Половин живот

2.

Даг се намести по-удобно в протритото кресло, разтвори списъка на масата и зачете на глас, като подчертаваше редовете с нокът. Леко присвиваше очи — зрението взе да му изневерява, макар че той не го забелязваше или по-точно не искаше да го забележи.

— Резервна радиостанция взе ли?

— Взех — отвърна Павлиш.

— А втори защитен купол?

— Първо прочети докрай. Сато, имаш ли черни конци?

— Не. Свършиха.

— Вземи и трети купол — каза Даг.

— Няма нужда.

— И още един генератор вземи.

— Ето го, точка двадесет и трета.

— Точно така. Колко балона вземаш?

— Стигат.

— Кондензирано мляко? Четка за зъби?

— За туристически поход ли ме стягаш?

— Вземи компот. Ще преживеем и без него.

— Ще намина, като ми се прище компот.

— Не е толкова лесно да се дойде при нас.

— Шегувам се — каза Павлиш. — Нямам намерение да ви навестявам.

— Както искаш — отвърна Даг.

Той гледаше към екрана. Роботите пълзяха по стоманените въжета като листни въшки по тревички.

— Ще се прехвърлиш ли днес? — попита Даг.

Даг бързаше за в къщи. Бяха загубили вече два дни, докато подготвяха трофея за транспортиране. Освен двете седмици за спиране и маневри.

Сато стъпи на мостика и каза, че катерът е готов и натоварен.

— По списъка ли? — попита Даг.

— По списъка, Павлиш ми даде екземпляр.

— Добре — каза Даг. — Прибави трети купол.

— Вече сложих — отвърна Сато. — Имаме резервни куполи. Все едно, няма да ни потрябват.

— Ако бях на твое място — рече Даг, — щях да се прехвърля още сега.

— Готов съм — съгласи се Павлиш.

Даг беше прав. По-добре да се прехвърли сега и ако нещо липсва, ще отърчи до кораба да вземе забравеното. Ще се наложи да прекара няколко седмици на изгубилия управление мъртъв кораб, неизвестно кога и защо изоставен от стопаните си, зареян безцелно, като Летящия холандец, и обречен, ако не го бяха срещнали, да се рее милиони години из черната пустош на Космоса, докато не го притегли някаква звезда или планета, или дорде не се пръсне на парченца, сблъсквайки се с метеорит.

Тази част от Галактиката, през която се връщаха, беше пуста, встрани от изпробваните пътища и тук рядко се мярваха кораби. Беше изключителна, почти невероятна находка. Неуправляем, изоставен от екипажа, но неповреден кораб.

Даг пресметна, че ако вземе трофея на буксир, горивото ще му стигне до външните бази. Разбира се, ако изхвърлят зад борда товара и запратят в пустошта почти всичко, заради което двадесет месеца не са виждали ни едно човешко лице (собствените не влизат в сметката).

А един от тримата трябваше да отиде на борда на трофея, да държи връзка и да го наглежда, та да не прави бели. Отиде Павлиш.

— Тръгвам — каза той. — Ще наглася купола и ще пробвам връзката.

— Бъди по-внимателен — изведнъж се разчувствува Даг. — Ако има нещо, веднага…

— Най-важното, гледайте да не ме загубите — отвърна Павлиш.

Павлиш надникна за минутка в каютата си да види дали не е забравил нещо и същевременно да се сбогува с тясното и вече неуютно жилище, в което прекара много месеци, а го напускаше по-рано от предвиденото. И затова изведнъж усети сантиментална вина пред празните, познати до последното винтче стени.

Сато сръчно доближи катера до товарния люк на мъртвия кораб. Не беше трудно да се досетиш, че там някога е стоял спасителен катер. Нямаше го. Само някакво механично устройство се люлееше встрани.

Тикайки пред себе си денка с куполите и балоните, Павлиш тръгна по широкия коридор към каютата до пулта за управление. Реши да се настани там. Ако се съдеше по формата и размерите на помещението, неговите обитатели са били по-ниски на ръст от хората и вероятно по-масивни. Наистина в каютата нямаше никакви мебели, по които би могло да се съди как са изглеждали стопаните на кораба. Пък може това да не е било каюта, а склад. Не успяха да обследват кораба свястно. Трябваше да го направи Павлиш. Корабът беше голям. Та пътешествието обещаваше да бъде интересно.

Първо имаше нужда от лагер. Сато помогна да разгънат купола. Преходната камера нагласиха до вратата и провериха дали куполът се пълни бързо с въздух. Всичко беше наред. Сега Павлиш имаше дом, където можеше да живее без скафандър. Скафандърът ще потрябва за разходките. Докато Павлиш нареждаше нещата си в каютата, Сато прекара осветлението и провери радиостанцията. Ще речеш, че сам той се кани да поживее тук…

Шест часа набираха скорост. Даг се тревожеше за сигурността на буксира. Към края на шестия час Павлиш отиде до пулта за управление и се загледа как летящите с тях сребристи цилиндри — изхвърленият зад борда товар — постепенно изоставаха, като изпращачи на гаров перон. Натоварванията бяха вече търпими и той реши да се залови за работа.

Пултът за управление даде малко информация.

Странно зрелище представляваше този пулт. Пък и цялата командна кабина. Оттук е минал хулиган. По-право не просто хулиган, а малолетен радиолюбител, комуто са оставили на разположение скъпа и сложна машина. И той взел, че я превърнал в детекторен приемник, използувайки транзисторите вместо гвоздеи, направил си поставка от печатните схеми, а с излишното според него платиново фолио облепил като с тапети тавана си. Би могло да се предположи — а Даг вече го направи, когато попаднаха тук за пръв път, — че управлението на кораба преди е било напълно автоматично. Но сетне някой, без особено да се церемони, е смъкнал капаците и кожусите, свързал е накъсо линиите, които изобщо не е трябвало да се свързват — въобще взел е всички мерки, за да превърне хронометъра в първобитен будилник. От тази вивисекция са останали доста излишни „винтчета“, понякога с внушителни размери. Палавникът ги разпилял по пода, сякаш е бързал да приключи разгрома и да изчезне, преди да са се върнали родителите му.

Чудна работа — никъде не зърна нито един стол, кресло или нещо, което да напомня на тези предмети. Вероятно стопаните просто са нямали понятие какво е това стол. Седели са, да речем, на пода. Или изобщо са се въргаляли като някакви скитници. Павлиш мъкнеше със себе си камерата и гледаше да заснеме всичко, което е възможно. За всеки случай. Ако нещо ги сполети, могат да се запазят лентите. Шлемовият фенер леко посвирваше и това правеше тишината още по-абсолютна. Беше толкова тихо, че взеха да му се причуват стъпки и шумолене. Идеше му да ходи на пръсти, за да не събуди някого. Павлиш знаеше, че няма кого да събуди, и искаше да изключи шлемофона, но после се спря. Ако неочаквано в абсолютната тишина на кораба се породи шум, звук, глас, да го чуе.

От тази невероятна възможност се почувствува съвсем сиротен. Павлиш усети, че е направил глупаво движение — беше сложил ръка върху дръжката на бластера.

— Атавизъм — каза той.

Оказа се, че го е изрекъл на глас. Защото в шлемофона се чу гласът на Даг.

— Кое?

— Свикнах да сме все заедно — каза Павлиш. — Самотно ми е.

Павлиш се виждаше отстрани: мъничко човече в лъскав скафандър, бръмбарче в грамаден буркан, натъпкан с вехтории.

Коридорът, който минаваше покрай неговата каюта, завършваше с кръгло празно помещение. Павлиш се отблъсна от люка и с два скока го премина. Зад него продължаваше съшият коридор. Стените и подът навсякъде бяха светлосини, малко белезникави, сякаш избелели от слънцето. Шлемовият фенер хвърляше широк лъч светлина и стените я отразяваха. По-нататък коридорът извиваше. Павлиш го нанесе на чертежа. За сега планът на кораба представляваше елипса, в предната част на която бяха обозначени товарният люк и хелингът1 за отлетелия катер или спасителна ракета, пултът за управление, коридорът, съединяващ пулта с кръглата зала, и още три коридора, които тръгваха от пулта. Беше известно къде се намират двигателите, но за сега не ги означи на плана. Има достатъчно време, за да огледа всичко спокойно.

След стотина крачки коридорът стигна до полуотворения люк. До него лежеше нещо бяло, плоско. Павлиш бавно се приближи до това нещо. Наведе глава, за да го освети по-добре. Излезе, че е обикновен парцал. Бял парцал, крехък от вакуума. Павлиш понечи да го прекрачи, но, изглежда, случайно го докосна и той се разсипа на прах.

— Жалко — каза той.

— Какво е станало? — попита Даг.

— Остави ме на мира — каза Павлиш. — Че иначе изобщо ще се изключа.

— Само се опитай. Веднага ще долетя. Да не забравиш плана.

— Не съм забравил — каза Павлиш и отбеляза на плана люка.

След люка коридорът се разшири, встрани тичаха разклоненията. Но Павлиш за сега дори не ги отбеляза. Избра централния, най-широкия път. Изведе го до още един люк.

— Това е всичко — каза Павлиш.

Даг мълчеше.

— Защо мълчиш? — попита Павлиш.

— Гледам да не ти преча да си поговориш самичък.

— Благодаря. Стигнах до затворен люк.

— Не бързай да отваряш — посъветва го Даг.

Павлиш освети стената около люка. Забеляза изпъкнал квадрат и го докосна.

Люкът леко се отмести и Павлиш се притисна до стената. Ала не стана нищо.

Изведнъж му се стори, че някой стои зад гърба му. Павлиш се обърна рязко, метна лъч светлина по коридора. Празно. Нервички. Не каза нищо на Даг и прекрачи прага. Павлиш се озова в просторна камера, покрай стените й — рафтове, на някои от конто имаше кутии. Надникна в една — почти до половината беше пълна с прах. Какво е имало по-рано в нея, не можеше да се разбере.

В далечния ъгъл на камерата фенерът хвана в лъча си още един бял парцал. Павлиш реши да не се доближава до него. По-добре после да вземе консервант — на Земята ще бъде интересно да научат от какво са правили платовете. Но когато вече отместваше лъча, изведнъж му се стори, че на парцала има нещо нарисувано. Може само да му се е сторило? Пристъпи. Черният надпис се виждаше ясно, Павлиш се наведе. Приклекна.

„Казвам се Надежда“ — беше написано на парцалчето. На руски.

Павлиш загуби равновесие и докосна с ръка парчето плат. То се разпадна. Изчезна. Изчезна и надписът.

— Казвам се Надежда — повтори Павлиш.

— Какво? — попита Даг.

— Тук беше написано: „Казвам се Надежда“ — рече Павлиш.

— Къде бе?

— Вече го няма — отвърна Павлиш. — Докоснах го и той изчезна.

— Слава — каза Даг тихо. — Успокой се.

— Абсолютно спокоен съм — увери го Павлиш.