Полет 6

17

„Меридиън“ 6, в полет

11:54 ч

Фил Найт включи автопилота на самолета, когато боингът премина 2400 метра и диспечерите от Лондон ги насочиха на юг. Проследи как сложната система на автопилота внимателно изравни големия реактивен самолет на височина 11 000 метра, а автоматичната тяга нагласи двигателите на зададената скорост по същия начин.

Командирът погледна надясно, за да се увери, че вторият пилот все още държи ламинирания лист за проверка на системите в скута си. В часовете след спора им на „Хийтроу“ единственото им общуване се състоеше в задължителните съобщения. Фил Найт осъзнаваше, че е реагирал прекалено остро. Това не беше правилното време и място да се справи със снобизма на втория си пилот, но той не беше измислил начин да поправи бедата. Вторият пилот наистина си го беше изпросил, но от Фил се очакваше да бъде водач, а той не беше достатъчно внимателен. Избухването му беше влошило нещата.

— Проверка на системите — каза Фил.

Гарт Абът вдигна очи и кимна.

— Разбрано. Висотомер?

— Две-девет-девет-две.

— Налягане?

— Нагласено. Салонът е на две хиляди и триста.

Те преминаха през остатъка от въпросите и отговорите в списъка без допълнителен коментар.

— Проверка на системите завършена.

— Благодаря.

— Няма защо — отвърна Гарт, като се поколеба за момент и се зачуди какво ли означаваше това.

Найт никога не благодареше на втория пилот за нищо.

„Сигурно се е изпуснал“ — помисли си.

Бренда Робъртс подскачаше нагоре-надолу в мястото си до прозореца, докато излитаха.

— Джими! Трябва да видиш това! Еха!

— Какво, мила?

— Сградата на Парламента, и… Биг Бен… а това трябва да е Темза. Помниш ли онази картичка, която ти показах?

— Аха.

— Скъпи, сега е на живо!

Джими разкопча колана си и се наведе през коленете й, за да погледне през прозореца, като се чудеше дали някой от екипажа няма да му се скара.

Няма значение, реши накрая. Обичаше да вижда Бренда толкова възбудена.

— Еха, бейби, наистина е страхотно, а?

Тя се обърна и го прегърна силно, като почти му изкара въздуха.

— Толкова те обичам, Джими Рей! Благодаря ти, че изпълни мечтата ми!

— Е, нали ти спечели състезанието, мила?

— Но ти, старото тексаско момче, каза: „Що пък да не отидем?“.

Тя го целуна страстно, предизвиквайки леко объркване и притеснение, дори след всичките им години заедно. После отново се обърна към прозореца и изписка:

— Дувър! Джими, това със сигурност е Дувър!

Гарт Абът мислено се понесе към къщи, докато гледаше как брегът на Англия се отдалечава под тях. Полетът с Фил Найт беше достатъчно труден, но бледнееше в сравнение с чувствата към собствената му съпруга. Беше се надявал, че рутинните задължения по излитането и набирането на височина ще му помогнат да натика изгарящите го съмнения в някоя по-малка и лесно контролируема част от съзнанието му. Но това не беше проработило и сега той просто искаше да го оставят на мира, поне за няколко минути.

— Мисля… да отида отзад да взема малко кафе и да поседна, Фил. Имаш ли нещо против?

Фил Найт го погледна безизразно.

— Не. Върви.

— Искаш ли нещо за пиене?

Командирът поклати глава и се наведе да провери екрана и да се увери, че в малкия коридор зад пилотската кабина няма никой. Превключи всички камери в многобройните салони на огромния самолет, преди да върне на първата сцена.

— Всичко изглежда спокойно и коридорът е чист. Можеш да излезеш.

Гарт освободи колана, изправи се, взе шапката си и излетя през строго охраняваната врата на пилотската кабина. В същото време диспечерите от Париж наредиха промяна на честотата.

— Разбрано, Париж — каза Найт. — Едно-двайсет-четири-точка-пет.

— Не, „Меридиън“, честота едно-две-четири-точка-нула-пет. Повтори?

— Добре, едно-две-четири-точка-нула-пет.

— Oui. Bonjour.

— Приятен ден — отвърна Фил.

Обади се на новия диспечер, за да потвърди новата честота, и се облегна назад. Стомахът му се сви при мисълта за ужасните акценти, с които му предстоеше да се справи по-нататък. Просто не беше честно. Предполагаше се, че английският е международният език на въздухоплаването, и той беше разчитал на този факт, когато кандидатства за работа в международния отдел. Никога не беше учил чужди езици в училище. Просто не му вървяха. Но защо не го бяха предупредили, че вариантът на английски език, който говореха половината диспечери в Европа и Африка, по същество е абсолютно неразбираем? Защо в „Меридиън“ не учеха пилотите си на това?

Вторият пилот, разбира се, нямаше никакъв проблем с акцентите и това беше вбесяващо. Фил все още леко се изчервяваше при спомена как при първото им пътуване му се беше наложило да признае, че не разбира нищичко. Абът се беше престорил на вежлив, като помагаше с превода и сам водеше разговорите, но Фил беше сигурен, че в същото време колегата му няма търпение да се върнат и да разпространи новината за некомпетентността му из целия международен отдел на „Меридиън“.

Фил хвърли поглед през рамо към вратата на пилотската кабина и се зарадва, че я вижда все още затворена. Искаше му се да може да заповяда на втория пилот да седне в първа класа и да не се връща с часове, но правилата бяха ясни: пилотите в екипаж от двама души можеха да напускат кабината единствено по физиологични причини, а сега имаше и цял списък с допълнителни правила и процедури, които подсигуряваха никой освен екипажа да не влиза в кабината — правила, които правеха от влизането и излизането необходимо зло. Трябваше да се примири с присъствието на втория пилот, въпреки че пътуването щеше да е много по-приятно без Гарт Абът и изгарящото му презрение, усилено след открития им сблъсък.

„Ти не заслужаваш да си капитан — сякаш му казваше винаги самодоволното изражение на Абът. — Ти изобщо не знаеш за какво става въпрос тук.“

Фил погледна надолу към пилотската си чанта и измъкна портфейла, който винаги носеше, за да го отвори на снимките на семейството си. Жена му Дорис и тримата му синове се усмихваха на плажа на Бахамите, където ги беше завел на почивка. Да празнуват всъщност. Току-що беше получил предложение за командир на 747 в международния отдел и това беше повод за празнуване. Петдесет хиляди долара повече годишно, въпреки че държавата вземаше трийсет процента от тях. Но най-сетне беше на върха на професията си. През цялата си кариера жадуваше да се измъкне от вътрешните линии, да види света и да се нарече опитен международен командир на „Боинг 747“. Дотогава двайсет и петте му години като пилот за „Меридиън“ бяха преминали предимно в „Боинг 727“ и по-късно „Боинг 737“ из Средния запад, по всички добре познати летища. Беше станал командир още преди десет години без особени усилия. Вече беше напълно наясно с вътрешните полети, всички диспечери говореха английски, никога не му се случваше да каца на писта, която да не познава като дланта си, и вторите пилоти винаги му отдаваха дължимото уважение.

„Тогава защо, по дяволите, напуснах?“ — запита се той.

Фил погледна през левия прозорец на изток и се запита дали може да види швейцарските Алпи. Протегна се надолу, потърси карта на Европа и я извади. Знаеше много малко за европейската география, но се беше опитал да запомни поне къде бяха различните държави.

„Не, прекалено сме на север, за да е Швейцария. Сигурно е Германия.“

Представи си, че вече вижда швейцарските Алпи в далечината, но трябваше да провери и навигационните инструменти, за да е сигурен.

През ума му премина още една вълничка от завист и той се опита да я потисне. Абът щеше да разпознае всяка особеност на пейзажа. Вторите пилоти бяха подвижни атласи. Те гледаха отвисоко всеки, който нямаше толкова опит, и мразеха ветераните от вътрешните линии, които изведнъж се прехвърляха в международния отдел, за да изкарват повече пари. Фил усещаше това изгарящо презрение всеки ден.

А всеки полет му се струваше изпит, на който се проваляше в момента, в който се явеше.

Мястото до Брайън Логан беше празно, а Джени беше достигнала предела на възможностите си да скучае без компания. Двойното прозвъняване, което обявяваше, че са се изкачили над 3300 метра, беше прозвучало преди няколко минути, а светлината за коланите все още беше включена, но тя не можеше да издържа повече. Винаги се беше справяла с гнева и раздразнението с помощта на движението. И сега всичко друго щеше да е по-добро от това да седи и да се сърди на Джуди и обидното й поведение. Тя тихо се измъкна от мястото си, излезе на пътеката, оправи полата и блузата си и се плъзна в 3-С до лекаря, който я изгледа донякъде стреснато.

— Здравейте — каза тя усмихнато, като улови погледа му.

Видя как чертите на лицето му се смекчават донякъде и протегна дясната си ръка над облегалката.

— Аз съм Джени Бретсън.

Неговата дясна ръка обгърна нейната, отначало предпазливо, а после по-здраво — силна ръка, която въпреки това беше способна на голяма прецизност.

— Брайън Логан. Приятно ми е да се запознаем… Джени.

Той се огледа, сякаш надзирателката можеше да разтвори завесите всеки момент и да го хване как тормози една от възпитаничките й.

— Мислех… че си стюардеса — каза той, като пусна ръката й.

— Аз съм — отвърна тя, но вдигна вежда и прошепна с конспиративен тон. — Но се скатавам.

— Наистина ли?

Джени събу обувките си, прибра крака под себе си и се завъртя настрани в широката седалка, за да е с лице към него.

— Всъщност работех на този полет от Чикаго като старша стюардеса, но не им достигаше един човек до Кейптаун и шефовете ме принудиха. Така че, технически погледнато, съм част от екипажа, но в действителност по-скоро се возя гратис.

Тя видя как ръката му се отдръпва и се стяга, сякаш внезапно му стана неудобно, че я е докосвал или че дори разговаря с нея.

— Разбирам — каза той, а гласът му изведнъж охладня.

„Обърках ли нещо? — запита се Джени. Промяната беше мигновена. — Не, не съм.“

— Знаете ли, така се случи… — започна тя. — Имам предвид, че салонът е малък и всичко се чува…

Той внезапно се обърна към нея с лице, твърдо като камък.

— Можеш да отидеш и да кажеш на мис Джаксън, че това е евтин номер и няма да се хвана.

— Моля? — изгледа го смаяно Джени.

— Това, че те е изпратила да ми се подмазваш, да… се опитваш да ме спечелиш. Няма да стане.

Джени не отмести поглед от лицето му, въпреки че той не вдигаше очи към нея.

— Много грешите, докторе. Дойдох тук само да си побъбря с вас. Джуди Джаксън няма нищо общо.

— Все пак няма да стане — отвърна той.

— Какво няма да стане, доктор Логан? — попита тя тихо и меко. — Доктор Логан ли да ви наричам, или да използваме личните си имена и да си говорим на „ти“?

— Предпочитам „доктор“.

Тя кимна.

— Добре. Доктор значи. Но моля ви, кажете ми защо това, което не се опитвам да направя, няма да стане.

По устните му пробяга лека усмивка, преди да изсумти:

— Това е двойно отрицание.

— Наистина ли?

— Предполагам, че го знаеш — каза той по-малко враждебно. — Говориш правилно. По-добре от повечето устати боклуци, които работят в тази така наречена авиокомпания.

— Благодаря… за компанията. — Тя се усмихна. — Ей, докторе, с вас да се говори е голяма забава.

Тя закри устата си с ръка и продължи:

— Извинявайте. Това беше обърнат словоред.

— Какво? — попита той, като се преструваше на раздразнен.

Тя махна ръката си от устата.

— Старото правило е подлог-сказуемо-допълнение, а аз току-що обърнах словореда. А такива неща не правя.

— Аха.

— Този разговор наистина потръгна, а?

— Имаш си собствено място — заяви той остро.

Тя изчака няколко секунди, преди да отговори:

— Искате ли да ви оставя сам?

— Ако си дошла да ме манипулираш, да.

— Не съм. Заклевам се. Не съм тук да ви манипулирам, убеждавам, натискам или подмазвам. Не бих го направила, няма да го направя и не трябва да го правя.

Още една лека усмивка.

— Благодаря, госпожице професор — каза той.

— Да бе. — Тя се изкикоти. — По правоговор.

Той кимна, като с всички сили се стараеше да не показва усмивката си, докато тя продължи:

— Като момиче много харесвах професори. Ох! Това прозвуча перверзно, но вие знаете какво имам предвид.

Той кимаше. „Добър знак“, помисли си Джени.

— Ние с жена ми… — започна той, но останалото се спря в гърлото му и той се извърна със стиснати зъби, подпрял брадичка на ръката си.

— Докторе, без да искам, чух, че казахте на Джаксън как съпругата и детето ви са загинали на „Меридиън“…

— Бяха убити! — отсече той.

— Да, вие казахте „убити“. Наистина го казахте.

Те поседяха мълчаливо няколко мига, преди той да се обърне и да я изгледа с неудобство, после отново извъртя очи и стисна устни.

— Ще си тръгна, ако искате — каза тя, — но май предпочитам да разбера какво е станало.

Той с изненада откри, че не иска тя да си тръгва.

— Катастрофа ли беше?

Той поклати глава и й разказа най-важното, като се стараеше да се контролира. Когато свърши, двамата мълчаха почти цяла минута. После тя сведе очи и поклати глава.

— Нямах представа — каза Джени тихо. — Нищо чудно, че мразите всичко в „Меридиън“. И аз бих се държала по този начин.

— Знаеш ли какво е да пътуваш с този самолет? — попита той, а болката смени гнева. — Да си… вътре в самолет на „Меридиън“?

— Не, не знам — отвърна тя.

— Не?

— Мога да се опитам да ви разбера, докторе, и наистина се мъча, но ако бях казала „да“, щях да омаловажава невероятната болка, с която се справяте.

— Брайън — каза той.

— Моля?

Той наклони глава и направи лека гримаса, сякаш се извиняваше за грешката.

— Наричай ме Брайън. И нека си говорим на „ти“.

— Благодаря ти, Брайън — кимна тя. — Аз съм Джени.

— Аз… а, исках да ти благодаря, че прояви разбиране. Не го очаквах от…

— Няма защо — отвърна тя, като съзнателно спря по-нататъшното му обяснение.

— Просто… съжалявам, че чудесна жена като теб работи в такава ужасна авиокомпания.

— И аз — отвърна Джени и се стресна, когато установи, че не е обмислила думите си, преди да отговори.

Брайън Логан изглеждаше объркан и тя сложи ръка върху неговата.

— Брайън, в „Меридиън“ работят някои ужасни хора, включително една жена на този самолет, с която вече си се сблъскал… но има и много като мен, на които просто им е жал за нашата компания.

Той кимна и тя му разказа за разговора си със сенатор Дъглас и проблемите в полета Чикаго — Лондон. Понякога губеше нишката, но през цялото време той слушаше внимателно. Знаеше, че не го е освободила от гнева, но поне беше започнала.

Карън Дейвидсън изгуби трийсет минути, докато измисли начин как да окачи люлката на бебето на стойката за списания. Е, беше измислила по-добро решение от това да остави детето си на студения под.

Кати Айлисън се приближи по пътеката, забеляза конструкцията на Карън и приклекна до нея.

— Това е доста умно.

— Благодаря — отвърна Карън. — В някои авиокомпании има специални кукички за тази цел, но тук се наложи да импровизирам.

— Чудесна идея, но… неприятно ми е да ви кажа, че не можем да ви позволим да правите това.

— Не се притеснявайте — добави Карън. — Ще го махна, преди да кацнем.

— Знам, но… имаме чудовищен списък с правила и не ни позволяват да бъдем много гъвкави. Ако има турбулентност, може да падне.

Карън въздъхна, откачи люлката и я остави до краката си.

— Сложих я горе, защото подът става много студен.

— Ще се опитам да ви намеря още одеяла — отвърна Кати. — Много съжалявам.

Карън внимателно се вгледа в нея.

— За тази авиокомпания ли работите?

Кати Айлисън се отдръпна с изненадано изражение. Не беше сигурна дали въпросът не е проява на чувство за хумор.

— Моля?

— Просто се чудех дали настина сте стюардеса на „Меридиън“. Освен старшата стюардеса на полета от Чикаго, Джени някоя си, вие сте единствената им служителка, която… изобщо се интересува от нас.

Объркването, изписано по лицето на младата жена, за момент се превърна в страх. Тя отметна кичур мека кестенява коса от очите си и поклати глава.

— Не ми се иска да чувам…

Карън вдигна ръка.

— Беше грубо от моя страна. Съжалявам.

— Не — отвърна Кати и тръсна глава. — Трябва да ми кажете, ако не се отнасяме добре с вас. Толкова съжалявам. Извикайте мен, ако имате нужда от нещо по време на полета, става ли? Обикновено съм в задното кухненско помещение.

Карън изчака, докато стюардесата се отдалечи, после се наведе и отново закачи люлката на стойката пред себе си.

Гарт Абът излезе от малката тоалетна зад пилотската кабина и тихо отиде до близкото кухненско помещение, за да си налее кафе и да помисли. Забеляза някакво движение с периферното си зрение и погледна назад към салона. Улови погледа на Джуди Джаксън, а това беше последното, което искаше да му се случи в този момент.

Гарт познаваше Джуди прекалено добре, тъй като летеше с нея от години. „Тя мрази света без никаква ясна причина“, беше казал на един млад командир преди месец, когато тя се беше втурнала в пилотската кабина веднага след излитането и беше сдъвкала младежа за някаква въображаема грешка.

— Кой, по дяволите, кара този самолет? — беше попитал командирът с искрено объркване, след като тя беше излязла. — Знам, че да си граждански пилот в днешно време означава да не те уважават, но, за бога, Гарт! Тя ме нарече с някои много интересни думи.

— Трябва да се чувстваш поласкан — беше се изкикотил Гарт. — Тя обижда само хора, които харесва. Останалите от нас умират незабелязани на нейните полети. Без храна, без напитки, без капчица внимание.

— Може би е време някой да се оплаче.

— Много внимавай. Последният командир, който писа доклад против нея, трябваше да се бори да спасява кариерата си срещу изфабрикувано обвинение в сексуален тормоз. Поне ние бяхме сигурни, че е изфабрикувано.

— Наистина ли?

— Тя управлява салона, командире. Захапала го е като бултериер и всички сме се отказали да й го отнемем.

Джуди забеляза втория пилот в кухнята, махна му и тръгна към него.

„О, чудесно“ — помисли си Гарт, като се опитваше да реши дали компанията на Фил Найт не беше за предпочитане. Отново се сети за жена си, като изпита същия ужас и му се прииска просто да затвори очи и да се опита да дешифрира последния им разговор. Зад пилотската кабина имаше миниатюрно помещение за почивка на екипажа и той си беше помислил да пропълзи вътре, но вратата му се отваряше към пилотската кабина и Фил Найт със сигурност щеше да забележи.

— Можех аз да ти го донеса — обяви Джуди, като отметна косата си и с усмивка посочи чашата с кафе.

— О, всичко е наред. И без това исках да стана и да се поразтъпча.

Джуди леко премести тежестта от единия си крак на другия, а движението подчерта формата на ханша й под добре ушитата униформена пола. Не откъсна очи от неговите, като се питаше дали ще слязат надолу по тялото й. Вместо това видя как той отклони поглед към мокета, тавана… всичко друго, освен нея.

— Е, млади човече, изглеждаш ми разтревожен от нещо — каза тя с изненадващо нежен глас.

Гарт я погледна, защото неочакваните й думи предизвикаха любопитството му. Очите й бяха големи и изключително сини, без следа от подигравка.

— Хм… лични проблеми — успя да каже и мигновено се подразни от глупавия си отговор.

— Всичко е личен проблем — каза тя. — Бог ми е свидетел, цял живот се занимавам с тях. Затова винаги познавам кога някой е разтревожен. Знам, че нахалствам, но…

Джуди хвърли поглед към лявата му ръка и мигновено видя брачната халка, която не беше забелязала по-рано.

— Проблеми у дома?

Гарт неволно се усмихна и преглътна, като поклати глава.

— Какво? Не.

Той се опита да се засмее, но се получи по-скоро нещо като кашлица.

— Просто… ми се иска да бях на друго място, разбираш ли? Случвало ли ти се е?

— Общо взето през час — засмя се тя. — Добре дошъл в клуба.

Очите му отново срещнаха нейните за един изпълнен с неудобство миг. Винаги се притесняваше да гледа жените в очите. Беше толкова лично, толкова… интимно. Но Каръл ясно му беше обяснила защо жените не обичат мъже, които не могат да ги гледат в очите. „Или са непостоянни и на тях не може да се разчита — беше казала Каръл, — или просто не могат да откъснат очи от циците ти. И в двата случая не можеш да им вярваш.“

— Знам какво си мислиш — каза Джуди, а гласът й го върна в настоящето.

Гарт поклати глава и отново я погледна.

— Не те разбрах.

— За момент беше някъде другаде, нали?

Той кимна.

— Ами да… по-добре да си потърся друга работа, ако не се върна при Капитан Слън… а, при Фил.

Тя се усмихна, като още повече го обърка. Това ли беше бурето с барут, което беше виждал в действие? Жената със змийски език, по адрес на която беше злословил преди няколко минути? Как изведнъж стана толкова мила, толкова… женствена?

— Ще се видим по-късно — каза той, като се обърна към интеркома и цифровата ключалка.

— Разчитам на тебе — каза тя зад гърба му.