Погребани тайни

„Защо мъжът не вижда онова, което трябва?

Самият той си пречи, като го укрива.“

Фридрих Ницше, „Зазоряване“

27

— Всичко отиде — изрече равно Маркъс.

Говореше безчувствено, сякаш беше упоен.

— Ти оперираш с десет милиарда долара.

— Оперирах. Вече ги няма.

— Десет милиарда долара ги няма?

Той кимна.

— Това е невъзможно! — Внезапно ми хрумна ужасяваща мисъл. — Боже мой, ти изобщо не си разполагал с тези пари! Нали? Не са били истински!

Маркъс се вдърви.

— Да не съм Бърни Мейдоф[8] — обидено каза той.

Погледнах го, наклонил глава на една страна. Изглеждаше смазан, съсипан.

— Какво стана тогава?

Той наведе очи. За пръв път забелязах старческите петна, изпъстрили лицето му, мрежата от бръчки внезапно стана по-ясна и дълбока. Беше блед, а очите му — хлътнали.

— Преди шест или седем месеца финансовият ми директор забелязал нещо толкова странно, че решил, че е получил чужд отчет. Пишело, че всичките ни акции са продадени, а доходите — изпратени в друга сметка, както и останалите ни пари в брой.

— Къде са били изпратени?

— Не знам.

— От кого?

— Ако знаех, досега да съм си ги върнал.

— Е, нали сте наели брокери, които търгуват от ваше име?

— Разбира се.

— Значи ако допуснат грешка, трябва да възстановят парите.

Той бавно поклати глава.

— Всички операции са били авторизирани с нашите кодове и пароли. Брокерите казват, че отговорността не е тяхна — нищо не могат да направят.

— Няма ли един конкретен човек, който да отговаря за акаунта ви?

— Разбира се, но докато разберем какво става, беше напуснал банката. Няколко дни по-късно го откриха във Венецуела. Мъртъв. С цялото му семейство… загинали при катастрофа с кола в Каракас.

— Коя брокерска фирма използваш?

Очаквах да каже „Голдман Сакс“, „Морган Станли“ или „Креди Суис“, някой от маститите играчи, и се изненадах, когато каза „Банко Транзаксионал де Панама“.

— Панама? — повторих аз. — Защо?

Той сви рамене.

— Половината ни пари са в офшорни банки, нали знаеш. Араби и всякакви такива — у тях са истинските пари.

Аз обаче имах своите съмнения. Панама беше Швейцарията на Латинска Америка — страна, където банките не са длъжни да разкриват нищо, отлично място да си скриеш парите, без да ти задават въпроси. Всъщност, там банките бяха дори по-потайни, отколкото в Швейцария. В Панама парите си влага онзи, който има какво да крие.

Най-неочаквано „Маркъс Капитъл Мениджмънт“ се оказа без капитал, който да управлява. Нищо не ни остана. Нищичко!

На челото му пулсираше вена, боях се да не получи инфаркт пред очите ми.

— Мисля, че разбирам. Не си могъл да признаеш на инвеститорите, че си изгубил всичките им пари. Нали така?

— Някои от тях бяха инвестирали при мен стотици милиони. Какво можех да им кажа, че съм се омазал ли? Нямах сили да го направя. Знаеш, че десетилетия наред не съм имал дори едно губещо тримесечие. Никой друг не може да се похвали с такова нещо. Дори Свети Уорън Бъфет изгуби почти десет процента преди няколко години.

— И какво направи, Маршъл? Фалшифицира отчетите като Бърни Мейдоф?

— Не! Трябваха ми пари в брой, и то много. Грамадни вложения. Но никоя банка в света не би ми заела пари.

— Разбирам. Приел си свежи пари, за да изглежда сякаш нищо не си изгубил.

Той кимна и повдигна рамене.

— Това пак е измама — казах аз.

— Нямах такива намерения!

— Не, разбира се, че не. От кого взе парите?

— Не ти трябва да знаеш, Никеле. Повярвай ми, не искаш да знаеш. Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре.

— На този етап смятам, че е по-добре да ми кажеш.

— Да кажем, че не би се натъкнал на когото и да било от тези хора в кънтри клуба, става ли? Лоши хора са, Ники.

Левият му клепач беше започвал да играе.

— Дай няколко имена.

— Някога чувал ли си за Йоуст Ван Зант?

— Да не си луд?!

Йоуст Ван Зант беше холандски търговец на оръжие, чиято частна милиция бе подкрепила либерийския диктатор Чарлз Тейлър.

— По-скоро отчаян — каза той. — Ами Агим Граздани? Или Хуан Карлос Гусман?

Агим Граздани бе водачът на албанската мафия — занимаваше се с контрабанда на оръжие, трафик на хора и фалшификации. Когато преди няколко години италианският главен прокурор издаде заповед за арестуването му, той и цялото му семейство бяха открити в хладилника за месо в любимия ресторант на министъра на правосъдието, разчленени и замразени. Оттогава насам прокурорите в Италия са твърде заети с други случаи, за да се занимават с него.

Хуан Карлос Сантяго Гусман, водачът на колумбийския картел „Норте дел Вале“, беше един от най-жестоките трафиканти на наркотици в света. Бе променил външността си с помощта на множество пластични операции, смяташе се, че живее някъде в Бразилия и в сравнение с него Пабло Ескобар приличаше на гимназиален учител.

— И проклетите руснаци — продължи той. — Станислав Лужин, Роман Наврозов и Олег Успенский.

— Боже мой, Маршъл, какво, по дяволите, си мислеше?!

— Мислех, че мога да ремонтирам кораба с всички тези пари и да се изправя отново на крака. Само че не беше достатъчно да мога да изплащам лихвите на хората. Фирмата въпреки това пропадна.

— Свежите пари отидоха при старите.

Той кимна.

— Гусман, Ван Зант и руснаците… — повторих бавно аз.

— Да.

— Изгубил си и техните пари.

Той потръпна.

— Когато инвеститорите на Бърни Мейдоф загубиха всичко, можеха най-много да се оплачат на някой съдия. Твоите хора обаче не са от този тип. Кой от тях отвлече дъщеря ти?

Нямам представа.

— Ще ми трябва списък с всичките ти инвеститори.

— Значи няма да се откажеш? Благодаря ти! — От очите на Маркъс потекоха сълзи и той ме сграбчи над лактите с мечешките си лапи. — Благодаря ти, Ник!

— Пълен списък — подчертах аз. — Искам всички имена. Без пропуски.

— Да — съгласи се той. — Разбира се.

— Искам и списък с всичките ти служители — и предишни, и настоящи. Включително домашната прислуга и останалия персонал.

На вратата се почука.

— Съжалявам, че ви прекъсвам — каза Дороти, — но видеопотокът отново работи.

— Потокът ли? — объркано попита Маркъс.

— Алекса — обясни тя. — Живото предаване отново е онлайн.

28

Скупчихме се около монитора и Маркъс се наведе напред в стола си, докато Дороти чаткаше по клавиатурата.

— Току-що започна — каза тя.

Появи се познатата снимка на Алекса като малка. Върху нея със зелени букви пишеше: ОНЛАЙН и ВЛЕЗТЕ ЗА ЧАТ. Дороти премести мишката и кликна.

Отново се появи лицето на Алекса — отново в едър план. Очите й бяха пълни със сълзи.

— Татко? — каза тя. Не гледаше право в камерата, а малко встрани, сякаш не знаеше точно къде е лещата. — Татко?

— Лекси? — каза Маркъс. — Татко е тук!

— Не може да ви чуе — повтори му Дороти.

— Татко, няма да ме пуснат, освен ако не им дадеш нещо, окей?

Образът беше неясен и треперлив, с ниско качество — такъв беше телевизионният сигнал години преди кабелната телевизия.

— Ъъ… първо, казват, че ако се обадиш на полицията, просто ще… — Алекса бързо замига, сълзите рукнаха по бузите й. Тя потрепера. — Толкова ми е студено и толкова ме е страх, че съм прекалено слаба и не мога да се променя — внезапно каза тя с почти монотонен глас. — Аз… въртя се в най-големия мрак и… Не искам да оставам повече тук, татко.

— О, боже! — прошепна Дороти.

— Шшт! — прекъсна я Маркъс. — Моля ви!

Разнесе се тихо бръмчене, внезапно образът се накъса, замръзна, превърна се в хиляди миниатюрни квадратчета, които се пръснаха и прозорецът почерня.

— Не! — извика Маркъс. — Не отново! Защо става така?

Тогава видеото се възстанови. Алекса тъкмо казваше:

— Искат Меркурий, татко, разбираш ли? Трябва да им дадеш Меркурий. Не знам какво означава това, казаха, че ти знаеш. Моля те, татко, не мисля, че ще мога да издържа още дълго.

Образът отново изчезна. Изчакахме няколко секунди, но този път той не се върна.

— Това ли е? — каза Маркъс, като безумно гледаше ту мен, ту Дороти. — Това ли е краят на видеото?

— Сигурен съм, че не е последното — казах аз.

— Камерата със сигурност е инфрачервена — обади се Дороти.

Явно това беше причината за зеленикавия оттенък на видеото. Тези камери имаха собствен светлинен източник, невидим за човешкото око.

— Държат я в пълен мрак — казах аз.

— Малката ми Лекси! — изкрещя Маркъс. — Какво ли й правят? Къде е тя?

— Все още не искат да знаем това — отвърнах аз. — Това е част от натиска, от… жестокостта им. Незнанието.

Маркъс покри очите си с ръце. Долната му устна трепереше, лицето му беше почервеняло. Той безшумно хлипаше.

— Убедена съм, че лежи — каза Дороти. — Личи си по вида на лицето й.

— Какво се случи с образа накрая? — попитах аз. — Защо прекъсна?

— Може би е грешка в сигнала.

— Не съм толкова сигурен. Забеляза ли онзи звук? Сякаш наблизо има кола или камион.

Дороти кимна.

— Може би голям стар камион. Сигурно са близо до движението. Близо до някой голям път, магистрала или нещо такова.

— Не — казах аз. — Не е път. Не е натоварена улица. Това беше първото превозно средство, което чуваме, което значи, че е до път, но той не е натоварен. — Обърнах се към Маркъс. — Какво е Меркурий?

Той свали ръка от очите си — присвити, червени и плувнали в сълзи.

— Нямам представа.

— А какво значеше „Прекалено слаба съм и не мога да се променя“ и „Въртя се в най-големия мрак“?

— Кой знае, по дяволите — отвърна той с гъгнив от сълзи глас и прочисти гърлото си. — Уплашена е до смърт.

— Но обикновено не говори така, нали?

— Ужасена е, просто… пелтечеше!

— Да не би да цитира някое стихотворение?

Изражението му остана безучастно.

— Звучеше като препратка към нещо. Тя сякаш рецитираше. Изобщо ли не ти е познато?

Той поклати глава.

— Може би книга, която си й чел, когато е била малка? — предположих аз.

— Аз, така де… — Той се поколеба. — Майка й четеше. И твоята майка. Аз… никога не съм го правил. Не се свъртах много вкъщи.

И той отново сложи ръка на очите си.

Докато се отдалечавахме от дома на Маркъс — вече мислех за него като за лагер, охраняван от въоръжени пазачи. В мрачната беззвездна нощ разказах на Дороти как е изгубил всичко. Тя зяпна от удивление, също като мен.

— Искаш да кажеш, че е изгубил десет милиарда, сякаш са паднали зад възглавниците на дивана?

— В общи линии.

— Това може ли да стане?!

— Да, съвсем лесно при това.

Тя поклати глава.

— Ето защо съм доволна, че не се ориентирах към финансите. Постоянно си губя ключовете и очилата — ако нещо може да се загуби, ще го загубя.

Тя пишеше на блекберито си, докато говореше.

— Напомни ми да не ти поверявам никакви пари — казах аз.

— Имаш ли представа какво е „Меркурий“?

— Маршъл не знае, откъде ще знам аз?

— Маршъл твърди, че не знае.

— Така е.

— Може би това е някой от офшорните му фондове или нещо такова. Пари, които е скрил някъде.

— Не.

— Защо не?

— Ако похитителите знаят, че са изгубили инвестициите си, значи знаят, че той е разорен. Така че „Меркурий“ няма как да има нещо общо с пари.

— Може би смятат, че е скрил нещо. Тези хора винаги складират големи количества пари. Като катерици са. Зли катерици.

— Защо не го казаха в прав текст? Защо не казаха „Приведи триста милиона в тази или онази сметка или ще убием малката“?

— Не знам — призна тя.

— Добре, кое е по-ценно от парите?

— Добродетелната жена — отвърна Дороти и присви устни.

— Може би някой алгоритъм за търговия на борсата. Формула за инвестиции, която е измислил Маршъл.

Тя поклати глава, без да спира да пише.

— Алгоритъм ли? Останал е гол като пушка. Каквато и да е тайната му, не й вярвам.

Усмихнах се.

— Значи смяташ, че той знае, но не ни казва? — попита тя.

— Да.

— Дори ако заради това убият дъщеря му?

Дълго време не казах нито дума.

— Не е за вярване, нали?

— Ти го познаваш — каза тя. — За разлика от мен.

— Не — възразих аз. — Смятах, че го познавам, но вече не съм толкова сигурен.

— Хм.

— Какво?

— Мама му стара, това не може да е вярно!

— Какво?

— Господи Боже, дано да не е вярно!

— За какво говориш?

За миг отместих очи от пътя, за да погледна Дороти, която се взираше в блекберито си.

— Оная смахната фраза на Алекса — „Въртя се в най-тъмното място“.

— Е?

— Пуснах я в Гугъл. Ник, това е от текста на една песен на рокгрупа на име „Олтър Бридж“.

— И?

— Нарича се „Жив погребан“.

29

Оставих Дороти пред апартамента й в Мишън Хил около девет вечерта. Аз живеех на един таван в кожения район, което може да ви звучи извратено, но всъщност става дума за шест улици в центъра на Бостън, между Чайнатаун и финансовия район, където в старите сгради от червени тухли се бяха помещавали фабрики за обувки, цехове за щавене на кожи и складове.

Паркирах на няколко пресечки от къщи, минах напряко по алеята, влязох през мрачния служебен вход и се качих до задната врата на петия етаж по стоманената стълба.

Апартаментът ми се състоеше от едно-единствено просторно помещение с петметров таван. Спалнята се намираше в една ниша точно срещу тоалетната. Лошо хрумване. Кухнята беше в друга ниша, пълна със скъпи електроуреди, нито един от които не бях ползвал (с изключение на хладилника). Имаше много чугунени подпорни колони, голи тухли и, разбира се, задължителните открити тръби. Помещението беше празно, функционално и без украса.

Сигурен съм, че всеки психиатър би казал, че така се бунтувам срещу детството си, прекарано в огромно имение в Бедфърд, Ню Йорк, пълно с ценни антики. С брат ми нямаше как да се затичаме, без да съборим някоя безценна етруска ваза или скрин „Джон Таунзънд“. А може би просто не обичам задръстени стаи.

Комедиантът Джордж Карлин има един страхотен скеч за вещите, които натрупваме през живота си и местим от място на място. В него се казва, че къщата е просто куп вещи с кувертюра върху тях — място, където да си оставиш вещите, докато събираш още. Аз имам много малко вещи, но те до една са простички и качествени.

Отидох право в банята, влязох под душа и дълго стоях под горещата струя, която се изливаше върху главата, врата и гърба ми. Не можех да избия образа на бедната Алекса Маркъс от ума си. Омазаните с черно очи, отчаяният й, потресаващ ужас. Напомняше ми за един от най-мъчителните видеозаписи, които съм гледал някога — обезглавяването на смел репортер от „Уолстрийт Джърнъл“ от ръцете на чудовища с черни качулки. Асоциация, която ме изпълни със страх.

Зачудих се какво е имала предвид под „жив погребан“. Може би я бяха заключили в подземен бункер или изба. Когато спрях водата и посегнах към кърпата, ми се стори, че чувам шум. Скръцване или прищракване? Или пък грешах?

Спрях, заслушах се за миг и започнах да се бърша. Тогава го чух отново. Някакъв звук.

Вътре в апартамента.

30

Погледнах през полуотворената врата на банята и не видях нищо. В такава стара сграда насред града, посред нощ, се чуват всякакви звуци — камиони за доставки, боклукчийски коли, свирене на спирачки, тръшкане на врати, рев на дизелови автобуси и аларми — денем и нощем. Това обаче със сигурност идваше от вътрешността на апартамента. От предната част — „трак-трак-трак“. Гол и още мокър, пуснах кърпата, отворих още малко вратата и се измъкнах навън, ръсейки вода по паркета.

Заслушах се по-внимателно. Звукът се чуваше още по-ясно и определено идваше от предната част на мансардата. И двата ми пистолета бяха твърде далеч. Полуавтоматичният „ЗИГ-Зауер“ Р250 се намираше под леглото ми, но за да стигна до спалнята, трябваше да мина покрай натрапниците. Наругах наум архитекта, който така идиотски беше проектирал банята толкова далеч от спалнята. Другото ми оръжие, „Смит и Уесън“ девети калибър, беше в сейф под кухненския под, по-близо до тях, отколкото до мен.

Наскоро бяха изциклили паркета. Беше солиден и не скърцаше под краката ми. Бях бос и успях да направя няколко безшумни крачки към кухнята.

Видях двама мъже с черни защитни якета. Единият беше едър и много мускулест, с неандерталско чело и черна, късо подстригана коса. Седеше на бюрото ми и бърникаше нещо по клавиатурата, макар че изобщо не изглеждаше компютърно грамотен. Другият беше нисък и строен, с къса мишокафява коса, жълтеникаво лице и бузи, нашарени с дълбоки белези от акне. Седеше на пода под огромния телевизор на стената с кабелния ми модем в едната ръка и отвертка в другата.

И двамата носеха гумени ръкавици, както и нови на вид дънки и тъмни якета. Повечето хора не биха регистрирали нищо странно в дрехите им, но за всеки, работил под прикритие, облеклото им биеше на очи като електронен билборд на Таймс Скуеър. Облекло, в което можеш да скриеш оръжие, със скрити джобове за пистолет и пълнители.

Не знаех кои са и защо са дошли, но веднага разбрах, че са въоръжени… докато аз не бях. Дори не бях облечен.

31

Не бях уплашен, а ядосан, направо вбесен от наглостта на натрапниците, които бяха нахлули в жилището ми и бърникаха компютъра и новия ми плосък телевизор.

В такива случаи повечето хора усещат прилив на адреналин и сърцето им започва да препуска. Моето се забавя. Дишам по-дълбоко, виждам по-ясно. Сетивата ми стават по-остри.

Ако исках просто да се разкарат, трябваше само да издам някакъв звук. Те веднага щяха да зарежат всичко и да се измъкнат. Аз обаче не исках да ги гоня. Исках да ги убия. След като си поприказваме, разбира се. Държах да разбера кой ги е пратил и защо.

Върнах се в банята и останах там за момент. Докато обмислях възможностите си, от мен все още капеше вода. Някак бяха успели да влязат, без да задействат алармата. Бяха успели да надхитрят системата ми за сигурност, което не беше лесно. Забелязах, че предната врата зее, а един от прозорците е отворен. Не вярвах, че са влезли през него, улицата беше твърде оживена. Дори нощем щяха да привлекат твърде много внимание, защото апартаментът ми беше на петия етаж. За да влязат пред входната врата обаче, трябваше да знаят кода за алармата.

Очевидно не очакваха да ме заварят у дома и не ме бяха видели да влизам през служебния вход в дъното на мансардата, който използвах рядко. Не бяха чули, че пускам душа в другия край на апартамента — в тази стари сгради по тръбите постоянно тече вода.

Единственото ми предимство беше, че не знаеха, че съм там.

Видях панталоните, които бях струпал на пода на банята, и бързо преговорих какво има в тях. Само обичайните, подходящи за импровизирани оръжия предмети — ключове, химикалки… Биха свършили работа, но само отблизо.

В този момент малко излишни вещи нямаше да ми се отразят зле. На пръв поглед наоколо нямаше нищо обещаващо. Четка и паста за зъби, чаша, вода за уста, кърпи за ръце, хавлии. Кърпата може да бъде ефективно оръжие, ако я използвате като кусари-фундо, японска верига с тежести, но само ако сте достатъчно наблизо.

Тогава видях електрическата си самобръсначка. Обикновено използвам обикновени бръсначки, но когато бързам, самобръсначката е по-полезна. Спираловидният й кабел беше дълъг около шейсет сантиметра. Ако го разтегнех, сигурно щеше да стигне метър и осемдесет.

Нахлузих панталоните, извадих кабела от контакта и тихо се промъкнах в голямото помещение. Първо трябваше да се заема с бияча — компютърджията едва ли щеше да представлява особена заплаха. Оправех ли се с бабанката, щях да науча каквото можех от умника.

Краката ми все още бяха мокри и малко лепкави и издаваха лек звук, като от отлепване на вендуза, когато ги вдигах от пода, така че се приближавах бавно, опитвайки се да го приглуша. След няколко секунди бях на три метра от натрапниците, скрит зад една колона. Вдишах бавно и дълбоко. Хванах самобръсначката с дясната си ръка, а кабела — с лявата. Опънах кабела силно назад, като прашка и с всичка сила метнах самобръсначката към слепоочието на здравеняка.

Пукотът се чу съвсем ясно. Той вдигна ръце да предпази лицето си, но закъсня с една секунда. Изкрещя, преобърна стола и се просна на пода, а аз дръпнах кабела и самобръсначката се върна обратно при мен.

Междувременно компютърджията се надигаше, но аз исках да се уверя, че другият няма да успее да стане. Хвърлих се напред и се приземих върху него, забивайки дясното си коляно в слънчевия му сплит, което му изкара въздуха. Опита се да се надигне и да ме обсипе с удари с юмруци, но без особен успех. Пое си шумно дъх и успя да ме халоса няколко пъти по ушите и веднъж в челюстта — последното кроше беше особено силно и болезнено, но не ме зашемети. Прицелих се в лицето му и го ударих с всичка сила. Последва влажно изхрущяване, усетих как нещо твърдо и остро хлътва под ръката ми.

Той изкрещя, сгърчен в агония. Носът му беше счупен, може би и няколко зъба. По лицето ми пръсна кръв. С периферното си зрение забелязах, че компютърджията се е изправил на крака и вади от якето си нещо, което явно беше пистолет.

По време на краткия сблъсък бях изпуснал самобръсначката, така че посегнах към ролката скоч с тежка метална основа, поставена на бюрото ми. Метнах я и тя полетя към мъжа, описвайки идеална дъга. Мъжът се наведе и тиксото го улучи в рамото, а после изтрака на пода.

Не улучих, но опитът ми осигури няколко секунди. Сега виждах, че оръжието в ръката му е черен пистолет с издължена цев. Тейзър. Тяхната цел е да обезвреждат, а не да убиват, но повярвайте ми — не ви трябва да ви улучат с такъв. Всеки патрон изстрелва две метални стрелички, прикачени към оръжието с тънки влакна, пращайки към тялото ви петдесет хиляди волта и няколко ампера, които ви парализират и разстройват централната ви нервна система.

Той се приведе напред, протегнал тейзъра и се прицели като експерт. Намираше се на по-малко от 5 метра от мен, което ми подсказа, че знае какво прави. Ако стреляте от шест метра, стреличките се раздалечават твърде много една от друга и трудно могат да улучат тялото, така че да затворят веригата.

Хвърлих се встрани, някой се вкопчи в глезена ми и ме спъна. Беше здравенякът. Лицето му приличаше на кървав миш-маш, той ръмжеше и размахваше ръце във въздуха, ревейки като ранена мечка.

Кльощавият с бледото лице ми се усмихна, чух звука от зареждането на тейзъра. Съборих голямото черно фенерче от ръба на бюрото и го метнах към коленете му, но той беше бърз и се дръпна навреме. Макар че спаси капачките си, фенерчето го удари по пищялите със звук, който ми достави искрено удоволствие. Краката му се подгънаха, той изпуфтя и изрева от болка и бяс.

Посегнах към тейзъра в ръцете му, но вместо това сграбчих черната чанта за инструменти на рамото му. Той се извърна, прицели се отново и стреля.

Болката беше неописуема. Всяко мускулче в тялото ми реагира, стягайки се все повече и повече. Никога не бях изпитвал подобно нещо и ми е невъзможно да го опиша. Вече не контролирах тялото си. Мускулите ми сякаш отказаха, вдървих се като дъска и се сринах на пода.

Около две минути по-късно, когато отново можех да се движа, двамата мъже бяха изчезнали. Беше твърде късно да се опитам да ги догоня дори ако можех да тичам… а със сигурност не можех.

Предпазливо се надигнах и се насилих да остана на крака, въпреки че исках единствено да се просна отново на дъските. Огледах бъркотията в апартамента, а докато се чудех кой ли ги е пратил, гневът ми се разрасна. Внезапно обаче осъзнах, че гостите ми са били така любезни да оставят някои улики.

32

ЗИГ-Зауерът ми още беше под леглото, а пистолетът „Смит и Уесън“ беше заключен в сейф, скрит под сините плочки в кухнята, като застраховка в случай, че някой открие другия. Докоснах резенцето, което вдигаше една от плочките, отворих сейфа. Съдържанието му — пари в брой, най-различни документи и пистолетът — беше непокътнато.

Не го бяха открили. Сигурно дори не го бяха търсили. Не бяха дошли заради това. Събрах вещите, които бяха оставили, докато бързаха да си тръгнат, включително черната брезентова чанта за инструменти и разглобения ми модем. И още нещо — малко бяло устройство, поставено между кабела на клавиатурата и един от USB портовете на гърба на компютъра. Цветът беше съвсем същият, сякаш точно там му беше мястото.

Не съм компютърен специалист, но не е нужно човек да е механик, за да кара кола. Тази малка джаджа се наричаше кийлогър и съдържаше миниатюрен USB диск, който записваше всяко натискане на клавиатурата върху чип. Да, можете да получите тези данни и със софтуер, но е доста по-сложно сега, когато повечето хора използват антивирусни програми. Ако нямах причини да го търся, никога не бих го намерил.

В кабелния модем открих малко черно устройство, за което се досетих, че е флашка. И на него не му беше там мястото.

Обадих се на Дороти.

— Знаели са, че имаш среща с Маркъс — каза тя — и не са очаквали да си у дома.

— Е, ако е така, значи не са ни наблюдавали.

— Щеше да ги забележиш, Ник. Те не са глупави.

— И кои са те?

— Искам да върнеш кийлогъра обратно в USB порта, ясно?

Послушах я.

— Знаеш ли как да отвориш текстови редактор?

— Да, ако ми обясниш.

Тя ми обясни, аз отворих един прозорец и й изчетох няколко дълги поредици от цифри. После извадих кийлогъра и вкарах устройството от модема. Повторих процеса и й прочетох други цифри.

— Чакай малко — каза тя и аз зачаках.

Местата, където се бяха забили двете стрелички от тейзъра — в дясното ми рамо и отляво под кръста — все още бяха изтръпнали и започваха да ме сърбят. Чувах как Дороти трака по клавиатурата и мърмори, а от време на време и сумти.

— Ха!

— Какво?

— Я, колко интересно…

— Кое?

— Серийните номера, които ми продиктува. Такова оборудване ползват в полицията. Хората, които са нахлули у вас, работят за правителството.

— Или използват правителствена апаратура — отбелязах аз. — Не е задължително да са техни служители.

— Добре.

Вече се досещах кой може да ги е пратил. Още преди да отида в бостънския офис на ФБР, Гордън Снайдър беше разбрал кой съм. Знаеше защо искам да говоря с него, както и че работя за Маршъл Маркъс, който беше обект на важно федерално разследване. И тъй като работех за него, аз явно бях съучастник, което ме превръщаше в мишена.

Снайдър ми беше казал направо, че телефоните на Маркъс се подслушват. Сигурно следяха и електронната му поща. Което означаваше, че Снайдър е знаел, че отивам в Манчестър и е сметнал, че няма да съм у дома и може да изпрати хората си.

Спомних си предупреждението на Даяна: „Пази се от него. Ако реши, че действаш срещу него или пречиш на случая, ще те погне.“

— Можеш ли да заредиш записите от камерите вкъщи? — попитах аз. — Искам да видя как са влезли.

Когато се нанесох, наех охранителна фирма да монтира няколко камери с висока резолюция над вратите на мансардата. Две бяха замаскирани като детектори за дим, а две ултра мини айпи камери „Мисуми“ — като отдушници. Задействаха се при движение и качваха записите на сървъра в офиса. Представа си нямах как точно става, не разбирах от тези работи. Така или иначе, видеото се намираше в офиса.

Дороти каза, че ще ми се обади пак и докато чаках, преобърнах апартамента, търсейки още оборудване или улики, оставени от хората на Гордън Снайдър.

Скоро Дороти се обади и каза:

— Боя се, че не разполагам с отговорите, които ти трябват.

— Защо не?

— Погледни си компютъра.

Върнах се при бюрото и видях на монитора четири снимки на стълбището до предната и задната врата на мансардата. Видях, че всъщност не са снимки, а записи от различните камери. Под всеки прозорец бяха записани датата, часа и някакви други цифри, които не ми изглеждаха важни. Някак си Дороти бе успяла да ги качи на компютъра ми от разстояние.

— Как успя? — попитах аз.

— Добрата магьосница никога не издава тайните си — отвърна тя и курсорът на мишката започна да се движи сам, ограждайки първите два прозореца. — Тук не е ставало нищо интересно. — Прозорците изчезнаха. — Гледай сега.

Останалите два прозореца се увеличиха толкова, че заеха по-голямата част от монитора.

— Влезли са в апартамента ти в 8.22 часа.

Погледнах часовника си.

— Добре.

— Ето сега, 8.31 и… 30 секунди.

Двата прозореца се преместиха с няколко кадъра напред и внезапно в центъра на всеки от тях избухнаха червени искри, които се разраснаха и заличиха целия образ.

— Лазер — казах аз.

— Точно така.

След минута картината се възобнови, но вече не се виждаше нищо, освен празното стълбище.

— Тоест, все още не знаем как са влезли — казах аз. — Това обаче ни разкри нещо полезно.

— Какво? Че знаят как да повредят камерите? Това го пише навсякъде из мрежата.

— Не. Знаели са къде са камерите.

— И какво от това?

— Не са налучквали, действали са бързо и ефективно. Няма как да заслепиш камерите, ако не можеш да ги откриеш. Знаели са точно къде да търсят.

— Е, и?

— Камерите са скрити — обясних аз. — Едната в детектор за дим, а другата — в отдушник. Тази в детектора не е особено оригинална, ако човек знае какво се намира на пазара, но другата е по поръчка — фиброоптична, дебела към половин сантиметър, нужни са сериозни умения, за да я улучиш от раз.

— Какво се опитваш да кажеш?

— Докопали са схемите. Както и паролата ми.

— Може би са им ги дали от фирмата, която е инсталирала камерите.

— Възможно е. Може също да са ги взели от файловете ми. Тези в офиса.

— Невъзможно! — отсече тя. — Щях да разбера, че са влизали, Ник.

— Може би.

— Няма може би! — отсече твърдо Дороти, макар и с отбранителен тон. — Сигурно е!

— Нека се изразя така — те не просто са знаели точно къде са камерите, но и са успели да изключат алармата. Което означава, че са знаели кода.

— Получили са го от охранителната фирма.

— Там не знаят кода.

— Кой го знае?

— Само аз.

— Никъде ли не си го записал?

— Само в личните ми папки в офиса.

— В чекмеджето ли?

— На компютъра, същите, които са и на сървъра ни.

— О!

— Сега разбираш ли?

— Да — отвърна тя и тогава ми позвъниха на другата линия. Беше Даяна. — Някой е пробил мрежата в офиса.

— Или някой ни порти — казах аз. — Изчакай, имам друго обаждане.

— Ник! — чу се напрегнатият глас на Даяна. — Току-що ми се обадиха от AT&T. Мисля, че открихме нашето момиче.

33

Едва когато постъпи в пансион, Алекса разбра, че сънищата на другите деца (нормалните) не са като нейните. И те понякога, също като нея, сънуваха, че летят, но сънуваха още, че им падат зъбите, че се губят в лабиринти или че се разхождат из училището голи. Освен това всички имаха кошмари, че трябва да се явят на класно, за което не са се подготвили. Но не и Алекса. Тя постоянно сънуваше, че пълзи по корем из безкрайна мрежа от пещери и че засяда в един тесен тунел на стотици метри под земята. И всеки път се будеше изпотена и трепереща.

С течение на времето разбра, че когато човек има фобия, една частица от мозъка му постоянно се старае да оправдае съществуването й и да покаже защо фобията му е напълно логична. Не е ли логично да те е страх от змии? Кой би могъл да спори с това? Защо да не е логично да се боиш от микроби, паяци или от летене със самолет? От всички тези неща се умира, нали? На мозъка не му се налагаше да се напряга особено, за да обясни тези фобии. За Алекса да се намира в затворено пространство беше най-ужасяващото нещо, което можеше да си представи. Не й трябваше логика, доказателства или обяснения — просто го знаеше.

Като сврака, която цял живот събира лъскави боклуци, умът й складираше най-ужасните истории, които беше чела или чула и които доказваха, че страховете й са оправдани, и маниакално запомняше неща, на които другите почти не обръщаха внимание. Например разкази от учебниците по история за хора, които се разболели от чума, изпаднали в кома и били обявени за мъртви, а после били погребани. Разкази за ковчези с издрани отвътре капаци и за скелети, открити с кичури човешка коса в стиснатите юмруци. Никога не забрави една статия за някакво момиче от Охайо, живяло в края на деветнайсети век, което се разболяло от нещо и лекарят го обявил за мъртво. Кой знае защо сложили тялото му във временен склад, може би защото земята била твърде замръзнала, за да го погребат, и когато напролет го отворили, за да заровят тялото, открили, че косата на момичето е оскубана, а няколко от пръстите му били отхапани.

Момичето било изяло собствените си пръсти, за да остане живо.

Учителят й по литература в Екситър ги беше накарал да четат Едгар Алан По. Не стига, че стилът му беше трудноразбираем — такива странни, непознати думи използваше, но и разказите му бяха непоносими… защото тя беше една от малкото, които ги разбираха. Той познаваше ужаса отвътре. Съучениците й казваха „Тоя е ненормален“, но Алекса знаеше, че Едгар Алън По е прозрял истината. „Падението на дома Ъшър“ и „Бъчвата с амонтилядо“ — всички онези разкази за хора, погребани живи… тя нямаше сили да ги дочете докрай. Как другите успяваха?

Защо трескавият й сврачи ум не спираше да мисли за тези ужасни разкази? В крайна сметка, в момента тя изживяваше най-лошия си кошмар.

34

— Телефонът й е включен — каза Даяна.

— Къде е? — попитах аз.

— В Лиоминстър.

Произнесе го грешно, като всеки, който отскоро е в щата.

— Това е на час път оттук — погледнах часовника си. — А толкова късно вечерта може би и на по-малко. Точно местоположение ли ти дадоха?

— Пращат ми географската ширина и дължина в градуси и минути по имейла.

— Добре — отвърнах аз. — Като знам за какво става дума, може да посочат район с площ хиляда квадратни километра, но щом стигна, ще потърся възможните места.

— Дай ми десет минути.

— Лягай си, иначе утре ще си като пребита. Аз ще се оправя.

— Технически аз подадох молбата. Нямам право да дам тази информация на хора, които не работят в Бюрото.

— Добре, аз ще карам, ти ще навигираш.

Бързо взех няколко необходими неща, включително пистолета „Смит и Уесън“ и ръчно GPS устройство (един очукан жълт „Гармин“).

Докато карахме, й разказах какво се е случило, откакто се видяхме за последно преди няколко часа — че съм изгледал записите от охранителните камери в хотел „Грейбар“, че един Мъж е сипал нещо в напитката на Алекса и я е откарал, и че „приятелката й“, Тейлър Армстронг, му е съдействала по причини, които все още не са ми ясни. Казах й за живия видеопоток и за признанието на Маршъл Маркъс, че е взел пари от опасни хора, за да направи отчаян опит да спаси фонда си, но накрая пак е загубил всичко. Даяна свъси вежди.

— Чакай да погледна списъка с обажданията й — каза тя и започна да бърника из блекберито си.

— Да, искам да знам дали последното е до нея, или от нея.

— Последното й позвъняване е стигнало до кулата в Лиоминстър в 2.37 часа сутринта.

— Преди почти 24 часа. Колко е продължило?

Тя продължи да бърника.

— Около десет секунди.

— Десет секунди? — повторих аз. — Доста кратко.

Изчаках още малко и накрая тя каза:

— Последното й обаждане е до 911, но изглежда изобщо не са я свързали. Стигнало е до кулата, но сигурно са я прекъснали.

— Впечатлен съм. Сигурно изобщо не е била на себе си заради наркотика, но въпреки това е направила опит да потърси помощ. А кой я е търсил?

— Между три сутринта и днес на обяд има много обаждания.

— Виждаш ли от кого са?

— Да. Четири различни номера са — два стационарни в Манчестър.

— Баща й.

— Един мобилен, също на Маркъс. Четвъртият също е мобилен, на името на Тейлър Армстронг.

— Значи Тейлър наистина се е опитала да й се обади. Интересно…

— Защо?

— Ако се е опитала да се свърже с Алекса, това може да означава, че всъщност се е тревожела за приятелката си. Което значи, че може би наистина не е знаела какво й се е случило.

— Или че се е почувствала виновна заради постъпката си и е искала да се увери, че Алекса е добре.

— Да — съгласих се аз.

Дълго време не си казахме нищо. До Леминстър нямаше пряк път — трябваше да карам по „Търнпайк“ до магистрала „95 север“ и после да се прехвърля на шосе 2. Леминстър е до шосе 2, двупосочна магистрала, която минава през Линкън и Конкорд и после продължава на запад до щата Ню Йорк.

Не се тревожех особено за скоростта — до мен седеше служител на ФБР. Ако изобщо беше възможно да си спестя глобата, това можеше да стане днес.

Беше започнало да вали и аз включих чистачките. По това време на нощта на пътя имаше само камиони. Пред мен се движеше стар трактор с ремарке, чиито гумени калници плющяха и обливаха предното стъкло с вода. Усилих чистачките и минах в съседното платно. Тогава си дадох сметка, че Даяна ме наблюдава.

— Какво?

— Защо по яката ти има кръв? Моля те, не ми казвай, че си се порязал, докато си се бръснал.

Разказах й за взлома в мансардата и споделих предположенията си, че го е организирал Гордън Снайдър. Докато ме слушаше, тя бавно клатеше глава и щом приключих, каза:

— Не е било ФБР. Ние не работим така. Не действаме по този начин.

— Не и официално.

— Ако е искал да следи имейла ти, Снайдър може да го направи от разстояние. Не би пратил двама души с черни чанти.

Замислих се за миг.

— Може и да си права.

Отново се умълчахме. Точно се канех да я попитам за онова, което се беше случило (или почти се беше случило) между нас Днес, когато тя възкликна:

— Защо телефонът й още е включен?

— Добър въпрос. Трябвало е да го изключат. Да извадят батерията или още по-добре, да го унищожат. Всеки, който гледа полицейски сериали, знае, че мобилният телефон може да издаде местоположението на собственика си.

— Може би не са го намерили.

— Съмнявам се, държала го е в предния джоб на якето си.

— Тогава може би го е скрила някъде. Например в колата, с която са я отвлекли.

— Възможно е.

Едно черно „Силверадо“ минаваше от платно в платно, без да даде мигач.

— Радвам се, че установихме връзка — казах аз. Прозвуча малко дървено и формално.

Даяна мълчеше и аз опитах отново:

— Като си помисля, че и двамата сме в Бостън от месеци…

— Смятах да ти се обадя.

— Не, така нямаше да е интересно. Другият трябва постоянно да се чуди. Така е много по-забавно.

Зачудих се дали думите ми не прозвучаха заядливо. Надявах се, че не са. Мълчанието й се проточи.

— Разказвала ли съм ти за баща си?

— Да, малко.

Знаех, че са го убили, докато е преследвал беглец, но зачаках да видя какво ще каже Даяна.

— Знаеш, че беше от Федералните маршали, нали? Мама постоянно живееше със свито сърце — кога тръгва за работа, ще се прибере ли жив и здрав…

— И въпреки това ти всеки ден рискуваш собствения си живот — внимателно казах аз, без да съм сигурен накъде бие.

— Това е животът, който сама си избрах… но да трябва постоянно да се тревожа за някой друг… това не ми е по силите, Нико.

— Какво имаш предвид?

— Че имахме уговорка, а в един момент разбрах, че не я спазвам.

— Уговорка?

— Бяхме се разбрали да я караме небрежно, без да се обвързваме, нали така? Само че аз започнах да хлътвам и знаех, че това не е добре нито за теб, нито за мен.

— Така ли реши?

— Трябва ли да водим този разговор?

Нямаше как да не си помисля за всичко между нас, което остана неизречено, но успях да кажа само:

— Никога не си споменавала за това.

Тя сви рамене и не каза нищо.

Движехме се по безкрайна, монотонна права отсечка по магистрала с три платна някъде в Челмсфърд, през километричен коридор от бодлива вечнозелена гора, растяща на стръмни ридове. Прекъснатата линия пред нас беше избледняла, а единственият звук, който чувахме, беше слабият ритмичен пулс на магистралата.

— Не ме помолиха да замина за Сиатъл — тихо каза Даяна. — Аз помолих да ме преместят.

— Добре — промърморих. Изглежда хладният бриз, който идваше от прозореца, сковаваше лицето ми.

— Трябваше да се измъкна. Мислех, че виждам бъдещето си и то ме уплаши. Видях какво преживя майка ми… Може би трябва да се омъжа за счетоводител.

Дълго време никой не продума. Сега се носехме по шосе „12 север“, което явно беше главната търговска артерия. От едната му страна имаше магазин „Стейлъпс“, както и един „Маршълс“. И ресторант, чиято табела гласеше, че там се предлага закуска „по всяко време“, освен очевидно в два сутринта. Видяхме и закусвалня „Френдли“, също затворена. Спрях до нея и включих аварийните светлини.

Даяна вдигна поглед от GPS-a.

— Това е — каза тя. — В момента се намираме на 300 метра от телефона й.

35

— Ето там — посочи Даяна. — Това е Норт Мейн стрийт 482.

Зад „Френдлис“ имаше четириетажен тухлен мотел, строен по правилата на класическия американски архитектурен стил, чието най-точно описание е „Грозотия“. Пред сградата имаше ярка неонова табела в червено и жълто, закачена на дълъг прът. На табелата пишеше „Мотел 12“. Изглеждаше така, сякаш местните хлапета се упражняват да стрелят по нея — имаше няколко дупки и пукнатини, през които прозираше светлина. Под нея имаше дървена дъска, на която с черни пластмасови букви бе изписано „ИНТЕРНЕТ ДОПЪЛНИТЛНО“.

Спрях на паркинга на мотела, където имаше още десетина-дванадесет коли. Никоя от тях не беше ягуарът, който видях на записа от охранителните камери (не, че очаквах да го видя там). От другата страна на мотела се издигаше висока сграда, вероятно склад.

По дяволите — казах аз, — трябват ни по-точни координати. Би ли се обадила пак на AT&T, за да ги помолиш да проверят телефона? Искам GPS координатите в десетичен формат.

Докато Даяна ги набираше, аз се върнах на пътя. Минаха няколко коли, а от другата страна на улицата проблясваше табела с надпис „ШЕРАТОН ФОР ПОЙНТС“. Никъде не виждах строежи, полета или частни домове.

— Готово! — извика Даяна и изтича към мен.

Подаде ми GPS-a. Вече беше заредила новите координати. Мигаща стрелка сочеше къде се намираме, а айфонът на Алекса беше обозначен с точка, която беше съвсем близо. Доближих се към пътя и стрелката се премести заедно с мен. По-близо до телефона на Алекса.

Като поглеждах към GPS-a, пресякох улицата и спрях при мърлявия банкет до мантинелата. Сега стрелката и точката почти съвпадаха — телефонът й трябваше да е някъде тук.

Прескочих мантинелата, зад която имаше стръмен склон, който водеше към канавка, а после се издигаше рязко нагоре. Спуснах се по хълма, краката ми поднесоха и изминах част от пътя, хлъзгайки се надолу. Щом стигнах до долу, отново погледнах GPS-a. Стрелката се намираше точно върху точката. Погледнах нагоре, после надясно, после — наляво. И тогава го видях, осветен от жълтата светлина на уличната лампа. Лежеше в канавката, на по-малко от метър от мен. Айфон в розов гумен калъф.

Телефонът на Алекса, захвърлен до пътя.

36

— Алекса?

Гласът на Бухала я стресна. Опитваше се да си спомни текста на „Изгуби себе си“ на Еминем. Пееше си песни, които изравяше от спомените си, мелодийки от реклами — всичко, което се сети, за да не мисли за това къде се намира. Беше успяла да си спомни целия текст на „Американски пай“. Отне й доста време — не знаеше колко точно, защото беше изгубила представа за изминаващите часове.

— Отклони се от сценария, Алекса.

Тя не отговори. Не знаеше какво има предвид той, но после си спомни думите, които успя да вмъкне, за да каже на баща си какво са й направили.

— Разбираш ли, че животът ти е изцяло в моите ръце?

— О, боже, убий ме! — изкрещя тя, макар че гласът й прозвуча като измъчено хриптене. — Просто ме убий! Не ми пука!

— Защо ми е да те убивам, Алекса? Много по-зле е да останеш погребана в ковчега, дълбоко под земята.

— Господи! Убий ме, моля те!

— О, не! — отвърна гласът. — Искам да останеш жива много дълго време. И да знаеш, че никой никога няма да те намери. Никой!

Тя изохка, изкрещя и усети, че й прилошава. Главата й се въртеше.

— Намираш се на три метра под земята и никой няма представа къде си. Може би ще ида да се поразходя с колата. Може да замина за няколко дни. Ще оставя вентилационната система да работи, разбира се, за да не ти свърши въздухът. Ще крещиш и никой няма да те чуе, ще блъскаш с юмруци и ще дереш стоманените стени на ковчега и никой няма да разбере, че си там.

— Моля те, всичко ще направя! — изскимтя Алекса. — Всичко, каквото и да е! — Тя замълча, преглътна с усилие и си помисли, че може _Пак да повърне. — Много си силен. Мисля, че си привлекателен мъж.

От колоната над главата й се разнесе кикот.

— Не можеш да направиш нищо, което да ме възбуди повече от това да гледам как се молиш. Това много ме възбужда, Алекса.

— Баща ми ще ти даде всичко, което поискаш. Всичко!

— Не! Грешиш! Нищо не прави, за да те освободи.

— Може би не знае какво е Меркурий.

— Знае. Баща ти много добре разбира за какво става дума. Знаеш ли защо не желае да ни даде онова, което му поискахме?

— Той не знае какво искате!

— Ти не си важна за него, Алекса! Обича жена си и парите си повече от теб. Може би никога не те е обичал. В капан си, като плъх, той знае това и изобщо не му пука.

— Не е вярно!

Отговор не последва. Само мълчание.

— Не е вярно! — повтори Алекса. — Позволи ми пак да говоря с него. Ще му кажа, че трябва да действа веднага.

Нищо. Тишина.

— Моля те, нека говоря с него!

Нищо, нито звук. Тя започна да долавя далечни звуци в ужасяващата тишина и първо реши, че са само халюцинации — скърцането на колелото, в което ужасеният й разум се въртеше като хамстер. Но не, това наистина бяха гласове. Неясни и приглушени, но определено гласове. Понякога точно така долавяше гласовете на родителите си, които се дочуваха през решетките на радиаторите в старата къща, въпреки че те се намираха два етажа по-долу.

Горе имаше хора. Сигурно Бухала и останалите, с които работеше. Гласовете им идваха през тръбите, които й доставяха свеж въздух. При него ли бяха? Ами ако не бяха и изобщо не знаеха за нея?

Тя с всичка сила изкрещя:

— ПОМОЩ! ПОМОЩ! ПОМОЩ! МОЛЯ ВИ, НЯКОЙ ДА МИ ПОМОГНЕ! ТУК, ДОЛУ СЪМ, ПОМОЩ!

Последва само мълчание. После неясното мърморене започна отново и тя беше сигурна, че някой се изсмя.

37

Вместо да открием Алекса, открихме захвърления й телефон. Разочарованието ни беше огромно, но колкото повече мислех за това, толкова повече неща ми се изясняваха.

Алекса най-вероятно беше на стотина мили от Бостън. Показваха го записът от хотела с часа на отвличането, както и обаждането й до 911 от Леминстър, северно от Бостън, по-малко от час по-късно.

След като Даяна проведе няколко разговора, решихме, че са откарали Алекса с кола, а не със самолет. Единствената писта наблизо беше на общинското летище „Фичбърг“. Там имаше две писти, които се използваха от няколко малки чартърни компании, само че между полунощ и шест часа онази сутрин не бяха излитали никакви самолети.

От отвличането й до първият контакт на похитителите с Маршъл Маркъс бяха изминали четиринайсет часа, в които се включваше и времето, нужно, за да я транспортират, а после — ако приемехме думите й буквално — да я погребат в някаква крипта или подземие и да поставят камери, които могат да предават по интернет. Подобно начинание е сложно и времеемко и сигурно бе отнело няколко часа, така че нямаше как да са отишли прекалено далеч.

Което обаче не стесняваше особено периметъра.

Оставих Даяна пред сградата на ФБР. Беше едва шест сутринта, но тя реши, че може да започне работния ден по-рано. Щеше да ангажира техниците още щом пристигнеха, за да обработят подробно телефона на Алекса.

След като Даяна слезе, аз останах известно време пред „Сентър Плаза“ 1, без да гася мотора на дифендъра, и се замислих дали да не се отбия у дома, за да поспя няколко часа — очакваше ме тежък ден. Първо обаче реших да проверя електронната си поща.

Открих поредица от имейли, но не от име, а от номер, който не разпознах. Отне ми няколко секунди да си дам сметка, че са били изпратени автоматично от миниатюрното GPS проследяващо устройство, скрито в златната запалка „С. Т. Дюпон“ на Тейлър Армстронг. Не точно нейната, а онази, с която я замених, когато „случайно“ я изтървах на паветата на Бийкън Хил. Бях я купил от магазина за тютюн на Парк Скуеър — съвсем същата златна запалка „С. Т. Дюпон“ с диаманти по капачето. Класика, при това абсурдно скъпа, но много по-евтина от това да наема някой да следи Тейлър.

Проследяващото устройство бе поставено от мой стар приятел от Специалните части (наричахме го Ромео), който имаше собствен бизнес в сферата на КПТН, или „контрамерки против техническото наблюдение“. Той кисело се оплака, че запалката била абсурдно малка — не бил сигурен, че ще намери достатъчно дребен тракер. Искаше вместо нея да открадна телефона й. Така щеше да му е най-удобно, само че по-лесно би било да отмъкна единия й бъбрек. Той все пак успя да вмъкне нано-GPS устройство в резервоара за газ на запалката, без да спира да мрънка, Разбира се. Ромео, чието истинско име беше Джордж Девлин, не беше никак лесен, но работеше перфектно.

Програмира тракера да започне да праща сигнали за местоположението си само ако го преместят на повече от 300 метра. Сега виждах, че веднага след разговора ми с Тейлър на ъгъла на „Чарлз“ и „Бийкън“, тя си е отишла у дома — или са я закарали с лимузината на Дейвид Шектър — а след това е карала до Медфърд, на седем километра северозападно от къщата. С кого ли е трябвало да се види толкова спешно? Мисля, че се досещах за отговора.

38

Двайсет минути по-късно карах по „Олдфийлд“ в Медфърд — приятна улица с красиви стари дървета и дървени къщи. Някои бяха двуфамилни, а други — жилищни сгради. Повечето бяха добре поддържани, редовно пребоядисвани, с прилежно окосени морави и идеално подрязани храсти. Няколко обаче изглеждаха запуснати от отсъстващите собственици, които сякаш бяха вдигнали ръце от своите наематели-студенти, които живееха като скотове. Университетът „Тъфтс“ беше съвсем наблизо.

Къщата, в която снощи Тейлър бе прекарала 45 минути, беше триетажна и боядисана в бяло, една от хубавите. В шест и половина сутринта в квартала беше спокойно. Видях жена с клин в черно и тюркоазено, която беше излязла да потича, после от един гараж в другия край на улицата се показа кола. Зачаках, без да изпускам от очи къщата. После излязох и минах покрай нея, сякаш бях съсед, който прави сутрешната си разходка. Бързо се огледах и небрежно се качих на предната веранда. Видях пет звънеца с имена до тях. Пет апартамента — в един от тях сигурно живееше собственикът. На горните два етажа имаше по два апартамента.

Петте фамилни имена бяха Шиф, Мърдок, Пепейра, О’Конър и Ънгър. Запомних ги, върнах се в колата, набрах номера на Дороти и я събудих.

Тя ми върна обаждането след пет минути.

— Маргарет О’Конър е на 79 години, вдовица от 15 години — притежава сградата от 1974 г. Останалите четирима плащат Наем. Единият наскоро е завършил колеж и работи за Амнести Интернешънъл. Двама правят докторати в „Тъфтс“. Четвъртият е нашият човек.

— Кой точно?

— Перейра. Пълното му име е Маурицио да Силва Кордейро-Перейра и да, намерих снимката му. Това е мъжът от записа на охранителната камера в хотела.

— Тейлър го нарече Лоренцо.

— Дал й е фалшиво име.

— Фамилията му е на звънеца, така че дори отначало да не е знаела истинското му първо име, е била наясно с фамилното. Каква е връзката им?

— Ето какво открих — той е на трийсет и две, роден е в Сао Пауло, Бразилия. Семейството му е богато, говорим за големи пари. Баща му работи в ООН в Ню Йорк.

— Ха! И с какво се занимава бащата?

— Вероятно с нищо особено. Член е на постоянната мисия на Бразилия и доколкото знам, тези хора не вършат нищо. Маурицио е израснал в заградено имение в Морумби, в предградията на Сао Пауло. Учил е в двуезично училище — „Сейнт Пол“, а после е постъпил в Универсисаде де Сао Пауло. Член е на тенис клуб „Хармония“ и на поло клуб „Хелветия“…

— И защо богаташче като него ще живее в скапан апартамент на Бедфърд?

— Изглежда е прекарал няколко доста лениви години като Докторант във факултета по право и дипломация „Флечър“ в „Тъфтс“. Само че не е отделял много време на библиотеката — пласьор е, най-вече на кокаин, трева и амфетамини.

— Сега вече стана интересно. Какво научи за това?

— Преди две години е имало общо разследване на Управлението за борба с наркотиците и Имиграционните служби по хипотезата, че хлапето използва дипломатическата поща на баща си, за да вкарва контролирани вещества.

— Баща му сигурно никак не е бил доволен — казах аз.

— Няма да се учудя, ако се е отказал от него. Няколко пъти е бил арестуван, но не са му отправили обвинения. Явно малкият знае как да лъже системата.

— Ако баща му е в ООН, значи има дипломатически имунитет.

— Той и порасналите деца на дипломата ли предпазва?

— Цялото му семейство.

— И не могат да бъдат арестувани за наркотици?

— Не могат да бъдат арестувани и за убийство — отвърнах аз.

— Мама му стара, трябвало е да стана дипломат. Какво не бих дала за зареден пистолет и десет минути дипломатически имунитет.

— Сега започвам да разбирам — казах аз. — Тейлър отдавна има проблеми с наркотиците, Маурицио сигурно й ги доставя.

Картината започна да се изяснява. Произходът и заможното му семейство му осигуряваха достъп до подходящите социални кръгове, както и известна показност и увереност край богатите колежани, които за нищо на света не биха допуснали да ги видят с уличен пласьор. Всъщност не само колежаните, а и гимназистите като Тейлър Армстронг, дъщерята на сенатора.

— Татко му се отказва от него, наследството му се изплъзва — каза Дороти. — Дипломатическата поща също. Снабдяването пада, вече не се сипят пари, трудно му е да си плаща наема и вноските за колата. Когато му трябват пари, такъв човек може да се отчая и да приеме някоя рискована задача. Например да отвлече богато момиче.

— Или пък са го наели, защото снабдява Тейлър — казах аз.

— Не е било трудно.

— Кой го е наел?

— Ами Маурицио е от Бразилия, от богато семейство с връзки. Един от недоволните инвеститори на „Маркъс Капитъл“ е Хуан Карлос Гусман.

— Който е…?

— Колумбийски наркобарон. Живее в Бразилия.

— О, Боже! — възкликна тя. — Господи Исусе! Момичето е в ръцете на наркокартел?! И ти смяташ, че ще я прибереш жива?

— С твоя помощ имам шанс.

— Ник, няма начин да проследя видеопотока, нито аз, нито който и да е друг. Говорих с всичките си познати, а сред тях има хора, които се занимават с това много по-отдавна.

— Казала си на някого върху какво работим?

— Естествено, че не. Говорихме за IP адреси и алгоритми. Проследяване на дигитални улики. Така няма да ги намерим.

— Доста труд си дадоха, за да искат откуп от Маркъс — казах аз.

— Мислиш ли, че нашият човек още живее в онзи апартамент, или е духнал, щом Тейлър го е предупредила?

— Не знам. Ако още е там, значи е бил само куриер — отвлякъл е Алекса и я е предал на някой друг. Не я е закарал до Леминстър, а после обратно дотук.

— Може би е хвърлил телефона й там, за да остави фалшива следа и хората да си мислят, че тя е там, а не близо до Бостън.

— Прекалено сложно е. Много по-умно е просто да унищожи телефона и да не остави никаква следа. Освен това е карал крадена кола. Не си струва риска да го спрат за счупен стоп или изтекла винетка. Или пък някое амбициозно местно ченге да разпознае номера.

— Ами ако го няма?

— Ще претърся апартамента и ще видя дали нещо може да ме отведе до Алекса. Сметки, изрезки от вестници, компютърни файлове, каквото и да било.

— Добре, а ако е там? Не забравяй — богаташче или не, той е наркопласьор, ще бъде въоръжен. Моля те, гледай да не те убият преди десет часа!

— Десет часът ли?

— Губернаторът, забрави ли? Искаше да присъствам в случай, че имат технически въпроси, на които не можеш да отговориш, защото се занимаваш с „общата картина“?

Ставаше дума за среща, уговорена отдавна от бивш губернатор на голям щат, който трябваше да подаде оставка заради скандал с подкупи. Всички около него знаеха, че е бил натопен.

— Кажи на Джилиън да я отложи — казах аз.

— Да я отложи!? — не повярва на ушите си Дороти. -

— Адвокатите са дошли чак от Ню Йорк специално за срещата, не може да я отложиш!

— Доколкото знам, все още аз съм шефът. Кажи на Джилиън да я отложи и да ми опразни програмата до края на седмицата. С нищо друго няма да се занимавам, преди да върна момичето у дома.

— До края на седмицата? — попита тя. — Ако смяташ, че ще ти отнеме само няколко дни, значи си се взел твърде насериозно. Както и да е…

— Ще говорим по-късно — прекъснах я аз, затворих, излязох от колата и заобиколих сградата, като спрях от страната, където беше апартамента на Маурицио Перейра.

Наркопласьорите живеят в състояние на постоянна параноя. Той сигурно държеше пистолет до леглото си — не под възглавницата, което е доста неудобно, а под леглото или зад таблата. Единствената ми възможност беше да го изненадам.

39

Освен ако не си изкарвате прехраната, като разбивате ключалки, това, че знаете как се прави, не означава, че го правите както трябва. Веднъж наех професионален ключар, за да ми даде няколко урока, макар че вече бях научил основните неща от един конфискатор, с който се запознах като юноша, докато се размотавах из работилницата му на „Норман Ленг Мотърс“ в Молдън. Освен това държах в жабката цял набор от инструменти, включително комплект професионални шперцове и ключове. За традиционните шперцове обаче трябва финес, време и търпение, а аз не разполагах с нито едно от трите.

Грабнах електрическия пистолет „СаутОрд“, изящен инструмент от неръждаема стомана с размерите на електрическа четка за зъби, който е по-бърз и лесен за употреба от всеки шперц, макар че вдига повече шум. Батериите обаче бяха свършили, така че посегнах към моя „Изи Снап“ — традиционен ръчен шперц, разработен за полицаи, които нямат време да учат бавния, фин занаят на разбивача на ключалки. Уви, пистолетите-шперцове не са особено тихи. Щракването е доста силно, но поне става бързо.

Изкачих се по страничното стълбище, което осигуряваше външен достъп до апартаментите. Няколко циментови стъпала водеха до тясна веранда с дървени перила, боядисани в сиво. Оттам нагоре стълбите бяха от боядисано дърво. С леки стъпки се качих догоре, изминах няколко метра, промъквайки се край парапета и спрях, за да преценя ситуацията.

До вратата на апартамента имаше прозорче с дръпнати завеси. Ключалката беше най-обикновена — не „Шлейг“ или някоя друга марка за секретни брави, което би ме затруднило. Изпитах облекчение. Над вратата зърнах светлинка колкото глава на топлийка — охранителна система — която обаче не светеше. Сигурно изключваше алармата, когато си беше у дома и може би щях да го заваря. Чудесно!

Дори не се огледах. Ако някой от съседите беше буден и ме видеше, исках да изглеждам така, сякаш мястото ми е там. Действах бързо, но небрежно. Първо пъхнах в ключалката инструмента за напрежение, който беше голям горе-долу колкото изправен кламер, и го развъртях малко. Хванах пистолета с дясната ръка и вкарах иглата в ключалката до инструмента за напрежение, като внимавах да не докосна пластинките, и стиснах дръжката. Чу се шумно прещракване. Наложи се да го повторя още десет-единайсет пъти, а звукът ехтеше в прохода между къщите. Освен ако не спеше като заклан, Перейра със сигурност го беше чул.

Най-сетне усетих, че патронът се завъртя. Успях.

40

Въздухът вътре беше студен — явно в някоя от стаите работеше климатик. Веднага усетих противната блатна воня на застояла вода. В апартамента имаше някой.

Всички завеси бяха дръпнати. Предното помещение тънеше в почти непрогледен мрак. След няколко секунди обаче очите ми привикнаха и успях да се промъкна през претъпканата с вещи стая, криволичейки между огромния телевизор с плосък екран и твърде големия кожен диван, пролуката между които бе пълна с празни бирени и винени бутилки. Успявайки като по магия да не съборя нищо, тръгнах по посока на шумното хъркане, което се носеше от отворената врата на спалнята. На прага се спрях — в леглото се виждаше бабуна. Не, две.

Върху възглавницата видях дълга, рошава руса коса, сякаш лъв беше изкашлял топка косми. Зърнах женски тил и чифт добре оформени рамене, а до тях, с отворена уста и хъркайки като електрически трион, лежеше мъжът, когото разпознах като Лоренцо. Онзи от видеозаписите от „Кафеза“. Същият, който бе отвлякъл Алекса, в това нямаше никакво съмнение.

Замислих се за миг, преговорих вариантите и се спрях на най-простия. Заобиколих леглото и застанах от страната на Перейра, който лежеше наполовина под намачкания чаршаф, наполовина под одеялото. Старият климатик над тях ръмжеше и Ревеше като самолетен двигател. Стаята беше леденостудена и миришеше на застояло и пот. Той беше извърнал лице към русото момиче, а чаршафът бе вдигнат до брадичката му. Сграбчих края му в десния си юмрук и бързо го дръпнах над и под главата му, така, че го заклещих отдолу. Той започна да се мята насам-натам, като ругаеше, крещеше и махаше с ръце и крака. Аз обаче го бях омотал като мумия. С дясната си ръка го хванах за гърлото и стиснах. Той се замята още по-бясно, а чаршафът заглушаваше крясъците му.

Русото момиче до него също изкрещя със странно дълбок глас и се измъкна от леглото. Докато се катерех върху гърчещото се тяло на Маурицио и го притисках надолу с колене, си дадох сметка, че дългокосата блондинка всъщност е кльощав, деликатен млад мъж.

— Нямам нищо общо! — извика момчето. — Едва го познавам, бе, пич!

Тръгна на заден ход, сякаш очакваше да скоча към него, но аз се обърнах и го оставих да си тръгне.

Боях се, че Перейра може да припадне, така че отпуснах леко хватката си. Той си пое шумно дъх и дрезгаво изграчи:

— О que voce quer? О que diabos voce quer? [9]

Нямах представа какво значи това, не говоря португалски.

— Къде е тя? — попитах аз.

— Entreguei о pacote! [10]

— Къде е тя?

— Eu entreguei a menina! [11]

— Говори на английски.

— О pacote! Entreguei о pacote! [12]

Една от думите ми звучеше някак познато.

— Пакетът?

— Аз доставих — той пак си пое дълбоко дъх, — пакета. Доставих пакета!

— Пакета ли?

Кръвта ми кипна от нажежен до бяло бяс, едва успях да се сдържа да не смачкам гръкляна му.

Той очевидно смяташе, че имам нещо общо с отвличането и с хората, за които работеше. Значи наистина беше просто куриер, първата брънка във веригата. Бяха го наели да отвлече Алекса и да я предаде на някой друг. И тъй като смяташе, че съм един от работодателите му, явно не знаеше кои са те и не се беше срещал с тях. Това можеше да ми бъде полезно. Отпуснах хватката си и той изхъхри:

— Entreguei a cadela, qual е? [13]

Макар че не говоря португалски, знам вулгарни фрази на няколко езика и бях почти сигурен, че той току-що е употребил една от тях по адрес на Алекса. Това не ми хареса. Стисках гърлото му, докато усетих, че мекият хрущял започва да поддава и насила се накарах да спра. Нямаше смисъл да убивам тази хлебарка. Можеше да ми бъде полезен само жив.

— Ще те пусна, за да можеш да отговориш на няколко въпроса — казах аз. — Ако ме излъжеш за нещо, колкото и тривиално да е, ще ти отрежа ухото и ще го пратя на татко ти в ООН да си го закачи на стената. При втората лъжа ще изгубиш и другото. Него ще изпратя…

— Не! Не! Всичко ще кажа! Какво искаш? Дадох ви момиче и си затварям устата!

— Къде е тя?

— Защо пита мен? Казахте да сваля кучката, да я дрогирам и да ви я докарам. Направих го! Какво искаш бе, човече? Получихте момичето, аз — парите. Нищо няма кажа! Приключихме, всичко е тип-топ!

Всичко е тип-топ. Фраза, която откровено ненавиждам. Той беше рафиниран сноб, свикнал да се занимава с клиенти-богаташи, които никога не биха купили дрога от пласьор със затворнически татуировки и свлечени панталони. Повечето богаташчета и колежанчета не желаеха да си мислят, че вършат нещо незаконно — за тях стоката беше просто забранен деликатес, като иранския хайвер или непастьоризиран „Камамбер“. Човек като Маурицио караше търговията с наркотици да изглежда не незаконна, а ексклузивна.

— Що се отнася до теб, в момента нищо не е тип-топ.

На нощната му масичка бе оставен телефон „Нокиа“. Сграбчих го със свободната си ръка и го пъхнах в джоба. После бръкнах зад Облата на леглото и напипах нещо, което много ми приличаше на степен за нея пистолет. Извадих го — беше марка „STI“, много скъп. Прибрах и него, после напълно свалих ръка от гърлото му. Той си пое въздух — лицето му беше тъмночервено и изглеждаше така, сякаш всеки момент ще припадне. Може би бях попрекалил.

— Добре — казах аз, дръпнах се от него и застанах до леглото. — Ставай!

Той с мъка се изправи, оплетен в чаршафите и замаян от липсата на кислород. Беше само по червен бански „Спийдо“. Прехвърли немощно крака на пода и забелязах, че ноктите на ръцете и краката му са лакирани с прозрачен лак.

— Jesus Cristo[14] — изпъшка той. — Какво искаш от мен, бе, човек?

— Осрал си се! — отвърнах аз, а той ме погледна с ужас в очите и поклати глава.

— Дадох ви… дадох го… на човека.

— Кой човек?

— На оня, който ми даде телефона. На… на вас? Какво става, бе, човек? И ти ли работиш за тях?

— На кого го даде?

— Никой не ми казал имена. Какво е това? Кой си ти, бе?

— Той как се казваше? — изкрещях аз.

— Никакво име не знам, бе, човече! Не мога да говоря! Оня и на тила си има очи!

Точно щях да го попитам какво значи това, когато чух тропот на крака по стълбите отвън. Той също го чу и лицето му се изопна от страх.

— О, Jesus Cristo, това са те! Те са! Каза, че ще ме убият, ако кажа на някого! Нищо не съм ти казал, човече!

Разнесе се трясък и чух как някой разбива вратата с метален таран. Мъжете, които нахлуха в спалнята, носеха зелени униформи, зелени защитни жилетки, черни шлемове и очила, които им придаваха вид на огромни насекоми от слаб фантастичен филм. След групата с тарана нахлу ударната група, въоръжена с картечни пистолети „Н&К МР5“. Онези с щитовете бяха въоръжени с пистолети „Глок“, а всички до един бяха с надписи ФБР на гърдите.

Когато си даде сметка кои са, изражението на Перейра се промени. Изглежда, че му олекна.

41

Мъжът бавно пресичаше голото глинесто поле на път към фермата, когато сателитният телефон на колана му забръмча. Беше студена и свежа надвечер, а небето — като синьо стъкло.

Знаеше кой се обажда, защото само един човек имаше този номер. Знаеше също и какво иска. Докато отговаряше на повикването, мъжът спря точно в центъра на купчината пръст и си отбеляза да я мине още веднъж с пневматичната трамбовка. Или няколко пъти с багера — това щеше да бъде достатъчно. Не, че момичето можеше да се измъкне изпод три метра пръст, но тук в Ню Хампшър съседите понякога ставаха твърде любопитни. Или твърде приятелски настроени.

— Да? — каза Драгомир.

— Все още нищо — отвърна мъжът, който беше казал, че името му е Кирил. Говореха на руски. Може би това беше истинското му име, а може би не, на Драгомир му беше все едно. Кирил не бе нищо повече от посредник, момче за всичко, което разнасяше съобщенията между Кирил и извънредно богатия човек, когото Кирил наричаше просто „клиента“, без никога да споменава името му. Драгомир нямаше възражения — колкото по-малко знаеха един за друг с клиента, толкова по-добре. Кирил обаче се тревожеше, суетеше се и бъбреше като уплашена стара бабичка. Боеше се, че някоя подробност може да се обърка. Явно смяташе, че всичко върви гладко благодарение на постоянното му наблюдение и всекидневни проверки. Не знаеше, че Драгомир рядко допуска грешки.

— Минаха само няколко часа — каза Драгомир.

— Да не мислиш, че бащата си е легнал? Трябваше веднага да прати файла! Дъщеря му…

— Имай търпение — прекъсна го Драгомир.

Над главата му изрева самолет и сигналът се накъса. Наблизо прелитаха самолети на всеки половин час, най-вече нощем, на път от въздушната база в Бангор, Мейн, и издаваха типичния за армейските транспортни машини тътен. Напомняше му за Афганистан и многобройните ИЛ-76, които постоянно фучаха над главата му.

— …заложникът е в добро здраве? — казваше Кирил, когато сигналът се изчисти.

Сателитният телефон „Иридиум“ беше криптиран, така че Кирил говореше почти без заобикалки, макар че Драгомир никога не го правеше. Той не вярваше на технологията. Отговорът му беше кратък:

— Друго има ли?

— Не.

Той затвори и се взря в прясно разораната земя, която изглеждаше златиста под лъчите на залязващото слънце. Ботушите му потънаха в меката пръст, оставяйки отпечатък, ясен като гипсова отливка. Някои от стъпките му пресичаха дълбоките следи от гумите на багера. Все още пазеше блед спомен от спечената пръст по двора на затвора, където не проникваше слънчева светлина и не растеше трева. Оттогава много харесваше поляните.

Драгомир се качи на верандата, мина край компресора за въздух и дългия му жълт кабел и дръпна мрежата против комари. Тя беше осеяна с дупки, така че той побърза да затвори дървената врата зад себе си, за да не нахлуят насекомите. Цялата проклета ферма беше пред срутване. Къщата и земята около нея — близо триста акра гори в една усамотена част на Ню Хампшър — беше собственост на старец, който се беше преместил във Флорида. Никой не се беше отбивал тук от четири години. Затова Драгомир се беше самоназначил за надзирател, въпреки че от попечителския фонд нямаха представа за това.

Докато минаваше през зимната градина, която бе превърнал в свой кабинет, той чуваше жалното мяукане на момичето от тонколоните на компютъра. На монитора тя се въртеше, дращеше, крещеше и се гърчеше като някакво зловещо зелено привидение.

Шумът го дразнеше, така че той натисна един клавиш и настана тишина.

42

Час по-късно се намирах на шестия етаж на „Сентър Плаза“ 1 заедно с Даяна, която изглеждаше изтощена. Очите й бяха замъглени и кръвясали. Подобните й на тирбушони кичури още повече я караха да прилича на Медуза Горгона и въпреки това тя беше най-красивата жена, която бях виждал.

Тя изчака да ми връчат табелка „Посетител“ и ме придружи вътре.

— Как стана това? — попитах тихо аз, а тя ми отговори едва когато минахме край кабинетите на заместник-главните специални агенти. Забелязах, че вратата на Гордън Снайдър е отворена, но под такъв ъгъл, че не успях да видя дали е вътре.

— Казаха ми само, че им се е обадил информатор.

— Чий информатор?

Тя не отговори. Стигнахме до лабиринт от преградени кабинки, повечето празни. Още беше доста рано. Веднага разпознах коя е нейната по снимките на деца по стените, които очевидно не й бяха роднини, и по изрезките от вестници със завити крайчета — „Стоу“ (Вермонт), „Рипортър“ и „Бидфърд“ (Мейн), „Джърнъл Трибюн“ и „Бостън Хералд“ — и заглавия като „ИЗНАСИЛВАЧ ОБВИНЕН ЗА ИЗЧЕЗВАНЕТО НА МОМИЧЕНЦЕ“. Видях още снимка в едър план на кувертюра с индийски десен и ксерокопие на бележка, написана с печатни букви от почти неграмотна ръка, която гласеше ЗДРАСТИ КОТЕ НАБЛУДАВАМ ТЕ АЗ СЪМ ОНЗИ КОИТО ОТВЛЕЧЕ ИЗНАСИЛИ И УБИ АРДЪН.

Нормален човек не би могъл да погледне тези неща дори веднъж, но те висяха пред очите й всеки божи ден, щом седнеше на бюрото си.

— Нямам представа — каза тя. — Нямам достъп до тази информация.

Чувах как в една от съседните кабинки някой си реже ноктите с досадно чаткане.

— Кой е наредил да пратят Специалните части?

— Единственият, който има право да ги мобилизира, е главният специален агент, но ти как разбра къде да откриеш Перейра?

— Пробутах проследяващо устройство на Тейлър Армстронг.

Тя се усмихна и кимна.

— Браво!

— Който и да ги е пратил, току-що съсипа най-добрия ни шанс да намерим Алекса — казах аз. — Къде е той?

— Долу, заключен в стая за разпити.

— Искам да говоря с нето.

— Не можеш.

— Защото съм цивилен гражданин ли?

— Не само затова. Той с никого не говори.

— Да не си е извикал адвокат?

— Позовава се на дипломатическия си имунитет.

— Кой е с него в момента?

— Никой. Говорим с Главна прокуратура, за да решим как да постъпим.

— Аз знам как да постъпя.

Тя отново се усмихна.

— Изобщо не се съмнявам.

— Можеш ли да ме вкараш при него?

— Ти сериозно ли?

— Напълно!

— Отговорът е „не“! Юридическият аташе от бразилското консулство в Бостън пътува насам. Някой си… — Тя погледна нещо, записано на купчината листчета до телефона й. — Клаудио Дуарте Карвальо Барбоса. Докато той не приключи консултацията си с Перейра, никой няма право дори да влезе в стаята за разпити.

Изправих се.

— Направи ми една услуга и ми покажи къде е.

— Защо?

— Просто ми е любопитно — отвърнах аз.

Даяна ме поведе надолу по стълбите към затворена стая без прозорци. Вратата беше бяла, с метална топка от външната страна вместо брава. Никой не се навърташе наоколо, за да пази.

— Има ли камери или едностранни огледала?

— Не, това противоречи на политиката на Бюрото.

— Ха! Знаеш ли, много ми се допи кафе.

— Не прави нищо, което би ме издънило, Ник!

— Няма. И не бързай с кафето.

Лицето й беше безизразно, но очите й блестяха.

— Може да се наложи да сваря ново. Току-виж съм се забавила.

Облегнат в металия си стол зад маса с плот от ламинат „Формика“, Маурицио изглеждаше отегчен. Щом ме позна, той се ухили — бавно и триумфално.

— Няма да говоря, човече. Имам… imunidade diplomatica.

— И щом се появи юридическият аташе от бразилското консулство, ще те освободят и ще си отидеш вкъщи, така ли?

— Така стават нещата, човече. Всичко е тип-топ.

— Отлично! — казах аз. — Това ми харесва.

Това го развесели.

— Харесва ти, а? — изсмя се той. — На мен също.

— О, да, определено, защото навън нямаш никакъв дипломатически имунитет.

Усмивката му поувехна малко.

— Щом те пуснат — продължих аз, — ще е сякаш някой е метнал шепа карантии в резервоар с акули. Голямо плюскане ще падне. Водата ще кипи, а акулите ще обикалят.

— Не се опитвай да ме заплашваш.

— Замисли се малко. Хората, които са те наели, ще решат, че си ни изпял всичко.

Той бързо тръсна глава.

— Не съдействам на ФБР!

— Твърде скромен си относно помощта, която ни оказа.

— Нищо не съм казал на ФБР! Нищо на никого не съм казал!

— Естествено, че каза — извадих телефона му от джоба си и му го показах. — Първо, даде ни телефонен номер. За което правителството на САЩ ти е изключително благодарно. Всъщност лично ще се погрижа да ти издадем похвала за ценното съдействие, което оказа на силите на реда.

— Никой няма да повярва, че съм проговорил — заяви той, но вече не звучеше толкова уверено. Беше приел, че съм от ФБР, а аз не смятах да го поправям.

— Ами? Интересно какво ще си помислят, ако ти оставя съобщение на гласовата поща с името на човека, с когото ще работиш в Бюрото и ти обясня как точно ще уредим следващата среща. Може дори да спомена, че следващия път, когато се виждаш с колумбийските си приятели, ще носиш микрофон.

Виждах как кръвта се смъква от лицето му.

— Надявам се знаеш, че ти подслушват телефона — казах аз. — Сигурно са направили копие и на мобилния.

Той поклати глава и издаде напред долната си устна, преструвайки се на скептично настроен, но знаех, че ми вярва.

— Някога чувал ли си как постъпват с хората, които са ги предали?

— Няма да ме убият.

— Вярно е — кимнах аз. — Обичат преди това да ги измъчват и да ги осакатяват. Да проточват нещата. Ще ти се иска да те убият, поне така съм чувал. Имат една поговорка — „Трупът не може да се идентифицира по торса“. — Направих пауза, за по-убедително. — Затова отрязват ръцете, краката и главата. Грешат, разбира се — един труп може да се идентифицира по торса. Просто отнема малко повече време.

Кафявите очи на Маурицио бяха кухи и празни, ужас разкривяваше лицето му.

— Може би татко ти ще задейства връзките си и ще ги убеди да не те съдят строго, а?

Ларинксът му подскачаше нагоре-надолу, той се опитваше да преглътне, но устата му беше пресъхнала.

— Обаче знаеш ли какво? — продължих аз. — Днес е щастливият ти ден, защото съм готов да ти предложа специално споразумение и то при страхотни условия, на всичкото отгоре. Кажеш ли ни каквото искаме да знаем, повече никога няма да ни видиш. Без благодарствени бележки, без приятелски обаждания. Може дори да оживееш. — Изчаках малко. — Всичко ще е тип-топ.

— Какво искаш? — прошепна той с пресипнал глас.

— Едно име. Това на човека, който те нае да отвлечеш момичето.

— Казах ти…

— Подробно описание. Височина. Цвят на очите. Как изобщо се е свързал с теб. Къде си им доставил… „пакета“.

— Не му знам името, бе, човек — прошепна той. — Беше много едър, много силен. Много страшен.

Сега бях сигурен, че казва истината. Ужасът бе разкъсал обичайната завеса от лъжи и той имаше една-единствена цел — да остане жив, а не да защити работодателите си. Нямаше да скрие нищо от мен.

— Каза ли ти защо му е момичето?

— Каза ми да я сваля, да й сипя от наркотика и да я предам…

Чух приближаващи се стъпки и гласове, Маурицио също.

Той замръзна и погледна към вратата.

— Къде я отведе той? — попитах аз.

— Онзи има очи на тила — прошепна той. — Нищо не мога да кажа.

— Как така има очи на тила?

Тогава обаче вратата се отвори и вътре надникна един дундест тромав мъж със сив костюм и лъскава плешива глава.

— Какво, по дяволите, търсите тук?! — избоботи гласът на Гордън Снайдър.

43

— Здрасти, Спайк — казах аз.

— Какви ги мътиш, Хелър? — стрелна ме със студени очи Снай-дър. — Подковаваш свидетеля? Или купуваш мълчанието му?

Преди да успея да отговоря, зад него се чу висок глас:

— Никой не може да разговаря с клиента ми! По телефона ви го заявих съвършено ясно!

Някой изблъска Снайдър и в стаята за разпити нахлу едър, елегантен мъж, вероятно метър и деветдесет, с широки рамене. Сивата му коса стигаше почти до яката на ризата, имаше дълбоко поставени очи и набраздени от акне бузи. Носеше тъмен костюм и вратовръзка с цвят на бургундско вино. Шитият му по поръчка костюм плътно обгръщаше широкия му гръб. Мъжът излъчваше властен авторитет. Това беше юридическият аташе от бразилското консулство, разбира се.

— Веднага изгонете този човек! — нареди той на безупречен английски с почти недоловим акцент. — Нямате право да разпитвате моя клиент! Ако тук има каквато и да е апаратура, тя трябва веднага да бъде изключена. Разговорът ми с господин Перейра трябва да бъде напълно поверителен.

— Разбрано, господин Барбоса — каза Снайдър. Закова ме с блеснал от бяс поглед, насочи късия си показалец към мен, а после — към вратата със сръчността на фокусник, размахал вълшебна пръчица. — Пръждосвай се оттук! — изсъска ми той.

44

В двора излая куче. Първата мисъл на Драгомир беше, че това са ловци. Ловният сезон не беше започнал, но това не би спряло някои хора. На всеки сто и петдесет метра в гористата част на имота беше заковал табели „ВЛИЗАНЕТО И ЛОВЪТ ЗАБРАНЕНИ“, но не всички можеха или пък искаха да четат.

„Ловци“ означаваше „нарушители“, а нарушителите означаваха повишено внимание. Хората в провинцията постоянно се бъркаха в работите на съседите си. Особено ако ставаше дума за непознат, който се е появил, без да се представи. Вие ли сте новият собственик? Вие ли сте Олдерсън? Какъв е тоя багер в двора? Да не строите? Съвсем сам, без работници? Сериозно? Ха! И какво строите?

Драгомир беше купил всичко необходимо с пари в брой. Багерът взе от един склад в Бидфърд, а компресорът — от „Хоум Депо“ в Плейстоу. Ковчегът купи от компания за ковчези на едро в Доувър. Спомена нещо за семейното гробище, изкопано на двойно по-голяма от стандартната дълбочина, и за починалия си чичо, който за жалост ще бъде първият му обитател. Обясни, че при дълбочина от три и шейсет иска да е сигурен, че ковчегът няма да бъде смазан от пръстта.

Най-здравият, който имаха, беше от въглеродна стомана с дебелина 4,94 милиметра, боядисан в цвят „Тритоново сиво“, от серията „Щедри измерения“. Американците ставаха все по-дебели, така че ковчезите с по-голям размер се продаваха добре и Драгомир трябваше да се задоволи с мострата.

Подпочвените води бяха сериозен проблем, дори при най-добре изработените ковчези. Момичето можеше да се удави бавно, преди да е приключил с него, а това не беше приемлив вариант. За щастие моделът, който избра, беше снабден с водоустойчив уплътнител — в края му имаше манивела, която го запечатваше и стягаше металния лост върху капака, за да го затвори плътно. Всичко това беше стандартна част от оборудването, сякаш обирджиите на гробове все още бяха проблем в двайсет и първи век.

Промените направи бързо — това беше техническа работа, която винаги му беше доставяла удоволствие. С помощта на бургия с кобалтов връх проби дупка там, където щеше да е главата на момичето и завари за нея шестмилиметров месингов конектор, с който свърза устойчивия на налягане маркуч с дължина стотина метра, който беше прикачил към компресора на верандата. В ковчега щеше да влиза въздух всеки път, когато той се включеше — за няколко минути на всеки час, регулирано с таймер. Маркуча зарови в земята, заедно с мрежовия кабел.

В другия край на ковчега изряза много по-голям отвор, където завари месингова втулка за десетсантиметровата пластмасова изпускателна тръба. Сега тя стърчеше насред полето като самотна сива фиданка, а върхът й беше закривен надолу като дръжка на чадър. Такава система се използва по сметищата, за да излиза метанът, който се събира под земята. Така момичето щеше да има постоянен приток на свеж въздух — повече, отколкото бе получил баща му, когато беше хванат в капана на въглищната мина в Томск.

Като малък Драгомир обичаше да наблюдава как баща му и другите миньори се спускат в тунела, който ги отвеждаше на стотици метри под земята. Драгомир постоянно молеше и той да се повози с тях, но баща му винаги отказваше. Всяка вечер баща му се прибираше у дома, покрит с черен прах — толкова плътен, че се виждаха само очите му. Нощи наред Драгомир беше будувал заради кашлицата му, а на сутринта виждаше черни храчки да плуват в тоалетната чиния. Веднъж баща му каза, че миньорството е единствената професия, при която човек копае сам собствения си гроб.

Драгомир захласнато слушаше мрачните разкази на баща си — как една машина за монтиране на покривни болтове била паднала върху негов приятел и смазала лицето му, как една количка била прерязала един миньор на две пред очите му, а друг бил попаднал между барабаните на трошачката за въглища и зъбците им го направили на късчета.

Майка му, Дуся, ужасно се караше на баща му, че пълни главата на малкия с такива страшни истории, но Драгомир винаги искаше още и още. Приказките за лека нощ секнаха, когато беше почти на десет години. Една нощ някой почука на вратата на общинския им апартамент, майка му отвори и изписка силно. После го заведе пред мината, за да се присъединят към събралата се там тълпа, която молеше за някакви новини, пък били те и лоши.

Драгомир беше очарован. Искаше да знае какво е станало, но никой не му казваше. Чуваше само откъслечни изречения — как миньорите случайно се натъкнали на изоставена наводнена шахта, как водата нахлула и ги хванала в капан като плъхове. Момчето обаче искаше да чуе още, жаден беше за подробности. Представяше си как баща му и останалите мъже, десетки, дори стотици, се опитват да се задържат над настъпващите черни води и се борят за няколкото сантиметра въздух, които намаляват с всяка минута. Представяше си как се борят и всеки натиска главата на другия под водата, как стари приятели и дори братя се опитват да оцелеят още няколко минути, въпреки че знаят, че никой от тях няма да се измъкне жив.

Искаше да знае какво е да си абсолютно сигурен, че ще умреш и си напълно безсилен да го избегнеш. Умът му постоянно се връщаше към това, както дете човърка рана. Мислите за това го омайваха, привличаше го точно това, което отблъскваше другите, защото му даваше възможност да се сближи с баща си, да разбере какво е изпитвал в последните мигове от живота си. Винаги се чувстваше някак измамен, че не е бил свидетел на тези последни секунди. За Да ги види, разполагаше единствено с въображението си.

Проклетото куче не спираше да лае. Сега го чуваше как драска по мрежата пред вратата. Погледна през прозореца и видя покрит с мръсотия помияр, който скачаше и се зъбеше на мрежата. Може би кучето беше бясно, не можеше да определи със сигурност.

Драгомир отвори дървената врата, а новата му играчка — ножът „WASP“ с газ под налягане в дръжката — беше в готовност. Между него и псето беше само мрежата. Кучето се стресна, отстъпи назад и изръмжа тихо с оголени зъби, а Драгомир тихо го повика на руски — „Ела, кученце“ — и отвори мрежата. Песът се хвърли към него, той заби острието в корема му и натисна с палец бутона, който изстреля в животното кълбо въздух под налягане с размера на баскетболна топка.

Експлозията беше моментална, но Драгомир веднага осъзна, че не е действал както трябва. Вътрешностите на животното го опръскаха и върху него се посипаха лигави късчета кожа и козина и дъжд от карантия — червен и лъскав.

От време на време той наистина допускаше грешки. Следващия път щеше да забие ножа до дръжката, преди да освободи газа.

Отне му половин час да събере остатъците от трупа в торба за боклук и да я завлече в гората, където щеше да я зарови по-късно. После изми с маркуч мрежата и кървавата веранда. Изкъпа се в малката душкабина от фибростъкло на втория етаж, нахлузи чисти дънки и фланелена риза и в този момент на вратата се позвъни. Драгомир погледна през прозореца на спалнята и видя, че на пътя отпред е паркиран джип „Лексус“. Сложи си една бейзболна шапка с козирката назад, за да прикрие татуировката си, небрежно слезе по стълбите и отвори вратата.

— Извинете, че ви безпокоя — каза един мъж на средна възраст с отсъстваща брадичка и очила с дебели стъкла и телени рамки. — Кучето ми избяга и се чудех дали не сте го виждали.

— Куче ли? — повтори Драгомир през мрежата.

— О, извинете, къде ми е възпитанието — извини се мъжът. — Аз съм Сам Дюпюи, живея от другата страна на пътя.

— Андрос — представи се Драгомир. — Управител.

Андрос беше полско име, но звучеше и като гръцко.

— Приятно ми е да се запознаем, Андрос — каза съседът. — Мисля, че видях Херкулес да тича към къщата, но може би съм сбъркал.

— Много съжалявам — с усмивка отвърна Драгомир. — Ще ми се да можех да ви помогна. Дано скоро го откриете.

45

Открих Даяна в стаята за почивка, разтворила брой на „Бостън Глоуб“ на кръглата маса пред себе си. По нищо не личеше да го е чела. Просто чакаше.

— Кафето ти — каза Даяна и ми подаде една чаша. — Ела да се разходим.

Последвах я навън.

— Откриха чантата на Алекса под леглото му — каза тя. — Взел е всички пари, но сигурно се е боял да използва кредитните карти. Откраднатият „Ягуар“ е бил открит в един от гаражите на „Тъфтс“.

— Някаква информация за местонахождението й?

— Колата е твърде стара, за да има дори въздушни възглавници, какво остава за система за навигация, но са открили следи от бял прах.

— Кокаин?

— Бурунданга. Екстракт от растението бругмансия, известно още като колумбийски дяволски дъх, естествен източник на скополамин.

— Билков наркотик за изнасилване.

Тя кимна.

— Чувала съм, че половината от жените, приети в спешното отделение в Богота, са там заради това нещо. Престъпниците го сипвали в напитките на жертвите си в дискотеките и публичните домове. Няма вкус и мирис, водоразтворимо е и в общи линии ги превръща в зомбита. В съзнание са, но се подчиняват на всичко. Волята им напълно се изпарява, така че правят каквото им кажат — изтеглят пари от картите си и им ги дават без възражения. Когато им мине, изобщо не помнят какво е станало.

Докато вървяхме към стълбите се разминахме с юридическия аташе от бразилското консулство, мъжът с дългата сива коса и скъпия костюм. От разкопчаната яка на ризата му се подаваха черни къдрави косъмчета. Вървеше енергично, но с наведена глава, потънал в мисли.

Заизкачвахме се по стълбите и аз попитах Даяна:

— Намерили ли са някакви телефонни разпечатки в жилището му, от мобилния му телефон, например?

— Събрали са всичко и го обработват. Засега нищо не са открили.

Тя отвори вратата към седмия етаж, а аз спрях.

— Онзи не носеше ли вратовръзка?

Даяна погледна към мен на бледата светлина на стълбището, завъртя се и двамата се върнахме долу с доста бърза крачка. Когато стигнахме до стаята, където бях говорил с Перейра, тя отвори вратата и ахна.

Не мога да твърдя, че бях изненадан от видяното, но то все пак беше гротескно. Тялото на Маурицио Перейра беше неестествено усукано, а лицето му — ужасно разкривено и замръзнало в мълчалив крясък на агония. Устните му бяха посинели, очите — изпъкнали, а склерата — изпъстрена със спукани капиляри. Класически признаци на петехиален кръвоизлив. Виненочервената копринена вратовръзка на юридическия аташе бе здраво завързана около врата му, а цветът й беше само малко по-тъмен от контузията на гърлото му под и над възела.

— Вероятно още е в сградата — каза Даяна. — Тъкмо излиза.

— Огледай вратовръзката — казах аз. — Съмнявам се, че е от „Брукс Брадърс“.

46

Слязох от петия етаж на бегом с надеждата да хвана бразилеца на излизане, но когато изскочих на Кеймбридж стрийт, от него нямаше и следа. Можеше да е тръгнал в поне двайсет посоки. Върнах се обратно във фоайето, надявайки се, че се е качил на някой от асансьорите, които пълзяха със скоростта на арктически ледник, но той не се появи. Слязох по стълбите до паркинга под „Сентър Плаза“ 1, но щом стигнах, си дадох сметка, че това е безнадеждно. Паркингът беше твърде голям и приличаше на лабиринт. И тъй като той беше дошъл да убие човек, задържан от ФБР, положително беше планирал бягството си предварително. Не успях да хвана убиеца на единствения човек, който можеше да ме отведе при Алекса Маркъс.

Даяна ме посрещна в коридора на шестия етаж и дори не ме попита какво е станало.

— Нямаше как да го хванеш — каза тя.

Целият етаж се огласяше от оглушителна аларма, а множество объркани агенти и чиновници задръстваха коридорите, без Да знаят какво точно се очаква от тях. Пред стаята за разпити, където бе задържан Перейра, се беше събрала малка група. Специалистите по улики бяха вътре и търсеха отпечатъци, косми и нишки. Вероятно никога не им се беше налагало да измият такова кратко разстояние до местопрестъплението. На прага на помещението стояха няколко важни на вид мъже и жени с костюми и напрегнато разговаряха.

— Не беше прав — каза Даяна.

— За кое?

— За вратовръзката. От „Брукс Брадърс“ е.

— Моите извинения.

— Само че вътре беше зашито нещо като рибарска корда.

— Вероятно плетена, от онези, които издържат тежест от 40 килограма. От нея става страхотна гарота. Действа като тел за рязане на сирене — можел е да го обезглави, ако иска, но сигурно не е искал кръвта от сънната артерия да оплеска скъпия му костюм.

Даяна изглеждаше ужасена, но не каза нищо.

— Кой го провери, преди да влезе? — попитах аз.

— Ами, там е работата — нямаме процедура за проверка. Всеки е приел, че някой друг го е проучил. На входа е показал документ за самоличност, казал, че е Клаудио Барбоса от бразилското консулство… кой ще седне да го разпитва?

— Някой да се обади в консулството, за да попита дали там има човек с такова име.

— Аз се обадих.

— И?

— В Бостън изобщо нямат юридически аташе.

Изръмжах.

— Едва ли има смисъл да се надявам да е оставил отпечатъци.

— Не забеляза ли черните му ръкавици от агнешка кожа? Изглеждаха много скъпи.

— Не — признах аз, — но поне имате видеозапис от охранителната камера.

— Имаме — каза тя. — Навсякъде е пълно с камери.

— Освен в стаята за разпити.

— Записът няма да ни покаже нищо, което не знаем.

— Ами — казах аз, — дано да разполагате с по-добър софтуер за лицево разпознаване, отколкото имахме ние, когато работех в Пентагона. Понякога хората забравят, че лицевото разпознаване не е същото като лицевата идентификация. Разпознаването сравнява лицето със снимка на човек, който вече е идентифициран. Ако нямате качествена снимка с висока резолюция, програмата не би могла да различи Лилиан Хелман от Скарлет Йохансон.

— Не е по-добър. Но този човек очевидно е професионалист _ нямаше да си покаже лицето, освен ако не беше сигурен, че _няма да го хванем.

— Да — кимнах аз. — Знаел е, че ще влезе и ще излезе без проблем. Защо?

Тя сви рамене.

— Не ми плащат да знам.

— Преди чувала ли си някой да е бил убит, докато е в ръцете на ФБР, при това в сграда на Бюрото?

— Никога!

— Двама души влязоха у дома с взлом, за да ми сложат устройство за засичане на интернет трафика. Специалните части цъфнаха в Медфърд няколко минути след мен и отведоха ключов свидетел, който беше убит в охранявана стая за разпити в сградата на ФБР. Очевидно някой не иска да разговарям с Перейра.

— Не ми казвай, че обвиняваш Гордън Снайдър.

— С удоволствие бих обвинил Гордън Снайдър за петролния разлив на „Бритиш Петролиъм“, рака и глобалното затопляне, стига да можех, но затова — не. Твърде много се е впрегнал да спипа Маршъл Маркъс.

Тя се усмихна.

— Именно.

— Обаче става дума за някой в правителството. Някой на високо ниво. Някой, който не иска да разбера кой е отвлякъл Алекса.

— Стига, Нико! Не ми развивай и ти поредната теория за конспирация.

— Както гласи поговорката, не всяка конспирация е теория.

— Явно това означава, че не вярваш и на мен.

— Вярвам ти напълно и абсолютно, без резерви! Просто не забравям, че всичко, което ти кажа, може да се озове в пощенската кутия на Гордън Снайдър.

Личеше, че я заболя.

— Значи не ми вярваш?

— Да го кажем така — ако разбереш нещо, което има връзка с разследването и не му съобщиш за него, значи не си вършиш работата добре, нали?

За миг тя остана неподвижна, а след това кимна бавно.

— Това е вярно.

— Значи разбираш. Никога не бих те излъгал, но не мога да ти кажа всичко.

— Добре, разбирам… Ако някой наистина се опитва да ти попречи да намериш Алекса, каква е причината?

Свих рамене.

— Нямам представа, но имам чувството, че ми пращат послание.

— А именно?

— Че съм на прав път.

47

Моят стар приятел Джордж Девлин, или Ромео, както го наричахме в Специалните части, беше най-хубавият мъж, когото съм виждал. В гимназията бил не само най-харесваното момче, но и звездата на хокейния отбор, а в град, вманиачен по хокея, колкото е Гранд Рапидс, Мичиган, това значи много. Имаше и чудесен глас и в дванайсети клас пял в училищния мюзикъл. Освен това беше голям компютърджия и запален геймър.

Можел да се занимава с каквото му хрумне, но родителите му нямали достатъчно пари, за да го пратят в университет, така че се записал в армията. Където, разбира се, го одобрили за специалните части. След като преминал специализираното компютърно обучение, го повишили в чин сержант по комуникациите. Точно така се запознах с Джордж — беше сержант по комуникациите в моя отряд. Не знам кой пръв му измисли прякора Ромео, но му залепна и така си остана. Но след като го раниха в Афганистан и физиотерапията му приключи, той ни каза да престанем да му викаме Ромео и да го наричаме Джордж.

Видяхме се в огромната бяла каравана, обкичена с антени, която му служеше за дом и мобилен офис. Беше я паркирал в един подземен гараж в хотел „Холидей Ин“ в Дедам — типично за него. Предпочиташе да се срещаме на скрити места и живее така, сякаш някой го гони.

Отворих вратата на караваната и влязох в слабо осветената й вътрешност.

— Хелър — разнесе се гласът му от мрака и когато очите ми свикнаха, го видях да седи на висок стол пред редица монитори, с гръб към мен.

— Здрасти, Джордж! Благодаря ти, че се съгласи да се видим толкова скоро.

— Явно GPS тракерът е пожънал успех.

— Да, абсолютно, благодаря ти.

— Следващия път не забравяй да си проверяваш имейла.

Кимнах и му подадох мобилния телефон „Нокиа“, който бях взел от апартамента на Маурицио. Той се обърна с лице към мен. Или поне с онова, което бе останало от лицето му. Така и не свикнах да го гледам, всеки път здравата се стрясках. Онова, което трябваше да бъде лице, представляваше ужасяваща каша от белези, някои съвсем бледи, а други яркочервени. Имаше ноздри и съвсем тънка уста, а армейският хирург бе успял да му направи клепачи от кожа, взета от вътрешността на бедрото му. Шевовете още си личаха ясно.

За щастие Девлин вече можеше да диша, без да го боли твърде много и виждаше с едното око, но не беше лесно да го гледа човек. Беше се превърнал в звяр. Външността му, която дълго време беше причина за популярността му, продължаваше да бъде определяща, макар и в обратната посока. Предполагам, че в това има известна ирония.

— Смятам, че знаеш как да вадиш телефонни номера от списъка с обаждания — каза той. Заради унищожените гласни струни гласът му бе по-скоро дрезгав шепот, а устата му често издаваше мляскащ звук заради лошо сглобените тъкани.

— Дори аз знам как се прави това.

— Какво искаш от мен тогава?

— Единственият номер, който го е търсил и на който е звънял, е на мобилен телефон. Вероятно е на свръзката му — човекът, който го е наел да отвлече момичето. Ако някой може да открие лошия с помощта на този телефон, това си ти.

— Защо не помоли ФБР за помощ?

— Защото не съм сигурен на кого мога да вярвам там.

— Отговорът е „На никого“. Защо изобщо работиш с тях?

— Нали се беше отказал от тия правителствени простотии?

— Защото са ми нужни. Бих направил всичко, за да върна Алекса.

Той шумно вдиша и издиша.

— Без коментар.

Джордж ненавиждаше всички правителствени агенции и се отнасяше към тях с огромна подозрителност. Те бяха врагът — разполагаха с твърде много власт, бяха прекалено злонамерени и смятам, че той обвиняваше всяка една от тях за самоделното взривно устройство, което се взриви в резервоара на хъмвито му в Афганистан. Не смятам, че признаваше заслугите на армейските пластични хирурзи-герои, които спасиха живота му и му осигуриха нещо, което поне напомняше на лице, но кой би могъл да го обвинява за гнева му?

Джордж наклони странно глава, за да огледа телефона. Предпочиташе да работи на слаба, почти отсъстваща светлина, защото окото му бе твърде чувствително.

— А, „Нокла“ 8800. Това не е обикновен анонимен телефон.

— Искаш да кажеш „Нокиа“.

Той ми го показа.

— Не можеш ли да четеш, Ник? Пише „Нокла“.

Прав беше, пишеше „Нокла“.

— Менте?

Той чукна няколко числа.

— Да, IMEI го потвърждава.

— Кое?

— Серийният номер — Джордж свали капачето и извади батерията. — Специално издание от Шенжен — каза той и я вдигна към мен, а аз се наведох напред. Беше обсипана с китайски йероглифи. — Ако някога видиш разпродажба на телефони „Нокиа“ по Ибей, съвсем нови, на половин цена — да знаеш, че са произведени в Китай.

Кимнах.

— Ако си поръчваш телефон по интернет, не се налага да рискуваш да влезеш в „Уолмарт“ или „Таргет“ и лицето ти да цъфне на камерите — казах аз и веднага съжалих, че избрах тези думи. Той сигурно би дал всичко, за да може да влезе в „Уолмарт“, без хората да отместват погледи с погнуса, а децата д_а пищят.

Девлин се обърна рязко, за да погледне към един от мониторите. На него мигаше зелена точка.

— Като говорим за проследяващи устройства, случайно да носиш такъв?

— Не и с мое знание.

— Не ти ли казах да вземеш мерки, ако ще идваш тук?

— Взех.

— Може ли да видя телефона ти?

Подадох му блекберито си, а той го погледна, сложи го на тесния плот, отвори го, извади батерията и извади нещо иззад нея с чифт пинсети. Вдигна го нагоре и го изгледа накриво. Вече не беше способен да променя изражението си, но ако можеше, лицето му сигурно би излъчвало ликуване.

— Някой следи всяко твое движение, Хелър — каза той. — Да знаеш откога?

48

Разбира се, не знаех откога ме следят, но поне сега разбирах как са успели да ме проследят до апартамента на Маурицио Перейра в Бедфърд. „Таен информатор“ — друг път.

— Изглежда от ФБР са ти боднали опашка. А аз си мислех, че им съдействаш. Някой имал ли е възможност да бърника блекберито ти, без да забележиш?

Кимнах. Спомних, си че неведнъж, а два пъти си оставях телефона на рецепцията в сградата на ФБР в Бостън.

— Сега дори аз взех да ставам параноик.

Той се обърна и ме изгледа. Прииска ми се да отместя очи от лицето му, но си наложих да срещна погледа му.

— Това, че си параноик, не означава, че не те преследват — каза той и в мрака от шепота му ме побиха тръпки. — Мисля, че това е цитат от Ник Хелър.

— Не съм го измислил аз.

— При всички положения си напълно прав за китайските ментета. Ако ги купуват по интернет, рискът да се изложат на нежелано внимание намалява, това е така. Само че има още по-добра причина, за която знаят само най-добрите злодеи.

— И тя е?

— Електронният сериен номер. Всеки мобилен телефон има, дори най-евтините анонимни такива.

— Дори ноклите?

— Да, дори ноклите, но след като използват специалните от Шенжен, значи залавянето на твоите злодеи с традиционни методи ще е много, много трудно.

— Как така?

— Ако ФБР разполага със серийния номер на истинска „Нокиа“, трябва само да се обадят във Финландия и от компанията ще им кажат къде е бил продаден телефонът. Лошите това не ги устройва, а с това бебче на кого ще се обадиш, на някаква фабрика в Шенжен? Никой там няма да говори английски, освен това е сигурно, че не водят документация, ако изобщо си вдигат телефоните.

— Значи говорим за професионалисти.

Той не отговори — беше се навел над телефона с лупа и пинсети и се опитваше да измъкне нещо от него. Накрая успя и ми показа мъничко оранжево картонче.

— SIM-картата — казах аз. — И тя ли е китайска?

— Узбекска. Тия са адски умни.

— SIM-картата е от Узбекистан?!

— Сигурно ги купуват на едро по интернет, пращат им ги до някоя частна кутия и следата свършва. Еха, китайско менте с непроследим сериен номер и непроследима SIM-карта. Да познаваш агенти на ФБР, които говорят узбекски?

— Какво предлагаш тогава?

— Сериозно дълбаене.

— От кой вид?

— Защо не оставиш това на мен? — попита Девлин.

— Защото жалкият ми мозък на простосмъртен няма да може да го разбере ли?

— Ето ти блекберито, съвсем чисто е.

— Благодаря — казах аз, — но искам да върнеш обратно тракерчето.

— Това е… глупаво.

— Несъмнено е така — кимнах аз, — но първо искам да му източиш батерията. Ще можеш ли?

— Не се зарежда от тази на телефона ти, така че няма проблем.

— Добре. Искам да умре от естествена смърт след… ами, петнайсет или двайсет минути.

Той кимна.

— За да не разберат, че си го открил.

— Да. Предпочитам да ме подценяват.

Ако можеше, щеше да се усмихне, но долових смеха в гласа му.

— Знаеш ли какво, Хелър? — каза той. — Май аз съм те подценявал. Смятам, че си доста впечатляващ.

— Направи ми една услуга — казах аз, — и не го разгласявай. Докато вървях към дифендъра, блекберито ми иззвъня.

— Очаквах да ми се обадиш веднага — каза Даяна.

— Блекберито ми временно се изключи.

— Не видя ли какво ти пратих?

— Какво си ми пратила?

— Снимка на похитителя — отвърна тя.

49

В полицейското управление в Пайн Ридж, Ню Хампшър (население 1260 души) имаше двама полицаи на половин работен ден, двама на пълен работен ден и един началник.

Уолтър Ноуитски беше началник на полицията в Пайн Ридж от дванайсет години. Преди това работеше в Конкърд и получи началническото място, още щом го обявиха. С Дилия искаха да се преместят в малък град, за да има той повече време за лов. Работата тук беше рутинна и спокойна, а извън ловния сезон — направо скучна.

В кабинета му колебливо надникна новакът Джейсън Кент. Бузите и щръкналите му уши бяха червени, както всеки път, когато беше притеснен.

— Началник, викали сте ме? — рече Джейсън.

— Сам Дюпуи не спира да звъни — каза началник Ноуитски. — Влязъл му е някакъв бръмбар за имота на Олдерсън.

— Че защо, там никой не живее.

Ноуитски поклати глава.

— Нещо за кучето му, което избягало, не го разбрах както трябва. Сега обаче той мисли, че там строят без разрешително и какво ли още не.

— Искате ли да взема колата и да ида да поговоря с господин Дюпуи?

— Просто се отбий в имота на Олдерсън, ако обичаш. Иди, представи се и виж какво става.

— Не знаех, че от Олдерсънови идва някой в имота. Мислех, че онзи старец, собственикът, просто го няма.

— Сам каза, че онзи бил надзирател или нещо такова, работел за семейството.

— Добре.

Джейсън стана и вече излизаше, когато началник Ноуитски каза:

— Обаче се дръж учтиво, става ли? Недей да дразниш човека.

50

Отворих имейла от Даяна и нетърпеливо зачаках прикаченият файл да се отвори. Появи се снимка — мътна, с лош контраст. На нея се виждаха тилът и раменете на мъж. Снимката явно бе направена през нощта. Може би беше от охранителна камера. Но защо Даяна беше толкова сигурна, че това е нашият човек?

Разгледах я по-подробно, макар че на екрана на блекберито не беше лесно. Видях нещо, което може би беше облегалката на предна седалка в кола — снимката бе направена от задната. Раменете на мъжа стърчаха значително над нея — беше висок. Главата му явно бе бръсната, но нещо закриваше голяма част от тила и врата му. Риза с висока яка? Не, може би просто тъмно петно, дефект в снимката. Когато се вгледах, ми се стори, че тилът и целият му врат са оцветени от някакъв отвратителен родилен белег. Докато гледах обаче, осъзнах, че това изобщо не е родилен белег. Беше картина, илюстрация. Приличаше на татуировка, но никой не татуира скалпа си, нали?

Напротив.

Татуировката изобразяваше главата на голяма птица, може би орел или лешояд. Графика в черно или тъмносиньо, много подробна, макар и грубо изпълнена. Стилизирани пера, остър клюн, изпъкнали уши. Може би беше бухал, с големи, свирепо втренчени очи — огромни празни кръгове с по-малки кръгчета в центъра, които трябваше да представляват ирисите. „Оня има очи на тила.“

Когато Маурицио Перейра избъбри тези думи, не им обърнах никакво внимание. Това беше просто израз, част от дългата тирада на един ужасен човек и нищо повече. Помислих, че се опитва да каже „Този човек чува и вижда всичко, има информатори навсякъде, не мога да ти кажа името му, страх ме е.“

Той наистина се страхуваше, но това не беше метафора. Беше го казал буквално. На тила на онзи мъж наистина имаше очи.

Даяна вдигна още след първото иззвъняване.

— Кой е направил снимката? — попитах аз.

— Александра Маркъс. Извадихме я от айфона й, направена е в нощта на изчезването.

— Кога?.

— В 2.36 часа сутринта. Явно всички снимки, направени с айфон, съдържат данни, които указват датата и часа. Както и нещо, наречено геотаг — дава ти GPS координатите на телефона в момента, когато е била направена снимката.

— Леминстър?

— Надолу по пътя, на около километър и половина от мястото, където го намери.

— Това е бухал.

— Да. Не бях сигурна дали ще успееш да го различиш на екрана на твоето блекбери, но ако увеличиш снимката, изглежда, че татуировката покрива главата и врата му, както и значителна част от горната част на гърба.

— Потърси ли я вече в НИЦП?

— Разбира се. Едно от полетата в базата данни е за белези и татуировки. Нищо не излезе.

— Прати ли я в Центъра за информация за бандите?

— Да, без резултат.

— Няма ли някаква централна база данни за татуировки на престъпници?

— Трябва да има, но няма.

Замислих се за миг.

— Някога виждала ли си татуировките на Латинските крале?

Латинските крале са най-голямата латино улична банда в страната.

— Не е ли корона с пет върха?

— Това е една от тях. Имат и една с лъв с корона на главата — с остри зъби и големи очи. Някои членове на бандата си я татуират на гърба, огромна е.

— Мислиш, че е член на латино банда?

— Поне на някаква банда.

— Изпратих снимката на седемдесетте ни юридически аташета по света и ги помолих да я покажат на местната полиция. Може да извадим късмет.

— Да, може би — не бях оптимист. — Мъж с бухал на главата и врата би трябвало да бие на очи и хората да не го забравят лесно.

— Това не е умно. Бухалите би трябвало да са умни.

— Средностатистическият уличен гълъб е десет пъти по-умен от най-умния бухал. Въпросът не е, че е умен, а че плаши. В някои култури бухалът е символ на смъртта — обясних аз. — Лошо предзнаменование. Пророчество за смърт.

— Къде? В кои страни?

Замислих се за момент.

— Мексико… Япония… Май че и Румъния. Може би Русия… Виждала ли си как ловуват бухалите?

— Може да ти се стори странно, но не съм.

— Движи главата си наляво и надясно, нагоре-надолу, като наблюдава, слуша и определя разстоянието до жертвата си. Не би могла да откриеш по-съвършен и безскрупулен убиец.

51

— Здравейте, господин Хелър — поздрави ме Джилиън, щом влязох в офиса. — Дороти пита за вас.

— Позволено ти е да ме наричаш Ник — казах аз вероятно за двайсети път, откакто тя постъпи на работа при мен.

— Благодаря ви, господин Хелър, но това ме кара да се чувствам неудобно.

— Добре — казах аз. — Тогава ме наричай Ел Хефе.

— Моля!?

Забелязах пеперудата, татуирана на дясното й рамо — носеше някаква дантелена блуза, която оголваше корема й. На пъпа й имаше пиърсинг.

— Какво означава тази пеперуда? — попитах аз.

— Символизира свобода и промяна. Направих си я, когато спрях да ям плът.

— Била си канибал? Не беше отбелязано в документите ти, когато кандидатстваше за работа при мен.

— Какво!? Искам да кажа, че преди ядях месо. На кръста си имам татуировка „Месото означава убийство“, искате ли да я видите?

Тя стана и се обърна.

— Джилиън! — звънна гласът на Дороти, която вървеше към нас. — Можеш да си показваш курвопечатите извън работно време. Освен това трябва да обсъдим как е редно да се обличаш в офиса.

— Нали казахте, че не е задължително да съм на токчета?

Дороти поклати глава с досада.

— Получих снимката, която ми прати — обърна се тя към мен.

— Търся подобни татуировки в Гугъл, но засега нищо не откривам.

— Брат ми работеше в студио за татуировки в Согъс — намеси се в този момент Джилиън.

— Най-добре смени тонера на принтера, както те помолих — сряза я Дороти.

— В кабинета ми! — наредих аз на Дороти. — Би ли ми напомнила защо нае Джилиън?

— Тя е изключително умна млада жена.

— Това ми е убягнало.

— Признавам, че нагаждането към канцеларската работа й отнема повече време, отколкото очаквах…

— Работата й не е ли именно канцеларска?

— Дай й възможност, или сам й намери заместник — изрепчи ми се Дороти. — А сега да преминем нататък, ако обичаш. Открих спайуеър в мрежата ни.

— Какъв вид спайуеър?

— Вирус, който е проникнал във вътрешната ни мрежа и е отворил задна врата. Вече от няколко дни сканира всички дискове, търсейки защитени файлове, и ги праща някъде.

— Ето как са се добрали до кодовете за охранителната ми система — казах аз. — Къде ги праща?

Дороти сви рамене.

— Към прокси сървъри, които се пренасочват на толкова места, че откриването им е почти невъзможно. Но поне го изчистих.

— Как изобщо е попаднал в системата?

— Работя по въпроса. Вече…

Интеркомът ми избръмча и Джилиън ми съобщи:

— Имате посетител.

Погледнах към Дороти и попитах:

— Как се казва?

— Белинда Маркъс — отвърна Дороти.

52

— Ужасно се тревожа за Маршъл! — каза още от вратата Белинда. — Мисля, че ще получи инфаркт.

Носеше светлокафява блуза с обло деколте, обточено с пайети. Приближи се до мен, разтвори тънките си ръце и ме прегърна. Парфюмът й миришеше на обезмирисител за баня.

— Съжалявам, Белинда, уговорка ли имахме?

Тя седна и кръстоса крака.

— Не, Ник, нямаме, но трябва да говорим.

— Само един момент.

Обърнах стола си към компютъра и пратих съобщение на Дороти.

Трябва ми проверка на Белинда Маркъс.

Кога?

Веднага! Каквото намериш.

— На твое разположение съм — казах аз. — Искаш ли чаша кола?

— Единственото безалкохолно, което пия, е „Пепси Лайт“, но сега нямам нужда от кофеин. Ник, знам, че трябваше първо Да ти се обадя, но Маршъл имаше работа в офиса и ме докара до града. Казах му, че ще пия кафе с приятелка в „Бак Бей“.

— Каква работа има той в офиса?

Тя поклати глава.

— Сигурна съм, че става дума за Алекса. Няма какво друго прави. Ник, исках да говоря с теб насаме, без Маршъл, още откакто започна този кошмар.

Кимнах.

— Чувствам се така, сякаш го предавам и той сигурно ще ме убие, ако разбере, че ти казвам, но… просто ще се побъркам, а все някой трябва да каже, нали? Знам, че Маркъс ти е стар приятел, а мен едва ме познаваш, но моля те, обещай ми, че Маркъс никога няма да разбере, че сме говорили?

Тя прехапа долната си устна, затаи дъх и зачака отговора ми. Помислих за момент.

— Добре.

Белинда въздъхна с облекчение.

— Благодаря ти, благодаря ти, благодаря ти! Ник, трябва да знаеш, че Маршъл е… под огромно напрежение. Иска само да върне любимата си дъщеря, но те… те не му позволяват да даде онова, което искат онези и това го разкъсва.

— Кой не му позволява?

Тя ме погледна тревожно.

— Дейвид Шектър.

— Откъде знаеш това? Той обсъждал ли го е с теб?

— Не, никога, но… просто ги чух да спорят. Чух как Маршъл го умолява — сърцераздирателно беше…

— Значи знаеш какво е Меркурий?

Тя поклати решително глава.

— Не знам, наистина не знам! Някаква папка е, или файл, но нямам представа за какво се отнася. Не ми пука дали става дума за отговорите на кръстословицата в „Ню Йорк Таймс“ или за кодове за атомни бомби — трябва да им ги дадем. Трябва да освободим това момиче!

— Защо казваш това на мен?

Тя се втренчи в ноктите си. Маникюрът й изглеждаше съвсем свеж, а лакът беше в тон с блузата й.

— Маршъл ужасно е затънал в някакви неприятности и не знам към кого да се обърна.

Погледнах към монитора — бях получил съобщение от Дороти, само няколко реда.

— Сигурен съм, че той ти има доверие — казах аз. — Женени сте от… три години, нали?

Тя кимна.

— Била си стюардеса, когато сте се запознали.

Белинда кимна и се усмихна — сконфузено, тъжно-неловко и доволно едновременно.

— Много мразя да летя.

— Акцентът ти положително е от Джорджия.

— Много добре — отвърна тя. — От едно градче на име Барнсвил.

— Сериозно? Барнсвил, Джорджия? Обожавам Барнсвил!

— Бил си там?! Наистина ли?

— Ами, излизах с едно момиче, което беше родом оттам. Отбих се няколко пъти, запознах се с родителите, братята и сестрите й…

Белинда не ми се стори особено заинтригувана.

— Как се казва? Там всички се познаваме.

— Пърсел. Синди Пърсел?

Тя поклати глава.

— Сигурно е много по-млада.

— Сигурен съм, че си яла в ресторанта на техните, „Браунис“.

— О, разбира се. Но Ник…

— Нищо не може да се мери с тяхната селска яхния.

— Никога не съм опитвала това ястие, но съм сигурна, че е вкусно. Южняшката кухня е чудесна, нали? Толкова ми липсва.

— Е — казах аз и се изправих, — радвам се, че се отби. Едва ли ти е било лесно, но определено ми помогна.

Тя остана на мястото си.

— Знам как ме наричат хората. Знам, че някои ме смятат за златотърсачка, защото се омъжих за заможен мъж. Аз обаче не се омъжих за Маршъл заради парите му. Просто искам най-доброто за него! Искам момичето да се върне, Ник! На всяка цена!

След като Белинда си тръгна, повиках Дороти.

— Срещала ли си някой от Джорджия, който предпочита „Пепси“ пред „Кока Кола“? — попитах аз.

— Сигурна съм, че съществуват, но не, не познавам такъв. Във всеки случай никога не съм срещала човек от Джорджия, който използва думата „безалкохолно“. За тях всички безалкохолни напитки са „кола“. Всъщност не си излизал с жена от Барнсвил, нали?

— Не. Освен това там няма „Браунис“.

— Селската яхния беше хитро хрумване, Ник. Ако никога не я е опитвала, значи не е от Джорджия. Какво те накара да я подозираш?

— Акцентът й не е както трябва, пропуска р-тата. В Джорджия не говорят така.

— Тя не е оттам, нали?

— Дори не мисля, че е южнячка.

— Защо се преструва тогава?

— Точно това искам да разбера. Можеш ли да я проучиш и…

— Вече започнах — прекъсна ме Дороти. — Още щом каза „Пепси“.

53

За разлика от Белинда Маркъс, Франсийн Хелър никога не бе искала да бъде съпруга на богаташ. Майка ми и баща ми учили в едно и също училище във вътрешността на щата Ню Йорк. Тя била красавицата на класа — на старите снимки приличаше на Грейс Кели. Баща ми, от друга страна, не приличал на Грегъри Пек (меко казано).

Още щом я зърнал, Виктор Хелър си поставил за цел да я спечели. Баща ми беше ужасяващо енергичен и очарователен човек, истинска природна стихия. И щом поискаше нещо, неизменно го получаваше. Накрая получил Франсийн, а после десетилетия наред я държа в златна клетка.

Беше ми пределно ясно какво е видял в нея — ефирната й грация и царственото й присъствие, придружено с привлекателна откровеност, но изобщо не разбирах какво тя е видяла в него освен факта, че я желае с безмилостна, чудовищна амбиция. Може би това е било достатъчно, за да спечели едно неуверено момиче — майка ми е имала нужда да се нуждаят от нея. Нейните родители били разведени. Майка й се преместила да живее в Бостън, а момичетата останали при баща си в Ню Йорк, защото не искали да сменят училището и постоянно сновяли между родителите си. Може би мама е жадувала за стабилност.

Парите определено не били част от уговорката и не смятам, че тя успя напълно да разбере страстта на баща ми към тях. Баща й, адвокат на държавна служба, използвал торбичката чай по два пъти, за да пести стотинките.

На майка ми не й било лесно — оказало се, че да си съпруга на Тъмния принц на Уолстрийт е длъжност на пълен работен ден. Постоянно трябвало да ходи по приеми и коктейли. Имената на господин и госпожа Хелър неизменно изниквали във всяка благотворителна програма, в най-краткия списък с най-щедрите дарители. Не просто домакини, спонсори или, да пази Господ, приятели — те винаги били в Президентския кръг, в Председателския съвет, в Обществото на века… докато единственото, което искала майка ми, било да си остане у дома с двете си момчета — с мен и с Роджър.

Баща ми изчезна, когато бях на тринайсет. Укриваше се от правосъдието, а тридесет и седемте обвинения във финансови злоупотреби го следваха като глутница кучета. Пътуваше из Европа, докато накрая се приземи в Швейцария. Всичките му сметки бяха замразени и семейството ни от богато се превърна в мизерстващо. Загубата на сигурност и унижението травмираха майка ми, както и нас, но дълбоко в себе си се чудех дали тя не изпитва и облекчение, че е излязла от златния сапунен мехур, че вече не трябва по команда да играе ролята на домакиня на грандиозни събития. И че е избягала от нарцисизма на баща ми, който изсмукваше кислорода наоколо и унищожаваше душите ни.

Когато майка ми си намери работа като лична асистентка на Маршъл Маркъс, това спаси и нейния живот, и нашите. Сигурно е било и унизително — до вчера той гостуваше в дома й, а днес тя сортираше списъка му с обаждания, но Маршъл направи всичко възможно тя да няма такова чувство. Нямахме чувството и че ни прави подаяние, макар че вероятно именно за това ставаше дума. Майка ми обясни, че вместо това е имала чувството, че това е семеен бизнес, а тя е част от семейството.

После тя си намери работа като преподавател в местното начално училище, а сега беше пенсионерка, но продължаваше да работи в училищната библиотека на доброволни начала. Освен това се грижеше за старите дами в комплекса за пенсионери, в който живееше. Някой трябва да ви закара при очния лекар? Обадете се на Франки. Не ви е ясно какво точно означава онзи абзац със ситния шрифт накрая на рецептата ви? Питайте Франки. Тя знаеше всичко или беше наясно как да го проучи. Не знам защо се преструваше, че е пенсионирана, след като всъщност беше по-заета от целия медицински персонал, който се грижеше за тях. Освен това още от момента, в който се освободи от златната клетка, тя стана съвсем пряма. Не търпеше ничии глупости. Милата ми, деликатна майка се бе превърнала в директна, хаплива възрастна жена. Което беше разкошно.

Тя живееше в общност за пенсионери в Нютън в долната половина на една вила, която гледаше към водохранилището. Къщите, разположени сред вити пътеки и добре поддържани градини, до една бяха еднакви. Не ги различавах и постоянно се губех. Беше като „Селото“ в онзи стар британски сериал „Затворникът“, само дето тук си имаха бингозала.

Вратата се отвори със замах в мига, в който натиснах звънеца. Появи се майка ми, облечена с тюркоазени панталони и бяла блуза под развяваща се плетена жилетка с цветовете на дъгата, и огърлица от големи стъклени мъниста с цвят на нефрит, както и съвсем малко грим, от който никога не бе имала нужда. Беше прехвърлила шейсетте, но си оставаше прелестна жена със сини като сапфири очи, тъмни мигли и млечен тен, който определено не й се полагаше, като се има предвид колко пушеше. Когато баща ми я е видял за пръв път, сигурно е била умопомрачително красива.

Тя държеше цигара, както винаги, а наоколо й се виеше дим. Още преди да успее да ме поздрави, иззад гърба й към мен се стрелна едър тъмен снаряд. Опитах се да отстъпя встрани, но кучето й вече беше оголило зъби, лаеше бясно и ръмжеше, а острите му нокти деряха гърдите и ръцете ми през пуловера. Опитах се да го сваля с коляно, но адското псе беше твърде пъргаво и жилаво и се ожесточи още повече.

— Долу, Лили! — каза делово майка ми.

Гласът й бе станал по-нисък и дрезгав след толкова години пушене. Звярът веднага легна на плочките в антрето и опря глава на предните си лапи, но продължи заплашително да се взира в мен и тихо да ръмжи.

— Радвам се, че ти се подчинява — казах аз. — Смятам, че щях да остана без око.

— А, не. Много е обичлива, нали така, Лили-уили? Ела тук!

Мама протегна едната си ръка да ме прегърне, протягайки

Другата назад, като деликатно държеше цигарата по-далеч от мен с два дълги извити пръста, сякаш се правеше на Бети Дейвис.

Щом влязох, кучето стана и ни последва, а ноктите му тракаха по дървения под. Вървеше толкова близо до мен, че постоянно се блъскаше в краката ми. Това явно беше нарочно — предупреждаваше ме, че може да ми прегризе гърлото по всяко време. Просто чакаше господарката му да излезе за малко от стаята.

— Гейб тук ли е?

— В стаята си е. Играе на някаква компютърна игра, където си войник и убиваш много хора. Постоянно гърмят бомби. Казах му да си сложи слушалки, защото шумът започна да ме дразни.

Толкова по-добре — не исках той да чуе какво имам да й казвам.

— Нужно ли е Гейб да вдишва толкова дим? — попитах аз, а тя присви очи и ми хвърли преценяващ поглед през струйката дим, която се извиваше помежду ни.

— Ти изобщо виждал ли си какво представлява „Зовът на дълга“ — играта, която играе в момента? Цигареният дим е по-малкият му проблем.

— Добре.

Стараех се никога да не споря с майка ми.

— Слушай, миличък, знам, че си ужасно зает, но дали не би могъл да го научиш да шофира?

— Гейб иска да шофира?

— Току-що получи разрешително за курсове.

— Тук няма ли инструктори?

— За бога, Ник, ти си единственият мъж в живота на това хлапе! И си му кръстник. Забрави ли ти колко се разочарова, че те учих аз, защото баща ти го нямаше?

— Не се разочаровах.

— Ясно е, че малкият не иска да го уча аз.

— Имаш право, ще го направя. Макар че мисълта за Гейб на магистралата…

— И какви са тия глупости, които си му говорил? Че не бива да гледа Лили в очите, защото ще падне мъртъв?

Свих рамене.

— Виновен съм. Можеш да ме виниш и за вегетарианската му фаза. Зарази се от новата ни офис мениджърка. — Усмихнах се и поклатих глава. — Мисля, че се опитва да я впечатли.

— Миличък, какво ми пука, нали яде? Да ти напомня ли ти какви ги вършеше, за да впечатляваш момичетата? Например как се опита да си пуснеш катинарче на четиринайсет години, за да минеш за по-мъжествен пред Джени Уотсън?

Изохках.

— Спиш ли изобщо?

— Нощес работих до късно.

Холът за общо ползване беше обзаведен в стил „Икеа“ — удобно, но без стил. В „кухненската ниша“ беше пълно с плексигласови бар-столове, а до дивана, тапициран с червенокафява басма на цветчета, имаше кресло в същия цвят. На плота видях брой на „Бостън Глоуб“, отворен на кръстословицата, както и екземпляр от „Модерно съзряване“, чийто вид подсказваше, че е чела именно него.

Седнах на креслото, а тя — на ръба на дивана, като остави цигарата си в безупречно чист каменен пепелник.

— Ники, след няколко минути имам среща с читателския клуб, така че може ли да побързаме?

— Имам само няколко въпроса. Кога за последно говори с Алекса?

Майка ми запали втора цигара с евтината си запалка „Бик“ и вдиша дълбоко.

— Преди два-три дни. Вчера Маршъл се обади да пита дали е тук. Тя пак има неприятности, нали?

Кимнах.

— Гейб каза, че е преспала при приятелката си Тейлър в дома й на Бийкън Хил, нали знаеш, че сенатор Дик Армстронг й е баща? Но смятам, че и двамата знаем какво означава това. Красиво момиче е и…

— Не е това.

Майка ми вдигна очи.

— Да не е избягала?

— Не.

Тя се втренчи в лицето ми.

— Нещо й се е случило — каза тя. — Кажи ми какво й се е случило, Ник!

Казах й.

54

Очаквах да се разстрои, но не бях подготвен за силата на реакцията й. Майка ми сякаш се разпадна, срина се по начин, който не бях виждал преди. Издаде ужасяващ, пълен с болка стон и от очите й рукнаха сълзи. Прегърнах я и минаха няколко минути, преди отново да е в състояние да говори.

— Знам, че държиш на нея…

— Да държа ли? О, миличък, аз обичам това момиче!

Гласът й трепереше.

— Знам!

Тя помълча малко и накрая каза:

— Колко искат?

— Явно са й дали сценарий. Каза, че искат нещо, наречено „Меркурий“. Маршъл казва, че няма представа какво е то.

— Меркурий?

— Работи за него с години, сигурно си попадала на това име в някоя папка или писмо.

— Паметта ми все още е отлична, слава богу, но нищо не ми идва на ум. Ако Маршъл има и най-малка представа какво е „Меркурий“, веднага ще им го даде. Той би се отказал от състоянието си, за да върне дъщеря си.

— Ако му е останало някакво състояние.

— Нищо не съм чувала по въпроса, изобщо не ми е споменавал да има неприятности. С него обаче вече не си говорим много. Доколко се знае, че той е…

— Разорен. Засега някак си е успял да спре новината да се разчуе, но съм сигурен, че духът всеки момент ще излезе от бутилката. Той не ти ли се доверява?

— Не и откакто се нанесе Белинда.

— Доста сериозна промяна.

— Миличък, преди Маршъл ми се обаждаше дори преди да отиде до тоалетната. Това е разликата между него и баща ти. Една от многото разлики. Маршъл уважаваше преценката ми.

Болеше ме да го чуя, но майка ми цял живот беше алергична към самосъжалението и го каза с лекота.

— Значи смяташ, че тя нарочно го отдалечава от теб?

Майка ми пое дълбоко дъх, а червеното пламъче на върха на цигарата проблесна, като пращеше и съскаше.

— Два пъти ме каниха на вечеря, а тя постоянно ме прегръщаше и ми повтаряше с оня захаросан тон, че просто „трябва да идем на пазар на Нюбъри стрийт“, или питаше „защо не ме виждат по-често“, но щом се обадя на Маршъл у дома, вдига тя и казва, че ще му предаде. Съмнявам се, че някога му е предавала каквото и да било.

— Не си ли пишете по електронната поща?

— Тя смени адреса му и аз така и не получих новия. Казва, че той трябвало да внимава много повече и да не е така леснодостъпен. Така че пиша на Белинда и тя отговаря от негово име.

— Е, и Алекса не се разбира с нея.

Мама поклати глава и издиша голямо количество дим.

— О, тази жена е направо токсична! Алекса постоянно се оплакваше от нея, а аз все й казвах да й даде възможност — да си втора майка не е лесно. Само че накрая се запознах с нея и ми стана ясно. Мисля, че Белинда всъщност мрази заварената си дъщеря. Никога не съм виждала подобно нещо.

— Тя казва, че обожава Алекса.

— Пред другите. Когато са насаме, не си прави труда да се преструва.

— Може би това не е единствената й преструвка. Не се ли оплака на Маршъл, че тя те изолира?

— Разбира се, поне в началото. Той вдигаше рамене и казваше „Научих се да не споря“.

— Много странно.

— Това се случва с много женени мъже, когато поостареят, виждала съм го. Съпругите им започват да управляват социалния им живот, после и приятелствата им. Съпругът абдикира от отговорност, защото е твърде зает или просто не му се занимава и докато се усети, става еднолична собственост на жена си. Дори богатите мъже с власт, какъвто… беше Маршъл. Смятам, че като се изключи Белинда, извън офиса той се вижда единствено с Дейвид Шектър.

— Шектър откога му е адвокат?

— Шеки ли? Той не му е адвокат.

— Какъв му е тогава?

— Нали знаеш как шефовете на мафията винаги си имат съветници?

— Консилиере?

— Точно така. Шеки е консилиере на Маршъл.

— И за какво го съветва?

— Смятам, че той просто вярва на преценката му.

— Ами ти?

— Аз не го познавам, но веднъж Маршъл ми каза, че имал най-подробните папки, които бил виждал. Напомнял му на Джей Едгар Хувър.

Кимнах и се замислих за момент.

— Маршъл всъщност защо те нае?

Тя се усмихна.

— Тоест, защо е наел жена, която няма особени умения да върти офиса му?

— Нямах предвид това.

— Точно това имаше предвид — каза мило майка ми. — Просто не искаш да нараниш чувствата ми. Няма нищо — тя отново се усмихна. — Маршъл е добър човек. Свестен човек. Видя какво стана с нас, след като баща ти замина, видя как правителството взе всичко. Дали част от него си е казала „Размина ми се само по волята божия“? Сигурно!

— Ти винаги казваше, че е поискал да помогне, защото е приятел на татко.

— Така е.

— Теб обаче не е познавал, нали?

— Ами, не. Познаваше баща ти по-добре, но Маршъл си е такъв. Най-щедрият човек, когото познавам, просто обича да помага на хората. Е, по онова време аз се нуждаех от помощ, и то отчаяно. Майка с двама сина-тийнейджъри, без дом, без пукнат грош. От къщата в Бедфърд се бяхме преместили в дома на мама в Молдън. Нямах доходи, нито се очертаваше някога да имам някакви — можеш да си представиш как се чувствах.

Знаех, че що се отнася до скалата на човешкото нещастие, нашето почти не се брои, но едновременно с това изобщо не можех да си представя какво е да бъдеш Франсийн Хелър — откъсната от пашкула на огромно богатство, гола и трепереща, изгубена и уязвима, без да знаеш към кого да се обърнеш.

— Не мога — признах аз, — но ти беше истински герой. Това поне го знам.

Тя хвана ръката ми в меката си, малка, топла длан.

— О, боже мой, нищо подобно! Просто искам да разбереш колко много означаваше за мен, че този мъж, когото почти не познавах, се намеси и ми предложи не просто доход — начин да ви осигурявам храна, а истинска работа. Начин да бъда полезна.

Изглеждаше толкова засрамена, че съжалих, че съм повдигнал въпроса. Тя се намести на стола си, издуха облак дим, изгаси цигарата и се извърна.

— Сигурно си чула слуховете, че Маршъл тайно е съдействал на Комисията по ценните книжа, когато са събирали информация срещу татко и че всъщност им е помогнал да го заловят.

Ако това беше вярно, Маршъл може би бе наел майка ми по една-единствена причина — чувстваше се виновен.

— Никога! Не и Маршъл!

— Е, ти го познаваш много добре.

— Поне преди го познавах. Но нека аз те попитам нещо.

— Разбира се.

— Мислиш ли, че похитителите ще пуснат Алекса, ако получат каквото искат?

Тя излъчваше такова отчаяние, че нямах избор и макар че се наложи да излъжа, й предложих уверенията, от които толкова се нуждаеше, също като Маркъс.

— Да.

— Защо го казваш?

— Защо ли? Защото обичайният маниер при отвличане за откуп…

— Не това те питам. Питам защо смяташ, че не мога да понеса истината? Разбирам, когато не казваш истината, Ник, все пак съм ти майка.

Винаги съм смятал, че съм наследил таланта си да разчитам реакциите на хората от нея. Също като мен, тя бе онова, което Зигмунд Фройд нарича „човек-скенер“. Грубо преведено, това означава „човек с точна преценка за другите“. Това обаче не беше всичко — двамата с нея имахме необичайната способност да разбираме дали някой казва истината по изражението му. Успехът не е сигурен, не казвам, че сме детектори на лъжата в човешки облик. Това просто е вроден талант — така някои хора са родени художници, разказвачи или певци с отличен слух. Майка ми и аз умеехме да откриваме лъжите, макар че не бяхме безупречни.

— Не — казах аз. — Не мисля, че ще я пуснат.

55

Тя отново плачеше и аз моментално съжалих за откровеността си.

— Ще направя всичко по силите си да я открия — казах аз. — Обещавам ти!

Майка ми взе дясната ми ръка в своите кокалести, но меки ръце, наведе се към мен и ме погледна умолително.

— Върни я, Ник, моля те! Нали ще я върнеш?

— Мога само да обещая, че ще направя всичко възможно.

— Само за това те моля! — отвърна тя и отново стисна ръката ми.

Щом станах, адското псе изръмжа, без дори да си направи труда да помръдне, сякаш за да ми напомни, че ако разочаровам господарката му, ще се изправя срещу гнева на звяра.

На излизане минах през стаята на Гейб. Навсякъде бяха пръснати купчини с любимите му графични романи, включително множество копия на „Пазителите“, колекция с комиксите на Уил Айснър, и „Жокера“ от Брайън Азарело. Стори ми се забележително, че временното му убежище тук е придобило почти същата странна миризма като стаята му във Вашингтон. Миришеше на маймунарник — тийнейджърска пот, мръсно пране и кой знае още какво.

Той седеше на леглото си, надянал слушалки, и рисуваше в скицника си. Носеше червена тениска — рядко изключение от обичайното му черно „емо“ облекло — с рисунка отпред, на която стилизиран компютър избухваше с шумно „Бууум!“, изписано с типичен за комиксите шрифт. Дръпнах един стол до бюрото му, което изглеждаше малко в сравнение с големия монитор, вероятно подарък от майка му, конзолата за игри Хbох 360 и безжичния джойстик. Щом стана от леглото, той свали слушалките и аз долових истерични мъжки крясъци на фона на шумни, монотонни акорди на китара.

— Браво — казах аз. — Какво слушаш?

— Една стара група, “ Рейдж Агейнст дъ Машин“. Били са велики, адски гениални. Пеели са за западния културен империализъм и злоупотребите на корпоративна Америка.

— Ха! Забавно звучи. Нека позная, Джилиън ли ти каза за тях?

Той избегна погледа ми.

— Да.

— Коя е тази песен?

— „Да убиваш в нечие име“. Няма да ти хареса.

— Така ли?

— Няма да я разбереш.

— Да не е онази, в която думата „шибано“ се повтаря двайсет пъти в продължение на… да кажем, пет реда?

Той стреснато ме погледна.

— Прав си — кимнах аз. — Не е по моята част.

— Виждаш ли?

— Не си падам, но виж какво ще каже баба ти.

— Тя е много по-готина, отколкото си мислиш.

— Познавам я по-дълго от теб — подразних го аз.

Той се поколеба.

— Ник, аз… чух какво й каза.

— Не биваше да подслушваш.

— Тя крещеше, чичо Ник! Чувах я през слушалките, окей? Какво трябваше да направя, да не обръщам внимание? Защо я накара да плаче?

Съмнявах се, че е успял да чуе каквото и да било на фона на онази музика. Просто ни беше подслушал и толкова.

— Добре — казах аз. — Слушай…

Той обаче ме прекъсна:

— Къде е Алекса?

— Още не знаем.

— Отвлекли са я, нали?

Кимнах.

— Чуй ме сега, Гейб. Ролята ти е много специална — трябва да бъдеш силен. На баба ти ще й е изключително трудно.

Той стисна устни, огромната му адамова ябълка подскачаше нагоре-надолу.

— Така ли? Ами на мен?

— На всички ни е трудно.

— И кой го е направил?

— Още не сме сигурни.

— Знаеш ли, че веднъж са я отвличали за няколко часа? Кимнах.

— Мислиш ли, че са същите хора?

— Не знам, Гейб. Току-що научихме, още нищо не знаем. Гледахме видео, на което тя говори, но засега това е всичко, с което разполагаме.

— Не знаете ли къде е?

— Още не, работя по въпроса.

— Може ли да гледам видеото?

— Не.

— Защо не?

Сервирах му отговора, който вбесява тийнейджърите още от време оно.

— Защото така!

Той реагира точно така, както очаквах — стисна устни и мрачно ме изгледа.

— Ей, какво ще кажеш да те науча да караш, щом това приключи?

Гейб сви рамене.

— Може — нацупено отвърна той, но си личеше, че се опитва скрие колко е доволен.

Телефонът ми иззвъня. Хвърлих поглед към дисплея — Дороти.

— Ало, изчакай за момент.

— Кой е? — попита Гейб. — За Алекса ли е?

— Да — казах аз. — Така мисля.

Прегърнах го набързо и тръгнах към колата.

— Какво става? — попитах аз.

— Говорих с „Делта Еърлайнз“. Белинда никога не е работила при тях.

Спрях се насред паркинга.

— Защо ще лъже за такова нещо?

— Защото Маршъл Маркъс никога не би се оженил за нея, ако знаеше къде работи.

— А именно?

Дороти направи пауза.

— Била е компаньонка.

56

— Защо ли не съм изненадан?

— Проверих номера на социалната й осигуровка. Изглежда, че е неуспяла актриса. Известно време е взимала уроци по актьорско майсторство в Линкън Парк, но се отказала. Работила е като „ескорт“ — кавичките направо се чуваха. — С „VIP Exxxecutive“, чието седалище е в Трентън. Exxxecutive е с три хикса.

— Нека позная — сигурно е фирма за скъп ескорт.

— Други има ли?

— Е, добре се е справила — омъжила се е за богаташ. Не е южнячка, нали?

— От южно Джърси е, Уудбайн.

Блекберито ми изписука два пъти — бях получил есемес. Беше кратък — гласеше само „15 минути“ и съдържаше точните координати на нещо, което приличаше на паркинг пред денонощен магазин. На 1174 метра разстояние от мен. Подателят на съобщението беше 18Е. Нямаше име, нито номер, но те не бяха необходими. 18Е е армейският код за сержант по комуникациите в Специалните части.

Джордж Девлин беше 18Е.

— Извинявай — казах аз, — но трябва да се видя с един стар приятел.

— Откъде разбра, че съм достатъчно наблизо, за да успея да дойда за 15 минути? — попитах аз. — Да не би да знаеше къде съм?

Джордж Девлин подмина въпроса ми, сякаш беше твърде сложен или твърде прост, за да му отговаря. Реших, че той просто си има своите методи. В момента обръщаше един компютърен монитор така, че да го виждам. Той грееше сред тъмния интериор на мобилния му офис и за миг освети каньоните и кратерите по белязаното му лице, набраздените нишки на мускулите и подобните на релси шевове. В караваната миришеше на оцет, вероятно от мехлема, с който редовно се мажеше.

На екрана се появи зеленикава топографска карта на Масачузетс, както и мигащо червено кръгче — на 25 километра северозападно от Бостън. След това изскочиха три разкривени линийки — бяла, синя и оранжева, всяка от които тръгваше от червеното кръгче. Една от Бостън и две от север.

— Не схващам — заявих аз.

— Ако се вгледаш — обясни той, — ще видиш, че всяка линия се състои от точки. Те изобразяват сигнали от мобилните телефони на Алекса Маркъс, Маурицио Перейра и един непознат, когото ще наричаме господин X.

— Кой на кой цвят отговаря?

— Синьото е Маурицио, бялото — Алекса, а оранжевото — господин X.

— Изглежда, че господин X се е появил откъм границата с Ню Хампшър.

— Правилно!

— Може ли да попитам откъде получи тези данни?

Той си пое дъх — бавно и шумно.

— Питай колкото искаш.

Наведох се напред.

— Значи тримата са се срещнали на 25 километра от Бостън, в… това Линкън ли е?

— Точно така.

— По едно и също време ли?

— Да, само за пет минути. Маурицио и отвлеченото момиче са дошли заедно, разбира се. Били са там за седемнайсет минути. Господинн X е останал само за четири или пет.

Виждах, че са се срещнали в гориста местност. Близо до езерото Санди, което беше част от резервата. Отдалечено и изолирано след полунощ — подходящо място за среща. Значи айфонът на Алекса беше отишъл от Бостън до Линкън, а после — обратно до Леминстър. Където го бяха изхвърлили.

Сега разбирах смисъла — Маурицио я беше отвел от хотела в Линкън, на двайсет минути от Бостън, където я бе предал на „господин X“.

Докато Маурицио се е връщал в Бостън — всъщност, в апартамента си в Медфърт, северно от Бостън — господин X е карал Алекса на север. Изхвърлил е телефона й на път през Леминстър. Приех, че тя е останала в колата при него. След което са пресекли границата с Ню Хампшър.

— Значи маршрутът им свършва в южен Ню Хампшър — казах аз. — В Нашуа.

— Не, в Нашуа телефонът на господин X изчезва. Това може да означава, че го е изключил или че е нямало покритие, след което го е изключил. Все едно — от тогава не го е използвал.

— Постъпил е лекомислено, като го е оставил включен — казах аз.

— Е, в интерес на истината, той е смятал, че не може да бъде проследен.

— Така ли е?

— Всъщност не. Между проследяване и засичане има разлика. Все едно следваш черна кутия на покрива на камион. Не знаем какво има в нея, но знаем къде е. Няма как да открием кой е, но може да разберем къде се намира. Разбираш ли?

— Намира се в Ню Хампшър. Което означава, че сигурно и тя е там. Може би в Нашуа или някъде наблизо.

— Не бих го приел за даденост. Господин X може да е минал оттам на път за Канада.

— Това не е най-логичният маршрут, ако ще кара до Канада.

Той кимна в знак на съгласие.

— Те са в Ню Хампшър — казах аз.

57

Офисите на „Маркъс Капитъл Мениджмънт“ се намираха на шестия етаж на „Роуз Уорф“. Съобщих името си на репепционистката и зачаках в луксозното фоайе, седнал на канапе, тапицирано със сив велур. Паркетът беше шоколадовокафяв, а стените — от махагон. От едната страна на огромния телевизор с плосък екран на стената вървеше прогнозата за времето, а от другата — финансовите новини с данни за цените на борсата.

Едва ли бях чакал и минута, когато се появи личната асистентка на Маркъс — изящна млада жена с червена коса на име Смоуки Бейкън, удивително красива и елегантна. Това не ме изненада — Маркъс беше известен с това, че наема само красавици в администрацията си — от победителки в конкурси за красота до бивши Мис Все-едно-каква. Майка ми, която на млади години бе прелестна и привлекателна, беше единственото изключение. Тя не приличаше на модел, беше много по-красива.

Кръшната Смоуки ми се усмихна ослепително и попита дали искам кафе или вода. Отказах.

— Маршъл е на съвещание, но иска да ви види веднага щом приключи. Само че може да се забави. Желаете ли да се върнете по-късно?

— Ще изчакам.

— Нека поне ви заведа в конферентната зала, там има телефон и компютър.

Тя ме поведе по коридора.

— Много ми е приятно да се запознаем — каза асистентката, докато завивахме, преминавайки край помещението, в което навремето е била борсата. Там имаше 30 или 40 бюра, всичките празни. Компютрите бяха изключени. Беше тихо като в гроб.

— Не можете да си представите колко се тревожим за Алекса.

— Ами — казах аз, без да знам какво да отговоря, — не губете вяра.

— Майка ви понякога се грижи за нея, тя ми го каза.

— Знам.

— Франки е страхотна!

— Съгласен съм.

— Понякога ми се обажда, за да провери как вървят нещата. Много държи на господин Маркъс.

Застанахме на прага на конферентната зала и тя сложи ръка на рамото ми, а после се приближи към мен и каза с тих, но настоятелен глас:

— Моля ви, върнете я, господин Хелър!

— Ще се постарая — отвърнах аз.

Вместо да чакам, реших да се разходя до кабинета на Маркъс. Спомних си, че отпред пази асистентката Смоуки, както и че Маркъс си има лична столова до кабинета. Веднъж обядвах с него там и видях, че келнерите влизат и излизат през един коридор в дъното.

Не ми отне дълго да го намеря. Единият вход беше до мъжката тоалетна и свързваше малката кухня със заседателната зала и кабинета на Маркъс. Столовата беше малка, подредена и празна. Явно доста отдавна не я беше използвал. Вратата към кабинета му беше затворена, но когато се доближих, чух гласове — вътре викаха и явно спореха.

В началото долавях само откъслечни фрази. Говореха двама мъже, в това бях сигурен. Единият, разбира се, беше Маркъс. Неговият глас беше по-силен и емоционален и по-лесно разбирах думите. Другият беше тих, спокоен и почти неразбираем.

ПОСЕТИТЕЛ:…да се размекваш.

МАРКЪС: Не беше ли това целта?

ПОСЕТИТЕЛ:…можеше да се очаква.

МАРКЪС: Ако тя умре, ти ще си виновен, ясно ли ти е? На твоята съвест ще тежи! Навремето имаше съвест, нали?

ПОСЕТИТЕЛ:…всичко възможно да останеш жив.

МАРКЪС: Вече не ми пука какво ще ми направите. Животът ми приключи. Дъщеря ми е единственото…

ПОСЕТИТЕЛ (след дълго мънкане):…години си човекът, който държи всички решения… решат, че сега ти си проблемът?…какво ще е решението им.

МАРКЪС:…на моя страна!

ПОСЕТИТЕЛ:…искам да бъда на твоя страна, но не мога, ако ти не си на моя страна.

МАРКЪС (викайки все по-силно):…и да искаше, направих го! Всичко направих!

ПОСЕТИТЕЛ:…да ти го изговоря сричка по сричка, Маршъл? „Опечален финансист се самоубива в имението си в Манчестър“?

Отворих вратата и влязох в кабинета. Зад дългото, отрупано с документи стъклено бюро седеше Маръкс, а в стола за посетители — Дейвид Шектър.

58

— Никеле! — възкликна Маркъс. — Ти какво… Смоуки не те ли заведе в конферентната зала, за да…

— Подслушвал ни е — намеси се Шектър. — Нали така, господин Хелър?

— Точно така! Чух всяка ваша дума.

Шектър премигна насреща ми, втрещен от наглостта ми.

— От този момент нататък вече нямаме нужда от услугите ви! — заяви той.

— Не сте ме наели вие — не му останах длъжен аз.

— Шеки, нека поговоря с него — опита се да успокои ситуацията Маркъс. — Свестен човек е, наистина.

Шектър стана, пооправи сакото си от туид и му каза:

— Очаквам да ми се обадиш.

Наблюдавах го как излиза, след това седнах на стола, който току-що освободи. Още беше топъл. Атлантикът, окъпан в алените багри на умиращия ден зад гърба на Маркъс беше красив като пощенска картичка.

— Той с какво те държи? — наруших тишината аз.

— Да ме държи ли? — учуди се Маркъс.

Кимнах, а после додадох:

— Нае ме да открия Алекса, но няма как да го направя, ако не си откровен с мен. Знаеш какво ще й се случи в противен случай.

Очите му бяха кръвясали и безизразни, с огромни торбички ^под тях.

— Ники, не се бъркай. Това са… лични работи…

— Знам колко обичаш Алекса…

— Тя е всичко за мен!

Очите му се напълниха със сълзи.

— Отне ми известно време да разбера защо отказваш да им дадеш единственото нещо, което може да я спаси — не отстъпвах аз. — Шектър те изнудва и не ти позволява да съдействаш на похитителите, нали? Неслучайно нае мен.

Маркъс завъртя стола си и се загледа навън, сякаш търсеше отговорите в морето. Или пък просто избягваше погледа ми.

— Наех те, защото смятам, че си единственият, който може да я намери.

— Не — казах тихо аз. — Нае ме, защото само така би могъл да си върнеш Алекса, без да изпълниш онова, което искат похитителите, нали?

Той бавно се обърна към мен.

— Това обижда ли те?

— И по-зле са ме обиждали, не е там въпросът. Пречиш ми от самото начало. Излъга, че си позвънил в полицията. Не ми каза, че си бил принуден да вземеш пари от престъпници, както и че си ги изгубил. Сега те искат папката „Меркурий“ — папка е, нали, и ти се преструваш, че не знаеш за какво става дума. Така че нека те попитам следното: смяташ ли, че Дейвид Шектър го е грижа дали Алекса ще умре?

Маркъс изглеждаше съсипан, но не обели и дума.

— Каквато и информация да има в тази папка, тя струва ли живота на дъщеря ти?

Лицето му се сгърчи и той покри очите си с ръце като дете, което ридае безутешно.

— Трябва да ми кажеш какво е „Меркурий“ — продължих аз. — Тогава може и да успеем да измислим нещо, някакъв начин да им дадеш каквото искат, без да се налага… да се изправиш срещу това, от което се боиш.

Той продължи да хлипа.

Станах и тръгнах към вратата, но после спрях и се обърнах към него.

— Провери ли биографията на Белинда, преди да се ожениш за нея?

Той свали длани от лицето си. То беше червено и мокро от сълзи.

— Белинда ли? Тя какво общо има?

— По време на разследването попаднах на някои неща… но не знам какво от тях искаш да научиш.

— Какво например?

— Съжалявам, че трябва да ти го кажа — заявих аз, — но тя никога не е била стюардеса. Нито е работила в „Делта“.

— О, Никеле!

— И не е от Джорджия, а от Ню Джърси.

Той въздъхна и поклати бавно глава. Дали това беше недоверие, или нежелание да повярва, че жената, която обича, го е измамила?

— Била е момиче на повикване, Маршъл. Не знам дали това има значение за теб, но смятам, че трябва да си наясно.

Маркъс обаче извъртя очи.

— Никеле, време е да пораснеш, момче — той вдигна рамене. — Белинда е чувствителна и бог знае защо не й е приятно хората да знаят подробностите около първата ни среща.

Докато вървях към вратата, по лицето ми бавно се разля усмивка. Виж го ти, дъртото копеле! Зад гърба ми Маркъс извика:

— Моля те, не се отказвай!

Продължих, без да се обръщам.

— Не се тревожи, не можеш да се отървеш от мен. Макар че може да ти се прииска да си го направил.

59

Драгомир седеше пред компютъра в дъното на къщата, когато чу виковете на момичето. Странно, беше изключил тонколоните. Крясъците едва се чуваха, но определено викаше тя. Не беше възможно да я чува — малката се намираше на метри под земята. Зачуди се дали самотата не го кара да си въобразява.

Надигна се бавно и старият кухненски стол простърга по пода. Приближи се до задната врата и се заслуша. Виковете идваха отвън — глухи, далечни и слаби, като бръмчене на муха.

Драгомир излезе на верандата и наклони глава. Звуците идваха от двора, може би откъм гората. Май това изобщо не беше момичето. Тогава видя сивата пластмасова тръба, която се подаваше насред полето. Ето какво било — плачът й се чуваше през вентилационната тръба. Страхотни дробове имаше това момиче. Досега трябваше вече да се е отказала. Добре, че я зарови толкова дълбоко.

Когато му хрумна да го направи, идеята му се стори направо гениална. Информатори на клиента се бяха добрали до папка на личния психиатър на мишената, в която пишеше, че тя страда от клаустрофобия. Разбира се, ужасът от това да те погребат жив беше дълбок и универсален, и въздействаше много по-силно от всяка друга техника за мъчение. Но това не беше истинската причина да го направи.

На три метра под земята тя беше в безопасност и от него. Ако се намираше близо до него, щеше да е леснодостъпна, като неустоим сладкиш в хладилника, и Драгомир знаеше, че няма да се удържи. Щеше да я изнасили и убие, както бе постъпил с много други хубави млади жени. Просто нямаше да успее да устои на импулса да го направи, а в случая това беше напълно неприемливо.

Спомни си кученцето, което му подариха, когато беше малък. Толкова обичаше мекотата и уязвимостта му, но как би могъл да оцени напълно всичко това, без да смачка мъничките му кости? Не можеше да устои. Затова я зарови дълбоко и така все едно сложи катинар на хладилника.

Така напрегнато слушаше глухото като ненастроена радиостанция хленчене на момичето, че за малко да не чуе далеч по-шумното хрущене на гуми по черния път отвън. Ако съседът пак търсеше проклетия си помияр, щеше да се наложи най-сетне да направи нещо по въпроса.

Обърна се, отиде до предната врата и погледна през прозореца. Беше тъмносиня патрулна кола, на която с бели букви пишеше „ПОЛИЦИЯ ПАЙН РИДЖ“. Хм, нямаше представа, че градът има собствена полиция.

От колата излезе непохватен млад мъж, който предпазливо огледа къщата. Едва ли беше на повече от двайсет и пет. Беше висок и кльощав, а ушите му стърчаха като дръжки на тенджера. Още преди полицаят да звънне на вратата, Драгомир успя да нахлузи дълга кафява перука.

Подозираше, че полицаят е дошъл заради кучето. Мъжът стоеше на предната веранда, престъпвайки от крак на крак, а дългите му, тънки като клечки ръце се клатеха покрай тялото му.

— Здравейте! — каза той. — Аз съм полицай Кент. Може ли да ви задам няколко въпроса?

60

Когато се върнах в офиса късно следобед, Джилиън кой знае защо клечеше на пода и редеше някакви кутии. Нямах време да се занимавам с това. Щом влязох, тя вдигна очи. Лицето й беше зачервено и мокро от сълзи.

— Довиждане, господин Хелър!

Отне ми секунда да се ориентирам — мислех за други неща.

— Какво става? — попитах аз.

— Исках да се извиня, преди да напусна.

— За дрехите ли? Не ставай глупава!

— Заради електронната картичка.

— За какво говориш?

— Някой ми прати електронна картичка и аз я отворих на работния си компютър.

— Затова ли напускаш?

— Дороти не ви ли каза?

— Тя ли те уволни?

— Не, сама напускам! — Джилиън вирна гордо брадичка, а може би предизвикателно. — Тъкмо започвах да си мисля, че работата ми не е твърде гадна като за корпоративна Америка.

— Много мило от твоя страна. Сега ще ми кажеш ли какво е станало?

— Явно в картичката е имало някакъв спайуеър или нещо такова. Дороти каза, че така онези са влезли в сървъра ни и в личните ви файлове и са взели кодовете за охранителната вя система.

— Ти ли си била?

— Аз… мислех, че Дороти ви е казала — заекна Джилиън.

— Виж сега, Джилиън, съжалявам, но си избрала неподходящ момент да напуснеш, така че не ти позволявам. Махай тия кутии и сядай пак на телефона, ако обичаш.

Тя ме погледна неразбиращо.

— Хайде! — подканих я аз. — Връщай се на работа!

Докато вървях към кабинета на Дороти, Джилиън ме повика.

— Господин Хелър?

— Да?

— Чух ви да говорите за оная татуировка бухал.

— Да?

— Мисля, че мога да ви помогна. Брат ми работи…

— В студио за татуировки, да помня. Знаеш ли с какво можеш да ми помогнеш?

Тя ме погледна в очакване.

— Прочети упътването за работа с телефона.

61

Колкото повече мислех за Маркъс и Белинда, толкова по-сигурен бях, че нещо не е наред. Познавах един интернет-детектив от Ню Джърси, Моу Гандъл — беше много добър и докато работех в „Стодард Асошиътс“ във Вашингтон, няколко пъти бях използвал услугите му — така че му се обадих.

— Искам да проучиш кога точно Белинда е работила във „VIP Exxxecutive“ в Трентън — казах му аз. — И след това да се върнеш колкото се може по-назад.

Дороти седеше зад бюрото, опряла брадичка на дланите си и втренчено гледаше монитора. На него се виждаше Алекса, с хлътнали очи и разрошена коса без блясък.

— Искам да се махна оттук, татко!

Образът замръзна, после се пръсна на хиляди миниатюрни цветни квадратчета като картина от Чък Клоус. Когато картината се възстанови, тя продължи:

— Искат Меркурий, татко, окей? Трябва да им дадеш Меркурий непокътнат. Аз… не знам какво значи това. Казват, че…

— Отмених уволнението на Джилиън — съобщих аз.

Дороти натисна някакъв клавиш, без да поглежда клавиатурата, и отново пусна същия запис. Алекса, разпадането на образа и повторното му превръщане в разбираема картина.

— Не съм я уволнявала — разсеяно измърмори Дороти.

— Е, казах й, че не може да напусне. Какво правиш?

— Блъскам си главата в тухлена стена, това правя!

— Мога ли да ти помогна?

— Да. Уволни ме.

— И теб ли? Изключено!

— Тогава напускам!

— И на теб не позволявам да напуснеш. На никого не позволявам да напуска! А сега ми кажи какво става!

Дороти заговори бавно и тихо и ми показа част от себе си, която не бях виждал преди.

— Няма да напусна и ти го знаеш, Ник. Никога не се отказвам! Само че не заслужавам заплатата си. Не върша онова, за което ми плащаш. Провалям най-важната задача, която някога си ми възлагал.

В очите й блестяха сълзи. Сложих длан върху нейната и казах:

— О, я стига! Какво стана с арогантната Дороти, която познавам и обичам?

— Зърна светлината.

— Дороти — започнах аз, — разстроена си, това ми е ясно, но ми трябваш на пълна скорост. А и нали никога не се отказваш? Напомни ми как те описва баща ти.

— Упорита като магаре на лед — каза тихо тя.

— Защо пък на лед?

— Откъде да знам? Ник, знаеш ли колко често мисля за това момиче? За онова, което преживява? Моля се за нея, постоянно се питам кой би причинил такова нещо на невинно дете и се чувствам… безсилна.

— Твоята работа не е да я спасиш.

Очите й проблеснаха, свирепи и измъчени.

— В Първото съборно послание на апостол Йоан пише „Знаем, че ние сме от Бога, и че цял свят лежи в злото.“ Не го разбирах досега. Какво точно значи, че цял свят лежи в злото? Сега обаче започва да ми става ясно. Може би просто… по света има зло, на което дори Бог няма власт да се противопостави.

— Защо на добрите хора се случват лоши неща? — тихо казах аз. — Отдавна престанах да си задавам подобни въпроси. Просто гледам да си върша работата.

— Съжалявам, Ник! Обещах си никога да не донасям вярата си в офиса.

— Никога не съм очаквал да я оставяш у вас. Кажи ми къде зацикли?

Дороти се поколеба за миг.

— Чуй това.

Тя чукна някакъв клавиш, премести мишката, кликна и отново включи клипа с Алекса. Дороти усили звука и под думите на момичето долових бръмчене, което все повече се усилваше. После образът замръзна и се пръсна на миниатюрни късчета.

— Чуваш шума, нали?

— Кола или камион, както си говорихме. Е, и?

Тя поклати глава.

— Забележи, че след него връзката прекъсва. Всеки път е така.

— Добре.

— Работата е там, че автомобил, камион или влак не биха прекъснали видеосигнала по този начин.

— Е, и?

Очите й се разшириха, тя сви вежди и ме изгледа смразяващо. Този поглед би превърнал по-слаб човек в камък или стълб от сол. Предишният ни шеф, Джей Стодард, толкова се притесняваше от него, че отказваше да общува лично с Дороти, освен ако обстоятелствата не го принуждаваха. Нямаше смисъл човек да се опитва да й го връща — все едно да се състезавате със слънцето кой ще мигне пръв. Със сигурност един от вас ще ослепее и със сигурност това няма да е слънцето.

— „Е, и?“ — повтори тя. — Така ще разберем къде се намира Алекса Маркъс, Ник!

62

— Проблем ли има, полицай?

Драгомир беше разбрал, че на американските полицаи им харесва да ги наричат „полицай“. Явно жадуваха за уважение, а го получаваха толкова рядко.

— Не, сър. Просто искаме да ви се представим, за да знаете към кого да се обръщате, ако някога се нуждаете от помощ.

Ушите и бузите на младежа бяха станали кървавочервени. Когато се усмихваше, венците му се показваха.

— Добре е да знам.

Преувеличено слабият му английски обезоръжаваше повечето хора. Струваше им се по-жалък. Драгомир изучаваше хората, както колекционер на пеперуди разглежда образците си.

Полицаят отново пристъпи от крак на крак и дъските на верандата изскърцаха. Мъжът забарабани нервно с пръсти по бедрото си и каза:

— Значи… ъъъ… работите за семейство Олдерсън?

Драгомир кимна и се усмихна притеснено.

— Просто пазач. Върша задачи за семейство. Поправям.

— О, да, добре. Един от съседите ви е забелязал някакво оборудване.

— Да?

— Просто искам да се уверя, че няма… ъъъ… нарушения на правилника за строежи, че не строите без разрешение, нали разбирате?

Младокът изобщо не излъчваше авторитет и само дето не се извиняваше, че е дошъл да провери нещо. Не приличаше на полицаите в Русия, които с всеки човек се държаха като с престъпник.

— Само градинарство.

— Вие… значи не строите нищо?

— Не строя — потвърди Драгомир. — Собственик иска стъпаловидни градини.

— Имате ли нещо против да погледна?

Това можеше да отиде твърде далеч. Ако Драгомир поиска заповед, полицаят щеше да се върне след час с още двама и със съдебна заповед, и да претърси и къщата, само за да покаже, че може да го направи.

Драгомир сви рамене и каза с безразличие:

— Ако обичате.

На полицай Кент явно му олекна.

— Нали разбирате, за да мога да кажа на началника, че съм си свършил работата — заизвинява се той.

— Всички трябва да си вършим работата — успокои го Драгомир.

Той последва полицая до голото поле зад къщата. Младежът огледа първо следите в твърдата почва, а после — сивата вентилационна тръба, и се приближи към нея.

— Това септична яма ли е… ъъъ…. Андрос?

Драгомир замръзна. Не беше казвал името си на ченгето. Явно го знаеше от съседа. Това го разтревожи.

— За вентилация на почвата — обясни той, докато двамата стояха до тръбата. — Идва от купчината тор на… сметището.

Това беше импровизация — друго не можеше да направи.

— За насъбралия се метан, така ли?

Драгомир повдигна рамене. Той не разбираше английски. Просто правеше каквото му кажат. Беше прост работник, нищо повече.

— Защото ако копаете септична яма, ви трябва разрешително.

Бузите и ушите на ченгето бяха придобили цвета на студен борш. Драгомир се усмихна.

— Няма септична яма.

От тръбата се разнесоха приглушени викове и полицаят наведе глава. Абсурдните му уши сякаш потрепнаха.

— Чувате ли?

Драгомир бавно поклати глава.

— Не…

Крясъците на момичето се усилиха и станаха по-ясни.

— ПОМОЩ! ГОСПОДИ! СПАСЕТЕ МЕ, МОЛЯ ВИ, О БОЖЕ…

— Сякаш идва отдолу — каза полицаят. — Ама че странно!

63

— Слушам те — казах аз.

Дороти въздъхна, гласът й беше тих и някак отнесен.

— Да започнем от най-простия въпрос: откъде получават достъп до интернет. Не смятам, че това е стандартна високоскоростна връзка.

— Защо?

Тя се облегна на стола и скръсти ръце.

— Родителите ми живеят в Северна Каролина. Преди няколко години решиха да си прекарат кабелна телевизия, за да гледат повече филми. Само дето нямаше кой да им я достави. Наложи се да си сложат сателитна чиния на покрива.

Кимнах.

— Веднъж се опитах да гледам нещо у тях и картината постоянно се разпадаше. Едва не откачих. Попитах ги какво става, дали винаги е така и защо не са се обадили в сателитната компания, за да оправят образа. Мама каза „О, постоянно се случва — всеки път, щом оттук прелита самолет. Човек свиква, нищо не може да се направи.“ Те живеят до летище „Шарлът-Дъглас“, разбираш ли? Точно по маршрута на самолетите. А те са адски шумни. След това забелязах, че чуя ли самолет, картината се скапва.

— Добре — казах аз. — Значи похитителите са навътре в гората или в някой провинциален район, където няма високоскоростен интернет и могат да се включат в мрежата само със сателит. И ти смяташ, че самолетите прекъсват сигнала?

— Възможно е. Както и силните бури. Ако нещо застане между чинията и сателита, сигналът прекъсва. Достатъчно е самолетът е достатъчно голям и да лети достатъчно ниско. Дори да е само за част от секундата, това ще прекъсне видеопотока.

— Много добре — казах аз. — Шумът, който чуваме, може да е от самолет. Да кажем, че са близо до някое летище. На какво разстояние от него са според теб?

— Трудно е да се изчисли, но трябва да са достатъчно близо, че при излитане и кацане самолетите да са на такава височина, че да блокират сигнала от сателита. Зависи от размера на самолета, скоростта му и така нататък.

— В САЩ има страшно много летища — отбелязах аз.

— Сериозно? — отвърна сухо тя. — Не ми беше хрумвало. Ако успеем да стесним периметъра, ще стане много по-лесно.

— Мисля, че можем.

— Така ли?

— Ню Хампшър.

Обясних й как чрез телефоните на Алекса и на похитителя Джордж Девлин беше разбрал, че „господин X“ е отвел момичето в Ню Хампшър през границата с Масачузетс.

Тя ме слушаше, взряна в празното пространство. След двайсет секунди мълчание каза:

— Това много ни помага. Не знам колко летища има в Ню Хампшър, но бройката току-що стана по-човешка.

— Може да я намалим още повече — казах аз. — Онзи зловещ сайт, CamFriendz, предава в реално време, нали?

— Така твърдят. Според мен, наистина е така, с разминаване от няколко секунди, като се вземат предвид бавните връзки, закъсненията в сървъра и така нататък… Да кажем, че изостават с пет секунди.

— Ще сравним това с разписанието на полетите в базата на ФАА.

— Имат ли такова нещо?

— Разбира се, че имат. Ще търсим летища в Ню Хампшър — не, нека разширим кръга и добавим Мейн и Масачузетс, за всеки случай, чието разписание съвпада с часовете на четирите прекъсвания.

Тя енергично кимна.

— Можем да ограничим търсенето още повече — казах аз. — По време на едно от предаванията имаше две последователни прекъсвания, нали?

— Да, така е.

— Значи разполагаме с точния интервал между два полета.

Усмивката й бавно се разшири.

— Не е зле, шефе.

Повдигнах рамене.

— Идеята беше твоя.

Откакто имам собствен бизнес, научих едно — шефът никога не бива да си присвоява заслугите.

— Можеш ли да влезеш в електронната база данни на Федералната авиационна администрация?

— Не.

— Е, ФБР ще успеят да го уредят. Ще се обадя на Даяна.

— Извинете?

На вратата стоеше притеснената Джилиън.

— Работим — каза Дороти. — Проблем ли има?

— Забравих да ви дам това — отвърна тя й ни показа голяма цветна снимка — увеличение на татуировката на похитителя, фотографирана от Алекса.

— Благодаря — каза Дороти и я взе.

— Мисля, че знам какво е — продължи Джилиън.

— Това е бухал — казах аз. — Но все пак ти благодаря.

Джилиан вдигна нещо, което държеше в другата си ръка — тънка книжка с бяла мека корица. На корицата й имаше черно-бяла графика на бухал. Същата като на снимката.

— Какво е това? — попитах аз.

— Книга с татуировки, брат ми я намери.

Тя ми я подаде. Заглавието гласеше „Татуировки на престъпниците в Русия“.

— Дороти — казах аз, — колко е часът в Русия в момента?

64

Един от най-добрите ми информатори в Русия е бивш генерал-майор от КГБ. Анатолий Василенко беше към седемдесетгодишен, слаб като хрътка, с орлов профил и маниера на благородник, завършил Кеймбридж. Когато Съветският съюз се разпадна, той вече беше осребрил връзките и информацията, до които имаше достъп.

Не бих казал, че го харесвам особено. Той беше един от най-користолюбивите мъже, които бях срещал, но умееше да се държи приветливо и познаваше кого ли не. Ако му платите достатъчно, би могъл ви намери всякакви сведения.

Толя винаги знаеше на кого да се обади, кого да подкупи и кого да сплаши. Ако мой клиент подозираше, че местния мениджър на фабриката му в Москва присвоява средства, Толя отстраняваше проблема с едно кратко обаждане. Поръчваше веднага да му докарат нещастника, разпитваше го и накрая човекът беше толкова ужасен, че не би посмял да открадне дори кламер от собственото си бюро.

Когато му се обадих, той тъкмо вечеряше. По околния шум си личеше, че не си е у дома.

— Водил ли съм те някога в „Турандот“, Никълъс? — попита той. — Почакай да се преместя на по-тихо място.

— Два пъти — отвърнах аз. — Мисля, че ядох супа от хриле на акула.

„Турандот“ беше ресторант на няколко пресечки от Кремъл, на булевард „Тверской“ — любимото място на олигарсите, престъпниците и правителствените служители (много от които бяха и трите неща накуп). Ресторантът представляваше огромна позлатена репродукция на бароков дворец с венециански двор, застлан с мрамор, пълен със статуи на римски богове, обюсонски гоблени и грамаден кристален полилей. Отвън пушеха набити охранители и пазеха бентлитата на работодателите си.

Когато врявата поутихна, Толя каза:

— Сега е много по-добре. Няма нищо по-ужасно от маса, пълна с пияни татари.

Говореше английски по-добре от повечето американци. Не знаех къде е прихванал звучния си британски акцент, освен ако не го преподаваха в школите на КГБ.

— Удивителна снимка си ми пратил.

— Слушам те.

— Татуировката е на „Сова“.

— Кой?

— Не кой. Сова е… е, това е вид нощна птица, разбира се. Освен това обаче е престъпна банда.

— Руската мафия?

— Мафия ли? Не, нищо чак толкова организирано. „Сова“ е по-скоро свободна конфедерация от мъже, които са лежали в един и същи затвор.

— Кой затвор?

— Затвор номер едно в Копейск. Доста противно място.

— Имаш ли списък на всички известни членове на „Сова“?

— На всички членове? — той се засмя тихо. — Ех, само ако разполагах с такъв списък! Щях да бъда или много богат, или много мъртъв.

— Все пак, сигурно знаеш някое име.

— Защо те интересува толкова много?

Обясних му.

— Ситуацията не е благоприятна за теб — долетя гласът му. — Или по-скоро за дъщерята на клиента ти, което е по-важно.

— Защо?

— Това са ужасни хора, Никълъс! Закоравели престъпници от най-лошия вид.

— И аз така разбрах.

— Не, не съм убеден, че разбираш. Те не следват нормални правила. Тях… да кажем, че не ги е грижа за обикновените морални стандарти.

— Дай ми пример.

— Помня, че наскоро в Щатите имахте един много неприятен случай. Брутален взлом в Кънектикът, помниш ли?

Той произнесе к-то в средата на Кънектикът. Рядко допускаше грешки.

— Не съвсем.

— Мили боже! Беше в някакво заможно градче, може би Дариън. Истински кошмар. Станало вечерта — лекар, съпругата му и трите им дъщери си били у дома, когато влезли двама крадци. Пребили доктора с бейзболна бухалка, вързали го и го хвърлили по стълбите в мазето. После вързали момичетата за леглата им и ги изнасилвали в продължение на седем часа. След което залели жените с бензин и ги подпалили…

— Добре, добре — казах аз. Не бях в състояние да слушам повече. — Членове на „Сова“ ли са го направили?

— Точно така. Доколкото си спомням, единият бил убит при опит за арестуването му. Другият избягал.

— Обир?

— Забавление.

— Моля?

В корема ми се събра тежка и студена топка.

— Много добре ме чу. Просто са се забавлявали, Никълъс. Мъжете от „Сова“ правят неща, които нормалните хора не могат дори да си представят. Едва ли има по-добри изпълнители.

— Изпълнители?

— Те предлагат услугите си. Ако ти трябва външен изпълнител за особено мръсна работа, нещо ужасно кърваво, може да наемеш няколко души от „Сова“.

— Кой ги наема? Руската мафия?

— Обикновено не, мафиотите си имат достатъчно подобни типове.

— Кой тогава?

— Някои олигарси. Новите ни руски милиардери, например. Често им трябват безскрупулни мъже и използват хора от „Сова“.

— Кои?

Той се засмя.

— Никълъс, дори не сме обсъдили тарифата ми! Има си ред. Каза ми колко иска и след като потиснах импулса да му кажа къде да си завре твърдата валута, приех лихварските му условия.

— Отлично! — каза той. — Ще позвъня тук-там.

65

Драгомир учеше бързо. Този път използва правилно новия си нож „WASP“. Младият полицай не успя дори да се обърне, когато острието се заби светкавично в кръста му чак до дръжката. Драгомир натисна копчето и чу съскането на излитащия газ, а после изпукването. Кент се отпусна на земята. Сякаш внезапно беше решил да седне насред двора, само дето краката му бяха странно изкривени по начин, който би бил невероятно болезнен, ако собственикът им беше жив. Полицаят обаче умря моментално. Или почти моментално. Коремните му органи се бяха подули и замръзнали едновременно. Коремът му беше надут, сякаш изведнъж бе направил бирено шкембе. Докато вдигаше тялото на полицая на раменете си, Драгомир чу пращенето на радиостанцията на Кент.

66

С Даяна се срещнахме в „Овчата глава“, нещо като ирландска кръчма точно до сградата на ФБР. Тя каза, че може да обядваме набързо, защото трябва да се върне на работа, което ме устройваше напълно — предстоеше ми много дълга нощ.

Масите отвън бяха заети, така че седнахме в едно сепаре вътре. Дървесината изглеждаше стара или беше нова, но я бяха състарили с помощта на хаотични драскотини и тъмен лак. По стените имаше стари кръчмарски табели, а дървеният бар с келтски букви отпред, беше изпъстрен с репродукции на стари обяви за „Гинес“. Предлагаха множество изчанчени бири, най-вече американски, както и няколко немски.

Даяна беше облечена в копринена тюркоазена блуза и черни дънки, които някак успяваха да подчертаят извивките й, без да я карат да изглежда непрофесионално.

— Боя се, че нямам какво да ти кажа — каза тя. — В базата данни на ФАА не успях да намеря нищо.

— Колко често я обновяват?

— Постоянно и то в реално време.

— Изчерпателна ли е?

Даяна кимна.

— Включва и частните, и държавните летища.

— Е, идеята беше гениална — казах аз, — но не всички гениални идеи водят до добър резултат. Благодаря ти, че опита. Сега аз имам нещо за теб.

— Лоши новини ли?

— Не, но не мисля, че ще ти хареса.

Подадох й телефона на Маурицио, запечатан в найлонова торбичка.

— Не разбирам — каза Даяна, след като го гледа няколко секунди. — Какво е това?

Казах й.

— Взел си го от апартамента му?

Кимнах.

— Без да ми кажеш?

— Съжалявам, не вярвам на Снайдър.

Тя стисна устни, а ноздрите й се разшириха.

— Не бях прав да го крия от теб — казах аз. — Знам го.

Тя не каза нищо, само гледаше към масата с почервеняло лице.

— Кажи нещо.

Накрая Даяна вдигна очи.

— Заслужаваше ли си, Ник? Нали знаеш, че не бихме могли да го използваме като доказателство в съда, тъй като си прекъснал следите от придобиването му?

— Не смятам, че Бюрото ще даде мъртвец под съд.

— Говоря за човека, който е организирал това. Процедурите не са създадени случайно!

— Ти винаги си следвала правилата.

— Такава съм, Нико. Докато ти никога не си обръщал внимание на това кой командва, доколкото си спомням. Не си падаш по организациите.

— Последната организация, в която постъпих, ме изпрати в Ирак.

— И двамата искаме едно и също. Просто следваме различни пътища, но докато работиш с мен и ФБР, ще трябва да уважаваш правилата.

— Разбирам.

Тя ме погледна изпитателно.

— Никога повече не ми причинявай това.

— Няма.

— Добре. Поне кажи, че си измъкнал нещо полезно от телефона.

Кимнах.

— Номера му и единственият номер в паметта, вероятно на човека, който го е наел да отвлече Алекса. Един от източниците ми нанесе тези номера и този на Алекса на карта с клетъчни кули и успя да начертае пътя, който са изминали.

Тя поклати невярващо глава.

— Как, по дяволите, се е докопал до карта на клетъчните кули?

— Не питай. Важното е, че пътят явно сочи на север, към Ню Хампшър.

— И какво значи това? Че похитителят е дошъл от Ню Хампшър?

— Да, но по-важното е, че вероятно в момента и двамата са там.

— Къде по-точно.

— Това е всичко, което знаем — Ню Хампшър. Някъде в Ню Хампшър.

— Е, и това не е малко — въздъхна Даяна, — но ни трябват още подробности иначе каузата е загубена.

— Ами татуировката?

Тя поклати глава.

— Информаторите ни не знаят нищо за нея.

— Е, аз пък имам отличен информатор в Москва, който в момента звъни на разни места.

— В Москва?

— Онзи бухал е руска татуировка.

— Кой ти каза?

— Ами всъщност, моята двайсет и четиригодишна секретарка, която е войнстващ веган.

Тя ме изгледа невярващо.

— Сериозно говоря, сложно е. Татуировката идентифицира членовете на „Сова“, банда бивши руски затворници.

Тя извади малък тефтер и си записа нещо.

— Ако похитителят на Алекса е руснак, това означава ли, че са го наели руснаци?

— Не е задължително, но аз бих заложил на това. Източникът ми в Москва казва, че руски олигарси често наемат членове на „Сова“, за да им свършат мръсната работа. Това ми помага да стесня кръга на заподозрените. Междувременно искам да разбера каква всъщност е ролята на Дейвид Шектър във всичко това.

— Това как ще ни помогне да открием Алекса?

Разказах й за разговора между Дейвид Шектър и Маршъл Маркъс, който бях дочул.

— Смяташ, че Шектър държи с нещо Маркъс?

— Това е повече от ясно.

— С какво?

— Все още не знам. Може би има нещо общо с миналото на съпругата му.

Тя повдигна вежда и аз обясних какво бях открил за последната професия на Белинда Маркъс.

— Един детектив в момента проучва Белинда — казах аз. — Ще видим какво още ще открие, но не мисля, че последната й работа е разковничето. Твърде отскоро е и е твърде тривиално.

— Тогава с какво го държи Шектър?

— Точно това възнамерявам да разбера.

— Как?

Казах й.

— Това е незаконно — заяви Даяна.

— Значи не си го чула от мен.

— Не се ли притесняваш, че ще извършиш престъпление?

Свих рамене.

— По думите на един велик човек, има ситуации, в които законът не е адекватен. И тогава, за да избегнеш неадекватността му, се налага да излезеш извън закона.

— Мартин Лутър Кинг?

— Почти. Наказателят.

Стори ми се объркана.

— Явно не четеш комикси — усмихнах й се аз.

67

Драгомир подкара колата към главния път. За негово облекчение се размина само с един камион, натоварен с трупи. Слава богу, не беше човек от града и нямаше да започне да клюкарства по-късно, че от имота на Олдерсън е излязла полицейска кола.

Драгомир знаеше къде да отиде. По-рано бе обиколил района, за да си набележи пътища за бягство, ако му се наложи. Тогава откри една тясна изоставена отсечка, която сега щеше да му свърши отлична работа. Намираше се на място, където пътят рязко свиваше покрай ръба на едно дефиле. Имаше парапет, разбира се, но не и покрай дългата права отсечка, която водеше натам.

Драгомир спря на място, откъдето можеше да наблюдава движението и в двете посоки. Не се виждаше никой. Премести колата още надолу по пътя, на около шест метра от ръба, където нямаше парапет. Огледа се отново, отвори багажника, извади тялото на полицай Кент и бързо го пренесе до отворената врата от страната на шофьора. След това внимателно го намести зад волана, а после взе черната найлонова торба за боклук от багажника.

Едва ли щяха да му правят аутопсия. Вероятно щяха да решат, че е загинал при трагична катастрофа и толкова. Освен това дори да направеха аутопсия на полицая, дотогава Драгомир отдавна щеше да е изчезнал. Вълнуваше го единствено какво може да открият през следващите двайсет и четири часа.

Преди да бутне колата в дефилето, той я сложи на скорост. Ако я оставеше на нулева, всеки опитен следовател веднага щеше да се досети какво е станало всъщност. Драгомир не допускаше такива грешки.

68

Малко след девет вечерта кулата на най-високата сграда в Бостън, „Джон Ханкок“, приличаше на монолитен обсидианов блок. Само тук-таме светеше по някой прозорец, като зърна по изкълван царевичен кочан. Явно някои от наемателите работеха денонощно. Това обаче не се отнасяше за офисите на „Батън и Шектър“ на четирийсет и осмия етаж. Вътре нямаше помощници, които блъскаха по цяла нощ, за да не изпуснат някой срок — адвокатите от „Батън и Шектър“ рядко си цапаха ръцете с нещо толкова вулгарно като открит съдебен процес. Това беше фирма, където работеха с достойнство, без да бързат, и бяха специализирани в казуси за наследства, недвижими имоти и от време на време по някой процес, който винаги се разрешаваше посредством тихи, но свирепи преговори в задната стаичка, или с шепот в ухото на подходящия съдия или държавен служител. Бяха като парник за гъби — предпочитаха да избягват дневната светлина.

Подкарах бялата товарна камионетка „Форд“ надолу по Дринити Плейс“, към рампата за товари зад кулата „Ханкок“. Пет стоманени колони ми препречваха пътя. Излязох, прочетох табелите — „НЕ НАДУВАЙТЕ КЛАКСОНА, ЗА ДА ВЛЕЗЕТЕ“ и „НАТИСНЕТЕ БУТОНА И ИЗПОЛЗВАЙТЕ ИНТЕРКОМА, Когато вратата е затворена“ — и натиснах големия черен бутон.

Стоманената врата се вдигна, а зад нея стоеше дребен човечец, ядосан, че го безпокоят по това време. Беше 9.16 часа вечерта. Върху синята му риза, точно над името на компанията, За която работеше, бе избродирано името „Карлос“. Той хвърли поглед към логото на камионетката — ОРИЕНТАЛСКИ КИЛИМИ ДЕРДЕРЯН — кимна, вдигна някакъв прекъсвач и колоните потънаха в земята. Посочи ми място между няколко служебни автомобила и настоя да ме насочва, сякаш не можех да паркирам сам, като ми махаше да се доближа още и още, докато бронята на камионетката се опря в черните гумени буфери.

— При „Батън и Шектър“ ли идвате?

Кимнах, като се стараех да излъчвам равни части сърдечност и резервираност. Единственото, което той знаеше, е, че адвокатска кантора „Батън и Шектър“ са позвънили на управителя на „Ханкок“, за да предупредят, че по някое време след девет часа ще дойде човек, за да почисти килимите в офиса им. Не беше нужно да знае, че „управителят по оборудването“ на „Батън и Шектър“ всъщност е Дороти.

Всичко стана съвсем лесно — достатъчно беше да обещая на господин Дердерян, че ще купя един от твърде скъпите му, макар и елегантни килими за офиса, а в замяна той с радост ми зае една от камионетките си. И без друго тази вечер никой не ги използваше.

— Как върви, Карлос?

Той ми отвърна със стандартния бостънски отговор — „Бива, бива“. Имаше бостънски акцент с латино привкус.

— Много килими ли ще чистите?

— Само един.

Той изръмжа. Отворих задните врати на камионетката и се сборичках с обемистата, тромава машина за пране на килими. Карлос ми помогна да я сваля, макар че това не му влизаше в задълженията, и вдигна показалец, за да ме насочи към товарните асансьори.

Онзи, който избрах, пристигна бавно. Стоманените му стени бяха надрани, а подът беше покрит с алуминиева настилка с ромбоидна шарка. Докато асансьорът пъплеше нагоре, наместих пистолета „STI“ на Маурицио, затъкнат в колана ми. Откакто го бях взел от апартамента му, го държах в жабката на джипа. В асансьора не се виждаха охранителни камери, но не можех да бъда сигурен, така че не го извадих.

Миг по-късно стоманените врати бавно се разтвориха към аварийното фоайе с флуоресцентно осветление на четирийсет й осмия етаж. Клиентите и адвокатите очевидно не влизаха оттук. Избутах машината за пране на килими навън и видях четири врати — сервизните входове на различни фирми, обозначени с черни пластмасови табелки с изпъкнали букви.

До вратата на „Батън и Шектър“ имаше дигитална клавиатура. Фирмата на Дейвид Шектър вероятно имаше причина да взима допълнителни мерки за сигурност. От сака си извадих дълъг, гъвкав метален прът, огънат на деветдесет градуса, с кука в единия край. Това беше специален инструмент на име „Левърлок“, с който разполагат само специалистите по охраната и правителствените агенции. Коленичих, пъхнах го под вратата и го завъртях нагоре, докато куката закачи дръжката от вътрешната страна, след което силно го дръпнах. Трийсет секунди по-късно влязох. Дигиталната клавиатура им свърши страхотна работа, няма що.

Намирах се в коридор, който очевидно използваха за складиране на канцеларски материали, почистващи препарати и т. н. Избутах машината за пране на килими до стената и си проправих път с помощта на слабото осветление на аварийните лампи.

Сякаш преминах от трета в първа класа на „Куийн Мери“. Меки килими, махагонови врати с месингови табелки, старинни мебели. Като партньор, чието име фигурира в това на фирмата, Дейвид Шектър бе получил ъгловия офис. В нишата пред двойните махагонови врати, които водеха към неговото светилище, беше бюрото на секретарката му, както и малък диван и масичка за кафе. Двойните врати бяха заключени.

Тогава видях още една дигитална клавиатура, дискретно монтирана до рамката, на нивото на очите. Странно. Това означаваше, че кабинетът на Шектър вероятно не се почиства от персонала, който се грижи за сградата. Означаваше също така, вътре има нещо, което си струва предпазните мерки.

Комбинацията за дигиталната ключалка вероятно беше записана на някое листче на бюрото на секретарката му, но много по-бързо беше да използвам моя „Левърлок“, вместо да търся листчета с кодове. Стори ми се, че всичко става прекалено лесно.

Извадих от сака черна кутия, в чиято подпълнена с дунапрен вътрешност лежеше гъвкав фиброскои, навит като метална змия. Двуметровият оптичен кабел бе обвит с волфрамови нишки, а диаметърът му нямаше и шест милиметра. Сапьорските екипи в Ирак ги използваха, за да търсят скрити експлозиви.

Прегънах фиброскопа под ъгъл, поставих окуляра, закачих външната лампа и го пъхнах под вратата. Лостчето на дръжката ми позволяваше да въртя фиброскопа във всички посоки, като слонски хобот, и можех да видя какво има от другата страна на вратата. Насочих го нагоре и разгледах стената от по-далечната страна на вратата, където не беше монтирано нищо. Когато погледнах другата стена, видях червена неподвижна точка, която не мигаше. Детектор за движение, пасивен инфрачервен датчик, който би засякъл и най-малката промяна в температурата на стаята, причинена от топлината на човешко тяло. Често срещано устройство, с което нямаше да ми е лесно да се преборя. Немигащата червена светлина означаваше, че сензорът е активен.

Изругах гласно. За такива случаи си имаше хватки и аз се опитах да си спомня онези, за които бях чувал, макар че изобщо не бях специалист. Оставаше ми май само да налучквам. Замислих се дали да не се откажа от операцията… но бях стигнал твърде далеч, за да се върна назад.

69

Взех няколко неща от кабинетите в офиса на „Батън и Шектър“. Първото беше лесно — на рафтчето зад бюрото на секретарката на Шектър имаше най-различни снимки. Свалих стъклото от една, на която се виждаше паникьосано момиченце, седнало в скута на дядо Коледа. После в килера, между кутиите и пликовете за писма, открих кашон със стиропорови листове за застилане на кутии или за предпазване на навити на руло документи.

Върнах се пред кабинета на Шектър, пъхнах моя „Левърлок“ под двойната врата и я отворих за десетина секунди. Следваше по-трудната част. Като държах стиропоровия квадрат пред себе си като щит, тръгнах към детектора за движение. Вървях бавно в зловещия сумрачен кабинет, бледо осветен от звездите и светлините на града. Ако спомените не ме лъжеха, стиропорът трябваше да попречи на датчика да засече топлината от тялото ми. Отне ми безумно дълго време да стигна до стената, на която бе монтиран сензорът. Вдигнах листа на няколко сантиметра от лещата, но не твърде близо. Ако го блокирах напълно, това също щеше да го задейства.

Като повечето инфрачервени сензори, последна дума на техниката, този също имаше вграден недостатък. Функционалността, наречена „пълзяща зона“, позволяваше на сензора веднага Да засече всеки, който се опита да пропълзи на пода под него… но не и да засича какво става над него. Скрит зад стиропоровата завеса, взех стъкленото квадратче, залепено на колана ми, бавно го вдигнах и го поставих върху лещата на сензора. Проверих дали двойната лепенка го държи здраво и пуснах щита си на земята. Червената точица остана неподвижна — не бях задействал детектора. Бавно издишах. Стъклото не пропуска инфрачервената светлина — лъчът не минаваше през него, но и не го считаше за препятствие.

Запалих лампата.

Две от стените в кабинета бяха покрити с махагон. Другите две бяха стъклени — от пода почти до тавана, и разкриваха гледки, от които дъхът ми спря — Блек Бей, река Чарлз, Бънкър Хил, пристанището… Светлинките проблясваха, сякаш обсипаното със звезди небе бе паднало върху града. Ако всеки ден виждаш това от кабинета си, сигурно е лесно да си въобразиш, че управляваш земята.

Бюрото на Шектър бе малко — деликатна антика от светъл махагон, с кожен плот с цвета на зелена бутилка и извити крачета. Единственият предмет върху него беше телефон.

Преди време колкото по-влиятелен беше един администратор, толкова по-голямо беше бюрото му. Някои генерални директори имаха бюра с размера на корабна палуба. Сега обаче колкото по-важен е един човек, толкова по-малка и крехка е работната му повърхност, сякаш за да покаже на света, че властта му се изразява в промиване на мозъци. Бумащината беше за слугите. В кабинета не се виждаше компютър. Изобщо не разбирах как е възможно в днешно време да работиш без компютър. Хубаво е да си крал.

Навсякъде из кабинета имаше безценни на вид антики — столове от Регентския период, тъмни огледала, пергаментови кошчета за боклук, бюфети и масички. Подът беше застлан с деликатно изработен старинен килим от бледомаслинена коприна, изпъстрен с бледожълти и червеникави тонове, от който на господин Дердерян щяха да му потекат лигите.

Познавах директори на банки, които бяха загубили работата си, защото бяха похарчили твърде много пари за обзавеждане на кабинетите си. Бяха забравили, че който се обзавежда като френски аристократ от осемнайсети век, вероятно ще умре по същия начин — на гилотината. Умните началници пазаруваха от „Офис Ликуидейтърс“. Дейвид Шектър обаче нямаше акционери, пред които да се отчита. Клиентите му не ги беше грижа, че парите им отиват за скъпи мебели. Богатият адвокат е преуспяващ адвокат.

Тогава забелязах още една двойна махагонова врата. Беше отключена и щом я отворих, лампите се включиха. Това беше личният архив с документи на Шектър, които бяха твърде секретни, за да се съхраняват сред папките на фирмата, където всеки можеше да ги види.

Всеки от стоманените архивни шкафове бе заключен със секретен катинар „Каба Мас“ — Х-09, електромеханичен, отговарящ на най-строгите стандарти за сигурност на правителството. Смяташе се, че този катинар не може да бъде разбит. Това обаче не се отнасяше за самите шкафове. Те бяха обикновени, с четири чекмеджета, а не Клас 6. Все едно да сложиш брава за хиляда долара на врата от шперплат, която и хлапе би могло да разбие с ритници.

Избрах шкаф „Ж-О“ с надеждата, че вътре ще е папката на Маршъл Маркъс. Коленичих, пъхнах метална вложка между долното чекмедже и рамката и, както можеше да се очаква, заключващата пластина се плъзна нагоре. Отворих горното чекмедже и огледах папките. Първо ми заприличаха на досиета на клиенти — бивши и настоящи. Това обаче не бяха обикновени клиенти, а подробни справки за богати и овластени хора. Тук бяха досиетата на някои от най-влиятелните държавни служители през изминалите трийсет-четирийсет години. Мъжете (най-вече мъже, с няколко изключения), които управляваха Америка. Не всички бяха известни. Някои от тях — бивши директори на АНС, ЦРУ, държавни секретари и финансови министри, едва ли бяха познати на хората дори по времето на най-активната си кариера.

Не беше възможно Дейвид Шектър да е представлявал дори малка част от тях, а и какви юридически услуги би могъл да им предложи? В такъв случай какво търсеха тези папки тук?

Докато се опитвах да разгадая каква е връзката между имената, едно от тях привлече вниманието ми.

МАРК УОРЪН ХУД, Ген. — Лейт., САЩ

Генерал-лейтенант Марк Худ. Човекът, който командваше отряда за тайни операции към Разузнавателното управление на Министерството на отбраната, в което бях работил.

Извадих кафявата папка, дебела близо три сантиметра. Кой знае защо сърцето ми заби бясно, сякаш имах предчувствие. Повече от документите бяха пожълтели от времето. Бързо ги прелистих, без да съм сигурен какво търся. Тогава забелязах, че в горния край на всяка страница със синьо мастило е отпечатана една-единствена дума — МЕРКУРИЙ.

Това било значи.

Чрез предишния ми шеф всичко това някак си бе свързано и с мен. Обяснението беше в ръцете ми, стига да успеех да разгадая колонките с цифри и загадъчни съкращения, които може би бяха някакъв шифър. Продължих да прехвърлям страниците с надежда да намеря фраза или дума, която да ми помогне да се ориентирам.

Загледах се в снимката, залепена на някакъв картон, най-горе пишеше „СЕРТИФИКАТ ЗА ОСВОБОЖДАВАНЕ ОТ ДЛЪЖНОСТ“. Формуляр за освобождаване от армията, DD- 214. Мъжът на снимката беше подстриган съвсем късо и в момента тежеше малко повечко. Отне ми секунда да осъзная, че това съм самият аз.

Шокът беше толкова силен, че когато чух тихо прошумоляване по килима зад гърба си, вече беше твърде късно. Някой ме удари силно по слепоочието, проряза ме остра болка и преди всичко да потъне в мрак, усетих вкуса на кръв.

70

Когато се свестих и погледът ми най-сетне се избистри, открих, че се намирам в зала за конференции с панели по стените, седнал на единия край на огромна маса с форма на ковчег. Главата ми болезнено пулсираше, особено дясното слепоочие. Когато се опитах да раздвижа ръцете си, разбрах, че съм вързан за металната рамка на скъп офис стол с пластмасови белезници, които се забиваха в китките ми. Глезените ми бяха вързани за тръбата, която се спускаше от центъра на седалката.

Имах неясни спомени, че ме влачат, ругаят и изправят грубо на крака. Може би дори ме бяха изтезавали за всеки случай. Зачудих се откога ли седя на този стол.

От другия край на масата към мен любопитно надничаше Дейвид Шектър. Беше облечен в яркожълт пуловер и ме наблюдаваше като бухал иззад кръглите си очила с рогови рамки. Почти очаквах да заговори с гласа на доктор Злобюл[15], с изпънато кутре, и да поиска един милион долара, за да ме пусне, но се обадих пръв:

— Сигурно се чудите защо ви извиках тук днес.

Шектър ме удостои с нещо, което явно трябваше да мине за усмивка. Ъгълчетата на лишената му от устни жабешка уста се извиха надолу, оформяйки идеална дъга, от която се спускаха Десетки вертикални бръчки. Изглеждаше така, сякаш му беше много трудно да се усмихва и рядко го прави.

— Знаете ли — каза той, — че влизането с взлом посред нощ с цел извършване на престъпление може да ви струва двайсет години затвор?

— Знаех си, че трябва да завърша право.

— И че взлом, извършен с опасно нерегистрирано оръжие може да ви вкара зад решетките доживот? Всеки съдия в Масачузетс би ви дал поне десет години. О, трябва да споменем и разрешителното ви, разбира се. Считайте го за отнето.

— Приемам, че полицията идва насам.

— Не виждам причина да не можем да се разберем като мъже, без полиция.

Не успях да сдържа усмивката си. Нямаше да се обади в полицията.

— Трудно ми е да мисля, когато кръвообращението в крайниците ми е нарушено.

Периферното ми зрение регистрира едва забележимо движение. От двете ми страни се мусеха двама едри главорези — вероятно охрана или може би лични бодигардове. Всеки от тях беше запасал по един „Глок“. Единият беше рус, без врат, с безизразно лице и тен. Явно прекаляваше със стероидите. Другия го познавах. Косата му бе подстригана на канадска ливада, а мускулите му бяха още по-огромни, отколкото на русия. Това беше един от мъжете, които влязоха в мансардата ми. На лявото му око, точно под веждата, видях малка бяла лепенка. До лявото му ухо имаше още една, много по-голяма. Спомних си как хвърлих самобръсначката в лицето му и му пуснах кръв.

Шектър ме гледа няколко секунди, премигна бавно като стара игуана и кимна.

— Освободете го!

Грамадният хвърли негодуващ поглед към шефа си, но извади от камуфлажното си яке ножче с жълта дръжка. Доближи се към мен предпазливо, сякаш бях заредена атомна бомба, а той — сапьор, закъснял с десет секунди. Без да каже нищо, той навъсено пъхна острието под пластмасовия ремък, който придържаше ръката ми към дясната облегалка на стола. През това време колегата му се взираше в мен с насочен пистолет и празен поглед насред лунообразното си лице.

Докато работеше с ножа, здравенякът се наведе към мен и процеди през стиснати зъби:

— Как е Джордж Девлин?

Не помръднах. Той доста се забави — наслаждаваше се на възможността да ме дразни и продължи едва чуто:

— Видях белязания на една от охранителните камери. Лещата се спука.

Той лукаво ми се усмихна, а аз му отвърнах с леден поглед.

— Сигурно не е лесно да приличаш на чудовище — продължи той, като сряза и другата гривна на белезниците, освобождавайки ръцете ми от облегалките на стола, но без да ги отделя една от друга. — Цял живот жените се надпреварват да спят с теб, но изведнъж — бум! И вече дори с проститутка не можеш да се уредиш…

С бързо движение нагоре забих юмрука си под брадичката му, затваряйки долната му челюст с такава сила, че чух как кътниците му изтракаха. Докато се опитваше да дойде на себе си, го халосах в основата на носа. Нямах достатъчно място за маневри, но вложих доста сила в удара. Нещо шумно изпука, а кръвта, рукнала от ноздрите му, показваше, че вероятно съм счупил носа му. Той изрева от болка и гняв, а Шектър стана от стола и рязко каза нещо на другия пазач, който дръпна затвора на пистолета си, за да го зареди. Много непрофесионално — трябваше вече да го е направил.

— За бога, Хелър! — раздразнено викна Шектър, а здравенякът се дръпна и замахна бясно към мен. Без усилие избегнах удара му.

Щом Шектър кресна „Достатъчно, Гарет!“, той замръзна като добре трениран доберман.

— А сега си довърши работата, ако обичаш, и му свали белезниците — нареди Шектър. — И си дръж устата затворена, докато го правиш.

Гарет сряза онова, което бе останало от белезниците, без да откъсва втренчения си поглед от очите ми. По лицето му се стичаха две тънки кървави вадички и щом приключи, той ги избърса с ръкава си.

— Така е много по-добре — казах аз на Шектър. — А сега, ако ще водим личен разговор, моля ви да кажете на тези двама биячи аматьори да излязат.

Шектър кимна.

— Семашко, Гарет, ако обичате!

Охранителите го изгледаха.

— Можете да изчакате отвън. Убеден съм, че няма да има проблеми. С господин Хелър трябва да говорим насаме.

Докато излизаше, Гарет заплашително размаха пистолета си към мен и отново забърса окървавения си нос в ръкава си. Вратата се затвори и Шектър се обърна към мен:

— Нещо конкретно ли искахте да узнаете?

— Да — отвърнах аз. — Маршъл Маркъс знае ли, че вие сте поръчали отвличането на дъщеря му?

71

Той насмешливо изсумтя.

— Това е много далеч от истината.

— Свързан сте и с Маркъс, и със сенатор Армстронг — бащата на отвлеченото момиче и бащата на момичето, съдействало при отвличането. Не се преструвайте, че това е просто съвпадение.

— Някога хрумвало ли ви е, че всички сме от една и съща страна?

— Когато ми наредихте да стоя далеч от сенатора и дъщеря му и ми съобщихте, че той вече няма нужда от услугите ми, доста се зачудих. Колкото до мен, аз съм на страната, която има за цел свободата на Алекса Маркъс.

— Нима смятате, че аз не искам същото?

Свих рамене.

— Мислете статистически — каза той. — Какви са шансовете Алекса да се върне у дома жива? Реално погледнато тя е мъртва и смятам, че Маршъл вече разбира това.

— Бих казал, че сериозно наклонихте везните в тази посока, като не позволихте на Маркъс да предаде папката „Меркурий“.

Шектър замълча.

— Наистина ли струва повече от два човешки живота? — попитах аз.

— И представа си нямате!

— Защо не ме просветлите?

— Тя струва много, много повече. Струва колкото живота на един милион американци, загинали, за да защитят страната си, но смятам, че вие вече знаете това. Нали заради това напуснахте Министерството на отбраната?

— Напуснах заради някои различия.

— Различия с генерал Худ, вашият шеф.

Кимнах.

— Тъй като сте отказали да прекратите разследване, за което изрично ви е било наредено да спрете. Разследване, което би предупредило хора, които не са подозирали, че са мишени на най-голямото проучване за корупция в историята.

— Нима? — саркастично попитах аз. — Тогава никой не спомена това.

— Не е било възможно, не и тогава. Сега обаче се налага да разчитаме на дискретността, преценката и патриотизма ви. Знам, че можем.

— Нищо не знаете за мен — заявих аз.

— Знам много за вас. Знам всичко за забележителния начин, по който сте служили на тази страна. Не само на бойното поле, но и чрез секретната ви работа в Министерството на отбраната. Генера Худ твърди, че вероятно сте най-умният и със сигурност най-блестящият служител, с когото е имал късмета да работи.

— Поласкан съм — кисело вметнах аз. — И защо се заинтересувахте от досието ми в армията?

Той скръсти ръце, наведе се напред и разпалено каза:

— Защото ако вие отговаряхте за сигурността на Маршъл, това никога нямаше да се случи.

— Няма гаранции за това.

— Отлично знаете, че съм прав. Необикновено талантлив сте. Да, разбира се, че разполагам с досието ви. Да, разбира се, че съм ви проучил.

— Защо? — попитах аз.

Той мълча десет-петнайсет секунди.

— Сигурен съм, че знаете за онези 2,6 трилиона долара, чиято „липса“ откри един финансов ревизор в Пентагона преди няколко години?

Кимнах. Бях чел за това, а после го обсъждах с приятели. Медиите не му обърнаха вниманието, което очаквах — може би американците бяха привикнали с корупцията, но все пак не сме Сомалия. Може би такава сума беше твърде голяма, за да си я представи човек.

— Така става, когато правителствена агенция има бюджет от седемстотин и петдесет милиарда долара и почти никакъв вътрешен контрол — каза той.

— Парите така и не се намериха, нали?

Той сви рамене.

— Това не ме засяга, а и сега става дума за друго. Казвам само, че Пентагонът е черна дупка. Всички в разузнаването го знаят.

— Вие откъде знаете? Не сте вътрешен човек.

Той наклони глава на една страна.

— Зависи как точно разбирате този термин. Половин век работа с ЦРУ доказва обратното.

— Значи „Батън и Шектър“ е фасада на ЦРУ?

Той поклати глава.

— На ЦРУ? Моля ви! Забелязвали ли сте колко надолу в списъка с важните организации се намират в днешно време? Малко след Бюрото по трудова статистика. В миналото ЦРУ управляваше шпионската общност, а днес се отчита на директора на националното разузнаване, колянната кост е свързана с бедрената кост…

— Добре, какво, по дяволите, сте вие тогава?

— Посредник, нищо повече. Просто адвокат, който съдейства, така че да е сигурно, че никой повече няма да „загуби“ три трилиона долара.

— Не можете ли да се изразите още по-неясно?

— Нека бъда малко по-конкретен. Кой ви плащаше заплатата, когато работехте в Министерството на отбраната във Вашингтон?

— Черната каса — отвърнах аз. — Това беше строго секретно финансиране, погребано в бюджета на американското правителство, предвидено за тайни операции и секретни разследвания, Разработки на оръжия и т. н. Всичко, което официално не съществува. Беше толкова добре скрито в бъркотията, че никой никога не беше сигурен колко са парите или за какво са.

— Бинго!

— „Меркурий“ за черния бюджет ли се отнася?

— И така може да се каже. Имате ли представа на колко възлиза черният бюджет?

— Около шейсет милиарда.

Той изсумтя.

— Разбира се, ако вярвате на онова, което четете в „Вашингтон пост“. Да кажем, че това е цифрата, предвидена за обществена консумация.

— Значи вие сте… — започнах аз, но не довърших. Внезапно всичко ми се изясни. — Да не твърдите, че Маршъл Маркъс е инвестирал и управлявал черния бюджет на САЩ? Извинете, не го вярвам.

— Не, не целия, но доста голяма част.

— За каква сума говорим?

— Това не е важно. Преди доста години някои много мъдри мъже огледаха приливите и отливите на бюджета за отбрана и си дадоха сметка, че националната ни сигурност зависи от милостта на обществените прищевки и политическите увлечения. Тази година приоритетът е „Да избием всички терористи“, а следващата — „Защо нарушаваме гражданските права на хората?“ От Студената война преминахме към „мирни дивиденти“. Спомнете си как през деветдесетте ЦРУ беше изтърбушено както от президентите републиканци, така и от демократите. После дойде 11 септември и всички побесняха — къде беше ЦРУ? Как можа да се случи това? Ами, нали изкормихте ЦРУ, бе хора, и ето какво стана.

— И…?

— На много високо ниво се взе решение през богатите години да се заделят пари за бедните.

— И Маршъл Маркъс да ги инвестира.

Той кимна.

— Няколкостотин милиона тук, милиард-два там. Скоро Маркъс увеличи скритите ни средства четворно.

— Гениално! — вметнах аз. — Само че сега ги няма. Черна дупка и още как. Не сте се справили много по-добре от онези в Пентагона.

— Прав сте, но никой не очакваше да се прицелят в Маршъл по този начин.

— Значи похитителите на Алекса изобщо не търсят пари, така ли? „Меркурий непокътнат“ — това за документите с инвестициите ли се отнася?

— Нека изясним нещо. Те искат някои от най-секретните ни операционни тайни. Това е директен удар върху протоколите за националната сигурност и, честно казано, не бих се изненадал, ако Путин има пръст в това.

— Значи смятате, че е работа на руснаците?

— Сигурен съм!

Това обясняваше защо похитителят е руснак. Толя ми беше казал, че членовете на „Сова“ често работят за олигарси. Сега обаче се чудех дали руското правителство не стои зад всичко това.

— Значи имате достъп до секретна информация на най-високо ниво?

— Вижте, в Пентагона вече не могат да източват директно пари за фиктивни обекти, както правеха преди. Законите против прането на пари, които се целят в терористичните организации по цял свят позволяват на твърде много бюрократи в твърде много страни да проследяват средствата. Частното финансиране трябва да произлиза от частния сектор, иначе някой корпоративен финансов инспектор може да изрови подробностите.

— Разбирам, и какво?

— Ако кодовете за трансфер попаднат у неподходящи хора, те ще могат да идентифицират какви ли не отбивки и фасадни компании и да разберат кой какво прави за нас, както и къде. Да предадем цялата тази информация би било сериозен удар върху националната сигурност. Не мога да го позволя. И Маркъс не би го направил, ако беше на себе си.

— Не бих бил толкова сигурен.

— Повярвайте ми — каза Шектър, — нищо не би ме зарадвало повече от това да откриете Алекса и някак да я освободите. Но ако съдя по онова, което ми казват, в момента това е почти невъзможно. Не знаем имената на похитителите и нямаме ни най-малка представа къде е.

Не го поправих.

— Приключихме ли?

— Не съвсем. Вие видяхте някои строго секретни папки и искам да ме уверите, че няма да кажете на никого за това. Разбрахме ли се?

— Изобщо не ме интересува какво има в папките ви. Искам само да открия дъщерята на Маршъл Маркъс. И ако не ми се пречкате, да — разбрахме се.

Щом се изправих на крака, главата ми отново започна да пулсира. Двамата кютуци се опитаха да ми препречат пътя, но аз ги избутах и те ми се намръщиха заплашително. Усмихнах им се в отговор.

— Ник — повика ме Шектър.

— Да?

— Знам, че ще постъпите правилно.

— О — казах аз, — можете да разчитате на това!

72

Когато върнах камионетката на господин Дердерян, беше почти десет и половина. Включих блекберито си, което започна да тегли електронната ми поща и издаде сигнала за получена гласова поща. Едно от обажданията беше от Моу Гандъл, детективът от Ню Джърси, който проучваше миналото на Белинда Маркъс. Удивено изслушах съобщението му — това, че е била момиче на повикване, беше най-безинтересната част от биографията й. Точно щях да му се обадя, когато забелязах, че четири от пропуснатите обаждания са от Москва. Погледнах часовника си — там беше шест и двайсет сутринта. Твърде рано, за да се обадя, Толя положително спеше. Така че го събудих.

— Оставих ти няколко съобщения — каза той.

— Известно време не бях на линия — обясних аз. — Намери ли ми имена?

— Да, Никълъс. Не сметнах, че е разумно да ти оставям гласова поща с подобна поверителна информация.

— Нека да отбия и да си извадя нещо за писане.

— Едва ли ще ти бъде трудно да запомниш едно име.

— Кажи ми го — подканих го аз.

И той ми го каза.

Беше твърде късно, за да хвана самолета от Бостън до летите „Ла Гуардия“ в Ню Йорк, но винаги имаше и друг начин — мой стар приятел пилотираше товарните самолети на „ФедЕкс“. Базата му беше в Мемфис, но ме качи на полета от Бостън до Ню Йорк в единайсет часа. След малко повече от час влязох в един клуб „за развлечения за възрастни“ на име „Джентри“, който се намираше на 55-та улица в Манхатън.

Навремето това се наричаше „стриптийз клуб“, а в по-учтивите кръгове — „клуб за джентълмени“, докато и тази фраза престана да бъде политически коректна. Предполагам, че собствениците не искаха да обидят феминистките. Покритото с огледала фоайе беше пълно със задължителните охранители от Ню Джърси, облечени с черни сака с окъсели ръкави и черни ризи на бели райета. Килимът беше вулгарночервен, а перилата — толкова лъскави, че дори не се опитваха да приличат на месингови. Музиката беше лоша и дънеше яко. Половината от дълбоките червени пластмасови столове в червени, тапицирани с винил сепарета, бяха празни. Другата половина беше заета от посетители на конвенции, адвокати, които развличаха клиентите си, ергенски партита от Кънектикът и японски бизнесмени, дошли за сметка на компаниите си. Над главите им се въртяха прожектори и дискотечни светлини и навсякъде имаше огледала.

Момичетата — простете, „изпълнителките“ — бяха хубави, с големи бюстове и изкуствен тен. Повечето бяха претърпели козметични подобрения и докато танцуваха, нищо не се подрусваше — в помещението имаше достатъчно силикон, за да покриете всички хотелски бани в Манхатън. Танцьорките носеха прашки и жартиери и оскъдни черни сутиени, а токчетата им бяха толкова високи, че не можех да повярвам, че успяват да запазят равновесие.

На основната сцена — дебел полумесец с месингов парапет — засрамен на вид младеж с белязана от акне кожа получаваше „личен танц“ от гъвкава чернокожа жена, чиито акробатически номера не би се решил да изпълни дори инструктор по йога.

От двете страни на стълбището имаше колаж от огромни „арт снимки на определени части на женската анатомия. Открих ВИП залата (така я описваше червената неонова табела на вратата) на горния етаж, малко след павилиона за пури и цял ред усамотени „стаи“ с червени кадифени завеси, които служеха за стени. Вратата ми отвори жена с щедри пропорции и звездички на зърната.

Тук музиката беше по-традиционна. Джъстин Тимбърлейк заявяваше, че отново ще върне понятието „секси“, след което Кейти Пери призна, че целунала момиче и й харесало. Белите завеси до стените бяха осветени отдолу с пурпурни прожектори. Тук седяха клиенти от малко по-висока класа, настанени в сепарета с формата на разтворена мида, обърнати към сцената. Наоколо топуркаха оскъдно облечени роботизирани жени, понесли табли с напитки. Една красавица с вид на бразилка танцуваше в скута на дебел бизнесмен от Близкия изток.

Мъжът, когото търсех, седеше в сепарето си с по един бодигард от всяка страна. И двамата носеха евтини кожени якета и бяха огромни като професионални играчи на американски футбол. Единият беше подстриган на канадска ливада, а другият — имаше бретон ала Юлий Цезар. От километър личеше, че са руснаци.

Момчето беше високо и кльощаво, с нездрав тен и редичка брада-катинарче. Носеше контешко черно кадифено сако с тънки, обточени с мъниста ревери, които и на маскен бал щяха да изглеждат префърцунено. Под него беше облечен с черна риза с миниатюрна яка и тънка черна вратовръзка. Отпиваше от чаша, пълна с кафява течност и забавляваше петима или шестима също толкова развлечени мъже на неговата възраст, които обръщаха шотчета, зяпаха танцьорките, смееха се прекалено високо и като цяло се държаха нагло.

Аркадий Наврозов изглеждаше така, сякаш е на четиринайсет, макар че беше почти двайсетгодишен. Дори да не знаех, че баща му, Роман Наврозов, е безобразно богат, това си личеше по поведението на хлапето.

Твърдеше се, че състоянието на Роман Наврозов възлиза на двайсет и пет милиарда долара. Беше руски изгнаник, натрупал богатството си по времето на Борис Елцин, като се докопал до няколко държавни компании за петрол и газ и ги приватизирал. Щом дошъл на власт, Владимир Путин го хвърлил в затвора за корупция. Наврозов излежал пет години в печално известния затвор „Копейск“, но явно се споразумял с Путин, защото тихомълком го пуснали и той заминал в изгнание, а голяма част от парите му били непокътнати. Имаше къщи в Москва, Лондон, Ню Йорк, Париж, Монако, Сейнт Бартс… сигурно самият той им беше загубил броя. Притежаваше футболен клуб в Западен Лондон. Яхтата му, най-голямата и най-скъпата в света, обикновено бе закотвена на Ривиерата и си имаше собствена система за противоракетна отбрана (френска), тъй като Роман Наврозов живееше в постоянен страх.

Благодарение на частната си армия от петдесет бодигарда беше преживял два публични опита за убийство и вероятно безброй други — проявил глупостта да се изкаже срещу Путин и „клептокрацията“, а Путин явно беше докачлив.

Единственият му син, Аркадий, преди година бил изхвърлен от Швейцария, тъй като изнасилил шестнайсетгодишна камериерка в хотел „Бо-Риваж Палас“ в Лозана. Баща му прахосал доста пари, за да го отърве. Наврозов се боеше, че някой може да го отвлече, така че Аркадий никъде не ходеше без свой комплект бодигардове. Той обаче беше модерно хлапе и постваше във Фейсбук, както и в някакъв сайт, наречен Форскуеър, където целта явно е да съобщаваш местоположението си на приятелите си във всеки един момент.

По-рано същия ден показанията бяха:

Аркадий Н. в Ню Йорк:

Написа @„Джентри": Тази вечер ще куфея във ВИП залата!

Щом пристигна, написа:

Аркадий Н. @„Джентри", 45-а улица.

Скоро след това аз също пристигнах в „Джентри“, само че без да куфея и без да го постна никъде. Не обичам хората да знаят къде отивам, преди да стигна. Проваля изненадата.

Масата ми се намираше в другия край на залата, но ги виждах отлично. Хвърлих поглед на часовника си. Точно навреме най-красивата жена в помещението се промъкна до Аркадий. Бодигардовете му се размърдаха, но явно не сметнаха Кристъл за смъртна заплаха. Тя прошепна нещо на малкия, примъкна се в скута му и прокара ръка по чатала му.

Приятелите му се изхилиха, а той срамежливо стана и я последва през осветените в пурпурно завеси към една от стаите от другата страна. Бодигардовете му хукнаха след него, но той ги върна. Точно както очаквах. Докато се върнат обратно в сепарето си, мен вече ме нямаше.

Отделеното със завеса помещение, където Кристъл отведе Аркадий, приличаше на викториански будоар-менте в евтин бардак в Невада. Стените бяха покрити с червено кадифе, килимът беше червен и пухкав, а голямото легло — покрито с червена кадифена кувертюра със златни пискюли. Светлината беше приглушена. Скрит зад завесата, ги видях как влизат.

— …да се настаниш удобно, докато донеса малко шампанско, ммм? Обичаш ли „Дом“?

Тя го настани на леглото, пъхна език в ухото му и прошепна:

— След секунда се връщам.

— Ей, къде отиваш, по дяволите? — викна хлапето с плосък, твърде американизиран руски акцент.

— Сладък, щом се върна, темето ти ще изхвърчи! — каза тя с глас, пълен с изкусителни обещания, и се плъзна между завесите.

Пъхнах в ръката й пачка банкноти — втората половина от обещаното. Аркадий доволно се усмихна, протегна се като котка и подвикна:

— Обещаваш ли?

Той не забеляза, че се промъквам към леглото от другата страна. Бърз като кобра, скочих, запуших устата му, опрях револвер в слепоочието му и вдигнах предпазителя.

— Някога виждал ли как изхвърча теме, Аркадий? — прошепвах аз. — Аз съм виждал. Гледката не се забравя.

73

Роман Наврозов беше собственик на луксозен апартамент в „Мандарин Ориентъл“ — една от сградите с най-хубав изглед в града. Напоследък прекарваше доста време тук, защото се опитваше да купи бейзболния отбор „Ню Йорк Метс“, чийто собственик бе пострадал доста сериозно от измамата на Бърни Мейдоф.

Според Толя, приятеля ми от КГБ, Наврозов се чувствал в безопасност в Манхатън. За него се грижела многобройна охрана, а сградата имала няколко входа и изхода. Бдителните служители били едва първият ешалон от защитата му.

Във фоайето ме посрещна строен, елегантен среброкос мъж на около шейсет години, облечен със скъп тъмносин костюм с идеално сгъната златиста кърпичка в джобчето. Представи ми се като „Юджийн“, без фамилия. Бил „сътрудник“ на господин Наврозов. Заприлича ми на английски иконом. Въпреки че минаваше полунощ и той беше наясно, че току-що съм отвлякъл сина на шефа му, поведението му беше сърдечно. Знаеше, че съм тук по работа.

Докато ме водеше към частния асансьор на Наврозов, аз казах:

— Боя се, че има малка промяна в плана.

Той се обърна и вдигна вежди в ням въпрос.

— Няма да се срещнем в неговия апартамент. Резервирал съм стая в хотела, няколко етажа по-долу.

— Сигурен съм, че господин Наврозов няма да се съгласи да…

— Ако иска да види сина си отново, ще се наложи да бъде по-гъвкав — отбелязах спокойно аз. — Но решението, разбира се, е негово.

74

Петнайсет минути по-късно асансьорът спря на трийсет и осмия етаж, вратите се отвориха и от него излязоха петима мъже. Роман Наврозов и малката му армия от телохранители се движеха с военна точност — един пред него, един зад него и по един от двете му страни. Охранителите му явно бяха от доста по-висока класа от кретените, които бе назначил на сина си. Мъжете носеха маркови костюми и слушалки като на агентите от тайните служби, до един бяха въоръжени и изглежда под ризите имаха бронежилетки. Докато вървяха край шефа си по коридора, очите им бързо оглеждаха всички ъгли.

Роман Наврозов беше внушителен човек. Макар и среден на ръст, той излъчваше сила и авторитет. Приличаше на кардинал от Ватикана, който всеки миг ще излезе на балкона на „Свети Петър“ и ще провъзгласи „Habemus рараm“[16]. Веждите му бяха свъсени, а грамадното му голо теме беше опасано с ивица неестествено черна коса. Малко ми напомняше на актьора, който играе Еркюл Поаро в един британски сериал.

Тънките му устни бяха стиснати в жестока права линия. Носеше черно сако, а колосаната му бяла риза беше разгащена от едната страна, сякаш я беше облякъл набързо и се дразнеше, че го разкарват из коридорите на хотела посред нощ.

Щом изминаха половината път, бодигардът, който вървеше Най-отпред, бързо вдигна ръка и Наврозов спря, обграден от останалия си антураж. Водачът извади оръжие и направи няколко внимателни стъпки към вратата. Веднага видя, че е открехната — езичето на секретната брава стърчеше навън. Той отново махна с ръка, към него се присъедини втори охранител и двамата бързо заеха позиции от двете страни на вратата. Първият ритна вратата и двамата нахлуха вътре с насочени пистолети в класическата формация „нарязан пай“.

Явно очакваха засада, но аз ги наблюдавах през една ключалка от другия край на коридора и затова не откриха никого в стаята. Извадих телефона и звъннах, а когато отсреща вдигнаха, казах:

— Тръгвам към позиция номер едно!

— Разбрано! — отвърна ми гласът от другата страна.

Той принадлежеше на колегата ми Дарил Еймъс, с когото преди години бяхме в един отряд на Специалните части. Докато летях насам, той беше пристигнал в града с кола от Форт Дикс, Ню Джърси, където работеше като инструктор по охранителни операции. Беше си запазил стая в един удивително мизерен хотел, наречен „Конрой“. Ако погледнете в туристическите сайтове, ще установите, че това е едно от най-отвратителните места в Ню Йорк. Наскоро камериерка открила под едно от леглата труп, увит в чаршаф. Използвали чаршафа отново, но първо го изпрали.

След като се настанил в хотела, Дарил отишъл в алеята зад стриптийз клуба, където ме изчака да се поява заедно с Аркадий Наврозов и сега го дундуркаше в хотел „Конрой“. Със сигурност синът на олигарха никога в живота си не бе виждал подобно място.

След като се уверих, че хората на Наврозов просто си вършат работата — искаха да са сигурни, че шефът им няма да се натъкне на капан, нищо повече — аз отворих вратата и пресякох коридора.

75

Минута по-късно стоях до прозореца, на няколко метра от мъжа, замислил отвличането на Алекса Маркъс. Бяхме сами в стаята, а той седеше на стола с властен вид и кръстосани крака.

— Много доверчив човек сте — каза Наврозов.

— Защото съм невъоръжен ли?

И двамата не бяхме въоръжени. Той рядко носеше пистолет, а аз бях предал моя на хората му, които пазеха пред вратата. Бях я оставил отворена, както се разбрахме и без съмнение бяха готови да нахлуят в момента, в който шефът им се закашля.

Без дори да ме погледне, той отвърна:

— Казвате, че синът ми е при вас. Може и да е така, но може и да не е. При всички положения в момента вие сте при нас — Наврозов повдигна рамене, съвсем спокойно и небрежно. — Разполагаме с всичко необходимо, за да овладеем ситуацията — той се ухили. — Не отиграхте нещата много добре.

— Виждате ли онази сграда? — посочих му аз хотел „Тръмп Интернешънъл“, който се издигаше от другата страна на улицата, точно срещу нас, като блестящ черен монолит.

— Хубав хотел е „Тръмп“ — отбеляза спокойно Наврозов. — Исках да инвестирам в проекта „Сохо“ на господин Тръмп, но вашето правителство ми попречи.

— Виждате ли онези стаи?

Посочих отново, този път към ред тъмни прозорци. Това бяха офиси, а не хотелски стаи, но той не знаеше това. Вдигнах ръка, сякаш за да помахам, и един-единствен прозорец насред черната редица светна.

— Привет — казах аз. — Ето ни!

Отново вдигнах ръка и прозорецът угасна.

— Приятелят ми е снайперист от световна класа — добавих аз.

Наврозов се премести встрани, по-далеч от онова, което сигурно смяташе за траектория на куршумите.

— Приятелче от армията, а?

— Всъщност не. От Нюфаундленд е. Знаете ли, че някои от най-добрите стрелци в света са канадци?

— Възможно е, но от такова разстояние…

— Моят канадски приятел държи рекорда за убийство със снайпер в бойни условия от най-голямо разстояние. Улучи един талибан в Афганистан от два и половина километра. Според вас дали има километър до хотел „Тръмп“? — Той неловко се усмихна. — По-скоро са сто и двайсет метра. Все едно имате мишена на челото. За канадския ми приятел сте такава лесна жертва, че дори не му е забавно. — Усмивката му помръкна. — Използва американска пушка „Так-50“, произведена във Финикс, и патрони петдесети калибър, произведени в Небраска. С аеродинамичен връх и права траектория.

— Накъде биете?

— В мига, в който някой от хората ви се доближи до мен, приятелят ми ще ви убие без секунда колебание. Знаете ли, че стаята е свързана с двете съседни? И вратите между тях са отключени. От хотела проявиха огромно желание да услужат на група приятели от колежа, които са дошли да се видят.

Той се взираше в мен с увиснали клепачи.

— Е, доверчив ли съм? — попитах аз. — Не бих казал!

За моя изненада Наврозов се засмя.

— Браво, господин Хелър.

— Благодаря ви!

— Чел ли сте О‘Хенри?

— Доста отдавна.

— Беше много популярен в Съветския съюз, когато бях дете. Любимият ми разказ беше „Вождът на червенокожите“.

— А аз си мислех, че сте дошли да говорим за сина ви.

— Точно така. В разказа отвличат сина на един богаташ за откуп. Момчето обаче е толкова ужасно, че похитителите, които не могат да го търпят, постоянно свалят сумата, докато накрая бащата им предлага да си го вземе, ако му платят.

— Може би бихте желали да съобщите на сина си, че не ви е грижа за него.

Обърнах се към лаптопа, който бях поставил на масата, натиснах няколко клавиша и отворих програма за видеочат.

— Тук вождът на червенокожите — съобщих аз.

На екрана течеше видеопоток на живо, на който разрешеният Аркадий Морозов беше подпрян на мърлява гипсова стена с широко парче сива лепенка на устата. Вече не носеше черното си кадифено сако — вместо него Дарил му беше навлякъл усмирителна риза, взета назаем от болницата във Форт Дикс. Ризата беше памучна, светлобежова, с дълги ръкави, които се кръстосваха отпред, а отзад се стягаха с катарама.

Усмирителната риза не беше необходима, Дарил можеше просто да го залепи за стола със скоч. Тя обаче ни вършеше друга работа. В лошото старо време постъпвали така с дисидентите в съветските „психиатрични затвори“ и аз знаех, че гледката ще всее ужас в нежното сърце на Роман Неврозов.

Синът му трепереше от страх. Виждаше се ъгълът на леглото до него, както и отвратителната оранжева кувертюра. След това в кадъра влезе цевта на пистолет с дълъг заглушител и почти докосна слепоочието на младежа. Очите му бясно се застрелкаха насам-натам, той се опита да изкрещи, но от устата му излизаха само приглушени цвъртящи звуци.

Баща му погледна към екрана, а после отмести очи, сякаш някакъв досадник се опитваше да му покаже видео в Ютюб, което изобщо не го интересува.

Наврозов въздъхна.

— Какво искате?

76

— Съвсем просто е — казах аз. — Искам веднага да освободите Алекса Маркъс.

Наврозов пое дълбоко дъх, а после издиша — няколко пъти. Погледът му стана стоманен. Преди няколко минути ме наблюдаваше с нещо, наподобяващо възхищение. Сега беше осъзнал, че съм заплаха. Хищническият му инстинкт излезе на повърхността — наблюдаваше ме така, както вълкът преследва жертвата си, изтощавайки я с поглед. Тялото му се вдърви.

— Това име трябва ли да ми е известно?

Въздъхнах разочаровано.

— Нямаме време за игрички.

Той се усмихна сковано и аз зърнах дългите му остри зъби.

— Къде е тя? Искам точните координати!

— Когато наема някого да ми свърши нещо, не му надничам зад рамото.

— Съмнявам се. Човек като вас със сигурност иска да знае точно къде се намира тя и какво й правят.

— Те не знаят кой съм аз и аз не знам кои са те. Така е по-безопасно.

— Как комуникирате с тях тогава?

— Чрез посредник. Мисля, че това е думата, нали?

— Но имате представа къде се намират.

Той сви рамене.

— Май в Ню Хампшър. Това е всичко, което знам.

— Къде се намира посредникът? Не ми казвайте, че и това не знаете.

— В Мейн.

— Как се свързвате с него?

Той извади телефона си, размаха го към мен и го пъхна обратно в джоба.

— Обадете му се, ако обичате — казах аз, — и му съобщете, че операцията е приключила.

Ноздрите му се разшириха, а чертата на устните му стана още по-тънка отпреди. Виждах, че се дразни — не беше свикнал да му говорят по този начин.

— Твърде късно е за това — каза най-накрая Наврозов.

— Наредете на хората си да затворят вратата — казах аз. — Кажете им, че искате да говорим насаме.

Той примигна, но не помръдна.

— Веднага! — изсъсках аз.

Може би зърна нещо в очите ми. Каквато и да беше причината, той ме изгледа мрачно и се надигна. Отиде до вратата и бързо изстреля нещо на руски. После прибра езичето на бравата, остави я да щракне и отново се настани в стола.

— Отменете операцията — повторих аз.

— Губите ми времето — усмихна се криво Наврозов.

Натиснах няколко клавиша и видеото се раздвижи. Натиснах друг бутон, за да включа вградения микрофон на лаптопа.

— Застреляй го! — наредих аз.

Наврозов ме погледна, премигна, после леко свъси вежди и предпазливо се усмихна. Не ми вярваше.

Внезапно движение привлече погледите ни към екрана. Сборичкване. Камерата се разтресе, сякаш някой се беше блъснал в лаптопа оттатък. Вече виждахме само горната част от тялото на хлапето — рамото и ръката му, увити в бялата усмирителна риза, и един черен цилиндър — заглушителя, прикачен към цевта на пистолета на Дарил, „Хеклер и Кох“ четиридесет и пети калибър.

Наврозов се взираше в монитора.

— Да не би да очаквате да повярвам, че…

Ръката на Дарил сграбчи пистолета, показалецът му се плъзна върху спусъка. Очите на Наврозов се разшириха — не можеше да откъсне поглед от екрана. Пръстът на Дарил натисна спусъка. Последва силно изпукване и лек проблясък, когато пистолетът отскочи назад.

Наврозов издаде странен приглушен вик, сякаш го душаха. Крясъкът на сина му едва се чу заради лепенката. Дясната ръка на младежа се сгърчи, под рамото му зейна дупка, а върху бялата тъкан изби кръв. Аркадий Наврозов се извиваше в агония, а столът му се клатеше. Изключих видеото.

— Сволочь[17]! — прогърмя Наврозов и удари с юмрук по бюрото. — Проклятый сукин сын[18]!

По вратата заваляха удари — телохранителите.

— Кажете им да се отдръпнат — казах аз, — ако искате да обсъдим как да спасите живота на сина си.

Бесен, с почти лилаво лице, той се надигна със залитане, отиде до вратата и изпъшка:

— Все в порядке[19]!

После се върна, скръсти ръце и се втренчи в мен.

— Така — казах аз. — Обадете се на посредника си и му кажете, че операцията е приключила.

Той ме гледа втренчено няколко секунди, после извади телефона си, натисна един-единствен бутон и го приближи до ухото си. След малко каза нещо на руски, бързо и тихо.

— Изменения в планах[20] — Наврозов направи пауза, а после добави: — Нет, я очень серьезно. Сейчас. Освободить девушку! Да, конечно, связать все концы[21].

Той натисна друг бутон и разговорът приключи. Ръката с телефона се отпусна покрай тялото му и Навразов се свлече на стола. Властното му, заплашително излъчване се беше изпарило. Пред мен стоеше само восъчна фигура, като от музея на „Мадам Тюсо“ — реалистична отливка на ужасяващ в миналото човек.

— Готово — каза той с монотонен глас.

— Колко време след обаждането ще освободят Алекса?

— Посредникът ще го направи лично.

— Не сте ли чували за криптирани телефонни линии?

— Има неща, за които трябва да се погрижи. Може да стане само лично.

— Тоест, той ще убие човека, когото е наел.

— Въпрос на сигурност — отвърна равно Наврозов.

— И трябва да кара от Мейн, така ли?

Той ме изгледа мрачно.

— Ще отнеме половин час, не повече. Така. С вас приключихме.

— Не и преди да говоря с Алекса.

— Ще отнеме време.

— Не се съмнявам.

— Синът ми се нуждае от незабавна медицинска помощ.

— Колкото по-бързо я освободят, толкова по-скоро ще я получи.

Той издиша и ноздрите му се разшириха като на бик.

— Добре! С вас тук приключихме. Маркъс ще получи дъщеря си, а аз — сина си.

— Всъщност не.

— Какво не?

— Не сме приключили.

— О?

— Трябва да обсъдим няколко други неща.

Той присви очи.

— Имам няколко въпроса за Аня Афанасева.

Наврозов пое бавно дъх и тогава разбрах, че ми е вързан в кърпа.

— Откъде е прихванала този безобразен южняшки акцент?

77

Роман Наврозов извади от джоба си тънка черна кутия със златен орел. Цигари „Собрание“. Той внимателно издърпа една черна цигара със златен филтър и я пъхна в устата си.

— Тук не се пуши, нали?

Кимнах. Той измъкна кутийка кибрит от предния джоб на сакото си, извади една клечка и я запали с нокът. Доближи я до цигарата, дръпна и изпусна пищен облак дим между заоблените си устни.

Наврозов не просто пушеше руски цигари — той пушеше като руснак. Руснаците, особено по-възрастните, ги държат така, както западняците държат цигара с марихуана — между палеца и показалеца си. Такива навици никога не се променят.

— Аня Ивановна наистина не е лоша актриса, напротив — каза той. — Но разбира се не е Мерил Стрийп. Явно е трябвало да научи повече за щата Джорджия.

Нямах причина да смятам, че Маркъс ме е излъгал за обстоятелствата, при които се е запознал с жената, която се представяше за Белинда Джаксън. Той беше жертвата, все пак. А и когато я видял за пръв път на бара в „Риц-Карлтън“ в Атланта, сигурно е знаел, че е ескорт. Дърт пръч като Маркъс надушваше тези неща както шпаньол надушва дивеч. Той просто не знаеше, че тя вече не работи за „VIP Exxxecutive“, а за Роман Наврозов.

Моят кибер-детектив провери кога е работила за бюрото за ескорти и потвърди предчувствието ми. Когато проучи миналото й, стигна много по-дълбоко, отколкото бе успяла Дороти, тъй като имаше достъп до архиви в Ню Джърси, които бяха затворени за моята сътрудничка.

Жената, променила името си на Белинда Джаксън и напуснала Училището по драматични изкуства в Лондон Парк, Ню Джърси, се беше записала там под истинското си име. Онова на удостоверението й за раждане — Аня Ивановна Афанасева. Дъщеря на емигранти, тя израснала в руската общност в Удбайн, Ню Джърси. В СССР баща й бил инженер, но тук успял да си намери само нископлатена работа в застрахователна компания,

Това бяха всички факти, които знаех. За останалото налучквах. Сметнах, че Аня си е потърсила работа като момиче на повикване едва след като не е могла да си намери работа като актриса. Или пък това беше бунт срещу старомодните й родители-емигранти.

— Сигурно сте дали на Аня подробна информация за Маршъл Маркъс — казах аз. — Какво харесва, какво не харесва, каква музика слуша, какви филми гледа, може би дори какъв секс предпочита.

Наврозов избухна в смях.

— Наистина ли смятате, че привлекателна и сексуално талантлива жена като Аня се нуждае от подробно досие, за да заплени един глупав старец? За това трябва съвсем малко. Нуждите на повечето мъже са прости и Ана беше повече от достатъчна за неговите.

— И вашите нужди са били прости — казах аз. — Номерата и паролите на сметките му, структурата на фонда му, уязвимите му места.

Наврозов изсумтя презрително. Приех, че това е неговият начин да отрече очевидното.

— Вижте, наясно съм с миналото и кариерата ви. Знам как тайно сте придобили контрол върху втората по големина банка в Русия и сте я използвали, за да превземете алуминиевата индустрия. Умно сте го отиграли.

Той премигна и кимна. Не искаше да покаже, че похвалата му достави удоволствие, но мъже като него са особено податливи на ласкателства. Това често е най-голямата им слабост и аз виждах, че подходът ми действа.

— Начинът, по който сте откраднали „Маркъс Капитъл Мениджмънт“ е просто забележителен. Превзели сте банката, която се занимава с всички финансови операции на Маркъс. Дори сте купили Банко Трансакционал де Панама. Както и брокера им. Гениално!

Изчаках няколко секунди. Стратегическата измама, било то по време на война или при шпионаж, е просто друг вид приложна психология. Истината е, че всъщност не заблуждавате мишената, а я карате да заблуди сама себе си. Подхранвате вече налични убеждения.

Роман Наврозов живееше в състояние на параноя и постоянни подозрения, така че автоматично беше повярвал, че наистина съм настанил стрелец в празен офис отсреща, а не просто лампа с дистанционно управление, която можех да включвам и изключвам, като натискам определени клавиши на мобилния си телефон. Изработи я Джордж Девлин, разбира се, а негов колега в Ню Йорк я настрои. Подобна технология бе далеч отвъд моите способности.

По същата логика Наврозов нямаше причина да се съмнява, че съм разположил хора в съседните стаи. Защо не? Той би постъпил точно така. Същото се отнасяше и за видеото, което Дарил беше записал по-рано със свой приятел, съгласил се да носи усмирителна риза, в която има бомбичка и презерватив, пълен с кръв. Приятел, който вярваше, че патроните в неговия „Хеклер&Кох“ са халосни.

Роман Наврозов повярва, че целият този маскарад е реалност. В края на краищата самият той бе постъпвал далеч по-зле със съпругите и децата на противниците си, такава жестокост му се струваше естествена. Само че онова, което се опитвах да постигна в момента — да получа информация, като го убедя, че съм наясно с повече неща, отколкото знаех — беше много по-рисковано. Във всеки момент можех да се подхлъзна и да кажа нещо, което да му подскаже, че го лъжа.

Той ме наблюдава няколко секунди през завеса от цигарен дим. В очите му забелязах едва доловима промяна — чертите му омекнаха, мускулите му се отпусна.

— Е… — каза той и на лицето му изгря гордата усмивка, която се надявах да предизвикам. В интерес на истината, замисълът му наистина беше извратено гениален. Ако искате да плячкосате някой хедж фонд, достатъчно е да купите банката, която контролира портфолиото му. Вярно е, че при повечето обикновени хедж фондове в САЩ това няма да стане, но „Маркъс Капитъл“ не беше обикновен хедж фонд.

— Нека ви попитам нещо тогава — казах аз. — Защо ви трябваше да отвличате дъщерята на Маркъс?

— Спасителна операция, отчаян ход, защото първоначалният план не се реализира.

— А първоначалният план е бил…

Той напълни дробовете си с дим и го издиша още по-бавно. После замлъкна.

— Искали сте папката „Меркурий“ — заявих аз.

— Очевидно.

Имаше логика. Роман Наврозов беше бизнесмен, бизнесмените на най-високите нива търгуват с най-ценните стоки, а нима има по-ценна стока от най-тъмните тайни на разузнаването на единствената останала суперсила в света?

— Значи смятахте да продадете данните за черния бюджет на руското правителство?

— Черен бюджет ли?

— Може би не сте запознат с този термин.

— Моля ви се! Знам какво означава черен бюджет. Да не смятате, че папката „Меркурий“ има нещо общо с тайния военен бюджет на Америка? Аз съм бизнесмен, не брокер на информация.

— Папката съдържа подробности за най-секретните операции на нашето разузнаване.

Той ме погледна изненадано.

— Това ли ви казаха? Още малко и ще ми заявите, че вярвате в дядо Коледа и феята на зъбките.

Телефонът му иззвъня с досадната мелодия, която „Нокия“ инсталира по подразбиране — чуваше се навсякъде, докато хората се научиха да си избират други. Наврозов хвърли поглед към дисплея.

— Посредникът — каза той.

Сърцето ми заблъска.

78

Кирил Александрович Чужой подкара колата по дългия черен път със свито в очакване сърце. Не обичаше да цапа ръцете си, но понякога нямаше избор и действаше ефективно и без колебание. Роман Наврозов му плащаше изключително добре и щом той искаше да се подсигури, Чужой трябваше да направи каквото е нужно. За бога, дори беше отишъл до Бостън, за да очисти някакъв дребен наркопласьор в сградата на ФБР! Това привлече твърде много внимание и Чужой скоро щеше да напусне страната. Можеше да работи за Наврозов откъдето и да било по света.

Не, този вид работа не му харесваше. За разлика от него човекът, когото нае — затворникът, лежал в „Копейск“, се славеше с това, че толкова обича да убива, че предпочита да проточи процеса, за да му се наслаждава по-дълго. Предвид работата му, тази склонност към садизъм беше предимство, може би дори необходимост, но ужасно притесняваше Чужой, който не знаеше почти нищо за него, освен за татуировката бухал, която покриваше гърба, врата и главата му. Чужой беше наясно, че „Сова“ привличат най-бруталните затворници в „Копейск“.

Чужой, който бе обучен от КГБ, а след това се изкачи по хлъзгавите стъпала на наследника му, ФСБ, и преди се беше натъквал на такива типове и дори изпрати няколко от тях в затвора. Най-успешните серийни убийци бяха подобен тип хора, но рядко ги залавяха. Обръснатата глава, втренчените очи, гротескната татуировка и ужасните зъби на зек[22] плашеха хората, той го знаеше и това му беше приятно. Гледаше на останалите с презрение, а себе си виждаше като по-еволюирал вид, така че едва ли би си представил, че един окаян силовик, бивш агент на КГБ и въшлив бюрократ ще дръзне да направи онова, което планираше Чужой. Елементът на изненадата беше единственото ту предимство пред този звяр-социопат.

Пред Чужой се ширна обрасла ливада — подивяла, почти като джунгла. Насред нея се издигаше малка къща с дървена обшивка. Той паркира черното си ауди на чакълената алея и се приближи към пътната врата. Започваше да вали.

Чужой носеше същия костюм, с който отиде и в Бостън, скроен специално за широкоплещестата му фигура. Движеше се с обичайния си авторитет, а дългата му сива коса се стелеше по яката на ризата. Верният му „Макаров“ бе скрит в кобур на кръста. Боядисаната в зелено врата внезапно се отвори и от мрака изникна лице. Обръснатата глава, пронизващите очи и дълбоко набразденото лице му напомниха колко страховит е този човек. Чужой беше забравил. Кехлибарените очи на вълк — диви, свирепи и безскрупулни, но в същото време студени, дисциплинирани и дори пресметливи, огледаха обсипаните му с белези от акне бузи.

— Започна да вали — каза Чужой. — Казаха, че ще излезе силна буря.

Онзи не каза нищо. Изгледа го мрачно, обърна се и Чужой го последва в къщата, която миришеше на застояло, сякаш беше затворена отдавна. Тук ли беше момичето?

— Нямаш ли ток? — попита Чужой.

— Седни.

Наемникът му посочи стол с висока облегалка и тапицерия на цветчета. Сигурно го беше избирала някоя стара дама. Зекът, Разбира се, нямаше никакво право да му говори по този начин, но Чужой му позволи това безочие.

— Тук ли е момичето? — попита той и неловко се размърда на стола си. Беше толкова тъмно, че едва различаваше лицето на социопата.

— Не. — Зекът остана прав. — Защо е нужна тази среща?

Чужой реши да отвърне на краткостта с краткост.

— Операцията е отменена — каза той. — Момичето трябва да бъде освободено веднага.

— Вече е късно — отвърна бившият затворник.

Чужой извади сноп документи от вътрешния си джоб.

— Ще се погрижа незабавно да ти бъдат преведени парите за компенсацията. Трябва само да подпишеш тези формуляри, както вече се разбрахме. Освен това заради отличната работа ще получиш бонус от сто хиляди долара в брой, щом ми предадеш момичето.

— „Отменена“ не е същото като „приключила“ — каза зекът. — Откупа ли не платиха? Или са се споразумели по друг начин?

Чужой повдигна рамене.

— Аз съм вестоносец. Предавам ти онова, което каже клиентът. Смятам обаче, че са се споразумели по друг начин.

Зекът се втренчи в него и Чужой, който изобщо не беше деликатен човек, усети, че го втриса.

— Искаш ли химикалка?

Зекът се приближи и той подуши дъха му на пушач.

— Знаеш ли — каза наемникът с ужасяваща гримаса — може да се отделим и да действаме сами. Бащата на малката е милиардер. Може да поискаме откуп, който ще ни уреди за цял живот.

— Бащата вече няма и пукната пара.

— Мъже като него никога не остават без пари.

Внезапен порив на вятъра плисна дъжд в малкия прозорец. В далечината удари гръм. Защо да не му предложи онова, което искаше? И без друго нямаше значение. И цент нямаше да получи.

Зекът приятелски го прегърна през раменете.

— Може да станем партньори. Помисли само колко пари ще спечелим двамата.

Ръката му плавно се плъзна по гърба на Чужой и хвана дръжката на пистолета му. Сякаш знаеше точно къде и какво ще намери.

— Последния път дойде невъоръжен.

— Оръжието е за самозащита.

— Знаеш ли какво е това? — попита зекът и пред очите на Чужой проблесна стоманено острие с дебела черна дръжка. Естествено, че знаеше какво е това. С най-спокойния глас, който успя да си наложи, той каза:

— Винаги съм готов да обсъждам нови възможности за бизнес.

Върхът на ножа опря в кръста му. Лявата ръка на наемника се плъзна нагоре по гръбнака му и спря върху лявото му рамо, а дългите пръсти сграбчиха плешката му. Внезапно Чужой усети силна болка и цялата му лява ръка стана напълно безчувствена. Горещият дъх на мъжа пареше врата му.

— Знам, че клиентът все още не е получил искания откуп — каза зекът. — Знам още, че се е съгласил да ме предаде.

Чужой отвори уста да отрече, но острието влезе малко по-навътре, а после се отдръпна. Болката беше толкова силна, че го накара да изохка.

— Ако ще работим заедно, трябва да си имаме доверие — каза звярът.

— Разбира се — прошепна Чужой със затворени очи.

— Ще трябва да спечелиш моето.

— Да. Разбира се. Моля те!

По бузата му се търкулна сълза. Не беше сигурен дали е от болката, която му причиняваше натискът на ножа, или просто от страх.

— Мисля, че имаш някаква представа къде е момичето — каза зекът.

Чужой се поколеба — не искаше да признае, че след последната им среща е поръчал да го проследят, това само щеше да го вбеси. Беше наредил на човека, когото нае, да бъде дискретен и той толкова изостана, че едва не го изтърва. Но… възможно ли беше зекът да е разбрал, че го наблюдават? И така да беше, на Чужой му беше известно само приблизителното разположение на мястото, където е заровен ковчегът. Не беше наясно с името на града. На окръга — да, но ставаше дума за площ от стотици километри. Все едно не знаеше нищо.

Преди да успее да измисли отговор, зекът проговори.

— Човек с твоя опит би трябвало да наема професионалисти.

Чужой отново усети острието, но този път зекът не го изтегли и болката го прониза от темето чак до петите. По тялото му плъзна топлина или поне така му се струваше, докато си даде сметка, че сфинктерът му се е отпуснал.

Отчаян, той изкрещя:

— Помисли за парите!

Ножът обаче беше влязъл дълбоко в стомаха му. Той се опита да се отскубне от желязната хватка на зека и избълва нещо горещо, което изгори гърлото му. Отвън вятърът виеше. По дъсчената облицовка на къщата трополеше дъжд. Валеше като из ведро.

— Мисля — отвърна зекът.

— Какво искаш? — извика Чужой. — Боже мой, какво искаш от мен?

— Може ли да ми заемеш телефона си? — попита той. — Искам да проведа един разговор.

79

— Сложете го на спийкър — казах аз на Наврозов.

Това беше обаждането, от което щяхме да разберем, че операцията по отвличането е била отменена успешно, или че…

Наврозов вдигна и припряно каза:

— Да?

— На спийкър — повторих аз, а той ми отвърна:

— Не знам как.

Взех телефона, натиснах бутона за спийкъра и чух нещо странно. Нещо неочаквано.

Крясък.

След това се разнесе мъжки глас, който говореше на руски. Нямаше как да определя интонацията му, разбира се, но той звучеше спокойно и професионално. Зад него се чуваше монотонно скимтене и порой от думи, които приличаха на молби. Поставих телефона на бюрото и погледнах към Наврозов, който изглеждаше объркан.

Той се наведе напред, явно без напълно да разбира смисъла, и каза:

— Кто ето[23]?

Спокойният глас отсреща отговори:

— Bы меня не знаете[24].

— Что произходит[25]? — попита Наврозов.

— Кой е? — намесих се аз.

— Каза, че наемникът не може да се обади, но би могъл да му предаде съобщение…

Скимтенето внезапно се усили и премина във висок, почти женски писък, от който тилът ми настръхна.

— Остановите!.. Я прошу!.. Пожалуйста, прекратите! Что ти хочеш[26]? Боже мой!

Наврозов изглеждаше потресен. Лицето му се изчерви и сякаш увисна, докато слушаше.

— Не могу… не… могу[27]…

Умоляващият глас отслабваше все повече.

— Кой е? — настоях аз. След което отново се разнесе спокойният глас.

— Кажете на господин Наврозов, че служителят му вече няма да му докладва. Довиждане.

Минаха няколко секунди, преди да осъзная, че връзката е била прекъсната. Прилоша ми — знаех, че се е случило най-лошото. Наврозов също. Той метна телефона през стаята и апаратът се удари в една нощна лампа, като я повали на килима. Лицето на олигарха беше мрачно и изпъстрено с петна. Той избълва поредица от ругатни на руски.

— Копелето си мисли, че може да ме предизвиква! — извика той, ръсейки слюнка. Вратата се отвори, нахлуха телохранителите му — този най-отпред държеше пистолет в едната си ръка и карта за достъп в другата. Бяха успели да получат една от рецепцията.

— Копелето е убило служителя ми!

Бодигардовете бързо прецениха ситуацията и се увериха, че не правя нищо на шефа им. После бързо изломотиха нещо — извинения вероятно, и се изнизаха от стаята.

— Кой беше това? — попитах аз. Я

— Нали за това са посредниците! — извика той. — Не знам кои е.

— Къде е тогава?

— Казах ви, някъде в Ню Хампшър!

— На половин час с кола от границата с Мейн — довърших аз. — Нали? Поне толкова знаем. Знаете ли обаче дали се намира в северната част на щата, в южната или…? Никаква представа ли нямате?

Той не отговори, личеше си, че не знае. И че изпитва нещо, с което рядко се сблъскваше — поражение.

— Чакайте — каза той с дрезгав глас. — Имам нещо. Една снимка.

Погледнах го и зачаках.

— Посредникът успя скришно да снима наемника. Като застраховка.

— Лицето му ли?

Той кимна.

— Името му обаче не зная.

— Дайте ми я.

— Лицето му не е в нито една от вашите полицейски бази данни. Няма да ви е лесно да го откриете.

— Дайте ми я — повторих аз. — Искам и още нещо.

Наврозов просто ме погледна.

— Искам да знам какво е всъщност „Меркурий“.

Той ми каза. Трийсет минути по-късно, все още онемял от шока, аз излязох на улицата и взех такси.