Погибел

IV

Още не беше изминал ни първият месец от новата хиляда и първа година и в Преспа бе донесена вест, че Василий сключил в Азия мир за десет години с халифа ал-Хаким, третия от египетските Фатимиди, който беше безмилостен враг на християните. В Преспа бързо стигна и втора вест, че Василий се върнал в Цариград с цялата си войска. С тая втора вест дойде и друга: когато василевсът на ромеите събрал в двореца си всички първи велможи на империята за пръв път след последното си завръщане от усмирена Азия, застанал срещу тях във воинското си облекло и започнал с тия думи:

— А сега… българите!

Така бе предадено дума по дума на българския цар, но тая закана на василевса не го изненада. Той нареди на кавхана да свика незабавно в Охрид всички велики боляри и първи воински челници, а и той самият отиде в престолния град. За късо време в Охрид се събраха до четиридесет души боляри и войводи, също и войска се събра доста, понеже всеки от тях водеше по една малка дружина от по двайсет или трийсет, пък и до петдесет души своя лична стража със знаменосец. Най-първите от тия люде Самуил настани в своите дворци — в най-големия, горе, където беше вътрешният град, и в другите два долу, край брега на Бялото езеро, в подножието на същия висок рид, на който се издигаха още от старо време зъбчатите стени и кули на вътрешния град.

Болярският и войводски съвет се събра в големия царски дворец, в престолното помещение, в което за пръв път влизаха толкова много велможи, понеже едва отскоро бе завършено с всичките му украси, та все още миришеше в него на вар и разни бои и мазилки. Когато на определеното време се събраха в широкото помещение всички боляри и войводи, влезе и царят, следван от сина си, а той пък беше следван от двамата царски зетьове, сръбския княз Иван-Владимир и Ашот Таронит, след които вървеше и царският племенник Иван-Владислав. Царят беше облечен във войводско облекло и само на побелялата му глава блестеше не много широк златен обръч; много по-разкошно — в злато, коприна и някакви пъстри, чуждоземски пера, бе облечен неговият зет Таронит, по ромейски обичай, и някои от болярите поглеждаха със завист към него. Царят се изправи пред високия престол, поздрави събраните боляри и седна. На най-горното стъпало от дясната му страна застана Гаврил-Радомир, долу на първото стъпало и пак от дясната му страна, застанаха двамата му зетьове, а по-далеко зад тях — племенникът му. Вляво от престола застанаха кавханът Нягул Тромпе и тримата велики войводи Ивац, Кракра и Никулица; сложени бяха там, край тях, тримата, и три позлатени стола с високи облегала.

Когато царят седна, насядаха и всички останали в помещението — всеки на своето определено място, според сана си. Останаха прави само царският син, царските зетьове и братовият син на царя, като негова стража. Тук беше великият болярин Адам Колник, който бе дошъл чак от Бъдин3, великият болярин Спиридон Лешък от Червен, великият болярин Секул Чекор от Овеч4, войводата и кастрофилаксът на старата престолнина Великия Преслав, царският наместник Симеон Илица, великият болярин Велико Бучин от Средец, великият болярин Алекси Таридин от Моровизд, великият болярин Ордан Ракита от Прилеп, великият болярин Наум Чеган от Костур, тук беше Димитри Полемарх, пръв след кавхана в царството, струмнишкият войвода Драгомъж, верейският войвода Добромир, който беше женен за племенница на царя, Радой Гавра, някогашният рибар по Бялото езеро, с когото Самуил някога бе преплавал разбунената вода и сетне го бе прибрал във войската, а сега беше горишки войвода; тук бяха и войводите Димитри Тихона, Елемаг, Лазарица, Несторица, Сермон, който по-късно стана войвода и кастрофилакс на Срем.

Не се говори много на тоя съвет. По знак на царя кавханът обяви всичко, що се знаеше за връщането на ромейския василевс, за неговата закана към българите, а също и последните вести от Цариград, че Василий Втори, още неотдъхнал от продължителните си походи по Азия, бе започнал да събира от всички краища на широкото си царство безчислена войска. Събраните тук боляри и войводи изслушаха с мълчание кавхана: те всички като че ли очакваха да видят какво ще стане по-нататък. Навикнали бяха тия люде да очакват всичко от царя — и тия, които го обичаха и му вярваха, и тия, които вървяха след него със скрити свои мисли. Тъкмо това усети Самуил в покорното мълчание на тия мъже, но той не беше ги събрал, за да изпита тяхната вярност и покорство. И като се улови с двете си ръце за облегалата на високия престол, той попита оттам, без да става:

— Никой ли няма да каже що значат тия вести от Цариград? — Гласът му екна и замря в просторното помещение, което се издигаше и през два ката; чу се тук-там само шумна, продрана кашлица, може би от смущение, но и мнозина от велможите бяха простинали по пътищата в дебелите си кожуси през тия зимни дни. Царят не виждаше никого, не отправи поглед към никого и седя още един миг с отпуснати клепки. Сетне отеднаж се изправи и сложи ръце върху високата дръжка на меча си. — Не са и нужни думи — рече той и продължи: — След като надви арабите в Армения и Сирия, вторият Василий каза: сега българите! И събира той многобройна войска. Какви думи са нужни тук? Иде време и наближава, когато бог ще отреди кои да бъдат на тая българска земя: ние или те. Аз казвам, че трябва да бъдем ние, които сме и българи, а не те, чуждите, които искат да ни прегазят. И вярвам аз в божията справедливост. Не, Василий македонецо5, с българите не ще бъде тъй, както е било с Азия! Българите ще те спрат и ще те върнат. Това е моят отговор на чуждия цар…

Скочи отеднаж Радой Гавра някъде към последните редици на тия, които бяха събрани тук, чу се къс, сух звън на изпразнена ножница и мечът му блесна като светкавица над неговата упорито приведена глава.

— Води ни, царю! — извика някогашният рибар и разголи едрите си, все още здрави зъби.

Наскачаха и други от войводите, звъннаха и заблестяха мечовете им, след непродължително колебание станаха всички там прави, размахаха ръце, дълги болярски посохи, заклатиха високи кожени клобурци6 с червени, зелени, позлатени дъна.

— Води ни, царю! С тебе сме ние всички! До смърт! На бой!… — екнаха много гласове, оглушително кресливи или застрашително буботещи, или някак пресилени.

Викаха всички и се заканваха на ромейския василевс, дори и тримата велики войводи, които също бяха станали прави, размахваха десници. Дигнали бяха десници за поздрав и царският син, и царските аетьове, също и кавханът. Само царят стоеше неподвижен до престола си горе, както и племенникът му долу, при подножието на царския престол. Царят виждаше в една позната бъркотия брадатите лица на болярите и войводите, блясъците на изтеглените мечове, позлатеното желязно воинско облекло, нашарените болярски кожуси; далеко беше той там горе и очите му бяха вече доста стари. Иван-Владислав виждаше по-добре с младите си очи. Той виждаше воинското въодушевление на повечето от войводите, виждаше размаханите им мечове и пестници, чуваше виковете им, но забеляза също, и като че ли повече с подозрителния си ум, отколкото с очите си, че някои от тях и повечето от болярите бързо се озъртаха и бяха за един или два мига в някакво смущение, в някаква нерешителност и уплаха, преди да дигнат посоха си или стиснатия си пестник.

Димитри Полемарх и неговият зет княз Иван-Владислав излязоха заедно от царския дворец. Те минаха по-нататък край църквата, съградена от Климента, епископа Охридски, където беше и прославеното негово училище, спуснаха се бавно по стръмнината накъм езерото и се запътиха към недовършения още дворец, който цар Самуил градеше със свои средства за братовия си син, както му бе обещал при неговата женитба за щерката на Полемарх. Издигнати бяха и двата ката на двореца, сложен беше и покривът, но спряла бе всяка работа по него сега през зимата. Не се виждаше наоколо жива душа, разхвърлени бяха и изоставени само купища дървета, тухли, дялани камъни, мраморни стълпове и цели скали от разноцветен мрамор. Тук се спряха двамата мъже и Полемарх шареше навсякъде с очи, да види докъде бе стигнала голямата постройка.

— Още много време ще мине… — рече той. И продължи: — Чичо ти нищо не е пожалил за тебе. Голяма е царската му милост…

Владислав приподигна рамена, стисна устни.

— Моят баща — каза той сърдито — нищо не е взел от бащините си имоти. Гори, добитък хе там, по Мокра планина. Не се знае доколко това тук е царско и доколко си е моя бащиния.

— Е, да… да — повлече изтънял глас Полемарх от лукаво угодничество, но страхът му от всесилния цар беше още много голям и той, колкото да искаше да угоди на своя мил зет, побърза да задоволи и правдата: — Но имотите на дядо ти Никола Мокри стоят още на мястото си, нели? Колко са те за царя и за неговата голяма милост към тебе, зетко… Ти във всичко си му като роден син.

Князът чу всяка дума на тъста си, но още по-зорко следеше светлинките в очите му, всяко движение по все още хубавото му лице със същите румени, макар вече позавехнали бузи. Владислав познаваше добре своя тъст, но негли още повече насърчен от едвам доловимата игривост в живия му поглед, в усмихнатия израз на лицето му, в напевните колебания на гласа му, той изеднаж каза:

— Преди малко вие всички викахте: „Води ни, царю!“ И ти също; видях те и те чух. Но не всички сте готови да вървите след него.

Димитри Полемарх имаше също вярно чувство към своя зет или поне това, което не можеше да види в него, долавяше го с тънкия си ум. Димитри Полемарх понякога изпитваше непреодолимо желание за най-смела искреност. И тоя път той отговори:

— Не всички са готови да вървят след Самуила. И дори тия, които са готови да го следват слепешката навсякъде, са много по-малко. Но всички се боят от него, всички. Той е много силен.

— И ти ли? — попита бързо Владислав, — И ти ли от… страх?

— И аз — кимна рязко Полемарх и се върна на прекъснатата си мисъл: — Той е много силен. Най-силен вътре в царството и е страшен. Но — добави изеднаж — срещу Византия той ще се погуби. Ще погуби и нас.

Едва-що изрекъл тия думи, хитроумният Полемарх се сепна в своята прекалена откровеност, но втренчи в очите на зетя си предизвикателен поглед. Владислав отговори със също такава откровеност. Той каза:

— Василий… Или Василий, или ние. Друг път няма. Ти се боиш прекалено много и от Василия, и от Самуила. Самуил е вече стар. Аз се питам какво ще стане след него. Неговият син ли ще ни бъде цар? Моят баща беше по-стар и умря от насилие.

По лицето на Полемарха се върна неговата дружелюбна усмивка. Той се загледа в зетя си със спокойни, весели очи; посегна, улови с две ръце ръката му, притисна я на гърдите си:

— Зетко… Сине! Винаги съм мислил за това… за тая неправда към тебе. Защо неговият скудоумен син, а не ти, синът на по-стария брат? Аз ще бъда винаги с тебе, това да знаеш. Но, зетко, Самуил е могъщ и страшен.

Владислав дръпна ръката си:

— Против него аз няма да изляза. Той уби баща ми, майка ми, целия ми род, но ако изляза срещу него, царството ни ще се раздели. Ще чакам. Той е вече стар. Но след него ще бъда аз. Никой друг!

— Да — кимна Полемарх и повтори: — Да. Никой друг. Това е твое право. По-трудно — въздъхна той, — по-трудно ще бъде с Василия…

— Срещу Василия сме всички — каза рязко Владислав.

Полемарх се поогледа, после прихвана зетя си подръка, да продължат пътя си:

— Ти недей като Самуила, като чичо си… С рогата напред. Ти помисли… — Той пак се спря и скръсти ръце, загледан пред себе си: — Василий се е върнал от Азия с десетгодишен мир и това е казал: „Сега българите.“ Ще иска да свърши с нас тоя път. Такива вести има, пък и не е нужно… човек и сам трябва да разсьди. Голяма е силата на ромейското царство и няма по-голяма сила от неговата. Ние бихме Василия един-едниствен път преди петнайсет години, но никога не сме го сразявали, не сме го принуждавали да поиска мир и милост от нас. Сега той иска нас да срази. И ние пак с рогата си… Дали не може да се намери друг начин?

— Какъв начин… Няма друг начин! — поклати глава Иван-Владислав. — Що говориш ти! Или той, или ние. Няма друг начин. Някога баща ми… Не, не! Цар може да бъде само един, другият трябва да се преклони.

Полемарх разпери ръце срещу него:

— Аз само за твое добро, зетьо мой… Не ще те подучвам да предаваш царството, но царство не се държи само със сила. Ти помисли… Болярите… видя ли ги? Те се боят до смърт от Самуила, но още повече се боят от василевса. Аз съм между тях и ги знам. Няма да дойдат с нас и сърбите. С нас е само княз Владимир. — Той притисна длани на гърдите си и леко се поклони: — Сега… не ме разбирай криво. Човешката мисъл ходи навсякъде, търси истината и много повече се заблуждава, но… аз само за твое добро. Ние с тебе — дигна Полемарх глава с променено лице и продължи с променен глас: — Ние ще вървим винаги заедно. Ти влез между болярите, виж ги, чуй ги. Аз не искам да се разделяме в нищо. — И той попита внезапно: — Как е Мария? А внучето ми?

Мнозина от болярите и войводите тръгнаха да поразгледат Охрид; някои от тях идваха за пръв път в новата престолнина на България. Овечкият велик болярин Секул Чекор тръгна низ града, възседнал необикновено едър алест кон, твърде космат, с дълга светлоруса грива и още по-дълга, едва ли не до земята чак, също светла опашка. Боляринът не беше престарял на възраст, но беше много тлъст и пеша ходеше едва ли не само до леглото си. Издутите му алени бузи, зачервеният му месест нос светеха като великденски яйца и мекото гнездо на рунтавите прошарени мустаки и дългата до пояс брада. Закръглените му широки рамена бяха отпуснати, тежеше върху седлото на коня и огромният му корем и беше някак чудно как се бе довлякъл тоя човек чак от Овеч. Беше навъсен с натиснат над гъстите му вежди калпак, но малките му черни очички святкаха лукаво. Едрият болярски кон пристъпваше предпазливо по неравната каменна настилка на охридските улици с такъв товар на гърба си. След него тропкаха конете на болярските слуги.

Секул Чекор се спираше пред работилниците, пред продавачниците и не слизаше от коня, силният му дрезгав глас се чуваше надалеко:

— Хей ти! Излез да те видя…

Излизаше стойанинът на продавачиицата или някой от людете му.

— Повели, болярино… Повели, господарю…

— Какво продаваш в тая тъмна дупка… Я покажи!

— Ето, господарю, вижда се… С кожа работим ние… Юзди, ремъци, бичове, седла.

— Вижда се, но ти дай по-отблизу да видя.

— Да беше слязъл от коня, болярино… Наредено е там вътре всичко за гледане. Иначе как… ето седлата, да речем…

— Ти ми изнеси най-напред един по-дълъг бич и аз ще те науча как да ми покажеш стоката си. Я го гледай ти него! Как смееш да ми отказваш, щом искам…

— Ти барем приближи се повече, болярино…

— Такова нещо в Овеч няма да ми се случи… ръмжеше боляринът, но приближаваше коня чак до вратата на продавачиицата; заставаха там зад него и людете му. Започваше се дълъг разговор, а то повече приличаше на разпра: продавачът хвалеше стоката си и някак сърдито, че купувачът не вярваше на думите му и му се караше, но като че ли на шега — не дигна нито еднаж ръка да го удари или поне да го дръпне за дългите мръсни коси, както обичаха да милват някога болярите.

— Ето юзда с двоен, ремък… Желязото виж какво е… Ето с шарен пискюл на челото… мъниста…

— Юзда! Виж каква е малка. За твоята, магарешка глава е това, а не за кон.

— Ти на по-малко конче ще я сложиш, болярино… Натрупа се между двамата доста голяма купчина разни кожени направи; в Охрид имаше изкусни кожари. Но сега започна безкраен разговор за цената на изработените вещи и пак сякаш това беше остра разпра:

— Пенези искаш. И много искаш! Нямам аз толкова. Да си в Овеч и жито ще ти дам, и вино, и сурови кожи ще ти дам… каквото искаш в замяна. А, ти…

— Овеч… Далеко е Овеч, господарю. И като няма какво да ми дадеш в замяна, пенези ще дадеш…

Великият болярин Секул Чекор обходи всички охридски продавачници и работилници. Любопитен беше той и обичаше да има от всяко нещо. Людете му какви ли неща не натовариха на конете си. По улиците и стъгдите на Охрид ходеха и други от болярите и войводите, имаше какво да видят те и да си харесат по охридските тържища и продавачници — имаше всякакви вещи за какви ли не потреби, за украса, изкусно изработени от дърво и пръст, от кожа и тъкан, от желязо и сребро и злато. Велможите се спираха тук и там с людете, които ги придружаваха, събираха се около тях и други люде от местните — да погледат какво купуваха, да послушат разправиите им с продавачите. Никой не показваше страх от болярина, нито пък някой от болярите дигна ръка да удари някого от простите люде. Технитарят държеше своето със зъби и нокти, искаше за него два и три пъти повече, хвалеше се, искаше своето, дори с несдържан език или пък друг някой, с по-друг нрав, хвалеше стоката си с медени приказки, с многобройни поклони, а в същото време, скришом от купувача, намигаше присмехулно на съседа си. До него слизаше с приказките и велможата-купувач и не чакаше продавачът да пропълзи в нозете му, както някога, да го моли за една парица повече. Ако някъде знатният купувач подигнеше глас или изречеше закани, ковачът, седларят или грънчарят също надаваше вик, а и насъбраните около тях се намесваха в защита на продавача. Така беше и по улиците нагоре — надолу вървеше пред себе си, никой не се набиваш край стената да стори път на болярина и дори тъкмо той се боеше повече да не би да бутне някого с коня си. Така беше не само с чуждите боляри, които бяха дошли в Охрид и от най-отдалечените краища на царството, така беше и с охридските боляри, и с всички боляри по цялото царство. Боляринът беше пак болярин и с богатството си, и със силата си, и с бича си, но простият човек не се боеше от него. Боляринът прикриваше гнева, омразата, презрението си към простия човек и не се решаваше лесно да посегне към своя бич. У простия човек пък все още имаше голям страх пред болярина, но растеше и безстрашието в сърцето му. Дошло бе такова време.

Когато овечкият велик болярин Секул Чекор изсипа от кожената си кесия последните няколко медни парички в почернялата шепа на един медникар, опита се да се пошегува в угода на технитаря и сякаш да покаже своята бедност:

— Ето, човече… Взе ми всичките пенези. Как ще се върна в Овеч?…

Поклони се медникарят и повече по навик, а не от страх и рече със спотаена злоба:

— Болярските пенези, господарю, не се свършват лесно. Пак ще напълниш торбицата си.

Друго време бе дошло и за болярина, и за простия човек, макар още много и много неща да бяха останали непроменени.

Същия този ден, още рано сутринта, войводата Сермон напусна Охрид с двама свои люде и се отправи за родното си село Завой, в северните разклонения на Петринската планина. Той вървя някое време по главния път за Обител, сетне обърна коня си през планината, по тесни и криви пътеки низ гъста дъбова; гора, която слизаше до главния път и минаваше на другата му страна.

Войводата отдавна не беше идвал в родния си край и му беше драго да язди по тия познати места, макар и под навъсено небе. Той се оглеждаше ту на една, ту на друга страна през оголелите дървеса и сякаш искаше да познае всяко едно от тях. И се радваше от сърце, когато навлезеше в позната долчинка, забелязваше да светлее мътно край прогнил вече гигантски дънер водата на познато кладенче, надигнала се и разляла от тойящите се снегове по планината. Тук бяха минали детските му години. Той скоро съгледа и ниската, обрасла с лишеи, все същата сива скала, край която преди много години господарските свини бяха изяли негово по-малко братче. Свините на завойския болярин нямаха брой и скитаха из горите на цели стада, смесваха се с дивите свини по планината, подивели и те като тях, и търсеха огради и кошари в селото само когато паднеха дебели снегове, та не можеха лесно да намират желъди и корени за храна. Свинарите не се грижеха много за тях, а когато искаха да уловят някоя за господарската трапеза, убиваха я с лък или копие. Такова едно полудиво, изгладняло стадо бе налетяло на братчето му през един зимен ден. След тая случка боляринът заплашваше людете си все с тия думи:

— Ще те хвърля на свините да те изядат!

Сермон извърна глава и така мина край вкопаната в земята сива скала.

Когато тримата конници вече наближаваха селото и пътеката излезе на една неголяма поляна с почерняла прегоряла през зимата трева, между дебелите разкривени дънери на отсрещния край на поляната изеднаж се появи селянин с дълга сопа и цял облечен в разръфани кожи. Той не се обърна да побегне, да се скрие в гората, както някога, а се спря да дочака войводата и двамата му спътници, да ги види по-отблизу.

Сермон си спомни как още преди много време, когато Самуил Мокри премахна ангарията, неговият по-стар брат НесТойг бе викнал в лицето на завойския господар:

— Ще те хвърлим за храна на свините ти!

Парикът отвръщаше сега на господаря с неговите думи.

Войводата спря коня, спряха конете си и людете му зад него. Селякът нито се помръдна, както се бе подпрял на сопата, щръкнала на две педи по-високо от главата му; той гледаше велможата с подозрително втренчени очи, но без страх.

— Ти завойчанец ли си? — попита Сермон.

Селякът не бързаше с отговора си. После кимна едвам с рошавата си глава: да.

— Не ме ли познаваш?

Селякът помръдна с рамена, притисна устни: ннне. Войводата добави: — И аз съм завойчанец. Селянинът пак помръдна с рамена: може и да си.

все едно. Сермон се усмихна весело на селяшкото безразличие и попита:

— В селото ли си е Нестонг?

Очите на селянина светнаха, отвори се някак и цялото му космато, нечисто лице:

— Ти… неговият брат ли си?

— Да. Брат му.

— Е, върви… Ще го намериш, щом си тръгнал да го търсиш.

— Ти тук какво…

— Излязох за гъби, ама е още рано — отвърна тоя път словоохотливо селякът. — Пък и някоя живина ако мога да пречукам. Няма вече що да се руча.

— Изпразни ли се кошът ти? Поискай от господаря. Ще му го отработиш.

— Господарят пази своето, а нашето все не стига! Казаха от царя да поискаме. В града дошъл царят. Ти какво ще речеш… Нели ти…

— Царят не може да даде на всички, които нямат. Ти от болярина поискай. Поискай повече земя или гора. Да ти стига за цяла година, пък и на него да върнеш.

Войводата подкара коня, последваха го и людете му. Зад него се дочу гласът на селяка:

— Болярина… Да пукнеш, не ти вярва…

Преди да влезе в селото, Сермон мина край болярската твърдина — една доста висока каменна кула и други няколко постройки около нея, а всичко това беше обградено с дълбок ров и висок стобор от дебели дъбови колове, гъсто един до друг, със заострени краища! Добре се бе укрепил боляринът, но широката, тежка врата на твърдината му беше разтворена и се виждаше господарският двор, пълен с цели ята домашни птици. Пред разтворената порта се бе свило на кравай върху влажната земя старо куче, което не се и помръдна, когато минаха по пътя тримата конници.

Войводата намери своя по-стар брат в някогашната им бащина хижа. Нестонг седеше край огнището, в което пушеха няколко цепеници, и не се затича да посрещне брата си, само очите му радостно засияха, когато го видя пред вратата на хижата. Срещу него, на другата страна на огнището, седеше друг селянин и Нестонг каза:

— Войводата… Сетил се нещо за мене…

Радостни звуци трепкаха в неговия глас, колкото и небрежни да бяха думите му. Със същите думи Нестонг посрещна и госта си:

— Сетил си се най-после и за мене… Седни. Повикай и людете си, да не стоят вън на влагата, ако не се гнусиш вече от простите.

Сермон мълчаливо сложи ръка на рамото му, както беше седнал по-старият, и го полюшна шеговито:

— Ти все това си знаеш: простите… Ще дойдат. Нека приберат конете.

Той седна на малко столче до брата си, горната му кожена дреха тихо шумолеше под ниския покрив на хижата, а мечът му полегна, окачен на широкия колан, с долния си край на пръстения под.

— Къде са людете ти? — попита той и се озърна към вратата в дъното. Тук бе израсъл Сермон и всичко му беше познато.

— Жената е за дърва в гората — отговори Нестонг и лицето му отеднаж се помрачи, но гласът му стана твърд и напрегнат: — Ние сега сме сами с нея. Сина не го знам. Скита някъде, ако е още жив.

— Не беше ли във войската? Не съм чувал…

— Не беше. Не иска да служи на царя.

Двамата братя млъкнаха, загледани в пушъка, който бавно се надигаше от главните в огнището. После войводата каза, без да подигне очи:

— Ти едно време също тръгна с царя.

— Тръгнах и вървях — отговори по-старият, също без да подига очи. — Бяхме заедно с Яков Рун от Косел. Той остана с царя и отиде далеко с него, а пък аз се върнах, не забравих своите като Рун.

— Тръгнах и аз подире ти…

— Тръгна и ти и не се върна, като Рун. Царски войвода стана.

— А ти защо се върна? — едва сега го погледна войводата. — Можеше и ти да станеш войвода.

— Можех. Самуил Мокри още тогава ме прогласи за хиляднник. Рун за стотник, а мене за хилядник. Ти и друг път си ме питал защо се върнах. Тръгнах аз със Самуила, защото повярвах в думите му за ново царство. И аз, и нашите старейшини тогава. А царството остана същото.

— Самуил е добър цар, справедлив — повиши глас по-младият.

— И аз ще кажа: добър. Той не излъга за себе си. Но боляринът е същият, попът е същият и селякът е същият.

— Не са същите! — плесна с ръка по коляното си войводата. — Селякът не се бои вече от болярина. И ангария вече няма. Боляринът не смее…

— Селякът не се бои — прекъсна го НесТойг и все тъй, без да подига очи от огнището, без да повишава глас: — И ангария няма. Но боляринът и попът сега хитруват по-лукаво. Пак вземат своето. И гърлото ще ти прережат, но потайно. Селякът и сега гладува. И на война отива по-често, отколкото при Петра. Много по-често. Моят син затова побягна и аз не го спрях.

Ниското опушено помещение започна да се пълни с люде; най-напред влязоха двамата войници на войводата, а сетне заприиждаха по един, по двама и трима дрипави, космати и нечисти селяци. Двамата братя не спираха спора си и Сермон все се горещеше, докато НесТойг говореше със същия равен и дори още повече затихнал глас, с наведени очи.

— Ромейският василевс да надвием! — дигна пестник Сермон. — От него иде всяко зло за нас.

— Злото иде от сатаната. От сатаната в човека. Сатаната е в сърнето на човека и го учи на всяко зло.

— В човешкото сърце няма ни сатана, ни божи ангел. Има само две шепи кръв. Когато е сит, човекът е добър; когато е гладен, зъл е и лют като вълк.

— А боляринът и попът гладни ли са? Самият сатана е в сърцето им, братко.

— Кой ще го изгони тогава оттам? Човек се ражда с него в сърцето си.

— Не. Ще го изгоним ние, които вярваме в справедливия бог и в чистия дух.

Разпрата между двамата братя продължи още доста време. В хижата се бяха насъбрали до двайсетина селяци. Заобаждаха се и те, плахо, смирено или с гръмки, с продрани от зимния студ гласове и едни бяха с войводата, а други пък с неговия брат.

В хижата влезе един от слугите на завойския болярин. Той потърси с очи през пушъка войводата и като го съгледа, пристъпи право към него. Селяците се умълчаха. Слугата се поклони и каза с напевен глас, както, види се, бяха го учили:

— Господарят те кани в дома си, светли войводо. Ще похапнете каквото бог дал. Отдавна не се е срещал той с достойни люде.

В хижата стана още по-тихо — всички очакваха отговора на войводата. Сермон побутна една от главните с обувката си и отговори:

— Ти поздрави своя господар. Но аз съм дошъл у брата си и с него ще остана.

Наоколо се надигна глуха врява, селяните заклатиха глави, сбутаха се развеселени. НесТойг не се и помръдна, но по обраслите му с побелели косми страни се показа бледа руменина. Слугата мълчаливо се поклони и си отиде. Зачу се още по-шумна врява под ниския покрив. Селяците се присмиваха на болярина и хвалеха войводата, който бе останал в опушената хижа. Един от по-старите между тях отиде и седна до него, на голата земя до нозете му.