Половин живот

3.

До този момент корабът си оставаше за Павлиш фантом, чиято реалност беше условна, сякаш наложена от правилата на играта. И дори когато нанасяше на плана (пластмасова пластинка, прикачена към китката на лявата ръка) мрежата от коридори и люкове, не излизаше извън рамките на тази условност. Приличаше на разумна мишка в лабораторен лабиринт. За разлика от истинската мишка Павлиш знаеше, че лабиринтът има край и се придвижва в космическото пространство по определен начин, приближавайки се до слънчевата система.

Разпадналата се бележка нарушаваше правилата, защото по никакъв, дори най-фантастичен начин тя не можеше да се намира тук и затова следваше единственият разумен извод: не я е имало. Така реши Даг. Така би решил и Павлиш, ако беше на неговото място. Но Павлиш не можеше да си смени мястото с Даг.

— Тъкмо Надежда ли? — попита Даг.

— Да — отговори Павлиш.

— Решавай, Слава — каза Даг. — Физиолог си. Прецени си сам. Може би е по-добре да те сменим? Или въобще да оставим кораба без надзор.

— Всичко е наред — увери го Павлиш. — Не се притеснявай. Отивам за консервант.

— Защо?

— Ако ми попадне още една бележка, ще я запазя за теб.

По време на краткото си пътешествие до каютата и докато измъкваше консервант от сандъка с всевъзможни неща, прибрани от грижливия Сато, Павлиш се мъчеше да си представи парцалчето или хартийката с надписа. Ала то му се изплъзваше. Като лицето на любимата жена. Искаш да си го спомниш, а паметта ти подава само отделни, дребни, съвсем недостатъчни подробности — кичурчето над ухото, бръчицата на челото. За времето, докато се върне в камерата, където го чакаше (вече бе почнал да се плаши, че ще изчезне) шепата бяла пепел, увереността му в съществуването на бележката бе силно разколебана. Разумът се стараеше да го предпази от чудесата.

— Какво правиш? — попита Даг.

— Търся люк — каза Павлиш. — За да мина по-нататък.

— Как беше написано онова? — попита Даг.

— На руски.

— С какъв почерк? С какви букви?

— Буквите ли? Големи печатни букви.

Намери люк. Отвори се лесно. Помещението беше странно — разделено с прегради на сектори с различна големина и форма. Някои бяха остъклени, други отделени от коридора с тънка мрежа. Насред коридора стоеше полукълбо, подобно на висока костенурка, с диаметър шестдесет сантиметра. Павлиш го докосна и то неочаквано леко се затъркаля по коридора, сякаш беше на добре смазани колелца, бутна се в стената и замря. Лъчът на фенера изтръгваше от тъмнината скрити чупки и ниши. Но всички бяха празни. В едната имаше купчинка камъни, в другата — парчета дърва. Ала когато се вгледа, парчетата му заприличаха на останки от някакво голямо насекомо. Павлиш се придвижваше бавно и всяка минута докладваше за своите успехи.

— Видиш ли каква е работата — чу се гласът на Даг. — Може да се твърди, че корабът е напуснат преди четиридесет години.

— Да не са трийсет?

— Може и петдесет да са. Мозъкът даде предварителното заключение.

— Не се мъчете — каза Павлиш. — Дори преди трийсет години ние още не излизахме извън пределите на системата.

— Знам — отвърна Даг. — Но пак ще проверя. Стига само да нямаш халюцинации.

Нямаше какво да се проверява. Още повече че знаеха — корабът, който бяха намерили, не идваше от Слънцето. В най-добрия случай много години се е приближавал към него. А преди туй е трябвало да се отдалечава. Но преди четиридесет, петдесет години хората едва усвояваха Марс и кацаха на Плутон. А там, оттатък Плутон се простираше тайнственият, както далечните страни за древните хора, космос. И никой в този космос не можеше да говори и пише на руски…

Павлиш се прехвърли на следващото ниво, помъчи се да се оправи в лабиринта от коридори, ниши и камери. След половин час каза:

— Те са били вехтошари.

— Ами какво става с Надежда?

— За сега нищо.

Може просто да не забелязваше следите от Надежда, да ги подминаваше. Дори на Земята, само да се отдалечиш от стандартния свят на летищата и големите градове, и вече губиш възможността и правото да съдиш за истинското значение на нещата и явленията, с които влизаш в контакт. Още по-непонятен беше смисълът на предметите в чуждия кораб. И на полукълбата, дето се изтъркулваха леко от краката, и на нишите, натъпкани с вещи и прибори с неизвестно предназначение, на плетеницата от проводници и тръби, на ярките петна по стените и решетките по тавана, на хлъзгавите участъци от пода и спуканите полупрозрачни ципи. Павлиш тъй и не можеше да разбере какви са били стопаните на кораба — ту се оказваше в помещение за гиганти, ту пред стайче, предназначено за джуджета, после стигаше до замръзнал басейн и в мътния лед му се привиждаха продълговати тела. Сетне пък се намери в просторна зала — отдалечената стена представляваше машина, осеяна със слепи екрани, а пък редиците копчета по нея бяха или ниско до пода, или до тавана, пет метра над главата.

Нервираше го тази нелогичност и непоследователност на заобикалящия го свят, защото изобщо не даваше възможност да се построи поне приблизителна работна хипотеза, в която да се вместват фактите, а тъкмо от това се нуждаеше мозъкът му, уморен от блуждаенето из лабиринтите.

Зад рядката (можеше да мине между пръчките й) решетка лежеше черна, изсъхнала от вакуума маса. По всяка вероятност някога това е било живо същество, голямо колкото слон. Може би един от космонавтите? Но решетката го отделяше от коридора. Едва ли е било необходимо да се крие зад решетка. За миг се роди фантасмагорична версия: този космонавт е бил наказан и тикнат в затвора. Да, тук е имало затвор. И когато се е наложило спешно да напуснат кораба, него са го забравили. Или пък не са пожелали да го вземат със себе си.

Павлиш сподели това с Даг, но той възрази:

— Спасителният катер е бил пригоден за много по-дребни същества. Та нали видя хелинга.

Даг беше прав.

На пода до черната маса се търкаляше празен кръгъл съд с диаметър около петнадесет сантиметра.

А след половин час в следващия коридор, с притворен, но незаключен люк Павлиш намери каютата, в която бе живяла Надежда.

Не влезе. Спря на прага и се загледа в старателно покритото със сива материя легло, в хвърлената на пода забрадка на ситни розови точици, избеляла и извехтяла от пране, в чашката със счупена дръжка на полицата. После, когато се връщаше в тази стая, всеки път забелязваше все нови и нови неща, принадлежали на Надежда, намираше нейни следи и в други помещения на кораба. Но тогава, първия път, запомни само розовите точици на забрадката и чашата със счупена дръжка. Понеже те бяха много по-невероятни, отколкото хиляди непознати машини и прибори.

— Всичко е наред — каза Павлиш. Включи разпръсквателя на консерванта, за да запази всичко в каютата такова, каквото го завари.

— Кое? — попита Даг.

— Намерих Надежда.

— Какво?

— Не, не Надежда. Открих къде е живяла.

— Сериозно?

— Съвсем сериозно. Тук е чашката й. Освен това си е забравила забрадката.

— Знаеш ли — каза Даг, — вярвам, че не си откачил. Ала все пак не мога да го възприема.

— И аз не мога.

— Представи си само — рече Даг, — кацаме на Луната и що да видим — седнало момиче. Седи си и бродира например.

— Почти същото е — съгласи се Павлиш. — Но тук е чашката й. Със счупена дръжка.

— А къде е Надежда? — попита Сато.

— Не знам — каза Павлиш. — Отдавна не е тук.

— И какво друго? — попита Даг. — Че кажи нещо. Каква е била?

— Била е красива — каза Сато.

— То се знае — съгласи се Павлиш. — Много красива.

В този момент Павлиш зърна зад койката сандъче, пълно с разни неща. Сякаш Надежда се е стягала за път, ала нещо я е накарало да захвърли багажа и да тръгне така, с празни ръце.

Павлиш пръскаше предметите с консерванта и ги подреждаше на леглото. Пола, ушита от някаква твърда изкуствена материя с дебели найлонови конци, чувал с цепки за главата и ръцете, шал или наметка, изплетени от разноцветни проводници…

— Много време е живяла тук — каза Павлиш.

Чак на дъното на сандъка намери купчина квадратни бели листове, изписани с равен, силно наклонен надясно почерк. Павлиш си наложи да не чете написаното, докато не ги консервира и не се убеди, че листата няма да се разпаднат в ръцете му. Почна да ги чете едва когато се върна в каютата си, където можеше да свали скафандъра, да легне на надуваемия дюшек и да включи на пълна мощност осветлението.

— Чети на глас — помоли Даг, но Павлиш отказа. Беше много уморен. Обеща, че непременно ще им прочете най-интересните места. Но сега ще ги прегледа сам. На ум. И Даг не му възрази.