По стената

Събуди го едва доловимо шумолене. Някакво животинче бягаше през гъстите треви. Човекът надигна глава и опита да се огледа, но не видя нищо. Обгръщаше го плътна, топла и мека завивка. Той се протегна с удоволствие, после плъзна ръка по гърдите си и изненадано откри, че е гол. Къде се намираше? Защо беше тук? Не можеше да си припомни.

При опита да се изправи той се олюля и едва не падна отново по гръб. Нежната, пухкава материя, която го обгръщаше, не оказваше съпротивление и дори отдолу, пресована под тежестта на тялото му, не предлагаше сигурна опора. Той напрегна крака, внимателно се изправи и изведнъж главата му излезе на открито. За миг светлината на утрото го заслепи. Когато отново отвори очи, пред погледа му се разкри необикновена картина.

Намираше се в центъра на безформен бледосив облак, навярно особен вид храст. Още няколко подобни храста се полюшваха наблизо под лекия ветрец като безтегловни купчини сапунена пяна. Наоколо се издигаха дебелите, грапави стволове на вековни дървета, чиито корони се сливаха високо горе в полупрозрачен зелен свод. Земята беше покрита с плътен килим от трева, изпъстрен тук-там с ярките петна на ягодите и големя бели цветя, напомнящи лилии. Над чашките деловито кръжаха едри мъхнати насекоми, би казал пчели, ако не бяха размерите им — топчестите жълто-кафяви коремчета достигаха големината на орех.

Първото, което го порази, бе чувството за подреденост. Гората растеше свободно и все пак всичко изглеждаше грижливо оформено, като в гигантски парк. Дърветата бяха почти еднакво високи, с изключение на отделни млади издънки. Храстите растяха нарядко — ако наистина можеше да нарече храсти тези пухени облаци или странните стъкленисти структури, натежали от сияйни кристални топки. Тревата също беше еднакво висока навсякъде, сякаш грижливо подрязана. Малък поток лъкатушеше сред дърветата, проблясвайки под редките слънчеви лъчи, долетели през пролуките между листата. Картината изглеждаше мирна, позната… и все пак човекът усещаше, че нещо не е наред.

Високо горе нещо зацвърча и за секунда между клоните се мярна някакво животно. Сетне листата отново го скриха, но тренираният поглед на мъжа запази мимолетния образ — неголямо същество с пухкава жълто-черна козина, широки ципести криле и дълга тънка опашка с червеникаво пискюлче накрая.

Човекът изтръпна и неволно сви рамене от нахлулата в гърдите му тревога. Защо му се струваше толкова непознато това животно? И тези храсти…

Като се олюляваше върху несигурната опора, той излезе от пухения облак. Прохладната трева приятно погали босите му крака. С няколко крачки човекът се приближи към потока, загреба шепа вода и жадно отпи. Водата беше студена и бистра — по дъното на потока имаше само чист пясък и обли бели камъчета. Наведе се още веднъж и внезапно там, където падаше сянката на тревите, от водното огледало го погледна бледо, измъчено лице с дълбоко хлътнали очи, с неравно прорасла черна четина по брадата и с дълъг червеникав белег, пресичащ косо челото.

Отскочи назад като ударен и тихият вик на ужас избълбука безпомощно в гърлото му. Бе познал лицето си, но не успя да си зададе нито един въпрос, защото в съзнанието му със страхотна сила избухна първият спомен.

Мрак.

Болка.

Притъпените чувства изведнъж се събуждат и цялото му тяло се сгърчва от изгарянето на непоносимо мъчение. Отваря очи несъзнателно, просто от спазматично свиване на всички мускули — от пръстите до лицето. Тялото му се извива като в титаничен гърч, главата му се отмята назад и той вижда част от помещението, в което се намира — ярко осветена сводеста зала, изпълнена с тънки сребристи нишки, които се извиват като живи. Над проснатото му тяло са се привели две или три същества. Гледани отдолу, те му се струват огромни. От техните мъхести, пулсиращи тела излизат безброй израстъци и пипала, някои дебели, други тънки като косъм и той усеща как всички те се впиват в плътта му, безмилостно разкъсват, проникват все по-дълбоко. Само миг от това огнено страдание е достатъчен, за да бликнат от очите му сълзи, и той иска да се помоли безпомощно, като дете да спрат, но внезапно вижда най-страшното — карикатурните човешки лица, вмъкнати в очертанията на чудовищните паяци. „Също като в картина на Бош“ — минава през съзнанието му странно спокойна мисъл, сетне метлата на ужаса я отхвърля и гърлото му се напряга до скъсване във вик, долетял от милионнолетните дълбини на инстинкта — крясък на разкъсвано животно. Сетне всичко изчезва.

Споменът за изтезанието го разтърси, стегна вътрешностите му на възел и той безпомощно се отпусна на колене във високата трева. С мъчителни спазми празният му стомах изхвърли смес от вода и жлъчка. За малко човекът остана неподвижен, като замаян от шока, след това отново се наведе над потока и изплакна уста от горчивия вкус. Стана му по-леко. Краката му още трепереха, но успя да се изправи и да огледа тялото си.

Белезите го покриваха навсякъде — груби червени бразди с неправилно сраснали краища. Те пресичаха широките му мускулести гърди, преплитаха се по корема, изпъстряха бедрата му. Не можеше да се погледне отзад, но като изви ръка, напипа по гърба си същите следи, като че глутница хищници бе опитала да го разкъса от всички страни.

Той отново сведе поглед и неочаквано изпита смущение от голотата си. Смешно бе, но нищо не можеше да направи с това упорито чувство — усещаше се неудобно, застанал гол сред гората, и тази елементарна човешка условност се оказваше по-силна дори от страха. Бързо се върна към пухения храст и опита да откъсне парче от него. Отначало това не му се удаваше — в пръстите му оставаха само дребни, въздушно леки облачета. Трябваше да зарови ръце по-дълбоко, за да усети, че има някаква вътрешна структура от фини нишки. След няколко неуспешни опита най-сетне откъсна почти една четвърт от храста и търпеливо изскуба дълбока дупка в пуха, докато се оформи някакво подобие на торба с отвори за главата и ръцете. Импровизираната дреха обви тялото му с меко гъделичкане. Не усещаше тежестта й, нямаше го привичното притискане на плата, но поне на вид беше облечен, макар да изглеждаше доста нелепо — тумбеста мъглива топка със стърчащи от нея глава, ръце и крака.

Заниманието бе прогонило тревогата, но слабостта оставаше. Слабост от глад — подсказаха му спазмите в стомаха. Чувстваше се така, сякаш от няколко дни не бе слагал нищо в уста. Засега му помагаше това, че преди малко бе станал от сън, но разбираше, че ако не хапне нещо, скоро ще изгуби сили. Той се огледа. Прозрачните топки, увиснали по клоните на лъскавите храсти, не изглеждаха особено апетитни. Навярно бяха пълни с вода. Пухените облаци изобщо нямаха плодове. Оставаха едрите червени ягоди, които проблясваха сред тревата. Човекът откъсна една от тях и се поколеба. Изглеждаше съвсем обикновена градинска ягода, с лъскава кожичка, дребни жълти семена и черни реснички край тях. От едната страна беше разкъсана, като накълвана от птица, и това разсея съмненията му. В паметта му изплуваха думи, произнесени кой знае от кого: „Старайте се да не използвате за храна непознати плодове и растения. Ако е наложително, предпочитайте тези, които са нахапани от животни или птици.“

Захапа ягодата предпазливо, готов всеки момент да я изплюе. Но вкусът се оказа сладък и свеж. Смути го само ароматът — въпреки външния си вид плодът миришеше по-скоро на мандарина, отколкото на ягода.

Вдигна рамене и се наведе над ягодите. Тук те растяха гъсто една до друга, като засадени в леха с неправилна форма. Бързо набра пълна шепа, изправи се и отново се огледа наоколо.

Не можеше да бъде сигурен, но изглеждаше, че в една от посоките гората постепенно се сгъстява. Ако не го подвеждаше причудливата игра на светлината, това означаваше, че се намира не много далече от открито пространство в другите три посоки. Оставаше да реши накъде да тръгне. При нормални обстоятелства би избрал пътя към полето — там можеше да се ориентира много по-лесно. И в същото време усещаше непреодолимо желание да остане под прикритието на дърветата.

Какво означаваше всичко това? Дъвчейки машинално ягодите, той се помъчи да си припомни как е попаднал тук.

И откри, че няма памет.

Никога през живота си не бе изпитвал толкова странно чувство. Сякаш някакъв естествен декор в черепа му бе изчезнал и въпросите, които си задаваше, безпрепятствено се плъзгаха през съзнанието, после затихваха в очакване на отговор, ала отговор нямаше. Вместо него в съзнанието му цареше пълно мълчание и тази празнота някак необикновено засилваше зрителните възприятия. Очите му свободно се плъзгаха от дърво на дърво, обхващаха с удивителна яркост зеленината на листата, блясъка на кристалните плодове, меките слънчеви лъчи. Образът на гората попиваше като вода в сухия пясък на паметта му, където би трябвало да има безброй неща, ала нямаше нищо друго освен страшния спомен, към който не желаеше да се връща.

Обля го вълна от отчаяна безпомощност. Какво може да направи човек, който не помни нищо, който не знае дори собственото си име? Какво друго, освен да се довери на импулсите си и да се надява, че не греши. А може би не беше чак толкова страшно. Нещо му подсказваше, че е способен да преживее в тази гора, че някога е попадал в далеч по-трудни условия, като подготовка за…

Той сбърка. Началото на спомена го подведе, човекът напрегна паметта си прекалено прибързано — и всичко се разсея, не остана нищо освен кухата дума. Подготовка… подготовка… подготовка… Подготовка за какво? Не знаеше, но все пак имаше нещо успокояващо в мисълта, че е бил подготвен за трудни моменти.

Названието изникна само — амнезия. Ръката му неволно се надигна и докосна грубия белег на челото. Амнезия… Загуба на паметта… Може да възникне като резултат от сериозни мозъчни травми…

Вместо да го разтревожи, идеята за мозъчна травма му донесе неочаквано облекчение. Беше уверен, че предишният му, забравен живот е някак свързан с опасности и катастрофи. А след думата „катастрофа“ неизбежно идваше думата „помощ“. Уверен бе, че е преживял нещо страшно, но вече го търсят и скоро помощта ще дойде, не може да не дойде. Само да издържи…

С удивление забеляза, че шепите му са празни. Без да усети, бе изял ягодите и в тялото му се надигаше отчетлив прилив на енергия. Отново се поколеба в коя посока да тръгне, сетне решително закрачи натам, накъдето го тласкаше неосъзнатият импулс — към вътрешността на гората.

Дърветата наистина се сгъстяваха. Тревата ставаше по-висока, издигна се до коленете, после до кръста му. Почвата беше мека, без нито едно камъче и това бе добре дошло за босите му ходила. Пухените храсти се срещаха все по-често, понякога се налагаше да се промъква пипнешком през гъстите сиви облаци. Дребни животинки се разбягваха пред стъпките му, но той не успя да види нито едно от тях. Понякога излизаше пред малки кръгли езерца, не по-широки от няколко метра. Водата им изглеждаше свежа, макар никъде да не се виждаха потоци, които да ги подхранват.

След около четвърт час пътят му внезапно свърши. Пред него се издигаше отвесна сивокафеникава стена, прорязана от широки пукнатини. Повдигна поглед нагоре, но не можа да види нищо освен зеления свод на дървесните корони. Стената се сливаше с тях и продължаваше по-нататък. Колко? Може би стотици метри, може би само броени педи… Все едно. Човекът поклати глава. Все още не беше във форма, за да рискува изкачването, ако можеше да открие по-добър път.

Тръгна наляво. След стотина крачки теренът започна плавно да се спуска надолу. От дясната му страна стената се издигаше все така непристъпна, но човекът не се тревожеше особено. Пътят надолу обикновено е най-сигурен.

Няколко минути по-късно той вече не беше толкова уверен. Наклонът бързо се увеличаваше, вече ставаше трудно да се удържа на крака. Короните на дърветата насреща слизаха все по-ниско, като че корените им потъваха в дълбока пропаст. Опита се да различи отсрещния склон, но листата закриваха всичко.

И тъй в тази посока пътят е затворен, реши той. Бавно се изкатери обратно, като си помагаше с ръце, докато наклонът намаля. Върна се покрай странната отвесна стена само за да открие, че и в другата посока теренът постепенно се превръща в дълбока пропаст. Очевидно бе попаднал върху стръмен планински хребет и трябваше да върви по билото в единствената свободна посока, докато открие по-удобно място за спускане. Какво пък, това автоматично решаваше въпроса за избора. И може би така щеше да е по-добре — да излезе на открито независимо от смътните страхове.

Отъпканата трева още не се бе изправила и той лесно намери пътя назад. Скоро стигна до мястото, където се бе събудил, и спря да накъса шепа ягоди. Макар че не усещаше глад, с удоволствие засмука сладките плодове. Погледът му разсеяно се прехвърляше от място на място, докато спря върху стъкленистите храсти. Протегна ръка. Един от прозрачните плодове с тих звън се откърши и остана в дланта му. Беше по-твърд и по-тежък, отколкото очакваше. И имаше още нещо странно… Забравил за ягодите, човекът повдигна кристалната топка към очите си и се вгледа в нея.

Отначало му се стори, че всичко е нормално — през чистия кристал прозираше образът на гората, смален и изкривен от пречупването на светлината. Но когато завъртя топката, заедно с нея се измести и картината. Опита да погледне в друга посока. Образът не се промени. Още няколко проби му разкриха истината — картината се съдържаше в самия кристал и като че не зависеше от обкръжението. И все пак, като се взираше по-внимателно, той успяваше да различи с най-малки подробности поляната и храстите по нея. Някакво движение привлече вниманието му. Дребна като мушичка черна птица се спусна в центъра на кълбото и започна да кълве нещо сред тревата. Срещу нея се зададе едва забележимо кафяво петънце, за момент спря неподвижно, после се насочи право към очите на зрителя. Петното постепенно се увеличаваше, превърна се в малко пухкаво животинче, което с мъка се катереше по гладките клони на храста. За кратко време муцунката му изпълни кристала, след това то пропълзя нагоре и изчезна. Но човекът вече беше разбрал достатъчно — завъртя прозрачната сфера и като погледна от другата страна, видя дребното същество, гледано отдолу. То продължаваше да се катери, докато най-сетне спря, откъсна един от плодовете и го запокити надолу…

Кристалната топка го бе увлякла дотолкова, че човекът забравяше тревогите си. Чувстваше се като дете, получило нова играчка. Постепенно овладяваше изкуството да борави с вълшебния кристал и като го въртеше пред очите си, проследи перипетиите на малкото сражение, което се разиграваше сред ягодите.

Внезапно в сферата се появи човешка фигура. Отначало той не разбра какво е това и едва след няколко секунди осъзна, че вижда собственото си събуждане. Всичко се повтаряше — излизането от пухения храст, навеждането над потока, оформянето на примитивна дреха…

Кристалният плод показваше миналото!

Той внимателно остави прозрачната топка под храста и огледа другите. Някои бяха черни, но когато се привеждаше към тях, различаваше във вътрешността им бледа лунна светлина и тъмните силуети на дърветата. Той откъсна една от черните сфери, помъчи се да разгледа по-добре нощната картина…

— Борис Дечев!

Човекът изтърва топката и рязко се обърна.

— Борис Дечев, къде сте? — Мощният глас долиташе иззад короните на дърветата. — Чувате ли ни?

Той стоеше неподвижно и думите кънтяха в главата му. Борис Дечев! Това беше неговото име.

— Борис Дечев, вие сте болен! Търсим ви! — В гласа имаше непривичен, мек акцент. — Ако ни чувате, обадете се!

През листата на едно от дърветата се промъкна надолу прозрачен овал с размерите на топка за ръгби. По гладката му повърхност пробягваха ярки разноцветни петна и в такт с движението им гърмяха думите:

— Борис Дечев, вие се нуждаете от помощ! Ако чувате този глас, насочете се към него. Ще ви бъде оказана незабавна помощ!

Силата на собствената му реакция го изненада. С бързо навеждане той грабна кристалния плод и го запрати към овала. Пъстрият предмет се пукна като сапунен мехур, в същото време гласът замлъкна на средата на изречението.

Сам не знаеше защо направи това. Страхът, безотчетният страх го накара да се обърне и бързо, почти тичешком да се отдалечи от поляната. Боеше се, че „те“ (кои „те“?) ще открият какво се е случило с техния апарат. Трябваше по-бързо да напусне опасното място.

Дърветата наоколо наистина се разреждаха, но все още недостатъчно, за да може да види какво има отвъд тях. Билото се стесняваше, стръмните склонове от двете страни идваха по-близо. Лекият наклон напред улесняваше бягството му. Това трябваше да е верният път, който да го изведе от планината. Лекият, хладен вятър, подухващ насреща му, потвърждаваше догадките — несъмнено се намираше в някаква планинска верига. Само на голяма височина въздухът е така свеж и вятърът така пронизващ.

На два пъти отдясно се мярнаха разклонения на билото, но Борис предпочете да продължи напред. Беше толкова уверен в успеха, че първото разкъсване на зелената завеса го порази като удар.

Пред него имаше само синьо небе!

Задъхан изтича напред и спря на стръмния склон, без да вярва на очите си.

Наистина се намираше високо, на два-три километра над земята. Но това беше единственото му вярно предположение.

Затвори очи, притисна ги с юмруци, докато в клепачите му заплуваха пастелни петна, и отново погледна напред. Не, нищо не се бе променило. Небето все така изпълваше половината свят и далече на хоризонта се сливаше със зеленикавото огледало на морето. Обедното слънце покриваше водната повърхност с безброй ослепителни искри. По-близо дълги бели вълни се носеха към брега и се разбиваха в широките пясъчни плажове.

Плажовете бяха единствената открита ивица земя. Всичко останало, докъдето стигаше погледът, беше покрито с плътна зеленина и дори от такава височина можеше да се разбере, че това са вековни гори, каквито някога са покривали цяла Европа. Сама по себе си гледката би била поразителна, ала имаше нещо, което я правеше потресаваща.

Дърветата!

Не, не вековните дъбове спираха дъха на смаяния зрител. Те изглеждаха като тревички в сянката на титаничните Дървета, забили чудовищните си клони на много километри в небето. Борис неволно потрепери. Чувстваше се като пигмей пред тези колоси на живата природа. Съзнанието му отказваше да приеме реалността им, мъчеше се да изкриви перспективата, но истината не можеше да се промени. Разхвърляни нарядко сред гористата равнина растяха подобни на кедри Дървета с широки корони, с огромни дънери, достигащи в основата си може би повече от километър дебелина. Денят беше ослепително ясен, безоблачен и Борис можеше да различи върховете им, покрити от белотата на вечните снегове. Клоните на дърветата се разперваха като планини, издигнати по чудо над земята, и също като планини бяха обрасли с гори.

Отнякъде в замъглената му памет изплува споменът за древните скандинавски саги и за възпятото в тях световно дърво Игдрасил — забило могъщи корени в земята, подпряло с клоните си небесния свод. Сега виждаше пред себе си тази легенда, превърната в действителност. Обхващаше го някакъв благоговеен трепет пред това чудо на природата и в същото време усещаше все по-силно любопитство. Искаше му се да погледне отблизо огромните стъбла, да опита да се изкатери по тях (не беше сигурен, но му се струваше, че някога е бил нелош алпинист). До най-близкото дърво имаше не повече от десетина километра. Трябваше да се спусне от планината и после…

Той не успя да помисли какво ще прави после, защото погледът му се спусна надолу и изведнъж обхвана онова, което се намираше стотици метри по-ниско. Не скали, не пропасти и върхове. Клони!

Краката му се подкосиха и той почти рухна на земята, заровил лице в дланите си. Съдбата си правеше някаква нелепа шега с него. Това не можеше да бъде истина, в света нямаше подобни дървета!

В света? Да, няма — потвърди студена като нож мисъл и по гърба на Борис пробягаха тръпки. А в друг свят?

Нещо в него се съпротивляваше срещу мисълта за друг свят. Може би е сън, наивно се помъчи да се убеди той, и с чувството, че върши нещо нелепо прищипа с нокти кожата от обратната страна на дланта си. Болката беше истинска, но наоколо не се промени нищо. Борис въздъхна и се изправи. Мимолетната надежда, че вижда всичко това насън, се разсея.

След първоначалното потресение сега му беше по-леко да се вгледа надолу и отблизо да оцени истинските мащаби на Дървото. Най-близкият клон беше стотина метра по-ниско и от положението, в което се намираше, Борис можеше да види само едната му заоблена страна, покрита е дървета и храсти. Двата клона вървяха почти успоредно, но докато неговият плавно се спускаше, долният се издигаше нагоре. Помисли си, че има смисъл да продължи напред — ако и по-нататък нещата оставаха без промени, имаше вероятност двата клона да се съберат.

Докато крачеше по-нататък, мислите му безпомощно се въртяха в затворен кръг. Добре, рано или късно щеше да стигне подножието на Дървото, макар че предпочиташе да не се спира върху подробностите на това дълго спускане. Още отсега знаеше, че то едва ли ще бъде леко и приятно. Но не можеше да избегне най-важния въпрос. Какво щеше да прави после? Накъде да тръгне в този странен, непознат свят?

Тъкмо това го измъчваше най-много — чувството, че е попаднал в свят, където, дори да успееше да си възвърне изгубената памет, щеше да се чувства безсилен и объркан. Нима в един нормален свят можеше да има дървета, високи десет километра, с клони, върху които могат да се разположат гори и езера — сега можеше да види по-голямата част от долния клон и дългото езеро в средата му. Нима може да има плодове, събиращи в себе си образите от миналото, за да ги върнат след часове или дни? Не, нещо беше объркано в самата основа на този свят и Борис се чувстваше изгубен, самотен като песъчинка на безкраен морски бряг.

Може би мисълта за морски бряг го накара отново да погледне настрани. Сега клонът му беше изтънял, дърветата по него бяха изчезнали и човекът можеше да погледне в другата посока, която досега оставаше закрита. Същата гориста равнина, същите титанични дървета, същото море…

И още нещо!

В първия момент не можа да го познае, само мъчително усещаше, че вижда нещо изключително важно, с което е свързана съдбата му. От такова разстояние блестящият метален предмет изглеждаше малък, като продълговата консервна кутия, от която някой е отделил дъното и капака. Но Борис знаеше, че всъщност цилиндърът е огромен. Сто петдесет и седем метра — изплува в паметта му. Такава беше дължината на „Галилей“.

„Галилей“… Седмият звездолет, излетял от Земята, и първият, използващ новия тип двигател, в който за гориво служеха неограничените запаси от междузвезден водород. Колкото по-висока е скоростта, толкова по-лесно става да се привличат и концентрират безкрайно разредените атоми в космическата пустота и това даваше възможност да се достигат субсветлинни скорости.

Звездолетът бе кацнал край самата вода, леко наклонен към морето, и вълните се разбиваха в единия край на корпуса му. Дори от такова разстояние личеше, че приземяването (думата „припланетяване“ отдавна бе изхвърлена от употреба като излишно педантична) не е било леко. Изглеждаше, че в последния момент балансът на двигателите е бил нарушен и „Галилей“ е започнал да се измества настрани, оставяйки зад себе си широка ивица разтопен пясък, кипнал под адския пламък на ядрените двигатели. В паметта на Борис се мярна и отмина спомен за оглушителен грохот, тресящи се стени и падане — последна отчаяна маневра на пилотите, преди наклонът да е надхвърлил критичната точка.

Това беше всичко. Всъщност от повече нямаше нужда.

Значи чужда планета, помисли той. Чужда планета, на която космонавтът Борис Дечев, контузен при кацането на „Галилей“, е попаднал в плен на непознати същества. И сега — самотен, почти напълно лишен от памет, трябва да търси пътя към спасението.

Все пак амнезията отстъпваше. Тук-там мъглата се разкъсваше и той успяваше да си припомни отделни неща. Например споровете… Колко пъти бяха спорили за това дали ще открият цивилизация и каква може да бъде тя. Обикновено надделяваха класическите възгледи. Цивилизацията може да бъде един от трите типа — изостанала от земната, развита приблизително на същото ниво или евентуална свръхцивилизация. За третия тип трудно можеше да се каже нещо определено. Смяташе се, че не биха възникнали прословутите трудности в контакта, защото една свръхцивилизация би трябвало да избере една от двете вероятни линии на поведение: или пълно безразличие — и тогава контактът би станал просто невъзможен, или интерес — при което тя, свръхцивилизацията, несъмнено би използвала огромните си възможности, за да разбере представителите на човечеството и да им помогне да я разберат, доколкото това е по силите им.

С изостаналата цивилизация нещата изглеждаха сравнително прости. Вариантите на контакт бяха два. Враждебно посрещане — за този случай се предвиждаше оттегляне и използване на скрити средства за наблюдение до натрупване на достатъчна информация и евентуален нов опит за сближаване. При този вариант, както впрочем и при дружелюбното посрещане бяха възможни хиляди особености и всички мислими и немислими ситуации бяха обобщени от земната теоретична група в том първи на обемистата „Инструкция по контакта“.

Най-сериозна изглеждаше вероятността за среща с равностойно развита цивилизация. И тук започваха съмненията.

Оптимистите поддържаха тезата, че подобна цивилизация задължително трябва да бъде миролюбива. Едно общество, достигнало нивото на земния двадесет и първи век, твърдяха те, не може да не бъде миролюбиво. Простата логика подсказва, че в историческото си развитие всяка цивилизация рано или късно трябва да стигне до критична точка от своето развитие. В тази точка енергетичните й възможности стават толкова големи, че позволяват да бъде унищожено цялото население на планетата или поне по-голямата му част. Ако социалното и моралното ниво на цивилизацията е изостанало от научно-техническото, неизбежният резултат може да бъде само един — глобална война, която в най-добрия случай би отхвърлила обществото с хилядолетия назад. Извод: на нашето ниво и по-нагоре могат да стигнат само миролюбиво настроени същества.

Не е толкова просто, разпалено отвръщаше песимистично настроеното малцинство. Ние разполагаме единствено със собствения си исторически опит и не бива да се осланяме само на благоприятния му краен резултат. Същият този опит поднася изобилни примери, които могат да внесат немалко смут в привидно простия проблем за съотношението между морално-социалното и научно-техническото развитие. А ако пренесем проблема към едно хипотетично извънземно общество, заставаме пред уравнение с милиони неизвестни. Нима е трудно да си представим една цивилизация, относително миролюбива на собствената си планета, но крайно враждебно настроена към каквито и да било пришълци отвън?

Това би могло да бъде например общество, обединено от жестока диктатура с абсолютен контрол върху производството и потреблението на енергия. Или глобално господство на някаква религия, изповядвана от цялото население със сляп фанатизъм. Или чудовищно силна ксенофобия, обхванала същества, които иначе могат да бъдат кротки и миролюбиви. Или… В том втори от инструкциите се съдържаха стотици подобни „или“, придружени от съответни препоръки. Песимистите не твърдяха, че непременно ще излязат прави, най-често те се съгласяваха, че теориите им влизат в областта на извънредно малките вероятности. И все пак, малко смутено заявяваха те, не бива да бъдем неподготвени. Прекалено скъпо може да ни струва една грешка при първия контакт.

Борис неволно се усмихна. Навярно гледката на звездолета го бе успокоила, щом си позволяваше да разсъждава за видовете контакти. Положението му си оставаше все така напрегнато, но поне знаеше какво да прави — колкото се може по-бързо да стигне долу и да се добере до кораба. Той решително закрачи напред и изведнъж спря. Някой бе извикал името му.

Обърна се, очаквайки отново да види говорещия прозрачен овал, и изтръпна от изненада и радост. След него тичаха хора! Петима на брой, облечени в оперативни костюми, и окраската на костюмите беше отрегулирана на ярко оранжево, за да се забелязва отдалече. Но сега нямаше нужда от това. Деляха ги не повече от петдесет метра и Борис отлично разпознаваше всеки от тях — дребния Окаяма, пшеничнорусия капитан Сергиенко, мършавия Рон Дейвидсън, за който на шега казваха, че има само профил, огромния широкоплещест Густавсон и веселяка Жак Пинсон, с който бяха изиграли толкова партии шах.

Те спряха едновременно — чакаха го да се върне назад. И тласкан от избухналата в гърдите му радост, Борис се втурна към тях, без да избира пътя. В главата му пулсираше само една мисъл — край, край, край на страха и напрежението, край на неизвестността! Другарите бяха тук, те щяха да му разкажат какво се е случило, как е изгубил паметта си и защо се е озовал сам в короната на фантастичното дърво. Те щяха да му помогнат, да го свалят долу, да го отведат зад дебелите стени на звездолета…

Нещо се заплете в босите му крака, препъна го и той полетя настрани. Тялото му се преметна един, два, три пъти. Опората изчезваше, той падаше по стръмния склон и отдолу вече нямаше нищо освен пропаст. Ръцете му безпомощно браздяха рядката трева. Неочаквано напипа жилавото стъбло на храст, израсъл отстрани на клона, и с все сила се вкопчи в него. Очите му инстинктивно се насочиха нагоре, откъдето трябваше да дойде спасението.

Видението трая само секунда или две, но му се стори, че всичко става безкрайно бавно. Петимата се бяха хвърлили напред в еднакъв нечовешки, невъобразимо мощен скок. Те летяха като изстреляни от катапулт — и Сергиенко, и Густафсон, и Окаяма, и Дейвидсън… и на два метра пред тях — Жак, усмихнатият приятел Жак.

В тези дълги части от секундата, шибнато от напрежението на смъртната опасност, съзнанието на Борис работеше на пределни обороти, без да изпуска и най-малката подробност. То безпогрешно хвана мига, когато оранжевият костюм на приятеля Жак се пропука на гърдите и отвътре започна да се измъква тялото — все още човешко, но вече леко променено. А след още секунда чудовищната метаморфоза бе завършена. Ръцете на Жак се издължиха, превърнаха се в тънки, костеливи крайници с двойно по-дълги пръсти, а от гърдите на топчестото тяло израснаха още две — по-къси, но широко разперени, готови да хванат жертвата. Разкъсаният костюм се развяваше във въздуха, закачен за кривите, дебели крака, завършващи с грубо подобие на птичи лапи. И най-страшното беше лицето — все така усмихнатото, непроменено лице на втория пилот Жак Пинсон, прикачено върху отвратителната паякообразна фигура.

Всемогъщият прастар страх от падането бе накарал Борис да направи онова, което са правили преди стотици хиляди години косматите прадеди на човека — да търси опора на всяка цена, да се закачи с нокти и зъби над смъртоносната пропаст. Но сега някъде дълбоко в подсъзнанието му се плисна вълната на също тъй древна боязън и мисълта нямаше нито сили, нито време да я преодолее. От кладенеца на родовата памет преля навън ужасът пред онова, безименното, което се спотайва в дългата нощ пред входа на пещерата, пред което безсилните първобитни хора се свиват на топка край огъня, до скимтящите кучета. Върколак, звяр, който се превръща в човек, човек, който се превръща в звяр…

Пръстите му се разтвориха.

Едва ли разумът би успял да го спаси. Борис не се и опита да мисли. Командваше го само една сила — пълният автоматизъм на тялото, придобит в безброй часове жестоки тренировки. Всъщност в главата му нямаше нищо освен някакво смътно удивление пред собствената сръчност. Първото движение на тялото го обърна надолу и той видя под себе си дълго езеро, разляло се по повърхността на по-долния клон. Още едно извъртане — пред погледа му се мярна звярът, увиснал и с шестте си крайника върху отвесната кора. Сините човешки очи безизразно се вглеждаха подир падащата плячка.

Едва по-късно Борис щеше да разбере, че го е спасило невероятно стечение на обстоятелствата. При нормално разстояние между клоните дори водата не би успяла да смекчи достатъчно падането. Но тук те бяха съвсем близо — деляха ги не повече от тридесет метра. Борис се извъртя по котешки — с крайчеца на окото си забеляза нещо оранжево, летящо подир него, ала вече нямаше време да го разгледа — изпъна тяло и се заби отвесно в гладката повърхност на езерото.

Скокът завърши класически. Замайването от удара не му попречи да опише широка дъга над дъното и с няколко тласъка на краката да изплува нагоре. Докато си поемаше въздух, Борис отново забеляза оранжевото, което бавно потъваше на няколко метра от него, и този път веднага го позна. Това беше костюмът на „Жак“!

Гмурна се отново, с няколко мощни замаха достигна костюма и стисна плътната материя. Докато се издигаше към повърхността на водата, страхът бавно се разсейваше. Вече не беше безпомощен пред чудовищните създания. Оперативният костюм щеше да му помогне.

Като се подаде над водата, Борис отметна мократа коса от челото си и погледна нагоре. Двама от „хората“, рисковано вкопчени в отвесния склон, гледаха към него. На няколко метра от тях „Жак“ продължаваше метаморфозата си. От раменете му бяха израсли чифт ципести криле, които бавно се разширяваха, придавайки му прилика с огромен прилеп. Със смесено чувство на ужас и непреодолимо любопитство Борис следеше като хипнотизиран невероятната промяна. Това противоречеше на всички закони на биологията, но въпреки всичко беше истина — съществата на тази планета умееха за броени минути, дори секунди да променят строежа на телата си.

С усилие на волята успя да се откъсне от удивителната гледка. Трябваше да избяга. Ако и петимата започнеха да летят, не би имал никаква надежда да се укрие от тях. С ограничените си човешки възможности едва ли щеше да затрудни лова им. Единствената му надежда беше костюмът.

Разкопча левия горен джоб и въздъхна от облекчение, когато усети под пръстите си плъзгавата повърхност на фолиото. Това парче прозрачна синтетика му осигуряваше най-добрия начин да се измъкне незабелязано от преследвачите си.

Без повече да обръща внимание на петимата неприятели, Борис разгъна фолиото и го омота около главата си, като внимаваше да остави отпред кръгчето, което се различаваше само пипнешком — беше малко по-грапаво от останалата повърхност. По ръба на пластиковия лист беше прокарано тънко шнурче. Стегна го около врата си и задържа дъх. Във въздуха фолиото беше безполезно, по-скоро би го задушило, отколкото да му помогне. Под водата щеше да бъде съвсем друго.

Високо горе, из въздуха се мярна огромна сянка — „Жак“ правеше пробния си полет. Борис потопи глава във водата, изхвърли крака нагоре и се спусна отвесно към дъното.

Тихо съскане изпълни импровизираната качулка. Фолиото, това чудо на органичната химия, усърдно изпълняваше дълга си — с неимоверна скорост пропускаше кислорода в едната посока и изтласкваше въглеродния двуокис в другата. Отвън водата кипеше край гладката повърхност. Това също бе предвидено — навсякъде, освен по кръглото „прозорче“, фолиото имаше още едно покритие с изменено повърхностно напрежение. Грижливо подбраните му свойства създаваха непрекъснати вихри около качулката, за да се осигури постоянен приток на свежа, наситена с кислород вода.

Борис пое дъх. Обемът на качулката не беше достатъчен и фолиото залепна по лицето му, но въпреки това глътката кислород го ободри. От тренировките знаеше, че скоро ще успее да се приспособи към новия ритъм — чести, равномерни вдишвания и издишвания, почти без паузи помежду им.

Течението го влачеше към далечния дънер на Дървото. Дълбочината тук беше около четири метра — твърде малко, за да се скрие в прозрачната вода. Но като проплува малко по-напред, над главата му се плъзнаха зеленикави сенки. Широките листа на някакви водни растения покриваха повърхността, сплитаха се все по-гъсто в спасителна завеса. Борис се провря в плетеницата на дългите корени и бавно запълзя напред. Не виждаше почти нищо, ала това означаваше, че и преследвачите не могат да го видят.

Не знаеше колко време се е промъквал напред из подводния гъсталак. Дробовете му горяха от недостиг на кислород — фолиото се препоръчваше само за извънредни случаи и в никакъв случай не можеше да помогне при тежки физически усилия. Почти заслепен от изтощение, той се издигна нагоре, подаде глава над листата и дръпна шнура на качулката. Свежият, хладен въздух нахлу в гърдите му. През играещите пред погледа му искрици и мътни петна изплуваха очертанията на горния клон.

Наоколо нямаше никой.

Сега трябваше да бърза. С последните остатъци от сили той изпълзя на брега, влачейки след себе си тежкия мокър костюм, и рухна в най-близкия пухен храст.