Полет 6

13

„Меридиън“ 6, в полет

18:31 ч

Самолетът „Боинг 777“ беше напуснал пистата преди по-малко от осем минути, когато Джени Бретсън посегна към закопчалката на колана си и се поколеба, като се чудеше дали на борда няма някой инспектор, който да запише в доклада си, че е станала по-рано от предписанията. Вече няколко пъти беше получавала забележки, че скача на крака, за да започне обслужването на пътниците, преди пилотите да са звъннали два пъти по радиоуредбата, за да покажат, че самолетът се е изкачил над 3300 метра — но това беше, когато тя все още вярваше в погрешната идея, че спазването на инструкциите има значение за нейната компания. Сега разбираше нещата по-добре. Нищо нямаше значение за никого, а тя просто имаше прекалено много работа, за да стои на мястото си повече, отколкото е абсолютно необходимо.

Внезапният глас от радиоуредбата я стресна: „Уважаеми пътници, говори командирът“.

„Слава богу!“ — помисли си Джени. Първият екип беше сменен в края на пистата, където бяха стояли половин час. Новите пилоти май смятаха да разговарят с пътниците. Дори й се бяха представили, докато бързешком се качваха на борда.

Тя се надяваше, че първите двама ще загазят. Но най-вероятно в този момент седяха в някой директорски кабинет, мърмореха и обвиняваха стюардесите за всичко и цялата история щеше да завърши с това, че отново щяха да извикат нея и да я мъмрят. В „Меридиън“ всеки спор между пилот и стюардеса завършваше в ущърб на стюардесата.

Думите на новия командир привлякоха вниманието й:

… бъда честен с вас. Трябваше да летим за Париж, когато ни повикаха да пилотираме вашия полет, защото всички други колеги бяха свършили дежурното си работно време. Но освен това ни предупредиха, че сте ядосани и невъзпитани, и последният час закъснение се дължи на един от вас, който незаконно се е обадил в полицията и е подал фалшиво оплакване. Знам, че един от пътниците беше откаран с линейка, но ни казаха, че има съвсем незначително неразположение. Вижте сега, дами и господа. Аз съм главният пилот на „Боинг 777“ в Чикаго и въпреки че ви пожелавам приятен полет, успешно връщане и всичко останало, трябва да ви предупредя: всеки, който не се подчинява на нарежданията на екипажа ми, ще бъде задържан и арестуван при кацането. Използването на клетъчни телефони и лаптопи е нарушение. Ние вземаме сигурността много, много на сериозно. Съобразяваме се с вашата работа, но тази авиокомпания просто няма да толерира недоволни пътници, а повечето от вас, които никога не се държат по този начин, би трябвало да се сърдят по същата причина на хората, които се опитват да не признават авторитета ни.

Джени Бретсън закри лицето си с длани и се зачуди дали няма да намери някоя дупка, в която да се скрие. Пътниците вече бяха бесни. Последното нещо, което й трябваше, беше някакъв нахален пилот, който да раздуха пламъците с приказките си. Тя се изправи и се обърна към кухнята.

— Извинете — спря я възпитан женски глас и Джени се обърна, за да срещне погледа на сенатор Дъглас.

— Да. Съжалявам — прошепна Джени, чувствайки се като риба на сухо.

Познаваше Шарън Дъглас от телевизията, но нямаше представа, че е на борда, докато не бяха прехвърлили сенаторката в първа класа. Обяснението беше неясно: „Една от служителките на летището е объркала нещо и това място е вместо извинение“.

— Вие ли сте старшата стюардеса? — попита сенаторката.

Джени кимна и се сети да протегне ръка.

— Да. Джени Бретсън — после бързо добави, — сенаторе.

Шарън Дъглас енергично стисна ръката й, после посочи с глава към пилотската кабина.

— Всички ли са толкова неприятни?

— Моля?

— Пилотите. Всичките ли са толкова войнствени и склонни да обиждат пътниците?

Джени почувства, че пребледнява. Събеседничката й беше влиятелна жена. Ако не отговореше правилно, можеше да изгуби работата си. Шарън Дъглас разбра какъв е проблемът, докато Джени търсеше по-безопасен отговор.

— Виж, Джени — каза Дъглас, като вдигна дясната си ръка, — всичко е наред. Знам, че се тревожиш онова, което ми кажеш, да не застраши работата ти, но няма да стане така. Просто те питам, за да разбера какво не е наред тук. Всички, които работят за тази авиокомпания, изглежда, се сърдят някому.

— Ами…

— Ще приемеш ли честната ми дума, че абсолютно нищо, което кажеш, няма да бъде цитирано във връзка с твоето име?

— Да, сенаторе — отвърна Джени, като се ненавиждаше за широко отворените си от уплаха очи.

— Добре. Наричай ме Шарън, а не „сенаторе“ и ми кажи какво, по дяволите, става с тази авиокомпания?

Джени погледна часовника си, преди да отговори.

— Съжалявам, но… можем ли да почакаме, докато сервирам вечерята?

Шарън Дъглас незабавно кимна.

— Разбира се. Когато свършиш. До мен има свободно място… но ти знаеш това.

— Ще дойда веднага щом свършим. Обещавам.

Все още усещаше сърцето си да бие учестено, докато най-влиятелната жена в гражданската авиация се връщаше към мястото си в първа класа.

Джени прекоси кухнята и разтвори завесите, за да огледа салона отзад. Дали изобщо имаше някакъв начин да успокои пътниците? Много рядко й се беше случвало да се сблъсква с такова напрежение още на пистата. Освен това никога не й се беше налагало да докладва за двама души от екипажа си, още преди да излетят.

Нямаше избор, след като стюардът Джеф Кайзър се беше отнесъл така арогантно с една млада майка и особено след като беше блъснал самата Джени с предупреждението „Пази си гърба, момиченце!“, когато тя го беше смъмрила. Всяко нежелано докосване в „Меридиън“ беше достатъчно, за да те уволнят, но дори и да не беше, отношението му не можеше да бъде толерирано.

А след това Сюзан, друга стюардеса с дългогодишен стаж, беше създала голям проблем с мистър и мисис Лао, когато беше нарекла последната „кучка“ след отказа й да предаде лаптопа си за проверка. Съпругът беше избухнал, когато бе научил, и Сюзан беше прескочила директната си началничка и беше извикала новия командир, който бе заплашил семейство Лао с арест. Всичко това, разбира се, беше вбесило половината пътници в салона.

Семейство Лао със сигурност щеше да ги даде под съд. Невероятно.

Джени затвори очи за миг и разтърка челото си. Отношенията със сегашния командир се оказаха също толкова трудни. Той беше ядосан, което означаваше още едно пилотско оплакване от нея.

„Дали изобщо има някой в тази нещастна авиокомпания, който да обича работата си?“ — зачуди се тя.

Джени въздъхна, пусна завесата и се обърна, за да направи обиколката на първа класа. Искаше й се да се отпусне на най-близката празна седалка и да изгуби съзнание. Все едно гледаше как компанията „Пан Американ“ загива, насред уверенията, че подобно нещо е невъзможно. Тя беше в колежа, когато бяха приземили завинаги ятото от познати синьо-бели реактивни самолети и бяха обявили фалит. За момиче от нейното поколение това беше същото като смъртта на Бъди Холи за момичетата от 50-те или убийството на Джон Ленън за момичетата от 60-те.

Авиокомпаниите бяха чуден, магически свят на пътувания, забавления и неограничени възможности. Хората, които работеха в тях, бяха специални, интересни, водеха вълнуващ живот, в който депресията и отчаянието бяха просто невъзможни.

Как й се искаше това да беше вярно. Но депресията беше неин постоянен спътник, особено през последните пет години, когато някога великата й авиокомпания беше изгубила славата и пътниците си. „Меридиън“ не беше в добра финансова форма дори преди ужасът от атаките срещу Пентагона и Световния търговски център да предизвика срив в цялата индустрия.

Едно време й бяха казвали: „Меридиън Еърлайнс“ е най-добрата авиокомпания на пазара. Тя е мерило за нивото на услугите. Най-обичаната авиокомпания в света.

И наистина беше така преди десетилетия — и точно затова падението от съвършенството към посредствеността беше толкова трудно за приемане. Все едно някоя верига супермаркети да поеме ръководството на любимия й бутик. Или някой шикозен ресторант да започне да продава кафе в пластмасови чаши.

Джени тихо заобиколи няколко седалки в първа класа. Шарън Дъглас най-сетне беше заспала, покрила очите си с лента, а ушите — със запушалки, и Джени се опита да си припомни какво й беше разказала. Бяха разговаряли — или по-скоро тя беше говорила, а сенаторката беше слушала — цели два часа, след като бяха сервирали вечерята. Но какво й беше казала? Спомените й бяха объркани, но ако сенатор Дъглас не спазеше честната си дума, кариерата на Джени щеше да завърши с катастрофа веднага щом шефовете й откриеха, че се е разприказвала.

Не че знаеше някакви истински тайни, но имаше съвсем ясна представа колко зле работи „Меридиън“. Сенаторката искаше да разбере какви са обичайните правила и къде са проблемите и Джени беше отвърнала:

— Има толкова сбъркани неща, че не знам откъде да започна.

— За начало ми кажи защо си разстроена в момента — каза Шарън. — Кажи ми това, което щеше да кажеш на шефа си, ако той имаше желание да те изслуша.

Джени започна с тона на малките бележчици, които намираше в чекмеджето си в служебното помещение на стюардесите — не само бележки от колежките й, които смятаха, че тя се натяга пред шефовете, а и постоянен приток упреци от самото ръководство. Всяка официална бележка завършваше с един и същ текст: „Подчинението е задължително! При неспособност за изпълнение ще последват строги дисциплинарни мерки, включително освобождаване от работа!“.

— Това е и моята авиокомпания, но не ми позволяват да им помогна. Не ми позволяват да дам дори мъничко от себе си. От мен се очаква да завра профсъюзния си договор в лицето на ръководителите на полети и радостно да кажа: „Ето. Виждате ли? Не можете да ме качите на самолета. Трябва да прехвърлите триста пътници с платени билети на «Делта», въпреки че самите ние отчаяно се нуждаем от парите, защото на Джени й е омръзнало да се разправя със собствения си профсъюз“.

— Когато даваш нещо от себе си, компанията забелязва ли?

Джени безрадостно се засмя.

— Как ли пък не!

— Никога нищо положително? — попита сенаторката.

— Пилотите имат поговорка: Десет хиляди „Отлично!“ са равни на едно „Издъни се“. При нас е същото. Но профсъюзите също са прави за себе си. Компанията се опитва да се отърве от тях. Те искат да стачкуваме. Така ще могат да ни сменят, а профсъюзът просто се опитва да ги накара да спазват договора. Разбирам всичко, но…

— Това все пак е твоята компания?

— Точно така. Дори притежавам акции, което допълнително ме обърква. Ако правя каквото искат профсъюзите, все едно сама режа клона. Умри, „Меридиън“. Бум! Ох!

„Беше невероятно — помисли си Джени, — че един влиятелен щатски сенатор има търпението да слуша два часа глупости.“

— Опитвам се да разбера какво не е наред в системата, Джени — беше обяснила Шарън Дъглас. — „Меридиън“ със сигурност е най-зле в областта на услугите, но в почти всички авиокомпании е пълно с недоволни хора, а отношението към пътниците е под всякаква критика. На летищата, в салоните, в пилотската кабина, на пистата… където и да погледна, на хората им е писнало от въздушния транспорт, а служителите като теб се измъчват от подобно отношение. Проблемът е, че всичко това става опасно.

— Имате предвид ядосани пътници? Които правят разни неща?

Сенаторката кимна.

— Имаш ли някакви лични преживявания?

— Не — отвърна Джени, като реши да не й разказва за пияницата в първа класа, с когото се беше сблъскала преди месец, когато се беше навела да отсервира съседното място до прозореца.

Шокът от откритието, че мъжът действително се опитва да захапе лявата й гърда през сутиена, не подлежеше на описание. Очакваше някой авиационен шериф да изскочи и да му сложи белезници, но не стана нищо подобно. Тя беше прекалено шокирана дори да го удари и когато компанията тихомълком я предупреди да не го дава под съд, историята беше приключила. Така или иначе, беше по-добре да мисли за цялата случка като за кошмар.

— Вече дори не виждам нещо, което да се доближава до определението „услуга“ — беше продължила сенатор Дъглас. — Убедена съм, че собствениците на компанията ви щяха да извадят седалките и да монтират дръжки като в автобус, ако им разрешаха да качват повече пътници.

— Това е принципът на плъховете — каза Джени.

— Моля? — Сенатор Дъглас се наведе по-близо.

— Плъхове в лабиринт. Това е класически експеримент, който си спомням от часовете по психология в колежа. Когато сложиш плъхове в пренаселено място, държанието им става толкова по-странно, колкото повече екземпляри има вътре. Поведението им става антисоциално, дори психопатично: бият се, ядат се едни други, изпадат в кома… плъховете не могат да живеят при такива условия, нито пък ние.

— „Ние“, тоест екипажите на самолети?

— И пътниците.

Споменът за разговора започна да утихва в съзнанието й и Джени спря точно зад предното кухненско помещение с одеяло в ръка, за да провери дали някой от пътниците няма нужда от него. Всички пътници в първа класа спяха, с изключение на един. Зад прозорците се виждаше мастиленочерна тъма. Летяха над Атлантическия океан към пояса на здрача, който в момента отбелязваше границата между деня и нощта над Средна Европа. Бяха й казвали, че астронавтите в орбита я виждат по осемнайсет пъти на ден. При презокеански полети се виждаше два пъти, веднъж при залез, на излитане, и отново при изгрев след кратък полет над студените води.

Тя си пое дълбоко въздух и усети как напрежението в мускулите на раменете й отслабва. Не можеше да си спомни последния път, когато някой я беше изслушвал. Не че Шарън Дъглас можеше да се втурне обратно към Сената и да оправи всичко. Джени не хранеше илюзии за бъдещето на кариерата си в авиацията.

Трябваше сериозно да помисли за друга работа.