Поаро разследва

Приключението на „Звездата на Запада“

Седях до прозореца в стаята на Поаро и гледах към улицата.

— Много странно — възкликнах тихичко.

— Кое по-точно, приятелю? — попита ме Поаро ведро, потънал блажено в удобното си кресло.

— Извади заключение от следните факти, Поаро. Млада госпожица, скъпо облечена, модна шапка, великолепни кожи. Върви бавно и поглежда нагоре към къщите, покрай които минава. И без тя да подозира, неотклонно я следват трима мъже и жена на средна възраст. Току-що към тях се присъедини и едно момче-разносвач, което сочи към госпожицата, а в момента даже жестикулира. Какъв ли театър разиграват? Дали момичето не е мошеничка, а следващите я, детективи, които очакват удобен случай, за да я арестуват? Или може би те са негодниците, които кроят планове как да нападнат невинната жертва? Какво мисли великият детектив по въпроса?

— Великият детектив, приятелю, както винаги избира най-простото решение. Той идва, за да види всичко сам. — И Поаро се присъедини към мен до прозореца.

След минутка даде воля на смеха си.

— Както обикновено фактите, които ми съобщи, са белязани от неизлечимия ти романтизъм. Това е госпожица Мери Марвъл — филмовата звезда. Тя е следвана от група почитатели, които са я разпознали. И en passant1, мой скъпи Хейстингс, тя добре го осъзнава.

Аз се засмях.

— Значи всичко е разгадано! Но не ми обясни как го направи, Поаро. Ти веднага я позна!

— En verite2. Колко пъти си гледал Мери Марвъл на екрана, mon cher3?

Помислих и казах:

— Около дузина, може би.

— А аз само веднъж! И я разпознах, а ти — не!

— Но тя изглежда толкова различна — отговорих колебливо аз.

— О! Sacre4. Да не би да очакваш да се разхожда по улиците на Лондон с каубойска шапка или може би с един куп огърлици като някоя ирландка? Винаги обръщаш внимание на най-несъщественото! Спомни си случая с танцьорката Валери Сент-клер.

Повдигнах рамене, леко раздразнен.

— Не го взимай навътре, приятелю — каза успокоително Поаро. — Не всички могат да бъдат като Еркюл Поаро! Добре го знам.

— Не познавам друг, който да има толкова високо мнение за себе си, колкото ти самия! — възкликнах, едновременно развеселен и подразнен.

— А не е ли така? Когато някой е неповторим, той си го знае! И други споделят мнението ми, ако не греша, дори и госпожица Мери Марвъл.

— Какво?

— Без съмнение тя идва тук.

— Как разбра?

— Много просто. Тази улица не е аристократична, приятелю. На нея няма нито моден лекар, нито моден зъболекар, а камо ли модистка. Но има един моден детектив. Oui5, приятелю, вярно е, станал съм модерен, dernier cri6! Някой възкликва: „Comment7. Загубил си златната кутийка за моливи? Трябва да отидеш при малкия белгиец. Той е просто изумителен!“ И те идват. Courez8. Пристигат на тълпи, приятелю! Дори и за най-глупавите си проблеми.

На вратата се позвъни.

— Какво ти казах! Това е госпожица Марвъл.

Както обикновено Поаро беше прав. След малко американската филмова звезда беше въведена и ние станахме, за да я поздравим.

Несъмнено Мери Марвъл беше една от най-популярните филмови актриси. Тя наскоро пристигна в Англия в компанията на съпруга си Грегъри Б. Ролф, който също бе филмов актьор. Бяха сключили брак преди около година в Щатите и това беше първото им посещение в Англия. Посрещането им бе много радушно. Всички бяха полудели по Мери Марвъл, по нейните прекрасни дрехи, кожени палта, бижута и най-вече по една скъпоценност — великолепен диамант, наречен „Звездата на Запада“, название, което добре подхождаше на притежателката му. Много истини и измислици бяха изписани за този знаменит камък и дори се говореше, че бил застрахован за фантастичната сума от петдесет хиляди лири.

Всички тези мисли преминаха светкавично през главата ми, докато двамата с Поаро поздравявахме нашата красива клиентка.

Мери Марвъл беше дребничка, стройна, с платиненоруса коса. Големите й невинни сини очи й придаваха детски вид.

Поаро й предложи стол, за да седне, и тя започна направо да говори:

— Вероятно ме мислите за лековерна, мосю Поаро, но лорд Кроншоу ми разказа снощи колко чудесно сте се справили с мистерията около смъртта на племенника му и почувствах, че трябва да потърся вашия съвет. Смея да твърдя, че е просто една глупава шега. Грегъри също мисли така, но все пак ме плаши до смърт.

Тя спря, за да си поеме дъх. Приятелят ми я окуражи:

— Продължете, мадам. Нали разбирате, все още съм в пълно неведение по случая.

— Става въпрос за тези писма. — Тя разкопча чантичката си, извади три плика и му ги подаде. Той ги разгледа обстойно.

— Евтина хартия, името и адресът са напечатани грижливо. Да видим какво има вътре.

Той извади писмата. Отидох до него и се надвесих над рамото му. Имаше едно-единствено изречение, грижливо напечатано. Гласеше следното:

Второто писмо бе абсолютно същото, но третото беше доста по-подробно и категорично:

— Реших, че първото писмо е шега — обясни посетителката, — а когато получих второто, започнах да се замислям. Третото го получих вчера и вече ми се струва, че всичко би могло да бъде по-сериозно, отколкото съм си представяла.

— Както виждам, писмата не са пристигнали по пощата.

— Да, те бяха донесени от един китаец. Ето това ме плаши.

— Но защо?

— Защото преди три години в Сан Франциско Грегъри купи камъка от един китаец.

— Както виждам, мадам, вие вярвате, че диамантът…

— „Звездата на Запада“ — довърши тя и продължи: — Това е всичко. Междувременно съпругът ми си спомни, че имало някаква история, свързана с камъка, но китаецът не споменал нищо. Грегъри каза, че той изглеждал изплашен до смърт и искал колкото се може по-бързо да се отърве от диаманта. Поискал му само една десета от цената. Грег ми го подари за сватбата.

Поаро кимна замислено.

— Историята изглежда невероятно романтична. Но все пак кой знае? Хейстингс, подай ми, моля те, малкия календар.

Изпълних молбата му.

— Voyons9! — разлисти календара той. — Кога точно се пада пълнолунието? О! Следващият петък. След три дни. Eh bien10, мадам, вие искахте съвета ми и ето какво мисля. Тази belle histoire11 може би е една лоша шега, но може и да не е. Следователно препоръчвам ви да оставите диаманта под мое наблюдение до следващия петък. Тогава ще можем да предприемем каквото е необходимо.

На лицето на актрисата се изписа леко недоверие и тя някак си сковано отговори:

— Страхувам се, че е невъзможно.

— Но той е във вас, hein12? — Поаро я наблюдаваше внимателно.

Тя се поколеба за момент, но след това плъзна ръка към деколтето на роклята си и извади дълга тънка верижка. Наведе се напред и разтвори ръката си. В дланта й лежеше камък, искрящ като огън, в съвършен платинен обков. Поаро изпусна дъха си с дълго свистене!

— Epatant13 — промърмори. — Позволявате ли, мадам?

Взе бижуто и го проучи задълбочено, след което й го върна с лек поклон.

— Изключителен камък, без какъвто и да е дефект. Cent tonnerres14! И вие го носите през цялото време със себе си, comme ca15!

— Не, не, всъщност съм много предпазлива, мосю Поаро. По правило е заключен в кутията ми за бижута, която съм оставила на съхранение в трезора на хотела. Ние сме отседнали в хотел „Магнифисънт“, както вероятно знаете. Днес го взех със себе си, за да можете да го видите.

— И ще го оставите при мен, нали? Както ви съветва татко Поаро.

— Вижте, мосю Поаро, положението е следното. В петък сме канени в Ярдли Чейс, за да прекараме няколко дни с лорд и лейди Ярдли.

Думите й събудиха един смътен спомен в съзнанието ми. Някаква клюка — каква ли точно беше? Преди няколко години лорд и лейди Ярдли посетиха Щатите и както се мълвеше, негова милост доста му бил отпуснал края в компанията на няколко дами. Но, разбира се, имаше и нещо повече от клюка, което свързваше името на лейди Ярдли с това на филмовата звезда от Калифорния. Но какво ли точно беше? И като гръм от ясно небе в съзнанието ми изплува името не на когото и да е, а на самия Грегъри Б. Ролф.

— Ще ви доверя една малка тайна, мосю Поаро — продължаваше госпожица Марвъл. — Имаме уговорка с лорд Ярдли. Открива се възможност да снимаме филм в неговото наследствено имение.

— В Ярдли Чейс? — възкликнах заинтригувано. — Та това е една от забележителностите на Англия!

— Надявам се, че имението е запазило автентичната феодална атмосфера. Проблемът е в това, че той иска една доста сериозна цена и, разбира се, не знам дали сделката ще се осъществи, но ние с Грег обичаме да съчетаваме полезното с приятното.

— Искам предварително да ви се извиня, мадам, ако случайно не ме разберете, но едва ли при посещението ви в Ярдли Чейс е необходимо да взимате диаманта със себе си.

В очите на жената се появиха острота и твърдост, които заличиха детското й изражение. Изведнъж тя се състари.

— Трябва да е с мен, когато отидем там.

— Струва ми се, че в известната колекция бижута на рода Ярдли има един подобен диамант, нали? — обадих се внезапно аз.

— Така е — каза рязко госпожица Марвъл.

Чух Поаро да си мърмори нещо под носа:

— О, c’est comme ca16! — Сетне с по-висок глас, с типичния си маниер да удря точно в целта (което твърдеше, че се дължи на познанията му по психология), продължи: — Значи без съмнение вие вече се познавате с лейди Ярдли или може би съпругът ви?

— Грегъри я познава отпреди три години, когато тя беше на запад — каза тя. Поколеба се за миг, след което учудено добави: — Ама вие никога ли не четете вестник „Хайлайф“?

И двамата се почувствахме виновни, дори засрамени.

— Попитах, защото тази седмица има статия за най-известните бижута и наистина е доста любопитна — довърши ни окончателно тя.

Станах, отидох до масата в другия край на стаята и се върнах с въпросния вестник. Госпожица Марвъл го взе, намери статията и започна да чете на глас:

— Сред известните скъпоценни камъни може да бъде включен и диамантът „Звездата на Изтока“, който в момента е притежание на семейство Ярдли. Предшественикът на лорд Ярдли донесъл камъка от Китай и се говорело за някаква интересна история, свързана с него. Според нея този камък бил дясното око на някакъв Бог. Друг диамант, абсолютно еднакъв по форма и големина с този, е бил лявото око, но той също бил откраднат. „Едното око ще отиде на запад, а другото — на изток, докато се срещнат отново. И тогава триумфално ще се завърнат при своя Бог.“ Любопитно съвпадение е, че в момента съществува диамант, който много се доближава по описание до тъй наречения „Звездата на Запада“ или „Западната звезда“. Той е собственост на прочутата филмова звезда Мери Марвъл. Сравнението между двата камъка би било много интересно. — Тя спря.

— Epatant — промърмори Поаро. — Без съмнение една невероятна история. — Обърна се към Мери Марвъл и рече: — Нали не се боите, мадам? Нали нямате никакви суеверни предразсъдъци? Не се страхувате да срещнете тези два сиамски близнака, още по-малко да очаквате някакъв си китаец да се появи, да ги грабне и да ги отнесе в Китай, нали?

Тонът му беше подигравателен, но успях да забележа едва доловима нотка на сериозност.

— Не вярвам, че диамантът на лейди Ярдли е толкова хубав, колкото моя — каза тя. — Във всеки случай ще проверя.

Какво още искаше да каже Поаро не разбрах, защото в същия момент вратата се отвори и един добре изглеждащ мъж нахълта в стаята. Имаше къдрава, лъскава черна коса. Ботушите му бяха от лачена кожа. От главата до петите той олицетворяваше романтичния герой.

— Споменах, че може би ще намина, за да те видя, Мери — каза Грегъри Ролф. — И ето ме тук. Е, какво мисли мосю Поаро за нашия малък проблем? Вероятно смята, че е просто една лоша шега, както мисля и аз, нали?

Поаро се усмихна на големия актьор. Контрастът между двамата беше доста смешен.

— Шега или не, господин Ролф, посъветвах съпругата ви да не взима диаманта със себе си в Ярдли Чейс този петък — сухо рече той.

— Същото мисля и аз, сър. И вече й го казах. Но като всяка жена предполагам, че не би понесла мисълта друга жена да я засенчи, особено когато се отнася за бижута.

— Каква глупост, Грегъри! — остро изрече Мери Марвъл и се зачерви от яд. Поаро сви рамене.

— Мадам, дадох ви съвет. Повече от това не мога да направя. C’est fini17.

Той се поклони на двамата, когато ги изпрати до вратата.

— Олеле! — възкликна той. — Histoire des femmes18! Добрият съпруг каза всичко точно на място, tout de meme19 определено не беше тактичен! Със сигурност не беше.

Разказах му моите смътни спомени и той закима енергично.

— Така си и мислех. Но зад тази история се крие нещо интригуващо. С твое разрешение, приятелю, ще се разходя. Изчакай ме, докато се върна. Обещавам ти, че няма да се бавя.

Дремех на стола, когато хазяйката почука на вратата и надникна в стаята.

— Някаква друга жена иска да види господин Поаро, сър. Казах й, че в момента не е вкъщи, но тя ми отговори, че въпреки това ще изчака. Както изглежда, идва от провинцията.

— О! Поканете я тук, госпожо Мърчисън. Може би ще успея да направя нещо за нея.

В следващия момент жената влезе. Сърцето ми спря, когато я разпознах. Снимката на лейди Ярдли твърде често беше във вестниците, така че едва ли бих могъл да не я позная.

— Заповядайте, седнете, лейди Ярдли — предложих й стол аз. — Приятелят ми, Поаро, е навън, но знам със сигурност, че всеки момент ще се върне.

Тя ми благодари и седна. Беше доста по-различен тип жена от Мери Марвъл. Висока, с тъмна коса и искрящи очи, с бледо лице. Имаше нещо тъжно в извивката на устните й.

Изпитах желание да я попитам за повода на посещението й.

И защо не? В присъствието на Поаро често се чувствах потиснат. Не се показвах в най-добрата си светлина. А в крайна сметка нямаше съмнение, че и аз притежавам дедуктивна мисъл, и то в значителна степен. Наведох се напред, обзет от внезапен импулс, и казах:

— Лейди Ярдли, знам защо сте тук. Получили сте заплашителни писма по пощата, отнасящи се до вашия диамант.

Без съмнение, че уцелих право в десетката. Тя ме зяпна и лицето й пребледня.

— Вие знаете? — ахна. — Но как?

— Благодарение на перфектното ми логично мислене — усмихнах се аз. — При положение, че и Мери Марвъл е получила такива писма…

— Госпожица Марвъл? Тя е била тук?

— Тя току-що си тръгна. Та, както казах, ако тя като собственик на един от двата диаманта е получила мистериозна поредица от предупреждения, вие като притежател на другия диамант също би трябвало да сте получили. Виждате колко е просто. В такъв случай съм прав, че и на вас са изпратени такива странни съобщения, нали?

Тя се поколеба за момент, като че ли се чудеше дали да ми повярва или не, но след това поклати одобрително глава и леко се усмихна.

— Точно така.

— Вашите също ли бяха предадени на ръка от някакъв китаец?

— Не, пристигнаха по пощата. Но кажете ми, госпожица Марвъл сподели ли тревогите си с вас?

Разказах й събитията от сутринта. Тя ме изслуша внимателно.

— Всичко съвпада. Моите писма са точни копия на нейните. Те наистина дойдоха по пощата, но от тях се носи някаква странна миризма. Прилича на китайски тамян. Веднага ми напомни за Изтока. Какво ли значи всичко това?

Поклатих глава.

— Трябва да разберем. Писмата са във вас, нали? Можем да научим нещо от марките им.

— За нещастие ги унищожих. Както разбирате, в началото ги сметнах за глупава шега. Възможно ли е някаква китайска банда да се опитва да върне диамантите на мястото им? Звучи твърде невероятно.

Прехвърляхме фактите отново и отново, но очевидно все още бяхме далеч от изясняване на мистерията. Накрая лейди Ярдли стана.

— Наистина не смятам, че е необходимо да чакам мосю Поаро. Нали ще му разкажете всичко? Благодаря ви много, господин…

Тя се поколеба, докато протягаше ръка.

— Капитан Хейстингс.

— О, разбира се! Как не се сетих! Вие сте приятел на семейство Кавендиш, нали? Всъщност Мери Кавендиш ме изпрати при господин Поаро.

Когато приятелят ми се върна, с голямо задоволство му разказах за събитията, които се случиха в негово отсъствие. Подложи ме на кръстосан разпит относно всички детайли от разговора ми с лейди Ярдли. От интонацията му останах с впечатлението, че не е особено очарован, задето е отсъствал точно в този момент. Стори ми се също, въпреки че не ми изглеждаше вероятно, че милият ми стар приятел ревнува. Беше му станало навик постоянно да подценява възможностите ми и мисля, че изпита известно огорчение, като не успя да открие какъвто и да е повод за критика. Бях доволен от себе си, но се опитах да го прикрия от страх да не го обидя. Независимо от странностите му бях дълбоко привързан към моя малко старомоден приятел.

— Bien20 — каза той накрая със странен израз на лицето си. — Интригата се заплита. Подай ми, моля те, онзи азбучник с имената на аристократите от последната лавица.

Той разлисти книгата.

— А! Ето! Ярдли… десети виконт, участвал в Южноафриканската война… tout се n’a pas d’importance21… 1907. Хон Мод Стопертън, четвърта дъщеря от третия барон Котерил… хм, хм, хм… има две дъщери, родени през 1908 и 1910 година… клубове, резиденции… Voila22. Е, не ни казва много, но утре сутринта ще се срещнем с този милорд.

— Какво?

— Да. Обадих му се по телефона.

— Реших, че се отказваш от случая.

— Няма да работя за госпожица Марвъл, тъй като тя не послуша съвета ми. Това, което правя сега, е за собствено удовлетворение. Удовлетворението на Еркюл Поаро! Убеден съм, че трябва да се намеся в тази история.

— И ти хладнокръвно накара лорд Ярдли да дотича тук само за да задоволиш амбицията си! Няма да остане много доволен.

— Au contraire23. Ако опазя фамилния диамант, би трябвало да ми е много благодарен.

— Значи наистина смяташ, че има вероятност диамантът да бъде откраднат? — попитах нетърпеливо аз.

— Почти сигурно — отговори спокойно той. — Всичко говори за това.

— Но как…

Поаро прекъсна прибързания ми въпрос е махване на ръка.

— Моля те, нека не затормозяваме мозъците си. И погледни къде си оставил азбучника! Не виждаш ли, че най-големите книги стоят на най-високия рафт, по-малките — на по-долния и така нататък. По този начин се създава някакъв ред, последователност, за което съм ти говорил толкова много пъти, Хейстингс…

— Прав си — отвърнах припряно аз, като подчертах раздразнението си.

Лорд Ярдли се оказа бодър и гръмогласен мъж — спортен тип, добродушен и с приятно чувство за хумор, което прилагаше и към себе си. Точно това му качество го правеше привлекателен и компенсираше пропуските в интелекта му.

— Чудна работа, мосю Поаро. Не можеш да свържеш началото с края. Изглежда жена ми приема доста странно тези писма, а разбрах, че госпожица Марвъл е получила същите. Какво означава всичко това?

Поаро му подаде вестник „Хайлайф“.

— Първо, милорд, бих искал да ви попитам дали тези факти са абсолютно точни.

Беглият поглед върху статията разкри отношението му. Лицето му се сгърчи от гняв, докато четеше.

— Абсолютни глупости! — извика гръмогласно той. — Никога не е имало каквато и да е история, свързана с диаманта. Мисля, че е от Индия. Никога не съм чувал за всички тези китайски щуротии.

— Да, но камъкът е известен като „Звездата на Изтока“.

— Е, и какво от това? — добави той сърдито.

Поаро се усмихна леко, но не отговори.

— Ще ви помоля, милорд, да се оставите в моите ръце. Ако ми се доверите безрезервно, имам големи надежди, че ще успея да предотвратя нещастието.

— Значи вие все пак вярвате в тези врели-некипели?

— Ще направите ли това, което ви помолих?

— Да, разбира се, но…

— Добре! Разрешете тогава да ви задам няколко въпроса. Сделката относно Ярдли Чейс единствено между вас и господин Ролф ли е?

— О! Той ви е казал? Не, все още няма нищо конкретно уговорено. — Той се поколеба. Лицето му потъмня. — Нека да ви обясня точно как стоят нещата. Наистина се намирам в много глупаво положение, мосю Поаро. Затънал съм до гуша в дългове и искам да приключа с тях. Обичам децата си и искам да сложа нещата си в ред, така че да мога да живея в това старо имение. Грегъри Ролф ми предлага много пари. Достатъчно, за да се изправя на крака. Но аз не искам да го правя. Мисълта за цялата тази тълпа, суетяща се в Чейс, ме подлудява, но сигурно ще трябва да се примиря, в противен случай…

— Той замълча.

Поаро го погледна.

— Тогава имате и друг начин за разрешаване на проблема. Позволете да ви го предложа. Продайте „Звездата на Изтока“.

— Да, така е — кимна лорд Ярдли. — Бил е поколения наред притежание на рода, но сега това не е толкова важно. Но не е лесно да се намери купувач. Хофберг, служител в „Хатън Гардън“, търси клиент, но трябва да стане скоро или всичко отива на вятъра.

— Permettez24 още един въпрос. Лейди Ярдли кой план одобрява?

— О, тя е против продажбата на бижуто. Знаете ги жените! Изцяло подкрепя тази филмова дивотия!

— Разбирам — кимна Поаро. Замисли се за миг, след което се изправи рязко на крака и каза: — Сега се връщате в Ярдли Чейс. Добре! На никого не казвайте нито дума, абсолютно на никого, и ни очаквайте тази вечер. Ще пристигнем малко след пет.

— Добре, но не виждам…

— Ce n’a pas d’importance — каза мило детективът. — Повярвайте ми, ще успея да опазя диаманта?

— Да, но…

— Тогава направете каквото ви казах.

Объркан и натъжен, благородникът напусна стаята.

Беше пет и половина, когато пристигнахме в Ярдли Чейс и последвахме изпълнения с достойнство иконом в хол със стара ламперия и с неизменната камина, в която гореше огън. Пред очите ни се откри една пасторална картина. Лейди Ярдли с двете й деца. Майката, изпълнена с гордост, бе навела глава към двете си руси рожби, а до тях стоеше лорд Ярдли и им се усмихваше.

— Мосю Поаро и капитан Хейстингс — съобщи икономът.

Лейди Ярдли погледна стреснато, а съпругът й се приближи несигурно, търсейки с поглед някакви инструкции от Поаро. Малкият човек реагира според обстановката.

— Приемете извиненията ми! Тук сме, защото все още разследвам онзи случай с госпожица Марвъл. Тя пристигна при вас в петък, нали? Направих това малко пътешествие, за да се убедя, че всичко е наред. А също исках да попитам лейди Ярдли дали случайно е запазила марките от всички получени писма.

Лейди Ярдли поклати глава със съжаление.

— Страхувам се, че не. Колко глупаво от моя страна. Но вижте, никога не съм и помисляла да ги взимам насериозно.

— Ще останете ли тук тази нощ? — попита лорд Ярдли.

— О, милорд, боя се, че ще ви безпокоим. Оставихме си багажа в странноприемницата.

— Няма значение — измърмори от любезност домакинът. — Ще изпратим някого да го донесе. Няма да ни безпокоите, уверявам ви.

Поаро позволи да го убедят. Седна до лейди Ярдли и започна да се занимава с децата. Съвсем скоро всички залудуваха, като въвлякоха и мен в играта.

— Vous etes bonne mere25 — отбеляза Поаро с лек елегантен поклон, когато детегледачката дойде и децата неохотно тръгнаха след нея.

Лейди Ярдли приглади поразрошената си коса.

— Обожавам ги — изрече трогателно тя.

— И те вас. И има защо! — Поаро се поклони отново.

В този момент гонгът ни извести, че е време да се преоблечем за вечеря. Тръгнахме към стаите си. Икономът се появи с поднос, на който имаше телеграма. Лорд Ярдли я взе, извини се и отвори телеграмата. Прочете я и се вцепени.

Простена и я подаде на жена си. Сетне се обърна към приятеля ми:

— Само за момент, мосю Поаро. Мисля, че трябва да знаете. От Хофберг е. Той смята, че е намерил купувач за диаманта. Американец, който ще отплава утре за Щатите. Довечера ще изпратят човек, за да огледа камъка. По дяволите, и все пак ако това се окаже вярно… — гласът му секна.

Лейди Ярдли се обърна. Все още държеше телеграмата в ръце.

— Надявам се, че няма да го продадеш, Джордж — каза тихо тя. — Бил е толкова дълго време в семейството. — Изчака за някакъв отговор, но когато не получи, чертите на лицето й се изостриха. Повдигна рамене и каза: — Качвам се да се преоблека. Предполагам, че ще трябва да подготвя „стоката“. — Обърна се към Поаро с лека гримаса и додаде: — Диамантът е поставен в една от най-противните огърлици, които някога са изработвани. Джордж често ми е обещавал, че ще му поръча нов обков, но така и не го направи. — И тя напусна стаята.

След половин час тримата се събрахме във великолепната гостна, очаквайки дамата. Вече бяха изминали няколко минути от определения за вечеря час.

Изведнъж дочухме леко шумолене и лейди Ярдли се появи на прага на вратата — сияеща в дългата бяла рокля. Потоци от искрящи лъчи струяха от шията й. Тя стоеше там, леко докосвайки огърлицата.

— Задръжте комплиментите си! — възкликна развеселено. Хапливостта й се бе изпарила. — Само почакайте да включа големия полилей и ще можете да се полюбувате на най-грозната огърлица в Англия.

Ключът за полилея беше точно зад вратата. И в мига, в който тя протегна ръка към него, се случи нещо невероятно. Внезапно всички светлини угаснаха, вратата се тресна и от другата страна се чу дълъг пронизителен женски писък.

— Мили Боже! — извика лорд Ярдли. — Това беше гласът на Мод! Какво става?

Ние се втурнахме слепешком към вратата, блъскайки се един друг в тъмнината. Отне ни няколко минути, докато я открием. И какво видяхме! Лейди Ярдли лежеше безжизнена на мраморния под, а на белия й врат, там, където беше огърлицата, имаше тъмночервена следа.

Наведохме се над нея, все още, без да сме сигурни дали е жива или мъртва. Клепачите й се отвориха.

— Китаецът… — промълви тя с усилие. — Китаецът… страничната врата…

Лорд Ярдли се втурна натам, изричайки проклятия. Аз го последвах, а сърцето ми биеше лудо. Отново този китаец! Страничната врата беше малка и се намираше в ъгъла, на около десетина метра от мястото на събитието. Като стигнахме до нея, аз извиках. Там, почти до прага, лежеше блестящата огърлица, очевидно изпусната от крадеца при бягството му. Хвърлих се радостно към нея, след което възкликнах отново. Същото направи и лорд Ярдли. Точно в средата на огърлицата зееше голяма празнина. „Звездата на Изтока“ липсваше!

— Значи не са били обикновени крадци! — въздъхнах аз. — Искали са само диаманта.

— Но как е влязло това приятелче?

— През тази врата.

— Но тя винаги е заключена.

— Сега не е заключена — поклатих глава аз. — Вижте.

Бутнах я, тя зейна и нещо падна на земята. Взех го. Беше парче коприна. Бродерията върху нея не можеше да се сбърка с нищо друго. Парчето е било откъснато от китайска дреха.

— Докато е бягал, дрехата му се е закачила за вратата — обясних аз. — Елате бързо! Не може да е избягал далеч!

Търсихме напразно. За крадеца е било доста лесно да се измъкне в тъмната нощ. Върнахме се с неохота и лорд Ярдли изпрати един от своите прислужници да повика полицията.

Благодарение на Поаро, който в подобни ситуации умееше почти като жена да се погрижи за пострадалия, лейди Ярдли се бе възстановила в значителна степен и можа да разкаже за случилото се.

— Тъкмо отивах да включа полилея — каза тя, — когато някакъв мъж се хвърли изневиделица върху мен. С такава сила откъсна огърлицата от врата ми, че аз паднах по гръб на земята. Все пак успях да забележа, че изчезва през страничната врата. По бродираната роба и опашчицата му разбрах, че е китаец. — Тя потрепери и замълча.

Икономът се появи отново и тихо се обърна към лорд Ярдли:

— Един джентълмен, изпратен от господин Хофберг, милорд. Казва, че го очаквате.

— Боже Господи! — извика благородникът. — Предполагам, че трябва да го видя. Не, не тук, Мълингс, в библиотеката.

Дръпнах Поаро настрани.

— Виж какво, приятелю. Не е ли по-добре да се връщаме в Лондон?

— Така ли мислиш, Хейстингс? Защо?

— Ами… — покашлях се деликатно. — Нещата не потръгнаха добре, нали? Имам предвид, че убеди лорд Ярдли да се остави в твоите ръце и всичко ще бъде наред, а диамантът изчезна под носа ти!

— Да, наистина — каза Поаро, доста оклюмал. — Това не беше един от най-успешните ми удари.

Начинът, по който описа случилото се, за малко не ме разсмя.

— Значи, въпреки че — извини ме за израза — успяхме да забъркаме такава каша, не смяташ, че е по-учтиво да напуснем незабавно, така ли?

— А вечерята? Без съмнение отличната вечеря, която le chef26 на лорд Ярдли е приготвил?

— О, каква вечеря! — възкликнах нетърпеливо.

Той вдигна ръце ужасен.

— Mon Dieu! Вярно е, че в тази страна третирате гастрономията с подсъдно безразличие!

— Има и друга причина, заради която трябва да се върнем в Лондон възможно най-бързо — продължих аз.

— И каква е тя, приятелю?

— Другият диамант — казах аз, снижавайки гласа си. — Този на госпожица Марвъл.

— Eh bien, какво за него?

— Не разбираш ли?

Неговата странна несхватливост ме ядоса. Какво бе станало с обичайната му светкавична мисъл?

— Ами те си взеха единия, сега ще отидат и за другия.

— Tiens27 — извика Поаро, отстъпвайки крачка назад, за да засвидетелства уважението си към мен. — Твоят ум днес триумфира, приятелю! Представи си само, до този момент не бях и помислил за това! Но все още имаме достатъчно време. Имам предвид до пълнолунието. То е в петък.

Поклатих глава. Теорията за пълнолунието направо ме смрази. Както и да е, ние заминахме незабавно, като оставихме бележка с обяснение и извинение на лорд Ярдли.

Идеята ми беше да отидем веднага в хотел „Магнифисънт“ и да разкажем на госпожица Марвъл какво се беше случило, но Поаро промени плана, като настоя, че сутринта ще имаме достатъчно време за това. Отстъпих с неохота.

Сутринта Поаро, изглежда, съвсем нямаше желание да става. Започнах да подозирам, че след като е направил грешка още в началото, е изгубил интерес да продължи със случая. В отговор на моите увещания той отбеляза със завидно спокойствие, че подробностите за случая в Ярдли Чейс вече са в сутрешните вестници, така че Мери Марвъл и Грегъри Ролф са научили толкова, колкото и ние можем да им разкажем. Съгласих се с нежелание.

Събитията доказаха, че лошите ми предчувствия се оправдават. В два часа телефонът звънна. Поаро вдигна слушалката, слуша известно време, сетне с едно кратко: „Bien, j’y serai28“, затвори телефона и се обърна към мен:

— Какво ще кажеш, mon ami. — Той ме погледна едновременно засрамено и въодушевено. — Диамантът на госпожица Марвъл също е бил откраднат.

— Какво? — извиках аз, скачайки от стола. — И какво стана сега с „пълнолунието“?

Той наведе глава.

— Кога се е случило?

— Сутринта, доколкото разбрах.

Поклатих тъжно глава.

— Само ако ме беше послушал. Видя ли, че бях прав?

— Така изглежда, приятелю — отвърна предпазливо Поаро. — Казват, че понякога предположенията са лъжливи, но в случая бяха абсолютно верни.

Докато летяхме с таксито към „Магнифисънт“, се помъчих да разгадая същността на схемата.

— Идеята им за пълнолунието беше добра. Цялата работа бе в това да ни накарат да се съсредоточим върху петъка и по този начин да отслабим вниманието си. Жалко е, че не го разбра по-рано.

— Ma foi29, човек не може да мисли за всичко! — заяви Поаро. След краткото му притеснение, равновесието му се беше възстановило.

Изпитах съжаление към него. Той толкова много мразеше провалите.

— Горе главата! — утеших го аз. — Следващия път ще имаме повече късмет.

В „Магнифисънт“ ни въведоха направо в кабинета на управителя. Грегъри Ролф беше там с двама мъже от Скотланд Ярд. Един блед чиновник седеше срещу тях.

Ролф ни кимна, когато влязохме.

— Изглежда, вече сме към края — осведоми ни той. — Но е почти невероятно. Просто не мога да проумея какво хладнокръвие е имал този човек.

Няколко минути бяха достатъчни, за да ни разкажат всички факти. Господин Ролф излязъл от хотела към 11.15. В 11.30 един джентълмен, който толкова много приличал на него, че не събудил никакво подозрение, влязъл в хотела и поискал куфарчето с бижутата от трезора. И както му е редът, подписал квитанцията, отбелязвайки небрежно: „Подписът ми изглежда малко по-различен от обичайния, но си нараних ръката, докато слизах от таксито.“ Чиновникът се усмихнал леко и рекъл, че забелязва съвсем малка разлика. Ролф се засмял: „Е, този път не ме предавайте на полицията! Стигат ми заплашителните писма, които някакъв китаец ми изпраща! Отгоре на всичко и аз самият малко приличам на китаец. В очите.“

— Погледнах го — продължи чиновникът, който ни разказваше историята — и веднага разбрах какво имаше предвид. Очите му бяха дръпнати точно като на някой азиатец. Наистина, не го бях забелязал досега.

— По дяволите, човече! — изръмжа Грегъри Ролф, като се наведе напред. — Сега да забелязваш нещо такова?

Чиновникът го погледна доста изненадан.

— Не, сър. Не мога да кажа, че забелязвам.

И наистина в честните кафяви очи на Ролф нямаше абсолютно нищо, което да събужда дори и далечни асоциации с азиатец.

Мъжът от Скотланд Ярд измърмори:

— Нагъл човек! Може да бъде разпознат само по очите и точно на това ви обръща вниманието, за да разсее всякакви подозрения. Трябва да ви е наблюдавал извън хотела, сър, и се е вмъкнал веднага, след като вие сте излезли.

— А какво стана с куфарчето? — попитах аз.

— Беше намерено в коридора. Само едно нещо липсваше — „Звездата на Запада“.

Ние се спогледахме. Цялата тази история беше толкова странна, толкова нереална. Поаро скочи бързо на крака.

— Страхувам се, че не бях достатъчно полезен тук — каза извинително той. — Бих ли могъл да видя мадам?

— Предполагам, че е разстроена — обясни Ролф.

— Тогава може би бих могъл да разменя няколко думи с вас насаме, мосю?

— Разбира се.

След около пет минути Поаро се появи отново.

— А сега, приятелю — рече весело той, — към пощата! Трябва да изпратя една телеграма.

— Но на кого?

— На лорд Ярдли. — Той отби по-нататъшните ми въпроси, като ме хвана под ръка. — Хайде, хайде, приятелю. Знам как се чувстваш заради тази ужасна история. На мен все още не ми е ясно. Ако ти беше на мое място, сигурно вече щеше да си намерил обяснението. Bien! Всичко е възможно. Хайде да забравим и да обядваме.

Беше около четири часът, когато влязохме в апартамента на Поаро. Някой се надигна от стола до прозореца. Беше лорд Ярдли. Изглеждаше изтощен и объркан.

— Получих телеграмата ви и веднага пристигнах. Вижте, отскочих до Хофберг, но той не знаеше нищо нито за мъжа, който уж бил изпратен от него, нито пък за телеграмата. Смятате ли, че…

Поаро вдигна ръката си.

— Приемете моите извинения! Аз изпратих телеграмата и наех онзи джентълмен.

— Вие! Но защо? За какво? — изпелтечи благородникът.

— Моето малко хрумване беше да доведа нещата докрай — обясни приятелят ми учтиво.

— Да доведете нещата докрай! Боже Господи! — извика лорд Ярдли.

— И както виждате уловката подейства — продължи развеселен Поаро. — Както и да е, милорд, за мен е голямо удоволствие да ви върна… това. — С артистичен жест той показа искрящия предмет. Беше великият диамант!

— „Звездата на Изтока“! — ахна лорд Ярдли. — Но аз нищо не разбирам…

— Така ли? Няма значение. Повярвайте ми, беше необходимо диамантът да бъде откраднат. Обещах, че ще ви го запазя, и удържах на думата си. Трябва да ми позволите да запазя моята малка тайна. Моля, предайте най-дълбоките ми почитания на лейди Ярдли и й кажете, че ми е особено приятно да мога да възстановя нейното бижу. Какъв beau temps30, нали? Довиждане, милорд.

Изключителният малък мъж с усмивка съпроводи слисания благородник до вратата. Сетне се върна, доволно потривайки ръце.

— Поаро, напълно съм объркан! — възкликнах аз.

— Не си, mon ami, но както обикновено си изпаднал в умствено затъмнение.

— Как взе диаманта?

— От господин Ролф.

— Ролф?

— Mais oui31. Заплашителните писма, китаецът, статията във вестника, всичко това е плод на изобретателния ум на господин Ролф! Двата диаманта, за които се предполагаше, че са напълно еднакви… Ами! Та те просто не съществуват! Има само един диамант, приятелю! Първоначално е бил в колекцията на Ярдли, но от три години е притежание на господин Ролф. Той го открадна тази сутрин с помощта на малко грим на очите си! О! Трябва да гледам някой филм с него, той е голям актьор!

— Но за какво му е притрябвало да краде собствения си диамант? — попитах неразбиращо аз.

— Поради много причини. Да започнем с това, че лейди Ярдли станала много неспокойна.

— Лейди Ярдли?

— Ти разбра, че тя дълго е стояла сама в Калифорния. Съпругът й се е забавлявал някъде. А господин Ролф е привлекателен мъж и има романтично излъчване. Но au fond32 господинът е и много делови! Отначало е ухажвал лейди Ярдли, а след това я шантажирал. Миналата нощ я попритиснах с фактите и тя бе принудена да си признае. Закле се, че не е имала любовна връзка с него и аз й повярвах. Но без съмнение Ролф притежава писма, които могат спокойно да бъдат изопачени. Ужасена от заплахата за развод и от перспективата да бъде разделена от децата си, тя се съгласила с всички негови искания. Нямала собствени пари и била принудена да подмени истинския камък с фалшив. Съвпадението на времето, когато „Звездата на Запада“ се появява, веднага ми направи впечатление. Всичко вървяло добре. Лорд Ярдли се готвел да сложи нещата си в ред. И тогава се появила опасността от евентуална продажба на камъка. Размяната щяла да бъде открита. Тя започва да пише тревожни писма на Грегъри Ролф, който току-що е пристигнал в Англия. Той я успокоява, като й обещава, че ще оправи всичко. Започва да се подготвя за двойната кражба. Само по този начин би могъл да затвори устата на дамата, която в противен случай би могла да разкаже всичко на съпруга си. Подобна ситуация не влизала в плановете на нашия шантажьор. А не забравяй, че той би получил 50 000 лири от застраховката и пак щеше да притежава диаманта! Точно в този момент аз се намесих! Изпратих съобщение, че ще ги посети експерт по диамантите. Лейди Ярдли, както със сигурност предполагах, незабавно инсценира кражба. И го направи много добре! Но Еркюл Поаро не се впечатлява от нищо друго, освен от фактите! Какво се случи всъщност? Дамата изключи осветлението, блъсна вратата, хвърли огърлицата на пътеката и изпищя. Още в стаята си тя е извадила диаманта с клещи.

— Но ние видяхме огърлицата на врата й! — отбелязах аз.

— Извини ме, приятелю, но тя закриваше с ръка онази част, където би трябвало да бъде камъкът, за да не забележим липсата му. А да поставиш парче коприна на вратата преди това, си е направо детска игра. Разбира се, веднага след като прочел за кражбата, Ролф организира и своята малка комедия. И наистина я изигра добре.

— А ти какво му каза? — попитах с интерес.

— Казах му, че лейди Ярдли е разказала всичко на съпруга си и че съм натоварен да върна бижуто. А дори и да не беше ми го дал веднага, след малко по-силен натиск щеше да го направи. Щях да използвам също и няколко малки лъжи, които ми хрумнаха. Беше като восък в ръцете ми! Бях премислил всичко!

— Изглежда малко нечестно спрямо Мери Марвъл. Тя загуби диаманта си, без да е виновна.

— Ами! — възкликна Поаро. — Този случай ще й направи страхотна реклама, а това е всичко, от което се интересува! Колкото до лейди Ярдли, тя е различна. Bonne mere, tres femme33.

— Да — кимнах колебливо аз, без да споделям напълно гледната точка на моя приятел относно женствеността й. — Предполагам, че Ролф е този, който й е пратил онези писма.

— Pas du tout34 — отсече Поаро. — Тя дойде по съвет на Мери Кавендиш, за да търси помощ по своя проблем. Тогава научава, че Мери Марвъл, за която знае, че й е враг, е била тук и решава да промени претекста за идването си. Тази възможност си й предоставил ти, приятелю мой. Само няколко въпроса ми бяха необходими, за да установя, че ти си й казал за писмата, а не тя на теб! Възползвала се е веднага от шанса, който приказките ти са й предложили.

— Не мога да повярвам! — извиках като ужилен аз.

— Да, да, приятелю. Жалко е, че не си учил психология. Тя ти е казала, че е унищожила писмата. Ами! Една жена никога не унищожава писмо, ако може да го избегне! Дори и да е по-разумно!

— Това е много хубаво! — процедих през зъби, обхванат от гняв. — Но ти ме направи на пълен глупак! От начало до край! Да, наистина е много хубаво, че се опитваш да ми обясниш, след като всичко вече свърши. Този път наистина чашата преля!

— Но ти така се забавляваше, приятелю. Сърце не ми даваше да разбивам илюзиите ти.

— Не е хубаво! Отиде прекалено далеч!

— Mon Dieu! Защо се гневиш за такава дреболия, приятелю?

— До гуша ми дойде! — Излязох и затръшнах вратата. Поаро беше успял да ме направи на глупак. Реших, че му трябва сериозен урок. Трябваше ми известно време, за да му простя.

Беше ме направил на глупак в собствените ми очи.