Победа в планината

VIII

Бяха се навели над негъра и разговаряха тихо — Уедъл, бащата и момчето.

— Ще трябва да го мъкнем — каза бащата.

Вдигнаха го. Уедъл разтърси главата му с единствената си ръка.

— Джубал! — рече той.

Негърът замахна несръчно.

— Остави ме на мира! — измънка той. — Ма’ани ги тия!

— Джубал! — повтори Уедъл.

Негърът се метна ненадейно и диво.

— Остави ме на мира! Ще те обадя на вожда! Всичко ще му кажа. — След това замлъкна, но продължи да мотолеви: — Полски ратаи. Ратаи-негри…

— Ще трябва да го отнесем — каза бащата.

— Да — съгласи се Уедъл. — Страшно съжалявам. Трябваше да ви предупредя. Но отде да зная, че ще докопа още една кана? — Наведе се и протегна единствената си ръка под раменете на негъра.

— Махнете се — спря го бащата. — Ние с Хюл ще се оправим. — Двамата с момчето вдигнаха негъра. Уедъл им отвори вратата. Пристъпиха в бездънния черен студ. Под тях се мярна оборът. Смъкнаха негъра по склона. — Изведи конете, Хюл — заповяда бащата.

— Конете ли? — сепна се Уедъл. — Та той сега не може да язди! Как ще седи на коня?

Вгледаха се един друг, всеки потърси в ледената тишина гласа на другия.

— Значи, няма да си тръгнете? — рече бащата.

— Съжалявам. Виждате, че сега не мога. Ще трябва да останем, додето съмне, да изтрезнее. И веднага потегляме.

— Оставете го тука. Оставете му единия кон, а вие тръгвайте. Какво толкоз, един негър!

— Съжалявам. Преди четири години, да. Но не сега. — Гласът му бе присмехулен, почти капризен, с оня тон на неразгадаема умора. — Дотук съм се грижил за него; и смятам да го заведа у дома.

— Аз съм ви предупредил — каза бащата.

— Много съм ви задължен. Като се развидели, ще тръгнем. Дано само Хюл бъде достатъчно любезен и ми помогне да го качим в плевника.

Бащата бе отстъпил.

— Пусни негъра, Хюл — заповяда той.

— Тук ще измръзне — каза Уедъл. — Трябва да го кача в плевника. — Той помъкна негъра, подпря го на стената и приклекна да стовари отпуснатото му тяло на рамото си. Тежестта се повдигна много лесно и той разбра защо, едва като чу гласа на бащата:

— Хюл! Ела тука!

— Да, да, по-добре върви — тихо каза Уедъл. — Сам ще го кача по стълбата. — Дочу бързото, младежко дихание на момчето, задъхало се може би от вълнение. Уедъл реши да не мисли за това въпреки безумната нотка в момчешкия глас:

— Аз ще ти помогна!

Сега Уедъл не се противопостави. Събуди негъра с плесница, туриха нозете му на стълбата и го забутаха нагоре. Насред стълбата негърът отново политна.

— Ще им разкажа! На вожда ще те обадя. И на господарката ще кажа. Полски ратаи… черни ратаи…