Подменена

11 Тайната градина

Фин ме поведе. Минахме покрай кухнята и поехме по коридор, за който дори не знаех, че съществува. През една странична врата излязохме навън на тясна пътека, застлана с чакъл и опасана с висок жив плет. Тя се виеше около къщата, сетне слизаше надолу покрай скалите, докато накрая ни отведе до красива градина. Част от нея беше потънала в дълбоката сянка, която хвърляха къщата и терасата, надвиснали отгоре, но останалата й част се къпеше под топлата ясна светлина на слънцето.

Тухлена стена, обрасла с буйни лози, скриваше градината от останалата част на света. Тревата беше осеяна с розови, пурпурни и сини цветя, а тук-там се виждаха туфи от мъхести пълзящи растения. Пътеката се спускаше под наклон и в един момент аз се подхлъзнах и вероятно щях да падна, ако Фин не ми беше протегнал ръка. Почувствах да ме залива приятна топлина, но щом запазих равновесие, ръката му веднага се отдръпна. Въпреки това отказах да се разделя със спомена за приятното усещане от досега му.

— Как е възможно това? — попитах аз, докато наоколо сред дърветата прелитаха птици и пеперуди. — Сега не е сезонът на нито едно от тези цветя. Те не би трябвало да цъфтят.

— Те винаги цъфтят, дори и през зимата — рече Фин, сякаш това обясняваше нещата.

— Но как? — повторих аз.

— Магия — усмихна се той и продължи напред.

Вдигнах глава към къщата, която се издигаше над нас. От мястото, където стоях, не виждах нито един от прозорците. Градината беше направена на съвършено място, оставайки скрита сред дърветата. Това беше тайна градина.

Фин вървеше пред мен и аз се забързах да го настигна. Вятърът свиреше в дърветата, а плисъкът на реката отекваше сред отвесните скали наоколо, но над всичко това се чуваше нечий смях. Заобиколих живия плет и видях поток, който съвсем неочаквано падаше под формата на малък водопад.

Скоро открих, че смехът идва от две извити каменни пейки. На едната от тях лежеше Рис и се смееше, гледайки към небето, а Фин стоеше до него и се любуваше на блещукащото наблизо езеро. Едно момиче, може би малко по-голямо от мен, седеше на другата пейка с бутилка „Маунтин Дю“ в ръката. Косата й беше блестяща и червена, очите й искряха в зелено, а усмивката й беше неспокойна. Когато ме видя, тя стана и леко пребледня.

— Идваш съвсем навреме, Уенди — каза Рис с глупава усмивка и се надигна на пейката. — Ние имаме представление. Рианон тъкмо се канеше да ни каже азбуката с оригване.

— О, боже мой, Рис, не е вярно! — възрази момичето с пламнало от смущение лице. — Просто пих твърде бързо и се извиних! — Рис прихна отново, а тя ме погледна засрамено. — Съжалявам. Рис може да бъде такъв идиот понякога. Исках да направя по-добро първо впечатление.

— Всичко е наред — отвърнах. Не бях свикнала някой да се опитва да ме впечатли, а пък и тя определено изглеждаше приятна.

— Както и да е, Уенди, това е Рианон, момичето от съседната къща. — Рис направи жест с ръка, представяйки ни една на друга. — Рианон, това е Уенди, бъдещата владетелка на всичко наоколо.

— Здравей, радвам се да се запознаем. — Тя остави напитката си и пристъпи към мен, подавайки ми ръка. — Слушала съм толкова много за теб.

— О, нима? Какво например? — попитах аз. Рианон се огледа безпомощно, търсейки някаква подкрепа от Рис, но той само се засмя. — Всичко е наред. Само се шегувах.

— О, съжалявам. — Тя се усмихна смутено.

— Хайде, Рианон, седни и се отпусни малко. — Рис потупа мястото до себе си, опитвайки се да я успокои. Тя се чувстваше неловко заради мен и аз все още не можех да свикна с тази мисъл.

— Това ново ли е? — обърна се Фин към Рис, сочейки езерото.

— Ами-и, да — кимна Рис. — Мисля, че Елора го е направила, докато те нямаше. Тя украсява всичко заради онова, което предстои.

— Хм — каза Фин неангажирано.

Отидох сама да разгледам езерото и водопада. Логично беше водопадът бързо да пресуши езерото, защото в него не се вливаше никакъв друг поток. Но колкото и невъзможно да изглеждаше, водната повърхност проблясваше ведро под слънцето. Всъщност тук доста неща изглеждаха невъзможни.

Рис продължи да дразни Рианон за какво ли не, а тя все така се червеше и се извиняваше заради него. Закачките им приличаха на здравите отношения между брат и сестра и аз неволно си спомних за Мат.

Седнах на пейката срещу тях и Фин се настани до мен. Разговорът се водеше главно от Рис, а от време на време Рианон го прекъсваше, когато той казваше някои абсолютно неверни неща, или пък се извиняваше, когато й се струваше, че е груб. Но той не се държеше грубо. Беше забавен и духовит, благодарение на което всички се чувстваха по-отпуснати.

Понякога Фин ме поглеждаше и казваше нещо тихо, докато Рис и Рианон спореха ожесточено. И при всеки от тези случаи аз чувствах коляното му да докосва леко моето.

В началото си мислех, че това се случва съвсем случайно заради обстоятелството, че седяхме близо един до друг, но после открих, че той действително се накланяше към мен. Движението беше почти неуловимо и вероятно щеше да остане незабелязано от Рис и Рианон, но не и от мен.

— Ти си такава напаст! — оплака се Рианон, когато Рис я замери с едно цвете. Тя го завъртя в ръцете си, възхищавайки се на красотата му. — Нали знаеш, че не можеш да късаш тези цветя. Елора ще те убие, ако разбере.

— За какво мислиш? — попита ме Фин, понижавайки глас. Аз се наведох към него, за да мога да го чувам по-добре, и тъмните му очи срещнаха моите.

— Красива е — усмихнах се аз, махвайки с ръка към градината, но не можех да откъсна очи от него.

— Исках да ти покажа, че не всичко тук е студено и плашещо — обясни Фин. — Исках да видиш нещо топло и красиво. — На устните му играеше лека усмивка. — Въпреки че, когато не си наоколо, тук не е толкова красиво.

— Мислиш ли? — попитах аз, опитвайки се да придам на гласа си по-съблазнителни нотки, но напълно се провалих. Фин се усмихна широко и сърцето ми едва не изскочи от гърдите.

— Съжалявам, че прекъсвам времето ви за игра — каза Елора зад нас. Гласът й не беше силен, но някак отекваше във всичко наоколо.

Рис и Рианон веднага спряха да се боричкат и останаха да седят сковано, гледайки надолу към езерото. Фин небрежно се отдръпна от мен, сякаш за да се извърне към Елора. А начинът, по който ме гледаше тя, по някаква причина ме караше да се чувствам виновна, макар да бях напълно уверена, че не бях сторила нищо лошо.

— Не сте прекъснали нищо — увери я Фин, но зад спокойните му думи долових известна нервност. — Ще се присъедините ли към нас?

— Не, благодаря. — Елора огледа градината с неодобрение. — Трябваше да говоря с теб.

— Бихте ли искали да ви оставим насаме? — предложи Рис, а Рианон вече се беше надигнала от пейката.

— Не, не е нужно. — Елора вдигна ръка и Рианон се изчерви и седна отново на мястото си. — Утре вечер ще имаме гости. — Очите й се насочиха отново към Рис и Рианон и момичето като че ли се сви под погледа й. — Вярвам, че вие двамата ще намерите начин да бъдете полезни.

— Когато дойдат, аз ще отида при Рианон — предложи Рис жизнерадостно. Тя му кимна, давайки да се разбере, че този отговор й е достатъчен.

— А ти ще се присъединиш към нас. — Елора ми се усмихна някак смутено. — Ще дойдат наши много добри семейни приятели и очаквам от теб да им направиш добро впечатление. — Сетне тя погледна напрегнато Фин, което продължи толкова дълго, че накрая самата аз се почувствах неловко, но той кимна в знак, че е разбрал какво се очаква от него. — Фин ще има грижата да те подготви за вечерта.

— Добре — кимнах, решавайки, че е по-добре все пак да кажа нещо.

— Това е всичко. Продължете заниманията си. — Елора се обърна и се отдалечи с развети зад нея поли, но дълго след това никой не каза нищо.

Фин въздъхна, а Рианон почти потръпна от облекчение. Тя беше по-ужасена от Елора дори и от мен и аз се питах какво беше сторила тази жена, за да й вдъхне такъв страх. Само Рис като че ли се окопити веднага след тръгването й.

— Не знам как издържаш на онова, което прави с теб, Фин. — Рис поклати глава. — Щях да се побъркам от ужас, ако тя влизаше така в моята глава.

— В главата ти няма нищо, за да има нужда да влиза в нея — коментира сухо Фин, ставайки, а Рианон се засмя нервно.

— Какво ти каза тя все пак? — настоя Рис. Фин изтупа панталоните си от полепналата по тях трева и пръст, но не каза нищо. — Фин? Какво ти каза тя?

— Не е нещо, което се отнася до теб — смъмри го Фин тихо и сетне се обърна към мен. — Готова ли си?

— За какво? — попитах глуповато.

— Има много неща, за които трябва да се погрижим до утре вечер. — Той погледна уморено към къщата и след това отново към мен. — Хайде, по-добре е да започваме.

Докато вървяхме, аз изведнъж осъзнах, че всеки път, когато Елора си тръгнеше, аз отново можех да дишам. Не си давах сметка за това, докато бях с нея, но усещането беше, че е изсмукала всичкия кислород от стаята. Поех си дълбоко въздух и обгърнах раменете си с ръце, за да спра ледената тръпка, която пробяга по тялото ми.

— Добре ли си? — попита Фин, забелязвайки смущението ми.

— Да, всичко е наред. — Прибрах няколко къдрици зад ушите си, но в общи линии бях благодарна, че все още можех да вървя. — Е… какво става между теб и Елора?

— Какво имаш предвид? — Фин ме погледна с крайчеца на окото си.

— Не знам — свих аз рамене, мислейки си за онова, което беше казал Рис, след като тя си отиде. — Забелязах, че тя те гледа дълго и напрегнато и ти като че ли разбираш какво е искала да ти внуши. — И в момента, в който изрекох това, проумях за какво ставаше дума. — Това е една от нейните способности, нали? Да говори в главата ти? Нещо подобно на това, което правя аз, но не толкова манипулативно. Защото тя просто ти казва какво да направиш.

— Тя дори не ми казва какво да правя. Просто говори — поправи ме Фин.

— Защо не говори на мен по този начин? — попитах.

— Не беше сигурна дали притежаваш необходимата възприемчивост. И освен това, ако не си свикнал с такова нещо, да чуваш нечий глас в главата си, може да бъде доста объркващо — обясни Фин. — Пък и не й е нужно да го прави.

— Но с тебе й е нужно? — Забавих крачка и Фин направи същото. — Там в градината тя ти каза нещо тайно за мен, нали? — Фин замълча и аз видях, че обмисляше дали да не ме излъже.

— Отчасти, да — призна Фин.

— Тя може ли да чете мисли? — попитах, леко ужасена от тази възможност.

— Не. Малцина могат. — Той ме погледна с крива усмивка. — Тайните ти са в безопасност, Уенди.

Влязохме в трапезарията и Фин се захвана да ме подготви за вечерята. Оказа се, че не съм чак такъв отявлен социопат и имам някаква бегла представа за добри обноски. Инструкциите на Фин се свеждаха до съвсем тривиални неща, като например винаги да казвам „моля“ и „благодаря“, но в същото време ме посъветва да си държа устата затворена, когато е възможно.

Мисля, че задачата му беше не толкова да ме инструктира за вечерята, колкото да ме надзирава. Тайните неща, които Елора му беше казала, бяха просто предупреждение да ме държи под око, защото в противен случай ще има последствия за него.

Вечерята беше в осем часа, а гостите трябваше да пристигнат в седем. Около час преди това Рис се отби при мен да ми пожелае успех и да ми каже, че отива при Рианон, в случай че някой се интересува от това. Фин дойде малко след като се изкъпах и изглеждаше дори по-напрегнат от обикновено.

За пръв път, откакто бе спрял да ходи на училище, беше гладко избръснат и носеше черна риза с тясна бяла вратовръзка, черни панталони и черно сако. При всеки друг черното щеше да изглежда прекалено, но на него изненадващо много му отиваше и благодарение на това изглеждаше невероятно секси.

Бях само по хавлия и се замислих защо никой не смяташе, че е неподходящо разни момчета да нахлуват в стаята ми, докато не съм облечена. Поне правех нещо, което можеше да се нарече секси — седях на края на леглото и мажех краката си с лосион. Правех това всеки път, когато се къпех, но тъй като Фин беше в стаята, се опитах да придам на заниманието си известна чувственост, каквато в действителност отсъстваше.

Не че Фин забеляза това. Той почука веднъж, отвори вратата на стаята ми и ме погледна само бегло, преди да се насочи направо към дрешника. Аз въздъхнах от безсилие и продължих да нанасям припряно лосиона. В това време Фин запали лампата и се зае да тършува из дрехите ми.

— Не мисля, че имам нещо твоя размер! — казах аз и се наведох малко напред, опитвайки се да видя какво прави там.

— Странно — промърмори той разсеяно.

— Какво правиш? — попитах, наблюдавайки го, но той дори не ме погледна.

— Ти си принцеса и трябва да се обличаш като такава. — Продължи да рови из дрехите ми, докато накрая извади една дълга бяла рокля без ръкави. Беше великолепна, но твърде екстравагантна за мен. Когато Фин излезе от дрешника, той ми я подаде и каза: — Мисля, че тази може да свърши работа. Пробвай я.

— Не е ли всичко в гардероба ми подходящо? — Хвърлих роклята на леглото до мен и се обърнах към него.

— Да, но различните неща са по-подходящи за различни случаи. — Той се приближи до леглото и приглади роклята с ръка, за да се убеди, че по нея няма никакви гънки и ръбове. — Това е много важна вечеря, Уенди.

— Защо? Какво я прави толкова важна?

— Семейство Стром са много добри приятели на майка ти, а Кронерови са много важни хора. Те влияят на бъдещето. — Фин спря да приглажда роклята и се обърна към мен. — Защо не продължиш да се приготвяш?

— Как влияят на бъдещето? Какво имаш предвид? — настоях аз.

— Сега не е време за този разговор. — Фин кимна по посока на банята. — Трябва да побързаш, ако искаш да си готова навреме за вечерята.

— Добре — въздъхнах аз, ставайки от леглото.

— Остави косата си разпусната — нареди Фин. Косата ми беше влажна и сега изглеждаше добре, но знаех, че веднага щом изсъхнеше, щеше да се превърне в пълен безпорядък от къдрици.

— Не мога. Косата ми е невъзможна. — Прокарах пръсти през тъмните си кичури.

— Ние всички имаме трудни коси. Дори Елора и аз. Това е проклятието да си трил — рече Фин. — Ще трябва да се научиш да се справяш с това.

— Твоята коса няма нищо общо с моята — казах мрачно. Косата му беше къса и очевидно имаше някакъв козметичен продукт в нея, но изглеждаше гладка, права и покорна.

— Напротив, има — отвърна Фин.

Исках да му докажа, че греши и инстинктивно протегнах ръка, прокарвайки пръсти през косата му над слепоочията. Като изключим това, че продуктът, който ползваше, бе направил косата му по-твърда, тя действително приличаше на моята.

Тъй като съм ниска, стоях на пръсти, наведена леко към него, сякаш се канех да го целуна. И някак разсеяно си помислих, че би било много хубаво, ако сторя това.

— Сега доволна ли си? — попита Фин, при което аз отдръпнах ръката си и отстъпих крачка назад. — Трябва да има някакви козметични продукти за коса в банята ти. Експериментирай.

Кимнах в знак на съгласие, все още твърде развълнувана, за да кажа нещо. Фин беше неестествено спокоен и в такива моменти направо го ненавиждах. Почти бях забравила да дишам, докато не влязох в банята си.

Когато бях толкова близо до него, не можех да мисля за нищо друго, освен за тъмните му очи, за топлината, която струеше от кожата му, за чудното му ухание, за косата му под пръстите ми, за плавната извивка на устните му.

Тръснах глава, за да прогоня мислите си от него. Трябваше да сложа край на това.

Имах вечеря, за която трябваше да се тревожа, и на всичко отгоре се налагаше да направя нещо с косата си.

Опитах се да си спомня какво беше използвала Маги за косата ми, преди да отида на танците, но ми се стори, че това е било в някакъв друг живот.

За щастие косата ми по един магически начин реши да се държи добре тази вечер, което значително улесни нещата. Фин сякаш смяташе, че тя изглежда по-добре разпусната и затова я оставих да пада свободно отзад, а отстрани я хванах с шноли.

Роклята ми се оказа по-коварна от косата ми, защото имаше един от онези глупави ципове, който отказа да се помръдне по-нагоре от кръста ми. Борих се с него толкова дълго, че нараних пръстите си и трябваше да потърся помощ.

Бутнах предпазливо вратата на банята. Фин гледаше навън през прозореца към слънцето, което залязваше над скалистите склонове и когато се обърна, очите му се задържаха на мен почти цяла минута.

— Приличаш на принцеса — рече той с крива усмивка.

— Имам нужда да ми помогнеш с ципа — казах кротко, посочвайки зеещата рокля на гърба ми. От начина, по който той ме погледна, почувствах странен трепет в стомаха си. Усетих топлината на едната му ръка върху голото си рамо, докато закопчаваше ципа ми, и неволно потръпнах.

Когато той приключи, отидох пред огледалото да се огледам. Дори и аз бях принудена да призная, че изглеждам възхитително. С бялата рокля и диамантеното колие можеше да се каже, че изглеждам твърде шикозно. Може би беше прекалено за една вечеря.

— Човек ще рече, че отивам на сватба — коментирах аз, поглеждайки назад към Фин. — Не мислиш ли, че трябва да сложа нещо друго?

— Не, така си съвършена. — Той ме гледаше замислено и бих казала някак тъжно, ако не знаех, че не е вярно. В този момент проехтя звънецът на входната врата и Фин кимна. — Гостите пристигнаха. Трябва да отидем да ги посрещнем.