваха навън от него като хиляди остри ками. Лицето на Дийн беше червено, запотено, зло.

— Не, не искам да имам нищо общо с крадени коли.

— Хайде де! И Тони ще дойде с нас, нали така, златни, скъпи Тони?

Тони — слаб, тъмнокос младеж, с очи на светец, стенеща, пенеща се изгубена душа — се опря на Дийн, изпъшка веднъж, после пак, защото внезапно взе да му се повдига, но по някаква необяснима интуитивна причина той се уплаши от Дийн, разпери ръце и се отдръпна от него с разкривено от страх лице. Дийн сведе глава и още по-силно се изпоти. Изтича навън и изчезна с колата. Ние с Франки видяхме такси на алеята и решихме да се приберем вкъщи. Както се возехме с таксито през бездънния мрак на булевард „Аламеда“, по който бях вървял в много, много изгубени нощи на ранното лято, бях пял и стенал, бях поглъщал звездите и бях изцеждал капка по капка жизнения сок от сърцето си върху парещия асфалт, Дийн изведнъж изникна иззад нас с крадената кола с гюрука, неистово забибитка, застрашително взе да ни притиска и да крещи. Нашият шофьор пребледня като платно.

— Мой приятел е — успокоих го аз.

Дийн ни презря и внезапно се стрелна напред с деветдесет мили в час, ауспухът му блъвна призрачно бял прах. После сви по пътя за към Франки и закова пред къщата й; но точно в мига, в който ние платихме и слязохме от таксито, той внезапно потегли отново, направи обратен завой и изфуча към града. Секунди по-късно, както чакахме напрегнато в тъмния двор, той се върна с четвърта кола — очукана, двуместна, спря сред облак прах пред къщата, измъкна се, олюлявайки се, влезе право в спалнята и се строполи мъртвопиян на леглото. Хубаво ни насади — с крадена кола пред прага.

Наложи се да го будя, защото не можах да запаля мотора, та да я откарам някъде далеч. Той се надигна с мъка от леглото и тръгна с мен само по долни гащета, качихме се заедно в колата, а децата се кикотеха от прозорците, стартирахме с отскок и се понесохме напред, право през люцерновите ливади в края на пътя, друс-прас-тряс — колата не издържа и се закова на място под една стара топола край старата мелница.

— Не ще да върви повече — каза простичко Дийн, излезе и тръгна пеш назад през ливадата, вървя около половин миля по късите си гащета в лунната светлина. Върнахме се в къщата и си легнахме. Всичко, целият Денвър, се превърна в ужасна бъркотия — моята приятелка, коли, деца, горката Франки, дневната, осеяна с празни бирени консерви, — а аз се опитвах да заспя. Едно щурче ме държа дълго буден. По тия места на Запада, както бях виждат в Уайоминг, звездите нощем са огромни като фойерверки и самотни като Принца на Дхарма, който, изгубил райската горичка на прадедите си, броди между звездите на Голямата мечка, за да я търси. Бавно и плавно те изтъркулват нощта, а после, дълго преди изгрев слънце, в далечината на сивокафявата мрачна земя откъм Уест Канзас лумва голямо червено зарево и птичи песни огласят простора над Денвър.

8

На другата сутрин страшно ни се гадеше. Първото нещо, което Дийн направи, щом стана, бе да прекоси нивата, за да провери дали колата ще бъде в състояние да ни откара на Изток. Казах му да не отива, но не ме послуша. Върна се пребледнял.

— Братче, колата е на някакъв детектив, а всеки полицейски участък в околността има отпечатъци от пръстите ми от оная година, когато откраднах петстотин коли. Ти си свидетел какво правя с тях, просто искам да покарам! Не мога без движение! Слушай, ако не се измъкнем на секундата от града, ще свършим в пандиза.

— Така е, дявол да те вземе! Изсъсках и застягахме багажа си с бързината, на която бяха способни ръцете ни. С раздърпани вратовръзки и изскочили от панталоните ризи ние се сбогувахме набързо с милото семейство и се запрепъвахме към пътя-закрилник, където никой нямаше да ни познае. Малката Джанет се разплака, като видя, че ние — или аз, или който И да е — тръгваме; Франки беше любезна, аз я целунах и й се извиних.

— Няма грешка, твоят приятел е напълно откачен — каза ми тя. — Страшно ми напомня на мъжа ми, дето избяга. Абсолютно същият тип. Надявам се само моят Мики да не стане чак такъв, макар че всички май стигат дотам.

Сбогувахсе и с малката Луси, която държеше любимия си опитомен бръмбар в ръка, а малкият Джими спеше. Всичко това се разигра за секунди в прекрасното неделно зазоряване, преди да се запрепъваме с нещастните си багажи. Бързахме. Всяка минута очаквахме иззад някой завой да се появи полицейска кола и да пусне сирената след нас.

— Ако оная жена с пушката разбере, спукана ни е работата — каза Дийн. — Трябва на всяка цена да хванем такси. Само тогава ще сме на сигурно.

Тръгнахме да събудим едно фермерско семейство, за да се обадим от техния телефон, но кучето ни отпъди. А с всяка минута положението ставаше все по-опасно; някой ранобуден селяк щеше да намери повредената двуместна кола насред нивата. Най-после попаднахме на една възрастна мила дама, която ни позволи да използваме нейния телефон, и си поръчахме такси от центъра на Денвър, но то не се появи. Продължихме да се влачим по пътя. Ранното утринно движение се размърда и всяка кола, която се зададеше, ни приличаше на полицейска. Изведнъж наистина съгледахме полицейска кола, тя се приближаваше към нас и аз реших, че идва краят на онзи живот, който знаех, и почувствах, че встъпвам в нов, ужасяващ период на затвори и мъки зад решетките. Оказа се нашето такси и полетяхме към Изтока като стрели.

В пътническото бюро ни очакваше велико предложение — търсеше се някой, който да откара лимузина кадилак 47 до Чикаго. Собственикът пътувал със семейството си от Мексико, но се уморил и качил всички на влака. Условията му бяха само да се представят документи за самоличност и колата да стигне на местоназначението си. Моите документи го увериха, че всичко ще бъде наред. Казах му да не се безпокои. А после се обърнах към Дийн:

— Само да си посмял да изчезнеш с колата!

Дийн подскачаше от нетърпение да я види. Наложи се да чакаме цял час. Легнахме върху полянката до църквата, където в 1947 година прекарах няколко часа със скитниците-просяци, след като бях изпратил Рита Бетънкорт до къщи, и аз заспах от пълно изтощение и страх с лице, обърнато към птиците в следобеда. Отнякъде долиташе музика на орган. Дийн обаче потъна в града. Запознал се с някаква келнерка от закусвалня, определил й среща да я разходи с кадилака в същия този следобед и се върна, за да ме събуди и да ми съобщи новината. Вече се чувствах по-добре. И се надигнах — да посрещам нови усложнения.

Щом пристигна кадилакът. Дийн мигом изчезна с него, „за да го зареди с бензин“, а чиновникът от пътническото бюро ме погледна и попита:

— Кога ще се върне? Пътниците са готови за тръгване. И ми показа две момчета ирландчета от източен йезуитски колеж, които чакаха с куфарите си на пейката.

— Отиде само за бензин. Веднага ще се върне.

Завих зад ъгъла и видях, че Дийн чака келнерката, която се преобличаше в хотелската си стая; не беше изгасил мотора, всъщност там, откъдето бях застанал, виждах и нея как тъкми и изпъва копринените си чорапи пред огледалото и ми се прииска и аз да тръгна с тях. Тя изтича от входа и се мушна в кадилака. Върнах се, за да успокоя шефа на пътническото бюро и пасажерите. От вратата зърнах за миг как блесна кадилакът, докато пресичаше „Клийвланд Плейс“, в него Дийн, по памучна фланелка, радостен, размахваше ръце, говореше на момичето, навеждаше се над кормилото, за да кара по-бързо, а то седеше безжизнено и надменно. Отишли на един открит паркинг, светъл като бял ден, спрели пред тухлената стена в дъното (едно време Дийн бил работил на този паркинг) и там, твърдеше после той, я начукал направо; и не само това, а дори я убедил да тръгне след нас на изток веднага щом получи в петък седмичната си заплата, да вземе автобуса и да ни чака в къщата на Иън Макартър на авеню „Лексингтън“ в Ню Йорк. Тя се съгласила; казваше се Бевърли. Мина не мина половин час, и Дийн се върна с рев и трясък, остави момичето пред хотела — с целувки, сбогуване, обещания — и избръмча до пътническото бюро, за да прибере групата.

— Крайно врече беше! — измърмори шефът на бюрото, който приличаше на герой от бродуейска мелодрама. — Помислих, че си офейкал с кадилака.

— Аз отговарям — намесих се, — не се тревожете. — И го казах, защото Дийн беше така очебийно свръхвъзбуден, че всеки би се досетил за лудостта му. Дийн изведнъж стана делови и помогна на колежанчетата-йезуити да натоварят багажа си. Те едва бяха приседнали и аз едва бях вдигнал ръка да махна за довиждане на Денвър, когато той потегли рязко, невероятно мощният мотор бръмна и се стрелнахме като птици. Само две мили след Денвър скоростомерът се повреди, защото Дийн натискаше газта доста над сто и десет мили в час.

— Их, сега без скоростомер няма да знам с каква бързина карам. Ще трябва да не отпускам педала до Чикаго и да изчисля после по времето. — Струваше ни се, че не караме с повече от седемдесет, но всички коли по пряката магистрала към Грийли отпадаха зад нас като мъртви мухи. — А знаеш ли защо пътуваме на североизток. Сал, защото трябва на всяка цена да отидем на гости на Ед Уол в ранчото му в Стърлинг, ти трябва да се запознаеш с него и да видиш ранчото му, а тази наша машинка пердаши тъй славно, че можем да се отбием дотам без никакво притеснение за времето и пак да стигнем в Чикаго много преди влака на оня човек.

О’кей, съгласих се. Заваля, но Дийн не намали. Колата беше хубава, голяма, от ония лимузини от стар тип, които са на изчезване, черна, с голямо издължено купе, с бели джанти и навярно с бронирани стъкла. Момчетата от йезуитския колеж „Св. Бонавентура“ седяха отзад ликуващи и щастливи, че пътуват, и изобщо си нямаха представа с каква скорост се носим. Опитаха се да завържат разговор, но Дийн не продума, свали си фланелката и продължи да кара гол до кръста.

— Ох, тази Бевърли беше сладко прелестно момиче, ще дойде при мен в Ню Йорк — ще се оженим, щом уредя документите за развод с Камий, животът е във вихъра си. Сал, и ние сме на път. Да!

Колкото по-шеметно се отдалечавахме от Денвър, толкова по-сигурен се чувствах, а карахме здравата. Притъмняваше, когато свихме от магистралата по едно отклонение и навлязохме в черен път, който ни отведе през мрачните прерии на Източно Колорадо до ранчото на Ед Уол посред „Койот Ноуеър“. Още валеше, от калта се хлъзгаше страшно и Дийн намали на седемдесет, аз му казах да намали още, инак можеше да изхвърчим от пътя, а той ми отговори:

— Защо се тревожиш, братче, нали ме познаваш?

— Този път няма да отстъпя — повиших глас аз. — Наистина караш прекалено бързо.

Но той продължи да се носи по хлъзгавата кал и точно както бях предрекъл, налетяхме на пълен ляв завой. Дийн налегна кормилото, за да го вземе, само че огромната кола поднесе и грозно се разтресе.

— Внимавай! — изкрещя Дийн, който, макар и да не даваше пет пари, влезе в кратка схватка със своя Ангел, и в резултат се озовахме със задница в канавката, докато предницата остана на пътя. Настъпи пълна тишина. Чувахме само воя на вятъра. Намирахме се посред дивата прерия. На четвърт миля по-нататък се виждаше фермерска къща. Не можах да сдържа псувните си, толкова бях вбесен и възмутен от Дийн. Той дума, не отрони, само тръгна мълчаливо в дъжда към къщата, загърнат със сако, да търси помощ.

— Брат ли ги е? — попитаха момчетата отзад. — Същински дявол е на волана. А ако съдим по приказките му — и с жените е такъв.

— Той е луд — отговорих — и ми е брат, да.

Дийн се върна на трактор заедно с фермера. Закачиха вериги към колата и фермерът ни извлече от канавката. Колата беше от горе до долу в кафява кал и единият й калник беше смазан. Фермерът ни взе пет долара. Дъщерите му ни гледаха през завесата от дъжд. Най-хубавата от тях и най-срамежливата се прикри далеч в полето, за да ни наблюдава оттам, и постъпи много умно, защото тя, абсолютно и безусловно, беше най-красивото момиче, което ние с Дийн бяхме зървали в живота си. Беше на около шестнайсет, истинско дете на Прериите с лице като дива роза, с най-ясносините очи, с най-прекрасната коса и със свенливостта и пъргавината на дива антилопа. Тя трепваше от всеки наш поглед. Стоеше, а свирепият вятър, който брулеше право от Саскачеуан, разпиляваше косата около прекрасното й лице в було от оживели къдрици. Тя се изчерви, после се изчерви още по-силно.

Свършихме си работата с фермера, хвърлихме по един последен поглед към прерийния ангели потеглихме, този път вече по-бавно, и карахме така, докато падна нощта, а Дийн рече, че ранчото на Ед Уол е безнадеждно далеч.

— Ох, момиче като нея направо ме плаши — промълвих аз. — Готов съм всичко да й дам, да падна в краката й, да се оставя на нейната милост, а ако тя не ме поиска, мога просто да се хвърля от края на света.

Колежанчетата-йезуити се изкикотиха. Те сипеха само банални закачки и разговорите им бяха съвсем ученически, а в пилешките им главици нямаше нищо друго освен криворазбрани мисли на Тома Аквински, с които зареждаха безжизнените си духове. Ние с Дийн не им обръщахме никакво внимание. Докато пресичахме разкаляните прерии, той разказваше истории от каубойското си минало, показа ни една отсечка от пътя, по която бил яздил цяла сутрин; а щом стигнахме до безкрайните земи на Уол, посочи ни къде бил поправял оградата и мястото, където старият Уол, бащата на Ед, газел из тревата на пасбището, преследвайки поредната вироглава телица, и ревял с пълен глас: „Дръжте я, дръжте я, мамицата й!“

— За него беше абсолютно наложително да си купува нова кола на всеки шест месеца — каза Дийн. — Той просто не умееше да ги пази. Откъснеше ли се някоя заблудена телица от стадото, той я подгонваше с колата и караше право след нея, докато се натъкне на вода, тогава изскачаше от колата и продължаваше пеш. Броеше всеки припечелен цент и го скътваше в гърне. Изкуфял дърт фермер. Ще ти покажа съборетината му покрай бараката за надничарите. Ето тук изкарах времето под гаранция след последния си престой в пандиза. Тук живеех, когато писах онези писма до Чад Кинг, които ти знаеш. — Свърнахме от пътя и пресякохме една пътека, която минаваше през зимното пасбище. Печално стадо от крави с бели муцуни изведнъж изникна в светлините на фаровете ни. — Ето ги! Кравите на Уол! С нищо не можем ги помръдна да ни направят път. Ще трябва да излезем и да ги подберем! Хи-хи-хи!

Но не ни се наложи, само се провряхме между тях, а те се въртяха и мучаха, като от време на време се бутаха леко в нас, същинско кравешко море около колата. И зад тях видяхме светлинката от къщата на Ед Уол. На стотици мили около тази самотна светлинка се простираха само прериите.

Непрогледният мрак, който цари в една такава прерия, е непонятен за източняка. Няма звезди, нито месечина, никаква светлинка — освен тази от кухнята на мисис Уол. Отвъд сенките на двора се ширеше безкрайният простор на света, но ние нямаше да го съзрем преди утрото. След като почукахме на вратата и завикахме в тъмното Ед Уол, който се оказа, че дои кравите в обора, аз предприех кратка предпазлива разходка из мрака, само на двайсетина фута наоколо, не повече. Счу ми се вой на койоти. Уол каза, че навярно в далечината цвили някой от подивелите коне на баща му. Ед Уол беше горе-долу на нашите години, висок, дългокрак, с остри зъби, неразговорлив. На времето двамата с Дийн висели по ъглите около улица „Къртис“ и подсвирквали на момичетата. Сега той снизходително ни въведе в своята потискащо мрачна, необитавана гостна и дълго се пипка, докато изнамери някакви мъждиви лампи, запали ги и се обърна към Дийн:

— Какво е станало с пръста ти?

— Пернах леко Мерилу — той се възпали тъй силно, че се наложи да му ампутират връхчето.

— А за какъв дявол трябваше да правиш такива работи? — Явно Ед е бил като по-голям брат на Дийн. Поклати глава: ведрото с мляко още стоеше в краката му. — Впрочем ти винаги си бил откачено копеле.

В това време младата му жена сложи богата вечеря в голямата кухня на ранчото. Извини се за сладоледа си от праскови:

— Съвсем е никакъв, просто замразена сметана с праскови.

Разбира се, това беше единственият истински сладолед, който бях вкусвал в живота си. Вечерята започна скромно, а завърши охолно; не спирахме да ядем, а на масата се появяваха все нови и нови блюда. Жената беше русокоса, с хубава фигура, но като всички жени, които живеят сред природата, и тя се пооплака, че скучае. Изброи ни всички радиопредавания които слушала по това време на вечерта. Ед Уол просто гледаше в ръцете си, Дийн нагъваше стръвнишки. Въвлече ме в лъжата, че аз съм бил собственикът на кадилака, че съм много богат и той е мой приятел и шофьор. Това не направи впечатление на Ед Уол. Всеки път, когато добичетата от обора вдигнеха някакъв шум, той се ослушваше.

— Е, надявам се, че ще стигнете до Ню Йорк, момчета. — Той далеч не повярва в приказката, че аз съм собственик на кадилака, обратно, беше твърдо убеден, че Дийн го е откраднал. Останахме в ранчото около час. Ед Уол, също както и Сам Брейди, бе изгубил вяра в Дийн — ако изобщо го поглеждаше, то бе винаги с недоверие. Двамата бяха прекарали буйни дни в миналото. След сенокос се бяха клатушкали под ръка из улиците на Ларами, Уайоминг, но всичко това беше мъртво и отминало.

Дийн не го свърташе на стола.

— Е, да, е, да, а сега мисля, че е време да изчезваме, защото трябва да сме в Чикаго утре вечерта, а вече изгубихме няколко часа.

Колежанчетата благодариха мило на Уол и поехме отново. Обърнах се да погледам как светлинката от кухнята гасне в морето от мрак. После се извъртях напред.

9

За нула време излязохме обратно на магистралата и тази нощ целият щат Небраска се изтърколи пред очите ми. Сто и десет мили в час постоянна скорост, път като стрела, спящи градчета, никакво движение и трансконтиненталният експрес, който остана зад нас в лунната светлина. Тази нощ изобщо не се страхувах: беше напълно в реда на нещата да караме със сто и десет в час, да си говорим, а градчетата на Небраска — Огалала, Готънбърг. Кърни, Гранд Айланд, Кълъмбъс — окапваха едно след друго с фантастична скорост, както летяхме с рев напред и си приказвахме. Велика кола, можеше сама да се носи по пътя, като лодка по вода. За нея плавните завои бяха песен.

— Ей, братче, не кола, а мечта — въздъхна Дийн. — Представи си само какво можехме да направим ние с теб, ако имахме такова чудо. Знаеш ли, че има един път, който върви на юг през Мексико и стига чак до Панама? А може би и още по-нататък, до края на Южна Америка, където индианците от планините са високи седем фута и непрекъснато се тъпчат с кокаин. Да-а. Можехме да обиколим света с една такава кола, защото в края на краищата, Сал, пътят трябва да води към целия свят. Няма къде другаде да води, нали така? Ох, ама ще се нахойкаме из стария Чикаго с туй моторче! Представяш ли си. Сал, през целия си живот не съм стъпвал в Чикаго нито веднъж.

— С тоя кадилак ще влезем в града като гангстери.

— Иха! И момичета! Колко момичета само ще подберем! Знаеш ли, Сал, реших да побързам, да спестя още време, така че да ни остане цяла вечер за лудуване из Чикаго с тази чудна кола. Ти само се отпусни, а аз ще натисна здраво газта.

— Добре де, с колко караш в момента?

— Според мен със сто и десет, нищо няма да усетиш. Остава ни още Айова през деня, а после, докато разбереш, ще профучим през стария Илиной.

Момчетата изпозаспаха, а ние си говорихме, говорихме цяла нощ.

Забележително беше с каква лекота Дийн можеше да откачи, а после изведнъж да си върне душата — струва ми се, тя бе навеки свързана с бързи коли, с брегове, които трябва да се достигнат, и с жена в края на пътя — и да започне да разсъждава спокойно и смислено, сякаш нищо не се бе случило.

— Всеки път, когато минавам през Денвър, ставам такъв — не излизам вече наглава с тоя град. Все нещо не е в ред, Дийн вади само лош късмет. Уффф! — Разказах му, че съм минавал по този път в четирийсет и седма. И той бил минавал. — Когато работех в „Пералнята на новата ера“ в Лос Анджелес през четирийсет и четвърта — бях си подправил годините, за да ме вземат, — тръгнах по магистралата за Индианополис, само за да гледам автомобилните състезания по случай Деня на загиналите19, денем пътувах на стоп, а нощем крадях коли, за да печеля време. Освен това в Ел Ей си имах един буик, купен за двайсет долара, това беше първата ми кола, но не можах да мина на прегледа с нея — спирачките и задните мигачи не бяха в ред, и реших да си извадя документи за собственост от друг щат, та да си карам колата, без да ме арестуват, затова тръгнах за насам. Както стопирах в едно от тия градчета, а съм скрил регистрационните табелки под сакото си, шерифът, свикнал да си завира носа навсякъде, решил, че съм прекалено млад, за да пътувам на стоп, и ме спря посред улицата. Намери, разбира се, табелките в мен и ме тикна в една от двете килии на ареста си при някакъв местен престъпник, чието място беше по-скоро в старческия дом, щото дори не можеше да се храни сам (налагаше се да го храни жената на шерифа), бърбореше безсмислици и цивреше. След разпита, който естествено включваше лигави бащински съвети, резки смени на тона за сплашване, сравняване на почерка ми и така нататък, и след като, само и само за да се измъкна от тях, произнесох най-блестящата реч в живота си, която завърших с признанието, че съм ги излъгал за крадените коли в миналото и че просто търся татко си, който работи в някаква ферма из тоя край, шерифът ме освободи. Естествено изпуснах състезанията. На другата есен направих същото, но за да гледам мача „Нотр Дам“ — „Калифорния“ в Саут Бенд. Индиана; тоя път мина без перипетии и. Сал, имах пари точно колкото за билет за мача, нито цент отгоре; нищо не съм ял дотам и обратно, ако не броим онова, което успявах да изпрося от разните му перковци, кои то срещах по пътя, и от мадами те, които свалях. Сигурно съм единственият мъж в Америка, който си е докарвал толкова главоболия, за да гледа една игра на топка.

Попитах то как е отишъл през 1944 година в Ел Ей.

— Арестуваха ме в Аризона, в по-долен дранголник не бях попадал. Трябваше да се спасявам и успях да извърша най-славното бягство от дранголник в живота си, е, общо взето, нали разбираш. Гора, пълзене, блата, после нагоре, през планинските пущинаци. Пушки, дебнещи да те пречукат, и други такива, а от време на време, както се казва, смъртта те поглежда в очите, та се наложи да изоставя горите и да вървя под билото, за да съм по-далеч от пътеки и пътчета. Трябваше да се отърва от затворническата пижама и изпълних виртуозна кражба на риза и работен комбинезон от една бензиностанция край Флагстаф. Два дни по-късно пристигнах в Ел Ей, облечен като бензинаджия, взеха ме в първата бензиностанция, която се изпречи пред очите ми, подправих си името (на Лий Бюлай), наех си стая и изкарах чудна година в Ел Ей, намерих си цяла банда нови приятели и наистина великолепни момичета; този период свърши една нощ, когато се возихме с тайфата по булевард „Холивуд“ и казах на едно от приятелчетата да подържи кормилото, докато целуна момичето си — нали разбираш, аз карах колата, — но то не ме чуло и се забихме в един стълб, добре, че беше само с двайсет в час, тогава си счупих носа. Забелязвал ли си носа ми — гръцката му извивка? След това се върнах в Денвър и същата пролет срещнах Мерилу в един млечен бар. Ох, братче, тя беше само на петнайсет, по джинси, и едва чакаше някой да я свали. Три дни и три нощи разговори в хотел „Ейс“, трети етаж, в югоизточната ъглова стая, стая на светия спомен и свещен кът на моя живот. Тя беше тъй нежна тогава, тъй млада, хмммм, аааа! Ей, я погледни нататък в тъмното, чакай, чакай, да пукна, ако там около огъня край линията не са се събрали стари скитници. — Той почти намали. — Никога не знам дали баща ми не е между тях. — Край линията се мярнаха силуети, трепнаха в отблясъците на огъня. — Никога не знам дали да разпитвам за него. Та той може да е къде ли не.

Продължихме. Някъде зад нас или пък пред нас, в безбрежната нощ, баща му се търкаляше пиян под някой храсталак и сигурно по брадата му имаше слюнка, по панталоните — пикня, в ушите — кал, носът му беше в струпеи, косата му може би беше зацапана с кръв, а над него се блещеше луната.

Хванах ръката на Дийн:

— Слушай, братче, този път наистина се прибираме вкъщи.

За първи път Ню Йорк щеше да му стане постоянен дом. Той просто се тресеше от нетърпение.

— Помисли си само. Сал, от Пенси ще можем вече да ловим по радиото страхотния боп на източните дисководещи. Йееее, давай, каручке, давай! — Мощната кола пореше вятъра с лудо свистене, а равнините сякаш се развиваха като рула тапети; изхвърляше с достойнство горещи черни газове от тялото си — царска кола беше! Пред очите ми разцъфваше зората и ние се носехме право към нея. Упоритото изтощено лице на Дийн беше все тъй устремено над кормилото към някаква своя си съкровена цел.

— Какво си се замислил, старче?

— Ех, ех, все същото, нали знаеш — мадами, мадами и пак мадами.

Заспах отново и се събудих в сухия горещ въздух на неделното юлско утро в Айова, а Дийн караше ли, караше, без да намалява скоростта; вземаше многобройните завои през царевичните долини на Айова най-малко с осемдесет мили, а на правите участъци вдигаше както обикновено сто и десет — освен ако двупосочното движение не го принудеше да влезе в колона и да запълзи с някакви си жалки шейсет. Когато му се удадеше, той се стрелваше напред, изпреварваше по пет-шест коли наведнъж и ги оставяше зад себе си в облак прах. Някакво шантаво момче в чисто нов буик видя тая работа и реши да се състезава с нас. Тъкмо когато Дийн се канеше да изпревари една внушителна върволица, момчето се шмугна покрай нас без предупреждение, наду клаксона си и предизвикателно засвятка със задните светлини. Ние пък се спуснахме след него като чудовищна птица.

— Сега ще видиш — изсмя се Дийн. — Ще видиш как за десет мили ще го направя лудо копелето. Гледай само. — Пусна буика да отмине по-далеч, после настъпи газта и го настигна най-нахално. Откаченият буик съвсем обезумя; вдигна сто. Успяхме да го зърнем що за птица е. Като че ли чикагски хипстър, който пътуваше е някаква жена, достатъчно възрастна, за да му бъде, а и навярно му беше, майка. Един господ знае само какво й е било на нея, но момчето дънеше колата. Косата му беше тъмна и рошава, навярно италианец от стария Чи; облечен беше в спортен костюм. Може да му е минало през ум, че сме нова банда от Ел Ей, която се кани да завладее Чикаго, може да ни е взел за някои от момчетата на Мики Коън, защото лимузината ни беше досущ като техните, а табелките ни — с калифорнийски номера. Но преди всичко му се състезаваше. Той поемаше ужасяващи рискове, за да удържи пред нас, задминаваше коли на завои и се вмъкваше в платното си на косъм, преди да го смаже някой камион, който изникваше пред него като тресящ се великан. Преследвахме Се по този начин цели осемдесет мили през Айова и надбягването беше толкова интересно, че нямаше кога да се уплаша. Накрая лудото момче се предаде, спря на една бензиностанция, сигурно по заповед на възрастната дама, и докато отминавахме, ни махна доволно. А ние летяхме нататък; Дийн — гол до кръста, аз — вдигнал крак върху таблото, а колежанчетата — заспали отзад. Спряхме да закусим в някаква кръчма, обслужвана от беловласа жена, която ни насипа възголеми порции картофи, докато от близкото градче се разнесе звън на църковни камбани. И пак потеглихме.

— Дийн, не карай толкова бързо през деня.

— Не се безпокой, знам какво правя.

Започнах да притрепервам. Дийн връхлиташе автомобилните колони като Ангел на Ужаса. Само дето не ги разблъскваше, търсейки пролука. Бръсваше броните им, намаляваше, форсираше, проточваше шия да види завоя, след което грамадната ни лимузина рипваше напред само с едно негово докосване, задминаваше и всеки път се връщаше в нашето платно, когато насрещната колона вече тътнеше край нас, и аз потръпвах. Нямаше да издържа. В Айова много рядко ще попаднеш на дълъг прав участък, а когато най-после стигнахме един такъв, Дийн вдигна любимите си сто и десет и аз мярнах местата, които бях запомнил от 1947 година — широкото пространство, където заседнахме с Еди цели два часа. Свят ми се виеше от този път на миналото, сякаш чашата на живота се бе прекатурила и всичко беше полудяло. Очите ме боляха от този кошмарен ден.

— А-а, Дийн, по дяволите, ще се преместя отзад, не издържам вече, не мога да гледам.

— Хи-хи-хи! — кискаше се Дийн, изпревари една кола на тесен мост, зави в облаци от прах и продължи с рев нататък. Прескочих на задната седалка и се свих да поспя. Едно от момчетата се премести отпред заради силните усещания. Полази ме смразяващо предчувствие, че ще катастрофираме точно тази сутрин, смъкнах се на пода, затворих очи и се опитах да заспя. Когато бях моряк, все си мислех за вълните, които бушуват под бронята на кораба, и за бездънните дълбини под тях — сега чувствах как на двайсет инча под мен пътят бясно се разгъва и съска с невъобразима скорост през стенещия континент, докато нашият луд Ахав направляваше кормилото ни. Затворех ли очи, виждах само този път, който сякаш се разгръщаше в мен. Отворех ли ги, виждах как бягащите сенки на дърветата трепкат по пода на колата. Нямаше спасение. Примирих се. Дийн продължаваше да си кара, през ум не му минаваше да поспи преди Чикаго. Следобед прекосихме отново Де Мойн. Тук, разбира се, движението ни оплете, наложи се да намалим и аз се върнах на предното място. Тогава ни се случи нещо странно и тъжно-нелепо. Дебел негър караше пред нас един седан, в който беше натъпкал цялото си семейство; на задната броня беше окачил бидон за вода от гумиран брезент, каквито си купуват туристите, когато прекосяват пустинята. Негърът спря внезапно, Дийн говореше нещо с момчетата отзад, не забеляза, ние налетяхме върху него с пет мили в час, спраскахме бидона, който се разпука като цирей и избълва водата във въздуха. Нямаше други повреди освен един леко огънат калник. Ние с Дийн слязохме да се разберем с човека. Разменихме си адресите и поприказвахме за това-онова, а Дийн не можа да откъсне очи от жената на негъра, чиято размъкната памучна блуза едва прикриваше пищните й кафяви гърди. „Да, да.“ Дадохме адреса на нашия чикагски барон и продължихме.

Към другия край на Де Мойн една полицейска кола ни настигна с включена сирена и ни застави да спрем.

— Сега пък какво има?

Ченгето излезе.

— Вие ли направихте катастрофата на влизане?

— Катастрофа ли? Само спукахме бидон с вода на един кръстопът.

— Собственикът твърди, че е бил ударен от банда в открадната кола, която после избягала.

Ние с Дийн никога не се бяхме сблъсквали с негър, който се държи като глупав мнителен дъртак. Така се изненадахме, че избухнахме в смях. Все пак трябваше да последваме полицая до управлението и да чакаме цял час на полянката отпред, докато се обадят по телефона в Чикаго на собственика на кадилака и проверят дали наистина сме наети за шофьори. Според ченгето господин баронът бил казал: „Да, колата е моя, но не отговарям за нищо, което са направили момчетата.“ — „Направили са само дребно пътно произшествие в Де Мойн.“ — „Казахте ми вече това — имах пред вид, че не отговарям за нищо, което са правили в миналото.“

Изяснихме се и продължихме. Нютън, Айова, там, където се бях разхождал веднъж призори в 1947 година. Следобед минахме през стария сънен Давънпорт и над спадналите води на Мисисипи в прашното й корито; после Рок Айланд, няколко минути градско движение, аленеещо слънце и внезапно пробягващи картини на приказни притоци, които плавно лъкатушат сред вълшебните дървета и зеленината на средноамериканския Илиной. Вече се усещаше мекият нежен Изток; край на величавия сух Запад Щатът Илиной се разкри пред очите ми с един внушителен замах, който продължи няколко часа, без Дийн да намалява скоростта. В умората си той започна да поема по-страшни рискове от всякога. По тесен мост над един от ония чудни притоци той налетя на ситуация с почти невъзможен изход. Две бавни коли се друсаха по моста пред нас; отсреща се бе задал гигантски камион с ремарке, чийто шофьор бе пресметнал до секунда времето, необходимо на бавните коли да преодолеят моста, та когато стъпи върху него, те вече да са го преминали. На моста нямаше място едновременно за камиона и за коли в насрещната посока. Зад камиона пък се бяха наредили други коли, които дебнеха възможност да го изпреварят. Напред, пред бавните коли пъплеха други бавни коли. Пътят беше претоварен и хората изгаряха от нетърпение да минат. Дийн връхлетя върху цялата тази навалица със сто и десет мили в час и нито за миг не се поколеба. Изпревари бавните коли, кривна и почти отнесе левия парапет на моста, настъпи сянката на ненамаляващия скоростта си камион, рязко сви вдясно, размина се на косъм с предното ляво колело на камиона, за малко не удари първата бавна кола, изнесе се встрани, за да продължи, и веднага трябваше да се върне обратно в колоната, защото зад камиона изскочи друга кола, която щеше да го изпреварва, всичко това стана за части от секундата, мярнахме се като мълния и оставихме зад себе си само облаци от прах вместо потресаваща петорна катастрофа, която да попилее коли във всички посоки и да изтърбуши гигантския камион във фатално аления следобед над сънните поля на Илиной. Не можех да избия от главата си мисълта, че един боп-кларнетист бе загинал неотдавна при автомобилна катастрофа в Илиной, навярно в ден като този. И се върнах на задната седалка.

Този път и колежанчетата останаха отзад. Дийн напираше да стигнем Чикаго преди мръкнало. На едно кръстовище с железопътна линия взехме двама скитници, които събраха помежду си половин долар за бензин. Само преди миг те бяха седели край релсите и бяха облизвали последните капки от бутилката вино, а ето че сега се намираха в кална, но неудържима и разкошна лимузина, носеща се към Чикаго с лудешка бързина. Впрочем скитникът, който седна отпред до Дийн: не откъсна очи от пътя и, сигурен съм, само е повтарял наум просяшките си молитви.

— Е — обадиха се те. — не сме и помисляли, че ще стигнем тъй бързо в Чикаго.

Профучавахме през задрямалите градчета на Илиной, чиито обитатели са свикнали да виждат всеки ден чикагски бандити в лимузини като нашата, но сигурно сме били доста странна гледка: до един небръснати, шофьорът — гол до кръста, двама скитници, а отзад — аз, стиснал здраво дръжката и отпуснал глава на облегалката, надменно оглеждам пейзажа: сякаш бяхме някаква нова калифорнийска банда, залетяла се да оспорва богатствата на Чикаго, банда главорези, избягали от затворите на лунна Юта. Когато спряхме в някакво градче да изпием по една кола и да заредим с бензин, наизлязоха хора и ни зазяпаха: никой дума не продума, но ми се строи, че мислено отбелязват чертите и ръстовете ни за всеки случай. За да приключим по-бързо с момичето от бензиностанцията, Дийн се загърна с памучната си фланелка като с шал, стана рязък и безцеремонен, което не му бе трудно, и отново потеглихме с грохот. Скоро аленият залез помръкна в морав, последните омайни притоци се мярнаха край нас и в далечината отвъд пътя съзряхме пушеците на Чикаго. Бяхме изминали разстоянието от Денвър до Чикаго през ранчото на Ед Уол. 1180 мили, точно за седемнайсет часа — ако не броим двата часа в канавката, трите в ранчото и двата в полицейския участък на Нютън. Айова — със средна скорост от седемдесет мили в час и с един шофьор на кормилото. Доста откачен рекорд.

10

Славният Чикаго блесна червен пред очите ни. Изведнъж се озовахме на улица „Мадисън“, заобиколени от орди Скитници, някои проснати на самата улица и протегнали крака на тротоара, а стотици други, кръжащи пред праговете на салуните и из тесните странични улички.

— Хей! Хей! Хубаво гледайте за стария Дийн Мориарти, тази година може да е случайно в Чикаго.

Оставихме нашите бродяги на тази улица и продължихме към центъра на Чикаго. Скърцащи трамваи, вестникарчета, момичета, които шарят насам и натам, във въздуха миризми на пържено и бира, намигащи неони.

— Стигнахме във великия град. Сал! Юпиии!

Първата ни работа беше да паркираме кадилака на тъмно скришно място, да се измием и облечем за вечеря. Срещу общежитието на Младежката християнска асоциация открихме тесен павиран пасаж между сградите, където скътахме кадилака с муцуна, насочена към улицата и готов за старт, сетне последвахме колежанчетата до общежитието, където те наеха стая и ни позволиха да използваме сервизните й помещения за един час. Ние с Дийн се избръснахме и взехме по един душ; аз изпуснах портфейла си в коридора, Дийн го намери и тъкмо щеше да го задигне и да го скрие под ризата си, когато се усети, че е наш, и силно се разочарова. После се сбогувахме с момчетата — предоволни, че са минали прехода наведнъж — и изчезнахме да хапнем в някоя закусвалня. Старият кафяв Чикаго със своите странни полуизточен, полузападен тип обитатели, които бързаха за работа, но плюеха по улиците. Дийн застана посред закусвалнята, поглади се по корема и го прибра навътре. Искаше да си побъбри с непознатата мулатка в напреднала възраст, която влезе и започна да разказва някаква история за това как нямала пари, но имала кифли, та дали щели да й дадат малко масло. Влезе, полюшвайки бедра, отказаха й и излезе, олюлявайки задника си.

— Аууу! — изрева Дийн. — Я да тръгнем след нея и да я замъкнем в раздрънкания кадилак. Славно ще си изкараме!

Но веднага забравихме за мулатката и след като обиколихме центъра, за да огледаме заведенията за танци и боп-музика, се запътихме право към улица „Норт Кларк“. Ако знаете каква нощ преживяхме!

— Ох, братче — възкликна Дийн, докато се помайвахме пред входа на някакъв бар. — хубаво огледай улицата на живота, виж ги тия китайци, запокитени чак в Чикаго, какъв съдбоносен град — аууу, я погледни оная жена на прозореца ей там, дето гледа надолу, а тежките й гърди се подават от нощницата, ох, какви големи очи! Ихааа. Сал, трябва да се впуснем и да не спираме, докато не стигнем там.

— Къде?

— Не знам, но не трябва да спираме.

В този момент се появи група млади боп-музиканти, които заизваждаха инструментите си от колите. Нахълтаха право в един салун и ние ги последвахме по петите. Разположиха се и веднага засвириха. Ех, как случихме! Водещият музикант — слаб, отпуснат тенор-саксофонист, къдрокос, със стиснати устни и тесни рамене, изгубен в гънките на широка спортна риза, хладно спокоен в горещата нощ, със самодоволство в погледа, вдигна смръщен саксофона си и го наду, безучастен, техничен, изискан; потропваше с крак, когато искаше да улови някое осенило го хрумване, друго оставяше да отлети, а подемеше ли соло някое от останалите момчета, тихичко го насърчаваше: „Давай!“ Там беше и През, як русокос хубавец, който приличаше на луничав боксьор, опаковал се грижливо в кариран костюм от лъскава коприна с широки ревери, високи рамене и разхлабена връзка, за да постигне добре пресметната артистична небрежност; запотен, той работеше с жар над саксофона си, гърчеше се и изтръгваше от него тонове също като Лестър Йънг.

— Виж го сега През, той се притеснява като всеки млад музикант, който се мъчи да си изкара хляба, от всички само той е облечен добре, виж го как се ядосва, ако саксът му простърже, а оная студена риба, шефът му, му вика да не се вълнува, а само да надува, да надува — той иска само хубав звук и силна музика. Той е творецът. Той учи младия През, боксьора. А ето че и другите се разгряха.

Третият саксофонист беше алт, осемнайсетгодишен, сдържан интелектуален негър, напомнящ Чарли Паркър като млад, с грамадна, зейнала като прясна рана уста, по-висок от останалите, тържествен. Той повдигна инструмента си, духна леко и замислено и от него полетяха като птици музикални фрази и логични архитектурни структури в стила на Майлс Дейвис. Тия музиканти бяха деца на великите новатори на бопа.

Миналото си имаше Луис Армстронг, който красиво и с все сили надуваше тромпета си из бордеите на Ню Орлиънс; а още преди него луди музиканти са шествали из улиците при официалните празници и са изпълнявали маршовете на Суза20 в неудържимия ритъм на рагтайма. По-късно дойдоха суингът и Рой Елдридж, който, неукротим и мъжествен, изливаше от тромпета си порои от сила, логика и нежност, с бляскав поглед и подкупваща усмивка разпращаше вълните на музиката си и разтърсваше света на джаза. След него се появи Чарли Паркър, дойде право от бараката на майка си в Канзас Сити; отначало той надувал закърпения си алт-саксофон от дървената къщурка, упражнявал се в дъждовните дни и излизат само да послуша стария суинг-оркестър на Бейзи и Бени Моутън, в който свирел още и Пейдж, Горещите Устни, а после Чарли Паркър напуснал дома си и отишъл в Харлем, там срещнал лудия Телониъс Мънк и още по-лудия Гилеспи; великолепният Чарли Паркър от ранните си години, когато свирел пиян, обикаляйки в кръг. Малко по-млад от Лестър Йънг, също от Канзас Сити, тъжният, свят безумец Паркър събира в себе си цялата история на джаза; защото, докато държал високо, почти хоризонтално саксофона си, той бил велик духач; но колкото по-дълга израствала косата му, той ставал по-мързелив и развлечен, саксът му падал все по-ниско, докато накрая съвсем клюмнал, и по наше време, когато носеше обувки с дебели подметки, та да не усеща острите камъчета на живота, той вяло придържаше саксофона до гърдите си и извличаше от него само хладни, лесноизпълними мотиви. А сега пред нас бяха децата на американската нощ на бопа.

Странни цветя бяха те — докато негърът алтсаксофонист гордо и възвишено се унасяше над главите ни, високото слабичко русокосо момче от улица „Къртис“ в Денвър, по джинси и с обкован колан, смучеше мундщука си и чакаше другите да свършат; когато му дойде редът, започна, а ние се заоглеждахме, за да разберем откъде се носи солото, защото то се изплъзваше от ангелски усмихнатите над мундщука устни и беше най-нежното, жално, феерично соло на алт-саксофон. Самотен като Америка, пронизващ гърлен звук в нощта.

А останалите и общото изпълнение? Контрабасистът — рошав червенокоско с див поглед, отмерваше всяко силно време с удар на коленете в инструмента си, а в разгорещените моменти зяпваше, изпаднал в транс.

— Братче, тоя тип като нищо може да пречупи гръбнака на момичето си!

Тъжният барабанист, който приличаше на нашия бял битник от улица „Фолсъм“ във Фриско, бе опит от алкохол и наркотици, гледаше втренчено в празното, жвакваше дъвка и във върховен екстаз клатеше глава с такта. Пианистът — едро плещесто момче, тип италиански шофьор с месести ръце, излъчваше силна, но по мъжки сдържана радост. Свириха цял час. Никой не ги слушаше. Скитниците от „Норт Кларк“ седяха отпуснати пред бара, проститутки кряскаха истерично и ядно. Тайнствените жълтокожи прекосяваха помещението. Отнякъде се намесваше долнопробна танцова музика. Но момчетата продължаваха да свирят. На тротоара отвън се появи призрак — шестнайсетгодишно хлапе с козя брадичка от набол мъх и тромбон в калъфка. Слабо, рахитично, с безумно лице, то искаше да се присламчи към музикантите и да посвири с тях. Те го познаваха и не му обърнаха внимание. То се намъкна в бара, скришом извади тромбона и го вдигна към устните си. Звук не последва. Никой не го погледна. Момчетата свършиха, прибраха инструментите си и потеглиха към друг бар. Слабичкото чикагско хлапе непременно трябваше да се изяви, надяна тъмните си очила, приближи тромбона към устните си и останало единствен музикант в заведението, наду: „Баф!“ Едва тогава хукна след оркестрантите. Те никога нямаше да му позволят да свири с тях, както и кварталният футболен отбор сигурно не го допускаше на игрището отзад до нефтената цистерна.

— Всички тия момчета живеят с бабите си, също както Том Снарк и нашият алт, дето прилича на Карло Маркс — отбеляза Дийн.

Спуснахме се след тайфата музиканти. Те влязоха в клуба „Анита О’Дей“, извадиха отново инструментите си и свириха до девет сутринта. Ние с Дийн останахме до края на бира.

В почивките притичвахме до кадилака, понасяхме се из Чикаго и се опитвахме да примамим момичета. Те се плашеха от нашата голяма, покрита с белези, пророческа кола. В умопомрачената си възбуда Дийн блъскаше на заден ход колата в уличните водопроводни кранове и лудо се кискаше. Към девет часа сутринта тя вече беше истинска развалина; спирачките отказваха; броните бяха вдълбани; осите тракаха. Не спираше на червените светофари и приритваше из улиците. Платила бе дан на нощта. Превърнала се бе в кален шушон и нямаше нищо общо с лъскавата лимузина. „Ихааа!“ Момчетата от „Нийтс“ още свиреха.

По едно време Дийн се вторачи в мрака зад оркестъра и прошепна:

— Сал, дошъл е господ-бог!

Погледнах. Джордж Шиъринг. Както винаги опрял своята сляпа глава на бледата си ръка, цял в слух, наострил уши като слон, той попиваше американските звуци, за да ги овладее и пригоди за собствена английска употреба в летните нощи. Замолиха го да посвири. Съгласи се. И изтръгна от пианото вихър от главозамайващи акорди, които се извисяваха нагоре и по-нагоре, потта на Шиъринг заля клавиатурата, а всички занемяха в благоговение и ужас. Изведоха го от подиума след час. Той се върна в тъмното си ъгълче, старият бог Шиъринг, а момчетата заключиха: „След такова нещо не може да се свири!“

Но слабичкият водещ рече:

— Да опитаме все пак.

Можеше пък да излезе нещо. Винаги остава още нещо, по-далечно — краят не се стига никога. Те затърсиха нови фрази след прозренията на Шиъринг; опитваха с всички сили. Извиваха се, гърчеха се, надуваха саксофоните. От време на време някой чист хармоничен възглас загатваше за раждането на мелодия, която някой ден може би щеше да остане единствената музика на света и щеше да извисява душите на хората към радостта. Намираха мотиви, подир това ги губеха, бореха се за тях, отново ги улавяха, смееха се, стенеха — а Дийн се потеше на масата и им викаше да дават, дават, дават. В девет сутринта всички — музиканти, момичета в три четвърти панталони, бармани и малкият рахитичен нещастен тромбонист — излязоха, олюлявайки се, от клуба в гръмовния тътен на чикагския ден, за да се отпуснат в сън до идващата дива нощ на бопа.

Ние с Дийн треперехме изтощени и пияни. Време беше да върнем кадилака на собственика му, който живееше на „Лейк Шор Драйв“ във фуклив богатски апартамент с огромен гараж под него, в който работеха омазани с масло негри. Вкарахме направо вътре калното плашило и го паркирахме на мястото му. Механикът не позна кадилака. Предадохме му документите. Той се почеса по главата. Трябваше бързо да се омитаме. Както и направихме. Взехме автобуса до центъра на Чикаго и това беше. Никога не ни застигна думичка от чикагския барон за състоянието на колата, въпреки че той имаше адреса ни и можеше да подаде жалба.

11

Време беше да продължим нататък. Взехме автобус до Детройт. Парите ни съвсем се стопиха. Потътрихме нещастните си багажи по гарата. Бинтът от превръзката на Дийн беше черен като въглен и целият размотан. Изглеждахме толкова окаяно, колкото всеки друг на наше място след толкова патила. Грохнал, Дийн заспа в автобуса, който пореше през щата Мичиган. Аз подхванах разговор с пищно момиче — провинциалистче, облякло памучна блузка с голямо деколте, която откриваше до половина красивите му, загорели от слънцето гърди. Скучно момиче. Разказа ми за провинциалните си вечери, през които пукали пуканки на верандата. Някога разказът й би зарадвал сърцето ми, но тъй като нейното сърце не се радваше, докато ми разправяше, разбрах, че думите й просто предаваха онова, което бе общоприето да се прави у тях.

— А как се забавлявате у вас?

Опитах се да насоча разговора към момчета и секс. Големите й тъмни очи ме изгледаха неразбиращо и с някакво огорчение, предадено в кръвта й от поколения и поколения прадеди, въздържали се от онова, което крещи да бъде задоволено — каквото и да е то, а всеки го знае какво е.

— Всъщност какво искаш ти от живота?

Идеше ми да я грабна и да изстискам от нея желание. Ти дори нямаше представа какво й трябва. Плещеше нещо за работа, за филми, за летни ваканции при баба й, мечтаеше да отиде в Ню Йорк и да посети „Рокси“21, забърбори как щяла да се издокара по тоя случай — както на миналия Великден, с бяло боне, с букетче рози и розови лачени обувки и със светлолилаво габардинено манто.

— Какво правиш в неделя следобед? — попитах я.

Седяла на верандата. Момчетата минавали с велосипеди край верандата и спирали да си поприказват с нея. Тя четяла комикси и се излежавала в хамака.

— А какво правиш в горещите неделни вечери?

Пак седяла на верандата и гледала колите, които минавали по пътя. Двете с майка й печели пуканки.

— Какво прави тогава баща ти в летните вечери?

Работел, работел нощна смяна в котелното отделение на фабриката и целият му живот минавал в работа, за да издържа една жена и нейните отрочета, без да чака признание или благодарност.

— А брат ти, какво прави той вечер през лятото?

Разкарвал се с велосипеда си, въртял се край млечния бар.

— Добре де, а не копнеели за нещо друго? Нещо, за което всички до болка копнеем? Какво желаем всички ние?

Тя не знаеше. Прозина се. Спеше й се. Много ми дойде. Никой не можеше да ми отговори. Никой никога нямаше да ми отговори. В мен нещо се прекъсна. Тя беше на осемнайсет, красива и съвсем загубена.

Двамата с Дийн, раздърпани и мръсни, с вид на хора, прехранвали се със скакалци, се смъкнахме от автобуса в Детройт. Решихме да се подслоним в някое от целонощните кина по „Скид Роу“. Студено беше вече за паркове. Хасъл също се е подвизавал из детройтската „Скид Роу“, безброй пъти е оглеждал с тъмните си очи всяко стрелбище, всяко целонощно кино и всеки долнопробен бар по тая улица. Неговият дух ни преследваше. Никога повече нямаше да се сблъскаме с него на „Таймс Скуеър“. Помислихме си, че случайно старият Дийн Мориарти може да е тук, но и него го нямаше. За по трийсет и пет цента на човек влязохме в старо скапано кино и останахме на балкона до сутринта, когато ни изритаха надолу по стълбите. Посетителите на целонощните кина са дъното. Изпаднали негри, дошли чак от Алабама, подведени от слухове за работа във фабриките; стари белокожи скитници; млади дългокоси битници, които бяха стигнали края на пътя и се наливаха с вино; проститутки, обикновени двойки и домакини, които нямат какво да правят, нямат къде да отидат, нямат в кого да вярват. Ако пресеете през сито целия Детройт, едва ли ще съберете по-пъстра сбирщина от пропаднали отрепки, утайката на града. Даваха филма „Пеещият каубой Еди Дийн и неговият смел бял кон Цвилчо“ — това беше първата прожекция; втората беше двусериен филм за Истанбул с Джордж Рафт, Сидни Грийнстрийт и Петер Лоре. През тая нощ гледахме всеки от филмите по шест пъти. Гледахме ги, когато се събуждахме, чувахме ги, докато спяхме, усещахме ги в съня си, тъй че, когато се разсъмна, бяхме попили и с последните фибри на телата си странния Сив Мит за Запада и фаталния Мрачен Мит за Изтока. Оттогава това ужасно осмотично преживяване диктува всички мои подсъзнателни действия. Стотици пъти изкънтяха в ушите ми подигравателният смях на Грийнстрийт и зловещите подканвания на Петер Лоре; изстрадах с Джордж Рафт параноичните му страхове; яздих и пях с Еди Дийн и застрелях безчет пъти едни и същи конекрадци. Хората надигаха бутилките, озъртаха се и ровеха с очи из тъмния салон с надеждата, че ще си намерят занимание или душа, с която да си поговорят. Предните редове гузно мълчаха, никой не говореше. Докато съм спял, отпуснал глава на дървената ръчна облегалка, сивата зора прегърнала плътно стрехите на киното и провряла призрачни пипала през пролуките на прозорците, а шестима разпоредители се заели да изметат останките от нощта — вдигнали облаци от прах, напълнили носа ми, както съм хъркал с ниско смъкната глава, и за малко не помели и мен. Това ми разказа Дийн, който наблюдавал гледката от десетина места по-назад. Всички фасове, бутилки, кибрити и следи от секс били събрани на купчина. Ако бяха подбрали и мен, Дийн никога повече нямаше да ме види. Щеше да се наложи да преброжда Американските щати от единия до другия бряг и да надзърта във всяка кофа за смет, докато ме открие, свит като зародиш сред нечистотиите на моя живот, на неговия живот, на живота на всеки замесен и незамесен в тая история. Какво щях да му кажа аз тогава от моята боклукчийска утроба? „Не ме закачай бе, човек, щастлив съм си тук. Ти ме изгуби в една детройтска нощ на август четирийсет и девета. Какво право имаш да прекъсваш мечтите ми в тая изповръщана кофа?“ В 1942 година бях станал звезда на една от най-гадните драми на всички времена. Тогава бях моряк и веднъж отидох да си пийна в кафене „Импириъл“ на площад „Сколей“ в Бостън; изпих шейсет халби бира и се оттеглих в тоалетната, където съм прегърнал чинията и съм заспал. През нощта поне стотина моряци и цивилни лица влизали вътре и изхвърляли върху мен интимното си съдържание, докато ме маскирали до неузнаваемост. Е, голяма работа в края на краищата! Анонимността в човешкия свят е по-добро нещо, отколкото славата в рая, защото какво е раят? Какво е земята? Те съществуват само в умовете ни.

Като ломотехме неразбрано и се препъвахме на всяка крачка, ние с Дийн се измъкнахме призори от тази дупка на ужаса и тръгнахме да търсим кола в градското пътническо бюро. Доста голяма част от сутринта се разкарвахме из негърските барове, преследвахме мадами и слушахме джаз от джубоксовете, след което, помъкнали невъобразимата си екипировка, преодоляхме цели пет мили с местните автобуси и се добрахме до дома на един човек, който искаше да ни вземе по четири долара на глава, за да ни откара до Ню Йорк. Беше на средна възраст, рус, с очила, имаше си жена, дете и хубав дом. Почакахме го в двора, докато се приготви. Миловидната му жена, препасана с памучна престилка, ни предложи кафе, но ние бяхме прекалено увлечени в разговора си. По това време вече Дийн беше толкова изтощен и не с ума си, че всяко нещо, върху което спираше погледа си, го хвърляше във възторг. Отново се задаваше мигът на божествения бяс. Потеше се и пак се потеше. В момента, в който влязохме в новия крайслър и потеглихме за Ню Йорк горкият собственик разбра, че се е споразумял да пътува с двама побъркани, но не падна духом и всъщност още докато минавахме край стадиона „Бригс“ и заговорихме за мача на Детройтските Тигри22 догодина, той просто вече беше свикнал с нас.

В мъгливата нощ отминахме Толидо и продължихме напред през стария Охайо. Дадох си сметка, че съм започнал да прекосявам градовете на Америка, сякаш съм пътуващ търговец — убийствени маршрути, лоша стока, полуразвалена храна на дъното на моя сак с хитрости и никакви купувачи. Някъде край Пенсилвания мъжът се умори, Дийн пое кормилото и кара през целия път до Ню Йорк; от един момент нататък уловихме радиопредаването „Симфъни Сид“ с последните боп-парчета и най-после навлязохме във великия последен град на Америка. Пристигнахме в ранно утро. „Таймс Скуеър“ се раздираше от глъч, защото Ню Йорк не се спира нито миг. Оглеждахме се по навик за Хасъл.

След час двамата с Дийн се добрахме до новата къща на леля ми в Лонг Айланд, тя самата в този момент спореше за цената с бояджиите, които бяха наши семейни приятели, и ние, най-после завърнали се от Сан Франциско, се помъкнахме нагоре по стълбите.

— Сал — каза леля ми, — Дийн може да остане тук няколко, дни, но след това трябва да си върви, ясно ли е?

Пътуването бе приключило. Тази нощ ние с Дийн се разходихме между бензиновите цистерни, железопътните мостове и електрическите стълбове с йодни лампи на Лонг Айланд, но пред нас нямаше земя, само Атлантическият океан, и можехме да стигнем само дотук. Стиснахме си ръцете и си обещахме да бъдем приятели завинаги.

Пет вечери след това отидохме на някакво нюйоркско празненство, където срещнах момиче на име Инес и й разказах, че имам един приятел, с когото трябва непременно да я запозная. Бях пиян и й казах, че той е каубой.

— Ах, винаги съм си мечтала да се запозная с каубой.

— Дийн! — изревах през навалицата, която включваше поета Анхел Луис Гарсия, Уолтър Ивънс, венецуелския поет Виктор Вийануева, моята бивша любима Джини Джоунс, Карло Маркс. Дийн Декстър и безброй други. — Ела насам!

Дийн се приближи свенливо. Един час по-късно, сред пиянския шум и светската неразбория на празненството (ознаменувахме, разбира се, края на лятото), той беше коленичил на пода пред нея, опрял бе брадичка на корема й, говореше, обещаваше й всичко на света и се потеше. Тя беше едра сексапилна брюнетка — или както спомена Гарсия, „сякаш излязла от картина на Дега“ — и, общо взето, много приличаше на парижка кокетка. След няколко дни двамата вече се пазаряха в междуградски разговор с Камий от Сан Франциско за документите, необходими за развод, та да могат да се оженят по-скоро. Няколко месеца по-късно Камий роди второ дете от Дийн. А след още няколко и Инес роди от него. Като прибавим и още едно незаконно дете, запиляно някъде из Запада, Дийн имаше по това време четири дечица, нямаше пукнат цент в джоба си и както винаги животът му се състоеше само от неприятности, екстаз и високи скорости. Така и не отидохме в Италия.