Подхлъзването

Глава XX

На това място, мистър Харингтън, повече или по-малко, трябва да се намесите вие. Аз говорих непрекъснато повече от два часа. Смятам, че ви дадох една доста пълна престава за събитията, които доведоха до убийството на моята съпруга.

Мислейки за това сега, аз съм убеден, че нямаше да я убия, ако не бях се влюбил в Ив. Сигурно ви се струва, че се опитвам да се оневиня, но не е така. Ако нямах любовната връзка с Ив, нямаше в този момент да диктувам това признание за убийство. Щях да бъда доволен да се облагодетелствам с парите на Вестъл и щях да се примиря с несгодите на женитбата си с нея. Друго решение трябваше да потърся, когато разбрах, че нямам друг изход, освен да заговорнича срещу нея и да кроя планове как да се срещна с Ив.

Дори и тогава не би ми хрумнало да убия Вестъл, ако не бяха хитрите подмятания на Ив. Ако трябва някой да бъде обвинен за предумишленото убийство на Вестъл, това трябва да бъде тя.

Сега мога да кажа простичко и откровено, че аз убих и Ив. И толкова. Смятам, обаче, че това няма да е честно спрямо самия мен. Ако не бях я убил аз, тя щеше да убие мен. Признавам, че убих Вестъл със зла умисъл, но убийството на Ив беше при самозащита.

През цялото време тя беше с един скок преди мен. И когато влязох в бараката, пак си бе оставила един скок в аванс.

Може би тя ме чу и реагира светкавично. Предполагам, че ме е видяла през страничния прозорец, когато излизам от прикритието си. Не зная, но тя ме очакваше с лице към мен и с автоматичния си, девет и половина милиметров в ръка.

— Здравей, Ив — казах и затворих вратата след себе си.

Чудно е, как страхът прави жената ужасяващо грозна. Точно сега, стояща неподвижно, облегната на стената, тя беше толкова грозна, колкото беше Вестъл в най-тежките си моменти. Около очите й имаше тъмни кръгове. Костите на лицето й изпъкваха. Целият й вид беше неимоверно измъчен, а устата й беше една тънка и зла линия.

— Не можем да избягаме — продължих аз, като се пазех да не мръдна. — Полицията ни търси навсякъде.

— Не можеш да ме стреснеш с бездарните си лъжи — отвърна тя задъхано. — Как разбра, че съм тук?

— Нямах никакво основание да ти вярвам. Дни наред те следяха за мен. Не се самозалъгвай, Ив, аз говоря истината. В момента Легит е в къщата. Заедно с Блейкстоун и Харгис възпроизвеждат нашето алиби. Той знае дори и последната подробност от това, как сме го извършили. Чух го добре, докато говореше на Блейкстоун. За това трябва да благодариш на себе си, Ив. Ако беше си спомнила за телефонното обаждане навреме, сега щяхме да сме вече в Хавана. Чух Легит да казва, че пътищата, летището и железницата са завардени. Не можем да мръднем.

Тя ме зяпна и остана известно време безмълвна.

— Ти не можеш да избягаш — каза най-сетне тя. — Но аз ще избягам.

— Да, би могла. Може и да не те познаят при отсъствието на грозните очила и приличния изглед на стара мома. Освен това не знаят как изглежда Лари, нали? Не бях помислил за това. Да, Ив, ти имаш по-добър шанс от мен. Признавам това. Ако беше играла честно с мен, щях да ти дам шанс да избягаш, но сега е вече късно. И двамата сме вътре с двата крака. Ти си толкова отговорна за смъртта на Вестъл, колкото и аз. Кажи ми само едно: Лари знае ли всичко?

Тя поклати глава.

— Предполагах, че не знае. Ти ме убеди да убия Вестъл, за да можеш да си го върнеш, нали? Ти знаеше, че той ти се изплъзва. Знаеше, че ако имаш трийсет милиона долара, той ще притича обратно при теб. Затова се правеше, че си влюбена в мен, за да убия Вестъл, а ти да прибереш лъвския пай. Лошо си го планирала, Ив. Не трябваше да се замесваш в убийството. Ако не беше ми помогнала, аз, който бях луд по теб щях да търся друг начин да се отърва от нея. Тогава ти щеше да бъдеш спокойна. Но ти беше нетърпелива. Сега полицията те търси заедно с мен. Кацнаха в хотела ти десет минути, след като го напусна.

Докато говорех, забелязах, че тя хвърля погледи към прозореца. Разбрах, че не ме слуша. Трябваше да действам бързо. Тя щеше да ме убие. Това беше единственият й изход. Въобразяваше си, че Лари ще дойде всеки момент и трябваше да ме убие преди това. След като ме убиеше, щеше да изчака възлюбения си пред бараката и да влезе в колата му. Така той нямаше да узнае какво е направила. Това беше добър шанс за нея. Полицията нямаше да я познае в този вид.

Мръднах леко и небрежно към нея. Между нас имаше дистанция от пет-шест метра. Прекалено рисковано бе да скоча върху нея.

— Не мърдай! — извика рязко тя. — Върни се назад!

— Ще ме убиеш, нали, Ив? — казах нежно. — Това е единственият изход за теб. Бих казал, изход и за мен. Предпочитам да го направиш сега, вместо да минавам през ада на съдилищата и след това на електрическия стол. Хайде, стреляй!

Виждах, че се опитва да се овладее, за да бъде сигурна, когато натисне спусъка. Искаше го с цялото си същество, но нещо я задържаше. Щеше да го направи веднага, щом мръднех, но без този подтик й липсваше увереност.

Но нямаше да се колебае дълго.

— Защо го отлагаш? — казах и кимнах с глава към прозореца. — Любовникът ти е вече тук.

Тя очакваше Лари всеки момент, иначе този стар като света трик нямаше да подейства. Планът й включваше задължително да ме убие преди идването на Лари. Бързо погледна над рамото си през прозореца към пустия пясък.

Хвърлих се отчаяно напред, като китката ми сграбчи нейната. Пистолетът гръмна с трясък, от който задрънчаха прозорците. Тя почти ме улучи. Усетих горещината на изстрела. Дръпнах пистолета от ръката й и го хвърлих в другия край на стаята. Той падна на пода и ненадейно изгърмя отново.

Ив беше доста по-силна, отколкото си мислех. Изскубна се от мен и се спусна към пистолета. Когато се навеждаше да го вдигне, скочих с целият си ръст върху нея, забих колене в гърба й и я съборих. Търколихме се на пода. Лежаща по гръб, тя стисна дръжката на пистолета. Хванах протегнатата й настрани ръка, ударих я силно в пода и избих пистолета от пръстите й.

Завъртя се и бутна свития си юмрук в лицето ми. Дълго време се бихме яростно като животни. Опитах се да я уловя за гърлото, но тя успя да отстрани ръцете ми. Беше изненадващо силна и едва я задържах призована към пода. Ив все още имаше какво да губи, а можеше и да спечели. Отчаянието й даваше допълнителна сила. Но моето тегло надделя над нея. Усетих съпротивата й да отслабва. Поех си дъх с тежко хълцане, когато успях да притисна дясната й ръка. Сложих коляно върху гърдите й. Тя дращеше отчаяно по лицето ми с лявата си ръка и едва успях да задържа нокти й в страни от очите си. Хванах лявата й китка с двете си ръце и я притиснах към пода. Свалих колената си и ги сложих върху ръцете й.

Сега я държах призована по гръб. Тя риташе, извиваше се и ръмжеше. За част от секундата се удивих, че съм я обичал. Това не беше жена. Това беше едно отчаяно животно, хванато в капан. Отвори устата си да пищи. Ръцете ми се спуснаха към гърлото й. Учудих се, че чак сега започва да пищи. Не, че щеше да й помогне. Нямаше кой да я чуе. Лари щеше да дойде най-малко след два часа.

Усещането на меката плът под пръстите ми повдигна изтерзания ми дух изключително много. Погледнах надолу към сините й очи. Тя знаеше, че от смъртта я дели само един удар на сърцето. Очите й не молеха за милост. Горяха от омраза.

— Довиждане, Ив — прошепнах. — Идвам след теб. Ще се видим в Ада. И за двама ни няма място на този свят. Дори и да беше избягала, нямаше да живееш дълго със себе си.

Тя изви гърба си в дъга, опита се да се извърти и да разкъса хватката ми върху гърлото й. Забих палци в дихателната й тръба. Очите й се разтвориха широко и започна да се задушава. Устата й се отвори широко. Увеличих натиска и понеже гледката на смъртта й ме отвращаваше, затворих очи.

Това е всичко, мистър Харингтън. Това е цялата история от началото до края.

Смятам да ви изпратя тези две ролки по пощата и бих ви посъветвал да действате бързо. Тази барака е адски гореща, а Ив Долън е мъртва.

Съжалявам, че не мога да направя нищо повече за нея, но най-малкото е да ви кажа къде е тя.

Мен ще ме намерите твърде бързо. Някои ще докладва за горяща кола долу в пропастта съвсем скоро.

Признавам, че нямам смелост да използвам пистолета на Ив и да пусна един куршум в главата си. Най-лесният и прост изход за мен е да вляза в „Буика“ и да отида по пътя до мястото на счупването на мантинелата. След това ще скоча след Вестъл. Това мога да направя. Всичко, което трябва да свърша е да карам бързо и да завъртя волана настрани в подходящия момент.

От това не ме е страх. Поне ще продължи само няколко секунди. Когато падна, няма да чувствам нищо.

Кой знае? Вестъл може и да ме очаква. Ще падне голям смях, ако наистина ме чака, но някак си не ми се вярва. Сега ми минава през ум, че наистина няма да чувствам нищо, когато падна: само тишина, спокойствие и тъмнина, а това не ме плаши.

Сбогом, господин районен прокурор и благодаря, че ми отделихте толкова много от времето си.

Подписвам се: Чад Уинтърс. Пожелайте ми късмет.

Един прашен силно износен „Форд“ идваше с тракане по пътя край брега от Идън Енд. Чад го видя, бутна стола си назад и стана. Една сурова, изкуствена и застинала усмивка правеше красивото му лице злобно и страшно. Наведе се напред и взе френския ключ, който лежеше на масата. След това се добра до вратата на бараката и зае позиция до стената. Остана така безмълвен.

Шумът от двигателя на колата се усилваше. През отворения прозорец Чад я видя. Тя спря пред бараката. Чу затръшването на вратата.

- Тук ли си, Ив? — извика Лари, вървейки по горещия пясък към входа на бараката.

Чад чакаше. Дясната му ръка стискаше ключа с всички сили.

Вратата се отвори и Лари влезе.

Той никога не узна какво го удари. Тежкият френски ключ го уцели по темето със смазващ черепа удар. Беше мъртъв преди тялото му да докосне пода.

Чад стоеше над него и дишаше тежко. Сътресението от удара беше навехнало рамото му. Чувстваше инстинктивно, че няма нужда да удря повече.

Постави ключа на масата и коленичи до умрелия. Обърна го по гръб и без да гледа лицето му, бързо пребърка джобовете. Имаше един мек портфейл, съдържащ разрешително за шофиране, няколко писма и една банкнота от двадесет долара. В другия джоб намери една табакера, носна кърпичка и кутия кибрит, които остави върху масата. След това с бързи движения започна да съблича дрехите на мъртвия. Остави го само по долно бельо, чорапи и обувки.

Съблече своята собствена бяла, найлонова риза и моряшкия си панталон. Облече карираната риза на Лари, протрития му сив трикотажен панталон и спортното му яке. След това облече своята риза и панталона си на умрелия.

Това беше бавна, пипкава и отвратителна работа. Чад се потеше и трепереше, докато я свърши. Погледна часовника си. Наближаваше шест. Имаше три часа на разположение, преди да стане достатъчно тъмно, за да изпълни последният етап от плана си за бягство.

Нямаше намерение да прекара тези три часа в задушната барака. Погледна към мъртвата на дивана и направи гримаса. Нямаше намерение да остава тук и да се принуждава да я гледа непрекъснато. Прехвърли Лари напреко през раменете си и се заклатушка с него по горещия пясък към скрития „Буик“. Изтърси тялото на пода пред предната седалка. После се върна в бараката и с кафява хартия и канап, които намери в едно чекмедже, направи пакет от двете магнетофонни ролки.

Адресира колета до „Районния прокурор Ажон Харингтън“ и написа с големи букви „Спешно“.

Като хвърли един последен поглед наоколо, забеляза куфара на Ив до стената.

- Проклятие! Почти го бях забравил — каза на висок глас той.

Вдигна куфара, постави го на масата и го отвори. Върху набързо прибраните дрехи на Ив беше сложена кутията за бижута на Вестъл. Усмихна се, когато повдигна капака й. Ив не беше обърнала внимание на предупреждението му. Беше взела диамантите, както и повечето ценни бижута. В кутията имаше ценности на стойност над един милион долара.

Взе кутията и колета и се върна до „Буика“. След това седна на сянка и зачака. Нямаше представа колко време ще мине, докато Легит разбере, че тялото в колата не е неговото. Спомни си колко буйно беше горяла колата на Вестъл. Тялото щеше да стане неузнаваемо, но той не се съмняваше, че Легит ще провери това, което е останало от него с присъщото си съвършенство. Възможно беше зъбите на Лари да издадат истината, но всичко това щеше да отнеме време. Докато изследването се извършваше, той щеше да бяга. Щеше да има добър аванс от време. Нямаше да започнат лова, преди да се убедят, че тялото не е негово. Реши, че най-лесният начин е да си проправи път нагоре към Канада. От Канада можеше да отиде в Англия. Имаше пари, а парите можеха да му купят паспорт. Парите можеха да купят всичко. Беше сигурен, че спортният шанс е на негова страна.

Седеше с гръб към едно дърво, пушеше и мислеше, докато падна мрак. Следващият етап беше да кара до пътя върху скалата и да изпрати колата в пропастта. След като се увери, че колата гори, ще се върне в бараката и ще вземе колата на Лари. Ще започне пътешествието си по крайбрежието.

Щеше да бъде изморително да се върне обратно. Беше голямо разстояние и щеше да му отнеме повече от час, но нямаше друга алтернатива.

Влезе в „Буика“ и направи гримаса, когато кракът му се допря до прегънатото тяло на Лари. Когато започна да кара покрай брега се чудеше дали полицаите не пазеха горе по скалата. Ако бяха там, играта свършваше. Но не видя основание да го чакат там. Може да са оставили една двойка в къщата, но защо трябваше да оставят човек цяла нощ на пътя по скалата.

Това беше риск, които трябваше да поеме. Колата подскочи напред.

Караше бързо, като използваше само габаритните светлини. Много скоро започна дългото изкачване по завоите и сърцето му заби силно, когато наближи мястото на катастрофата с Вестъл. В тъмнината той забеляза зеещата дупка в оградата и спря.

Нямаше време за губене. Извади куфара си от колата и го остави на ивицата трева. Върху него сложи колетчето за прокурора и кутията с бижута на Вестъл. След това влезе в „Буика“ и го закара до ръба на тревата, насочен към счупената ограда.

Изключи от скорост и излезе от колата, като остави мотора да работи. Следващата стъпка беше деликатна. Колата трябваше да бъде намерена включена на скорост. Легит можеше да заподозре нещо, ако намереха скоростния лост в неутрално положение.

Чад се облегна вътре в колата, като държеше вратата отворена с рамото си. Натисна педала на съединителя с ръка, постави лоста на трета скорост, изтегли ръчната спирачка напълно, докато машината заработи на пълни обороти. След това освободи педала и се отблъсна назад.

Колата подскочи мощно напред.

Вратата се залюля със замах и удари Чад силно по рамото. Той се претърколи, като отчаяно се мъчеше да дръпне краката си, върху които минаха задните гуми на колата.

Видя как „Буикът“ изчезна, след това внезапно почувства, че краката му пропадат в пространството. Вече прехвърляше ръба на бездната! Заби пръсти в дебелата трева и извика тревожно. Усети останалата част от тялото си да се плъзва върху ръба и се залюля в пространството. Пръстите му се впиха в меката пръст и с мъка успя да се закотви.

Висеше там, сърцето му щеше да изхвръкне, а напрежението в ръцете му го обливаше със студена пот.

Пръстите на краката му търсеха опора, но не намираха нищо. Опита се да се издърпа нагоре, но склонът на който висеше, беше много стръмен.

Чу силният трясък на скали и камъни, причинен от ударите на колата върху издатините и потръпна. След миг небето бе озарено от оранжево-червен огън.

Усети, че силите в пръстите му бавно чезнат. Мисълта му бе грабната от сляп и отчаян ужас.

Направи последно усилие да се вдигне. Успя да опре коляното си някъде в скалата, когато снопчето груба трева, за което се държеше, се отскубна изведнъж и той започна продължителното, ужасяващото пътуване към смъртта.