Млади и влюбени

Тя зарови пръсти в косата му, придърпа главата му надолу и опря чело в неговото. Учестеният ѝ дъх пареше по лицето му. Лежаха, оплели крака и ръце, притиснали тела, с оплетени около глезените им кожени завивки и мълчаха.

Мълчаха. Нито дума откакто Кол се сбогува с Трън на доковете и се промъкна, като крадец, привлечен от пълна кесия, през притъмнелия град. В пълно мълчание Рин му отвори вратата, в пълно мълчание го прие в обятията си, в къщата си, в постелята си.

Кол обичаше думите, но като чирак на пастор се давеше в тях. Истински думи, фалшиви думи, думи на много езици. Верните думи, грешните думи, писани, изречени и неизказани думи. Затова тишината го устройваше напълно. Позволяваше му да забрави поне за момент, че е длъжник на отец Ярви, на Рин, но най-вече това, че не можеше да изпълни дълга си и към двама им. Каквито и думи да кажеше, винаги щеше да звучи като лъжец.

Рин постави груба длан на бузата му, целуна го и се измъкна изпод него. Обичаше да я гледа как се движи, така силна, така уверена. Сенките заиграха по ребрата ѝ, когато вдигна ризата му от пода и я навлече. Харесваше му да я вижда облечена в дрехите му, без да пита може ли. Нямаше нужда да пита. Това някак ги сближаваше. Харесваше му и това как ръбът на ризата стигаше едва до средата на голия ѝ задник. Тя клекна и ключът на врата ѝ се изплъзна от пазвата на ризата. Хвърли парче дърво в огнището и искрите полетяха нагоре и по лицето ѝ затанцуваха отблясъците на жарта. И през цялото това време — нито дума. Но като всичко хубаво на този свят, тишина не трая вечно.

— Върна се, значи — каза тя.

— Само за тази вечер. — Кол опипа внимателно носа си, още не се беше оправил напълно от внезапната си среща с челото на Рейт. — Принцът на Калийв пристигна в Ройсток. Кралица Лейтлин потегля натам за аудиенция и ще има нужда от пастор до себе си. Отец Ярви е зает да спасява загиващия съюз с ванстерландци, така че…

— Тя призовава великия Кол! Ще променяш света, както винаги си искал. — Рин се уви в ризата му и цветовете на пламъците огряха крайчетата на очите ѝ, когато се извърна към него. — Пастор на Златната кралица, а дори не си издържал още изпита си.

— Не, но… ще трябва да го направя. Ще положа и пасторска клетва.

Тишината се стовари между двама им като паднала много отвисоко курешка на гларус. Но ако Рин бе наранена от думите му, не го показа. Не ѝ би било присъщо. Кол я обичаше заради това.

— Как беше Бейлова крепост?

— Прилича много на огромна елфическа крепост край морето.

— Толкова си забавен, почти колкото си мислиш. Имах предвид, как мина катеренето?

— Истинският герой не се замисля над опасностите.

Рин се засмя.

— Напика се от страх, значи?

— Щях, но мехурът ми така се беше свил, по-здраво от юмрука на крал Удил. Дни след това не можех да пусна и капка.

— Кол воинът, а?

— Реших, че ще е по-добре да оставя боя на другите. — Кол почука с показалец главата си. — Както казва кралица Скара, половината война се води тук.

— Кралица Скара, значи. — Рин изсумтя пренебрежително. — Още не съм срещала мъж, който да не е запленен от дълбоката „мъдрост“ на това момиче.

— Предполагам ще да е предимно заради, знаеш… — Кол махна вяло с ръка. — Красиви дрехи, изящни бижута и така нататък.

— Ще ти се, а? — Повдигна многозначително вежда Рин.

— Безсъмнено, изглежда като излязла от песните. — Кол скръсти ръце на тила си и се протегна. — Но предполагам, че един по-силен повей на вятъра ще я прекърши. Аз харесвам жени, стъпили здраво с два крака върху баща Земя.

— Това ли ти е представата за комплимент? Вкоренила крака в земята? — Тя изплези език и се изплю в огъня. — Ама че сладък пасторски език имаш.

Кол се претърколи и облегна на лакът и чу теглилките на майка му да потракват на връвчицата около врата му.

— Това, което прави една жена красива според мен не е благородната ѝ кръв, нито дрехите ѝ, а това, на което е способна. Харесвам жени със силни ръце, които не се страхуват от малко пот, от тежка работа или от каквото и да е друго. Харесвам горди жени, амбициозни, с остър ум и изкусни умения. — Може и да бяха просто думи, но Кол наистина го вярваше. Добре де, поне на половина го вярваше. — Ето защо не съм срещал и наполовина така красива жена като теб, Рин. И това преди да стигна до задника ти, за който съм убеден, че няма равен из всички земи около Разбито море.

Тя извърна отново лице към огъня и ъгълчетата на устните ѝ се повдигнаха в половинчата усмивка.

— Така е по-добре, признавам ти го. Пък макар и да е просто торба с пръдни.

Кол остана доволен от себе си. Харесваше му да я разсмива.

— Ароматни, надявам се?

— Малко над обичайните ти. С такива ласкателства ли ще гъделичкаш носа на принц Варослаф?

Тези ѝ думи попариха самодоволството му. Вкусовете на принца на Калийв определено клоняха към одрания, не към забавния събеседник.

— Силно се съмнявам, че ще коментирам задника му. Вероятно ще си държа езика зад зъбите и ще оставя говоренето на кралица Лейтлин. Мълчаливият рядко причинява обида.

— Ти сигурно ще намериш начин въпреки това. Какво иска Варослаф?

— Каквото искат всички властимащи. Повече власт. Така поне казва Трън. И на нея това пътуване не ѝ е по вкуса. Искаше да остане да се бие.

Рин се изправи:

— Както обикновено.

— В последно време е в ужасно настроение. Не ми се ще да съм на мястото на Бранд тази вечер.

— Той ще се оправи. — Рин легна обратно в леглото до него и се подпря на лакът. — Двамата се обичат.

Очите ѝ се приковаха в неговите, беше толкова близо, че го накара да изпита неудобство. Чувстваше се приклещен в ъгъла на това тясно легло. Хванат в капана на топлината на тялото ѝ.

— Може би. — Кол се просна по гръб и заби поглед в тавана. Чакаха го велики дела. Да стои до крале и така нататък. Как ще промени света, задушен от Рин? — Любовта не е отговорът на всеки въпрос в края на краищата нали?

Рин се обърна на другата страна и придърпа кожената завивка до кръста си:

— Очевидно не е.

С толкова много мъже, тръгнали на битка, на доковете на Торлби работеха предимно жени — разплитаха мрежи и вадеха още живия улов. Стражите бяха по-малко от обикновено — предимно старци, момчета на възрастта на Кол, току-що издържали воинското си изпитание, а също няколко от момичетата, обучени от Трън. Но като изключим това, човек нямаше да се досети, че Гетланд беше във война.

Шест стари, очукани кораба, бяха пристигнали миналата нощ от дълго пътуване по „Божествена“ и загорелият им от слънцето екипаж стоварваше на брега копирна, вино и какви ли още не изтънчени чудатости от далечния юг. Хората на кралица Лейтлин товареха четири кораба за пътуването до Калийв. Въздухът ехтеше от виковете на мъжете, от лая на уличните кучета, прогонени от утринния улов, от смеха на притичващи между каруците деца и крясъците на реещите се лениво в небето гларуси, следящи зорко за разпиляно зърно.

Майка Слънце грееше ярко на източния хоризонт и Кол засенчи с ръка очи и се загледа в далечината в посока към Ройсток. Пое дълбоко дъх и соленият въздух изпълни ноздрите му.

— Мирише на добър късмет.

— А също на риба. — Рин сбърчи нос. — Четири кораба да носят една кралица?

— И пастора ѝ! — Кол изпъчи гърди и ги ръгна с палец. — Мъж от такава величина заслужава подобаваща свита.

— А, значи ще привържат два кораба един за друг, за да успеят да натоварят дебелата му глава?

— И мрачното настроение на избрания щит на кралицата — промърмори той, когато гневните викове на Трън се извисиха над шумотевицата на доковете. — Ще познаеш величината на една жена по това какви дарове поднася и какви хора държи около себе си. Кралица Лейтлин възнамерява да впечатли Варослаф и с двете.

Рин извърна поглед настрани:

— Какво ще рече това за мен, тогава?

Кол плъзна ръка, обви талията ѝ и остана доволен от това колко на място беше там:

— Ще рече, че си жена с изтънчен вкус, с отличен късмет и… о, богове! — Кол зърна в тълпата Бранд, понесъл огромен сандък, все едно тежеше колкото перце. Вмъкна се бързо зад една дървена стойка, на която висяха големи, колкото дете, риби. Една, в която явно бе останал малко повече живот, потрепна с опашка и го дари с неодобрителен поглед.

Същото направи и Рин, поставила юмруци на хълбоците си:

— Покорителят на Бейлова крепост. — Тя изплези език и отправи една звучна пръдня с устни към лицето му.

— Силни мъже има много, мъдрите са малко. Той не ни видя, нали?

— Само ако се вмъкнеш в една от тези риби ще си сигурен.

— Толкова си забавна, почти колкото си мислиш. — Кол побутна настрани с показалец една от рибите и надникна. — Май по-добре да тръгваш вече.

— Винаги намираш причина да претупаш раздялата, нали? Млади и влюбени. Нищо общо с това как го изкарват песните. — Тя го сграбчи за яката, придърпа го към себе си, лепна една бърза целувка на устата му и го остави замръзнал на място, с притворени очи и изпъчил устни. Когато отвори очи, Кол с разочарование видя, че тя се отдалечава. Изненада се от жегналата го гузна съвест и копнеж да протака още малко раздялата.

— До след седмица-две, тогава!

— Ако си по-голям късметлия, отколкото заслужаваш! — подвикна тя през рамо, без да извърне поглед назад.

Кол пъхна небрежно палци в колана си и закрачи през тълпата. Мина покрай една каруца, натоварена с агнешки кожи. Отнякъде се чуваше монотонното бръщолевене на стария Бриньолф Молитвоплетеца, който благославяше пътуването.

Една тежка ръка се отпусна на рамото му и той закова на място.

— Да поговорим за малко?

За такъв едър мъж, Бранд се промъкваше доста незабелязано зад гърба ти. Кол отправи бърза молитва за милост към Тя-която-съди, знаейки добре, че не я заслужава.

— С мен ли? За какво?

— Принцът на Калийв.

— А! — Това, че предпочете човек, известен с увлечението си по дране на живи хора, за тема на разговор, говореше само по себе си. — За него!

— Варослаф е човек, с когото по-добре да не се заяждаш — каза Бранд, — а Трън има навика да се заяжда именно с такива хора.

— Вярно, но от друга страна, тя също не е жена, с която е препоръчително да се заяждаш.

Бранд прикова очи в тези на Кол:

— И ето ти рецептата за подобаващо кръвопролитие.

Кол се покашля.

— Разбирам накъде биеш.

— Дръж я настрани от неприятности.

— Тя не е от хората, които можеш лесно да държиш настрани от каквото и да било, особено неприятностите.

— Вярвай ми, не ми казваш нищо ново. Тогава просто я направлявай встрани от тях.

Направляването на кораб в бурно море изглеждаше по-лека работа, но Кол нямаше друг избор освен да въздъхне тежко:

— Ще направя всичко възможно.

— Ти също стой настрана от неприятности.

Кол се нахили до уши:

— В това ме бива. — Той погледна обнадежден към ръката на Бранд на рамото си, тежка и мускулеста, белязана ръка. Но тя не помръдна.

— Не съм най-умният човек в Торлби, Кол, знам това. Но за колко тъп всъщност ме мислиш?

Кол изкриви като от болка лице, така силно, че едното му око се затвори. Погледна Бранд едва-едва през другото.

— Само не по носа, още не се е оправил от срещата с челото на беловласото копеле.

— Няма да те удрям, Кол. Рин сама прави изборите в живота си. И с теб, мисля, направи добър избор.

— Така ли мислиш?

Бранд го изгледа спокойно:

— Само дето ще трябва да дадеш пасторска клетва и да се откажеш от семейство.

— А. Клетвата. — Как небрежно го каза, все едно не му беше минало през ум дори за клетвата. Все едно не прекарваше часове в повтаряне наум, в репетиране на това как точно ще каже думите, в мечти за това какво ще прави след това, за височайшите особи, които ще посрещат с одобрително кимане мъдрите му слова, за решенията, които ще взима за всеобщото благо и по-малко зло…

— Да, клетвата — каза Бранд. — Струва ми се, Кол, че си объркан между отец Ярви и Рин.

— Вярвай ми, не ми казваш нищо ново — смотолеви Кол. — Молех се на Той-който-направлява-стрелата да ми покаже верния път.

— Но от него няма отговор, а?

— Отец Ярви казва, че боговете помагат на онзи, който сам решава проблемите си. — Кол са оживи. — Маже би ти имаш отговор за мен, а?

— Само този, до който сам си стигнал.

— Аа.

— Избери, него или нея.

— Аа. Този не ми допада много.

— Да, но вече си мъж, Кол. Не можеш да чакаш от друг да сложи в ред нещата.

— Мъж съм. — Кол увеси рамене. — Кога точно стана това?

— Просто става.

— Ще ми се да знаех какво означава това да си мъж.

— Предполагам, различно нещо за всеки. Боговете са ми свидетели, не съм мъдрец, но знам едно, и то е, че в живота не всичко е съвършено. — Той погледна към Трън, която тъкмо бе завряла заплашително юмрук в лицето на един от воините на кралицата. — Смърт чака всички ни. Нищо не е вечно. Тайната е да постигаш най-доброто с това, което животът изпречва на пътя ти. А човек, който не е доволен от това, което има, е, най-вероятно няма да е доволен и от това, което няма.

Кол примига озадачен:

— Сигурен ли си, че не си мъдрец?

— Просто бъди откровен с нея. Тя заслужава най-малкото това.

— Знам — промърмори Кол и заби виновно поглед в дъските на кея.

— Знам, че ще постъпиш както е редно. Ако ли пък не… — Бранд го прегърна силно. — Тогава ще те ударя.

— Хубаво е да има какво да чакаш с нетърпение — въздъхна Кол.

— Ще се видим като се върнеш. — Бранд го изпроводи с дружеско плясване по рамото. — А дотогава стой в светлината, Кол.

— Ти също, Бранд.

Когато скочи на палубата на кораба, Кол се замисли, и не за пръв път, че май не беше толкова умен, за колкото се смяташе. Отрезвяваща мисъл за следващия път, когато си кажеше, че е голям умник.

Мисълта го накара да се усмихне. Точно каквото би казала майка му, ако беше жива, така типично за нея, че мисълта прозвуча в главата му с нейния глас. Стисна в юмрук старите теглилки на врата си и вдигна поглед към върха на мачтата. Спомни си я как крещеше по него, увиснал там горе. Някога мразеше грижите и суетенето ѝ около него. Сега би дал всичко на света отново да е обект на майчини грижи.

Обърна поглед към кралица Лейтлин, която в този момент правеше именно това. Синът ѝ, наследникът на трона, изглеждаше така малък, заобиколен от всичките прислужници и роби, с двамата огромни инглингци със сребърни нашийници зад гърба му.

Тя оправи мъничката катарама на наметало му, приглади русите му коси и го целуна по челото. Обърна се, тръгна към кораба, а един от робите коленичи до борда, за да стъпи тя на гърба му преди да го прекрачи.

— Тук всичко ще е наред, кралице моя — провикна се молитвоплетецът Бриньолф, поставил длан на рамото на Друин, а другата вдигнал високо за благословия. — Нека Тя-която-избира-курса ви върне живи и здрави у дома!

Принцът извика за сбогом и преди майка му да успее да вдигне ръка да му помаха, той се измъкна с кикот изпод ръката на Бриньолф и хукна обратно към града, а свитата от роби, стражи и прислужници хукна да го догони.

Кралицата свали ръка и стисна здраво борда.

— Ще ми се да можех да го взема с мен, но имам по-малко доверие на Варослаф, отколкото на змия. Един син изгубих, покосен от меч, втори ми бе отнет от Събора. Не мога да изгубя трети.

— Принц Друин ще е в пълна безопасност, кралице моя — каза Кол, всячески стараейки се да звучи точно като отец Ярви. — Торлби е далеч от битките, добре пазен е, никога не е бил покоряван, а стените на Цитаделата са непробиваеми.

— Бейлова крепост е непробиваема. Ти се изкатери по стените ѝ.

Кол си позволи да се усмихне:

— За късмет, хората с моите умения са рядкост.

Лейтлин изсумтя присмехулно:

— Виждам, че вече си се научил на пасторска скромност.

Трън беше останала последна на пристана.

— Да се пазиш — каза ѝ Бранд, докато крачеше с тежки стъпки покрай него.

— Ъхъ — изръмжа намусена тя и прехвърли един крак през борда, но закова на място, когато сянката на кралица Лейтлин падна отгоре ѝ.

— Любовта на младите е съкровище, пропиляно по неразумните млади — каза замислено кралицата, скръсти ръце на гърба си и зарея поглед към града. — Работа ми е да знам истинската стойност на нещата, затова приеми думите ми, не притежаваш и никога няма да притежаваш нищо по-ценно от любовта му. Скоро зелените листа ще покафенеят. — Тя изгледа сурово избрания си щит. — Мисля, че можеш да се справиш по-добре.

Трън направи кисела физиономия:

— Мислиш или ми заповядваш, кралице моя?

— За избрания щит всеки каприз на кралицата е кралски декрет.

Трън въздъхна дълбоко, прехвърли обратно крак на пристана и тръгна към Бранд.

— Както заповяда кралицата — промърмори тя под нос и опита да приглади назад падналата по лицето ѝ, сплетена на масури и плитки, коса. Постави длан на врата на Бранд, придърпа го към себе си и го целуна, жадно, настървено, сграбчи го в прегръдките си и почти го вдигна във въздуха. Откъм палубата се надигнаха бурните възгласи, смях и тупане по греблата.

— Не знаех, че си толкова романтична, кралице моя — прошепна Кол.

— Явно успях да изненадам и двама ни, значи.

Трън пусна Бранд, изтри уста с опакото на ръката си и елфическата ѝ гривна заблестя в златисто.

— Обичам те — чу я Кол да казва. — Съжалявам. Че съм такава.

Бранд се нахили до уши и потърка леко с палец звездовидния белег на бузата ѝ:

— Такава те обичам. Да се пазиш.

— Ъхъ. — Трън го тупна с юмрук по рамото, обърна се, тръгна обратно по пристана и се прехвърли през борда. — По-добре ли е? — попита тя кралицата.

— Сърцето ми се топи — отвърна Лейтлин с едва доловима усмивка. Хвърли последен поглед към Цитаделата и кимна на кормчията — Потегляме.

Кралица на нищото

Влязоха в залата, около три дузини, изпосталели и мърляви като просяци и опърпани като крадци. Неколцина имаха мечове. Неколцина дърводелски брадви, ловни лъкове и касапски ножове. Едно момиче с чорлава, наподобяваща храсталак, коса стискаше копие, направено от дръжка на мотика, към която беше вързано острието на коса.

Рейт изду бузи и пресният белег започна да щипе ужасно:

— Ето ги и героите — каза той.

— Някои бойци се раждат, когато сложиш меч в ръката им и ги вкараш в тренировъчния квадрат — прошепна в ухото му Синия Дженър. — Други, когато майка Война разпери криле и от тях в ръцете им изпадне брадва. — Окаяната дружина коленичи неловко в полукръг около подиума на трона. — Иска се много кураж да се биеш без да си търсил битка, без да си обучен за битка, без да си готов за нея.

— Никой не е слагал меч в ръката ми, старче. Измъкнах го със сила от пръстите на стотици други, като го държах за острието. И не липсата на кураж ме притеснява, а липсата на умения.

— Аа, хубаво тогава, че имаш хиляда воини, строени отвън. Повикай ги.

Рейт се намуси и извърна глава, но не намери какво да каже. Ракки го биваше в приказките.

— Не куражлията или умелия възнаграждава майка Война. — Синия Дженър кимна към просяците около подиума. — А онези, които постигат най-доброто с това, което им попадне в ръцете.

Очевидно това се отнасяше и за Скара. Тя се усмихна на опърпаната сбирщина с такава благодарност, все едно бяха принца на Калийв, императрицата на Юга и една дузина дукове от Каталия, дошли да ѝ се закълнат във вярност.

— Благодаря ви, че сте тук, приятели мои. — Тя се наведе от трона на Бейл. Колкото и малко да бе тялото ѝ, успяваше да го изпълни с присъствието си. — Сънародници мои.

И те на свой ред изглеждаха така доволни, все едно коленичеха пред самата Ашенлир. Водачът им, възрастен воин с накълцано като касапски дръвник лице, се покашля:

— Принцесо Скара…

— Кралице Скара — поправи го сестра Ауд и нацупи устни. Явно се наслаждаваше на това, че се бе измъкнала от сянката на майка Скаер. Рейт извъртя с досада очи, но не можеше да я вини. Сянката на майка Скаер беше мрачно и мразовито място.

— Съжалявам, кралице моя — смотолеви воинът.

Но Скара дори не хвърляше сянка.

— Не, аз съм тази, която трябва да се извини. За това, че бяхте оставени да се биете сами. И аз съм тази, която трябва да благодари. За това, че идвате да се биете за мен.

— Бих се за баща ти — поде възрастният мъж с треперещ от вълнение глас. — Бих се за дядо ти. Ще се бия до смърт и за теб. — Останалите около него закимаха одобрително.

Едно е да си готов да умреш, но съвсем друго да се хвърлиш през глава върху наточена стомана, особено ако единственият метал, с който са привикнали ръцете ти, е тенекията на ведрото за мляко. Съвсем доскоро Рейт щеше да се хили до припадък заедно с Ракки над подобна глупашка проява на лоялност. Но сега Ракки не беше наоколо, а и в момента на Рейт не му беше до смях.

Някога беше убеден в това какво трябва да се направи и обикновено решението на проблема завършваше с острието на секира. Така ставаха нещата във Ванстерланд. Но Скара имаше свой подход, различен подход и Рейт установи, че му харесваше да я гледа как работи. Всъщност харесваше му да я гледа като цяло, много при това.

— Откъде идвате? — попита ги тя.

— Повечето сме от Окенби, кралице моя, или от околните му ферми.

— О, знам го! Там растат великолепни букови гори…

— Докато Яркия Йълинг не ги изгори — кресна една жена, чието лице споделяше остротата на малката брадвичка, препасана в колана ѝ. — Всичко изгори.

— Така е, но и ние му показахме какво можем с огън. — Възрастният воин постави мръсна длан на рамото на младежа до себе си. — Изгорихме част от плячката и провизиите му. И една шатра с все хората му в нея.

— Трябваше да ги видиш как танцуваха — изръмжа жената.

— Аз спипах един от тях, когато отиде да пикае! — извиси фалцет едно момче, после лицето му пламна и то закова очи в земята. — Кралице моя… да кажа…

— Свършили сте чудесна работа. — Рейт видя сухожилията на ръцете на Скара да се опъват, когато тя стисна подлакътниците на трона на Бейл. — Къде е в момента Йълинг?

— Няма го — отвърна момчето. — Лагеруваха на плажа при Харентофт, ама събраха лагера посред нощ и си тръгнаха.

— Кога? — попита Дженър.

— Преди дванайсет дни.

Старият моряк, видимо недоволен, подръпна рехавата си брада:

— Това ме тревожи.

— Пленихме корабите му — каза Рейт.

— Върховния крал има други кораби. За това време Яркия Йълинг може да безчинства на който се сетиш бряг на Разбито море.

— Изтъкан си от тревоги, старче — изръмжа Рейт. — Предпочиташ да е още тук и да пали ферми ли?

— Не, тогава пак щях да се тревожа. Това е да си стар.

Скара вдигна ръка и въдвори тишина:

— Нуждаете се от храна и подслон. Ако все още сте готови да се биете, имаме достатъчно пленени оръжия. Кораби също.

— Ще се бием, кралице моя — каза възрастният воин и тровенландците около него, колкото и окаяни да бяха, придадоха на лицата си възможно най-войнствени изражения. Разбира се, че бяха куражлии, но докато сестра Ауд ги изпровождаше навън от тронната зала, за да бъдат нахранени, Рейт си представи как се изправят срещу многобройните воини на Върховния крал. Следващото, което си представи, не бе красива гледка.

В момента, в който вратите на залата се затвориха, Скара се свлече на трона със стон и притисна ръка в стомаха си. Очевидно всичкото това усмихване идваше на висока цена.

— Шест екипажа ли станаха с този?

— И всичките готови да умрат за теб, кралице моя — отвърна Дженър.

Рейт въздъхна дълбоко:

— Ако войските на Върховния крал дойдат, ще направят точно това, ще умрат.

Дженър понечи да заговори, но Скара вдигна ръка и го възпря:

— Той е прав. Може и да седя на трон, но без лагеруващите отвън воини на Горм и Удил съм кралица на нищото. — Тя се изправи и висящите на обецата ѝ скъпоценни камъни заблещукаха. — А Горм и Удил, да не споменавам бездействащите им воини, се хванаха отново за гушите. Ще отида да видя дали напредват с приготовленията.

Рейт не таеше надежди за голям напредък. По съвет на Дженър Скара най-после бе склонила двамата крале да се заемат с работа по отбраната на крепостта: имаше израсли прекалено близо до стените дървета за сечене, строената от човешка ръка част от стените се нуждаеше от стягане, трябваше да изкопаят ровове. Да се съгласят просто да започнат отне цял ден препирни между пасторите им. Скара събра полите на роклята си с една ръка и с вяло махване на другата даде на Рейт да разбере, че очаква да я последва.

Това да му заповядва някакво си момиче още го ядеше отвътре и явно го показваше, или поне за Дженър бе очевидно. Възрастният моряк го хвана за ръката:

— Чуй ме, момче. Ти си боец и боговете са ми свидетели, имаме нужда от такива като теб. Но човек, който търси боя навсякъде… е, рано или късно ще си навлече един бой повече, отколкото може да понесе.

Рейт изкриви презрително устни:

— Всичко, което имам на този свят, съм си го извоювал с юмруци.

— Ъхъ. И какво толкова имаш?

Старецът май имаше известно право.

— Просто я пази, а?

Рейт отскубна ръката си.

— А ти продължавай да се тревожиш, старче.

Когато излезе навън, Скара стоеше и клатеше глава пред масивния пън на отсечения бук.

— Помня Крепостния бук. Сестра Ауд казва, че е лоша поличба, че са го отсекли.

— Някои хора виждат поличби навсякъде. — Досещаше се, че сигурно трябва да добавя „кралице моя“ всеки път, когато говореше с нея, но думите просто не звучаха нормално в устата му. Рейт не беше ласкател.

— Ами ти?

— Според мен боговете изпращат късмет на онзи с най-много стръв и най-малко милост. С това съм израснал.

— Къде си раснал? Във вълча глутница?

Рейт повдигна замислено една вежда:

— Горе-долу, да.

— На колко си години?

— Не съм сигурен. — Скара го изгледа учудено и той сви рамене. — Вълците не ги бива в броенето.

Тя тръгна към портите и робинята ѝ я последва, навела смирено глава.

— Как стана оръженосец на крал?

— Майка Скаер ни избра. Мен и брат ми.

— Значи си ѝ длъжник.

Рейт се замисли за суровите очи на майка Скаер и още по-суровите ѝ уроци и прегърби рамене при спомена за не един бой с камшик.

— Предполагам.

— И се възхищаваш от Трошача на мечове.

Рейт се замисли за отнесените шамари, заповедите, кървавата работа по границата.

— Той е най-великият воин в земите около Разбито море.

Проницателните очи на Скара се извърнаха настрани към Рейт:

— И за какво те изпрати при мен, да ме пазиш, или да ме шпионираш?

Думите ѝ го свариха неподготвен. Всъщност откакто премина на служба при нея, май не беше подготвен за нищо.

— Честно, сигурно за по малко и от двете. Но ме бива много повече в пазенето, отколкото в шпионирането.

— И в лъгането, очевидно.

— Брат ми е умният.

— Значи Трошача на мечове ми няма доверие?

— Майка Скаер казва, че само врагът ти няма да те предаде.

Скара изсумтя присмехулно, докато влизаха в тъмния тунел на портите на елфическите стени:

— Пастори.

— Ъхъ, пастори. Но ето как ги виждам аз нещата. Колкото до пазенето ти, ще умра за теб, ако трябва.

Тя примига озадачено, изящната ѝ шия потрепери, докато преглъщаше, и Рейт намери това за доста приятна гледка.

— Колкото до шпионирането, прекалено тъп съм, че да се задълбавам в работите ти.

— Аа. — Погледът ѝ се стрелна отново настрани към лицето му. — Значи си просто красив, но безполезен инструмент.

Рейт не се изчервяваше лесно, но сега усети бузите му да пламтят. Нямаше проблем да се хвърли с главата напред в стена от щитове и наточена стомана, но един поглед от това кльощаво момиче и коленете му се подкосяваха.

— Ъъ… красотата оставям на теб, предполагам. Че съм глупак, не отричам.

— Майка Кайър казваше, че само глупакът се хвали, че е голям умник.

Сега бе ред на Рейт да изсумти:

— Пастори.

Смехът на Скара отекна в тъмния тунел. За такава дребна жена имаше силен смях, див, необуздан, като този на старите воини, разказвайки си истории над чаша ейл в тронната зала и Рейт установи, че и това му харесва у нея.

— Ъхъ, пастори — отвърна тя. — И защо тогава Трошача на мечове избра теб?

— Ъ? — Рейт се чувстваше като лош плувец, примамен в дълбоки води.

— Защо ще изпраща честен глупак да върши работата на умен лъжец?

Рейт сбърчи чело и се замисли, но когато излязоха отново на светло от другата страна на тунела, за късмет не се наложи да отговаря на въпроса.

Пред портите се беше събрала тълпа, но работа не се вършеше. Освен ако не броиш за работа перченето, гледането на кръв и крещенето на обиди. Всъщност доскоро точно това бе представата на Рейт за работа. Ванстерландци, наежени срещу гетландци, естествено, тази така банална напоследък гледка, че дори Рейт започваше да се отегчава от нея. В средата Ракки и онзи стар гетландец с лице като опердашен задник, Хъннан, се гледаха на кръв, настръхнали като котараци. Ракки държеше кирка в ръце, Хъннан — лопата и по всичко личеше, че всеки момент щяха да започнат да ги употребяват, но не по предназначение.

— Хей! — изрева Рейт, хукна към тях и те извърнаха стреснато глави. Той се вклини между двамата, а Хъннан стисна здраво лопатата и ръцете му затрепериха от напрежение. Богове, такава изгаряща нужда да го фрасне с глава в лицето, да го млати с юмруци, да го сграбчи и му отхапе носа. Рейт осъзна, че неволно бе оголил зъби, готов да направи точно това. Против всички инстинкти, той стрелна ръка и сграбчи лопатата от ръцете му. После, преди старият гетландец да се е опомнил, скочи в рова.

— Мислех, че сме съюзници. — И той започна да копае и хвърля пръстта зад гърба си по Ракки и Хъннан и те отстъпиха заднешком. — Аз ли съм единственият тук, който не се бои от работа? — Може и да не беше умник, но Рейт знаеше пред какво е изправен и ако бе научил едно от Скара, то бе, че от воините можеш да изкопчиш повече, ако ги жегнеш по гордостта, отколкото ако ги захапеш за лицето.

И се оказа прав. Първо Ракки скочи до него в рова. После неколцина ванстерландци. Накрая Хъннан, да не остане по-назад, си плю на ръцете, взе лопата от човека до себе си, слезе тромаво в рова и на свой ред се впусна в бясно копане. Не след дълго цялата дължина на рова беше пълна с воини, които се надпреварваха кой ще удари по-як пердах на баща Земя.

— Кога за последно разтървава бой? — промърмори Ракки.

Рейт се усмихна:

— Обикновено ги приключвам с юмрук в лицето.

— Не забравяй кой си, братко.

— Не забравям нищо — изръмжа през зъби Рейт, отстъпи назад и остави Ракки да разбие с кирката едно упорито коренище. Хвърли поглед към портата, видя Скара да се усмихва и не се сдържа да не отвърне не усмивката ѝ. — Но всеки ден се събуждаш нов човек, нали така?

Ракки поклати глава.

— Хванала те е на къс повод това момиче.

— Може би — отвърна Рейт. — Но се сещам за къде по-лоши поводи, за които да си вързан.

Власт

Сестра Ауд изгледа нощното гърне и сбърчи чело:

— Добра поличба.

— С какво едно лайно е по-добра поличба от друго? — попита Скара.

— Късметлиите, намиращи в нощното си гърне вещаещо добра поличба лайно, винаги питат това, кралице моя. Месечната ти кръв редовно ли идва?

— Доколкото ми е известно, веднъж месечно се счита за традиционно.

— И възнамерява ли утробата ти да се придържа към традициите?

Скара я стрелна с най-смразяващия поглед, на който бе способна:

— Утробата ми винаги се е държала подобаващо благоприлично. Можеш да си напълно спокойна по този въпрос. Дори не съм целувала мъж. Майка Кайър се погрижи за това.

Сестра Ауд се покашля деликатно:

— Извини любопитството ми, но сега благосъстоянието ти е моя грижа. Кръвта ти е по-скъпа за Тровенланд от злато.

— Ликувай, Тровенланд! — провикна се Скара, излизайки от ваната. — Кървя редовно!

Робинята на кралица Лейтлин я подсуши внимателно, после взе едно снопче от вейки, потопи го в благословената в името на Той-който-посява-семето ароматна вода и напръска Скара. Може и да бе един от малките богове, но сред момичетата с благородна кръв се радваше на особена почит.

Пасторът я изгледа, свъсила вежди. Нейният пастор, надяваше се Скара. Слуга, въпреки че ѝ бе трудно да не мисли за нея като за недоволна господарка.

— Храниш ли се, кралице моя?

— Че какво друго да правя на масата? — Скара ѝ спести факта, че малкото, което успяваше да погълне насила, едва успяваше да задържи в стомаха си. — Винаги съм била слаба. — Щракна с пръсти и робинята дотича с халата ѝ. — Освен това, не ми е приятно да бъда оглеждана като роб за продан.

— Че на кого му е приятно, кралице моя? — Сестра Ауд извърна очи от нея. — Но усамотение и интимност са лукс, които управниците не могат да си позволят. — Незнайно защо, вежливостта на сестра Ауд я вбесяваше повече от непрестанния тормоз на майка Кайър.

— Виждам, че ти ядеш и за двете ни — отвърна троснато Скара.

Сестра Ауд просто се усмихна миловидно и на меките ѝ бузи се очертаха две трапчинки:

— Винаги съм била пълна, но на моето здраве не се уповава бъдещето на цяла страна. За късмет на всички. Донеси нещо за ядене на кралицата! — кимна тя на робинята и момичето преметна дългата си плитка през рамо и взе подноса със закуската.

— Не! — кресна Скара и посегна назад с ръка, сякаш щеше да помете подноса и събори храната на пода. Само при миризмата на храна ѝ се повдигаше. — Махни го оттук!

Момичето трепна така, сякаш гневът на Скара бе вдигнат над главата ѝ бич и Скара моментално съжали. После си спомни думите на майка Кайър, когато дядо ѝ продаде дойката на Скара и тя плака в продължение на дни. „Чувствата към роб са пропилени на вятъра чувства.“ Затова просто махна припряно с ръка и отпрати момичето, точно както предполагаше, че прави кралица Лейтлин. Все пак сега е кралица.

Богове. Тя е кралица. Стомахът я преряза отново, надигна се и гърлото ѝ запари от горчилката, но тя успя да я потисне. Задави се, разкашля се, почти се оригна и изръмжа от яд. Стисна юмрук сякаш да удари непокорния си корем. Как да подчини на волята си крале, когато собственият ѝ стомах отказва да ѝ се подчини?

— Е, чака ме много работа преди днешното съвещание — каза сестра Ауд и тръгна към вратата. — Мога ли сега да те оставя, кралице моя?

— Нямам търпение да го направиш.

Пасторът спря пред вратата и Скара видя раменете ѝ да се повдигат, когато пое дълбоко дъх. После тя се обърна и скръсти ръце на гърдите си.

— Тук говори с мен както пожелаеш. — Сестра Ауд изглеждаше мека като праскова на пръв поглед, но Скара изведнъж си спомни, че прасковите имат корава костилка, в която, ако не внимаваш, като нищо можеш да си счупиш зъбите. — Но това държание не подобава на една кралица. Направиш ли това пред Горм и Удил, ще развалиш за миг всичко, които си постигнала досега. Не си в такава силна позиция, че да си позволиш подобна слабост.

Скара усети всяко мускулче по тялото ѝ да се напряга до скъсване, всеки момент щеше да избухне от ярост, когато осъзна, че сестра Ауд беше права. Държеше се точно както преди с майка Кайър. Държеше се като сприхаво хлапе. Дядо ѝ, въпреки присъщата му щедрост, нямаше да остане впечатлен, ако я видеше такава.

Скара стисна очи, усети сълзите да избиват под клепачите, пое дълбоко дъх, въздъхна и потрепери.

— Права си. Такова поведение не подобава и на просяк, да не говорим за кралица. Съжалявам.

— Една кралица не трябва да се извинява. — Сестра Ауд свали бавно ръце от гърдите си. — Особено на пастора си.

— Нека поне ти благодаря тогава. Знам, че не си тук по собствено желание, но до момента ми оказваш огромна подкрепа. Предполагам винаги съм знаела, че един ден ще бъда кралица, че ще седя в тронна зала и ще говоря с великите, ще сключвам сделки и съюзи от името на народа си… не съм и мечтала дори, че ще бъде толкова скоро, че залозите ще са така високи и че дядо ми няма да е до мен, за да ме напътства. — Тя изтри очи с опакото на ръката си. — Майка Кайър се опита да ме подготви за тежестта на властта… но сега виждам, че това е товар, за който никога не си готов.

Пасторът примига озадачено:

— Предвид обстоятелствата, мисля, че се справяш блестящо.

— Ще опитам занапред да нося товара още по-подобаващо. — Скара успя да се усмихне. — Ако обещаеш да ме поправяш всеки път, когато сбъркам.

Сестра Ауд отвърна на усмивката ѝ:

— За мен ще е чест, кралице моя. Истинска чест. — Тя се поклони сковано, излезе и затвори вратата след себе си. Скара погледна към робинята и се замисли, че дори не знаеше името на момичето.

— И на теб се извинявам — прошепна неволно тя.

На лицето на робинята се изписа същински ужас и Скара се досети защо. Ако робинята е просто необходима вещ за господарката си, всичко е наред, тя е в безопасност. Докато не се превърне в човек за нея. Човекът може да стане любим човек. Нещо повече, може да бъде обичан, точно като дойката на Скара, която тя някога обикна от сърце. Човекът можеш да виниш, да му завиждаш, да намразиш.

Да си вещ е по-безопасно.

Скара щракна с пръсти:

— Донеси гребена.

Чу се силно чукане по вратата, последвано от дрезгавия глас на Рейт:

— Отец Ярви е тук. Иска да говори с теб.

— Спешно, кралице Скара — добави пасторът от другата страна на вратата. — По работа, по много важен и за двама ни въпрос.

Скара постави ръка на стомаха си в напразен опит да потуши бушуващите си черва. Отец Ярви винаги се държеше мило с нея, но нещо в погледа му я изнервяше, гледаше така сякаш винаги знаеше какво точно ще му каже тя и беше готов с отговора.

— Кръвта на Бейл тече в жилите ми — промърмори Скара. — Кръвта на Бейл, кръвта на Бейл. — Стисна с всичка сила в юмрук превързаната си ръка и усети парещата болка на раната. — Покани го да влезе!

Дори майка Кайър нямаше да намери за какво да се хване, държанието на отец Ярви бе просто безупречно, когато влезе в покоите на Скара. Беше склонил почтително глава, държеше пасторския жезъл от прорязан и усукан елфически метал в здравата си ръка, а сакатата бе поставил зад гърба си, за да не я притеснява с вида си. Рейт пристъпи зад него, сбърчил както винаги чело и свъсил вежди. Бялата му коса беше залепнала за главата от едната страна, едната му белязана ръка беше отпусната на дръжката на секирата в колана му.

Скара беше спряла да мисли за това какво би било усещането, ако го целунеше. В последно време мислеше предимно за това какво щяха да правят след целувката… Тя извърна рязко поглед, но очите ѝ бавно се плъзнаха отново натам. Всъщност нищо лошо в това само да си мислиш, нали така?

Пасторът на Гетланд се поклони тържествено:

— Кралице Скара, за мен е чест да бъда в присъствието ти.

— Предстои да се видим на съвещанието по-късно. Не може ли да говорим тогава, когато ще съм облечена? — Тя придърпа и се уви в халата си.

Едва сега пасторът вдигна очи от пода. Студени като есенен дъжд, сиво-сини очи.

— Нека това не те притеснява. Дал съм пасторска клетва. Аз не съм мъж, в това отношение. — Погледът му се извърна настрани към Рейт.

Беше очевидно какво имаше предвид с този поглед. Рейт беше мъж във всяко едно отношение. Скара почти усещаше очите му върху себе си изпод бледите мигли, нехаещи за благоприличие. Вероятно той дори не знаеше значението на думата. В такъв момент благоприличието повеляваше тя незабавно да го отпрати.

— Останете и двамата. — Секирата на Рейт зад гърба на отец Ярви ѝ вдъхваше усещането за сигурност и власт. Благоприличието е важно за една принцеса, но за кралицата властта е по-важна. Освен това, част от нея, пък макар и много малка и скрита много надълбоко част, се наслаждаваше на това как я гледа Рейт. Харесваше ѝ именно заради това, че беше неприлично. — Да чуем това важно нещо, което не търпи отлагане.

Ако пасторът на Гетланд беше изненадан от поведението ѝ, усмихнатата маска на лицето му не го показа по никакъв начин.

— Битката обикновено се печели от онзи, пристигнал пръв на бойното поле, кралице моя — каза той.

Скара махна с ръка на робинята и тя притича до нея с гребен и масло за коса в ръце — нека му е ясно, че посещението му не е от такава важност, че да прекъсне утринните ѝ приготовления.

— Аз ли съм бойното поле?

— Ти си ценен и жизненоважен съюзник на бойното поле. Съюзник, от чиято подкрепа отчаяно се нуждая.

— По-отчаяно от тази на убития ми дядо? — сряза го Скара. Остро, прекалено остро, не биваше да показва слабост. Тя смекчи тона и продължи. — Майка Кайър смяташе, че ти подлъга крал Фин да сключи този съюз.

— Аз бих казал, че по-скоро го убедих да го направи, кралице моя.

Скара повдигна многозначително вежда в огледалото:

— Убеди и мен тогава, ако можеш.

Върхът на жезъла му тупна приглушено в пода, когато той пристъпи напред, така леко и внимателно, едва забележимо, сякаш се носеше по въздуха.

— Скоро войските на Върховния крал ще бъдат тук.

— Това не изисква особено проницателен ум, отец Ярви.

— Така е, но аз знам къде и кога ще пристигнат.

Скара хвана китката на робинята и гребенът застина над главата ѝ, после се обърна и присви очи.

— След шест нощи той ще опита да прекара войските си от Ютмарк през протоците, в най-тясната им част, западно от Йейлтофт… от руините на Йейлтофт, имам предвид.

Думите накараха дъха ѝ да секне. В мислите ѝ изплуваха спомените за горящия град. Осветеното от пламъците нощно небе. Миризмата на дима от пожара, погълнал живота ѝ. Естествено, каза го нарочно, за да разпали жаравата на страха и раздуха пламъците на гнева ѝ. И успя.

Гласът ѝ изтъня до скъсване:

— Откъде знаеш това?

— Работата на пастора е да знае. По суша съюзът ни е превъзхождан по сила и численост, но не и по вода. Имаме добри екипажи и кораби, а най-добрите от тези на Върховния крал са пленени в пристанището на тази крепост. Имаме предимство в морето. Трябва да нападнем, докато прекосяват протока.

— С моите шест кораба? — Скара се извърна обратно към огледалото и подкани робинята да продължи. Тя преметна тънката сребърна верижка на нашийника си през рамо и пристъпи безшумно напред с гребен в ръка.

— С твоите шест кораба, кралице моя… — Отец Ярви пристъпи крачка напред. — И с твоя глас в съвещанието.

— Разбирам. — Всъщност беше се досетила, че предстои нещо такова още в момента, в който чу гласа му от другата страна на вратата. Властта ѝ беше просто дим и пушек, войската ѝ, мижави шест екипажа от просяци, а земята, която владееше, се побираше на практика между стените на Бейлова крепост. Всичко, което притежаваше, бе взето назаем — робинята ѝ, телохранителя ѝ, пастора, огледалото, дори дрехите на гърба ѝ. Всичко, с изключение на гласа ѝ в съвещанието, той беше неин.

Отец Ярви сниши глас, почти до шепот, онзи настоятелен шепот, който приканваше слушателя да доближи глава и бъде посветен в тайната. Но Скара не се поддаде, не помръдна от място, събра мислите си и зачака той да направи първата крачка.

— Майка Скаер се противопоставя на всичко, което кажа, просто защото го казвам аз. Боя се, че Гром-гил-Горм ще е прекалено предпазлив и ще пропуснем възможността, възможност, която може да не ни се предостави отново. Но ако ти предложиш нападението…

— Хм — изсумтя Скара. „Не прибързвай“, казваше ѝ навремето майка Кайър. „Дори и да си готова с отговора си, изчакай, забавянето придава тежест на решението ти.“ И Скара изчака взетата назаем от кралица Лейтлин робиня да се покачи на ниско трикрако столче, да събере с добре отработени движения на сръчните ѝ пръсти коси и ги навие и стегне в кок.

— Обстоятелствата поставиха власт в ръцете ти, кралице моя. — Отец Ярви направи нова крачка напред, наведе се леко и под разтворилата се яка Скара забеляза тънки белези на шията му. — И тя ти подхожда така, както полетът на ястреба. Мога ли да разчитам на подкрепата ти?

Скара погледна отражението си в огледалото. Баща Мир, коя е жената, която я гледаше оттам? С такъв остър поглед, изпито лице, коя е тази горда и корава като камък жена? Същински ястреб. Възможно ли бе да е момичето, чийто стомах беше свит на топка от тревоги и притеснения?

„Изглеждай силна и властна и ще те приемат като силна и властна“, казваше майка Кайър.

Скара изпъна гордо гръб и изчака робинята да нагласи обецата на ухото ѝ. Пое дълбоко дъх:

— Този път, да.

Ярви се поклони с усмивка на уста:

— Мъдростта ти може да се мери само с красотата ти, кралице моя.

Рейт се обърна към нея след като затвори вратата зад гърба на пастора.

— Нямам доверие на това копеле.

Такава дързост и липса на благоприличие, Скара се сдържа да не избухне в смях. Не познаваше друг, който да издава по-малко от мислите си от отец Ярви и друг, който криеше по-малко от своите от Рейт. Всичко, ставащо в главата му, беше изписано от ясно по-ясно на това каменно, белязано и красиво лице.

— Защо? — попита тя. — Защото ме намира мъдра и красива ли?

Рейт продължаваше да не откъсва очи от нея.

— Само защото някой е казал две истини не означава, че не е пълен с лъжи.

Аха, значи и Рейт я намираше мъдра и красива. Това ѝ достави огромно удоволствие, но не беше редно да го показва.

— Отец Ярви ни предоставя шанса да ударим здраво Върховния крал — каза тя. — И аз не искам да изпускам подобна възможност.

— Значи му имаш доверие, така ли?

— Не е нужно да се доверяваш на човек, за да се възползваш от него. В края на краищата телохранителят, който спи пред вратата ми, някога пълнеше чашата на Гром-гил-Горм.

Лицето на Рейт се свъси още повече, а пръстите му зачовъркаха цепката на едното му ухо:

— Май по-добре да нямаш вяра на никого.

— Добър съвет. — Скара срещна погледа му в огледалото. — Можеш да си вървиш вече. — Щракна с пръсти на робинята да донесе дрехите ѝ.

Мнението на свинете

Бяха минали две години от последното посещение на Кол в Ройсток и през това време пръкналият се от блатистия остров град се беше раздул като тумор и настрани, и нагоре.

Дървените му пипала бяха плъзнали в реката, стъпили на паянтови подпори във водата. По кривите пристани бяха изникнали дървени къщи, вкопчили се в тях като упорити полипи, по тях, под всякакви ъгли, но не и прави, бяха накацали бараки, а по бараките — навеси. Над тях стотиците комини бълваха кълба дим, а отдолу, същинска гора от криви колове и гниещи дървени подпори. Около широкото устие на „Божествена“, като пръски от изплютия като храчка Ройсток, върху всяко парче достатъчно суха, за да удържи подпора, земя, се бяха скупчили една в друга колиби.

През целия си живот Кол не беше виждал толкова противно на вид и нескопосано дърводелство на едно място.

— Пораснал е — сбърчи нос той. — Явно на това му казват напредък.

Трън направо запуши с пръсти нос:

— Миризмата, ако не друго, определено е напреднала. — Представляваше главозамайваща, спираща дъха смесица от престаряла тор, морска сол и гнилоч, с фин оттенък на пушена риба и щавени кожи.

Кралица Лейтлин обаче не беше от жените, които оставяха малко миризма да я откаже от печалбата.

— Старейшините на Ройсток са се охранили от търговията по реката — каза тя. — И Ройсток също като тях се е ошишкал.

— А Варослаф е дошъл да отхапе своя дял от сочната мръвка — каза Кол, загледан в приближаващите отпред пристани. — И е докарал кораби.

Очите на Трън бяха станали на цепки, докато тя оглеждаше дългите, кльощави корпуси на бързоходните плавателни съдове:

— Преброих тринайсет.

— Не просто демонстрация на сила — промърмори Лейтлин. — Принцът на Калийв явно възнамерява да поостане.

Майка Слънце печеше отвън, но в залата беше мразовито.

Принц Варослаф седеше начело на дълга маса, толкова излъскана, че отдолу го гледаше леко размазаното отражение на втори принц Варослаф. За Кол и един беше достатъчна причина за притеснение.

Не беше огромен и не носеше оръжие. Нямаше един косъм по главата, лицето, по веждите дори. Голобрадото му лице не беше изкривено в страховита гримаса или от гняв, просто излъчваше каменно безразличие, но то го правеше по-заплашителен, отколкото ако се бе разгневил. Зад гърба му стояха в полукръг страховити на вид воини, а пред тях бяха коленичили прислужници с тежки робски нашийници и вериги на тях. До принца стоеше висока и тънка като върлина прислужница с фин шал на главата, от чиито кантове на челото ѝ се поклащаха и проблясваха монети.

Деветимата старейшини на Ройсток седяха от едната страна на масата, между Варослаф и застаналата на прага на залата Лейтлин. Бяха изложили гордо на показ най-изящна коприна и бляскави бижута, но също така видна бе изписаната по лицата им тревога. Приличаха на екипажа на кораб, останал без рул и гребла, носеха се неуправляемо в ледените води на северното море, оставаше им само да се надяват, че няма да бъдат смазани между тези два огромни ледени къса. Нещо подсказваше на Кол, че от надежди в подобна компания нямаше никаква полза.

— Кралица Лейтлин, Бижуто на Севера. — Гласът на Варослаф прошумоля като понесени от вятъра сухи листа. — Благословен съм от боговете, отново потопен в лъчите на сияйното ти присъствие.

— Велики принце — отвърна Лейтлин. Антуражът ѝ се подреди зад нея и сведе почтително глави. — Цяло Разбито море трепне при появата ти. Приеми поздравленията ми за бляскавата ти победа над хората коне.

— Ако разлетелите се под размаханата опашка на коня рояци се броят за победа над мухите. Мухите винаги се връщат.

— Нося дарове за теб. — Две от робините на кралицата, близначки с толкова дълги коси, че носеха плитките си преметнати през ръцете, заситниха напред с кутии от инкрустирано дърво, донесено на огромна цена от далечна Каталия.

Принцът вдигна ръка и Кол видя дълбоките резки по пръстите му, оставени от дългите упражнения с лъка:

— Както и аз за теб. Но за това ще има време после. Да поговорим първо за причината за посещението ти.

Златната кралица повдигна една златна вежда:

— Която е?

— Великата „Божествена река“, парите, които текат по нея и това как ще ги поделим.

Лейтлин повдигна едва пръст и двете робини заситниха заднешком с кутиите в ръце.

— Нима нямаме вече сключени споразумения за взаимна печалба?

— Съвсем разбираемо, аз бих предпочел да печеля повече — отвърна Варослаф. — И пасторът ми има множество идеи как да стане това.

— Имаш пастор, велики принце? — попита Кол, когато се опомни след първоначалното си стъписване.

Варослаф извърна ледения си поглед към Кол и той усети как топките му почти се качиха обратно в корема.

— Владетелите на земите около Разбито море ги намират за незаменими. Затова реших и аз да си купя пастор.

Той кимна едва забележимо, един от прислужниците се изправи, свали качулката си и Кол чу тихото ръмжене, откъснало се от гърлото на Трън.

Освен тънката плитка, спускаща се над едното ѝ ухо, главата на жената беше остригана до кожа, от която бе набол русоляв мъх. Имаше робски нашийник, оплетен от сребърна тел, на дългата ѝ тънка шия, подобна на него гривна на едната китка, а между тях достатъчно къса, че да ѝ причинява неудобство — тънка, сребърна верига. Едната ѝ буза беше татуирана със знака за собственост на принца на Калийв, препускащ кон, но ако се съдеше по изписаната на лицето ѝ омраза, макар и собственост на Варослаф, тя все още бе господар на чувствата си. Зачервените ѝ очи бяха хлътнали дълбоко в покритото ѝ със синини лице и святкаха гневно насреща им.

— Богове — промърмори под нос Кол, — лош късмет извадихме. — Познаваше това лице. Изриун, дъщерята на Одем, подмолния брат на крал Удил, някога годеница на отец Ярви, после пастор на Ванстерланд, позволила си да се налага на Трошача на мечове и накрая продадена в робство.

— Кутрето на Одем за пореден път се меси в делата ми — изсъска кралица Лейтлин.

Един от старейшините, възрастен търговец с проницателни очи и сребърни вериги около шията, си позволи да се покашля:

— Страхопочитаеми велики принце… — гласът му потрепери, когато Варослаф извърна поглед към него. — Най-почитана кралице Лейтлин. Тези въпроси касаят всички ни. Ако позволите…

— Традиционно фермерът и касапинът договарят подялбата на месото без да искат мнението на свинете.

За момент настъпи пълна тишина. После високата кльощава прислужница на принц Варослаф се наведе леко напред и изгрухтя гръмогласно в лицата на старейшините. Седящият най-близо до нея подскочи от изненада и се дръпна назад. Останалите примижаха боязливо. До един пребледняха. Явно бяха сключили не една добра сделка около тази лъскава маса, но сега на всички им стана ясно, че днес нямаше да има печалби за тях.

— Какво очакваш, велики принце? — попита Лейтлин.

Изриун се наведе и зашепна в ухото на Варослаф. Тънката ѝ плитка се поклащаше леко, почти докосваше рамото му, очите ѝ прескачаха към Лейтлин и обратно към принца.

Лицето на господаря ѝ остана непроменено — каменна маска.

— Само каквото е справедливо.

— Винаги има начин да се споразумеем — отвърна сухо Лейтлин, — можем например да ти предложим допълнителна десета от всяка десета част от всеки товар…

Изриун се наведе отново и зашепна. Шепна ли шепна, гриза нокти, човърка татуировката на бузата си.

— Четири десети от десетата — каза монотонно Варослаф.

— Четири десети от десетата е толкова далеч от честно и справедливо, колкото Ройсток от Калийв.

Този път Изриун не си направи труда да шепне в ухото на господаря си, а извърна глава и избълва отговора право в лицето на Лейтлин:

— На бойното поле няма място за честно и справедливо.

Лейтлин присви очи:

— Значи сте дошли за битка?

— Готови сме за такава — натърти Изриун и устните ѝ се изкривиха от омраза.

Докато тя продължаваше да пълни с отрова ушите на Варослаф, щяха да удрят само на камък. Кол си припомни поклащащите се, одрани трупове на пристанището в Калийв и преглътна тежко. Варослаф не беше от хората, които се поддаваха на заплахи, не можеше просто да го вбесиш, нито размекнеш с ласкателства, или заблудиш с хвалби и шеги. Това беше човек, когото никой не смееше да предизвика. Човек, чиято власт се крепеше на страха от него.

Лейтлин и Изриун се впуснаха в яростен дуел, свиреп като всеки друг в тренировъчния квадрат. Сечаха безмилостно една друга с цени и отстъпки, пронизваха се с десети, парираха с отчисления, а през всичкото това време Варослаф седеше невъзмутим на стола си с каменно изражение на лицето.

Кол знаеше, че няма друг начин. Докосна с върха на пръстите си майчините теглилки през ризата му. Спомни си я как крещеше по него да слезе от мачтата. Естествено, че ще си в по-голяма безопасност на палубата, но искаш ли да промениш света, трябва да се научиш от време на време да поемаш рискове.

— О, велики принце! — Изненада се от това колко звънлив бе гласът му, от непринудеността си, все едно беше в ковачницата на Рин. — Може би е време да се оттеглиш. Защо не идеш да си легнеш и не оставиш пастора ти да се пазари от твое име?

Вероятно страхливецът понасяше по-леко ужаса, все пак изправя се лице в лице със страха по няколко пъти на ден. Кол събра кураж и пристъпи напред, размаха ръце, все едно нямаше представа каква проява на неуважение беше това.

— Очевидно племенницата на крал Удил взима решенията вместо теб. Змия, обърнала се срещу собственото си семейство. Змия, която макар и окована във верига, продължава да плюе отрова. Трябва ли да си губим времето като се преструваме, че не е така? Пък и в края на краищата, както сам каза… — Кол постави длан на гърдите си, — фермерът, — протегна ръка към Изриун — и касапинът… се договарят за подялбата на месото без да искат мнението… — Той протегна една ръка към кралица Лейтлин, а другата към принц Варослаф — … на свинете.

Настъпи гробна тишина. Воините на Варослаф се наежиха. Един изруга под нос на езика на хората коне. Друг пристъпи напред и посегна към извития меч на кръста си. Трън зашлеви с опакото на ръката си Кол през лицето.

Щеше му се да си мисли, че беше очаквал това и сам се просна на земята, но ако трябваше да бъде честен — имаше чувството, че го удариха с чук в лицето. Главата му се маеше, надигна се с мъка, подпря се на лакът и извърна нагоре пламнало от болка лице. Кралица Лейтлин го гледаше свирепо отгоре:

— Ще бъдеш бичуван за това.

Грубата десница на Варослаф беше вдигната да възпре напиращите напред воини. От очите му струеше такъв студ, че Кол усети пикнята да замръзва в мехура му. Само преди няколко дни си повтаряше, че е време да спре да се мисли за много умен. Явно някои хора никога няма да се научат.

Изриун се надвеси над рамото на Варослаф:

— Трябва да го одереш жив за тази наглост…

Тя изпищя, когато принцът я дръпна пред себе си за веригата на шията ѝ.

— Не смей да ми казваш какво трябва да правя. — Той я запрати препъваща се към вратата. Трън на свой ред сграбчи Кол под мишницата, вдигна го като перце от пода и го повлече също натам.

— Добре изиграно — прошепна му тя. — Не те заболя, нали?

— Удряш като момиче — успя да изписка той, докато Трън го изхвърляше в преддверието на залата.

— Доволен ли си? — кресна в лицето му Изриун след като Трън затвори вратите.

Кол се надигна и седна на пода. Докосна внимателно устните си и видя, че пръстите му са почервенели.

— Обикновено съм по-доволен, когато не ми е разбита устата.

— Хайде, смей се! — озъби се насреща му Изриун. Това не беше подигравателна усмивка, по-скоро агония. — Боговете са ми свидетели, на твое място щях да се пръсна от смях. Бях дъщеря на крал! Пастор, стоях до баба Вексен! А сега… — Тя вдигна рязко ръка, веригата ѝ се изопна и нашийникът се впи във врата ѝ, но колкото ѝ да се стараеше, ръката ѝ не можеше да се изпъне докрай. — Ако можех, сама щях да се смея на себе си!

Кол поклати глава и се надигна тромаво от пода.

— Не и аз. Аз помня какво е да си роб. — Спомни си килера, в който ги държаха, него, майка му и останалите роби. Помнеше тъмнината. Миризмата. Помнеше допира на нашийника. Помнеше също какво изпита, когато отец Ярви заповяда да го свалят от врата му. Това не бяха лесни за забравяне неща. — Съжалявам. Знам, че нямаш полза от съчувствието ми, но аз наистина съжалявам.

Татуираният на бузата ѝ кон помръдна, когато тя изскърца със зъби:

— Просто направих каквото трябваше да се направи. Стоях до онези, които стояха до мен. Опитах да изпълня дълга си. Да удържа на думата си.

— Знам. — Кол сведе изкривено от болка лице към пода. Нямаше усещането, че това е най-доброто, на което е способен. — Но аз трябва да направя същото.

Мина време преди вратите да се отворят и кралица Лейтлин да излезе в преддверието.

— Успяхте ли да се споразумеете, кралице моя? — попита Кол.

— Едва след като отровата изтече от раната. Справи се много изкусно със ситуацията. Мисля, че от теб ще излезе прекрасен пастор.

Кол усети да го облива топла вълна и не успя да сдържи усмивката си. Похвалата на великия е опияняваща напитка, спор нямаше. Той се поклони дълбоко:

— Ласкаеш ме, кралице моя.

— Само за едно не успяхме да се договорим с принца.

Трън се усмихна широко на Изриун:

— Цената ти.

— Моята цена… — смотолеви тя и очите ѝ се ококориха.

— Предложих му червен скъпоценен камък и момичето, което сресва косата ми. — Кралица Лейтлин сви рамене. — Но Варослаф поиска сто сребърни къса отгоре.

Лицето на Изриун потрепери и застина в нещо средно между непокорство и уплаха:

— Прие ли?

— За толкова пари можеш да купиш кораб, с платна и всичко останало. Струва ли си да плащаш такава цена, за да видиш как някакъв роб се дави в канавката? А сега влизай обратно вътре, господарят ти чака. И не е в добро настроение.

— Ще си отмъстя! — озъби се насреща ѝ Изриун. — На теб и сакатия ти син! Кълна се!

Лейтлин се усмихна. Усмивката ѝ бе по-хладна от водите на морето в далечния север, където снегът никога не се топеше и накара Кол да се замисли кой от двама им с Варослаф бе по-безмилостен.

— Враговете са цената на успеха, робе. Чула съм стотици подобни напразни клетви, но ето, че продължавам да спя спокойно нощем. — Тя щракна с пръсти. — Тръгвай, Кол.

Кол хвърли последен поглед към застаналата пред отворените врати Изриун. Беше намотала веригата около дланта си и теглеше свирепо, с такава ярост, че пръстите ѝ бяха побелели. Спомни си какво казваше отец Ярви, че добрият пастор посреща реалността такава каквато е и спасява каквото може. Затова обърна гръб и забърза след кралицата.

— Какво му даде, кралице моя? — попита, докато вървяха по облия коридор с блестящата през тесните прозорци майка Слънце.

— Варослаф не е глупак, а и тази змия Изриун го беше подготвила добре. Знае, че в момента сме слаби. И вижда в това възможност да увеличи властта си на север, чак до устието на „Божествена“ и бреговете на Разбито море. — Тя сниши глас. — Наложи се да му дам Ройсток.

Кол преглътна мъчително. Нищо от това не се вписваше в идеята на Бранд за стоене в светлината.

— Кралски дар. Но наш ли е, че да го поднасяме?

— Няма значение, щом Варослаф може да го вземе — отвърна Лейтлин. — Нито ние, нито Върховния крал можем да го спрем, ако реши да го направи.

— Ние и Върховния крал в момента сме прекалено заети един с друг — изръмжа Трън.

— Ако може, мъдрият въобще не влиза във война, а само глупакът води две наведнъж.

Трън кимна на двамата воини, стоящи на пост пред предоставените на кралицата покои, и отвори вратите:

— Нещо ми подсказва, че Варослаф няма да се задоволи само с Ройсток.

Докато прекрачваше прага, Кол си припомни ледения поглед на принца и потрепери.

— Имам чувството, че Варослаф няма да спре и на края на света.

— Назад! — Трън изтика кралицата към стената и измъкна секирата си с такава светкавична бързина, че почти отнесе една от веждите на Кол.

В дъното на стаята, в сянката имаше някой. Имаше човек, седеше с кръстосани крака върху масата, увит в старо, парцаливо наметало и с качулка на главата. Кол насмалко да изпусне кинжала си върху собствения си крак, така трепереха ръцете му. Чевръсти или не, пръстите са склонни да те предадат, когато Смърт издиша хладен дъх в тила ти.

За късмет Трън не беше от онези, които се подаваха лесно на страха.

— Говори — кресна тя, заела стойка за бой между кралицата и тайнствения посетител. — Преди да съм те убила.

— Със собствената ми секира ли ще го направиш, Трън Бату? — Качулката се повдигна и в нея проблесна око. — Пораснал си, Кол. Помня как висеше от мачтата на „Южен вятър“, а майка ти викаше по теб да слизаш. Помня и как ме молеше да ти покажа магия.

Секирата увисна в ръката на Трън.

— Скифър?

— Можеше просто да почукаш на вратата. — Кралица Лейтлин отмести Трън настрани и оправи роклята си.

— Чукането по врати не гарантира аудиенция, Златна кралице. Изминах дълъг път дотук от земите на Алиюкс. Пропътувах цялото разстояние по „Непристъпна“ и „Божествена“ в компанията на принц Варослаф. Не че той знаеше за присъствието ми. — Скифър свали бавно качулката си и Кол ахна сподавено при вида ѝ. Въпреки тъмнината видя, че цялата лява половина на лицето ѝ бе обезобразена от множество белези от изгорено. Половината ѝ вежда я нямаше, а остриганата ѝ до кожа глава бе осеяна с оплешивели петна.

— Какво е станало с теб? — попита Трън.

Скифър се усмихна. Или поне половината от лицето ѝ го направи. Другата половина просто се смачка като стара кожа.

— Баба Вексен изпрати хората си на юг, гълъбчето ми. Да ме накажат за откраднатите от руините на Строком елфически реликви. — Погледът ѝ се стрелна към греещата в бледосиньо гривна на ръката ѝ. — Запалиха къщата ми. Убиха сина ми и жена му. Убиха синовете на сина ми. Но откриха, че аз не съм така лесна за убиване като тях.

— Баба Вексен има дълга памет за стари сметки — промърмори кралица Лейтлин.

— И сега ще открие, че не само тя. — Скифър отметна назад глава и белезите ѝ лъснаха. — Баба Вексен доведе Смърт на прага ми. Благоприличието повелява да ѝ върна услугата. Прочетох поличбите. Гледах птиците в небето. Разгадах вълничките по повърхността на водата и вече знам всичко. Вие ще ме отведе с вас през Разбито море в Торлби. Още ли искаш да видиш магия, Кол?

— Не — отвърна Кол, но както започваше да подозира, хората често задаваха въпроси без да се интересуват от отговорите им.

— Трябва да говоря с отец Ярви. — Скифър изви устни, оголи зъби и избълва — после тръгвам на война!

Пепел

Флотът на крал Удил се подготвяше да се изплюе в лицето на Върховния крал.

Един червенокос тровенландец се беше изправил в цял ръст на една канара и ревеше с пълно гърло куплетите от „Балада за Ашенлир“. Липсата на слух не го притесняваше, компенсираше я с ентусиазъм. Пееше любимата на воините песен за това как приближените от свитата на кралицата се готвят да срещнат смъртта си в славна битка. Мъжете около него мълвяха под нос добре познатите думи, прокарваха за последен път камъка за точене по остриетата, потягаха тетивите на лъковете, закопчаваха катарами на ризниците.

Човек ще си каже, че бойците ще предпочетат да пеят преди сражение песни за воини, които преживяват битката и умират от старост, сити, доволни и богати в собствения си дом. От друга страна, замислиш ли се, виждаш, че в повечето от това, което правеха, нямаше смисъл. Само една от причините, според Рейт, да не се замисляш много.

Бяха свалили всичкия ненужен товар от корабите, за да направят място за повече воини на палубите, а всичките провизии лежаха на купчини по плажа. Някои от мъжете бяха решили да носят ризниците си, от страх от острие на меч или стрела. Други ги бяха оставили на брега от страх, да не ги завлекат в ледената прегръдка на майка Море. Тежък избор, пълна лудост, да се налага да избираш между двете. Но войната се състоеше предимно от подобни залози.

Всеки от мъжете намираше куража си посвоему. Подхвърляха един на друг недотам забавни шеги, смееха се пресилено, обзалагаха се кой ще натрупа по-висока камара от вражески трупове или просто обясняваха как да се подели собствеността им, ако минеха през Последната врата преди зазоряване. Някои стискаха в шепи свещени талисмани или нещо, подарено за късмет от жените им у дома, други се прегръщаха един друг, трети шляпаха другарите си по раменете, крещяха надъхани за битка един друг в лицата си. Имаше и такива, които мълчаха и се взираха във водите на майка Море, където щеше да се решава съдбата им.

Рейт беше готов. Беше готов от часове. От дни. От момента, в който Скара даде гласа си в полза на крал Удил. Обърна гръб на останалите и свъсил вежди, се загледа в овъглените останки от града над плажа. Напълни гърди с миризмата на сол и дим. Странно, човек дори не се замисля за дишането си до момента, в който не осъзнае, че може би това е последният му дъх.

— Казваше се Валсо.

— Ъ? — обърна се озадачен Рейт.

— Градът. — Синия Дженър зарови пръсти в брадата си, среса я наляво, после надясно и накрая отново надолу. — Имаше добър пазар. Агнета напролет. Роби през есента. Заспало градче през повечето време, но върнеха ли се мъжете от поход, падаха шумни веселби. Прекарал съм няколко бурни нощи в тронната зала тук. — Той кимна към един стърчащ от камарата овъглени дървени греди каменен комин. — Мисля, че беше ей там. Пях песни с мъже, повечето от които вече ги няма.

— Имаш глас, а?

Дженър прихна развеселен:

— Когато съм пиян, си мисля, че имам.

— Е, там май повече няма да се пее. — Рейт се замисли над това колко ли семейства бяха загубили домовете си в този изгорял град. А също в останалите, покрай брега, на които се натъкнаха през целия път на запад дотук. Ферма подир ферма, село подир село, град подир град — само въглен и пепел.

Размърда пръстите на лявата си ръка и усети добре познатата стара болка в кокалчетата. Боговете му бяха свидетели, той самият бе палил неведнъж. Гледа смаяно как пламъците поглъщат дървото и осветяват нощта и после се чувстваше могъщ като бог. И се беше хвалил с това, пръскаше се от гордост от похвалите на Горм. Пепелта бе едно от многото неща, за които избягваше да мисли. За пепелта и хората, изгубили всичко. За мъртвите. За изгорените. Но мисленето е едно, а сънищата съвсем друга работа, тях човек не избира. Казваха, че боговете ти изпращат такива, каквито си заслужил.

— Яркия Йълинг определено обича да пали — каза Дженър.

— Какво да очакваш от него — изръмжа Рейт. — Нали почита Смърт?

— Би било хубаво да го изпратим в ръцете ѝ.

— Война е. Остави хубавото настрана.

— На теб обикновено не ти е проблем. — Гласът го накара да се усмихне, беше така подобен на собствения му глас. Обърна се и видя брат си да крачи наперено между екипажа на „Черно куче“.

— И това ако не е Ракки, щитоносецът на Гром-гил-Горм. Кого хвана кралят да носи меча му?

Ракки се усмихваше с онази закачлива усмивка, която, колкото и еднакви да бяха лицата им, Рейт така и не успяваше да докара.

— Най-после намери някой, който не се препъва в собствените си крака.

— А, не си ти, значи?

Ракки прихна:

— Остави шегите на по-забавните от теб, братко.

— А ти остави боя на по-коравите от теб. — Рейт го сграбчи в грубовата прегръдка и почти го отлепи от земята. Винаги бе по-силният от двама им. — Гледай Горм да не те стъпче като започне битката, а, братко? Всичките ми мечти за бъдещето се въртят около теб.

— Гледай Удил да не те удави — отвърна Ракки и се освободи от прегръдката му. — Нося ти нещо. — Той му подаде комат червеникав хляб. — Нали тези безбожници, тровенландците, не ядат последния комат.

— Знаеш, че не вярвам много в късмета. — Рейт отхапа от комата и вкуси кръвта в хляба.

— Аз обаче вярвам — отвърна Ракки и се вгледа в очите му. — Ще те потърся след битката и ще има да се дивиш на плячката ми!

— Ще се дивя, ако въобще имаш такава, както обикновено се влачиш най-отзад! — Рейт хвърли по него комата и събралите се в ръката му трохи.

— Онези, които се влачат най-отзад, се справят най-добре, братко! — викна Ракки, избягвайки летящия към него хляб. — Хората обичат да пеят за герои, но не обичат да стоят до тях в битка! — При тези думи той изчезна в тълпата, потегли на битка, в която щеше да стои рамо до рамо с Трошача на мечове. Щеше да се бие заедно със Сориорн и останалите от приближените на Горм, мъжете, на които Рейт се бе възхищавал през половината си живот, по-добрата половина. Стисна юмруци, така му се искаше да може да тръгне след брат си. Да е до него, за да го пази. В края на краищата той бе силният от двама им.

— Липсва ли ти?

Предполагаше, че след толкова време прекарано в присъствието ѝ ще става по-лесно, при все това, само появата на острите черти на лицето на Скара бяха достатъчни да избият всякаква мисъл от главата му. Тя изпроводи с поглед отдалечаващия се в тълпата от воини Ракки.

— Прекарал си целия си живот с него.

— Ъхъ. До гуша ми е дошло от него.

Скара не остана убедена. Явно ѝ се отдаваше отгатването на това, което ставаше в главата му. Или може би просто главата му не беше кой знае каква трудна загадка.

— Ако победим днес, може би утре ще настъпи времето на баща Мир.

— Ъхъ — отвърна Рейт. Само дето обикновено майка Война има други идеи.

— Тогава ще можеш да се върнеш при брат си и отново ще пълниш чашата на Горм.

— Ъхъ — съгласи се отново Рейт. Само дето подобна перспектива не го радваше като преди. Ролята на придворно кутре на кралица Скара не носеше много слава, но от друга страна тя представляваше къде по-приятна за окото гледка от Трошача на мечове. Нещо повече, с нея нямаше нужда да се доказва ежедневно като най-коравото копеле на света. Нямаше ги и шамарите зад врата, когато се провалеше в тези си опити.

Скъпоценните камъни в обецата на Скара заблещукаха с цветовете на залязващото слънце, когато тя извърна глава към Синия Дженър:

— Колко още остава?

— Още малко, кралице моя. Върховния крал има прекалено много воини и твърде малко кораби. — Той кимна към тъмните очертания на носа, окръжени от сребристите води на майка Море — Стоварват хората на части на плажа зад онези скали. Когато Горм прецени, че е настъпил моментът, ще надуе рога и ще смаже акостиралите на брега. През това време ние ще сме вече в морето и ще гребем с всички сили да пресрещнем пълните с войска кораби в протока. Това поне е планът на крал Удил.

— Планът на отец Ярви, имаш предвид — промърмори Скара и зарея поглед в морето. — Изглежда достатъчно просто.

— За беда, на думи винаги е по-просто, отколкото на дела.

— Отец Ярви има ново оръжие — намеси се сестра Ауд. — Подарък от императрицата на Юга.

— Отец Ярви винаги крие по нещо… — Скара трепна, докосна с върховете на пръстите бузата си и по тях остана нещо червено.

Един молитвоплетец крачеше сред воините, виеше протяжно благословии, топеше почервеняла до китката ръка в купа с кръвта от приношенията за майка Война и пръскаше мъжете за късмет в битката.

— Това е, за да ти върви в боя — каза Рейт.

— Аз няма да съм там. — Скара извърна глава към руините на Валсо и стисна гневно устни. — Ще ми се да можех да държа меч.

— Аз ще държа меч от твое име. — И преди да осъзнае какво правеше, Рейт коленичи на скалите, вдигна над глава секирата си и ѝ поднесе острието, точно като Хордру, избраният щит, в песента.

Скара погледна надолу и повдигна вежда:

— Това е секира.

— Мечовете са за красивите и умните.

— И само едно от двете не е зле. — Днес носеше косата си спусната над едното рамо на дебела плитка. Отметна рязко глава и я прехвърли на гърба си. После, точно като Ашенлир в песента, се наведе и целуна острието на секирата. Рейт се осъмни, че би изпитал такава тръпка, ако го беше целунала по устните. Естествено, това бяха пълни глупости, но когато Последната врата се разтваря широко отпред, на всеки му е позволено малко глупост.

— Ако видиш Смърт в морето — каза му Скара, — стой настрана от нея.

— Мястото на един воин е до Смърт — отвърна Рейт изправяйки се. — Само така може да я насочва към враговете си.

И той се обърна и тръгна надолу към майка Море, с облени в светлината на залеза искрящи води. Надолу към стотиците поклащащи се в прибоя кораби и озъбените им, свирепи статуи на носовете. Надолу, сред гъстата тълпа от братя по оръжие, готови да застанат пред Последната врата, да изпитат куража и уменията си — напираща срещу прибоя човешка вълна.

Рейт усети приятното замайване от смесицата на страх и вълнение, докато заемаше мястото си на носа на кораба. Беше винаги пръв в битката, винаги, вече усещаше приятното гъделичкане на опиянението от нея в гърлото си.

— Иска ти се да си до Трошача на мечове, нали? — попита Дженър.

— Не — отвърна Рейт и беше напълно откровен, казвайки го. — Един мъдър мъж веднъж ми каза, че най-важното във войната е да постигнеш каквото можеш с каквото ти се изпречи на пътя. Стъпил здраво с два крака върху баща Земя, от Трошача на мечове няма по-страховит воин. — Той се усмихна на Дженър. — Но нещо ми подсказва, че ти си дърто копеле, което си знае работата на палубата на кораб.

— Правя разлика между носа и кърмата. — Дженър го плесна дружески по рамото. — Радвам се, че си в екипажа ми, момче.

— Ще гледам да не те разочаровам, старче. — Искаше му се думите да прозвучат пълни с презрение и подигравка, точно както се заяждаха обикновено с Ракки, но вместо това те прозвучаха простосърдечно, чак гласът му потрепери, казвайки ги.

Дженър се усмихна и обветреното му лице се надипли от ситни бръчици:

— Знам, че няма да ме разочароваш. Кралят говори.

Удил стоеше на рулевата платформа на кораба си, стъпил с един крак върху борда, с една ръка прегърнал меч до гърдите си, с другата стиснал кърмата, завършваща със статуя на озъбена вълча глава. Не носеше ризница, нито щит, ни шлем на главата. Обикновеният метален обръч, който представляваше короната му, блестеше в сивите му коси. Беше мъж, уверен в уменията и късмета си в битка. Презрението, с което гледаше Смърт, караше враговете му да треперят от страх, а воините му да се пръскат от гордост. Такъв мъж не се нуждаеше от друга броня.

— Приятели мои! — провикна се той и дрезгавият му глас сложи край на нервното мърморене по палубите. — Братя! Воини от Гетланд и Тровенланд! Чакахте достатъчно дълго. Но днес най-после ще отдадем дължимото на майка Война. Днес ще е червен ден, кървав ден, ден на враните. Днес ще се бием!

Рейт изръмжа и чу мъжете около него да правят същото.

— За този ден пасторите ще пишат в дебелите си книги — продължи Удил. — А странстващите певци ще пеят край огнищата. За тази битка ще разказвате на правнуците си и ще се пръскате от гордост, че сте се били в нея. Ние сме мечът, който ще изреже от лицето самодоволната усмивка на Яркия Йълинг, ние сме ръката, която ще зашлеви баба Вексен. Гром-гил-Горм и ванстерландците му ще стъпчат хората на Върховния крал върху неподатливата гръд на баща Земя. Ние ще ги изпратим в ледената прегръдка на майка Море.

Кралят се изправи в цял ръст. Сивата му коса се развя покрай белязаното му лице. Очите му засвяткаха трескаво.

— Смърт чака всички ни, братя мои. Ще се промъкнете ли покрай нея към Последната врата с подвити опашки? Или ще я посрещнете с гордо вдигнати глави и меч в ръка?

— С меч в ръка! С меч в ръка! — разнесоха се от всички палуби викове и мечовете напуснаха със съскане ножниците им.

Удил кимна, свъсил вежди.

— Не съм пастор. Нямам повече думи за вас. — Той хвана дръжката на меча си и го вдигна високо над глава. — Острието ми ще говори от мое име! Стоманата е отговорът!

Мъжете закрещяха, заудряха по греблата, зачаткаха със старателно наточени остриета в металните кантове на щитовете си. Вдигнаха оръжия над главите си и от всяка палуба поникна лъскава гора от стомана. И сред всичко това, най-силно от всички викаше Рейт.

— Не мислех, че някога ще те чуя да викаш за краля на Гетланд — промърмори Дженър.

Рейт се покашля, беше пресипнал от викане:

— Е, знаеш как е. От най-върлия враг излиза най-верен съюзник.

— Ха. Бързо учиш, момче!

Настъпи тишина. И най-малкият шум беше гръмотевица — скърцането на ботуша на Рейт върху борда на кораба, плискащите лениво брега вълни на прибоя. Съскането на мазолеста кожа, когато Синия Дженър потри длани и прошепна последна молитва към майка Война. Тракането на греблата в дървото на бордовете, крясъкът на самотния гларус, който прелетя ниско над корабите и пое на юг.

— Добра поличба — каза крал Удил и свали рязко меч.

— Тегли! — изрева Дженър.

Мъжете се нахвърлиха на греблата. Кръвта им кипеше, от страх, от гняв. Гладни за плячка и зажаднели за слава. Както подобаваше на името му, „Черно куче“ препусна напред като ловна хрътка и остави назад сивите платна на кораба на Удил. От високия нос полетяха солени пръски, вятърът разроши косата на Рейт. Дървото заскърца, вълните задумкаха гръмогласно по дървените бордове. Гласовете на капитаните се извисиха над шума, изкрещяха заповеди на кормчиите, които на свой ред завикаха на гребците — всеки екипаж искаше да влезе пръв в битка.

За това беше роден. Рейт вирна брадичка и зави като вълк.

Отдалеч

Сърцето на Скара се беше качило в гърлото ѝ, когато се хвана за стърчащия корен и се издърпа нагоре към върха на хълма. Далеч от подобаващото на кралица поведение, както сестра Ауд побърза да ѝ напомни, но тя просто не можеше да остане на плажа. Отказваше да стои на брега и гризе нокти в момент като този, в който се решаваше бъдещето на Тровенланд.

Не можеше да се бие в сражението, но поне можеше да го наблюдава, отдалеч.

Билото не беше толкова стръмно и тя продължи напред, превита о две. Нагънатият бряг на Ютмарк се разкри постепенно пред очите в далечината на юг. Най-отгоре бледите хълмове, после сивите каменни плажове отдолу, сребристата вода на протока и накрая, в средата — кораби.

— Флотът на Върховния крал — прошепна сестра Ауд. Лицето ѝ беше поруменяло от изкачването и приличаше още повече на праскова.

Дузина кораби, с повдигащи и спускащи се гребла. Част от тях с ниски, издължени корпуси, строени за битки, други масивни търговски галери с дебели търбуси, безсъмнено пълни с воините на баба Вексен, потеглили на поход на север. Настървени да пометат скромната войска на съюза им и смажат нищожното парче от Тровенланд под владението на Скара с безразличието на дете, газещо буболечки.

Гневът се надигна горещ в гърдите ѝ и тя стисна юмруци. Изкатери последните няколко крачки до върха на носа и застана до отец Ярви и майка Скаер. На запад, дългият плаж се стелеше, докъдето ѝ стигаше погледът и се размиваше в потъващата зад хоризонта майка Слънце.

— Богове — простена тя.

Чакълестият бряг под носа гъмжеше от хора. Приличаха на мравки, изпълзели от разровен мравуняк. Боядисаните в разни цветове щитове бяха като точки, тук-там лъщеше метал, мъничките знамена, указващи къде да се съберат различните дружини, плющяха под напорите на вятъра. Прехвърлените през протока воини на Върховния крал. Два пълни кораба, може би три. Стотици, хиляди. Не можеше да повярва, че това се случваше наистина.

— Толкова много — прошепна.

— Колкото повече оставим да прехвърлят през протока — каза майка Скаер — толкова повече Гром-гил-Горм ще спипа неподготвени, толкова повече от тях ще умрат.

Думите пронизаха Скара като кинжал, изпита остър пристъп на тревога, стисна с една ръка другата, за да я спре да трепери.

— Мислиш ли… — Гласът ѝ я предаде преди дори да е изрекла името. — Че Яркия Йълинг е там долу? — Спомените я връхлетяха на мига, миловидното му лице, звънкия, напевен глас, ужасът, който бе изпитала в онази нощ. Вбеси се от собственото си малодушие. Тя е кралица. Кралиците не изпитват страх.

Отец Ярви извърна очи към нея:

— Истинският герой предвожда армията си.

— Той не е герой.

— Всеки герой е нечий злодей.

— Герой или злодей — яркосините очи на майка Скаер бяха приковани в мъжете на плажа под носа, — хората му не са готови за битка.

Беше права. Воините бяха сформирали стена от щитове между дюните, обърната към вътрешността на брега, към злокобната на вид гора в края на плажа, а в средата ѝ, на висок прът, блестеше златното слънце на Единствен бог. Военният опит на Скара се простираше дотам, че беше виждала момчетата да се упражняват в тренировъчния квадрат зад тронната зала на дядо ѝ, но дори тя виждаше, че онези долу не бяха готови за битка. Стената им беше крива с множество пролуки в нея.

— Хората на баба Вексен са събрани от много и далечни земи — каза отец Ярви. — Не са свикнали да се бият заедно. Мнозина от тях дори не говорят един език.

В този момент флотът на крал Удил заобикаляше носа. Корабите бяха подредени в клин. Над бялата бразда от разпенена вода зад кърмите, описваща дъга към овъглените останки от Валсо, кръжаха гларуси. От корабите на Върховния крал явно ги бяха забелязали, част от тях промениха курс и се насочиха към тях, за да ги пресрещнат, други извърнаха в обратна посока, а трети ускориха темпо и продължиха към брега, но това им коства много — оплетоха гребла, удряха бордове един в друг, настъпи объркване.

— Изненадата е на наша страна — каза сестра Ауд, която най-после бе успяла да си поеме дъх. — А изненадата е половин победа.

Скара сбърчи чело и извърна поглед настрани към нея:

— В колко битки си се била?

— Аз имам вяра в съюза ни, кралице моя — отвърна пасторът и скръсти ръце на гърдите си. — Уповавам се безрезервно на Трошача на мечове, на крал Удил, на Синия Дженър.

— И Рейт. — Думите си изплъзнаха неволно от устните на Скара. Всъщност, до момента дори не бе подозирала, че се доверява на Рейт, още по-малко, че ще го каже на глас.

Сестра Ауд повдигна вежда:

— На него не чак толкова.

Разнесе се протяжен, плътен рев на рог, така дълбок, че на Скара ѝ се стори, че земята потрепери.

Майка Скаер се изправи в цял ръст:

— Трошача на мечове пристига на угощението!

Изведнъж от гората се изсипаха хора и хукнаха през дюните. Скара се досещаше, че тичат с всички сили, но от билото на хълма изглеждаше така, сякаш пълзяха, бавно, както се точи медът през зимата.

Осъзна, че стискаше с превързаната си ръка рамото на сестра Ауд. Последният път, когато беше толкова изплашена, беше в нощта, в която изгоря Гората, но този път усещаше непоносимо вълнение, примесено със страх. Съдбата ѝ, съдбата на Тровенланд, тази на цяло Разбито море висяха на косъм. Не можеше да понесе повече да гледа надолу, не можеше и да извърне глава.

Един от воините на Върховния крал изтича пред стената от щитове и взе да ръкомаха в отчаян опит да подготви останалите да посрещнат щурма. Вятърът донесе до ушите на Скара накъсаните му крясъци, заглушени, идващи много отдалеч, но беше прекалено късно.

Трошача на мечове всеки момент щеше да връхлети стената от щитове. Черното му знаме се вееше над прииждащите му като вълна воини — тъмна вълна с блестящ стоманен гребен.

— Смъртта ви идва — прошепна Скара.

Лицето я болеше, така изкривено от напрежение беше. Дробовете ѝ изгаряха, задъхваше се. Отправи безмълвна молитва към майка Война, хладна, зловеща молитва, да изтика обратно в морето нашествениците, нахлули в земята ѝ. Да ѝ позволи да се изплюе върху трупа на Яркия Йълинг преди залеза на майка Слънце и най-после да се освободи от страха от него.

Изглежда молитвите ѝ бяха чути. Ванстерландци се изсипаха като черен прилив по затревените дюни. Бойните им викове долитаха, понесени от вятъра, странни, изкривени. И като пясъчна дига на пътя на прибоя, зле подредената стена от щитове на Върховния крал подаде и се разкъса в средата. Скара усети ръката на сестра Ауд върху своята и я стисна силно. Хората на Горм връхлетяха стената и майка Война разпери криле над брега на Тровенланд и се усмихна над предстоящото клане. Гласът ѝ беше желязна буря — шум като от хиляда ковачници и сто кланици. От време на време, незнайно защо, вятърът довяваше отделна дума, фраза или вик, яростен крясък, болезнен писък, молещ за прошка вик, така отчетливи, така отблизо, че Скара подскачаше от страх, защото имаше чувството, че викащият е зад гърба ѝ.

Отец Ярви пристъпи нетърпеливо напред, беше стиснал до болка жезъла си, не откъсваше очи от ставащото на плажа:

— Да — изсъска той — Да!

Десният фланг на Върховния крал се огъна бавно и миг по-късно се срина напълно, воините побягнаха надолу по чакълестия плаж, хвърляха оръжия. Но напразно, нямаше къде да бягат, освен в прегръдките на майка Море, а те бяха студени, негостоприемни прегръдки.

По билата на дюните се оформиха гнезда от все още удържащи позицията воини на Върховния крал, даваха всичко от себе си, биеха се достойно за песните, но позициите им бяха просто острови в бушуващ потоп. И сега Скара видя пагубното действие на паниката и страха върху цяла войска, научи как само за миг се обръща цяла битка, видя лъскавия символ на Единствен бог да бива стъпкан под ботушите на синовете на майка Война.

Щурмът на Горм остави след себе си дюните осеяни с черни точици, също както бурята оставя след себе си довлечено от пороя дърво. Натрошени щитове, счупени оръжия. Прекършени тела. Облещените очи на Скара зашариха по опустошението, опитваше се да преброи мъртвите. Изведнъж не можеше да диша, гърлото ѝ се беше свило на топка.

— Аз направих това — прошепна тя. — С моите думи. С гласа си.

Сестра Ауд стисна окуражително ръката ѝ:

— И постъпи добре, кралице моя. Пощаденият тук живот ще струва много повече животи после. Това е в името на всеобщото благо.

— И по-малкото зло — промърмори Скара, припомняйки си уроците на майка Кайър, но взетият назаем пастор я разбра погрешно. Не вина изпита в този момент Скара, а смайване от собствената си власт. В този момент най-после се почувства кралица.

— Строителите на погребални клади ще са доста заети през нощта — каза отец Ярви.

— А скоро след това и търговците на роби във Вулсгард. — Като никога майка Скаер беше доволна от нещо. — Засега всичко се развива според плана ти.

Отец Ярви зарея поглед в морето и изпитото му лице се сгърчи, когато стисна зъби:

— Засега.

Битката на сушата беше спечелена, но в протока подреденият в клин флот на крал Удил едва сега достигаше корабите на Върховния крал. И на върха на клина Скара видя опънато от вятъра синьо платно на един от корабите. Усети соления вкус на кръв, когато загриза кожичката над нокътя на палеца си.

Убиец

— Няма да тръгнеш да правиш глупости, нали? — каза Синия Дженър.

Рейт мислеше за тренировъчния квадрат във Вулсгард. Как свали на земята онова момче, два пъти по-голямо от него. Здраво го удари и така светкавично. После се надвеси над него, свит на земята. Сянката от вдигнатия ботуш на Рейт падаше през лицето му. Спомни си как тежката ръка на Гром-гил-Горм се стовари на рамото му.

„Какво чакаш?“

Вторачи се във флота на Върховния крал — плетеница от опънати въжета, плющящи платна, потапящи се във водата гребла и превиващи гърбове мъже.

— Единствената глупост в битката са задръжките — изръмжа Рейт, напъха в уста старото дървено трупче и зъбите му потънаха в добре познатите им вдлъбнатини — пасваха си като парчета от счупено глинено гърне.

Острият кил на „Черно куче“ пореше вълните и вдигаше пръски солена вода, които окъпваха изкривените в решителни гримаси лица на гребците и коленичилите между тях воини.

Рейт хвърли бърз поглед през рамо към подскачащия нагоре-надолу при всяка вълна бряг и се замисли за Скара. Гледаше ли сега отнякъде? Спомни си очите ѝ, големите ѝ, зелени очи, в които потъваше всеки път, когато го погледнеха. Замисли се и за Ракки, сам в битката, без никой до него да го пази. Стисна с такава сила дръжката на щита си, че дланта го заболя.

Корабите на Върховния крал приближаваха бързо, вече виждаше разноцветните щитове окачени по бордовете: сива крепостна порта, глиганска глава, квадрат от четири меча. Виждаше и напрегнатите лица на гребците над тях. Един от корабите са наклони и Рейт видя опънати лъкове зад парапета на борда му. Стрелите полетяха над водата.

Той се сниши зад щита си. Една стрела изчатка в канта и прелетя, премятайки се над рамото му, друга се заби в парапета на борда до него. Дъхът му се учести, той намести с език трупчето в устата си и го захапа още по-силно.

Чу зад гърба му да бръмват тетивите на лъкове. Вятърът понесе стрелите и те западаха над корабите на Върховния крал. Кормчиите на тези на крал Удил викаха на гребците да ускорят темпото. Надигна се тропот и дрънчене от оръжия по щитовете — мъжете се надъхваха за битка, събираха кураж, готвеха се да убиват и умрат. Рейт пое дълбоко дъх и заудря със секирата си в парапета на борда в такт с ударите на препускащото му сърце — дум, дум, дум.

— Обърни наляво! — изрева Синия Дженър, беше избрал противник. Ще да беше от нискоземците — нямаше статуя на носа, просто завъртулка на продължението на кила. Екипажът му се бореше да го обърне и посрещне „Черно куче“ борд с борд, кормчията натискаше с всички сили руля, но вятърът не беше на тяхна страна.

— Желязно сърце! — изрева някой. — Глава от желязо! Желязна ръка!

— Смъртта ви идва! — изкрещя друг и екипажът на „Черно куче“ поде вика. Рейт също закрещя, но с трупчето между зъбите от устата му излезе просто гърлено мучене. Дъхът му пареше, гореше, замахна с всичка сила със секирата и от парапета на борда хвръкнаха трески.

Още няколко гневни стрели прелетяха над водата. Надигна се глъчка от молитви и бойни викове. „Черно куче“ летеше право към кораба на нискоземците. Гребците на обърнатия към него борд скочиха от сандъците си с облещени очи. Рейт подушваше страха им, кръвта им, скочи на крака и зави като вълк.

Носът на „Черно куче“ се вряза в борда с гръмотевичен, разтърсващ трясък. Част от греблата хвръкнаха нагоре, други се пречупиха като съчки, трети се пръснаха на трески, останалите щръкнаха покрай носа на „Черно куче“ като копия. Корабът се разтресе, мъжете залитнаха и се вкопчиха кой в каквото намери. Корабът на нискоземците се килна силно на една страна и гребците му изпопадаха от сандъците. Един от стрелците на борда му падна по гръб и пусна стрелата си право нагоре.

Над разпенената вода между двата кораба полетяха куки. Железните им нокти се впиха в дървото. Една пропусна целта — закачи един от нискоземците под мишницата, повлече го напред и го преметна през борда.

— Тегли! — изрева Дженър и двата кораба започнаха да се приближават борд до борд, приклещвайки плетеницата от гребла и въжета помежду им. Рейт оголи зъби и постави крак на парапета на борда.

Полетя камък, издрънча остро в шлема на човека до Рейт и той се свлече, със зяпнала уста и нахлупен на носа, вдлъбнат и окървавен по ръба шлем.

„Какво чакаш?“

Рейт скочи напред, прелетя над побелялата от пяна вода между двата кораба и се озова насред мъже. Едно копие се отплесна от щита му, почти го изтръгна от ръката му.

Озъбен, Рейт замахна със секирата, отново и отново, докато не събори по гръб онзи с копието. Видя друг, с рижа брада, вдигаше секира да го посече. На кожена връвчица на врата си носеше крило на гарга — талисман за бързина в ръцете. Не го направи достатъчно бърз. Една стрела се заби в лицето му, точно под окото и той изпусна секирата и я сграбчи с две ръце.

Рейт го удари по главата и го просна на палубата. Една вълна блъсна кораба отстрани и окъпа и враг, и свой. Пръски морска вода, пръски кръв, напиращи напред мъже, блъсканица, трясък, писъци — мешавица от обезумели лица. Поредната вълна повдигна кърмата на кораба и Рейт се възползва от наклонената палуба и започна да ги изтиква назад с щита си, ръмжеше, плюеше, виеше — вълчи вой, вълче сърце.

На палубата се разрази буря от пращящо дърво, дрънчене на метал и пресипнали крясъци, изпълваше главата на Рейт до пръсване, ушите му звънтяха с него. Дървото под краката му беше хлъзгаво от вода и кръв. Палубата се надигаше и спускаше и при всяко нейно движение мъжете залитаха заднешком, после се сблъскваха отново с трясък на щитове. Корабът се беше сдобил със статуя на носа — дървото беше така накичено със стрели, че приличаше на таралеж.

Един от защитниците замахна да наръга Рейт с копие, но паниката бе сграбчила в нокти нискоземците и в удара му нямаше сърце. Рейт беше набрал бързина, извъртя се рязко, пропусна върха на копието покрай себе си, ръката му описа широка дъга и свистящото острие на секирата му потъна в рамото на мъжа. Удари го с такава сила, че го преметна през борда.

„Милостта е слабост“, караше ги да повтарят майка Скаер преди да им даде хляб. „Милостта е провал.“

Рейт замахна здраво с щита си и обкантеният с желязо ръб се вряза в устата на един от гребците. Мъжът се запрепъва заднешком, плюещ, задавен от собствените си зъби.

Синия Дженър стоеше на кърмата, качил ботуш на парапета на борда, стиснал с една ръка продължението на кила, а с другата сочеше нанякъде със стария си, очукан меч. Крещеше, но сега Рейт беше огромно, свирепо куче, ако някога бе разбирал човешкия език, това бе много отдавна и на друго място.

Корабът на нискоземци се блъсна в друг. Един паднал във водата воин изпищя премазан между двата дървени корпуса. Пламнаха огньове, ожариха в цветовете на пламъците си остриетата на оръжията и изпитите от страх лица на мъжете.

Южняшкото оръжие на отец Ярви. Една запалена делва се запремята във въздуха, пръсна на палубата на една от търговските галери и пламъците погълнаха дървото. Хората започнаха да скачат през бордовете, горящи, пищящи. Такелажът се превърна в паяжина от ярки черти. Самата майка Море гореше.

Рейт почувства отново ръката на Горм на рамото си: „Какво чакаш?“

Посече някого и в момента, в който онзи падна, го прегази и посече втори, обърнал се да побегне. Осъзна, че е стигнал края на кораба. Пред него стоеше един-единствен висок воин. Гардът на носа на шлема му имаше позлата. Лъчите на залязващата майка Слънце блестяха в множество златни и сребърни гривни по ръцете му.

Рейт приклекна, готов за бой, ръмжеше гърлено, лигите му се точеха покрай дървеното трупче и капеха по палубата. По осветената от огньове палуба около двамата затанцуваха сенките на биещите се зад Рейт мъже.

Скочиха едновременно. Стоманен писък при сблъсъка на меч и секира, трясък на острие в щит, ритник, залитане назад, дълбока резка в дървото на палубата зад претърколия се по нея Рейт.

Започна да обикаля бавно настрани. Влажните му устни трепереха. Наместваше внимателно стъпала по палубата, претегляше секирата в ръка, докато не видя сянката си да се проточва дълга към капитана на нискоземците. Сега знаеше, че слязлата ниско на хоризонта майка Слънце ще прониже с лъчите си очите му. Рейт се хвърли напред.

Закачи ръба на щита на капитана, свали го рязко надолу. Мечът му даваше предимство в обхвата, но Рейт не го дочака да се възползва от него. Фрасна го с чело в лицето, точно под обкантения със злато гард на носа.

Капитанът залитна и се хвана за парапета на борда. Секирата на Рейт изтрещя в дървото, пръстите на онзи се запремятаха из въздуха, а мечът му падна през борда и изчезна във водата. Рейд изкрещя и от устата му полетяха порозовели пръски. Замахна ниско и посече капитана под ръба на ризницата. Чу се пращене и коляното му се прегъна назад. Капитанът се свлече с пъшкане на палубата.

Рейт почувства щипането на поредния шамар на Горм по бузата си: „Ти си убиец!“

Предъвкваше дървеното трупче при всеки замах на секирата, сече, сече, грухтя, сече и така, докато не му останаха сили и не можеше да вдигне ръка. Тогава залитна настрани и се хвана за борда. Лицето му беше облято в кръв, имаше кръв в устата си.

По водата се носеха кълба дим, очите му се насълзиха.

Тук поне битката беше свършила. Имаше мъртви. Други пищяха от болка. По водата се поклащаха трупове, бутаха се в корпусите на корабите. Коленете на Рейт отмаляха и той се свлече и седна на палубата в сянката на продължението на кила на носа.

Още от корабите на Удил пореха вълните и се включваха в битката. Летяха стрели, прелитаха куки, мъжете скачаха от една палуба на друга, ревяха с пълно гърло, биеха се, умираха — черни сенки в отиващата си светлина на деня. Огньовете поглъщаха търбусите на големите кораби на Върховния крал, пламъците бумтяха, оплетените им гребла заприличаха на факли над водата.

— Какъв бой само, а, момче? — Някой постави позлатения шлем на капитана в скута на Рейт. — Не знаеш какво е страх, май, а?

Отне известно усилие да разтвори челюсти и избута навън с изтръпнал език дървеното трупче.

Понякога му се струваше, че всичко, което познаваше, беше страхът. Страх да не изгуби мястото си. Да не остане сам. Страх от нещата, които беше направил. От нещата, които щеше да трябва да прави.

Боят беше единственото, от което не го беше страх.

Победа

Брегът беше притъмняла загадка, когато корабите започнаха да акостират на него. Небето наподобяваше тъмносиньо платно, прорязано от тънки облаци и прободено от звезди. В морето остатъците от флота на баба Вексен още горяха.

Екипажите скачаха през бордовете и газеха в прибоя. Мъжете се смееха. Светлините на стотиците огньове, запалени по брега, се отразяваха в блесналите им триумфално очи.

Скара ги гледаше и чакаше нетърпелива да узнае кой беше оцелял и кой не. Едва се сдържаше да не хукне към прибоя.

— Там! — сестра Ауд посочи напред и Скара видя статуята на носа на „Черно куче“ и екипажът му, който вървеше наперено по чакъла. Зави ѝ се свят от облекчение, когато зърна усмихнатото лице на Синия Дженър. После воинът до него свали украсен с позлата шлем от главата си и насреща ѝ се усмихваше Рейт. Дали майка Кайър би го одобрила като подобаващо или не, но Скара се завтече през глава да ги посрещне.

— Победихме, кралице моя! — извика Дженър и Скара го сграбчи в прегръдките си, после го хвана за ушите и наведе главата му, за да го целуне по олисялото теме.

— Сигурна бях, че няма да ме разочаровате!

Дженър се изчерви до уши и кимна настрани:

— Благодарение на ей този тук. Уби капитан на кораб. В двубой. Не бяха виждал такава смелост.

Очите на Рейт горяха, диви и необуздани и преди да се усети, Скара го прегръщаше. Носът ѝ се изпълни с киселата му и същевременно сладка миризма, незнайно защо беше всичко друго, но не и неприятна. Той я хвана за кръста, повдигна я с лекота, все едно беше от слама и я завъртя в кръг. Засмяха се, опиянени от радостта от победата.

— Носим ти награда — каза той и обърна на пясъка един платнен чувал. От него се изсипа камара от гривни.

Сестра Ауд клекна, започна да рови из златото и среброто и на кръглото ѝ лице грейна огромна усмихна с две дълбоки трапчинки от двете ѝ страни:

— Това ще е добре дошло в хазната на Тровенланд, кралице моя.

Скара постави длан на рамото на пастора:

— С това Тровенланд има хазна. — Сега щеше да може да храни хората си, може би дори да започне да съгражда отново изгореното от Яркия Йълинг. Щеше най-после да е кралица, а не момиче с празна титла. Тя повдигна вежда и извърна глава към Рейт.

— Да ти призная, когато за пръв път седна до мен, не таях особено големи надежди за теб.

— И аз не таях големи надежди за себе си — отвърна той.

Дженър го сграбчи и разроши бялата му коса:

— И може ли да те вини човек? Такова ненадеждно копеле си!

— Точно ти ли го казваш, старче? — Рейт плесна ръката на Дженър и го избута настрана от себе си.

— И двамата се доказахте като големи бойци. — Скара избра две златни гривни и подаде едната на Дженър. Така щеше да се гордее с нея дядо ѝ, ако можеше да я види сега как награждава воините си след спечелена битка. — И верни приятели. — Тя хвана дебелата китка на Рейт, постави другата гривна на нея и в сянката между двама им докосна леко с върха на пръстите си опакото на ръката му. Той извъртя нагоре ръка и сега пръстите ѝ докоснаха грубата му длан. Палецът ѝ поглади дланта му, на една страна, после на другата.

Когато вдигна глава осъзна, че очите му бяха приковани в нейните. Сякаш нямаше друго на този свят, в което да гледат. Това майка Кайър нямаше да одобри, в никакъв случай. Никой не би определил подобна постъпка като подобаваща на една кралица. И може би именно затова тя донесе на Скара такова трепетно вълнение.

— Стоманата беше нашият отговор! — изрева някой и Скара дръпна стресната ръка. Обърна се и видя крал Удил да крачи по брега. До него отец Ярви се усмихваше. Мъжете като един вдигнаха за поздрав мечове, секири и копия с изтерзани от тежка работа остриета. Стоманата улови светлините на пламъците и изведнъж Железния крал сякаш вървеше сред оранжево и червено огнено море.

— Майка Война беше на наша страна! — избоботи задаващият се откъм дюните Гром-гил-Горм. Когато изникна от тъмнината, Скара видя на лицето му прясна рана насред десетките стари белези. Гъстата му брада беше сплъстена от кръв. От едната му страна стоеше Ракки, нарамил големия черен щит, който, също като собственика си, се беше сдобил с нови резки и драскотини. От другата му страна Сориорн носеше наръч от пленени вражески мечове. Зад тях вървеше майка Скаер. Тънките ѝ устни мълвяха безгласно отправени към Майката на враните молитви.

Двамата велики крале, двамата прославени воини, двамата заклети врагове спряха един срещу друг над един догарящ огън. Над гъмжащия от воини плаж настана тишина и Тя-която-изпява-вятъра запя протяжна песен, поде жаравата на огъня в краката им и подгони запилените по чакъла искри.

Трошачът на мечове пое дълбоко дъх и топките от дръжките на повалени в битка врагове заблестяха на гърдите му. Гласът му прогърмя като гръмотевица:

— Отправих взор към морето и видях препускащ по вълните кораб. Летеше стремглаво като спуснал се над водата сив гларус и разпръскваше пред себе си корабите на Върховния крал като врабци. От желязо беше мачтата му. Желязо имаше в ръцете на воините по палубата му. Желязо имаше в очите на безмилостния му капитан. Желязна смърт доведе по водата. Направи толкова трупове, че да засити дори глада на майка Море.

Между воините се понесе одобрително мърморене. Горди бяха със силата си и с тази на водачите си. Гордееха се с песните за този ден, които щяха да предадат на синовете си. Гордост, по-скъпа и от злато. Блесналите очи на Удил се ококориха. Той остави меча си да се свлече бавно от прегръдката му и върхът на острието допря земята. Гласът му прозвуча груб и дрезгав като стърженето на мелничарско колело:

— Отправих взор към сушата и видях там да се събира войска. Черно бе знамето, което плющеше над главите на воините. Черна бяс се стовари върху противника. Към морето бяха изтикани хората на Върховния крал. Стоманена гръмотевична буря се разрази на брега, когато се разполовиха шлемовете им и разбиха на трески щитовете им. Червен прибой обля телата им. Достатъчно трупове, че да заситят дори глада на майка Война.

Двамата крале стиснаха длани над огъня и над плажа се понесе оглушителна вълна от викове и звън на метал, когато мъжете заудряха с оръжия по щитовете си, тупаха с юмруци, облечени в ризници гърди. А Скара плесна с ръце и се засмя.

Синия Дженър повдигна многозначително вежди:

— Прилични куплети, предвид че са съчинени така набързо.

— Странстващите певци ще ги изгладят с времето! — Скара знаеше какво означава тази победа, знаеше и че си заслужава да се пие за нея. Върховния крал най-после бе прокуден от земята на дедите ѝ. Олекна ѝ на сърцето, за пръв път от нощта, в която изгоря Гората…

Тогава в мислите ѝ изплува наново онази миловидна усмивка, опръскана с кръвта на дядо ѝ и тя потрепери.

— Яркия Йълинг сред мъртвите ли е? — провикна се Скара.

Гром-гил-Горм извърна към нея черните си очи:

— Не видях и следа от това боготворящо Смърт псе. Нито от Спътниците. Просто пасмина изклахме на брега, зле въоръжени и зле предвождани в битка.

— Отец Ярви. — Едно момче се шмугна покрай Скара и подръпна дрехата на пастора. — Дойде гълъб.

Незнайно защо, когато отец Ярви постави елфическия си жезъл в сгъвката на лакътя си, разви мъничкия свитък и се обърна към светлината на огъня, за да го прочете, Скара усети тревожна, пронизваща болка в стомаха си.

— Откъде дойде?

— Надолу по брега, след Йейлтофт.

— Поставих съгледвачи, да държат под око морето… — думите му заглъхнаха, докато шареше с очи по редовете.

— Вести? — попита крал Удил.

Ярви преглътна тежко. Внезапен порив на вятъра размята парчето хартия в ръката му и то зашумоля.

— Армията на Върховния крал е преминала протока на запад оттук — промърмори той. — Десет хиляди воини вече са потеглили на поход през Тровенланд.

— Какво? — Усмивката продължаваше да грее на лицето на Рейт, но челото му се сбърчи тревожно.

Недалеч мъжете продължаваха да танцуват тромаво под звуците на флейта, смееха се, пиеха и празнуваха, но около двамата крале лицата придобиха мрачно изражение.

— Сигурен ли си? — Гласът на Скара бе изтънял от вълнение, като този на току-що помилван затворник, осъзнал, че въпреки това ще висне на въжето за друго престъпление.

— Сигурен съм. — Отец Ярви смачка хартията в юмрук и я хвърли в огъня.

Майка Скаер избухна в безрадостен смях:

— Скроиха ни номер! Баба Вексен завъртя пред очите ни пръсти, за да ни залъже да погледнем на една страна и не видим как се готви да ни зашлеви от другата.

— Да ни залъже — прошепна Синия Дженър.

— Тя пожертва всички тези мъже? — каза Скара. — Просто да ни залъже?

— Пожертва ги в името на всеобщото благо, кралице моя — прошепна сестра Ауд. Надолу по плажа няколко от огньовете угаснаха с пращене, когато една студена вълна се изкатери по-нависоко по чакъла.

— Тя захвърли с лека ръка най-старите си, протекли кораби. И най-слаби бойци. Мъже, които повече няма да се налага да храни и въоръжава. — Крал Удил кимна одобрително. — Няма как да не се възхитиш на безскрупулността ѝ.

— Помислих, че майка Война се усмихна на нас. — Горм вдигна навъсено чело към тъмното небе. — Но ето, че благоразположението ѝ е отишло другаде.

Когато вестите се разнесоха, музиката постепенно замря, а с нея и веселието на плажа. Майка Скаер изгледа гневно отец Ярви.

— Мислеше си, че ще надхитриш баба Вексен, но ето, че тя надхитри теб, а с теб и всички нас. Арогантен глупак!

— Не помня да чухме твоята мъдрост, когато тръгвахме насам! — кресна ѝ отец Ярви с изкривено от гняв лице.

— Спрете! — викна умолително Скара. — Трябва да се държим един за друг, сега повече от всякога!

Но над плажа се надигна какофония от сърдити гласове.

— Десет хиляди мъже! Та това са три пъти повече от тези, с които се бихме днес!

— Два път повече от нас!

— Сигурно след тях идват още през протоците!

— Явно Върховния крал има други кораби.

— Трябва да ги ударим незабавно — отсече крал Удил.

— Трябва да се оттеглим — изръмжа Горм. — Да ги подмамим на наш терен.

— Спрете! — изграка отново Скара, но не можа да продължи, не можеше да си поеме дъх. Ушите ѝ бучаха от нахлулата в главата ѝ кръв. Нещо изплющя във въздуха и тя зяпна от изненада. Рейт я сграбчи за ръката, дръпна я зад гърба си и извади с рязко движение кинжала си. От тъмнината изплува птица и кацна на рамото на майка Скаер. Враната прибра криле и зашари с немигащите си, жълти очи.

— Яркия Йълинг дойде! — изграчи тя. И изведнъж Скара се озова отново в тъмното на тронната зала на дядо си. Видя отново ужасната светлина на пожарите през тесните прозорци, бледата ръка, която посяга към лицето ѝ. Стомахът ѝ се обърна и тя трябваше да се хване за ръката на Рейт, за да не падне.

В пълно мълчание майка Скаер отвърза мъничкия свитък от крака на враната. Без да каже и дума, тя прочете написаното и каменното ѝ лице се изпъна още повече. Страхът започна да затрупва Скара като навята през зимата преспа, притисна я като огромна канара и изкара въздуха ѝ. Съдържанието на стомаха ѝ се надигна и задращи гърлото ѝ.

Спомни си думите на дядо си: „Радостта от победата е прекрасно чувство. Но е винаги мимолетно.“

— Какво става? — чу немощния си глас Скара.

— Още мрачни вести — отвърна майка Скаер. — Знам къде е бил Яркия Йълинг през цялото това време.

Цената

Рълф казваше, че няма друго място, където да забрави тревогите си, като това на носа на летящ по вълните кораб. С единствен враг вятърът и единствена грижа следващата вълна. Навремето, когато стоеше ухилен до уши на носа, прегърнал статуята на носа, с окъпано от пръските вода лице и сол по устните, тези думи звучаха от мъдри по-мъдри.

Но боговете обичат да се присмиват на щастливия.

Една ръка го прегърна през раменете. Не беше така голяма и тежка като тази на Бранд, но силата, която струеше от нея беше още по-ужасяваща. Кокалчетата на ръката бяха изранени и надрани, а на китката ѝ, от елфическата гривна, получена като награда за победа над седем мъже наведнъж, струеше бледа оранжева светлина.

— Почти у дома сме. — Трън пое дълбоко дъх през кривия си, чупен нос и кимна към назъбените очертания на хълмовете на Гетланд в далечината. — Ще отидеш да видиш Рин, предполагам?

Кол въздъхна.

— Спести си заплахите. Бранд вече говори с мен…

— Бранд не говори достатъчно силно. Сговорчив добряк е. Няма как да не е, щом ме понася такава каквато съм. Но аз се омъжих за него. — Трън чукна с нокът ключа от червено злато на врата си и той се залюля на верижката си. — И сега Рин е и моя сестра. А аз не съм толкова сговорчива. Винаги съм те харесвала, а знаеш, че не харесвам никого, та разбираш накъде бия, нали?

— Не е нужно да си кой знае колко прозорлив, за да разбереш това. — Кол увеси глава. — Имам чувството, че съм затворен в стая, а стените ѝ се събират около мен. Не виждам начин да постъпя правилно с Рин и отец Ярви едновременно.

— Искаш да кажеш, че не знаеш как да получиш каквото искаш и от двамата?

Кол я погледна виновно:

— Искам да бъда обичан, докато променям света. Какво лошо в това?

— Нищо. Стига да не направиш нито едното, нито другото, а вместо това оставиш пълен погром след себе си. — Трън въздъхна и го потупа състрадателно по рамото. — Ако ще ти е от някаква утеха, знам точно как се чувстваш. Дадох клетва на кралица Лейтлин да бъда неин Избран щит и обещах на Бранд да бъда негова жена… и както изглежда, и двамата заслужават повече от това, което получиха.

Кол повдигна учудено вежди. Странно как мисълта, че Трън, която винаги изглеждаше така уверена в себе си, има своите си колебания, му подейства окуражително.

— Не съм убеден, че те ще се съгласят с теб — отвърна той.

Трън изсумтя презрително:

— Не съм убедена, че няма да се съгласят. Изглежда нямам достатъчно от себе си, че да стигне за всички, а каквото имам, никой човек със здрав разум не би искал така или иначе. Не съм искала да ставам… — Тя стисна юмрук и се загледа в него. — Такава проклета кучка.

— Не си ли?

— Не, Кол. Не съм.

— Какво ще правиш тогава? — попита я Кол.

Тя пое дъх и въздъхна, издувайки белязаните си бузи:

— Ще се старая повече, предполагам. Ами ти?

Кол на свой ред въздъхна и се загледа към дома.

— Нямам никаква представа. — Той забеляза тъмни петна над брега и смръщи чело. — Това дим ли е? — Измъкна се изпод ръката на Трън, скочи върху една бъчва и оттам, на мачтата. Кралицата беше застанала до борда и гледаше на запад, с развята от вятъра златиста коса.

— Мрачна поличба — промърмори Скифър изпод качулката си. — Кървава поличба.

Кол се изкатери до рейката и я възседна. Хвана се с една ръка за върха на мачтата, а с другата заслони очи и погледна към Торлби. Първоначално не можа да види много заради люлеенето на кораба, но после майка Море се поуспокои и той успя да види добре. Доковете, градските стени, Цитаделата…

— Богове — изграчи Кол. По склона на хълма се спускаше широка бразда, черен белег в самото сърце на града.

— Какво виждаш? — викна отдолу кралицата.

— Огън — отвърна Кол и усети космите по тила му да настръхват. — Пожар в Торлби.

Пламъците бяха преминали през доковете. На мястото, ехтяло от глъчта на търговци и рибари, сега се гонеха привидения от пепел. Не беше останал един кей изправен, дървото лежеше овъглено, усукано във водата. Над повърхността ѝ стърчаха също почернелият връх на мачта и овъглената статуя на носа на кораб.

— Какво е станало? — попита някой, сбърчил нос заради силната миризма на изгоряло.

— Свали ни на плажа! — кресна Трън и така се вкопчи в парапета на борда, че дланите ѝ побеляха.

Гребяха в мрачно мълчание, загледани нагоре към града. Сред така познатите постройки по билото на хълма зееха дупки. Гледката беше болезнена, сякаш гледаш празнини в усмивката на любим човек, всеки изгубен зъб — същинска агония. Изгорени до основи къщи, прозорци, зеещи като очите на мъртвец, голи греди на покриви, щръкнали като ребрата на скелет. Някои от къщите все още бълваха кълба дим, а в небето се рееха ята врани и крякаха ли крякаха — благодаряха на желязната си майка за угощението.

— О, богове — изграка Кол. Шеста улица, където беше ковачницата на Рин, където беше работил с нея, смял се с нея, легнал с нея, сега представляваше овъглена бразда от опустошение в сянката на Цитаделата. Изтръпна от глава до пети. Страхът в гърдите му беше като огромен звяр, впил ноктите си в него с такава сила, че не можеше да си поеме дъх.

В мига, в който килът задра в чакъла, Трън скочи от носа на кораба и Кол я последва. Газеше в прибоя без дори да усети студа. На пясъка Трън закова така рязко, че той почти се блъсна в гърба ѝ. „Не“, чу я да прошепва. Видя я да поставя опакото на ръката си върху устата си. Ръката трепереше. Погледна нагоре към погребалните могили на мъртвите крале. Между покритите с рядка, полегнала под напорите на вятъра трева дюни, се бяха събрали хора. Няколко дузини, стояха, свели глави.

Погребваха някого. Кол усети страхът да забива ноктите си още по-надълбоко.

Постави ръка на рамото на Трън, дали за нейна утеха или своя, не беше сигурен, но тя се отскубна и хукна нагоре. Кол се втурна по петите ѝ сред вдигнатите от ботушите им пръски пясък.

Чу плътно, монотонно припяване. Бриньолф молитвоплетецът, пееше молитви към баща Мир, към Тя-която-пише, Тя-която-съди и Смърт, която пази Последната врата.

„Не“, чу Трън да прошепва, докато тичаше нагоре по склона на дюните.

Песента на Бриньолф секна и остана само шумоленето на вятъра в тревата и далечният крясък на врана. Бледите лица се извърнаха към тях. Изопнати от шок, облени в сълзи и напрегнати от гняв лица.

Кол видя това на Рин сред тях и изпусна огромна въздишка на облекчение, но благодарствената му молитва секна на мига. Устните ѝ бяха оголили зъби и трепереха, лицето ѝ бе сгърчено от болка, по бузите ѝ блестяха сълзи. Продължи след Трън към нея. Коленете му трепереха. Искаше и не смееше да погледне зад гърба на Трън.

Видя огромната клада от подредено на височина до кръста дърво.

Видя положените върху нея тела. Богове, колко са? Две дузини? Три?

— Не, не, не — прошепна Трън и запристъпя бавно към единия край на кладата.

Кол видя разрошвана от вятъра тъмна коса. Видя бледи ръце, скръстени на широки гърди. Със стари белези, виещи се около китките. Геройски белези. От велики дела. От дела, спасили живота на Кол. Накрая погледна лицето на Бранд, бледо и хладно, с тъмна резка на едната скула.

— Богове — прошепна дрезгаво. Не можеше да повярва на очите си.

Бранд беше така уравновесен и уверен в себе си. Непоклатим като скалата, на която бе построен Торлби. Не може да е мъртъв. Просто не може.

Кол стисна очи, но когато ги отвори отново той все още лежеше пред него на кладата.

Бранд бе минал през Последната врата и с това свършваше историята на живота му. Оттук насетне — нищо.

Кол изхърка сподавено. Почувства болката в счупения си нос, усети сълзите да се стичат по бузите му.

Трън се наведе над Бранд и нежно, много внимателно, отстрани няколко кичурчета коса от лицето му. Елфическата гривна на ръката ѝ угасна. После тя свали верижката с ключа от врата си, повдигна леко главата на Бранд, сложи я на него и пъхна ключа в пазвата му. Най-хубавата му риза, която никога не беше носил, защото никога не беше време за това. Тя я приглади на гърдите му, леко, внимателно с треперещи пръсти.

Рин се сгуши в него и Кол я прегърна през раменете. Ръката му бе безчувствена, слаба, безполезна. Почувства разтърсващите ѝ ридания и понечи да ѝ каже нещо, но не успя. Нали е пасторски чирак. Трябваше да знае верните думи. Но каква полза сега от думи?

И Кол просто стоеше там, безпомощен както в деня, в който майка му умря и я положиха на кладата. Тогава отец Ярви говори, Кол не можа. Просто стоя над тялото ѝ и мисли за всичко изгубено.

Мълчаливото сборище отстъпи настрани, за да пропусне кралица Лейтлин. Вятърът мяташе косата ѝ през лицето. Просмуканата ѝ от солена вода рокля бе залепнала по нея.

— Къде е принц Друин? — изръмжа тя. — Къде е синът ми?

— В безопасност в покоите ти, кралице моя — отвърна Бриньолф молитвоплетецът и брадичката му потъна в двойната му гуша, когато сведе почтително глава и отправи натъжен поглед в кладата. — Благодарение на Бранд. Той удари камбаната и предупреди всички за нападението. Стражите на Друин заложиха на сигурното. Спуснаха Пищящата порта и запечатаха Цитаделата.

Присвитите очи на Лейтлин обходиха бавно труповете на кладата.

— Кой направи това?

Едни, едно от момичетата, които Трън обучаваше, с мръсна превръзка на главата, се изплю гневно на земята.

— Яркия Йълинг и Спътниците.

— Яркия Йълинг — промърмори Лейтлин. — Напоследък започвам да чувам това име прекалено често.

Трън се изправи бавно. На лицето ѝ нямаше сълзи, но Кол чу дъхът ѝ да излиза на сподавени стонове. Рин постави немощно ръка на рамото ѝ, но тя не се обърна, не помръдна, сякаш не беше тук.

— Дойде с два кораба — продължи Едни. — Може би три. През нощта. Не бяха достатъчно, че да превземат града, но достатъчно, за да го запалят. Някакви Тровенландци бяха пристигнали предишния ден. Казаха, че били търговци. Мислим, че те са го пуснали. После Спътниците се пръснаха из града и започнаха да палят.

— Бранд ги чу — смотолеви Рин. — Отиде да удари камбаната. Каза, че трябва да предупреди хората. Че така е редно.

— Ако не беше го направил, щеше да е по-лошо — каза един възрастен воин с превързана на гърдите ръка. Когато мигна от едното му око се отрони сълза и потече по бузата му. — Чак като чух камбаната, разбрах, че става нещо. После огньовете избухнаха навсякъде. Настъпи хаос, а в средата Яркия Йълинг се смееше.

— Смееше се и убиваше — додаде Едни. — Мъже, жени, деца.

Бриньолф поклати глава и на лицето му се изписа погнуса:

— Какво да очакваш от човек, който не почита друг бог, освен Смърт?

— Те знаеха къде точно стоят стражите. — Едни стисна юмруци. — Знаеха по кой път точно да тръгнат. Кои постройки да запалят първо. Знаеха къде сме слаби и къде силни. Всичко знаеха!

— Но ние не се дадохме без бой, кралице моя. — Бриньолф постави ръка на кльощавото рамо на Едни. — Щеше да се гордееш с това как се биха хората ти! С помощта на боговете успяхме да ги отблъснем, но… Майката на враните винаги получава своята висока цена…

— Това е работа на баба Вексен — промърмори Кол, бършейки нос. — Нейна работа е.

— Трън. — Кралица Лейтлин пристъпи напред. — Трън. — Тя постави ръка на рамото ѝ и го стисна. — Трън!

Трън примига насреща ѝ и сякаш едва сега се пробуди като от сън.

— Аз трябва да остана тук — каза ѝ кралицата. — Да излекувам раните на Торлби, да се погрижа за хората.

От гърлото на Трън се откъсна стон, който бързо премина в ръмжене. Мускулите на челюстите ѝ се стегнаха, когато изскърца със зъби:

— Аз трябва да се бия.

— Да. И аз няма да те спра, дори и да можех. — Кралицата вирна гордо брадичка. — Освобождавам те от клетвата ти, Трън Бату. Повече не си мой Избран щит. — Тя се доближи до нея и гласът ѝ бе остър като нож. — Сега си нашият меч. Мечът, който ще отмъсти на Яркия Йълинг!

Трън кимна бавно, а пръстите ѝ се свиха в треперещи от ярост юмруци:

— Кълна се.

— Кралице моя — каза Едни, — хванахме един от тях.

Лейтлин присви очи:

— Къде е?

— Окован и под стража в Цитаделата. Не е казал и дума, но по бронята и гривните му, мислим, че е един от Спътниците на Йълинг.

Трън оголи зъби. Гривната на ръката се пробуди и ярката ѝ, огненочервена светлина обля лицето на Трън и заблещука зловещо в очите ѝ.

— С мен ще говори — прошепна тя.