Погибел

III

Ирина Каматерос бе пуснала Гаврила-Радомира вече на два пъти в стаята си. Скоро след като царят и неговият син тръгнаха на път, ромейката се усети бременна. И най-напред си спомни тя за последната си среща с царя и за неговите последни думи: „… Не искам да развалям приятелството си с маджарския крал. Не бива да има царството ни враг зад гърба си. Трябва да чакаме… Царството стои над всички…“ Тя не бе почакала, докато Радомир се освободи от маджарката. И дали наистина ще се освободи той от брачната си връзка особено сега, когато и двамата бащи можеха да се намесят? Ако маджарският крал също намери, че не трябва да разваля приятелството си с българския цар, той ще върне дъщеря си при нейния мъж. Ирина бе избързала. Късно бе я посъветвал царят да бъде по-търпелива, но той не знаеше докъде бяха стигнали те с Радомира. Откога още бе копнеяла за хубавия царски син, още като дете, без и сама да знае тогава каква беше тая сила, която я притегляше към него. Жена му, маджарката, бе побягнала, отделила се бе от него, това се виждаше, и той веднага се бе обърнал към нея, както никога и с голяма обич. Като че ли отеднаж се бяха отворили очите му за нея, за прибраната по милост, която доскоро едва бе забелязвал между сестрите си. Тя го прие и не можеше да постъпи иначе. Толкова дълго бе копнеяла за него, не можеше да се въздържа повече в своята незадоволена страст. Той можеше отново да се отвърне от нея, да я отмине и вероятно вече завинаги. Тя го прие и му се даде — нека я съди бог. От голяма обич, от страх, от преголяма душевна жажда. Винаги е била разумна, никога не бе забравяла мястото си в тоя дом, седяла бе скромно на края на трапезата, по-близу до слугите, отколкото до господарите, но нели и в нейните гърди туптеше сърце, слабо женско сърце?…

Като дочака още един свой месец и се убеди още един път, че беше бременна, Ирина виждаше, че наближава време, когато не ще може да скрива своя грях от людските очи. А дотогава можеше да се върне и маджарката, както бе казал царят. За нея, грешницата, и за Радомира също беше по-добре да заеме тя пак предишното си място, да заличи следите на своя, на техния грях. Ако маджарката се завърне, тя ще преклонн глава; иначе всички ще се обърнат срещу нея и царят ще я обвини, че върви срещу царството. Ако маджарката не се завърне в България, Ирина ще я замести навсякъде, както я бе заместила в сърцето на царския син. Но тя бе побързала да се даде, излъгала се бе и сама ще плати за грешката си…

Ирина знаеше, чувала бе много пъти за случаи, когато бременни жени сами се освобождават от плода на сърцето си; знаеше такива случаи и между жените от царската прислуга, знаеше и как са го правили. Знаеше тя и това, че много често жените плащаха с главите си, когато посягаха насила и предивременно да откъснат живия плод от утробата си. А тя и нямаше кому да повери своята греховна тайна, от кого да се поучи, от кого да поиска помощ. Беше сама в своето опасно решение, със страха си, със скръбта си за едва що заченатата рожба, която трябваше да убие.

Една сутрин Ирина излезе от стаята си рано, при изгрев слънце, излезе и от царския палат — стражите току що бяха отворили тежките порти на царския дом. Запъти се вън от града — учудени я изгледаха стражите на южната градска врата. Младата жена мина през гората и се спря на най-отдалечения край на острова. Брегът тук беше висок и се спущаше отвесно във водата; по брега наоколо стърчаха скали, разхвърляни в безредие, между тях и по тях растяха диви смокви и всякакви храсталаци, пълзяха къпини и див хмел. Ирина избра един скрит ъгъл и бързо се съблече съвсем гола. Бялата й плът настръхна от утринния хлад — косите лъчи на ранното слънце не можаха да я стойлят. Започваше ли вече болката и всички мъки, които тряваше да претърпи? Тя поглади с две ръце гладкия си корем, нежно, състрадателно към себе си, към своето собствено тяло, към живия плод в утробата си. Над главата й се стрелна птица с тих шум, младата жена цяла потрепери от уплаха и бързо се огледа — наоколо беше тихо и пусто, ниско долу край брега водата прошумоля едвам чуто, като сподавена въздишка. Ирина пристъпи живо, решително и се спря за миг на самия ръб на брега. Тялото й блестеше озарено от младото лятно слънце, а по меките очертания на раменете й, по кръглите твърди гърди, по дългите стройни бедра като да бе полепнал златен прах. Ниско долу, току пред самите й нозе, в сянката на високия, стръмен бряг едвам се полюляваше пробудилата се вода, прозрачна надълбоко, студена и сякаш враждебна. Ирина примижа с очи и се хвърли с корема си напред; разперените й ръце се мярнаха като бели крила, развя се след нея, блеснала на слънцето, дългата й черна коса.

Тя падна с корема си върху водата и сякаш върху твърда скала; едвам приплиснаха от двете й страни сребристи бризги. Непоносима прорязваща болка мина през цялото й тяло, което се отпусна за миг и потъна в студената дълбина на езерото. Сподавеният вик на младата жена заглъхна в шума на водата. Струваше й се, че загива, че никога вече няма да излезе от тая ледена вода, но едновременно с това друга една непреодолима сила напъваше в гърдите й, тя се остави тъкмо на нея и раздвижи ръце, нозе, понесе се по водната повърхност, пое въздух издълбоко. Тя бе израснала край Бялото езеро и плуваше като риба. Гмурна се пак в бистрата вода, бялото й тяло сякаш се разтапяше в зеленикавите дълбини, после се понесе пак нагоре, като че ли родено от самата вода, главата й проби гладката повърхност, по лъсналата й полепнала коса, по пребледнялото й лице се стичаха водни струи. Размахала отново ръце, нозе, тя се понесе на една страна, после на друга в шумно кипналата вода, върна се назад и пак напред, после пак се гмурна в дълбините на езерото и отново разби повърхността с главата си. Това продължи доста време, езерото наоколо цяло засия от утринното слънце, дигнало се вече на един разтег над хоризонта. Ирина намери някаква пукнатина в скалите и се покатери горе, просна се върху дрехите си съвсем без сили. Слънцето бързо затойляше голото й тяло, по което блестяха едри водни капки. Като се посъвзе малко, опипа корема си и прехапа устни от болка, но натисна с ръка, негли да вкара силната болка в самата си утроба.

Ирина се прибра в двореца премаляла от умора след продължителното плуване, но тая сутрин не се спря нито за миг на едно място — все намираше къде да отиде, за каква работа да се залови, влезе и при царицата, която и сега, в настъпилите първи летни дни не излизаше от покоите си, не даваше да отворят дори прозорците й. Скоро след големите зимни празници Агата Самуилова се разболя тежко и вече не се оправи, макар да ставаше за малко от леглото си. Оплакваше се от немощ и от непрестанни болки в костите. Тя се оплакваше така от дълги години, но сега някак по-други бяха думите й, по-други бяха охканията й. С ларисчанката те приказваха на ромейски и царицата и се радваше, както на дъщерите си. Ирина сега влезе не случайно в покоите й; искаше да се движи, но искате и да поразпита царицата. Слугините още не бяха влизали тук — Агата спеше до късно и не даваше да я безпокоят, та Ирина се залови да поразтреби спалнята й. Тъкмо намери Агата кому да се пооплаче от сърце:

— Аз вече ще умра, мила… И никой не ме жали. Не говоря за царя… той никога, но… Децата ми, щерките ми, и те не ме жалят. Рядко влизат тук и едвам ще ме погледнат като чужди. Цял живот аз така между людете, като чужда.

Болна и немощна, застарялата вече Агата бе се разтъжила за себе си или може би се бе отворила в сърцето й някаква стара, забравена рана. Ирина се опита да я утеши, а тя тихо заплака.

— Колко деца си родила, царство ти? — попита Ирина, за да я отклони от тъжните й мисли, но и да потърси отговор на свои мисли.

— Седем — отговори царицата и повтори живо, сякаш да покаже, че не беше забравила: — Седем деца. Две ми умряха.

— Ами… — позапъна се Ирина — не се ли е случвало да пометнеш някое? Нели става понякога…

— Не, не. С мене не се е случвало. Аз се пазех. Все повече лежах. Като птица в гнездото си. Върху яйцата.

Ирина се напъна с всички сили да поизмести една тежка ракла край стената, обкована с желязо, пълна с дрехи на царицата. Така тя ходи през целия ден и все търсеше за какво да се залови, какво да дигне и свали. Вечерта каза да внесат в стаята й жарник, пълен с разгорени въглища, съдове с тойла вода, един объл камък; каза, че била понастинала, искала да се позатойли през нощта. И затвори добре вратата си, прозорците. В стаята й стана горещо, задушно до премаляване в тойлата лятна нощ. А Ирина дълго стоя с нозе в гореща вода, сетне легна в леглото, сложи на корема си тежкия, силно затойлен камък и се зави добре, като посред зима. Така прекара цялата нощ, в непоносима горещина, в огън и мъчителна задуха. Плувнала в път, тя едвам дишаше, кипналата й кръв се блъскаше в жилите й, но не можеше да откъсне, да изхвърли от младото тяло заченатия плод.

На другия ден людете се заглеждаха в промененото й лице, попитаха я някои за здравето й. Светна към нея с очи и Владислав, когато седнаха да обядват всички от царското семейство, които бяха сега в двореца, освен болнавата царица. Той си помисли, че Ирина страдаше от скръб за Радомира и не търси дълго в ума си думи, за да я подиграе, да я нарани:

— Болна ми се виждаш. От невярна болест. Личи ти. Има един, който може веднага да те излекува. И само той. Но такъв си е… лесно забравя.

Денница, най-младата царска щерка, несдържано се изкикоти. Рипсимия се обърна — да не слуша неприлични думи, а прозрачните й уши като че ли още повече щръкнаха изпод навитата около главата й коса на тънки плитки. Всички в двореца знаеха повече или по-малко за връзката на царския син с Ирина Каматерос. Тя нищо не отговори на предизвикателните думи на Владислава. Замлъкна и той, без да успее да прикрие недоволството си от нейната сдържаност.

Рано на другия ден Ирина премина с чун на отвъдния бряг заедно с една ст по-старите царски слугини, която прислужваше и на нея. Тя поиска от челника на стражата при входа на Преспа да й даде един от людете си и продължи право към село Герман. Старата слугиня и стражът вървяха мълком след нея — воля беше на царската храненица да върви, където иска.

Село Герман, в гористите подножия на Баба планина отсреща, беше свето място. Имаше там четири църкви, също и манастир с неколцина калугери. През годината 993-та Самуил постави в една от тамошните църквм каменна плоча с издълбан надпис и три сребърни кръста в памет на баща си Никола, на майка си Рипсимия и на брата си Давид, който приживе бе прогласен за цар, а след смъртта му — за светец. Имаше свети люде и божи служители в това място, но имаше и такива, които общуваха с тъмните сили. Люде от цялата околност отиваха там да търсят с надежда помощта на бога и със страх помощта на нечестивия. Нататък се запъти и Ирина Каматерос. Като видя това стражът, не намери други думи да изкаже недоволството си, а рече:

— Да бяхме взели барем коне…

Старата прислужница мълчаливо се прекръсти.

Те минаха през село Ръмби, което беше на пътя им, и наближиха Герман далеко преди обед. Ирина остави двамата си спътници да я чакат край селото — не искаше да знаят къде ще ходи и с кого ще се среша. Тя и не се бави много в Герман. Показа се скоро пак на пътя и поведе своите люде назад към Преспа.

Като се стъмни добре същия ден, Ирина отново се затвори в стаята си и с още по-голяма предпазливост. И тоя път слугите бяха донесли в стаята й жарник с огън, също някакви съдове. Говореше се вече из целия дворец, че Ирина бе ходила чак в Герман, че се затваряше в стаята си и правеше нещо скришом, но тя бе казала, че е болна, че се лекува, та повече за болестта й се говореше. Не дойде никой да я безпокои, докато беше още рано, а като утихна всичко по двореца, тя започна отново да се мъчи в задушната стая, затойлена със силен огън посред лято.

Тя вари дълго на огъня някакви билки, докато остана до половин чаша отвара, зелена като яд и гъста. Изпи я още гореща и като че ли изпи огън, който се разнесе по всичките й жили. Зашумяха ушите й, забуча главата й, гърдите й кънтяха от бързите, тежки удари на сърцето. Тя ходи от стена до стена, докато разтрепераните й нозе премаляха и най-сетне легна, цяла потънала в студена пот, а утробата й гореше в огън. По едно вече и не се помнеше или пък се загуби в самия пъкъл — черни дяволи я горяха гола на жив огън, мушкаха я в корема с нагорещени тризъбци, заливаха я с ледена вода и викаха, виеха около нея като вълци. После тя и съвсем се загуби. Събуди се късно на другия ден. Потекла бе от нея кръв, нежеланият плод пак бе останал в утробата й. Целия този ден тя не можа да стане от леглото си — едвам дишаше от немощ и само стиснатите й зъби задържаха уплашената душа, която искаше да напусне отровеното тяло. Вече на стъмване някой почука на вратата й. Ирина се повлече да прибере едно и друго, сетне успя да отвори вратата на стаята си. Влезе Мария, Владиславовата жена, която от няколко месеца беше също бременна.

— Що става с тебе, сестро? — попита тя угрижена.

Грозното й лице бе станало още по-грозно, с подути устни и цяло покрито с петна от бременността й, но тъкмо защото беше толкова грозно това добро лице, Ирина заплака. Мария я прегърна: — Кажи що ти е. Не можем ли да ти помогнем?…

Ирина полека я отстрани, обърса с ръка сълзите си.

— Да… болна съм. Но минава вече — промълви тя с премалял глас и колкото да прикрие по-добре тайната си. После каза: — Към нас жените дори и добрият бог е несправедлив. А ти, сестро… за кога очакваш?

— А… рано ми е още — усмихна се Мария. Усмивката на грозното й лице — жалка, но и странно хубава, беше ясен израз на мъченическо примирение и на радостна, светла надежда.

Няколко дни по-късно Ирина Каматерос отиде сама в жилището на царския изповедник епископ Емилиян, в двора на новата църква, която неотдавна бе издигнал царят и бе прибрал в нея мощите на свети Ахил. Състарилият се вече духовник беше пръв свещенослужител в тая най-голяма църква в новия царски град и пазител на светите мощи. В началото на тая година по желание на царя той бе удостоен от патриарха в Охрид с епископски сан. Епископ Емилиян познаваше царската храненица и не показа учудване, че я виждаше сама в монашеското си жилище, но я попита строго:

— Що те води при мене, девойко?

Той я гледаше в лицето и смътно чувствуваше някаква радост, че гледаше без смущение това хубаво лице. Не се изненада и Ирина от неговата монашеска строгост. Тя отговори спокойно, макар да потискаше в сърцето си страх и тревога:

— Идвала съм, отче свети, вече много пъти в тая църква и съм слушала твоите молитви и проповеди. И думата, която най-често съм чувала от устата ти, освен името божие, това е милост.

— Тая дума е също име божие — рече епископът и едва сега просветна в очите му неговата скрита, неясна радост.

— Тъкмо тая дума ме води при тебе, свети епископе на тоя град.

— Говори, девойко, в името на бога всемилостивия.

Ирина се огледа, сякаш търсеше де да седне и толкова важно беше това, за което искаше да му говори, но духовникът не й посочи единственото столче в малката стая, а и той самият стоеше прав срещу нея. Тая преголяма сдържаност на монаха смути младата жена и по бледите й страни избиха две алени петна, очите й, откроили се от преживените през последните дни страдания, плувнаха във влага, но тя не ги свали от лицето му и заговори смело:

— На Самуила, царя наш, аз дължа благодарност. Той ме взе от пътя и ме отгледа в своя дом, наедно с децата си. Той винаги е бил предобър към мене. И досега също, когато ме приближи още повече до себе си и ми даде голямо доверие. Знаех мястото си аз, не прекрачвах никога границата, която трябваше да спазвам. Борех се със слабостите на сърцето си. Не поисках за себе си, не посегнах да взема, не се опитах да притегля към себе си. Дълги години наред. Говоря за сина на царя.

— О, тежко ти… — прошепна монахът.

Ирина наведе очи, но после пак ги дигна към него и сега те бяха сухи и строги.

— Аз го обичах, но не се и опитах да го привлека, за да не ме нарекат неблагодарница. Аз… прибраната по милост. Но и той не ме поглеждаше като жена. И може би затова не загубих ума си. Нека е така… аз съм жена. Той се ожени за дъщерята на маджарския крал, както му подобаваше, и никой не ме видя да плача, не чу въздишките ми. Той не живя щастливо и дълго с нея. Тя се върна при баща си. А неговите очи отеднаж се отвориха за мене. Аз не бях като нея, като другата, и той изеднаж ме видя и позна. Как можех да устоя повече! Ние цял живот чакаме да дойде някой при нас, да ни прегърне…

— Тежко ти… — промълви отново монахът.

— Тя, другата, бе си отишла. Той ми казваше, че тя няма да се върне вече никога, че той иска само мене. Коя жена няма да повярва на такива думи?

— Но сега тя ще се върне, нели? Ще се върне при мъжа си.

— Може би наистина ще се върне — отговори Ирина, после спря право срещу него широко разтворени очи и рече ясно: — Но аз съм бременна от него. Отче мой… — подзе отново тя, ала епископът я прекъсна:

— Къде е разумът ти, жено! Имаше и преди една като тебе, но с неговия баща. Той болярин, а тя селянка, воденичарка. Същото ли ще се повтори?

— Чувала съм… Но аз не съм воденичарка! Моят баща беше комит.

— Не си и царска дъщеря, като другата.

— Той мене обича, не царската дъщеря… Но какво говоря аз, клетата! Сам царят ми каза, че не иска да разваля приятелството си с маджарския цар. Да бъда търпелива заради царството ни. И маджарката наистина може да се върне.

— Ти призна ли всичко на царя?

— Не всичко. Само ти знаеш всичко, отче свети. Пред тебе аз като пред бога. И чрез тебе прося божията милост… Помогни ми…

Епископ Емилиян бе навел гъсто побелялата си глава и като че ли не я чуваше. Тя пък не сваляше очи от него, станали двойно по-големи. Най-сетне отецът проговори, но пак не дигна лице към нея:

— Всичко виждам и ми е ясно. Защото не си неразумна селянка и воденичарка, твоят грях е десет пъти по-голям. Ти си показала слабост и нетърпение и си излязла против закона, който свързва мъжа с жената. Сега трябва да намериш в сърцето си десет пъти по-голямо търпение, за да понесеш своя грях и наказанието, което носи със себе си. Надявай се само на божията милост. Аз… аз ще се моля за тебе.

— На неговата милост се надявам — приподигна ръце към него Ирина. — И на твоята подкрепа…

— В страданието, което те очаква, ще закрепне сърцето ти и разумът ти ще се просветли…

Ирина Каматерос отпусна ръце. Тя вече и не го слушаше.

Затихна и гласът на епископа. Млъкна той, заслушан в своя вътрешен глас: „…Ти помогна с все сила на другата. Мъчения претърпя адови… Но тя беше незнаеща и невинна в своя грях. Не, не… и ти беше по-друг преди близу петнайсет години, с по-друг огън в сърцето си… С по-друга сила в сърцето. Беше с чисто сърце и можеше да дигнеш поглед дори към лицето на бога. Но после дойде грехът. Ти сгреши. Сгреши заради една жена, заради царската гальовница. Престъпи вярата си, престъпи обета си монашески пред бога. Към образа на божията майка посегна с нечисти ръце, обладан от греховни желания. И сега твоята вяра в бога е страх от бога. В сърцето ти е прахът на виновния. Твоето сърце сега е слабо. Веригата на греха е на нозете ти. Улови се за земните опори на вярата, епископ стана, блюстител на земните закони и правила, както всеки поп, който с това изважда и прехраната си. Повече сили ти нямаш, повече чистота в сърцето си, светлина в душата… С наведени очи стоиш пред божия образ, със страх и си покорен служител и изпълнител, за да заслужиш отново, да изпросиш милостта божия върху себе си…“ Монахът се прекръсти няколко пъти едно след друго и повече за себе си, за своята грешна душа, отколкото за тая жена пред него, която бе сторила същия грях.

Поклони се пред епископа Ирина Каматерос, колкото да не покаже голямото си отчаяние, обърна се и излезе от малкото му жилище.

Тя се отдалечи бавно и отиде чак на брега на езерото. Тръгна по самия бряг и се взираше във водата — търсеше къде беше тя най-дълбока. Голяма сила я теглеше към дълбините на водата, но друга сила я задържаше на брега. Тя седна на един камък, негли да си почине от тия две сили, подпря лакти на колената си. На два разтега току под нозете й водата тихо плакнеше стръмния скалист бряг, като стръвен хищник, който се облизва с мокър език. Тя ще се приведе и ще полети надолу в тъмната дълбина; тук беше дълбоко до три човешки ръста. Няма да помръдне ни ръце, ни нозе, за да не изплава. Или ще дигне тоя тежък камък там и с него ще се хвърли и няма да го изпусне, докато не глътне вода. Ще лежи с него в тинята на дъното, докато отвори уста за въздух… Ирина цяла потрепера, стори й се за миг, че беше там, на тъмното дъно на езерото, водата я притискаше, мокрите подводни треви се заплитаха в нозете й, тя се задушаваше…

— И бог дори ме отхвърли, не ми помогна — раздвижи устни тя и сякаш спореше с някого, спомняйки си думите на епископа, сетне бързо се изправи, отдръпна се още на две стъпки от брега. И рече полугласно: — Останах сама и… сама ще си помогна!

Тя се запъти назад към двореца с олекнали стъпки, изправила едрата си стройна снага, сякаш току-що бе отхвърлила от плещите си тежък товар. Във вътрешния царски двор на царския дом срещна Владислава. Князът я забеляза отдалеко и втренчи в нея учуден поглед — в цялата й външност имаше нещо предизвикателно, само по пребледнялото й лице можеше да се прочете нейната мъка. Той се спря на почтително разстояние и се поклони, без да сваля поглед, а тя едвам кимна на поздрава му. Иван-Владислав се обърна след нея и като гледаше стройния й стан, леката й походка, мислеше с отвращение за разкривеното тяло на грозната си бременна жена.

Ирина Каматерос забеляза, че от някое време Иван-Владислав спираше върху нея омекнал и дори скръбен поглед. Тя нямаше време и желание да мисли за тая промяна в погледа на княза. Бременността й напредваше с всички свои признаци, с всички страхове и грижи, които предизвикваше в сърцето й. Външно все още нищо не можеше да се познае по нея, пък и тя умееше добре да се прикрива; мъчително беше да се бори с честите напъни за повръщане и с погнусата от повечето храни, а трябваше всеки ден да сяда по три пъти на трапезата заедно с другите и да се преструва, че се храни като всички. Тя се боеше най-много от Владислава, но ето от някое време той се промени, някак попритихна, стана по-внимателен дори и към жена си.

Една вечер, на излизане от малката трапезарии, Владислав пусна както винаги четирите жени напред, но спря Ирина, която също излизаше след трите княгини:

— Почакай малко. Искам да ти кажа нещо.

— Що има да ми казваш…

— Върни се… Ето да поседнем тук…

Ирина пристъпи и седна на един стол — не искаше да покаже страх, но гледаше княза с твърд, предупредителен поглед. Владислав седна срещу нея и като че ли той именно се смущаваше от нея, не знаеше къде да погледне и заговори с тих, подмилкващ се глас:

— Прощавай… аз съм много виновен пред тебе… През зимата… като влязох в стаята ти… то не беше хубаво. То беше някакъв бяс в мене…

— Това ли искаше да ми кажеш?

— Не, не — бързо се понадигна князът да я спре. — Исках само да знаеш, че аз не съм толкова лош… и ти не си виновна, че си толкова хубава… Чакай, не бързай, много е важно…

— Ако е това, което ми говориш… Няма да те слушам повече.

— Не. Ето… Искам да разбереш, че съм ти най-добър приятел… — Той притискаше на гърдите си ръце с разтреперани пръсти и я гледаше с широко разтворени кръгли очи, готов да се закълне, да сложи негли главата си за всяка своя дума После изеднаж сви строго черните си вежди и продължи, загледан пред себе: — Не много отдавна тук пристигна един маджарин. Търсеше царя. Пратеник бил на маджарския крал. С писмо до царя. Аз му дадох човек да го заведе при чичо. Оттогава все си мисля и ето… като че ли отеднаж ми се отвориха очите. Тоя кралски пратеник не бе дощъл с добри вести. Идва сам, с едно писмо… Така ли става между царе и роднини? Маджарския крал ни обръща гръб, това е. Той е сърдит за дъщеря си и тя, нашата снаха, няма да се върне вече при нас. Кажи, не е ли така? Помисли и ти… Той наново разтвори широко очи и се приведе напред, като че ли отговорът, който очакваше от Ирина, беше съдбоносен за него.

Бледото лице на младата жена стана още по-бледо, черните й зеници бързо заиграха по лицето на Владислава и сякаш по него търсеше да прочете своя отговор:

— Ами да… И аз ще кажа същото. Или може би… — сепна се тя уплашена да не би князът да чуе как буйно се бе разтуптяло сърцето й.

— Друго не може и да бъде — дигна той тясната си, бледа ръка. — Маджарката няма да се върне вече при своя мъж. Това исках да ти кажа. Да те зарадвам, като твой приятел, да те успокоя. Има и нещо друго. — Той скочи прав, пак с ръце на гърдите си и сякаш изрече клетва: — Ирина Каматерос… Един ден ти ще станеш българска царица. И ако някога имаш нужда от вярна ръка…

— Стига, княже — прекъсна го Ирина и също се изправи: — Всичко е в ръцете на бога.

Иван-Владислав поклати глава:

— Да не месим бога в нашите работи. За човешките работи всичко е в човека.

Ирина Каматерос понечи да си тръгне и рече, поизвърнала глава през рамо:

— Аз съм ти благодарна за всичко добро, що мислиш за мене, ако наистина го мислиш.

Иван-Владислав се поклони след нея, но когато се изправи, лицето му имаше друг израз. Ирина тъкмо излизаше от вратата; гъстата черна коса лъщеше опъната на тила й, дебела тежка плитка лежеше на изправения й гръб. Владислав колебливо изви ръка надире, накъм дръжката на мечицата си, с потреперващи, разкривени пръсти; мускулите на челюстите му подскачаха, очите му бяха пълни със студена, упорита омраза, но и с неутолимо, отчаяно желание. Омраза и огнена страст изгаряха сърцето му. Той гледаше втренчено дебелата лъскава плитка и би желал, би премалял от сладост да я навие на ръката си, да я стисне, а с другата ръка да забие там, в ребрата на ромейката, мечицата си.

През тая хиляда и първа година, когато цар Самуил се виждаше на върха на своето могъщество, но не забрави нито за един миг своя смъртен враг, василевса на Византия, той обиколи и пропътува цялото свое широко царство заедно със сина си. Царят стигна на юг до Лариса и отвъд река Пиней, до Драч на запад, където беше неговият зет Ашот Таронит и дъщеря му Мирослава, ходи и по земите на сърбите и хърватите, където беше най-силен господар другият му зет, княз Иван-Владимир, стигна до границата с маджарите, продължи на юг и изток до Ниш и Бъдин, споходи всички крайдунавски места до Дръстър и чак до Малкия Преславец, излезе на брега на Черното море, мина и през старите български престолнини Плиска и Преслав, където беше негов заместник обичният му войвода Симеон Илица, спира се и по проходите низ Маторие гори, ходи и по границата там с Византия, спря се в Средец, върна се в Скопйе и оттам, през Струмица, стигна пак до границата с Византия срещу Сер и още по на югозапад, срещу Солун. В Преспа царят се прибра късно през есента. През време на това продължително пътуване той прекарваше повече по пътищата, проходите и твърдините, по военните работилници, по хранилищата, но като обхождаше царството и го подготвяше за нови борби, надаваше ухо да чуе и разговорите на людете, да научи и мислите им, скрити и нескрити. Той не слушаше само своите царски челници и управители, и най-малко тия, които искаха да му угодят, а искаше да чуе и разбере многогласия говор на простите люде и на целия народ. Самуил не чу нещо повече от това, което вече бе чувал много пъти, и знаеше, но навсякъде, където минаваше, човешката вяра се засилваше, тропотът по работилниците ставаше по-шумен, пътищата, полята и горите се съживяваха още повече, от всяка твърдина се надигаше бодър, ратоборен вой на рогове и тръби.

Като беше в Срем и толкова близу до границата с маджарите, Самуил изпрати войводата си Сермон с малка дружина конници до маджарския войвода, който пазеше тая част на тяхната граница, за да поздрави чрез двамата войводи краля на маджарите, своя съсед и сват Стефан, който наскоро се бе венчал с кралска корона и се бе нарекъл Първовенчани. Това беше редно и обичайно между двама съседни царе и роднини, но Самуил искаше да изпита тъкмо приятелството и роднинството на краля сега, когато неговата дъщеря бе напуснала и мъжа си, и България. Царят не знаеше за пратеника и недружелюбното писмо на Стефана Първи и се надяваше връзките му с него да се обърнат към по-добре или поне да се изяснят. И остана той в Срем по-дълго, отколкото бе мислил преди това, за да дочака отговора на своя поздрав.

Отговорът, който получи цар Самуил, не беше никак по волята му. Маджарският крал и тоя път му изпрати писмо, но пак без поздрав, а самото писмо беше още по-рязко и дори враждебно:

„Мене ми е чудно — пишеше кралят, — че ти ми пращаш приятелски и роднински поздрави, а не споменаваш нищо за моя пратеник и за моето предишно писмо до тебе. Чудно ми е също, че си застанал на моята граница и си мисля какви ли са твоите мисли и намерения. Ние с тебе не сме вече роднини, а времето и твоите неизвестни за мене намерения ще покажат доколко сме и приятели. Аз ти писах и пак ще ти повторя, че моята дъщеря, светлата княгиня Маргарет, няма да се върне при твоя син и в твоя дом, нито в твоето кралство. Тя горчиво плака и проклина часа, в който е решила да се свърже в съпружество с твоя син, който може да е добър за себе си, но не и за нея. Нашата църква развърза това, с което ги свърза, и те вече не са съпрузи нито пред бога, нито пред людете. Аз те питам какво стана и с пратеника ми, който ти донесе моето писмо, а и досега още не се е върнал при мене. Може да се е случило нещо с него в царството ти, може и да не си получил писмото ми, това бог знае засега, но и аз ще узная един ден с божията помощ, ако ти не искаш да ми отговориш, а ти и твоят син с това мое второ писмо вече знаете, което е нужно да знаете.

СТЕФАН ПЪРВОВЕНЧАНИ крал на маджарите“

Като получи и прочете това писмо, цар Самуил много се разгневи, макар да не научи от него нещо повече от това, което знаеше и предполагаше. Учуди се само за пратеника, който и до тоя ден не беше стигнал до него. Но царят и сега не искаше да разпалва опасна вражда с първия Стефан и като търсеше, от друга страна, начин да даде достоен израз на своя гняв и на своето недоволство, понеже се чувствуваше унижен заедно със сина си от маджарския крал и от неговата дъщеря, той спомена за Ирина Каматерос:

— Да беше сега с нас Ирина, щеше да състави изкусно писмо на ромейски, та да мога да кажа на маджарина тъкмо това, което искам, и добре да ме разбере. Но ще се опитам и сам, доколкото съм учил на ромейски, понеже и той ми пише на тоя език, чужд и за него, и за мене.

Дълго се мъчи царят, защото за него беше по-лесно да държи в ръката си меч, отколкото тънко перо, ала най-сетне написа и каза, което искаше:

„Научих се за твоето достойно венчание и се радвам на сполуката ти, защото, каквото и да става между нашите деца, то е друго, а по-други са царските ни работи. Моят син и твоята дъщеря не сполучиха, но ние с тебе сме царе и ще мислим най-напред за царствата си. Ако твоята дъщеря не иска да се върне при своя мъж и той също, моят син Гаврил-Радомир, не я иска да се върне при него. Но ако съм дошъл на границата с твоето царство, аз съм в своето си царство и не мисля да влизам в твоето нито на една педя. Ти няма защо да се боиш от мене, но и аз не се боя от тебе. Твой пратеник не се е явявал при мене и друго твое писмо не съм приемал освен това, което е сега в ръцете ми, но защо си изпратил човека сам. Може да са го изяли вълци по пътищата и за това аз не съм виновен. Ще пратя мои люде да го търсят, него или костите му, ако са останали. Сега ти сам премисли кое е по-добро за моето царство и за твоето също, както аз премислих и ти пиша.

САМУИЛ цар на българите“

Царят разпита и науча, че наистина бе преминал на българска земя един маджарин, който се нарекъл царски пратеник. Самуил не искаше да пише повече за него, за да накара краля да съзнае грешката си, като бе показал такова неуважение към българския цар. Все пак той изпрати повеля до Рун да издири липсалия маджарин, но за края на кралския пратеник нищо не се узна.

В самото начало на следващата година в Преспа неочаквано пристигнаха други пратеници на маджарския крал и тоя път бяха двама. Те предадоха на Самуила следното писмо:

В бащинското сърце иа Самуил бликна радост при това известие, но то породи в него и други чувства, други грижи. Родил му се бе внук, който един ден трябваше да седне на същия български престол, но се бе родил не в неговия дом, а в чужда земя и беше в чужди ръце. Неговият първи внук трябваше да живее и расте в неговия дом. И защо го задържаше с такава дързост чуждият цар? За да го държи, види се, като свое оръжие в ръцете си. Царският внук, който беше и утрешен цар, трябваше да живее и расте в своето царство.

Самуил нареди да настанят двамата кралски пратеници като първи царски гости, докато приготви отговора си до техния крал. Царят повика своя син и му даде да прочете посланието на маджарския крал. Радомир много се бави, докато прочете кралското писмо, което беше и сега на ромейски език, сетне подигна рамена и върна писмото на баща си без отговор. Царят сякаш и не чакаше отговор от него, взе навитото на тръба послание и това, което каза, беше царска повеля:

— Ти ще заминеш за Обител и ще бъдеш там мой заместник и управител за цялата Обителска област, също за Воденската, Мъгленската и Прилепската. Това са места между нашата престолнина и ромейската граница, а ти знаеш каква ще бъде твоята длъжност. Ти обичаш тоя град, нели? — добави царят, но не омекна ни гласът, ни погледът му.

— Обичам го — отвърна веднага Радомир, повлечен от думите му, но после лицето му изеднаж пламна, той се смути много и се виждаше как търсеше друг отговор за баща си. И продължи: — Ти знаеш, татко… Аз трябва да ти кажа… Ирина…

— Знам. Виждам — прекъсна го Самуил, но не от нетърпение, а за да го улесни в смущението му. — Тя ще ражда. Вижда се вече и не може да се скрие. От тебе, нели?

— От мене. Аз искам да се оженя за нея.

— Побързахте вие и двамата. Не ме послушахте. Да ви накажа ли? Не мога да ви накажа. За тия човешки работи няма закон, ни писан, ни неписан. Те сами носят наказанието си и вие ще го изпитате докрай. Виждаш — тръсна царят в ръката си посланието на маджарския крал. — Родил ти се син. След тебе той трябва да бъде цар български. Аз искам да расте в моя дом. И ще се опитам да го взема. Ще поискам още един път да се върне тук и майка му, твоята жена. Заради него. — И като че ли за да отклони мислите му, царят изеднаж обърна приказката си: — Виж ти, проклетият маджарин! Побързал да го кръсти, без да ме попита. И защо Петър? Ние не сме от една кръв със стария цар. Ние ще му прибавим и друго, наше име. Кажи как да го наречем още…

Макар да бе изпаднал в още по-голямо смущение, Радомир веднага се улови за тая нова мисъл на баща си:

— Делян! Нека го наречем Делян. Харесва ми това име.

— Нека бъде Делян, щом искаш — приподигна рамена царят и повтори, сякаш да чуе по-добре това ново име: — Петър-Делян…

— Но, татко… — върна се отново Радомир към тревожните си мисли и между русите му вежди се образува възел от бръчки, който никак не прилягаше на неговото широко ведро лице. — Как ше оставя Ирина сега… Няма да я оставя. Ще се оженим и те моля за твоята благословия. Трудно е вече да се крие. Маргит няма да се върне, нели така и ни се писа.

— Така ни се писа, но сега всичко се промени отново. Ти ще заминеш за Обител, а Ирина ще замине за Охрид и там ще остане. Ако Маргит се върне сега, когато имате син, жена ще ти бъде тя и никоя друга. Така трябва да бъде, сине, и никой не ще го промени, нито аз дори, щом е нужна и повеля на царството. Върви и се приготви за път. Тръгваш още утре за Обител.

Гаврил-Радомир се отправи към вратата с тежки стъпки — виждаше се, че нозете му се движеха не според мислите му. Той беше покорен син, покорен княз и войвода, но не можеше да скрие, че не беше приел в сърцето си царската повеля.

Царят нареди да повикат Ирина Каматерос. Тя бе разменила вече думи с Радомира и влезе при царя с изопнато, бледо лице. От хубавото й лице бе изчезнала постоянната тревога и уплаха поради новото й, все още неопределено положение в царското семейство. Тя все още се опитваше да прикрива с облеклото си своята напреднала вече бременност, но всички знаеха за връзката й с царския син и всеки я приемаше и търпеше, щом я търпеше и сам царят. Сега царят стоеше сред стаята, свитъкът на маджарския крал беше все още в ръката му. Той не започна, както очакваше Ирина, а каза:

— Седни да напишем писмо до маджарския крал. — Когато Ирина Каматерос седна до ниската писмена маса и се приготви да пише, Самуил тръгна да ходи по стаята и продължи: — Е, започни там, както му е ред… — Щом Ирина написа първите няколко необходими слова, царят занарежда дума след дума и сякаш според бавния си вървеж по стаята: — … Получих посланието ти и ти отговарям незабавно поради важното събитие, за което и сам ми пишеш. Моят и твоят внук, който се е родил, е утрешен български цар и от това следва всичко друго по-нататък. Побързал си, царство ти, с името му, понеже нито аз, нито баща му, които сме от рода на Мокрите, сме в някаква кръвна връзка със стария цар Петър, но това е вече сторено. Известявам ти, че моят внук ще се казва още и Делян; както е волята на баща му, княз Радомир. Ние искаме също бъдещият български цар да живее и расте в българския царски дом, както е законно и редно, ти сам знаеш това и ние вярваме, че няма да попречиш с нищо. Сега е време да кажа и повторя, че е нужно да се върне и неговата майка при неговия баща, за да бъдат те и двамата до него с родителските си грижи, а всичко друго, което трябва да се поправи и възобнови, лесно ще се поправи и възнобнови. Ти сам си цар и по царски ще отсъдиш, няма да питаш своята дъщеря, както и аз не питам сина си, защото царските дела стоят над всички други дела и желания. Аз ще чакам отговора ти, но още повече ще чакам внука си и нека сама майка му го донесе на ръцете си в неговия истински дом. Не ще спомене никой за това, което е било няма вече да бъде, ще бъде заличена всяка ненужна следа. Триж по-зле ще бъде за всички, ако не стане това, което царските закони повеляват. И тъй, твое царство, аз чакам внука си в своя дом, както и родният му баща чака сина си и своята жена…

Дотук царят не се обърна нито еднаж да погледне Ирина и само се ослушваше в скърцането на перото по твърдия пергамент и така следеше как младата жена превръщаше в писмо думите му. Сега той изеднаж се спря близу до нея:

— Това е. Сложи край.

Ирина сложи последния знак на писмото, остави перото на мястото му и задържа пергамента, докато засъхне чернилото. Царят забеляза, че пръстите й трепереха, лицето й бе побеляло ведно с устните. Той продължи:

— Ти чу всичко. Получих второ писмо от маджарския крал. Дъщеря му, княгиня Маргарета, моята снаха, е родила син. Ти чу и сама написа моя отговор.

Царят леко се изкашля, сякаш да покаже някаква небрежност, но то беше поради туй, че усети как се присви гърлото му. Ирина попритисна с две ръце изписания пергамент върху малката маса и го изправи. И започна, без да се помръдне, без да се обърне към царя, който стоеше близу до нея:

— Аз и сама знаех още от началото. Опитах се да се освободя… с големи мъки, но не успях. Помислих да се хвърля в езерото. За Радомира мисля през целия си живот и само жената знае каква мъка е да криеш такива мисли, да се отказваш от човека, когото желае сърцето ти повече от всичко друго. Аз останах в живота пак заради него. Никога не ще устои една жена на мъжа, когото желае сърцето й. Такова желание и обич… това е само в женското сърце. Мъжете не знаят това. Какви бяха тия мои мъки, когато трябваше да се откажа от него, да убия нашата рожба още в самата си утроба, та и себе си… Това си бяха мои мъки, но… Но всички казаха, че тя няма да се върне. Всички знаят докъде съм стигнала — не мога да се крия повече. И очаквах по-други думи от тебе, царство ти, а сега…

Тя млъкна. Бледността бе пропълзяла чак по дългата й стройна шия. Но не заплака, не потрепера и гласът й. Провесените мустаки на Самуила потрепнаха, също и побелялата му брада — така беше винаги, когато на устните му тежаха други думи, а трябваше да изрече съвсем по-други и противни.

— Вие с него побързахте — рече той — и тук сега никой с нищо не може да помогне. Всеки ще вземе своя дял. Още тия дни ти ще заминеш за Охрид и там ще живееш в своя отделна къща. За всичко ще се погрижа аз и за цялото ти бъдеще. — Той помълча за миг и не можа да се въздържи докрай в своята суровост: — Ти си ми като дъщеря, но царството стои над всички нас. И над мене също.

Едва сега обърна Ирина към него големите си черни очи, сухи и силно бляскави. Само той, царят, можеше да устои на такъв поглед със своите пъстри, малко втренчени очи, откроени в дълбоките си дупки, но също тъй силно бляскави. Те се гледаха един миг и негли се гледаха самите им души. Ирина каза:

— Ще се отклоня и сега от неговия път, също и от твоя. Може би така трябва, щом казваш, царство ти, макар да е друг гласът на сърцето ми. Тя ще дойде, може би… светлата княгиня, но няма да бъде за щастието му. А пък аз — разтвори широко очи Ирина Каматерос, — аз, няма да скрия: тоя път няма и да помисля да се хвърлям в езерото и ще чакам. Ще чакам своя час, царство ти.

Царят също не сваляше очи от нея и видя как се поклони тя пред него, сетне как излезе от стаята. Малко по-късно той каза да доведат двамата пратеници на маджарския крал и им предаде своя отговор, а те още на другия ден си заминаха.

Княз Гаврил-Радомир изпълни повелята на баща си и отиде да живее в Обител. Десетина дни по-късно напусна Преспа и Ирина Каматерос. Никой не заговори открито за тая внезапна промяна в царското семейство, но всички в царския дом скришом шушукаха. Очакваше се втората женитба на царския син, а дойде неочаквана раздяла. Всеки по своему обясняваше случката, но се узна, прозря се и много нещо от самата истина, щом като се знаеше за маджарските пратеници, а имаше какво да се прочете и по лицата на царя, на княза, на Ирина. Агата, царицата, се разтъжи много за Ирина и се опита да съди царя, както отдавна не беше правила, но нейните оплаквания оставаха между стените на спалнята й. Само Радой, старият папски слуга, както винаги, не можеше да скрива нито от царя.

От него се бояха всички в царския дом и по цяла Преспа, всички мереха приказките си пред тоя злоезичен човек, който влизаше по всяко време в царската спалня и беше млечен брат на царя, но той нямаше и нужда да чува и узнава от другите какво ставаше в царския дом. Радой премълча, когато царският син замина за Обител; мълча той и през следващите дни, докато и Ирина замина за Охрид. Късно през нощта след заминаването на царската храненица слугата влезе при царя да му помогне да си легне и започна още от вратата:

— Е… про-прогони ги най-сетне… Чух приказките им, преди да се разделят. Твоят син тъкмо излизаше, а тя идваше при тебе по твоя повеля. Той, Радомир, и нищо не крие от ме-мене… Доплака ми се за тях, като ги чух, но ти никога не ще заплачеш ни за тях, ни за когото и да е… Ти само едно: царството!

Царят слушаше мълчаливо, но като че ли ловеше и очакваше с някаква скрита жажда всяка дума на слугата си. Той дори се извърна по едно време, да не би слугата да излезе от стаята, да го остави, но Радой беше там, до него, и все същият, помагаше му да съблече една дреха и да облече друга, като да събличаше и обличаше своето си тяло. Тежкият му зъл език, който с мъка се обръщаше в устата, едва ще се поспре, негли докато набере повече яд, и пак ще продължи още по-дързък:

— … Ти си като чужденец в къщата си, мемежду своите си люде. Редиш цялото царство, а своя дом не можеш да наредиш… де-децата си да наредиш, живота им. Къде са двете ти щерки… За пленници ги омъжи, за твои роби. А другите така ще си останат, моми… голямата вече и остаря… Нямаш ти бащинска грижа, ти: царството! Къде прогони сега сина си, защо му пречиш. Намерил си е жена по сърце, всички я знаем, и хубава, и… Ти ги разделяш! А другия, що ти го роди воденичарката, него ти и съвсем забрави. Отдели го и от сърцето си… Няма ред в къщата ти, царю, не си добър баща, не ти остава време да по-помислиш за най-близките си…

Търпеливо слушаше цар Самуил укорите на своя слуга и млечен брат и като че ли чуваше собствения си глас вътре в себе си. Тъжно му беше в тоя час, с умиление изреждаше в мислите си имената на своите деца… Косара — в далечните сръбски планини. Рипсимия със своето озлобено сърце… Изоставени бяха сами на себе си децата му, той дори им пречеше… Ала когато слугата си отиде и гласът му замлъкна, мисълта на царя отново се понесе по широките предели на царството, излетя като птица през прозорците на студената му, почти празна спалня.

Прибрали се бяха всички за нощна почивка по стаите си, в леглата си — и господари, и слуги. По затихналите ходници на царския дворец ходеше само Иван-Владислав, с бавни, тихи стъпки, с ръце отзад. Не го привличаше спалнята му — там беше Мария, жена му, която наскоро бе му родила син, не бяха минали още четиридесет дни. Тя го очакваше с покорни, уплашени очи, но още не беше се очистила от раждането. Не можеше и да поговори с нея — с никого на тоя свят не би могъл да сподели своите скрити мисли. А те напираха в ума му живи, палещи. Царят прогони сина си, а вторият му син, незаконният, беше още невръстен и сега само той оставаше най-близу до него. Струваше му се, че някаква скрита сила подреждаше работите в негова полза, проправяше му път. В мислите си князът срещаше всички, които все още стояха на пътя му, но той сякаш минаваше през тях или те сами изчезнаха като сенки. Нататък се провиждаше престолът и царският меч. Каква игра си бе устроил той с пратеника на маджарския крал, заплел бе в нея и царя, и сина му, и проклетата ромейка, дори и Рун, злото Самуилово куче, дори и краля! Той виждаше как се измъчват и сърцето му се радваше.

Слизайки на долния кат, накъм голямото преддверие, Иван-Владислав долови, че нататък беше много тихо, и веднага се досети какво ставаше в преддверието. Князът слезе там с безшумни стъпки и видя, че и двамата нощни стражи бяха заспали. Единият се бе подпрял на стената и на дългото си копие със скръстени ръце, главата му бе клюмнала на гърдите ведно с островърхия железен шлем, а другият се бе разположил на мраморния под с разкрачени нозе и с гръб, облегнат на една от колоните там. Владислав се спря пред седналия на пода, който бе прибрал копието през скута си и спеше дълбоко с отворена уста. Князът не стоя дълго да гледа жълтите му зъби. Той се наведе и ловко дръпна копието от ръцете му, както се бяха отпуснали безчувствени в съня. Князът насочи оръжието и бодна доста надълбоко заспалия войник по разголената му шия.

— Хааа… — задави се заспалият страж и разтвори ужасени очи, готов да нададе страшен вик.

— Млък! Ей сега ще те убия… — изсъска срещу него Владислав, допрял върха на копието до гърдите му.

Другият страж също се бе събудил и се изпъна до стената не по-малко уплашен. Изправи се и раненият, а от раната на шията му струеше алена кръв, потече и по лъснатата ризница. Князът разклати копието пред очите му:

— Спиш… А като съм взел оръжието от ръцете ти, докато спиш на стража, какво мога да ти сторя! Знаеш ли закона?

— Можеш да ме убиеш с него и… и няма наказание…

— Тъй. Знаеш какъв е законът. А на стража стоиш. Царя пазиш!

— Милост, княже…

— Вземи — тикна Владислав копието в разтрепераните му ръце. — Аз няма да те убия. Хващам те за пръв път да спиш на стража… и сърцето ми не дава. Но не знам аз как ще се разбереш с десетника си, като види кръвта по тебе. Е, оправи се, както знаеш. Повече аз не мога да ти помогна.

Той се отдалечи. Раненият страж успя да прикрие раната си от десетника, който дойде след полунощ да смени двамата с други двама стражи. Но раненият не скри от другарите си какво му се бе случило и тръгна из войниците дума за… доброто сърце на княза.