Половин живот

6.

Седяха със Софя Петровна точно до прозореца. Тя пиеше лимонада, Павлиш — бира. Бирата беше хубава, тъмна и съзнанието, че можеш да я пиеш, че си в престой, а до най-близкия медицински преглед има най-малко три месеца, изостряше сладостното усещане за едно малко, простимо прегрешение.

— А нима ви е разрешено да пиете бира? — попита Софя Петровна.

— Да — каза кратко Павлиш.

Софя Петровна недоверчиво поклати глава. Беше убедена, че космонавтите не пият бира. И беше права.

Тя се извърна от Павлиш и се загледа към безкрайното поле и причудливите на фона на оранжевия залез силуети на планетарните машини.

— Нещо се забавиха — каза тя.

Софя Петровна му изглеждаше скучен и праволинеен човек. Сигурно отлично владее предмета си, учи децата на руски език, но едва ли я обичат, мислеше Павлиш, докато разглеждаше острия й завършен профил, гладко сресаната, събрана отзад побеляла коса.

— Защо ме разглеждате? — попита Софя Петровна, без да се обръща.

— Професионален навик ли? — отвърна с въпрос Павлиш.

— Не ви разбрах.

— Учителят трябва да вижда всичко, което става в класа, дори ако е зад гърба му.

Софя Петровна се усмихна само с устни.

— А аз помислих, че търсите прилика.

Павлиш не отговори. Търсеше прилика, но не желаеше да го признае. Шумна компания курсанти в сини комбинезони зае съседната маса. Можеха да свалят комбинезоните още в хангара, ала те обичаха да се кипрят с тях. Още не бяха свикнали нито с комбинезоните, нито с пилотките със златния герб на планетарната служба.

— Нещо закъсняват — повтори Софя Петровна.

— Не. — Павлиш погледна часовника. — Нали ви съветвах да почакате в къщи.

— В къщи не се чувствувах добре. Имах усещането, че всеки момент ще влезе някой и ще попита: „Защо не тръгвате?“

Софя Петровна говореше правилно и малко книжно, сякаш през цялото време мислено записваше изреченията и ги проверяваше с червен молив.

— През тези години — продължаваше тя, вдигнала чашата лимонада, и разглеждаше мехурчетата по стените й — живеех в очакване на този ден. Това може да ви се стори странно, тъй като външно се стараех да не показвам с нищо постоянното си нетърпение. Чаках, докато разшифроват съдържанието на блоковете на паметта на онзи кораб. Чаках деня, когато ще бъде изпратена експедиция до планетата на онези същества, които баба ми наричаше трепанги. Чаках връщането й. И ето че дочаках.

— Странно — каза Павлиш.

— Зная колко много бяхте разочарован при нашата първа среща, когато аз не проявих очакваните от мен емоции. Но какво трябваше да направя? Та аз си представях баба само от няколко любителски снимки, от разказите на мама и четирите медала, които тя бе получила като медицинска сестра на фронта. За мен баба беше абстракция. Вече беше умряла майка ми. А нали тя бе последният човек, за когото съчетанието от думи „Надежда Сидорова“ означаваше не само любителска снимка, но и спомен за ръцете, очите, думите на баба. От деня на бабиното изчезване са минали вече почти сто години… Аз почувствувах връзката си с нея по-късно, когато вие си заминахте. Не, това не се дължи на вестниците и списанията със статии за първия човек, срещнал космоса. Причината е дневникът на баба. Започнах да меря своите постъпки с нейното търпение, с нейната самота.

Павлиш наведе глава в знак на съгласие.

— Пък и не съм такъв сухар, както ви се струва, млади момко — изведнъж рече Софя Алексеевна със съвсем друг глас. — Аз съм постоянната изпълнителка на ролите на зли старици в нашия театър. И учениците ме обичат.

— Не съм и мислил иначе — излъга Павлиш. И вдигнал очи, срещна усмивката на Софя Петровна. Хлътналите й страни бяха порозовели. Тя каза, вдигайки чашата с лимонада:

— Да пием за добрите новини.

Даг беше зърнал отдалече Павлиш и Софя Петровна и сега вървеше бързо между масите.

— Идват — каза той. — Диспечерската получи потвърждение.

Стояха до прозореца и гледаха как на хоризонта се спусна планетарният катер, как към него се понесоха разноцветните от залеза капки на флаернте. Те слязоха долу, защото Даг познаваше много добре началника на експедицията Клапач и се надяваше, че ще може да поговори с него преди журналистите.

Клапач излезе пръв от флаера. Спря се, оглеждайки посрещачите. Чипоносо момиченце с много светла, като на Клапач, коса изтича към него и той го взе на ръце. Но очите му продължаваха да търсят някого в тълпата. И когато наближи вратата, видя Даг, Павлиш и Софя Петровна. Свали дъщеря си на земята.

— Здравейте — поздрави той Софя Петровна. — Вече се боях, че няма да дойдете.

Софя Петровна се намръщи. Дразнеше я усещането, че към нея са насочени телевизионни камери и фотоапарати.

Пред лицето на Клапач се поклащаше приличен на земна пчела микрофон и той го избута.

— Стигнала ли е? — попита Софя Петровна.

— Не — каза Клапач. — Загинала е, Павлиш беше прав.

— И нищо?…

— Не стана нужда да разпитваме много за нея. Погледнете.

Клапач откопча джоба на парадния си мундир. Летателният състав винаги се преоблича в парадни мундири на външните бази. Останалите членове на екипажа стояха зад гърба му. На площадката пред космическото летище беше тихо.

Клапач извади една снимка. Обективът на телевизионната камера се спусна към ръцете му и снимката зае екраните на телевизорите.

Виждаше се град. Ниски куполи и дълги постройки, подобни на цилиндрични възглавници, и верига от балони. На преден план статуя на нисък кръгъл пиедестал. Слаба, гладко сресана жена в груби широки дрехи, която много приличаше на Софя Петровна, седи, сложила на коленете си странно същество, подобно на голям трепанг…

— Тате — каза чипоносото момиченце — беше му омръзнало да чака. — Покажи ми картината.

— Вземи. — Клапач й даде снимката.

— Червей — каза разочаровано момиченцето.

Софя Петровна сведе глава и с къси, отмерени крачки тръгна към сградата на летището. Никой не я спираше, не я викаше. Само един журналист понечи да се втурне подире й, но Павлиш го хвана за ръкава.

Даг взе снимката от момиченцето.

Гледаше я и виждаше мъртвия кораб, потънал в безкрайността на космоса.

След минути площадът пред космогарата вече кънтеше от гласове, смях и онази обичайна радостна суматоха, която съпровожда пристигането на кораб на летището или връщането на космонавти на Земята.