Погибел

VII

Когато ромеите нахлуха във Воден и бързо проникваха по всички краища на покорения град, княз Иван-Владислав се хвърли в реката и се остави буйните й вълни да го изтласкат вън от крепостните стени. Той не изведе никого със себе си по тоя необикновен път, за да не привлече по някакъв начин вниманието на победителя. После князът си намери и кон и се върна в Обител, където беше царят с цялата си войска.

Самуил живееше в обителския дворец на сина си, дето се бе настанила и Ирина с детето си след женитбата й с царския син. Вечер Самуил влизаше в малката трапезария преди определения час за вечеря и винаги заварваше там снаха си. Идваше по-рано тъкмо заради нея и тя долавяше това по-добре от него. Обичаше той да си поговори с нея и още повече да я послуша. Разговорите му с Ирина не бяха за войската или за Василия и царят обичаше да поседи при нея, да си почине.

Той трябваше да чака и да търпи, а по земята му ходеше чужда войска. Това бездействие го измъчваше и уморяваше повече. Но се породи в него и някакъв смътен страх. Не беше от Василия; мислите му за Василия бяха винаги ясни. Той познаваше голямата сила на ромейския василевс, но не се боеше от него. Други бяха чувствата му към Василия и преди всичко едно непреодолимо желание, една неутолима жажда да го надвие, да го срази, да съкруши силата му, да мине някак през него, да го прегази със своите тежки воински обуща. Той не се боеше от Василия и сега, когато ромеецът взе от него и откъсна Горна Мизия, градовете на юг, та чак и Воден. Той изпитваше мъчителен гняв към нашественика, но не и страх от него. Те още не бяха премерили силите си и Самуил вярваше в бойното си щастие. Вярваше и в божията справедливост. Той дебнеше търпеливо своя враг и очакваше по-щастлив час.

Страхът му идеше отблизу, идеше от неговите люде. Той забеляза, че още като нахлу тоя път Василий в България и проникна отвъд Маторие гори, настана смут сред най-близките му люде, долови някакво тревожно шушукане около себе си, тревожно и може би враждебно. Някои от най-близките му помощници като че ли избягваха да го погледнат право в очите, а дори и великият войвода Ивац, който наистина не беше много разговорлив, стана като че ли прекалено мълчалив и мрачен. После дойде предателството на Добромира, пък и предателството на Димитра Тихона, макар да се върна той при него с цялата си войска. Тия две случки удариха тежко Самуила и като че ли засилиха още повече смущението сред първите люде на царството. Той може би се лъжеше, това сред тяк беше може би от голяма грижа за царството, но ето около него започна да се навърта все по-често Яков Рун. После и му заговори направо с грубия си език:

— Дай ми воля, царство ти, да поопипам болярите, Нели с рибата от главата се започва. — И той продължи, без да го подканя царят: — Някои от тях, изглежда, са се уплашили от Василий. Говорят добро за него и противно за тебе. Аз не съм чул никого с ушите си; да чуя, вече си знам работата. Но дочувам какво се мънка сред простите люде и все се споменава името на някой болярин. Някой си, ето да речем Димитри Полемарх, направил златни ключове за двореца ти и ги изпратил на Василия. Да дойде Василий да те улови жив в леглото. Нели виждаш какво е щуро, но защо пък да се говори? Аз не мога да се уловя за никого — кого да уловя в тъмното? Но ти дай ми воля да започна отгоре. Може пък и нищо да няма.

Царят не даде воля на Рун да следи, да изпитва болярите. Нямаше против никого видими знаци и какво би било, ако узнаят най-близките му люде, че е изпратил по петите им Яков Рун? И каза на някогашния богомил:

— Ти намеря видими знаци. Да, като някога… с моя брат. Аз няма да се спра пред нищо тогава. И тебе няма да спирам. Но несправедливото обвинение и подозрение ще бъде оръжие, обърнато против мене. Ти и сам пази се, човече, от прекалено усърдие в твоята работа, от лоши грешки.

Рун си отиде и вече отдавна не беше идвал, но тревогата в сърцето на царя остана и се засили още повече. По-късно се спомена с лошо чувство и името на неговия зет Ашот Таронит. Беше на една шумна веселба — време на лекомислие и волнодумство; царят обичаше людете му да се веселят свободно и позволяваше всякакви дързости. А войводата Елемат, който проговори тогава, бе съвсем прекалил с виното, та едвам се държеше на нозете си. Той грубо разбута неколцина там, за да застане лице срещу лице с царя, та и пестник размаха срещу него:

— Царю и господарю мой… Се-седем пъти и се-седемдесет пъти ще си дам главата за тебе, но ти защо въведе в дома си чужди люде? И Таронита остави да пази вратата на царството… Ашот Таронит, който измени на един цар, но ще измени и на тебе. Чувам, ромейски кораби спират на Драч без твое знание и докато ромейският цар воюва с нас…

— Ти се лъжеш — отговори му Самуил. — Аз знам за тия кораби.

Неколцина по-трезви бързо отстраниха Елемага, да не спори с царя, както се бе притъкмил, но два дни по-късно царят прати да го доведат при него.

— Вярвам — рече му Самуил — да ти е минало от оная нощ и искам да си поговорим с бистри глави. Сега и по-добре ще си спомниш всяко нещо. Кажи, войводо, какво си чул за моя зет княз Ашот Таронит? Говори свободно, макар да говориш за мой близък човек.

Смути се много Елемаг, колкото и да очакваше тъкмо това да го попита царят:

— Прощавай, царство ти, бях обезумял от вино… Наклеветих аз княза, щом и ти си знаял за тия кораби. Моята жена купила платове и търговецът й казал, че ромейски кораби ги донасят в Драч. Помислих, че князът търгува с ромеите без твое знание, щом те в същото време…

— А сега ще помислиш — прекъсна го Самуил, че царят търгува с тях, докато Василий опустошава царството ни. Там, в Драч, войводо, купуват и разменят търговци с търговци, а не аз или моят зет. И ще ти кажа, че не е зле да влизат в царството ни всякакви стоки.

Елемаг се извини още много пъти пред царя и си отиде. Ала царят не знаеше нищо за някакви ромейски кораби в Драч и проводи люде да научат какви кораби спираха на българския бряг. Ашот Таронит също отказа, че знае нещо за ромейски кораби и в писмото си до царя писа: „…за търговията, господарю и татко мой, няма затворени пътища, а търговията и свои пътища си отваря…“ Така се изясни всичко за ромейските кораби в Драч, но в съзнанието на царя остана нещо неясно около името на неговия зет. И като че ли трябваше Самуил да се оправдава пред някого, та много пъти след това повтори в ума си:

„Но нели там, в Драч, е и моята родна щерка…“

Тия свои страхове и тревоги Самуил не споделяше с никого. Би искал дори да ги заглуши и в собственото си сърце. И всичко оставаше там, в сърцето му, в тия тежки дни за българското царство. Понякога, само за един къс миг, му се струваше, че старее, но веднага прогонваше тая мисъл от ума си. Струваше му се, че такова признание дори и пред самия себе си би било слабост и отстъпление пред враговете, които трябваше да победи. Само снаха му Ирина долавяше, и то повече с женското си сърце, отколкото с ума си и с погледа си, че той идваше при нея да търси облекчение, забрава, макар да стоеше все тъй здраво на нозете си и все същият огън да гореше в пъстрите му, зорко втренчени очи.

Ирина и слугата му Радой, който забелязваше и кога царят изяждаше един залък по-малко. Между тях двамата ставаха такива разговори:

— Ти царю, дигна цяла пллланина на плещите си.

— Нели съм цар!

— Цар си, но товарът ти е преголям. Тъкмо защото си цар, трябва да ти е по-леко. Имаш кавхан, имаш роден син до тебе, имаш боляри, войводи.

— Всеки на своето място, Радое. Това е царството: всеки да бъде на своето място и за общо добро. Царят стои най-високо и ще носи най-тежък товар. Ти също имаш свой товар… грижиш се за леглото ми, помагаш ми да се съблека…

Когато се узна за падането на Верея, на Колидрон, на Сервия и Лариса, за пленяването на Никулица, за това, че Василий събира българското население от тия места и го гони по пътищата, Самуил се оплака пак на слугата си:

— Аз съм там денем и нощем. И най-много жаля тия клетници, които Василий прогонва от огнищата им. Жени, деца. Ходя с тях, виждам ги…

Ала то беше друго, да се оплаче той на стария си слуга, на млечния си брат. Или да отиде да поседи с Ирина, която разбира всяко нещо, знае кога да говори и кога да премълчи. Около нея се носи някаква успокояваща тойлина, тя като че ли предусеща всяко нещо. Хубаво би било да можеше да поседи той и с Косара. А иначе царят никога не бе желал толкова много да удари Василия и такава сила имаше в сърцето му, че можеше търпеливо да следи чуждата войска в царството си, да търпи и да чака по-сгоден час, да се грижи с още по-голямо усърдие за войниците си.

Когато княз Иван-Владислав се завърна в Обител след падането на Воден, царят го задържа при себе си, в двореца на своя син. Ирина Радомирова и Владислав отново се видяха под един покрив и враждата между тях пламна с още по-голяма сила. Ирина не можеше да излезе против волята на царя, който искаше да държи по-близу своя племенник. Царят долавяше, че те двамата не се обичаха, но това не му беше чудно и мълчаливо търпеше студенината между тях, както схващаше той взаимната им омраза. Те и двамата се въздържаха да проявяват истинските си чувства пред другите люде и започна помежду им една подмолна борба, една яростна, мъчителна, прикрита игра. Колкото и да не искаше да издава чувствата си към Ароновия син, Ирина Радомирова се опита още в самото начало да попречи на настаняването му в двореца на мъжа й, в царското семейство.

— Но, татко — каза тя на свекъра си и като че ли само от преголяма грижа за добрия ред в дома й, — трябва да му отделим стаи и ще ни стане тясно тук, къщата ни не е много голяма. И после Владислав си има вече свое семейство, той може би ще иска да доведе тук жена си с детето, а тя, Мария, очаква второ дете. Ти сам виждаш…

Царят се усмихна на нежеланието й да приеме в дома си Владислава и каза:

— Тук, в Обител, сме като на войнишки стан. Може да ни е и по-тясно. Жена му няма защо да идва, шом чака дете. Аз ще го накарам той да отиде за малко да види семейството си. — Царят поприсви вежди и добави: — Той ми е нужен.

Ирина не отстъпи веднага. Тя познаваше тъжната обич на царя към неговия незаконороден син, който живееше отделно с Малина Бабчорова и с другите си слуги в своята малка къща в Преспа; още по-голяма беше грижата на Самуила за това дете, понеже то растеше болнаво и сякаш без радост. Ирина бе мислила вече да приближи и дори да въведе в своето семейство това дете, заради царя, но също и заради своя мъж: малкият Давид беше негов брат, а Радомир имаше нужда от свои близки люде; при това Давид беше незаконен син на царя и не можеше да бъде опасен съперник. В тая нейна мисъл беше и омразата й към Ароновия син, страховете й от него. Сега тя побърза ла каже на царя:

— Ако трябва, господарю и татко мой, да приберем някого в твоя дом, то е най-напред Давид. Детето расте самичко, със слугите си. То е роден брат на Радомира.

Самуил я погледна с благодарност, после отклони погледа си и рече:

— Добре му е в Преспа. Той е още малък.

Той не изрече истинската си мисъл: обичаше премного своя по-малък син, но не можеше да го прибере в семейството си, поне докато беше жива Агата, Ирина каза:

— Но аз мисля да дойде детето тук, у нас…

— Не, не, — После царят живо се обърна към снаха си и като че ли тъкмо нея да зарадва: — Още малко… Да позаякне. Ще го взема във войската, при мене. В моето голямо семейство.

Иван-Владислав искаше да бъде винаги близу и най-близу до царя. Той се зарадва, когато царят го задържа да живее в Радомировия дворец; людете трябваше да знаят, че той е от царското семейство, втори след царския син. Но като влизаше по волята на царя в дома на Ирина Радомирова, той се опита да спечели и нейното благоволение, за да му бъде по-сгодно в чуждия дом. Издебна я той сама в градината на двореца през тия още горещи дни и отдалеко започна с дълбоки поклони, а по лицето му беше изписано робско покорство, умиление и скръб. Заговори с гласа на човек, който се покорява на съдбата си:

— Аз не можех, светла княгиньо и снахо, да не се подчиня на волята на царя. Влязох в дома ти по негово желание, но и по мое също, защото чувствувам тоя дом като мой, братски дом. Радва се и Радомир, виждам. Само ти…

Той не довърши и стоеше пред нея с наведена глава, черните му гладки коси висяха лъскави и гъсти от двете страни на бледото му лице. Гласът на Ирина беше задавен от негодувание:

— Това само ти… да влезеш и да се настаниш в чужд дом, в който не те желаят и не те чакат. Ако царят и моят мъж знаеха какъв човек си ти…

— Ти, разбира се, няма да им кажеш — прекъсна я Владислав.

— Ще им кажа най-сетне, те трябва да знаят.

— И какво е то! — дигна към нея князът безкрайно учудено лице. — Опитах се да те позакача, бяхме и двамата неженени люде, а ти беше такава хубава мома. Ти виждаш с каква почит се отнасям с тебе сега, макар да си още по-хубава.

— Безсрамник! Ти влезе да ме нападнеш в стаята ми.

— Да забравим това. Ще бъде по-добре и за двама ни, ако сме приятели. Е, да, сега Радомир ти е съпруг, но с какво беше по-добър към тебе преди? Ожени се за маджарката.

— Нечиста тъмнина има в думите ти. Някъде искаш да ме поведеш? Срещу Радомира? Ти не струваш колкото малкия му пръст. Ти си като змия, която шумоли в бурена. Това искам да ти кажа и не се доближавай до мене повече, отколкото съм принудена да те търпя.

— Аз обичам Радомира, той ми е като истински брат, той спаси живота ми, Ти също влезе с него в сърцето ми.

Ирина махна с ръка и се отдалечи.

Сега тя още повече се уплаши от Владислава и още повече го намрази. И се зае да го измести от сърцето на мъжа си. Скоро след тоя свой разговор с него тя каза на Радомнра:

— Татко по своему, по мъжки, а като е за дом и огнище, жените знаят по-добре. Владислав трябваше да си живее отделно. Аз не се чувствувам свободна с него в своя дом, той ми е чужд.

— Ние сме живели винаги заедно.

— Ето, виждаш ли, и ти по мъжки. Не разбираш. Тогава бяхме още деца, после млади люде, свободни, без всякаква грижа кого ще срещнеш и с кого ще седнеш да се храниш. Сега и той, и ние си имаме свое отделно огнище и за всеки човек идват такива часове — иска да бъде сам край огнището си.

— Но той не ни пречи. Има си свои стаи.

— Стана ни и по-тясно с него. Срещам го навсякъде. Под един покрив сме. И той е такъв присмехулник! С него аз седя като на тръни. Винаги е било така, сега още повече.

Тя забеляза, че на трапезата и на всяка тяхна обща среща царят разговаряше повече с Владислава. Владислав умееше да попита, да отговори и се виждаше, че в тяхната обща мъжка работа царят вървеше много повече с него, отколкото със сина си. Ирина Радомирова бдеше зорко да не би Владислав да измести мъжа й от мястото му и непрестанно подбуждаше мъжа си към по-голямо участие в царските работи. Още когато Владислав се върна от Воден и всички чуха самохвалските му разкази за падането на тоя град, Ирина попита мьжа си, щом останаха сами:

— Защо татко е изпратил Владислава във Воден, а не тебе?

— Татко тъй реши — отговори Радомир. И се опита да обърне на шега: — Ами ако бяха ме хванали там ромеите!

— Ти все да се пошегуваш! Аз пък виждам сега, че би трябвало ти да бъдеш във Воден. То там е било като преграда за цялото царство. Владислав говори, като че ли е спасил царството. А ти си по-силен от него и нямаше да дадеш Воден на ромеите.

— Уха! — провикна се Радомир разгорещен. — Щях да ги държа там поне една година.

Царската снаха започна и сама да се намесва в разговорите за царството, когато ставаха пред нея. Тя привличаше и мъжа си в тия разговори, но още повече се опитваше да възразява на Владислава, да разкрива грешките му, да оспорва едва ли не всяка негова дума. Царят все по-често се заслушваше в нейните думи. Владислав се отбраняваше ловко и упорито, прикрит зад една привидна сдържаност или зад една уж доброжелателска шеговитост, която беше насочена и към нея, и към мъжа й.

— Трябва чичо да те прогласи за войвода — подхвърли й еднаж Владислав, а Ирина не закъсня с отговора си.

— Ей го моя войвода — посочи тя Радомира с нежната си, но иначе широка и силна брадичка. Сетне продължи с поглед към царя: — Вие говорите пред мене и човек пожелава също да каже две думи. Аз говоря като жена, вие пък не ми се смейте. Жените във всичко са до вас, но вие не ги забелязвате.

На царската трапеза често имаше гости, но Ирина Радомирова започна да кани още повече, като избираше гостите си между най-знатните боляри и воински заповедници, които бяха по това време в Обител или в околностите на тоя град. Тя не можеше да кани тия мъже направо, но караше мъжа си и с това зяздравяваше връзките му с тях. Мнозина обичаха искрено добродушния и храбър великан, но Ирина искаше Радомир да бъде техен вожд, както беше и утрешен цар по рождение. В същото време тя и сред тия люде се трудеше усърдно да отстранява Владислава, да го унижава, да му се противи и да разкрива все повече истинския му образ. Владислав от своя страна нищо не отминаваше, нищо не й прощаваше.

На една вечеря Владислав разгорещено убеждавате царя и гостите му, че най-голямото, единственото зло за българското царство е Василий Втори.

— Ти иди в Цариград и го убий — рече с блеснали очи Ирина. — Не ще ти бъде трудно. Нужно е само да се решиш и сам да умреш.

Владислав рязко се обърна към нея и като помълча, сякаш да приеме предизвикателството й или да покаже незачитането си към женската й немощ, изеднаж рече:

— Ако царят ми повели, аз ще отида да убия Василия.

— Не е нужно, не е нужно — рече Самуил и като че ли с еднаква строгост към двамата. Той продължи: — Вторият Василий е зъл наш враг, но когато един цар умре, идва друг. Пък ще срещнем ние някога Василий по бойните полета, няма защо да го търсим чак в Цариград.

Заговори се друг път за лов на мечки. Ирина пак издебна Владислава:

— Ти недей там… с мечки. Някоя може изеднаж да те лапне. Или гледай да си по-близу до бачо си Радомира.

Тоя път Ароновият син не отговори нищо, но след няколко дни отиде сам на лов за мечки низ горите по Пелистера; придружаваха го само двама от царските ловци и двама песяци12 с кучетата. Беше късна есен, но мечките още не бяха заспали за през зимата. И шумата бе окапала, та се виждаше по-надалеко през гората. Той се върна още на втория ден и докара с кола две убити мечки. По негова повеля царските ловци ги хвърлиха във вътрешния двор на палата. Едната беше стара и много едра, а другата — много по-малка, види се, тазгодишно мече, което ходило все още с майка си. Дигна се голям шум и врява, яростен кучешки лай и вой, та излязоха всички в двореца по врати и прозорци да гледат горските зверове. Владислав нареди да одерат мечките, месото им да занесат в дворцовите готварници, а кожите им — в една кожарска работилница.

Князът не говори много за щастливия си лов, пък и много не го разпитваха, а Ирина и нищо не продума. Той все така скромно помоли царя да му позволи да покани неколцина свои приятели на вечеря и само това добави:

— Младата мечка е хубава за ядене. Затлъстяла е сега, пред зимния си сън.

За вечерята Владислав покани не най-добрите си приятели, доколкото ги имаше, но повече ония, пред които Ирина Радомирова каза, че някоя мечка може да го лапне поради не много едрия му ръст. На трапезата бяха наслагани гозби от младо мечо месо. Говори се пак за мечки и Владислав разказа как бе убил двата звяра. Когато Ирина и другите жени станаха да преминат в женското отделение, слуги донесоха и сложиха пред нозете й кожите на двете мечки, изработени набързо, но изкусно за постилки на пода. Владислав се поклони отдалеко и рече:

— Повели, светла княгиньо, приеми ги. Не можаха да ме налапат мечките, макар да бяха две.

Ирина се усмихна, попримига с очи, а наоколо всички се умълчаха да чуят отговора й. Тя се поклони по ромейски:

— Благодарна съм ти за дара, светли княже. Ще тойлят те нозете ми през зимата. Ние всички тук чухме и разказа ти как си убил двете страшни мечки. И сме удивени от твоята смелост, само че… Само че за разказите на ловците винаги са нужни свидетели. Ловците обичат да си правят шеги, колкото и да са изкусни и смели.

Зашумяха всички гости, чу се и смях. Засмя се весело и Владислав, за да прикрие по-добре гнева си към присмехулницата.

Рано на другата пролет Василий Втори пак дигна голяма войска срещу България. И веднага щом премина кръстойътя между Дългата стена й град Цурул13, където се разклоняват пътищата за Одрин и Плъвдив, за Мосинопол и Солун, и се насочи по пътя за Одрин, цар Самуил също се дигна от Обител с цялата си войска и се премести в Скопйе и околностите му. Самуил тоя път изпрати повече люде да следят още по-зорко движенията на ромейската войска; Василий бе ударил един път на север, един път на юг и сега царят го очакваше да се насочи право към сърцето на България. Това очакваше Самуил, но не се учуди, когато Василий за доста късо време мина през Плъвдив, мина и край Средец и през един от западните проходи на Маторие гори навлезе в западната част на Горна Мизия. Той се спря чак при Бъдин и го обсади; по тия западни български места ромейска войска не беше стъпвала още от времето преди Аспаруха. Бъдин беше голям град и яка крепост на Дунава, седалище и на епископ, но ясно беше, че не можеше да бъде единствена цел на василевса, при все че премина той нататък с цялата си войска. С тоя свой поход вторият Василий посягаше надалеко, за да обхване България по-нашироко.

Василевсът се спря при Бъдин с една част от войската си, а по-голямата й част остави на прехрана в западна Горна Мизия и най-вече около проходите през тая част на Маторие гори, които хвана здраво, за да се пази от Самуила. Той се надяваше, че не ще се бави много по тия места, но се задържа при Бъдин много по-дълго, отколкото бе мислил.

Обсадата на тоя град се извърши, както и всички други обсади на ромейската войска — с жива сила, с обсадни и защитни уреди. Като преспаха спокойно цяла една нощ след обсаждането, рано на другия ден, както винаги, ромеите предприеха общо нападение срещу българския град. Те забелязаха още в самото начало на нападението, че на много места по стените и кулите на обсадения град, току зад високите зъбери, се надигаха гъсти пушъци, полъхваше оттам някаква остра миризма. И когато първите ромеи се покатериха по стълбите, струпаха се по площадките на прилепилите се до стените обсадни кули и се готвеха да стъпят върху самите стени, изеднаж българите започнаха да плискат върху тях, сред синкави пушъци и бяла пара, гъсти струи нагорещена, кипнала смола.

Надигнаха се нечовешки викове и сТойове от непоносими болки и ужас, по площадките на обсадните кули настина голяма бъркотия, също и по изправените на стените стълби, изпопадаха мнозина от ромейските войници по тях, а някои и сами се хвърляха долу, обезумели от болки и страх. Черната и гъста нагорещена смола беше като течен огън, който се залепваше по тях и бързо разяждаше облеклото им, месата им, прегаряше ръцете им, лицата, очите, стичаше се по железните им доспехи, капеше по нозете им. В уплахата си някои я бръскаха от себе си с голи ръце, тя се размазваше още по-нашироко, впиваше се като жива в голата кожа на ръцете и бързо я прояждаше. А българите не преставаха да притичват до почернелите медни котли и да плискат срещу нападателите горещата смола на гъсти, провлечени струи.

Най-сетне ромейските обсадни кули се отдръпнаха надалеко от крепостните стени, издърпани бяха и стълбите, отстраниха се и всички други ромейски войници, които се бяха втурнали да превземат града. Засегнатите от смолата бяха много и продължаваха да викат, да стенат и охкат, молеха се за помощ, тичаха ту на една, ту на друга страна, хвърляха се и се търкаляха по земята, във вирове и вади, тичаха към реката. Никой с нищо не можеше да им помогне. Смути се и се разбърка за дълго цялата ромейска войска край Бъдин.

Василевсът нареди всички изгорени от смола войници да се съберат в отделен стан и по-далеко от обсадения град. Мнозина от засегнатите бяха измрели и продължаваха да умират в големи мъки, страшно беше да се гледат и по-малко засегнатите с черните петна от смола по тях, които с нищо не можеха да се изчистят, с отворените кървящи рани и бели мехури, от които течеше жълтеникава лигавина. На тяхно място бързо бяха докарани други и още по-многобройни дружини, но Василий не се решаваше да предприеме ново нападение срещу Бъдин. Войниците му не скриваха големия си страх от течния, черен и лепкав огън на българите, а и сам василевсът се боеше от многобройни и безполезни жертви. Боеше се той също да не би страхът от черния български огън да проникне и се разнесе като зараза по цялата негова войска. А нито василевсът, нито някой от челниците му можеше да измисли спасително средство и защита срещу тоя пъклен огън. Пръв спомена Василий, а след него и всички негови заповедници, да се изработят особени щитове, обковани добре с желязо и дори целите от желязо и мед, големи по размер, та да може войникът цял да се скрие и запази, но и сам василевсът и людете му се питаха: как ще се изкачват войниците и как ще стъпват на вражеската крепостна стена с такива огромни и тежки щитове в ръцете им?

И времето минаваше.

Самуил следеше всичко, знаеше всичко и за своите, и за врага. В Бъдин имаше доста земна смола. Преди време той бе уговорил с чуждоземни купци голяма размяна на вълна и кожи от негова страна и смола от тяхна страна. Той бе изпратил по Дунава цялото уговорено количество вълна и кожи, но не беше получил всичката смола. Започна се разправия с купците, която продължи години, и най-сетне Самуил дигна ръка. Той успя да снабди с такава смола само няколко от по-големите български градове.

Около два месеца след първото нападение на Бъдин василевсът предприе второ. Войниците му гледаха с ужас пушъците по бъдинските стени и челниците им насила ги подкарваха да взимат оръжието си. Те не биха се приближили лесно до проклетите стени, но тоя път имаше една примамка: триста души ромейски войници и челници бяха облечени само в желязо и мед, от глава до пети. Скрити бяха като в железни ковчези. За ръцете и нозете имаше железни ръкави и крачоли със сглобове, дето беше нужно, та да могат да се движат. Тия триста души трябваше първи да се качат на стените с обсадни кули и да отворят път за другарите си. Така и стана — те първи започнаха да се провират през зъберите по бъдинските стени, но не можаха да се задържат там. Железните им облекла бяха много тежки, сглобовете на ръцете и нозете им трудно се движеха, трудно и бавно беше всяко тяхно движение. И българите се нахвърлиха върху тях не с гореща смола, а с железни куки и дървета, блъскаха ги и ги събаряха като дървени трупи от стените по един и двама, по трима наеднаж. Не сполучиха да минат стените на Бъдин и железните войници на василевса.

Когато се научи за второто неуспешно нападение на Василия, Самуил помисли, че ромеецът ще изостави Бъдин, ще го задържи обсаден с по-малко войска и ще продължи похода си накъм вътрешните предели на България. Царят не се решаваше сам да тръгне и да го потърси, да го срещне и удари — ромейската войска и тоя път беше почти двойно по-многобройна от българската и бе заела всички проходи през Маторие гори. Самуил остана да чака в Скопйе, но и Василий не се помръдваше от Бъдин — задържаха го там сега други надежди за победа.

Настъпваше вече лятото — много горещо и сушаво през тая година. Опнало се бе над цялата българска земя белезникаво, пепеливо небе и много дни наред не се мяркаше поне едно дрипаво облаче по него. Слънцето сякаш се заковаваше на едно място и пламтеше през целия безкраен ден над главите на омърлушените люде, нощем пък едвам проблясваха по небето далечни звезди — бледи искрици, сякаш всеки миг ще угаснат. Или бавно ще се надигне иззад мъгливия хоризонт огромна месечина, ръждивочервена, загаснала, ще озари потъмнялото лице на земята с мътна светлина, в която ще се изправят като призраци неясните очертания на скали и дървеса. Шумата по горите започна рано да вехне, бързо пресъхваха извори и потоци. Посевите изгоряха едва що прецъфтели, не остана плод да узрее и по дървесата, а всяко зърно се ронеше спечено от пресъхналата си опашка. Затихнаха и бодрите гласове по планините и полята — намалели бяха водите, празни бяха птичите гнезда, спотаили се бяха някъде и буйните ветрове.

В тия глухи, призрачни нощи царят български ходеше буден по стаите или излизаше по късните часове да се разхожда сам по бреговете на притаилия се Вардар. Заклетият враг на България за трети път едно след друго навлизаше в пределите й, но Самуил не смееше да го срещне и удари. Оттам започваха още много други злини за царството. Разтревожен беше целият народ, без дух беше и войската, враждебно беше дори и небето; посърнали стояха пред царя българските войводи и боляри, все по-ясно четеше той по лицата им техните мисли — неспокойни, изпълнени с всякакви страхове и изкушения вероломни. През една такава нощ на мъчително търсене на изход в ума на царя се роди смела мисъл.

Той свика военен съвет и обяви пред най-първите войводи, че е решил да предприеме бърз поход право срещу Одрин. И обясни по-нататък:

— Похода ще водя лично аз, за да приема всичките му трудности. И може би ще попитате: защо не към Цариград, щом василевсът е толкова далеко от престолнината си? В Цариград ние не можем да влезем, макар да е оставел с малко войска. Но и да влезем, ще бъдем принудени пак да излезем. Ние не можем да вземем Цариград, а също и Одрин трудно ще можем да задържим. Ние ще отидем и ще влезем в тоя град, за да накараме Василия да се оттегли от нашата земя и да се върне в своята. Ще отидем там с двайсет хиляди войници, а другите ще останат тук. Ако Василий побърза да се върне в земята си, ние ще чакаме колкото е нужно и също ще се върнем на наша земя. Ако пък той се насочи насам, към Скопйе и Охрид, за да ни отвърне по същия начин, ще побързаме и ние да се върнем насам, за да го посрещнем с цялата наша войска. Аз не знам как иначе бихме го накарали да напусне земята ни.

Никой от войводите не се възпротиви на царя; които му бяха от сърце предани, одобриха решението му и дори се съживиха, зарадваха се, че се започваше такова смело дело; които пък таеха в ума си противни мисли, не се решиха да ги изрекат или се опитваха да се прикрият зад някаква своя прекалена загриженост за царството. Както почти винаги пръв след царя и след кавхана му заговори Димитри Полемарх.

— Добре те е насочило, царю наш, твоето храбро сърце — започна той. — Василий ще се уплаши за своите градове и ще побърза да ги спасява, та ще остави нашите. Аз само за това се тревожа: дали ще имаме време да изпълним както трябва твоето смело решение. Одрин е много далеко, а ние не можем да знаем накъде ще се насочи Василий, за да се спасява от нас. Ще може ли войската ни навреме да стигне до Одрин и навреме да се върне, ако стане нужда?…

Така говори сладкедумният Полемарх и още много подобни неща каза с приятния си глас, но не можа да посочи друг, по-добър изход, а само засили колебанието и страха сред по-нерешителните от войводите, още повече сред тия, които вече не вярваха на царя. Мълчанието на тия люде беше отговорът им. Мълчанието, наведените им очи, нажалените им лица. Но се чуха и други отговори.

— Какъвто и да е краят на тоя поход — рече Ивац от мястото си, привел едва едрата си глава, — по-добре ще бъде да вършим нещо, отколкото да стоим със скръстени ръце и да се разкапваме…

Изправи се близу до него Кракра, пернишкият велик войвода, бърз и решителен:

— Ние ще вървим след тебе, царю, където и да ни поведеш. Твоята воля и всяко твое решение е повеля за нас. Ти умно си решил и тоя път. Василий ще тича презглава да спасява Одрин.

Военният съвет одобри и потвърди решението на царя, макар повече с мълчание. Отделени бяха двайсет хиляди по-добри войници. За свой заместник в Скопйе царят остави Радомира, с него беше и великият войвода Ивац. Докато се готвеше войската за похода, в Скопйе неочаквано пристигна великият войвода Никулица, който бе успял да избяга от ромейско пленство. Царят му се зарадва много и го остави да бъде с Ивац. Ще следите — каза царят на първите си войводи, ще следите Василия. Кога ще тръгне и накъде ще тръгне. И ще наредите аз да узная, ако може някак в същия час. В това ще бъде цялата ни сполука в тоя поход: да узнаем навреме накъде ще тръгне Василий, та навреме да знаем накъде да се обърнем и ние. В Скопйе царят остави и Рун.

Самуил тръгна с големия си полк за Одрин в първия понеделник на месец Чръвен14.

Като знаеше, че Василий имаше свои очи и уши в Скопйе, той тръгна открито, с тръби и знамена, и не се скриваше накъде се бе запътила тая многобройна войска. Нели тъкмо това беше целта на тоя поход — да накара василевса да се върне в своята земя. От Скопйе царят се отправи по пътя за Струмица, сетне мина по долината на Струмешница, мина през теснината между Беласица и Огражден и излезе в долината на Струма, а оттук, по течението на тая река, мина през Рупелския проход и навлезе в ромейска земя, по посока към Сер, където преди повече от двайсет и пет години загина неговият брат Мойсей. Оттук и чак до Одрин той трябваше да се движи само през ромейски земи и походът му ставаше по-труден.

Царят знаеше, пък и току-що завърналият се Никулица потвърди това, че по тия места, през които трябваше да мине и през които бе минал вече Никулица, имаше малко ромейска войска, колкото за стража, и най-вече по големите твърдини и градове. Самуил мина далеко от Солун, зави също и северно от Сер, макар да се отби по тоя начин от главния път и да навлезе в гористи, мъчно проходими планински места. Той и по-нататък трябваше да изостави главния път между Солун и Цариград, който минаваше по-близу до морето, и да търси по-къси пътища за Одрин.

Ромеите бяха изненадани от тая голяма българска войска на тяхна земя, но нямаха сили да я спрат и прогонят. Все пак върху нея веднага се нахвърлиха малки отделения ромеи и я преследваха по целия й път. Върху нея внезапно връхлитаха ромейски конници, нанасяха й удари, доколкото им беше възможно, и бързо се оттегляха, преследвани пък те после от българските конници; ромейска пехота често устройваше засади на българите, обсипваше ги със стрели, сулици и камъни и бързо се разбягваше. Тия бързи и внезапни нападения на ромеите ставаха най-често нощно време, когато българите закъсняваха по пътищата или когато се настаняваха за нощна почивка.

И не беше само това, което правеше далечния поход на Самуиловия полк все по-труден. За да може полкът да се движи по-бързо, Самуил не поведе нито обсадни уреди, нито пък голям обоз. Пътят минаваше през плодородни места, през земите на струмците и смоляните, които бяха също български славани, и царят се надяваше, че не ще бъде много трудно с прехраната на войската му. Ала торбите на войниците скоро се изпразниха, свършваше се и храната, която носеха с обоза. Полкът заобикаляше отдалеко по-големите селища, а людете от селата, през които минаваше, се разбягваха от страх пред такава голяма войска. Жетвата по тия места бе минала и по нивите лежаха снопи, войниците попадаха и на изоставени гумна — започнала бе и вършитбата, но многолюдният полк не можеше да се снабдява с хляб от нивите или от недоовършаните снопи. Царят бе забранил да се взема насила от селяните, да се разравят житните им ями, да се разбиват кошове и житници, но и те бяха повечето празни по това време; което пък можеше да се вземе от господарските хранилища и житници, то също не достигаше. Стадата също биваха прогонвани далеко от пътищата, по които минаваше войската. Малки конни отделения се отбиваха от двете страни на пътя да търсят храна, товареха на коне, каквото успяваха да намират, подкарваха по някоя овца или свиня, или друг някакъв добитък и тичаха да догонят полка, но колко ли беше то за двайсет хиляди гладни войнишки гърла? Самуил не искаше да се спира никъде за по-дълго време, за да се издири и набави повече храна, и войниците му гладуваха.

Страдаше полкът премного и от жажда в тия най-горещи, сушави дни. Откакто бе тръгнал и много време преди това, не беше капнала ни капка дъжд, не беше се спирал облак да хвърли поне сянка по твърдата, напукана земя. Едва на няколко пъти се показваха откъм морето на юг бели, блеснали на слънцето облачета и пак изчезваха в далечината. Изворите бяха пресъхнали, по тревистите долчинки из горите беше останал само влажен пясък, над който се люлееха дребни жълти оси, жадни и зли, а някъде пътят правеше безкрайни завои през широки, безплодни равнини, по които изгорели от слънцето треви и трънаци се сменяваха с бели, напечени, нажежени сякаш до бяло пясъци. Войниците намираха само по реките по някоя тойла струя вода, но по-големите, още непресъхнали реки бяха далеко една от друга, та прежаднелнте пътници, минали вече отдавна през едната, бързаха да стигнат до другата с пресъхнали гърла, с напукани устни.

Полкът мина край Драма, прегази по-нататък премалялата Места, но заобиколи по-надалеко Мосинопол, който беше яка ромейска крепост. Като вървя още цял един ден право на изток от Мосннопол, зави не на юг, по главния път, а на северозапад, през гористи хълмища и хребети. Главният път обикаляше нашироко тия планински места и беше много по-дълъг — стигаше чак близу до устието на Хебър15 и после се връщаше нагоре по течението на тая река, за да стигне до Одрин. Царят избра по-късия път, но с това започнаха и най-големите трудности на тоя далечен поход.

Така се бе разпоредил царят, че начело на полка, почти веднага след предната стража и след първите няколко малки отделения, яздеше той със знамето си и с неколцина от най-близките си помощници; като бе повел войниците си на такъв дълъг и опасен път, искаше той лично да ги води. И пак с такава цел — да не се чувствуват войниците сами, някъде по средата на полка той остави Ивана-Владислав, а към края — двамата си зетьове, сръбския княз Иван-Владимир и княз Ашот Таронит. Сина си Гаврила-Радомира той остави в Скопйе, да не би царството да остане без върховен вожд и царски наследник, а другите свои първи роднини поведе на тоя опасен и мъчителен поход.

През целия път дотук Владислав не слизаше от коня си, освен когато полкът се спираше на почивка. От високото седло на своя кон той следеше с орлови очи едва ли не всеки войник и челник. Той не жалеше никого сега, когато трябваше да се върви, да се върви, не жалеше и себе си. От продължителната езда нозете му се бяха протрили, течеше кръв от тях и той често ги мокреше с моч, за да прегаря наранената кожа по-бързо. Князът не се криеше от войниците, когато мокреше протритите си нозе, и те не му се присмиваха дори скришом, а още повече се удивяваха от него, още повече му се бояха.

За всички стана два пъти по-трудно, когато царят поведе полка през планините, през Източните Родопи. Някое време полкът вървя по долината на река Търнава, срещу течението й. Тук бяха все повече гори, войниците минаваха през прохладните сенки, също и вода имаше в изобилие. Ала по-нататък Самуил не искаше да затвори войската си в планинските теснини, та да попадне в някоя клопка, и я поведе по стръмнините, през планинските височини, по тесни, каменисти пътеки, пък някъде и без всякакъв път. Тук и гори вече нямаше навсякъде, разкриваха се на големи разстояния голи ридища и плата, по които не се виждаше ни зелена тревица, ни дръвче, а често се надигаха скали и камънаци, напечени от юлското слънце, блеснали тук и там като купища жар в светналия летен ден…

Самуил остави приближените си, дето бяха, начело на полка, остави с тях дори и знаменосеца и тръбачите си, а той самият тръгна с войниците. Караше коня си ту редом с някои от тях, ту го обръщаше назад и вървеше бавно срещу тях, през редиците им. Тяхната мъка беше изписана по лицата им и той я виждаше. Не сдържаха и те езиците си.

— Така не се мъчат и в самия пъкъл! — чу царят зад себе си пресекнал глас и се обърна да погледне кой изрече тия думи.

Срещна две гневни, кръвясали очи, които го гледаха упорито. Царят позадържа коня и се изравни с разгневения войник. Той бе бутнал на тила железния си шлем, щитът му се клатушкаше на гърба, а копието си бе повлякъл по земята като сопа. Беше едър и силен млад мъж, но търпението му беше малко. Току пред него вървеше друг един войник и колкото беше дребен сам по себе си, изглеждаше още по-мъничък редом с тоя мъжага. И щитът му изглеждаше прекалено голям за него, та както го бе окачил на гърба си, по войнишки, за да бъдат ръцете му свободни, той приличаше на желва с корубата й; като на желва се подаваха и кривите му нозе, и ръцете му, и главата му с вехт, протъркан кожен шлем. Царят се загледа в него, а в ума си задържа гневните думи на другия. Пъргаво и твърдо стъпваха кривите нозе на дребния войник и царят позна какъв човек беше той, без да е видял добре лицето му. Самуил се приведе и побутна тъкмо него по рамото:

— Чу ли какво каза тоя мъж тук за пъкъла?

Дребният бързо се извърна и изпули изненадан кръгли, червени като на птица очи без вежди; лицето му беше бледо, даже възжълто, обрасло с редки червени косми, на китчици под носа му и по брадата му, тънки, плътно стиснати бяха устните му. От двете страни на лицето му се спущаще на също тънички прави кичури нечиста, сплъстена, червена коса, през която бяха щръкнали разперени уши, и те бледи, безкръвни макар в такава горещина. По страните му се стичаха вадички пот, която извираше сякаш изпод вехтия кожен шлем, та и косата му беше потъмняла от обилна влага. Той живо поклати глава и отговори с тънък, издрезгавял глас:

— Чух, царство ти, чух. А искам да кажа и аз… Не знам дали ще ти хареса приказката ми, твое царство…

— Говори, говори.

Червенокосият се извърна цял и вървеше с едното си рамо напред, но колкото подигаше очи към паря, много по-често поглеждаше пред себе си и около себе си. Погледите му бяха бързи, той схващаше всяко нещо, пък искаше и да погледне навсякъде, нищо да не изпуща от очите си.

— Ще говоря, царство ти — продължи той, — Ще говоря, но аз, бога ми, не от зло сърце или… Ти, царю, трябва всичко да знаеш. Ти може и да знаеш всичко, но пък нещо може и да не знаеш. Ти не живееш като нищия, а неговият пъкъл започва още от първия му ден. Което си чул, може и да не си видял, а което си видял, може и да не си изпитал. Ти живееш в палат, а нищият живее в подземна изба и разбита колиба. Ядеш хляб от пшеница, а той — по-често от просо и слама. Ти ядеш по три пъти на ден, а той понякога и по един път на три дни, пък може и да псовиса от глад. Ето и сега, царство ти, аз ходя пеш, а ти яздиш кон.

Червенокосият млъкна и като че ли нищо не бе казвал на царя. Но той искаше само да си почине, да си поеме дъх. Повървя и царят редом с него, сетне изеднаж рипна от коня си и хвърли юздата му в ръцете на друг едни войник там. Тръгна и той пеш, рамо до рамо с червенокосия. Войниците наоколо се поотдръпнаха, сякаш се бояха да не се блъснат в него, и всички замълчаха, заслушаха се, да чуят, да видят какво ще стане по-нататък. Червенокосият войник не се обърна да погледне, но усети, че царят тръгна редом с него, и продължи с още по-голяма дързост:

Ти си добър и справедлив, всеки от нас знае, но много и много повече са болярите, големи и малки, големите и малките делници тук с нас, разните събирачи на царски и болярски данъци, пък и поповете са премного, макар аз да не съм проклет богомил, но съм от нищите и имам четири деца. Ти искаше да знаеш всичко, царство ти — обърна се той изеднаж към царя, но пак не показа страх, като го видя толкова близу до себе си. Неговият страх беше в дързостта му и той умело го прикриваше, решил да изкаже всичко, що тежеше на бедняшкото му сърце, та и най-черната си бедняшка злоба. — Аз съм от Поречието, там по река Велика, или Треска, както още я казват, близнак на Вардара. Ти знаеш, цялото това място с двайсет и шест села е под болярина Иов Рилко. Ти си големият ни цар, а той е малкият ни цар и е по-близу до нас. Ние всички там сме негови люде, преди да сме твои. Големи са там планините, горите с кон не можеш да изходиш, и господ дори не поглежда нататък, та Йов Рилко за нас е и цар, и бог. Стар е той вече, ти не го викаш във войската, но тука са двамината му синове и аз съм от дружината на по-младия. Там у нас вадят желязо, но болярите ни раздадоха кожени шлемове и повечето сме с ленени ризници. Какъвто е бащата, такива са и двамата му синове, а и всички там челници, та и десетниците и старейшините, и кучкарите му, и соколарите му, всички са като него за нас нищите, като да ги е правил той и раждал.

Той пак млъкна, задъхан от умора, та и гласът му не достигаше. Вървеше натоварен с оръжието си, с торбата си, а слънцето отгоре и днес изливаше жив огън, та и цялото небе беше нажежено до бяло. Сега царят показа нетърпение и рече:

— Говори и от нищо не се бой. Ти може и да сгрешиш някъде, но по-важно е от сърце и душа да говориш, да не лъжеш и хитруваш. Нели ще видя аз после за кое си казал истината и за кое си излъгал. Ти не бой се от истината, човече.

— Не се боя аз, царство ти, не се боя. Така съм си мислил всякогаш и съм го казвал: да ме попита царят, ей тъй да застане пред мене и да ме попита… Всичко ще му кажа. Така и стана. Ти ме попита и аз всичко ще ти кажа. — Той погледна бързо към царя, сякаш колкото да потвърди думите си, и пак продължи да се пули пред себе си, с протегнат упорито врат, тъничък, жилест и някакви зърна като лешници имаше под кожата му. Умората караше червенокосия да млъква за малко и не личеше, че в същото време все повече се разпалваше злобата в сърцето му. — От тебе аз, царю честити, не се боя, а ти кажи още сега да ми отсекат главата. Аз цял живот за това съм си мислил, кога ли ще застане пред мене сам царят и ще ми каже: говори, Самсон Пуле, кажи ми всичко. Така и стана. Ще ти кажа, пък ти повели да ми отсекат главата; мене и това ми стига, че говоря и ти ме слушаш. Ето ти каза и повели да няма ангария за болярина. И сам боляринът казва: няма ангария. Но има ангария за царството и той своята ангария нарича царска. И какво още не прави, за да не се нарече работата, която му върша, ангария. Негов човек ми казва: иди, налови риба от Велика. Реката е на господаря и ти не смееш сам да ловиш в нея, но като ти каже слугата му и като си гладен, нагазваш във водата. После идва пак слугата му и ти взема рибата. Подхвърля ти две рибки, като на мачка. Нели, знаеш, казва, реката е на господаря и рибата е на господаря. А като речеш да влезеш в реката без господарско позволение, то се знае, рибата пак ще ти вземат, но и те пребиват с тояга. Влизаме ние и без да питаме, пък като ни хванат, сами подлагаме задницата си, че гладен не се живее. Аз казах за водата и рибата, но така е и със земята, и с гората, и с добитъка, и с дивеча. Няма ангария, но, кажи го, всичко е на болярина, а в мене е само гладът ми и нуждата ми за всяко нещо, за хляб най-напред. Като съм сега в полка и повече съм във войската, кой ще храни децата ми, ако не робува жената и по-голямото ми дете на болярина… Моята земя е, кажи го, две педи, и гора имам два разтега. А ти, което искаш, наречи ангария, което искаш, наречи свое. Ето аз ти казах всичко, царю честити…

Той млъкна и някак се поприсви, като че ли едва сега се уплаши от приказките си. Настана тишина голяма сред сгъстените редици на войниците, които се бяха насъбрали около царя и вървяха заедно с него. Чуваше се само разбърканият тропот на стъпките им, подрънкването на оръжията, на железата по тях. Така дълго време и всички чакаха да чуят какво ще каже царят.

— А ти какво искаш? — попита Самуил, и той питаше не само червенокосия, а всички тия люде около него, които бяха селяци като червенокосия или пък градски аргати и слуги.

Самсон Пуле, червенокосият, пак се обърна към него, но сега учуден от въпроса му, и укротен, плах:

— Какво искам… Нищо не искам аз, царю честити. За мене хляб повече и добра работа. Да знае човек защо работи. А сега как… работиш, пък децата гладни.

Царят нищо повече не попита. Не знаеше ли той какво беше нужно на нищия? Знаеше, но като че ли бе забравил. Знаеше и за болярина-вълк, но и това като че ли бе забравил. Насреща беше само Василий, той държеше погледа му. Минали бяха трийсет и повече години, откакто бе казал, че няма да има вече ангария и че нищият няма да бъде презрян роб. И се виждаше, че през тия години все не беше както при стария цар нито за селяка, нито за болярина. То се знае — много пъти го лъжеха, покрай по-добрите боляри минаваха и по-злите, а селяците повече мълчаха. Царят знаеше, че доброто беше още много малко, но надеждите бяха по-големи, също и неговите надежди. Така знаеше той, но ето доброто още повече бе намаляло, останали бяха само надеждите. Тук бе говорил само един човек, най-дръзкият, но всички наоколо мълчаха и в мълчанието им беше тяхното одобрение, тяхното съгласие с най-дръзкия, който говореше и за тях…

Царят вървеше с войниците си. Той слезе от коня си, за да върви като тях по тия тесни, каменисти пътеки, под огъня на слънцето. Той не беше млад като тях, нозете му премаляваха, често се препъваше. Той се задъхваше от умора, пот течеше по лицето му, но вървеше с войниците си. Те се бяха струпали около него, бяха излезли вън от пътеката, за да бъдат около него, по-близу до него. Червенокосият бе говорил на царя и заради тях, сега те чакаха отговор. Те вярваха в своя цар, очакваха добро от него. Той мълча дълго, докато намери по-правдиви думи, и каза:

— Врагът е в земята ни. Трябва да го прогоним и да го затрием. Това е била винаги най-голямата ми грижа. Говорил съм много пъти за царство българско, което да е добро и справедливо за всички негови люде. Но не може да се направи всичко, да се направи повече за общото добро, докато стои такъв враг срещу нас. Помнете ми думата, аз съм ваш цар: един ден ще се върна при болярина и ще го принудя да бъде по-справедлив към людете си, към по-долните от него.

Той не каза нищо повече, но си мислеше: „С надежда ли вървят те с мене или от страх? Дано да ги води добрата надежда, защото страхът е слаба опора за човешкото сърце, със страха върви и всяко друго зло. Не искам да ги държа със страх, не ми са и нужни, ако само страхът ги държи до мене…“ Такива мисли измъчваха неговото сърце и грижите му бяха големи. Вървеше той така, с войниците си повече от трийсет години, а още не беше дошъл до желания край, още не се виждаше и никакъв край. Василий беше в България с неизброима войска; боляринът беше все още вълк за нищия; децата на селяка гладуваха в избата му. И днес той трябваше да започва отначало, да започва пак с чуждия цар, когото не беше успял да надвие, с вълците в царството…

Рядко ще се обади някой от войниците около царя, накъсо, със затихнал глас. И сякаш цялата войска далеко пред него и след него вървеше някак затихнала, укротена. Разнесла се бе вест надалеко по войнишката върволица, че царят слязъл от коня и върви редом с най-последния войник. Някои по-любопитни изоставаха или пък изтичваха напред, за да го видят. А той вървя и вървя с войниците, докато съвсем не премаляха старите му вече нозе.

Далеко някъде към средата на дългата войнишка върволица, яздеше на коня си княз Иван-Владислав. Не се отлъчваха от него и знаменосецът му, и тръбачът му. С него яздеха и по-големите заповедници на полка, който беше оставен под негова повеля. Князът мълчеше мрачно; не се решаваше да подхване приказка с него и никой от приближените му. Това не беше поради умората в тоя продължителен поход; той понасяше тьрпеливо и умората, и жаждата, и слънчевия пек. Гневеше се князът на войниците си и святкаше мрачно с черните си очи изпод сенника на лъсналия, напечен от слънцето железен шлем. Войниците вървяха, не спираха, но не скриваха мъката си. Слухът на княза долавяше негли всяка тяхна въздишка или всяка изтървана дума на поплак, колкото и тихо да беше изречена; той виждаше как те се втурваха, как се блъскаха да стигнат по-скоро до някоя рекичка или извор по пътя; как се тръшваха на земята ведно с оръжието си, когато се дадеше знак за почивка. Бичът беше винаги в ръката му. Когато чуеше, че някой от войниците простенва от умора и отчаяние, той обръщаше коня си нататък, намираше нетърпеливия и го шибаше с бича си, докато не го накараше да тича презглава пред муцуната на коня; когато хукваха войниците към рекичката и се блъскаха кой по-скоро да легне на брега с лице във водата, князът се спущаше с коня си след тях, изпреварваше ги и ги спираше по-далеко от реката, а в същото време той самият влизаше във водата с животното си, ходеше нагоре-надолу, докато я размъти добре, и се заканваше на жадните с бича никой да не смее да се доближи. После се махваше от водата и едва след това войниците се нахвърляха да пият. Князът искаше те да бъдат по-търпеливи в жаждата си. Когато войниците се спираха за нощна почивка, князът не допущаше нито един да седне, макар и за един миг на земята или на някой камък, докато не бъдат разпънати всички шатри, докато не си нареди всеки място за нощуване. Сутрин, когато се даваше знак с тръби и рогове за ставане по целия стан, той, дигнал се от леглото преди всички, тичаше с коня между шатрите, прескачаше налягалите на открито и караше всички да стават веднага; тежко на тогова, който се опитваше да се попротегне, когато се приближаваше князът — сладката утринна прозявка замръзваше на устата му под ударите на княжеския бич. Князът ругаеше и челниците за всяко нетърпение и отпуснатост, но не удари никого заради чинопочитанието, което трябваше да се спазва строго във войската.

Полкът на Владислава вървеше с най-твърда стъпка по дългия път. В тоя голям полк нямаше безредие, нямаше изостанали или отклонили се войници. Нямаше шумна врява в тоя полк, ни провиквания, ни песни, всички вървяха дружно и всеки на мястото си. Такъв ред се пазеше и когато полкът се спираше на почивка и за пренощуване, войниците на княза първи разпъваха шатрите си, първи сядаха да се хранят. Князът стоеше над целия си полк с бича в ръка.

Не можеше да остане неизвестна за царя преголямата строгост на Владислава. Повика го той еднаж в шатъра си, докато всички князе и войводи чакаха вън за вечеря. Царят му рече:

— Говори се със страх за тебе в цялата войска. Биеш войниците прекомерно, мъчиш ги. Не мислиш ли, че ще те изоставят още при първото по-голямо изпитание? Със страх не можеш да задържиш дълго човека. По-големият страх лесно може да изгони от сърцето му по-малкия страх. Ако се уплаши войникът от врага, страхът от тебе няма да го задържи в боя. Така е и за цялата войнишка служба и тегоба.

Владислав отговори както винаги с голяма почтителност, но с противоречиви думи:

— Царю, аз давам и допущам на войника всичко, що му се дължи и е негово право, но искам и търся от него всичко, що дължи той на челника си и на своя цар. Моите войници са винаги сити, но аз не им давам да вървят по пътя като стадо свини. Това е всичко, а ти погледни моя полк и ще го видиш какъв е между другите полкове. Моят не е най-лошият, а може би е най-добрият.

— Най-добрият полк се познава в боя. Ти гледай да привържеш войниците към себе си, а не да ги държиш в страх и трепет.

— Да ги привържа ли, чичо! Вонещият селяк никога няма да се привърже към болярина. Ти оставяш, царю, всеки въшльо да плещи пред тебе и така е може би по-добре, но аз едвам се въздържам да не излезна и пред очите ти да го стъпча с коня си.

— Когато ми говори, аз знам и какво мисли, какво го боли. И като му показвам човешко съчувствие, той няма да ме изостави никога. Ние всички се раждаме голи на тоя свят, както е казано, и болката за всички е болка. Задържай ръката си, дори когато искаш да удариш и коня си под тебе, а още повече човека. Така искам ла водя аз людете си, за да стигна, където съм тръгнал. Няма по-здрава връзка от човешката привързаност, когато е за човека и за неговите дела. Ако аз не мога да бъда справедлив цар, не искам да бъда и никакъв.

— С твое позволение, царство ти, но… Но ако тая селяшка паплач не се бои от тебе, тя ще се поругае с твоята любов и справедливост.

— Простият народ е като дете понякога: може да бутне паницата, да я разсипе и с него е нужна бащинска строгост. Но ето какво ще ти кажа още: тебе, аз княже и войводо, ще накажа по-строго, ако извършиш нещо, което трябва да бъде наказано, отколкото последния мой войник. На него по-лесно ще простя, на тебе няма да простя. Така мисля да държа войската си и занапред, това искам и от всеки челник. И от тебе също.

Княз Владислав се поклони дълбоко пред царя и нищо повече не възрази. Той не искаше да му противоречи повече, ала не от страх или от разкаяние, а защото не искаше да разкрива пред него образа си.

Те бяха различни люде, макар и толкова близки по кръв.

Българската войска премина Хебър на юг от Одрин; намерен бе широк разлив и брод по тия ниски места, пък и водата на реката бе много намаляла сега, в началото вече на месец Зарев16. Самуил не криеше войската си, пък и не можеше да я скрие, след като бе вървяла тя толкова дълго през ромейска земя. Все пак царят се опита да заблуди ромеите, да приспи тяхната бдителност. Той излезе на големия път за Цариград и даде голяма почивка на войниците си, които се разположиха от двете страни на пътя. Българската войска сега беше едва на две поприща от Одрин, но царят изпрати към тоя град предрешени люде, които разнесоха лъжлива вест, че българите ще вървят за Цариград. Такова нещо можеше да се допусне, понеже ромейската столица бе останала с много малко войска и беше защитена само от високите си стени; българите можеха да се полакомят за Византион, щом изглеждаше сега по-лесно влизането в тоя град. Така бе подучил Самуил и предрешените люде, които изпрати в Одрин.

Кастрофилаксът на Одрин навреме се затвори в града с около хиляда войници, но като стигнаха до него вести, че българите се готвят да потеглят за Цариград, той се поуспокои и се поотпусна. Българите останаха в стана си край цариградския път още цяла неделя и като че ли съвсем бяха обърнали гръб на Одрин. Два дни преди Успение Богородично кастрофилаксът отвори широко вратите на града — на тоя голям празник ставаше събор в Одрин и панаир също за цялата адрианополска тема. Градът очакваше цяла година тоя събор, от който зависеше препитанието му до голяма степен, и адриаиополският кастрофилакс разгласи, че съборът ще стане, макар и при такова опасно съседство с българите. Люде от градската управа успокояваха всички, че българите не мислят да нападат и че най-сетне и стените на града са достатъчно яки, за да го запазят, ако стане нужда. През тия два дни преди големия празник в Одрин се насъбра доста свят от по-близките селища, надонесоха се всякакви стоки, макар и не в такова изобилие, както през мирните години.

Съборът започна още от предния ден, а на самия празник настана голямо оживление по улиците и широките стъгди на Одрин. В общата възбуда людете взаимно се насърчаваха и все повече се увличаха. От друга страна, и страхът от българите ги караше да купуват и продават повече, да пълнят зимниците си с разни неща за ядене, ако градът бъде обсаден, да опитат от всички съблазни, които се излагаха по продавачниците и кръчмите, че не се знаеше какво можеше да сполети човека в такова тревожно време. По тържищата имаше много купувачи и продавачи, имаше и пияни люде много, а също и разпътни жени, които завличаха свои гости по бърлогите си. Късно след обед вече целият град ехтеше от песни, от свирки и тръби, от кънтящи тимпани. Людете като че ли забравиха врага, който стоеше на две поприща от градските порти.

Самуил бе чакал тъкмо тия часове. Едва-що бяха приели войниците му обеда и бяха се нахранили, даде се повеля за тръгване. Така беше наредено всяко нещо, че и самите войници не знаеха накъде ще тръгват — за Цариград или за Одрин. Не можеха да познаят и съгледвачите, които преди това още бе изпратил одринският кастрофилакс, та се спуснаха да занесат в града тревожната вест едва когато българите се насочиха вече право към Одрин. Все пак ромеите успяха навреме да затворят вратите на града, но всичко започна неблагоприятно за тях. Макар да знаеха, че българският цар е близу, за тях дойде като изненада появяването на българите пред вратите на града. По градските улици и стъгди настана голяма бъркотия, а после всички се изпокриха, сякаш изчезнаха вдън земя. Имаше повеля да излязат по крепостните стени и гражданите, които можеха да носят оръжие, ала страхът беше голям и всеки гледаше да използува настъпилото безредие. По градските стени останаха само войниците, не повече от хиляда души.

Самуил удари града, преди да успее да го обсади от всички страни; той бързаше, за да не даде време на ромеите да се съвземат. Първият удар на българите не сполучи. Те нямаха бойни уреди и се катереха по стените със стълби, които бяха направили набързо. Царят повели веднага да се направят още двойно и тройно повече стълби и като започна вторият удар, закатери се по стените голямата част от българската войска. Защитниците на града бяха много по-малко. С голямо настървение се нахвърли по стълбите полкът на княз Иван-Владислав. Сам князът беше при войниците си и те го чуха много пъти да ги подканва и насърчава с ясен, силен глас:

— Прескочете тия стени и градът ще бъде ваш! Цял ден и цяла нощ ще го грабите и каквото докопате, ще бъде ваше. Ваши ще бъдат и жените му!

Тия думи на княза подлудиха войниците му, а се разнесоха и предадоха по цялата българска войска. Българите се изкачваха по стените, навлизаха по крепостните кули със сляпа ярост, посягаха негли с голи ръце да ловят мечовете и копията на ромеите. Срещу всяка стълба стояха по двама, трима или четирима ромеи, а още по-нарядко бяха те нататък по стените и кулите и тяхната малочисленост настървяваше българите все повече. Битката не продължи много. Ромеите бяха избити и прогонени до един, които пък попаднаха живи в ръцете на българите, бяха изклани още на самите крепостни стени, та потекоха кърви по сивите дялани камъни и августовското слънце бързо ги пресушаваше.

Това беше битка кървава между войници, но по-страшно беше това, което стана в самия град, когато българите преминаха неговите стени и мнозина от тях се спуснаха по улиците, по домовете му да грабят. Разбиваха вратите на къщите, на продавачниците, на хранилищата и не знаеха от кое най-напред, от кое повече да награбят. Те често отминаваха, захвърляха ценното, за да вземат и отнесат малоценното; струпваха пред къщите и продавачниците цели камари всякакви вещи, после не знаеха как да ги дигнат, къде да ги отнесат и каквото можеха да сложат в торбата си или в някоя вреща — вземаха го, а всичко останало разпиляваха по дворищата и улиците. Като позаситиха донякъде голямата си алчност, тръгнаха за жени. По жени посягаха и преди, но повече мислеха за торбите си, а след това се втурнаха да търсят жени и бесът им стана още по-голям. Едва след като попремина в тях и тоя бяс, завоевателите се нахвърлиха на ядене и пиене… Цар Самуил се спря с приближените си пред южната врата на Одрин и трябваше да почака някое време, докато войниците я отворят пред него, след като бяха преминали стените на града. Той се обърна учуден към людете си:

— Защо се бавят? Колкото и да упорствуват ромеите, не могат да задържат толкова дълго моите лъвове по улиците на града.

Негли пръв Радой, царският слуга, се досети какво ставаше в превзетия град:

— Те грабят вътре и мърсуват, проклетниците, не се сещат да отворят, а може и да не искат да отворят толкова скоро.

Заговори и княз Владислав, който стоеше с коня си току зад коня на царя:

— Щом взеха града, нека понапълнят и торбите си. Това е най-сетне тяхна юнашка награда.

Ароновият син искаше да позабави царя и още повече да го подготви за това, което трябваше да види в града, да смекчи гнева му. Царят се обърна към него:

— Ти знаеш, княже, има закон за военната плячка и аз ще наградя войниците си, но своеволията и злодействата се наказват.

Князът кимна послушно с глава, скри под сенника на шлема присмехулния блясък на очите си, покорно прозвуча и отговорът му, а беше против царя:

— Законът е ясен и справедлив, царство ти. Няма да кажа аз нито половин противна дума, но… Но нашият човек не обича законите. Повече обича торбата и търбуха си. И това си мисля аз, твое царство: по-лесно ще насърча войника с торбата му, отколкото със закона за плячката.

Самуил поклати глава нетърпеливо:

— Аз искам да бъда цар, а не разбойник и не ще извърша нищо без закон. Но ти, княже, запомни и това, че грабителската храброст не е нито голяма, нито трайна.

— Да, царство ти — въздъхна издълбоко Владислав, та и лицето му придоби скръбен израз. — Познавам аз твоята мъдрост, но тъкмо ти си ме учил да не крия коварно мислите си и ще се реша да ти кажа това, което ми иде сега на ум: млад съм аз още, но така ми се чини, че за човека е по-лесно да прави зло, отколкото добро и злото е по-силно от доброто. Затова бог е предопределил царе между людете, а царете създават и пазят законите. Мисля си, царство ти, и това, че когато е за бран и враг срещу тебе, не се колебай да повикаш на помощ и всичките адови сили.

Загледа се мълчаливо царят в лицето на племенника си и дори се попридръпна на седлото, да го види по-добре. Смирено беше лицето на княза и тъжно — той, види се, страдаше от собствените си мисли за човека. Така реши царят и прие думите на племенника си като младежка заблуда и прекалена строгост към човешките слабости.

Когато малко по-късно Самуил влезе в Одрин и види какво бяха вършили войниците му и продължаваха да вършат, той дигна своята суха, възмургава ръка и притисна с нея очите си. С бледо и тъжно лице седеше на високото седло току зад царя княз Владислав, само очите му горяха с мрачен блясък…

Царят повели българите да напуснат превзетия град до последния човек. Спуснаха се чак и войводите да разгласят неговата строга повеля. Челниците, малки и големи, отпъждаха мнозина от войниците като зли, стръвни кучета от домовете на одринци, от хранилищата и продавачниците, докато ги събраха и ги изведоха от града. Не можеше да се направи нищо повече с грабителите. Настъпваше нощ — тъкмо време да прикрият грабежите си, да се скрият от очите на своя цар. Намираха се между войниците и такива, които нямаше що да крият и защо да се крият, но те бяха по-малко.

Самуил престоя при Одрин двайсет и пет дни. Той имаше свои люде по пътищата накъм Плъвдив и по-нататък, които следяха дали Василий няма да напусне България и да се върне към Одрин и към своята столица, както би желал българският цар, ала и Василий имаше свои люде, които му донасяха всичко за българите. Той узна за тях още като навлязоха в неговото царство, узна колко бяха на брой и накъде вървяха, узна всичко навреме и за Одрин. Василевсът се досети за желанието на българския цар да го принуди да напусне България; той също знаеше, че Самуил с тая своя войска не можеше да стори нищо повече от това, което вече бе сторил. И василевсът нито се помръдна от Северозападна България и от Бъдин. Той пожертвува и своя Адрианопол, но не само заради Бъдни, а имаше и други замисли, като бе дигнал и тоя път такава многобройна войска.

Нямаше какво повече да чака Самуил край Одрин. Той също се досети защо Василий не се спусна да спасява тоя свой град и че това не беше само заради Бъдин. Като почака, доколкото беше нужно, за да изведе докрай своя поход във Византия, цар Самуил поведе войската си по обратен път и сега още по-бързо, за да събере цялата си войска, та да посрещне Василия, ако след Бъдин се насочи към Скопйе, както подозираше.

Първата половина на месец Руен17 вече минаваше, но горещините по тия места бяха все още големи. Сушата също продължаваше и като че ли огън бе преминал по цялата земя. Войската се връщаше по същия път и войниците търсеха по долините, низ завехналите храсталаци реките и изворите, от които бяха пили вода, но най-често намираха бял, горещ пясък. Те сега и гладуваха повече. Едно беше по-леко за българите, че се връщаха към родните си краища, докато всичко друго беше по-трудно за тях.

И въоръжени ромейски дружини ги нападаха по-често и по-дръзко сега, особено докато бяха по-далеко от земята на смоляните и струмците и населението беше повече ромейско. Българите бяха уморени, гладни, без воля за съпротива и тия бързи ромейски дружини връхлитаха върху тях, убиваха ги, завличаха някои в плен. Тогава княз Иван-Владислав измисли как да се защитава българската войска от тях и дори как самата тя да напада. С позволение на царя той избра и подреди пет дружини конни войници между най-добрите от по сто или сто и двайсет души и ги определи за стража на цялата войска. Те се движеха край пътя от двете страни на войската, както беше проточена на върволица, на известно разстояние една от друга и винаги бяха готови да се спуснат в една или друга посока. Нощно време, когато войската се спираше на временен стан, по две от тия дружини обикаляха непрекъснато около стана и го пазеха от нападения. Сега страдаха не българите, а много повече ромеите нападатели, които биваха посрещани и разбивани, преди още да се приближат до върволицата на българската войска. Князът нареди да бъдат избивани също техните ранени и пленени и войниците ги избиваха с настървение поради големия си гняв и омраза.

Самуил яздеше пак начело на войската си, както беше подредена за поход. Той беше мълчалив, цял затворен в себе си, не обърна сега нито един път коня да тръгне между войниците и заедно с тях, да ги поразговори, да ги успокои и насърчи. Царят показваше нетърпение дори и към стария си слуга, който наистина и сега не можеше да сдържа езика си. Само когато войската се спираше на нощна почивка, царят не можеше да стои по цяла нощ в шатъра си, излизаше да ходи наоколо в нощта и понякога пак се спираше край купчините насядали и налягали войници, да ги послуша, да бъде все пак по-близу до тях. Те бяха го огорчили много, но той не можеше да ги прогони от сърцето си, от мислите си. Така царят попадна пак на червенокосия Самсон и веднага го позна по бледото му кьосаво лице и може би още повече по очите му, които се взираха в него при оскъдната треперлива светлина на огъня, край който бе седнал; нощите бяха вече хладни и войниците палеха огньове, но не само да се тойлят, но и да прогонват по-далеко чакалите, които бяха много по тия места. Като позна Самсона Пуле в гъстия здрач, царят се спря и дори приседна на едно дебело дърво, което бяха домъкнали войниците за огъня. И започна като човек, който дълго бе мълчал и дълго бе крил болката си:

— Е… Напълни ли и ти в Одрин торбата! — Самсон се сепна от думите му и още повече втренчи в него очи, но нищо не отговори. Царят сякаш и не очакваше отговор ни от него, ни от другарите му наоколо и продължи: — Ти ми се оплака от болярина си и от слугите му там, в Порече… Кожата ви е смъквал. А по Христовата ли вяра е да влезеш в чуждия дом и да го ограбиш?

Войниците, които се бяха събрали наоколо, се размърдаха безшумно — всеки гледаше да се скрие от погледа на царя, да се потули в тъмнината около огъня. Самсон Пуле не се и помръдна; стоеше срещу царя със същото свое бледо, сухо лице, с кривите си нозе и Самуил го виждаше цял през жълтите, трепкащи пламъци на позагасналия огън.

— Седни, седни! — подкани го царят.

Самсон беше цял в мислите си. Така и заговори, със затихнал глас, вдаден в мислите си:

— Аз не взех нищо от чуждия дом и от чуждия град, честити царю. Имаше там и други като мене. А които посегнаха… то е от глад и немотия, и от мъжки бяс, царю. Това е сатаната в човека и проклетията в нищия. Трудно е за нищия да задържи ръката си, когато има какво да вземе. Пък и човешката алчност е голяма, дори когато човек има с какво да се нахрани, с какво да се облече. И бъди ти, царю, по-милостив към нищия, макар да е виновен с разбойничеството си.

Царят начаса отвърна, сякаш искаше да спори с него, но гласът му бе поомекнал:

— Аз също ще взема от чуждия град, но само според бранния закон.

Самсон Пуле поклати глава; той бе свалил кожения си шлем и се виждаше, че косата му беше доста оредяла. Той рече:

— За силния, царство ти, и за богатия винаги е по-лесно да пази закона. Но и той го погазва, макар да му е по-лесно да го пази.

— Седни… — въздъхна Самуил.

Сега Пуле веднага седна срещу него, на другата страна на огъня.

Царят вече нищо не продума. За пръв път, кой знай от колко време, почувствува той в сърцето си някаква студенина, като морница, която иде издълбоко и пронизва самото сърце, после пак изчезва. От нея ли се пораждаха неговите мисли сега или пък мислите му пораждаха такава студенина в сърцето?… Походът до Одрин беше поражение за царя. Той не беше успял да привлече, да върне Василия назад към земята му, към застрашения му град; не беше успял да го застраши, да го уплаши, малка беше българската сила. Българският полк се връщаше като бит и щеше да разсее пораженството си низ цялата войска. Воинският дух се храни и расте с победи. А не се ли изпитва силата му тъкмо в поражението?…

Един от войниците хвърли сноп съчки в загасващия огън, наслага и дърва. Дигна се гъсто кълбо бял, жълтеникав пушък, светнал от огъня под него, бързо се проточи някъде встрани, подухван от нощния ветрец; през черната купчина на съчките пропълзяха синкави пламъчета, избухна висок жълт пламък и започна да ближе лакомо наслаганите там дърва. Войниците наоколо мълчаха — чакаха да заговори царят им. Огънят весело пращеше, над стана глухо кънтеше многогласа врява, а през нея някъде отвън, някъде в нощната тъмнина около войнишкия стан се чуваше пронизващият, гладен вой на чакали. Царят неусетно бе привел глава и седеше неподвижен с лакти на колената, рамената му се бяха отпуснали и цял се бе изгьрбил срещу тъмнината зад него, срещу острия, пронизваш, нощен ветрец… Поражението не беше само в това, че той бе отишъл до Одрин с двайсет хиляди войска и сега се връщаше оттам без успех; поражението беше повече в това, че бе отмъкнал войниците си там едва ли не насила, сякаш на собствения си гръб. Трябваше да слиза от коня си, да върви с тях, да ги придумва. Царят би искал те да вървят след него с твърда стъпка, с вяра, както вървеше той и знаеше накъде върви. И се нахвърлиха те като разбойници на завзетия чужд град, погазиха всякакъв ред и закон, не зачетоха и него, своя цар. Той би искал да бъдат те по-търпеливи в глада си, да укротяват бесовете в сърцето си, лакомията си за жени, за плячка. Сега Василий ще каже: „Ти нападна и ограби града ми като злодей!“ Не беше научил войниците си на по-добро, не беше ги научил на по-голямо търпение, на по-яка вяра, не беше им показал, види се, по-добър, по-ясен пример. Но само те ли вървяха след него без вяра, без неговата вяра? А болярите, войводите му?… Ето кое беше най-голямото му поражение след всички битки, след тая голяма битка, която водеше от трийсет и повече години!…

Той се сепна, сякаш от невярна дрямка, изправи глава, огледа се; войниците го следяха с очи и не смееха да се помръднат, да пошушнат, за да не смутят мълчанието му, мислите му. Врявата наоколо бе стихнала, едвам се дочуваше тук и там сподавен говор, мъгляво светлееха и загасващите огньове. Само воят на чакалите се чуваше още по-близък, току зад тъмната стена, която ограждаше войнишкия стан, чуваше се още по-рязък, по стръвен, по-зловещ. Самуил стана, като да се сети отеднаж за нещо, и се отдалечи накъм шатъра си. Войниците около огъня се спогледаха, някои се извърнаха да го проследят през рамо, сетне започна разговор и всички се обръщаха към червенокосия Самсон Пуле:

— Нему пък що му е, що му липсва: цар! Навел глава, мълчи, въздиша.

— Ти да не мислиш, че живей без грижи! Неговите са по-големи. Ти за себе си, а той за всички мисли.

— За всички, а? Ти за него си нищо. Неговите щения са големи и затова грижите му са големи. А ти за него си нищо. Ти си негов слуга и роб. Той е цар.

— А ти, Пуле, и с него; право, куме, та в очи. Ами той веднага може да ти вземе главата!

Червенокосият седеше, втренчил очи в огъня, и като че ли нищо не чуваше. Ала сега отеднаж отговори и се виждаше, че бе чул всяка дума:

— Той не е като други царе, както сме чували и знаем. Ето, седи с тебе, говори с тебе. И мене ме е страх да говоря с него, но някак от него иде и смелостта ми да говоря. Кара ме нещо да му се оплача, като го видя до себе си. Той е цар, а ти си нищо, но той не търпи да му се оплачеш и сам ще те попита. Такъв е той и се вижда, че те жали. От коня ще слезе… стар вече човек, а с тебе иска да върви, като тебе… — Самсон Пуле пак никого не поглеждаше, но всички го слушаха, като да разказваше приказка със затихналия си глас тук, край тлеещия огън: — Цар… Боиш се от него. Води те той срещу меч, срещу стрела. Ти вървиш, не смееш да се върнеш, да изостанеш. Той навсякъде ще те намери. Главата ти може да вземе. И защо вървиш след него? Не ще се отървеш ни от нищетата си, ни от въшките си, ни от болярина си, И повече мъки ще видиш, смърт може да те срещне. Но вървиш и някак не само от страх. Нещо те тегли. Ха, си казваш, още малко… може би ще стане по-добре и за тебе, както казва той.

Самсон млъкна, както и заговори — загледан в огъня. Мълчаливо налягаха наоколо и другарите му. Никой нищо не му отвърна за царя, не каза своя някаква противна мисъл. Нощта бе затиснала вече целия стан, едвам-едвам светлееха незагаснали още огньове тук и там, ниско, до самата земя, едвам се белееха дигнатите тук и по-нататък шатри на големите челници. Ще се дочуе и сподавен говор или ще избухне продрана кашлица, или кон ще тупне с копито по твърдата лемя, но станът вече спеше. Само чакалите бяха будни и виеха рече съвсем наблизу — с ръка да посегне човек, да ги прогони.

— Ху! Ху! — викна изеднаж в тъмнината някой от нощните стражи със сподавен и негли разтреперан глас, но хищниците не спираха, не спираха…

Обсадата на Бъдин продължаваше. Гневът на втория Василий растеше с всеки нов ден, но той и в най-големия си гняв не забравяше какво бе наумил да върши. Той не можеше да остави зад гърба си непревзета една такава силна твърдина като Бъдин и да продължи похода си низ България; това не би било от полза и за духа на войската му. Ала огънят, който се изливаше на потоци от стените на Бъдин, пазеше добре тоя град. И василевсът потърси други ключове за вратите му.

Яви се един ден пред южната, най-важна врата на Бъдин ромейски глашатай с двама тръбачи. Когато тръбачите дадоха знак и свалиха дългите си тръби, разкрачи се срещу затворената врата глашатаят и викна с издути жили на разголената си гуша:

— Да излезе горе кастрофилаксът на тоя град! Да излезе горе кастрофилаксът на тоя град, за да чуе повелята и доброто желание на негово свето царство василевса на всички ромеи!

Виждаше се през зъберите над вратата, че там, на високата площадка, настана оживление сред българите, ала отговор на глашатая не се даваше. Тогава ромейският глашатай повтори призива си и някак сърдито. Мина доста време и отговор пак не се получи. Тогава глашатаят още по-сърдито и с още по-надути жили изрече за трети път повелята на василевса. Едва след това между два зъбера горе се надвеси някакъв стар войник или десетник с прошарена, премного дълга брада. Той разшири пръсти, за да оправи брадата си, разперена като опашка на стар мисир, глади я дълго, сякаш това беше най-важното, и най-сетне викна, изпулил надолу кръгли, присмехулни очи:

— Какво си се развикал, бре! Ха си върви с твоите свирци! Нашият войвода още спи, ще го събудиш.

Бъдинският войвода беше там, на площадката, и тъкмо той бе наредил да дадат такъв отговор на ромейския глашатай. Тримата ромеи долу не се и помръднаха; те като че ли бяха очаквали такъв отговор, но беше им казано какво да говорят докрай. По-далеко зад тях се бяха насъбрали и други ромейски войници от любопитство и безделие. Отново наду жили ромейският глашатай, а тоя път дигна и юмрук заканително:

— Изпратен съм и говоря от името на василевса! Слушайте и изпълнете, докато говоря аз, и така ще бъде по-добре за вас. Ако не искате да ме чуете, след мене ще заговори мечът. Какво си мислите вие — един само град срещу цялата наша империя! Ние няма да си отидем оттук, докато не разрушим тия стени. Погледнете колко сме, колко са и бойните ни уреди, а можем да докараме още толкова и два пъти по толкова. Да не ви заслепява временният ви успех! Ние можем да ви държим и цяла година, и десет години…

Всички чуха гръмкия глас на глашатая — и българите горе, и ромеите по-далеко зад него, въпреки че не разбираха българския му говор, но чувствуваха заканата му. Сега между зъберите горе се показа сам бъдинският войвода и не дочака глашатая да довърши, каквото му бе заповядано да каже:

— Иди кажи на василевса си, че той няма да мине през тия стени и след десет години. Ние ще опърлим с огнец и неговата брада. Вие сте мнозина, а ние малцина ли сме? С нас е цялата войска на царя български! Ти върви, прегракнал викачо, при своя василевс и не се връщай повече.

Обърнаха се глашатаят и двамата тръбачи и си отидоха. Ала няколко дни по-късно в ромейския стан се явиха посред нощ двама забулени българи и поискаха да ги заведат при василевса. И сам Василий заповяда да ги въведат в шатъра му. Нощта беше тойла и като че ли цяла изпълнена с тънкия, коварно подмилкваш се звън на прозрачните крилца на цели облаци комари, които долитаха от мочурите и вирищата край Дунава. Василий чешеше до кръв тялото си и не можеше да спи. Когато слугите му прогонваха комарите с големи кърпи и затваряха плътно шатъра, вътре ставаше задушно, по цялото тяло на василевса потичаше солена вода; когато пък слугите дигаха завесите по вратите на шатъра, веднага нахлуваха цели валма комари и звънът на крилцата им беше колкото тих и напевен, толкова пронизващ и тържествуващ. Василевсът бе взел вече една хладка баня, готвеше се да вземе и втора, за да примами съня върху очите си. Тъкмо в това време му съобщиха за двамата българи. Той ги посрещна в предната част на шатъра, мушнал ръка под нощната си дреха, за да почеше вече сто пъти на едно и също място широките си мургави гърди, покрити с гъсти, черни косми.

— Свалете булата си — каза им той. — Искам да виждам лицата ви, щом говоря с вас.

— Ще свалим булата си — отвърна с поклон единият от българите, — но само пред очите на твое свето царство, не и пред други очи.

Василевсът спря да се почесва, загледан в единия българин, после премести подозрителния си поглед върху другия, но кимна на людете сн, които бяха там, да излязат. Българите свалиха булата си. Василий отново мушна ръка под дрехата си и попита, неволно попримрежил очи от сърбежа по тялото му:

— Кои сте вие? Говорете.

— Ние сме смирени божи служители, монаси — отговори пак същият българин, който, види се, беше с по-висок сан от другия и знаеше по-добре ромейски. Той продължи: — Ти, твое свето царство, имаш в Бъдин не само врагове, но и приятели. При тебе ни пращат твоите приятели.

— Кои са те…

— На първо място епископът на тоя град, Преосвещеният Стефан, а с него и боляринът Никодим Брич. Него, Брича, царят не го зачете да го направи кастрофилакс на Бъдин и сега той е против царя. Против Самуила е и епископ Стефан, понеже Самуил се сдружи с богомилите и сега епископът иска да спаси тоя град от твоя велик гняв и да го спечели за твоята любов. Затова и ни изпраща преосвещеният Стефан при твое свето царство.

Василий извади ръката си изпод нощната дреха, изпъчи гърди и беше внушителен, макар в такова нощно облекло. В големите му черни очи светеше някакво гордо покровителствено съчувствие. Така и заговори василевсът:

Аз съм дошъл в тая земя, за да помогна на своите добри приятели и да ги спася от безумията на неколцина злодеи, които сами и с насилие се провъзгласяват за царе и велможи на вашия български народ. Самуил Мокри пролива кръвта на тоя народ трийсет и пет години, но аз няма да го търпя повече. И тежко на тия, които ще ми се противят, но приятелите си аз ще пазя от всяко зло. Какво ви каза още епископът на тоя град, като ви праща при мене забулени?

Монахът, който говореше, пое издълбоко дъх, преди да заговори отново:

— Твое свето царство… Ние и мнозина още в Бъдни само на твоята милост се надяваме. И нашият кастрофилакс е също такъв безумец… Ние вече гладуваме и жадуваме зад тия стени и треперим пред твоя гняв, който справедливо ще се излее един ден върху нещастните ни глави, но кастрофилаксът насила ни кара да държим затворени градските врати, да посрещаме твоите войници с оръжие и с огън. А къде е Самуил, царят, да дойде и да ни помогне? Преосвещеният Стефан, който е помазан да бди и да се грижи за християните, за всички свои духовни чада в тоя град, ще отвори вратите му пред тебе и ще го предаде в ръцете ти заедно с всички негови жители, за да ги спаси от мъки и от мечовете на войниците ти.

Василевсът с нищо не издаде своята радост, нито дори с гласа си:

— А как ще изпълни преосвещеният това, което обещава?

Пратеникът на предателя беше по-радостен от ромейския цар и побърза да отговори:

— Ти спри, твое царство, нападенията си на града, за да могат приятелите ти да кажат: „Ето василевсът вече не ни напада и ни мисли само доброто.“ С тия думи те ще отворят един ден пред тебе вратите на Бъдин. Ти спри и чакай търпеливо, че може би ще трябва да чакаш дълго. И това ще ти кажа още, че пред тебе ще се отвори най-напред южната врата на града, а ти направи, което е нужно, за да влезеш незабавно и да се притечеш на помощ на приятелите си, които ще бъдат тогава може би в голяма нужда и опасност.

Василий попита някак отдалеко:

— Откъде да знам аз, че при мене ви е изпратил наистина преосвещеният епископ на тоя град, а не кастрофилаксът, който плете може би примка и иска да печели време или пък чака помощ от своя цар? Отворете ми веднага вратите на Бъдин, защо трябва да чакам?

Монахът не се изненада ог думите му, той засили още повече глас и дори замаха с ръце, за да го убеди в думите си:

— Ти изпрати глашатай и чу отговора на кастрофилакса, а ние ти носим отговора на преосвещения епископ, който иска да спаси духовните си чада от гибел, от безумията на нашите управници. Ние изпълняваме свой християнски дълг и нямаме други доказателства освен истинните си думи и ако ти не можеш да ни повярваш, направи тъй, както царство ти желае.

Василевсът отговори:

— Аз съм единственият християнски цар на земята и ще приема думите ви в името на Исуса Христа, сина божи. Ще почакам, както вие искате, за да видя какво ще свършите през това време, ноооо — проточи той глас — няма да ви кажа колко време ще чакам. Вие виждате: всичко оставям в ръцете на преосвещения епископ на Бъдин.

Двамата монаси се върнаха в обсадения град също така тайно, както и бяха дошли при ромейския василевс.

Лятото вървеше бързо към своя край, но бъдинчани тая година нито бяха косили, нито бяха жънали; ромеите бяха хванали и реката, и всички води около града, та обсадените не можеха да отидат и за риба. Свършваше се и водата в щерните, та се раздаваше с черпаци, колкото да не умрат людете от жажда. Мнозина изкопаха кладенци, щом голямата река беше толкова близу, и наистина излезе вода от земята, но беше горчива, тръгнаха и много болести по людете. Доколкото имаше още за ядене и за пиене по царските хранилища, даваха го най-напред на войниците и на мъжете, които бяха излезли на стените с оръжие; доколкото имаше за ядене и за пиене по людете из града, криеха го те вдън земя и всеки само за себе си.

Тръгнаха из обсадения град мълви, и страшни, и успокоителни в същото време:

— Ще измрем от глад, от жажда, от болести. Ще влязат най-сетне ромеите и ще ни изколят до един, като ги караме да стоят толкова дълго пред вратите на града и ги поливаме с жив огън. Какво чака още царят, но той и не мисли да ни се притече на помощ! Да отворим вратите на града и да паднем на колене пред василевса… той е милостив. Той чака да покажем благоразумие!…

По улиците, по дворищата, по затихналите домове на Бъдни започнаха да събират трупове на измрели от глад и от болести. Сега вече отчаянието и страхът не шепотеха от ухо на ухо, а се появиха из града люде, коиго говореха открито против кастрофилакса на Бъдни, против царя и царството. В същото време те славословеха чуждия цар, който стоеше с войската си пред вратите на града. Между проповедниците на отчаянието и насърчителите на предателството имаше всякакви, също и духовници, които бяха по-сладкодумни от другите. Тия люде впрочем се учеха един от друг и злокобната им проповед беше една и съща:

— Гибел и смърт ни чака между тия затворени степи! Някога ромейският цар ни е дал християнската вяра, а сега друг ромейски цар е дошъл да ни спаси от гибел и от страшна смърт. Отворете вратите да влезе василевсът в Бъдин, като Спасителя в Ерусалим преди хиляди години…

Вече от дълго време ромеите не предприемаха никакво нападение срещу обсадения град. Те бяха като на мирен стан около Бъдин. Само пред всяка градска порта стоеше по една дружина добре въоръжени стрелци и копиеносци, но то беше като стража пред вратите на чуждия град. От дълго време българските войници стояха в бездействие по градските стени. През зъберите на крепостните стени фучеха вече есенните ветрове, небето беше повече облачно, валяха продължителни дъждове. В такива мрачни, дъждовни дни войниците се криеха по тесните помещения на крепостните кули и играеха на кокалчета. За тях все още имаше по един малък хляб дневно от клисаво тесто, примесено със слама, несмлени просени зрънца, та и пепел, но вече всичко им бе дотегнало: и клисавият хляб, и оръжието им, и градските кули, и кокалчетата, та и целият живот. Някога само гласът на кастрофилаксът ги караше да скачат на нозе, а сега той минаваше през техните помещения и те не се помръдваха да станат, да му сторят път. Започнаха и без позволението на челниците си да слизат в града, ходеха по улиците, смесваха се с изгладнелите граждани, те също чуваха и се спираха да послушат проповедите на отчаяните, после се връщаха при другарите си и разказваха какво бяха чули…

В деня на свети Никола чудотворец бъдинският епископ Стефан дигна лития от главната църква и се отправи в позлатените си одежди за южната крепостна врата, която водеше към вътрешността на царството. Епископът прогласи, че ще се помоли под открито небе за спасението на града, както и за здравето на неговите воини, поради което поведе шествието към крепостните стени. След епископа и свещениците, които го придружаваха, тръгнаха много люде, уплашени и отчаяни, с надежда да измолят милостта божия. Бяха все мъже — не беше позволено да участвуват жени в такива шествия и да се смесват с мъжете. Върволицата се бе проточила по улиците — людете бяха изтощени, със слаби нозе и не можеха да вървят близу един до друг, но имаше между тях и по-бодри, по-силни, които вървяха веднага след епископа и свещениците. Начело на процесията се поклащаха хоругви и други църковни знаци, мнозина от людете бяха надигнали икони, кръстове и ги носеха като драгоценно бреме в ръцете, високо на рамената си. Мнозина и пригласяха на песнопенията на свещениците с изтънелите си, прегракнали от немощ гласове, та общата песен звучеше повече като тъжно, умолително стенание. Когато върволицата се спря и събра на стъгдата пред южната градска порта, слязоха от стените и се присъединиха към нея и мнозина войници, някои с оръжието си.

Насред стъгдата имаше зидан с камъни кладенец, та епископът се спря там да освети вода и да се помоли. Събраха се около кладенеца и другите свещеници, сгрупа се там цялото множество. Докато свещениците се готвеха за молитвата си, стъгдата затихна. Над покривите на близките сгради, над високите стени и стражевите кули от двете страни на затворената градска врата се бе надвесило мрачно, облачно небе. Някак чудна беше тишината, която бе настъпила при толкова люде по цялата стъгда, спотаило се бе негли в очакване и самото небе. Защо се бавеше още епископът?

Но ето преосвещеният изеднаж се обърна с гръб към кладенеца, с лице към градската врата и дигна посоха си високо над главите на събраните там люде, които бяха може би до хиляда души. Чу се и гласът му, гръмък и заплашителен:

— Братя… Ето вратата! Отворете я! Ще измрем до един между тия стени! Ето вратата на спасението, отворете я!…

Настана голямо смущение и безредие. Сред тия люде имаше до стотина души, които бяха доведени тук под църковните хоругви, но още преди това знаеха, че ще се отваря градската порта, че ще трябва да се направи нещо, за да се освободи градът от обсадата; имаше и други, които живееха в пълно отчаяние и бяха готови на всичко, за да турят край някакъв на мъките си. Гласът и бунтовните думи на епископа бяха знак и повеля за едните, възбудиха до полуда другите и още мнозина с тях. Една дружина от двайсетина души тутакси се втурна към затворената порта. Между тях имаше и войници, а някои от гражданите бяха крили досега под дрехите си мечове, палици, секири, та ги измъкнаха и ги размахваха с изблещени очи. Веднага след тая дружина се спусна и втора, още по-многобройна, сред нея също имаше въоръжени войници и граждани. Повлякоха се след тях и други, по-смело или колебливо, а имаше и такива, които се озъртаха уплашени, отдръпваха се встрани или се разбягаха по страничните улици. Насред стъгдата остана епископът с другите свещеници, с неколцината мъже, които носеха църковните знамена, и това беше като войводство на разбунилата се тълпа.

Крепостната врата беше здраво затворена с всички свои заключалки, куки, вериги и лостове; струпано беше чак догоре купище от камъни, дебели дървета, които още по-здраво подпираха вратата. Стояха там и неколцина войници с дълги копия, да я пазят. Нападателите не се спряха нито за миг пред острията на копията им — задните тласкаха по-предните, връхлетя изеднаж цялата тълпа, прегази неколцината пазачи, изпочупи копията им, отне мечовете им, нахвърли се върху камъните и дърветата, които подпираха вратата, върху лостовете и веригите. Дотичаха и други войници от крепостните стени и кули, но докато едни от нападателите бързаха да отворят вратата, други се обърнаха с оръжията си срещу дотичалите войници и се започна кърваво сражение. Слязоха отгоре още войници, ала не можаха да разпръснат бунтовнициге, ни те, ни дотичалите преди тях, тълпата яростно се отбраняваше, а преминаха към нея и техни другари, обърнаха срещу тях оръжието си.

Сред дивия вик и рев на тълпата, сред звъна и трясъка на окървавените оръжия се чу тропотът на дигнатите лостове, сухото тракане на ключалките, като разярени зверове заръмжаха, заскимтяха ръждивите вериги на тежката крепостна порта; чу се как се блъсна оттатък и мостът върху крепостния ров. Вратата се разтвори с остро скърцане, бързо и широко, с двете си поли. Тълпата се втурна като отприщена вода, изтропоти по дървения мост над дълбокия ров. Право насреща се зададе една голяма дружина ромейски войници, желязото по тях едвам-едвам просветваше в белия здрач на декемврийския ден, приближаваха се бързо насам, надигнали оръжията си, и нели бяха чакали отдавна да се отвори тъкмо тая врата на обсадения български град. Бунтовниците се стъписаха там, пред моста, не се решаваха да изтичат да посрещнат тия, за които през труповете и кръвта на свои братя бяха разтворили вратата на Бъдин. Чуждата войска се приближаваше като широка страшна вълна от тежко желязо и щръкнали оръжия, зачу се и глух тътнеж — виждаше се нататък, че се бе дигнала и ромейска конница. Бунтовниците сега се притискаха един до друг, дърпаха се назад, неколцина на предната редица дигнаха мечовете си с ръчките нагоре.

Василий Втори влезе в Бъдин още същия ден. Бъдинският епископ Стефан го посрещна пред същата южна врата в позлатените си одежди. Тъкмо василевсът стъпи с коня си върху подвижния мост на крепостния ров, от ниското, побеляло небе започнаха да падат първите снежинки тая година. Епископът изричаше някакви приветствени, раболепни слова към чуждия цар и сега отеднаж дигна ръка към небето и продължи с угодническо въодушевление:

— Ето и бог ни праща своята благодат и ти идеш с нея, царю…

Василевсът рече горделиво от високия си кон:

— Които от вас ме посрещат с добро, ще познаят моята царска милост, а тежко на тия, които ми се противят.

И той постъпи според тия си надменни думи: по негова повеля войниците му набиха на кол бъдинския войвода, който беше заловен с меч в ръка, но епископа и болярина Никодима Брич той прие на трапезата си и яде с тях.