По стената

Звездите бяха изчезнали. Синкавочерни облаци, огрени по краищата от превалящата луна, бързо пълзяха по черния небосвод. Но вятърът бе високо горе. Тук, в гората, бе настъпила абсолютна, тежка тишина. Не помръдваше нито лист. Отдалече като тихо съскане долиташе шумът на прибоя и заедно с него идеше влажният, солен дъх на море.

Странно вцепенение бе обхванало лежащия човек. Не усещаше тялото си, не разбираше дали наистина е отворил очи, дали вижда всичко това наяве, или просто се е унесъл в сън, неразличим от действителността. Не мислеше за нищо. Не можеше да помръдне. Просто лежеше и гледаше към небето.

Нещо сияйно и бяло се мярна високо горе, разпери криле и полетя косо по вятъра като огромна бяла чайка, окъпана в лунните лъчи. В нощта се плъзна далечната песен на птицата — протяжна и нежна, удивително човешка, като примамлив глас на сирена, протягаща ръце към изгубения мореплавател от своето самотно островче. Унесен в нея, Борис бавно потъваше в провала на съня и с безразлично учудване виждаше все по-неясно как тя се спуска към него, разцепвайки вятъра — прекрасно и страшно белокрило видение.

Потъна в безпаметство… и като че отново се събуди. Наоколо се простираше все същата синкава нощна поляна, все същите черни дървета възправяха в небето тежката си завеса. Облаците бягаха по звездния свод и луната ту се криеше зад тях, ту изсипваше като призрачен порой ярките си лъчи. Настъпила бе пълна, някак нереална тишина.

— Хей…

Тих глас. Почти шепот. Но в безмълвието на гората той изпълни поляната, плъзна се над спящия и го погали с меките си, дълбоко кадифени нотки.

Погледът му се стрелна по пустата поляна, издигна се нагоре — и там, сред клоните на най-високото дърво зърна…

Отначало му се стори, че вижда жена. Жена с черна, блестяща коса до раменете, обвита в пухкави бели одежди. Бялото около нея се раздвижи, откри голите рамене, малките стегнати гърди, сетне и тялото по-надолу…

Сърцето му бясно удари в гърдите, избухна сред страх и въртележка от неясни, напрегнати мисли. Искаше да скочи на крака, да грабне бластера и да стреля в чудовищното видение.

— Спокойно! — тихо и властно изрече мекият глас.

Мускулите му се отпуснаха. Сърцето отново биеше бавно и размерено.

— Ти спиш — каза гласът. — Разбираш ли? Спиш, спиш, спиш и това е само сън.

— Разбира се — съгласи се той, вкопчвайки се в спасителната мисъл. Не чуваше гласа си и това още веднъж го убеди, че сънува. Сега можеше без тревога да разгледа съществото сред клоните и с отвлечено, почти лениво любопитство разбра какво е то.

Сфинкс!

Сфинксът, митичното същество отпреди хилядолетия, оживяваше в съня му. Женска глава и женско тяло до кръста, тяло на лъвица надолу и огромни бели криле, които се разперваха все повече и повече, докато съществото леко се плъзна от клона, описа широка дъга из въздуха и се спусна в тревата край едва мъждукащите въглени на догорелия огън.

— Сън — глухо повтори Борис. — Само сън…

Крилете се събраха и бързо започнаха да се смаляват. След десетина секунди не бяха нищо повече от украшения над гърба на приклекналия по котешки сфинкс. Лунната светлина матово лъщеше по женското тяло. Тъмните изтеглени очи гледаха лежащия човек сериозно и замислено, в изпъкналите египетски устни се криеше едва забележима усмивка.

— Коя си ти? — безмълвно запита Борис. — Какво искаш?

Сфинксът повдигна лапа пред лицето си, бавно измъкна острите си нокти от възглавничките им, огледа ги и отново ги скри.

— Коя съм аз? Мислех, че знаеш. Хищница… — Усмивката се разшири, разкривайки равни и бели, удивително човешки зъби. — Искам да те разкъсам. Не забравяй, Борисе. Искам да те разкъсам — и рано или късно ще го сторя.

— Защо? — неволно изохка той.

— Защо ли? Виж, това е по-умен въпрос. Помисли, приятелю. Може и да си отговориш. Но бързай, бързай, докато още си жив, защото аз съм по дирите ти.

Тя се обърна и през отново натегналата в клепките му мъгла Борис видя как в мрака се отдалечава нежният бял гръб с броеницата на гръбнака и острите лопатки, а под него — гъвкаво животинско тяло с бели лебедови криле.

Повече не сънува нищо.

Събуди се изведнъж, бодър и свеж. По цялото му тяло като поток се разливаше нова сила. Утрото бе мъгливо и хладно, но в плътния костюм не усещаше студа. Протегна се, седна и се огледа. Влажна сива пелена закриваше дърветата. Тревата тегнеше от мътно-сребриста роса. Забързано, в надпревара чуруликаха невидими птици.

Внезапно Борис трепна и настръхна въпреки топлината в костюма. Край лявата му ръка лежеше купчинка лимоненожълти кръгли плодове!

И още преди да помисли за нощните си страхове, той се разсмя с облекчение. Оставяйки зад себе си тъмна диря, през тревата се задаваше зверчето, като търкаляше пред себе си още един от плодовете.

Рим-Тим-Тука бе направил избора си.

Животинчето спря край купчинката и настойчиво зацвърча, сочейки ту човека, ту плодовете.

— Благодаря, приятелю — кимна Борис.

Взе един плод и го захапа предпазливо. Навярно заради цвета очакваше да е кисел, но под тънката жилава ципа имаше сипкава гладка маса с вкус на пъпеш. Животинчето го огледа с черните си очички, доволно кимна и на свой ред се зае със закуската.

Когато привърши, Борис стана и се запъти към близкия кръгъл извор. В сянката на надвисналия храст водата се превръщаше в огледало и той отново видя лицето си. Вчерашният напрегнат ден, изглежда, му се бе отразил добре. Макар и брадясало, лицето му имаше съвсем човешки вид, дори белегът като че бе намалял.

Напи се, наплиска лицето си със студена вода и се обърна. Зверчето миеше муцунката си с лапки. Борис се усмихна, наведе се да огледа още веднъж лицето си и замръзна.

На мекия пясък край малкото езерце тъмнееше дълбок отпечатък от лъвска лапа.

Той притисна очите си с пръсти, после отново се вгледа в следата. Сън и действителност се смесваха в съзнанието му. Истина ли беше нощната среща? Или просто бе усетил приближаването на хищника в мрака и дремещият разум го бе изтълкувал посвоему? Не знаеше и като че нямаше сили да мисли за това. Тласкан от смътната, неоформена тревога, Борис се върна към пепелта от снощния огън, прибра животинчето в джоба си и тръгна към края на клона.

Короната на Дървото се губеше сред валмата утринна мъгла. Надолу не се виждаше нищо освен неясна сива пелена. Борис обърна гръб на дънера и закрачи напред. Трябваше да открие по-долен клон.

Откри го едва след половин час. Тук клонът, на който се намираше, бе изтънял — имаше диаметър само три-четири метра. Едно от разклоненията му отиваше наляво и надвисваше над някакъв тъмен масив сред мъглата. Борис продължи нататък, разперил ръце, за да запази равновесие. Долу наистина имаше клон, но не точно под него, а настрани.

Знаеше, че поема риск. Никакви ръкавици нямаше да му помогнат да се изкатери обратно по карбиновата нишка, ако не успееше да стигне до целта. Но вече бе изгубил твърде много време, за да се връща. Като си помагаше с ръце, той продължи напред, докато клонът започна да се огъва под тежестта му. Нагласи барабана на размотаване с тридесет сантиметра в секунда — предпочиташе да се спуска съвсем бавно. Заби котвата в жилавата кора, опита дали държи здраво, после увисна на ръце и се отпусна.

Обхващаше го странно чувство на нереалност. Нишката почти не се забелязваше и той като че висеше без опора над мъгливо море, откъснат от света. Неясните очертания на съседния клон едва забележимо пълзяха нагоре. Зверчето се показа от джоба, огледа негостоприемния свят, потръпна и отново се скри.

Една минута по-късно Борис натисна бутона на токата и спускането спря. Като се придържаше с ръце за нишката, той размаха крака и отначало бавно, после във все по-широка дъга се залюля над мъгливата бездна. Клонът отсреща се очерта съвсем ясно — крив и тънък сух израстък, който постепенно се разширяваше. Ето, вече бе досами него. Отново се отдалечи… Борис изчака следващото приближаване, изкара ноктите на ръкавиците и изведнъж се хвърли напред. Клонът изпращя под тежестта му и бавно се пречупи, но човекът бе успял да отскочи още един метър напред.

Висеше, забил нокти в сухото дърво, преметнал десния си крак през клона, и виждаше как долу отчупеното парче изчезваше в мъглата, разперило вейки, сякаш за да потърси опора. Равновесието му бе несигурно. Нишката го дърпаше настрани. Залепнал за гладката, излъскана от ветровете опора, той предпазливо прибра ноктите на лявата ръкавица, отпусна ръка и освободи барабана. После бързо пропълзя напред. Клонът се разшири, сля се с друг, по-дебел. Вече беше в безопасност. И едва сега някъде далече долу се раздаде приглушеният трясък на строшено дърво.

Седя неподвижно, докато се отпуснаха мускулите му, разтърсвани от нервни тръпки. После освободи котвата, изтегли я и предпазливо продължи напред, към главния клон.

Малко по малко мъглата се разсейваше. Очертанията на Дървото изплуваха високо горе като сводове на титаничен храм — най-големия храм на живота в цялата Вселена. Храм, изпълнен със загадки, с красота и непонятна жестокост. Борис спря, обърна лице нагоре и за пръв път истински осъзна величието на това колосално растение. Грандиозно и безразлично, то го обграждаше отвсякъде — отгоре, отдолу, отстрани, изпълваше небето, засенчваше земята в радиус от много километри, впиваше мощни корени в гранита.

Това бе прекалено много. Той откъсна очи от короната и побягна през ниските храсти. Напред, по-далече от откритото пространство, към гъсталака от обикновени дървета, където отново щеше да се почувства в безопасност.

И в този миг го пресрещна сфинксът.

Мощното тяло с разперени бели криле изскочи измежду зеленината на по-горния клон и полетя в стръмно, неудържимо пике срещу тичащия човек. В мислите на Борис се мярна сцена от някакъв забравен документален филм — орел се спуска над вцепенен, притиснат към земята заек. Не бе усетил кога е спрял. Тялото му бе като вкаменено. Впил поглед в четирите протегнати напред лапи с разперени нокти, той стоеше неподвижно и усещаше само мъчително бавния ход на секундите.

После времето изведнъж избухна и сфинксът бе съвсем близо, но ръката на човека летеше още по-бързо, отметна капака на кобура, стисна заоблената дръжка на бластера и го измъкна навън. Оставаше само секунда. Ноктите се разпериха още повече. Пръстът легна на спусъка. Дулото се надигна.

Отново го спаси автоматизмът, превърнат от безконечните тренировки в негово второ аз. Цялото му внимание бе погълнато от лицето на сфинкса — невероятно красиво бяло лице с тънки извити вежди, бадемовидни черни очи и насмешливо изкривени изпъкнали устни. Но тялото му реагира с безпогрешен изстрел от бедро. Ослепителен огнен лъч излетя от дулото на бластера. Гореща вълна блъсна лицето на Борис и през притворените си клепки той зърна как едното крило на сфинкса се сгърчи и почерня. Въздухът се изпълни с остър дъх на озон и мирис на изгорели пера. Хищницата прелетя над човека, отмина ръба на клона и се изгуби нейде надолу.

Дълго стоя неподвижно, стиснал бластера в отпуснатата си ръка, и гледа натам, където бе изчезнал сфинксът. Кой знае защо си припомни, че древногръцката дума „сфинга“ е от женски род. За момент се замисли как е по-правилно да нарича преследвача си — „той“ или „тя“, и едва не се разсмя. Само това му липсваше в сегашното безнадеждно положение — да се занимава с граматически проблеми. Той или тя… Все едно, опиташе ли се отново да го нападне, щеше да срещне огъня на бластера.

Обърна се и тръгна към гората.

Този ден успя да се спусне само още три клона надолу. Времето беше мрачно, ниските сиви облаци постепенно се сляха в плътен похлупак. Запръска дъжд. Горите наоколо ставаха все по-мрачни — беше се отклонил към северната страна на Дървото, където преобладаваха високите иглолистни дървета. Малко след пладне пороят се засили дотолкова, че не можеше да различи нищо през гъстата завеса от водни струи.

Остатъка от деня прекара под огромно конусовидно дърво, напомнящо земните ели. Гъстата корона не пропускаше нито капка и земята под ниските клони беше суха, изпод дебелия килим от пожълтели иглички се излъчваше мека топлина. Облегнал глава на един дебел корен, Борис лежеше и отново се мъчеше да внесе ред в мислите си.

И тъй, биологична цивилизация. Същества, живеещи в тунели из сърцевината на огромните Дървета. Способността им да променят облика си само за няколко секунди беше невероятна… би казал, невъзможна, ако не бе видял всичко със собствените си очи. Не беше специалист по биология, но имаше достатъчно познания, за да разбира, че престрояването на един организъм изисква в най-добрия случай дни, ако не и седмици. Клетките не могат да се делят с такава фантастична скорост. А дори и да можеха, за това би била нужна енергия, несъвместима с живото тяло.

Добре, каза си той. Нека приемем невъзможното. Нека приемем, че може да има живи същества, влизащи в пълно противоречие с всички закони на биохимията. Но какво да кажем за Дърветата, които влизат в противоречие с елементарните закони на физиката? Та те просто не могат да съществуват — собствената им тежест трябва да ги прекърши като сламки. И няма такъв материал, който да я издържи. Да добавим накрая кристалните храсти, нарушаващи естествените закони на времето. Какво следва от всичко това?

Много добре разбираше какво следва. Едно чудо е възможно, но три чудеса едно след друго вече са система. Природата не може сама да нарушава законите си. Само една сила може да го направи — разумът.

Тъкмо тук нещата се объркваха. Имаше чувството, че в ръцете му е попаднала главоблъсканица с липсващи части и напразно се мъчи да я подреди — откъдето и да погледнеше, получаваше се нещо нелепо. Местната цивилизация бе успяла с биологични методи да постигне онова, за което земните хора можеха само да мечтаят. А не бе изключено да владее и машини — едва ли бе случайност радиопредаването на корабната вълна. Зад подобен прогрес трябваше да се крият творческите сили на хилядолетна наука.

Но къде оставаше тогава неизбежният социален и морално-етичен напредък? Какво означаваше това безмилостно преследване от клон на клон? Или песимистите бяха прави? Борис се помъчи да си припомни доводите им. Ксенофобия, религия… Да, може би. Имаше нещо ритуално в начина, по който го преследваше сфинксът — така в някои примитивни земни племена са избирали боец, който в двубой да накаже осъдения престъпник.

И все пак не му се искаше да вярва в естественото съжителство на мощна наука и обществена изостаналост. По-правдоподобен изглеждаше друг от предварително разглежданите варианти — прогрес, донесен отвън. Ако чужда цивилизация непредпазливо поднесе на слаборазвити племена всички плодове на своята наука, не е изключено да се получи тъкмо това — общество, в което има и ритуално хищничество, и напреднали биотехнологии, и радиопредавания…

При мисълта за радиопредавания Борис извади от джоба си малката радиостанция и включи на прием. Гласът на Сергиенко повтаряше монотонно, с нечовешко търпение: „…или подайте сигнал. Ние продължаваме да ви търсим… Борис Дечев, вие се нуждаете от помощ. Ако ни чувате, обадете се или подайте сигнал. Ние продължаваме…“

Да, те продължаваха. Бяха овладели не само външността на капитана. Владееха и гласа му и излъчваха това предаване с надеждата да излъжат жертвата си. Един негов сигнал би бил достатъчен, за да засекат къде се намира и после…

Нещо изшумоля из клоните и чукна Борис по челото. Стреснат, той подскочи, инстинктивно хвана дребния предмет и го огледа. Беше дребно топче, покрито с тънки дървесни люспи. Отгоре се изсипаха още няколко и като се вгледа между клоните, космонавтът разбра откъде идват. Късаше ги зверчето.

Взе един от плодовете и обели люспите. Отвътре имаше твърда жълтеникава ядка с лек мирис на смола. Предпазливо я захапа, макар че вече беше сигурен в добрия избор на малкия си спътник. И имаше право — плодът се оказа вкусен, като земен лешник. Животинчето отгоре продължаваше деловито да събаря нови и нови топчета. Удивително същество… Може би беше разумно, може би не, но това нямаше значение. Важното беше друго — че присъствието му разкъсваше мъчителната завеса на самотата и вдъхваше на човека увереност. Всичко щеше да свърши добре. Само да успее да се добере до звездолета.

Вечерта настъпи неусетно. Дневната светлина се разпиля, изчезна в мътните ниски облаци и настъпи влажен мрак, сред който монотонно шушнеха безброй дъждовни капки. Зверчето се сгуши в нагръдния джоб на комбинезона и притихна. Борис лежеше с отворени очи, взираше се в тъмнината и мислеше…

Изведнъж се сепна. Заспал ли беше? Сякаш без никакъв преход се бе пренесъл в средата на нощта. Дъждът бе престанал и от разчистеното небе грееше огромната синкава луна. Сред плътната тишина долиташе ромонът на далечен поток.

Борис се надигна на лакти и седна. Чувстваше се спокоен и лек. Бавно изпълзя изпод дървото и вече знаеше какво ще види пред себе си. Сфинксът идваше към него, надигайки високо лапите си из влажната трева. Странно, сега не изглеждаше заплашителен и мисълта за бластера изчезна също тъй бързо, както се бе появила.

Деляха ги само няколко метра. Сфинксът спря и приветствено кимна:

— Добре дошъл в новия сън. Виждам, че сега си по-спокоен. Човекът вдигна рамене и смутено се усмихна.

— Какъв смисъл има да се плаша? Това е само сън, нали?

— Да — съгласи се сфинксът. — Това е само сън. Единствената ни възможност да се срещнем така…

— Как?

— Без страх. Без заплаха. Мирно — доколкото е възможно. Защото ние сме врагове наяве. Нали, Борисе? Ние сме ловец и дивеч, лъв и антилопа, орел и жерав, тиранозавър и игуанодон. Аз съм чудовището, което ще те гони докрай. А ти ще бягаш и ще се отбраняваш. Като днес.

Погледът му се плъзна по крилото, в което бе стрелял през деня, но не откри никаква следа от изгаряне.

— Защо?… — неуверено запита той. — Защо е всичко това? Ако вие наистина сте разумни същества, ако имате общество, цивилизация… Защо не искате да разберете, че идваме като приятели?

Жената-сфинкс тихичко се разсмя.

— Аз ли да ти изброявам възможните причини? Религиозни догми… омраза към чужденците… несъвпадение между научното и социалното развитие на цивилизацията…

— Наивно! — рязко я прекъсна той. — Не ми повтаряй тия предположения, които нашите експерти с години са си изсмуквали от пръстите.

— Какво друго искаш? — вдигна рамене сфинксът. — Не забравяй, това е сън. А в съня аз не мога да ти предложа друго, освен онова, което сам мислиш.

И с тези думи времето сякаш забави своя ход. В съзнанието на Борис като приливна вълна се надигна някаква неясна мисъл — не, не мисъл, просто усещане за нещо, което би сложило всичко по местата. Игра… ритуал… Да, може би. Но игра с кого? Със собствените убеждения?

Изпитваше мъчителното чувство, че отговорът на загадката се крие някъде съвсем наблизо — прост, ясен и в същото време недосегаем. Сякаш беше достатъчно да промени начина си на мислене, за да разбере истината.

После приливът на мисълта отмина, оставяйки след себе си само безпомощно разочарование.

— Не се напрягай — съчувствено се усмихна женското лице. — И не ми вярвай прекалено много. Аз съм хищникът, нали така? Значи ми е позволено да те лъжа… както направиха другите, когато искаха да те убедят, че си срещнал приятелите си. Това е част от играта. Нощен приятел… и дневен враг. Утре аз отново ще те преследвам, а ти ще бягаш и ще се защитаваш. Така ще продължаваме, докато един от нас победи. Ти си опасен, Борисе… Опасен си с това страшно оръжие. То нарушава правилата.

— Не познавам други правила, освен едно — да се боря докрай.

— Да — съгласи се сфинксът. — Ти ще се бориш докрай. Но без бластер.

Хищницата бавно приближи напред. Сянката под дървото я превърна в силует, в плътна статуя от черен мрамор. Тя протегна лапа към човека и той тревожно се отдръпна назад.

— Спокойно! — рязко изрече тя. — Колко пъти искаш да ти повтарям, че това е сън? А в съня не мога да ти сторя нищо друго, освен онова, което сам си направиш.

Борис затвори очи. Усещаше сред мириса на смола някакъв друг аромат, долитащ от тялото на сфинкса — като тежък, вълнуващ женски парфюм.

Лапата докосна кобура на бедрото му. Отвори очи и погледна надолу. С удивление видя, че лапата се е преобразила в изящна женска ръка с дълги пръсти, които ловко измъкнаха бластера, отвориха го и една по една изтърсиха енергийните капсули на земята, после върнаха оръжието на място.

„Не е сън, не е… — със слабо вълнение помисли космонавтът. — И снощи не беше сън… Отпечатъкът… Тя ме превръща в безпомощна плячка…“

Искаше да се надигне, да дръпне енергийните капсули от ръката й, но съзнанието му бавно тънеше в неудържима дрямка. Всичко наоколо се замъгляваше. Последното, което видя, беше стройният женски гръб. Хищницата, накуцвайки, се отдалечаваше през тревата, притиснала ръката към гърдите си.

Заспа.

Когато се събуди, изпод надвисналите клони долиташе мътна, сивкава зора. Наоколо царуваше влажна тишина, нарушавана само от глухото шушнене на падащите капки. Не валеше, просто мокрите дървета бавно отърсваха натегналите си корони.

Полежа отпуснат и отморен. Някъде на границата на съзнанието му плуваше споменът за някаква среща, за нещо важно и съдбоносно, но засега не искаше да мисли за него. Наблизо звучеше вече познат звук — животинчето потупваше с лапки по сухите иглички. След малко шумоленето затихна. Борис завъртя глава и видя зверчето, седнало край голяма купчина орехи. Щом забеляза погледа на човека, то посочи с лапка събраните провизии и без повече да му обръща внимание, започна да бели един от люспестите плодове.

Човекът се надигна, протегна ръка към орехите и изведнъж изохка. Беше си спомнил съня.

Ръката му сама полетя към кобура, измъкна отвътре бластера, дръпна предпазителя и отметна капака.

Зарядникът беше празен!

Дълго седя така, тъпо загледан в мястото, където трябваше да бъдат енергийните капсули. В главата му пулсираше само една мисъл. Не е сън… не е сън… не е сън… не е… По цялото му тяло се разливаше оловната тежест на безволево вцепенение. Всичко беше истина. Хищницата бе идвала през нощта, за да го лиши от защита. Сега можеше да продължи преследването, без да се бои от бластера.

Апатията изведнъж се превърна в трескава жажда за действие. Борис скочи на крака, прибра бластера в кобура и натъпка джобовете си с орехи. Седнало с нагризана ядка в ръка, животинчето смаяно го следеше с лъскавите си черни очички.

— Е, хайде, братче — каза Борис. — Потегляме. Право към „Галилей“. Всички по местата!

Без да изпуска ядката, зверчето се приближи към него, сякаш бе разбрало. Борис внимателно го повдигна, намести го в десния нагръден джоб и изведнъж си спомни за левия. Вътре, при санитарния пакет, трябваше да има три енергийни капсули!

Наистина бяха там — три малки овални контейнерчета, скрили под лъскавата си обвивка огромен заряд.

„Надхитрих те! — тържествуващо помисли той, намествайки капсулите в зарядника на бластера. — Надхитрих те, коварна твар! Ти дори не си представяш каква клопка е приготвила за тебе собствената ти хитрина. Защото сега вярваш, че съм обезоръжен. И аз ще направя всичко, за да поддържам у тебе това убеждение. А когато дойде подходящият момент…“

Измъкна се изпод ниския шатър на дървото. Наоколо бе хладно, мъгливо утро. Слънцето не се виждаше, вместо него на изток в небето висеше бледо петно. В сивкавата пелена едва прозираха силуетите на най-близките дървета. Борис постоя, обмисляйки плановете за деня. Без видимост не си струваше да се спуска от клон на клон. Стигаше му вчерашният риск. Днес щеше да слиза по дънера.

Докато крачеше напред през гората, мъглата като че се поразреди, но денят си оставаше все тъй мрачен. През клоните на Дървото прелитаха навъсени ниски облаци. От време на време преръмяваше лек, хладен дъждец.

Близо до дънера попадна в дълбока клисура между два клона. Долитащ отгоре водопад се лееше в малко езерце сред тъмните колони на иглолистните дървета. Дъното на клисурата бе преградено отпред от огромна скална стена — дънера на Дървото.

Изкатери се навън по стръмния склон, заобиколи клона и бавно взе да се спуска надолу, като забиваше нокти дълбоко в старата кора. Физическото натоварване му доставяше неподозирано удоволствие. То като че прочистваше тялото и мозъка от отровата на страха. Можеше да си представи, че отново е в планинския тренировъчен лагер и долу го чакат Густафсон и Рон Дейвидсън, а горе Жак здраво стиска въжето, следейки бавното придвижване на другаря си.

Не, не можеше да си го представи. Защото върху нагръдния знак на оперативния костюм имаше надпис: „Звездолет «Галилей». Космонавт-изследовател Жак Пинсон.“ И същият този Жак Пинсон навярно вече беше мъртъв или още лежеше в потайните бърлоги на чудовищата. Жак… Сергиенко… Рон… и колко ли още от екипажа на „Галилей“? Как, как беше станало всичко? Напрягаше паметта си, но не успяваше да пробие глухата стена на забравата. Пред погледа му изникваше само звездолетът, както го бе видял — леко наклонен до белите ивици на вълните, в края на дълга стъклена лента от разтопен пясък.

Усети как цялото му тяло трепери от умора и си припомни, че не е закусил. „Не, мой човек — изплува в паметта му дълбокият, плътен глас на Густафсон, — да се занимаваш с алпинизъм на гладно, е чиста глупост. Там горе, по скалите, човек хаби енергия колкото за цял месец в нормални условия.“

Намери една дълбока пукнатина в кората, намести се удобно с помощта на „котките“ и закуси с орехи и таблетка шоколад от неприкосновения запас. Скоро умората се разсея и той продължи пътя си надолу.

Към пладне беше задминал два клона, а скоро отдолу се появи трети. Мъглите се разсейваха и ставаше топло. Като се добра до клона, Борис спря за по-дълга почивка.

Край дънера беше сухо. Борис лежеше по гръб и отново мислеше за сфинкса. Вече нямаше съмнение — хищницата наистина идваше при него нощем, макар че успяваше по някакъв начин да му внуши, че всичко е само сън. Идваше, за да говори с него и да му втълпи онова, което и сам разбираше — че двамата са ловец и дивеч, лъв и антилопа, тиранозавър и игуанодон… сфинкс и човек… И на пръв поглед всичко изглеждаше правилно — човекът бягаше надолу по дървото, сфинксът го преследваше. Защо? За да го разкъса, както казваше самата тя. Но вече две нощи поред не го бе сторила, макар че имаше пълната възможност.

И тъй — лъжа! Лъжа както срещата с петимата двойници. Цялото преследване криеше нещо друго, загадъчно и непонятно.

По дяволите, каза си той. По дяволите всичко! Какво значи това? Че всъщност тя не ме преследва, за да ме разкъса? Бих решил, че съм полудял, че сънищата са наистина сънища, а дневната гонитба няма нищо общо с тях. Но това няма да обясни отпечатъка край извора, нито пък изчезването на капсулите. Трябва да приема, че единствено важното за нея е преследването. И значи нощем тя ме мами, просто иска да ми внуши…

… че е мой враг?

За миг му се стори, че цялата логика на преследването рухва и вместо нея стремително израства друга, кристалночиста и ясна, устремена към една цел — да създаде картина, дотолкова нелепа, че той сам да я отхвърли. В тази хипотеза се наместваше всичко, всичко… освен едно.

Пред погледа му отново се появи сводестата зала, изпълнена с гърчещи се сребристи нишки, а сред тях — чудовищните мъхнати паяци, разкъсващи безпомощното му тяло.

Не, това не можеше да бъде жест на доброжелателна цивилизация. И ако противоречеше на логиката на преследването, значи той просто все още не бе открил корените на тази логика. Трябваше да приеме действителността такава, каквато е, и да насочи всичките си сили към главната задача — да стигне до „Галилей“.

Изправи се и тръгна да търси място, откъдето да се спусне към по-долен клон.

Половин час по-късно той вече висеше на тънката карбинова нишка. Барабанът на колана се размотаваше с тихо бръмчене. Зеленият покрив на дървесните корони по долния клон идваше все по-близо.

Нещо го накара да вдигне очи. Горе не се виждаше нищо освен тъмнокафявата грамада на клона, който бе напуснал. Още по-високо се простираше безкрайна зелена завеса, през която проникваха редки слънчеви лъчи. И изведнъж тази завеса се разтвори, за да пропусне една фигура с изпънати край тялото дълги бели криле. Летейки надолу, тя пресичаше всеки лъч като кораб и върху носа на кораба се издигаше женска статуя от слонова кост. Но под изящния торс напред се протягаха ноктести лъвски лапи.

Вкопчен с лявата ръка в карбиновата нишка, Борис измъкна с дясната бластера и опита да се прицели. Не успя. Рязкото движение го завъртя и връхлитащият сфинкс остана отляво, сетне отзад. Още секунда, може би две и лапите щяха да се впият в жертвата си.

Короните на дърветата бяха почти досами краката му. Без повече да мисли, Борис извърши единственото, което можеше да го спаси… или да го погуби — натисна червения бутон на токата.

Високо горе зъбците на котвата се прибраха в гнездата си и нишката полетя надолу заедно с увисналия на нея човек. Дърветата го погълнаха като зелен облак. Нещо го шибна по ръцете, с които закриваше лицето си. Отдолу с пукот се трошаха клони. Десният крачол на костюма се раздра и остра болка парна бедрото му. Сетне дървесните корони останаха над него, отдолу бе сенчесто и още седем-осем метра оставаха до почвата, покрита с редки папрати. Тялото му се стегна в очакване на удара, но не успя, не успя докрай да заеме позиция и макар че краката бяха първи, не устоя и тежко рухна на една страна. Земята се стовари върху рамото и ребрата му, блъсна го над ухото и Борис изгуби съзнание.

Сфинксът не го последва веднага. Навярно търсеше подходяща пролука през зеления свод. Едва след минута или две хищницата се появи с плавен полет сред дървесните стъбла, кацна в папратите, смали крилете си и без да бърза, тръгна към безчувствената жертва.