Подменена

12 Запознанства

Тръгнахме заедно по коридора, но когато наближихме края му, Фин умишлено изостана на няколко крачки зад мен. Елора и Кронерови стояха близо до вратата и когато слязох по стъпалата, те всички се обърнаха да ме погледнат. Това беше първото голямо представяне в живота ми и по някаква причина ме караше да се чувствам възхитително.

Семейство Кронер се състоеше от една ослепително красива жена с дълга до земята тъмнозелена рокля, привлекателен мъж в тъмен костюм и очарователно момче горе-долу на моята възраст. Дори Елора изглеждаше по-екстравагантна от обикновено. Роклята й беше по-пищна, а скъпоценностите още по-бляскави.

Забелязах, че ме преценяват, докато вървя към тях и затова се постарах да пристъпвам колкото мога по-плавно и елегантно.

— Това е дъщеря ми, принцесата. — Елора ми се усмихна с нещо, което можеше да мине и за обич и протегна ръка към мен. — Принцесо, това са семейство Кронер. Аурора, Ной и Тове.

Усмихнах се любезно и направих лек реверанс. Почти веднага осъзнах, че положението ми не предполагаше подобен жест от моя страна, но те всички ми се усмихнаха мило.

— Толкова се радвам да се запознаем. — В тона на Аурора имаше нещо сладникаво и затова не можех да бъда сигурна, че е искрена. Няколко съвършени къдрици се спускаха от високо хванатата й коса, а кафявите й очи бяха големи и зашеметяващи.

Съпругът й Ной ме удостои със съвсем лек поклон, а същото направи и синът й Тове. И Ной, и Аурора се държаха почтително към Елора и мен, но Тове изглеждаше малко отегчен. Зелените му очи с цвят на горски мъх срещнаха за кратко моите, но после той извърна глава, сякаш се беше почувствал неловко.

Елора ни поведе към салона, за да поговорим, докато стане време за вечеря. Всички си разменяха учтиви баналности, но ми се струваше, че зад тях оставаше нещо скрито, което беше неуловимо за мен. Разговаряха главно Елора и Аурора, като Ной се намесваше съвсем рядко. А Тове не каза почти нищо и през цялото време погледът му беше някъде встрани.

Фин стоеше на заден план и се обаждаше само когато го заговореха. Той беше много сдържан и вежлив, но съдейки по презрителния начин, по който го поглеждаше Аурора, предположих, че не одобрява присъствието му.

Семейство Стром дойдоха ефектно късно, както беше предвидил Фин. Той ме беше инструктирал надълго и нашироко за двете семейства по-рано през деня, но познаваше по-добре семейство Стром и говореше за тях с повече симпатия.

Като следотърсач Фин беше върнал Уила и затова познаваше нея и баща й Гарет доста добре. Съпругата на Гарет (и майка на Уила) беше починала преди няколко години. Фин твърдеше, че Гарет е сговорчив човек, но Уила била малко прекалено капризна. Беше на двайсет и една години и преди да дойде във Фьоренинг, бе живяла в изключителен разкош.

Когато звънецът се обади, прекъсвайки потискащо скучния разговор между Аурора и майка ми, Фин веднага се извини, отиде да отвори вратата и малко по-късно се върна, следван от Гарет и Уила.

Гарет беше представителен мъж на около седемдесет и пет години. Косата му беше тъмна и рошава, което успокои донякъде тревогите ми за собствената ми прическа. Когато се ръкува с мен с мила усмивка, веднага се почувствах приятно в компанията му.

В Уила обаче имаше нещо превзето, което придаваше на лицето й едновременно отегчен и кисел израз. Тя беше много слаба, със светлокестеняви коси, които падаха на вълни по гърба й, а на глезена си носеше гривна, обсипана с диаманти. Когато се здрависа с мен, усмивката й ми се стори искрена, което ме накара да я ненавиждам по-малко.

След пристигането на семейство Стром ние се преместихме в трапезарията за вечеря. Уила като че ли се опита да увлече Тове в разговор, докато вървяхме натам, но той остана все така сдържан.

Фин дръпна стола ми назад, докато сядах, което ми достави голямо удоволствие, тъй като не помнех някой да беше правил това за мен преди. Гарет седна непосредствено до Елора, Уила до него, а аз от другата страна на масата с Фин и Тове от двете ми страни.

Фин седна едва когато всички останали се бяха настанили и се придържаше към този модел на поведение до края на вечерта. Ако някой от присъстващите стоеше прав, той също не сядаше. Той винаги скачаше първи на крака и макар да ни обслужваха майстор готвач и иконом, Фин неизменно предлагаше на всички помощта си.

Вечерята вървеше много по-досадно и бавно, отколкото бях допускала, че е възможно. Тъй като бях в бяло, не ядях почти нищо от страх, че мога да разлея нещо върху роклята си. Никога през целия си живот не съм била така строго преценявана. Чувствах, че Елора и Аурора чакат всеки момент да сбъркам нещо, макар да не бях сигурна каква полза щяха да имат от моя провал.

На няколко пъти Гарет безуспешно се опита да разведри настроението, но Аурора и Елора доминираха в разговора и останалите рядко казваха нещо.

Тове дълго разбъркваше супата си и аз почти изпаднах в транс от монотонните му движения. По едно време ми се стори, че е оставил лъжицата и тя сама се върти в чинията му, без да я направлява никаква ръка. Трябва да съм зяпнала от изненада, защото почувствах Фин да ме ритва леко под масата и бързо отклоних поглед обратно към собствената си храна.

— Толкова се радвам да те видя тук — каза изведнъж Гарет наслуки, променяйки изцяло темата на разговора. Той ми се усмихна като че ли съвсем искрено. — Харесва ли ти дворецът?

— О, едва ли може да се нарече дворец, Гарет — засмя се Елора. Но това не беше истински смях. Така се смеят богатите хора, когато говорят с разни парвенюта. Аурора се разхихика, което по някаква причина накара Елора да замълчи.

— Права си. Този дом е по-хубав от всякакъв дворец — отбеляза Гарет и Елора се усмихна скромно.

— Харесва ми. Всичко е много хубаво. — Опитах се да изглеждам щастлива, но се побоях да кажа нещо повече.

— Приспособяваш ли се към новата си среда? — попита Гарет.

— Мисля, че да — отвърнах аз тихо. — Но аз съм тук отскоро.

— Нужно е време. — Гарет погледна Уила с обич и загриженост. Непринудената усмивка се върна бързо на лицето му и той кимна към Фин. — Но ти имаш Фин. Той много добре знае как да помогне на едно подменено дете да се приспособи.

— Не знам нищо — каза Фин сдържано. — Просто правя каквото мога.

— Повика ли вече дизайнер, който да се заеме с роклята й? — обърна се Аурора към домакинята. Изминала беше минута, откакто за последно бе говорила и беше време да си върне контрола над разговора. — Роклята, която принцесата носи в момента, е много красива, но тя едва ли е била шита специално за нея.

— Не, не е. — Елора се усмихна изкуствено и хвърли бегъл, но не особено дискретен поглед на роклята ми. До този момент бях живяла с убеждението, че това е най-красивото нещо, което някога бях обличала. — Моделиерът трябва да дойде утре.

— Не е ли твърде кратко времето до събота? — попита Аурора и аз видях, че Елора леко се наежи под прикритието на съвършената си усмивка.

— Никак даже — каза майка ми с утешителен тон, сякаш говореше на малко дете или на померанско куче. — Обърнах се към Фредерик фон Елсин, същият, който уши роклята на Уила. Той работи много бързо и дрехите му винаги са безупречни.

— Моята рокля беше прекрасна — намеси се Уила.

— О, да — Аурора си позволи да изглежда впечатлена. — И ние сме го ангажирали за следващата пролет, когато ще си дойде дъщеря ни. През този сезон той е доста натоварен, защото тогава се връщат децата.

Тя говореше леко снизходително, сякаш моето преждевременно пристигане беше проява на лош вкус. Елора все така се усмихваше, позволявайки на Аурора да продължи да пуска любезните си стрели при всеки удобен случай.

— Голямо предимство е, че принцесата се върна у дома през есента — отбеляза Аурора, чийто покровителствен тон ставаше все по-очебиен. — Цялата организация ще бъде много по-лесна. Когато Тове си дойде миналия сезон, всичко беше толкова трудно. Предполагам, че ще намериш каквото ти е нужно без никакъв проблем. Сигурна съм, че ще се получи един зашеметяващ бал.

Някои от нещата, които чух, предизвикаха безпокойство у мен. Първо, те говореха за мен и Тове, сякаш ние изобщо не бяхме там, въпреки че на него това като че ли не му пречеше по никакъв начин.

Второ, те обсъждаха някакво предстоящо събитие в събота, което очевидно налагаше да имам дизайнерска рокля и въпреки това никой не си беше направил труда да ми спомене каквото и да е било по този въпрос. Но защо ли се учудвах. Така или иначе никой не ми казваше нищо.

— Нямах възможност да планирам нещата година по-рано, както правят повечето хора, тъй като принцесата се върна у дома съвсем неочаквано. — Милата усмивка на Елора преливаше от злъч и Аурора й се усмихна в отговор, преструвайки се, че не е забелязала нищо.

— Аз несъмнено бих могла да ти помогна. Съвсем наскоро приключихме с Тове и както ти казах, вече се готвим за дъщеря ми — предложи Аурора.

— Това би било много мило. — Елора отпи голяма глътка от виното си.

Вечерята продължи в същия дух. Елора и Аурора разговаряха, опитвайки се да прикрият колко много се ненавиждат. Ной се намесваше рядко, но поне не изглеждаше нелюбезен или отегчен.

Уила и аз в по-голямата част от времето наблюдавахме Тове, но по съвсем различни причини. Тя го зяпаше с неприкрита страст, макар да не можех да си представя с какво го беше заслужил, освен че беше привлекателен. А аз не откъсвах очи от него, защото бях сигурна, че мести разни неща, без да ги докосва.

Кронерови не се задържаха дълго след вечеря, но семейство Стром останаха. Предполагам, защото Елора наистина харесваше Гарет и Уила.

Елора, Фин и аз изпратихме Кронерови, като задачата на Фин беше единствено да им отвори вратата. На сбогуване Аурора и Ной ни се поклониха, с което ме накараха да се почувствам крайно нелепо. Нямаше абсолютно никаква причина някой да ми се кланя.

За мое изумление Тове взе нежно ръката ми и я целуна леко, докато се покланяше. Когато се изправи, очите му срещнаха моите и той каза много сериозно:

— Очаквам с нетърпение да ви видя отново, принцесо.

— И аз теб. — Бях толкова доволна от това, че бях казала нещо съвършено безупречно, че за момент усмивката ми беше прекалено широка.

Когато те се отдалечиха в нощта, кислородът като че ли се върна в къщата и Елора въздъхна ядовито. Фин подпря за миг главата си на рамката на вратата, преди да се обърне отново към нас. Самата аз се почувствах много по-добре, откривайки, че вечерта е била изтощителна за всички.

— О, тази жена. — Елора разтри слепоочията си, тръсна глава и след това ме посочи. — А ти! Не се кланяй на никого, по никакъв повод. Особено на тази жена. Нямаш представа как се забавляваше с теб и сега ще разкаже на всички за малката слабоумна принцеса, която не знае, че не трябва да се кланя пред една марксина. — Аз наведох глава към земята, чувствайки как цялата ми гордост се стопява. — Няма да се кланяш дори на мен, ясно ли е?

— Да — отвърнах аз.

— Ти си принцесата. Никой не е над теб. Разбираш ли това? — каза рязко Елора и аз кимнах с глава. — В такъв случай трябва да започнеш да се държиш като такава! Трябва да владееш положението! Те дойдоха тук да те видят, да преценят силата ти и ти трябваше да им я покажеш! Трябва да бъдат убедени, че ще можеш да ги водиш, всички тях, когато мен вече няма да ме има!

Бях забила поглед в земята, макар да знаех, че това може би я обижда, но се боях, че ще се разплача, ако я погледна, докато ми крещи.

— Ти седеше там като някакво красиво безполезно украшение и тя точно това очакваше. — Елора отново въздъхна възмутено. — О, и начина, по който зяпаше онова момче…

След тези думи тя изведнъж замлъкна. Поклати глава, сякаш беше прекалено уморена да продължи, обърна се и тръгна обратно към салона. Аз преглътнах чувствата си, а Фин ме докосна леко по ръката и ми се усмихна.

— Справи се чудесно — увери ме тихо. — Тя е ядосана на Аурора Кронер, не на теб.

— А на мен ми се стори, че е ядосана точно на мен.

— Не го взимай навътре. — Той стисна ръката ми, при което ме побиха сладостни тръпки и не можах да не отвърна на усмивката му. — Хайде, трябва да се върнем при гостите.

Гарет и Уила ни очакваха в салона, но атмосферата вече беше много по-непринудена. Фин дори поразхлаби вратовръзката си. Избухването като че ли напълно беше успокоило Елора и сега тя седеше отпуснато на стола до Гарет. Вниманието, което му отделяше, несъмнено беше непропорционално голямо, но аз нямах нищо против.

И тогава открих една нова страна на Фин. Той седеше до мен, кръстосал единия си крак над другия, и разговаряше и с тях очарователно за всевъзможни незначителни неща. Той беше все така любезен и почтителен, но говореше непринудено. Аз прехапах език от страх да не изтърся някоя глупост, но той определено забавляваше Гарет и Уила, а дори и Елора изглеждаше доволна.

Гарет и Елора заприказваха за политика и на мен ми беше трудно да ги разбера, но Фин се включи в разговора. Елора трябваше да назначи нов канцлер до шест месеца, но аз дори не знаех какво значи това и се боях, че ако попитам, ще изглеждам глупаво.

С напредването на вечерта Елора се оттегли, като се извини с мигрената си. Гарет и Фин изразиха съчувствие и попитаха дали могат да й помогнат с нещо, но никой от тях в действителност не изглеждаше изненадан или загрижен. Те продължиха да говорят за новия канцлер и Уила се отегчи прекалено много. Тя каза, че се нуждае от малко чист въздух и ми предложи да я придружа.

Тръгнахме към дъното на коридора, където се озовахме в едно малко помещение подобно на ниша с почти невидими стъклени стени. То водеше към терасата, която се простираше от единия до другия край на къщата и цялата беше опасана с масивен черен парапет на височината на гърдите ми.

Замръзнах на място, спомняйки си картината, която бях видяла в стаята на Елора. На нея аз лежах именно на тази тераса, с ръка, простряна към нищото и лице, изкривено от ужас. Погледнах роклята си, но като че ли беше друга. Тази беше просто красива, а онази от картината направо бляскава. Освен това подът беше осеян със счупени стъкла, а сега не се виждаха такива.

— Идваш ли? — Уила се обърна и ме погледна.

— А, да — кимнах аз и я последвах с дълбока въздишка.

Уила стигна до края на терасата и се облегна на парапета. Оттук гледката беше още по-страховита. Терасата беше буквално надвиснала над трийсетметрова пропаст. Под нас бяха само върховете на кленовете, дъбовете и вечнозелените дървета. Тайната градина оставаше скрита от поглед.

По-долу се виждаха покривите на къщи, а още по-нататък, покрай скалистия склон, се носеше буйната река. Повя слаб вятър, от който голите ми ръце настръхнаха, а Уила въздъхна.

— О, я престани! — промърмори Уила и в първия момент си помислих, че говори на мен, което силно ме смути.

Тя вдигна ръка, размахвайки леко пръсти във въздуха и почти в същия момент косата й, която се вееше назад, падна отново върху раменете й. Вятърът беше стихнал.

— Ти ли направи това? — попитах, опитвайки се да не звуча толкова уплашена, колкото се чувствах.

— Да. Това е единственото нещо, което мога да правя. Не е кой знае какво, нали? — оплака се Уила, сбръчквайки нос.

— Напротив, даже мисля, че е страхотно — признах аз.

Тя контролираше вятъра! Вятърът беше природна стихия, а тя беше в състояние да го спре, само размърдвайки пръстите си. Предположих, че това е магия.

— Дълго се надявах, че някой ден ще се сдобия с някоя истинска способност, но от друга страна, майка ми може да контролира само облаците, така че аз съм в малко по-добро положение от нея. — Уила сви рамене. — Ще видиш как е, когато заложбите ти започнат да се проявяват. Всеки се надява на телекинеза или поне на способност за някакво внушение, но повечето от нас трябва да се задоволят с частично владеене на стихиите, и то ако имаме късмет. Предполагам, че някога са имали далеч по-силни способности.

— Преди да дойдеш тук, ти знаеше ли, че си по-особена? — попитах през рамо. Тя се беше облегнала на парапета с гръб и косата й се спускаше надолу към земята.

— О, да. Аз винаги съм знаела, че съм по-добра от всички останали. — Очите й се притвориха леко и тя отново раздвижи пръсти, извиквайки ветрец, който разроши косата й. — А ти?

— Ами… да, донякъде. — Различна, да. По-добра, никога, казах си наум.

— Но ти си по-малка от всички нас — отбеляза Уила. — Още си ученичка, нали?

— Бях. — Никой не беше споменал нищо за училище, откакто бях тук и нямах представа какви са намеренията им за по-нататъшното ми образование.

— Така или иначе училището е тъпо. — Уила се отдръпна от парапета и ме погледна сериозно. — Но защо все пак те прибраха толкова рано? Витра ли са причината?

— Какво имаш предвид? — попитах неспокойно.

Наясно бях какво има предвид, но исках да разбера какво знае. Като че ли на никого не му се говореше особено много за витра, а откакто дойдох тук, Фин даже не беше споменал за нападението им. Предполагах, че съм в безопасност, но исках да разбера дали продължават да ме издирват.

— Просто чух, че напоследък витрийците дебнат навсякъде, опитвайки се да хванат подменени трилове — каза Уила нехайно, — и предположих, че залавянето ти ще бъде приоритет за тях. Ти си принцеса, а това тук означава много.

Тя гледаше замислено голите си пръсти и разсъждаваше на глас:

— Чудя се дали аз съм важна за тях. Баща ми определено не е крал, но може да се каже, че сме от кралско потекло. Коя е следващата титла в йерархията след кралицата? Херцогиня ли?

— Нямам представа — отвърнах, свивайки рамене. Не знаех нищо за монархията и титлите, което беше ирония на съдбата, имайки предвид, че бях неразделна част от монархическата институция.

— Да, мисля, че е нещо такова. — Уила присви очи в опит да се съсредоточи. — Официалната ми титла е марксина, а баща ми е маркиз. Но ние не сме единствените. Има още шест или седем фамилии във Фьоренинг със същата титла. Кронерови бяха следващите поред претенденти за короната, ако ти не се беше върнала. Те са изключително влиятелни, а този Тове е много добра партия.

Макар да беше привлекателен, самата аз бях впечатлена единствено от телекинетичните умения на Тове. Но все пак ми се струваше странно, че Кронерови се бяха домогвали до моята титла, а ние ги канехме на вечеря.

— Всъщност всичко това не ме вълнува особено. — Уила се прозя шумно. — Извинявай. Скуката ме прави сънлива. Може би вече е време да влезем вътре.

Ставаше студено и затова с радост приех предложението й. Щом се върнахме, Уила легна на кушетката и почти заспа, така че скоро Гарет се извини, че трябва да тръгват. Той отиде да се сбогува с Елора и след това отведе Уила до колата.

Икономът вече се беше погрижил за почистването, затова Фин предложи да се оттеглим по стаите си. Нощта беше изненадващо изтощителна и аз охотно се съгласих.

— Какво става? — попитах аз, когато семейство Стром си тръгнаха. За пръв път от началото на вечерта можех да разговарям с него. — Какъв е този бал или парти, което е насрочено за събота?

— Това е нещо като дебютантски бал, само че тук се прави и за момчетата.

В този момент разсеяно си спомних колко величаво бях изглеждала в собствените си очи преди няколко часа, докато слизах по стълбите. За първи път се бях почувствала почти като принцеса, а сега се чувствах като дете, което си е играло с рокли. Аурора бе успяла да надникне зад парадната ми фасада (от която дори не беше особено впечатлена), разбирайки, че в мен няма нищо специално.

— Дори не знам какво значи дебютантски бал — въздъхнах аз. Истината беше, че не знаех абсолютно нищо за висшето общество.

— Това е нещо като тържество в чест на твоето официално представяне пред света — продължи Фин. — Подменените деца не израстват тук. Общността не ги познава. Когато се върнат, на тях им се дава малко време да се приспособят и след това биват въведени в обществото. Такива балове се правят в чест на всяко подменено дете, но повечето са доста скромни. Ти обаче си принцеса и ще ти дойдат гости от цялата общност на Трил. Ще бъде истинско изпитание за теб.

— Изобщо не съм готова за това — изпъшках аз.

— Ще бъдеш — увери ме той.

Вървяхме мълчаливо към стаята ми и аз унило си мислех за предстоящото парти. Не беше минало много време, откакто ходих на първите си танци и сега от мен се очакваше да бъда центъра на един официален бал.

Нямаше как да се справя. Току-що беше приключила една полуофициална вечеря и аз не се бях представила добре.

— Вярвам, че ще спиш добре тази нощ — рече Фин, когато протегнах ръка към вратата на стаята си.

— Ще трябва да влезеш с мен — припомних му аз, посочвайки роклята си. — Не мога да разкопчая това нещо сама.

— Разбира се.

Фин ме последва в стаята и включи осветлението. Стъклената стена изглеждаше като огледало в тъмната нощ. Виждайки отражението си, отново си казах, че изглеждам добре, и осъзнах, че може би трябва да оставя други хора да избират дрехите ми. Собствените ми преценки не струваха.

Обърнах се и зачаках Фин да ме разкопчае.

— Днес доста оплесках нещата, нали? — попитах тъжно.

— Не, разбира се, че не — настоя Фин.

Топлата му ръка отново легна върху гърба ми и почувствах роклята да се отпуска, когато дръпна ципа надолу. Обгърнах раменете си с ръце да я задържа, сетне се обърнах и го погледнах. Някаква част от мен осъзнаваше, че бяхме само на няколко сантиметра един от друг, че роклята ми едва се държеше да не падне и тъмните му очи бяха приковани в мен.

— Ти правеше точно каквото ти казах — каза Фин. — Ако някой е оплескал нещо, това бях аз. Но вечерта не беше провалена. Елора просто е много чувствителна по отношение на семейство Кронер.

— Но защо? Защо им обръща толкова внимание? — попитах. — Нали е кралица?

— Монарси са били сваляни и преди — отвърна Фин хладно. — Ако ти изглеждаш неподходяща за титлата, те могат да ви я оспорят в качеството си на първи претенденти.

Изведнъж цялата кръв се отдръпна от лицето ми. Напрежението, на което бях подложена, вече ставаше прекалено голямо. Догади ми се и преглътнах с усилие. Балът ме плашеше достатъчно много и преди да разбера, че ако се проваля, майка ми може да бъде свалена от власт.

— Не се тревожи. Всичко ще бъде наред. — Лицето му отново стана тъжно и той добави тихо: — Елора има план как да се помири с тях.

— Какъв е той?

Вместо да отговори, очите му станаха някак далечни, а лицето безизразно. Той сбърчи чело и след това кимна.

— Извинявай — каза. — Ще трябва да ме извиниш. Елора се нуждае от помощта ми и трябва да отида в стаята й.

— Ти помагаш на Елора? — попитах смутено, неспособна да скрия изненадата си.

По някаква причина ми се струваше неуместно Фин да й помага в стаята й. Може би защото тя току-що беше влязла в мисловен контакт с него и аз не можех да разбера какъв е истинският характер на отношенията им.

Може би изпитвах лека ревност към майка си, което още повече засили пристъпа ми на гадене.

— Да. Мигрената й е много тежка. — Фин се отдръпна от мен.

— Е, добре, приятно прекарване — промърморих аз.

Вратата се затвори тихо след него и аз отидох в банята да сваля украшенията си и да се преоблека в свободна пижама. Сънят не дойде леко тази нощ. Тревожех се твърде много за нещата, които се очакваха от мен.

Не знаех нищо за този свят и тези хора и въпреки това се предполагаше, че един ден ще властвам над тях. Отгоре на всичко трябваше да се впиша в този нов свят за по-малко от седмица, за да ми повярват, че ще мога да ги управлявам.

Ако не успеех, всичко, за което майка ми беше работила толкова усърдно, щеше да се окаже напразно. Макар да не симпатизирах особено на Елора, Аурора ми допадаше още по-малко и не ми харесваше идеята да унищожа наследството на целия си род.