По стената

Ако познаваше това понятие, Рим-Тим-Тука навярно би решил, че е настъпил краят на света. Във всеки случай из главата му се въртеше подобна мисъл — че нещо е станало с Дървото и сега всичко е свършено. Особено обидно изглеждаше това, че е затворен в тая тясна квартира под кожата на големия и даже не ще узнае как е настъпил краят.

Но краят не настъпи. Напротив, всичко утихна и след кратко размишление зверчето реши, че каквото и да е, поне трябва да надникне. Предпазливо подаде муцунка навън и откри, че Дървото си е на мястото. Наоколо беше тихо и не се забелязваха никакви следи от катаклизъм. Само големият лежеше неподвижно, навярно беше изгубил съзнание от страх. Е, няма как, реши Рим-Тим-Тука, всички не можеха да бъдат храбри като него.

Той се огледа. Огромни, обрасли с лишеи, дънерите на дърветата се издигаха нагоре, където клоните им се преплитаха в непроницаемо зелено покривало. Наоколо царуваше глуха, зловеща тишина. Зверчето потръпна и изведнъж разбра, че не е чак толкова храбро. Големите играеха някаква своя страшна и непонятна игра, без да му обръщат внимание. Какво можеше да направи? Как да намери отново уютната си хралупа? Как да защити своя едър и глуповат спътник от… да, от крилатия звяр, който ги беше нападнал и сега бавно се приближаваше през папратите?

Първата му мисъл беше да побегне, да се скрие някъде из корените, да остави завинаги големите с техните игри. Все едно, такова малко същество като него не би могло с нищо да промени намеренията им. И Рим-Тим-Тука се готвеше да избяга, когато погледът му падна върху странното нещо, лежащо край отпуснатата ръка на неговия спътник.

Отново през главата му вихрено прелетяха гениални мисли. Припомни си как големият бе вдигнал това нещо срещу крилатия звяр и излетялата от ръката му мълния, прогони чудовището. А щом той можеше да го направи, защо да не успее и Рим-Тим-Тука?

Треперейки от страх, дребното същество пропълзя към ръката на лежащия човек.

За няколко секунди бе изпуснал звяра от поглед и когато отново се обърна към него, видя, че вече е съвсем наблизо. С отчаяно усилие завъртя насреща му тежкия предмет и заканително изцвърча:

— Назад! Не се приближавай!

Не бе очаквал да го разберат, ала чудовището ненадейно се разсмя, после сви устни и измежду тях долетя малко глухо, но съвсем понятно цвърчене:

— Остави това, малко братче! Не разбираш.

Рим-Тим-Тука знаеше, че не разбира. Но знаеше и още нещо — че няма да изостави спътника си. Заедно бяха минали през премеждията на дългия път и ако трябваше, заедно щяха да загинат. От разтрепераната му муцунка излетя вик:

— Назад!

Без да му обръща внимание, звярът продължаваше да се приближава. Дребното животинче безпомощно опипа оръжието. Как да изстреля мълнията? Може би това нещо изобщо нямаше да му се подчини.

— Не си играй — рече големият звяр. — Нищо няма да направиш, вече се погрижих за това. Бягай оттук!

Внезапно лапката на Рим-Тим-Тука хлътна в някаква широка вдлъбнатина. Нещо поддаде под нокътчетата му и светът се изпълни с ослепителна светлина. Лъхна го огнен жар и за част от секундата звярът отсреща се превърна в черен силует. Животинчето се завъртя, зърна широко разтворените очи на лежащия човек и сетне се захлупи по корем на земята, за да не вижда повече страховитите събития.