Погибел

II

Двамата млади съпрузи се върнаха в Охрид още на другия ден. Ала около три недели по-късно царският син отново пристигна в Преспа и тоя път без съпругата си. И незабавно поиска да види царя.

— Тя замина… Отиде си — започна той едва що прекрачил прага на царските покои, но се виждаше, че не беше толкова разтревожен, колкото искаше да се покаже пред баща си.

Царят го отведе в една по-отдалечена стая, за да не чуе друг някои разговора им. Той попита:

— Кога замина?

— Вчера. Тя каза — побърза да изпревари въпроса му Радомир, — че времето вече се е оправило и ти си й позволил да замине, щом времето се оправи.

Царят рече, загледан пред себе си:

— Това е бягство. Ти не можа да я задържиш. И не си искал да я задържиш, виждам. Но сега е късно да я гоним и връщаме. Не можем да я държим тук насили. Ще приемем и ние, че е тръгнала с наше съгласие и позволение. Ще поддържаме роднинството с маджарския крал, доколкото ще бъде възможно. Ти сега ще вземеш сто конника, ще я настигнеш и ще я придружиш до маджарската граница. Там, където я настигнеш, в Обител или в Прилеп, надявам се, ще наредиш пътуването й, както подобава. Всичко да изглежда, както е прилично: изпращаш съпругата си на гости при баща й. Е, тръгвай веднага.

Гаврил-Радомир се върна от това свое пътуване до маджарската граница развеселен и бодър.

През същото време царят с голямо усърдие се зае да устрои женитбата на своя племенник за щерката на Димитри Полемарх. Той бързаше да забрави по-скоро огорчението си от бягството на своята снаха. Когато уговаряха тая нова женитба и Димитри Полемарх пред царя и пред трима чужди свидетели изброи какви скъпи и най-скъпи дарове бъдещата невеста щеше да занесе на своя жених, цар Самуил на свой ред каза и обеща:

— Княз Иван-Владислав Мокри ми е като втори син и ще приема бъдещата му съпруга в своя дом, но то ще бъде, докато се направи неговият собствен дом, който аз ще издигна със свои средства в престолнината ни Охрид.

Сватбата стана на втората неделя след Великдена тая година. Строежът на новия княжески дворец в Охрид едва-що бе започнат и младоженците се настаниха в царския дом в Преспа. Настани се тук и Радомир след връщането си от маджарската граница. Това сам пожела — не искал да се връща в Охрид след раздялата със съпругата си, а то беше всъщност заради Ирина Каматерос.

Мария Полемархова, младата невеста на княз Иван-Владислав, беше дребна жена или почти дребна, с твърде женствено тяло — широките бедра, закръглените форми личаха и под дрехите и; такъв беше и вървежът й, всяко нейно движение — някак безшумни, меки, като на млада котка. Тя не съзнаваше това и не го показваше като женска прелест, която се нрави на мъжете. Мека и нежна, златистобяла беше и кожата й, нейната най-голяма хубост. Иначе лицето й беше грозно, със замазани черти, ала грозотата му не беше противна, може би пак поради чистата и нежна кожа, приятно румена по бузите. Тя не блестеше с нищо, но в дома на баща си бе усвоила всички правила на приличието.

Иван-Владислав се съгласи да вземе за жена щерката на Полемарх, като смяташе, че това е износен брак за него, щом не можеше да се ожени за мома от царска кръв. Но като се приближи повече до своята бъдеща съпруга, улови за пръв път ръката й, обхвана го вълнение и една особена възбуда — идеше му да я сграбчи, да я стисне, да я смачка в ръцете си. В общуването си с други жени той винаги бе изпитвал подобно чувство, подобно желание, но сега, с тая непорочна девойка, която за пръв път се сближаваше с мъж, повече от всеки друг път и тъкмо защото беше тя толкова нежна, тойла и чиста. Когато влязоха за пръв път в брачната си стая, той се нахвърли върху нея с голяма алчност и нетърпение, притисна я в прегръдките си до задушаване. Тя понасяше всичко търпеливо, макар очите й да бяха пълни с уплаха; струваше й се, че така трябваше да бъде, учили я бяха също да се покорява на своя съпруг и господар. Ала той я мачкаше и дърпаше безмилостно, най-сегне тя взе неволно да стене и проплаква, а това предизвикваше още повече свирепата възбуда у жениха. Младата жена беше покорна и търпелива по нрав, а сега още от първата нощ с определения от бога съпруг, в сърцето й оживя непреодолим страх пред него. Владислав го виждаше в очите й, в нейното държане и беше доволен. Това, което стана с тях двамата оше през първата брачна нощ, забелязаха го и някои от людете в царския дом. Мария Полемархова, а сега княгиня Владиславова Мокра, гледаше съпруга си като вярно куче, той пък беше като господар с нея, макар пред людете все пак да спазваше нужното господарско приличие. Димитри Полемарх, който имаше очи за всичко, попита щерка си угрижен:

— Доволна ли си от новия си живот, дъще?

— Да, татко.

Тя никога не би се решила да прояви непокорство към мъжа си или да издаде тайните на брачното си легло.

Иван-Владислав беше доволен от женитбата си и дори показваше някаква гордост. Той забеляза, че всички в царския дом приеха съпружеското му благополучие като истинско и само в очите на Ирина Каматерос долови присмехулни светлинки. А тъкмо към нея иай-напред се прилепи Мария Владиславова в тоя нов неин дом. Владислав забрани на жена си да дружи с ларисчанката и Мария послушно се отдръпна, ала отдалеко й отправяше погледи, пълни с обич и съжаление. Владислав спря еднаж Ирина Каматерос и я попита, взирайки се в очите й:

— Харесва ли ти моята невеста?

— Да — отговори Ирина и продължи: — Тя е с добро сърце. Ще върви след тебе като кротко агне и ще ти роди много деца. Но ти много си я наплашил!

— Жената трябва да се бои от мъжа си. Само тебе не мога да уплаша аз.

— Не, не можеш да ме уплашиш.

Той продължаваше да я гледа втренчено с черните си очи и като помълча малко, каза:

— Ще те уплаша аз някога така, че сърцето ти да се пръсне. Никому не прощавам аз, никому.

Той изрече такава закана, а във втренчените му жадни очи светеше злорада насмешка. Ирина отговори:

— Няма какво да ми прощаваш. Не съм ти сторила никакво зло.

Усмивката в очите на княза угасна, погледът му стана застрашителен:

— Ти се готвиш да се настаниш още по-добре в тоя дом, който те прибра от пътя. Сега щеше да приемаш гости в някоя странноприемница и да спиш с тях, за да се храниш. Неблагодарница! Аз всичко виждам.

Той не дочака отговора й, отмина. Не можеше да и прости, че го изгони от стаята си и в сърцето му остана една неутолена жажда, която го измъчваше. Забелязал бе той, че Ирина и Радомир си разменяха погледи, които заплитаха между тях яка връзка. Те и се срещаха много често. Царският син не беше никак предпазлив, не беше достатъчно предпазлива и ромейката. Това беше заслепението на една страст, която растеше всеки нов ден, разгаряше се буйно с всеки нов поглед, след всяка среща.

Ароновият син не прехапа езика си, че бе избързал със своята закана. Той ще почака двамата грешници да се заплетат по-здраво в мрежата, която сами ткаеха. Техният грях ще опари всички в тоя дом, а той имаше достатъчно търпение, за да дочака своето весело тържество. Ирина Каматерос се готвеше да замести маджарката, която обаче и до тоя час беше законна съпруга на царския син. Хубава игра започваше в благочестивия дом на самозвания цар. Владислав ще почака и ще прави всичко, за да ускори нейния весел край.

Ала княз Иван-Владислав се лъжеше, като мислеше, че само той бе забелязал любовната игра, която бе започнала между Гаврил-Радомир и Ирина. Сестрите на Радомира знаеха, че ларисчанката отдавна таеше в сърцето си обич към техния хубав брат, а Рипсимия първа забеляза промяната у брата си, който, след като жена му замина за Маджарско, цял се обърна към Ирина; все още неомъжената мома следеше с голяма ревност техните погледи и усмивки, честите им срещи и побърза да пресече пътя на двамата млади люде, но не само от сестринска грижа или от прекалено благочестие.

Рипсимия дочу един къс разговор между Радомира и Ирина. Спрели се бяха те двамата пред вратата на оръжейното помещение в двореца, където Радомир влизаше много често и дълго играеше с разните оръжия там. Рипсимия се спотаи зад един каменен стълб наблизу. „Знае къде да го пресрещне хитрата ромейка…“ — стисна тя зъби и наостри уши. Ясно се чу плътният глас на непредпазливия княз:

— … Нели ти казах, татко поиска тогава да вървя с нея до самата граница. Тя все бързаше. Не се и обърна да ми каже сбогом.

— Като мине време… — чу се гласът на Ирина тих и колеблив; едно говореше езикът й, друго мислеше тя и друго очакваше да чуе. — Като мине повече време, ще й домъчнее за тебе и ще побърза да се върне. Тя ти е венчана жена.

— Няма да се върне и не искам да се връща. А ти искаш ли? Кажи!

Ирина не отговаряше, чуваше се само затрудненото й дишане. Рипсимия не можеше да стои повече скрита, тя не искаше да чуе отговора, който предусещаше. Щом я видя, Ирина се отдалечи, Радомир попита:

— Подслушваш ли?

Той се обърна да влезе в оръжейното помещение, а Рипсимия на свой ред попита зад гърба му заядливо:

— А няма ли какво да чуя?

Оттук тя отиде в работната стая на баща си. Царят беше сам. Бащинската обич на Самуила към най-голямата му дъщеря беше по-скоро горчива скръб, беше страх за бъдещето й, страх и от нея. Тя все не показваше никакво желание да се омъжи, но не искаше да влезе и в манастир, както сама заяви по едно време, макар да бе станала още по-набожна. Някакви скрити щения здраво я държаха в греховния светски живот. Тялото й се бе изсушило още повече, не бе останала в нея ни следа от женска прелест и привлекателност, лицето и бе придобило пепелив цвят, угаснала бе всякаква светлина по нейния измъчен образ и цялата й озлобена душа беше в острия, дебнещ поглед. Тя винаги търсеше и разкриваше чуждите грехове, предусещаше и разгласяваше неприятностите, беше предвестник на несрети и тревоги, ходеше между людете като жива злокоба. Със страх и безпокойство я срещаше дори родният й баща. Като я видя да влиза, Самуил я попита още отдалеко, преди да приеме поздрава й:

— Какво има, щерко?

Рипсимия се поклони мълчаливо и се приближи със строг, тайнствен израз на лицето. Тя каза тихо, като че ли се боеше да не се чуе през стените наоколо:

— Няма защо да скриваме повече, господарю и татко мой; Ирина заплита все по-здраво моя брат и ще го погуби. С ушите си чух.

— Какво си чула?

— Тя се преструва хитро, но иска да раздели моя брат от жена му и, то се знае, да застане тя на нейно място. А той е вече омагьосан от нея.

Рипсимия стоеше чинно пред царя със своето строго, надменно смирение и го гледаше право в очите. Нели и той не беше безгрешен — родил бе извънбрачен син с една проста селянка и при жива законна жена! Царят отговори сърдито и изрече мисъл, която изеднаж проблесна в неговия правдив ум:

— Ако искаш да знаеш, за него щеше да бъде по-добре с Ирина, нежели… — Той не се доизказа и добави с омекнал глас: — Но какво си видяла? Кажи.

Рипсимия го погледна слисана от недоизречените му думи, сетне занарежда:

— Застанали бяха един срещу друг, той зяпнал в устата й. Той каза за Маргарета: „Тя няма да се върне и аз не искам да се връща.“ Тя пък едно му говори, а друго мисли и желае. Вижда се всичко ясно…

Царят й махна с ръка да млъкне. И още един път махна с ръка:

— Върви си.

Рипсимия смирено се поклони, ала пак не можа да задържи езика си в своята блюстителска ревност:

— Аз… от чисто сърце, господарю. Ти върни моя брат и твоя син в правия път, отстрани от него прелъстителката. Той сега е в оръжейното — добави тя услужливо.

Рипсимия излезе от стаите на баща си, скоро след нея излезе и той. Запъти се царят към оръжейното помещение. Той бе решил да научи всичко направо от сина си. Не бяха избягнали и от очите на царя някои външни признаци на взаимното влечение между Радомира и ларисчанката, но той пожела да узнае докъде бе стигнало то, като се надяваше на чистосърдечието на своя син. Още влизайки в оръжейното помещение, той съгледа как Радомир, съблечен по риза, изкусно размахваше един огромен меч; там стоеше и един от слугите му, който гледаше да бъде по-далеко от опасното оръжие в ръцете на младия княз, но трябваше и да му прислужва. Царят се поспря до вратата на помещението, да се полюбува на ловките движения на сина си. Помещението беше дълго към петнайсет разтега, на долния кат на царския дворец, с дебели каменни стени, по които бяха окачени всякакви оръжия, още от времето на първите български господари.

Гаврил-Радомир забеляза баща си, тикна меча в ръцете на слугата и се отправи към горния край на дългото помещение. Съблечен по бяла риза, едър и хубав, той се приближаваше с широки твърди стъпки и като го гледаше царят, сърцето му преливаше от бащинска радост и гордост. Той пожела да поласкае младия човек и не би искал да има никакви разпри между тях.

— Аз не мога с твоя меч, много е тежък за ръката ми — каза Самуил. И като че ли тъкмо за това бе дошъл, да си поиграе и той с оръжията, продължи: — Но ще опитаме с лък, с мечица… късо копие, секира… Да видя дали все още вярно се мери окото ми.

По насрещната стена, на долния край на помещението, бяха заковани дебели дъски и греди, по които бяха отбелязани разни очертания и знаци за прицел; повечето напомняха човешки образ, някои бяха само черти или точки, трудни за улучване от по-далечно разстояние. Самуил се сиря доста далеко от тях. Радомир рече на слугата:

— Дай лък.

— Дай кутригурски лък — рече след него царят.

Радомир го погледна с весело учудени очи, с възхищение; кутригуреките лъкове бяха малки, донесли ги бяха някога старите българи — тяхното племе кутригури; те биеха много далеко и с голяма сила, но се опъваха трудно. Нужно беше да се стреля с тях бързо, за да не потрепери ръката, ако се държи по-продължително опънатата тетива. Царят поиска тъкмо такъв лък. Той го дръпна от ръцете на слугата, сложи стрела и бързо го обтегна. В затвореното помещение пуснатата стрела изсъска късо и едвам чуто, а в следващия миг опашката й се залюля на една от дъските насреща. Радомир пристъпи нататък, за да види по-добре как бе улучил баща му. Стрелата бе попаднала точно в средата на едно черно кръгче, не много по-голямо от пръстен.

— Хей, татко — викна Радомир радостно удивен. — На такава далечина… Едвам се вижда колелцето! Аз… аз не мога така.

Едвам доловима усмивка се таеше под провесените, вече гъсто прошарени мустаки на Самуила, но пъстрите му очи, блеснали по младежки, не можеха да скрият неговата горделива радост. Той подаде лъка на слугата и рече:

— Дай мечица.

Слугата бързо му подаде къса мечица. Царят се приближи повече към отсрещната стена, но пак на голямо разстояние от целта, в която се премери. С един бърз замах той хвърли мечицата и тя се заби в една греда, не по-широка от четири пръста. Радомир пак извика:

— Ооо… татко!

Царят не можеше да скрие със своята сдържаност голямата си радост от сполучливите удари. Очите виждаха още добре, ръката беше още силна. Той каза на сина си:

— Опитай и ти.

— Аз мога по-добре с меч… И с копие също.

Те играха тук дълго и с всякакви оръжия, като момчета, които се прехласват в игрите си. Дори по едно време влязоха в спор. Самуил забрави защо бе дошъл, докато най-сетне ръцете му започнаха да треперят от умора. Радомир не се насищаше на играта, силите му нямаха край. Царят го прихвана под ръка, а на слугата махна да излезе от помещението. Бащата и синът се спряха край един отдавна неотварян прозорец със замъглени, зеленикави стъкълца. Самуил дигна поглед към лицето на сина си — искаше и да чуе, и да види.

— Ти много скоро забрави жена си — започна той. — Още не си разделен с нея, а тя може и да се върне. Баща й може да я върне, ако тя не иска.

Радомир не се изненада от думите му и отговори спокойно, без колебание:

— Не, татко, тя няма да се върне. Аз знам, нели живеях с нея. И тъй, сърцето ми го казва. Баща и, като е за нея, прави, каквото тя поиска. И аз не искам да се връща, не искам.

— Е, ще видим… — кимна царят и после изеднаж попита, без да сваля очи от лицето на сина си: — А за Ирина какво ще кажеш?

Лека, едвам доловима руменина пропълзя по страните на младия княз; и сините му очи заблестяха по-силно, усмивка озари лицето му. То не беше от изненада или от стеснение пред бащата. Беше от радост, че бащата заговори за Ирина, дори само за това, че спомена името й. В сърцето на Самуиловия син имаше твърде много огън, който се разпалваше, пламтеше и при най-лек полъх. Така беше и с неговата нова обич, с отскоро разгорилата се страст към Ирина Каматерос. Той веднага отговори на царя и в същото време сам за себе си разясняваше новите си чувства към ларисчанката:

— За Ирина по-рано аз и не мислех. Тя беше все с нас, с всички у дома и човек не вижда това, което е постоянно пред очите му. Пък и тя никога не ме е побутвала с лакът да я погледна: едва сега все току застава срещу мене…

Самуил следеше движението на алените му устни, потреперването на неговата сгъстила се вече, светлоруса, лъскава брада. И току го прекъсна:

— А ти не я ли търсиш, не ходиш ли подире й?

— Е, да — засмя се с цялото си лице князът. — Аз я търся. Драга ми е. С нея се разбирам по-добре, отколкото със сестрите си. Добра е и е много хубава. Нели? Ти, татко, също я обичаш. Докато беше тук Маргит, аз нищо… но сега все търся Ирина, като да ме е страх да стоя сам…

— Ясно ми е всичко — рече царят и продължи: — Но ти не можеш да разкъсаш така бързо и лесно брака си с дъщерята на маджарския крал и то е повече заради царството ни.

— Тя… — опита се да възрази Радомир, но царят му направи знак да млъкне.

— Не искам нас да обвинят, ако са решили маджарите… кралят или дъщеря му… ако са решили да развалят тоя брак. Да кажат, че ти веднага си се свързал с друга жена. Ти трябва за всичко да мислиш като утрешен цар, сине.

Лицето на княза се промени, той като че ли отеднаж си спомни за нещо много важно, ала сякаш с досада и страх. Сетне каза рязко и твърдо:

— Да, татко.

Погледа го мълчаливо Самуил, с обич и скрита грижа, улови го за ръката над лакътя, да усети тойлината, силата на младото синово тяло.

— Тия дни тръгвам на път. Ще дойдеш и ти с мене. Трябва да видим едно и друго на много места. Василий е още жив, синко.

— Да, татко.

Царят се върна в работната си стая и веднага изпрате да повикат Ирина Каматерос. Както понякога и преди, той я накара да седне и да напише на елински отговор на едно писмо, което бе получил от Византия. Царят получаваше често такива писма от българи, които живееха отвъд границата, също и от ромеи, които бяха против своя василевс и клоняха към българския цар, като мислеха, че българинът можеше да стигне един ден и до Солун, и до Одрин, та и до Цариград. Самуил разбираше добре ромейски, говореше също добре, но не можеше да пише правилно и ясно. Вместо доверения царски писар понякога Ирина Каматерос пишеше отговорите на тия писма от името на царя, който бе дал и на нея доверието си в тия свои работи и тайни връзки с вътрешността на Византия. Той вярваше в нейната дългогодишна привързаност, а също и в будния й ум. Като свърши тя и тоя път, което й бе наредено, царят, сякаш между другото, каза:

— Моята снаха, изглежда, отиде при баща си сърдита. Между мъж и жена всичко се случва, но аз не искам да развалям доброто си приятелство с маджарския крал. Не бива да има царството ни враг и зад гърба си. Каквото и да става, ние не бива да допуснем маджарите и техният крал да ни обвинят за каквото и да било. Ние трябва да чакаме търпеливо и да видим накъде ще се обърнат работите. Царството стои над нас всички, а не ние над него.

Още като чу Ирина първите му думи, по лицето й се появи бледност. Тя чу добре всяка дума на царя и после, подобно на Радомира, отговори:

— Да, царю.

Самуил я чувствуваше като своя между най-близките си люде и би желал да й покаже това сега, да я докосне, както сина си преди малко, но не каза нищо овече. Той проследи с поглед девойката, докато излизаше от стаята, и мина през ума му такава мисъл: „И той като сестрите си… за пленница…“ Няколко дни по-късно царят и неговият син напусна Преспа, следвани от сто души, въоръжени конници. Беше в началото на месец Тревен2, по българските поля и планини всичко беше в зеленина и цвят.

Скоро след заминаването на царя и царския син в Преспа пристигна един маджарин, пратеник на маджарския крал Стефан Първи. Той каза, че носи писмо за българския цар и понеже царят не беше в Преспа, посрещна го и го прие княз Иван-Владислав. Докато го разпитваше и го оглеждаше от всички страни, мисълта на Владислава бързо работеше — той искаше да узнае и туй, което не можеше да чуе от маджарина, за което не можеше и да го пита. Най-папред Владислав помисли за това, че маджаринът бе дошъл сам при царя като пратеник на своя крал, което беше от обидно незачитане. И се виждаше още, че пратеникът не беше от най-близките люде на краля, нито с висок сан. Не идеше с добри вести маджаринът. Князът го прие с голямо внимание, бавеше се около него и пак със същата цел — да узнае нещо повече, да узнае всичко, понеже нямаше право да получи и прочете писмото, което пратеникът носеше за царя. Владислав го въведе в стаите си, останаха те и сами доста време; маджаринът знаеше славянски, може би беше и славянин, разговорът им вървеше без затруднения.

— Как е Маргарета, моята драга снаха?

— Здрава е — отговори пратеникът късо.

— Тя не праща ли нещо за мъжа си? Той също е с царя.

— Не праща.

— Не каза ли нещо за мъжа си?

— Не каза.

— Наредено ли ти е да чакаш отговор на писмото, или да кажеш нещо и устно?

— Нищо повече не ми е наредено.

Не, пратеникът на маджарския крал не носеше добри вести. Но какви бяха те? Не можеше ли той да извлече някаква полза за себе си от тая начеваща вражда между двамата царе, или да попречи на нещо, което не беше в негова полза? Докато разпитваше маджарина и се гощаваше насаме с него, князът скрои план как да получи и прочете писмото на краля. Когато кралският пратеник вече за трети път поиска да му се каже къде може да намери българския цар, Иван-Владислав му отговори с преголяма загриженост:

— Никой не знае и аз не знам къде е царят в тоя час. Но аз ще ти кажа по каква посока да тръгнеш и ще го намериш. Как са те изпратили да пътуваш сам с такова важно послание! Аз ще ти дам царски човек да те придружава, с него и по-лесно ще намериш моя чичо.

— Тогава да побързам… — огледа се маджаринът за пътническия си посох.

— Не — спря го с едно движение на ръката си Ароновият син. — Късно е вече. До края на деня няма да стигнеш никъде. Аз не искам да нощуваш по пътищата с кралското послание в торбата си. Не знаем какво съдържа то ни аз, ни ти, царете си пишат за важни работи, а какви ли не люде биха могли да те срещнат по пътя.

— О, добре… Нека бъде, както ти казваш, княже — съгласи се охотно пратеникът, но добави: — А иначе никой не знае какво нося в торбата си.

Владислав поклати глава:

— Което знаят двама, могат да го знаят и трима. Дяволът пък знае всички човешки работи.

Князът изпрати маджарина с един слуга в стаята, където трябваше да нощува, а той самият не заспа до късно тая нощ.

На другата сутрин кралският пратеник отново тръгна на път, но сега придружен от царски страж. Когато двамата пътници още същия ден излязоха на големия път между Охрид и Обител и навлязоха в гористите теснини между Баба и Бигла планина, нападнаха ги изневиделица четирима въоръжени люде, свалиха ги от конете им и ги завлякоха навътре в гората. Нападателите взеха от пътниците всичко, що беше по-ценно, също и кожената торба на маджарина, и ги вързаха здраво на две дървета далеко едно от друго, в най-затънтения край на гората. Когато четиримата разбойници вече си тръгваха със задигнатата плячка, един от тях се обърна към маджарина:

— Ние не те знаем кой си и какъв си, но виждаме, че не си тукашен и ето какво ще ти кажем: ако не викаш и не се опитваш да избягаш, може да останеш жив. Но ако се опитващ да се развържеш или викаш да те чуе някой, ще се върнем и ще запушим гърлото ти с желязо. Хайде сега, остани си със здраве.

Разбойниците заплашиха и вързания страж да не вика, да не се опитва да избяга.

Нападението насред пътя за Обител бе наредил един от верните люде на Владислава. Същият този човек донесе на княза и торбата на маджарина. Беше късна нощ. Иван-Владислав се затвори в най-скритата своя стая, извади от торбата кралското писмо и го разви, както беше навито на тръба и скрепено с червени конци, с оловени печати. „Аха — стисна той тънките си устни. — И печатите са оловени, а не златни…“ Писмото бе написано на не много правилен ромейски език и князът го прочете от първата до последната му дума:

Като прочете кралското послание, Владислав отново го нави на тръба и го сложи на масата пред себе си. Това той направи, без да го съзнава, защото мисълта му беше насочена в друга посока. Съдържанието на посланието не го изненада — то беше потвърждение на това, което допущаше и донякъде знаеше още преди за отношенията на братовчеда си Радомир и съпругата му. В кралското послание нямаше никаква закана или каквато и да е опасност за българското царство, ала се виждаше, че маджарският крал не беше вече приятел на Самуила и неговия син. И толкова по-добре. Враговете на Самуила и неговия син можеха да станат при удобен случай приятели на Владислава. Но сега той не можеше да има никаква полза от това послание. Да го прати ли на Самуила? Не, няма да го прати. Нека Самуил бъде в неизвестност, докато получи може би второ такова послание. Дотогава ще мине много време, маджарският крал ще мисли, че не е зачетен с отговор, и враждата му към Самуила и Радомира ще расте. Няма да се върне при краля и неговият пратеник; недоволството и враждата му ще пораснат още повече. Кралят няма да изтегли меч против българското царство поради тия причини, а ако стане нужда, ще узнае, че между българите има врагове на неговите врагове, което ще рече негови приятели. Толкова за кралското послание. Засега от него няма голяма полза… Владислав бързо премисли всичко това, взе наново посланието и го смачка на тойка в ръцете си. А мисълта му не спираше своята работа: „Радомир няма да узнае нищо за жена си. Ирина също няма да знае, че той ще бъде освободен от брачната си връзка; тя тъкмо това чака и тоя път няма да изпусне царския син. Но ще почака, ще почака може би още много време…“ Ароновият син притвори очи, устните му се обтегнаха в крива усмивка. Той изпитваше голямата сладост на злодея, който се радва на мъките и несполуките на другите, наслаждава се от своята омраза и жажда за отмъщение. Ирина Каматерос бе го изпъдила от стаята си — нека сега почака за своето щастие…

Със същата усмивка Иван-Владислав поднесе към пламачетата на светилника посланието и не откъсна от него светналите си очи, докато не се превърна то на пепел. После той взе торбата на маджарския пратеник и излезе в тъмната нощ. Отиде чак до брега на езерото и сложи в торбата тежък камък. Завъртя кожената торба за прашилото с всичката си сила и я запрати надалеко от брега; чу се в тъмнината как шльопна торбата в дълбоката вода. Още същата нощ неговият верен човек отново изпрати четиримата разбойници при маджарския пратеник и стража, който го придружаваше. Разбойниците убиха маджарина, също и царския човек, хвърлиха телата им в един трап и ги затрупаха с камъни.