Подменена

21 Балът

Не бях сигурна дали изобщо бях спала, когато на другата сутрин Уила влетя в стаята ми, за да ме събуди за бала. Очите ми бяха зачервени и подпухнали, но тя остави това без коментар. Просто започна да ме приготвя и да говори развълнувано колко хубаво ще бъде всичко. Не й повярвах, но тя не забеляза това.

Почти непрекъснато се налагаше Уила да ме подсеща и подканя да направя това или онова. Наложи се дори да ми напомни да изплакна шампоана от косата си и в този момент бях благодарна, че деликатността не беше силната й страна.

За съжаление беше невъзможно да съчетаеш едно току-що разбито сърце с въодушевлението около предстоящ бал. Уила се опитваше да ме ободри или поне да ангажира вниманието ми с нещо, но всичко беше напразно. Единственият начин да функционирам беше пълното вцепенение.

Дори не разбирах как се беше случило всичко това. Когато за първи път срещнах Фин, той просто ме плашеше, а след това ме изваждаше от търпение. На няколко пъти го бях отблъснала, казвайки, че не се нуждая от него и не искам все да се върти около мен.

Как се беше стигнало дотук? През целия си глупав живот бях живяла без него, а сега не можех без него дори и час.

Седях на един стол, загърната в халата си, докато Уила правеше нещо с косата ми. Тя ми беше предложила да седна пред огледалото, за да гледам как вървят нещата, но аз бях отказала. Държейки флакон със спрей в ръката си, по едно време тя се спря и просто ме погледна.

— Уенди — въздъхна Уила. — Знам, че Фин си е отишъл и виждам, че приемаш това много тежко. Но той е щъркел, а ти си принцеса.

— Ти не знаеш нищо — смотолевих аз.

Мислех си, че трябва да кажа нещо в негова защита, но честно казано, му бях твърде ядосана задето си беше тръгнал без мен. Аз никога не бих го изоставила след онази целувка. Беше истинско мъчение да стоя там, затова просто наведох очи и се опитах да приключа темата.

— Добре. Не знам. — Уила завъртя очи нагоре и продължи да пръска косата ми със спрея. — Но въпреки това си принцеса и това е твоята нощ. — Не казах нищо, докато тя теглеше и разнищваше кичурите ми. — Все още си млада и не знаеш колко много риба има в морето, особено в твоето море. Най-привлекателните мъже от елита ще се въртят около теб и ти дори няма да си спомняш този глупав щъркел, който те доведе тук.

— Не си падам по риболова — промърморих сухо, но тя не ми обърна внимание.

— Знаеш ли кой е наистина добра партия? Тове Кронер. — Уила измърка от удоволствие. — Толкова бих искала баща ми да ме сгоди за него. — Тя въздъхна с копнеж и дръпна рязко един кичур от косата ми. — Той наистина е секси и е много богат — продължи Уила, сякаш я бях помолила да продължи да ми разказва. — Той е нещо като най-високопоставеният маркиз на света, което е необичайно. Обикновено марксините са тези, които имат способности. Мъжете могат да правят разни неща, макар те да бледнеят пред дарбите на жените, но Тове има по-големи способности от всеки друг. Не бих се изненадала, ако може да чете мисли.

— Мислех, че никой не може да прави това — казах аз изненадана, че изобщо я слушам.

— Не. Това е по силите на много малко трилове. Толкова малко, че в наши дни звучи като легенда. — Уила внимателно разчесваше косата ми, за да я накара да бухне. — Но за Тове също се разказват легенди, което не ме изненадва. И ако изиграеш картите си правилно, самата ти ще се превърнеш в легенда. — Тя ме завъртя рязко, така че да бъда с лице към нея и се усмихна доволно, когато видя постигнатото. — А сега остава да ти облечем роклята.

По някакъв начин, докато се беше суетила около мене, Уила беше успяла да приготви и себе си. Тя носеше светлосиня рокля до земята, която се полюшваше изящно около нея, и изглеждаше толкова красива, че нямах никакви шансове да я достигна.

След като най-накрая ми облече роклята, Уила насила ме накара да застана пред огледалото, настоявайки, че изглеждам твърде изумително, за да не се видя.

— О, боже! — Да кажеш това на собственото си отражение в огледалото, е твърде нарцистично, но думите сами се изплъзнаха от устата ми. Никога не бях изглеждала по-добре в живота си и се съмнявах, че някога щях да изглеждам пак толкова добре.

Сребристобялата рокля беше с голи рамене и падаше свободно около тялото ми, а диамантеното колие, което Уила бе избрала, подчертаваше елегантно изящната й линия. Тъмните ми коси се спускаха красиво зад мен и в тях проблясваха диаманти, хванати с клипс.

— Тази вечер ще се превърнеш в сензация, принцесо — обеща ми Уила с дяволита усмивка.

Това беше последният спокоен момент за този ден. Веднага щом излязохме от стаята ми, бяхме поети от помощници и слуги, за които дори не подозирах, че съществуват. Те ми дадоха подробни указания за всичко, което трябваше да се случи този ден, къде трябва да бъда в определен момент, кого трябва да посрещна и какво трябва да правя.

Това беше повече, отколкото можех да запомня, но поне за кратко тъпата болка, която бе останала след раздялата ми с Фин, заглъхна. Оглеждах се безпомощно за Уила, знаейки, че по-късно трябва да й предам всичко, което бях чула. Без нея нямах абсолютно никакъв шанс да се справя с онова, което ми предстоеше.

Най-напред имаше някакво официално посрещане в балната зала. До мен стоеше Елора, а от другата ми страна, слава богу, беше Уила, която се представяше за нещо като моя асистентка. И трите стояхме в единия край на балната зала, обградени от охрана. Дълга опашка от хора чакаха да се запознаят с мен.

Уила записваше имената и титлите на всеки следващ. Повечето от тях бяха известни личности в света на Трил, но Елора ми обясни, че на този ден всеки може да дойде да се запознае с мен, поради което върволицата беше безкрайна. Лицето ме болеше от усилието да се усмихвам и от безкрайното повтаряне на „приятно ми е да се запознаем“ и „благодаря“.

След това отидохме в трапезарията, където броят на гостите беше ограничен. Масата бе приготвена само за сто души (точно така — само за сто) и когато видях Уила да сяда пет места по-надолу от мен, реших, че съм изгубена.

Когато се почувствах несигурна, започнах инстинктивно да търся с очи Фин, за да си спомня миг по-късно, че него вече го нямаше. Правех всичко по силите си да се храня правилно, което не беше толкова лесно заради силните пристъпи на гадене, които ме измъчваха, и болката в челюстта ми от принудителните усмивки.

Майка ми седеше вдясно от мен начело на масата, а Тове беше от лявата ми страна. По време на обяда той не каза почти нищо, а през повечето време Елора водеше любезен разговор с настоящия канцлер.

Канцлерът като че ли не разпозна в мен подгизналото момиче, което бе видял преди няколко дни, когато се бях прибрала в пороя, и се радвах, че е така. От начина, по който ме погледна, ме побиха тръпки и установих, че не мога да му се усмихна от страх да не повърна.

— Пий повече вино — предложи ми Тове тихо. Държейки чашата си в ръка, той се наклони леко към мен, за да мога да го чуя сред целия този шум. Зелените му очи се задържаха за кратко върху моите, преди да се извърне и да се вторачи в празното пространство пред нас. — Това отпуска мускулите.

— Моля?

— Имам предвид от усилието да се усмихваш. — Той посочи устата си и за кратко сложи изкуствена усмивка на лицето си. — Започва да боли, нали?

— Да. — Аз му се усмихнах едва-едва, чувствайки растяща болка в ъгълчетата на устата си.

— Виното помага. Довери ми се. — Тове отпи голяма глътка вино, много по-голяма, отколкото беше прилично, и аз видях Елора да го поглежда, докато разговаряше с канцлера.

— Благодаря. — Приех предложението му, но пиех много по-бавно от него, страхувайки се да не си навлека гнева на Елора. Не очаквах да ме порицае публично по време на бала, но не се съмнявах, че няма да остави нещо да ми се размине след това.

По време на вечерята Тове стана неспокоен. Той се облегна назад на стола, оставяйки едната си ръка на масата. Винената му чаша бавно се плъзна към ръката му и след това бавно се отдалечи, без изобщо да я докосва. Това беше трик, който го бях виждала да прави и преди, но въпреки това не можах да скрия любопитството си.

— Много ли си нервна? — попита Тове, хвърляйки ми кратък поглед. Не бях сигурна дали е забелязал, че съм видяла фокуса му, но за всеки случай погледнах надолу в чинията си.

— Мм, малко — кимнах аз.

— Да, виждам. — Той се наведе напред, облягайки лактите си на масата, което вероятно накара Елора да кипи от гняв.

— Опитвам се да бъда спокойна. — Набодох разсеяно на вилицата си някакъв зеленчук, който нямах никакво намерение да ям. — Мислех си, че успявам да скрия напрежението си, въпреки огромното предизвикателство.

— Не, справяш се чудесно. Но аз го чувствам. — Тове почука леко по главата си. — Не мога да го обясня… но усещам колко си напрегната. — Той прехапа устни. — Твоето внушение е изключително силно.

— Може би — допуснах аз. Погледът му ме караше да се чувствам неспокойна, а и не беше сега моментът да споря с него.

— Ето ти един съвет, използвай го още тази вечер — каза Тове едва чуто над какофонията от гласове. — Ти се мъчиш да се харесаш на толкова много хора и това е изтощително. Не можеш да бъдеш всичко за всички, затова аз се опитвам да не бъда нищо за никого. Майка ми ме ненавижда заради това, но… — Той сви рамене. — Използвай го поне отчасти и ще очароваш всички. Без дори да се опитваш.

— Необходимо е усилие, за да използваш внушение — прошепнах аз. Усещах, че Елора ни слуша и не мислех, че ще одобри онова, което си говорехме. — Би било точно толкова изтощително.

— Хм. — Тове се замисли и сетне се облегна отново назад на стола си.

— Тове, канцлерът току-що ми каза, че сте дискутирали да работиш за него тази пролет — намеси се Елора, грейнала в усмивка. Погледнах я съвсем бегло, но за този кратък миг тя успя да ми хвърли заплашителен поглед, преди да си възвърне предишното жизнерадостно изражение.

— Майка ми дискутира този въпрос — поправи я Тове. — Аз никога не съм споменавал, че ще работя за канцлера и нямам никакъв интерес към този пост.

Самата аз ставах все по-голям фен на Тове, въпреки че малко ме плашеше и през повечето време не го разбирах какво има предвид. Той винаги говореше каквото си иска, без да се страхува от последиците, и аз му се възхищавах за това.

— Разбирам. — Елора повдигна вежди, а канцлерът заговори за виното, което пиеха.

През останалата част от вечерта Тове изглеждаше отегчен и раздразнителен, гризеше ноктите си и гледаше навсякъде другаде, освен към мен. Имаше нещо странно и неустойчиво в него. Той принадлежеше на този свят дори в по-малка степен от мен и си мислех, че едва ли има място, което изобщо му е по мярка.

Преместването в балната зала за танците беше най-ужасното преживяване за мен тази вечер. Да се запознаваш с нови хора беше тежко, но танците представляваха един принудителен контакт лице в лице, който продължаваше цели няколко минути.

Балната зала несъмнено изглеждаше вълшебна и аз не можах да не си спомня за онзи кратък танц с Фин отпреди няколко дни. После, разбира се, се сетих за нашата страстна целувка от миналата вечер и почувствах краката ми да отмаляват. Не можех дори да се преструвам, че се усмихвам, докато мислех за Фин.

Гарет успя да открадне танц с мен за мое голямо облекчение. През последния час бях танцувала без прекъсване, защото се появяваха нови и нови партньори. Той ми направи комплимент, но не по онзи отблъскващ и перверзен начин, който, изглежда, предпочитаха всички останали.

От време на време виждах Елора да се носи из дансинга или пък зървах Уила да ми се усмихва заговорнически, танцувайки с някой привлекателен младеж. Беше нечестно, че тя може да си избира когото си поиска, докато аз трябваше да откликвам на поканата на всеки непознат.

— Вие може би сте най-възхитителната принцеса, която някога съм виждал — каза ми канцлерът, докато танцувах с него.

Пълните му бузи бяха зачервени и ми се искаше да му предложа да седне да си почине, но си помислих, че Елора няма да одобри това. Беше ме притеглил много по-близо, отколкото беше нужно и имах усещането, че ръката му на гърба ми е масивен свински бут, с който ме притиска към себе си. Не можех да се отскубна от лапите му, без да предизвикам сцена и затова просто се опитвах да се усмихвам.

— Сигурна съм, че това не е вярно — възразих аз. Той се потеше толкова много, че се опасявах да не капе върху роклята ми, защото след това върху красивия бял плат щяха да останат жълти петна.

— Не, наистина е така. — В широко ококорените му очи се четеше някакво нездраво задоволство и нямах търпение някой да побърза да го смени като мой партньор. Току-що бяхме започнали да танцуваме, но аз нямаше да понеса много дълго това. — Всъщност определено мога да кажа, че вие сте най-възхитителната.

— Не, едва ли говорите сериозно. — Огледах се с надеждата да зърна Уила някъде и да се опитам да й го прехвърля.

— Предполагам, че скоро ще започнат да ви ухажват и просто искам да знаете, че съм човек с много силни позиции — продължи канцлерът. — Аз съм много богат, много солиден и имам безупречна кръвна линия. Мисля, че майка ви би одобрила едно подобно споразумение.

— Още е рано да говорим за това… — отвърнах аз с глъхнещ глас.

Изпънах шията си назад и знаех, че ако Елора ме видеше, щеше да ме обвини, че се държа грубо, но не знаех какво друго да направя. Този шишкав мъж ме беше сграбчил за задника, докато ми правеше нещо подобно на предложение за брак. Трябваше някак да сложа край на това.

— Казвали са ми освен това, че съм прекрасен любовник — понижи глас канцлерът. — Сигурен съм, че вие нямате никакъв опит в това, но аз определено съм готов да ви предам моя.

Погледът му беше станал хищен, докато ме гледаше от долу на горе заради по-ниския си ръст. Необходима ми беше цялата ми воля, за да не го отблъсна грубо и в главата си мислено изкрещях да се маха.

— Мога ли да ви отнема партньорката? — Тове се появи до мен. Канцлерът изглеждаше видимо разочарован, но преди да успее да каже нещо, Тове сложи ръка върху рамото му и хващайки моята ръка, ме изтръгна от него.

— Благодаря — прошепнах, докато се отдалечихме, валсирайки, от един много объркан на вид канцлер.

— Чух те да викаш за помощ — усмихна ми се Тове. — Изглежда, че използваш твоето внушение в по-голяма степен, отколкото си мислиш.

В ума си аз се бях молила за изход, но не бях произнесла нито дума.

— Ти си ме чул? — ахнах, пребледнявайки. — Колко хора още са ме чули?

— Вероятно само аз. Не се тревожи. Едва ли някой още има необходимите сетива за това — каза Тове. — Канцлерът можеше да го долови, ако не беше прекалено зает да зяпа в гърдите ти или ако ти беше малко по-опитна. Постепенно ще се научиш да го правиш.

— Не ме интересува дали ще се науча. Просто исках да се отърва от него — промърморих аз. — Съжалявам, ако съм мокра. Вероятно цялата съм лепкава от потта му.

— Не, добре си — увери ме Тове.

Ние танцувахме на подобаващо разстояние един от друг и роклята ми не се докосваше до него, за да може да каже дали е мокра или не, но със сигурност имаше нещо успокояващо в това да бъда с него. Не беше нужно да казвам нещо или да се притеснявам, че ме опипват или гледат многозначително. Тове почти не ме поглеждаше и не отрони нито дума.

Елора най-накрая сложи край на празненството. Церемонията по кръщението щеше да започне след двайсет минути и тя обърна внимание, че ще се нуждая от малка почивка след дългите танци. Дансингът се изпразни и всички се настаниха на масите отстрани или се въртяха около бюфета.

Знаех, че трябва да поседна, докато все още имах възможност, но отчаяно се нуждаех от глътка въздух насаме, затова отидох в един ъгъл зад няколко допълнителни стола и се облегнах на стената.

— От кого се криеш? — пошегува се Рис, зървайки ме там. Облечен в бляскав смокинг, той изглеждаше много елегантен, докато вървеше към мен усмихнат.

— От всички — усмихнах му се аз в отговор. — Изглеждаш много добре.

— Странно, тъкмо се канех да ти кажа същото. — Докато стоеше до мен, Рис пъхна ръце в джобовете си и ми се усмихна още по-широко. — Въпреки че думата „добре“ е доста слаба в твоя случай. Изглеждаш направо… ослепителна. Като че ли нищо тук не може дори да се сравни с теб.

— Това е заради роклята. — Сведох очи, надявайки се страните ми да не пламнат от смущение. — Този Фредерик е изумителен.

— Роклята е хубава, но повярвай ми, ти си тази, която й придава блясък.

Усещах сините му очи да се взират в мен. Сетне той протегна внимателно ръка и прибра един немирен кичур от косата ми на мястото му. Задържа ръката си малко по-дълго, гледайки ме изпитателно, после я отдръпна.

— Е, забавляваш ли се? — попита Рис.

— Много — подсмихнах се аз. — А ти?

— Не можах да танцувам с принцесата и затова съм малко разстроен — каза той с тъжна усмивка.

— А защо не го направи? — С радост бих танцувала с него. Щеше да бъде истинско щастие след всичко, което бях преживяла тази вечер.

— Аз съм манкс — каза той, посочвайки се с палци. — Имам късмет, че изобщо бях допуснат тук.

— О! — Погледнах надолу към пода, замисляйки се над онова, което току-що беше казал. — Не искам да прозвучи грубо, защото се радвам да си тук, но… защо все пак си тук? Защо не ти забраниха да присъстваш или нещо подобно?

— Не знаеш ли? — попита Рис със самомнителна усмивка. — Аз съм най-високопоставеният манкс в страната.

— И защо по-точно? — Не знаех дали ме занася и затова наклоних леко глава, наблюдавайки го внимателно. Миг по-късно лицето му стана сериозно.

— Защото съм твой — отвърна той тихо.

Той беше поканен, защото беше моят мансклиг, моята противоположност, но отговорът му съдържаше и нещо друго. Нещо в очите му ме накара този път наистина да се изчервя и аз се усмихнах тъжно.

Един от помощниците на Елора дотича при нас, разрушавайки каквото беше останало от този магически миг, и настоя да заема мястото си до кралицата начело на масата. Церемонията по кръщението щеше да започне и стомахът ми се сви на топка. Не знаех как ще ме нарекат и бях потисната, че трябва да сменя истинското си име.

— Дългът ме зове — усмихнах се аз, сякаш търсех извинение и понечих да мина покрай него.

— Хей. — Рис ме хвана за ръката и ме спря. — Ще се представиш блестящо. Всички са очаровани от теб.

— Благодаря. — Стиснах ръката му с признателност.

В следващия момент в залата проехтя трясък, последван от непонятно звънтене. Звукът сякаш идваше отвсякъде и затова беше трудно да се определи източникът му. Но след това отгоре се посипаха блещукащи късове и широкият тавански прозорец се сгромоляса надолу.