Победа в планината

XI

Когато конете преминаха разнебитената врата и се озоваха на изровения път, къщата се възправи в мрачното студено утро мършава и запустяла. Негърът бе яхнал чистокръвния жребец, а Уедъл — червения. Негърът трепереше, седеше изгърбен, с подвити колене, лицето му се бе скрило под брезентовата качулка.

— Казвах ли ти аз, че искат да ни отровят с тая течност? Казвах ти. Планински простаци! И ти не само че им позволи да ме отровят, ами и сам ми натика отровата в устата. О, господи, веднъж да се приберем в къщи!

Уедъл се обърна и погледна назад към очуканата и безизразна къща, която не даваше никакъв признак на живот, нито дори дим.

— Предполагам, че сега при нея има друг, някой млад любовник — Уедъл говореше високо, малко замислено, но присмехулно. — Пък и това момче! Хюл. Каза като стигнем едно място, дето пътят изчезвал и се появявала лаврова горичка, да свърнем вляво. По-нататък от лавровата горичка не бивало да ходим.

— Кой какво е казал? — попита негърът. — Никъде не отивам. Връщам се в плевника и лягам.

— Добре — каза Уедъл, — слизай!

— Да слизам?

— Ще ми трябват и двата коня. Като се наспиш, ще походиш малко пешком.

— Пък аз ще те обадя на майка ти! — каза негърът. — Всичко ще разправя. Как и след четири години не ти дойде акълът и още не можеш от пръв поглед да познаеш кой е янки. Да нощуваме при янки и да ги оставиш да отровят човек на господарката! Ще видиш ти!

— Пък аз мислех, че искаш да останеш — рече Уедъл. Той също трепереше. — Все пак не е студено.

— Да остана ли? Аз? А ти как, по дяволите, ще се прибереш без мене? Какво ще кажа на господарката, като се върна и тя ме попита къде си?

— Хайде — подкани го Уедъл. Пришпори червения кон, погледна спокойно къщата и потегли. Яхнал чистокръвния зад гърба му, негърът мърмореше с тъжна напевност. Пътеката по безкрайния хълм, по която едва изпъплиха вчера, сега се спускаше, беше кална, осеяна с камънак, като драскотина през тази гола и скалиста земя и под това разливащо се небе, което се спускаше чак до боровете и лаврите. След малко къщата се скри.

— И тъй, аз бягам — каза Уедъл. — Като се върна в къщи, ще се срамувам. Да. Но това значи, че още живея. Още живея, защото все още познавам както страха, така и желанието. Нали животът е потвърждение на миналото и едно обещание за бъдещето! Значи, още живея… А, ето! — Беше лавровата горичка. На около триста метра пред тях, тя сякаш изникна неподвижна и тайнствено мрачна в тежкия въздух, който бе всъщност вода. Задърпа рязко поводите, а прегърбеният и мърморещ негър с напълно скрито лице го настигна, отмина и едва тогава чистокръвният спря, сам и по своя воля. — Но тук не се вижда никаква пътека — рече Уедъл. В този миг от горичката изскочи някаква фигура и затича към тях. Уедъл напъха поводите под крака си и скри ръка под наметалото. Тогава видя, че е момчето. То ги приближи с побеляло лице, цялото напрегнато, очите му сериозни.

— Ей оттам трябва — каза то.

— Благодаря — рече Уедъл. — Много любезно от твоя страна да дойдеш и да ни покажеш, макар че сигурно и ние щяхме да се оправим.

— Да — каза момчето, сякаш не е чуло какво му говорят. То бе вече откачило оглавника на червения кон. — Точно от другата страна на храстите. Оттук не се вижда, но като се влезе в тях…

— Къде? — обади се негърът. — Всичко ще обадя. Четири години и пак не ти дойде акълът…

— Млъкни! — каза му Уедъл, после се обърна към момчето. — Много съм ти задължен. Ако искаш, задръж оглавника, нямам друго. А сега се прибирай. Ние ще намерим пътеката. Сега вече е лесно.

— Те също знаят пътеката — рече момчето и дръпна коня. — Елате.

— Почакай — каза Уедъл и спря коня. Хюл държеше оглавника и гледаше към горичката. — Искаш да кажеш, че ние знаем, ама и те знаят, така ли?

— По дяволите, тръгвайте! — извика момчето с растяща ярост. — Хайде, че ми омръзна! Страшно ми омръзна.

— Добре — каза Уедъл и се огледа, присмехулен, язвителен. Лицето му бе изпито, измъчено, уморено. — Трябва да се върви. Не мога да остана тук, дори и да имах къде да се подслоня. Следователно трябва да избирам между три възможности. Тъкмо това най-много обърква човека — тази трета възможност. И то когато е схванал, че животът не е нищо друго, освен погрешният избор между две възможности, камо ли да трябва да избираш една от три. Ти се прибирай вкъщи.

Момчето се обърна и го изгледа.

— Ние ще работим — каза то. — Сега можем да се върнем у дома, тъй като татко и Вач са… Не, можем да слезем от планината по двама на кон, двама на единия и двама на другия. Като стигнем долината, ще се ожените в Мейсфийлд. Няма да ви посрамим.

— Но нали тя си има един младеж, който я чака пред църквата в неделя, изпраща я до вкъщи, вечеря у вас и може би се посчепква с другите момчета за нея?

— Значи, не искаш да ни вземеш?

— Не. Връщай се вкъщи!

Момчето за миг остана на мястото си, хванало оглавника, навело лице, след това се извърна и тихо каза:

— Тогава да вървим. Трябва да побързаме.

— Чакай — рече Уедъл, — какво си намислил?

— Ще дойда донякъде с вас. Хайде! — И задърпа червения кон напред, към пътя.

— Стой! — извика Уедъл. — Връщай се вкъщи! Войната свърши и Вач знае това.

Момчето не отвърна. Поведе коня към храсталаците. Чистокръвният се дръпна назад.

— Тпру, Цезар! — викна негърът. — Чакай, Соши! Аз оттук не минавам…

Без да спира, момчето погледна назад през рамо.

— Ти стой там — каза то, — стой където си!

Пътеката представляваше едва забележима драскотина, която се раздвоява и заобикаля храстите.

— Сега вече виждам — каза Уедъл, — можеш да се прибираш.

— Малко ще ви изпратя — каза момчето; гласът му бе толкова тих, че Уедъл разбра: Хюл сдържаше дъха си, целият изпънат и нащрек. Уедъл си пое дъх, а червеният кон подскочи надолу. „Глупости — помисли си той. — Още пет минути и тая игра ще свърши. Уж исках да възвърна правото си на страх, но май попрекалих.“ Пътеката се разшири. До него пристъпваше и чистокръвният. Момчето крачеше между двата коня и отново обърна глава към негъра.

— Нали ти казах, ти стой назад.

— Защо назад? — попита Уедъл и се вгледа в помръкналото и напрегнато лице на момчето. „Не мога да разбера: хванах ли се на тая игра или не“ — мина му през ума. И каза на глас: — Защо трябва да стои назад?

Момчето го погледна, спря и дръпна червения кон.

— Ще работим — каза то, — няма да те посрамим.

Уедъл почувствува, че мислите му отрезвяват. Спогледаха се с Хюл.

— Смяташ ли, че направихме погрешния избор? — попита Уедъл. — Нали трябваше да избираме. Една от три възможности.

Хюл сякаш и този път не го чу.

— Нали няма да си помислиш, че аз съм виновен? Кълнеш ли се?

— Да, кълна се — Уедъл говореше спокойно, приковал поглед в момчето; разговаряха като мъже или може би като две деца. — И какво според тебе трябва да направим?

— Да се върнем. Те ще бъдат далече. Тогава можем… — и дръпна поводите на червения кон. Чистокръвният отново ги настигна и продължи напред.

— Искаш да кажеш, че на това място… — Уедъл неочаквано пришпори коня и блъсна долепилото се до него момче. — Пусни ме! — Момчето се задържа за юздата и конят го повлече напред, отново настигнат от другия. Подвил високо коленете си, негърът стърчеше на чистокръвния, устата му не млъкваше и от нея се лееха готови фрази, заучени и изтъркани от употреба като стари обувки:

— Аз като му разправям, той пак!…

— Пусни се! — извика Уедъл и пришпори червения кон, обръщайки рамото му към момчето. — Пусни!

— Значи, няма да обърнеш назад, така ли? — викаше момчето. — Не искаш?

— Пусни! — каза Уедъл. Под мустаците зъбите му се белнаха в миг; той просто повдигаше коня с шпори. Момчето пусна юздата и попадна под врата на чистокръвния; обръщайки се назад, Уедъл видя в скока на коня си как момчето скача върху гърба на чистокръвния, изтласква негъра към опашката и негърът изчезва.

— Те мислеха, че ти ще яхнеш по-добрия кон — каза момчето с тънък запъхтян глас. — Пък аз им казах, че ти просто ще яздиш… надолу! — Момчето извика, защото чистокръвният прелетя край Уедъл. — Конят ще издържи! Бягай от пътеката! Пази се!

Уедъл пришпори червения кон; гърди до гърди двата коня стигнаха завой, където пътеката отново се раздвояваше и се гмурваше в меките хълбоци на лаври и рододендрони. Момчето погледна през рамо.

— Стой назад! — извика то. — Излез от пътеката!

Уедъл заби шпорите си в червения кон. На лицето му се появи гримаса на гневно раздразнение, почти усмивка.

Тя не напусна мъртвото му лице, когато падна на земята с крак, все още здраво закачен за стремето. Конят подскочи от звука, повлече Уедъл встрани от пътеката, спря, завъртя се, изпръхтя и се наведе да пасе. Чистокръвният продължи, стигна завоя, обърна се назад и препусна обратно; одеялото се бе усукало под корема му, очите му се въртяха, той скочи над тялото на момчето, паднало на пътеката с проснати назад ръце и размазано в един камък лице, разтворило длани като жена, която ей-сега ще повдигне поли, за да прескочи локва. След това конят ритна назад и се закова над трупа на Уедъл, заклати глава и почна да вие, вперил поглед в лавровата горичка, където бавно се разсейваше облаче барутен дим.

Когато двамата мъже излязоха от горичката, негърът се изправи на четири крака. Единият се затича. Негърът го видя как се спуска напред и чу монотонния му глас: „Проклет глупак! Проклет глупак! Проклет глупак!“ След това мъжът внезапно спря и изпусна пушката; негърът забеляза как оня се вкаменява над падналата пушка и приковава очи в трупа на момчето, очи, пълни с болка и изненада като на човек, който се пробужда от сън. Тогава негърът забеляза другия. Спирайки за миг, вторият вдигна пушката и я напълни. Негърът замря. Застанал на лакти и колене, той наблюдаваше двамата бели и зениците му бавно се наливаха с див ужас и кръв. Сега се размърда и той, обърна се и все тъй на четири крака прибяга до трупа на Уедъл под лавровите клони, клекна над него и отново се загледа във втория бял, който бавно се оттегляше по пътеката, без да спира да тъпче пушката. Белият спря, но негърът не затвори очи, дори не ги отмести. Впери ги в пушката и забеляза, че тя се удължава, издига се, бавно намалява и се превръща в кръгло черно петно върху бялото лице на Вач, сякаш някой изведнъж постави точка на белия лист. Негърът приклекна, очите му застинаха диви и червени като очите на звяр, хванат на тясно.