Полет 6

8

Пентагонът, Вашингтон, окръг Колумбия

13:45 ч

Полковник Дейвид Бърд ускори крачка, за да не изостава от генерал Джеймс Овърмайър. Двамата се спуснаха по едно стълбище и се отправиха към северния вход на Пентагона. Общото заседание на разузнавателните агенции беше отнело почти час, но не им беше останало време да го обсъдят. Генералът се върна за момент, колкото да издаде серия от инструкции на секретарката си и да се обърне към Дейвид със заповед:

— Ела с мен. Отиваме в база „Андрюс“. Уговорих 89-а да ми подготвят един „Гълфстрийм“, с който да сляза до „Хърлбърт“.

— Отиваме във военновъздушна база „Хърлбърт“, така ли? — попита Дейвид, докато се качваха в служебната кола.

— Не. Аз отивам в „Хърлбърт“ по поръка на отдел „Специални операции“. Ти ще дойдеш с мен до „Андрюс“, за да можем да поговорим. След това шофьорът ще те закара където поискаш… в разумни граници, разбира се. Ясно ли е? До апартамента, любовницата ти, църквата — където си почиваш най-добре.

— Нямам любовница, сър.

Генералът се ухили през рамо, докато кимваше на шофьора, който държеше отворена задната дясна врата.

— И аз. По някаква причина идеята дразни жена ми, а освен това сигурно нарушава няколко разпоредби.

Шофьорът плавно ускори и се включи в движението, а Овърмайър се обърна към Дейвид.

— И какво смяташ за срещата?

— Господин генерал, според мен и мистър Монсън, и мистър Смит прекарват твърде много време в тъмни стаички. Знам, че тези момчета работят прекалено много след атаките…

— И какво, луди ли сме всички? — попита Овърмайър.

Дейвид поклати глава, като се опитваше да не се разсейва от вида на една изумително красива блондинка с ефирно потниче, която караше сребрист мерцедес кабрио от дясната им страна. Насили се да погледне към генерала.

— Няма съмнение, че трябва да сме разтревожени от възможността някоя от останалите терористични групи, които искаме да изровим от дупките им, да премине през мрежите на разузнаването и да се опита да вкара бомба или биологична зараза в САЩ или на друго място. Разбирате ли, това няма да включва отвличане, а просто пътуване гратис — с товара или дори върху тялото на самолета. Но ако ме питате, в мозайката на Монсън и Смит липсват доста парчета.

— Питам те. Обясни ми.

— Добре. По какъв начин някой ще успее да организира надеждна терористична операция в условията на световната война, която водим срещу тях, и как ще вкара оръжие на борда, като се опита да ни отвлече вниманието, организирайки някакъв бунт? В това няма смисъл. В Агенцията изучаваме поведението на ядосаните пътници вече цяла година под мое ръководство, така че това не е само мое мнение.

— Добре.

— В тази идея има прекалено голяма доза случайност. Никой не може да знае, че определена група пътници в определен ден ще бъдат достатъчно ядосани, за да бъдат използвани. А и какво бих могъл да ги накарам да направят, по дяволите?

Генералът кимна.

— Да продължавам ли? — попита Дейвид.

— Не обичаш черни дупки, нали, Дейвид?

— Сър?

— Черни дупки. В началото на 60-те в гимназията работех като радиоводещ и това е стар радио жаргон. Когато станцията замлъкне, защото не се сещаш какво да кажеш, се нарича черна дупка… и е страшничко. Програмните директори здравата се изнервят.

— Никога не съм бил радиоводещ.

— Но не обичаш черните дупки. С повечето хора е така. Да, Дейвид, продължавай. Според теб те говорят глупости.

— Точно така. Можем да измислим всякакви теории, но вероятността някоя от останалите терористични групи да има достатъчно възможности и пари… след всичко, което направихме, за да ги унищожим… за да накара нестабилен пътник или група пътници да причинят инцидент във въздуха, който да се използва за атака, просто не е реалистична. Те търсят троянски кон, господин генерал, а това не е начинът, по който можеш да го построиш.

— Съгласен съм.

— Наистина ли? Но вие казахте, че сте ме назначили точно да…

— Не — прекъсна го генералът. — Назначих те, защото дължах услуга на административния директор и защото знам какво се случва, когато военното разузнаване се обърне към Агенцията по сериозни въпроси на въздушната сигурност.

— Искате да кажете, въпроси, свързани с терористична заплаха?

— Да. В крайна сметка след атаките срещу Световния търговски център хората от Агенцията по въздухоплаване са развили склонност да се вълнуват твърде много прекалено често и да губят аналитичните си способности. Не мога да ги виня. Между другото, предполагам, си спомняш, че бях началник на Агенцията за военно разузнаване цели три години.

— Бях забравил, господин генерал.

— Е, та тогава си имах работа с въздухоплаването и няколко пъти се опарих. Точно затова те изпратих. И аз не можех да видя връзката, а бях сигурен, че ще ми дадеш по-интелигентен отговор. И така, Дейвид, напиши ми доклад върху това, което ми каза току-що. Засекрети го на нужното ниво, но успокой притесненията им с данните, с които разполагаш. Може да ми потрябва.

— Защо? Имам предвид, защо може да ви потрябва?

— Защото се опасявам, че Лангли и военното разузнаване ще избухнат по този въпрос, преди да са готови. По същество те се намират в денонощно състояние на тревога и търсят троянски кон навсякъде по света. Напрежението е прекалено голямо.

— Предполагам, че този доклад ви трябва за вчера? — усмихна се Дейвид.

— Разбира се. И не се показвай по телевизията, за да коментираш положението с ядосаните пътници с опасно поведение. Ясно?

— Да, сър.

— Искам да станеш бригаден генерал, а може би вече съм намалил шансовете ти, като те отклоних с тази задача, когато трябва да командваш ескадрила изтребители в Саудитска Арабия, така че от сега нататък трябва да внимаваме с теб.

— Искате да кажете, че общественото ми поведение…

Генералът въздъхна.

— Съветите по повишенията са подозрителни към полковници, които обичат да се показват по телевизията или да говорят пред Конгреса. Разбра ли ме?

— Напълно.

— А сега още нещо.

Генералът отвори куфарчето си и започна да рови в книжата. Най-сетне извади един обикновен плик и го подаде на Дейвид, после го посочи с пръст.

— Вътре са името и телефоните за контакт с един човек, с когото искам да работиш. След като ме оставиш в „Андрюс“, обади му се.

— За заплахата от троянски кон?

— Да. Казва се Джон Блейлок. По някакъв начин успяхме да го направим полковник преди няколко години. Сега е в запаса и представлява смъртна обида за изискванията към външния вид на офицера. Подиграваше им се през цялата си кариера. Много ни помага.

— Защо искам да се срещна с този човек, сър?

— Нека да довърша. Той е пилот от гражданската авиация, сега е в пенсия. Летял е по целия свят за няколко различни компании, като навсякъде е поддържал имиджа на грозния американски грубиян, включително и неизменната пура.

— Както казах… — започна Дейвид, като мислено се отдръпна на безопасно разстояние от обрисувания образ.

Генералът вдигна ръка и се усмихна.

— Знам, а освен това е класически случай на така наречения заклет офицер от запаса, но това също не обяснява нещата.

Той млъкна и Дейвид отвори уста, но спря и се усмихна, като търпеливо изчака, докато Овърмайър се засмя.

— Добре, добре, и аз не обичам черните дупки.

— Ще повторя въпроса си, сър. Защо един уважаващ себе си висш офицер ще иска да се запознае с полковник Блейлок?

— Защото вече трийсет години е един от най-способните офицери от разузнаването, с които разполагаме във ВВС. Докато всички му се подиграваха, той работеше навън и винаги разбираше какво точно става, когато никой друг не знаеше. Перу, Бразилия, Колумбия, Парагвай, по-голямата част от Африка, Азия… грубият пилот винаги се връщаше с каубойска походка и точно с тази информация, от която имахме нужда, когато всичките ни военни аташета и тайни агенти на ЦРУ нямаха представа.

— Интересно.

— Той е способен, Дейвид. И познава самолетния бизнес. Просто не очаквай добри маниери. Можеш да научиш много от него.

— Значи… се е оттеглил от запаса?

— Джон? Не, по дяволите! Просто изглежда така. Джон Блейлок е национално съкровище с бохемски наклонности и много странно чувство за хумор.

— Звучи прекалено интересно, но поне съм предупреден.

— Само не го запознавай с жена си.

— Не съм женен. Защо?

— Жените са голямата му слабост. След пурите, разбира се. Нямам представа как някой като Джон привлича същества от женски пол, но той винаги го е правил. Няма да повярваш какви бъркотии ни се е налагало да оправяме.