Поаро разследва

Случаят с изчезналото завещание

Проблемът, поставен ни от госпожица Вайълет Марш, беше приятна промяна в обичайната ни рутинна работа. Поаро получи кратко, делово писмо от дамата, с което тя молеше за среща. Той й прати съобщение, че ще я приеме в единайсет сутринта на следващия ден.

Тя пристигна точно навреме. Беше висока красива млада жена, облечена скромно, но спретнато. Имаше делови и решителен вид. Очевидно беше от онези млади жени, които умеят да се справят сами. Лично аз не съм голям почитател на така наречения нов тип жени и въпреки приятната й външност не почувствах особена симпатия към нея.

— Работата, за която ви търся, мосю Поаро, е от малко необичайно естество — започна тя, след като се настани на предложения й стол. — По-добре ще е да ви разкажа цялата история.

— Ще ви бъда благодарен, мадмоазел.

— Аз съм сираче. Баща ми е по-малкият от двамата сина на дребен фермер в Девъншир. Фермата била бедна и по-големият брат, Андрю, емигрирал в Австралия. Благодарение на успешни сделки със земя той много забогатял. По-малкият брат, Роджър, баща ми, нямал влечение към селския труд. Успял да се образова и станал чиновник в една малка фирма. Взел за жена момиче от по-горна класа. Майка ми беше дъщеря на артист. Баща ми почина, когато бях на шест години. Когато навърших четиринайсет, майка ми го последва. И така единственият ми жив роднина остана чичо Андрю, който скоро след смъртта на майка ми се върна от Австралия. Купи една ферма, „Крабтрий Манър“, в родния му край. Прояви изключителна любезност към мен, единствената му племенница, и ме взе да живея при него. Държеше се с мен, сякаш му бях собствена дъщеря. Въпреки помпозното си име „Крабтрий Манър“ е само една стара фермерска къща. Оказа се, че селският труд е в кръвта на чичо ми и той прояви голям интерес към новостите във фермерството. Въпреки огромното внимание, с което ме обграждаше, той имаше доста странни и бих казала, дори отвратителни представи за възпитанието на момичетата. Той беше почти необразован и въпреки че беше много хитър, не ценеше никак така наречените книжовни знания. Особено категорично се противопоставяше на образоването на жените. Според него момичетата трябва да се учат да водят домакинство, да се грижат за дома и да стоят настрана от книгите. Бях дълбоко разочарована и огорчена, че се опита да ме възпита по тези свои убеждения. Открито му се противопоставих. Знаех, че съм умна, но нямам никакво влечение към домакинската работа. Двамата с чичо често имахме разправии по този въпрос, защото въпреки дълбоката ни привързаност един към друг и двамата сме упорити, и не се предаваме. Имах късмет и спечелих стипендия, и така до известна степен успях да си осигуря самостоятелност. Бурята се разрази, когато реших да замина за Гъртън. Имах малко собствени пари, завещани от майка ми, и бях твърдо решена да оползотворя максимално ума, който Бог ми е дал. Последният ни скандал беше много тежък. Той ясно ми изложи фактите. Нямал други роднини и възнамерявал да ме направи единствена наследница. Вече ви споменах, че беше много богат. Ако обаче продължавам да упорствам с „тези модни женски измишльотини“, ме заплаши, че няма да получа нищо. Държах се спокойно, но твърдо. Обясних му, че съм дълбоко привързана към него, но възнамерявам да живея както аз искам. Последните му думи на раздяла бяха: „Надценяваш ума си момичето ми! Аз не съм образован, но те предизвиквам — твоя ум срещу моя ум. Пък да видим какво ще стане.“ Това се случи преди девет години. Понякога го посещавах през уикендите и отношенията ни бяха много добри, но възгледите му не се промениха. Нито веднъж не се поинтересува дали съм завършила средното си образование или пък университета. Преди три години здравето му започна да се влошава и миналия месец почина. Сега стигаме до причината за посещението ми. Чичо ми е оставил едно необикновено завещание. Според него „Крабтрий Манър“ е на мое разположение в рамките на една година след смъртта му и цитирам точните му думи: „през което време моята умна племенница може да докаже способностите си“. В края на този период „ако моите способности се окажат по-големи от нейните“, къщата и цялото му огромно богатство ще бъдат предадени на благотворителни институции.

— Постъпил е малко жестоко с вас, мадмоазел, след като сте единственият кръвен роднина на господин Марш.

— Не гледам така на нещата. Чичо Андрю честно ме предупреди и аз избрах своя път. След като не се подчиних на волята му, той е бил напълно свободен да остави парите си на когото пожелае.

— Завещанието било ли е изготвено от адвокат?

— Не. Написано е на бланка за завещания, а свидетели са били едно семейство, мъж и жена, които работят за чичо ми и живеят в къщата.

— Сигурно има възможност да се оспори завещанието?

— Нямам никакво намерение.

— Значи гледате на него като на предизвикателство от страна на чичо ви, така ли?

— Точно така.

— Дааа… и то определено си е предизвикателство — отбеляза замислено Поаро. — Някъде в тази стара фермерска къща, строена безразборно, чичо ви е скрил голяма сума пари или по-вероятно друго завещание, като ви е дал една година, за да използвате знанията и изобретателността си да го откриете.

— Точно така, мосю Поаро. Но съм убедена, че вашата изобретателност е далеч по-добра от моята.

— Хайде сега! Много мило от ваша страна. Моите сиви клетки са на ваше разположение. А вие самата не се ли опитахте да търсите?

— Само отгоре-отгоре, но твърде много уважавам ума на чичо си, за да допусна, че задачата е лесна.

— Носите ли завещанието или копие от него?

Госпожица Марш му подаде документа през масата. Поаро го изчете, като от време на време кимаше с глава.

— Направено е преди три години, на двайсет и пети март. Посочено е и времето — 11 часа сутринта. Това навежда на някои мисли. Стеснява кръга на търсенето. Друго завещание, направено дори половин час по-късно, би променило всичко. Eh bien, мадмоазел, представихте ми един уникален и предизвикателен проблем. С най-голямо удоволствие ще го разреша. Колкото и да е бил умен чичо ви, сивите му клетки едва ли са като тези на Еркюл Поаро!

„Ама наистина! Суетността на Поаро е потресаваща“ — помислих си аз.

— За щастие в момента не съм ангажиран с нищо. Още тази вечер двамата с Хейстингс ще отидем в „Крабтрий Манър“. Надявам се, че семейството, свидетелствало при подписване на завещанието, е все още там?

— Да, фамилията им е Бейкър.

На следващата сутрин започнахме с огледа на фермата. Бяхме пристигнали предната вечер. Господин и госпожа Бейкър ни очакваха. Госпожица Марш ги беше предупредила с телеграма. Изглеждаха симпатична двойка. Мъжът беше кокалест, с червени бузи и приличаше на спаружена ябълка. Съпругата му беше едра жена, която излъчваше типичното девънширско спокойствие.

Уморени от пътуването, първо с влак, след това от гарата с кола, ние си легнахме веднага след вечерята, която се състоеше от печено пиле, ябълков пай и девънширски крем. На сутринта ни поднесоха чудесна закуска, след което се настанихме в малка стая с ламперия, която е служила за кабинет и дневна на покойния господин Марш. До стената имаше писалище с надстройка, пълно с прилежно подредени документи. Едно голямо кожено кресло ясно говореше, че е било любимото място на господаря. На противоположната стена имаше голямо тапицирано канапе. До прозорците бяха наредени столове, облечени в същата като на канапето старомодна дамаска.

— Eh bien, mon ami, трябва да набележим плана ни за действие — каза Поаро и запали една от своите тънки цигари. — Вече огледах къщата, но смятам, че ключът към загадката трябва да се търси в това помещение. Необходимо е много внимателно да прегледаме документите в писалището. Разбира се, не очаквам да намерим сред тях завещанието, но е твърде възможно някое на пръв поглед незначително листче да разкрие тайната на скривалището. Но първо трябва да получим малко информация. Моля те, позвъни на прислугата.

Направих го. Докато чакахме, Поаро започна да се разхожда напред-назад и одобрително да кима с глава.

— Този господин Марш е бил човек на реда. Погледни колко прилежно са подредени документите. Ключовете за всяко чекмедже са надписани, както и този за шкафа до стената. Виждам, че и в шкафа порцелановите съдове са подредени много симетрично. Такава радост за душата. Тук нищо не дразни окото… — Изведнъж той рязко спря и се втренчи в ключа на капака на писалището. Към него беше завързан зацапан плик. Поаро се намръщи и го издърпа от ключалката.

На плика бяха надраскани думите: „Ключ за капака на писалището“. Почеркът беше необработен и някак си съвсем не приличаше на надписите на останалите ключове.

— Това е писано от някой друг — намръщи се приятелят ми. — Готов съм да се закълна, че не е от господин Марш. Но кой друг е влизал в къщата? Само госпожица Марш и, ако не греша, тя също обича реда.

Появи се Бейкър.

— Бихте ли повикали съпругата си, за да ни отговорите на няколко въпроса?

Бейкър излезе и след малко се върна с жена си. Тя избърса ръцете си в престилката и засия.

С няколко думи Поаро им обясни целта на посещението ни. И двамата с готовност пожелаха да ни помогнат.

— На нас не ни се иска госпожица Вайълет да изпусне туй, дето си е нейно — заяви жената. — Нямаше ли сърце тоя човек, та да остави всичко на разни болници?

Поаро започна да ги разпитва. Да, двамата си спомняха как господарят е подписал завещанието си пред тях. Малко преди това той изпратил Бейкър до съседния град да му купи две готови бланки за завещание.

— Две? — попита рязко Поаро.

— Да, сър, предполагам за всеки случай. Току-виж сбъркал… То и така си стана. Ние подписахме едно…

— По кое време на деня беше?

Бейкър се почеса по главата, но жена му реагира по-бързо и каза:

— Ами ще ви кажа. Току-що бях сложила млякото за какаото му в единайсет. Не помниш ли? Цялото беше изкипяло върху печката, когато се върнахме в кухнята.

— А после?

— Другото беше след един час. Извика ни пак и ни рече: „Направих грешка и скъсах предишното. Ще ви помоля пак да се подпишете.“ После господарят ни даде по една хубава сума. „Не съм ви оставил нищо в завещанието си, но всяка година ще получавате по една такава сума, която ще ви потрябва, когато аз умра.“ Тъй рече.

Поаро се замисли. Не след дълго отново попита:

— Какво направи господин Марш, след като се подписахте втория път? Знаете ли?

— Отиде в селото, за да се разплати с търговците.

Отговорът им не се понрави много на Поаро и той опита друго. Показа им ключа от писалището и надписа.

— Това почеркът на господаря ви ли е?

Може би си въобразявах, но ми се стори, че Бейкър се поколеба малко, преди да отговори:

— Да, сър, негов е.

„Лъже! — помислих си аз. — Но защо?“

— Господарят ви пускал ли е наематели в къщата? През последните три години тук живели ли са непознати хора?

— Не, сър.

— Ами посетители?

— Само госпожица Вайълет.

— Чужди хора влизали ли са в тази стая?

— Не, сър.

— Забравяш онези работници, Джим — припомни му жена му.

— Работници? — завъртя се към нея Поаро. — Какви работници?

Тя обясни, че преди около две години и половина повикали работници да направят някои поправки в къщата. Смътно си спомняше какви точно. Изказа мнение, че по-скоро било прищявка на господаря им и според нея били съвсем ненужни. Част от времето работниците майсторили нещо в кабинета, но тя не можа да каже какво точно, защото докато работели, господарят не им разрешавал да влизат вътре. За съжаление не помнеха името на фирмата, от която са били наети работниците, а само че била в Плимут.

— Напредваме, Хейстингс — потърка доволно ръце Поаро, когато семейство Бейкър излезе от стаята. — Очевидно е направил второ завещание и е повикал работници от Плимут, за да подготвят подходящо скривалище. Вместо да си губим времето да разковаваме пода и да разбиваме стените, ще отидем в Плимут.

С малко затруднение успяхме да се доберем до информацията, от която се нуждаехме. След един-два опита най-сетне открихме фирмата, към която се е обърнал господин Марш.

Работниците бяха от дълги години във фирмата и се оказа лесно да открием двамата мъже, които са изпълнили поръчката му. Те много ясно си спомняха за нея. Наред с многото дребни поправки били извадили една от тухлите на старомодната камина, направили дупка и така нагласили тухлата, че да не личи отвън. Работата била доста трудна, пък и старият господин бил много претенциозен. Човекът, с когото разговаряхме, се казваше Когън. Беше едър мъжага с пищни мустаци. Стори ми се интелигентен.

Върнахме се в „Крабтрий Манър“ с приповдигнат дух и след като заключихме вратата на кабинета, се опитахме да се възползваме от новата информация. От външната страна на камината тухлите по нищо не се различаваха. Но когато започнахме да натискаме тук-там, изведнъж се отвори дълбока кухина.

Поаро нетърпеливо си пъхна ръката вътре. Лицето му изведнъж помръкна. Извади ръката си и в нея държеше парче от полуизгоряла хартия. В кухината нямаше нищо друго.

— По дяволите! — изруга ядосано той. — Някой ни е изпреварил.

Разгледахме парчето хартия. Очевидно беше остатъкът от онова, което търсехме. Виждаше се част от подписа на Бейкър, но не и съдържанието на завещанието.

Поаро се отпусна на един стол. Изразът на лицето му би бил комичен, ако не бяхме толкова отчаяни.

— Не го разбирам — измърмори той. — Кой го е унищожил? С каква цел?

— Бейкърови? — предположих аз.

— Защо? Той не е предвидил нищо за тях и би било по-изгодно завещанието да се запази, така че те да останат на работа при госпожица Марш, вместо къщата да стане собственост на някоя болница. Кой би спечелил от унищожаването на завещанието?

Наистина болниците, но човек не може да подозира подобни институции.

— Може би старецът е променил решението си и сам го е унищожил — рекох аз.

Поаро стана и внимателно изтупа дрехите си.

— Може и така да е — призна той. — Това е едно от смислените ти предположения, Хейстингс. Е, тук нямаме повече работа. Направихме всичко, което е по силите на един смъртен. Опитахме се да се преборим с хитростта на Андрю Марш, но за съжаление племенницата му няма да спечели облога.

Веднага тръгнахме за гарата и хванахме първия влак за Лондон, въпреки че не беше експресен. Поаро седеше тъжен и неудовлетворен. Колкото до мен, бях изморен и задрямах в ъгъла. Изведнъж Поаро ме стресна, като възкликна:

— Бързо, Хейстингс! Събуди се и скачай! Скачай!

Преди да разбера какво става, аз се озовах на перона със замаяна глава. Багажът ни остана във влака. Видяхме как той отпътува в нощта. Ужасно се ядосах, но Поаро не ми обърна никакво внимание.

— Какъв глупак съм бил! — възкликна той. — Трижди да съм проклет! Никога вече няма да надценявам сивите си клетки!

— И добре ще направиш — заядох се аз. — Но какво става?

Както обикновено, погълнат от своите хрумвания, Поаро не обърна внимание на въпроса ми.

— Разплащане с търговците… аз изцяло го изпуснах. Да, но къде? Къде? Няма значение, не може да бъркам. Трябва веднага да се върнем.

Беше по-лесно да се каже, отколкото да се изпълни. Успяхме да хванем един пътнически влак, а сетне от гарата наехме кола. Озовахме се в къщата рано сутринта на следващия ден. Пренебрегнахме объркването на семейство Бейкър, когато най-сетне успяхме да ги събудим. Поаро не им обърна никакво внимание и се втурна към кабинета.

— Не съм прост глупак, а царят на глупаците! — промърмори той. — Дръж се сега!

Отиде направо до писалището, извади ключа и откачи плика от него. Аз се втренчих недоумяващо в Поаро. Защо се надяваше да намери голямата бланка за завещание в такъв малък плик. С изключително внимание той го разкъса и разгъна хартията. Сетне запали огън в камината и постави листа над пламъците. След няколко минути по него започнаха да се появяват букви.

— Виж, приятелю! — извика триумфално.

Аз погледнах и видях само няколко бледо изписани реда, според които Марш оставяше всичко на племенницата си Вайълет Марш. Датата беше 25 март, 12.30 следобед. Свидетели бяха Албърт Пайк — сладкар и Джеси Пайк — съпругата му.

— Но валидно ли е? — простенах аз.

— Доколкото зная, няма закон, според който да не можеш да напишеш завещанието си със симпатично мастило. Желанието на завещателя е ясно изразено, а и наследницата е единствената му жива роднина. Колко умно от негова страна! Предвидил е всяка стъпка, която ще предприеме онзи, който търси. И аз като глупак постъпих точно както той е очаквал. Поръчва да му доставят две бланки за завещания, накарва прислужниците да се подпишат два пъти, сетне прави номера, като пише второто си завещание със симпатично мастило върху зацапана хартия. Намира някаква основателна причина, за да помоли сладкаря и съпругата му да се подпишат под неговия подпис, сетне сгъва листа като плик, който връзва за ключа на писалището. Сигурно е бил много доволен! Ако племенницата му успее да разгадае номера, значи изборът й да се образова е бил правилен и следователно е напълно достойна за парите му.

— Но тя не разгада номера, нали? — рекох бавно аз. — Несправедливо е! Старецът печели.

— Не е така, Хейстингс. Нима не разбираш? Госпожица Марш доказа своите способности и значението на доброто образование за жените с това, че веднага се обърна към мен. Винаги трябва да потърсиш експерта. Тя напълно доказа правото си да притежава тези пари.

Зачудих се… много се зачудих, какво ли щеше да каже старият Андрю Марш?