Победа в планината

II

През стената на кухнята момичето дочуваше гласовете на мъжете в стаята, откъдето, като видя приближаващия се непознат, баща й я бе изгонил. Беше двайсетгодишна, едра, с мека коса и проста прическа, с големи нежни ръце, боса, облечена в една единствена, съшита от брашнени чували дреха. Стоеше неподвижно до стената, извила глава встрани, а очите й бяха широко отворени, кротки и празни като на сомнамбул; бе доловила, че баща й и непознатият влизат в стаята отвъд стената.

Кухнята представляваше дъсчена колиба, прикована до дървената стена на хижата. Калта между дъските до нея бе изсъхнала от горещината на печката, напомняше тебешир и на места вече се ронеше. Тя се наведе с бавно, безшумно и знойно като шепота на босите й нозе движение и намери с око една от тези цепнатини. Забеляза празната маса, върху която имаше пръстена кана и кутия патрони с надпис „Армия на САЩ“. До масата, на плетените столове, седяха двамата й братя, но към вратата погледна само по-младият, момчето, и тя разбра, че непознатият е вече в стаята, чу го. По-големият вадеше патроните един по един и ги нареждаше пред себе си в редица, изправени до ръката му като парад на дребни войничета; той бе обърнал гърба си към вратата, там, където сега стоеше непознатият. Дъхът й притихна. „Вач можеше да го застреля — каза си тя, пое въздух и пак се наведе. — И сега не е късно.“

След това се чуха стъпки и до кухненската врата застана майка й, прекосявайки и за миг дори затуляйки тясната цепнатина. Въпреки това тя не се отмести, когато майка й влезе в кухнята. Клечеше пред цепнатината, сега дишаше равно и плитко, а зад гърба й майката затрополя с колелата на печката. Едва сега съзря непознатия и притаи дъх, без дори да съзнава, че е престанала изобщо да диша. Видя го изправен до масата в дрипавото наметало, хванал шапката си с лявата ръка. Вач не вдигна поглед.

— Казвам се Сошиър Уедъл — каза пришелецът.

— Соши Уедъл — прошепна момичето в сухата, излющена, трошлива и прашна стена. Виждаше го цял, с омазненото, кърпено и неведнъж четкано наметало, с леко повдигната глава и морно лице, изпито, носещо отпечатъка на някаква несломима умора и въпреки това малко надменно, сякаш бе същество от друг свят, което диша друг въздух, чиито жили се топлят от друга кръв. — Соши Уедъл — въздъхна тя.

— Пийнете малко уиски — каза Вач, без да помръдва.

Както стана с внезапно спрялото дишане, сега тя изведнъж не чуваше повече никакви думи, сякаш вече не е нужно да слуша, сякаш любопитството също няма място тук, в атмосферата, населявана от другокрайненеца, в която за миг се потопи и тя, наблюдавайки го изправен до масата, вперил очите си във Вач, а Вач, сега вече обърнал се на стола си, го гледаше с куршум в ръката. Тя дишаше тихо в процепа, през който идваха гласовете, гласове без страст и без значение, идващи от тъмната, тлееща, дива и детинска суетност на мъжете:

— Предполагам, че наглед са ви познати, а?

— Защо не? И ние сме ги използвали. Не винаги сме имали време или барут сами да си правим. От време на време се налагаше да прибягваме и до вашите. Особено напоследък.

— А може би ще ви станат още по-познати, ако някой от тях се пръсне в лицето ви.

— Вач! — Сега тя обърна очи към баща си, защото това бе неговият глас. По-малкият брат се бе надигнал от стола, приведен напред, с леко отворена уста. Беше седемнайсетгодишен. Но непознатият продължаваше да стои спокойно и да наблюдава Вач, ръката му притисна шапката до износеното наметало, а на лицето му все тъй се четеше надменното и малко загадъчно изражение.

— Защо не си покажете и другата ръка? — каза Вач. — Или ви е страх да дръпнете спусъка на пистолета.

— Не — рече непознатият, — не ме е страх да я покажа.

— Тогаз пийнете малко уиски — каза Вач и бутна каната с жест, говорещ за неуважение и дори презрение.

— Безкрайно съм ви задължен — отвърна непознатият, — но стомахът ми не позволява. Три години война се извинявах на стомаха си, а сега, вече в мир, трябва да се извинявам за стомаха си. Но ако може една чаша за слугата? И след четирите години не би отказал.

— Соши Уедъл — прошепна момичето в ронещия се прах иззад който идваха гласовете, все още не повишени, ала завинаги враждебни и несдобрими и вече осъдени — единият на сляпата жертва, другият на слепия палач:

— А задникът ви дали ще позволи?

— Мълчи, Вач!

— Оставете го, господине. Ако е бил във войската и една година дори, значи и той веднъж е бягал. А може и по-често, стига да се е бил с армията на Северна Вирджиния.

— Соши Уедъл — шепнеше момичето и се превиваше над цепнатината. Изведнъж Уедъл тръгна направо към нея с тежката чаша в лявата ръка, смачкал под мишница широкополата си шапка.

— Не оттам — спря го Вач. Непознатият се извърна. — Къде искате да отидете?

— Да занеса това на слугата — каза пришелецът. — В обора. Мислех, че през тая врата… — Сега лицето му беше в профил, изтощено, хлътнало, отпуснато; веждите му се вдигнаха въпросително и високомерно. Без да става, Вач килна глава назад и встрани.

— Махайте се от тая врата! — Но непознатият остана на мястото си. Измести само глава, сякаш просто да смени посоката на погледа си.

— Гледа към татко — каза си момичето. — Чака татко да му каже. Не го е страх от Вач. Знаех си.

— Махайте се от тая врата! — извика Вач. — Мръсен негър!

— Аха, значи, лицето, а не униформата! — каза непознатият. — Както разбирам, вие четири години се бихте, за да ги освободите.

Сега тя отново чу гласа на баща си:

— От предната врата, чужденецо, и после зад къщата.

— Соши Уедъл — каза си тя. Зад нея майка й трополеше на печката. — Соши Уедъл. — Повтори го безгласно, въздъхна дълбоко и тихо, бавно и спокойно. — Като музика. Като песен — помисли си тя.