Подхлъзването

Глава XVII

Часовникът на бюрото ми зацъка шумно в тишината, която последва.

Мисълта ми се мяташе от една на друга страна, като мишка в капан. Как е разбрал това толкова бързо? Бях ли оставил някаква насочваща улика? Знаеше ли той, че аз съм убиецът? Дали бях сторил фатална грешка? Щеше ли сега да ме арестува?

Не знам как, но успях да запазя контрол върху изражението си. Бях длъжен да кажа нещо, което щеше да прозвучи правдоподобно и то веднага.

— Убита? Не може да мислите така!

— Напротив. Била е убита.

— Но как го разбрахте?

— След малко ще се върнем на този въпрос. Сега искам да поговорим за това ваше алиби.

— Алиби? Вие да не би да мислите, че аз имам нещо общо със смъртта на Вестъл? Нима…

Той изгаси цигарата си и каза:

— Когато някоя жена е убита, съпругът й автоматично става първият заподозрян.

— Но това е нелепо! — с усилие вмъкнах гневна нотка в гласа си. — Откъде знаете, че е било убийство?

— Тук ли е вашият магнетофонен запис?

— Какъв запис? За какво говорите?

— Снощи между девет и десет сте диктувал писма. По същото време е била убита мисис Уинтърс. Записът е вашето алиби, нали така? Искам да го видя.

— Съжалявам, лейтенант, но той съдържа няколко търговски писма. Те още не са напечатани.

— Ще дам да направят копие от записа и ще ви го върна. Къде е той? Поколебах се и свих рамене.

— Държите се по необичаен начин, но смятам, че е по-добре да ви го дам, щом толкова ви е нужен. На машината е.

Топ стана, отиде до магнитофона, отвори капака и взе завършената ролка.

— Надраскайте инициалите си на края на лентата — каза той. — Ей тук. Взех един нож за писма и внимателно надрасках инициалите си на тясната лента.

Топ стана, изсумтя и пусна ролката в джоба си.

— Добре. — Седна отново. — Разбрах, че вие и Харгис не се разбирате много.

— Не. Той не ме обича, нито пък аз имам полза от него, какво да се прави?

— Той ми каза, че ви е видял в тази стая в девет часа и десет минути и отново в девет и двадесет.

— Да. Донесе ми кафе, а след това ми се обади за мистър Блейкстоун. Какво значи всичко това?

— Какво значи това ли? — лицето му стана твърдо като кремък. — Знаеш много добре това, което и аз зная! Ти си убил жена си и искам да зная как си го направил!

Седях неподвижно, вторачен в него. Усещах как кръвта ми бавно се изцежда от лицето ми. Студените куки на страха се забиха в червата ми и ги задърпаха.

— Не съм я убил! — чух се да прошепвам.

— О, да, убил си я! Това е нещо, за което залагам живота си — каза Легит. — Още в момента, когато я видях с теб, разбрах, че си е хванала белята. Зная всичко за теб, Уинтърс! Зная какво е отношението ти към жените. Нямаше да се ожениш за Вестъл, ако тя нямаше пари. Не можа да получиш от нея това, което искаше и я уби. Как го направи? Само това искам да знам.

Посъвзех се. Той блъфираше. Не можеше да докаже нищо. В това бях сигурен. Трябваше само да запазя самообладание и той щеше да се оттегли.

— Добре. Щом сте толкова сигурен, че аз съм я убил, продължавайте в този дух и ме арестувайте — казах му, като се наведох напред и се вгледах в очите му.

Той изпъна масивните си крака, а широкото му месесто лице внезапно доби сънен израз.

— Ти си хитър, Уинтърс, но не достатъчно. Сигурен съм, че си я убил, но не мога да си обясня как си бил едновременно на две места. Този разговор си остава неофициален. Вестъл Шели ми беше приятелка. Познавах я от години. Имаше си своите недостатъци, понякога не беше лесно да се разбереш с нея, но ми се нравеше. Освен това я съжалявах. От парите си не получаваше много радости. Би дала всичките си пари за някой мил поглед. Отнасях се към нея както към приятел. Трябва да ти кажа, че никой не може да убие мой приятел безнаказано. Ти се оказа хитър, Уинтърс, но аз ще те прикова към стената. Не си прави илюзии за това.

— Ти си луд! — извиках, като ударих с юмрук по бюрото. — През цялата вечер работих тук. Попитай Харгис и Блейкстоун! Те ме видяха!

Опитвах се да овладея гласа си, но той се извиси във вик.

— Не можеш да го лепнеш на мен, Легит, и много добре го знаеш!

— Ти вече направи една грешка. Сигурен съм, че ще направиш и други. Вие, умните мошеници винаги правите грешки. Аз имам търпение и ще чакам. В този момент ти си спокоен. Признавам го. Убеден съм, че ти си я убил, но имаш, както се казва, желязно алиби. Не претендирам, че зная как си успял да бъдеш на две места едновременно, но ще го разбера и тогава се смятай седнал на електрическия стол.

Хвърлих му свиреп поглед. От какво да се страхувам? Той призна, че в тази игра аз съм победителя. Да предположим, че той е уверен, че съм убил Вестъл. Какво значение имаше това, щом не можеше да го докаже?

Седнах назад, опитвайки се да си отдъхна.

— Какво те кара да мислиш, че аз съм я убил? Кажи ми го!

— Добре, ще ти кажа. Ти си планирал убийството да изглежда като нещастен случай. Идеята ти е била следната: когато жена ти кара надолу по скалата, гумата от далечната й страна е трябвало да се спука, колата да изгуби контрол, да завие надясно и да падне от скалата. Ти си я чакал в гаража. Ударил си я по главата, взел си я в колата и си тръгнал към първия опасен завой. В багажника си имал спукана гума. Спрял си. Сменил си здравата гума със спуканата и си насочил колата към ръба на пропастта. Това е, което си направил, нали?

Досега се контролирах. Едно подхлъзване и бях загубен. Знаех го отлично. Фиксирах го с поглед.

— Продължавай да обясняваш, но го докажи. Бях в тази стая през цялата вечер.

— Ще го докажа — каза той спокойно. — Ти си направил една фатална грешка, Уинтърс. Спуканата вътрешна гума съдържаше известно количество пясък. Там, където е паднала колата няма пясък. Няма пясък и по пътя по скалата. Откъде дойде този шибан пясък? Бас държа, че гумата е спукана няколко дни по-рано, вероятно по пътя за Идън Енд. Сменил си колелото и си задържал спуканата гума в багажника, като си пропуснал, без да искаш, малко пясък във вътрешната гума. Когато проверявах, открих, че липсва една от гайките на колелото. Търсихме наоколо и я намерихме. Беше на пътя пред пропастта. Тъпият ми полицейски мозък не може да разбере как се е озовала там. Как ти се харесва това?

— Докажи го — отговорих аз. — Докажи, че аз съм го направил!

— Естествено, не може да си го направил сам — ченгето се наведе напред, фиксирайки ме с очи. — Измислил си някакъв номер с магнетофона. Ще го разгадая. Убеден съм обаче, че не би могъл да го направиш сам. Ив Долън ли ти помогна? Може би тя се крие зад това? Може би тя е тази, която те накара да убиеш съпругата си, Уинтърс?

Студена пот започна да избива по лицето ми.

— Мис Долън? Защо да го направи? Ти си луд! Никой от нас няма нищо общо с това.

— Защо тя? — повтори топ и зъбите му лъснаха в подобие на усмивка. — Не си ли видял още завещанието на съпругата си, Уинтърс?

Беше време да се стресна отново.

— Разбира се, че не съм. Какво общо има нейното завещание с всичко това?

— Има много общо… То е в полза на мис Долън.

— И какво от това? Вестъл ми каза. Тя е оставила на мис Долън петдесет хиляди долара. Това е хубавичка сума, но не достатъчно голяма, за да я накара да извърши убийство. Знаеш това така добре, както и аз!

— Кой е казал, че са петдесет хиляди? — попита Легит, а суровите му очи дълбаеха по лицето ми. — Твоята жена й остави тридесет милиона. Тази къща също е нейна. Ти не се показа достатъчно умен, Уинтърс. Всичко, което изкара с твоето убийство е три милиона долара. Това е всичко, което ти е оставила твоята възлюбена. Тъй като секретарката й е посредствена, скучна и старомодна, тя получава всичко. Това знаеше ли го?

Студената пот обля лицето ми като душ и слезе в гърба ми.

— Лъжеш! — извиках и юмруците ми несъзнателно се стиснаха. Той ми се усмихна благо.

— Това беше удар право в сърцето, а? Аз видях завещанието. Ти получаваш три милиона. Ив Долън получава цялата собственост на жена ти, къщата и тридесет милиона долара. Остатъкът от парите се разпределят по разни милосърдни дарения. Жена ти пише в завещанието си, че никога не си вземал пари от нея. С удоволствие и от тази гледна точка се оправдава, че въобще ти оставя някакви средства. Като че ли си надценил коза си.

Успявах да запазя контрола си по някакъв начин, но едва-едва. Бях ли станал за Ив дебелият край на тоягата? Дали тя и Лари не ме бяха примамили да убия Вестъл? Това обясняваше внезапната промяна на поведението й спрямо мен. „Сега не бих се оженила за теб, дори и да си последният мъж на земята.“ Това не беше ли достатъчно доказателство, че тя никога не ме е обичала? Тя беше признала, че е чела завещанието. Значи трябва да е знаела, че ще получи всичките тези пари. И още обичаше Лари. Като наследница на тези тридесет милиона долара беше достатъчно да му се усмихне и той щеше да дотърчи на бегом.

Един студен, свиреп възел от гняв започна да се затяга в мен. Знаех, че Легит ме наблюдава и се напънах да срещна погледа му.

— Е, вярно е тогава, че мис Долън е много щастлива жена — казах аз, като свих рамене. — За мен три милиона долара са предостатъчни. Прави си каквито щеш заключения, Легит, но не можеш да ми натресеш нищо.

— Тя помагаше ли ти? — попита той, като се вглеждаше упорито в мен. — Това ли беше начинът, по който го изработихте? Вие двамата сте успели някак си да измамите Харгис и Блейкстоун. Те са решили, че са те видели в тази стая, докато ти си бил вън и си убивал жена си.

Господи! Той беше разгадал почти цялата истина.

— Продължавай да си сънуваш! Не съм убивал никого! Работих тук цяла вечер и си имам свидетели.

Той стана бавно от стола си — масивното му тяло не му позволяваше да скача като птичка.

— Ще те хвана, Уинтърс. Ще строша това твое алиби, ако ще това да е последното, което ще направя в живота си. Ще ми достави огромно удовлетворение да дойда тук и да те прибера. Няма да мине много време. Когато един убиец се старае да бъде умен, обикновено забравя нещо важно… Недей забравя и това, че съдът мрази умния убиец!

— Продължавай дърдоренето си — отговорих, като вдигнах очи нагоре и го погледнах. — То няма да те доведе до никъде.

— Ще видим! Ще човъркам това алиби, докато се разпадне не парчета. Някъде по веригата му има пролука и аз ще я открия.

Излезе от стаята, като затръшна вратата след себе си. Добрах се неуверено до прозореца и го проследих, докато тръгна.

По-късно взех колата и тръгнах към Идън Енд, където можех да бъда сам. Паркирах близо до пясъчните дюни, запалих цигара и се замислих дълбоко. Бях потресен. Знаех, че сега всичко зависеше от моето алиби. Бях убеден, че е желязно, иначе Легит щеше да поеме риска и да ме арестува.

Седях на слънце и разчепквах това алиби в детайли, като се опитвах да намеря пукнатини в него. Колкото повече го обмислях, толкова повече се убеждавах, че е непоклатимо.

Нямаше начин да го разчупят. Никакъв съдийски състав не би ме осъдил поради показанията на Харгис. Би било лесно да се убедят, че той ме мрази. Това беше достатъчно доказателство, че Харгис говори истината. Освен това, той би свидетелствал не само, че съм диктувал писма, но и че ме е видял в това време. Опасенията ми намаляха.

Легит блъфираше. Единствената му надежда беше в мистериозните заплахи, които трябваше да ме доведат до нервен срив. Е, добре, нямаше да стигне далеч с тази тактика. След като се бях уверил, че съм в безопасност, насочих мисълта си към Ив.

Сега бях сигурен, че тя ме беше измамила. Беше ме излъгала, че ме обича. Ловко ме бе окуражила да убия Вестъл, обещавайки ми да се ожени за мен и насочвайки ръката ми. Бях като марионетка. Знаела е през цялото време, че ще получи парите на Вестъл и е залагала на факта, че в последствие аз няма да посмея да я издам. С нея издавах и себе си. В това беше права. Тя можеше да се отърве с доживотна присъда, но аз нямах никакви съмнения относно моята съдба.

Изведнъж ми се прииска да обхвана с пръстите си хубавото й бяло гърло.

След ден-два тя щеше да напусне Клифсайд. Можеше да изчезне и никога повече да не я намеря. Това не трябваше да се случи. Трябваше да действам бързо. Трябваше да я наблюдавам. Познавах един малък човечец, които вършеше поверителни работи за банката и припечелваше по малко. Той можеше да бъде човекът за тази работа. Върнах се от Литъл Идън и отидох в неговото бюро.

Името му беше Джошуа Морган. Прашната му канцелария беше на най-горния етаж в един жилищен блок на една пресечка на булевард Рузвелт.

Малък човек „половин порция“, около петдесетте, с неподреден мустак, с обноски на работник в моргата и с грамадно чело, той приличаше на джудже.

Изглеждаше доволен да ме види.

— Имам една работица за вас — му казах, като седнах до бюрото му. — Искам да проследите една жена. Няма значение колко хора ще използвате. Наблюдавайте я денонощно. Искам да зная къде се намира по всяко време и във всяка минута на двадесет и четирите часа. Можете ли да го направите?

— Разбира се, мистър Уинтърс — зачервените му сиви очички ме изгледаха изпитателно. — Коя е госпожата?

— Госпожица е. Името й е Ив Долън. В момента живее в моята къща, Клифсайд, но очаквам да изчезне в следващите двайсет и четири часа. Тъмна е, носи очила и не е много за гледане. Вашите хора няма да я изпуснат. Освен прислугата тя е единствената жена, която живее в къщата.

Топ кимна и надраска нещо в един мазен бележник.

— Веднага ли трябва да започна?

— Да, това е идеята ми. Ако я изпуснете, виждате ме за последен път. Свършете си работата добре и ще получите хиляда долара. О’кей?

— Оставете я на мен, мистър Уинтърс. Няма да я изпуснем.

— Направете така, че дори и за миг да не се усъмни, че е под наблюдение. Това е важно.

Върнах се обратно в Клифсайд.

Харгис беше в хола.

Аз не му давах шанс да напусне работата си.

— Глася други неща — му казах. — Можеш да напуснеш, когато пожелаеш. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Смятам да замина тази вечер — отвърна той студено и се изправи. Усмихнах му се.

— Чудесно. Някой друг ще напусне ли?

— Всички — отсече той рязко и се обърна да изчезне.

Не бях съгласен с това. Главата ми се стегна в изблик на гняв.

— Гледай да оставят адресите си и ти остави твоя. Лейтенант Легит може да ви потърси пак. Мис Долън ще уреди заплащането ви. Вътре ли е тя?

— Не, сър. Тя каза, че ще се върне по някое време след шест.

Внезапно осъзнах, че Ив остава сама в тази къща и няма вероятност някой да й се притече на помощ. Студена и жестока злоба ме обхвана, когато си помислих какво щях да направя с нея.

— Тогава аз ще ви платя сега. Искам вие и останалият персонал да изчезнете оттук до един час.

Той ме стрелна с безизразния си поглед.

— Много добре.

— Нека всички да дойдат в моя кабинет след четвърт час.

След като всички минаха през моето бюро разбрах колко много слуги беше наела Вестъл. Бяха общо тридесет души, включително и петима китайци градинари.

Това беше една неприятна малка церемония. Бях намерил книгата за надниците на Ив в нейното бюро и на всекиго от тях дадох пари за две седмици. Те преминаваха покрай бюрото ми, вземаха си парите и излизаха. Никои от тях не ме погледна в очите, никой не ми проговори. Харгис беше последен. Когато вземаше парите си, които аз бутнах по бюрото към него, той каза тихо:

— Вярвам и се надявам, че ще страдате за това, което сторихте на мис Вестъл, сър. Съвсем сигурен съм, че ако не беше ви видяла, днес щеше да е жива.

Погледнах го. Неговите показания бяха това, което щеше да ме спаси от електрическия стол. Ситуацията ме порази с комичното в нея. Засмях се.

— Излез вън, стар глупако, преди да съм те изхвърлил!

Той прекоси стаята с достойнството на архиепископ. Дори се сети да затвори тихо и културно вратата след себе си.

Погледнах часовника на бюрото си. Часът беше пет без двайсет.

В пет и половина целият персонал напусна вкупом. Петима от тях имаха коли. Всички успяха да се набутат в колите и да изчезнат бързо. Голямата, шумна къща изглеждаше внезапно умъртвена. Единствените звуци, които чувах, бяха прилежното цъкане на часовника на бюрото ми и неистовото блъскане на сърцето в гърдите ми.

Седях неподвижен, скрит зад завесата на прозореца. Гледах навън, към дългата, хубава алея и чаках Ив.