По пътя

1

Мина повече от година, преди да видя отново Дийн. Цялото време прекарах вкъщи, завърших книгата си и благодарение на стипендията, която получавах като бивш военнослужещ, тръгнах на лекции. За Колелата на 1948 година двамата с леля се натоварихме с подаръци и отидохме на гости при брат ми във Вирджиния. С Дийн си пишехме и той ми бе съобщил, че отново поема на Изток: аз пък му бях отговорил, че в такъв случай между Коледа и Нова година ще може да ме намери в Тестамънт, щата Вирджиния. И един ден, когато в дневната на брат ми в Тестамънт се бяха събрали всичките ни роднини-южняци — мършави мъже и жени, в чиито очи се отразяваше старата земя на Юга, — вайкаха се тихо за времето и реколтите и правеха отегчителния общ преглед кому се е родило бебе, кой се е сдобил с нова къща и така нататък, един окалян хъдсън 49 спря на мръсния път пред къщата. Нямах представа кой може да е. Уморен мускулест младеж с раздърпана фланелка, небръснат и със зачервени очи се изкачи на верандата и позвъни. Отворих вратата и изведнъж осъзнах, че това е Дийн. Беше пропътувал целия път от Сан Франциско до прага на моя брат Роко във Вирджиния за невъобразимо кратко време, защото бях пуснал съвсем наскоро последното си писмо, в което му съобщавах къде ще бъда. В колата видях две спящи фигури.

— Не може да бъде! Дийн! Кой е в колата?

— Здра-а-вей, здра-а-вей. братче. Мерилу е в колата. И Ед Дънкъл. Трябва незабавно да се измием, уморени сме като кучета.

— Но как можахте да пристигнете тъй бързо?

— Ех, братче, хъдсънът не се шегува!

— Че откъде го намери?

— Купих го със собствени спестявания, Работих като железничар и печелех по четиристотин долара на месец.

През следващия час настъпи пълна суматоха. Моите роднини-южняци изобщо не проумяваха какво става, нито пък кои или какви са Дийн, Мерилу и Ед Дънкъл: само зяпаха онемели. Леля ми и брат ми Роко се оттеглиха на съвещание в кухнята. В малкия южняшки дом се събрахме единайсет души. На това отгоре брат ми се местеше от къщата и половината му мебели вече бяха отпратени в новата: отиваше да живее с жена си и детенцето си по-близо до града. Купили си бяха нова гарнитура, а старата трябваше да се озове в къщата на леля ми в Патърсън, макар че още не бяхме решили по кой начин ще стане преместването. Когато чу за проблема ни. Дийн незабавно предложи услугите си с хъдсъна. С два бързи прехода двамата с него щяхме да превозим мебелите до Патърсън, като на втория щяхме да върнем и леля. Това щеше да ни спести много пари и главоболия. Всички се съгласиха. Снаха ми нареди трапеза и тримата капнали от умора пътници седнаха да ядат. Мерилу не била спала от Денвър. Този път тя ми се стори по-зряла и по-красива.

Научих, че Дийн живял щастливо с Камий в Сан Франциско от есента на 1947 година: намерил си работа като железничар и печелел доста пари. Станал баща на чудно момиченце. Ейми Мориарти. Но един ден, както си вървял по улицата, изведнъж го стегната шапката. Видял, че се продава един хъдсън 49, изтичал до банката и изтеглил всичко, до последния цент. На място купил колата. С него бил и Ед Дънкъл. След покупката и двамата останали без пукната пара. Дийн залъгал страховете на Камий, като й обещал, че ще се върне след месец.

— Само отивам до Ню Йорк да взема Сал и веднага се връщаме.

Тя съвсем не останала възхитена от намерението му.

— Но какъв е смисълът на всичко това? Защо постъпваш така с мен?

— Нищо лошо не правя, скъпа, нищо лошо… ъъъ… хм… Сал много ми се примоли да отида да го взема и аз трябва на всяка цена да отида — няма да се впускам в подробности… но ще ти обясня все пак защо… Не, послушай, ще ти обясня защо.

Обяснил й, само че, разбира се, обяснението му било безсмислено.

Дългият грамаден Ед Дънкъл също работил като железничар. Уволнили ги с Дийн няколко дни преди да тръгнат насам, при едно твърде радикално съкращение, при което се дало предимство на работниците с дълъг стаж. Ед се бил запознал с някакво момиче на име Галатия, което живеело в Сан Франциско от собствени спестявания. И нашите двама откачени вагабонти решили да помъкнат момичето на Изток, та да им плаща разноските. Ед я обсипвал с ласкателства и я придумвал; тя не склонявала, без да се оженят. Само за няколко шеметни дни Ед Дънкъл и Галатия се оженили; Дийн се скъсат да тича за необходимите документи и дни преди Коледа изчезнали от Сан Франциско със седемдесет мили в час по незаснежените южни пътища към Ел Ей. От някакво пътническо бюро в Ел Ей взели един моряк срещу петнайсет долара за бензин. Той отивал в Индиана. Прибрали и една жена с малоумната й дъщеря срещу четири долара за бензин; жената пътувала за Аризона. Дийн сложил малоумното момиче до себе си, отпред, и както се изрази, й обръщат внимание. „През цялото време, братче! Каква нежна и отнесена душа само! И колко си говорихме, говорихме, за пожари, за това как пустинята се превръща в рай и за нейния папагал, който псувал на испански.“ След като оставили двете си пътнички, те продължили към Тюсън. През цялото време Галатия Дънкъл, новата жена на Ед, се оплаквала, че е уморена и че иска да поспи в някой мотел. Ако продължавало така, щели да похарчат парите й далеч преди да са стигнали във Вирджиния. Първите две нощи насила ги карала да спират и прахосала десетачки за мотели. Додето стигнали в Тюсън, тя фалирала. И в някакво хотелско фоайе Дийн и Ед й се изплъзнали и продължили пътя си сами, с моряка, без ни най-малко угризение на съвестта.

Ед Дънкъл беше висок, спокоен приятел, който не се обременяваше с размишления и бе готов на всичко, стига Дийн да му го поиска; а по това време Дийн бил твърде зает, за да се поддава на угризения. Летели бясно през Лас Крусес, Ню Мексико, когато изневиделица в него пламнал копнежът да види отново своята първа жена, сладката Мерилу. Тя живеела малко по-нагоре, в Денвър. Свил рязко на север, пренебрегвайки вялите протести на моряка, и още същата вечер колата им се носела из Денвър. Дийн се разтърсил и открил Мерилу в един хотел. Изкарали десет часа в настървена любов. И започнали всичко отначало: нямало повече да се разделят. Мерилу била единственото момиче, което Дийн обичал истински, Сразило го покаяние, когато след толкова време зърнал пак лицето й, и както някога, паднал на колене в краката й и я замолил да го дари с радостта, че съществува. Мерилу разбрала Дийн: погалила го по косата; тя знаеше, че е луд. За да утеши моряка. Дийн го подредил с момиче в една хотелска стая над бара, в който открай време се събирала старата банда комарджии. Но морякът отказал момичето, всъщност той изчезнал в нощта и повече не го видели; очевидно продължил с автобус към Индиана.

Дийн. Мерилу и Ед Дънкъл префучали с колата покрай Колфакс и нататък към прериите на Канзас. Застигнали ги силни снежни виелици. Тъй като предното стъкло се покрило с цял инч сняг, през нощта в Мисури се наложило Дийн да подаде увитата си в шал глава през прозореца и да кара така, със скиорски очила, с които приличал на монах, взиращ се в ръкописа на снета. Минал през родната земя на деди те си, без да и обърне никакво внимание. На сутринта колата занесла по едно заледено възвишение и се катурната в канавката. Един фермер им помогнал да се измъкнат Хванали се на въдицата на някакъв стопаджия, който им обещал, че ще им даде един долар, ако го откарат до Мемфис. В Мемфис си влязъл вкъщи, защурат се да търси долара, напил се и казал, че не може да го намери. Те продължили през Тенеси; лагерите се били разбили при злополука. А и Дийн карал дотогава все с деветдесет мили; наложило се да свали на постоянна скорост от седемдесет, инак целият мотор щял да се разпадне по някое надолнище. Прекосили величествените Димни планини посред зима. Когато пристигнаха пред прага на брат ми, те не бяха яли от трийсет часа — ако не броим няколкото бонбони и солени бисквити.

Нахвърлиха се стръвнишки на храната. Дийн грабна един сандвич в ръка, наведе се и заподскача край големия грамофон, заслушан в плочата с луди боп-изпълнения, която току-що бях купил; плочата се казваше „Ловът“, Декстър Гордън и Уордел Грей надуваха тромпетите до безсъзнание пред ревящата от възторг публика, а това придаваше на музиката фантастичен див звук. Южняците се спогледаха и стъписани поклатиха глави.

— Що за хора са тия приятели на Сал? — питали брат ми.

Той се видял в чудо какво да им отговори. Южняците никак не обичат лудостта, особено лудост като тази на Дийн. Той не им обърна внимание. Лудостта на Дийн бе разцъфнала като неземно цвете. Осъзнах това едва след като четиримата с Мерилу и Ед Дънкъл изчезнахме от къщи за кратка обиколка с хъдсъна и за пръв път останахме сами, та можахме да си приказваме на воля за каквото си поискаме. Дийн хвана здраво — кормилото, включи на втора, замисли се за миг, докато се плъзгахме напред, после, изглежда, внезапно му хрумна нещо и стрелна колата по пътя, като натисна докрай газта с яростна решимост.

— Е, деца — каза той, потърка носа си, наведе се да опипа ръчната спирачка, извади цигара от жабката и докато извършваше всички тези движения, се лашкаше ту напред, ту назад, но не намаляваше. — Време е да решим какво ще правим през следващата седмица. Съдбовно важно е. Ъхъ!

Задмина една каруца, теглена от мулета; в нея седеше стар негър и едва я караше.

— Ей! — изкрещя Дийн. — Я го вижте тоя! Вижте го! И вникнете в душата му, замислете се и вникнете. — И забави, за да можем всички да се обърнем и да огледаме прастарата сажда, дето пъшкаше в каруцата си. — Хайде, хубавичко се вгледайте в него; ех, кой знае какви мисли минават в главата му, готов съм да дам и двете си ръце, само да ги узная; да се кача при него и да разбера какви мисли за тазгодишната ряпа и свинския бут терзаят бедния черньо. Сал, ти не знаеш, но доста отдавна, когато бях на единайсет, живях цяла година у един фермер от Арканзас. Караше ме да върша най-гадната работа, веднъж ме застави да одера мъртъв кон. Не съм бил в Арканзас от Колелата на четирийсет и трета, значи, от пет години, тогава нас двамата с Бей Гавин ни подгони с пушка някакъв мъж, собственик на колата, която се мъчехме да откраднем; разправям ти всичко това, за да ти докажа, че имам право, да говоря за Юга. Знам — абе искам да ги кажа, братче, че Югът ми е ясен, отвътре и отвън, че съм схванал писмата ти, в които ми го описваш. Да-да — провлече той, забави още и съвсем спря, а после изведнъж подкара колата отново със седемдесет и се приведе над кормилото. Гледаше втренчено напред. Мерилу ведро се усмихваше. Това беше новият, завършен, възмъжал Дийн. Господи, казах си, та той се е променил! Заговореше ли за нещо, което мразеше, в очите му святкаше бяс; а когато внезапно го завладяваше щастие, от тях струеше радост; всяко негово мускулче тръпнеше от желание да живее и пътува. — Ох, братче, какви неща само мога да ти разкажа — продължи той, като ме смушка, — на всяка цена трябва да намерим време… А какво стана с Карло? Скъпи приятели, още утре сутринта тръгваме да видим Карло. А сега, Мерилу, ще купим хляб и колбаси, за да приготвим закуски до Ню Йорк. Колко пари имаш, Сал? Ще сместим целия багаж на задната седалка, всички мебели на мисис П., а ние ще се сгушим плътно отпред и ще си говорим сладки приказки, докато пърпорим към Ню Йорк. Мерилу, стройното бедро, ще седи до мен, до нея — Сал, до прозореца Ед. Големият Ед, за да препречва течението, поради което този път завивката ще се полага на него. И така ще се потопим в сладкия живот, „защото сега му е времето, а ние знаем какво значи времето“. — Той разтърка свирепо брадата си, люшна колата и изпревари три камиона, прекоси с гръм и трясък центъра на Тестамънт, като въртеше очи във всички посоки, без да помръдва глава, и в радиус от 180 градуса нищо не убягваше от погледа му. Хоп, зърнал бе място за паркиране и докато мигнем, вече беше заковал. Изскочи от колата. Яростно си запробива път към железопътната гара; ние вървяхме подире му като овце. Купи цигари. Движенията му бяха съвсем като на луд човек; вършеше милион неща едновременно. Клатеше глава назад, напред и встрани; махаше буйно и отсечено с ръце; крачеше забързано, сядаше, кръстосваше крака, разкръстосваше ги, ставаше, потриваше ръце, играеше си с ципа на панталона, придърпваше колана, поглеждаше нагоре, промърморваше „хм“ и внезапно присвиваше очи, за да види всичко; и през цялото това време ме мушкаше в ребрата и говореше ли, говореше.

В Тестамънт беше много студено; снегът бе паднал рано. Дийн застана на дългата, пуста главна улица, която се източваше покрай железопътната линия, облечен само в памучна фланелка и увиснали памучни панталони с разкопчан колан, сякаш се канеше да ги събуе. Наведе се и пъхна глава през прозорчето на колата, за да каже нещо на Мерилу; после отстъпи назад и размаха ръце: „О, знам те аз, знам те! Познавам те, скъпа!“ Смехът му беше налудничав; започваше тихо, а завършваше гръмко, точно като смях на безумец от радиопиеса, само дето беше още по-задъхан, по-хихикащ. После изведнъж превключи на делови тон. Нямахме никакви причини да влизаме в центъра на града, но той изнамери причини. Накара ни всички да се блъскаме за нещо: Мерилу — за покупки за обед, мен — за вестник, та да разучи прогнозата за времето, Ед — за пури. Дийн обичаше да пуши пури. Запали една, докато прелистваше вестника, и забърбори:

— Я, нашите богопомазани американски сладкодумци от Вашингтон ни готвят но-о-ви неудобства… Ха… Хм!… Ооо… Я вижте!… Вижте! — Подскочи и хукна да оглежда някаква млада негърка, която в този миг минаваше навън, пред гарата. — Погледнете — призова ни той, като посочи с пръст след нея и в същото време се опипваше тъпо ухилен — каква страхотна малка черна хубавица. Оо! Мммм!

А после се качихме в колата и полетяхме към къщата на брат ми.

Осъзнах колко тихи и провинциални са коледните празници, които бях започнал, когато се върнахме у дома и съзрях елхата и подаръците и вдъхнах мириса на печена пуйка, и чух разговорите на близките си, но в мен вече беше забръмчала мухата, тази муха се казваше Дийн Мориарти и аз отново се впуснах по пътя.

2

Наблъскахме мебелите на брат ми върху задната седалка и потеглихме по тъмно, като обещахме да се върнем след трийсет часа — трийсет часа за хиляда мили на север и на юг. Така искаше Дийн. Пътуването беше тежко, но никой от нас не забеляза; парното не работеше и, разбира се, предното стъкло се замъгли, а после и замръзна. Дийн караше със седемдесет в час и непрекъснато се пресягаше навън, за да изтрива с парцал дупка, през която да вижда пътя. „А-а, направихме благословена дупчица!“ В просторния хъдсън имаше, достатъчно място отпред за четирима ни. Завили бяхме краката си с одеяло. Радиото не работеше. Колата беше чисто нова; купена само преди пет дена, а вече разнебитена. Изплатена бе само първата вноска. Носехме се на север към Вашингтон по 301, право двулентово, не особено оживено шосе. Дийн говореше, никой друг не се обаждаше. Жестикулираше бясно, понякога се накланяше почти до мен, за да наблегне на важен момент, понякога ръцете му изобщо не докосваха кормилото, но въпреки това колата летеше право напред като стрела и нито веднъж не се отклони от бялата линия по средата на пътя, която се разгъваше, целувайки предната лява гума.

Поводът, довел Дийн при мен, беше напълно безсмислен и аз също тръгнах с него без каквато и да е причина. В Ню Йорк посещавах лекции и карах романтична любов с едно момиче на име Лусил, красива италианска гальовница, с коса в цвят на мед, за която впрочем исках да се оженя. През всичките тия години непрестанно търсех жената, за която да се оженя. Не можех да срещна момиче, без да си помисля: „Каква ли съпруга ще излезе от нея?“ Разказах на Дийн и Мерилу за Лусил. Мерилу поиска да научи всичко за Лусил и да се запознае с нея. Летяхме през Ричмонд. Вашингтон, Балтимор и нагоре към Филаделфия по лъкатушещо шосе и през цялото време си приказвахме.

— Искам да се оженя за някое момиче — признах им, — та да си почива душата ми с нея, докато и двамата стареем. Не може вечно да продължаваме така — да се мятаме неистово насам-натам. Трябва да стигнем някъде, да намерим нещо.

— Стига бе, човек — отсече Дийн, — от години те слушам да говориш за този твой дом и брак и всичките тези чудесни неща за душата ти.

Беше тъжна нощ; и весела нощ. Във Филаделфия влязохме в един вагон-закусвалня и с последния си долар, отреден за храна, си поръчахме сандвичи с кюфтета. Съдържателят — беше три часът сутринта — чу, че нещо пресмятаме пари, и ни предложи да пи даде безплатно сандвичите плюс кафе, ако всички се запретнем и измием чиниите в кухнята отзад, тъй като неговият мияч не се бил появил на работа. Мигом се съгласихме. Ед Дънкъл каза, че е стар и опитен ловец на бисери, и гмурна дългите си ръце между чиниите. Дийн грабна една кърпа, но нещо взе да се умилква около Мерилу. Не след дълго те се запрегръщаха сред тенджерите и тиганите: докато накрая се оттеглиха в един тъмен ъгъл на килера. На съдържателя му беше все едно, стигаше му, че аз и Ед миехме съдовете. Свършихме ги за петнайсет минути. Когато се зазоряваше, вече се носехме през Ню Джързи, а в снежната далечина пред нас се кълбеше огромният облак на метрополията. Дийн бе увил пуловер около ушите си, за да му държи топло. Каза, че сме като банда араби, които идват да разпертушинят Ню Йорк. Колата изсвистя през тунела „Линкълн“ и се насочи към „Таймс Скуеър“; Мерилу искаше да го види.

— Как не можем да намерим Хасъл! Гледайте всички на четири очи, дано го открием. — Претърсвахме с погледи тротоарите. — Добрият стар чудесен Хасъл. Ох, да го бяхте видели отнякъде в Тексас!

За четири дни, плътно изпълнени с приключения, Дийн бе пропътувал около четири хиляди мили от Фриско, през Аризона и нагоре през Денвър, а това беше само началото.

3

Стигнахме у дома в Патърсън и заспахме. Аз се събудих пръв, късно следобед. Дийн и Мерилу спяха в моето легло, ние с Ед — на леглото на леля ми. На пода лежеше очуканият, разбит куфар на Дийн, а от него се подаваха чорапи. Някой ме търсеше по телефона в бакалницата под нас. Затичах се надолу: звъняха от Ню Орлиънс. Обаждаше се Стария Бул Лий, който се бе преместил в Ню Орлиънс. Стария Бул Лий пищеше от Негодувание с тънкия си гласец. Изглежда, че някакво момиче на име Галатия Дънкъл бе пристигнало току-що в дома му и търсело някакъв приятел на име Ед Дънкъл; явно беше от неотстъпчивите измамени. Казах на Бул да и успокои, че Дънкъл е с Дийн и с мен и че по всяка вероятност ще минем да я вземем от Ню Орлиънс, на път за Западния бряг. След което слушалката взе самото момиче. Искаше да знае как е Ед. Тревожеше се дали той се чувства добре.

— Как се озова от Тюсън в Ню Орлиънс? — попитах я. Тя отвърна, че телеграфирала вкъщи да й пратят пари и взела автобус. Решила на всяка цена да настигне Ед, защото го обичала. Качих се горе и разказах на Големия Ед. Той седеше в креслото смутен, ангел на ангелите.

— А сега — разпореди се Дийн, който внезапно се събуди и скочи от леглото — трябва най-напред да хапнем. Мерилу, я потършувай из кухнята и намери нещо. Сал, ние с теб ще слезем долу да се обадим на Карло. Ед, виж, пооправи къщата.

Тръгнах след Дийн, който забърза надолу. Собственикът на бакалницата се обърна към мен:

— Току-що телефонът пак звъня — този път от Сан Франциско: търсиха някакъв човек на име Дийн Мориарти и аз казах, че тук няма такъв.

Сладката Камий е търсила Дийн. Собственикът на бакалницата, високият спокоен Сам, който ми беше приятел, ме погледна и се почеса по главата:

— Абе ти да не би да въртиш международен публичен дом?

Дийн лудо се закиска.

— Харесваш ми, момче!

Хвърли се в телефонната кабина и се обади в Сан Франциско за сметка на Камий. После позвънихме на Карло в дома му на Лонг Айланд и му казахме веднага да пристигне при нас. Карло дойде след два часа. В това време ние с Дийн се приготвихме за връщане към Вирджиния — да приберем останалата част от мебелите и да доведем леля ми. Карло Маркс пристигна със стихосбирка под ръка, седна в едно кресло и ни загледа с блеснали очи. През първия половин час явно не желаеше да се обвързва с думи. Беше много по-кротък от дните на денвърския хаос: усмирил го бе дакарският хаос. В Дакар бил пуснал брада, скитал из задни улички, а едни деца го завели при гадател, който му предрекъл бъдещето. Показа ни снимки на невъобразими улици със сламени колиби — унилите покрайнини на Дакар. Разправи, че на връщане едва не се хвърлил от кораба като Харт Крейн. Дийн седеше на пода до една латерна и слушаше с огромно удивление песничката, която излизаше от нея: „Чудна мелодия, а каква малка, звънка въртяща се свирчица. Брей! Послушайте! Я всички да се наведем и да огледаме хубавичко тая латерна, докато разгадаем тайните й — звънтяща свирчице, ех-еей!“ Ед Дънкъл също седеше на пода; грабнл беше палките от барабана ми: неочаквано той затопурка в ритъма на латерната, тъй леко, че едва се чуваше. Ние притаихме дъх и се заслушахме. „Ръм… тъм… ръм-ръм… тъм-тъм.“ Дийн сви шепа на фуния около ухото си: зяпна с уста; а после се провикна: „Хей! Ехеей!“

Карло наблюдаваше тази чистопробна лудост с присвити очи. Най-после се плесна по коляното и каза:

— Искам да ви обърна внимание на нещо.

— Хайде! Казвай!

— Какъв беше смисълът на това ваше пътуване до Ню Йорк? Що за глупости вършите? Питам ви, накъде отивате? Накъде си тръгнала, Америко, нощем в тази бляскава кола?

— А ти накъде си тръгнал? — обади се като ехо Дийн и остана със зяпнала уста.

Седяхме и не знаехме какво да кажем; нямаше повече какво да говорим. Оставаше ни само да вървим нататък. Дийн скочи и обяви, че сме готови за връщане във Вирджиния. Той взе душ, аз сготвих голямо блюдо от ориз с всичко, което се намери в къщата, Мерилу закърпи чорапите на Дийн и можехме да тръгваме. С Дийн и Карло профучахме през Ню Йорк. Обещахме да се видим пак с Карло след трийсет часа, точно навреме, за да посрещнем заедно Новата година. Беше нощ. Оставихме го на „Таймс Скуеър“, върнахме се през скъпия тунел, отминахме Ню Джързи и излязохме на пътя. Като се сменяхме на кормилото, ние с Дийн пристигнахме във Вирджиния за десет часа.

— Чак сега за пръв път оставаме сами и можем да си приказваме, колкото ни душа иска — каза Дийн. И говори пяла нощ. Като насън прелетяхме през заспалия Вашингтон и навлязохме в дивата земя на Вирджиния, призори прекосихме реката Апоматокс, и заковахме пред вратата на брат ми в осем часа сутринта. През цялото пътуване Дийн се възпламеняваше страхотно от всяка гледка по пътя, от всичко, за което говореше, от всяка подробност на всеки отлитащ миг. Направо беше мръднал от някаква мистична вяра.

— Разбира се, никой не може да ни убеди, че бог не съществува. Та ние минахме през всички етапи. Помниш ли. Сал, кога пристигнах за пръв път в Ню Йорк и поисках Чад Кинг да ме посвети в Ницше? Виждаш ли колко отдавна е било? Всичко е прекрасно, бог си съществува, ние знаем какво значи времето. От древните гърци насам всички теории са грешни. Нещата не се обясняват с геометрия и с геометрични системи на мисленето. Ще ги обясниш, ама друг път. — И той сви палец в юмрука си, колата, вярна и последователна, не се отклони от линията. — И не само това, ние с теб и двамата разбираме, че аз не мога да намеря време да обясня откъде знам и откъде знаеш ти, че бог съществува… — В един момент аз се оплаках от грижите в живота — колко е бедно семейството ми, как искам да помогна на Лусил, която също е бедна и има дъщеричка. — „Трижи“, нали разбираш, е обобщаващата дума за всичко, в което бог съществува. Работата е да не те оплетат. Ох, главата ми бучи! — изпъшка той и стисна глава с ръцете си. Изскочи от колата, като Граучо Маркс, когато хуква да си купи цигари — с устремена пърпореща походка и развята опашка на фрака, само дето Дийн нямаше фрак. — Откакто бяхме в Денвър, Сал, много неща, о, страхотно много неща съм премислил и премислил. Толкова години прекарах по изправителни лагери, бях малък безобразник, който се мъчеше да се отстоява като личност — краденето на коли е било психологически израз на моето положение, всичко в мен е крещяло за самоизтъкване. Повече няма да имам проблеми със затвора. Доколкото мога да кажа, никога повече няма да вляза в затвора. Разбира се, ако зависи само от мен. — Отминахме едно дете, което замеряше колите с камъни. — Погледни това дете — продължи Дийн. — Някой ден камъкът му ще пробие нечие предно стъкло, шофьорът ще катастрофира и ще умре просто заради играта на едно малко дете. Разбираш ли какво искам да кажа? Бог без съмнение съществува. Абсолютно съм сигурен, че както се возим по тоя път, някой бере грижа за нас, че макар да си стиснал уплашен кормилото (наистина мразех да шофирам и карах много внимателно), колата ще си върви сама и ти няма да излетиш от пътя, а аз мога да поспя. Още повече, че ние познаваме Америка, ние сме си у дома; аз мога да отида където и да е в Америка и да получа, каквото си поискам, защото и в най-далечните кътчета страната е една и съща, познавам хората, знам с какво се занимават. Ние се раздаваме и вземаме, и вървим в цялата тая невероятна и сладостна бъркотия, която криволичи във всички посоки. — В приказките му нямаше едно ясно изречение и все пак онова, което искаше да изрази, някак успяваше да се избистри, да се пречисти. Дийн използваше много думата „чист“. Не бях и сънувал, че ще стане мистик. Това бяха първите дни на неговия мистицизъм, който по-късно щеше да го доведе до чудатата разпиляна светост, напомняща за У. К. Фийлдс.

Дори леля ми надаваше любопитно половин ухо, докато още същата нощ колата се носеше с рев обратно към Ню Йорк, със струпаните мебели отзад. Сега, когато с нас беше и тя, Дийн започна да разказва за работата си в Сан Франциско. Узнахме всяка най-малка подробност от задълженията на влаковия спирач с нагледни обяснения при всяко пресичане на железопътен възел, а по едно време Дийн дори скочи от колата, за да ми покаже как спирачът дава сигнал за преминаване в резервен коловоз. Леля се оттегли на задната седалка и заспа. От Вашингтон, в четири часа сутринта, Дийн повторно се обади във Фриско за сметка на Камий. Веднага след това, още на излизане от града, ни настигна една дежурна полицейска кола с включена сирена и ни глобиха за превишена скорост, независимо че карахме с около трийсет. Дължахме го на нашата калифорнийска регистрационна табелка.

— Вие какво си представлявате бе, момчета, че можете да гоните бясно само защото сте от Калифорния? — каза ченгето.

Влязох с Дийн в бюрото на сержанта и се опитахме да обясним на полицаите, че нямаме пари. Отговориха ни, че ако не платим глобата, Дийн щял да изкара нощта в затвора. Разбира се, леля ми имаше толкова пари, петнайсет долара; имаше всъщност двайсет и работата щеше да се уреди. Докато ние вътре спорехме с ченгетата, едно от тях отиде да огледа дебнешком леля ми, седнала загърната отзад. Тя веднага го усетила.

— Не се безпокойте, не съм гангстерка. Ако искате да претърсите колата, моля, заповядайте. Прибирам се у дома с племенника си и тия мебели не са крадени; те са на племенницата ми, която току-що си роди бебе и се мести в нова къща.

Това объркало нашия Шерлок и той се върнал в управлението. Нямаше как, леля плати глобата на Дийн, иначе щяха да ни задържат във Вашингтон; аз нямах разрешително за шофьор. Дийн обеща, че ще й върне парите и дори изпълни обещанието си точно след година и половина, за приятна изненада на леля ми. Тя — почтена жена, без опора в този тъжен свят — добре познаваше живота. Разказа ни за ченгето.

— Криеше се зад едно дърво и се опитваше да надуши каква съм. А аз му викам — викам му да претърси колата, ако иска. Нямам от какво да се срамувам.

Тя знаеше, че Дийн има от какво да се срамува, аз също, понеже бях с него, и двамата преглътнахме този горчив факт.

Веднъж леля беше казала, че докато мъжете не паднат в краката на жените си и не замолят опрощение, светът никога няма да намери спокойствие. Дийн бе опитвал и това; разказвал ни бе неведнъж.

— Молил съм стотици пъти Мерилу за мирно нежно разбирателство и чиста любов между нас веднъж завинаги, без никакви караници, тя го разбира, но умът й е другаде — иска да ме впримчи, не желае да разбере, колко много я обичам, а плете съдбата ми.

— Истината е, че ние не разбираме жените си; хвърляме вината върху тях, а всъщност ние сме виновни — казах аз.

— Не е така просто — предрече Дийн. — Спокойствието ще ни сполети внезапно, без ние дори да разберем, схващаш ли?

Упорито, мрачно, той караше колата през Ню Джързи; призори, докато спеше отзад, аз навлязох в Патърсън. Спряхме пред къщи в осем сутринта и заварихме Мерилу и Ед Дънкъл да седят и да пушат фасове от пепелниците; не бяха слагали хапка в уста, откак ние с Дийн потеглихме на път. Леля напазарува и приготви гигантска закуска.

4

Време беше тройката от Запада да си намери ново място за пребиваване. Карло имаше малка бърлога на авеню „Йорк“ в самия Манхатън; щяха да се преместят при него още същата вечер. Ние с Дийн спахме цял ден, а когато се събудих, свирепа снежна буря довяваше в Ню Йорк Новата 1948 година. Ед Дънкъл седеше в моето кресло и започна да разказва как прекарал предната Нова година.

— Бях в Чикаго. Без пукната пара. Стоях до прозореца в хотелската си стая на улица „Норт Кларк“ и в ноздрите ме лъхна дъхав мирис от фурната под мен. Нямах дори цент, но слязох и заприказвах момичето. То ми даде хляб и сладки без пари. Върнах се в стаята си и ги изядох. Не излязох цяла нощ. А пък веднъж във Фармингтън, щата Юта, където бяхме отишли да работим с Ед Уол — нали познавате Ед Уол, сина на фермера от Денвър, — както си лежах в леглото, изведнъж видях в ъгъла мъртвата си майка, а около нея — ореол от светлина. Казах й: „Майко!“ И тя изчезна. На мен често ми се явяват видения — каза Ед Дънкъл и поклати глава.

— Какво ще правиш с Галатия?

— О, ще видим. Когато стигнем в Ню Орлиънс. Нали и вие мислите така, а?

Започваше да се обръща и към мен за съвет: само Дийн не му стигаше. Макар и да се двоумеше, явно вече беше влюбен в Галатия.

— А какво ще правиш със себе си, Ед? — попитах го.

— Не знам — отвърна той. — Просто карам. Опознавам живота. — И в стила на Дийн повтори думите си още веднъж.

Ед нямаше посока. Седеше и си спомняше онази нощ в Чикаго, топлите сладки и самотната стая.

Навън виелицата бушуваше. А в Ню Йорк започваше славно празненство, в което всички щяхме да участваме. Дийн събра изпотрошения си куфар, метна го в колата и отпрашихме към голямата нощ. Леля беше щастлива, защото брат ми щеше да й гостува през следващата седмица; тя седна с любимия си вестник и зачака среднощното новогодишно предаване от „Таймс Скуеър“. Нашата кола летеше с рев към Ню Йорк и често поднасяше върху леда. Но караше ли Дийн, никога не се страхувах; той можеше да овладее колата при всякакви обстоятелства. Бяхме поправили радиото и сега от него гърмеше лудешки боп и ни мамеше в нощта. Не знаех накъде ни води всичко това; и не исках да знам.

Точно тогава започна да ме преследва едно странно чувство. Че съм забравил нещо. Преди да се появи Дийн, трябваше да взема някакво решение, но сега то бе изскочило от ума ми, макар и все още да се помайваше някъде в окрайнините на съзнанието ми. Само щраках с пръсти в усилието да си го спомня. Въртеше се на върха на езика ми. Впрочем не можех да кажа дори дали наистина бе решение или просто мисъл, която бях забравил. То ме преследваше, объркваше ме и ме гнетеше. Беше нещо във връзка със Забуления Пътник. Веднъж с Карло Маркс седяхме на два стола един срещу друг, опрели коляно о коляно, и аз му разказах съня си за странния арабин, който ме преследва в пустиня; аз бягам от него, но той ме хваща точно преди да стигна в Спасителния град.

— Кой може да е това? — запита Карло.

Размислихме се. Подхвърлих идеята, че може би съм самият аз, забулен в покров. Но не бях аз. Нещо, някой, някакъв дух преследваше всички нас през пустинята на живота и непременно щеше да ни хване, преди да сме стигнали небесното царство. Естествено сега, когато обръщам поглед назад, разбирам, че това е била смъртта: смъртта ще ни застигне преди небето. Едничкото, по което копнеем в земните си дни, заради което въздишаме, стенем и усещаме сладко гадене, е споменът за някакво изгубено блаженство, което навярно сме почувствали в утробата и което можем да възпроизведем (как мразим да си го признаем!) само в смъртта. Но кой иска да умре? Във въртележката от събития продължавах да мисля за всичко това в някакво потайно кътче на съзнанието си. Споделих го с Дийн и той мигом разпозна простия копнеж по чистата смърт; и понеже никой от нас не ще се върне повторно в живота, Дийн съвсем правилно не желаеше да има нищо общо с тоя копнеж: аз се съгласих тогава с него.

Тръгнахме да търсим из Ню Йорк моята тайфа. И в този град цъфтят, цветята на лудостта. Отидохме първо у Том Сейбрук. Том е тъжно хубаво момче, добро, щедро и благо; само от време на време внезапно изпада в депресия и побягва навън, без да каже никому дума. Тази нощ обаче беше вън от себе си от радост.

— Сал, откъде намери тези изключителни, великолепни приятели? Никога не съм срещал по-чудесни хора.

— Намерих ги на Запад.

Дийн лудо се забавляваше; пусна плоча с джаз, сграбчи Мерилу, притисна я и в ритъма на музиката залюшка тялото си срещу нейното. Тя му отвръщаше. Беше истински любовен танц. Иън Макартър пристигна с огромна тайфа. И започна нюйоркският уикенд, който продължи три дни и три нощи. Тъпчехме се в хъдсъна и се лашкахме по снежните нюйоркски улици от едно празненство на друго. На най-голямото заведох Лусил и сестра й. Когато Лусил ме видя с Дийн и Мерилу, лицето й помръкна — тя мигом усети лудостта, която те отприщваха в мен.

— Не те харесвам, когато си с тях.

— Нищо лошо не правим, гледаме си кефа. Веднъж се живее. Прекарваме си весело.

— Напротив, тъжно е и на мен не ми харесва.

В това време Мерилу започна да ме сваля; каза, че Дийн щял да се върне при Камий и поиска аз да тръгна с нея.

— Върни се с нас в Сан Франциско. Ще живеем заедно. Добро момиче ще ти бъда.

Но аз знаех, че Дийн обича Мерилу, знаех още, че Мерилу прави номер, за да събуди ревност у Лусил, а не исках никакви такива работи. И въпреки това все още се облизвах за пищната русокоса Мерилу. Когато Лусил видя как Мерилу ме залоства по ъглите, шепне ми и ме насилва да я целувам, тя веднага прие поканата на Дийн да я поразходи с колата; но само говорили в нея и преполовили бутилката „Съдърн Муншайн“, която бях оставил в жабката. Всичко се обърка, всичко се разпадаше. Видях, че моята връзка с Лусил няма да продължи още дълго. Лусил желаеше да бъда такъв, какъвто тя иска. Беше омъжена за докер, който я тормозеше. Аз бях готов да се оженя за нея и да прибера малката й дъщеря, с една дума, да направя всичко необходимо, стига да се разведе с мъжа си; но ние не можехме да намерим пари дори само за един развод и изобщо работата беше безнадеждна; освен това Лусил никога нямаше да ме разбере — аз обичах прекалено много неща, поради което непрекъснато се обърквах, увисвах без опора в празнотата, тичах подир една падаща звезда, подир друга, подир трета, докато сам тупнах на земята. Това е нощта, това прави тя от теб. Никому не можех да предложа нищо повече от собствения си хаос.

Навсякъде празненствата бяха грандиозни; в един приземен апартамент на Деветдесета Западна се бяха наблъскали поне стотина души. Хората преливаха чак до мазетата, покрай отоплителната инстанция. Във всяко ъгълче, върху всеки креват и диван ставаше нещо — не оргия, просто новогодишно увеселение с неистово пищене и надънено до краен предел радио. Имаше дори една китайка. Дийн сновеше като Граучо Маркс, от група на група, и от всичко изпадаше във възторг. От време на време ние с него изчезвахме с колата, за да доведем още хора. Пристигна и Дамиън. Дамиън е героят на моята нюйоркска тайфа, както Дийн е главатарят на тази от Западния бряг. От пръв поглед двамата изпитаха взаимна антипатия. Момичето на Дамиън неочаквано го фрасна в ченето с точен десен удар. Той политна. Тя го подкара към къщи. Много от лудите ни приятели журналисти надойдоха с бутилки право от редакциите. Навън върлуваше величествена, красива снежна буря. Ед Дънкъл се запозна със сестрата на Лусил и изчезна с нея: забравих да кажа, че Ед Дънкъл е факир с жените. Висок е шест фута, кротък, внимателен, приятен, ласкав и очарователен. Държи им палтата. Ей така стават тия работи. В пет сутринта всички вкупом притичахме през задния двор на един блок и се прекачихме през прозореца на някакъв апартамент, в който бушуваше бурно празненство. Призори отново се върнахме в дома на Том Сейбрук. Народът рисуваше картини и пиеше изветряла бира. Заспах на някакъв диван, прегърнал едно момиче на име Мона. По-късно придойдоха нови тълпи от стария студентски бар „Кълъмбия“. Всички лица, които бях срещал в своя живот, се стекоха в една-единствена усойна стая. Сетне празненството продължи в къщата на Иън Макартър. Иън Макартър е изключителен човек, душа приятел, с очила, през които наднича с възторжено любопитство. В оная нощ той започна да усвоява маниера на Дийн на всичко да отвръща с „Да-да“ и оттогава не се е отказал от него. Под дивата музика на Декстър Гордън и Уордел Грей, които надуваха с тромпетите „Ловът“, ние с Дийн заиграхме кеч, но вместо топка си прехвърляхме през дивана Мерилу, а пък тя не беше от най-дребните мадами. Дийн се подвизаваше гол до кръста, само по панталони, бос, докато дойде моментът да се понесем с колата и да доведем нови хора. Какво ли не се случи през тия празници. Открихме възторжения шантав Роло Греб и изкарахме една нощ при него на Лонг Айланд. Роло живее в хубава къща с леля си; когато тя умре, къщата ще бъде негова. Но засега лелята отказваше да зачете и най-дребното му желание, да не говорим, че ненавиждаше приятелите му. Роло обаче ни замъкна у тях — раздърпана тайфа, която се състоеше от Дийн, Мерилу, Ед и мен, и вдигнахме гръмовна веселба. Лелята не я свърташе на горния етаж; заплаши ни, че ще извика полиция.

— Затваряй си устата, дърта вещице! — изрева Греб.

Чудех се как може да живее по този начин с нея. Той имаше толкова книги, колкото никога не бях виждал на едно място в живота си — две стаи-библиотеки, чиито стени бяха покрити с лавици от пода до тавана, и притежаваше издания от рода на „Апокрифно едно-друго“ в десет тома. Роло пусна на грамофона опери от Верди и разигра под звуците им пантомими, облечен в пижама с разкъсан от горе до долу гръб. Пет пари не даваше за нищо. Роло е забележително начетен младеж, когото можете да срещнете да се шляе покрай нюйоркския бряг с оригинална нотна партитура от седемнайсети век под мишница и който говори високо и приповдигнато. Той не върви, а пълзи по улиците като огромен паяк. Възбудата искри от очите му и пронизва като демонски пламък. Върти главата си така, сякаш не може да я спре. Фъфли, гърчи се, олюлява се, стене, вие, рухва от отчаяние. Свръхопиянен от живота, той едва смогва да произнася думите. Дийн стоеше пред него с наведена глава и само повтаряше: „Да… да… Да.“ После ме завлече в един ъгъл.

— Този Роло Греб е най-великият, най-великолепният от всичките ти приятели. Ето това се опитвах да ти обясня — такъв искам да бъда. Искам да съм като него. Той никога не спира, върви във всички посоки, изкарва всичко навън, той знае какво значи времето, овладял го е и вече може само да се носи напред и назад в пространството. Разбираш ли бе, човек, той е постигнал целта. Ако правим като него, й ние най-после ще я стигнем!

— Кого ще стигнем?

— Нея! Нея! Ще ти обясня, но сега нямам време, нямам време сега.

Дийн изтича обратно, за да погледа още малко Роло Греб.

Дийн каза, че Роло Греб страхотно му напомнял за Джордж Шиъринг, великия джазов пианист. И някъде по средата на този дълъг, луд уикенд двамата с Дийн се понесохме към „Бърдланд“, за да послушаме Шиъринг. Заведението беше съвсем празно, ние бяхме първите клиенти в десет часа. Шиъринг се появи, беше сляп и го отведоха за ръка до клавиатурата. Англичанин с изискана външност и колосана бяла яка, той беше леко пълен, рус, с деликатно излъчване, напомнящо за английска лятна нощ, което заструи още от първото му нежно ромонящо изпълнение, под ритмичния съпровод на благоговейно наклонилия се към него басист. Барабанистът Дензил Бест пък седеше напълно неподвижен, ако изключим това, че китките му премятаха мълниеносно четчиците. Шиъринг се залюля; вдъхновена усмивка оживи лицето му; наведе се напред към клавиатурата, люшна се назад, отначало бавно, после с ускоряването на темпото се заклати по-бързо, левият му крак започна да отскача на всяко силно време, вратът му рязко се закълчи, наведе лице досами клавишите, отметна назад сресаната си коса, тя се разпиля и по лицето му изби пот. Музиката набираше сила. Контрабасистът се приведе, запридърпва струните по-енергично, по-бързо, още по-бързо, ритъмът се ускори, задъха се, но дотук. Шиъринг започна своите акорди и те рукнаха от пианото в тъй пищни и неудържими приливи, та човек можеше да си помисли, че пианистът не ще съумее да ги подреди. Прииждаха, прииждаха като море. Тогава някой се провикна: „Давай!“ Дийн се изпоти; яката му се овлажни.

— Ето го! Царят! Божественият Шиъринг! Да! Да! Да!

Шиъринг веднага усети лудия Дийн зад гърба си, чуваше задъханото му дишане, всяко негово възклицание, чувстваше го, макар че не го виждаше.

— Точно така! — провикна се Дийн. — Да-да!

Шиъринг се усмихна; заклати се още по-силно. После стана от пианото, беше вир-вода; това бяха великите му дни от 1949 година, преди да направи завой към студения джаз и да се комерсиализира. Когато Шиъринг си отиде, Дийн посочи табуретката пред пианото.

— Опразненият трон на бога! — промълви той.

Върху капака на пианото беше оставена една хорна: златният й блясък хвърляше странни отражения върху пустинния керван, изрисуван на стената зад ударната секция. Бог си отиде; след неговото оттегляне всичко бе потънало в тишина. Тази нощ валеше дъжд. Оживя митът за дъждовната нощ. Дийн не беше на себе си от благоговение. Тази лудост доникъде нямаше да ни изведе. Не знаех какво става с мен, а после изведнъж осъзнах, че беше просто от марихуаната, която пушехме; Дийн се беше запасил. От нея се раждаше усещането ми, че в следващия миг всичко ще се случи — мига, в който нещата ще се решат веднъж завинаги.

5

Оставих ги всички и се прибрах вкъщи да си почина. Леля ми каза, че си прахосвам времето, като се мъкна с тайфата на Дийн. Но не беше права. Животът си е живот и човекът е такъв, какъвто е. А аз желаех само да направя още едно величаво пътуване до Западния бряг и да се върна навреме за пролетния семестър в университета. И какво пътуване излезе! Тръгнах по три причини — заради осигурения превоз, за да видя какво още ще направи Дийн и, тъй като знаех, че във Фриско Дийн ще се върне при Камий, защото исках да изкарам една любов с Мерилу. Подготвихме се да прекосим отново стенещия континент. Изтеглих стипендията си и дадох на Дийн осемнайсет долара, за да ги прати на жена си; тя го чакаше да се върне вкъщи и беше останала съвсем без пари. Какво се въртеше в главата на Мерилу, не знам. Както винаги, Ед Дънкъл просто ни следваше.

Преди да потеглим на път, прекарахме чудни дълги дни в квартирата на Карло. Той се разхождаше по хавлия и държеше полуиронични речи:

— Далеч не умирам от желание да ви развалям сладкия кеф, но струва ми се, че е време да решите кои сте и какво ще правите. — Карло работеше като машинописец в една кантора. — Искам да ми обясните какво означава това целодневно висене вкъщи. Защо са всички тези разговори и с какво смятате да се заемете. Дийн, защо остави Камий и помъкна Мерилу.

Отговор не последва — само кикот.

— Ти. Мерилу, защо се лашкаш тъй из цялата страна, не ти ли минават през главата женски мисли за було?

Съшият отговор.

— Ед Дънкъл, защо изостави новата си жена в Тюсън и какво дири големият ти тлъст задник тук? Къде ти е домът? Какво работиш?

Ед Дънкъл сведе глава, сериозно сконфузен.

— А ти. Сал, защо изпадна дотам, че да живееш тъй разпуснато, какво направи с Лусил?

Карло попридърпа хавлията си и седна насреща ни.

— Дните на Страшния съд ще дойдат. Тоя ваш балон няма дълго да ви издържи. Още повече, че е абстрактен. Добре, ще отлетите към Западния бряг, а после — ще се върнете като претрепани, за да търсите вашия бисер.

По това време Карло си бе изработил интонация, която трябваше да звучи като Гласа на Рока, както сам я определяше; идеята му бе да смайва хората и да ги кара да осъзнават рока като явление.

— Много силно ви стягат шапките — предупреждаваше ни той. — Направо не сте добре.

И ни гледаше с блесналите си побъркани очи. След Дакарския Хаос той бе преживял ужасен период, който нарече Свещения Хаос или още Харлемския Хаос, защото точно посред лятото бе живял в Харлем, будил се бе нощем в самотната си стая и бе слушат как „всемогъщата машина“ каца от небето; гмуркал се бе в Сто двайсет и пета улица като „под вода“, частица от цялото рибешко стадо на града. Вихър от лъчезарни идеи бе просветлил ума му. Накара Мерилу да седне в скута му и й заповяда да се умири. А после се обърна към Дийн:

— Защо не вземеш да седнеш и да се отпуснеш? Защо непрекъснато се мяташ насам-натам?

Както сипваше захар в кафето си, Дийн обикаляше и повтаряше:

— Да! Да! Да!

Нощем аз си отивах, Ед Дънкъл спял върху възглавници на пода, Дийн и Мерилу изтиквали Карло от леглото му, а Карло отивал в кухнята, сядат над любимата си яхния с бъбреци и мърморел пророчествата на рока. Денем пристигах и гледах какво става.

Ед Дънкъл ми разказа:

— Вървя снощи към „Таймс Скуеър“ и точно когато стъпвам на площада, изведнъж разбирам, че не съм аз, а призрак, че по тротоара върви моят призрак.

Разказа ми го, без да обяснява, само кимаше и натъртваше думите. Десет часа по-късно, когато говореше някой друг, Ед го прекъсна и рече:

— Ъхъ, по тротоара вървеше моят призрак.

Внезапно Дийн се наведе към мен и ми каза сериозно:

— Сал, искам да те помоля за нещо, много е важно за мен, само че не съм сигурен как ще го приемеш — нали сме приятели, Сал?

— Разбира се, Дийн, приятели сме.

Той почти се изчерви. И с мъка изплю камъчето: искаше да спя с Мерилу. Не го попитах защо, знаех, че умира да види как изглежда Мерилу с друг мъж. Предложи идеята, когато седяхме в бар „Рици“; бяхме обикаляли цял час преди това по „Таймс Скуеър“, за да търсим Хасъл. „Рици“ е най-долнопробно го свърталище в целия квартал около „Таймс Скуеър“; сменя си име го всяка година. Влезеш ли в него, няма да видиш ни едно момиче, дори в сепаретата, а само навалица от млади мъже, облечени в какви ли не шарении, от най-евтините червени ризи до суинг-костюмите15. Този бар е и свърталище на жигола — онези момчета, които търсят препитание нощем при окаяните дърти хомосексуалисти от Осмо авеню. Дийн влезе в бара, присвил очите си до цепки, за да не изпусне ни едно лице. А вътре бесни негри-педерасти, навъсени мъжаги с патлаци, моряци с ками, мършави апатични наркомани и тук-там по някое спретнато облечено ченге на средна възраст, което се мъчи да мине за посредник от конни състезания, а всъщност се навърта отчасти поради личен интерес, отчасти служебно. Идеалното място за молба като тази, която ми отправи Дийн. Какви ли не злокобни планове се излюпват в „Рици“ — те просто витая из въздуха, — съпроводени от какви ли не сексуални изстъпления. Един касоразбивач например предлага на някоя отрепка не само удар на четиринайсета улица, но и да спят заедно. През 1945 година Кинси прекара дълги часове в „Рици“, за да интервюира посетителите; случих се там вечерта, когато пристигна неговият асистент. Тогава взеха интервюта от Хасъл и от Карло.

Качихме се в колата на Дийн, върнахме се в бърлогата и заварихме Мерилу в леглото. Дънкъл разхождаше призрака си някъде из Ню Йорк. Дийн съобщи на Мерилу какво сме решили. Тя каза, че е очарована. Аз не бях толкова сигурен за себе си. Трябваше да докажа, че ще се справя. Леглото беше хлътнало в средата, защото някога е било смъртен одър на изключително едър човек. Мерилу лежеше в хлътнатината, а Дийн и аз седяхме от двете й страни, кацнали върху издигнатите краища на матрака, и не знаехме какво друго да кажем. Най-после аз продумах:

— По дяволите, не мога да го направя.

— Хайде, давай, нали обеща! — подкани ме Дийн.

— А Мерилу? — опъвах се аз. — Не сме я попитали какво мисли тя.

— Давай! — каза Мерилу.

Тя ме прегърна и аз се опитах да забравя, че старият Дийн е там. Но щом помислех, че седи до нас в мрака и слухти за всеки звук, не можех да направя нищо друго освен да хихикам. Ужасно беше.

— Трябва и тримата да се отпуснем — каза Дийн.

— Боя се, че няма да мога. Защо не отскочиш за минутка до кухнята?

Дийн отиде. Мерилу беше прелестна, но аз й пошепнах:

— Почакай само, докато ми станеш любовница в Сан Франциско: това сега не ми е по сърце.

Прав бях и тя го знаеше. Бяхме като три деца на земята, които се опитват да разрешат нещо в нощта, но в мрака пред тях тегне цялото бреме на отминалите столетия. В апартамента настъпи странна тишина. Станах, потупах Дийн и му казах да си отиде при Мерилу; после се оттеглих на дивана. И дълго слушах блаженото бърборене на Дийн, докато креватът лудо скърцаше. Само мъж, прекарал пет години в затвора, може да стигне до такива уязвими умопомрачени крайности: да моли пред дверите на нежния първоизвор, този безумен поклонник на чисто физическото начало на блаженството в живота, да търси сляпо пътя, по който е дошъл, за да се върне по него. Това беше последица от годините, прекарани в гледане на еротични снимки зад решетките, в гледане на краката и гърдите на жени от разни жълти списания; в съпоставяне на коравите стоманени коридори с мекотата на жената, която не е там. В затвора човек си обещава правото на живот. Дийн никога не бе зървал лицето на майка си. Всяко ново момиче, всяка нова жена, всяко ново дете само умножаваха онова, което е било отнето от него. Къде беше баща му — старият скитник Дийн Мориарти Тенекеджията, който се е лашкал по товарни влакове, бъхтал се е като мияч в кухните на гарови закусвални, клатушкал се е и се е завалял по уличките в пиянските си нощи, омаломощен се е сгромолясвал върху купчини въглища, изхвърлял е един по един пожълтелите си зъби в канализациите на Запада? Дийн имаше всичкото право да умира безброй пъти в сладката, до смърт изпиваща любов на своята Мерилу. Аз нямах желание да му преча, исках само да го следвам.

Карло се завърна призори и облече хавлията си. В тия дни той вече изобщо не спеше.

— Ау! — изпищя той, бесен от бъркотията на пода — навред разхвърляни панталони и рокли, фасове, мръсни чинии, разтворени книги: бяхме провели голям диспут. Всеки ден светът се завърташе със стон, всяка нощ ние се впускахме в нашите ужасяващи откривателства. Веднъж Мерилу се появи цяла насинена, тъй като се бе сбила за нещо си с Дийн; неговото лице пък беше изподрано. Време бе да тръгваме.

Отскочихме до нас с колата — цялата тайфа от десет души, — за да си взема сака и да се обадим на Стария Бул Лий в Ню Орлиънс от телефона в бара, където преди година с Дийн разговаряхме за първи път вечерта, когато той похлопа на вратата ми, за да го посветя в писателския занаят. Бул пискливо се заоплаква от хиляда и осемстотин мили разстояние:

— Слушайте бе, момчета. Какво да правя с тая ваша Галатия Дънкъл? Заседнала е в къщата ми вече втора седмица, крие се в стаята си, отказва да говори както с мен, така и с Джейн. Тоя тип Ед Дънкъл с вас ли е? За бога, довлечете го тук и ме отървете от нея. Заела е най-хубавата спатия и няма пукната пара. Аз не държа хотел все пак.

Дийн се опита да успокои Бул с крясъци и викове — Дийн. Мерилу. Карло. Дънкъл, аз, Иън Макартър, жена му. Том Сейбрук и бог знае още кой пиехме бира и ревяхме в глас по телефона на смаяния Бул, който от всичко най-много мразеше врявата.

— Може би ще говорите по-смислено, когато пристигнете тук, ако изобщо стигнете — завърши той.

Сбогувах се с леля, като й обещах да се върна след две седмици, и отново поех към Калифорния.

6

Още в началото ръмеше и всичко беше тайнствено. Веднага разбрах, че това пътуване ще бъде една дълга сага на мъглата.

— Е-хеей! — провикна се Дийн. — Тръгваме! — И натисна докрай газта; отново беше в стихията си, виждахме го всички. Бяхме във възторг, осъзнавахме, че оставяме хаоса и глупостта зад себе си и се впускаме в пашата единствена и благородна мисия във времето — да се движим. И как само се движехме! Някъде към Ню Джързи профучахме в нощта покрай тайнствените бели табелки, на които пишеше „Юг“ (със стрелка) и „Запад“ (със стрелка). Ние поехме на юг. Ню Орлиънс! Тоя град разпалваше въображението ни. От мръсните снегове на „ледения смазващ Ню Йорк“, както го нарече Дийн, по целия дълъг път надолу до зеленината и речния мирис на Ню Орлиънс в занемареното дъно на Америка; а подир това на запад. Отзад седеше Ед, отпред Мерилу; Дийн и аз си говорехме задушевно за хубостите и радостите на живота. Дийн изведнъж се разнежи:

— Абе дявол да го вземе, не мислите ли, че трябва да приемаме всичко за хубаво, че няма абсолютно никаква полза да се тревожим и всъщност трябва да проумеем от какво значение би било за нас да РАЗБЕРЕМ, че НАИСТИНА и за НИЩО не се тревожим? Правди съм? — Съгласихме се. — Ето ни на път, всички заедно… А какво правихме в Ню Йорк? Хайде да си простим. — В Ню Йорк се бяхме поскарвали. — Всичко остана зад нас, по километри и настроение. Сега сме на път за Ню Орлиънс, където ще изнамерим Стария Бул Лий, и кажете — няма ли да е страхотен кеф да послушаме как нашият тенор крещи, та се къса — Дийн наду радиото така, че колата се затресе, — докато ни разказва поредната си история, с която ще ни дари с истинска отмора и мъдрост.

Отново се съгласихме и заподскачахме под звуците на музиката. Колко чист беше пътят! Бялата линия през средата на шосето се разгъваше, без да се откъсва от предната ни лява гума, сякаш беше залепена за нарезите й. По памучна фланелка в зимната нощ, привел напред мускулестия си врат, Дийн пришпорваше колата. Настоя през Балтимор да карам аз, за да се упражнявам; в това нямаше нищо лошо, само дето той и Мерилу искаха да направляват кормилото, докато в същото време се целуваха и закачаха. Беше чиста лудост; радиото гърмеше с всичка сила, Дийн барабанеше в такт върху контролното табло, така че то хлътна на това място; аз не останах по-назад от него. Горкичкият хъдсън — нашата бавна ладия за Китай — изтърпяваше наказанието си.

— Ей, хора, какъв кеф! — провикна се Дийн. — А сега. Мерилу, прелест моя, отваряй си добре ушите, нали знаеш, че съм факир да върша много работи едновременно и че запасите ми от енергия са неизчерпаеми — затова, когато стигнем в Сан Франциско, трябва да продължим да живеем заедно. Знам едно място точно за теб — към края на голямата влакова линия — и ще бъда при теб съвсем мъничко по-рядко от всеки втори ден, но пък ще оставам по дванайсет часа наведнъж, а? Ей богу, ти поне знаещ, скъпа, какво можем да направим ние с теб за дванайсет часа. В останалото време ще продължавам да живея при Камий, все едно, че нищо не се е случило, тя изобщо няма да разбере. Можем да го изработим, правили сме го и преди.

Мерилу нямаше нищо против, тя наистина беше готова да скалпира Камий. Бяхме се разбрали, че във Фриско Мерилу ще смени Дийн с мен, но постепенно започнах да разбирам, че те двамата няма да се разделят и че на другия край на континента щяха да ме оставят да се пека сам на собствения си задник. Но защо да мисля за това, след като цялата златна земя стоеше пред мен и какви ли не ненадейни събития се спотайваха, за да ме изненадат и зарадват, дето съм жив да ги видя!

Във Вашингтон пристигнахме на разсъмване. В деня на тържественото встъпване на Хари Труман във втория си мандат. Внушителна военна техника, демонстрираща боевата мощна страната, беше подредена по цялата дължина на авеню „Пенсилвания“, по което прогърмяхме с нашата разнебитена ладия. Имаше В-29, кораби РТ, артилерия и всякакви бойни машинарии, които изглеждаха зловещо върху заснежената трева; последна в редицата беше обикновена малка спасителна лодка, жалка и смешна до останалите оръжия. Дийн забави, за да я огледа. И поклати в страхопочитание глава.

— Какво са намислили тия хора? А Хари си спи някъде в града… Добрият стар Хари… Човек от Мисури, като мен… Това трябва да е личната му лодка.

Дийн легна отзад да поспи и Дънкъл взе кормилото. Дадохме му специални напътствия да не се увлича. Но едва захъркахме, а той вдигна на осемдесет, без да се съобразява с ни едно ограничение, и на всичко отгоре, профучавайки покрай един полицай, който се разправяше с някакъв шофьор, направи тройно нарушение — караше най-вляво на четирилентово шосе, в платното на насрещното движение. Естествено полицаят ни подгони с виеща сирена. Спря ни. Нареди ни да го следваме до полицейския участък. Там седеше зъл полицай, който от пръв поглед изпита антипатия към Дийн; подуши затвора от всяка фибра на тялото му. Прати кохортата си вън да разпитва мен и Мерилу поотделно. Питаха за годините на Мерилу, мъчеха се да ни насадят по закона за подлъгване на малолетни. Само че Мерилу си носеше брачното удостоверение. После ме дръпнаха настрани и взеха да подпитват кой спи с Мерилу.

— Мъжът й — отговорих им съвсем просто.

Продължиха да любопитстват. Струвахме им се много подозрителни. Приложиха любителско шерлокхолмство — задаваха ми един и същ въпрос по два пъти и чакаха да се издам. Обясних им:

— Тия двамата приятели се връщат на работа в железниците на Калифорния, тази е жена на по-ниския, а аз съм им приятел и прекарвам с тях двуседмичната си ваканция от университета.

Ченгето се усмихна и каза:

— Така ли? Тоя сак наистина ли е твой?

— Накрая злият полицай отвътре глоби Дийн двадесет и пет долара. Обяснихме им, че разполагаме само с четиридесет за целия път до Западния бряг: отговориха, че не ги интересува. Когато Дийн възрази, злият полицай заплаши, че ще го върне в Пенсилвания и ще го накисне с особено обвинение.

— Обвинение в какво?

— Няма значение в какво. Не бери грижа за това, умнико. Ед Динкъл, виновникът, предложи да остане в затвора.

И Дийн се замисли. Но полицаят побесня и кресна:

— Ако оставиш приятеля си в затвора, аз ще те върна още сега в Пенсилвания. Чуваш ли? — А нашето единствено желание беше да продължим пътя си. — Още една глоба за превишена скорост във Вирджиния, и колата ви ще бъде конфискувана — благослови ни ченгето на прощаване. Лицето на Дийн беше аленочервено. Подкарахме в гробно мълчание. Да ни приберат парите за пътуването, беше все едно да ни поканят да крадем. Те знаеха прекрасно, че с тяхната глоба фалираме и че нито по пътя, нито някъде другаде имаме близки, та да им телеграфираме за пари. Американската полиция води психологическа война с онези американци, които не я стряскат с внушителни документи или заплахи. Нашата полиция е викторианска: тя наднича през мръсни прозорци, пъха си носа навред и ако броят на престъпленията не я задоволява, може сама да си ги създаде. „На девет престъпления едно си измислят сами — от отегчение“ — казва Луи-Фердинан Селин. Дийн беше толкова бесен, че искаше, щом само си намери оръжие, да се върне във Вирджиния и да застреля полицая.

— Пенсилвания! — презрително изсумтя той. — Какво ли обвинение ми беше измислил? Скитничество вероятно: щеше да ми прибере всичките пари и да ме обвини в скитничество. Виж ги ти, как леко оправят света! А ако се оплачеш, могат да те застрелят.

Какво да правим, оставаше ни само да потърсим отново радостта в себе си и да забравим случилото се. Започнахме да забравяме преживяното още докато минавахме през Ричмонд, и скоро всичко си дойде на мястото.

Сега вече имахме само петнайсет долара за целия път. Щеше да се наложи да прибираме стопаджии и да крънкаме центове от тях за бензин. В пущинака на Вирджиния изведнъж видяхме покрай пътя да върви човек. Дийн заби спирачките. Погледнах назад и казах, че човекът е просто скитник и сигурно няма нито цент.

— Тогава ще го вземем за майтап! — засмя се Дийн. Човекът беше дрипав, очилат откачен тип, който вървеше и четеше някаква мърлява книжка с меки корици, явно намерена в канавка покрай пътя. Качи се в колата и продължи да си чете, без да прекъсва; беше невъобразимо мръсен и целият в струпеи. Каза, че името му било Хайман Соломон и че вървял тъй пеш из цялата страна, като хлопал, а понякога и ритал по еврейските врати и просел пари: „Дайте ми малко пари да си купя нещо за ядене, аз съм евреин!“

Каза, че номерът минавал много добре и че му вървяло. Попитахме го какво чете. Не знаеше. Не си беше дал труд да погледне заглавната страница. Омагьосваха го само думите, сякаш в канавката на тая пустош бе открил автентичен свитък от Петокнижието.

— Виждаш ли? Виждаш ли? Виждаш ли? — кикотеше се Дийн и ме ръгаше в ребрата. — Казах ли ти, че ще си направим майтап! Ей, братче, да знаеш, хората са големи скици!

Возихме Соломон чак до Тестамънт. Брат ми вече се бе пренесъл окончателно в новата си къща на другия край на града. И отново се озовахме на дългата мрачна улица с железопътната линия, пресичаща я по средата, сред тъжните, навъсени южняци, които сновяха пред железарските работилници и евтините магазинчета.

— Виждам, братлета, че ви трябват пари, за да продължите пътуването си — каза Соломон. — Почакайте ме мъничко, ще измъкна няколко долара от някой еврейски дом и ще продължа с вас до Алабама.

Дийн така се зарадва, че просто не беше на себе си, тръгнахме по улицата с него да купим хляб и топено сирене, за да обядваме в колата. Мерилу и Ед останаха в нея. Чакахме два часа в Тестамънт да се покаже Хайман Соломон: някъде в града той крънкаше, пари за хляб, но нямаше как да го открием. Слънцето поаленя и взе да става късно.

Соломон така и не се появи, тъй че накрая подкарахме колата и излязохме от Тестамънт.

— Виждаш ли сега. Сал, че бог съществува, каквото и да правим, всеки път засядаме в тоя град и обърни внимание на странното библейско име16, което носи, и на този чуден библейски странник, който ни накара още веднъж да спрем тук, и на това, че всичките неща се сплитат в едно, както с едно верижно докосване дъждът свързва всичко на тоя свят…

Дийн продължи да дърдори в този дух: беше приповдигнат и многословен. Изведнъж си представихме с него, че цялата страна пред нас е като мида, която чака да я разтворим: а в нея се е сгушил бисерът; бисерът! Носехме се с рев на юг. Прибрахме нов стопаджия. Тъжно младо момче, което каза, че имало леля — собственичка на бакалница в Дън, Северна Каролина, съвсем близо до Файетвил.

— Ще можеш ли да измъкнеш някой долар от нея, като стигнем там? Браво! Чудесно! Ами да тръгваме тогава!

В Дън стигнахме след час, по здрач. Отидохме право там, където според момчето се намираше магазинът на леля му. Но уличката се оказа малка й задънена от фабрична стена. Бакалница имаше, но нямаше никаква леля. Учудихме се на приказките на момчето. Попитахме го накъде всъщност пътува: то не знаеше. Голям номер ни погоди; някога, при някакво съмнително приключение, в тая задънена уличка то забелязало бакалницата и когато сме го попитали, първо тя изникнала в обърканото му пламнало съзнание. Купихме му кренвирши, но Дийн каза, че не е възможно да го водим по-нататък с нас, защото имаме нужда от място за спане и за стопаджии, които да ни купуват бензин. Печално беше, но вярно. Оставихме го в Дън по мръкнало.

Аз карах през Южна Каролина и още нататък, докато минахме Мейкън, Джорджия, а Дийн, Мерилу и Ед спаха. Останал насаме с нощта, се отдадох на свои мисли и само придържах колата към бялата линия на свещения път. Какво правя? Накъде отивам? Скоро щях да разбера. След Мейкън се почувствах смъртно-уморен и събудих Дийн да ме замести. Излязохме от колата за глътка въздух и изведнъж се стъписахме от радост, когато усетихме, че отвсякъде в мрака ни обграждат уханна зелена трева, мирис на пресен тор и топли води.

— Стигнахме Юга! Избягахме от зимата!

В бледата светлина на разсъмването, съзряхме зелени филизи покрай пътя. Поех дълбоко дъх; писък на локомотив разцепи мрака по посока към Мобайл. Накъдето беше и нашата посока. Съблякох ризата си и заскачах от радост. Десет мили по-нататък Дийн припълзя в една бензиностанция с изгасен мотор, видя, че дежурният дълбоко е заспал на бюрото си, изскочи, напълни тихичко резервоара, погрижи се автоматът да не звънне и досущ като арабин, мазно се измъкна: наля в резервоара бензин за цели пет долара, та да продължим нашето странстване.

Заспах, после се събудих от дивия екот на буйна музика, който Дийн и Мерилу надвикваха, а голямата зелена земя бягаше край нас.

— Къде сме?

— Току-що пресякохме връхчето на Флорида, братче, мястото се казва Фломатън.

Флорида! Летяхме надолу към крайбрежната равнина и Мобайл; пред нас над Мексиканския залив плуваха грамадни облаци. А бяха минали едва трийсет и два часа, откак се сбогувахме с всички сред мръсния сняг на Севера. Спряхме на една бензиностанция. Дийн и Мерилу започнаха да играят на „сол и пипер“ покрай колонките. Дънкъл влезе в павилиона и без никакво усилие открадна три пакета цигари. Ставахме самоуверени. Когато навлизахме в Мобайл по дългото шосе над заливаните от прилива земи, съблякохме зимните си дрехи и се насладихме на южната топлина. Точно тогава Дийн започна да разказва историята на своя живот, а когато на един кръстопът след Мобайл се натъкнахме на препятствие от струпани коли, чиито шофьори ожесточено се караха, вместо да се провре плавно край тях, Дийн изсвистя по пътната отбивка на бензиностанцията и продължи право напред, без дори да намали любимите си постоянни континентални седемдесет мили. Зад нас останаха зяпнали лица. А той продължи без прекъсване разказа си:

— Казвам ви, не ви лъжа, започнах на девет с едно момиче, което се казваше Мили Мейфеър, в гаража на Род на улица „Грант“ в Денвър, същата, на която живя Карло. Тогава баща ми още поработваше в тенекеджийницата. Помня, че леля ми крещеше от прозореца: „Какво правиш там в гаража?“ Ох, сладка Мерилу, защо не съм те познавал тогава? Ауу! Колко крехка трябва да си била на девет години!

Той се закиска истерично: напъха пръста си в устата й, после го облиза: взе ръката й и я потърка в себе си. А тя просто си седеше и ведро се усмихваше.

Големия Ед Дънкъл гледаше през прозореца и сам си говореше:

— Да, да, онази нощ си мислех, че съм призрак.

Занимаваше го също мисълта какво ще му каже в Ню Орлиънс Галатия Дънкъл.

Дийн продължи:

— Веднъж пътувах с един товарен от Ню Мексико, та право до Ел Ей — тогава бях на единайсет, с баща ми се разгубихме на едно разклонение, бяхме сред истинска джунгла от скитници. Бях слязъл с един човек, на когото викаха Червения великан, баща ми остана пиян в някакъв покрит вагон, влакът тръгна, ние с Червения великан го изпуснахме и след това не видях баща си месеци наред. Пътувах с товарния чак до Калифорния, като че летяхме, първокласен товарен, змей през пустинята. През целия път се возих на платформата между два вагона — можете да си представите колко е било опасно, но нали бях още дете, нищо лошо не ми минаваше през ум — стисках комат хляб под мишница, а с другата си ръка се крепях за спирачния лост. Това също не е измислица, не ви лъжа. Когато стигнах в Ел Ей, тъй бях зажаднял за мляко и сметана, че веднага се хванах на работа в една млекарница и първото нещо, което направих, беше да излоча половинка гъста сметана, а после драйфих от нея.

— Горкичкият Дийн — съжали го Мерилу и го целуна. Той гордо гледаше напред. Обичаше я.

Внезапно излязохме до сините води на Залива и в същия миг по радиото започна лудо предаване; прочутото джаз-шоу на нюорлеански негърски музикален джокей, най-отбрани диви плочи, предимно на черни, между които водещият вмъкваше реплики от рода на: „За нищо да не ви пука!“ С радост си представихме Ню Орлиънс в нощта пред нас. Дийн потри ръце над кормилото.

— Ей, ама живот ще падне!

По здрач навлязохме в гъмжащите улици на Ню Орлиънс. — Помиришете само хората! — провикна се Дийн, който бе подал лице през прозореца и душеше въздуха. — Ааа! Господи! Какъв живот! — И зави рязко покрай един трамвай. — Да, разбира се! — Натисна газта и се огледа във всички посоки за момичета. — Я вижте тази\ — Въздухът в Ню Орлиънс беше тъй разнежващ, сякаш ни галеше коприна: лъхна ни диханието на реката и неподправеният мирис на хора и на кат, и на меласа, какви ли не тропически ухания нахлуха в носовете ни, когато сякаш с магическа пръчка изчезнаха ледовете на северната зима. Подскачахме на местата си. — А я погледнете тая пък! — крещеше Дийн и вече показваше друга жена. — Ох, колко обичам, колко обичам жените! Изумителни са! Обичам ги! — Той плюеше през прозореца, стенеше, хващаше се за главата. Едри капки пот се стичаха по челото му от чиста възбуда и изтощение.

Покачихме колата върху алджиърския ферибот и се озовахме посред Мисисипи на плавателен съд.

— Бързо да излезем от колата, за да погледаме реката и хората и да помиришем света — разпореди се Дийн, припряно надяна слънчевите си очила, грабна цигарите и скокна от колата като пружинено човече. Ние го последвахме. Надвесихме се през парапета и се втренчихме във великия кафяв праотец на водите, който тече през средата на Америка, същински порой от сломени души, и влачи пънове от Монтана, тиня от Дакота, мръсотия от Айова, предмети, потънали в Три Фокс, където туй чудо се ражда сред ледовете. От едната ни страна чезнеше димящият Ню Орлиънс, от другата ни притискаше старият заспал Алджиърс. Негри се трудеха в парещия следобед и нажежаваха пещите на ферибота до червено и от горещината гумите ни замирисаха. Дийн зяпаше всичко и само щъкаше нагоре-надолу в жегата. Обиколи палубата и се качи горе, в изторбените си панталони, вечно свлечени до средата на корема му. Изведнъж го видях да се люлее на въженото мостче. Като че щеше да полети. Лудият му смях огласяше целия ферибот — „хи-хи-хи-хи-хиии!“ Мерилу вървеше подире му. Той се завъртя навсякъде като фъртуна, върна се, разучил всичко, скочи в колата тъкмо когато другите вече бибиткаха да тръгваме, шмугна се на косъм покрай няколко коли, а после усетихме, че се носим като стрела през Алджиърс.

— Накъде сега? Накъде? — крещеше Дийн.

Решихме най-напред да се поизмием на някоя бензиностанция и да разпитаме къде се намира улицата на Бул. В сънливия речен залез навсякъде играеха малки деца: момичета, превързали косите си с шарени шалчета, в памучни блузи, без чорапи, сновяха около нас. Дийн хукна нагоре по улицата, за да не изпусне нещо. Оглеждаше се, кимаше, потриваше корем. Големия Ед седеше в колата отзад, нахлупил шапка ниско над очите си, и се хилеше на Дийн. Аз седях върху калника. Мерилу беше в дамската тоалетна. От обраслите с храсталаци брегове, където все по-малко мъже ходеха на риболов с въдици, и от сънните странични ръкави на делтата, разпростряла се надалеч по червенеещата се земя, огромната гърбица на разпененото главно течение с неописуемо боботене се виеше около Алджиърс като змия. Някой ден водата ще отнесе дремещия полуостровен Алджиърс с цялата олелия и колибите му. Слънцето се наклони, буболечки скачаха, страховитата вода ревеше.

Пристигнахме пред къщата на Стария Бул Лий, която се намираше извън града, близо до речната дига, на един път, пресичащ блатисто поле. Къщата представляваше стара съборетина, обиколена от веранда с продънен под, а в двора й растяха плачещи върби; тревата беше висока цял ярд, старата ограда — полегнала, оборът — порутен. Не се виждаше жива душа. Спряхме колата посред двора и видяхме корито на задната веранда. Слязох и отидох до вратата от мрежа. Отвътре стоеше Джейн Лий, засенчила с ръка очите си срещу слънцето.

— Джейн! — възкликнах. — Аз съм. Дойдохме.

Разбрала беше и без да й казвам.

— Да, виждам. Бул не е вкъщи в момента. Онова там пожар ли е, или нещо друго?

Двамата погледнахме към слънцето.

— Слънцето ли имаш пред вид? — попитах я.

— Разбира се, че не — чух сирени нататък. Нима не забелязваш, че сиянието е особено?

Беше в посока към Ню Орлиънс; облаците бяха малко странни.

— Нищо не виждам.

Джейн изсумтя:

— Старият Парадайз не се е променил.

Така се поздравихме след четири години; Джейн бе живяла у нас в Ню Йорк, когато бях женен.

— А Галатия Дънкъл тук ли е? — попитах я.

Джейн още търсеше пожара си; в ония дни тя вече поглъщаше по три туби с опиати дневно. Лицето й — някога закръглено, с немска хубост — беше станало каменно, червено, мършаво. Беше прекарала детски паралич в Ню Орлиънс и леко накуцваше. Дийн и тайфата се измъкнаха смутени от колата и криво-ляво се разположиха. Галатия Дънкъл излезе от достолепното си уединение в задната част на къщата, за да посрещне своя мъчител. Галатия беше сериозно момиче, бледа и като че ли всеки миг щеше да избухне в сълзи. Големия Ед прокара пръсти през косата си и каза „здрасти“. Тя го гледаше втренчено.

— Къде се загуби? Защо направи това с мен? — И хвърли мръсен поглед към Дийн; картинката й беше ясна. Дийн не й обърна никакво внимание; занимаваше го само мисълта да се нахрани; попита Джейн намира ли се нещо вкъщи. От този миг започна суматохата.

Горкият Бул се върна със своя шевролет и свари в къщата си нашествие от откачени: мен все пак поздрави с топлота и сърдечност, каквито отдавна не бях забелязвал у него. Купил бе тази къща в Ню Орлиънс с пари, припечелени от отглеждането на едрозърнест грах в Тексас; хванал се бил на тая работа с някакъв приятел от училище, чийто баща — хем побъркан, хем паралитик — починал и оставил голямо богатство. Самият Бул получаваше от родителите си по петдесет долара на седмица, което съвсем не беше зле, само дето той харчеше приблизително толкова всяка седмица, за да засища наркотичния си глад, а и жена му не му излизаше евтино, като изгълтваше упойващи таблетки за около десет долара на седмица. Бюджетът им за прехрана навярно беше най-ниският в страната; те почти не ядяха; нито пък децата им — но и това не ги тревожеше. Имаха две приказни деца: Доуди, осемгодишна, и малкият Рей — на една годинка. Рей търчеше гол-голеничък по двора, лъчезарен, сякаш беше дете на дъгата. Бул му викаше „малкото зверче“, заимствал бе израза от У. К. Фийлдс. Та Бул вкара колата си в двора, изтърколи се от нея крайник по крайник, приближи се унило към нас — с тъмни очила, филцова шапка и занемарен костюм, дълъг, тънък, странен, неразговорлив — и продума:

— Ей. Сал, най-после пристигна: я да влезем вътре и да пийнем по нещо.

Една нощ няма да ми стигне да ви разкажа за Бул Лий; затова сега ще ви осведомя само, че той беше учител и може да се каже, че имаше пълното право да преподава, защото цялото си време прекарваше в самообразоване: изучаваше всички онези неща, които смяташе „за“, а и наричаше „факти на живота“, изучаваше ги не само по необходимост, а и защото държеше да ги знае. На младини той бе тътрил тънкото си дълго тяло из целите Съединени щати, както и из по-голямата част на Европа и Северна Африка, само за да види какво става там: през трийсетте години се оженил в Югославия за белогвардейска графиня само за да я измъкне от лапите на нацистите: имаше снимки от тия години сред международни компании в кокаиново опиянение — чорлави типове, всеки от които се бе отпуснал върху някой друг: имаше снимки и из улиците на Алжир с панамена шапка: оттогава не видял повече белогвардейската графиня. В Чикаго работил в санитарна служба за борба с насекомите, в Ню Йорк бил барман, в Нюарк — съдебен призовчик. Седял по кафенетата на Париж и наблюдавал върволиците от навъсени френски лица по улиците. Вдигал очи от чашката си с узо в Атина, за да спре погледа си върху най-грозните хора в света, както ги нарече. Пробивал си път сред навалицата от наркомани и продавачи на килимчета в Истанбул и навсякъде търсел фактите. В английски хотели прочел Шпенглер и маркиз дьо Сад. В Чикаго замислил да обере една турска баня, поколебал се само две минути, колкото да изпие някакво питие, и успял да задигне едва два долара, за които се наложило доста да потича. Всичко това правел заради житейския опит. А сега се бе заловил да изследва наркоманията. Сновеше из улиците на Ню Орлиънс със съмнителни типове и често навестяваше баровете, където се въртеше контрабанда със стоката.

Чувал съм една странна история от университетските му дни, която говори още нещо за него; поканил един следобед приятели на чай в стилно обзаведената си квартира, когато изневиделица отнякъде изскочило любимото му опитомено порче и захапало за глезена един издокаран хомо: всички побягнали навън с писъци. Стария Бул Лий скочил, грабнал пушката си и се провикнал: „Аха, пак е подушило оня стар плъх“, стрелял и издълбал в стената дупка, достатъчно голяма да побере петдесет плъха. На стената висяла картина на стара, грозна правоъгълна едноетажна къща. Приятелите му го питали: „Защо си окачил тук тази грозотия?“, а Бул им отвръщал: „Харесвам я тъкмо защото е грозна.“ Целият му живот вървеше в тоя стил. Веднъж почуках на вратата му на Шейсета улица сред бордеите на Ню Йорк, а той ми отвори по бомбе, жилетка от костюм, облечена на голо, и крадени раирани панталони; в ръцете си държеше някаква съдинка, в нея имаше дълги сухи треви наркотик, които той се опитваше да стрие, за да ги свие на цигари. Експериментираше също така да преварява сиропи за кашлица, в чийто състав влизаха слаби морфинови съединения, докато се превърнат в черна каша, която впрочем не оказваше особено въздействие. Прекарваше дълги часове с Шекспир в скута си — наричаше го „безсмъртния бард“. В Ню Орлиънс бе започнал да прекарва дълги часове с Кодексите на маите в скута си и въпреки че участваше в разговорите, книгата лежеше разтворена през цялото време. Веднъж го попитах: „Какво ще стане с нас, когато умрем?“ — и той ми отговори: „Когато човек умре, той просто е умрял, и толкоз.“ В стаята си държеше чифт белезници, които, казваше, използват със своя психоаналитик; те експериментираш с наркоанализа и открили, че в Стария Бул Лий съжителстват седем личности, една от друга по-пропаднали, докато накрая той се превръщат в бесуващ идиот и трябвало да бъде усмиряван с белезници. Най-извисената от неговите седем личности била английски лорд, най-низката — идиотът. Някъде по средата между тях имало и стар негър, който чакат заедно с всички останали да му дойде редът и мърморел: „Някои са копелета, други не са, зависи от жребия.“

Бул изпитваше носталгия по Америка от старо време, особено от 1910 година, когато морфинът се купувал от дрогериите без рецепти и вечер китайците пушели опиум, облакътени на прозорците си, а страната била дива, клокочеща и волна и дарявала хората с всякакви свободи и благодат. Най-силно ненавиждаше бюрокрацията на Вашингтон: на второ място — либералите; накрая — ченгетата Цялото си време прекарваше в разговори и вечно поучаваше другите. Тогава Джейн седеше в краката му: както и аз, както и Дийн, както бе правил и Карло Маркс. Всички се бяхме учили от него. Той бе сиволик, незабележителен тип, който не би ви направил впечатление на улицата, ако не се вгледате в него по-добре и не забележите лудото му кокалесто лице с необичайно младежкото изражение — същински канзаски пастор с екзотично неповторимо излъчване, спотаил тайни в себе си. Учил бе медицина във Виена; учил бе антропология, прочел бе всичко; а сега се бе заловил с мисията на живота си, която му повеляваше да изследва явленията от улиците и нощите на живота. Той седна на един стол; Джейн донесе питиета, мартини. Зад стола му транспарантите бяха вечно спуснати, денем и нощем; това беше неговото ъгълче в къщата. На скута му лежаха Кодексите на маите и една въздушна пушка, която вдигаше от време на време, за да простреля някоя от празните наркотични тубички, наредени на отсрещната стена. Аз само притичвах да ги заменям с нови. Всички стреляхме с пушката и в същото време си говорехме. Бул беше много любопитен да узнае причините за нашето пътуване. Изгледа ни изпитателно и в същото време изпъшка шумно, „пфууу“, като празна цистерна.

— Слушай, Дийн, я постой мирен за минутка и ми кажи защо кръстосваш тъй цялата страна.

Дийн само се изчерви и каза:

— Е, нали знаеш как става.

— Сал, а ти защо си тръгнал към Западния бряг?

— Само за няколко дни. И веднага се връщам за лекции.

— А какво е положението с Ед Дънкъл? Що за човек е той? В този момент Ед обезщетяваше Галатия в спалнята; не се забави много. Ние не знаехме какво да кажем на Бул за Ед Дънкъл. Като видя, че не знаем нищо за себе си, той извади три цигари марихуана и ни каза да не се стесняваме, да си вземем, вечерята скоро щяла да бъде готова.

— Нищо друго няма да ви отвори по-добър апетит. Веднъж след такава цигара ядох отвратителна кокошка в закусвалня и тя ми се стори като най-вкусния деликатес на света. Върнах се от Хюстън едва миналата седмица, ходих там, за да говорим с Дейл за нашия едрозърнест грах. Една сутрин, тъкмо си спях в някакъв мотел, когато най-неочаквано изхвърчах от леглото. Един проклет глупак застреля жена си в съседната стая. Всички се струпаха объркани, а типът просто се качи в колата си и се изгуби, само пусна на пода ловджийската си пушка — за шерифа. Пипнаха го едва в Хума, пиян-залян. Човек вече не е сигурен за живота си, ако кръстосва страната без оръжие. — Той отгърна сакото си и ни показа револвер. После отвори едно чекмедже и ни запозна с останалата част от своя арсенал. Едно време в Ню Йорк бе държат под леглото си картечница — Сега имам нещо по-добро, германска пушка с газови патрони, марка „Шайнтот“; вижте само колко е красива, жалко, че имам един патрон. Мога да гръмна стотина души с тази пушка и пак ще ми остане предостатъчно време да изчезна. Бедата е, че имам само един патрон.

— Дано не съм наблизо, когато я изпробваш — обади се от кухнята Джейн. — Откъде си сигурен, че патроните са газови?

Бул изсумтя: никога не обръщаше внимание на заядливите й забележки, но винаги ги чуваше. Не съм виждат по-странна връзка от тази между него и жена му: те си говореха до късно през нощта: Бул обичаше, щом вземе думата, да не я изпуска, нареждаше със скучния си монотонен глас; Джейн правеше опити да го прекъсне, но никога не сполучваше: на разсъмване той се уморяваше и едва тогава тя започваше да говори, а той я слушаше, като сумтеше и хъмкаше през нос. Тя обичаше мъжа си лудо, но някак отнесено; при тях нямаше преструвки и лигавене, само разговори и едно дълбоко приятелство, което никой от нас никога не би могъл да разбере. Онова, което отстрани изглеждаше като чудна неотзивчивост и студенина между тях, всъщност беше особен вид хумор, чрез който те си предаваха своите неуловими вибрации. Любовта е всичко; Джейн никога не се отдалечаваше на повече от десет фута от Бул и никога не пропускаше ни една от думите му, а той говореше много тихо.

Ние с Дийн се разкрещяхме, че искаме да прекараме грандиозна нощ в Ню Орлиънс и настояхме Бул да ни разведе из града. Той обаче ни охлади:

— Ню Орлиънс е ужасно скучен град. Правилникът забранява на белите да стъпват в негърските квартали. Баровете са непоносимо потискащи.

— Не може в целия град да няма поне един изряден бар — прекъснах го аз.

— Такъв бар в Америка не съществува. Та ние дори не сме помирисвали изряден бар. През деветстотин и десета барът е бил място, където мъжете са се срещали по време на работа или след това, и в него е имало само един дълъг тезгях с месингова обшивка, плювалници, пиано и пианист да им свири, няколко огледала, бурета, пълни с уиски от по десет цента чашата, както и бурета, пълни с бира от по пет цента халбата. А сега ти пробутват хромирани плоскости, пияни жени, педерасти, троснати бармани и собственици, които само се въртят около вратите и са вечно на тръни, защото умират от страх някой да не им повреди кожените седалки или да не ги спипа за нещо си полицията; крясъци в неподходящи моменти и мъртва тишина, щом влезе непознат.

Започнахме да спорим за баровете.

— Добре де — казах. — тази вечер аз ще те разведа из Ню Орлиънс и ще ти покажа какво имам пред вид.

Бул нарочно ни помъкна по най-тъпите барове. Оставихме Джейн при децата; бяхме привършили вечерята; тя четеше обявите в нюорлиънския „Таймс-Пикаюн“. Попитах я работа ли търси; отговори ми, че тази била най-интересната страница от вестника. Бул взе думата от момента, в който тръгна с нас към града.

— По-спокойно, Дийн, все ще стигнем, надявам се; хоп, ей ти го ферибота, може и да не паркираш във водата. — Замълча за миг. Сподели с мен, че състоянието на Дийн се е влошило. — Той като че ли върви към идеалната орис — натрапчива психоза, подправена с малко психопатична безотговорност и склонност към насилие. — Погледна Дийн с крайчеца на окото си. — Ако тръгнеш за Калифорния с тоя откачен, никога няма да стигнеш там. Защо не останеш в Ню Орлиънс при мен? Ще залагаме на конните състезания в Гретна и ще си почиваме в моя двор. Имам страхотен комплект ножове и точно сега изработвам мишената. А ако знаеш само какви свежи кукли има в града, стига само да си настроен на тая вълна. — Той изсумтя. Вече се намирахме на ферибота и Дийн изхвърча от колата, за да се надвеси над парапета. Аз го последвах, но Бул остана вътре, сумтящ и хъмкащ. Тази нощ някаква мистична призрачна мъгла бе забулила кафявите води и тъмните речни наноси; а отсреща Ню Орлиънс пламтеше яркооранжев, по ръба му се полюшваха черните сенки на кораби, неземни сенки в мъглата, които, струва ти се, имат испански балкончета и украсени кърми, а като ги наближиш, виждаш, че всъщност са само стари товарни кораби от Швеция и Панама. Пещите на ферибота сияеха в нощта; същите негри въртяха лопатите и пееха. Някога Хазард Върлината бе работил на алджиърския ферибот като най-прост моряк; това пък ме подсети и за Мисисипския Кореняк: и както реката се изтичаше през средата на Америка под звездното небе, мен ме прониза лудото, лудо прозрение, че всичко, което някога съм знаел, и всичко, което ми предстои да науча, представлява едно Цяло. И друго странно нещо — в същата тази нощ, когато ние с Бул Лий сме пресичали реката с ферибота, едно момиче се самоубило — хвърлило се от палубата; или по рейса преди нас, или по този след нас; научихме го на другия ден 01 вестниците.

Заедно с Бул Лий обиколихме всички тъпи барове на френските квартали и около полунощ се прибрахме вкъщи. Тази нощ Мерилу поемаше всичко в прекалени дози; препуши с марихуана, натъпка се с упоителни хапчета, наля се с алкохол и дори помоли Бул Лий да й удари една инжекция морфин, което той естествено не направи; даде й само чаша мартини. Тя така се гипсира от разните опиати, че се вцепени и дълго стоя безчувствена и неподвижна на верандата до мен. Верандата на Бул беше знаменита. Опасваше цялата къща, която на лунна светлина и с върбите наоколо приличаше на южняшки господарски дом, познавал и по-добри дни. Джейн седеше във всекидневната и четеше обявленията; Бул се бе заключил в банята и си вземаше дозата; превързал ръката си над лакътя със стара вратовръзка, чийто край стискаше със зъби, той бучеше спринцовката в ужасяващите си вени, набодени с хиляди дупчици; Ед Дънкъл и Галатия се бяха излегнали върху масивната господарска спатия, която Стария Бул Лий и Джейн никога не използваха; Дийн си свиваше цигари от марихуаната ние с Мерилу се преструвахме на стари аристократи-южняци.

— Ах, мис Лу, тази вечер сте очарователна и прелестна.

— Благодаря ви. Крофорд, за хубавите думи.

Отвсякъде се отваряха врати към разкривената веранда и участниците в нашата тъжна драма в американската нощ току надничаха навън, за да видят какво правят останалите. Накрая тръгнах да се разходя сам до дигата. Исках да поседна на тинестия бряг и да си общувам с Мисисипи, а се наложи да я гледам, забол нос в телена мрежа. Какво означава това да отделяш хората от реките? „Бюрокрация!“ — отговори ми Стария Бул Лий; той седеше с том на Кафка в скута, лампионът над главата му светеше, той сумтеше и хъмкаше. Старата му къща скрибуцаше. А голямата черна река влачеше в нощта пънове от Монтана. „Нищо друго; чиста бюрокрация. И съюзи! Всякакви съюзи!“ Мрачният му смях щеше да отеква и друг път.

7

Прозвуча и на заранта, когато станах рано свеж и сварих Стария Бул Лий и Дийн в задния двор. В работния си комбинезон от бензиностанцията. Дийн помагаше нещо на Бул. Бул беше намерил голямо, дебело прогнило дърво и отчаяно издърпваше с клещи малки гвоздейчета от него. Огледахме дървото по-отблизо; в него бяха побити милиони гвоздейчета — същински червеи.

— Когато ги извадя всичките, ще си направя от това дърво лавица, която ще издържи хиляда години! — каза Бул и всеки мускул по лицето му потръпваше от момчешка възбуда. — Защото, знаеш ли. Сал, лавиците, които правят днес, само след шест месеца се пречупват или направо рухват дори от тежестта на дрънкулки. Същото е и с къщите, същото е и с дрехите. Тия копелета откриха пластмаси, с които могат да строят вечни къщи, както и гуми. А всяка година милиони американци загиват от дефектни автомобилни гуми, които се нагорещяват по пътя и се пукат. Какво им пречи да произвеждат гуми, които да не се пукат? Същото е и с пастите за зъби. Открили са някаква дъвка, от която — ако я дъвчеш в детските си години — до края на живота си няма да имаш дупка в зъбите си, но не я показват на никого. Същото е и с дрехите. Могат да шият дрехи, които да траят вечно. Но предпочитат да произвеждат евтини стоки, така че хората да са принудени да работят, всеки ден да перфорират пропуските си на входа, да се обединяват във враждуващи съюзи и да се щурат напред-назад, докато в столицата пада голямото лапане. — Той повдигна гнилото дърво. — Не мислиш ли, че от него ще излезе идеална лавица?

Беше ранна утрин; Бул бе във вихъра си. Горкият, толкова опиати блъскаше в организма си, че през по-голямата част от деня можеше само да линее в оня стол със светещия дори по обед лампион над него, но рано сутрин беше великолепен. Започнахме да целим мишената с ножове. Той разказа, че в Тунис видял един арабин, който можел да прободе човешко око от четирийсет фута разстояние. Това пък го подсети за неговата леля, която през трийсетте години тръгнала да се разхожда из центъра на някакъв североафрикански град.

— Била с група туристи и ги развеждат гид. На малкия си пръст носела диамантен пръстен. По едно време се облегната на някаква стена да си почине за минутка, един арабин изскочил отнякъде и отсякъл кутрето й с пръстена, преди тя да успее да гъкне, драги мой. Чак след това почувствала, че вече няма малък пръст. Хи-хи-хи-хи! — Когато се смееше, той стискаше устни и изкарваше смеха от корема си, някъде от много дълбоко, като се превиваше чак до коленете. Дълго се смя. — Ей. Джейн! — провикна се развеселен. — Разказах на Дийн и на Сал за леля ми, когато е била в Африка!

— Чух — извика тя от кухненската врата в меката, топла, облъхната от Гълфа сутрин. Красиви едри облаци се носеха над главите ни, облаците на долината, които те карат да почувстваш безбрежността на старата, сгромолясваща се, свещена Америка, от устие до устие и от нос до нос. Бул пращеше от енергия и сила.

— Ей, разказвал ли съм ви за бащата на Дейл? По-смешен старец не съм виждат в живота си. Беше болен от пареза, която разяжда предната част на мозъка и ставаш такъв, че не можеш да отговаряш за мислите, които ти минават през главата. Имаше къща в Тексас и веднъж извикат дърводелци, за да пристроят допълнително крило към нея, карат ги да работят по двайсет и четири часа в денонощие. Посред нощ скачат и заповядват: „Не ща това проклето крило тук, преместете го там!“ Дърводелците разглобявали всичко, направено до този момент, и започвали наново. На разсъмване хората ги виждали как чукат ли, чукат новото крило. По някое време на стареца му омръзвало и казвал: „Дявол да го вземе, ходи ми се в Мейн!“ Качвал се на колата си и отпрашвал със сто мили в час — стотици мили след него се виели вихрушки от пилешка перушина. Спирал колата си посред движението в центровете на тексаските градчета само за да си купи уиски. Улиците се задръствали, от всички страни му бибипкали, а той излитал от магазинчетата с ругатни: „Засто пък вдигат толкос сум тес сантави софьори!“ Фъфлеше; болните от пареза фълфят, тоест фъфлят. Една нощ той спря пред къщата ми в Синсинати, наду клаксона и се развика: „Ей, ислисай, тръгвай с мен в Тексас да видим Дейл.“ Тоя път се връщаше от Мейн. Твърдеше, че е купил къща — ох, нали разбирате, приличаше на оня старец, за когото писахме съчинение в колежа; показаха ни картинка на онова ужасно корабокрушение и удавниците във водата, които се вкопчват в спасителната лодка, а старецът им сече пръстите с мачете. „Махайте се, нестасници, туй е наета лодка!“ О, ужасен беше, Мога цял ден да ви разправям за него. Но я вижте какъв хубав ден!

Наистина беше хубав. От дигата полъхваше бриз като коприна: пътуването си заслужаваше дори само заради това. Последвахме Бул в къщата, за да измерим стената за лавицата. Той ни показа масата, която саморъчно бил направил. От дърво, дебело шест инча.

— Тази маса ще живее хиляда години — каза Бул, наведе към нас дългото си, слабо, безумно лице и удари дървото.

Вечер той седеше до тази маса, ровеше в чинията си и подхвърляше кокалчетата на котките. Имаше ги седем.

— Обожавам котките. Най обичам ония, които мяукат, когато ги държат над пълната вана. — И настоя да ни покаже как го прави: само че някой бе заел банята. — Е — примири се той, сега няма да може. Знаете ли, имах си разправии със съседите.

И ни разказа за съседите си; били цяла напаст, децата — нахални, хвърляли камъни през паянтовата ограда по Доуди и Рей, че даже и по Стария Бул. Той им казал да престанат; баща им изскочил и се разкрещял на португалски. Бул се прибрал, а после излязъл с пушката си, на която скромно се опрял; представям си неописуемата му тънка усмивчица под широката периферия на шапката и сгърченото му тяло, по змийски притаено и коварно; чудат, самотен длъгнест клоун под облаците. Португалецът трябва да го е взел за видение от стар злокобен сън.

Обиколихме двора, търсейки си работа. Бул беше започнал да вдига висока ограда, която да го отдели от противните съседи; никога нямаше да я завърши, не беше по силите му. Той я заблъска, за да ни покаже колко е здрава. После изведнъж се умори, умълча се, влезе в къщата и изчезна в банята, за да си удари предобедната доза. Излезе успокоен, със стъклен поглед, и седна под своя светещ лампион. Слънцето едва провираше лъчи през спуснатия транспарант.

— Ей, момчета, защо не опитате моя оргонен акумулатор? Я вкарайте малко гориво в телата си. След това аз винаги се понасям с деветдесет мили в час към най-близкия бардак, хрр-хрр-хрр!

Това беше неговият „смешен“ смях — когато всъщност не се смееше. Оргонният акумулатор представляваше голям сандък, който можеше да побере човек, седнал на стол: един пласт дърво, един пласт метал и втори пласт дърво имаха за цел да привличат оргони от атмосферата и да ги задържат достатъчно дълго време, за да може човешкото тяло да поеме по-голямо количество от обичайното. Според Райх оргоните били вибриращи атмосферни атоми на принципа на живота. Хората заболяват от рак, защото изчерпвали оргоните си. Стария Бул смяташе, че неговият акумулатор ще подобри действието си, ако дървото, от което е направен, бъде с възможно най-високата стенен на органичност, затова бе навързал към мистичната си кабинка листа и вейки от блатни храсталаци. Тя стоеше там сред напечения равен двор, тази няколкослойна машинария, скалъпена с налудничава изобретателност. Стария Бул се съблече и влезе да поседи в нея и да поразмишлява над пъпа си.

— Сал, Сал, искаш ли, след като се наобядваме, да идем да заложим на конните състезания в Гретна?

Цар беше. След като обядвахме, той дремна във фотьойла си с въздушната пушка на колене, а малкият Рей заспа, свит на кълбо, в скута му. Хубава гледка бяха, бащата и синът, един баща, който сигурно никога не би отегчавал сина си, ако трябваше да правят нещо или да разговарят. Събуди се със стряскане й ме изгледа изпитателно. Мина минута, докато ме познае.

— Защо си тръгнал към Западния бряг, Сал? — попита ме и мигом потъна отново в сън.

Следобед ходихме до Гретна, само ние с Бул. Отидохме с неговия стар шевролет. Хъдсънът на Дийн беше нисък и караше мазно. Шевролетът на Бул беше висок и трещеше. Също както в 1910 година. Облозите за конните състезания се правеха в един голям бар, близо до брега, облицован с кожа и хромирани плоскости; вътрешна врата извеждаше от него към широк коридор, чиито стени бяха облепени с номерата на конете и размерите на облозите. Съмнителни луизианци със състезателни фишове сновяха наоколо. Ние с Бул пихме по една бира, а после той небрежно отиде до игралния автомат и пусна в него половиндоларова монета. Трите барабана се завъртяха: вале! Вале! Вале! Но последното вале само се мярна и се отмести на череша. На косъм се размина с голямата печалба — сто, че и повече долара.

— Проклет късмет! — изрева Бул. — Ама и те го нагласят, мошениците. Че то се вижда. Трите валета ми се подредиха и в последния миг машинката върна едното. Е, какво да се прави.

Разучихме състезателните фишове. От години не бях играл на конни състезания и всичките тия нови имена ме замаяха. Един от конете се казваше Голямото Тате и името му ме хвърли във вихър от спомени за моя баща, с когото бяхме играли на конни състезания. Тъкмо се канех да разкажа на Стария Бул за това, когато той отбеляза:

— Аз май ще опитам на този Абаносов Пират.

Мина малко време, преди да му кажа:

— Голямото Тате ме подсеща за баща ми.

Той се замисли за секунда, светлосините му очи хипнотично се втренчиха в моите, лака че не можех да кажа какво му минава през ума, нито накъде се е отнесъл. После се отдалечи и заложи на Абаносовия Пират. Голямото Тате спечели и донесе по петдесетарка за всеки заложен долар.

— Ще се пръсна! — ядоса се Бул. — Как не се сетих, а знам, че и друг път е ставало така! Ох, кога най-после ще се науча!

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа за Голямото Тате. Та нали на теб ти се яви бе, братче, нали ти се яви. Само най-големите тъпаци не обръщат внимание, когато им се яви дух. Не разбираш ли, че твоят баща, който е бил запалянко по конните състезания, просто те е предупредил, че ще спечели Голямото Тате? Името извика в тебе спомена, той използва името, за да ти съобщи. И хем си го помислих, когато мило каза. Един мой братовчед от Мисури заложи веднъж на един кон, защото името му го подсети за майка му, и спечели големи пари. Същото се случи и сега. — Той поклати глава. — Е, да си ходим. За последен път играя на конни състезания в твое присъствие; тия видения направо ме побъркват. — В колата, на път за старата му къща, той каза: — Някой ден човечеството ще проумее, че имаме връзка с мъртвите и с отвъдния свят, какъвто и да е той; и ако само напрегнем достатъчно волята и ума си, още сега можем да предскажем какво ще се случи през следващите сто години и да предприемем стъпки, за да избегнем разните катастрофи. Когато човек умре, мозъкът му преминава през мутации, за които още нищо не знаем, но които някой ден ще бъдат съвсем ясни, стига учените да се поразмърдат. Само че точно сега тия копелета ги интересува повече дали ще могат да вдигнат земята във въздуха.

Разказахме за това на Джейн. Тя се сопна:

— Глупаво ми звучи.

И продължи да върти Метлата из кухнята, без да вдига очи. Бул се оттегли в банята за следобедната си доза.

Навън, на пътя, Дийн и Дънкъл играеха баскет с топката на Доуди и с кофа, прикована към един електрически стълб. Присъединих се и аз. После се надпреварвахме в подвизи по атлетическа ловкост. Дийн направо ме изуми. Накара ни с Ед да държим една желязна пръчка на височината на кръста и я прескочи от място, като прихвана петите си с ръце. „Хайде, вдигнете я още.“ Вдигахме я, докато стигна до гърдите ни. А той продължаваше да я прескача с лекота. После опита дълъг скок със засилване и скочи поне на двайсет фута, ако не и на повече. Подир това се надбягвахме по улицата. Аз вземам стоте за 10.5. Той изсвистя като вятър покрай мен. Както се надбягвахме, изведнъж си представих невероятна картина: Дийн тича по същия начин през живота, неговото издадено напред кокалесто лице гори за живот, ръцете му загребват въздуха, челото му е изпотено, той ситни като Граучо Маркс и крещи: „Да! Да, братче, добре си с краката!“ Но никой не беше по-бърз в краката от него и това е самата истина. После Бул дойде при нас с няколко ножа и започна да ни показва как да обезоръжаваме евентуатните си нападатели-ножари в тъмните улички. Аз от моя страна му показах една чудесна хватка, при която се хвърляш на земята пред противника си, стисваш го между глезените си, дръпваш го да падне на ръцете си и го притискаш в двоен нелсън. Той я одобри. Показа ни и туй-онуй от джиу-джицу. Малката Доуди извика майка си на верандата и й каза:

— Погледни какво правят тия глупави мъже.

Тя беше едно такова нахакано малко човече, че Дийн не можеше да свали очите си от нея.

— Аууу! Само да порасне! Представяш ли си я само как ще шари по Канал Стрийт с тия нейни огън-очи. Ааа! Оо! — Той смукна въздух през зъби.

Заедно със съпрузите Дънкъл изкарахме луд ден в разходки из центъра на Ню Орлиънс. Този ден Дийн беше като обезумял. Когато видя товарните влакове на гарата, поиска веднага да ме обучи.

— Още преди да съм ти показал всичко, ще си готов за спирач.

С Дийн и с Ед Дънкъл тичахме по релсите и скочихме в движение в един товарен, като всеки си избра свое място за качване; Мерилу и Галатия ни чакаха в колата. Возихме се на влака около половин миля, по кея, и махахме на стрелочниците и на сигналистите с байрачета. Научиха ме как е най-добре да се скача в движение от влак; първо заставаш с гръб Навън и изнасяш назад единия крак, после се откъсваш от атака, извърташ се и стъпваш на земята. Показаха ми хладилните вагони, добри за път в зимните нощи и ако не са пълни със стока.

— Нали помниш какво ти разказах за пътуването си от Ню Мексико до Ел Ей? — извика Дийн. — Ей така висях, но не се отказах…

Върнахме се при момичетата след час и естествено те бяха побеснели. Ед и Галатия бяха решили да останат в Ню Орлиънс, да си вземат стая и да работят. Бул, на когото цялата тайфа вече започваше да дотяга, нямаше нищо против. Първоначалната покана всъщност беше само до мен. В дневната, където спяха Дийн и Мерилу, целият под беше изпокапан с петна от конфитюр и кафе и навсякъде се търкаляха захвърлени тубички от наркотични таблетки; а което бе най-лошото, тази стая беше работилницата на Бул и той не можеше да се труди над лавиците си. Горката Джейн стигна до лудост от непрекъснатото скачане и тичане на Дийн. Ние чакахме поредния чек с моята стипендия, за да продължим нататък; леля бе обещала да ми го препрати. Тогава тримата — Дийн, Мерилу и аз — щяхме да се ометем. Когато чекът пристигна, осъзнах, че ми е крайно неприятно да напусна така изведнъж чудесната къща на Бул, но Дийн щеше да се пръсне от енергия и бе готов за път.

Един ден, по тъжен червен здрач, най-после насядахме в колата, а Джейн, Доуди, малкият Рей, Бул, Ед и Галатия стояха сред високата трева и се усмихваха. За довиждане. В последния момент между Дийн и Бул се получи някакво недоразумение за пари; Дийн поиска заем. Бул му отговори, че и дума не може да става. Разпали се ожесточението на тексаските дни. Бившият затворник Дийн отново започваше да настройва, хората срещу себе си. Той се разкиска истерично, без пет пари да дава за нищо; заигра спипа на панталона си, завря ръка под полата на Мерилу, шумно заопипва коленете й, запени се и забърбори:

— Скъпа, ти знаеш, а и аз знам, че всичко между нас най-после е ясно, дори и до най-абстрактната метафизична или каквато и да е друга дефиниция, която ти би искала да уточниш или нежно да наложиш, или да изследваш произхода й… — и така нататък; колата изрева и ние отново се носехме към Калифорния.

8

Какво чувство изпитваш, когато се отдалечаваш с кола от свои хора и ги гледаш как се смаляват в прерията зад теб, докато черните точици, в които са се превърнали, съвсем се стопят? Изпитваш чувство за безкрая на света, издигнал свод над теб, и чувство за раздяла. Но ние едва чакахме да започнем следващата луда авантюра под небето.

Подкарахме през древната знойна светлина на Алджиърс, обратно на ферибота, обратно към опръсканите с тиня, изкорубени стари черупки отсреща в реката, обратно през канала, и в моравия мрак излязохме на двулентовия път към Батън Руж; оттам свихме на запад и прекосихме Мисисипи на едно място, което се казваше Порт Алън. При Порт Алън реката се разпенва в мъгла от ситни капчици и дъх на рози и в този влажен мрак ние се завъртяхме в кръг при жълтата светлина на йодните фарове, докато под някакъв мост изведнъж лъсна огромното черно течение, и отново прекосихме вечността. Какво е Мисисипи — окъпана тленна плът в дъждовната нощ, меко цамбуркане откъм клюмналите брегове на Мисури, разтваряне, стичащи се води във вечното речно корито, дял от кафявия водовъртеж, пътуване покрай безкрайни долини, дървета и диги, надолу, надолу, покрай Мемфис, Грийнвил, Юдора, Виксъбг, Натчес, Порт Алън, Порт Орлиънс и Порт-ъв-дъ-Делтас, покрай Поташ, Венис, Големия Нощен Залив и навън.

По радиото предаваха криминална пиеса, аз погледнах през прозореца, видях рекламата „Използвайте само боята на фирмата «Купър»“, измърморих „О’кей, ще я използваме“, а колата ни вече пореше смолисточерната нощ на луизианската прерия — Лотел, Юнис, Кайндър и Де Куинси, схлупени западняшки градчета, които ставаха все по-разкаляни, колкото повече се приближавахме до Сабин. В Олд Опълусас влязох в една бакалница, за да купя хляб и сирене, докато Дийн се погрижи за бензин и масло. Бакалницата впрочем се помещаваше в барака; чуваше се как семейството вечеря в задната й част. Почаках минутка; те продължиха да говорят. Взех си хляб и сирене и се изнизах през вратата. Парите ни едва ли щяха да стигнат до Фриско. В същото време Дийн пък задигнал един кашон цигари от бензиностанцията, така че се заредихме за из път — бензин, масло, цигари и храна. Мошениците не познават сладостта на подобна кражба. И Дийн подкара.

Някъде към Старкс видяхме огромно червено сияние в небето пред нас; зачудихме се какво е; след миг вече го пресичахме. Беше огън зад някакви дървета; на пътя бяха паркирани много коли. Изглежда рибари печаха на огъня улова си, но можеше и да е нещо съвсем друго. Към Дюивил навлязохме в особен мрак. И изведнъж се озовахме сред блата.

— Ей, братче, представяш ли си, ако в тия блата попаднем на великански черни приятелчета в джазов транс, които извиват на китари жални блусове, пият змийска отрова и ни викат да идем при тях!

— Ухааа!

Отвсякъде дебнеше тайнственост. Колата пълзеше по разкаляния път, леко издигнат над блатата, който от двете си страни се снишаваше и се губеше сред пълзящи растения. Отминахме някакво привидение; негър в бяла риза, протегнал ръце нагоре към мастилената небесна твърд. Навярно се молеше или може би проклинаше. Изсвистяхме съвсем близо до него; погледнах през задното стъкло и видях само бялото ни очите му. „Ууууф! — потрепера Дийн. — Внимавайте. Най-добре е да не спираме по тия места.“ Но по едно време се объркахме на някакъв кръстопът и, така или иначе — трябваше да спрем. Дийн угаси фаровете. От всички страни ни заобикаляше гъста гора от обвити с пълзящи растения дървета и почти чувахме пъпленето на милиони отровни змии. В мрака се виждаше единствено червената амперова лампичка от контролното табло на хъдсъна. Мерилу се разпищя от страх. Ние се разхилихме като ненормални, за да й изкараме съвсем ума. И нас ни беше страх. Искахме да се измъкнем по-скоро от това имение на змиите, от този гниещ блатен мрак и да забръмчим отново с колата по познатата ни американска земя, покрай скотовъдните градчета. Тук миришеше на газове и застояла вода. Този ръкопис на нощта не можехме да разчетем. Избуха бухал. Хванахме наслуки един от черните пътища и съвсем скоро вече пресичахме старата зловеща река Сабин, виновницата за блатата. Тогава съзряхме, изумени, стълпотворение от светлини. „Тексас! Това е Тексас! Нефтеният град Бомонт!“ Грамадни цистерни и рафинерии като градове никнеха пред нас сред уханието на нефт.

— Как се радвам, че се измъкнахме оттам — проговори Мерилу. — Хайде пак да си пуснем страшна пиеса по радиото.

Прекосихме Бомонт, после реката Тринити при Либърти и се насочихме към Хюстън. Дийн започна да разказва за живота си в Хюстън през 1947 година.

— Хасъл! Лудия Хасъл! Търся го, където и да ида, и все не го намирам. Тук, в Тексас, той все пропадаше някъде. Тръгнем с него и с Бул на покупки, а Хасъл вземе, та изчезне. Налагаше се да го търсим по всички стрелбища в града. — Вече влизахме в Хюстън. — Търсехме го най-вече из престъпните квартали. Ей, братче, той е готов да се надстрелва с първия срещнат перко. Една нощ го изгубихме и се наложи да си вземем хотелска стая, а трябваше да носим лед на Джейн, защото продуктите й щяха да се развалят. Минаха два дни, докато открием Хасъл. През това време и аз сам започнах да се заплесвам. Зяпах по жените, тръгнали на следобеден пазар, ей тук, из центъра, по супермаркетите — докато Дийн разказваше, ние летяхме през пустата нощ — и си намерих едно чудно и много шантаво момиче, истински откачено, което просто скиташе и се мъчеше да си открадне портокал. Беше от Уайоминг. Красотата на тялото й беше равна само на идиотизма на ума й. Когато се натъкнах на нея, тя си дърдореше нещо сама и аз я заведох в нашата хотелска стая. Бул беше пиян и се опита да натряска и моето мексиканско момиче, което беше почти дете. Карло се беше натъпкан с хероин и пишеше стихове. Хасъл не се появи до полунощ, когато внезапно го открихме в джипа. Намерихме го заспал на задната седалка. Всичкият лед се бе разтопил. Хасъл каза, че е изгълтал около пет таблетки приспивателно. Ех, братче, ако паметта ми служеше тъй добре, както и разумът, щях да ти разкажа в най-малки подробности какво правихме тогава. А, но ние знаем какво значи времето. Всяко нещо само се нарежда. Ето, ако сега затворя очи, тази стара таратайка сама ще си кара по пътя.

В четири часа сутринта по празните улици на Хюстън ни задмина с гръм и рев едно момче на мотоциклет; окичило се бе от главата до петите с лъскави предмети — бляскащи копчета, каска, гладко черно яке, — тексаски поет на нощта, в чийто гръб се бе вкопчило момиче като индианско дете в майка си; с развени коси, устремен напред, младежът сякаш пееше: „Хюстън. Остин, Форт Уърт, Далас, понякога и Канзас Сити, че дори и старият Антоун, ха-ха-ха!“ Смалиха се на точици и изчезнаха от погледите ни.

— Еееей! Видяхте ли мадамчето, дето се беше лепнало за колана му? Я да ги издухаме! — Дийн се опита да ги настигне. — Кажете, няма ли да бъде славно, ако се съберем всички заедно и го ударим на живот — някоя инжекцийка, обща любов и всички ще си бъдем мили, приятни и добри, без да се караме, без да се дърпаме по детски, нито пък да страдаме от криво разбрано телесно целомъдрие и други такива работи! Дааа, само че ние знаем какво значи времето.

Дийн му се подчини и продължи пътя си.

След Хюстън енергията му, колкото и чудовищна да беше, взе да се изчерпва и на волана седнах аз. Щом взех кормилото, рукна дъжд. Бяхме навлезли вече в голямата тексаска прерия и както каза Дийн — „караш, караш, а утре вечер още ще си в Тексас“. Дъждът шибаше колата. Прекарах я през прихлупено скотовъдно градче с разкаляна главна улица и изведнъж се озовах в задънено място. „Абе какво правя аз?“ Двамата спяха. Обърнах и запъплих обратно през градчето. Не се мяркаше жива душа, нито светлина. Внезапно пред фаровете ми изникна конник, наметнал мушама. Беше шерифът. Широката периферия на шапката му беше клепнала от пороя.

— Къде е пътят за Остин?

Той ми обясни вежливо и аз подкарах колата. Бях излязъл от градчето, когато внезапно два фара заслепиха очите ми през проливния дъжд. Уф, помислих, че съм влязъл в насрещното платно; свърнах рязко и хлътнах в кат, завъртях обратно към пътя. Лъчите на фаровете и този път ме блъснаха право в очите. В последния миг осъзнах, че насрещният шофьор се движи в моето платно, без да знае. И отново рязко свих в калта; слава богу; беше равно, нямаше канавка. Колата ме отмина, а после се върна малко назад в пороя. Четирима намръщени полски работници, откъснали се от своето изпълнено с кавги и пиянство всекидневие, по бели ризи и с мръсни кафяви ръце, седяха и ме гледаха тъпо в нощта. Шофьорът беше толкова пиян, колкото и останалите.

— Къде е пътят за Хюстън? — попита той.

Показах с палец назад и като гръм ме порази мисълта, че те бяха тръгнали нарочно по насрещното платно само за да спрат някого и да го попитат за посоката, съвсем както просякът препречва пътя ти на тротоара. Бяха забили втренчени, мрачни погледи в пода на колата си, където се търкаляха празни бутилки, и продължиха нататък с дрънчене. Запалих мотора; колата беше затънала цял фут в калта. Изпъшках в дъждовния тексаски пущинак.

— Дийн — извиках. — събуди се!

— А, какво?

— Заседнахме в калта.

— Какво е станало?

Разказах му. Той пропсува целия свят. Нахлузихме старя обувки, навлякохме стари пуловери и тромаво се измъкнахме от колата в беснеещия дъжд. Аз подпрях с рамо задния калник, повдигнах го и леко го отместих: Дийн подпъхна вериги под буксуващите гуми. Само след миг бяхме в кат до уши. Събудихме Мерилу сред този ужас и й казахме да подкара, докато ние бутаме. Измъченият хъдсън пухтеше ли, пухтеше. Внезапно той отскочи напред и се хлъзна насред пътя. Мерилу успя да то спре навреме и ние се качихме. Това беше — работата ни отне половин час и ни остави вир-вода, окаяни.

Заспах, целият покрит с кат; когато се събудих на сутринта, калта се бе спекла в твърда кора, а навън бе навалял сняг. Намирахме се близо до Фредериксбърг, във високите прерии. Случи се една от най-тежките зими в историята на Тексас и на Запада, когато добичетата измираха като мухи и страшни снежни виелици засипаха Сан Франциско и Ел Ей. Бяхме отчаяни. Защо не останахме в Ню Орлиънс при Ед Дънкъл? Караше Мерилу: Дийн спеше. Тя управляваше кормилото с една ръка, а другата протягаше назад към мен. Гукаше ми обещания за Сан Франциско. Аз само жално се облизвах. В десет часа на волана седнах аз — Дийн щеше да бъде вън от играта още дълго време — и шофирах няколкостотин потискащи мили през снежни храсталаци и възвишения, обрасли с рошав пелин. Покрай нас минаваха каубои, нахлупили бейзболни каскети с наушници, и търсеха кравите си. Уютни къщурки с димящи комини се мяркаха от време на време край, пътя. Как само мечтаех да влезем в някоя от тях и да ни почерпят пред камината с фасул и мляко с дебел каймак.

В Сонора отново се сдобих с безплатен хляб и сирене, докато собственикът си приказваше с един грамаден фермер в другия край на бакалницата. Когато разбра за подвига ми, Дийн ме вдигна на ура; беше гладен. А не можехме да пропилеем и цент за храна.

— Да, да — каза Дийн, като гледаше как фермерите галопират нагоре-надолу по главната улица на Сонора, — всеки един от тия е мръсен милионер с хиляди глави добитък, наемни работници, сгради, пари в банки. Но ако аз живеех тук, щях да си избера да бъда идиотът на прериите, заю-баю-хитрецът, щях да си гриза крехки филизи, да преследвам готините каугърли — хи-хи-хи! По дяволите! Па! — Той се удари с ръка в хълбока. — Да! Точно така! Ох, господи!

Вече не разбирахме за какво говори. Стисна кормилото и прелетяхме остатъка от пътя през Тексас — около петстотин мили — право до Ел Пасо, където пристигнахме по здрач, без да спираме, ако не броим кратката почивка край Озона, където Дийн съблече всичките си дрехи и тича, и крещя, и подскача гол из храсталаците. Покрай нас свистяха коли, но хората в тях не забелязваха Дийн. Подир това той изприпка обратно до колата и отново я подкара.

— А сега, Сал, и ти, Мерилу, искам да направите като мен, да се разтоварите от всичките си дрехи — какъв е смисълът на дрехите, питам аз? — и да попечете заедно с мен красивите си кореми. Хайде!

Вече карахме под западното слънце; то нахлуваше през предното стъкло.

— Я си открийте коремите на слънцето!

Мерилу изпълни желанието му; разголи се, аз също. И тримата седяхме отпред. Мерилу извади крем и ни намаза, за да е пълно удоволствието. От време на време край нас прогърмяваше някой тежкотоварен камион; шофьорите зърваха от високите сй кабини една чисто гола златокоса красавица, седнала между двама също тъй голи мъже, и преди да изчезнат в огледалото ни, виждахме как колите им за миг занасят. Необятни прерии, отново обрасли с пелин, но вече незатрупани от сняг, се изнизваха край нас. Скоро стигнахме в оранжевоскалистата земя на Пекос Каниън. Небето разтвори сини простори. Слязохме от колата да разгледаме някакви стари индиански развалини. Дийн излезе, както си беше гол. Ние с Мерилу навлякохме палтата си. Бродихме сред старите камънаци, кряскахме, пищяхме. Някои пътници зърваха Дийн гол сред прерията, но неповярвали на очите си, колебливо отминаваха.

Дийн и Мерилу паркираха колата близо до Ван Хорн и правиха любов докато аз поспах. Събудих се тъкмо когато се спускахме надолу към безбрежната долина на Рио Гранде, през Клинт и Ислета към Ел Пасо. Мерилу се прехвърли отзад, аз минах отпред и продължихме нататък. Вляво, оттатък огромните пространства на Рио Гранде, се издигаха оранжевите планини на мексиканската граница, земята на Тарахумаре; мек сумрак трепкаше по върховете им. Точно пред нас блещукаха далечните светлини на Ел Пасо и Хуарес, като зрънца, посети в разстланата долина, която беше толкова голяма, че се виждаха кълбетата пушек на влакове по няколко линии във всички посоки, сякаш беше Долината на Света. И слязохме в нея.

— Клинт, Тексас! — възкликна Дийн. Попаднал бе на радиостанцията на Клинт. Всеки петнайсет минути пускаха по една плоча; в останалото време предаваха реклами за някакъв задочен гимназиален курс. — Тази програма се предава из целия Запад — извика Дийн възбудено. — В изправителния лагер и в затвора, братче, съм я слушал по цял ден. Всички го изкарахме тоя курс. Ако издържиш теста, получаваш диплома по пощата, подпечатана и подписана. Всички каубои на Запада, в един или друг момент, изкарват тоя курс; само това слушаш по радиото; където и да завъртиш — на Стърлинг, Колорадо, Лъск или Уайоминг, все едно, хващаш само Клинт, Тексас, Клинт, Тексас. А музиката им е винаги просташка, каубойска и мексиканска — няма по-лоша програма в цялата история на страната, но нищо не може да се направи. Имат невероятно силен предавател; в кърпа са си вързали цялата околност. — Видяхме високата антена зад бараките на Клинт. — Ехей, какви неща мога да ти разкажа аз! — почти изплака Дийн. С очи, вперени далеч напред, към Фриско и към Западния бряг, ние влязохме на здрачаване в Ел Пасо, напълно разорени. Трябваше с цената на всичко да намерим малко пари за бензин, иначе никога нямаше да продължим.

Опитахме какво ли не. Позвънихме в пътническото бюро, но тази нощ никой не пътуваше за Запада. В бюрото се отбиват онези пътуващи, който желаят да участват в разноските за бензин. В Западните щати това е легален начин за придвижване. Там чакат съмнителни типове с очукани куфари. Отидохме и на междуградската автогара, за да се опитаме да убедим тоя-оня да плати на нас, вместо да се тътри с автобус до Западния бряг. Но се оказа, че сме прекалено стеснителни и никого не заговорихме. Защурахме се тъжни. Навън беше студено. На едно студентче лигите му потекоха, като видя знойната Мерилу, но се опита да си даде безразличен вид. Ние с Дийн се посъветвахме, но решихме, че не сме сводници. Неочаквано едно съвсем откачено и тъпоумно момче, наскоро пуснато от изправително училище, се лепна за нас и двамата с Дийн веднага хукнаха за бира.

— Какво му мислиш бе, човек, ще фраснем някого по главата и ще му приберем парите.

— Аха, разбирам! — подвикна Дийн. И се понесоха. За миг се разтревожих; но Дийн само искаше да преброди с момчето улиците на Ел Пасо и да се набесува. Ние с Мерилу останахме в колата. Тя ме прегърна.

— Дявол да те вземе, Мерилу, почакай да стигнем във Фриско — дръпнах се аз.

— Няма значение, Дийн и така ще ме остави.

— Кога ще се върнеш в Денвър?

— Не знам. Все едно ми е какво ще правя. Защо да не се върна с теб на Изток?

— Ще трябва да препечелим някоя пара във Фриско.

— Знам една крайпътна закусвалня, където можеш да се хванеш да работиш на бара, а аз ще бъда келнерка. И знам един хотел, където можем да живеем на кредит. Ще се държим един за друг. Господи, колко ми е тъжно!

— За какво ти е тъжно, дете?

— За всичко. Как ми се ще Дийн да не беше откачил тъкмо сега.

Дийн връхлетя като светкавица и скочи захилен в колата.

— Ей, че шантав беше тоя, уфффф! Ама как го подуших, а? Познавам хиляди момчета като него и всички са досущ еднакви, мозъците им работят с еднородни механизми, ох, с тия безкрайни отклонения нямаме време, нямаме време… — И той натисна газта, наведе се над кормилото и с гръм и рев си тръгнахме от Ел Пасо. — Ще трябва да прибираме стопаджии. Сигурен съм, че все ще срещнем, някой. Ихаа! Ихаа! Пак сме на път. Внимавай бе! — изрева на някакъв шофьор, изви рязко покрай него, хитро изпревари един камион и пресече очертанията на града. Оттатък реката блестяха бисерните светлинки на Хуарес, виждаха се тъжната земя и бисерните звезди на Чиуауа. Мерилу наблюдаваше Дийн, както го бе наблюдавала през цялото пътуване през страната — с крайчеца на окото си; тъжно смръщена, тя сякаш изпитваше желание да му отсече главата и да я скрие в стаичката си, обзета от своята завистлива, обезсърчавана любов към тоя човек, който беше тъй изумяващо верен на себе си в своята презрително-яростна лудост; тя му се усмихваше с нежна привързаност, но и със зла завист, която ме караше да се страхувам за нея, знаеше, че нейната любов никога няма да роди плодове, защото, погледнеше ли кокалестото му лице с издължената челюст, с тази негова мъжка сдържаност и разсеяност, разбираше, че той е безнадеждно побъркан. Дийн беше убеден, че Мерилу е курва; довери ми, че била патологична лъжкиня. Но когато тя му отправяше този поглед, в него се четеше и любов; забележеше ли го, Дийн винаги й поднасяше широката си, неискрена, прелъстяваща усмивка, при която миглите му потрепваха и зъбите блестяха като бели перли, макар само миг преди това да бе погълнат от мисли единствено за своето безсмъртие. Тогава ние с Мерилу се разсмивахме — а Дийн не даваше никакви признаци на смущение, ухилваше се отнесено и щастливо, с което искаше да каже: „Не си ли правим кефа, така или иначе?“ И това беше всичко. — Далече след Ел Пасо, в мрака, видяхме свита фигурка, която протягаше палец. Нашият предречен стопаджия. Спряхме и върнахме към него.

— Колко пари имаш, детенце?

Детето нямаше пари; беше на около седемнайсет, бледо, странно, а едната му ръка — недоразвита, недъгава; не носеше чанта.

— Не ти ли е жал за него? — промърмори Дийн към мен истински потресен. — Я ела, приятелче, ще те откараме.

Момчето побърза да улови късмета си. Каза, че имало леля в Туларе, Калифорния, която била собственичка на бакалница, и щом стигнем там, щяло да вземе малко пари от нея и да ни ги даде. Дийн се търкулна на пода от смях, всичко напомняше толкова много на случая с момчето от Северна Каролина.

— Е да! Е да! — превиваше се Дийн. — Всички имаме лели; добре тогава, да тръгваме да обиколим всички лели, чичовци и бакалници по тоя наш път!

Така се сдобихме с нов пътник и той излезе много свястно момче. Дума не обелваше, само ни слушаше. След една минута приказки на Дийн момчето навярно се убеди, че се е качило в кола на побъркани. Каза, че пътувало на стоп от Алабама до Орегон, където бил домът му. Попитахме го какво е правило в Алабама.

— Бях на гости при чичо си; беше обещал да ме уреди на работа в някаква дъскорезница. Но не стана и се връщам вкъщи.

— Връщаш се вкъщи, значи — повтори Дийн, — връщаш се вкъщи, да, разбирам, ще те откараме вкъщи, и без това е почти до Фриско.

Само че нямахме никакви пари. Тогава се сетих, че мога да поискам назаем пет долара от моя стар приятел Хал Хангам в Тюсън, Аризона. Дийн на мига отсече, че е решено и че тръгваме за Тюсън. И потеглихме.

През нощта минахме Лас Крусес, Ню Мексико, а призори стигнахме в Аризона. Събудих се от дълбок сън, за да открия, че всички спят като агънца, а колата е паркирана господ знае къде, защото през замъглените прозорци не виждах нищо навън. Излязох. Намирахме се в планините: божествен изгрев, хладен пурпурен въздух, червени планински склонове, тучнозелени пасбища в долини, роса и преливащи облаци от злато; по земята — дупки от подземни гризачи, кактуси, мескитови дървета. Мой ред беше да карам. Избутах Дийн и момчето към другия край и се спуснах по планинския склон с натисната спирачка и изключен мотор, за да пестя бензина. Така влязох в Бенсън, Аризона. И се сетих, че имам джобен часовник, подарък от Роко за рождения ми ден, часовник, който струваше четири долара. На бензиностанцията попитах продавача дали в Бенсън има заложна къща. Оказа се първата врата до нея. Почуках, събудих човека и след минута имах долар за часовника си. Глътна го резервоарът. Сега имахме достатъчно бензин, за да стигнем до Тюсън. Но внезапно един едър полицай, въоръжен с пистолет, изникна отнякъде тъкмо когато потеглях, и поиска шофьорската ми книжка.

— Приятелят отзад има документи — казах аз.

Дийн и Мерилу спяха под одеяло. Ченгето, заповяда на Дийн да излезе. Неочаквано и светкавично, то извади пистолета си и го насочи:

— Горе ръцете!

— Чакай бе, старши — чух гласа на Дийн в най-мазните му и смехотворни нотки, — чакай, само си затварях ципа.

Дори ченгето се засмя. Дийн се измъкна кален, раздърпан, по фланелка, потри стомаха си, изпсува, започна да рови навсякъде за книжката си и за документите за собственост. Ченгето прегледа багажника ни. Всички книжа бяха в изправност.

— Просто проверка — усмихна се широко полицаят. — Можете да продължавате. Бенсън всъщност не е лош град; може да ви хареса, ако се отбиете да закусите.

— Да, да, да — измърмори Дийн, без да му обърне ни най-малко внимание, и подкара. Всички въздъхнахме с облекчение. Полицаите стават подозрителни, когато се появят младоци в нови коли, без пукнат цент и залагат часовници.

— Ух, все да се набъркат — каза Дийн, — но колко по-свястно беше туй ченге от плъха във Вирджиния. Всеки от тях си мечтае да направи ареста, който ще изкара името му в заглавията на първите страници; мислят, че във всяка пътуваща кола се спотайва търсена чикагска банда. Пък и какво друго да правят.

Летяхме към Тюсън.

Тюсън е разположен в красива речна долина с мескитови дървета, а над него се извисява снежното било на планината Каталина. Градът е бил издигнат с един голям строителен замах; хората не се застояват в него, диви, амбициозни, вечно заети и весели; простряно пране и камиони; блъсканица из централните улици, украсени със знамена: общо взето, типичен калифорнийски град. Улица „Форт Лоуел“, на която живееше Хингам, се виеше покрай красиви поречни дървета в равната гола земя. Заварихме Хингам мрачно умислен в двора си. Той беше писател; пристигнал бе в Аризона, за да работи на спокойствие над книгата си. Беше висок, длъгнест, стеснителен сатирик, който ти мърмореше много смешни неща с обърната встрани глава. Живееше с жена си и бебето в малка къща от кирпичени тухли, която беше построил доведеният му баща — индианец. Майка му живееше в своя постройка в отсрещния край на двора. Тя беше екзалтирана американка със слабост към керамиката, мънистата и книгите. Хингам знаеше за Дийн от писмата ми от Ню Йорк. Връхлетяхме го като облак, всички бяхме гладни, дори Алфред, недъгавия стопаджия. Хингам беше облечен в стар пуловер и пушеше лула в острия пустинен въздух. Майка му излезе и ни покани да хапнем в нейната кухня. Сготвихме си юфка в една голяма тенджера.

После отидохме с колата до магазина за напитки на кръстопътя, където Хингам осребри чек от пет долара и ми даде парите.

Сбогуването беше кротко.

— Наистина ми беше приятно — каза Хингам и извърна поглед.

Зад някакви дървета от другата страна на пясъците светеше яркочервената реклама на крайпътна кръчма. Щом се уморявал да пише, Хингам отивал там да изпие една бира. Чувстваше се много самотен, искаше да се върне в Ню Йорк. Тъжно беше да гледаме как високата му фигура изчезва в мрака, докато ние се носим нататък, също както другите фигури от Ню Йорк и Ню Орлиънс: те стояха неуверени под необятните небеса и всичко около тях потъваше. Накъде? Какво? Защо? Заспете, въпроси! А тая вятърничава тайфа лети напред.

9

На излизане от Тюсън видяхме друг стопаджия на тъмния път. Оклахомец, който живееше в Бейкърсфийлд, Калифорния, той веднага започна да ни разказва историята си:

— Ще се пръсна, тръгвам от Бейкърсфийлд с кола чрез пътническото бюро, а китарата ми остава в багажника на друга; и втората кола изобщо не се появява — изчезва с все парцалите и китарата ми; разбирате ли, аз съм музикант, бях тръгнал към Аризона, за да свиря със състава „Джони Макос Сейджбръш Бойс“. И дявол да го вземе, озовавам се в Аризона напълно фалирал и без китара. Откарайте ме, момчета, до Бейкърсфийлд и там ще взема пари от брат ми.

Колко искате? — Искахме само колкото за бензин от Бейкърсфийлд до Сан Франциско, около три долара. Така станахме петима в колата. — Добър вечер, госпожо — каза той и докосна шапката си в поздрав към Мерилу. Потеглихме.

Посред нощ минахме по планински път над Светлините на Палм Спрингс. Призори се провирахме с мъка през снежни проходи към градчето Мохаве, което беше входът към голямото дефиле Техачапи. Оклахомецът се събуди и заразправя смешни истории; добричкият малък Алфред седеше и се усмихваше. Оклахомецът разказа, че познавал някакъв мъж, който простил на жена си, задето направила опит да го застреля, и я извадил от затвора, но тя направила втори опит, и този път успешен. Минавахме покрай женски затвор, когато ни го разказа. Нагоре пред нас се виждаше началото на дефилето Техачапи. Дийн стисна здраво кормилото и ни изведе на самия връх на света. В каньона минахме покрай огромна, забулена в облаци циментена фабрика. После тръгнахме надолу. Дийн изключи мотора, притисна леко спирачката и започна да преодолява един по един острите завои, да изпреварва коли и да показва всякакви шофьорски фокуси без предимствата на скоростната кутия. Аз се хванах здраво. На места пътят поемаше за малко нагоре; Дийн просто задминаваше колите без никакъв звук, само на инерция. Той познаваше отлично ритъма и резките скорости на първокласното задминаване. Когато стигнахме до един ляв завой в обратна посока покрай ниска каменна стена, издигната над дъното на света, простото взе, като се наклони силно наляво, стиснал кормилото с нетрепващи ръце; а когато завоят отново остро сви в противоположната посока, като този път заобиколи една скала отляво, Дийн се наклони силно надясно, като принуди Мерилу и мен да се наклоним с него. Така се люшкахме и лашкахме надолу, докато стигнем долината на реката Сан Джоакуин. Тя се разстилаше на миля под нас, това дъно на Калифорния, зелена и приказна, погледната от нашия въздушен шелф. Минахме трийсет мили, без да изгорим капчица бензин.

Изведнъж всички се оживихме. Докато навлизахме в предградията му, Дийн пожела да ми разкаже всичко, което знаеше за Бейкърсфийлд. Показа ми пансиони, в които бил престоявал, крайгарови хотелчета, тайни игрални домове, закусвални, железопътни разклонения, където бил скачал от влаковете, за да се наяде с грозде, евтини китайски ресторантчета, в които се бил хранил, градински пейки, където се бил срещат с момичета, и други места, по които не бил правил нищо, а просто седял и чакал. Калифорния на Дийн — дива, напрегната, важна, земята на самотните, прокудени и чудати любвеобилни души, стекли се тук като на птичи събор, земята, където всеки някак си има вид на безпаричен, красив, изпаднал филмов актьор.

— Ей, да знаеш, прекарал съм часове на стола пред тая дрогерия! — Всичко помнеше — всяка игра на карти, всяка жена, всяка тъжна нощ. Внезапно минахме покрай онова място, до железопътното депо, където през октомври 1947 година бяхме седели с Тери под луната, бяхме пили порто върху изпотрошените щайги, и аз се опитах да разкажа всичко това на Дийн. Но той беше прекомерно възбуден. — Ей там с Дънкъл цяла сутрин пихме бира и се опитвахме да свалим една страхотна малка келнерка от Уотсънвил — не, Трейси, да, от Трейси беше, — а пък тя се казваше Есмералда — ох, или нещо подобно.

Мерилу вече кроеше планове какво ще прави от мига, в който пристигне във Фриско. Алфред каза, че леля му от Туларе щяла да му даде много пари. Оклахомецът ни поведе извън града, където живеел брат му.

По пладне спряхме пред една дървена къщичка, цялата покрита с пълзящи рози; оклахомецът влезе вътре и се разговори с някакви жени. Чакахме го петнайсет минути.

— Започвам да си мисля, че това момче няма повече пари от мен — обади се Дийн. — Само си губим времето! Че кой от семейството ще му даде и цент след тая глупава лудория.

Оклахомецът излезе притеснен и ни поведе към града.

— Ще се пръсна, не можах да намеря брат си.

Започна да разпитва за него. Навярно се чувстваше наш затворник. Най-после отидохме до една голяма фурна за хляб и оклахомецът излезе с брат си, който беше облечен в работен комбинезон и очевидно беше автомеханик. Братята разговаряха няколко минути. Ние чакахме в колата. Оклахомецът разказваше на всички свои роднини приключенията си и как е изгубил китарата. Но получи парите и ни ги даде, така че можехме да продължим към Фриско. Благодарихме му и потеглихме.

Следващата спирка беше Туларе. Колата ревеше през долината. Аз лежах отзад изтощен, напълно капитулирал и по някое време следобед, докато дремех, калният хъдсън изфуча покрай палатките извън Сабинал, където бях живял, обичал и работил в призрачното минало. Дийн, приведен и застинал над кормилото, гълташе милите. Спал съм, докато сме влизали в Туларе; със събуждането си чух подробностите на една луда история:

— Сал, събуди се! Алфред намери бакалницата на леля си, но знаеш ли какво е станало? Леля му застреляла мъжа си и я тикнали в затвора. Сега магазинът е затворен. Не получихме нито цент. Помисли си само! Какви неща стават: оклахомчето ни разказа почти същата история — накъдето се обърнеш, злочестини, усложнения, ииих да му се не види!

Алфред си гризеше ноктите. При Мадера ние се отклонявахме от пътя за Орегон и там се сбогувахме с Алфред. Пожелахме му късмет и бог да му е на помощ. Той каза, че пътуването с нас е било най-хубавото в живота му.

Като че ли бяха минали едва няколко минути, а ето че вече навлизахме в подножието на планините преди Оукланд. Бързо се озовахме на някаква височина и пред нас се разстла легендарният бял град Сан Франциско върху своите единайсет мистични хълма, а зад тях — синият Тих океан, стената от млечнобяла мъгла, пълзяща от въртопа на „Картофеното течение“, пушеците и златото на късния следобед.

— Стигнахме — разкрещя се Дийн. — Ееей! Колата издържа! Бензинът стигна! Вода! Вода! Няма вече земя! Не можем да вървим по-нататък, защото няма повече земя! А сега, скъпа Мерилу, вие двамата със Сал веднага ще си вземете хотел и ще чакате да ви позвъня утре сутринта, щом уредя всичко с Камий и се обадя на французина за моята работа в железниците. Щом стигнем в града, първата ви грижа на вас със Сал ще бъде да си, купите вестник с обяви и да потърсите работа.

И той мина по моста над оукландския залив, който ни въведе в града. Учрежденията в центъра тъкмо палеха светлините си; напомняха за книжлетата за Сам Спейд17. Когато, залитайки, се измъкнахме от колата на улица „О’Фарел“, поехме си въздух и се протегнахме, сякаш слизахме на бряг след дълго морско пътешествие; стръмната улица се люшкаше под краката ни; от китайския квартал се носеше мирис на пържоли в соев сос. Свалихме всичкия си багаж от колата и го струпахме на тротоара.

Изведнъж Дийн ни каза довиждане. Той се пръскаше от нетърпение да види Камий и да разбере какво е станало. Ние с Мерилу останахме на улицата и тъпо гледахме след него, докато се отдалечаваше.

— Виждаш ли го какво е копеле? — процеди Мерилу. — Дийн ще те зареже, щом му е по-изгодно.

— Знам — отвърнах, погледнах назад, на изток, и въздъхнах. Нямахме пари. Дийн не каза нищо за пари. — Къде ще се настаним?

Понесли саковете си с парцали, ние се залутахме из тесните романтични улички. Всички хора приличаха на безпарични филмови статисти, на излинели старлетки; на разочаровани каскадьори, автомобилни състезатели, трогателни калифорнийски образи, обвеяни от тъгата на края на континента, красиви декадентски казанови, хотелски красавици с подпухнали очи, мошеници, сводници, проститутки, масажисти, пикола — все изпаднали типове, и как да си изкара човек хляба сред такава сбирщина?

10

Все пак Мерилу бе живяла между тези хора — недалеч от „веселите квартали“ — и един хотелски администратор със сивкаво лице ни даде стая на кредит. Това беше първата стъпка. После трябваше да ядем, но го направихме едва в полунощ, когато открихме някаква певица от нощен бар в стаята й; тя постави закачалка върху кошчето за отпадъци, закрепи върху нея обърната с дъното нагоре ютия и подгря консерва свинско с фасул. Погледнах през прозореца мигащите неони и се запитах: „Къде е Дийн сега и защо не се тревожи за нашата съдба?“ Тази година изгубих вярата си в него. Останах в Сан Франциско една седмица и това беше най-кучешкото време в живота ми. С Мерилу изминавахме цели мили, за да търсим пари за храна. Дори ходихме в бедняшкия приют на улица „Мишън“ на гости на някакви пияни моряци, които тя познаваше; почерпиха ни с уиски.

Живяхме заедно в хотела два дена. И разбрах, че сега, след като Дийн изчезна от играта, Мерилу изгуби всякакъв интерес към мен; тя се бе опитвала чрез мен, неговия приятел, да го впримчи. В стаята се карахме. Нощем в леглото аз й разказвах сънищата си. Разказах й за огромната змия на света, която се е свила в земята като червей в ябълка, но някой ден ще изрие хълм, който оттогава ще бъде известен като Змийския хълм, ще се разгъне по прерията, дълга хиляди мили, и ще започне да поглъща всичко по пътя си. Казах й, че тази змия е Сатаната.

— Какво ще стане тогава? — изписка Мерилу от ужас и се притисна в мен.

— Един светец на име Доктор Сакс ще я унищожи с тайно биле, което приготвя точно в този миг в подземната си бърлога някъде из Америка. А може да се окаже и друго, че змията е просто обвивка, в която се крие ято гълъби; и когато тя умре, облаци от сиви гълъби ще изпърхат от нея и ще понесат вести за мир по целия свят.

Загубил си бях ума от глад и горчивина.

Една вечер Мерилу изчезна със собственичката на някакво нощно заведение. Чаках я гладен пред входа на „Ларкин енд Гиъри“ на отсрещната страна на улицата, както се бяхме уговорили, когато тя неочаквано излезе от фоайето на публичния дом заедно със своята приятелка, собственичката-на нощното заведение, и с един тлъст застарял мъж със скъпа кожена чанта. Уж беше отскочила дотам само за да види приятелката си. В този миг разбрах каква курва беше Мерилу. Не посмя дори да ми даде знак, въпреки че ме видя пред оня вход. Заситни, влезе в кадилака и се изгубиха. Сега вече нямах никого, нищо.

Обикалях улиците и събирах фасове. Минах покрай едно рибно ресторантче на улица „Маркет“ и изведнъж жената зад тезгяха ме изгледа ужасена; тя беше собственичката и очевидно си помисли, че ще нахълтам с оръжие, за да обера заведението. Аз го отминах на няколко крачки. Внезапно си представих, че тази жена е моя майка от преди двеста години в Англия и че аз съм неин син-разбойник, избягал от тъмница, за да смути честния й труд в нейната гостилница. Застинах от възторг на тротоара. Огледах улицата. Вече не знаех дали това беше улица „Маркет“ или улица „Кънал“ в Ню Орлиънс: водеше към вода, неопределена всемирна вода, също както Четирийсет и втора улица в Ню Йорк води към вода, човек никога не може да е сигурен къде се намира.

Помислих си за призрака на Ед Дънкъл по „Таймс Скуеър“. Бълнувах. Дощя ми се да се върна и да се изхиля в лицето на моята странна дикенсова майка от ресторантчето. Изтръпнал бях от главата до петите. Сякаш лавина от спомени ме връщаше назад към 1750 година в Англия, а в този миг в Сан Франциско някой друг в друго тяло живееше моя живот. „Не — като че ми говореше ужасеният поглед на тази жена, — не се завръщай и не терзай душата на честната си отрудена майка. Ти не си ми вече син — и баща ти, първият ми мъж, не ми е никакъв. Откак този добър грък се съжали над мен. (Собственикът беше грък с космати ръце.) Ти не си добър, имаш слабост към пиянство и свади и накрая безчестно ще ограбиш плодовете на скромния ми труд в гостилницата. Ох, сине! Никога ли не си падал на колене да молиш опрощение за безбройните си грехове и мошеничества? Изгубено момче! Иди си! Не мъчи душата ми; добре сторих, че те забравих. Не отваряй стари рани, живей така, сякаш не си се връщал и не си отправял взор към мен, не си виждал смирения ми труд, дребните ми скътани парици, алчен да грабнеш, нетърпелив да отнесеш, намръщен, необичан, злосторен сине на моята плът! Сине! Сине!“ Това ме подсети как в Гретна, когато бяхме със Стария Бул, името на Голямото Тате призова духа на баща ми. За миг изживях онова състояние на екстаз, за което вечно бях копнял, прекрачих решително във времето към извънвременните сенки, стъписах се пред уязвимостта на тленното царство, усетих смъртта по петите, която те мушка да тичаш нататък — призрак, задъхан от собствения си бяг, — и се блъснах в жицата, а от нея се разлетяха ангели, за да изчезнат в свещената бездна на несътворената празнота, където мощни и неразгадаеми излъчвания образуват ослепително яркото Абсолютно съзнание и сред магичен небесен рояк се разтварят като лотоси безброй приказни светове. Разнесе се неописуем тътен, не просто бучене в ушите ми, а кънтеж от всички посоки, който не напомня на ни един от познатите ни звуци. Разбрах, че съм умирал и съм се прераждат безброй пъти, но нямам спомен за това, защото преходите от живот към смърт и обратно към живот са така лесни за духа, магически превъплъщения, без усилия, както милионите заспивания и пробуждания, изцяло непреднамерени, несъзнателни. Разбрах, че само благодарение на устойчивостта на вътрешното Съзнание раждането и смъртта се гонят като вълнички, сякаш вятър бърчи огледално спокойната и чиста повърхност на езерото. Усетих сладко, замайващо блаженство, като че бях вкарал силна доза хероин в главната си артерия; като че бях отпил в късен следобед голяма глътка вино, която те кара да потрепереш; краката ми изтръпнаха. Помислих, че в този миг ще умра. Но не умрях, а вървях още четири мили и събрах десет дълги фаса, отнесох ги в хотелската стая на Мерилу, изтърсих тютюна им в старата си лула и я запалих. Бях много млад, за да проумея какво се бе случило. От прозореца надушвах всички ястия на Сан Франциско. Някъде навън имаше ресторанти за морски специалитети, където хлебчетата винаги са топли, та чак панерчетата ти се ще да загризеш; където дори листът с менюто е съблазнително пикантен, сякаш е бил топнат в горещ бульон и след това запечен, та те примамва да го схрускаш. Покажете ми само една люспица от лефер върху листа с менюто и аз ще я изям: дайте ми да помириша само рибената мазнина и щипците от омари. В други ресторанти пък поднасят дебели червени бифтеци със сос или пилета, печени във вино. А заведенията, където цвърчат кюфтета на скара и кафето струва само пет цента! И, ох, онова препържено блюдо с уханни подправки, чийто мирис нахлува в стаята ми от китайския квартал и се размесва с дъха на соса за спагети от „Норт Бийч“ и на месестите варени раци от „Фишърманс Уорф“ или не, на филетата от „Филмор“, които се въртят на шишове! Прибавете и подлютения до червено боб от улица „Маркет“, и пържените картофи от винените нощи на Ембаркадеро, и попарените стриди в Сосалито от другата страна на залива, и ще си представите моя блян за Сан Франциско. Но само ако добавите и мъглата, пронизващата мъгла, от която изгладняваш, и пулсирането на неони в меката нощ, и потракването на красавици с високите им токчета, и белите гълъби от витрината на магазина за китайски продукти…

11

Така ме завари Дийн, когато най-после реши, че заслужавам да бъда спасен. Заведе ме в къщата на Камий.

— Къде е Мерилу бе, човек?

— Избяга, курвата.

Камий беше истинско облекчение след Мерилу; възпитана, учтива млада жена, която при това си даваше сметка, че осемнайсетте долара, които й бе изпратил Дийн, бяха от мен. Но къде изчезна, о, сладка Мерилу? Починах си няколко дни в къщата на Камий. От прозореца на нейната дневна в дървената къща на улица „Либърти“ се виждаше целият Сан Франциско, пламтящ в зелено и червено в дъждовната нощ. През няколкото дни, които прекарах там, Дийн предприе най-нелепата стъпка в трудовата си кариера. Стана демонстратор по домовете на тенджери под налягане. Търговецът, който го нае, го затрупа с мостри и рекламни листовки. Първия ден Дийн беше ураган от енергия. Обикалях с него из целия град, докато той си уреждаше срещи. Идеята беше да получава покани за светски вечери и в даден момент да скача и да демонстрира тенджерите под налягане.

— Братче — възбудено ми заразказва Дийн, — тая работа е по-шантава дори от оная, която вършех за Сайнах. Сайнах продаваше енциклопедии в Оукланд. Никой не можеше да му откаже. Държеше дълги речи, сновеше нагоре-надолу, смееше се, плачеше. Веднъж нахълтахме в една къща, чиито обитатели тръгваха на погребение. Сайнах падна на колене и започна да се моли за спасението на душата на покойния. Хората се разплакаха. И той им продаде цяла енциклопедична поредица. Няма по-откачен човек от него на тоя свят. Къде ли е сега? Лепвахме се за хубавите млади дъщери и ги опипвахме в кухните. И днес следобед просветих по същия начин една свръхпищна домакиня в малката й кухня — демонстрирах с ръка около кръста й. Ха! Хммм! Ееех!

— Карай в тоя дух, Дийн, може би някой ден ще станеш кмет на Сан Франциско.

Беше си разработил цяла рекламна система: упражняваше я вечер пред Камий и мен.

Една сутрин застана гол пред прозореца, загледан в изгрева над Сан Франциско. Имаше точно вид на човек, който някой ден ще стане езически кмет на Сан Франциско. Но енергията му се изчерпа. В един дъждовен следобед търговецът на тенджерите пристигна вкъщи, за да разбере какво става. Дийн. Дийн лежеше проснат на дивана.

— Опита ли се да продадеш тези тенджери?

— Не — отвърна Дийн. — Задава ми се друга работа.

— А какво ще правиш с мострите?

— Не знам.

В гробно мълчание търговецът събра жалките си тенджери и си отиде. От всичко ми бе дошло до гуша, бях уморен, Дийн също.

Но една нощ ние двамата внезапно пак подивяхме; и хукнахме към едно малко нощно заведение, за да послушаме Слим Гейлард. Слим Гейлард е висок слаб негър с огромни тъжни очи и всяка втора дума, която произнася, е „оруни“. „Окей-оруни“ и „Ще удариш ли едно уиски-оруни?“ В това заведение на Фриско се стичаха големи жадни тълпи от млади полуинтелектуалци, настаняваха се в нозете му и го слушаха как свири на пиано, китара и бонго-барабани. Когато се разсвири, той съблича ризата и фланелката си и чак тогава истински се възнася. Върши и говори, каквото му мине през ум. Започва да пее например някоя песен — „Бетонобъркачка“ — тъпа-тъпа, тъпа-тъпа, неочаквано забавя ритъма, мрачно се замисля над своите бонго-барабани, докато връхчетата на пръстите му едва трополят по кожата, а в това време публиката се накланя напред, стаила дъх, За да го чува; човек си помисля, че това ще продължи минута или две, а той изкарва цял час, изтръгвайки неуловими звуци с връхчетата на пръстите си, все по-тихи и по-тихи, докато накрая престанат да се чуват и шумът от уличното движение нахлуе през отворената врата. След което бавно се надига, взема микрофона и също тъй бавно произнася: „Великият-оруни… прекрасният-оваути… здравей-оруни… уиски-оруни… всичко е оруни… как живеят момчетата от първия ред със своите момичета-оруни… оруни… оваути… оруниоруни…“ И така петнайсет минути, гласът му става по-мек и по-мек, докато съвсем замре. Големите му тъжни очи обхождат публиката.

Дийн седи отзад и мърмори:

— Господи! Това е! — И сключва ръце като за молитва, целият облян в пот. — Сал, Слим знае какво значи времето, той знае какво значи времето!

Слим сяда на пианото и удря два клавиша, две „до“-та, после още две, после едно, после две и изведнъж големият плещест контрабасист се разбужда от унеса си и осъзнава, че Слим свири „Джем блус в до“, дръпва с големия си показалец струните, великият отмерен ритъм звънва и всички се заклащат, само Слим си остава тъжен, както винаги. Момчетата надуват така джаз половин час, после Слим, обезумял, се нахвърля върху бонго-барабаните и изпълнява мълниеносни кубински ритми, и крещи лудо на испански, на арабски, на перуански диалект, на египетски, на всички езици, които знае, а той знае безброй езици. Свършва след доста време; всяко негово изпълнение трае два часа. После отива до една колона и тъжно се заглежда над главите на хората, които прииждат да разговарят с него. В ръката му пъхват чаша уиски. „Уиски-оруни — благодаря ти, оваути…“ Никой днес не знае къде е Слим Гейлард. Веднъж Дийн сънувал, че лежи на тревата пред някаква калифорнийска болница и че коремът му е издут и посинял, защото ще ражда. А под едно дърво седи Слим Гейлард заедно с група негри. Дийн обръща към него ужасени майчински очи. Слим му казва: „Сега ще мине оруни.“ В оная нощ Дийн се приближи до Гейлард, приближи се до своето божество; Дийн беше убеден, че Слим е божество; повлече крака към него, поклони му се и го покани да седне при нас. „Добре, оруни“ — отвърна Слим; той приемаше всички покани, но никога нямаше гаранция, че ще присъства и духом. Дийн намери маса, купи питиета и остана скован пред Слим. Слим мечтаеше, зареял поглед над главата му. Всеки път, когато Слим произнасяше „оруни“, Дийн отвръщаше с „Да-да!“. Седях между двамата безумци. Нищо не се случваше. За Слим Гейлард целият свят представляваше просто едно огромно оруни.

В оная нощ аз открих и Ламншейд във „Филмор енд Гиъри“. Лампшейд е грамаден мулат, който се появява в музикалните салуни на Фриско по палто, шапка и шал, скача върху подиума и започва да пее; вените на челото му пулсират, той си поема дълбоко въздух и започва да извива протяжен скръбен блус с всеки мускул на душата си. И както пее, вика към хората: „Не бързайте да идете на небето, започнете с газирана вода и свършете с уиски!“ Гласът му гърми над всичко. Той криви лицето си, кълчи се, прави какво ли не. Приближи се до нашата маса, наведе се над нас и каза: „Да!“ А после тръгна, олюлявайки се, към улицата, за да отиде в друг салун. Подир това видях и Кони Джордан, безумец, който пее, размахва бясно ръце, накрая опръсква с пот всички наоколо, рита микрофона и пищи като жена; късно нощем той се появява изтощен в „Дейсънс Нук“, държи чаша алкохол пред себе си и слуша дивите джаз-сешъни, ококорил грамадните си кръгли очи, отпуснал рамене и втренчил мътен поглед в пространството. Никога не съм виждал по-луди музиканти. Във Фриско всеки свири джаз. Там е краят на континента; и никой пет пари не дава за нищо. Така скитахме с Дийн из Сан Франциско, докато получих чека от следващата си стипендия и бях готов да се завърна вкъщи.

Какво постигнах с пътуването до Фриско, не знам. Камий едва чакаше да си тръгна; на Дийн му беше безразлично. Купих един хляб и колбаси и си направих десет сандвича, с които отново трябваше да преживея, докато прекося страната; те до един щяха да се развалят, преди още да се добера до Дакота. В последната ми нощ Дийн откачи, изнамери Мерилу някъде в центъра, метнахме се на колата и обикаляхме по целия Ричмонд до другата страна на залива, в бордеите се отбивахме по негърските дървени кръчми, от които ехтеше джаз. В една от тях Мерилу реши да седне, а един негър издърпа стола изпод нея. Когато отишла в тоалетната пък, мадами я заговорили и й направили предложение. И на мен направиха предложение. Дийн беше целият в пот и възбуда. Това беше краят; исках да се махна.

На разсъмване взех моя нюйоркски автобус и се сбогувах с Дийн и Мерилу. Те поискаха да им дам няколко от моите сандвичи. Отказах им. Потискащ миг. И тримата си мислехме, че никога повече няма да се видим, но ни беше безразлично.