Подхлъзването

Глава XIX

Големият часовник на кметството удари девет и половина. Булевард „Рузвелт“ беше претъпкан. Смесих се с тълпата като гол човек, прикриващ се под одеяло.

Погледът ми се рееше навсякъде. Знаех, че полицията вече ме търси. Бях оставил „Кадилака“ зад блока на Глория. Неговото характерно кафяво и бяло оцветяване представляваше лесна цел за полицаите, ако вече ме търсеха.

Хлътнах в една аптека на ъгъла и си купих зелено оцветени слънчеви очила. Нямаше да бъдат голяма маскировка, но ми даваха слабо усещане за сигурност. Искаше ми се да не бях изхвръквал от апартамента на Глория без шапката си. Прекосих площада до редицата телефонни будки и набрах номера на Джошуа Морган.

— Тук е Чад Уинтърс — изграчих в слушалката. — Къде е тя сега?

— Почакайте, мистър Уинтърс. Сега ще проверя — отговори отзивчивият глас на Морган.

Стоях срещу стената на будката и наблюдавах входа на аптеката. Сърцето ми биеше до пръсване, а устните ми лепнеха. Не можех да задържа ръцете си спокойни.

— Там ли сте, мистър Уинтърс? Напуснала е Клифсайд снощи, скоро след вас — каза той. — Взела е със себе си голям куфар. Сега пребивава в „Палм Бийч хотел“.

— В момента там ли е?

— Да. Закуската й е била изпратена в стаята преди двадесет минути.

— Кой е номерът на стаята й?

— Сто петдесет и девет, първи етаж, отпред.

— Благодаря ви. Продължавайте да я наблюдавате.

— Разбира се, мистър Уинтърс.

Затворих телефона, запалих цигара, сложих си слънчевите очила и излязох на улицата. Спрях едно такси.

— „Палм Бийч котел“.

Хотелът имаше изглед към морето. Това бе най-реномираният и най-скъпият хотел в града. Спрях таксито пред входа на площадката пред хотела.

— По нататък ще вървя — казах на шофьора и платих. Пред главния вход бяха наредени на опашка много коли. Главният носач и малка армия от помощници обикаляха около колите, събираха бакшиши и се занимаваха с багажа на пристигащите. Бяха твърде заети за да ме забележат, когато минах край тях и се отправих към въртящата се врата.

Голямото фоайе беше също пълно със заминаващи гости. Пред рецепцията се бе събрала малка тълпа от тях. Всички носачи се занимаваха с багажите на гостите. Отидох до стълбището, без някои да ми обърне внимание.

Качвах се по стъпалата спокойно, като снех слънчевите си очила и ги задържах в ръка. Един келнер мина край мен по стълбите. Дори не ме погледна. Най-горе на стълбището имаше обширна площадка. Дълги и широки коридори тръгваха в няколко посоки от нея. Една указателна плочка със златни букви показваше къде е стаята на Ив.

По средата на коридора съзрях стая номер сто петдесет и девет. Пристъпих към вратата и почуках.

— Кой е? — попита Ив отвътре. Звукът на гласа й ми спря дъха.

— Телеграма, моля, мис Долън — извиках аз.

Чух раздвижване и се съвзех. Вратата се открехна. Наблегнах силно с рамото си. Бях вече в стаята и вратата бе затворена зад гърба ми, преди Ив да възстанови равновесието си.

Носеше бял копринен пеньоар. Нямаше ги очилата й, нито опънатата назад коса. Изглеждаше по-хубава, от когато и да било.

Тя се втренчи в мен с бяло като сняг лице. Долових писъка в очите й, преди да си отвори устата.

— Спри! — извиках остро. — Трябваше да те видя, Ив. Алибито свърши! Тя се дръпна назад, а ръката й се вдигна към гърлото.

— Лъжеш! Изчезвай, преди да извикам да те изхвърлят!

— Защо не ми каза, че някой е телефонирал онази вечер?

За пръв път видях нещо различно от ярост в очите й.

— Какво искаш да кажеш?

— Една моя позната с питала за мен тогава, когато аз уж диктувах? Защо, по дяволите, не ми каза?

— Аз… забравих. Все пак, какво значение има това?

— Забравила си? Не мога да повярвам! Говорила си с нея, нали? Казала си й, че съм излязъл.

— Какво значение има? — отвърна тя нетърпеливо. — Трябваше да кажа нещо. Сега изчезвай и ме остави сама!

— Не може да си толкова глупава, да не разбереш какво означава това — опитах се да говоря със спокоен глас. — Блейкстоун трябва да е чул звъненето. А сигурно и Харгис?

— Предполагам. Използваш това като претекст да висиш на врата ми. Моля те, ще си отидеш ли?

— Предполагаш, че Харгис е чул? Не знаеш ли със сигурност какво точно вършеше ти, когато звънна телефонът?

Тя ме погледна остро.

— Току-що бях казала на Блейкстоун, че няма да го задържиш много дълго. Връщах се към кабинета, когато звънна. За щастие, не беше около минута по-рано. Щеше да развали ефекта от гласа ти, докато говореше на Блейкстоун.

— Харгис беше ли излязъл от стаята?

Тя се намръщи, после поклати глава.

— Тъкмо напущаше, но не бе излязъл.

— Значи и той е чул. Беше ли оставила вратата на кабинета отворена? Биха ли могли да чуят, като казваш, че ме няма?

— Предполагам. Но какво значение има това? Те знаеха, че ти не беше навън. Знаеха, че търся извинение да не бъдеш обезпокояван. За какво вдигаш толкова много шум?

— Господи! Ако магнетофонът записваше, а не възпроизвеждаше както бе в действителност, щеше да се запише и звука на телефонния звънец, а също и твоят глас!

Тя застина тихо, втренчена в мен.

— Но магнетофона не записваше! Той възпроизвеждаше твоя глас! Какво значение има това? Не би могъл да запише телефонния звън. Опитваш се само да ме сплашиш.

— Отвратителна, проста глупачка! Версията е, че машината е била на запис. Трябвало е да запише и твоя глас, и звъна. Не можеш ли да разбереш? Легит трябва само да открие, че телефонът е звънял, за да разбере, че магнетофонът не е записвал, а е възпроизвеждал. У него е лентата и той сигурно я е прослушвал отново, и отново, търсейки нещо непредвидено. Досега той сигурно я знае дори и отзад напред. Ако Блейкстоун му каже, че телефонът е звънял, веднага ще разбере, че го мамим. Не разбираш ли? Алибито вече не съществува!

Стори ми се, че й прилошава, и я сграбчих. За миг тя се облегна на мене, след това ме бутна назад.

— Не ме докосвай! — и отиде да седне на леглото. — Може и да не го открие.

— Смяташ ли, че можеш да заложиш на това? Смяташ ли да чакаш и да се надяваш, че няма да го разбере? Познавам го. Ще го открие. Той ми каза, че в алибито трябва да има някаква пукнатина, и е бил прав. Защо не ми каза, че телефонът е звънял?

Тя сключи ръцете си.

— Излезе ми от ума. Тогава не ми изглеждаше важно. Какво ще правим?

— Ще ти кажа какво ще правим: няма да харчим парите на Вестъл.

— Чад! Не говори така! Трябва да има някакъв изход. Какво ще правим?

Отидох и седнах на кревата до нея.

— Ще се махнем. Ще отидем колкото може по-далеч и колкото може по-бързо.

— Но къде? Ще ни намерят — те винаги ги откриват.

— Зная едно място, където може да не ни намерят. Ще дойдеш ли с мен, Ив?

Тя ме погледна с очи помръднали от ужас.

— Искаш ли ме да дойда с теб? След всичко, което ти казах?

— Не бих те питал, ако не исках. Сега вече нямаме нищо. Твоите трийсет милиона се изпариха. Сега трябва да избереш — Лари или мен. Мисля, че мога да те спася. Той не може. Желаеш ли да се бориш заедно с мен или искаш да опиташ самостоятелно?

— Ти къде ще отидеш?

— Хавана, след това Южна Америка. С късмет и, ако действаме бързо, бихме могли да се загубим в Южна Америка. Идваш ли с мен?

— Да.

Сграбчих я.

— Сигурна ли си? Ще започнем заедно нов живот. Можем да преодолеем този удар, Ив, ако се държим заедно. Но сигурна ли си?

— Да, Чад.

Дръпнах я към себе си и я целунах по устата.

Почувствах, че трепери.

— Облечи се и побързай — казах й, като я пуснах. — Остави всичките си неща. Нека хората от хотела да не разберат, че напускаш. Аз ще ида да събера всичките пари, върху които мога да сложа ръце. Върви в къщата, Ив. Отвори касата и вземи скъпоценностите й. Нищо от тях, освен диамантите, не е застраховано. Никой не знае какво е имала. Остави диамантите, но вземи останалото. В тази каса трябва да има неща за един милион долара и ние трябва да ги вземем. Ще те видя в къщата след три четвърти час. Аз ще купя самолетните билети. Легит сигурно още не е отишъл при Блейкстоун, но ние трябва да бързаме.

Тя кимна и започна да се облича.

— Ще се видим в къщата. Доближих се до вратата.

— Дръж си нервите! Ще ги бием, но трябва да побързаме.

— Да, Чад.

Тя ме погледна. Очите й бяха като дупки в чаршаф.

— Ние двамата заедно можем да преобърнем света — казах аз.

— Да, Чад.

Движех се нагоре по скалата. Бях нащрек, готов за изненади. Взех под наем един стар „Буик“ от един клиент на банката, собственик на гараж.

Познавах го добре и в неговата безлична овехтялост се чувствах в безопасност от дебнещите очи на ченгетата.

На задната седалка лежеше един куфар. Той съдържаше акции и пари на стойност сто хиляди долара, взети от банката и от сейфа в моя кабинет. Имах два самолетни билета за Хавана в джоба си. Бях готов да изчезна.

Забавих се малко повече, отколкото бях предвидил. Имах над петнайсет минути закъснение.

Портите на Клифсайд зееха отворени и аз преминах през тях без проблеми. Продължих нагоре по алеята. Нямаше и следа от колата на Ив, но това не означаваше нищо. Тя нямаше намерение да огласява факта, че си е у дома.

Оставих колата в един от гаражите и отидох пеша до къщата. Бутнах вратата и влязох в обширния, мрачен хол. Спрях и се ослушах. Никакъв звук не достигна до мен. Чудех се дали Легит беше идвал вече тук и дали не чакаше някъде в къщата, за да ни залови.

— Ив!

Гласът ми прокънтя нагоре по стълбището, по дългите коридори и изпълни въздуха в огромния хол.

Никакъв глас не отговори. Влязох в приемната, но и там бе мъртвило. Вдигнах домашния телефон и набрах номера на нейната стая. Никой не отговори на упоритото ми звънене.

Времето минаваше. Разполагахме с четиридесет и пет минути, за да стигнем до летището.

Излязох пак в хола.

— Ив!

Пак останах без отговор.

Студена бяс започна да се навдига в мен. Нова измама! Не бях изненадан. Това потреперване в нея когато я целувах беше ме предупредило за възможността да избяга отново.

Този път обаче нямаше да й се размине!

Върнах се в приемната и набрах номера на Морган.

— Тук е Уинтърс. Къде се намира сега?

— Моят човек току-що ми докладва, мистър Уинтърс — отговори Морган. — Когато вие напуснахте хотела, тя води разговор с хотел „Атлантик“, в Идън Енд. Моят човек познава оператора на Палм Бийч…

— Това няма значение. С кого говори в хотел „Атлантик“?

— С някой си Лари Грейнджър. Тя уговори да се срещнат в някаква барака на плажа в два и половина днес следобед.

— Каза ли коя барака?

— Не. Изглежда, че той знае. Но аз ще наредя на моя човек да я следи, мистър Уинтърс. Ще го направя заради вас.

— Всичко е о’кей. Можеш вече да си изтеглиш човека. Мис Долън вече не ме интересува. Изтегли го веднага и ми приготви сметката си. Направи я хиляда долара: ти си ги спечели.

— Благодаря ви, мистър Уинтърс. Оставам ви задължен. Сигурен ли сте, че не желаете повече доклади?

Стиснах слушалката тъй силно, че пръстите ме заболяха.

— Да. Изтегли си човека веднага.

— Добре, мистър Уинтърс. Винаги когато желаете…

Така, значи пак беше Лари.

Можеше да бъде само една барака на плажа — тази на Вестъл, където бяхме репетирали и заговорничили за смъртта пак там тези двамата щяха да изчезнат. Така поне смятаха да направят.

Погледнах часовника си. Беше дванадесет и половина. Имах много време. Вдигнах слушалката и се обадих на хотел „Атлантик“.

— Рецепцията? Имам съобщение за мистър Грейнджър. Ще го приемете ли?

— В момента е навън.

— Предайте му следното: „Лари Грейнджър, закъснение, не идвай до пет и тридесет. Същото място, както е уговорено. Ив.“ Приехте ли?

Служителят потвърди.

— Предайте му го веднага, щом дойде. Очаквате ли го скоро?

— Всеки момент. Отиде да приготви колата си.

— Отлично — и затворих телефона.

Отидох към вратата. След това се спрях, като усетих, че космите на тила ми настръхнаха.

По алеята идваше една синьо-бяла полицейска кола. Докато я гледах през прозореца, тя спря рязко и Легит излезе от нея, последван от Блейкстоун, Харгис и едно униформено ченге.

Те тръгнаха към къщата.

Тъкмо когато влизах в една тъмна ниша между приемната и кабинета на Вестъл, звънна звънецът на главния вход.

Можех да напусна къщата прел жилищата на прислугата, без да бъда видян, но ме обхвана внезапно любопитство да разбера какви намерения има Легит и защо е довел Блейкстоун и Харгис със себе си. Обстановката беше твърде сложна, за да се откажа да се сдобия с някаква свободна информация.

Звънецът на входната врата звънна няколко пъти, преди Легит да я отвори и да влезе в хола.

— Обиколи и огледай къщата, Джонстън — каза той на ченгето. — Не изглежда да има някой в нея, но да проверим. — Обърна се към Блейкстоун. — Ако вие двамата дойдете в приемната…

Гледах как Харгис и Блейкстоун го последваха, докато ченгето се движеше по коридора и мина през вратата, водеща в квартирите за прислугата.

— Във всичко това грешите, — чух Блейкстоун да казва. — Чад не би направил такова нещо. Зная, че през цялото време беше в кабинета. Аз не само, че го чувах, но, дявол го взел, също така и го виждах!

— Видял сте ръката му върху стола. Това не значи, че сте видял него, мистър Блейкстоун — троснато каза Легит. — Може и да е сложил сакото си на стола с шина вътре в ръкава. Видяхте ли някаква друга негова част, освен ръката му, Харгис?

— Не, сър, не видях.

— Мис Долън ли ви държеше далеч от него?

— Да, сър.

— Още не мога да го повярвам — каза разгорещено Блейкстоун. — Ами, че той ми говори.

— Тя е управлявала магнетофона: малко упражнения, повече самообладание и постановката е готова — каза Легит. — Лентата е била приготвена предварително.

— Съжалявам. Все още не ми се вярва — каза Блейкстоун.

— Съдиите ще повярват — озъби се Легит. — Ако той е бил тук и е диктувал писма, защо звънът на телефона не е бил записан? Това е едничкото нещо, за което той не е могъл да се подготви. Вие двамата сте чули звънеца и сте били във външната стая. Лентата е трябвало да го запише, но не го е записала. Това доказва, че магнетофонът е възпроизвеждал!

Избърсах с носната си кърпа изпотеното си лице. Явно бях подценил това ченге. Дори и в най-лошите си кошмари не съм си представял, че може толкова бързо да се добере до истината.

— Той няма никакъв шанс да избяга, нали, сър? — тихо попита Харгис. — Не бих желал дори да си помисля, че може да избегне наказанието след всичко което стори на мис Вестъл.

— Няма да избяга — каза Легит мрачно. — Засега се е укрил от погледа ни, но всички пътища, летището и железницата са наблюдавани. Няма да стигне далеч.

Това беше информация, която си заслужаваше да се знае. Дори още докато стоях в тъмната ниша и слушах самоуверения глас на Легит, един план за измъкване започна да се оформя в главата ми.

Ченгето се върна в хола, мина покрай мен и влезе в приемната.

— Няма никои в стаите на прислугата, сър. Да се кача ли горе?

— Да, поогледай. Не смятам, че той ще е тук, но може тя да е. Напуснала е хотела си преди един час. Мак е изпуснал да я залови само за десет минути. Виж дали не е в стаята си.

Значи те търсиха вече и Ив.

Тихичко излязох от моето скривалище и се вмъкнах в кабинета на Вестъл. Стоях зад вратата и се ослушвах. Чух ченгето да прекосява хола и да се качва по стълбите.

На бюрото се намираше магнетофонът на Вестъл. Отидох до него, взех го и тихичко излязох от кабинета. Отворих вратата към стаите на прислугата и тръгнах бързо по коридора към задния изход.

Стигнах до гаража. Отворих вратата на колата и сложих магнетофона на предната седалка. Не рискувах да паля двигателя на колата. Знаех, че звукът на мотора ще се чуе ясно в къщата. Пътят започваше със спускане по наклон. Клекнах под волана и освободих ръчната спирачка. Колата се заспуска надолу и излезе на алеята. Запази инерцията си до отдалечената желязна порта. Когато бях убеден, че съм вън от видимостта на къщата, завъртях ключа за запалването и включих на скорост. Когато двигателят заработи, натиснах педала за газта и изчезнах бързо от това проклето място.

Веднъж излязъл на пътя по скалата, карах по-внимателно. Още не бях готов за тристаметрово падане. Първо трябваше да свърша някои неща.

Стигнах до бараката на плажа няколко минути преди един и половина. Паркирах колата в гъсталака зад бараката. После натиснах бравата на вратата, но беше заключена.

Върнах се в храсталака и седнах облегнат на едно дърво. Зачаках. Знаех, че бях свършил пътя си. Изгубих и последната капчица надежда да избягам от полицията. Може би бих имал някакъв шанс, ако имах повече време, но при блокираните пътища, летище и ж.п. гара нямах надежда.

Вече не се и страхувах. Единственият път, когато ме беше обхванал страх беше, когато си въобразих, че имам нещо да губя. Сега, когато знаех, че всичко се изплъзна през пръстите ми, не давах и пукната пара как ще свърша.

Имаше две неща, които трябваше да направя: да се оправя с Ив, а след това — със себе си.

За мен беше важно да си разчистя сметките с Ив. Остатъкът от гордостта ми ми нашепваше, че никоя жена не беше ме мамила досега и изпитвах някакво задоволство, че тя ще е първата и последната. След нея нямаше да има никой.

Минути след два и половина видях малката сива кола да идва по пътя край пясъка.

Ив караше бързо. Без съмнение тя се безпокоеше да не остави любовника си да я чака.

Стигна до бараката, завъртя колата така, че да не се вижда от пътя, спря, взе един куфар от багажника, отключи вратата и влезе вътре.

Изправих се.

Обедното слънце беше ясно и силно. Под краката си усещах нагорещеният пясък.

Отидох тихо до бараката, бутнах вратата и я отворих.