Поаро разследва

Трагедията при Марсдън Менър

За няколко дена бях извън града и когато се върнах заварих Поаро да си стяга куфара.

— A la bonne heure35, Хейстингс, страхувах се, че няма да се върнеш навреме, за да ме придружиш.

— Извикали са те по някакъв случай, така ли?

— Да, въпреки че все още се двоумя дали да приема, защото не ми изглежда обещаващ. От Северната съюзна застрахователна компания ме помолиха да разследвам смъртта на господин Малтравърс, който преди няколко седмици застраховал живота си при тях за крупната сума от петдесет хиляди лири.

— Наистина ли? — попитах заинтригуван.

— Разбира се, в застраховката фигурира и обичайната клауза за самоубийство. В случай, че го направи в рамките на една година, застраховката няма да бъде изплатена и вноската ще бъде конфискувана. Господин Малтравърс бил прегледан от лекаря на компанията и въпреки че не бил вече в разцвета на силите си, било установено, че е в цветущо здраве. Както и да е, миналата сряда, тоест онзи ден, тялото на господин Малтравърс било открито в двора на къщата му „Марсдън Менър“ в Есекс. Като причина за смъртта е посочен вътрешен кръвоизлив. Това само по себе си не е нищо особено, но се носи мълвата, че финансовото състояние на господин Малтравърс било доста съмнително и застрахователната компания установила недвусмислено, че покойният джентълмен е бил на ръба на банкрута. А това значително променя нещата. Малтравърс има красива млада съпруга и се предполага, че е събрал всичките си налични пари, за да може да плати вноските по застраховката си „Живот“, в полза на съпругата си, след което се е самоубил. Подобни случаи не са чак толкова необичайни. Както и да е, приятелят ми Алфред Райд, който е директор на компанията, ме помоли да разследвам фактите по случая, но както му обясних, не се надявам много на успех. Ако причината за смъртта беше инфаркт, щях да съм по-голям оптимист. Инфарктът може винаги да послужи за оправдание на неспособността на местния лекар да открие от какво точно е починал пациентът му, но вътрешният кръвоизлив е нещо съвсем категорично. Все пак ще можем да съберем необходимите сведения. Имаш пет минути, Хейстингс, за да си опаковаш багажа. Ще вземем такси до Ливърпул Стрийт.

След около час вече бяхме на малката гара в Марсдън Лей. Там разбрахме, че „Марсдън Менър“ е на около два километра. Поаро реши да вървим пеша и ние тръгнахме по главната улица.

— Какъв е планът ни относно цялата кампания? — попитах аз.

— Първо ще наминем при доктора. Увериха ме, че има само един лекар в Марсдън Лей, доктор Ралф Бърнард. А, ето я и къщата му.

Представляваше нещо като много луксозна вила, разположена малко навътре от улицата. Върху медна табелка на вратата беше изписано името на лекаря. Минахме по пътеката и позвънихме на звънеца.

Имахме късмет. Беше часът за консултации, а и в момента нямаше никакви пациенти, които да чакат. Доктор Бърнард беше възрастен мъж, висок и леко прегърбен, с приятни и ненатрапчиви маниери.

Поаро се представи и обясни причината за нашето посещение, прибавяйки, че застрахователните компании имат пълномощия да разследват подробно случаи от този род.

— Разбира се, разбира се — кимна вяло доктор Бърнард. — Предполагам, тъй като беше богат човек, че е застраховал живота си за голяма сума?

— Вие за богат ли го смятате, докторе?

Лекарят изглеждаше доста изненадан.

— А не беше ли? Имаше две коли, както знаете, а „Марсдън Менър“ е едно твърде голямо имение за поддръжка, въпреки че според мен го беше купил доста евтино.

— Разбрах, че напоследък е претърпял значителни загуби — каза Поаро, вперил поглед във вратата.

Думите му обаче накараха лекаря да поклати тъжно глава.

— Наистина ли е така? В такъв случай тази застраховка е добре дошла за съпругата му, едно много красиво и очарователно младо създание, но ужасно разстроено от тази печална случка. Станала е кълбо от нерви, бедната. Опитах се да й отделя колкото се може повече време, но шокът й е твърде голям.

— А бяхте ли посещавали скоро господин Малтравърс?

— Драги господине, аз никога не съм го посещавал.

— Какво?

— Разбрах, че господин Малтравърс бил последовател на християнската наука36 или нещо от този род.

— Но вие прегледахте трупа, нали?

— Разбира се. Извика ме един от градинарите му.

— Ясна ли беше причината за смъртта?

— Напълно. Имаше кръв по устните му, но със сигурност кръвоизливът бе вътрешен.

— Все още ли лежеше там, където е бил открит?

— Да, трупът не беше докосван. Лежеше в края на една малка леха. Очевидно е излязъл на лов за врани. Малка пушка се намираше до тялото му. Кръвоизливът сигурно е настъпил внезапно. Стомашна язва, несъмнено.

— Изключваме възможността да е бил застрелян, нали?

— Точно така, сър.

— Моля за извинение — каза смутено Поаро, — но ако не ме лъже паметта, в един случай наскоро лекарят първо поставил диагноза инфаркт, но сетне я променил, след като местният полицай му посочил, че в главата има рана от куршум.

— Няма да намерите никакви рани от куршуми по тялото на господин Малтравърс — заяви сухо доктор Бърнард. — Сега, господа, ако нямате други въпроси…

Ние схванахме намека му.

— Желаем ви приятен ден, докторе. Благодарим ви, че бяхте любезен да отговорите на въпросите ни. Между другото, вие не сметнахте за необходимо да се направи аутопсия, нали?

— Разбира се, че не.

Той изведнъж се вцепени.

— Причината за смъртта беше ясна и в нашата професия не намираме за необходимо безпричинно да разстройваме роднините на покойника. — Обърна се и затръшна вратата.

— Какво мислиш за доктор Бърнард, Хейстингс? — попита ме Поаро, докато вървяхме към имението.

— Старо магаре!

— Точно така. Винаги си бил прозорлив за човешките характери, приятелю.

Погледнах го с недоверие, но той изглеждаше напълно сериозен. Нещо проблесна в очите му и той хитро добави:

— Е, когато не става дума за някоя красива жена!

Изгледах го студено.

Когато пристигнахме в имението, вратата ни отвори прислужница на средна възраст. Поаро й подаде визитната си картичка, както и писмо до госпожа Малтравърс от застрахователната компания. Прислужничката ни въведе в малък вестибюл и отиде да повика господарката си. След около десет минути вратата се отвори и на прага се появи крехка жена в черни дрехи.

— Мосю Поаро? — рече неуверено тя.

— Мадам! — Той се изправи галантно и се отправи към нея. — Не мога да ви опиша колко съжалявам, че се налага да ви безпокоя. Но какво да се прави. Работата няма милост.

Госпожа Малтравърс му разреши да я заведе до стола. Очите й бяха зачервени и подути от плач, но това не можеше да скрие изключителната й красота. Беше около двайсет и седем-осем годишна, с големи сини очи и красиви, леко нацупени устни.

— Нещо за застраховката на съпруга ми, нали? Но трябва ли да бъда безпокоена точно сега, толкова скоро?

— Кураж, скъпа госпожо. Кураж! Както знаете, вашият съпруг е застраховал живота си за една значителна сума и в подобни случаи компанията иска да е сигурна в някои детайли. Упълномощиха ме да действам от тяхно име. Можете да бъдете сигурна, че ще направя всичко, което е по силите ми, за да не ви бъде чак толкова неприятно. Бихте ли ми разказали накратко трагичните събитията от сряда?

— Тъкмо се преобличах за чай, когато прислужницата ми се втурна в стаята. Един от градинарите току-що открил…

Гласът й заглъхна. Поаро стисна ръката й съчувствено.

— Разбирам. Достатъчно. Видяхте ли се със съпруга си онзи следобед?

— Не го видях след обяда. Ходих до селото за няколко пощенски марки и знаех, че обикаля имотите.

— Да стреля по гаргите, може би?

— Да, обикновено взима малката си пушка. Чух един или два изстрела някъде далеч.

— Къде е тази малка пушка в момента?

— Във всекидневната, мисля.

Тя ни поведе навън от вестибюла, намери и подаде малкото оръжие на Поаро, който го разгледа с любопитство.

— Както виждам, изстреляни са два патрона — отбеляза той и я върна. — А сега, мадам, ако мога да видя… — Той замълча тактично.

— Прислужницата ще ви заведе — промърмори тя, обръщайки глава настрани.

Прислужницата поведе Поаро нагоре по стълбите. Аз останах с прекрасната и нещастна дама. Беше трудно да реша дали да я заговоря, или да запазя мълчание. Опитах се да споделя едно-две впечатления, на които тя отговори вяло. След няколко минути Поаро се върна.

— Благодаря ви за любезността, мадам. Наистина смятам, че повече не бива да бъдете безпокоена по този въпрос. Между другото, знаете ли нещо за финансовото състояние на съпруга ви?

Тя поклати с глава.

— Абсолютно нищо. Аз съм невежа, що се отнася до деловите работи.

— Разбирам. Значи с нищо не можете да ни подскажете защо съпругът ви внезапно е решил да застрахова живота си? Не го е правил преди, доколкото разбрах.

— Бяхме женени малко повече от година. Беше си втълпил, че няма да живее дълго, и затова направи застраховка. Измъчваше го силно предчувствие, че ще умре. Тогава разбрах, че вече е имал един кръвоизлив. Знаеше, че следващият може да се окаже фатален. Опитах се да разсея тези негови мрачни страхове, но без успех. И в крайна сметка той се оказа напълно прав.

Със сълзи на очи, но с достойнство, тя ни изпрати до вратата. Поаро направи характерния си жест, докато вървяхме по пътя.

— Е, добре, това е всичко! Обратно към Лондон, приятелю. Изглежда, от този храст няма да изскочи заек. И все още…

— Все още какво?

— Едно малко несъответствие. Само това! Усети ли го? Не успя ли? Така или иначе, животът е пълен с несъответствия. Със сигурност човекът не е отнел сам живота си. Не съществува отрова, от която устата му да се напълни с кръв. Не, не! Ще трябва да се примиря с факта, че тук всичко е ясно и извън подозрение… Но кой е този?

Висок млад мъж вървеше по пътя срещу нас. Подмина ни, без да поздрави, но забелязах, че не изглеждаше болен. Лицето му беше слабо, със силен бронзов загар, което говореше за живот в тропически климат. Един градинар, който метеше листата, беше спрял за момент работата си и Поаро изтича бързо при него.

— Моля ви, кажете ми кой е този джентълмен? Познавате ли го?

— Не си спомням името му, въпреки че го чух. Миналата седмица остана за една нощ в имението. Май беше във вторник.

— Бързо, приятелю, да го последваме!

Ние забързахме по шосето след отдалечаващия се мъж. Зърнахме облечена в черно фигура на страничната тераса на къщата. Нашият „обект“ се отклони от пътя, ние също и така станахме свидетели на срещата им.

Госпожа Малтравърс се олюляваше, а лицето й беше пребледняло като платно.

— Ти! — каза задъхано тя. — Мислех, че плаваш вече към Източна Африка?

— Получих няколко новини от адвокатите ми, които ме задържаха — обясни младият мъж. — Чичо ми в Шотландия почина неочаквано и ми остави малко пари. И поради създалите се обстоятелства реших, че е по-добре да отложа пътуването си. След това прочетох във вестника тъжната вест и дойдох да видя дали има нещо, с което мога да помогна. Предполагам, че имаш нужда от някого да наглежда нещата за известно време.

В този момент ни видяха. Поаро пристъпи напред и с много извинения обясни, че е забравил бастунчето си в дневната. Доста неохотно, поне така ми се стори, госпожа Малтравърс ги представи един на друг.

— Мосю Поаро, капитан Блек.

Минаха няколко минути в бъбрене, от което Поаро разбра, че капитан Блек е отседнал в странноприемницата „Котвата“. Бастунчето не беше намерено (което не ме изненада). Приятелят ми изрече още няколко извинения и ние си тръгнахме.

Върнахме се бързо в селото и Поаро ме поведе направо към странноприемницата.

— Ще останем тук, докато нашият приятел, капитанът, се завърне — обясни ми той. — Разбра ли ме, когато подчертах, че смятаме да хванем първия влак? Вероятно си решил, че наистина го мисля. Но не е така. Видя ли лицето на госпожа Малтравърс, когато забеляза младия Блек? Беше напълно слисана, а той… eh bien, той се държа много свойски, не мислиш ли? А и във вторник вечерта е бил тук, в деня преди Малтравърс да умре. Трябва да разберем с какво се занимава този капитан Блек, Хейстингс.

След близо половин час забелязахме нашият човек да се приближава към кръчмата. Поаро се отправи към него, заговори го и го заведе в стаята, която бяхме наели преди това.

— Тъкмо казвах на капитан Блек за целта на посещението ни тук — обясни ми той, сетне се обърна към госта: — Както разбирате, monsieur le capitaine37, от една страна, искам да установя какви мисли са вълнували господин Малтравърс непосредствено преди смъртта му, а, от друга — не искам да разстройвам госпожата безпричинно, като й задавам болезнени въпроси. И така, вие сте били там точно преди инцидента и можете да ни дадете доста ценна информация.

— Ще направя всичко, което е по силите ми, за да ви помогна — отговори младият капитан. — Но се страхувам, че не съм забелязал нещо по-необичайно. Вижте, въпреки че беше стар приятел на родителите ми, аз не го познавах добре.

— Вие кога дойдохте?

— Във вторник следобед. Слязох в града рано сутринта в сряда, тъй като корабът ми отплаваше от Тилбъри в дванайсет часа на обяд. Но новините, които получих, ме накараха да променя плановете си и ако смея да кажа, вие чухте обясненията, които дадох на госпожа Малтравърс.

— Трябвало е да се върнете в Източна Африка, доколкото разбрах?

— Да, там съм от началото на войната. Невероятна страна.

— Разбирам. За какво говорихте по време на вечерята във вторник?

— О, не си спомням точно. Обичайните теми. Малтравърс ме разпитва за родителите ми, след това дискутирахме въпроса за германските репарации, а сетне ми зададе много въпроси за Източна Африка. Разказах им една-две истории. Това е всичко, което помня.

— Благодаря.

Поаро помълча известно време, след което любезно каза:

— С ваше разрешение, бих искал да проведем един малък експеримент. Вие ни разказахте всичко, което е в съзнанието ви, а сега искам да разбера какво се крие във вашето подсъзнание.

— Нещо като психоанализа ли? — попита Блек, видимо разтревожен.

— О, не — успокои го Поаро. — Вижте, нещо като игра е. Ще ви кажа една дума, вие ще ми отговорите с друга дума и така нататък. Първата, за която се сетите, каквато и да е. Ще започваме ли?

— Добре — изрече бавно Блек, но изглеждаше неспокоен.

— Хейстингс, моля те, записвай думите — обърна се към мен Поаро, след което извади старомодния си джобен часовник и го постави на масата до себе си. — Добре, да започваме. Ден.

След моментна пауза Блек отговори:

— Нощ.

Поаро продължи, а отговорите на капитана идваха все по-бързо.

— Име — рече Поаро.

— Място.

— Бърнард.

— Шоу.

— Вторник.

— Вечеря.

— Пътешествие.

— Кораб.

— Държава.

— Уганда.

— Случка.

— Лъвове.

— Пушка за врани.

— Ферма.

— Изстрел.

— Самоубийство.

— Слон.

— Бивни.

— Пари.

— Адвокати.

— Благодаря ви, капитан Блек. Може би ще можете да ми отделите няколко минути след половин час?

— Разбира се — погледна го с любопитство младият военен и почеса веждата си, докато ставаше.

— И сега, Хейстингс — усмихна се Поаро, когато вратата се затвори след него. — Всичко ти е ясно, нали?

— Не знам какво искаш да кажеш.

— Този списък от думи нищо ли не ти говори?

Прегледах го обстойно, но бях принуден да поклатя неразбиращо глава.

— Ще ти помогна. Да започнем с това, че Блек отговори в рамките на нормалното време, без паузи, така че можем да приемем, че не смята себе си за виновен за нещо, за да го крие. „Ден“, „нощ“ и „място“, „име“ са нормални асоциации. Казвам „Бърнард“, което предполага местния лекар, ако се е срещал с него. Очевидно не е. След разговора, който проведохме, той отвърна „вечеря“ на моя „вторник“, но на „пътешествие“ и „държава“, отговори с „кораб“ и „Уганда“, показвайки ни ясно, че за него е било важно пътешествието в чужбина, а не онова, което го е довело тук. „Случка“ му напомни за една от историите, които е разказвал на вечерята. Продължих с „пушка за врани“ и той отговори с абсолютно неочаквана дума, „ферма“. Когато казах „изстрел“, той ми отговори веднага със „самоубийство“. Асоциацията е ясна. Човек, когото е познавал, извършил самоубийство с пушка за врани в някаква ферма. Не забравяй, че в неговото съзнание са все още историите, които е разказал на вечерята. Мисля, че не бъркам и ако извикам капитан Блек отново, той ще ни разправи историята за самоубийството, за която говорил онзи вторник на масата.

— Сега като се замисля, наистина им разказах такава история — отговори прямо Блек. — Някакъв човек се застрелял в една ферма. Извършил го с пушка за врани, а куршумът минал през небцето и заседнал в мозъка. Лекарите не се колебали много, защото не се виждало нищо, освен малко кръв по устните. Но какво…

— Какво общо има това с господин Малтравърс? — продължи въпроса му Поаро. — Както разбирам, вие не знаете, че до него бе намерена пушка за врани.

— Искате да кажете, че моята история го е подтикнала? Но това е ужасно!

— Не се разстройвайте, може да е така, но може и да не е. Трябва да се обадя по телефона в Лондон.

Той проведе дълъг разговор и се завърна замислен. Следобед излезе сам. Върна се преди седем часа и ме уведоми, че не бива да протака повече нещата. Налага се да съобщи лошите новини на младата вдовица. Вече изцяло й симпатизирах. Да остане без пукната пара и с мисълта, че съпругът й се е самоубил, за да й осигури някакво бъдеще, е тежък товар, за която и да е жена. Тайно се надявах, че младият Блек ще е способен да я утеши, след като първият шок отмине. Очевидно той много й се възхищаваше.

Разговорът ни с вдовицата беше труден. Упорито отказваше да приеме фактите, които Поаро й поднасяше един след друг, и когато накрая я убеди, тя избухна в плач. Огледът на трупа потвърди подозренията ни. Поаро съжаляваше бедната жена, но в крайна сметка бе нает от застрахователната компания и какво можеше да направи? На тръгване той внимателно се обърна към госпожа Малтравърс:

— Мадам, вие най-добре от всички знаете, че мъртви няма!

— Какво искате да кажете? — сепна се тя, а очите й се разшириха.

— Никога ли не сте взимали участие в спиритически сеанси? Вие сте медиум, нали?

— Бяха ми казали нещо такова. Но със сигурност вие не вярвате в спиритизма, нали?

— Мадам, забелязах някои странни неща. В селото се говори, навярно знаете, че тази къща е обитавана от духове.

Тя кимна. В този момент прислужницата съобщи, че вечерята е готова.

— Защо не останете за вечеря?

Ние приехме с готовност и аз усетих, че нашето присъствие може да разсее малко жената.

Тъкмо привършвахме със супата, когато чухме вик зад вратата и звук от счупен порцелан. Скочихме. Прислужницата се появи, притиснала ръка към сърцето си.

— Имаше някакъв мъж! Стоеше на пътя!

Поаро се втурна, но се върна бързо и каза:

— Там няма никого.

— Няма ли, сър? — промълви едва-едва прислужницата. — Но той така ме стресна!

— Защо?

Тя зашепна:

— Стори… Стори ми се, че е господарят. Приличаше много на него.

Видях, че госпожа Малтравърс се стресна и в съзнанието ми веднага изскочи поверието, че самоубиецът никога не намира покой. Сигурен съм, че и тя си е помислила същото. След минута хвана ръката на Поаро и изпищя:

— Чухте ли това? Тези три почуквания по прозореца? Той винаги така почукваше, когато минаваше покрай къщата.

— Бръшлянът! — извиках аз. — Бръшлянът се удря в прозорчето.

Но ужасът вече се беше вселил в душите ни. Прислужницата очевидно се беше паникьосала и когато свършихме с вечерята, госпожа Малтравърс помоли Поаро да не си тръгваме веднага. Очевидно се боеше да остане сама в къщата. Преместихме се в малката гостна. Вятърът се засилваше и стенеше зловещо около къщата. Вратата на стаята не беше заключена и на два пъти бавно се отвори. Всеки път домакинята се притискаше към мен ужасена.

— Ах! Тази врата е като омагьосана! — извика ядосано Поаро накрая. Стана и я затвори, след което превъртя ключа в ключалката. — Ще я заключа и точка!

— Не го правете — промълви тя. — Ако и сега се отвори…

И още докато говореше, невъзможното се случи. Заключената врата бавно се открехна. От моето място не можех да видя коридора, но тя и Поаро бяха с лице към него. Тя нададе протяжен писък и се обърна към приятеля ми.

— Видяхте ли го? Там в коридора? — изплака.

Той се взря в нея с объркано изражение, след това поклати глава.

— Аз го видях… съпругът ми… Вие също трябва да сте го видели?

— Мадам, нищо не видях. Май не ви е добре, разстроена сте…

— В отлично състояние съм, аз… О, Боже!

Внезапно светлините примигнаха и угаснаха. В тъмнината се чуха три силни удара. Чух госпожа Малтравърс да стене.

И тогава… видях!

Мъжът, когото бях видял на леглото на горния етаж, стоеше срещу нас и сякаш излъчваше призрачна светлина. Имаше кръв на устните си и държеше дясната си ръка вдигната и насочена напред. Внезапно ослепителна светлина се стрелна от нея. Премина покрай Поаро и мен и падна върху госпожа Малтравърс. Видях пребледнялото й от страх лице и още нещо!

— Боже мили, Поаро! — извиках аз. — Виж й ръката, дясната й ръка. Цялата е червена!

Тя също погледна към ръката си, сетне се строполи зашеметена на пода.

— Кръв! — извика истерично. — Да, това е кръв. Аз го убих! Аз го направих! Той ме учеше да стрелям и тогава аз сложих ръката си върху спусъка и го натиснах. Спасете ме от него… спасете ме! Той се върна!

Гласът й заглъхна, задавен от хрипове.

— Светлина! — извика Поаро. Лампите светнаха като по чудо. Той продължи: — Е, това е. Чу ли, Хейстингс? И ти, Еверет? О, между другото, това е господин Еверет, доста добър представител на театралния занаят. Звъннах му днес следобед. Гримът му е прекрасен, нали? Съвсем прилича на мъртвия. А и с джобно фенерче, и подходящата фосфоресценция, направи много силно впечатление. Не бих й докосвал дясната ръка, ако бях на твое място, Хейстингс. Червената боя цапа. Когато светлините угаснаха, аз хванах ръката й и я полях с боя. Между другото, не трябва да изпускаме влака си. Инспектор Джап е отвън. Зловеща нощ! Но той си запълни времето, като почукваше по прозореца от време на време.

Докато вървяхме бързо под дъжда и вятъра, Поаро продължи:

— Виждаш ли, имаше едно малко несъответствие. Лекарят смяташе мъртвия за християнски учен, а кой би могъл да му създаде такова впечатление, освен госпожа Малтравърс. Но на нас тя ни го представи като човек, който се е лекувал сам. После, защо беше толкова стъписана от неочакваното завръщане на младия Блек? И накрая, въпреки че моралните норми изискват съпругата поне да се преструва, че страда за съпруга си, толкова подпухнали клепачи не могат да ме впечатлят! Ти не ги ли забеляза, Хейстингс? Не? Както винаги съм ти казвал, никога нищо не забелязваш!

— А, значи така било! Имало е две възможности. Дали от историята на Блек господин Травърс не се е подсетил за един хитър начин да се самоубие, или пък другият слушател, тоест съпругата, е видяла един също толкова добър начин за извършване на убийство? Склонен съм да приема втората. За да се самоубие по начина, по който предполагаме, той трябва да е натиснал спусъка с палеца на крака си или поне аз така си го представям.

— Обаче ако Малтравърс беше открит със свалена обувка от единия си крак, ние със сигурност щяхме да научим. Такъв особен детайл не може да бъде подминат.

— Не може — съгласи се Поаро. — Бях преценил, че това е случай на убийство, а не на самоубийство, но осъзнах, че нямам никакво доказателство, което да подкрепи моята теория. И затова подготвих малката комедия, която се разигра пред теб тази вечер.

— Но дори и сега не схващам напълно всичките подробности на престъплението — признах си аз.

— Добре, нека започнем отначало. Имаме една хитра и пресметлива жена. Тя научава за финансовите затруднения на съпруга си и уморена от застаряващата си половинка, за която се омъжила по сметка, го придумва да застрахова живота си за голяма сума, след което търси начини да постигне целта си. Една случайност й предоставя тази възможност — странната история, която младият военен им разказал. На следващия ден monsieur le capitaine е щял да бъде в открито море, както е предполагала. Тя и съпругът й се разхождали из имението. „Каква любопитна история ни разказаха снощи! — отбелязала тя. — Наистина ли може човек да се застреля по такъв начин? Моля те, покажи ми дали е възможно!“ И бедният глупак й показал. Той поставил дулото на пушката в устата си. Тя се навела и сложила пръста си на спусъка, като му се изсмяла в лицето. „А сега, сър — заявила безочливо, — представете си, че натисна спусъка?“ И тогава… и тогава, Хейстингс… тя го натиснала!