Половин живот

5.

Минаха няколко дни. Павлиш спеше и ядеше под своя купол и тръгваше по дългите коридори на кораба като на работа. Рядко се свързваше и премълчаваше, когато Даг мърмореше, защото неговите приятели възприемаха Надежда като сензация, като удивителен парадокс — за тях тя си оставаше казус, откритие, явление (могат да се измислят много думи, които само приблизително ще разкрият цялата сложност на преживяванията им, сред които липсваше само едно — отъждествяване).

Павлиш беше през цялото време с Надежда, вървеше по следите й, виждаше този кораб — неговите коридори, складове, кюшенца — точно така, както ги е виждала Надежда, напълно се вживя в атмосферата на трагичния затвор, който вероятно не е бил предназначен за това, но е внесъл в живота на медицинската сестра от калязинската болница страшната обреченост, която тя е осъзнала, ала дълбоко в душата си не се е примирила с нея.

Сега, след като знаеше всяка дума от записките на Надежда и бе разшифровал последователността на придвижването й по кораба, след като беше си изяснил значението на нейните маршрути и занимания, стъпил и на места, където Надежда не би могла да стигне и дори не е подозирала за съществуването им, Павлиш вече можеше да знае какво е станало после, именно да знае, а не да се досеща.

Парчетата проводници, прекатуреният робот-глупчо, тъмното петно на белезникавата стена, странният разгром в пулта за управление, следите в участъка на корабния Мозък — всичко това се наместваше в картината на последните събития, участник в които е била Надежда. И Павлиш дори не търсеше следите, а знаеше, че може да ги намери точно там и там. А ако не ги намереше, продължаваше нататък, докато неговото убеждение не се подкрепяше от нови доказателства.

… Надежда бързаше да довърши последното листче. Сега съжаляваше, че толкова малко писа в последните седмици. Никога не е обичала да пише. Даже сестрите й я укоряваха, че никак не им пише писма. И едва сега изведнъж си представи, че ако отлети с трепангите, може да стане така, че корабът да попадне в ръцете на разумни същества и дори на такива, които ще предадат записките й на Земята. И те ще я кълнат и проклинат, че не е описала живота си подробно, ден след ден, че не е описала трепангите — поне сега ги познава като свои роднини, нито другите, с които бе имала работа на кораба — едни вече отдавна са загинали, други попаднаха в музея, а на третите явно е съдено да загинат, защото трепангите успяха да узнаят — те несравнимо повече от Надежда разбират от всякаква техника, — че корабът толкова време не се е връщал в къщи, защото има повреда в системите му. Ако продължи така, той вечно ше се носи по вселената, малко по малко ще се троши и ще умира като човек.

Последните дни за Надежда минаваха в бързане. Трябваше да прави сума ти неща, чието значение не винаги разбираше, но знаеше, че са важни и необходими за целта, която беше ясна на трепангите. Разбираше, че е безсмислено да ги разпитва. Даже и да искаха, не биха могли да й обяснят. През тия години Надежда свикна, че не може да разбере дори и най-неразумните обитатели на кораба, камо ли трепангите. Та колко време преживяха една до друга с драконката, колко часове прекара Надежда до нея, а тъй и не научи нищо. Или топчетата, дето живееха в голямата стъкленица. Те бяха много, около двайсет. Щом видеха Надежда, топчетата често захващаха да променят цвета си и се пръсваха каго едри мъниста по дъното на стъкленицата, подреждайки се във фигури и кръстове, сякаш й даваха знаци, които тя не можеше да разбере. Надежда разказваше за топчетата на трепангите, но те или забравяха веднага, или не си даваха труд да ги видят. Когато стана ясно, че пътешествието е към края си, Надежда им изплете торба от проводници, за да ги вземе със себе си. Дори знаеше, че им трябва само вода — нищо друго.

Ето и сега, като допише, ще стегне багажлъка си и трябва да тича да отвори трите врати, които трепангите са й нарисували на плана. Те не биха могли да го сторят, защото квадратчетата са твърде високи за тях.

Надежда разбра, че ще вземат онази лодка, с която някога я отвлякоха в плен. С нея ще полетят. Но за да успеят, трябва непременно да се извади от строя главната Машина. Иначе не биха се добрали до лодката, а и тя просто няма да ги пусне от кораба. Надежда беше нужна и за това.

Не спеше вече втора нощ. И не само защото бе възбудена, но и затова, че трепангите изобщо не спяха и не разбираха защо тя трябва непременно да се изключва и да ляга. Щом легнеше, веднага усещаше в мозъка си тласък — трепангите я викаха.

Докато подреждаше листчетата, Надежда изведнъж се разколеба да ги оставя тук. Дали да ги вземе със себе си в лодката? Може би ще им бъде по-добре с нея? Из пътя може какво ли не да се случи. Не, размисли Надежда, нали винаги би могла да разкаже сама. А на кораба няма да остане нищо.

Тласък в главата. Трябва да тича. Изведнъж й се стори, че вече няма да се върне тук. Животът, който се влачеше толкова бавно и монотонно, изведнъж набра страшна скорост и се понесе напред. И точно сега можеше да пресекне…

— Ще се опитаме да обърнем самия кораб към нашата планета — казаха й трепангнте. — Но това е много рисковано. За да стане, трябва да заставим корабния Мозък да ни се подчинява. Ако не сполучим, че се постараем да го извадим от строя. Така че да се възползуваме от спасителната лодка. Ала ще долети ли където трябва, ще можем ли да я управляваме — също не сме уверени. Затова възможно е да ни чака смърт. Длъжни сме да ти го кажем.

— Знам — каза Надежда. — Била съм на фронта.

Но това не говореше нищо на трепангите, които отдавна не познаваха войната.

Трепангите също не губеха времето си напразно. Направиха такива пръчки, че стига само да докоснеш глупчото, и той се изключва. Дадоха пръчка и на Надежда. Тя трябваше да върви отпред и да отваря вратите.

Два трепанга тръгнаха подире й. Други два забързаха, запълзяха, подскачайки нагоре, където също имаше сектор с някакви машини като на параходен капитански мостик, само че без прозорци.

— Три врати — повтаряше трепангът. — Но зад последната врата е възможно да няма въздух. Или ще бъде друг, не като в нашето отделение. Не влизай веднага. Ще почакаме, докато се напълни. Ясно ли е?

Трепангите винаги говореха ясно, много се стараеха Надежда да разбира техните заповеди и молби. Някога Надежда бе ходила зад първата врата. Помнеше, че проходът е широк и по стените висят резервни глупчовци. Като мъртви, Трепангите й казаха, че там глупчовците се зареждат, почиват. Как се е случила там и кога е било — Надежда не помнеше. Ала коридора с мъртвите глупчовци в нишите бе запомнила ясно.

— Тебе няма да те пипнат — каза Дола.

— Не ме успокоявай — отвърна Надежда.

— Само не рискувай, че без теб няма да се измъкнем. Помни това.

— Прекрасно помня. Не се безпокой.

Надежда прекара длан по квадрата на стената и вратата се премести встрани. Миришеше особено — на сладко и в същото време на изгоряло. Всички ниши бяха заети.

— Сега им се налага да се зареждат по-дълго — каза Дола, който пълзеше отзад. — Нали забеляза, че вече са по-малко в нашите сектори.

— Да — отвърна Надежда. — Да не забравим да вземем топчетата.

— Топчета ли?

— Говорила съм ви за тях.

— Внимавай!

Изведнъж един от глупчовците живо изскочи от нишата и тръгна към тях, канеше се да им препречи пътя и може би да ги отпъди назад. Глупчото бързаше да премахне безпорядъка.

— По-бързо — повтаряше Дола. — По-бързо.

Надежда изтича напред и понечи да прескочи глупчото, който се бе хвърлил в краката й.

Но той — как можа да го забрави? — също подскочи и я удари с ток. За щастие — слабо. Изглежда, не беше успял да се зареди. Надежда падна на колене и изпусна пръчката. Удари се лошо и даже изохка. Краката й не бяха вече същите. В техникума играеше волейбол. В „Медик“. Второ място в Ярославл. Само че това беше толкова отдавна.

Дола спря глупчото — той имаше същата пръчка като Надеждината, само че по-къса.

— Какво ти е? — попита той. Гласът на трепанга е съскащ, без никакъв израз, но по усещането в главата си Надежда разбра, че той се вълнува много.

— Нищо — отвърна Надежда и стана, като си заповядваше да не мисли за болката. — Да вървим.

До другата врата имаше двайсетина крачки. Още един глупчо бавно-бавно заизлиза от нишата.

— Машината вече е получила сигнал — каза Дола. — Свързани са с нея.

Надежда дотича с куцукане до вратата, но квадратът не беше на мястото си.

— Не знам как да отворя — рече. Зад нея беше тихо.

Обърна се. Дола стоеше неподвижно. Вторият трепанг се отбраняваше с пръчката едновременно от трима глупчовци.

— По-бързо — каза най-после Дола.

— Друг път няма ли? — попита Надежда и усети, че ръцете й изстиват. — Не можем да отворим тази врата.

— Няма — каза Дола и гласът му шепнеше, шумолеше някъде отдолу, отдалече. Вратата беше здраво затворена.

И други глупчовци — вяли, бавни, изпълзяваха от нишите и изглеждаше, сякаш към трепангите бавно се приближава ято много едри бръмбари.

В този момент вратата се отвори сама. Зейна така рязко, че Надежда едва смогна да отскочи встрани, защото почувствува — не е току-тъй. Така се втурва у дома си стопанин, който подозира, че са го нападнали крадци.

Дола също успя да отскочи. Трепангите понякога скачаха доста пъргаво.

От вратата се отърколи един глупчо, когото Надежда не беше виждала никога. Беше висок почти колкото нея и приличаше повече на топка, а не на костенурка като другите. Имаше три членестообразни ръце и високо заплашително бръмчеше, сякаш искаше да подплаши тия, дето са се осмелили да се вмъкнат, където не бива.

Отнякъде изскочи пламък и прелетя, изпълвайки коридора толкова близо до Надежда, че я облъхна с изгарящото си дихание. Тя стисна очи и не видя как Дола вдигна пръчката, спря глупчото и го накара да замре. Макар да беше късно.

Струпаните в дъното на коридора костенурки бяха почернели като овъглени, а от другия трепанг, който ги задържаше и не бе смогнал да отскочи, когато се отвори вратата, беше останала само купчинка пепел.

Всичко това Надежда видя като насън, сякаш не я засягаха нито опасностите, нито смъртта. Разбираше, че нейната задача е да премине зад втората врата, защото тя може да се затвори, и тогава всичко, заради което загинаха Бал и този трепанг, ще се окаже безсмислено и ненужно.

Зад втората врата имаше кръгла зала, напомняща сферичен похлупак. Стигнаха навреме. Към вратата вече се търкаляше друг голям глупчо. Дола съумя да го обезвреди, преди да е започнал да действува.

Пред Надежда имаше няколко съвсем еднакви врати и тя се обърна към Дола, за да й каже накъде да върви.

Той вече бързаше напред и чевръсто се извиваше като изплашена гъсеница, вдигнал високо гръб, пропълзя покрай вратите, спираше за част от секундата пред всяка и сякаш душеше какво има зад нея.

— Тук — каза той. — Търси как да влезеш.

Надежда вече беше до него. И тази врата нямаше ключалка. Обзе я тъпо отчаяние. Бутна вратата с ръка и тя, сякаш бе чакала това, хлътна навътре.

Бяха пред Машината. Пред стопанина на кораба, пред този, който даваше заповеди да се спускат на чужди планети и да завличат всичко, що им попадне, пред този, който поддържаше реда на кораба, хранеше, наказваше и пазеше пленниците и плячката.

Машината се оказа просто стена с множество прозорчета и разноцветни лампички, сиви и светлосиви плочки и ръчки. Беше Машина и нищо повече. Тя смая Надежда. Не, не я разочарова, а я смая, защото през годините, прекарани тук, тя много пъти се бе опитвала да си представи стопанина на кораба и му приписваше сума ти страшни черти. Но именно безликостта на Машината никога не й беше идвала на ум.

Малкият глупчо, който седеше някъде високо на Машината, се плъзна надолу и се спусна към тях. Надежда искаше да го мушне с пръчката, но тя беше у Дола и той пропълзя срещу глупчото и го спря.

— Сетне какво? — попита Надежда, като си пое дъх. Полата й, ушита от някаква материя, подобна на мушама (намери я на кораба), бе скъсана на коленете и изцапана с кръв — значи лошо се е ударила, когато е прескачала глупчото.

Дола не отговори. Стоеше вече пред Машината и въртеше подобната си на червей главичка, за да я разгледа.

Нещо щракна, сякаш от погледа на Дола и залата се изпълни с високо пресекливо съскане. Надежда отскочи, ала веднага се досети, че това е гласът на другия трепанг.

— Всичко е наред — каза тогава Дола. — Сложи ме ей тука. Ще превъртя тая ръчка.

Надежда го повдигна и той направи нещо в Машината.

— Нашите — обясни Дола, когато отново слезе на пода и пълзеше покрай Машината, — са на централния пулт. Ако всичко е наред, ще можем да управляваме кораба.

Дола се вслушваше в съскането, което излизаше от черния кръг — явно някакво разговорно устройство, и казваше на Надежда какво да направи, ако сам не можеше да стигне до тази или онази ръчка или копче. А Надежда изведнъж неочаквано проумя, че са в машинното отделение на парахода и капитанът от своя мостик им дава нареждания: „Малък напред, пълен напред!“ И скоро ще потеглят по-нататък, към дома.

Обзе я странна сладка умора. Краката й отказваха да я държат. Седна на пода и каза на Дола:

— Малко ще си почина.

— Добре — отвърна той, вслушвайки се в думите на своите другари от капитанския мостик.

— Да си почина, пък сетне ще ти помогна.

— Опитват се да превключат кораба на ръчно управление — каза й Дола след известно време и гласът му стигна до нея отдалече-далече.

И в този миг Дола извика. Никога не бе чувала трепангите да викат. Беше станало нещо, което страшно го бе изплашило.

Светлините по лицето на Машината гаснеха една подир друга, премигваха все по-слабо, сякаш се сбогуваха помежду си.

Съскането от репродуктора се превърна в слаб писък и Дола извикваше някакви отделни звуци, които не можеха да имат смисъл, но все пак имаха.

— Бързо — каза Дола. — Към катера.

Нещо не бяха предвидили. В Машината, която видимо се бе покорила на въстаналите пленници, се бяха запазили клетчици, които й заповядваха да спре, да умре, само и само да не служи на другите, чуждите.

Надежда се изправи, почувствувала как Дола я побутва да бърза, ала все не можеше да се изплаши сериозно — цялото й тяло се бе вкопчило в спасителната мисъл: „Всичко свърши, всичко е наред, сега ще си идем у дома.“

И дори когато тичаше след Дола по коридора, покрай обгорените глупчовци, дори когато изскочиха навън и Дола й заръча по-бързо да пренесе на катера храната и някакви кръгли тежки предмети, подобни на морски мини, и гледаше да й помогне, тя продължаваше да се приспива с мисълта, че всичко ще бъде наред. Та нали надвиха Машината.

До люка, който водеше към катера, Надежда трупаше продуктите и тичаше отново, защото трябваше да вземе и вода, и онези кълба, в които, както се разбра, имало въздух. Дола непрекъснато се мъчеше да й обясни, но забравяше думите и се объркваше, че сега Машината е престанала да произвежда въздух и топлина и корабът скоро ще умре, а не успеят ли да натоварят и подготвят катера за отлитане, вече нищо няма да ги спаси.

Два трепанга притичаха от капитанския мостик, мъкнейки някакви прибори, и се заеха с катера. Дори не забелязваха Надежда — движенията им изглеждаха неориентирани, но бързи, като че ли всяка от ръцете им — а те бяха двайсетина — си знаеше работата.

Колко продължи това тичане и паника — Надежда не можеше да определи, но някъде на десетия или двайсетия поход до оранжерията изведнъж осъзна, че в кораба стана забележимо по-студено и по-трудно се диша. Дори се учуди, че предсказанията на Дола се сбъдват толкова бързо. Та нали корабът е затворен. Тя не знаеше, че устройствата, които поглъщаха въздуха, за да го пречистят и затоплят, продължаваха да работят, а тези, дето трябваше да го върнат на кораба, вече не функционираха. Корабът загиваше бавно и някои негови системи (което Надежда също не можеше да знае) щяха да работят още дълго: месеци, години.

Надежда искаше да изтича да си вземе нещата от каютата, но Дола й каза, че трябва да потеглят след няколко минути, и тогава реши да довлече още едно кълбо, защото въздух бе необходим на всички, а тя ще мине и без пола, забрадка и чаши.

Когато мъкнеше кълбото към катера, видя на пода торбата, изплетена от цветни проводници. „Господи — рече си тя, — как можах да забравя.“ Дотича по катера, пусна кълбото до люка.

— Идвай по-бързо — каза Дола отвътре, докато вмъкваше тежкото кълбо.

— Сега — отвърна Надежда, — една минутка.

— В никакъв случай! — викна Дола.

Но Надежда вече бягаше по коридора към торбата и с нея към стъкления съд, където я чакаха топчетата. А може и да не я чакаха. Може да си го е измислила.

При вида на Надежда топчетата се пръснаха като лъчи, сякаш изобразяваха лайкучка.

— По-бързо — каза им Надежда. — Че току-виж сме останали. Влакът тръгва.

Тя пъхна чувала в стъкленицата и за нейно учудване топчетата послушно се изтърколиха вътре. Дори им беше благодарна, че толкова бързо се оправиха.

Торбата се оказа тежка, по-тежка от кълбата с въздух. Надежда я влачеше по коридора и независимо от студа на кораба й беше горещо. Задъхваше се.

И ако не беше така заета с мисълта как по-бързо да се добере до катера, щеше да забележи още един голям глупчо, който явно е пазел някое друго място на кораба, ала когато умря Машината, е усетил нещо нередно и се е затъркалял по коридорите, за да търси причините за бедата.

Надежда вече притичваше до катера — оставаха й няколко крачки, когато глупчото, който също го видя и насочи огнения си лъч точно към люка, за да изгори всичко вътре, я видя. Не се знае какво си е помислил и мислил ли е изобщо, но той измести лъча и Надежда успя само да хвърли встрани торбата с топчетата.

Но тази секунда беше достатъчна за Дола да захлопне люка. И следващият изстрел на глупчото само почерни страната на катера. Изчерпи заряда си и застина над купчинката пепел. Изключи. Топчетата се изсипаха от торбата и се разпиляха по пода.

Дола отвори люка и веднага разбра всичко. Но не можеше да се бави. Може би ако беше човек, щеше да събере пепелта, останала от Надежда, и да я погребе у дома си. Ала трепангите не познават тези обичаи.

Дола завинти капака на люка, катерът се откъсна от умиращия кораб и се понесе към звездите, сред които имаше една, необходима на трепангите. Още не знаеха дали ще се доберат до нея…

Павлиш вдигна от пода обгорялото парче материя — всичко, което бе останало от Надежда. После събра на купчинка топчетата. Историята завършваше печално. Макар да оставаше малка надежда, че е сбъркал, че Надежда все пак е успяла да отлети с катера.

Павлиш стана, пристъпи до студения празен робот, изпълнил всичко, което се е искало от него, и останал през всичките тези години прицелен в пустотата. Роботът изпълняваше дълга си — пазеше кораба от възможни неприятности.

— Вече два часа мълчиш — каза Даг. — Станало ли е нещо?

— После ще разкажа — отговори Павлиш. — После.