Поаро разследва

Кражбата на облигации за един милион долара

— Колко много кражби на облигации станаха напоследък! — забелязах една сутрин, оставяйки вестника настрани. — Поаро, нека забравим за малко детективската наука и се позанимаем с престъпленията.

— Иска ви се, как му казвате вие — да хванете нишката по най-бързия възможен начин?

— Чуйте какъв е последният голям удар. Лондонската и Шотландската банки изпратили за Ню Йорк Облигации на свободата51 на стойност един милион долара на борда на кораба „Олимпия“ и те по най-фантастичен начин изчезнали.

— Ако не беше mal de mer52 и трудният за прилагане метод на Лавергие за прекосяването на Ламанша, аз самият с голямо удоволствие бих попътувал на тези големи лайнери — промърмори замислено Поаро.

— Да, наистина — възкликнах с ентусиазъм. — Някои от тях са истински дворци; с басейни, шезлонги, ресторанти, палмови кътчета — човек трудно може да повярва, че е в морето.

— Аз лично винаги усещам, когато съм в морето — тъжно промълви Поаро. — А всички тези дреболии, които изброихте, не ме вълнуват; но помислете, приятелю, за гениите, които пътуват там инкогнито. На борда на тези плаващи дворци, както сам справедливо ги нарекохте, човек може да срещне елита, haute noblesse53 на криминалния свят.

Засмях се.

— Ето, значи, откъде идва вашият ентусиазъм! Бихте искали да кръстосате шпаги с човека, който е задигнал облигациите?

Хазяйката ни прекъсна:

— Една млада дама иска да ви види, господин Поаро. Ето визитната й картичка.

На картичката пишеше: „Госпожица Есме Фаркуър“. Поаро се наведе да вдигне една случайно паднала на земята троха и след като внимателно я пусна в кошчето за отпадъци, кимна на хазяйката да покани дамата.

След около минута в стаята бе въведено едно от най-очарователните момичета, които някога съм срещал. Беше на около двайсет и пет години, с големи кафяви очи и прекрасна фигура. Добре облечено и със сдържани маниери.

— Моля ви, седнете, mademoiselle. Това е приятелят ми Хейстингс, който ми помага при решаване на моите малки задачи.

— Боя се, че идвам днес с голяма задача при вас, мосьо Поаро — каза момичето и след като ми се поклони мило, седна. — Предполагам, че сте чели вече вестниците, имам предвид кражбата на Облигациите на свободата на борда на „Олимпия“.

По лицето на Поаро трябва да се беше изписала изненада, защото тя побърза да продължи:

— Без съмнение се питате какво общо имам аз с тези сериозни учреждения — Лондонската и Шотландската банки. В известен смисъл — нищо, а от друга страна, много неща ме свързват с тях. Мосьо Поаро, аз съм сгодена за господин Филип Риджуей.

— О! Господин Риджуей…

— Той отговаряше за облигациите, когато бяха откраднати. Той, разбира се, не може да бъде обвинен в нищо. Грешката в никакъв случай не е негова. Независимо от това той е почти обезумял от тревога заради случилото се. Чичо му твърди, че по невнимание е споменал някъде, че облигациите са у него. Това е страшна пречка за кариерата му.

— Кой е чичо му?

— Господин Вевъсуър, един от генералните директори на Лондонската и Шотландската банки.

— Бихте ли ми разказали цялата история, госпожице Фаркуър?

— Добре. Както знаете, банката искаше да разшири влиянието си в Америка и с тази цел беше решено да се изпратят един милион долара във вид на Облигации на свободата. За куриер господин Вевъсуър избра племенника си, който от дълги години се ползва с доверието на банката и е компетентен по всички подробности на банковите операции. „Олимпия“ отплава от Ливърпул на двайсет и трети, а облигациите са били връчени на Филип сутринта на същия ден от господин Вевъсуър и господин Шоу, двамата генерални директори на банките. Те били преброени, опаковани и запечатани в негово присъствие, след което той заключил пакета в куфара си.

— Куфар с обикновена ключалка ли?

— Не, господин Шоу настоял фирмата „Хъбс“ да постави специална ключалка. Както вече казах, Филип прибрал пакета на дъното на куфара си. Кражбата е станала само няколко часа преди пристигането в Ню Йорк. Корабът е бил щателно претърсен, но без резултат. Облигациите са изчезнали буквално като дим.

Поаро направи гримаса.

— Но не са изчезнали напълно, тъй като чух, че са били продадени на малки части половин час след като корабът е акостирал в пристанището. Е, без съмнение, че следващото нещо, което трябва да сторя, е да се срещна с господин Риджуей.

— Тъкмо исках да ви поканя да обядваме в Чешър Чийз. Филип ще бъде там. Имам среща с него, но той още не знае, че ще се консултирам с вас по неговия въпрос.

С готовност приехме поканата и отидохме дотам с такси.

Филип Риджуей беше дошъл преди нас и се изненада, като видя годеницата си да пристига със съвсем непознати мъже. Той бе хубав, млад, висок мъж, с леко прошарени на слепоочията коси. Госпожица Фаркуър се приближи и сложи ръката си върху неговата.

— Трябва да ми простиш, Филип, че действах, без да те попитам — извини се тя. — Нека представя мосьо Еркюл Поаро, за когото често си чувал, и неговия приятел капитан Хейстингс.

Риджуей изглеждаше много изненадан.

— Разбира се, че съм слушал за вас, мосьо Поаро — каза той, докато се здрависваше, — но нямах представа, че Есме има намерение да се съветва с вас във връзка с моята… с нашата грижа…

— Страхувах се, че няма да ми разрешиш — обади се тя.

— Погрижила си се всичко да е в абсолютна тайна — забеляза той с усмивка. — Надявам се мосьо Поаро да хвърли малко светлина върху тази удивителна мистерия, защото, признавам честно, почти съм обезумял от тревога и притеснение.

Лицето му наистина имаше изпит и измъчен вид и съвсем красноречиво говореше за вътрешното напрежение.

— Добре, добре — успокои го Поаро. — Нека обядваме и докато се храним, ще обединим умовете си, за да видим какво може да се направи. Искам да чуя историята от господин Риджуей.

Докато се справяхме с превъзходния бифтек и пудинга от бъбреци, Филип Риджуей описа обстоятелствата около изчезването на облигациите. Разказът му отговаряше до най-малки подробности на този на госпожица Фаркуър. Когато той свърши, Поаро запита:

— Какво точно ви накара да откриете, че облигациите са били откраднати, господин Риджуей?

Той се засмя горчиво:

— Беше повече от ясно, мосьо Поаро. Нямаше как да не го видя. Куфарът ми беше наполовина измъкнат изпод леглото и всичко беше разхвърляно, а там, където се бяха опитвали да разбият ключалката, той беше издраскан и срязан.

— Но аз разбрах, че е бил отворен с ключ?

— Точно така. Опитали са се да разбият ключалката, но не са успели. И накрая някак си трябва да са я отключили.

— Любопитно — забеляза Поаро, а очите му заблестяха с така добре познатата ми зелена светлина. — Много любопитно! Губят толкова време да изкъртят ключалката и изведнъж, sapristi54, откриват, че през цялото време са имали ключ, защото „Хъбс“ прави ключалките в един-единствен екземпляр.

— Тъкмо затова е невъзможно те да са имали ключ. Нито за миг не съм се разделял с него.

— Сигурен ли сте?

— Мога да се закълна, а освен това, ако имаха ключа или негов дубликат, защо ще губят толкова време да разбиват една явно неразбиваема ключалка?

— Е! Точно това се питаме и ние! Осмелявам се да предскажа, че решението, ако изобщо го открием, има връзка с този странен факт. Ще ви помоля да не ми се сърдите, ако ви задам още един въпрос: Напълно ли сте сигурен, че не сте оставили куфара отворен?

Филип Риджуей само го изгледа, приятелят ми заръкомаха извинително:

— Такива неща могат да се случат, уверявам ви! Е, добре, облигациите са откраднати от куфара. Какво е направил крадецът с тях? Как е успял да ги пренесе на брега?

— О! — извика Риджуей. — Тъкмо това се питам. Как? Беше съобщено на митническите власти и всяко живо същество, което напусна кораба, беше най-щателно претърсено.

— Облигациите, доколкото разбирам, са представлявали обемист пакет, нали?

— Точно така. Едва ли са били укрити на кораба, защото половин час след пристигането на „Олимпия“ вече са ги продавали, много преди да изпратя каблограмите с номерата. Един от търговците се кълне, че е купил няколко дори преди влизането на „Олимпия“ в пристанището. Но човек не може да изпрати облигации по радиото.

— По радиото не, но някакъв влекач не мина ли покрай кораба?

— Само на охраната, и то след като бе вдигната тревога и всички бяха нащрек. Аз самият наблюдавах да не ги предадат на някого по този начин. Боже мой, мосьо Поаро, тази история ще ме подлуди! Хората започнаха да говорят, че аз съм ги откраднал.

— Но вас също ви претърсиха на брега, нали? — попита детективът.

— Да.

Младият мъж го погледна учудено, без да разбира.

— Виждам, че не схванахте смисъла на думите ми — усмихна се Поаро многозначително. — Сега бих искал да направя някои справки в банката.

Риджуей извади една картичка и надраска няколко думи.

— Покажете това и чичо ми ще ви приеме веднага.

Поаро му благодари, кимна за довиждане на госпожица Фаркуър и двамата се отправихме по Треднийдл Стрийт към управлението на Лондонската и Шотландската банки. Щом подадохме картичката на Риджуей, бяхме поведени през лабиринт от гишета и бюра, заобиколихме чиновници, които изплащаха суми, и чиновници, които получаваха суми, и нагоре по стълбите на първия етаж в малък кабинет ни приеха генералните директори. Двама сериозни джентълмени, чиито коси бяха побелели в служба на банката. Господин Вевъсуър имаше къса бяла брадичка, господин Шоу беше гладко избръснат.

— Доколкото разбирам, вие сте частен детектив — започна Вевъсуър.

— Така, така. Ние, разбира се, сме предали нашия случай в ръцете на Скотланд Ярд. Инспектор Макнийл се занимава с него. Много способен човек според мен.

— Убеден съм — отвърна любезно Поаро. — Ще разрешите ли да ви задам няколко въпроса в интерес на вашия племенник? Става дума за ключалката. Кой я поръча на „Хъбс“?

— Аз лично я поръчах — обади се Шоу. — Не бих се доверил на никого от чиновниците. А що се отнася до ключовете, единият беше у Риджуей, другите два се пазеха у мен и у моя колега.

— Нито един чиновник ли не е имал достъп до тях?

Шоу отправи въпросителен поглед към Вевъсуър.

— Смятам, че не греша, ако кажа, че останаха в касата, където ги прибрахме на двайсет и трети — отговори Вевъсуър. — Моят колега за нещастие се разболя преди две седмици, всъщност в самия ден, в който Филип отпътува. Току-що е оздравял.

— Острият бронхит не е шега за човек на моите години — каза унило Шоу. — Но се опасявам, че господин Вевъсуър се е измъчил от усилената работа, която му се е струпала вследствие на заболяването ми и особено след неочакваната тревога.

Поаро зададе още няколко въпроса. Разбрах, че той се старае да отгатне до каква степен са близки чичото и племенникът. Отговорите на Вевъсуър бяха кратки и точни. Племенникът му бил чиновник, на който банката имала доверие, не е имал дългове или парични затруднения, за които да му е известно. Бил е натоварван с подобни задачи и преди. Накрая двамата мъже любезно ни кимнаха за сбогом.

— Разочарован съм — заяви Поаро, когато излязохме на улицата.

— Надявахте се да откриете нещо повече ли? Те са такива отегчителни старци.

— Разочарован съм не от тяхната досадност, mon ami. Не съм и очаквал да открия в един банков директор енергичен финансист с орлов поглед, както се изразяват в любимата ви художествена литература. Не, разочарован съм от случая — твърде лесен е!

— Лесен ли?

— Да, не намирате ли, че е детински прост?

— Знаете кой е откраднал облигациите?

— Да.

— Но тогава… ние трябва… защо…

— Недейте да се изненадвате и да се тревожите, Хейстингс. Засега няма да предприемем нищо.

— Но защо? Какво чакате?

— „Олимпия“. По разписание корабът трябва да се върне от Ню Йорк във вторник.

— Но щом знаете кой е откраднал облигациите, защо чакате? Може да избяга.

— На някой остров в Тихия океан, откъдето не могат да го екстрадират? Не, mon ami, животът там ще му се стори твърде непривлекателен. Колкото за причината за чакането, eh bien, за интелигентността на Еркюл Поаро случаят е съвършено ясен, но ще бъде от полза за другите, не така надарени от добрия господ, като инспектор Макнийл например, да продължат разследването, за да установят фактите. Човек трябва да е внимателен с по-малко надарените от себе си.

— Боже мили, Поаро! Знаете ли, че бих дал значителна сума, за да ви видя как поне веднъж ставате за смях. Толкова дяволски самонадеян сте.

— Не се гневете, Хейстингс. Забелязвам, че има моменти, в които просто ме ненавиждате. Уви, великите са наказани да страдат неразбрани.

Дребничкият мъж изпъчи гърди и въздъхна така комично, че не можах да се сдържа и се засмях.

Във вторник се носехме към Ливърпул в първокласен вагон на Лондонската северозападна железница. Поаро упорито отказваше да разкрие каквото и да било за това, което подозираше или беше убеден, че знае. Правеше му удоволствие да изразява учудването си, че и аз като другите не съм наясно с положението. Реших, че е под достойнството ми да споря, и скрих любопитството си зад стена от престорено безразличие.

С пристигането на кея, край който беше акостирал големият лайнер, Поаро се оживи и забърза. Нашите разследвания се сведоха до разговор с четирима стюарди последователно, от които искахме да се осведомим за един приятел на Поаро, пътувал за Ню Йорк на двайсет и трети.

— Възрастен джентълмен с очила. Инвалид, едва ли е излизал от кабината си.

Описанието ни, изглежда, отговаряше на личността на някой си господин Бентнър, който заемал кабина № С 24, съседна на кабината на Филип Риджуей. Макар да не можех да разбера как Поаро беше открил съществуването на господин Бентнър и външния му вид, аз силно се развълнувах.

— Кажете ми — извиках, — този джентълмен не беше ли един от първите, които слязоха на сушата, когато пристигнахте в Ню Йорк?

Стюардът поклати глава.

— Не, сър, всъщност той беше един от последните, които напуснаха кораба.

Оттеглих се обезкуражен и забелязах, че Поаро се подсмихва насреща ми. Той благодари на стюарда, една банкнота смени притежателя си и ние си тръгнахме.

— Всичко е наред — забелязах разгорещено, — но последният отговор сигурно праща по дяволите безценната ви хипотеза, колкото и да се подсмивате.

— Както винаги вие нищо не разбирате, Хейстингс. Последният отговор, напротив, е върхът на моята хипотеза.

Разперих отчаяно ръце.

— Предавам се.

Когато бяхме вече във влака и пътувахме обратно към Лондон, Поаро усърдно писа в продължение на няколко минути и запечата произведението си в плик.

— Това е за добрия инспектор Макнийл. Като минаваме, ще го оставим в Скотланд Ярд и после отиваме направо в ресторант „Рандеву“, където съм поканил госпожица Есме Фаркуър да ни направи честта да вечеря с нас.

— А Риджуей?

— Какво Риджуей? — попита той.

— Е, разбира се, нали не мислите… не можете…

— Пак този ваш навик да говорите несвързано, Хейстингс. Всъщност аз наистина си помислих. Ако Риджуей беше крадецът, което е напълно възможно, случаят щеше да бъде забавен — една отлично изпипана работа.

— Но не така забавен за госпожица Фаркуър.

— Може и да сте прав. Следователно всичко се нарежда чудесно. Сега, Хейстингс, нека разгледаме случая отново, виждам, че умирате от желание за това. Запечатаният пакет е взет от куфара и изчезва, както се изрази госпожица Фаркуър, като дим. Ще отхвърлим теорията за дима, която е неприложима при днешното ниво на науката, и ще обсъдим какво би могло да стане с пакета. Всеки твърди, че е невероятно да бъде измъкнат на брега…

— Да, но знаем, че…

— Вие може да знаете, Хейстингс. Аз не зная. Приемам твърдението, че щом изглежда невероятно, то наистина е невероятно. Остават две възможности: или да е скрит на кораба (също твърде трудно), или да е хвърлен в морето.

— Имате предвид с корк, нали?

— Без корк.

Погледнах го смаяно.

— Но ако облигациите са били хвърлени през борда, невъзможно е да са ги продавали в Ню Йорк.

— Възхищавам се от логичното ви мислене, Хейстингс. Облигациите са продадени в Ню Йорк, следователно не са изхвърлени в морето. Разбирате ли накъде ни води това?

— Там, откъдето започнахме.

— Jamais de la vie55. Ако пакетът е бил хвърлен през борда и облигациите са продадени в Ню Йорк, в него е нямало облигации. Спомнете си, че господин Риджуей не го е отварял изобщо от момента, в който му е бил връчен в Лондон.

— Да, но тогава…

Поаро махна нетърпеливо с ръка.

— Разрешете да продължа. Облигациите са били видени за последен път като „облигации“ в канцеларията на Лондонската и Шотландската банка сутринта на двайсет и трети. Отново се появяват в Ню Йорк един час след като „Олимпия“ влиза в пристанището, а според думите на един човек, в когото никой не иска да се вслуша — преди тя да влезе в пристанището. Да предположим, че изобщо не са били на „Олимпия“. Има ли някакъв друг начин, по който те могат да стигнат в Ню Йорк? Да. „Джайгантик“ тръгва от Саутхемптън в същия ден, в който тръгва и „Олимпия“, и държи рекорда за бързо прекосяване на Атлантика. Изпратени по пощата с „Джайгантик“, облигациите ще бъдат в Ню Йорк един ден преди пристигането на „Олимпия“. Всичко е ясно, случаят сам започва да се разплита. Запечатаният пакет е фиктивен и навярно е бил сменен в банката. Всеки един от тримата присъстващи мъже лесно би могъл да приготви пакет, който да замести истинския. Tres bien56, облигациите са изпратени по пощата до някой съучастник в Ню Йорк с нареждането да се продадат веднага щом „Олимпия“ пристигне. Но на „Олимпия“ е трябвало да пътува някой, който да инсценира обир.

— Защо?

— Защото ако Риджуей само отвори пакета и разбере, че е фалшив, подозрението веднага пада на тези в Лондон. Не, човекът в съседната кабина на същия кораб свършва своята работа. Създава впечатление, че разбива ключалката така демонстративно, че веднага да привлече вниманието върху кражбата, отключва куфара с дубликат на ключа, хвърля пакета през борда и чака, докато и последният човек напусне кораба. Естествено носи очила, за да скрие очите си, и е инвалид, тъй като не му се иска да рискува да срещне Риджуей. Слиза в Ню Йорк и се връща с първия кораб.

— Но кой е той?

— Мъжът, който има дубликат на ключа, който е поръчал да се направи ключалката, който не е бил сериозно болен от бронхит в къщата си в провинцията… enfin57 — скучният старец господин Шоу! Престъпници съществуват понякога и между високопоставените хора, приятелю. Ето че пристигнахме. Мадмоазел, успях! Ще разрешите ли?

И сияещ, Поаро разцелува учуденото момиче.