Погребани тайни

Ако затвориш устата на истината и я заровиш под земята, тя само ще расте, събирайки такава експлозивна сила, че накрая ще си пробие път до повърхността, унищожавайки всичко по пътя си.

Емил Зола

80

Малко преди шест сутринта товарният полет на „ФедЕкс“ кацна в Бостън. Отчаяно се нуждаех от сън. За да имам някаква надежда да открия Алекса Маркъс, трябваше малко да си почина. Само няколко часа, колкото да се прочисти главата ми и отново да мисля ясно. Бях стигнал дотам, че дори да ми прелееха кофеин венозно, пак нямаше да остана буден.

Докато паркирах джипа, телефонът ми иззвъня. Беше Толя Василенко.

— Става дума за снимката, която ми прати — започна той. — Жал ми е за теб. Този е особено голяма гад.

— Разкажи ми.

— Помниш ли онова ужасно убийство на семейството от Кънектикът, за което ти споменах?

Все още го произнасяше неправилно.

— Той ли е единственият оцелял? Онзи, който избягал?

— Така ми казаха.

— Име?

— Още не сме обсъдили цената.

— Колко искаш? — попитах уморено аз.

— Не искам пари. Да го наречем… размяна на сведения.

Каза ми изискванията си и аз ги приех без миг колебание.

После Толя изрече:

— Драгомир Владимирович Жуков.

Обмислих името и се опитах да го свържа със снимката, която ми беше изпратил Юджийн, шефът на охраната на Наврозов — суров човек с бръсната глава и свирепо изражение. „Драгомир“, повторих си го аз. „Драгомир Жуков“. Дори звучеше сурово.

— Необичайно име за руснак — отбелязах аз.

— Рядко се среща. Майка му е сръбкиня.

— Какво друго знаеш за него?

— Освен, че е социопат, чудовище и изключително умен? Да не би да ти е нужно повече?

— Нещо конкретно за миналото му, за детството, за семейството му.

— Да не си решил да ставаш психоаналитик в свободното си време?

— Така работя. Колкото повече знам за личния живот на мишената, толкова по-ефективно мога да действам.

— За съжаление разполагаме с много малко, Никълъс, като се изключат документите за ареста, тези от армията и няколко разговора със свидетели и роднини.

— Свидетели?

— Нали не мислиш, че убийството в Кънектикът му е било първото? Когато служил в Чечня с руските сухопътни войски, го наказали за прекомерно усърдие.

— Какъв вид „усърдие“?

— Участвал в зачистка — „прочистваща операция“, в Грозни и направил неща, които дори другарите му не намерили сили да опишат, а те не са крехки души. Говорим за изтезания. Знам само едно-две неща — хванал трима братя чеченци и ги разчленил толкова основно, че от тях останала само купчина жили и кости.

— Затова ли е бил изпратен в затвора?

— Не, не! Затворили го заради престъпление, което извършил, когато се прибрал след войната.

— Вероятно друго убийство.

— Ами, не точно. Бил осъден на пет години за кражба на лична собственост. Намерил си работа на един петролен тръбопровод в Томск, занимавал се със земекопните машини и взел един от багерите „на заем“ за лично ползване.

— Ал Капоне е бил заловен за неплатени данъци.

— За нищо друго не могли да го сгащят. Местната милиция не успяла да го свърже с нещо далеч по-лошо, за което били сигурни, че е отговорен — причината да вземе назаем багера. Повече от година разследвали изчезването на едно семейство — съпруг, съпруга и син тийнейджър, които една нощ потънали вдън земя. Разпитали подробно Жуков, но не изкопчили нищо. Разполагали само с непотвърдени слухове, че друг затворник го е наел да ги убие.

— Да убие цяло семейство?

— Мъжът бил собственик на няколко автокъщи в Томск. Предупредили го, че ако не ги продаде на един приятел на Жуков, цялото семейство ще страда. Изглежда заплахите са били основателни.

— Значи телата така и не са намерени?

— Намерили са ги, година след изчезването им и то съвсем случайно. Щели да строят къщи върху изоставен парцел извън града и когато полагали основите, изровили три трупа. Двойка на средна възраст и синът им, който бил още юноша. Полицията открила големи количества пръст в дробовете им. Били са заровени живи.

— Ето защо Жуков е взел земекопната машина.

— Така изглежда. В съда обаче не успели да го докажат. Той е изключително добър, покрил следите си като професионалист. Разбирам защо го е наел Роман Наврозов. Но ако те интересува психологическото му минало, Никълъс, може да ти е полезно да научиш, че когато Жуков бил малък, баща му загинал при произшествие в мина за въглища.

— Искаш да кажеш, че също е бил заровен жив?

— По-точно, се е удавил. Работел в подземна мина и когато колегите му се натъкнали на изоставена шахта, пълна с вода, тунелите се наводнили. Загинали трийсет и седем миньора.

— На колко години е бил Жуков?

— На девет или десет. Можеш да си представиш каква травма е било това за семействата. Особено за малките деца, останали без бащи.

— Не виждам връзката между травмата в детството и…

— Майка му, Дуся, преди години казала на човека, който я разпитвал, че синът й се оплаквал най-вече от това, че не е видял как е станало. Тогава си дала сметка, че Драгомир не е като другите момченца.

Внезапно престана да ми се спи.

— Не го прави за пари, нали?

— Сигурен съм, че парите ще му бъдат полезни, докато бяга и си изработва нова самоличност, но не. Мисля, че е приел работата, защото му предоставя рядка възможност. Само предполагам, разбира се.

— Възможност ли?

— Да гледа как някой се дави пред очите му.

81

Алекса пееше колкото й глас държи. Песни, на които обичаше да танцува, песни, които обичаше да слуша. Или просто части от песни, когато не можеше да си спомни останалото. Важното беше да не мисли за това къде се намира.

„Bad Romance“ на Лейди Гага. Опита се да си спомни френските думи накрая на песента — нещо за отмъщение — което я разсея за малко. После „Poker Face“. Пееше толкова високо, че почти крещеше, но това беше лесно — представи си, че е самата Лейди Гага и носи прилепнал гащеризон от изолирбанд.

После изпя „Imma Ве“ на „Блек Айд Пийс“. Така мина известно време. После премина към Лудакрис. Трябваше да си спомни твърде много текстове. Пробва „Не мога да докосна това“ на Ем Си Хамър, но беше прекалено трудно и скоро се отказа.

Когато спря, отегчена и обезкуражена, гърлото я болеше. Спомни си къде е и отново започна неконтролируемо да трепери, сякаш някой ровеше из нервните й окончания с гребло. Побиха я силни тръпки и цялото й тяло се стегна. Само при мисълта за стиропор, който се трие в картон, косите й се изправиха.

Физиологичната реакция обаче беше нищо в сравнение с дълбокия ужас, който я овладя и студеният черен облак от страх, който се спускаше върху й отново и отново от началото на този кошмар всеки път, когато осъзнаваше, че има нещо по-лошо от смъртта — това. Алекса издаде висок, продължителен писък, който премина в безнадежден хлип. Сълзи опариха бузите й.

Тя изкрещя и раздра тапицерията на ковчега. Пръстите й се натъкнаха на твърд квадратен предмет, прикачен към капака, и тя се досети, че това е видеокамерата. Напипа миниатюрната леща с палеца си и известно време не го отмести.

Сега той не я виждаше. Можеше да ослепи Бухала.

Държа пръста си върху лещата, докато ръката й започна да трепери. Тогава от колоните се разнесе гласът на Бухала и тя подскочи.

— Ако се шегуваш, Алекса, идеята не е много добра.

Тя не отговори. Защо да го прави? Не беше длъжна.

Тогава й хрумна нещо толкова грандиозно, че сърцето й заби бясно от вълнение, вместо от ужас. Можеше да отскубне проклетата камера от капака. Можеше да ослепи Бухала завинаги. Без камерата той нямаше власт над нея!

Тя я сграбчи и задърпа, клатейки я насам-натам като люлеещ се зъб. Това беше направо гениално. Видеокамерата беше ключът към целия му замисъл. Чрез нея отправяше исканията си, като я използваше, наставляваше и принуждаваше да рецитира странните му нареждания, така че баща й съвсем да откачи. Щеше да се отърве от нея. Да прекъсне достъпа му до себе си, наблюденията му. Да осакати плана му така, че с нищо да не може да й попречи.

Без видеото замисълът на Бухала щеше да се осуети. Щом нямаше камера, нямаше да има и откуп. Ако я отскубнеше, той щеше да се почувства отчаян и трябваше да импровизира. Да я измъкне от земята. Щеше да се наложи да оправи проклетата си камера, защото тя беше ключът към всичко. Защо това й хрумна едва сега?

В тялото й запулсира едва забележимо удоволствие. Баща й, който сигурно наистина я обичаше, но определено не я уважаваше, би се гордял с нея. Хитрината и изобретателността й щяха да го удивят. „Моята Лекси, би казал той, мисли като Маркъс“.

Тя сграбчи металната кутийка с такава сила, че ръката й се разтресе от пръстите до рамото. Дръпна, завъртя я и най-сетне усети, че нещо поддава. Нещо миниатюрно падна върху лицето й и тя го напипа с лявата си ръка. Мъничко винтче. Сигурно от поставката.

Тя напредваше. Избождаше очите на Бухала. Ликуващо се усмихна сама на себе си и усети, че камерата леко се разклаща.

— Поредната лоша идея — внезапно прогърмя гласът.

Тя не отговори. Естествено, че Бухалът не иска тя да свали проклетата камера. Разбира се, че не иска.

— Знаеш ли, Алекса, аз съм единствената ти връзка със света — каза гласът. Не гневно, а търпеливо.

Тя стисна зъби и продължи да върти. Ръката й трепереше от изтощение, а острите метални ръбчета се забиваха в дланта й.

— Ако повредиш камерата — каза Бухала, — ще бъдеш откъсната от останалия свят.

Тя спря за миг.

— Ще решат, че си умряла — каза гласът. — Защо иначе предаването ще спре?

Свитата й ръка замръзна точно над лицето й. Още няколко минути и щеше да успее да отскубне останалите винтчета или каквото там придържаше камерата към…

— Баща ти може би ще плаче. А може би ще изпита облекчение. Но поне ще знае, че всичко е свършило. Че нищо не може да направи. Така или иначе не иска да ни даде онова, което искаме. Тогава ще си каже „Сега не е нужно да го правя“. Какъв е смисълът? Дъщеря ми е мъртва.

Отговорът й прозвуча като гърленото ръмжене на диво животно.

— Ще разбере, че си се провалил!

— Ще се откаже, повярвай ми. Или не ми вярвай. На мен не ми пука.

Мускулите на ръката и китката й ужасно я боляха. Трябваше да свали длан от камерата.

— Да — каза Бухала. — Предпочиташ да излезеш навън, нали така?

Тя захлипа.

— Да — повтори той. — Камерата е единствената ти надежда Да излезеш жива.

82

Колкото и да се нуждаех от сън, още по-голяма нужда имах да се обадя на Даяна Мадиган, за да й кажа какво съм открил. Беше шест сутринта, а тя ставаше рано. Вероятно беше будна, пиеше кафе и си проверяваше пощата, или каквото правят агентите на ФБР, преди да отидат на работа сутрин, поне онези, които не са женени и нямат деца. Затова вместо да се прибера право вкъщи, аз се отклоних малко и завих към Саут Енд, по Кълъмбъс авеню, а после завих наляво по Помброук стрийт.

В апартамента й светеше.

— Искаш ли кафе? — предпазливо попита тя.

— Мисля, че вече прекалих — отвърнах аз. — Още малко кофеин и ще изпадна в кома.

— Тогава вода с лед?

Кимнах и седнах на дивана, а тя — на стола до него. Точно както седяхме предишния път. Даяна носеше бяла тениска и долнище на анцуг и беше боса. Отиде до малката си кухня, напълни с вода с лед една от необичайните си ръчно изработени стъклени чаши, подаде ми я и отново седна.

Разказах й доколкото можах какво бях разбрал току-що. Не бях особено последователен, мозъкът ми бе твърде изтощен, но успях да изложа основните факти.

— В момента Дороти проучва всички фирми в Ню Хампшър, които дават земекопни машини под наем, но няма да разбере нищо до девет или десет часа, когато отварят.

— Добре — каза тя. — Междувременно аз погледнах сведенията за онзи взлом в Кънектикът.

— Толкова бързо? Как изобщо разбра…

Тя се усмихна тъжно.

— Нико, имаш сериозна нужда от сън. Снощи ми каза.

Поклатих засрамено глава.

— Съпругът е оживял. Исках да проверя дали си е спомнил нещо повече за нападателите, но… той на никого нищо няма да каже. Жуков му е причинил сериозно мозъчно увреждане.

Кимнах.

— На местопрестъплението не са били открити никакви отпечатъци. Нито от Жуков, нито от съучастника му. Надявах се, че местната полиция е добавила някакви неидентифицирани отпечатъци към данните за неразрешения случай, че те може да са се появили някъде другаде… но нищо не излезе.

— Това ли е всичко?

Станах. Бях изтощен, кисел и отчаяно исках да направя нещо. Заразхождах се из дневната й.

— Това пък какво значи?

— Би ли ми напомнила какъв е бюджетът на ФБР? Почти десет милиарда долара, нали? И имате директен достъп до всеки служител на закона в страната, плюс повече бази данни, отколкото сте се научили да използвате. И въпреки това още не сте открили нещо повече от Дороти и мен!

— А вие какво сте открили? Доколкото знам, момичето още е под земята.

Обърнах се и тръгнах към вратата.

— Трябва да се връщам в офиса.

— Не — каза тя. — Трябва ти сън. Почти на ръба си. Не можеш да направиш абсолютно нищо, докато някоя от уликите не даде Резултат. Някоя от твоите улики. Или докато не започне работният ден. Така че иди да си легнеш, Ник.

— После.

Тя се приближи и сложи ръка на рамото ми.

— Ако не позволиш на мозъка и тялото ти да починат, ще започнеш да грешиш, и тогава какво ще стане?

Завъртях се.

— Не се тревожи — отвърнах аз. — Аз не греша.

— Сега вече съм сигурна, че ти липсва сън — със смях каза тя и преди да се усетя, устните ми бяха върху нейните. Устата й беше топла, с вкус на мента. Взех лицето й между дланите си и погалих косите й, а тя затвори очи. Меките й ръце се плъзнаха под ризата ми и се притиснаха към гърдите ми, а ноктите й лекичко ме издраха. Докато галех гърдите й и я целувах по шията, катарамата на колана ми издрънча между пръстите й.

— Даяна — казах аз, а тя запуши устата ми със своята и краката й се увиха плътно около кръста ми.

— Знам, че не можем да се върнем към предишния вариант — каза тя.

— Не съм си мислил, че това е повторение.

Даяна се усмихна, но очите й бяха влажни. Посегна към мен и аз дълго я прегръщах. Беше прекрасно… и почти ми стигна.

Телефонът ми иззвъня и аз хвърлих поглед към дисплея. Маршъл Маркъс.

— Ник — прошепна той. — Току-що получих съобщение. Кратко пиукане ми подсказа, че на другата линия ме чака обаждане. Дороти.

— Съобщение от кого?

— От тях. Имам до края на деня, после ще я…

— Почакай — казах аз и приех обаждането на Дороти.

— Ник, Маркъс току-що получи имейл от похитителите.

— Знам, на другата линия е, точно ми разказваше.

— Лоша работа — каза тя и аз усетих, че устата ми пресъхва.

— Компютърът ти наблизо ли е?

Поколебах се.

— Наблизо има компютър.

— Веднага ще ти изпратя имейл.

Направих знак на Даяна, която донесе лаптопа, и влязох в електронната си поща. Междувременно минах на другата линия.

— Почакай, Маршъл, в момента го отварям.

— Как го правиш?

Не му отговорих, бях твърде зает да чета поредния анонимен имейл.

Правилата сега променени

Сега изискване за да спасите дъщеря си съвсем просто Преведете петстотин петстотин милиона щатски долара в сметката по-долу до края на работен ден 17:00 часа бостънско време днес

Няма да преговаряме

Офертата е крайна.

Ако $$$ се получат до 17:00 часа бостънско време днес дъщеря ви Алекса ще бъде освободена. Ще ви уведомим за публично място където бъде освободена и можете да я вземете.

Ако $$$ не се получат до 17:00 часа бостънско време днес ще получите една последна възможност да гледате дъщеря си Алекса по интернет.

Ще гледате как ковчег се пълни с вода.

Ще гледате как дъщеря ви се дави пред очите ви.

Ще наблюдавате последни минути от живота на дъщеря ви.

След това бяха записани името и адреса на банка в Белиз, както и банков код и номер на сметка.

— Господи! — казах аз.

— Ники — обади се Маршъл Маркъс с изтънял, треперещ глас. — Мили Боже, който си на небето, моля те, Ник, помагай!

— Това правим — казах аз. — Без почивка.

— Петстотин милиона долара? Благодарение на същите тези копелета вече не разполагам с такива суми и те би трябвало да го знаят.

— Къде е Белинда?

— Белинда ли? Тук е, до мен. Както винаги. Защо?

— Сега ще затворя — казах аз. — Може би има начин да успеем.

— Как?

Аз обаче прекъснах връзката. Наведох се и целунах Даяна — Обади ми се веднага щом разбереш нещо — каза тя.

83

Пристигнах в офиса с три кафета от „Дънкин Донътс“ и кутия с дванайсет понички. Половин час по-късно, след като многократно звънях в Белиз сити, най-после успях да се свържа с достопочтения Оливер Линдо, министъра на националната сигурност на Белиз.

— Ник! — възкликна той. — Видях, че си ме търсил. Много съжалявам, бях във фитнеса. Вече си имам личен треньор. Някой ден може дори да изглеждам като теб, мой човек.

— Как е Петер?

— Знаеш ли, че е втора година в Оксфорд?

— Нямах представа, моите поздравления. Случайно да си се оженил пак?

Той се изкиска.

— Тук имаме една поговорка — защо да купувам кравата, ако млякото е без пари?

— Това и преди съм го чувал — казах аз.

Нямаше нужда да извъртам пред Оливер Линдо. Докато работех в „Стодард Асошиътс“ във Вашингтон, му съдействах да разреши сериозен проблем, свързан с лодка, фабрика за ром, една от бившите му съпруги и цял куп бесни кубинци. По-късно ме помоли да измъкна сина му (който тогава учеше в училите „Лорънсвил“ в Ню Джърси) от една бъркотия с гангстери в Трентън.

— Познаваш ли някого в „Белиз Банк & Тръст Лимитед“?

— Сенчеста банка е това, приятелю. Ако смяташ да криеш пари, мога да ти препоръчам… всъщност това не е за телефон.

— Ако някога разполагам с достатъчно пари, за да има смисъл да ги крия, първо на теб ще позвъня — уверих го аз. — Сега обаче се обаждам за друго. Имам нужда от услуга.

— Каквото пожелаеш, Ник. Знаеш това.

84

— Искаш ли да ми обясниш как ще стане? — попита Дороти.

— Точно преди да затвори банката в Белиз, Драгомир Жуков ще получи потвърждение, че петстотин милиона долара са били депозирани в сметката му — казах аз.

Тя отпи голяма глътка кафе от чаша, на която пишеше „ИСУС СПЕСТЯВА — АЗ ХАРЧА“[28].

— И приятелят ти в Белиз може да го уреди?

— Ще се отбие при самия президент на банката. Допускам, че той няма да иска да се замеси в отвличане на дете. Или може би познатият ми има други начини да го убеди. Не знам и не ме интересува.

— Но това е номер, нали? Банката ще потвърди депозит, който не е направен.

— Разбира се.

— Но какъв е смисълът? Ако този Жуков се е отцепил, значи не се отчита на никого. Няма значение дали ще получи парите, или не, той никога няма да пусне Алекса.

— Не и ако смята, че не се налага. Затова е много важно да изчислим добре момента. В последната минута ще възникне усложнение. Объркване в номера на сметката, така че да се наложи да се обади по телефона.

— И от другата страна ще бъдеш ти.

Повдигнах рамене.

— Ще му кажа, че ще получи петстотинте милиона само ако пусне Алекса.

Тя погледна към компютъра, а после — към мен. След това към пода и отново към мен.

— Ник, правиш си илюзии. Нямаш с какво да го притиснеш. Просто ще откаже, ще ти рече „Щом няма да стане по моему — добре“ и ще я убие.

— Вероятно си права.

— Какво пропускам тогава?

— Той ще я остави жива до пет часа, за да може да ни докаже, че е добре. Ще иска да остави тази врата отворена.

— Добре, но в пет часа, независимо дали е получил парите и дали има усложнения в последната минута, той все пак ще я убие.

— Съгласен съм.

— Каква е тогава целта ти, Ник?

— Да имам време до пет часа днес, за да намеря Алекса — отвърнах аз. — Сега искам да се върнеш към идеята си да откриеш скривалището с помощта на разписанието на самолетите и прекъсванията в сателитния сигнал.

— Към какво да се върна, това е задънена улица. Нали каза, че от ФБР не са открили нищо в базата-данни на ФАА?

— Точно така.

— Значи смяташ, че грешат?

— Ни най-малко. Мисля, че са претърсили всички полети в базата, но не и всички полети изобщо.

— И защо мислиш така?

— Защото ако знам нещо за американската армия, то е, че не обичат да споделят информация за военните полети с цивилни слабаци от правителството.

— Военни полети.

— В Мейн, Вермонт и Ню Хампшър има военни бази. Всяка от тях събира подробни данни за полетите си.

— В интернет ли?

— Никога!

— Тогава как ще стигнем до тях?

Вдигнах телефона и й го подадох.

— По старомодния начин — отвърнах аз.

85

Дороти възложи на Джилиън да състави списък с всички компании в Ню Йорк, които отдават под наем строително оборудване. Оказаха се почти деветстотин. Дори след като стеснихме периметъра до „земекопни машини“ и „тежкотоварно строително оборудване“, останаха близо сто. Беше почти безнадеждно, нуждаехме се от страхотен късмет.

Междувременно Дороти прекара два часа на телефона с военните бази и диспечерите от Националната въздушна гвардия. Няколко пъти се наложи да се включа и аз и да споменавам имената на генерали в Пентагона, които вероятно не си спомняха кой съм. Накрая обаче тя влезе в кабинета ми широко ухилена и аз разбрах, че е попаднала на нещо.

— Какво е КС-135? — попита Дороти.

— А? Стратотанкер на „Боинг“, обикновено за презареждане с гориво във въздуха, но след като ги преустроиха, някои служат и за въздушни командни бази. Защо?

— Ударихме джакпота. Всяко от прекъсванията във видеосигнала съвсем точно съвпада с излитанията на КС-135 от „Пийз“, база на Въздушната гвардия.

— Е, и? Това е в Портсмут, Ню Хампшър.

— Не, не! — прекъсна ме тя. — Не е толкова просто. Мястото, където е отвлечена, може да се намира на 8 до 65 километра оттам.

— Не можеш ли да стесниш периметъра? Триангулирай нещо. Специалистите по дигитални улики нали постоянно триангулират разни неща?

— Не разполагам с достатъчно отправни точки за целта.

— Имам само три прекъсвания на видеопотока около десет секунди след излитането на трите КС-135.

— Имаш предостатъчно отправни точки — казах аз. — Знаещ посоката, в която са излетели самолетите, нали?

— Да.

— И средната скорост, с която излитат?

— Може би.

— Би трябвало да можеш да стесниш периметъра до 15 км. Всичко ли трябва да върша вместо теб?

Опитах се да отбия погледа й с усмивка, която считах за напълно обезоръжаваща, но не ми се размина.

Внезапно блекберито ми иззвъня. Погледнах го и видях, че е Даяна.

— Здрасти! — казах аз. — Получи ли снимката, която ти пратих?

— Не само я получих, Ник — отвърна тя. — Смятам, че го открихме.

86

В продължение на няколко безкрайни секунди не казах нищо.

— Ник?

— Открили сте Жуков?

Гласът на Даяна беше напрегнат и по-висок от обикновено.

— Засякохме телефона му.

— В Ню Хампшър?

— Да. Западно от Нашуа.

— Явно го е включил.

— Слушай, трябва да тръгвам, потегляме на север.

— Накъде?

— Към един паркинг на 3–4 километра от мястото.

— Тръгваш заедно със Специалните части ли?

— Викат всички служители. Искат да наблюдавам от едно място извън периметъра на Специалните части.

— Дай ми точните координати.

— Нали знаеш, че не може да дойдеш. Това е операция на ФБР, а ти си цивилен.

Поех си бавно дъх.

— Даяна, слушай! Не желая тя да умре насред шумна показва операция на Специалните части. Искам да остане жива.

— Те също, Ник. Оцеляването на жертвата винаги е задача номер едно.

— Не говоря за намеренията, а за техниката им.

— По-добри от Специалните части няма.

— С това не споря.

— Какво намекваш тогава?

Затворих очи и се опитах да се съсредоточа.

— Какво представлява мястото?

— Къща до селски път. На сателитните снимки изглежда изоставена.

— Има ли земя?

— Ферма е.

— Уединена?

— Накъде биеш, Ник?

— Само той ли се крие там, или това е мястото, където е заровил Алекса? Именно от това зависи как точно да подходите.

— Не знаем дали тя е там.

— Щом изпука някое клонче, а през гората се юрнат мъже с камуфлажни униформи, той няма да изчака някой да го застреля, а ще я убие. Вече заплаши да наводни гроба и няма да се изненадам, ако може да го направи от разстояние, като дръпне някое лостче или включи напоителната система от къщата. Колкото и бързо да копаят вашите хора, няма да я спасят.

— В това няма логика, тя му е нужна, за да преговаря. Трябва му жива. Ако наводни гроба и я убие, няма с какво да ни притисне.

— Даяна, този човек не следва обикновени правила. Би било опасна грешка да приемете обратното за даденост. Той иска да наводни гроба или да прекъсне притока й на въздух и да наблюдава на монитора си какво се случва. Иска да гледа как тя се дави, бори се и се опитва да крещи. Иска да я види как умира.

— Тогава защо е поискал откуп?

— За да прибере торбата с парите и пак да я убие. Кажи на командира, че трябва да бъда там. Кажи му, че аз съм единственият, който знае нещо за Драгомир Жуков.

87

Докато карах по шосе 93, започна да вали. Първо от стоманеносивото небе поръсиха няколко злокобни капки, а после се изсипа истински порой. Лееше се със сила, която почти винаги означава, че ще бъде кратък, че няма начин да продължи дълго. Този път обаче не спираше. Кой знае откъде излезе силен вятър, който насочи струите почти хоризонтално. Чистачките работеха на максималната скорост и въпреки това едва виждах пътя. Другите коли започнаха да поднасят, после съвсем забавиха ход, а няколко направо отбиха встрани, за да изчакат бурята да отмине.

По принцип обичам такова време, но не и днес. То сякаш отразяваше странното, непривично чувство на тревога, което ме бе обзело. Инстинктите ми подсказваха, че това няма да завърши добре…

…така че надух музиката. Малко песни ме надъхват толкова, колкото майсторски накъдрените китарни сола и ехтящото дизелово рок-кънтри звучене на Бил Кърчен, кралят на фендера, изпял „Hot Rod Lincoln“ преди толкова години. Пуснах си и..Hammer of the Honky-Tonk Gods“, а после живото му изпълнение на „Too Much Fun“. Докато стигна до границата с Ню Хампшър, отново се чувствах като старото ми аз.

Тогава се наложи да изключа звука, за да вдигна телефона. Беше Даяна с инструкции как да стигна до мястото, избрано от Специалните части.

— Събираме се на един паркинг на три километра от къщата — каза тя. — Ти ще се присъединиш към мен и екипа за наблюдение на периметъра, но това означава, че няма да влизаш навътре.

Магистралата стана по-тясна и премина в път с две платна и стоманена мантинела от двете страни. Задминах знак, на който пишеше „Внимание, лосове!“.

— Мен ме устройва. С кола ли ще се движим, или пеша?

— С един от джиповете, слава Богу. Би било ужасно да висим отвън в това време. При теб вали ли?

— Като из ведро. На петдесетина километра съм от вас.

— Карай внимателно, Нико!

88

Четиридесет и пет минути по-късно седях на предната седалка на черен джип „Събърбън“, специално пригоден за нуждите на Специалните части — с багажник на покрива и стъпала отстрани, макар че не беше брониран. Намирахме се извън кризисната зона и не се очакваше да ни улучат. На волана беше Даяна. Под тениската с надпис ФБР носеше бронежилетка против травми трето ниво със защитна плоча на гърдите.

Дъждът плющеше, плътен като завеса, а чистачките се движеха наляво-надясно като метроном, настроен на най-високата възможна скорост. Бяхме паркирали накрая на гората, точно до тесния криволичещ асфалтов път и бяхме част от онова, което в Специалните части наричат „жълта линия“ — последният пост за скрито наблюдение преди началото на операцията. „Зелената линия“ беше въображаемата линия около къщата и означаваше „играта започна“.

На теория бяхме част от екипа по периметъра и се намирахме точно на изхода, но в действителност бяхме просто наблюдатели. Ролята ми беше ограничена и пределно ясна — ако успееха Да заловят руснака жив и той откажеше да им съдейства, щяха Да ми позволят да говоря с него по радиото. Не лично — по радиото.

Бяхме заобиколени с най-различни американски джипове — „Експлорър“, „Блейзър“ и „Събърбън“, до един с багажници и странични стъпала, от които висяха членове на специалните части, облечени с развлечени маслиненозелени костюми от две Части и бронежилетки с керамични плочи, които трябваше да задържат дори патрон от пушка. Освен това носеха балистични каски, защитни очила и дрехи, изпъстрени с надписи „ФБР“ Бяха въоръжени с карабини М4 с оптични мерници, а в страничните кобури носеха пистолети, които щяха да използват само ако автоматите им блокират. В гората — в сенките сред дърветата, близо до къщата — бяха скрити снайперисти с камуфлажни костюми.

Дълго време седяхме мълчаливо, заслушани в радиостанцията, монтирана на таблото. Чакахме. Изглежда всички чакаха сигнал. Въздухът пращеше от напрежение.

— Ако се покаже… — започнах аз.

— Снайперистите ще го очистят. Убийството му беше разрешено предварително.

— Това част от протокола на ФБР ли е?

— В случаи, когато смятаме, че мишената може и вероятно възнамерява да убие жертвата, убийството е законово обосновано, да.

— А ако не се покаже?

— Ще се опитат да проникнат в къщата от две точки едновременно и ще се съсредоточат върху спасяването на заложника.

Седяхме мълчаливо още известно време и Даяна каза:

— Искаш да си там, нали? Признай си.

Не отговорих, все още премислях нещата. Имах чувството, че нещо не е наред.

Тя ме погледна и аз попитах:

— Може ли да ми дадеш бинокъла си?

Не бях взел моя от лендроувъра, не очаквах да ми потрябва. Тя ми подаде своя тъмнозелен „Стайнер“ — разработен специално за Специалните части, с лепенка „ФБР“ отстрани, и аз го насочих към къщата — малка, спретната, боядисана в бяло, с тъмнозелени капаци на прозорците. Изобщо не беше ферма, а къща в гората. Заобикалящият я терен ми се стори учудващо малък предвид размера на имота. Тревата беше прораснала и подивяла и вероятно щеше да стигне до кръста ми. Сякаш никой не се беше грижил за нея от години. Беше тъмно и на алеята не виждах нито кола, нито камион.

Върнах бинокъла на Даяна.

— Не мисля, че сме на правилното място — казах аз.

— Защо? Неговият номер беше, няма съмнение.

— Погледни, това е единственото място, откъдето може да излезе или да влезе и ние сме го завардили. Гората отзад е прорасла, пълно е с храсти и увивни растения. И сто метра не може да измине, без да се заплете в тръните.

— И ти видя всичко това?

— Бинокълът е хубав.

— А ти умееш да гледаш.

— Тук е в капан, никога не би избрал такава къща.

— Може би не я е избрал той, а хората на Наврозов. Изоставена е от година и половина.

— Не мисля, че би позволил друг да взима тези решения вместо него. Не обича да разчита на когото и да било.

— Преценката ти почива на информация от трета ръка, от някаква старо досие на КГБ.

Пренебрегнах думите й.

— Някой провери ли сметките за вода и електричество? — попитах аз.

— Къщата е празна от осемнайсет месеца.

— Не виждам генератори, а ти? Как тогава има интернет?

Тя бавно поклати глава и се замисли.

— Или сателитна чиния — допълних аз, а Даяна продължи да клати глава. — Освен това е несръчно.

— Кое е несръчно?

— Да използва мобилния си телефон. Не би трябвало да го прави повече.

— Той не знае, че имаме номера му.

— Този човек никога никого не подценява. Затова е още жив.

Извадих мобилния си телефон и набрах Дороти.

— Къде си, Хелър?

— В Ню Хампшър.

— Това го знам. Къде?

— Насред нещо, което все повече ми прилича на операция за отвличане на вниманието — отвърнах аз. — Западно от Нашуа.

— Нашуа? Това е… на около 65 километра южно от маршрута на полета.

— Можеш ли да ми пратиш GPS координатите?

— Готово.

— Колко голям е районът, в който се целиш? Чудя се дали не можем да намалим възможностите. Огледай терена и празните имоти и…

— Май открих още една отправна точка.

— Да чуя.

— Рових в НЦИП с надеждата да изскочат интересни данни за Ню Хампшър и се натъкнах на нещо, което може да е убийство.

Националният център по информация за престъпността е компютърна база данни с престъпления, поддържана от ФБР и използвана от всяко полицейско управление и другите правоприлагащи органи в страната.

— Каква е връзката?

— Кодът на доклада е 908. Предумишлено убийство на полицейски служител с помощта на оръжие.

— И?

— Полицай-новобранец бил намерен в колата си на дъното на дефиле в Ню Хампшър. Първо изглеждало сякаш е излязъл от пътя, но началникът на местната полиция подозира, че е бил убит.

— Защо?

— Заради нараняванията. Според окръжния патоанатом те нямат нищо общо с онези, които се наблюдават при катастрофа. Първо, всички органи в гръдния му кош са унищожени. Сякаш някой е взривил дълбочинна бомба в него.

Пулсът ми се учести.

— Къде е станало?

— В границите на самолетния маршрут — град Пайн Ридж, Ню Хампшър. На 65 километра от теб, както ти казах.

89

— На погрешното място сме — заявих аз.

— Защо си толкова сигурен?

— Телефонът му вероятно е вътре, но той не е. Това е диверсия, може би дори капан.

— Как така?

— Той знае, че Наврозов се опитва да му види сметката. Може би се опитва да го примами тук, за да скрие истинското си местоположение.

Взех слушалките от радиото, монтирано на таблото, натиснах бутона за комуникация и казах:

— Зулу 1, тук Виктор 8.

— Ник, какво правиш? — не повярва на ушите си Даяна.

— Трябва да се откажем — отвърнах аз, — и да тръгнем на север.

От колонката високо и ясно се чу гласът на командира на Специалните части:

— Говорете, Виктор 8.

— Зулу 1, имам нова информация, която искам да споделя с вас. Къде се намирате, за да се срещнем?

Даяна се вторачи ужасено в мен. Последва мълчание, а после:

— Повторете, Виктор 8.

— Зулу 1, имам нова информация, която трябва да ви предам, спешно е. Искам веднага да се срещнем!

— Няма да стане, Виктор 8 — отвърна гласът, но аз не смятах да се откажа.

— Зулу 1, искам незабавна среща, спешно е!

Командирът отговори веднага.

— Разбрах, Виктор 8, и ви отказвам. Освободете честотата Край!

Повдигнах рамене и оставих слушалките обратно на куката.

— Боже, Ник! — каза Даяна. — Просто… нямам думи.

— Какво?

— Готвим се за нападение.

— Което означава, че най-добрите служители на ФБР са на 65 километра от мястото, където нашият човек си върши работата. Хайде, да тръгваме.

— Не мога просто да си тръгна, знаеш това. Човек не напуска позицията си без разрешение.

— Тук не си им нужна, ти си само зрител. Прахосваш и времето, и таланта си.

Даяна изглеждаше така, сякаш е в агония. Разкъсваше се от нерешителност.

— Хайде! — казах аз и отворих вратата на джипа.

— Хелър!

— Съжалявам — казах аз, докато излизах.

— Ник, почакай!

Обърнах се.

— Не го прави, Ник, не и сам!

Погледнах я за миг — невероятните зелени очи, рошавата коса — и усетих, че нещо в мен се стяга.

— Трябва да вървя.

— Недей, Ник!

Затворих внимателно вратата.

90

Обратният път до гаража, където бях оставил дифендъра (на около километър и половина разстояние), беше труден и дълъг. Първо минах по няколко тесни селски пътища, а после — по натоварена магистрала. Междувременно дъждът се бе превърнал в потоп с библейски мащаби и когато стигнах до колата, дрехите ми бяха вир-вода въпреки дъждобрана. Надух отоплението докрай и потеглих на север към Пайн Ридж. Здрачът бързо бе изместен от нощта, а дъждът не спираше.

320 дни в година лендроувърът е излишно мощен звяр, странност, истински танк по градските улици. Тази нощ, при такива опасни условия, той откровено царуваше на пътя. Задминах безброй заседнали коли, чиито шофьори изчакваха бурята да отмине.

Около петнайсет минути, след като потеглих, се обади Даяна.

— Откриха труп.

— Има ли документи?

— Да. Името му е Кирил Чужой, има зелена карта и живее в Ръдърфорд, Ню Джърси. Родом е от Москва и работи за холдинга на Роман Наврозов, „Росинвест“.

— А в джоба му сте намерили телефон „Нокия“-менте — довърших аз.

— Да. Вероятно е на Жуков.

— Не, по-скоро си е негов, но СИМ-картата е на Жуков.

— Какво?

— Сетил се е, че ако сложи своята СИМ-карта в телефона на Другия, при търсенето ви номерът му ще изскочи и ще решите, че най-накрая сте го открили. И е бил прав.

— Не разбирам — защо просто не е разменил апаратите?

— Виж, той е умен. Не е искал да рискува в телефона на Чужой да има проследяващ софтуер. Можеш ли да ми пратиш снимка на тялото?

— Изчакай — каза тя и след минута отново чух гласа й. — Би трябвало вече да е при теб.

Сложих я на изчакване, отворих електронната си поща и открих снимката. Фалшивият юридически аташе от Бразилското консулство. Човекът, убил наркопласьора в сградата на ФБР в Бостън. Роман Наврозов сигурно го беше изпратил, за да е сигурен, че Маурицио Перейра няма да издаде нещо, което да го свърже с отвличането на Алекса.

— Прати снимката на Гордън Снайдър, става ли? — казах аз на Даяна.

— Защо?

— Защото тя свързва Наврозов с убийството в сградата на ФБР.

— Ясно, ще му я пратя.

— Къде си сега?

— Връщам се към паркинга. А ти?

— На 35 километра от теб, но карам много бавно. Можеш ли да пратиш екипа тук?

— Къде?

Продиктувах й координатите.

— Това ли е мястото, където смяташ, че я държи?

— Не. Това е центърът на град Пайн Ридж. Площта му е 90 квадратни километра.

— Защо си толкова сигурен за мястото?

— Не съм сигурен. Дороти сравнява данните със снимки от Гугъл Ърт.

— И какво точно търси?

— Терен, който е достатъчно просторен и достатъчно уединен, с няколко излаза. Свободен, изоставен, с просрочена ипотека, все едно. Най-важното е собственикът да отсъства.

— А сметките за ток и вода?

— Не разполагаме с вашите източници, действаме на сляпо. Така че се опитай да изпратиш Специалните части насам възможно най-бързо.

— Ще се постарая — каза тя. — Ще се видим там.

— Надявам се.

Минута, след като затворих, ми хрумна нещо и се свързах с Дороти.

— Ще ми намериш ли домашния номер на началника на полицията в Пайн Ридж?

91

— О, повярвайте ми — каза съпругата на началника на полицията, — не ни прекъсвате, докато вечеряме. Уолтър е навън, укрепва брега и изобщо не знам кога ще се върне. Всички са там, включително служителите на непълен работен ден и всички доброволци, които успяха да съберат. Много е сериозно, реката е придошла и навсякъде е разкаляно. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Нужен ли му е още един доброволец?

— Направо отивайте.

— Бихте ли ми дали номера му?

Началник Уолтър Ноуитски вдигна след първото позвъняване.

— Господин началник — казах аз, — съжалявам, че ви безпокоя в такъв тежък момент, но се обаждам относно един от служителите ви…

— Това ще трябва да почака — отвърна той. — Затънал съм до шията.

— Става дума за Джейсън Кент. Работел е за вас, в доклада ви пише, че е бил убит.

— Кой се обажда? — рязко попита той.

— ФБР — отвърнах аз. — ОПИО.

Той беше наясно с жаргона, разбира се — като всяко друго ченге. ОПИО беше Отделът по информационно обслужване, който поддържаше базата данни на НЦИП с всички докладвани престъпления.

— С какво мога да ви помогна?

— Докладвали сте го като 908, предумишлено убийство на полицейски служител. Просто проверявам сигнала.

— Добре, аз… вижте, сега не е най-подходящият момент да говорим, в Ню Хампшър имаме сериозни наводнения, хората са заседнали в колите си, реката приижда и…

— Разбирам — отвърнах аз, — но е доста спешно. Имаме сигнал за убийство в Масачузетс с параметри, сходни с онези, за които сте съобщили, така че ако сте в състояние да отговорите на няколко бързи въпроса…

— Изчакайте да вляза в колата. Отвън не чувам дори себе си.

Чух как бърника телефона си, а после затръшва вратата.

— Кажете какво ви интересува — каза той.

— Има ли заподозрени?

— Заподозрени ли? Не, сър. Сигурен съм, че не е човек от града.

— Полицай Кент престъпление ли разследваше, преди да го убият?

— По тези места нямаме много престъпления. Най-вече превишена скорост, но нарушителите обикновено не са оттук. Той направи обичайните обиколки и провери едно оплакване за шум, но…

— Спрял ли е някого на пътя в близост до мястото, където са го убили?

— Доколкото знам, не. Това беше и моята теория, но той за нищо не беше съобщил.

— И не се е карал с никого?

— Нищо не е споменавал.

— Имате ли някаква теория за случилото се?

— Не, сър. Де да имах. Това момче… по-добро от него не познавам…

Той не довърши и замлъкна за момент.

— Много съжалявам.

— И Сатаната да беше срещнал, щеше да му предложи ризата от гърба си. Нищо лошо не бих могъл да кажа за него, освен че вероятно не беше роден за ченге. Затова съм виновен аз, не биваше да го взимам на работа.

— Какви бяха задълженията му в деня, когато го убиха?

— Обичайните. Така де, помолих го да проучи едно, ами, аз им викам „обаждания от досадниците“. Имаме един Дюпюи малко е капризен, нали разбирате. Не спря да звъни и да се оплаква от един свой съсед, така че помолих Джейсън да отиде да погледне. Обзалагам се, че той изобщо…

— От какво се оплакваше?

— Ами, не знам, Дюпюи каза, че според него съседът надолу по пътя му откраднал кучето, все едно на някого му е притрябвал някакъв си помияр. Освен това онзи работел без разрешително.

Точно преди да променя посоката на разпита, ми хрумна нещо.

— За каква работа става дума?

— Може би строителство. Знам само, че във фермата на Олдерсън от години не живее никой, след като съпругата на Рей Олдерсън се помина и той се премести в Делрей Бийч. Реших, че може би Рей е пратил надзирател да подготви къщата за продажба, защото преди седмица и нещо им докараха… как му викат, земекопна машина.

Вече не го слушах. Бях на по-малко от 15 километра оттам. Дъждът трополеше по капака и покрива на колата, макар че изглежда най-сетне отслабваше. Видимостта не беше особено добра — при такова време 15 километра можеха да ми отнемат 20 минути.

Две фрази обаче се набиха в ума ми.

Надзирател.

Премести се в Делрей Бийч.

Това означаваше, че собственикът не живее в къщата.

— Този надзирател — казах аз, — отдавна ли е там?

— Ами, аз, разбира се, няма как да знам това. Никога не съм го срещал. Може би е чужденец, но в днешно време кой не е? Американците за нищо на света не биха вършили физическа работа. Знам, че един ден просто се появил, но тук сме дискретни и гледаме да не се бъркаме в чуждите работи.

— Знаете ли адреса?

— Тук вече не се водим по номерата. Фермата на Рей е хубаво парче земя, повече от двеста акра, но къщата е развалина, нали разбирате? Не стои добре, така че…

— Къде се намира? — рязко го прекъснах аз.

— На „Годард“, малко след шосе „Хъбард Фарм“. Да не мислите, че надзирателят има нещо общо с убийството?

— Не — отговорих бързо аз. Последното, което исках, е началникът на местната полиция да цъфне и да започне да разпитва.

— Защото с удоволствие бих се отбил там. Ще взема джипа, защото пътят със сигурност е заприличал на блато.

— Нямаме бърза работа — казах аз. — Може и след няколко дни.

— Ако искате да говорите със собственика, сигурно ще мога да намеря номера на Рей във Флорида, само ми дайте няколко минути.

— Няма нужда, знам, че сте много зает. Това са данни за базата, съвсем рутинна процедура. Цял живот с това се занимавам.

— Е, работата е важна — каза любезно Ноуитски. — Някой трябва да я върши. Просто се радвам, че сте човек, който владее терминологията.

Благодарих му и затворих, преди да успее да ме попита още нещо.

— Дороти — казах аз след петнайсет секунди, — имам нужда от навигатор.

92

Когато стигнах в Пайн Ридж, дъждът беше намалял до ръмеж. Главната магистрала изглеждаше съвсем нова — асфалтът беше гладък като стъкло, а пътят — леко изпъкнал в центъра, за да се оттича водата встрани, което действаше безотказно. Минах край „Пайн Ридж Куолити Ауто“ (най-обикновена бензиностанция), а после край училище „Пайн Ридж“ — модерна тухлена сграда, проектирана в стил, чието най-точно описание е „Ама че са грозни гимназиите в днешно време“. След това — край пощата. На първия по-голям кръстопът имаше бензиностанция, а до нея — денонощен магазин, очевидно затворен. На следващия светофар завих наляво.

Карах край скромни ранчота и фермерски къщи, построени твърде близо до шосето. Имаше немаркирани тротоари, през гората криволичеха тесни алеи, а повечето пътища бяха черни, макар че видях и няколко павирани. Единствените ориентири бяха пощенските кутии — повечето големи, с фамилии, изписани на ръка с бояджийска четка, понякога с шаблон.

Около три километра надолу по тесния, обграден с дървета път, се натъкнах на препятствие, импровизирано набързо — няколко дървени бариери, облепени с червени отражателни дискове. Това беше шосе „Годард“, а на около три километра по-нататък се намираше фермата на Олдерсън. Ако бях прав, точно това беше мястото, където Алекса Маркъс бе заровена в земята… и където може би щях да открия Драгомир Жуков.

Спрях джипа точно пред бариерите и включих високите фарове. Пътят беше невероятно разкалян. Ако изминех трите километра пеша, щях ужасно да се забавя, а не можех да си го позволя. Излязох, отместих бариерата, върнах се в джипа и заорах напред.

Имах чувството, че пресичам тресавище. Гумите затъваха дълбоко в калта, из въздуха хвърчеше вода. Останах на трета и карах, без да променям скоростта — нито твърде бързо, нито твърде бавно. Когато е кално, не е добре да сте на прекалено ниска скорост — ако карате твърде бавно, водата може да нахлуе пред ауспуха и да наводни двигателя.

Постепенно пътят се превърна в тясна, тъмна алея, гъсто обточена с борове и брези. Единственият източник на светлина бяха фаровете ми и двата лъча се плъзгаха по повърхността на реката от кал. Колата обаче се държеше като амфибийно превозно средство и скоро успях да измина половината път. Тогава гумите затънаха с още няколко сантиметра и най-накрая заседнах. Оставаше ми километър и половина.

Знаех, че няма смисъл да форсирам. Вместо това вдигнах крак от педала, после дадох малко газ. Нищо не стана. Натиснах го отново, съвсем лекичко. Колата се залюля напред-назад. Няколко минути повтарях същата процедура и накрая джипът се измъкна от дерето и продължи да пори кафявата крем-супа. Накрая фаровете ми осветиха ръждясала пощенска кутия, на която пишеше „ОЛДЕРСЪН“.

Собственикът отсъствал, надзирателят бил дошъл наскоро със земекопни машини. Дали имаше и трактор? В този момент можех само да предполагам, но нямах друг избор.

93

Алеята, водеща до имота на Олдерсън, беше основният път за достъп. Ако наистина се намирах на точното място — засега трябваше да приема, че е така — Жуков сигурно беше поставил техника за наблюдение. Камери, инфрачервени лъчи — някаква система, която да го предупреди за появата на натрапници. От друга страна не е лесно да монтираш такова оборудване навън и да си сигурен, че работи ефективно, без да си се подготвил предварително. Така или иначе, по-разумно беше да приема, че алеята е под наблюдение.

Подкарах нататък и подминах входа, като изминах още 800 метра през калта, докато пътят изведнъж свърши. Оттам продължих нагоре по стръмния склон и влязох възможно най-навътре в гората. Според картата, която ми изпрати Дороти, това беше отдалеченият край на имота. Площта на фермата възлизаше на 240 акра, с 800 метра излаз към асфалтирано шосе и 1600 метра — към черния път, по който се движех. Къщата сигурно беше на 400 метра оттук, но заради релефа не се виждаше оттам.

Години наред собственикът позволявал на ловците да минават през земите му — Дороти беше проверила това в ловните регистри на щата, които бяха качени в интернет. Това не е необичайно за Ню Хампшър — човек може да ловува в държавни земи и дори в частни, стига собственикът да не е сложил табели „ЛОВЪТ ЗАБРАНЕН“. Аз обаче толкова се бях съсредоточил в борбата с калта, че табелите „ВЛИЗАНЕТО И ЛОВЪТ ЗАБРАНЕНИ“, които се издигаха на всеки 150 метра, напълно ми убегнаха. Изглеждаха съвсем нови — бяха ги поставили наскоро, за да не се доближава никой до къщата. Разполагах с няколко прилични сателитни снимки, но не бяха нови. Нямах представа кога са правени, спокойно можеше да е било преди години. В този смисъл бях в много неизгодно положение.

Поне оръжието ми беше добро — полуавтоматичен „Зиг-Зауер“ Р250. Това е прекрасен пистолет — компактен, лек, гладък и съвършено изпипан. Моят беше матовочерен, с алуминиева рамка. Бях му монтирал нощен мерник „Тритиум“ и отличен вътрешен лазерен мерник „ЛейзърМакс“. Освен това платих на един оръжеен майстор в Манасас, Вирджиния, за да добави квадратчета и точици по откритите части, да заобли острите ъгли, за да го изтеглям от кобура без усилие, и да скоси дръжката, за да го презареждам по-лесно. Той го настрои като цигулка „Страдивариус“ и регулира спусъка така, че оръжието стреляше почти без да съм го докоснал.

Както при всяка фино проектирана машина, в добре изработения пистолет има елегантност. Обичам прецизната направа, хром-никеловото покритие, бързата реакция на спусъка и миризмата на смазка, дим, барут и нитроглицерин.

Приготвих няколко пълнителя с експанзивни куршуми. Замислени са да нанасят сериозни щети — когато улучат меки тъкани, се деформират и пръсват така, че да остане голям кратер. Ченгетата ги предпочитат, тъй като не минават през стените. Както и през мишената, разбира се.

Джипът беше боядисан в армейско зелено, но калта го бе омазала така, че сякаш го бях пръскал с камуфлажна боя. Скрих го в една брезова горичка, така че да не се вижда от пътя, и извадих някои неща от багажника — чудесният ми бинокъл „Лайка“ и чифт ботуши, все още покрити с кал от последното им обуване. Препасах един страничен кобур, пъхнах в него пистолета и закачих на колана си няколко калъфа за пълнители.

В последния момент си спомних, че под задната седалка има нещо, което може да ми потрябва — старата ми армейска бронежилетка „Интерсептор“ от арамидни влакна. Не е куршумоустойчива (такова нещо няма), но едва ли ще намерите по-ефективна мека броня — би трябвало да спира картечни патрони Девети калибър. Нахлузих я и затегнах ремъците от велкро. Ако се намирах на точното място, трябваше да съм подготвен.

94

Земята беше влажна и мека, почти като сюнгер, и толкова хлъзгава на места, че за малко да падна. Ниските клони и трънливите храсти деряха лицето и шията ми. В началото склонът се издигаше стръмно нагоре, след което се изравняваше в плато. Накрая се изкачих на едно хълмче и забелязах малка постройка на една полянка в далечината.

Погледнах през бинокъла и видях голяма сграда без прозорци. Плевня. На няколкостотин метра зад нея, поне според сателитната снимка, се намираше къщата. Приближих се още малко и най-сетне я зърнах. Прозорците й обаче бяха тъмни, което не ми се стори обещаващо. Или бях объркал мястото, или Жуков вече се беше изнесъл. Което означаваше, че Алекса е мъртва.

Доближих се още, като криволичех из гората и се криех в сенките. Накрая плевнята вече се виждаше и с невъоръжено око. Забиколих я и пред очите ми се откри дълъг двор, който стигаше до къщата. Небето започваше да се прояснява и лунната светлина бе достатъчна, за да различа равна поляна, на която имаше повече голи петна, отколкото трева. По средата между плевнята и тъмната къща се виждаше гол правоъгълник с размери 3 метра на 90 сантиметра. Като прясно изкопан гроб. Вместо да е покрит с купчина пръст обаче, той беше съвсем равен и изпъстрен със следи от гуми, сякаш някой е кръстосвал отгоре му с кола или камион, а дъждът е омекотил следите.

Прониза ме мрачно предчувствие. В единия край на правоъгълната кръпка стърчеше сива пластмасова тръба, като прерязан ствол на фиданка. Свалих бинокъла, пуснах го да увисне на ремъка около врата ми и тръгнах към края на гората.

Къщата беше стара, кафява на цвят развалина, дървената й облицовка беше олющена и напукана, тук-таме липсваха летви. На покрива бе монтирана бяла сателитна чиния. Изглеждаше нова. В сенките зад плевнята започнах да различавам очертанията на голяма машина. Издигаше се нагоре като огромна геометрична птица — чайка или жерав. Взрях се по-внимателно и видях, че е багер „Катърпилър“.

95

Вдигнах бинокъла и го насочих към къщата. Двуетажна, със стръмен покрив и малки прозорци, които не светеха. На дървената веранда видях още една машина. Компресор за въздух, може би?

Да. Имаше логика, ето как той вкарваше въздух в кутията, ковчега или в каквото всъщност я беше затворил. Това беше мястото, сигурен бях. Минута или две наблюдавах внимателно, изчаквайки някакво раздвижване в мрака или проблясък от отразена лунна светлина. Изчислих, че къщата е на около триста метра извън обсега, в който пистолетът ми стреляше точно, само че ако вътре има човек с пушка, те нямаше да го затруднят. Щом излезех на открито, щях да се превърна в мишена. Извадих телефона и набрах номера на Даяна.

— Мисля, че Алекса е тук — прошепнах аз.

— Видя ли я?

— Не, но наблюдавам нещо, което прилича на гроб. От земята стърчи вентилационна тръба. Разкопано е наскоро.

— А Жуков?

— В къщата не свети. Не съм сигурен, че е там. Кажи на шефовете си, че това е мястото, почти съм сигурен. Трябва да дойдат веднага. И да си носят лопати.

Натиснах „Край“ и изключих звука. После направих още няколко крачки, измъкнах се от сенките, пресякох голата морава и тръгнах към мястото, където бях сигурен, че е заровена Алекса. Точно тогава луната освети нещо до краката ми. Внезапно целият двор светна и аз бях заслепен от лъчите на два прожектора, идващи от различни посоки.

96

Проснах се на земята и усетих силния глинест аромат на пръстта. Сграбчих пистолета, вдигнах предпазителя и поставих пръст на спусъка, като внимавах да не го натисна. И най-слабото стисване щеше да произведе изстрел. С едно бързо движение се претърколих по гръб, с лице нагоре. Светлината идваше от две посоки — от плевнята вляво и от къщата вдясно. Бавно си поех въздух и се ослушах, опитвайки се да пренебрегна блъскането на сърцето ми.

Нищо.

Разбрах какво е станало — бях настъпил невидим проводник на нивото на глезените ми. Жуков беше служил в руската армия в Чечня, където сигурно бе усвоил всички стандартни военни техники, като например как да задейства мина или да засече приближаването на врага с помощта на опъната тел. Онази, която използвахме ние, беше черна и тънка като конец за почистване на зъби. Изработваше се от полиетиленова нишка, наречена „Спектра“. Има рибарски корди, произведени от същия материал — леко разтеглив и много здрав. Няма как да го забележите в мрака, освен ако не носите фенерче и не знаете къде да гледате. Жуков сигурно беше обточил поне част от периметъра, увивайки нишката около дънерите на дърветата и свързвайки я с прекъсвач, който да включи прожекторите. Нискотехнологичен детектор за движение.

Той обаче тук ли беше, или не? Дали изчакваше да стана, за да се прицели? Заслушах се, като се опитвах да доловя стъпки, плъзгането на обувки по пръст или чакъл.

Нищо.

Две минути по-късно прожекторите се изключиха и всичко потъна в мрак. Не последваха изстрели, нито пращене на клонки. Чувах само шумолене на листа, далечният глас на нощна птица, бързите стъпки на някоя катерица.

Вентилационната тръба се намираше на около сто метра от мен. Дали Алекса щеше да ме чуе, ако кажех нещо в нея? Внезапно осъзнах каква грешка би било това. Ако Жуков се крие в къщата и наблюдава Алекса от разстояние, щеше да чуе онова, което чува и тя. Ако беше вътре, това да ме види беше въпрос единствено на време, разбира се. Затова трябваше да го убия пръв. Да прибера ли оръжието, или не? Имах нужда и от двете си ръце. Напъхах го в кобура, превъртях се и стъпих на крака, без да се надигам. После се изправих със скок и тръгнах към къщата.

97

Само че не се затичах. Не исках да задействам още някой капан. Докато вървях, се оглеждах за колони, пръти или нещо друго, около което би могъл да върже нишката. Може би влизах в капан и той ме чакаше в тъмното с пушка.

Заобиколих къщата, минавайки край ред дървени капаци с прогнила рамка и белеща се боя, без катинари. Да вляза ли в мазето? Не. Може би не беше мазе, а подземие с пръстен под, в което се влиза само отвън, без врата към вътрешните стълби.

Зад пробита мрежата против комари се виждаше врата, но аз продължих към предната част на къщата. Минах край обла площадка от гола земя, където сигурно паркираха и обръщаха колите. Коли обаче липсваха, пред къщата — също.

Жуков явно не беше вътре, в противен случай вече щях да съм мъртъв. Ами ако просто беше изоставил фермата? В края на краищата знаеше, че го гонят — беше го разбрал от посредника на Наврозов. Защо да остава, след като може да зареже жертвата си в земята и да я остави да умре?

През обраслата ливада бе отъпкана пътека, макар че не можех да преценя кога точно. Огледах всички прозорци и не засякох никакво движение, така че отворих мрежата против комари и посегнах към предната врата. Тя веднага се отвори. Тук бе живял някой, и то съвсем наскоро.

98

Вътре миришеше така, сякаш някой наскоро е готвил — може би наденици или яйца, нещо пържено. Антрето беше малко, таванът — нисък, а под миризмата на мазнина се прокрадваше миризма на мухъл. И на цигари, макар че тази не беше толкова силна, сякаш той пушеше другаде. Тръгнах крадешком напред, хванал пистолета с две ръце, и се обърнах наляво, готов за стрелба. После — надясно.

Нищо. Дъските скърцаха.

Сега трябваше да реша накъде да тръгна. Вратата отдясно водеше към малка стая, отляво се издигаше стръмно стълбище с изтъркани дървени стъпала, а точно пред себе си виждах друга врата, която вероятно водеше към кухнята или към задната част на къщата.

Стълбището беше потенциално скривалище. Ослушах се внимателно, но не чух нищо. Отново се извърнах, описвайки дъга отдясно наляво, после скочих към него.

— Не мърдай!

Отговор не последва. Тогава чух глас, но не отгоре, а от дъното на къщата. Женски глас, приглушен и неясен, с неравна интонация. Ту се издигаше пронизително, ту спадаше. Явно телевизорът беше включен. Прекрачих прага и огледах тъмните ъгли, тялото ми бе напрегнато като пружина. Погалих с пръст спусъка и огледах помещението, размахвайки пистолета отляво надясно, а после — към ъглите.

В кухнята нямаше прозорци, очевидно бе отделена от наличното вътрешно пространство по-късно. На пода имаше тъмночервен линолеум със спираловидна бяла шарка, плочките бяха надрани и изпочупени. Видях стара печка, вероятно от 1940-та година, и плот „Формика“ с метален кант. Бял порцеланов умивалник с два крана, един за топла вода и един за студена, пълен догоре с купи и чинии със засъхнала храна по тях. Насред кухненската маса лежеше празна кутия от мариновани наденички.

Отново чух гласа, този път по-отблизо. Идваше от съседната стая, но не от включения телевизор.

Това беше гласът на Алекса.

99

Носен от адреналина, нахлух в съседната стая с насочен пистолет.

— …копеле! — тъкмо казваше тя. — Копеле проклето!

После тонът й рязко се промени, гласът й стана висок и умолителен.

— Моля те, Боже, моля те, пусни ме оттук, моля те, Боже, о, моля те, Боже, какво искаш, по дяволите? Не издържам вече, не издържам, моля те, Господи!

Видях, че Алекса не е там. Гласът й идваше от колоните на компютър — черен „Дел“, поставен върху дървена пейка, дълга колкото цялата стена. На монитора видях същото странно изображение на лицето на Алекса в едър план, със зеленикавия оттенък, който бях видял и на видеопотока.

Тя обаче изглеждаше толкова зле, че едва я познах. Лицето й беше съвсем изпито, клепачите й — толкова подути, че се виждаха само тънки цепнатини, с дълбоки лилави сенки под тях. Когато говореше се помръдваше само единият край на устата й, сякаш бе получила удар. Лицето й блестеше от пот, очите й бяха диви и разногледи.

Пред монитора видях клавиатура, а от лявата й страна — малък, евтин на вид микрофон на пластмасов триножник, взет вероятно от коша за преоценени стоки в „Рейдио Шак“.

За миг Алекса сякаш гледаше към мен, но погледът й се зарея другаде. Тя замлъкна, после започна да скимти, а думите й се сливаха една с друга. Различих само „моля“, „Боже“ и „навън”.

Наведох се към микрофона и казах:

— Алекса?

Тя обаче продължи, явно без да ме чува. На дръжката на микрофона имаше малко черно копченце с надпис „вкл/изкл“. Плъзнах го на „вкл.“ и повторих:

— Алекса?

Този път тя замлъкна. После отвори уста и се разхлипа.

— Алекса? Аз съм, Ник.

— Кой… кой е?

— Ник Хелър. Всичко ще бъде наред. В къщата съм, съвсем наблизо. Чуй ме, Алекса, идва помощ, но искам да мълчиш и да се успокоиш, става ли? Ще се опиташ ли? Само за малко. Ще се оправиш, обещавам ти.

За миг ми се стори, че в задния двор светва фенерче.

— Ник, къде си? Господи, къде си?

Отново се светна. Това бяха фаровете на кола — чух мотора й, а после затръшването на врата. Жуков, нямаше кой друг да бъде. Аз обаче не го виждах, беше паркирал от другата страна на къщата, където нямаше прозорци.

— Ник, отговори ми! Измъкни ме оттук, моля те, измъкни ме, Ник!

Тя започна да крещи.

— Всичко ще бъде наред, Алекса! Всичко ще бъде наред!

Най-сетне тя се вслуша.

— Не ме оставяй тук!

— Той се върна — прошепнах аз. — Чуваш ли ме?

Алекса се взря нагоре, кимна и отново заплака.

— Всичко ще бъде наред, стига нищо да не кажеш. Разбираш ли, нито дума.

Сграбчих пистолета с две ръце. Ами ако това не е Жуков? Ами ако е полицията? Беше твърде рано за Специалните части, те караха насам. Да вземат хеликоптер, щеше да им отнеме повече време, а и да ги лиши от тежкотоварното въоръжение.

Жуков щеше да влезе през предната врата, както направих аз. Подсказа ми го отъпканата до нея пътека. Той обаче нямаше Да очаква да завари някого тук и това ми даваше временно надмощие. Ако се разположех както трябва, можеше и да успея да го изненадам.

Сърцето ми вече блъскаше, времето течеше по-бавно. Бях в онова странно спокойно състояние, в което тъй често изпадах при голяма опасност — сетивата ми бяха изострени, реакциите — по-бързи.

Някъде се отвори врата. Не беше предната. Коя тогава? Страничната, която бях забелязал на идване. Трябваше да се скрия, но къде? Нямах време за колебания.

До входа на кухнята имаше врата. Вероятно килер, а до него — дървен кухненски стол. Плъзнах го няколко сантиметра встрани, отворих вратата с лявата си ръка, пристъпих в мрака и… пропаднах надолу.

Това не беше килер, а стълбите към мазето. Пресегнах се, успях да се хвана за нещо, за да спра падането и ботушите ми се приземиха с приглушено тупване.

Напипах дървен парапет. Завъртях се и затворих вратата зад себе си, като държах топката обърната, за да не изщрака. Затворих я съвсем тихо, отпуснах се на колене на първото стъпало, надникнах през ключалката… и зачаках той да се появи.

100

Драгомир Жуков паркира от другата страна на къщата само за да разнообрази модела. Човек никога не трябва да бъде предвидим. По същата причина изключи сателитния интернет — предвидимо би било, ако го остави, а това беше ненужен риск. Интернет сигналът може да бъде проследен. Един кабел бе оставил на мястото му, разбира се — онзи, който свързваше компютъра му с ковчега.

Преди да влезе, хвърли поглед към перваза и видя, че парченцето прозрачна лепенка между вратата и рамката още е непокътнато. Значи никой не беше влизал. Поне така предполагаше — никога нищо не е сигурно. Драгомир много отдавна се беше научил да не оставя нищо на случайността. Това бе един от многото уроци, научени в Адския университет, известен още като Затвор номер 1 в Копейск.

Парите бяха постъпили в сметката му, посредникът беше елиминиран. Преди известно време Драгомир се беше подготвил за бързо бягство в случай, че операцията не мине по план. В стоманена кутия, заровена в националния парк „Акейдия“ в Мейн, го чакаха украински паспорт и няколко дебели пачки с американски долари и евро. Паспортът щеше да бъде валиден още две години. С тази нова самоличност щеше да пресече канадската граница съвсем лесно, а от Монреал излитаха множество международни полети. Единственото, което му оставаше да свърши, всъщност си беше истинско удоволствие — награда за дългите дни бдителност, търпение и самоконтрол.

Знаеше какво ще направи, беше го репетирал безброй пъти, наслаждавайки се на очакването. Щеше да каже на момичето какво ще стане, защото нямаше нищо по-възбуждащо от това жертвата да знае предварително. Беше наблюдавал страха на малката час по час, но когато научи какво точно я очаква в пълни, клинични подробности, ужасът й щеше да приеме ново физическо измерение.

Той щеше да подходи методично, като откачи маркуча от компресора и го прикачи към градинския маркуч с месингова връзка. Дръпнеше ли лоста на хидранта, водата щеше да потече, а няколко секунди по-късно — да покапе в ковчега.

Драгомир беше давил дребни животинки — мишки, катерици, зайци и една улична котка — в контейнер за боклук. Писъците и паническите гърчове на тези неми, глупави същества обаче изобщо не го удовлетвориха. Липсваше им разбиране. Тя обаче щеше да чуе струйката и да се досети. Дали щеше да крещи, да се моли, или и двете? Докато водата се покачваше, а въздушният джоб намаляваше, щеше да рита, да блъска и най-вече да умолява.

Беше направил изчисления — вътрешният обем на ковчега беше 870 литра. Предвид налягането в къщата, диаметърът на маркуча, разстоянието от крана до гроба и трите метра земя върху капака, щяха да му трябват почти 30 минути, за да се напълни. Когато водата стигнеше до брадичката й, тя щеше да се бори да задържи глава над водата, поемайки последните си безценни глътки въздух, докато вратът й трепери от изтощение, а устните й се свиват като на риба. Той щеше да наблюдава като хипнотизиран, докато момичето се опитва да крещи, а дробовете й се пълнят с вода. То щеше да се мята и да се моли, а когато се окажеше изцяло под водата — да сдържа дъха си, докато не може да издържи повече и трябва да изпразни дробовете си. И да се принуди да вдиша течност, като дете в утроба. Щеше да се удави пред очите му. Това беше ужасна смърт, така бе умрял баща му. Години наред той можеше само да си го представя, но сега щеше да разбере. Драгомир знаеше, че не е като другите и отлично разбираше, че се храни от страха на хората.

Когато влезе в къщата, той спря. Нещо беше различно. Въздухът ли се беше раздвижил? Някаква вибрация ли усещаше?

Сетивата му бяха чувствителни като на диво животно.

Посредникът беше мъртъв и той се чудеше кога клиентът ще разбере какво е станало. Хората му имаха някаква представа къде се намира Драгомир и беше възможно да са го проследили след последната среща.

И все пак нещо не беше наред. Той тихо пресече салона и отиде до предната врата, където беше залепил друго парченце прозрачна лепенка в долната част на вратата, до рамката.

На пода лежеше миниатюрно късче скоч. Никой не би го видял, освен ако не го търси нарочно, но сега той беше сигурен — в къщата има някой.

101

Долових стъпки по скърцащия дървен под — наближаваха и се чуваха все по-ясно. Стиснал пистолета в дясната си ръка и парапета с лявата, аз приклекнах, надникнах през ключалката и видях само леденосинята светлина, която струеше от монитора, и лицето на Алекса. Такава напреднала технология в услуга на такава примитивна поквара.

Той беше влязъл в стаята. Зърнах обут в дънки крак, но само за секунда. Вървеше към компютъра или поне в същата посока. Внезапно спря. Намираше се на метър-два от мен. Виждах гърба му — едър торс, широки рамене, тъмен суичър. Подозираше ли нещо? Езикът на тялото му не издаваше нищо подобно. Виждах, че е застанал на прозореца и разсеяно гледа навън. Различих плетената черна шапка на главата му, както и ужасяващата рисунка на тила му — долната част на бухалска глава.

102

Драгомир Жуков влезе в задната стаичка, оглеждайки мръсните первази на прозорците и лющещата се жълта боя по стените и неравния под. От колоната до компютъра се разнесе дрезгавият глас на момичето.

— Ник! — изкрещя тя. — Моля те, не си отивай!

Пистолетът се озова в ръката му още преди да си е дал сметка, че е решил да го извади.

Жуков бързо се обърна с оръжие в ръка — огромен стоманен полуавтоматичен пистолет с цев като топ. Веднага го познах — израелски „Дезърт Ийгъл“ петдесети калибър, дело на хората, на които светът дължи узито. Много по-вероятно е да го видите на екрана или в някоя видеоигра, отколкото наистина. Беше твърде голям и неудобен, както и ненужно мощен. Когато в „Мръсния Хари“ Клинт Ийстууд заявява, че неговият „Магнум“ 44-ти калибър е „най-мощният пистолет в света“, това е вярно. Но през 1971 година. Оттогава насам обаче тази титла бе узурпирана от „Дезърт Ийгъл“.

Докато руснакът разгневено се оглеждаше, видях големия му нос, заострената му брадичка и едно смачкано като карфиол ухо.

— Ник, къде изчезна? Мислех, че си тук! Другите кога ще дойдат? Ник, моля те, измъкни ме оттук, о, Боже, моля те, Ник, не ме оставяй…

Жуков бавно се обърна.

Беше разбрал.

103

Жуков знаеше, че съм някъде наоколо. Отново чух гласа на Алекса, който ставаше все по-безумен.

— Моля те, Ник, отговори ми! Не ме оставяй тук! Да не си посмял да си отидеш!

Жуков се движеше с напрегнатата, безшумна грация на котка. Очите му оглеждаха стаята, първо нагоре, после — надолу, сякаш методично следваха координатна мрежа. Безшумно вдишвах и издишвах от другата страна на тежката дървена врата и го наблюдавах през ключалката. Бях дошъл да спася Алекса, но сега ставаше дума за моето собствено оцеляване.

Експанзивните куршуми, които използвах, може и да бяха ненадминати в поразяването на мишената, но нямаше да проникнат през дебелата преграда между нас. Щяха да станат на късчета в момента, в който я удареха, а ако успееха да я пробият, скоростта им щеше да е спаднала толкова, че вече нямаше да бъдат смъртоносни. Бях почти беззащитен. Освен това бронежилетката ми нямаше да успее да спре куршумите за „Магнум“ 50-ти калибър, с които стреляше „Дезърт Ийгъл“. Не знаех дали щяха да преминат през нея, може и да успееха, но дори тя да ги спреше, силата на удара вероятно щеше да ме убие. Затова наблюдавах Жуков през ключалката, сдържах дъха си и го чаках да се премести в друга част на къщата.

Той отново огледа стаята — изглеждаше удовлетворен и явно беше решил, че не съм се скрил там. Видях как погледът му се премести към кухнята и той направи няколко крачки в тази посока. Бавно издишах — щом се уверях, че е излязъл, щях безшумно да завъртя топката и да изляза възможно най-тихо. Ако успеех да го изненадам, може би щях да го поваля с един добре премерен изстрел.

Бавно протегнах лявата си ръка и я поставих върху дръжката на вратата. Бях готов да я завъртя в момента, в който той се отдалечи от стаята. Продължих да го наблюдавам, поех си въздух и търпеливо изчаках още няколко секунди.

Внезапно той отново се извърна към мен и сведе очи към земята, сякаш току-що бе осъзнал нещо. Виждах какво гледа — стола, който бях преместил, за да отворя вратата на мазето. Не се намираше точно там, където го беше оставил.

Погледът му бавно се вдигна и той се усмихна, оголвайки два кафяви резеца, които повече щяха да подхождат на бобър. Вдигна пистолета и го насочи към вратата на мазето, право към мен, сякаш имаше рентгеново зрение и виждаше през дървото. Натисна спусъка — бум, бум, бум! — и аз се свлякох встрани. Всичко сякаш се развиваше на каданс — гръмовните експлозии, отблясъците от изстрелите, които осветиха стаята като мълнии, разпукването на вратата. Пуснах дръжката и парапета и докато отскачах назад, усетих как един куршум се забива в гърдите ми. Болката беше умопомрачителна и всичко потъна в мрак.

104

Когато след няколко секунди се свестих, тялото ми беше като разбито от ужасяващата болка. Сякаш нещо се бе взривило в гърдите ми, докато грамадно менгеме стискаше гръдния ми кош. Болката в левия ми крак беше още по-силна — остра и пулсираща, нервните ми окончания сякаш вибрираха. Всичко наоколо се движеше с ритъма на блиц-лампа, на бързи серии от неподвижни образи.

Къде се намирах? Знаех, че лежа по гръб на твърд под в почти пълен мрак, заобиколен от усойния мирис на мухъл, стар цимент и застояла урина. Когато очите ми привикнаха, видях, че наоколо ми е пълно с купчини накъсани вестници и миши изпражнения.

Нещо притича край мен, изцвърча и аз с мъка се обърнах. Голям кафяв плъх с рунтава козина и люспеста опашка спря на метър от мен и ме погледна с безизразните си кафяви очи — може би беше любопитен, а може би раздразнен, че го притеснявам в леговището му. Мустаците му помръднаха и той се скри в мрака.

Отгоре, през голяма дупка, зейнала в дървеното стълбище, се процеждаше бледа лунна светлина. Моментално разбрах какво е станало. Беше ме улучил куршум, забивайки се в лявата страна на бронежилетката, но без да проникне в тялото ми. Бях жив единствено защото петте сантиметра солидна дъбова дървесина бяха забавили куршума. Изстрелът обаче ме беше повалил надолу по стълбите и аз бях пропаднал през проядените дъски, приземявайки се на циментовия под долу.

Опитах се да си поема дъх, но при всяко вдишване имах чувството, че в белите ми дробове се забиват ками. Усетих, че по левия ми крак се стича топла струйка кръв и посегнах да опипам огнестрелната рана, но такава нямаше. Вместо това се натъкнах на назъбения край на една трийсетсантиметрова дъска, която се беше забила в левия ми прасец, през дънковия плат. Сграбчих я и я извадих от раната. От дървото се подаваха няколко дълги ръждиви пирони. Докато беше забито в крака ми, болеше ужасно, но на излизане кошмарът беше неописуем.

Опитах се да си спомня колко куршума изстреля по мен Жуков. В пълнителя на 50-калибровия „Дезърт Ийгъл“ имаше само седем. Дали беше издумкал четири или пет? Може би дори шест? Може би не му бяха останали патрони. Или пък само един.

Не ми достигаше въздух, бях замаян. Някъде над мен нещо скръцна, чух тежки стъпки. Жуков слизаше по стълбите. Може би смяташе, че ме е убил и идваше да се увери в това. Може би искаше просто да ме довърши. Трябваше да се преместя, преди да е стрелял право надолу, докато аз пъшках на пода. Посегнах към оръжието си, но то не беше в кобура. Държах го, когато ме удари куршумът и може би го бях изпуснал при падането. Потърсих го на студения под. Ръцете ми се плъзнаха по цимента между боклука и ситните фъшкии, но не го открих.

В мазето се светна — на една от носещите греди, на около три метра от мен, бе монтирана гола крушка. Таванът беше нисък, мазето — малко, може би 9 на 6 метра. Върху стените бяха заковани дървени рафтове, пълни със стари консерви, а върху разхлопаните детски полички за книги, изрисувани с клоуни и танцьори, бяха натрупани надъвкани вестници и списания, покрити с паяжини и миши изпражнения. В единия ъгъл, в квадратен отвор, издълбан в циментовия под, стоеше ръждива дренажна помпа и събираше прах. Тук-там имаше сгъваеми масички, отрупани със стари тостери, кухненски прибори и други боклуци.

Жуков направи още една крачка. Лежах съвършено неподвижно, сдържайки дъха си, вдигнал поглед нагоре. Ако издадях някакъв звук, той щеше да ме открие и да стреля право надолу, без никакви препятствия по пътя на куршума. Жилетката нямаше да ме опази. Той знаеше, че съм там, беше ме чул да падам по стълбите, а и положително виждаше строшените дъски, зейналата в тях дупка и липсващите парчета. Дали знаеше, че съм точно под него?

Щом погледнеше надолу, щеше да разбере, а разбереше ли, край. Отново погледнах към голата крушка и забелязах строшената, опръскана с кръв дъска, чийто назъбен край се беше забил в крака ми. Сграбчих я с едната си ръка и с всичка сила я метнах към крушката. Тя се пръсна и всичко отново потъна в мрак.

На тъмно имах по-големи шансове. Няколко секунди по-късно обаче по стъпалата се плъзна лъчът на фенерче и бавно обходи пода, стените и тъмните ъгли. Чувах как руснакът слиза по стъпалата — бавно и решително. Внезапно фенерчето угасна. Остана само бледият трапец от светлина, проникващ през отворената врата горе. Може би го беше пъхнал в джоба си — за да държи огромния пистолет, му бяха нужни две ръце.

Сега всичко беше въпрос на секунди. Трябваше да се изправя на крака и да се подготвя за скок, но тихо. И най-лекият шум щеше да посочи местоположението ми като пристанищен фар. Изключително важно беше да преценя момента — можех да се движа само заедно с него, така че звукът от стъпките му и скърцането на старите дъски да маскират шума от надигането ми. Прилепен плътно към земята, аз се заслушах. Долових тихо сумтене — плъхът беше излязъл от скривалището си, притеснен от поредното нахлуване. Може би се боеше, че още едно човешко същество ще се сгромоляса право в гнездото му. Той замръзна на място, за да вземе решение, оглеждайки терена със зорките си очи.

Точно над нас изскърца още едно стъпало. Стреснат, плъхът хукна към мен и притича по врата ми. Докато острите му нокти деряха кожата ми, сухата твърда опашка се плъзна по лицето ми и погъделичка ушния ми канал. Потръпнах, но някак си успях да остана абсолютно неподвижен. После рязко сграбчих гърчещото се животинче с двете си ръце… и го метнах през стаята.

Веднага проехтя изстрел, последван от пронизителното дрънчене на метални предмети, паднали на пода. Ушите ми писнаха. Жуков беше чул плъха, решавайки, че съм аз, но сега знаеше, че не ме е уцелил. Няма начин да улучите някого с 50-калибров куршум, без човекът да изкрещи или поне да изохка.

Дали това беше последният му патрон? Номер шест или седем? Може би му оставаше още един. Или беше сменил пълнителя. Той направи още една крачка надолу и аз разбрах какво трябва да сторя.

105

Трябваше да му взема пистолета. Виждах подметките на ботушите му през една от липсващите летви в разнебитеното стълбище. Тогава чух звук, който не бих могъл да сбъркам с никой друг — металическо щракване при изваждането на пълнител. Оръжието беше точно над мен, достатъчно близо, за да го изтръгна от ръцете му. Стига да действах достатъчно бързо и да успеех да го изненадам.

Сега!

Опрях длани в пода, използвайки силата на ръцете си, за да се надигна до лицева опора. Прегънах десния си крак и бавно се изправих, след което посегнах с двете си ръце, сграбчих дясното му стъпало и силно го дръпнах към себе си. Той загуби равновесие и се препъна по стъпалата, с вик на изненада и гняв. Стълбището силно заскърца, разлетяха се късчета дърво. В краката ми падна нещо метално и тежко. Дали беше неговият „Дезърт Ийгъл“? Дали да се метна към оръжието, или към него, за да го обездвижа, преди да е успял да се изправи отново?

Избрах падналия на пода пистолет. Това обаче не беше той, а фенерчето му — дълго и черно, марка „Маглайт“, от самолетен алуминий, тежко като полицейска палка. Наведох се и го вдигнах, а когато се завъртях, Жуков стоеше на около два метра разстояние, сграбчил оръжието си с две ръце. Целеше се на 60 сантиметра от мен, в тъмното не ме виждаше. И аз не виждах много, но за момента бях в по-изгодно положение от него.

Замахнах към главата му с фенерчето — той изобщо не го очакваше — и го улучих в основата на носа. С десния си юмрук се целех в ларинкса му, но руснакът така се изви, че накрая го светнах в челюстта отдолу нагоре и той изпусна пистолета. Хвърлих се върху него и го притиснах към пода с дясното си коляно и лявата си ръка. Юмрукът ми лепнеше от кръвта му, но запасите му от сила бяха неочаквано големи, сякаш болката само го провокираше, вбесяваше го и му служеше за гориво. Сякаш се наслаждаваше на насилието.

Жуков се надигна и заби юмрук в лявото ми ухо. Извърнах глава, но въпреки това успя здравата да ме халоса. Замахнах към лицето му, но тогава към мен изсвистя нещо голямо и стоманено и си дадох сметка, че е извадил оръжието си. Като го държеше за цевта, той замахна към слепоочието ми с дръжката, сякаш беше двукилограмова стоманена палка.

Главата ми сякаш експлодира, за миг виждах само фойерверки. Усетих медния вкус на кръв. Посегнах да се заловя за нещо, но хванах само въздух. Залитнах встрани, той скочи върху мен и заби дръжката на пистолета право в центъра на челото ми. Зави ми се свят, задъхах се. Лицето му се надвеси над моето и видях, че очите му са плашещо кехлибарени, като на вълк.

— Вярваш ли, че като умреш, накрая на тунел има светлина? — попита той.

Гласът му беше по-висок, отколкото го помнех от записите и стържеше като шкурка. Не му отговорих, въпросът му без друго беше риторичен.

Жуков обърна пистолета с едната си ръка и наби дулото в кожата на челото ми, като го въртеше насам-натам, сякаш гаси фас.

— Хайде — изпъшках аз, — дръпни спусъка!

Изражението му не се промени, сякаш не ме беше чул. Взрях се в очите му.

— Хайде, да не си някакъв слабак? — Зениците му сякаш проблеснаха. — Дръпни спусъка!

По лицето му разчетох колебание, досада. Опитваше се да реши какво да прави. Тогава разбрах, че няма повече куршуми и го знае. Беше извадил пълнителя, но не беше успял да сложи нов. От носа му шуртеше кръв, стичаше се по бобровите му зъби и капеше върху лицето ми. Той направи гримаса и извади нещо от ботуша си с лявата си ръка.

Проблесна стомана — 13-сантиметров нож с черна дръжка и объл стоманен бутон в горната част. Той замахна към мен и острието сряза ухото ми. Беше студено, горещо и изключително болезнено. Замахнах с десния си юмрук, но той бе опрял върха на ножа под лявото ми око, всъщност в самата му основа, и дращеше фината кожа. Натисна дръжката и острието проби тъканта. Исках да затворя очи, но не го направих и продължих да се взирам предизвикателно в него.

— Знаеш ли какво е това? — попита Жуков.

Приятелят ми от КГБ ми беше предупредил за ножа „WASP“.

— Дуся — казах аз.

Той замръзна за части от секундата, името на майка му сякаш го стресна.

— Говорих с нея. Знаеш ли какво ми каза?

Той примигна и присви очи, а ноздрите му се разшириха. Тази секунда ми беше достатъчна. Свих левия си крак, притискайки неговия десен зад коляното и го дръпнах към себе си, забивайки дясното си коляно в стомаха му. Сграбчих лявата му китка и двете противоположни сили го усукаха встрани. За миг го претърколих по гръб на пода, забих десния си лакът в дясното му ухо и наведох глава, за да я предпазя с дясното си рамо. Докато коляното ми притискаше крака му, той мощно замахна с десния си юмрук, обърсвайки темето ми няколко пъти, но аз бранех всички уязвими места. Сграбчих китката му, притискайки пръстите, стиснали дръжката на ножа. Опитвах се да отслабя хватката му и да го избия от ръката му, но бях подценил издръжливостта му и почти нечовешката му сила. Докато се борехме за ножа, Жуков заби коляно в слабините ми, запращайки вълни от осакатяваща болка дълбоко в стомаха ми, и отново се преметна върху мен, насочвайки върха на острието към лявото ми око. Хванах ръката му и се опитах да го избутам, но успях само да я задържа на мястото й, трепереща от изтощение, но готова да удари.

— И да ме убиеш — с мъка изговорих аз, — няма да има никакво значение. Останалите идват насам.

— Ще бъде твърде късно — отвърна той с крива усмивка. — Ковчег бъде пълен с вода, а мен няма има. Докато изкопаят, вече бъде мъртва.

Ножът се доближи и аз се опитах да го отблъсна. Той се разтресе, но не се отмести от окото ми.

— Мисля, че познаваш това момиче — каза той.

— Така е.

— Нека каже какво направила мене — каза той. — Голяма мръсница тая малката.

Изревах от гняв и за последен път го блъснах с цялата сила, на която бях способен. Той залитна встрани, без да изпуска дръжката. Забих коляно в стомаха му, блъснах ръката му назад и ножът потъна в гърлото му, в меката плът под брадичката. Едва после разбрах какво е станало в следващия момент. Дланта му явно се беше плъзнала с половин сантиметър навътре, натискайки изпъкналия метален бутон, и ножът изстреля огромна топка замръзнал газ в трахеята му. Чух високо изпукване, после — съскане и по лицето ми се посипа отвратителен душ от кръв и сдъвкани хапки. Кехлибарените очи на руснака се опулиха и аз зърнах в тях нещо, наподобяващо неверие.

106

Успях да издържа до момента, в който извадиха ковчега. Петима мъже от Специалните части трябваше да копаят в продължение на два часа — на ръка, с лопати, взети назаем от полицията в Пайн Ридж. Ковчегът беше почти на три метра под земята, а пръстта беше тежка, напоена от скорошния порой. Изтеглиха го с помощта на черни найлонови ремъци, като двама души теглеха от едната страна, а трима — от другата, и той се издигна почти отвесно. Едва ли тежеше повече от двеста килограма. Беше ударен на няколко места, а от единия му край стърчеше жълт маркуч с диаметър сантиметър и половина, който изминаваше близо 60 метра под земята, стигайки до компресора за въздух на задната веранда. От другия край стърчеше много по-твърда пластмасова тръба, която излизаше на повърхността.

Екипът не повярва на думите ми, че ковчегът няма да гръмне. Не ги упреквах, разбира се, те не бяха надничали в очите на звяра. Ако Жуков беше минирал ковчега, нямаше да се лиши от възможността да използва това, за да ми се присмее. Бомба обаче нямаше — двама от сапьорите прегледаха маркуча, тръбата и външната част на ковчега, без да открият задействащ механизъм. Някак си успяваха да пренебрегнат блъскането и приглушените крясъци, които се носеха отвътре. Аз не можех.

Даяна ме беше прегърнала през кръста, за да ме крепи в буквалния смисъл на думата — краката ми бяха омекнали като каучук. Всичко пред погледа ми ту се размазваше, ту отново се избистряше, макар че не разбирах защо — загубата на кръв беше минимална. Вярно, болката в гърдите ми постоянно се влошаваше, травмата от удара беше сериозна, но смятах, че най-лошото е отминало. Не бях прав и усилващата се болка беше първият знак за това, но аз мислех само как да измъкна Алекса от ковчега й.

— Нико — каза Даяна, — не си си сложил защитни плочи.

— Ей, цяло чудо е, че имах най-обикновена бронежилетка — отвърнах аз, докато рязко си поемах дъх. — Плочите не са стандартна екипировка.

Дишах все по-трудно, не можех да напълня дробовете си. Това беше вторият знак, но пропуснах и него.

— Трябваше да ни изчакаш.

Погледнах я и се опитах да се усмихна.

— Добре, де — отстъпи тя и отърка нос във врата ми. — Радвам се, че не ни изкача, но необходимо ли е всеки път пръв да се появяваш на бойното поле и последен да го напускаш?

— Не. Ще го напусна, щом я видя.

Не издържах вече на глухите удари и приглушените викове. Сапьорите обаче продължаваха с методичния си оглед.

— Вътре няма взривни устройства — казах аз и се запрепъвах през заблатеното поле. — В противен случай той щеше да се изфука.

— Къде отиваш?

— Да я извадя.

— Не знаеш как.

Само че аз знаех това-онова за ковчезите. Министерството на отбраната осигуряваше стандартни метални или дървени ковчези на семействата на загиналите войници, стига да поискаха и няколко пъти бях придружавал телата на свои приятели в самолета за дома — тържествен, но и ужасен дълг.

Щом се добрах до ковчега на Алекса, аз изблъсках един от мъжете с тежки защитни костюми. Той се развика, другият се опита да ми препречи пътя, а някой изкрещя:

— Дръпнете се!

Останалите останаха по местата си, такава е процедурата в Специалните части.

— Някой от вас да носи шперцове? — извиках аз и някой ми хвърли пълен комплект. Открих подходящия, пъхнах го в отвора в долната част на ковчега и завъртях механизма три или четири пъти обратно на часовниковата стрелка, за да отблокирам капака. Гуменото уплътнение беше премазано там, където стоманеният сандък бе започнал да поддава под тежестта на три метра пръст, но аз успях да го вдигна.

Посрещна ме ужасна воня, като от отворен канал. Алекса лежеше в собствените си екскременти, по-скоро няколко сантиметра над тях. Взря се нагоре, но не в мен. Косата й беше сплъстена, лицето й — бледо като тебешир, а очите — хлътнали дълбоко в орбитите. Тя носеше сини болнични дрехи, покрити с повръщано, а ръцете й бяха свити в юмруци, които не спираха да се протягат конвулсивно нагоре. Тя не преставаше да блъска по стените на ковчега, босите й крака се гърчеха. Не разбираше, че е свободна.

Коленичих, целунах я по челото и казах:

— Здрасти…

Очите й потърсиха небето — тя не ме виждаше. Накрая погледна право в мен с неразбиращо изражение. Усмихнах й се и тя заплака.

Дълго време не си спомнях нищо друго.

107

Ненавиждам болниците. За съжаление обаче се наложи да прекарам няколко дни в „Бет Изриъл“ в Бостън, където приятелите ми от ФБР бяха така любезни да ме закарат с хеликоптер от Ню Хампшър. Докторът от спешното отделение каза, че съм развил пневмоторакс в резултат на травмата от изстрела. Че цялата ми гръдна кухина се е напълнила с въздух, дробовете ми са отказали и съм изпаднал в респираторен дистрес. Че животът ми е бил в опасност и че ако един от членовете на Специалните части не беше направил необходимото, със сигурност съм щял да загина.

Попитах го какво е направил.

— Не мисля, че искате да знаете — отвърна той.

— Нека опитаме.

— Човек с медицинска подготовка е пъхнал широка игла в гърдите ви, за да изпусне въздуха — деликатно обясни лекарят.

— С комплект на Кук ли? — Лекарят се изненада от познанията ми. — В армията на това му казвахме торакоцентеза. Всички полеви лекари си носеха комплект на Кук.

Облекчен, лекарят поръча рентгенова снимка, сложи ми дихателна тръба, почисти и превърза раната на прасеца ми, би ми инжекция против тетанус и ме изпрати да се възстановявам в друго отделение. Три дни по-късно ме изписаха. Даяна ме чакаше, за да ме закара вкъщи.

Въпреки че можех да вървя, сестрата настоя да ме избута до входа с инвалидна количка, докато Даяна паркираше джипа — чист, лъскав и току-що измит.

— Познаваш ли го? — каза тя, когато се качих.

— Всъщност не, изглежда почти като нов. В гората в Ню Хампшър ли го намерихте?

— Да, един от снайперистите. Докарал го до Бостън и решил, че му харесва повече от неговия шевролет. Не беше лесно да го изтръгна от потните му ръчички, но поне го беше измил.

— Искам да видя Алекса. Още ли е в болницата?

— Всъщност я изписаха преди теб. Третираха я за обезводняване, прегледаха я и всичко е наред.

— Съмнявам се.

— Прав си, имала съм работа с много деца, преживели психологически травми. Познавам добри терапевти, опитай се да я убедиш да отиде при някой от тях.

— Тя вкъщи ли си е?

— Да, в Манчестър. Не мисля, че е много доволна, но поне си е у дома. — Докато карахме по Ком авеню към Мас авеню, тя каза: — Искаш ли да вечеряме заедно тази вечер? За да празнуваме.

— Какво да празнуваме?

Тя ме изгледа косо и присви устни.

— Не знам, може би факта, че спаси живота на онова момиче.

— Постигнахме го заедно…

— Пак го правиш.

— Кое?

— Приписваш заслуги на всички, освен на себе си. С мен не е необходимо да го правиш.

Бях твърде уморен, за да споря.

— Да хапнем у дома — предложи Даяна. — Не искам аз да съм човекът, който включва печката ти за пръв път. Работи ли изобщо?

— Не съм сигурен. Нека се прибера, за да се преоблека и да взема един душ. Или поне да се измия с мокра гъба.

— Най-обикновена вечеря е.

— А не среща, така ли? Естествено!

— Още малко и ще кажеш, че никога не ти е минавало през ума.

— Никога!

— Знаеш ли какво, Нико? За човек, който толкова добре разпознава лъжите, си много лош лъжец.

Свих рамене. И нея не я биваше особено.

108

ЕДНА СЕДМИЦА ПО-КЪСНО

Вълните шумно се разбиваха в скалите долу, а вятърът виеше около носа. Небето беше мрачносиво и натежало така, сякаш всеки миг щеше да завали. Видях, че въоръжените пазачи вече ги няма, павилионът им беше празен. Паркирах на алеята и докато пресичах верандата, дъските скърцаха под краката ми.

Натиснах звънеца и чаках близо минута, после отново позвъних. След още една минута отвори Маршъл Маркъс. Беше облечен със сива жилетка и омачкана бяла риза, която май не беше колосана.

— Никеле — каза той и се усмихна, но не изглеждаше щастлив, а уморен и победен. Лицето му беше набръчкано и изпито, зъбите му изглеждаха прекалено бели и твърде големи за устата му, а червеникавата му коса стърчеше на рошави снопчета. Явно си беше подремвал преди да дойда.

— Извинявай, че те събудих — казах аз. — Да дойда ли по-късно?

— Не, не! Не ставай глупав, заповядай — отвърна той и ме прегърна крепко. — Благодаря ти, че дойде!

Последвах го към предната част на къщата, откъдето се виждаше морето. Докато вървяхме натам, забелязах, че раменете му са прегърбени. Дневната беше мрачна, единствената светлина идваше от бледото следобедно небе. Върху един от диваните видях омачкано евтино синтетично одеяло с емблемата на „Ред Сокс“.

— Още ли не говори? — попитах аз, а Маркъс тежко въздъхна, докато се отпускаше на един стол.

— Почти не излиза от стаята си, сякаш изобщо не е тук. Постоянно спи.

— След онова, което е преживяла, трябва да отиде на психоаналитик. Не е нужно да е един от специалистите, които препоръча Даяна.

— Знам, Ник, знам. Може ти да успееш да я убедиш, Лекси май винаги те слуша. По-добре ли си?

— Съвсем добре — отвърнах аз.

— Слава богу, че си бил с жилетка, а?

— Да, извадих късмет. Постъпваш правилно.

Той ме погледна въпросително.

— Като съдействаш на ФБР.

— О! Ами, съгласих се само защото Шеки каза, че може да ми уреди споразумение.

— Дай на Гордън Снайдър онова, което иска — казах аз, — и ФБР ще бъде на твоя страна. Имат голямо влияние върху главния прокурор.

— Но какво означава това? Че ще ме пъхнат в затвора ли? Виж какво преживя момиченцето ми, сега и баща си ли трябва загуби?

— В зависимост от това колко ще им съдействаш, може дори да се отървеш.

— Наистина ли мислиш така?

— Зависи колко ще им дадеш. Ще трябва да им разкажеш за „Меркурий“. Вече знаят доста.

— Шеки казва, че ако правя каквото ми каже, няма за какво да се тревожа.

— До момента това вярно ли беше? — попитах аз.

Той изглеждаше притеснен и дълго не продума. Накрая наруших мълчанието.

— Къде е Белинда?

— Точно затова те повиках — каза Маркъс. — Тя изчезна.

109

Той ми подаде бледосиня картичка за кореспонденция — в горната част с малки тъмносини букви пишеше „БЕЛИНДА ДЖАКСЪН МАРКЪС“. Почеркът беше едър, заоблен и женствен, но някои от буквите — Н, А и W — сякаш бяха излезли изпод ръката на човек, който като дете се е учил да пише на кирилица. Бележката гласеше:

Скъпи,

Смятам, че така е най-добре. Някой ден ще говорим.

Толкова съм щастлива, че Алекса си дойде.

Наистина те обичах!

Белинда

— Каза, че отива да се види с една приятелка в града и когато се събудих, намерих това подпряно на кафеварката. Какво означава?

Означаваше, че някой я е предупредил, че ФБР ще я притисне, макар че истината беше, че вината на Аня Афанасева трудно можеше да се докаже.

— Понякога е нужна криза, за да се разбере кой кой е — казах аз.

Съмнявах се, че разбра какво имам предвид. Маркъс поклати глава, сякаш се опитваше да се отърве от досадна муха или мисъл.

— Ник, искам да я намериш.

— Не мисля, че тя иска да бъде намерена.

— За какво говориш, тя е моя съпруга. Обичаше ме!

— Може би повече е обичала парите ти.

— От месеци знаеше, че съм разорен, между нас нищо не се промени.

— Е, Маркъс, сега си напълно разорен, нали?

Той мълча дълго, а после се извърна.

— Стига, Маршъл, наистина ли си мислеше, че ще успееш да прехвърлиш 45 милиона долара извън страната, без никой да разбере? Вече не е толкова лесно.

Маркъс се изчерви.

— Добре де, имах си един малък запас. Пари, които нямаше да докосвам. Които ще ми трябват, ако искам някога да се върна в играта. — Звучеше отбранително, почти възмутено. — Виж, няма да се извинявам за онова, което притежавам!

— Да се извиняваш ли? За какво имаш да се извиняваш?

— Именно!

Той не забеляза саркастичния ми тон.

— От самото начало си напълно последователен — и за миг не спря да ме лъжеш. Дори когато отвлякоха Алекса първия път и ти каза, че нямаш представа кой стои зад това. Знаел си, че хората на Шектър размахват камшика, за да се уверят, че ще правиш каквото ти се казва. Допускам, че Анелиз е подозирала истината, може би затова реши, че не може да живее повече с теб.

Той се поколеба за няколко секунди и явно реши да не отрича.

— Виж, ако е за парите, няма проблем. Ще ти платя — каза той и ъгълчетата на устните му потръпнаха, сякаш се опитваше да прикрие усмивката си.

Изсмях се.

— Както ти казах, Маркъс, вече си напълно разорен. От девет часа тази сутрин наистина нямаш пукнат грош. Обади се в „Ройъл Кеймън Банк & Тръст“, четиридесет и петте милиона са били изтеглени тази сутрин.

— Изтеглени? — Маркъс се просна на дивана и се залюля напред-назад, сякаш смяташе или да се моли, или да се разридае. — Как можа да ми се случи отново?

— Е — отвърнах аз, — може би не е било особено умно да ги влагаш на името на Белинда.

110

Дейвид Шектър поиска да се срещне с мен, преди ФБР да дойдат в офиса му. Каза, че било спешно.

— Исках да ви се извиня — каза той и седна в разнебитения си стол-антика пред миниатюрното си бюро-антика.

— За какво?

— Престарах се, аз пръв ще го призная. Трябваше да ви кажа истината от самото начало, вие сте разумен човек. Нещо повече, вие сте американски герой.

Той ме погледна с дълбоко възхищение, сякаш бях някой велик държавник като Уинстън Чърчил. Или може би Боно.

— Много сте любезен — отвърнах аз. — Приемам извинението ви.

— Точно вие отлично разбирате, че националната сигурност не бива никога да бъде излагана на риск.

— Без съмнение.

— Вече обясних на Маршъл, че не бива да разкрива на ФБР нищо относно „Меркурий“, което не е свързано с разследването им.

— Защо да го пази в тайна от тях?

— Ник, знаете как се работи във Вашингтон. Ако някога се разчуе, че десет милиарда от черния бюджет са изчезнали, тъй като са били инвестирани като частен капитал — боже мой, все едно ще излеем кофи карантия в морето, акулите ще заприиждат отвсякъде. Били сте войник, представяте ли си какви щети би нанесло подобно разкритие върху националната сигурност?

— Всъщност не.

Той премигна като бухал иззад очилата с рогови рамки.

— Не разбирате ли какъв грандиозен скандал ще се разрази?

— О, разбира се, че ще бъде грандиозен. Много хора ще се чудят как сте откраднали толкова пари от Пентагона.

Шектър се усмихна притеснено.

111

Най-сетне бях разбрал истината в един хотелски апартамент в „Мандарин“.

— Сигурно разбирате — беше ми казал Роман Наврозов — колко е дразнещо да стоя отстрани с милиарди долари и евро на разположение, готов да инвестирам в американската индустрия, но правителството ви да ми пречи на всяка крачка, докато САЩ се продава на всяка друга страна в света, включително на заклетите си врагове.

— Мисля, че малко преувеличавате — казах аз.

— Знаете ли, че десет процента от Америка е собственост на Саудитска Арабия? Вижте какво направиха със Световния търговски център. Комунистите в Китай държат по-голямата част от държавните ви облигации. Някои от най-големите военни предприемачи, с които работите, са собственост на чуждестранни конгломерати, но когато аз се опитам да купя някоя металургична, енергийна или компютърна компания, правителството ми отказва. Според някакви анонимни бюрократи в Държавната хазна продажбата щяла да застраши националната сигурност.

— Значи сте щели да използвате „Меркурий“, за да ги притиснете? За да принудите правителството да одобри сделките ви?

Той повдигна рамене.

— Явно в тези папки има неща, които много хора с власт искат да запазят в тайна.

Той сви рамене.

— Слушам ви — казах аз.

Сега аз се облегнах в крехкия си стол-антика, който тревожно изскърца, а Шектър трепна.

— Да превърнете фонд за подкупи в хедж фонд, за да превеждате тайно пари на някои от най-влиятелните хора в Америка в продължение на три десетилетия — заявих аз. — Направо гениално.

Хвърлих красноречив поглед към его-стената му — към множеството снимки, на които ухилен се ръкуваше с бивши секретари на отбраната, държавни секретари, четирима бивши вицепрезиденти и дори няколко президенти.

— Какъв е бил смисълът? Да се издигнете? Какво толкова сте искали? Колко влияние ви е било нужно и за какво?

— И представа си нямате, нали?

— За кое?

Той мълча дълго, огледа безупречното си бюро и отново вдигна очи към мен.

— Вероятно сте твърде млад, за да помните, че имаше времена, когато най-добрите и най-умните постъпваха на работа в правителството, защото така беше редно.

— В Камелот, нали?

— Къде постъпват сега най-добрите ни студенти? В адвокатските кантори и инвестиционните банки. Там, където са парите.

— Обвинявате ли ги?

— Именно. Директорът на „Мерил Линч“ прибра сто милиона долара за това, че изравни компанията си със земята. Човекът, който почти срина „Хоум Депо“, получи двеста и десет милиона само за да се разкара. От друга страна обаче отруденият държавен служител, който помага с управлението на петнадесеттрилионната компания, наречена Съединени американски щати, не може да изпрати децата си в университет! Генерал, който цял живот е пазил страната ни, прекарва последните си години в квартал с еднакви съборетинки в Роквил, Мериленд, като едва свързва двата края с пенсия от сто хиляди годишно!

— Браво — казах аз. — По-добра рационализация за рушвет не бях чувал.

— Рушвет ли? — възкликна Шектър, изчерви се, а очите му проблеснаха. — Наричате това „рушвет“? Защо не го наречете заслужена отплата? Смисълът от „Меркурий“ е най-добрите и най-умните да не бъдат наказвани за това, че са патриоти. Да, Ник, отклонихме парите и построихме защитен ров. Гарантирахме, че най-добрите ни държавни служители никога няма да се тревожат, че нямат пари и ще могат истински да служат на обществото. Със сигурност става дума именно за националната сигурност. За това да бъдат награждавани героите, държавниците и патриотите, а не банкерите и мошениците, които биха продали страната си за няколко базови точки.

Виждах, че вените на врата му туптят.

— Е — тихо казах аз, — доводите ви са смислени. Сигурен съм, че ще получите възможност да ги изложите пред съдебните заседатели.

— Ще отрека, че изобщо сме водили този разговор — каза той с жестока усмивка.

— Не си правете труда — отвърнах аз, станах и отворих вратата на кабинета му. Отвън, от двете страни на Маршъл Маркъс, стояха Гордън Снайдър и Даяна Мадиган, а зад тях чакаха шестима мъже с анораци, на които пишеше „ФБР“.

— Маршъл ще съдейства — заявих аз.

Шектър поклати глава.

— Кучи син! — каза той, отвори чекмеджето на бюрото си и един от агентите извика:

— Не мърдай!

Шектър обаче не търсеше пистолет, а ментов бонбон, който пъхна в устата си.

— Господа — обяви той с блажена усмивка, — моля, заповядайте!

Не стана, което не беше в негов стил.

— Дейвид, съжалявам — каза Маркъс.

Обърнах се и видях, че Шектър се взира в мен с втренчени очи. От устата му излизаше пяна, подуших аромат на бадеми.

— Имате ли комплект за първа помощ? — креснах аз и двама от агентите нахлуха в стаята. Единият провери пулса на Шектър, първо на китката, а после на шията му, и поклати глава.

Дейвид Шектър обичаше да се хвали, че всички ангели са му ясни. Явно в крайна сметка беше прав.

112

В началото на есента изведох Даяна на разходка с колата. Искаше да види листата в Нова Англия. Никога не съм си падал особено по тях, но огненочервените кленове наистина бяха впечатляващи. Тя не беше определила маршрут, просто искаше да кара. Предложих Ню Хампшър, защото промяната там бе напреднала повече. Никой от нас не заговори за последния път, когато бяхме там заедно.

След като пътувахме известно време, аз казах:

— Приготвил съм ти нещо.

— Оп-па…

— Погледни в жабката.

Тя ме погледна объркано, отвори жабката и извади малка несръчно опакована кутийка. Вдигна я и се престори, че се възхищава на постижението ми.

— Ти си същинска Марта Стюарт — подразни ме Даяна.

— Не ми е силна страна — признах аз. — То се вижда.

Тя разкъса хартията и зяпна.

— Не мога да повярвам — заяви Даяна, взирайки се в осмоъгълното черно шише с парфюм. — Къде намери „Nombre Noir“, за бога? При това цели 30 милилитра! Последния път, когато погледнах в Ибей, 15 милилитра се продаваха за повече от 750 долара. Откъде го намери?

— Помниш ли моя приятел, търговецът на оръжие от Йордания?

— Самир ли?

— Да. Сами ми го намери. Един от клиентите му, шейх от Абу Даби, държал голям запас в склад с климатик.

— Благодари на Самир от мое име.

— О, благодарих му, повярвай ми. Все едно го молех за ядрена глава. Само че когато ми го прати, ти вече беше заминала.

— Можеше да ми го пратиш.

— Нямам доверие на пощите — излъгах аз.

Даяна веднъж ми обясни, че „Nombre Noir“ е един от най-хубавите парфюми, създавани някога, но вече било невъзможно да се намери — компанията, която го произвеждала, губела пари при продажбата на всяко шише. На всичкото отгоре, с присъщата си мъдрост Европейският съюз решил да забрани една от основните му съставки, наречена „дамаскон“, тъй като предизвиквала засилена чувствителност на кожата към слънцето у извънредно малък процент от хората. От компанията изтеглили от пазара всички шишета, които успели да намерят, и ги унищожили, като ги натрошили с валяк.

Щом тя ми каза, че е невъзможно да се намери такъв парфюм, аз естествено реших да намеря.

— Пада ми се, като заминавам, без да те предупредя — засмя се тя.

— Да, точно така.

— Като стана дума за това, предложиха ми работа като специален агент в Маями — каза тя.

— Ей, това е страхотно! — възкликнах аз с целия ентусизъм, който успях да си наложа. — Поздравления! В Маями е страхотно.

— Благодаря.

— Трудно се отказва на такова предложение.

Неловкото мълчание сякаш се проточи безкрайно.

— Ами мястото на Гордън Снайдър?

Шефовете на Снайдър не бяха доволни от факта, че е поставил проследяващо устройство в телефона ми без одобрението им, а после се е опитал да покрие следите си, като излъже, че таен информатор му е съобщил местонахождението на Маурицио Перейра. Понижиха го и го изпратиха в Анкоридж. Чух, че от бюрото му се виждала Русия.

— Не, за това място търсят специалист по организираната престъпност. Нико, може ли да те попитам нещо за Роман Наврозов?

— Давай!

— Това, че хеликоптерът му се разби в Марбела… твърде е удобно, не мислиш ли?

Свих рамене. Сделката си е сделка.

— Нека позная — хората на Путин се опитват да го очистят от години, но без успех, така че ти си се разбрал с някой от източниците ти от КГБ. Разменили сте някаква информация. Не казвам, че случилото се с Наврозов е трагедия, някои дори биха го нарекли справедливост. Сигурно си решил, че така всички печелят.

— Или е било спукана перка, както разправят.

Тя ме изгледа.

— Добре, така да бъде.

След един дълъг миг казах:

— Понякога просто стават такива неща.

— Хмм…

— Чете ли онази статия в „Глоуб“ за счетоводителя, смазан до смърт от шкаф, който паднал върху него? Никъде не е безопасно. Няма гаранции.

— Когато казах, че бих се омъжила за счетоводител, не говорех сериозно.

— Така ли?

— Така. Ще се задоволя с администратор на бази-данни.

— Сериозно говоря. Дори да се заобиколиш с пет реда охрана, луксозният ти хеликоптер пак ще падне над Марбела. За теб не знам, но аз предпочитам да видя куршума, който лети към мен.

Известно време и двамата се взирахме упорито напред.

— Знаеш ли — каза тя, — сигурно не бива да ти го казвам, но ще извършим арест във връзка със случая „Меркурий“.

— Чудех се дали това някога ще стане.

Седмиците се бяха превърнали в месеци, а никой от „инвеститорите“ на Маршъл Маркъс не беше доведен за разпит. Ничие име не се бе появило в пресата. Маршъл Маркъс остана на свобода, тъй като беше съдействал напълно на ФБР, и новите му адвокати все още преговаряха с Комисията по ценните книжа и борсите. Много от инвеститорите искаха главата му на поднос и той със сигурност щеше да полежи известно време в затвора. Извън това обаче сякаш нищо не се беше случило.

Наречете ме циник, но се зачудих дали някой не се е обадил тихомълком на главния прокурор. Или му е прошепнал нещо, докато са хапвали пържоли в „Чарли Палмър“ във Вашингтон.

— Сложно е — отвърна Даяна. — Става дума за изключително видни хора — старши правителствени служители, членове на сената. Както се казва, ако ще стреляш по краля, ще трябва да го убиеш.

— Но нали разполагате с имена и банкови сметки…

— Внезапно по горните етажи на Министерството на отбраната се напълни с притеснени хора, които искат да одобрят всяка предприета стъпка. Искат да бъдем напълно изчерпателни, за да имаме готовност, преди да се захванат с корупция на такова ниво. Ще бъдат разрушени кариери и репутации, освен това доверието на хората в избраниците им ще бъде разклатено.

— Пази боже — процедих сухо аз.

— Криминалният отдел настоява да получи какви ли не банкови извлечения от целия свят, включително от офшорни банки, които и след сто години няма да съдействат.

— С други думи нищо няма да стане.

Тя мълчеше.

— Както казах, сложно е.

— Това не те ли дразни?

— Просто се старая да си върша работата добре.

— И кого ще арестувате?

— Генерал Марк Худ.

Изгледах я косо, после отново насочих поглед към пътя.

— На какво основание?

— Присвояване на средства, измама… списъкът с обвинения е дълъг. Той е ръководел незаконното прехвърляне на средства от черния бюджет на Пентагона.

— Досетих се — кимнах аз.

— Надушил си го, нали? Преди да те уволни.

— Предполагам, макар че тогава още не го знаех.

В продължение на няколко километра никой не проговори. „Може би, казах си аз, единствената истинска справедливост е кармата“. Да вземем Тейлър Армстронг, например. Тя твърдеше, че когато Маурицио Перейра настоял да го запознае с най-добрата си приятелка Алекса, тя изобщо нямала представа какво ще стане. Повярвах й. Не, че това я правеше по-малко егоцентрична, хлъзгава и подмолна.

Малко след разговора ни Тейлър напусна училище и замина за едно заведение в западен Масачузетс, където специализираха в „новаторски терапии“ за ученици със сериозни проблеми в поведението. Пансионът беше печално известен с това, че там прибягват до електрошокова терапия и в сравнение с него академия „Марстън Лий“ приличаше на спа център. Изискваха се и ежеседмични сеанси с родителите, което нямаше да представлява проблем, тъй като баща й, сенатор Армстронг, беше обявил, че се отказва от политиката, за да прекарва повече време с близките си.

Видях табела „Изход“ и дадох знак, че ще завия.

— Къде отиваме?

— Виждала ли си кампуса в Екситър?

— Не. Защо да съм го… — Щом се досети, тя каза: — Мислиш ли, че е готова да те види?

Сега ще разберем.

Даяна остана да ме чака в колата. Смяташе, че е най-добре известно време да остана сам с Алекса.

Женският отбор по хокей на трева тренираше на покрития с разкошна изкуствена зеленина терен в дъното на кампуса. Нищо не знаех за хокея на трева, но приличаше на касапница. Няколко от момичетата наистина блестяха, особено едно от тях, и когато се обърна, видях, че е Алекса.

Носеше лента на челото, косата й беше опъната на опашка, ръцете й бяха загорели и мускулести, краката — дълги и стройни. Синият протектор за уста й придаваше свиреп вид, но тя изглеждаше здрава и доволна.

Треньорката изсвири и кресна „Да пийнем малко вода!“, и момичетата извадиха протекторите с прецизно, автоматично движение. Някои ги пъхнаха в спортните си сутиени, други — в наколенките си. Докато вървяха към чешмите, те крещяха, смееха се и високо си приказваха. Няколко от тях прегърнаха Алекса — бях забравил колко по-склонни на нежност са момичетата на тази възраст в сравнение с момчетата — и се разсмяха.

Тогава тя се обърна, сякаш доловила присъствието ми, и срещна погледа ми. После бързо каза нещо на една от съотборничките си и с нежелание се приближи.

— Здрасти, Ник.

— Много си добра, знаеш ли?

— Прилично се справям. И ми харесва, това е най-важното.

— Играеш с хъс, сурова си. Дори безстрашна.

Тя нервно се засмя.

— Дарът на страха, а?

— Да. Исках да ти се обадя и да се уверя, че всичко е наред.

— О, ами, добре, благодаря. Да, всичко е наред. Аз… — тя погледна с копнеж към съотборничките си. — Моментът не е много подходящ, имаш ли… нещо против?

— Разбира се, че не.

— Все пак едва ли си карал чак дотук само за да ме видиш. Поне така се надявам.

— Нищо подобно, просто бях наблизо.

— По работа ли?

— Да.

— Ами, добре. Ъъ… — Тя ми помаха. — Трябва да вървя. Благодаря, че дойде, радвам се да те видя.

— Да — отвърнах аз. — И аз теб.

Разбирах я — дори видът ми пробуждаше у нея всякакви тъмни, мъчителни емоции. Завинаги щеше да ме свързва с онзи кошмар, карах я да се чувства неудобно. На самото дъно на разсъдъка й все още имаше неща, с които не можеше да се справи и се възстановяваше, като се опитваше да забрави за тях. Всеки от нас си има свой собствен начин.

Докато се връщаше на терена, видях, че походката й стана по-свободна, напрежението я напускаше. Една от приятелките й я закачи за нещо, тя се ухили и треньорката отново наду свирката.

Останах да я погледам още няколко минути. Играеше с флуидна, почти балетна грация. Щом разбрах правилата, ми стана доста интересно. Тя хукна по тревата, подаде топката на друг играч и продължи нататък. Изведнъж всичко се случваше твърде бързо, за да успявам да го проследя. Точно докато навлизаше в наказателното поле, топката някак си се върна при нея и аз видях онова, което съотборниците й до един разбираха — вратарят се беше подлъгал и Алекса имаше възможност да стреля на открита врата. Тя се усмихна, изстреля топката във въздуха и тя се понесе към мрежата.

Оттам нататък тя и сама щеше да се справи.

БЛАГОДАРНОСТИ

Ще ми се да можех да цитирам покойния Спайк Милигън: „Няма да благодаря на никого, защото свърших всичко сам“. За съжаление, в моя случай това не би било вярно.

Аз свърших само тежката работа, но постоянно се обръщах към малка група жертви — извинете, технически съветници. Ето ги и тях — Джеф Фишбак, невероятен технолог по събиране на улики, сякаш излязъл от „Матрицата“, който знае плашещо много за електронните данни и проследяването на мобилни телефони; Стюарт Алън, забележителен експерт по аудио улики, който също като мен обича хубавото вино и плоските шеги; и за пореден път — Дик Роджърс, основател на Отряда за спасяване на заложници към ФБР и извор на информация за стратегиите при отвличане и спасяване, полевите операции и оръжията.

Много хора от бостънския офис на ФБР ми съдействаха с изясняването на подробностите, особено специален агент Ранди Джарвис, един съвсем истински екшън-герой, който ръководи отряда за борба с насилствените престъпления. Кевин Суиндън ми помогна с дигиталните улики, Ед Каплър — с огнестрелните оръжия, Стийв Виено — с информацията за отвличанията на деца. Благодаря още на специален агент Тамара Харти от екипа за бързо реагиране при отвличане на деца и особено на специален агент Гейл Марсинкевич за инструкциите и обясненията.

Няколко специалисти по хедж фондовете щедро отделиха от времето си, за да ми обяснят тънкостите на бизнеса си — време, което можеха да използват, за да печелят милиони. Да, чувствам се виновен по този повод. Освен това обаче съм благодарен на Джон Джейкъбсън от „Хайфийлдс Капитъл Мениджмънт“, Ричард Лийбович от „Готекс Фъндс“ (чийто син, Джереми, ми показа как се играе на „Зовът на дълга“), Бил Акман от „Скуеър Капитъл Мениджмънт“ и Сет Кларман от „Бопост Груп“. Кристин Маркъс от „Хайфийлдс“ ми обясни как са структурирани фондовете, както и Стив Олприн от Харвардската мениджмънт компания.

Ник Хелър отново получи съдействие от цял отбор „частни шпиони“ — Скип Брандън и Джийн Смит от „Смит-Брандън Интернешънъл“, Тери Лензнър от „Международна разследваща група“ и Джак Дивайн от „Аркин Груп“.

Колкото до адвокатите, пистолетите и парите — моите най-искрени благодарности към Джей Шапиро за правните съвети; към д-р Ед Навотка младши, който ми помогна с пистолетите и мунициите; на Джак Блум, експерт по офшорно банкиране, компании-паравани и пране на пари, който ми помогна да замисля голямата измама; и на моя стар приятел и неосъден съучастник Джайлз Макнами, собственик на зеления „Ленд Роувър Дифендър“ 110 на Ник.

За помощта с компютърните улики благодаря на Аниш Дан- да и Рич Пърсън от „Ди Ен Ес Ентърпрайз“, на Симсън Гарфинкъл и Марк Спенсър от „Арсенал Кънсълтинг“, и на Лари Даниъл от „Гардиън Диджитъл Форензикс“. За информацията относно засичането на подслушвателна техника — на Кевин Д. Мъри от „Мъри Асошиътс“; относно сателитните комуникации — на Волф Вогел; и относно тайния достъп и охраната — на Марк Тобаяс, Майкъл Хублър и Джефри Дингъл от „Локмастърс Секюрити Институт“. Благодаря също на Ранди Милч от генералния съвет на „Върайзън“, на Майкъл Зайлики, началник на полицията в Риндж, Ню Хампшър, на майор Грег Хейлшорн от Националната въздушна гвардия в Ню Хампшър, на Кевин О’Брайън и Джъстин Съливан от „Риджънт Джет“, на Мърси Карбонел от академия „Филипс Екзитър“, и на Кевин Рош от Службата на шерифите на САЩ. Раджа Рамани от Щатския университет в Пенсилвания, Брайън Просър от Службата по вентилация в мините и Крей Луксбакър от Политехническия институт във Вирджиния ми предоставиха важни подробности за подземните мъки на Алекса Маркъс, а Денис Суийни от едноименното погребално бюро в Куинси, Масачузетс, беше така любезен да ми даде възможност да изпитам онова, което е преживяла. Искрено се надявам да не го повтарям никога повече, поне докато съм жив.

Домо аригато на личния треньор на Ник Хелър, Джак Хоубън, етичен войн и музикант. Кристъфър Роджърс от „Гръб и Елис“ откри стиймпънк офиса на Ник в центъра на Бостън, а Даян Кейнеб ми позволи да настаня Маршъл и Белинда Маркъс в прелестния дом на семейството й в Манчестър. Хилари Габриели и Бет Кетерсън ми разказаха някои неща за площад „Луисбърг“, Луси Болдуин бе модният консултант на Алекса Маркъс, а Вивиън Уайлър и Ана Буарке от „Роко“, моят издател в Бразилия, ми помогнаха с португалския. Лиз Бери ми подсказа няколко хитри начина, по които да разпознавам коренните жители на Джорджия, а благодарение на Шон Риърдън от хотел „Либърти“, Али Халид от „Четири сезона“ и Майк Арнет от „Мандарин Ориентъл“ научих подробности за сигурността в хотелите. На брат ми, Джонатан Файндър, и на д-р Том Уъркман пък дължа медицинската информация.

Парфюмът, който Ник подарява на Даяна, „Nombre Noir“, съществува (макар че вече не се произвежда и е невъзможно да се намери). Предложиха ми го двама забележителни специалисти по парфюмите, биофизикът (и „император на ароматите“) Лука Турин и съпругата му, писателката Таня Санчес.

Ако съм допуснал някакви грешки при толкова експерти, които да ми помагат, очевидно някой от тях е пропуснал нещо.

На света няма по-добър литературен агент от Моли Фридрих. Благодаря още на Пол Чироне от агенция „Фридрих“, както и на Луси Карсън за изключително точния редакторски усет. Задължен съм на моя страхотен интернет мениджър, Карен Луи-Джойс, и на първокласния си редактор-изследовател Клеър Лам.

Без Клеър Болдуин, моята асистентка, не бих успял да свърша нищичко. Страхотна си! До гениалния ми редактор, Кийт Кала — знам, че те побърках, докато пишех тази книга… но ти ми го върна. Хенри Файндър, редакционен директор в „Ню Йоркър“, ми оказваше неоценимо съдействие на всеки етап и да, той е по-малкият ми брат.

Откакто поля клавиатурата на лаптопа ми с чаша вода, когато беше на две години, дъщеря ми Ема е проницателен критик на работата ми. Докато пишех „Погребани тайни“, острото й редакторско око се насочи към някои важни сцени и ме спаси от няколко неловки гафа. Бих казал, че си велика, Ем, но ти ще отговориш, че съм жалък старец, който се напъва да се изкара печен.

Съпругата ми, Мишел Суда, върши най-тежката работа на света — омъжена е за писател. Благодаря ти, че остана до мен през цялото време. Знам, че не е лесно.

Джоузеф Файндър

Бостън, Масачузетс