По стената

Дългопаметният се порови из хралупата си, измъкна отвътре шепа сушени сини ягоди и ги подаде на Рим-Тим-Тука. После се отпусна на земята и облегна гръб на дървото. Главата му се заклати бавно. Рим-Тим-Тука гризеше ягодите, без да усеща вкуса им. Никога не бе излизал нощем и сега се чувстваше самотен и уязвим сред неясния синкав полумрак, изпълнен с черни сенки.

— Жълтоклюн, казваш… — неясно изфъфли Дългопаметният.

— Жълтоклюн, Жълтоклюн! — изцвърча зверчето.

— Не знам, не знам… Не съм чувал за такъв. Сигурно е някъде далече нагоре.

Рим-Тим-Тука унило поклати муцунка. Не знаеше колко далече нагоре е неговата полянка, но му се струваше, че целият свят го дели от нея. А в лунната нощ светът изглеждаше необятен и студен.

— Слушай добре и запомняй — продължи Дългопаметният. — Мисля, че ще е най-добре да останеш при мен за няколко дена. Аз ще разпитам другите Дългопаметни. Рано или късно ще разберем откъде идваш. Научим ли, все ще намерим начин да те върнем там.

— Ама аз имах по-добър план — възрази Рим-Тим-Тука.

— Знам, чух го вече. Глупав план! Онзи там няма да ти помогне. Той бяга надолу, само надолу. Търсят го Големите. Разбра ли сега?

— Не! — упорито изцвърча Рим-Тим-Тука.

— Големите го търсят — повтори Дългопаметният. — Те скоро ще го настигнат.

— Няма да го настигнат! Той е силен, ловък, знае как да се прехвърля от клон на клон като паяк!

— Ще го настигнат, още утре ще го настигнат. Ей сега ще съобщя на останалите да им предадат, че е тук.

Зверчето настръхна от огорчение и разочарование. Беше се надявало на помощ, а вместо това Дългопаметният искаше да провали умния му план. И какво излизаше? Че досадникът не е никакъв досадник, а изгнаник като него, преследван от някакъв свой Жълтоклюн. Не, да става каквото ще, Рим-Тим-Тука нямаше да се откаже от приятеля си!

Той решително остави сушените ягоди сред тревата и стана.

— Ще съобщя, ще съобщя — унесено фъфлеше Дългопаметният. — Те ще дойдат и ще им го покажа в кристалните плодове… Чакай, къде отиваш, глупаво същество? Чакай! Нали ти обясних…

Но Рим-Тим-Тука вече се отдалечаваше, без да обръща внимание на задъханите му викове. Дългопаметният въздъхна, пропълзя в хралупата си и след малко отвътре прокънтяха ударите на сигналното барабанче.