Победа в планината

IX

В плевника легнаха един до друг под наметалото и двете одеяла от седлата. Сено нямаше. Негърът захърка. Дъхът му бе тежък, зловонен и остър. Вързан долу за яслата, чистокръвният жребец от време на време тропаше с крак. Уедъл лежеше по гръб, ръката му бе преметната през гърдите и държеше остатъка от липсващата ръка. Отгоре, в пукнатините на покрива, надничаше небето — това гъсто черно и мразовито небе, което утре отново ще ливне и ще се лее всеки ден, додето са в планините. „Ако изобщо напусна планината — мислеше той, отпуснал се неподвижно по гръб до хъркащия негър с втренчени нагоре очи. — Слава богу! Мислех, че се е изчерпало, че съм изгубил правото да се страхувам. Но не съм. И това ме прави щастлив. Твърде щастлив. — Лежеше по гръб в студения мрак и мислеше за дома. — Къщата-Око. Животът ни е обобщен в слова, които са станали по-важни от него. Победа. Поражение. Мир. Дом. Ето защо се налага да правим толкова много неща, за да изпълним тия думи с някакво значение. Ужасно много неща! Особено когато си недотам щастлив да бъдеш победител. Толкова много неща! Чудесно е да те бият с камшика, по-спокойно е. Да те набият и да се проснеш под един пробит покрив, за да мислиш за дома. — Негърът изхърка. — Толкова много неща! — Той сякаш наблюдаваше безмълвните думи, които се оформяха в тъмното над устата му. — Какво би станало, ако да кажем някой изведнъж прихне на глас в салона на хотел «Гейозо» в Мемфис? Но аз съм тъй щастлив…“ В този миг се чу някакъв шум. Притихне съвсем, а ръката му хвана дръжката на пистолета, затоплена под мишницата на отрязаната ръка. Вслуша се в далечния, почти неуловим звук, който пълзеше по стълбата. Остана неподвижен, додето мътният отвор на дъсчената врата не се размаза.

— Стой където си! — каза той.

— Аз съм — рече гласът; бе гласът на момчето, все тъй с онзи бърз и задъхан тон, който Уедъл и сега не се помъчи да определи дали не се дължи на вълнение; той просто не го забеляза. Момчето се приближи на четири крака по сухата съскаща плява, покриваща пода на плевника. — Хайде, защо не стреляш? — Припълзял на колене и ръце, той изведнъж се надвеси над Уедъл, едър и задъхан. — По-добре да съм умрял. Така ми се иска! И двамата да сме мъртви. Така мисли и Вач. Защо се спряхте при нас?

Уедъл не мръдна.

— А защо Вач иска да съм мъртъв? — попита той.

— Защото още ви чува, като викате. Ние с него спяхме заедно, един път се събужда посред нощ и щеше да ме удуши, добре че татко го усети, преди да се е разсънил, а той целият в пот и ви чува, като викате. С празни пушки, а викате. Вач ми е разправял как сте тичали като плашила през царевична нива. — Момчето се развика на глас: — Проклети да сте! Дяволите да ви вземат!

— Да — рече Уедъл, — и аз съм ги чувал, като викат. Но защо ти е ти да умреш?

— Защото тя искаше да дойде сама. Само че трябваше…

— Коя тя? Сестра ти?

— … трябваше да мине през другата стая. А татко не спи. И й вика: „Ако излезеш от тая врата, да не си се върнала!“ А тя му вика: „Нямам такова намерение.“ Тогава се събуди и Вач. „Хайде — вика й, — накарай го да се ожени за тебе, че утре на изгрев да бъдеш вдовица!“ Тя се върна и ми разказа. Поръча ми да ти кажа.

— Какво да ми кажеш? — Момчето тихо заплака от сдържано, ала пълно отчаяние.

— Аз й казах, че ако ти си негър, а тя пак… казах й, че тогава…

— Какво? Какво ако тя пак? И какво ти поръча да ми кажеш?

— За прозореца на тавана, дето спим двамата с нея. Има една стълба, направих си я да се прибирам, като се връщам през нощта от лов, можеш да я използваш. Но я предупредих, че ако си негър и стане нещо, ще…

— Виж какво — остро каза Уедъл, — съвземи се! Ти сам не знаеш ли? Аз изобщо не съм я виждал, само като влезе в стаята и баща ти я изгони.

— Но тогава нали я видя? И тя те видя.

— Не — рече Уедъл.

Момчето спря да плаче и утихна.

— Какво не?

— Няма да го направя. Няма да ти използвам стълбата.

Момчето сякаш за миг се замисли, неподвижно, бавно дишащо и притихнало; след малко проговори със замислен, почти сънен глас:

— Лесно мога да те убия. Имаш само една ръка, нищо, че си по-голям… — Внезапно Хюл се изви с невероятна бързина; Уедъл дойде на себе си едва когато усети огромните му ръце на гърлото си. — Лесно мога да те убия. И никой пукната пара няма да даде.

— Шшшшт! — рече Уедъл. — По-тихо!

— Никой няма да обърне внимание. — Държеше го за гърлото и едва се удържаше да не стисне. Уедъл усети как бавното задушаване и тръпката се стапят някъде в лактите на момчето, преди да са стигнали китките му, сякаш връзката между мозъка и ръцете бе някъде повредена. — Никой няма да разбере. Само Вач ще се разсърди.

— Имам пистолет — рече Уедъл.

— Тогава стреляй. Хайде!

— Не.

— Какво не?

— Вече ти казах.

— Кълнеш ли се, че няма да го направиш? Кълнеш ли се?

— Чуй какво ще ти кажа — сега Уедъл говореше с утешителен и търпелив тон, като че убеждава дете, — просто искам да си ида у дома. Това е всичко. Четири години не съм се връщал. И нищо друго не искам. Разбираш ли? Искам да видя след четири години какво е станало с онова, което съм оставил.

— А какво правиш там? — Дланите на момчето се бяха отпуснали, но все тъй се намираха корави и вкопчени около врата на Уедъл. — Ходиш на лов, а? По цял ден, че и нощем, ако ти се прииска. Така ли? На кон и с негри да ти прислужват, да ти лъскат ботушите, да ти оседлават коня, а ти седиш на терасата и си хапваш, додето не дойде време за следващия лов.

— Горе-долу. Но от четири години не е било така и нали разбираш, не зная какво ще бъде.

— Вземи и мене.

— Но отде да зная какво е там? Може и нищо да не е останало, ни коне, ни дивеч. Там са били янките, майка ми умря след това и сега не ми е ясно какво ще заваря.

— Ще работя. И двамата ще работим. Може да се венчаете в Мейсфийлд. Не е далече.

— Да се венчаем? О, да, сетих се… А отде знаеш, че вече не съм женен? — Ръцете на момчето се стегнаха около гърлото му и го разтърсиха. — Пусни ме!

— Ако кажеш, че имаш жена, ще те убия — каза момчето.

— Не — рече Уедъл, — не съм женен.

— И въпреки това няма да се качиш по стълбата?

— Няма. Само веднъж съм я видял. И ако я видя втори път, може и да не я позная.

— А тя разправя друго. Не ти вярвам. Лъжеш.

— Не — каза Уедъл.

— Защото те е страх, нали?

— Да. Затова.

— От Вач, нали?

— Не от Вач. Просто ме е страх. Струва ми се, че късметът ме е напуснал. Знаех, много дълго продължи. И ме е страх, че ще разбера как съм забравил да се страхувам. Затова не искам да рискувам. Не мога да рискувам, за да ми стане ясно, че съм се откъснал от истината. Точно обратно на Джубал. Той все още вярва, че му принадлежа. И няма да повярва, че вече съм свободен. Дори не ми дава да говоря такива неща. Просто не му е нужно да се тревожи за истината, разбираш ли?

— Но ние ще работим. Тя може да не прилича на жените в Мисисипи, дето винаги ходят с обувки. Но ще се научим. Няма да те посрамим.

— Не — рече Уедъл, — не мога.

— Тогава тръгвай, и то още сега! Веднага!

— А как? Виждаш го, че не може да язди, не може да се задържи на коня. — Момчето не отвърна; миг по-късно Уедъл усети неговата напрегнатост, пълната му неподвижност, макар сам той да не бе чул нищо. Но разбра, че приклекнало над него и затаило дъх, момчето гледа към стълбата. — Кой е това? — прошепна Уедъл.

— Татко.

— Аз ще сляза — каза Уедъл. — Ти стой тука и ми дръж пистолета.