Погребани тайни

1

„Ако затворите изглеждат така, помисли си Алекса Маркъс, нямам нищо против да остана тук завинаги.“

Заедно с Тейлър Армстронг, най-добрата й приятелка, се бяха наредили на дълга опашка, за да влязат в най-популярния бар в Бостън. Наричаше се „Кафеза“ и се намираше в луксозен хотел, който навремето бил затвор. Решетките по прозорците още стояха. Със сигурност ги бяха оставили нарочно, както и огромната ротонда в центъра и тесните коридори до килиите. Точно като в истински затвор.

Алекса огледа групата младежи зад себе си — приличаха на студенти от Масачузетския технологичен институт, които явно държаха да изглеждат печени, но се бяха изхвърлили твърде много — разгащени ризи, евтини сака, щедри количества гел в косата и дезодорант „Акс“ в почти токсична концентрация. В два сутринта щяха да си тръгнат със залитане към домовете, да повърнат от моста и злобно да мрънкат, че всички момичета в „Кафеза“ са били парцалетини (въпреки че кой знае защо нито една не си е тръгнала с тях).

— Адски ми харесва този опушен ефект! — възкликна Тейлър, оглеждайки грима й. — Стои ти невероятно!

— Отне ми цял час — отвърна Алекса.

Фалшивите мигли, дебелата очна линия и катраненочерните сенки я караха да изглежда като проститутка, пребита от сводник.

— На мен ми отнема трийсет секунди — заяви Тейлър. — Погледни се само, вече си страхотна мацка, а не селянка-първокурсничка.

— Никога не съм била селянка! — възрази Алекса и погледна към двама кльощави мъже с вид на европейци, които говореха по телефоните си. Готини й се сториха, но може би бяха гейове. Едва не каза „Баща ми живее в Манчестър, а и аз живея в Манчестър“, но вече не смяташе голямата шумна къща, в която бе израсла, за свой дом, не и откакто баща й се ожени за онази стюардеса-златотърсачка Белинда. Не живееше с тях от почти четири години, още откакто замина за Екситър.

— Добре де — каза Тейлър и Алекса схвана значението на тона й.

Тейлър държеше винаги да подчертава, че е гражданче. Беше израсла в къща на Бийкън Хил, баща й беше сенатор, а тя се смяташе за по-опитна, по-печена и по-обиграна от всички останали, взети заедно. Освен това бе прекарала последните три години в академия „Марстън Лий“ — „терапевтичен“ пансион със строги правила в Колорадо, където я изпрати баща й, за да я спаси от дрогата. Което, честно казано, си беше чиста проба изгубена кауза.

Всеки път, когато се прибереше в Бостън за ваканцията, Тейлър изглеждаше различно. Миналия път си беше боядисала косата в гарвановочерно и имаше бретон. Тази вечер носеше плътно прилепнал, лъскав черен клин, черен дантелен сутиен под огромна сива тениска и ботуши с капси. Алекса, която не беше чак такъв авантюрист, беше с тъмносини дънки, къса блузка без ръкави и светлокафяво кожено яке „Тори Бърч“. Вярно е, че дрехите й не бяха последна дума на модата като тези на Тейлър, но изобщо не можеха да се нарекат селски.

— О, боже! — измърмори Алекса, щом приближиха охраната на заведението.

— Просто се успокой, става ли, Лусия? — Тейлър натърти на името.

— Лусия ли? — започна тя и тогава си спомни, че това е името от фалшивата й лична карта.

Всъщност, картата си беше истинска, но просто не беше нейната. Алекса беше на седемнадесет, а Тейлър — точно на осемнадесет, и по закон нямаха право да консумират алкохол до 21, което си беше глупаво. Тейлър беше купила картата на Алекса от едно по-голямо момиче.

— Просто го гледай в очите и се дръж небрежно — посъветва я тя. — Ще минеш без проблеми.

Тейлър се оказа права, разбира се. Охраната дори не поиска да види картите им. Щом влязоха в хотела, Алекса последва приятелката си до старовремския асансьор — от онези със стрелка, която сочи на кой етаж си. Вратата се отвори и металната решетка се плъзна встрани. Тейлър се качи заедно с още няколко души. Алекса се поколеба, но я последва. Щом прекрачи през вратата, цялата потръпна — боже, как мразеше асансьори! И точно когато вратата се затваряше, смотолеви:

— Ще се кача по стълбите!

Срещнаха се на четвъртия етаж и успяха да си намерят два стола с големи възглавници. Една келнерка с толкова миниатюрно горнище, че се виждаше розата под мишницата й, взе поръчката им — две водки „Кетел 1“ с газирана вода.

— Погледни момичетата на бара! — изкрещя й Тейлър.

Модели, облечени в къси черни кожени шорти и кожени жилетки без ръкави, се разхождаха напред-назад върху бара, сякаш бяха на моден подиум.

В този момент един от младежите от Масачузетския технически институт се доближи до масата им и се опита да ги сваля, но Тейлър го сряза:

— Да, ще ти се обадя — щом ми потрябват уроци по висша математика!

Алекса усети, че приятелката й я гледа.

— Ей, малката, какво става? Депресира се, още щом влязохме.

— Добре съм.

— Не е ли време да ти сменят лекарствата?

Алекса тръсна глава.

— Просто татко… не знам, държи се странно…

— Това не е новина.

— Да, обаче изведнъж го обхвана някаква параноя и е напълнил цялата къща с камери.

— Е, нали е най-богатият човек в Бостън. Или поне един от най…

— Знам, знам! — прекъсна я нетърпеливо Алекса. Цял живот се притесняваше от това, че е богаташко хлапе и се правеше, че нямат чак толкова много пари, за да не й завиждат приятелите. — Знам, че той обича да контролира всичко, обаче това не е нормалният му начин за контрол. Сякаш го е страх, че ще стане нещо…

— Опитай се да живееш с баща американски сенатор — Тейлър стана нервна: завъртя очи, тръсна презрително глава и огледа претъпкания бар.

— Имам нужда от още нещо за пиене — каза тя, махна на келнерката и поръча сухо мартини. — А ти?

— Не, благодаря — отказа Алекса.

Всъщност тя ненавиждаше концентратите, особено водката. Най-ужасен обаче според нея беше джинът. Кой изобщо го пие доброволно? Все едно изливаш в устата си терпентин.

Айфонът на Алекса завибрира, тя го извади и прочете есемеса. Беше от един неин приятел, който купонясваше у Алисън и й пишеше, че партито е върхът и трябва непременно да отиде и тя. Алекса написа „извинявай, няма как“, а после изведнъж се обърна към Тейлър:

— О, боже, а показах ли ти това?

Тя отвори бързо едно приложение, което беше свалила същия ден и вдигна айфона до устата си. Щом заговори, гласът й прозвуча високо и странно, като на анимационен герой.

— Ей, мацка, искаш ли да идем в общежитието, да се съблечем и да посмятаме?

— Какво е това? — изписка Тейлър и се опита да й дръпне телефона, но Алекса отблъсна ръката й, чукна по екрана и каза със зловещия глас на Ам-Гъл от „Властелина на пръстените“:

— Иссскаме си безценното!

Тейлър изписка и двете се разсмяха така, че от очите им потекоха сълзи.

— Ето, вече си по-добре, нали? — попита Тейлър.

— Може ли да седна при вас? — прекъсна ги мъжки глас. Алекса вдигна очи и огледа собственика му. Определено не беше първокурсник. Имаше тъмна коса, кафяви очи, еднодневна брада и беше абсолютна кукла. Черна риза, тънък кръст, широки рамене…

Алекса се усмихна, изчерви се — не успя да се сдържи — и погледна към Тейлър.

— Познаваме ли се? — попита приятелката й.

— Все още не — отвърна мъжът и се усмихна ослепително. Наближаваше тридесетте или може би ги беше прехвърлил. — Приятелите ме зарязаха. Отидоха на някакво парти в Саут Енд, а на мен не ми се ходеше.

Акцентът му приличаше на испански.

— Има само два стола — рече предизвикателно Тейлър.

Той каза нещо на двойката, която седеше до тях, плъзна към масата свободния стол и подаде ръка на Тейлър, а после — на Алекса.

— Аз съм Лоренцо — представи се мъжът.

2

В тоалетната имаше луксозен сапун за ръце и истински кърпи, сгънати на идеални квадрати. Докато Тейлър си оправяше грима, Алекса си сложи гланц на устните.

— Адски си падна по теб — каза Тейлър, без да откъсва очи от огледалото.

— За какво говориш?

— Не се прави, че не разбираш — отвърна тя, докато очертаваше очите си с черен молив.

— На колко години е според теб?

— Не знам, тридесет и няколко?

— Тридесет и няколко ли?! Мислех си, че е максимум на тридесет. Дали се е досетил, че сме само на…

В този момент в тоалетната влязоха още две момичета и Алекса не довърши.

— Действай! — прошушна й Тейлър. — Ще бъде върхът! Можеш да ми вярваш!

Когато най-сетне успяха да се доберат до местата си, музиката дънеше така здраво, че Алекса усети болка в ушите. Беше почти сигурна, че Лоренцо си е тръгнал. Той обаче все още седеше леко прегърбен на стола си и отпиваше водка. Алекса посегна към напитката си — крушово мартини, по негово предложение — и се изненада, че чашата й е полупразна. „Боже, помисли си тя, натряскала съм се!“

Лоренцо й се усмихна и тя забеляза, че очите му са не просто кафяви, а светлокафяви. „Тигрово око“, помисли си Алекса. Имаше огърлица от такива камъни. Майка й я подари точно един месец преди да почине. Оттогава не можеше дори да си помисли да я сложи, но много обичаше да я гледа.

— Прощавайте, деца обаче трябва да тръгвам! — обяви внезапно Тейлър.

— Тейлър! — възкликна изненадано Алекса.

— Защо? — попита Лоренцо. — Моля те, остани!

— Не мога, баща ми ме чака!

Със заговорнически блясък в очите Тейлър им помаха и се скри в тълпата, а Лоренцо се премести до Алекса.

— Както и да е. Кажи ми нещо за себе си, Лусия. Защо не съм те виждал тук преди?

За миг Алекса забрави коя беше Лусия.

Сега вече със сигурност беше пияна. Имаше чувството, че се рее из облаците, тананика си песен на Риана и се хили като идиот, докато Лоренцо й говори нещо. Помещението бавно се въртеше. Трудно й беше да отдели гласа му от останалите — наоколо им се вихреше какофония от хиляди разговори и накъсани реплики, слой подир слой от пълни безсмислици. Устата й беше пресъхнала. Тя посегна към чашата с минерална вода, преобърна я и виновно се усмихна. Взираше се в локвичката, удивена, че стъклото е останало невредимо, после се засмя притеснено. Лоренцо й подари поредната ослепителна усмивка и попи водата със салфетката си.

— Мисля, че е време да си тръгвам — каза Алекса.

— Ще те закарам — отвърна той, остави няколко двадесетачки на масата, стана и й подаде ръка.

Алекса опита да се изправи, но имаше чувството, че краката й са се вдървили. Лоренцо сложи нежно другата си ръка на кръста й и я повдигна.

— Колата ми…

— Не бива да караш — каза Лоренцо. — Аз ще те закарам. Ще я прибереш утре.

— Ама…

— Няма проблем! Ела, Лусия!

Лоренцо я водеше сред тълпата със сигурна ръка. Хората се взираха, зяпаха я, смехът им ехтеше, а светлините сякаш се силеха от тавана като водопад от искри. Алекса имаше чувството, че е под водата и оттам се взира към небето, толкова далечно й се струваше всичко.

Алекса усети прохладен среднощен полъх върху лицето си, обгърна я фоновият шум от трафика и рева на клаксоните. Лежеше на задната седалка на чужда кола, притиснала буза към студената напукана кожа. Миришеше на застоял цигарен дим и бира. На пода се въргаляха няколко бутилки. Беше почти сигурна, че е „Ягуар“, но стар, раздрънкан и мърляв. Определено не си представяше, че мъж като Лоренцо кара такава кола.

— Знаеш ли как да стигнеш? — опита се да попита тя, но думите се провлачиха неразбираемо. Прилоша й, надяваше се да не повърне в ягуара на Лоренцо. Доста гадно щеше да е.

„Откъде ли знае накъде да кара?“, запита се тя.

Чу как вратата се отваря и затваря. Двигателят беше изключен. Защо спряха толкова скоро?

Когато отвори очи, забеляза, че е тъмно. Улицата не беше осветена. Не се чуваше и никакво движение. Замаяният й мозък долови тих звук от аларма в далечината. Тук ли щеше да я остави? Къде се намираха? Той какви ги върши?

Някой вървеше към ягуара. Твърде тъмно беше, за да види лицето на приближаващия човек. Различаваше само фигурата — стройна и много мускулеста. Вратата се отвори, лампата светна и тя видя, че мъжът има пронизващосини очи, бръсната глава, силна челюст и няколкодневна брада. Видя й се привлекателен, докато не се усмихна, оголвайки кафяви заешки зъби.

— Елате с мен, моля! — нареди й непознатият.

Събуди се на задната седалка на голям нов джип „Ескалейд“ или „Навигейтър“[1]. Беше много топло, почти горещо и миришеше на евтин освежител за въздух.

Алекса погледна към шофьора — беше чернокос и ниско подстриган. Отзад на врата му, изпод тениската, се подаваше горният край на странна татуировка. Първата й мисъл беше „Гневни очи“. Някаква птица, може би?

— Къде изчезна Лоренцо? — опита се да каже Алекса, но не беше сигурна какво всъщност излезе от устата й.

— Протегни се и си почини, Алекса — каза мъжът.

И той имаше акцент, но по-твърд и гърлен.

Идеята й се стори добра и тя усети, че се отпуска и унася, но внезапно сърцето й заби бясно, сякаш тялото й бе осъзнало истината още преди тя да стигне до ума й.

Мъжът знаеше истинското й име.

3

— Вижте — започна дребосъкът, — държа винаги да знам с кого работя.

Аз кимнах и се усмихнах. Ама че гадняр!

Ако модерната медицина признаваше Синдрома на мъника за сериозно заболяване, каквото всъщност си беше, във всички учебници до описанието му би се мъдрила снимка на Филип Къртис заедно с тези на Мусолини, Сталин, Атила и, естествено, светията-покровител на всички тирани-ситнежи — Наполеон Бонапарт. Вярно, аз съм над метър и осемдесет и пет, но познавам и високи мъже, които страдат от Синдрома на мъника.

Филип Къртис, както бе решил да се нарече хубостникът, беше толкова дребен, че бях убеден, че мога да го вдигна с една ръка и да го запратя през прозореца на кабинета ми — идея, която ме изкушаваше твърде сериозно. Ръстът му едва-едва надхвърляше метър и петдесет, имаше лъскава, съвършено плешива глава и носеше очила с грамадни черни рамки. Сигурно си мислеше, че с тях изглежда по-внушителен, но всъщност приличаше на костенурка, която е бясна, че си е изгубила черупката.

Старият „Патек Филип“ на китката му положително беше поне шейсетгодишен, което ми подсказа много неща. Беше единственият демонстративно скъп предмет, който носеше, и отдалеч крещеше „наследени пари“. Вероятно беше получил часовника от баща си.

— Проучих ви — уведоми ме той и многозначително повдигна вежди. — Бях доста щателен. Не оставяте много следи след себе си, признавам ви го.

— Всички казват така.

— Нямате уебсайт.

— Не ми е необходим.

— Няма ви във Фейсбук.

— Племенникът ми има акаунт. Това брои ли се?

— Гугъл не изкара почти никакви резултати. Така че поразпитах насам-натам и се оказа, че биографията ви е доста необичайна. Учили сте в „Йейл“, но така и не сте завършили. После сте изкарали няколко летни стажа в „Маккинзи“, нали?

— Бях млад, толкова ми беше акълът.

— Той се ухили като влечуго — но дребно влечуго. Гекон може би.

— И аз съм работил там.

— Тъкмо започнах да ви уважавам.

— Онова, което не разбирам, е как така сте напуснали „Йейл“, за да постъпите в армията. Това пък защо? Мъжете като нас не постъпват така.

— Не учат в „Йейл“ ли?

Къртис раздразнено поклати глава.

— Стори ми се, че името Хелър ми е познато. Виктор Хелър е ваш баща, нали?

Свих рамене, сякаш за да кажа „Сгащихте ме“.

— Баща ви беше истинска легенда.

— Е — поправих го аз.

— Моля?

— Е! Още е жив. Излежава двайсет и кусур години затвор.

— Да, да… Яко го прецакаха, а?

— Той така разправя.

Баща ми Виктор Хелър, тъй нареченият Тъмен принц на Уолстрийт, в момента излежаваше 28-годишна присъда за застрахователна измама. Твърде любезно беше да го описват като „легенда“.

— Винаги съм се възхищавал на господин Хелър, беше истински пионер. От друга страна се обзалагам, че чуят ли кой е баща ви, някои клиенти започват да се назлъндисват.

— Така ли мислите?

— Знаете за какво говоря, цялата история с…

Той се запъна и явно реши, че не е нужно да довършва. Аз обаче нямаше да го оставя да се измъкне толкова лесно.

— Искате да кажете, че крушата не пада по-далеч от дървото и какъвто бащата, такъв и синът, така ли?

— Ами, да… общо взето… Някои хора може да се притесняват от това, но не и аз. Според мен това означава, че няма много да се церемоните с бумащината.

— С бумащината ли?

— Със законите и другите глупости, нали ме разбирате?

— А, да, ясно.

В продължение на един дълъг миг се взирах през прозореца. Напоследък често го правех. Харесваше ми изгледът — виждаше се цялата Хай стрийт, чак до океана, където величествена мраморна арка в италиански стил сякаш служеше за рамка на брега.

Преди няколко месеца се бях преместил от Вашингтон в Бостън и имах щастието да си намеря офис в стара тухлена сграда — реставрирана фабрика за оловни тръби от 19-ти век. Отвън приличаше на викториански приют, излязъл от роман на Дикенс, но вътрешността й, с голите си тухлени стени, високите сводести прозорци, изложените на показ тръби и големите празни пространства не оставяше съмнение, че навремето тук е течало производство. Усещаше се нещо като викторианско-индустриален, стиймпънк дух и това ми харесваше. Останалите наематели бяха консултантски фирми, една счетоводна фирма и няколко за недвижима собственост. На първия етаж се помещаваше фалирал ресторант „за тапас и екзотично суши“ и шоурумът на компания за внос на ориенталски килими.

Моят офис преди бил собственост на някакъв онлайн бизнесмен, който се целел много високо, но не спечелил нищо, включително и пари. Фалирал внезапно, така че извадих късмет с наема. Бяха се измели толкова скоропостижно, че дори не бяха прибрали изисканите си висящи полилеи от метал и стъкло, както и още по-скъпите си офис столове.

— Значи казвате, че някой в борда на директорите изнася уронваща престижа информация за компанията ви — казах аз и бавно се обърнах. — И бихте желали ние да… как се изразихте?

— Да запушим теча? Нали така?

— Именно!

Удостоих го с най-доброто си конспираторско ухилване.

— Тоест, искате да им подслушваме телефоните и да им влезем в електронната поща.

— Е, вие сте професионалист — каза той бързо с мазно намигване. — Не бих ви учил как да си вършите работата.

— По-добре да не сте наясно с подробностите и как точно си правим магиите, а?

Мъжът срещу мен отривисто кимна няколко пъти.

— За да мога да отричам убедително и тъй нататък… точно така — каза той.

— Разбира се. Очевидно осъзнавате, че онова, за което ме молите, всъщност е незаконно.

— И двамата сме големи момчета.

Наложи се да прехапя устни, за да не кажа „поне единият от нас“. Точно тогава стационарният ми телефон иззвъня — беше помощничката ми — и аз вдигнах.

— Да?

— Прав беше — уведоми ме дрезгавият глас на моята компютърна анализаторка Дороти Дювал. — Името му не е Филип Къртис.

— Естествено — казах аз.

— Не ми натяквай.

— Нищо подобно не правя — защитих се аз. — Това е нещо, което се учи. Би трябвало вече да знаеш, че няма смисъл да се съмняваш в мен.

— Да бе, да! Както и да е, зациклих. Ако имаш някакви идеи, прати ми ги по месинджъра и ще ги проверя.

— Благодаря — казах аз и затворих.

Мъжът, който не беше Филип Къртис, имаше силен чикагски акцент. Където и да живееше сега, беше израсъл в Чикаго. Баща му беше богаташ — наследеният „Патек Филип“ го потвърждаваше. От друга страна, на черното му куфарче „Луи Вюитон“ имаше черен самолетен етикет. Джет карта за частна самолетна компания, която му позволява да лети с тях определен (и ограничен) брой часове годишно. Което означаваше, че той иска частен самолет, но не може да си го позволи.

Спомних си една статия, която бях мернал в интернет за някакъв семеен бизнес в Чикаго със сериозни неприятности.

— Бихте ли ме извинили за момент? — обърнах се към госта си аз. — Трябва да се оправя с един малък проблем.

После отворих месинджъра, написах кратко съобщение и го изпратих на Дороти. Отговорът пристигна след по-малко от минута — статията беше от „Уолстрийт Джърнъл“. Прегледах я и си дадох сметка, че съм познал. Спомних си, че наскоро бях чул цялата грозна история. Облегнах се в стола си и казах:

— Проблемът обаче е следният.

— Проблем ли?

— Не желая да работя с вас.

Зашеметен, той втренчи невярващ поглед в мен.

— Какво казахте?!

— Ако наистина си бяхте написали домашното, щяхте да знаете, че правя проучвания за частни клиенти. Не съм частен детектив, не подслушвам телефони и не уреждам разводи. И определено не съм семеен терапевт.

— Семеен…?

— Явно става дума за семейна кавга, Сам.

На скулите му избиха малки розови петна.

— Казах ви, че името ми е…

— Не си правете труда — уморено го прекъснах аз. — За никакво изтичане на информация на става дума. Семейните ви неприятности не са тайна. Трябвало е да наследите компанията на баща си, но той е разбрал, че се каните да превърнете „Рихтър“ в частна компания и да се опаричите.

— Нямам представа за какво говорите.

Баща му, Джейкъб Рихтър, беше започнал като собственик на гараж в Чикаго, а сега притежаваше най-голямата верига луксозни хотели в света. Сто петзвездни хотела в 40 страни, няколко круизни линии, молове, офис-сгради и адски много недвижими имоти. Стойността на компанията възлизаше на десет милиарда долара.

— Татко ви е побеснял — продължих аз, — изритал ви е и е назначил по-голямата ви сестра за директор на компанията, обявявайки я за пряк наследник вместо вас. Не сте го очаквали, нали? Мислели сте, че сте с единия крак вътре. Обаче нямате намерение да търпите това. Знаете всички мръсни тайни на баща си и сте решили да го запишете, докато предлага рушвети и подкупи при поредната сделка с недвижими имоти, за да го изнудите да ви прибере обратно. На това му викат „да спечелиш нечестно“, нали?

Лицето на Сам Рихтър беше станало тъмночервено, почти лилаво. На челото му няколко вени туптяха с такава сила, че реших, че ще получи инфаркт насред кабинета ми.

— С кого разговаряхте? — настоятелно попита той.

— С никого. Просто ви проучих съвсем изчерпателно. Държа винаги да знам с кого работя. И никак не обичам да ме лъжат.

Рихтър се изправи на крака, блъсна един от скъпите офис-столове, оставени от предшествениците ми, и той се разби на пода, оставяйки видима резка в старото дюшеме.

— Знаете ли — викна ми той от вратата, — за човек, чийто баща е в затвора, го раздавате ужасно морализаторски!

— Имате право — признах аз. — Съжалявам, че ви изгубих времето. Ще намерите ли сам изхода?

Зад него стоеше Дороти със скръстени ръце.

— Виктор Хелър беше… гнусен боклук! — избъбри той.

— Е! — поправих го аз.

4

— Не подслушваш телефони, значи — отбеляза сухо Дороти и влезе в кабинета ми, все още със скръстени ръце.

Усмихнах се и свих рамене.

— Все забравям, че ме чуваш. Някой ден това ще ми докара неприятности.

Бяхме се разбрали тя да слуша всички срещи с клиенти с помощта на интернет видеокамерата, вградена в огромния монитор на бюрото ми.

— Не подслушваш телефони — повтори тя и се ухили със стиснати устни. — Хм!

— Е, поне по принцип.

— Моля ти се! — изрепчи ми се Дороти. — Ти наемаш хора за целта.

— Именно.

— Какво беше това, по дяволите? — сопна ми се тя и ме изгледа свирепо.

С Дороти работехме заедно в „Стодард Асошиътс“, преди да се преместя в Бостън и да я открадна. Не бих я нарекъл същински компютърен гений — в тази област определено имаше по-знаещи от нея — но с дигиталните улики беше ненадмината. Девет години бе прекарала в Агенцията за национална сигурност, а там не наемаха кого да е. Колкото и да ненавиждаше работата си там, бяха я обучили добре. По-важното обаче беше, че никой не беше по-упорит от нея, тя просто никога не се отказваше. Освен това беше изключително лоялна.

А и беше куражлийка, много пряма и не работеше добре в екип, поради което с АНС никак не си подхождаха, но всичко това беше една от причините да я харесвам. Тя никога не се сдържаше и цензурираше, харесваше й да ме затапва, да посочва недостатъците ми и да ми доказва, че съм сгрешил и това също ми беше приятно. Просто знаех, че с Дороти шега не бива.

— Нали ме чу? Не обичам лъжците.

— Преглътни го. Нуждем се от поръчки, а ти връщаш повече клиенти, отколкото поемаш.

— Оценявам загрижеността ти — отвърнах аз, — но не е нужно да се тревожиш за паричните потоци във фирмата. Заплатата ти е гарантирана.

— Само докато „Хелър Асошиътс“ не фалира, защото излиза твърде скъпо, а ти нямаш доходи. Няма да се върна при Джей Стодард, нито пък във Вашингтон.

— Не се тревожи за това.

Работните ми отношения с Дороти бяха много близки, дори интимни, но не знаех почти нищо за нея. Тя никога не говореше за любовния си живот, а аз не задавах въпроси. Дори не бях сигурен дали харесва мъже, или жени. В крайна сметка всеки има право на лично пространство.

Тя беше удивително привлекателна жена с кожа с цвят на кафе с мляко, със светлокафяви очи и ослепителнобяла усмивка. Винаги се обличаше елегантно, въпреки че не й се налагаше, тъй като рядко общуваше с клиенти. Днес носеше люлякова копринена блуза, която нежно проблясваше на слънцето, тясна черна пола и сандали на висок ток. Косата й беше съвсем къса, подстригана почти до кожата. При повечето жени това би изглеждало странно, но на нея й отиваше. На ушите й се поклащаха тюркоазенозелени дискове от галванизирана мед с размера на фризбита.

Дороти беше плетеница от противоречия — още една от причините да я харесвам. Ходеше на църква редовно — избра си една и се записа, още преди да си наеме апартамент, но не беше дразнещо религиозна, напротив — отнасяше се към вярата си с почти вулгарен хумор. На стената до бюрото си бе закачила табелка, на която пишеше „ИСУС ТЕ ОБИЧА — ВСИЧКИ ОСТАНАЛИ ТЕ МИСЛЯТ ЗА ЗАДНИК“, а до нея втора, която гласеше „ОБИЧАМ МЪЖЛЕТО НА МАРИЯ“.

— Мисля, че трябва да провеждаме редовни работни съвещания като в „Стодард“ — каза тя. — Искам да прегледаме случая „Ентроникс“ и случая „Гарисън“.

— Първо имам нужда от кафе — заявих аз. — Обаче не оная мътилка, дето я вари Джилиън.

Джилиън Алприн, нашата рецепционистка и офис мениджър, беше строг привърженик на веганизма (паравоенното крило на вегетарианството). Имаше множество пиърсинги, включително един на устната, както и няколко татуировки. Един ден случайно зърнах една дори на долната част на гърба й. Освен това тя беше „зелена“ фанатичка, която не допускаше никакви стиропорови или хартиени чаши в офиса. Всичко трябваше да бъде органично, етично, свободно разхождащо се, продукт на лоялна търговия и добито без жестокости. Кафето, което поръчваше за кафемашината в офиса, беше органично, гледано на сянка по природосъобразни методи, идваше от малък кооператив в Чиапас, Мексико, продадено според принципите на лоялната търговия, по-скъпо от боливийски кокаин и достатъчно ужасно, за да го върне дори осъден на смърт.

— Ама че си придирчив — озъби ми се Дороти. — Отсреща има „Старбъкс“.

— А надолу по улицата — „Дънкин Донътс“ — казах аз.

— Силно се надявам това да не е намек. Не излизам на кафе.

— Знам и никога не бих ти предложил — отвърнах аз и станах.

Телефонът иззвъня с тихия звук, който оповестяваше обажданията от офиса.

— Търси те някой си Маршъл Маркъс — чу се гласът на Джилиън по интеркома.

— Онзи Маршъл Маркъс ли? — попита Дороти. — Най-богатият мъж в Бостън?

Кимнах.

— Ако откажеш и на него, Ник, лично ще ти наритам задника!

— Съмнявам се да ме търси по работа, сигурно е лично — успокоих я аз, вдигнах слушалката и казах: — Маршал, отдавна не сме се чували.

— Ник — отвърна той, — имам нужда от помощта ти. Алекса изчезна.

5

Маршъл Маркъс живееше на северния бряг, на около 45 минути с кола от Бостън, в невероятно очарователния старомоден град Манчестър, който навремето бил лятна колония за богати бостънци. Огромната му красива несиметрична къща от облицован с дърво камък беше кацнала на скална издатина, точно над издълбания от вълните бряг. Цялата сграда беше заобиколена с просторна веранда, а стаите бяха неизброими — в някои от тях вероятно влизаха само домашните прислужници. Маркъс живееше там с четвъртата си съпруга Белинда и с единственото си дете Алекса. Дъщеря му учеше в пансион, скоро щеше да постъпи в колеж и, ако съдех по онова, което веднъж ми каза за живота си у дома, след това едва ли щеше да се отбива особено често при баща си.

Дори след като отбих от пътя и успях да различа в далечината къщата на Маркъс, пътят дотам ми отне поне десет минути — лъкатушеше по целия бряг, покрай грандиозни „бунгала“ и скромни къщички, построени през втората половина на миналия век върху малки парцели, продадени от богати наследници, чието състояние се е стопило. Няколко от величествените имения все още принадлежаха на одрипавели благородници, потомци на истински бостънци, но повечето огромни къщи бяха купени от финансисти и техно-новобогаташи.

Маршъл Маркъс беше най-богатият сред новобогаташите, макар и не най-новият. Беше израсъл в бедно семейство на Блу Хил авеню в Матапан, сред еврейската работническа класа. Чичо му бил собственик на казино на запад и още като малък Маршъл се научил да играе блек джек. Много рано си дал сметка, че банката винаги има предимство, така че започнал да измисля всякакви схеми. Спечелил пълна стипендия за Масачузетския технологичен институт, където се научил да програмира на FORTRAN[2] с помощта на грамадните стари компютри IBM 704 и измислил хитър начин да подобри шансовете си за печалба на карти с помощта на тези гиганти.

Легендата разказва, че една вечер в Рино спечелил десет бона. Бързо си дал сметка, че ако ги използва както трябва на финансовия пазар, ще удари кьоравото. Отворил си брокерски акаунт с парите за университета и докато завърши, станал милионер с помощта на някаква страшно сложна инвеститорска формула, свързана с арбитраж на опции и производни. С течение на времето подобрил алгоритъма, открил хедж фонд и станал милиардер.

Майка ми работи при него години наред и веднъж се опита да ми обясни всичко това, но не схванах почти нищо. Никак не ме бива в математиката. Стигаше ми да знам, че Маршъл Маркъс се беше държал добре с майка ми в тежки времена.

Когато се преместихме в Бостън, след като баща ми изчезна — бе успял да научи, че ще го арестуват и реши да избяга преди да го направят — нямахме нито пари, нито дом. Наложи се да се преместим при баба ми по майчина линия, която живееше в Мейдън, точно до Бостън. Отчаяна, майка ми стана секретарка на Маршъл Маркъс, който беше приятел на баща ми и накрая стана негов личен асистент. Обичаше работата си, а той винаги се отнасяше добре с нея. Плащаше и голяма заплата и дори след като тя се пенсионира, продължи да й праща изключително щедри коледни подаръци.

Въпреки че беше приятел на баща ми, аз много го харесвах. Беше неустоим — общителен, сърдечен и забавен, с неутолим апетит за храна, вино, пури и жени. В него имаше нещо изключително симпатично.

Къщата му изглеждаше точно така, както и последния път, когато го посетих — с тенис корт, олимпийски басейн, гледащ към океана, и с голяма конюшня в подножието на хълма. Нова беше единствено кабината на охраната. Спускаща се бариера запречваше тесния път. От кабината излезе пазач, попита ме за името и дори поиска да види шофьорската ми книжка.

Това ме изненада. Въпреки огромното си богатство Маркъс никога не бе живял като затворник, за разлика от много богаташи, които се затварят зад високи огради и се обграждат с бодигардове.

Нещо се беше променило.

Щом пазачът ме пусна, подкарах напред и спрях точно пред къщата. Щом излязох, се огледах и забелязах множество охранителни камери, дискретно монтирани из целия имот. Пресякох широката веранда и позвъних на вратата. След минута тя се отвори и пред мен изникна Маршъл Маркъс. Лицето му светна и той разпери късите си ръце.

— Никеле!

Това бе прякорът, с който ме наричаше. Той блъсна вратата настрани и ме сграбчи в мечешка прегръдка. Беше станал още по-дебел, а прическата му ми се стори съвсем различна. Когато се видяхме за последно, темето му беше плешиво, а сивите кичури се спускаха до яката му. Сега ги боядисваше в кафяво с оранжев оттенък, а косата най-отгоре някак си бе успяла отново да порасне. Не можех да разбера дали е перука, или е отлично присадена. Маршъл носеше тъмносин халат върху пижамата си, а под очите му тъмнееха дълбоки кръгове. Изглеждаше изтощен. Пусна ме, опря ръце на гърдите ми и се взря в лицето ми.

— Я се погледни, всеки път си все по-привлекателен. Стига толкова, де! Изобщо не старееш. Да не си сключил сделка с дявола, Ники? Да не би на тавана ти да има портрет, който се скапва вместо теб?

— Живея в града — отвърнах аз. — Нямам таван.

Той се засмя.

— Не си женен, нали?

— Засега успявам да го избегна.

Той опря длан на бузата ми и леко я потупа.

— С тая физиономия положително отпъждаш жените като със сопа.

Той самоотвержено се опитваше да си придаде обичайния весел вид, но не успяваше да ме убеди. Обви пухкавата си ръка около кръста ми — нямаше как да стигне до раменете, и каза:

— Благодаря ти, че дойде, Никеле, приятелю. Благодаря!

— Няма защо.

— Нова ли е? — попита той и обърна глава към колата ми.

Карам „Ленд Роувър Дифендър“ 110 — прилича на джип, почти правоъгълен е и буквално неразрушим. Прозорците се вдигат ръчно, седалките са като камък. Не е особено удобен и вдигна ли повече от 50 километра в час, вътре става доста шумно, но не съм притежавал по-хубава кола.

— Много ми харесва. Много! Веднъж карах такава из Серенгети, на сафари. Десет дни — Анелиз, Алекса и аз. На тях, естествено, Африка никак не им хареса, постоянно се оплакваха колко било горещо и как вонели животните, и…

Усмивката му внезапно се стопи и лицето му увисна, сякаш изтощено от усилието да поддържа фасадата.

— Ник — прошепна Маркъс с болезнено изражение. — Ужасно се страхувам!

6

— Кога я чу за последно? — попитах аз.

Седяхме в единствената стая на долния етаж, която изглеждаше така, сякаш я използват за всичко. Беше голямо Г-образно помещение, нещо средно между кухня и столова. Бяхме се настанили в удобни столове, покрити с увиснали кремави калъфи, а изгледът беше великолепен — стоманеносиви вълни на фона на каменистия бряг на нос Ан.

— Снощи взела колата и слязла в града. Казала на Бренда, че ще се прибере по-късно и тя решила, че това означава към полунощ, да речем… Или един-два сутринта, ако си прекарва добре.

— Кога точно е излязла от къщи?

— Рано вечерта, доколкото разбрах. Тогава се прибирах от работа.

„Маркъс Капитъл Мениджмънт“ държаха цял етаж в една от новите сгради, която се виждаше от прозореца на офиса ми. Маршъл работеше до късно още когато мама му беше секретарка и сигурно продължаваше по същия начин. Шофьорът му го караше до Бостън всяка сутрин и всяка вечер го връщаше в Манчестър.

— Когато си дойдох, вече беше излязла.

— Защо отиде в Бостън?

Той въздъхна дълбоко, но въздишката му звучеше повече като стенание.

— Ох, нали знаеш, постоянно купонясва. Вечно ходи по партита и дискотеки.

Дискотеки. Не помнех кога за последно чух тази дума.

— Тя ли кара дотам, или я взе приятел?

— Тя. Обожава да кара. Взе книжка в деня, в който навърши шестнайсет.

— С приятели ли имаше среща? Или с гадже? Или…?

— Мисля, че с приятелка. Няма гадже, слава богу. Поне засега, тоест, доколкото съм в течение.

Зачудих се колко ли споделя Алекса с баща си за личния си живот. Подозирах, че не много.

— Каза ли къде отива?

— Само казала на Белинда, че ще се вижда с някого.

— Но не с момче.

— Не, не с мъж — раздразнено отвърна той. — С приятели. Или приятелка. Казала на Белинда…

Маркъс поклати глава, а бузите му се разтресоха. Сложи ръка на очите си и отново въздъхна дълбоко. След няколко минути попитах тихо:

— Къде е Белинда?

— Горе е, легна си — отвърна той, като все още криеше очите си с пълничката си длан. — Много й е зле, толкова тежко го приема, Ник. Цяла нощ не е спала, ще се съсипе. Мисли, че тя е виновна.

— За какво?

— Че пуснала Алекса да излезе, че не я е разпитала достатъчно… знам ли. Вината не е нейна. Като мащеха никак не й е лесно. Щом се опита да… ммм… да наложи някакви правила, Алекса й отхапва главата. Нарича я „ламящеха“ — не е честно. Белинда я обича като свое дете, истината ти казвам.

Кимнах и изчаках тридесетина секунди.

— Ти, разбира се, си се опитал да й звъннеш по мобилния.

— Около милион пъти. Позвъних дори на майка ти — реших, че е станало късно, че Алекса не е искала да кара дотук или да ни звъни и е отишла да преспи у Франки. Толкова обича Франсийн.

Домът на майка ми беше в Нютън — много по-близо до Бостън, отколкото Манчестър.

— Имаш ли причина да смяташ, че й се е случило нещо? — попитах аз.

— Разбира се, че нещо й се е случило! Тя не би избягала просто ей така, без да каже на никого!

— Маршъл — казах му аз, — уплашен си и не те виня за това, но не забравяй, че тя и преди е правила подобни неща.

— Това беше преди — отвърна той. — Тя вече е добро дете. Онова е в миналото.

— Може и да е — отвърнах аз. — А може и да не е.

7

Като дете Алекса беше отвлечена от паркинга на мола „Чеснът Хил“ пред очите на майка й Анелиз, третата съпруга на Маркъс. Не й направили нищо — повозили я, и след няколко часа я оставили на друг паркинг в другия край на града. Алекса твърдяла, че не са я насилвали и лекарският преглед го беше потвърдил. Не я бяха заплашвали — всъщност, тя твърдеше, че не й казали нито дума — така че цялото мероприятие си оставаше пълна мистерия. Дали похитителите се бяха изплашили? Или пък бяха размислили? Ставаха такива неща. Всички знаеха, че Маркъс е много богат и може би ставаше дума за отменен опит за отвличане за откуп. Поне аз така реших. След това майка й си отиде с обяснението, че повече не може да понася живота с Маркъс. Може би заради отвличането на дъщеря й.

Кой знае каква беше истинската причина — Анелиз почина от рак миналата година, така че нямаше как да я попитам. След инцидента обаче Алекса много се промени. Тя и преди това не беше лесно или стабилно дете, но стана още по-голям бунтар, започна да пуши в училище, да не се прибира навреме и да прави всичко възможно, за да загази. Няколко месеца след отвличането се обади майка ми — тогава работех в Министерството на отбраната във Вашингтон — и ме помоли да ида до Ню Хампшър и да си поприказвам с Алекса.

Открих я на училищния стадион и известно време я наблюдавах как играе хокей на трева. Въпреки че не се считаше за спортистка, тя се движеше с гъвкава грациозност и невероятна съсредоточеност. Притежаваше рядката способност напълно да се вживее в играта.

Не беше от общителните, но тъй като бях син на Франки Хелър, която тя много обичаше (и освен това не бях баща й), накрая успях да пробия стената на недоверието й. Алекса все още не беше преодоляла ужаса от отвличането. Казах й, че това е нормално и че бих се разтревожил, ако онзи ден не се беше изплашила толкова много. Казах, че е чудесно, че е толкова непокорна.

Тя ме погледна изненадано, а после — подозрително. Що за игрички играех? Казах й, че говоря сериозно. Непокорството е страхотно, така човек се учи да се съпротивлява. Казах й, че страхът е изключително полезен инстинкт, защото ни предупреждава, че сме изправени пред опасност. Трябва да го слушаме и да го използваме. Дори й дадох една книга — „Дарът на страха“, но се съмнявам, че някога я е отворила.

Казах й, че е не обикновено момиче, а красиво и богато момиче и че това са нещата, които работят срещу нея. Обясних й как да разпознава опасността и й показах няколко елементарни техники за самозащита от бойните изкуства. Не бяха кой знае какво, но щяха да й свършат работа. Не бих желал да съм на мястото на пияния келеш, който би се опитал да злоупотреби с нея.

Заведох я в едно доджо до Бостън и й показах техниките за самозащита Буджинкан. Знаех, че така ще се научи на дисциплина, ще добие увереност и ще може да излива навън насъбралата се агресия по здравословен начин. Всеки път, когато идвах в Бостън и тя си беше у дома, тренирахме заедно. А след време, дори започнахме да си говорим.

Това обаче не се оказа решение на проблема. Тя продължи да върши неща, за които знаеше, че ще й докарат неприятности — пушеше, пиеше и така нататък — и Маркъс я изпрати в изправително училище за цяла година. Кой знае на какво се дължеше този тежък период. Може би на травмата от отвличането. А може би беше реакция на изоставянето от майка й, или пък просто пубертет.

— За какво ти е цялата тази охрана? — попитах аз. — Последния път не беше така.

Маркъс не отговори веднага.

— Времената се менят — рече той накрая. — Навън обикалят повече ненормалници, а и аз съм по-богат. „Нюзуийк“ писаха за мен, „Форбс“ и „Форчън“ също, даваха ме по новините. В крайна сметка, никога не съм бил срамежлив.

— Заплахи ли ти отправиха?

— Заплахи? Питаш дали някой ме е спрял на улицата с пистолет, заплашвайки да ми пръсне мозъка? Не! Но нямам намерение да чакам да се случи.

— Значи е само предпазна мярка.

— Да не смяташ, че не трябва да взимам предпазни мерки?

— Разбира се, че трябва. Просто искам да знам дали е имало нещо конкретно — взлом или нещо такова, заради които си затегнал сигурността.

— Аз го накарах — обади се женски глас.

В кухнята беше влязла Белинда Маркъс — висока, стройна блондинка, изключително красива и изключително студена. Беше на около четиридесет години — възраст, поддържана с редовни инжекции ботокс и колаген, както и мини-фейслифт от време на време. За тази жена „работа“ означаваше престой в кабинета на пластичния хирург.

Беше облечена изцяло в бяло — прилепнали панталони с цепки на глезените, копринена блуза с презрамки, които приличаха на оригами и доста изрязано деколте, което привличаше погледа към малките й, но стегнати гърди. Беше боса, а ноктите на краката й бяха лакирани в кораловорозово.

— Стори ми се истинска лудост, че Маршъл няма никаква охрана. Човек, богат колкото Маршъл Маркъс, и с неговата известност… На този изолиран нос сме като мишени. Особено след случилото се с Алекса.

— Те просто отидоха по магазините, Белинда. Или на кино, все едно. Това можеше да се случи дори ако около къщата дежуреше… цял батальон. Те бяха в мола, за бога!

— Не си ме представил на господин Хелър — каза Белинда, приближи и ми подаде кокалестата си хладна ръка.

Маникюрът й също беше кораловорозов. Притежаваше апатичната хубост на класическата съпруга-трофей и говореше със сладникав южняшки акцент.

Станах.

— Ник — представих се аз.

За нея знаех само онова, което ми беше казала майка ми. Белинда Джаксън Маркъс била стюардеса в „Делта“ и се запознала с Маркъс на бара в „Риц Карлтън“ в Атланта.

— Къде са ми маниерите — промърмори Маркъс, но не мръдна от стола си. — Ник, Белинда! Белинда, Ник! — протоколно добави той, а после попита: — Не е ли великолепно създание?

Широката му, приятна усмивка ми разкри, че си е сложил коронки в добавка към новата коса. Маркъс не беше суетен, така че реших, че го е направил от несигурност, защото новата му съпруга е тъй красива и много по-млада от него. А може и тя да го беше накарала.

Белинда лукаво наклони глава и извъртя очи като сърне.

— Предложи ли обяд на господин Хелър?

— Няма нужда — отвърнах аз.

— Какво ти става, захарче? — попита Белинда.

— Що за домакин съм? — притесни се той. — Виждаш ли? Какво бих правил без Белинда? Аз съм животно, примитивен звяр! Искаш ли сандвич, Никеле?

— Няма нужда — повторих аз.

— Нищо ли не искаш?

— Не, благодаря.

— Какво ще кажете да ви направя кафе? — предложи Белинда.

— Чудесно!

Тя плавно се понесе към дългия кухненски плот и включи електрическия чайник. Тесните й панталони подчертаваха овала на стегнатия й задник — явно прекарваше голяма част от времето си във фитнеса, вероятно имаше личен треньор и обръщаше особено внимание на седалищните си мускули.

— Никак не умея да правя кафе — каза тя, — но имаме нес. Всъщност е доста добро.

Тя ми показа малкото пакетче.

— Знаете ли, размислих — казах аз. — Тази сутрин пих твърде много кафе.

Белинда рязко се извърна.

— Ник — започна тя и се приближи бавно към мен. — Трябва да я откриете! Моля ви! Трябва да я намерите.

Забелязах, че току-що се е гримирала — не приличаше на човек, който не е мигнал цяла нощ. За разлика от мъжа си изглеждаше отпочинала, сякаш току-що се беше събудила от дълъг, освежителен сън. Носеше розов гланц, а устните й бяха очертани съвършено. Знаех достатъчно за жените и грима, за да съм наясно, че човек не става от леглото в този вид.

Алекса каза ли ви с кого има среща? — попитах аз.

— Аз не… тя не споделя с мен… Нали съм й мащеха.

— Тя те обича — каза Маркъс. — Просто още не го е осъзнала.

— Но сте я попитали, нали? — настоях аз.

Лъскавите устни на Белинда се разтвориха.

— Разбира се, че попитах! — възмутено отвърна тя.

— Не ви ли каза кога ще се прибере?

— Ами, реших, че около полунощ или малко по-късно… Как да ви кажа, тя не приема добре, когато я питам такива неща. Казва, че не обича да се отнасят с нея като с дете.

— И все пак това е доста късно.

— Моля ви, за тях нощта тогава започва!

— Нямах предвид това — обясних аз. — Децата под осемнайсетгодишна възраст нямат право да карат след полунощ, най-късно дванайсет и половина, освен ако ги придружава родител или настойник. Ако ги хванат, може да им отнемат книжката за шейсет дни.

— Така ли? — учуди се Белинда. — Не ми е казала.

Това ми се стори странно. Алекса никога не би направила нещо, което да застраши шофьорската й книжка и автономията, която тя й осигуряваше. Освен това Белинда не ми приличаше на човек, който не е наясно с правилата. Това беше жена, която обръща внимание на всяка подробност и си очертава устните, преди да се срещне с мен в момент, когато би трябвало да е съсипана заради изчезването на заварената си дъщеря.

— Какво мислите, че е станало с нея? — попитах аз.

Тя разпери ръце.

— Не знам! — После объркано погледна към Маркъс. — Не знаем. Просто искаме да я намерите!

— Обадихте ли се в полицията?

— Разбира се, че не! — отвърна Маркъс.

— Разбира се, че не? — попитах аз.

— Полицията нищо няма да направи — обясни Белинда. — Ще дойдат, ще ни разпитат и ще кажат да чакаме да минат двайсет и четири часа, след което просто ще забравят.

— Тя няма осемнайсет години — обясних аз. — Полицията се отнася много сериозно към изчезването на тийнейджъри. Най-добре веднага да им се обадите.

— Ник, искам ти да я търсиш! — заяви Маркъс. — Не ченгетата. Преди молил ли съм те за помощ?

— Моля ви! — намеси се и Белинда. — Толкова обичам това дете! Не знам какво бих правила, ако й се случи нещо.

Маркъс размаха ръце и каза нещо като „Пу-пу“, а после изпуфтя:

— Не говори така, мила!

— Обаждахте ли се по болниците?

Двамата си размениха бързи, тревожни погледи, а Белинда поклати глава:

— Ако й се беше случило нещо, досега да сме разбрали, нали?

— Не е задължително — отвърнах аз. — Това е първото, което трябва да направите. Да започнем оттам.

— Мисля, че става дума за нещо друго — започна Маркъс. — Не мисля, че момиченцето ми е пострадало. Мисля…

— Не знаем какво се е случило! — прекъсна го Белинда.

— Нещо лошо е станало! — каза Маркъс. — О, мили боже!

— Е, да започнем с болниците — повторих аз. — Просто за да изключим този вариант. Дайте ми номера на мобилния й телефон. Може би моят техничар ще успее да я открие по него.

— Веднага! — засуети се Маркъс.

— Освен това искам да се обадите в полицията.

Белинда кимна, а Маркъс сви рамене.

— Нищо няма да направят — каза той, — но щом настояваш…

В нито една от болниците по пътя от Манчестър до Бостън не бяха приемали пациент с описанието на Алекса, което сякаш не облекчи Маркъс и жена му. Имах чувството, че двамата изпитват някакъв дълбок страх, който отказват да ми разкрият. Почти бях сигурен, че крият нещо важно, нещо много сериозно. Мисля, че именно заради този инстинкт приех молбата на Маркъс сериозно. Нещо определено не беше наред. Имах лошо предчувствие, което постоянно се засилваше. Наречете го „дарът на страха“, ако искате.

8

Алекса се раздвижи и се обърна в леглото. Пулсираща болка в челото — ритмично туптене, което се усилваше все повече и повече, я върна в съзнание.

Клепачите й трепнаха. В очите й се забиха кинжали, сякаш някой блъскаше по черепа й с шило за лед и току-що го беше пробил, а пукотът ехтеше точно зад челото й.

Устата й беше пресъхнала, а езикът — залепнал за небцето. Опита се да преглътне.

Къде се намираше?

Не виждаше нищо.

Мракът беше непроницаем. Зачуди се дали не е ослепяла. Може би сънува. Само че нямаше чувството, че това е сън. Спомни си… как пие коктейл с Тейлър Армстронг. Смееха се заради нещо… Нещо на айфона й… Всичко останало беше неясно и замъглено.

Нямаше представа как е стигнала до дома си, как си е легнала и е спуснала щорите. Вдиша странна миризма на мухъл. Непозната миризма. Дали наистина си е у дома, в леглото? Не миришеше на стаята й в имението в Манчестър. Чаршафите не ухаеха на омекотителя, който харесваше.

Да не би да е останала да преспи другаде? Не беше у Тейлър. Тяхната къща миришеше на лимонов лак за мебели, а чаршафите им винаги бяха колосани. Но къде другаде можеше да е тогава? Не си спомняше… всъщност нищо не помнеше, освен това, че с Тейлър се бяха смели на нещо на айфона й.

Знаеше само, че лежи на легло и не е завита с чаршаф. Сигурно се беше изхлузил през нощта. Предпочиташе да спи с чаршаф, дори през най-горещите дни. Както през онази ужасна година в „Марстън-Лий“ в Колорадо, където нямаше климатик и ги караха да спят на койки. Накрая подкупи оная кучка, с която спяха в една стая, за да й отстъпи горното легло. На долното се чувстваше като в капан.

Ръцете й лежаха отпуснати до тялото. Раздвижи пръсти, за да напипа ръба на чаршафа и тогава дясната й ръка се опря в нещо твърдо и гладко. Напипа нещо като сатенена материя, опъната върху нещо, напомнящо дървените парапети на койката й в „Марстън-Лий“, които не й позволяваха да падне на пода.

Да не би да са я върнали там? Или сънува, че са я върнали? От друга страна, ако сънува, дали би имала такова страхотно главоболие?

Знаеше, че е будна. Просто го знаеше. Само че все още не виждаше нищо. Мракът беше съвършено плътен, отникъде не се процеждаше светлина.

Усещаше миризма на застоял въздух, усещаше мекия матрак под себе си и пижама на краката си… тя я опипа и си даде сметка, че меката материя не прилича на онази на анцуга, с който си лягаше. Беше облечена с нещо различно. Не с анцуг, нито с пижама. Може би болнични дрехи?

В болницата ли е? Да не би да е пострадала при катастрофа?

Шилото за лед се забиваше все по-дълбоко в мозъка й, болката беше непоносима и тя искаше просто да завре главата си под възглавницата. Алекса сви колене, за да се превърти — съвсем бавно, за да не се сцепи черепът й… но те се удариха в нещо. Нещо твърдо. Тя се стресна и вдигна глава — беше просто рефлекс — и челото и носа й също се удариха в нещо твърдо. Протегна ръце встрани и напипа твърди стени на няколко сантиметра от себе си. Отново сви колене, може би на седем сантиметра, и те се удариха в трета стена.

Не!

Пръстите й опипаха сатенената облицовка на по-малко от десет сантиметра от устните й и още преди мозъкът й да е успял да го осъзнае, някакъв животински инстинкт й подсказа истината, която скова тялото й в безчувствен, ужасяващ студ.

Намираше се в кутия! Пръстите на краката й докосваха долния ръб.

Паникьоса се и задиша бързо, с отворена уста. Сърцето й заби бясно, полазиха я тръпки, но треперенето не секна. Опита се да си поеме дъх, но въздухът сякаш не стигаше, за да напълни дробовете й дори наполовина.

Опита се да се надигне, но челото й отново се удари в капака. Не можеше да се движи. Не можеше да смени позата. Дишаше все по-бързо и по-бързо, сърцето й препускаше, по цялото й тяло изби пот, гореща и студена едновременно.

Това не може да е истина! Със сигурност беше някакъв кошмар, най-лошият, който е сънувала някога. Заклещена в кутия… Като в…

Дървени, може би стоманени стени, облицовани със сатен. Като ковчег.

Тя стисна юмруци и заблъска по твърдите стени, повтаряйки отново и отново:

— Не… не… не…

Напълно забрави за главоболието. Главата й олекна, тя усети топка в корема и цялото й тяло изстина, както ставаше всеки път, преди да припадне.

После Алекса изгуби съзнание.

9

Минаваше обед, когато се качих в джипа и потеглих обратно към Бостън. Не можех да се отърся от чувството, че Маршъл Маркъс има сериозна причина да се бои, че нещо се е случило с дъщеря му. И най-вероятно го беше очаквал.

С други думи, не ставаше дума за нещастен случай, дори ако нямаше нищо общо с опита за отвличане преди няколко години. Може би Алекса и мащехата й просто са се скарали, малката е заплашила, че ще си отиде и никога няма да се върне, и е отпратила. Само че баща й не би скрил подобно нещо от мен. Дори да се опитваше да постъпи кавалерски, спестявайки на жена си унижението от извадените на показ кирливи ризи, той не беше дискретен. Маркъс беше от мъжете, които с удоволствие обсъждат запека си, трудностите, докато пикае и начина, по който „Виагра“ е подобрила сексуалния им живот. Както би казал племенникът ми Гейб, той просто се оливаше с подробностите.

Точно когато щях да звънна на Дороти, за да я попитам как бихме могли да открием къде е телефонът на Алекса, блекберито ми иззвъня. Беше Джилиън, нашият офис-мениджър.

— Синът ти е тук — каза тя.

— Ъъъ… аз нямам син.

— Казва, че трябвало да обядвате заедно.

Чуваше се някаква какофония, която трябваше да мине за музика, и която дънеше прекалено силно. Беше превърнала офиса ми в студентско свърталище.

— Опа, вярно! Той ми е племенник, не син.

Бях обещал на Гейб да го заведа на обяд, но забравих да си го отбележа в календара.

— Странно! — чу се гласът й. — С Гейб доста си поприказвахме, аз реших, че ти е син и той нито веднъж не ме поправи.

— Ами… — „Иска му се“, помислих си. — Благодаря ти, кажи му, че ей сега идвам.

— Готино хлапе.

— Да. Ти ли слушаш музика?

Чу се изщракване и шумотевицата секна.

— Музика ли?

— Свържи ме с Дороти, ако обичаш.

10

Гейб Хелър беше завареният син на брат ми Роджър. Момчето беше шестнайсетгодишно, много умно, но изключително саможиво. Почти нямаше приятели в частното мъжко училище във Вашингтон, където учеше. Обличаше се изцяло в черно — черни дънки, черни суичъри с качулка, черни кецове „Чък Тейлър“. Напоследък дори косата си боядисваше в черно. Не е лесно да си на шестнайсет, но явно беше особено трудно да си Гейб Хелър.

Брат ми Роджър, с когото никак не се разбираме, е… с една дума, гадняр. Освен това беше (също като баща ни) в затвора. За щастие, Гейб нямаше генетична връзка с баща си, в противен случай сигурно щеше да свърши в поправително училище. Аз май бях единственият възрастен, с когото можеше да разговаря. Не знам защо проблемните деца ме харесват толкова много. Може би, както кучетата надушват страха, те надушваха, че аз никога няма да стана родител и затова им се струвах безопасен. Не знам.

Гейб прекарваше лятото в дома на майка ми в Нютън. Ходеше на уроци по рисуване и история на изкуството в лятното училище към музея. Обичаше баба си и искаше да избяга от майка си, Лорън, която положително изпитваше облекчение, че не й се налага да се бори с него и през ваканцията. Майка ми не беше строга, така че той можеше да се качи на метрото, да слезе в града и да се мотае по площад „Харвард“, когато няма часове. Сигурен съм, че му беше приятно да се чувства като възрастен.

Аз обаче смятам, че основната причина да дойде в Бостън беше, че така имаше повод да ме вижда, макар че никога не би си го признал. Обичах го и ми беше приятно да прекарвам времето си с него. Това невинаги беше лесно — така е с повечето неща, които си заслужават.

Гейб седеше на бюрото ми и рисуваше в скицника си. Беше плашещо талантлив художник.

— Върху комикса ли работиш? — попитах аз още с влизането си.

— Графичен роман — вдървено ме поправи той.

— Вярно, извинявай, забравих.

— Да. Както и за обяда ни.

Беше облечен в черен суичър с вдигнат цип, целият обсипан с ремъци, халки и капси. На лявото му ухо забелязах малка златна обичка, но реших да не се издавам. Засега.

— И за това се извинявам. Как върви лятото?.

— Пълна скука.

От устата на Гейб това беше почти истеричен ентусиазъм.

— Искаш ли да хапнем? — попитах аз.

— На път съм да припадна от глад, нищо сериозно.

— Приемам отговора ти за утвърдителен.

Забелязах, че на прага чака Дороти.

— Слушай, Ник — започна тя, — номера, който ми даде… няма да мога да открия телефона.

— Това не е в твой стил. Звучи… пораженчески — отбелязах аз.

— Нищо общо няма с пораженчеството — изрепчи ми се тя, — нито със способностите ми. Проблемът е в закона.

— Досега това не те е спирало.

— Не е… О, здравей, Гейбриъл.

Тонът й осезаемо охладня. Двамата с Гейб често се караха — той смяташе, че е по-умен от нея, което може и да беше вярно, тъй като беше тревожно гениален, и че повече го бива с компютрите, което не беше вярно, поне засега. Той обаче беше на шестнайсет и мислеше, че е по-добър във всичко, което ядосваше Дороти.

— Ето какво — започна тя. — Човекът, чийто телефон искаш да открия…

Тя хвърли раздразнен поглед към Гейб. Винаги беше дискретна, когато говорехме за работа, но в случая внимаваше особено много.

— Може ли да поговорим насаме, Ник?

— Гейб, дай ми две минути.

— Добре, добре! — сопна се той и излезе от кабинета ми.

— Ти май ще поемеш случая — каза Дороти. — Чудесата се сипят едно след друго.

Кимнах.

— На парите ли не успя да устоиш?

— Да, всичко опира до пари — отвърнах саркастично аз.

— Финансови проблеми ли имаш?

— Не… аз… сложно е. Не става дума за Маршъл Маркъс. Съвсем случайно дъщеря му ми е симпатична, тревожа се за нея.

— Той защо е изперкал така? Момичето е на седемнайсет, нали? Слязла е до града, отишла е на клуб и е забила някой мъж. Тия хлапета така действат.

— На нейната възраст ти с много мъже ли спеше, Дороти?

Тя ме погледна строго и предупредително вдигна показалец с дълъг люляков нокът. Не разбирах как успява да печата на компютъра с такъв дълъг маникюр. Усмихнах се — не знаех нищо за сексуалния й живот, но бях усетил, че едва ли се дава лесно.

— И на мен не ми е ясно — признах аз.

— Ако беше откачил веднага след случката на паркинга, бих го разбрала, но това е било преди години, нали?

— Да. Смятам, че знае повече, отколкото ми казва.

— Какво например?

— Не знам.

— Може би трябва да го попиташ направо.

— Ще го попитам. Кажи сега за Фейсбук.

— Искаш да ти кажа нещо за Фейсбук? Ник, стига ти да знаеш, че не е за теб.

— Говоря ти за Алекса. Сигурно има акаунт във Фейсбук, нали?

— Мисля, че законът го изисква от всички тийнейджъри — каза тя. — Също като мобилизацията навремето.

— Може би на профила й има нещо. Хлапетата нали пускат статуси за всяко нещо, което правят?

— Защо смяташ, че знам каквото и да било за тийнейджърите?

— Провери какво има на профила й във Фейсбук, става ли?

— Няма начин, освен ако не си сред „приятелите“ й.

— Не можеш ли да й хакнеш паролата?

Тя сви рамене.

— Ще видя.

— Какъв е проблемът с айфона й, защо не можеш да го намериш?

— Почти невъзможно е, освен ако не си от полицията.

— Мислех, че собствениците на айфони могат да засичат местоположението на телефоните си.

— Ще ни трябват името и паролата за регистрацията й. Допускам, че не споделя паролите си с татко.

— Няма ли как да го кракнеш, хакнеш или както се казва?

— Да, достатъчно е да щракна с пръсти и съм вътре. Не, Ник, това отнема време. Ще трябва да съставя списък с имената на домашните й любимци, всички важни за нея дати и да пробвам с десетте най-разпространени пароли, което не е сигурно. Дори да успея, вероятно нищо няма да открием, защото за целта тя трябва да е активирала „МобайлМи“ на телефона си, което ме съмнява. На седемнайсет е и сигурно не си пада много по технологиите.

— Вероятно си права.

— Най-бързият начин е AT&T да засекат телефона чрез мрежата си.

— А те ще го направят само ако им се обадят от полицията — Довърших аз. — Трябва да има и друг начин да открием телефона й.

— Аз не знам такъв.

— Значи се отказваш?

— Казах, че аз не знам такъв, не, че се отказвам. Никога не се отказвам. — Тя вдигна глава и забеляза, че Гейб дебне пред стъклената врата на кабинета ми. — Както и да е, синът ти май огладня — каза Дороти и ми намигна.

11

Заведох Гейб в „Моджо“ — бар на нашата улица, където сервираха и обяд. Това беше типичен бостънски бар — с пет огромни телевизора, настроени на станции със спорт или спортни новини, изпъстрен с юбилейни фланелки, шалове, топки и снимки на „Ред Сокс“ и „Селтикс“, маса за футбол в ъгъла, кръчмарска храна — крилца, начос и хамбургери — и лепкаво дюшеме на пода. Сервираха хубава студена бира, както и печално известното местно пиво „Брубейкърс“ — дори аз трябваше да призная, че е ужасно. Клиентите бяха демократична сбирщина от брокери на ценни книжа и таксиметрови шофьори. Един местен журналист беше сравнил атмосферата в „Моджо“ със сцената в „Междузвездни войни“, където на бара висяха най-различни междугалактически създания. На Хърб, собственика, това толкова му хареса, че окачи статията в рамка на стената.

— Харесва ми новото момиче, което си наел — каза Гейб.

— Джилиън ли?

— Да, печена е.

— Различна е, това е сигурно. Кажи ми сега, баба ти тормози ли те?

— А, не. Печена е.

— Ами Лили? Добре ли се държи с теб?

Лили беше кучето на майка ми — смесица между шар пей и английски мастиф, беше го прибрала от приюта. Лили беше не просто най-грозното куче на света, но и най-злонравното. Бяха я изоставяли няколко пъти и отлично разбирах защо.

— Опитвам се да я харесам — отвърна Гейб, — обаче… Не знам, мразя това куче. Освен това вони.

— Тя е Адската хрътка. Не я поглеждай в очите.

— Защо?

— Последният човек, който го направи, пукна на място. Казват, че било инфаркт, но… — замълчах и свих рамене.

— Да, бе!

— Липсва ли ти родният дом?

— Да ми липсва?! Майтапиш ли се?

— Значи напоследък животът вкъщи не върви добре.

— Меко казано.

— Може ли да те попитам нещо?

— Какво?

— Каква е тая обица?

Той зае отбранителна позиция.

— Какво за нея?

— Майка ти знае ли, че си пробил ухото си?

Гейб повдигна рамене. Отговорът беше ясен.

— Все забравям — казах аз, — ако е отляво, означава че си гей ли? Той се изчерви и акнето му стана аленочервено.

— Не. Лявото е дясно, а дясното е кофти, не знаеш ли?

— Аха — кимнах аз. — Значи да си гей е кофти?

— Нямах това предвид.

Усмихнах се. Гейб понякога беше непоносим по типичния за тийнейджърите многознаещ начин и смятах, че да го бъзикам е част от задълженията ми.

Хърб взе поръчката ни — обикновено стоеше зад бара, но по обед никога нямаше много клиенти. Той беше едър мъж с огромно шкембе и силен южняшки акцент.

— Ей, Ники! — поздрави ме той. — Как върви счетоводството? Да имаш някой и друг съвет, например как да не си плащам данъците?

— Лесна работа!

— Ами!?

— Прави като мен — не ги плащай.

Той замълча за малко, после гръмогласно се засмя. Не беше трудно да го развесели човек.

— Истината е, че съм регистратор.

Табелата на вратата ни гласеше „Хелър Асошиътс — регистраторско-консултантски услуги“. Беше отлично прикритие — кажех ли на някого, че съм регистратор, въпросите секваха.

— Да, вярно — каза той. — Какво точно значи регистратор?

— Идея си нямам.

Хърб отново се разсмя.

— Шапка ти свалям бе, човек — каза мило той. — Не знам как го правиш. Ако трябва по цял ден да премятам числа, направо ще откача.

Племенникът ми ме удостои с бегла, но многозначителна усмивка. Поръчах хамбургер с пържени картофи, като помолих Хърб да се увери, че няма да са от онези с кърито, които не се ядяха, а Гейб вдигна поглед от менюто.

— Имате ли вегетариански бургери?

— Имаме бургери с пуешко, млади момко.

Гейб свъси чело и наклони глава на една страна. Познавах това високомерно изражение — заради него в училище го биеха най-редовно, а понякога дори го изхвърляха от час.

— О! — каза той. — Не знаех, че пуйката е зеленчук.

Хърб ми хвърли бръснещ поглед, сякаш за да попита „Кое е това хлапе, по дяволите?“, но му бях твърде симпатичен, за да се озъби на госта ми.

— Ами салата „Коб“? — с равен глас попита той.

— Гнусотия! — отсече Гейб. — Искам само пържени картофи с кетчуп. И кола.

Щом Хърб си тръгна, казах:

— Джилиън май си е хванала ново канарче.

— Джилиън казва, че ако ядеш месо, ставаш агресивен — заяви той.

— Това лошо ли е?

Той отказа да се хване на въдицата ми.

— Все едно. Ей, чичо Ник — идеята ти за Фейсбук профила на Алекса е много добра.

— За какво говориш?

— Алекса Маркъс, дето баща й се тревожи да не й се е случило нещо.

Наблюдавах го няколко секунди и бавно се усмихнах.

— Ах, ти, кучи сине. Подслушвал си.

— Не съм.

— Признай си!

— Знаеше ли, че на компютъра на Дороти има аудио поток, който предава всичко, което става в кабинета ти?

— Да, Гейб, така сме се разбрали. Въпросът е дали Дороти знае, че си ровил из компютъра й.

— Моля те, не й казвай! Моля те, чичо Ник!

— Какво мислиш за Фейсбук профила й?

— Нали няма да й кажеш?

— Разбира се, че няма.

— Добре. Почти съм сигурен, че знам къде е била Алекса снощи.

— Как така?

— Беше на стената й във Фейсбук.

— Ти как успя да го прочетеш?

— Приятели сме.

— Наистина ли?

— Ами — заекна той и отново се изчерви, — тя има над хиляда приятели, обаче ми позволи да я френдна.

— Яко — казах аз, защото хлапето звучеше страшно гордо.

— Откакто съм у баба, тя идва няколко пъти. Симпатична е. Не е длъжна да се държи добре с мен, а го прави.

Кимнах. Красивите богати момичета като Алекса Маркъс обикновено не се държат добре с досадни многознайковци като Гейб Хелър.

— И къде е отишла снощи?

— С Тейлър отишли в „Кафеза“.

— Какво е това?

— Някакъв снобски бар в оня хотел, дето навремето бил затвор. Мисля, че се нарича „Сивия бар“.

— Тейлър момче ли е, или момиче?

— Момиче. Тейлър Армстронг, дъщерята на сенатор Ричард Армстронг. С Алекса са били съученички.

Погледнах часовника си и сложих ръка на рамото му.

— Да ги помолим ли да ни опаковат храната?

— С Тейлър ли ще говориш?

Кимнах.

— Днес си е у дома — каза Гейб. — Сигурно си отспива. На бас, че и Алекса е у тях. Чичо Ник?

— Какво?

— Не й казвай, че съм ти казал. Ще реши, че я следя или нещо такова.

12

Открих сенатора от Масачузетс, докато събираше фъшкиите на кучето си. Големият бял пудел на Ричард Армстронг беше подстриган съвсем по правилата — обръснато тяло, бели помпони на краката и опашката и голямо бяло афро на темето. Сенаторът, облечен с колосана синя риза и безупречно завързана вратовръзка, бе не по-малко напудрен, а сребристата му коса с път отстрани — съвършено фризирана. Той се наведе, пъхнал ръка в найлонова торбичка, взе екскремента на кучето и сръчно обърна торбичката наопаки. Изправи се силно зачервен и ме видя как стоя и го наблюдавам.

— Сенаторе — кимнах аз.

— Да? — предпазливо ме погледна той.

Беше добре известна публична личност и трябваше да внимава с лудите — дори в този изискан квартал.

Стояхме насред дълъг елипсовиден парк с ограда от ковано желязо, насред площад „Луисбърг“ на Бийкън Хил. Около площада се виеше плътна редица от къщи от червени тухли, строени през деветнайсети век. Смяташе се, че това е един от най-елегантните квартали в Бостън.

— Ник Хелър — представих се аз.

— А, да — облекчено ми се усмихна той. — Аз пък реших, че сте от асоциацията. Технически нямам право да разхождам кучето си тук и някои от съседите се дразнят.

— Няма да ви издам — обещах аз. — Но открай време смятам, че трябва да обучаваме кучетата да прибират нашите фъшкии.

— Е… бих се ръкувал с вас, но…

— Няма нищо. Моментът подходящ ли е?

Бях се свързал със сенатора с помощта на общ приятел. Обясних му за какво става дума и попитах дали мога да намина.

— Елате с мен — отвърна той и аз го последвах до старинна на вид кофа за боклук, в която метна малкото пликче. — Съжалявам за момичето на Маркъс. Нещо ново? Сигурен съм, че просто са се изпокарали.

Армстронг имаше традиционен, богаташки бостънски акцент, който няма нищо общо с онова, което хората смятат за бостънски акцент. Вече почти никой не говореше така, освен една шепа стари моржове от клуб „Съмърсет“. Сенаторът звучеше като кръстоска между Уилиам Ф. Бъкли[3] и Търстън Хауъл Трети от „Островът на Гилигън“[4]. Някой ми беше казал, че на записите от младостта си Армстронг звучи съвсем различно — явно бе добавил патината впоследствие, макар че наистина беше потомък на стара бостънска фамилия. „Семейството ми не е пристигнало на „Мейфлауър“[5], бе казал веднъж той. На „Мейфлауър“ сме качили прислугата.“

Стигнахме до къщата му — внушителна сграда с лъкообразна фасада, черни, прясно боядисани капаци на прозорците, лъскава черна врата и развяващ се американски флаг — и той тръгна нагоре по сивите бетонни стълби.

— Ако мога да ви помогна с каквото и да било, само кажете — каза той. — Имам връзки.

После ме дари с всеизвестната си усмивка — макар да беше умерен републиканец, заради тази усмивка го бяха избирали четири пъти. Един журналист я беше сравнил с топъл пожар. Отблизо обаче приличаше повече на изкуствена камина с фалшиви керамични дънери, боядисани в червено, за да приличат на горящи главни.

— Отлично — казах аз. — Бих искал да разговарям с дъщеря ви.

Дъщеря ми ли? Губите си времето, Тейлър сигурно от месеци не е виждала момичето на Маркъс.

— Снощи са били заедно.

Сенаторът пристъпи от крак на крак. Пуделът изскимтя и Армстронг рязко дръпна каишката.

— За пръв път чувам! — каза накрая той. — Както и да е, боя се, че Тейлър излезе да пазарува. Много обича да пазарува.

Той ми се усмихна като мъж, който иска да каже на друг мъж „Жени — с тях зле, без тях още по-зле“.

— Проверете още веднъж — казах аз. — В момента е горе.

Гейб следеше непрестанните й постинги във Фейсбук и ми пращаше СМС-и с последните новини. Не знаех как ги вижда — не беше приятел на Тейлър, но явно беше намерил начин. И ми беше писал, че преди няколко минути Тейлър Армстронг е уведомила 1372-мата си приятели, че гледа стар епизод от „Момичетата Гилмор“ и е безумно отегчена.

— Сигурен съм, че двете с майка й…

— Сенаторе — прекъснах го аз, — моля ви, повикайте я! Важно е! Или предпочитате да й се обадя по телефона?

Нямах телефонния номер на Тейлър Армстронг, разбира се, но се оказа, че той не ми е нужен. Баща й ме покани да вляза, без да си прави труда да прикрива раздразнението си. Пуделът отново изскимтя и той го шибна с каишката. Усмивката, с която печелеше избори, вече я нямаше. Електрическата камина беше изключена.

13

Тейлър Армстронг влезе в кабинета на баща си като дете, извикано при директора. Опитвайки се да прикрие страха си с цупене, тя седна на големия, тапициран диван и кръстоса крака, подпъхвайки глезена на горния под този на долния. Ръцете й бяха скръстени, раменете — прегърбени. Ако беше костенурка, щеше да се е скрила дълбоко в черупката си.

Седнах на дивана срещу нея, докато сенатор Армстронг, с очила-половинки, кацнали в основата на носа, преглеждаше някакви документи на простичкото си махагоново бюро и се преструваше, че не ни обръща внимание.

Дъщеря му беше хубава — всъщност, доста хубава. Косата й беше черна, очевидно боядисана, носеше тежък грим и се обличаше като пропаднало богато момиче, каквато очевидно беше — бяха я пратили в същото поправително училище за богаташи, където Алекса прекара цяла година.

Представих се и казах:

— Искам да ви задам няколко въпроса за Алекса.

Тя се втренчи в стария персийски килим и не каза нищо.

— Алекса е изчезнала — казах аз. — Родителите й ужасно се тревожат.

Тя вдигна очи с кисело изражение и за миг сякаш смяташе Да каже нещо, но явно размисли.

— Обаждала ли се е? — попитах аз.

— Не — поклати глава тя.

— Кога се видяхте за последно?

— Снощи. Излязохме.

Зарадвах се, че не се опита да ме излъже. Може би баща й я беше предупредил, когато се качи да я извика.

— Какво ще кажете да се поразходим? — предложих аз.

— Да се поразходим? — с погнуса повтори тя, сякаш я бях поканил да изяде жив прилеп.

— Да. Ще подишаме чист въздух.

Тя се поколеба, а баща й каза, без да вдига глава от документите.

— Можете да говорите тук.

За секунда-две тя изглеждаше като хваната в капан. После, за моя изненада, рече:

— Нямам нищо против да изляза.

От площад „Луисбърг“ пресякохме Маунт Върнън стрийт и се отправихме надолу по стръмната Уилоу стрийт.

— Реших, че ще имаш нужда от цигара.

— Не пуша.

Пушеше — бях я подушил още щом слезе по стълбите.

— Запали, няма да кажа на татко ти.

Изражението й едва забележимо омекна, тя сви рамене и извади от черната си чантичка пакет „Марлборо“ и златна запалка „С. Т. Дюпон“.

— Дори за фалшивите лични карти няма да му кажа — довърших аз.

Тя ме погледна косо, докато отваряше капачето на запалката, щракна я звучно, запали цигарата и напълни дробовете си с дим.

— Никой няма да ви сервира алкохол, ако нямате двайсет и една — обясних аз. — Няма как да минете без фалшива лична карта.

Тя пусна дим през двете ноздри, като кинозвезда от едно време, и не каза нищо.

— Като малък правех фалшиви документи за мен и приятелите ми — продължих аз. — Използвах мокрото помещение в училище.

— Удивително.

— Сега сигурно е по-лесно — имате скенери, Фотошоп…

— Нямам представа. Купих я от приятелка.

Тръгнахме към „Уест Сидър“ по Ейкорн стрийт — малка алея, павирана с камъни, извадени от река Чарлз преди много години. Това беше истинска улица, при това много чаровна, но се съмнявах, че джипът ми би се побрал на нея. Освен това паветата щяха да видят сметката на окачването.

— Баща ти защо не искаше да говориш с мен?

Тя повдигна рамене.

— Не знаеш ли? — не се предавах аз.

— Ти как мислиш? — с горчивина отвърна тя. — Защото е сенатор. Важна е само кариерата му.

— На дъщерите на сенаторите забранено ли им е да се забавляват?

Тя се изсмя тъжно.

— Доколкото разбрах, той постоянно се е забавлявал, преди да срещне мама — Тейлър замълча за по-драматично. — Както и след това.

Пренебрегнах думите й. Сигурен бях, че слуховете са верни — Ричард Армстронг беше известен, но не със законодателната си работа.

— С Алекса сте отишли в „Кафеза“ — казах аз.

Чаках отговора й дълго. Пет, десет секунди…

— Просто пихме по две питиета — рече накрая тя.

— Стори ли ти се разстроена? Ядосана ли беше на техните?

— Не повече от обикновено.

— Спомена ли, че ще се изнася, че ще бяга някъде?

— Не.

— Има ли си приятел?

— Не.

Тейлър звучеше враждебно, сякаш не смяташе, че това е моя работа.

— Каза ли, че се бои от нещо? Или от някого? Веднъж я отвлякоха от един паркинг…

— Знам — с презрение ме прекъсна тя. — Аз съм най-добрата й приятелка.

— Тя боеше ли се това да не се повтори?

Тейлър поклати глава.

— Каза, че баща й се държал странно.

— Как така странно?

— Сякаш си има неприятности. Наистина не помня, тогава вече бях почти пияна.

— Тя къде отиде след „Кафеза“?

— Откъде да знам? Сигурно у тях.

— Заедно ли си тръгнахте?

Тейлър се поколеба.

— Да.

Беше толкова очевидно, че лъже, че се поколебах да я предизвикам от страх, че ще изгубя всякакви шансове да ми съдейства.

Внезапно тя избъбри:

— Станало ли е нещо с Лекси? Знаеш ли нещо? Пострадала ли е?

Бяхме спрели на ъгъла с Маунт Върнън стрийт, за да изчакаме една двойка да се отдалечи достатъчно, за да не ни чува.

— Може би — казах аз.

— Може би? Какво значи това?

— Значи, че трябва да ми кажеш всичко.

Тейлър хвърли цигарата на тухления тротоар, настъпи я и извади втора от чантичката си.

— Виж какво, тя се запозна с един мъж. Окей?

— Помниш ли името му?

Тя поклати глава и запали цигарата, като избягваше погледа ми.

— Май че беше испанец. Не помня. Имената им звучат еднакво. Марко, Алфредо, нещо такова.

— Ти с нея ли беше, когато се запознаха?

Виждах как преценява нещата на ум. Ако кажеше, че не е била с Алекса, тогава къде е била? Когато две момичета отидат на бар, почти винаги са заедно. Не се разделят, за да покоряват, а се пазят една друга, пращат си сигнали, всяка преценява мъжете около другата. Да, понякога се състезават за един и същ, но в повечето случаи работят в отбор.

— Да — каза тя, — но беше шумно и не чух името му. Освен това вече се бях натряскала и просто исках да си отида вкъщи.

— Той не се ли опита да те сваля?

Тя присви очи — това беше въпрос на гордост.

— Беше толкова загубен, че много бързо го отсвирих.

— Заедно ли си тръгнаха?

Чаках отговора й толкова дълго, че реших, че може да не ме е чула. Точно щях да повторя въпроса си, когато Тейлър отвърна:

— Сигурно. Не знам.

— Как така не знаеш?

— Тръгнах си първа.

Не си дадох труд да й посоча противоречието.

— Право в къщи ли се прибра?

Тя кимна.

— Пеша ли?

Площад „Луисбърг“ беше на върха на хълма, кратка разходка — освен ако човек е пиян и носи обувки на тънки токчета.

— С такси.

— Чухте ли се с Алекса по-късно вечерта?

— Защо да се чуваме?

— Стига, Тейлър, документирате всяка минута от живота си с есемеси и във Фейсбук, постваш дори докато си миеш зъбите. Да не искаш да кажеш, че не ти е пратила есемес: „Олеле, в апартамента му съм“?

Тя извъртя очи с пълно презрение.

— Не сте се чували, откакто си тръгна от „Кафеза“ снощи, така ли?

— Така!

— Опита ли се да й се обадиш?

Тя поклати глава.

— Да й пратиш есемес?

Тя отново поклати глава.

— Нима не провери как е минала вечерта? Нали двете сте най-добри приятелки завинаги“?

Кой знае откъде, но някак си знаех този тийнейджърски израз. Тя повдигна рамене.

— Нали разбираш, че ако ме лъжеш или криеш нещо, може да излагаш живота на приятелката си на опасност?

Тейлър тръсна глава и тръгна надолу по улицата.

— Нищо не съм чула — каза тя, без да се обръща.

Инстинктът ми подсказа, че не ме лъже. Само че беше очевидно, че лъже за нещо. Вината й избождаше очите като неонова табела. Може би не искаше да излезе, че е лоша приятелка. Може би беше зарязала Алекса заради мъж.

Обадих се на Дороти и попитах:

— Някакъв напредък с телефона на Алекса?

— Нищо ново. Ще трябва да ни помогне някой полицай, Ник. Няма как да ги заобиколим.

— Имам идея — казах аз.

14

Когато работата ти е свързана с хорските тайни, рано или късно разбираш каква сила е да ги знаеш. Без проблем получаваш влияние, дори контрол, върху друг човек, било то в Конгреса или в гимназията, в учителската стая или на хиподрума.

Повечето тайни прикриват престъпления, злоупотреби или провали. Могат да съсипят кариери или да подлеят вода на врагове. Да не говорим колко световни лидери са съсипали. Във Вашингтон, където всеки струва колкото тайните, които знае, те наистина са разменна монета. Беше време да похарча няколко от моите монети.

Докато бях в „Стодард Асошиътс“, работих за един конгресмен от Флорида, който завършваше първия си мандат и водеше доста мръсна битка за преизбирането си. Опонентът му се беше докопал до копие от договора за един апартамент в Сарасота, който бе наел за приятелката си, келнерка в „Хутърс“. Новината щеше да изненада майката на шестте му деца, а него да постави в доста неудобно положение като се има предвид, че политическата му платформа обръщаше особено внимание на семейните Ценности. Поразчистих кашата и следата от документи изчезна. Келнерката постъпи на работа в Пенсакола, а хазяинът й нямаше спомен да е давал апартамента на конгресмена и обяви, че Договорът бил фалшифициран, а клиентът ни спечели изборите.

Не се гордеех с работата, която бях свършил, но сега конгресменът беше член на Съдебната комисия, която ръководи ФБР. Не ми дължеше услуги, тъй като бе платил богато на Стодард за „проучването“, но аз знаех някои неща за него, което беше по-лошо. Позвъних на личния му номер и го помолих да се обади от мое име в офиса на ФБР в Бостън. Казах му, че трябва да говоря с някой началник и то веднага.

На Кеймбридж стрийт, точно пред сградата на ФБР, се освобождаваше място за паркиране, което се случва горе-долу с честотата на пълно слънчево затъмнение. Спрях и зачаках жената с буика да се измъкне, но тя се бавеше. Първо си оправи червилото, после се обади по телефона. Реших, че ще й дам още десет секунди и ще се откажа. Междувременно се обадих на Маркъс.

— Маршъл, какво ти казаха от полицията?

— Полицията ли? Обичайните безполезни клишета. Ако не се появи до довечера, мога да подам сигнал, че е изчезнала.

— Няма да чакаме дотогава.

— Разбра ли нещо?

— Не — отвърнах аз. — Ще ти кажа, щом разбера.

Реших да не чакам повече жената и подкарах нататък.

15

Бостънският офис на ФБР се намира на „Сентър Плаза“ 1 и е част от потресаващо грозния Правителствен център, който някои архитекти наричат „импозантен“, а бостънците смятат за бетонен белег върху лицето на красивия град. Единственото хубаво нещо, което мога да кажа за Правителствения център е, че вдъхнови една от по-приличните песни на група „Модърн Ловърс“, чийто стил бих определил като прото-пънк.

Когато излязох от асансьора на шестия етаж, видях на стената голям златен надпис „ФБР“ и плакат с десетимата най-издирвани престъпници. В малката чакалня имаше детектор за метал и преносим рентгенов апарат за багаж, и двете извън употреба. Зад устойчиво на куршуми стъкло седяха две рецепционистки. Пъхнах шофьорската си книжка под стъклото и те ме накараха да им дам блекберито си, а после ми връчиха карта, на която пишеше в червено „ПРИДРУЖИТЕЛ ЗАДЪЛЖИТЕЛЕН“. Една от жените вдигна телефона, каза нещо в слушалката и ме уведоми, че ще ме вземат след няколко минути.

Зачаках. Нямаше какво да гледам — на стената имаше само рамкирана снимка на президента, закачена накриво, и ред брошури на тема „Кариера във ФБР“. Нямаше нито списания, нито вестници, а без блекберито ми не можех нито да се обадя, нито да пратя имейл на някого.

След половин час се върнах при жената зад стъклото и я попитах да не би да са ме забравили. Тя се извини, увери ме, че няма такова нещо, но не ми даде обяснение защо се бавят.

Когато ви накарат да изчакате десет или петнайсет минути, вероятно става дума за проточило се съвещание. Когато минат четиридесет и пет минути, това е послание.

Когато мъжът се появи, бе изминал почти час. Не изглеждаше така, както очаквах. Беше огромен (вероятно по цял ден вдигаше тежести) и напълно плешив. Главата му беше лъскава по начин, който подсказваше, че я бръсне, маже я с восък или с нещо подобно. Носеше ролекс менте, сив костюм с окъсели ръкави, бяла риза с твърде тясна яка и вратовръзка на райета.

— Господин Хелър? — попита той с дълбок, гръмовен глас. — Гордън Снайдър.

Предложи ми ръката си, която беше огромна и груба като стара бейзболна ръкавица, и стисна моята прекалено силно.

— Заместник главен специален агент.

Това означаваше, че е сред най-издигнатите в бостънския офис на ФБР и се отчита директно на главния специален агент. Конгресменът-флиртаджия от Сарасота си заслужаваше похвала.

Снайдър отвори вратата и ме поведе към кабинета си по пуст коридор с бели стени, а изморената секретарка дори не вдигна глава от клавиатурата, когато минахме край нея. Кабинетът му беше просторен, с изглед към Кеймбридж стрийт. На дългото бюро имаше два монитора и телевизор с плосък екран и изключен звук, по който вървеше Си Ен Ен, а до него — кръгла стъклена конферентна маса и диван, тапициран с червена изкуствена кожа. От двете страни на стола му имаше две знамена — на САЩ и небесносиният флаг на ФБР.

Той се намести зад покритото със стъкло бюро, на което нямаше абсолютно нищо, и прегърби рамене.

— Както разбирам, напоследък работите в частния сектор, господин Хелър.

— Правилно.

Това явно беше не особено деликатен начин да ми подскаже, че е прочел досието ми.

— С какво мога да ви услужа?

— Помагам на приятел да намери дъщеря си.

Той съчувствено сбърчи вежди.

— Как се казва момичето?

— Алекса Маркъс.

Той кимна — името явно не му говореше нищо.

— Баща й е Маршъл Маркъс, има хедж-фонд в Бостън.

— На колко години е момичето?

— Седемнайсет.

Той отново кимна и повдигна рамене.

— И защо трябва да се намеси ФБР?

— Като се имат предвид богатството и известността на баща й…

— Отвлечена ли е?

— Възможно е.

— Искали ли са откуп?

— Не още, но предвид обстоятелствата и миналото й…

— Тоест, твърдите, че баща й се тревожи, че може би е отвлечена.

Долових нещо странно в изражението на Снайдър. Объркване — толкова преувеличено, че изглеждаше комично. Или саркастично.

— Хм. Дълбоко озадачен съм, господин Хелър, защото от бостънската полиция не са се свързвали с нас.

— А би трябвало.

— Да, нали? Обикновено това е първата им работа в такива случаи, отвличанията са работа на ФБР. Чудя се защо не са го направили.

Свих рамене.

— Е, каквато и да е причината, ако уредите да засекат телефона й…

Снайдър обаче не беше свършил.

— Чудя се дали причината да не са ни потърсили — грижливо подчерта той — не е фактът, че никой не им е съобщил за изчезналото момиче. Мислите ли, че това е обяснението? — Той плесна с ръце и погледна първо към бюрото си, а после към мен. — Виждате ли, Маршъл Маркъс изобщо не им се е обаждал. Интересна работа, нали? Щом дъщеря му е изчезнала, би трябвало да е налазил и полицията, и ФБР. Ако ставаше дума за моята дъщеря, и две секунди не бих чакал. А вие?

Очите му пронизаха моите, а горната му устна се сгърчи от отвращение.

— Той се обади в полицията — повторих аз. — Преди няколко часа. Сигурно още не са го записали.

Снайдър поклати глава и отсече:

— Няма такова нещо!

— Информацията ви е неточна.

— Информацията ни за Маркъс е отлична — заяви той. — Знаем, че нито той, нито жена му са се обаждали в полицията. Не и от някой от четирите им стационарни телефона. Нито от двата му мобилни телефона. Нито от телефоните в „Маркъс Капитал“.

Не казах нищо, а той ми хвърли продължителен мрачен поглед.

— Точно така. От доста време държим Маршъл Маркъс под наблюдение по нареждане на съда. С което съм сигурен, че той е наясно. Той ли ви прати тук, господин Хелър?

Очите на Гордън Снайдър бяха малки и дълбоко поставени и приличаха на мъниста. Очи на насекомо.

— Не се опитвайте да отречете, че тази сутрин се срещнахте с Маркъс в къщата му в Манчестър, Хелър. Затова ли сте тук? В качеството на негов агент? Проверявате ни, за да видите какво знаем?

— Дойдох, защото животът на едно момиче може да е в опасност!

— Същото момиче, което беше изпратено в изправително училище заради постоянни проблеми с поведението в частната гимназия, в която учеше, нали?

Опитах се да контролирам гласа си — само така можех да се мобилизирам, за да не избухна.

— Точно така. След като я отвлякоха. Тези неща могат да нанесат сериозни психически вреди. Не разбирате, нали? От един лагер сме.

— Работите за Маркъс, нали?

— Да, но…

— Тогава сме от два противоположни лагери! Ясно ли е?

16

Сърцето на Алекса биеше все по-бързо и по-бързо. Тя го чуваше — в ужасяващата тишина, в която чуваше дори премигването на клепачите си, пулсът й звучеше като канонада. Беше й болезнено горещо и леденостудено едновременно, тялото й трепереше неконтролируемо.

— Чуваш ме, нали, Алекса? — каза тенекиен глас.

Вълна от стомашна киселина изгори хранопровода й. Тя се задави, стори й се, че е на път да изплюе целия си стомах. По влажната й риза плисна малко повръщано и се намести обратно в гърлото й. Трябваше да седне, за да я изплюе, но не можеше — едва успяваше да надигне главата си на няколко сантиметра. Не можеше дори да се обърне настрани. Беше в капан.

Не можеше да се движи.

Задави се в бълвоча, надигнал се в гърлото й.

— Моля те, внимавай — каза гласът. — Не можем да отворим ковчега ти, ако ти се случи нещо.

— Ковчег ли? — ахна тя.

— Няма никаква причина да умреш. Не искаме да умреш. Искаме само да убедим баща ти да ни съдейства.

— Колко пари искате? — прошепна тя. — Просто кажете какво искате и баща ми ще ви го даде.

— Зашо смяташ, че искаме пари, Алекса? Дори да беше така, баща ти няма пукната пара.

— Баща ми е… той има абсурдно много пари, ясно? Може да ви плати, колкото искате. Всичко ще ви даде, всичко, което има, ако ме пуснете веднага, моля ви, моля ви!

— Алекса, слушай ме много внимателно, защото оцеляването ти зависи от това.

Тя преглътна — в гърлото й бе заседнала буца.

— Слушам — прошепна тя.

— Не те чувам.

Опита се да говори по-високо.

— Аз… слушам ви!

— Добре. Алекса, вече ти обясних как да ходиш по нужда. Сега трябва да обсъдим дишането. Ясно ли е? Слушаш ли ме?

Тя потрепери и изстена:

— Моля ви…

— Искам да знаеш, че в ковчега ти има въздух, но не е много.

— Не е… много? — прошепна тя.

— Слушай внимателно. Ако просто бяхме запечатали ковчега, преди да го заровим в земята, не би останала жива и половин час, но знаем, че ще ти е нужно повече време.

Тя чу „в земята“ и така прехапа устна, че усети как кръвта започва да капе в устата й.

— В земята? — прошепна тя.

— Да. Намираш се в стоманен ковчег, дълбоко под земята, под 3 метра пръст. Алекса, ти беше погребана жива. И съм сигурен, че вече го знаеш.

Нещо избухна в мозъка й, пред очите й се посипа порой от ярки искри. Тя изкрещя, но гласните й струни бяха толкова възпалени, че се разнесе само сипкаво свистене, почти оглушително в абсолютната тишина.

17

Под една от чистачките на джипа беше мушнат яркооранжев талон за глоба за просрочено паркиране. Проклетият Снайдър — ако не беше изгубил толкова време в демонстрации на сила, това нямаше да се случи. Прищя ми се да му изпратя сметката.

Извадих блекберито си, за да се обадя на Маркъс, когато зад мен се разнесе женски глас.

— Нико?

Вече никой не използваше този прякор, освен няколко стари познати във Вашингтон. Усетих я, може би дори я подуших още преди да докосне рамото ми и без дори да се обръщам, казах:

— Даяна?

— Виждам, че още караш дифендъра — каза тя. — Това ми харесва. Не се променяш, а?

— Здравей! — отвърнах аз и я прегърнах. За миг се поколебах дали да я целуна по устата — все пак онези дни отминаха отдавна — но тя ми предложи бузата си. — Чудесно изглеждаш!

Така си беше. Даяна Мадигън носеше тесни дънки, износени кафяви каубойски ботуши и изумруденозелена блуза, която подчертаваше гърдите й и изумителните й бледозелени очи. Оказва се, че статистически погледнато зелени очи имат само два процента от населението на планетата. Това обаче не беше единственото нещо в нея, което бих определил като рядкост. Не познавах друга такава жена — твърда, недвусмислена и елегантна. И красива. Имаше стройно гъвкаво тяло и огромно количество вълниста коса, която се подчиняваше на свои собствени нравила. Носът й беше ясно изразен, но деликатен, с леко разширени ноздри. Единствената следа, оставена от изминалото време, бяха леките бръчици около очите й.

Не се бяхме виждали пет или шест години, откакто я прехвърлиха от вашингтонския клон на ФБР в Сиатъл и тя заяви, че не иска връзка от разстояние. Нашата беше по-скоро небрежна — не точно приятели с екстри, но и без напрежение и очаквания, без риск от дългосрочно пристрастяване. Тя така искаше и тъй като работех много и пътувах често, аз нямах нищо против. Наслаждавах се на компанията й, както и тя на моята. Въпреки това обаче когато Даяна ми каза, че се мести в Сиатъл, объркването ми бързо премина в болка. Много държах на нея и се изненадах, че чувствата ни не са взаимни. Не съм свикнал жените да ме оставят, но в случая не ставаше дума за мъжкото ми его. Бях разочарован, че изобщо не съм я преценил правилно. Дотогава смятах, че способността ми да тълкувам поведението на останалите е един от естествените ми таланти.

За разлика от много други жени, тя не би настояла за „Сериозен разговор“. В това отношение беше устроена също като мен, така че краят на връзката ми с Даяна Мадиган премина в папката „неразрешени случаи“. Аз обаче открай време смятам тези случаи за неустоими.

— Изглеждам ужасно и ти много добре го знаеш — контрира ме тя. — Тръгвам си за вкъщи след нощна смяна.

— Откога работиш нощем?

— Цяла нощ се преструвам на четиринайсетгодишно момиче и пращам есемеси на педофили.

— Така ли? Какво съвпадение, аз също.

— Този извратеняк е на петдесет и една — продължи тя, без да ми обърне никакво внимание. Даяна никога не се шегуваше с работата си. — Уговорихме си среща в един хотел в Евърет. Адски ще се изненада.

— Значи още работиш в ОБДОД?

— Не е за вярване, нали?

ОБДОД беше Отрядът за бързо действие при отвличане на деца към ФБР. Работата там можеше да ти разбие сърцето. Като знаех с какви неща се сблъсква, не можех да разбера защо продължава — мислех, че отдавна се е отказала.

Не носеше венчална халка и аз реших, че няма и деца. Зачудих се дали някога би могла, като знаеше какво може да им се случи.

— Да те закарам до вас — предложих аз.

— Откъде знаеш, че не съм с кола?

— Ако беше, щеше да паркираш в подземния гараж, като всички служители на ФБР. Освен това щеше да носиш ключовете в лявата си ръка. Не забравяй, че те познавам.

Тя отклони поглед. Засрами ли се? Не можах да разбера. Тя беше емоционалният еквивалент на криптонита, както винаги.

— Апартаментът ми е в Саут Енд. Щях да взема метрото.

Отворих задната врата и я изчаках да влезе.

18

— Значи сега втора смяна ще си пише с твоите педофили? — попитах аз.

— Не правим така, не може — отвърна Даяна. — Понякога извършителите усещат промяната. Дори при кратките текстови съобщения може да има леки нюанси в тона и ритъма.

Докато карах, усетих аромата на парфюма й. Не бях срещал друга жена с подобен парфюм — рози, теменужки и кедър — изискан, натрапчив и незабравим.

Според невролозите само миризмите могат да възродят миналото с такава сила. Явно обонятелният нерв възбужда онзи център в мозъка, където умственият хард диск съхранява дългосрочните спомени.

Парфюмът на Даяна събуди цял порой стари спомени. Най-вече хубави.

— Откога си в Бостън? — попитах аз.

— От година и малко. Чух, че може да си тук — да не би Стодард да те е пратил да откриеш местен клон на фирмата?

— Не, сега работя сам.

Зачудих се дали е разпитвала за мен и потиснах усмивката си.

— Харесва ли ти?

— Би било идеално, ако шефът не беше такъв тормозилник.

Тя печално се засмя.

— Ник Хелър — бизнесмен.

— Каза, че си на Пемброук стрийт, нали?

— Да, до Кълъмбъс авеню. Благодаря, че ме докара.

— Удоволствието е мое.

— Слушай, съжалявам за Спайк.

— Спайк ли?

— Гордън Снайдър. Спайк е прякорът му. Цял живот се мъчи да накара хората да го забравят.

— Спайк?

— Не му казвай, че съм го издала. Обещаваш ли?

— Мога да му измисля няколко по-подходящи прякора — казах аз. — Нито един няма да е особено ласкателен. Как разбра, че съм бил при него?

Тя повдигна рамене.

— Видях те, когато изхвърча от кабинета му. Явно не е минало добре.

— Каза ли ти за какво говорихме?

— Разбира се.

Зачудих се дали не ме е последвала отвън. Може би тази среща не беше съвпадение. Може би беше разбрала, че съм в сградата и искаше да се обади. Може би това беше всичко.

Отбелязах си още една бележка в недовършения случай с етикет „Мадиган, Даяна“.

— Защо се е вманиачил по Маршъл Маркъс?

— Маркъс е неговият голям бял кит.

— Но защо?

— Колкото повече им се изплъзва мишената, толкова повече се вманиачват мъжете като него. Може да ти прозвучи познато, Нико.

„На мен ли го казваш“, помислих си аз.

— Той много повече държи да съсипе Маркъс, отколкото да открие дъщеря му.

— Може би защото специалността му са финансовите престъпления.

— Не ми е ясно защо си отишъл при началника на „Финансови престъпления“, след като търсиш изчезнало момиче.

И аз започвах да се питам същото.

— Неговото име ми дадоха.

— Маршъл Маркъс приятел ли ти е?

— Семеен приятел.

— Приятел на баща ти?

— Майка ми работеше при него. Освен това харесвам хлапето.

— Какво знаеш за Маркъс?

— Очевидно недостатъчно, щом вие го разследвате за нещо. Ти какво можеш да ми кажеш за него?

— Не много.

— Не много, защото не знаеш, или защото с него се занимава ФБР?

— Защото разследването е секретно, а аз се намирам от другата страна на стената.

Спрях пред кафява сграда с извита фасада, заемайки две паркоместа.

— Благодаря ти още веднъж — каза тя и отвори вратата.

— Чакай малко, направи ми една услуга.

— Каква?

— Можеш ли да подадеш молба за издирване на телефона на Алекса Маркъс?

— Аз… малко е сложно. Няма да ми е лесно да заобиколя Снайдър. Защо смяташ, че нещо й се е случило?

Бях на път да отговоря, когато тя се огледа и каза:

— Виж, качи се, ако искаш, за да ми обясниш всичко.

Свих рамене, преструвайки се на равнодушен.

— Да, срамота е такова хубаво място за паркиране да отиде зян.

19

Апартаментът й беше на втория етаж. Площта му едва ли надвишаваше 70 квадрата, но не ми се стори малък, а пищен и пълен с най-различни неща. Стените бяха боядисани в шоколадовокафяви и землисти тонове. Мебелите изглеждаха така, сякаш са дошли от някой битпазар, но всеки от тях бе подбран много внимателно, заедно с необичайните лампи от ковано желязо, възглавниците с бродирани калъфки и медните рамки на картините.

Тя ми посочи големия диван в ъгъла и отиде да ми направи кафе — току-що смляно с френска мелничка — след което ми го поднесе в голяма чаша, която очевидно беше изрисувана на ръка. Беше черно, силно и съвършено, но тя не си сипа, защото имала нужда да поспи. Вместо това си наля газирана минерална вода с резенче лимон.

Беше пуснала тиха музика — простичка, заразителна мелодия, изпълнена на китара и изпъстрена със синкопи. Сипкав женски глас пееше на португалски и английски — весела песен за пръчка, камък и късче стъкло, за края на отчаянието и радостта в сърцето. Енергичният глас вече пееше на португалски ~ Е раи, е pedra, е о fim do caminho… ит роисо sozinho. Не знаех какво означават думите, но ми харесваше как звучат.

— Кой е това? — попитах аз.

Тя винаги бе предпочитала певици — Ела Фицджералд и Били Холидей, Нина Симоун и Джуди Колинс. Всички бяха изключителни, и до една — различни.

— Сузана Маккоркъл, „Мартенски води“. Невероятна интерпретация, нали? Колкото повече я слушаш, толкова по-многопластова става. Уж е лека и небрежна, но внезапно става все по-дълбока и прочувствена.

Изръмжах утвърдително.

Когато една жена ме покани в апартамента си, обикновено знам какво да очаквам, но не и сега. И двамата бяхме продължили напред, преминавайки от “приятели с екстри“ към само приятели.

Приятели имах много… но Даяна беше само една. И това, че сме само приятели не променяше чувствата ми към нея. От това тя не ми се струваше по-малко привлекателна. Не ме караше да престана да наблюдавам извивката на кръста й там, където се срещаше със заобленото й дупе, нито да й се възхищавам по-малко и да я смятам за по-малко удивителна. Нито намаляваше силата на нейното магнитно поле. Тази жена сякаш имаше вграден притегателен лъч, което просто не беше честно.

Ние обаче се бяхме качили, за да говорим за Алекса Маркъс и аз бях твърдо решен да уважа положените граници. Казах й малкото, което знаех за случилото се с Алекса и за Тейлър Армстронг, нейната най-добра приятелка завинаги.

— Не ми е приятно да ти го кажа, но Снайдър е прав — каза тя. — Все още не са изминали дори дванайсет часа, нали? Забила си е мъж, тръгнала си е с него и сега си отспива в някое общежитие. Напълно възможно е, нали?

— Възможно — да, но не и вероятно.

— Защо не?

— Първо, момиче като нея не би пропаднало вдън земя просто така. Щеше да се обади на приятелите си. Тези момичета постоянно си пращат есемеси. Печатат на тия телефони като шампионки по машинопис.

— Расла е под похлупак, има проблеми у дома и изпробва границите — не се предаваше Даяна. Седеше с кръстосани крака на един фотьойл, поставен под прав ъгъл спрямо тапицирания в тон диван. Беше свалила ботушите си — ноктите на краката й бяха лакирани в кървавочервено. Не носеше грим, като се изключи гланцът за устни. Кожата й беше прозрачна. Тя отпи голяма глътка газирана вода от синя чаша с особена форма.

— Не мисля, че си вярваш — казах аз. — Не и като имам предвид работата ти.

Линията на устните й постепенно се промени — толкова недоловимо, че човек трябваше да я познава, за да го забележи.

— Прав си — призна тя. — Съжалявам, правех се на адвокат на дявола. Може би се опитвам да видя нещата от гледната точка на Снайдър. Заради опита за отвличане, което е преживяла преди години, тя не би тръгнала с непознат мъж, независимо колко е пияна. Би била постоянно нащрек.

— Не беше опит за отвличане — поправих я аз. — Отвлякоха я. После я пуснаха.

— Така и не се разбра кой е бил, нали?

— Да.

— Странно…

— Много.

— И не са искали откуп?

— Никакъв.

— Просто са я… взели, няколко часа са я разкарвали напред-назад и са я пуснали? Такъв риск без нищо в замяна?

— Явно.

— И ти вярваш на тази версия?

— Нямам причина да не вярвам. С Алекса дълго го обсъждахме.

Тя се облегна назад във фотьойла и погледна към тавана. Челюстта й беше силна, шията — като на лебед.

— Ако баща й тайно е платил откуп, без да каже на никого, тя би ли била наясно?

Умна беше — бях забравил колко е умна.

— Ако е имал причина да го пази в тайна, сигурно не. Но аз не останах с такова впечатление.

— Може би той не ти казва всичко.

— Може би има нещо, което ти не ми казваш.

Тя отклони очи. Наистина имаше нещо. След миг Даяна каза:

— Трябва да бъда много внимателна.

— Разбирам.

Отпих още една глътка кафе и оставих чашата на масичката — старинна, тикова, с богата резба.

— Знам, че мога да разчитам на дискретността ти.

— Разбира се.

Очите й сякаш се взираха малко пред мен и постоянно се извъртаха надолу и надясно, което означаваше че тя води битка със себе си. Зачаках — ако я притиснех, щеше да се затвори напълно.

Даяна се обърна към мен.

— Знаеш, че никога не бих разкрила информация за текущо разследване, нямам намерение тепърва да го правя. Не изнасям информация и не правя услуги. Никога не съм действала така.

— Знам.

— Спекулира се, че Маршъл Маркъс пере парите на едни много лоши хора.

— Пере пари? Това е смешно, той е милиардер. Не е нужно да пере, може би менажира парите на съмнителни клиенти, но това не. е същото като да ги пере.

Тя повдигна рамене.

— Казвам ти какво чувам. Би трябвало да те предупредя, че не би желал Гордън Снайдър да ти е враг.

— Някои хора казват същото за мен.

— Това също е вярно. Просто… пази се от него. Ако реши, че действаш срещу него или пречиш на случая, ще те погне.

— О?

— Няма да наруши закона, но ще стигне до ръба. Ще използва всеки инструмент, който му дава той и нищо няма да го спре.

— Считай, че съм предупреден.

— Добре. Имаш ли снимка на Алекса?

— Разбира се — казах аз и извадих от вътрешния си джоб една от снимките, дадени ми от Маркъс. — Но защо?

— Трябва да видя лицето й.

Тя дойде и седна до мен на дивана. Усетих, че сърцето ми заби по-бързо, усещах топлината на тялото й. Беше започнала друга песен — баладата на Джуди Колинс „Баща ми“. Подадох й снимка на Алекса, на която тя носеше униформа за хокей на трева, русата й коса беше опъната назад с панделка, бузите й бяха румени, а сините й очи блестяха.

— Хубавица! — каза Даяна. — Изглежда ми борбена.

— Такава е. Последните няколко години я измъчиха,

— Трудна възраст. Мразех да съм на седемнайсет.

Даяна рядко споменаваше юношеските си години, като се изключи фактът, че беше израсла в Скотсдейл, Аризона, където баща й бил началник на полицията и бил убит на служба, когато тя била тийнейджър. След смъртта му майка й се преместила с нея в Седона, където отворила магазин за ню ейдж кристали и бижутерия.

Забелязах, че тя се премести малко по-близо до мен.

— Тази риза ми е позната, не ти ли я подарих аз?

— Да, оттогава не съм я свалял.

— Добрият стар Нико. Единствената неподвижна точка в една ера на промени.

— Шерлок Холмс, нали?

Тя ме удостои с една от непроницаемите си усмивки.

— Добре, ще подам молба в AT&T. Ще намеря начин.

— Благодаря ти.

— Виж, не става дума за теб. Или за нас. Правя го заради момичето. От законова гледна точка Алекса Маркъс е непълнолетна и може да е закъсала — на мен повече не ми е нужно.

— Това означава ли, че случаят официално влиза във ФБР?

— Не е задължително, поне засега. Но ако мога с нещо да помогна, знаеш къде да ме намериш.

— Благодаря.

Последва неловко мълчание. Никой от нас не обичаше да сипва сол в стари рани, но от друга страна всеки от нас беше много прям. Сега седяхме в апартамента й, само двамата, и надали щеше да има по-подходящ момент да обсъдим неудобната тема.

— Ти защо… — започнах аз, но се спрях. Искаше ми се да попитам „Ти защо не ми каза, че идваш в Бостън?“, но не исках да прозвучи като упрек. Вместо това казах: — И за теб се отнася, ако имаш нужда от нещо, на разположение съм. Чакам на прага, като доставка от „Запос“.

Тя се усмихна и се обърна да ме погледне, но щом срещнах зелените й очи и усетих дъха й върху лицето си, устните ми легнаха върху нейните. Бяха топли и меки, а устата й имаше вкус на зелен лимон и аз не можах да устоя.

Нечий телефон иззвъня. Почти инстинктивно ръцете ми се плъзнаха към бедрата й. Аз пръв забелязах, че блекберито й вибрира.

Даяна се отдръпна.

— Почакай, Нико — каза тя, издърпа го от калъфа на колана си и вдигна. — Добре, идвам веднага.

— Какво става?

— Педофилът — отвърна тя. — Пак ми е пратил есемес, мисля, че започва да ме подозира. Иска да промени мястото на срещата, трябва да се връщам на работа. Аз… съжалявам…

— Аз също.

Тя скочи на крака и затърси картата и ключовете си.

— Какво направихме току-що, по дяволите? — попита Даяна.

— Ще те закарам.

Внезапно тя стана съвършено делова, поклати глава и каза твърдо:

— Колата ми е долу.

Стори ми се, че излизам от сауна и пропадам в пряспа сняг.

20

Подкарах колата към подножието на Бийкън Хил и спрях пред хотел „Грейбар“, последното място, посетено от Алекса, доколкото знаех.

Сигурно смятате, че хората биха се чувствали неловко в хотел, който е бил затвор, но собствениците на „Грейбар“ се бяха справили великолепно. Преди сградата беше мрачна, тромава и грозна, мръсна и препълнена, и печално известна с бунтовете си. Когато с Роджър бяхме малки и мама минаваше покрай затвора с колата, двамата се опитвахме да зърнем затворниците през прозорците на килиите им.

Лично аз не вярвам, че сградите задържат негативната енергия, но собствениците решиха да се застраховат и доведоха група будистки монаси, за да кадят разни аромати и да четат молитви, прочиствайки новооткрития хотел от лошата карма. Те обаче май бяха пропуснали едно местенце — отрицателната енергия на рецепцията можеше да се реже с нож, чак ми се прищя да насоча полуавтоматичен пистолет девети калибър към високомерния чиновник, за да привлека вниманието му. Беше потънал в разговор с рецепционистката (на тема „Джързи Шоър“), а и музиката във фоайето беше надута до спукване. За щастие, оръжието ми беше в сейфа в кабинета.

Прокашлях се.

— Бихте ли се обадили на Наджи, моля? Предайте му, че го търси Ник Хелър.

Мъжът начумерено вдигна телефона и каза тихо нещо в слушалката.

— Скоро ще се качи — каза той. Имаше артистично чорлава коса, намазана с много гел, която наполовина скриваше очите му, и еднодневна брада. Носеше тесен черен костюм с твърде къси ръкави — отворите за ръцете бяха прекалено високо, а реверите — на около сантиметър един от друг, сякаш го беше взел на заем от Хърман Мъника.

Застанах на рецепцията и зачаках, а той продължи да спори за Снуки и Ситуацията[6]. Забеляза ме с периферното си зрение, обърна се и с досада заяви:

— Ъм, той може да се забави!

Така че пресякох фоайето и забелязах пиринчена стояща табела, насочваща посетителите към „Кафеза“, поставена точно пред старинен на вид асансьор. Качих се на четвъртия етаж и се огледах. На тухлените стени бяха закачени телевизори с плоски екрани, включени на една и съща емисия на Фокс Нюз. По стените висяха снимки на знаменитости — Джим Морисън, Майкъл Джаксън, О Джей Симпсън, Джанис Джоплин, Еминем и дори Бил Гейтс като тийнейджър. Всички освен баща ми, така да се каже. Имаше пейки, кожени дивани, дълъг бар, подово осветление и черен парапет, ограждащ високото три етажа преддверие. Нощем заведението сигурно беше впечатляващо, но на жестоката дневна светлина изглеждаше очукано и разочароващо, като такъми на илюзионист, когато ги разгледате отблизо.

Забелязах много охранителни камери — стандартните евтини черни полусфери, закачени на тавана. Няколко умишлено приличаха на прожектори, но си личеше, че не са, защото „крушките“, всъщност лещи, бяха с различен цвят. Целта на онези зад бара беше да попречат на служителите да крадат пари и бутилки. Камерите в салона бяха прикрити по-дискретно, вероятно защото клиентите биха се притеснили, ако знаеха, че всяко тяхно несръчно движение се заснема. Хрумна ми, че постоянното наблюдение се връзва идеално със затворническия декор.

Когато се върнах долу, на рецепцията ме очакваше много хубав чернокос мъж с класически арабски черти — маслинен тен, тъмни очи, ясно изразен нос. И той носеше костюм тип „Хърман Мъника“, но беше обръснат и със сресана коса.

Когато се приближих, ми се усмихна.

— Господин Хелър?

— Благодаря ви, че приехте да се видим, Наджи.

— Господин Маркъс е добър приятел на „Грейбар“ — отвърна той. — Ако мога да ви помогна с нещо, само кажете, на ваше разположение съм.

Маршъл Маркъс не беше просто „приятел“ на хотела, а един от първите и най-големи инвеститори. Беше позвънил предварително, точно както го помолих.

Наджи извади издължена висулка с логото на „БМВ“ — ключът за четиригодишното M3 на Маркъс, „таратайката“, която беше дал на Алекса. На ключодържателя висеше парченце от билета, получен от пиколото.

— Колата й беше в подземния гараж. Ако желаете, ще ви заведа.

— Значи не си я е взела?

— Явно не. Уверих се, че никой не я е докосвал в случай, че поискате да вземете отпечатъци.

Човекът очевидно имаше опит.

— Полицията може да го направи — казах аз. — Имате ли представа кога е оставила колата на пиколото?

— Разбира се, сър — отвърна Наджи и извади друг билет. Напълно типичен, с пет отделения за перфориране. Последните две ги нямаше — едната вероятно бе получила Алекса, а на останалите пишеше 9:37. По това време тя беше пристигнала в хотела, оставяйки БМВ-то на баща си на пиколото.

— Бих искал да изгледам записа от камерата за наблюдение — казах аз.

— От гаража ли? Или при пиколата?

— Навсякъде.

Центърът по сигурността на „Грейбар“ се намираше в малка стая в дъното на коридора, където се намираха бизнес офисите. По стените имаше около двайсет монитора с изгледи от входа, фоайето, кухнята и коридорите пред тоалетните. Пред тях седеше пълен мъж с брадичка-катинарче и ги наблюдаваше. Всъщност четеше „Бостън Хералд“, но щом Наджи влезе, бързо го остави.

— Лио — каза му Наджи, — би ли заредил снощните записи на камери 3, 4 и 5?

Застанахме зад Лио, докато той кликаше с мишката, отваряйки няколко прозореца на един компютърен монитор.

— Започнете от около девет и половина — казах аз.

Пред хотела, където чакаха пиколата, явно имаше поне три камери. Образът беше дигитален, кристално ясен. Лио увеличи скоростта на записа и колите заприиждаха все по-бързо и по-бързо, а гостите слизаха от тях, като докосваха косите си и изтупваха саката си с комична скорост. В девет и половина се появи черно БМВ, от което излезе Алекса. Пиколото й връчи билет и тя застана на опашката пред фоайето, а младежът откара колата в гаража.

— Може ли да увеличим образа? — попитах аз.

Обичам да разглеждам охранителни записи — чувствам се като участник в епизод на „От местопрестъплението“. За съжаление, когато увеличава сектор от видеото в живота, човек не чува нито свистене, нито пронизително пиукане. Освен това по телевизията и по филмите всички компютърджии увеличават размазаното изображение, като успяват да го изчистят с помощта на някакъв вълшебен „алгоритъм“ до такава степен, че да разчетат етикета върху шише с таблетки, отразено в нечие око. Лио не беше чак толкова добър. Той раздвижи мишката, кликна няколко пъти. Видях Алекса да прегръща някакво момиче, което вече беше на опашката. Тейлър Армстронг. Двете веднага потънаха в оживен разговор, като от време на време всяка докосваше ръкава на другата и хвърляше по някой поглед наоколо, може би оглеждайки някой мъж.

— Можем ли да я последваме в хотела?

— Разбира се. Лио, дай девета и дванайсета — нареди Наджи.

Камерата във фоайето показа момичетата от друг ъгъл, докато вървяха към асансьора. Образът беше сравнително ясен, може би стандартните трийсет кадъра в секунда[7]. Вратите се отвориха и те влязоха вътре. Алекса бързо излезе, Тейлър остана. Алекса страдаше от клаустрофобия и не понасяше затворени пространства, особено асансьорите.

— Искам да видя къде отива момичето, което слезе от асансьора — казах аз.

Друга камера, вероятно на тавана на втория етаж, ми показа как Алекса се качва по стълбите, а друга — как пристига в бара на четвъртия етаж, където я посрещна Тейлър.

— И аз обичам да се качвам по стълбите — любезно се обади Неджи. — Полезно е.

Продължихме да наблюдаваме, докато момичетата си търсеха места. Доста време не се случи нищо особено. Барът се пълнеше все повече. Оскъдно облечена келнерка, чийто бюст почти изскачаше от дълбоко изрязания й сутиен, взе поръчката им. Те продължиха да си говорят.

Внезапно към тях се приближи мъж.

— Съсредоточи се върху него — каза Наджи на Лио и също се включи.

Ризата на мъжа беше разгащена. Изглеждаше на малко повече от двайсет години и беше рус, с червендалесто лице и обратна захапка. Изобщо не приличаше на испанец. Алекса се усмихна, но Тейлър не го и погледна. След няколко секунди той си тръгна, а аз буквално го съжалих.

Момичетата продължиха да разговарят и да се смеят. Дадох си сметка, че сигурно е по адрес на разгащения младеж и казах:

— Превъртете нататък.

Лио утрои скоростта и движенията на хората станаха резки и насечени като в стар филм. Смях, глътка, смях, глътка, усмивка — Алекса извади нещо и го показа на Тейлър. Телефон, може

Айфон. Сигурно я снимаше. Не — приближи го до устата си. Тейлър се разсмя — слушаха някакъв звук. Тейлър го грабна и също го доближи до устата си. Двете пак се разсмяха. Тейлър го върна на Алекса, а тя го пъхна в предния джоб на коженото си сако. Запомних това.

Появи се друг мъж. Този беше тъмнокос — средиземноморски тип, може би италианец, може би испанец. Този път и двете момичета се усмихнаха. Езикът на телата им беше открит, погледнаха го, усмихнаха му се. Бяха по-благоразположени. Не бях виждал Тейлър такава — не се мусеше, изглеждаше весела и оживена.

— Има ли и друг ъгъл? — попитах аз.

Лио отвори още един прозорец, където лицето на мъжа се виждаше в профил, и даде едър план.

Мъжът беше испанец или португалец. Може би южноамериканец, при всички случаи хубавец. Беше около трийсет-трийсет и пет годишен, добре поддържан, скъпо облечен. Дръпна си стол, седна — явно го бяха поканили — и направи знак на келнерката.

— Този мъж често идва тук — каза Наджи и аз се обърнах към него.

— О?

— Познат ми е, запомнил съм лицата на редовните клиенти.

— Как се казва?

Той поклати глава.

— Не зная.

Криеше нещо. Обърнах се отново към монитора — мъжът и двете момичета говореха и се смееха. Сервитьорката дойде и взе поръчките им, те продължиха да се смеят и да говорят. Компанията му явно им харесваше. Той седеше до Тейлър, но не й обръщаше внимание. Алекса му беше далеч по-интересна. Постоянно се навеждаше към нея, говореше й и почти не поглеждаше Тейлър. Което ми се стори интересно — тя беше красива поне колкото Алекса, пък макар и по по-вулгарен начин. Алекса изглеждаше някак по-елегантна и чиста. Баща й обаче беше милиардер. Откъде непознатият би могъл да разбере това, освен ако не е избрал мишената си предварително?

Сервираха им питиетата в големи чаши за мартини. Пиха още малко, след което и двете момичета станаха. Мъжът остана сам на масата, като разсеяно оглеждаше бара.

— Може ли да проследим момичетата? — попитах аз.

Лио премина към вече отворен прозорец и го уголеми. Момичетата вървяха заедно и се държаха една за друга — изглеждаха леко подпийнали.

— Продължаваме с тях — кимнах аз и Лио уголеми прозореца още повече. Те влязоха в дамската тоалетна.

— Вътре няма ли камери? — попитах аз, а Наджи се усмихна.

— Незаконно е, сър.

— Знам, длъжен съм да попитам.

Внезапно нещо в другия прозорец привлече вниманието ми — камерата, която показваше самотния латиноамериканец, който правеше нещо. С едно бързо движение той протегна ръка и плъзна полупразната чаша на Алекса към себе си.

— Какво прави, по дяволите? — попитах аз. — Увеличете онзи прозорец, моля.

Щом Лио го направи, виждахме всичко съвсем ясно. Мъжът пъхна дясната си ръка във вътрешния джоб на сакото си, огледа се, след което невъзмутимо пусна нещо в чашата на Алекса. Извади бъркалката от напитката си и разбърка нейната, за да се разтвори онова, което беше сипал в нея, после бутна коктейла обратно на мястото му. Цялата операция отне десет секунди, може би петнайсет.

— О, боже! — казах аз.

21

— Сипа нещо в чашата й — обяви Наджи. Явно някой трябваше да изрече очевидното.

— На бас, че е „Спешъл Кей“ — обади се Лио. — Или „Ликуид Екс“.

В другия прозорец двете момичета излязоха от тоалетната и се върнаха на масата си. Алекса отпи от чашата си, след което смехът и разговорите продължиха. След няколко минути Тейлър стана и каза нещо. Алекса изглеждаше разстроена, но не и мъжът. Тейлър си тръгна, Алекса остана. Пи още, двамата говориха и се смяха. Скоро тя започна да се държи като пияна, но причината не беше само в алкохола. Отпусна се в стола си, главата й клюмна. Тя се усмихна дръзко, но изглеждаше много зле.

Мъжът отново повика сервитьорката, но после размисли. Вместо това остави няколко банкноти на масата и помогна на Алекса да се изправи. Тя изглеждаше така, сякаш едва се държи на краката си.

— Пари в брой — казах аз, най-вече на себе си.

Наджи обаче ме разбра.

— Той винаги плаща в брой.

— Затова ли не знаете името му?

Той кимна, понечи да каже нещо, но се отказа.

— Вие знаете нещо.

— Не мога да кажа със сигурност, но смятам, че е пласьор.

— На наркотици.

Наджи кимна и добави бързо:

— Тук обаче не продава. Никога! В противен случай бихме му забранили да идва.

— Разбира се.

Това беше лошо. Испанецът се върна, взе дамската чанта на Алекса от пода и поведе момичето към асансьора. Натисна бутона, тя увисна на ръката му. След минута вратата се отвори и двамата се качиха.

Тя имаше фобия от асансьори, но се съмнявам, че изобщо осъзнаваше къде се намира.

Камерата във фоайето показа мъжа, който водеше Алекса към входната врата, като почти я влачеше. Чантата й беше в лявата му ръка. Алекса постоянно се препъваше. Хората, които влизаха, видяха това и се усмихнаха, явно решили, че гаджето на младежа е пийнало повечко.

Една от външните камери показа застаналата пред хотела Алекса, която почти спи. Мъжът подаде билет на пиколото и пет минути по-късно се появи стар черен ягуар — приличаше на XJ6, от средата на осемдесетте години. Класическа кола, но в не особено добра форма. Цялата беше надрана и очукана, а задният калник беше ударен.

Пласьорът помогна на Алекса да влезе и тя легна на задната седалка. Стомахът ми се сви, а колата се измъкна от кръглата площадка пред „Грейбар“.

— Трябва ми различен ъгъл — казах аз.

— Разбира се, сър — отвърна Наджи. — Лицето му ли?

— Не — отвърнах. — Регистрационният му номер.

Номерът, разбира се, щеше да бъде записан на билета му, но исках да бъда абсолютно сигурен. Камерата точно пред мястото, където чакаха пиколата, го беше запечатала съвършено ясно.

Името, записано на билета, беше Коста. Беше пристигнал в 9:08, преди момичетата. Наджи извади няколко снимки на Кса и Тейлър с мъжа, включително едри планове на лицето му от различни ъгли и ги записа на диск. Накарах го да ми направи няколко копия, после седнах пред компютъра и изпратих част от кадрите с Коста на Дороти.

Дифендърът беше паркиран пред хотела. Качих се и се обадих на Дороти. Щом вдигна, бързо й разказах какво съм видял и й продиктувах регистрационния номер от Масачузетс, като я помолих да запише името и адреса на собственика, както и всичко друго, което успее да намери. Дадох й името му — Коста — предупредих я, че вероятно е фалшиво и я помолих да си провери електронната поща. Вече го беше направила. Казах й, че според началника на охраната мъжът може да е пласьор на наркотици. После изкарах колата от паркинга, но три пресечки по-нататък внезапно ми хрумна още нещо и се върнах в хотела. Този път не си загубих времето с хлапето с еднодневната брада на рецепцията и отидох право при Наджи.

— Извинете — казах аз. — Още нещо.

— Разбира се.

— Ягуарът — на билета пише, че е пристигнал в девет часа и осем минути.

— Да?

— Искам да видя записа от станцията на пиколата по това време.

За по-малко от минута Лио намери видеото, което ми трябваше и аз видях как очуканият ягуар спира до тротоара малко по-рано вечерта, и от него излиза Коста.

Тогава видях нещо, което не очаквах. Другата врата се отвори и от колата излезе още един човек. Жена.

Тейлър Армстронг.

22

— Алекса — каза гласът, — моля те, спри да крещиш. Няма кой да те чуе. Разбираш ли?

Тя се опита да преглътне.

— Разбираш ли, когато се паникьосаш или закрещиш, започваш да дишаш много по-бързо, което изчерпва много по-бързо кислородния ти запас.

Акцентът му беше недодялан, но гласът му звучеше равно и делово, което я плашеше още повече.

— Не, не, не, не, не… — занарежда тя със слабо, детско гласче и си помисли: „Това не се случва на мен. Всъщност не съм тук. Това не е истина.“

— Отравянето с въглероден диоксид не е приятно, Алекса. Имаш чувството, че се давиш. Ще умреш бавно и болезнено, ще изпаднеш в конвулсии и органите ти ще откажат един по един. Това не е спокойна смърт, Алекса. Уверявам те, че не искаш да умреш така.

Капакът на ковчега беше на пет, може би на седем сантиметра от лицето й. Това я ужасяваше най-много — беше толкова близо. Тя отчаяно се опита да си поеме въздух, но можеше да диша само на малки глътки. Представи си малкото джобче в най-горната част на дробовете й, а после въздуха в тях — като вода, която бавно изпълва херметически затворено помещение в някой филм на ужасите, докато джобчето с въздух се свива до два, може би три сантиметра.

Цялото й тяло бясно се разтресе. Намираше се в капан на три метра под земята, под тонове пръст, в този миниатюрен сандък, в който едва успяваше да се раздвижи, а въздухът всеки момент щеше да свърши.

Алекса задраска по копринената материя над главата си като обезумяла. Разкървавените й, пулсиращи от болка пръсти докоснаха студения метал и разкъсаха плата, който увисна и започна да гъделичка бузите и очите й. Тя трепереше неконтролируемо.

— Слушаш ли ме, Алекса?

— Моля ви! — прошепна тя. — Моля ви, не го правете! Моля ви!

— Алекса? — каза гласът. — Виждам те. Точно над главата ти е монтирана камера. Освен това те чувам през микрофона. Предаването стига до нас по интернет. Когато се обърнеш към баща си, той също ще те вижда и чува.

— Моля ви, нека говоря с него!

— Да, разбира се. Съвсем скоро. Първо обаче нека се уверим, че знаеш какво да му кажеш и как да му го кажеш.

— Защо правите това? — заплака тя, като едва успяваше да говори заради хлиповете. — Не е нужно да го правите!

— Ако си кажеш репликите правилно и баща ти ни даде каквото искаме, ще бъдеш свободна след броени часове. Свободна, Алекса!

— Той ще ви даде всичко, моля ви, само ме пуснете веднага, боже, моля ви, какво бих могла да ви направя?

— Алекса, трябва да ме слушаш.

— Заключете ме в стая или в килер, ако искате. Не е нужно да правите това, Господи, моля ви, не правете това…

— Ако направиш каквото те помолим, ще те пуснем веднага.

— Ти си гаден звяр! Знаеш ли какво ще ти се случи, когато те хванат? Имаш ли представа, ненормален психопат такъв?

Последва дълго мълчание. Тя чуваше собственото си дишане — забързано и измъчено.

— Чуваш ли ме, влечуго? Знаеш ли какво те чака?

Пак мълчание. Тя напрегнато зачака отговор. Да не би да беше решил да мълчи?

Едва тогава Алекса разбра колко много зависеше от Бухала. Мъжът с бухала, татуиран на тила. Той беше единствената й връзка със света. Властта му над нея бе абсолютна. Никога повече не биваше да обижда Бухала.

— Съжалявам! — каза тя.

Пак тишина.

— Моля ви, толкова съжалявам, не биваше да го казвам! Моля ви, кажете нещо!

Нито дума.

Боже мой, сега тя разбра израза „тихо като в гроб“. Абсолютната тишина изобщо не беше мирна и спокойна. Беше най-ужасното нещо на света.

Беше самият Ад.

Тя потрепера, изохка и тихо изплака:

— Съжалявам! Върнете се!

— Алекса — обади се накрая гласът и тя изпита сладко облекчение. — Ще ни съдействаш ли?

Тя започна да плаче.

— Да, да, моля ви, кажете ми какво искате да кажа!

— Разбираш ли, че аз решавам дали ще живееш, или ще умреш?

— Да! Да, моля ви, разбирам! Всичко ще направя! Ако ме пуснете, ще направя каквото пожелаете! Каквото и да е, всичко, което поискате!

Защо сега той казваше „аз“ вместо „ние“? Какво означаваше това?

— Алекса, искам да бръкнеш под дюшека си. Ще можеш ли?

— Да.

Тя послушно пъхна двете си ръце под тънкия дюшек и откри, че той лежи върху скара от метални шини на няколко сантиметра една от друга, които вероятно се спускаха по протежение на целия ковчег. Ръката й напипа пролука между тях и се провря в празното пространство отдолу. Докъде ли стигаше то? Лявата й ръка докосна някакъв предмет, всъщност няколко, и тя напипа капачката и тясното гърло на нещо, което й заприлича на пластмасова бутилка с вода. Бяха много. Тя сграбчи една и я извади през пролуката между летвите. Вода.

— Браво, много добре — каза гласът. — Виждаш ли, дадох ти вода. Сигурно си жадна.

— О, да, много жадна!

Тя се замисли и си даде сметка, че устата й е напълно пресъхнала.

— Пий, ако обичаш — каза той, а Алекса завъртя капачката с другата си ръка, свали я, опря я до сухите ли устни и жадно отпи, като разля малко върху лицето и ризата си. Не й пукаше.

— Имаш достатъчно за няколко дни — каза гласът. — Може би седмица. Има и протеинови вафли, но не много. Ще стигнат за няколко дни. Когато храната и водата свършат, край. Ще умреш от глад. Но преди това ще се задушиш.

Тя продължи да пие, поглъщайки и въздух с водата, утолявайки ужасната жажда, за която не си беше дала сметка досега.

— А сега трябва да ме слушаш, Алекса.

Тя отмести бутилката от устата си, ужасена, че Бухалът може отново да я изостави, и задъхано каза:

— Да?

— Ако повториш точно каквото ти кажа, а баща ти направи онова, което искам, ще бъдеш свободна, това мъчение ще свърши.

— Ще ви даде каквото искате! — увери го тя.

— Сигурна ли си, че те обича достатъчно, за да те освободи? Обича ли те достатъчно?

— Да!

— Всъщност обича ли те изобщо? Една майка би направила всичко за детето си, но твоята е мъртва. А за баща си никой не може да бъде сигурен.

— Той ме обича! — сърцераздирателно каза тя.

— Сега ще разбереш дали е така — каза гласът. — Ще научиш отговора много бързо, защото ако баща ти не те обича, ще умреш там долу в ужасни мъки. Въздухът ти ще свърши, ще ти се вие свят, ще повръщаш, ще изпаднеш в конвулсии, а аз ще те наблюдавам, докато умираш, Алекса. И ще ми бъде приятно.

— Моля ви, недейте, моля ви, недейте…

— Ще те наблюдавам през последната минута от живота ти и знаеш ли какво, Алекса? — Той не проговори дълго време и тя изскимтя като бебе, като животинче. — Баща ти също ще гледа как умираш. Ще се опита да извърне очи или да изключи монитора, но такава е човешката природа — независимо дали те обича, или не, няма да устои да наблюдава последните минути от живота на единственото си дете.

23

След като набързо се отбих в един чудесен стар магазин за тютюн на Парк Скуеър, се прибрах у дома, за да почовъркам малко. Обадих се на един приятел и го помолих бързичко да ми помогне с нещо. Малко по-късно блекберито ми иззвъня.

Без каквито и да било предисловия Дороти каза:

— Ягуарът е собственост на някой си Ричард Камписи. Улица „Дънстабъл“, Чарлстаун.

— Бинго!

— Няма бинго. Преди седмица е подал оплакване, че колата му е открадната.

— Ти вероятно си намерила негова снимка.

— Разбира се. Той не е Коста, двамата нямат нищо общо.

— Значи нашият човек е откраднал колата.

— Така изглежда.

— Приемам, че не е било възможно да го откриеш. Това е лошо, Дороти. Минаха повече от дванайсет часа от изчезването й. — На никого не се е обаждала, никой не може да се свърже с нея. Сякаш се е случило онова, което стана преди няколко години, само че наистина.

— Мислиш, че е отвличане за откуп, така ли?

— Надявам се това да е всичко.

— Надяваш се да е отвлечена?

— Надявам се да е отвличане за откуп, защото това би означавало, че е жива и баща й просто трябва да им плати. Другата възможност…

— Да — каза тя. — Знам каква е другата възможност.

Обадих се на Даяна и я помолих да побърза с молбата за засичане на телефона на Алекса Маркъс.

Отново застанах пред вратата на сенатор Армстронг, но този път ми отвори икономката — пухкава филипинка с черна рокля и бяла престилка.

— Сенаторът не е тук — заяви тя.

— Всъщност идвам да видя Тейлър.

— Мис Тейлър… ви очаква?

— Моля ви, предайте й, че я търси Ник Хелър.

Тя не можеше да реши дали да ме пусне. Накрая ме помоли да изчакам отвън и затвори вратата. След пет минути вратата отново се отвори.

Беше Тейлър, облечена като за излизане, с малката черна чантичка през рамо.

— Какво?

Каза го така, сякаш бях хлапето на съседите, което е звъннало, за да се пошегува.

— Време е да се поразходим — отвърнах аз.

— Много ли ще ме бавиш?

— Нищо подобно.

Докато вървяхме по Маунт Върнън стрийт, аз казах:

— Как се казваше мъжът, с когото Алекса си е тръгнала от „Кафеза“ снощи?

— Казах ти, не помня.

— Той не ви ли се представи?

— Ако го е направил, не съм чула. Освен това не се интересуваше от мен, постоянно се сваляше на Алекса.

— Значи нямаш представа как се казва.

— Колко пъти ще ме попиташ? За това ли се върна? Нали каза, че си открил нещо?

— Просто исках да се уверя, че съм те разбрал правилно.

— Татко ти знае ли, че те е возил мъж, на когото дори името не знаеш?

За миг зърнах паниката в очите й, но тя бързо я прикри зад невярваща гримаса.

— Не ме е возил, взех такси до нас.

— Нямам предвид как си се прибрала, а как си стигнала до бара.

— Взех такси — каза тя, но явно си спомни за записите на телефонните повиквания и каза: — Хванах едно на Чарлз стрийт.

— Не — казах тихо аз. — Пристигнала си с него, в ягуара му.

Тя отново направи невярваща физиономия, но преди да се закопае още повече, аз казах:

— Вижда се на записите от камерите в хотела. Сигурна ли си, че искаш да продължиш с лъжите?

Отчаянието се върна на лицето й и тя не се опита да го прикрие.

— Виж, аз не… — Започна сопнато и предизвикателно, но пред очите ми загуби почва под краката си. Внезапно гласът й стана тих, писклив и умолителен. — Заклевам се, само се опитвах да й помогна!

24

— Запознахме се в „Старбъкс“, окей? — каза Тейлър. — Вчера следобед. Той адски ми се сваляше.

Тя ме погледна, като очакваше да види реакцията ми, но лицето ми остана безизразно.

— Заговорихме се, стори ми се готин. Попита дали искам да отида с него в „Кафеза“ и аз… малко се притесних, защото току-що се бяхме запознали, нали разбираш. Казах „Добре, обаче искам да дойде и една приятелка“. За да не изглежда все едно сме на среща, нали разбираш?

— Алекса знаеше ли?

Тя кимна.

— Име?

Тя се замисли за миг.

— Лоренцо.

— Фамилия?

— Може да ми е казал, но не я помня.

— Значи двамата отидохте заедно в бара и Алекса ви чакаше… къде? Горе? Или пред хотела?

— На опашката отпред. Там винаги има километрична опашка.

— Разбирам.

Оставих я да си измисля още известно време. Ясно си спомнях записа — Алекса се присъедини към Тейлър, която беше сама. Мъжът се беше присъединил към тях в бара един час по-късно, правейки се, че не познава нито една от двете. Значи всичко беше нагласено. Беше се престорил, че се представя и на двете момичета. Тейлър беше част от замисъла.

— Имаш ли цигара? — попитах аз.

Тя сви рамене и извади от чантичката си пакет „Марлборо“.

— Огънче?

Тя тръсна раздразнено глава, порови в чантата и извади златната запалка „Дюпон“. Докато я взимах, тя ми се изплъзна и издрънча на паважа.

— Господи! — възкликна тя.

Вдигнах запалката, запалих цигарата си и й я върнах.

— Благодаря ти. А сега ми разкажи за Лоренцо.

— Какво за него?

— На колко години е?

— Трийсет, трийсет и пет.

— С какъв акцент?

— Испански?

— Даде ли ти номера си?

— Не.

— Как се почувства, когато той заведе у дома най-добрата ти приятелка вместо теб?

Тя мълча няколко секунди. Имах чувството, че се чуди дали след като пред хотела има камери, може да са инсталирали и вътре.

— Не беше мой тип — неубедително каза тя.

Нарочно я бях повел по Маунт Върнън, а после по Ривър стрийт. Не исках да минем по „Чарлз“, не още.

— Ха! Но когато сте се запознали в „Старбъркс“, явно те е заинтригувал достатъчно, за да се съгласиш пак да се видите.

— Ами, не знам, оказа се, че е малко… хлъзгав… Освен това определено си падна повече по Алекса, така че си казах „Браво, момиче“.

— Много мило от твоя страна — кисело рекох аз. — Добра приятелка си.

— Не бях мила. По-скоро…

— Благоразумна? — подсказах й аз.

— Все едно.

— Когато се запозна с Лоренцо в „Старбъкс“, в едно от голелите кресла до прозореца ли беше седнала?

Тя кимна.

— И той просто дойде и седна до теб?

Тя пак кимна.

— В кой „Старбъкс“?

— Онзи на Чарлз стрийт.

Тя вдигна ръка и посочи към „Чарлз“, която беше една пресечка по-нататък.

— Там няма ли два?

— Онзи на ъгъла с „Бийкън“.

— И ти си седеше съвсем сама? — попитах аз. — В едно от големите меки кресла до прозореца?

Тя присви очи. Не й харесваше това, че все споменавах за креслата.

— Да. Седях си и четях списание. Накъде биеш?

— Я виж ти, я виж ти — казах аз. — Ето го.

— Кое?

Намирахме се на ъгъла на „Бийкън“ и „Чарлз“, точно срещу онзи „Старбъкс“, за който говореше Тейлър.

— Погледни — казах аз.

— Какво?

— Няма големи меки дивани.

— Да, но…

— А до прозореца изобщо няма столове. Нали?

Тя се втренчи във витрината. Преструваше се — беше съвсем наясно, че я бях хванал в поредната лъжа.

— Виж, той просто щеше да й направи кефа — каза тя с монотонен, лишен от емоция глас, извади цигара и я запали. — Направих й услуга, тя никога не е имала сериозна връзка.

— Каква приятелка си само — не се сдържах аз. — Не бих желал да съм ти враг. Знаела си, че Алекса вече е била отвличана и още е травмирана от случката. Срещаш се с някакъв мъж или може би вече си го познавала, и го уреждаш с така наречената си най-добра приятелка. Мъж, който смяташ за хлъзгав. Мъж, който е сипал наркотик за изнасилване в питието й, вероятно с твое знание, и я е отвлякъл. И може би я е убил.

До нас спря дълга черна лимузина. Не си поплювах и бях сигурен, че тя ще реагира, просто не очаквах точно тази реакция.

Тейлър издуха облаче дим и отметна косите си назад.

— Можеш да докажеш само, че съм отишла в „Грейбар“ с някакъв мъж. За останалите глупости само налучкваш.

Задният прозорец на лимузината гладко се плъзна надолу и в мен се втренчи мъж, когото разпознах — спретнат, със сако от туид, папийонка и кръгли очила с рогови рамки. Казваше се Дейвид Шектър и беше известен бостънски адвокат, от онези, които познават всички големи играчи, и които знаят кой конец да дръпнат, за да уредят нещо. Беше съвършено безскрупулен и не беше никак разумно да му се изправяш на пътя. До него на задната седалка седеше сенатор Ричард Армстронг.

— Тейлър — нареди той, — качвай се!

— Сенаторе — казах аз, — дъщеря ви е замесена в изчезването на Алекса Маркъс.

На лицето на Армстронг не се изписа нито изненада, нито недоверие. Той се обърна към адвоката си, сякаш за да се посъветват, а Тейлър отвори вратата и се вмъкна вътре. Направих последен опит да я трогна.

— Мислех, че си най-добрата й приятелка.

— Не мисля, че ще ми е трудно да си намеря друга — с усмивка ми отвърна тя и аз изтръпнах.

Лимузината беше голяма и просторна и Тейлър седна срещу баща си. Дейвид Шектър се наведе напред и ми направи знак да се приближа.

— Господин Хелър — каза той, толкова тихо, че едва го чух. Това беше човек с власт, който беше свикнал да получава каквото иска, без никога да му се налага да повиши глас. — Сенаторът и дъщеря му не желаят да говорят повече с вас.

После той тръшна вратата, лимузината се отдалечи от тротоара и се вля в движението. Стиснах цигарата, за да я загася и я метнах в едно кошче. Отдавна бях отказал пушенето и не исках да започвам отново.

Блекберито ми иззвъня. Извадих го и видях номера на Маркъс.

— Ник! — каза той. — О, Ник, слава богу!

В гласа му се долавяше паника.

— Какво има? — попитах аз.

— Тя е при тях. Те…

Той не довърши. Чувах само дишането му.

— Маршал?

— Момиченцето ми, моята Лекси, отвлекли са я!

— Нареждане за откуп ли получи?

— Не.

— Тогава откъде знаеш…

— Получих имейл с линк към някакъв… О, Ник, ела веднага! Погледнах часовника си — скоро щяха да започнат задръстванията и пътят до Манчестър щеше да ми отнеме повече време от обикновено.

— Кликна ли върху линка?

— Не още.

— Не го отваряй, преди да съм дошъл.

— О, господи, Ник, ела, моля те!

— Тръгвам! — отвърнах аз.

25

Нямаше ден, нито нощ. Нито време. Единствено пълзенето на капките пот по лицето и шията й, бързото й дишане, агонизиращата невъзможност да си поеме дълбоко дъх. Леденият ужас, че никога повече няма да може да напълни дробовете си с въздух. Черната празнота, в която умът й се щураше като хамстер в колело. И желанието да умре. Беше решила, че трябва да се самоубие.

Беше на седемнадесет години и за пръв път сериозно се замисляше за самоубийство. Сега обаче знаеше, че това е единственият й изход.

„Ако хипервентилираш, ще увеличиш въглеродния двуокис.“

Тя започна да вдишва и издишва колкото се може по-бързо и дълбоко, опитвайки се да използва целия запас от въздух в ковчега. Задъха се. Усещаше как издишаният въздух се намества около нея като топло, влажно одеяло от въглероден диоксид. Ако продължеше така, може би щеше да припадне.

Започна да й прималява, зави й се свят. Главата й олекна. Получаваше се. Внезапно усети нещо различно. Струйка хладен въздух. Свеж въздух. Ухаеше на борова гора, на пожар в далечината, на дизел и мокри листа. Просмукваше се отнякъде. Дясната й ръка заопипва наоколо в опит да открие източника. Идваше от дъното на ковчега, под поддържащите метални летви, където се намираха бутилките вода и протеиновите вафли. Тя докосна пода под дюшека и пръстите й проследиха очертанията на кръгъл, перфориран метален диск, около два сантиметра и половина в диаметър.

Клапан за въздух.

Тя долови бръмчене в далечината. Не, всъщност не беше бръмчене, а приглушеният звук от… преса за боклук? После чу нещо, което звучеше като мотор на кола, познато бумтене на бутала — много бързо и много далеч.

Не знаеше какво е това, но явно имаше нещо общо с този нов приток на въздух. Може би вентилатор, само че по-механичен и шумен. Въздухът явно се въртеше. Бухалът беше наблюдавал жалките й усилия. Беше разбрал какво се опитва да направи и я побеждаваше.

Тя не можа да се сдържи, пое си шумно дъх и погълна свежия въздух с благодарността, с която бе изгълтала водата от бутилката. Свежият въздух не й позволяваше да умре. Не можеше да се задуши. Не можеше да се самоубие. Той я беше лишил от единствената власт, с която разполагаше.

26

Взех Дороти от офиса. Стигнахме по-бързо, отколкото очаквах и спряхме до павилиона на пазача пред имението на Маркъс малко преди шест.

— Еха! — възкликна тихо тя, докато се изкачвахме по стъпалата, оглеждайки огромната веранда с ококорени очи. — Тъкмо започнах да си харесвам апартамента.

Маркъс ни посрещна на вратата с пепеляво лице, благодари ни и ни покани вътре. Щом влязохме в бледо осветения коридор, Белинда се хвърли към мен и ме прегърна — демонстрация на привързаност, която изобщо не очаквах. Гърбът й беше костелив. Представих им Дороти, Белинда многословно ми благодари, а Маркъс само кимна и ни поведе към кабинета си. Пантофите му се влачеха по дъбовия под.

Кабинетът му беше голям и удобен, без следа от показност. Щорите бяха спуснати. Единственият източник на светлина беше стъклената зелена лампа в центъра на масивната маса, издялана от дъб, която му служеше за бюро. Освен лампата на нея имаше единствено плосък монитор и безжична клавиатура, която изглеждаше не на място.

Той седна на черен стол с пискюли, кожена тапицерия и висока облегалка и натисна няколко клавиша. Ръцете му трепереха. Белинда стоеше зад гърба му, а аз и Дороти — от двете му страни, докато той зареждаше някакъв имейл.

— Щом пристигна, му казах да ти се обади — каза Белинда. — Освен това му казах нищо да не прави, докато не дойдете.

— Това е личният ми имейл — обясни тихо той. — Малко хора го знаят. Това е странното — как са го открили?

Дороти, която носеше очила за четене с червени рамки, закачени на пищно украсена с мъниста верижка, забеляза нещо друго.

— Използвали са ним — каза тя.

— Какво? — попитах аз.

— Анонимайзер. Анонимен имейл адрес, който не може да се проследи.

Заглавието на съобщението гласеше „Дъщеря ви“. Самото съобщение беше кратко:

Господин Маркъс,

Ако искате отново да видите дъщеря си, натиснете тук: www. CaFriendz. com

Кликнете „Частни чат стаи". В полето за търсене напишете Алекса М. Потребителско име: Маркъс, парола: ЖивотИлиСмърт?

Забележка: обърнете внимание на главните букви.

Можете да се логвате единствено от дома или офиса си. Никакви други места. Наблюдаваме всеки, който влиза. Ако засечем, който и да е друг IP адрес, включително такива, свързани с местната или националната полиция, комуникацията ще бъде прекъсната, а дъщеря ви — убита.

Той се обърна да ни погледне. Под очите му имаше дълбоки тъмни кръгове.

— Белинда не ми позволи да отворя линка.

Маркъс звучеше изтощен и примирен.

— Това е сайт за видеопредавания на живо — обясни Дороти. — Социална мрежа, най-вече за тийнейджъри.

— Какво да направя? — попита той.

— Не докосвай клавиатурата! — викна Белинда.

— Чакайте малко — успокои положението Дороти, извади лаптопа си и го свърза със задния панел на компютъра му. — Така.

— Какво правите? — попита Белинда.

— Няколко неща — отвърна тя. — Имам софтуеър за записване на образа от екрана, така че да заснемем всичко, което ви пратят. Както и програма, която ще ми позволи да записвам трафика по мрежата от разстояние.

— Луда ли сте? — възкликна Белинда. — Казаха, че ако още някой се опита да погледне, ще прекъснат комуникацията! Да я убиете ли се опитвате?!

— Не — обясни търпеливо Дороти. — Реално погледнато просто настроих точно копие на този компютър. Не влизам в сайта. Никой няма да ме засече.

— Просто гледайте през компютъра на Маркъс — не се предаваше Белинда. — Няма да ви позволя да застрашите безопасността на Алекса, по какъвто и да е начин!

— Няма как да разберат какво правя — повтори Дороти. Виждах, че търпението й се изчерпва. — Освен това трябва да се уверим, че не се опитват да заразят компютъра.

— С каква цел? — попита Маршъл.

— За да контролират компютъра ви — отговори Дороти. — Може ли?

Тя постави ръце на клавиатурата, а той кимна и дръпна стола си, за да й направи място.

— Не пипайте! — разтревожено извика Белинда.

— Може ли да поговорим за миг? — казах й аз и я изведох в коридора, а после тихо продължих: — Тревожа се за съпруга ти.

— Така ли?

— Досега да е изпаднал в паника, ако не беше ти. На теб се опира. Правилно си постъпила, като си му казала да ми се обади и не си му позволила да отвори онзи линк.

Тя придоби доволен вид.

— Много ми е неприятно да ти се натрапвам още повече в такъв момент — продължих аз, — но имам нужда да отидеш в някоя друга стая и да ми събереш доказателствена компилация.

— Компилация..?

— Извинявай, това е техническият термин за подробно описание на всички потенциални улики, които биха могли да ни насочат към местонахождението й — обясних аз. Бях го измислил току-що, но звучеше достоверно.

— Какви улики?

— Всичко. Как е била облечена Алекса, когато е излязла. Изработката и размера на обувките и всичките й дрехи, чантата й, всичко, което може би е носела вътре в нея… Ти си много по-наблюдателна от Маршъл, а и мъжете без друго никога не обръщат внимание на тези неща. Знам, че изглежда еднообразно и скучно, но е извънредно важно, а няма кой друг да го свърши. Освен това ни трябва веднага. В рамките на един час, ако е възможно.

— Компютър ли да използвам, или пишеща машина?

— Както ти е най-удобно.

Върнах се при Дороти, която се беше настанила пред компютъра на Маршъл, без да сяда. Натисна няколко клавиша, мръдна мишката и след минута каза:

— Добре, отворете линка.

След няколко секунди се отвори нов прозорец, в който се зареди сайт с крещящ дизайн и банер в горния край, на който пишеше CAMFRIENDZ — ЖИВАТА ОБЩНОСТ!

Виждаха се множество прозорци с видеоклипове. На някои се виждаха второразрядни знаменитости като Парис Хилтън, а на други — тийнейджърки с изрязани деколтета и тежък грим, заели провокативни пози и изплезили езици. На устните на някои от тях имаше пиърсинги.

— Това пък какво е? — шашна се Маркъс. — Някакъв порнографски сайт ли?

— Тийнейджъри, момчета и момичета, които седят пред камерите у дома и си говорят — каза Дороти. — Понякога правят и други неща.

Тя отново чукна мишката, вписа някакъв текст, премести я надолу и кликна отново. Тогава се показа снимка на Алекса. Може би от училище, когато е била по-малка. Носеше бяла лента над русия си бретон и карирана блуза, вероятно част от училищна униформа. Изглеждаше много сладка и невинна — преди да започнат неприятностите.

— О, боже мой! — изпъшка Маркъс. — О, боже мой! Сложили са снимката й, така че всеки да може да я види? Какво… какво се опитват да постигнат?

Зелените букви над снимката на Алекса гласяха „Чат“.

— Чат ли? — каза той. — Какво е това, с кого ще чатя? Какво, по дяволите…?

Дороти кликна, появи се логин прозорец. Тя вписа потребителското име и паролата, които му бяха изпратили. Известно време не се случи нищо. Тя се наведе към лаптопа си, а Маркъс и аз се доближихме до монитора, за да гледаме. Внезапно се отвори голям прозорец с друга снимка на Алекса, която обаче явно бе направена наскоро.

Тя сякаш спеше. Очите й бяха затворени, а с размазаният под тях грим приличаше на енот. Косата й беше сплъстена. Изглеждаше ужасно.

Внезапно осъзнах, че това не е статична снимка, а жив видеопоток. Виждаше се как тя леко помръдва в съня си. Видеото беше с качеството на снъф филм — камерата беше твърде близо до лицето й, образът — зърнист, а осветлението — странно зеленикаво, сякаш снимаха с инфрачервена камера. Това означаваше, че Алекса е на тъмно.

Чу се висок металически глас:

— Алекса, събуди се! Време е да кажеш „здравей“ на баща си.

Мъжки глас със силен акцент, може би източноевропейски.

Клепачите й се вдигнаха и тя се втренчи напред с широко отворени очи и зяпнала уста. Маркъс ахна.

— Тя е! — каза той, сигурно защото не му хрумна нищо друго. После добави: — Жива е. Всемогъщи боже, жива е!

Очите на Алекса ще стрелкаха насам-натам, неспокойни, пълни с паника. Лицето й ми се стори някак различно, макар че не можех да разбера точно защо.

— Татко?

Маркъс стана и изкрещя:

— Лекси, миличка! Тук съм!

— Не може да ви чуе — каза Дороти.

— Татко? — повтори Алекса.

Гласът каза:

— Можеш да говориш, Алекса!

Думите й се изляха в припрян, висок крясък:

— Татко, о, Боже, моля те, държат ме в един…

Звукът внезапно прекъсна и гласът с акцента каза:

— Следвай сценария точно, Алекса, или никога повече няма да говориш нито с баща си, нито с когото и да било!

Тя крещеше с изчервено лице и изпъкнали очи и въртеше глава, но ние не чувахме нищо и след десетина секунди прозорецът почерня.

— Не! — извика Маркъс, скочи от стола като изстрелян с катапулт и заопипва екрана с пръсти. — Детенцето ми! Детенцето ми!

— Връзката прекъсна — каза Дороти. Видеото отново се беше превърнало в училищната снимка на Алекса, сладкото момиченце с бретона и лентата. — Тя не му съдейства. Опитваше се да ни каже нещо, може би къде се намира.

Маркъс видимо се олюляваше на омекналите си крака, на лицето му се четеше ужас.

— Съмнявам се, че се опитваше да ни каже това — казах аз. — Очевидно си имаме работа с професионалисти. Никога не биха й позволили да види къде я водят.

Хвърлих поглед към лаптопа на Дороти и видях колона от бели числа на черен фон, които хвърчаха твърде бързо, за да ги разчета.

— Какво засече? — попитах аз. — Можеш ли да разбереш откъде идва сигналът?

Тя поклати глава.

— Изглежда CamFriendz е във Филипините, вярваш или не. Видеопотокът идва оттам, така че и това е задънена улица. Сигурно имат безплатен акаунт, може да се намират навсякъде по света.

Маркъс отново се олюля и аз го хванах, преди да се строполи на пода. Не беше припаднал, поне не напълно, и аз внимателно го настаних на стола.

— Убиха я! — изрече тихо той и безизразно се взря в нищото.

— Не — казах аз. — Това не е в техен интерес, нужна им е за откупа.

Той простена и покри лицето си с ръце.

Дороти стана, извини се и каза, че иска да ни остави да поговорим насаме. Извади втори лаптоп от чантата си „Гучи“ и отиде в кухнята, за да се опита да проследи IP адресите.

— Очакваше нещо подобно, нали? — попитах аз.

— Всеки ден, Ник — отвърна тъжно той.

— След онова, което се случи с Алекса в мола „Чеснът Хил“.

— Да.

— Какво искат според теб?

Маркъс не отговори.

— Колкото и да ти поискат, би платил, за да си я върнеш, нали?

Сега той се взираше в нищото и не можех да разбера какво мисли. Наведох се към него и казах тихо:

— Недей. Ако се свържат с теб и поискат да им преведеш пари в сметка в чужбина, знам, че ще го направиш на секундата. Познавам те, но трябва да ми обещаеш, че няма да им се подчиниш. Не преди да си се консултирал с мен, за да се уверим, че всичко ще стане така, както трябва. Така трябва, ако искаш да ти я върнат жива.

Той продължи да се взира в нещо, което не беше в стаята.

— Маршъл? Искам думата ти.

— Добре.

— Така и не се обади на полицията, нали?

— Аз…

Прекъснах го, преди да успее да продължи.

— Трябва да ти кажа нещо за себе си — не обичам клиентите да ме лъжат. Поех този ангажимент заради Алекса, но ако разбера, че лъжеш или премълчаваш нещо, ще си тръгна. Ще зарежа всичко, без изобщо да се замисля. Ясно ли е?

Той ме наблюдава дълго, като бързо премигваше.

— Получаваш амнистия за всичко, което си направил или казал до момента — продължих аз, — но излъжеш ли ме оттук нататък, ще се откажа от случая. Така че да опитаме отново. Обади ли се на полицията?

Той не отговори, после затвори очи и поклати глава.

— Не.

— Добре. Все е някакво начало. Защо не?

— Защото знаех, че ще намесят ФБР.

— Е, и?

— Единственото, което иска ФБР, е да ме пъхне в затвора, за да служа за назидание. Не ги е грижа за друго.

— И защо? Имат ли основание?

Той се поколеба, а после каза:

— Да.

— Така ли? — погледнах го аз, а той просто ми върна погледа.

— Ако не ми кажеш всичко веднага, аз си тръгвам.

— Не би причинил това на Алекса.

— Аз нищо не съм причинил на Алекса — казах и станах. — И съм убеден, че ФБР ще направи всичко възможно, за да я открие.

— Ник! Не можеш да постъпиш така.

— Стой и гледай — отвърнах аз и тръгнах към вратата.

— Чакай! — извика Маркъс. — Ник, изслушай ме!

Обърнах се.

— Да?

— Дори да поискат откуп, не мога да го платя.

— Това пък какво значи?

Лицето му преливаше от унижение, гняв и дълбока тъга едновременно. Това беше ужасно, уязвимо изражение.

— Нямам нищо — каза той. — Дори пукнат грош. Разорен съм.