Подхлъзването

Глава IX

Седмиците се нижеха бавно и заедно с това започнах да разбирам истината, която Ив беше казала. Изглеждаше невъзможно да се намери друг удобен случай да бъдем сами.

След три дни нервите ми бяха опънати до скъсване. На шестия ден реших да действам. Когато бях в банята, под душа, телефонирах в спалнята на Ив. Вестъл беше в леглото си. Знаех опасността. На нощното й шкафче имаше разклонение от телефона и тя можеше лесно да чуе нашият разговор. Мислех си, че няма да чуе от шума на течащата вода. Прошепнах номера на Ив на телефониста и докато чаках, се ослушах напрегнато за някакво чаткане, да ме предупреди, че Вестъл е вдигнала слушалката си.

Чух гласа на Ив:

— Да!

— Трябва да направиш нещо за тази нощ, — й казах. — Не мога да продължавам…

Чух изщракването на телефона на Вестъл. Сигурно и Ив го беше усетила, тъй като бързо прекъсна.

— Ти ли говориш по телефона, Чад? — попита Вестъл. Бих искал да я удуша…

— Чад?

— Ти ме прекъсна — казах отсечено, — виках мис Долън.

— Защо? — гласът й се изостри.

Затворих телефона, след това и душа и влязох в спалнята.

Вестъл беше седнала в леглото. На лицето й беше изписано съмнение.

— Защо викаше Ив?

Успях да изкарам една пресилена усмивка. Сигурно не е изглеждала много убедителна. Чувствах се ужасно.

— Подготвях една изненада за теб — казах и седнах на долния край на леглото. — Защо трябва да бъдеш толкова любопитна?

— Изненада?! Защо Ив прекъсна толкова бързо?

— Не тя. Ти ни прекъсна.

— Изглеждаше така, сякаш тя прекъсна.

— За Бога, не се впрягай толкова за тая работа! Мислих, че ще ти се иска да поплуваш на Лидо тази сутрин. Тъкмо щях да помоля мис Долън да уреди моторна лодка за нас.

Тя ми отправи един особен поглед, пълен със съмнение.

— Бих предпочела аз да давам нареждания на Ив, Чад, ако обичаш. Ако има нещо, което желаеш, кажи ми и аз ще се погрижа Ив да го свърши.

— Както желаеш — казах, като се стараех да звуча небрежно. Станах. — Ще си довърша бръсненето.

Върнах се в банята и се заключих. Седнах на ръба на ваната и запалих цигара. Треперех от ярост. Беше ли чула Ив моето съобщение? Щеше ли да направи нещо? Трябваше да я видя пак.

Тя наистина направи нещо.

Веднага след вечеря Вестъл се почувства болна. Оплака се от главоболие, а малко по-късно стана още по-зле.

— По-добре направо да си лягаш — казах й аз. — Ти седя много дълго под слънцето тази сутрин. Казах ти, че е горещо, но ти не ме послуша и остана.

— Кажи на Ив да дойде при мен — отвърна Вестъл. Седеше на леглото и държеше главата си в ръце. — Не се безпокой за мен, Чад, излез навън и се забавлявай. Само кажи на Ив да дойде веднага при мен.

Намерих Ив в стаята й.

— Благодаря на Бога! Ти го направи!

Доближих се бързо до нея и я взех в прегръдките си. Притиснахме един в друг. Устните ни се сляха. След минута Ив ме отблъсна.

— Ние не трябва…

— Тя е болна и те вика.

— Ще й дам две таблетки веганин и щом заспи ще се срещнем на Сан Марко. Наеми гондола с кабинка и ме чакай.

— Мислех, че ще си изгубя ума от чакане. Ако не беше направила нещо…

— Не говори така — спря ме тя остро. — Предупредих те. Това може да се повтори пак.

— Не мога да живея без теб, Ив.

Тя се промуши покрай мен към вратата.

— Трябва да отида при нея.

— Приспи я бързо.

— Бъди спокоен.

Тя тръгна по коридора към стаята на Вестъл. Останах половин час в хола, след това излязох и отидох на станцията за гондоли. Гондолиерът, който беше ни разхождал по-рано, се показа. Свали шапката си и се поклони. Кимнах му и посочих неговата гондола. Той я отвърза и загреба към стъпалата на Сан Марко. Разхождах се нагоре-надолу по кея и чаках. Чаках един час. Всяка минута от него беше мъчение за мен. Накрая, тъй като Ив не дойде, реших да видя какво се е случило. Платих на гондолиера и отидох бързо обратно в хотела. Слушах до вратата на Вестъл, чух гласа на Ив. Разгневен натиснах дръжката и влязох. Вестъл беше в леглото.

Една носна кърпичка, намокрена с лавандулова вода покриваше челото й. Ив седеше близо до нея. Четеше гласно от книга със стихотворения. Доволен бях, че светеше само една лампа, иначе Вестъл щеше да забележи гнева на лицето ми.

— Ти ли си? — измърмори тя.

— Да. Как си?

— Малко по-добре. Веганинът ми отне главоболието.

Ив гледаше надолу към книгата. Лицето й беше бледо.

— Не е ли по-добре да се опиташ да спиш? — Казах и отидох до края на леглото й, като се придържах встрани от светлината.

— След малко. Ив ми чете. Нейният глас ме успокоява.

Не смеех да погледна към Ив.

— Мисля, че трябва вече да си почиваш. Наближава десет. Утре не трябва да си уморена.

— Още не, Чад. Мили, имаш ли нещо против тази нощ да спиш в другата стая?

Сърцето ми подскочи внезапно. Ив и аз можехме да чакаме докато тя заспи и след това да прекараме цялата нощ заедно!

— Защо не? Мисля, че трябва. Не искам да те безпокоя.

Тя отвори очите си и ме погледна.

— Благодаря ти, скъпи. Знаех, че няма да имаш нищо против. Помолих Ив да спи тук. Тя казва че няма нищо против да спи на дивана. Добре е да бъде наблизо, в случай, че се почувствам зле през нощта.

Още четири тягостни дни преминаха бавно. Как си прикривах чувствата от Вестъл през тези четири дни и нощи никога не ще узная.

На четвъртата вечер не можах повече да устоя на напрежението.

Отидохме да се приготвим за вечеря. Взех душ и си нахлузих вечерните дрехи. Бях готов да сляза, преди Вестъл дори да е решила какво да си облече.

Проврях главата си през вратата.

— Слизам долу за една чашка. Ела при мене в бара.

Тя погледна изненадано.

— Колко бързо си се приготвил, Чад!

— Ти си прекалено бавна, — казах, усмихвайки се. Какво усилие ми струваше да изцедя тази усмивка. — Едно мартини ще те чака.

— Няма да се забавя много, скъпи.

Затворих вратата и тръгнах по коридора към стаята на Ив. Натиснах дръжката и влязох. Ив нагласяше чорапите си пред стенното огледало. Беше само с едни бикини и сутиен.

— Чад!

— Трябва пак да й дадеш от онова нещо! Дай й утре!

Тя се дръпна назад.

— Полудял ли си? — каза тя яростно. — Вестъл ще разбере, че си бил тук.

— Тя още се облича. Ще й отнеме поне половин час. Казах й, че отивам в бара.

Отидох до нея и плъзнах ръка по кръста й. Допирът до нейното тяло ме възпламени.

— Не! Не виждаш ли колко е опасно? Пусни ме!

— Трябва да направиш нещо, Ив. Това ме побърква. Дай й хапчета утре!

— Няма полза. Няма да й подействат вече. Ако тя е болна, аз ще трябва да стоя при нея. Тя каза така. Няма никаква полза!

— Проклета да бъде! Тогава какво ще правим?

— Аз те предупредих. Ти трябва да стоиш далече от мен. Няма да загубя службата си заради теб.

Чу се изщракване на вратата. Спогледахме се. Почувствах, че кръвта ми слезе в петите. Ив ме хвана за ръката и ме бутна зад дългите завеси на прозорците, които бяха полузатворени. Всичко стана така бързо, че тя беше обратно в стаята когато вратата се отвори.

— Мисля, че чух гласове — каза Вестъл.

— О, не, мис Уинтърс. Аз си мънках сама на себе си — каза Ив спокойно. Гласът й беше уверен, без никакво объркване. — Мога ли да направя нещо за вас?

— Нямах намерение да ви смущавам — каза Вестъл — може ли да ми заемете вашата помпичка за парфюм? Моята се счупи.

— Разбира се. Сега ще я изпразня.

— Няма нужда. На мен ми харесва вашият парфюм? За мен ще е хубава промяна.

Стоях до стената зад завесата, чувствайки как студена пот се стича по гърба ми. Да ме хване в тази стая с Ив, облечена само по долно бельо, щеше да бъде края. Псувах се, че се оказах такъв откачен глупак. Да поема такъв риск… Ив беше права. Тази призрачна малка кучка имаше нос за надушване на тайни. Подозираше ли нещо? Беше ли си счупила помпичката или беше само претекст за да изненада Ив?

— Благодаря ви много — продължи Вестъл, — трябва да бързам. Мистър Уинтърс ме чака в бара.

Чух затварянето на вратата. Не се помръднах. Сърцето ми биеше лудо. Бях се оказал само на един отскок разстояние от загубването на седемдесет милиона долара. Само мисълта за това ме караше да се чувствам болен.

Ив дръпна завесата.

— Излизай!

Лицето й беше тебеширено бяло, а сините й очи горяха.

— Това се казва премеждие! Толкова проклето близко! — казах, като влязох в стаята. Избърсах лицето с носната си кърпичка.

— Предупредих те! Това слага край между нас, Чад. Така съм решила. Няма да те виждам вече сам. Това е! Сега излизай!

— Ще намеря някакъв начин — казах аз и тръгнах към вратата.

— Няма начин. — Тя се присъедини към мен до вратата. — Нека първо да видя.

Тя отвори вратата и погледна към едната и после към другата посока на коридора.

— Добре е. Сега върви!

Измъкнах се от стаята като уплашен крадец и слязох в бара. Нещо трябваше да се направи. Нямах намерение да се откажа от Ив, нито от правото си към всичките ония пари. Трябваше да има изход!

Нямаше изход, всеки ден започваше с нова надежда, че нещо ще се промени и ще ми даде възможност да имам Ив за себе си поне за час. Но до падането на нощта такъв случай не се отдаде никога. Трябваше да има край, и най-после Вестъл реши, че е време да се прибираме.

Във Венеция бяхме останали три седмици — трите най-дълги седмици които някога съм преживявал. Нито веднъж, след като бях хванат в нейната стая, не можах да разменя една лична дума с Ив. Бях много разстроен и много уплашен, за да поема рискове. На връщане взехме полет до Лос Анджелис и след това с кола до Литъл Идън.

В Клифсайд аз имах големи надежди да намеря удобния случай, който ми беше убегнал във Венеция. Смятах, че ще имам много часове далеч от Вестъл, когато съм в офиса си. Трябваше да намеря апартамент, където Ив и аз да се срещаме. Докато се изкачвахме по стръмния, извиващ се скалист път с Вестъл, гледайки надолу към блещукащия океан и Ив седяща неподвижно пред мен, мисълта ми кроеше заговори и планираше. След като се преоблякохме, оставих Вестъл да прегледа един грамаден куп писма, които чакаха за нейното мнение и отидох в стаята, която ми беше дала за кабинет. Оттам се обадих на Райън Блейкстоун. Неговият доклад беше окуражителен. Откакто бях заминал, той бе извършил няколко успешни акции. Уредих си среща с него по обяд на следния ден. Когато оставях слушалката, влезе Вестъл.

— Чад, мили, поканена съм да открия лекционната зала „Шели“ в моето старо училище вдругиден. Баща ми остави пари за построяването й и тя е вече завършена. Искам да дойдеш с мен.

— За Бога! — извиках. — Този вид увеселения ме отегчават ужасно! Ще отидеш без мен.

— Но аз ще отсъствам три дни, Чад — каза тя, като дойде и седна на страничната облегалка на креслото ми. — Нали не би желал да бъда далеч от теб през всичкото това време?

Сърцето ми прескочи един удар и веднага запрепуска в луд бяг.

Три дни! Три спокойни нощи с Ив! Устата ми пресъхна.

Може би Вестъл щеше да вземе Ив със себе си? Сигурно щеше да го направи.

— Къде е твоето училище? — попитах я, като се опитвах да задържа гласа си спокоен.

— Сан Франциско. Аз, разбира, се ще летя, но на следващия ден има някаква спортна среща и ме помолиха да раздам наградите.

— Имам да върша много работа — казах, като потупах ръката й. — Най-вероятно няма да мога да дойда. Съжалявам, но тези работи не са по моята част.

— Предполагам, че не — каза със съжаление Вестъл, — но бих желала да можеше да чуеш моята реч. Ще взема Ив, за да не бъда така самотна.

Но тя не взе Ив.

В последния момент Ив получи силно главоболие и повръщане.

— Поне можеше да почака, докато се върнем — каза с досада Вестъл — много е несъобразителна.

— Вземи прислужницата си — казах и трябваше да направя страхотно усилие да прикрия чувствата си. — Момичето не може да избегне разболяването си.

— Дойде ми една добра мисъл на ум… Да не отивам — каза Вестъл с раздразнение. — Но, добре. Ще взема Мариана. Тя е глупава, но ще се разберем някак си.

През целия ден тя работи над своята реч и я записа на магнетофон. Имаше един в работната си стая и един беше дала за моя кабинет.

Накара ме да изслушам речта й, която съответстваше добре на случая. Аз внимавах и я обсипвах с похвали. Тя направи три записа на лента, преди да бъде удовлетворена и взе машината със себе си, за да прослуша речта си, преди да открие лекционната зала.

Отидох с нея да я изпратя.

— Ще се държиш прилично, Чад, нали? — каза тя внезапно, както вървяхме към чакащия самолет. — Не се занимавай с немирства, докато съм далече.

Насилих се да се изсмея.

— Днес съм на вечеря с Блейкстоун. Утре ще вечерям със Стърнууд. Не виждам в каква беля мога да вляза с тия двамата.

— Само се пошегувах, мили. Разбира се, не трябваше да те оставям сам с Ив.

Почувствах, че ледена тръпка полази по гърба ми.

— Не, мога да кажа, че съм съвсем сам с нея — отговорих аз, като се опитах да звучи небрежно. — Заедно с нас, в къщата има още десет слуги и Харгис. Не съм съвсем сам. Вестъл.

— Ако тя не беше такава повлекана, щях да ревнувам — каза тя с лек смях.

Мина ми през ум, че тя беше по-сериозна, отколкото изглеждаше.

— Говориш безсмислици и това не ми харесва — казах рязко. — Ако исках да ти изневеря, щях се погрижа добре. Да си намеря някоя, която не живее в къщата.

Тя ме погледна бързо. Лицето й беше тревожно.

— Ти-ти… няма… нали, Чад?

— Какво ти става? Разбира се, че не! Сега не мисли за това! Не е дори смешно!

Костеливата й ръка се затвори около китката ми.

— Нали никога няма да ми сториш това, Чад? Няма да го понеса. Аз-аз… ще се почувствам така унизена. Толкова желая нашият брак да бъде успешен!

— Остави тези приказки — казах, като се преструвах, че съм се ядосал. — Няма за какво да се безпокоиш. Прекарай си добре времето и бързо се връщай в къщи.

Лицето й се проясни.

— Значи ще ти липсвам?

— Сигурно ще мисля за теб.

Това беше, което можах да кажа докато гледах надолу към малкото й грозно лице и се мъчех да сътворя нещо по-лигаво.

— Иска ми се да не бе толкова необходимо да замина.

— По-добре ще бъде да влезеш. Чакат теб.

Тя обви шията ми със слабата си ръка и притисна сухите си устни към моите.

Беше предостатъчно да я целувам насаме, но при цялата дузина двойки наблюдатели, които виждат грозотата й и знаят, че не би могъл да се ожениш за нея за друго, освен заради парите й, беше направо убийство.

Най-накрая тя влезе в самолета и махаше с ръка, когато той тръгна. Щеше да бъде най-великото щастие за мен, ако самолетът внезапно беше спрял и се бе обвил в пламъци. Ето до каква степен на отвращение бях достигнал.

Когато се върнах в Клифсайд, нямаше и следа от Ив. Небрежно попитах Харгис къде е.

— Смятам, че в леглото си, сър — каза той, като повдигна рунтавите си бели вежди. — Разбрах, че не е добре.

Това ме нервира. Бях забравил, че тя трябва да остане в стаята си поне през този ден. Харгис можеше да докладва на Вестъл, че щом тя е заминала, Ив се е оправила. Нямах понятие къде в тази огромна къща-палат се намира стаята на Ив. Отидох в кабинета си и проверих в домашния телефонен указател. Намерих номера й и й се обадих. Тя отговори моментално.

— Тази вечер — казах й, като снижавах гласа си, — в дванадесет. Ти ли ще дойдеш при мен или аз при теб?

— Аз ще дойда при теб — отговори тя и затвори телефона. Избърсах изпотените си ръце. Треперех.