Чудовища

— Съюзници мои — поде Скара. — Приятели. — Сякаш наричайки ги приятели, щеше да ги направи по-малко врагове. — Реших, че би било мъдро да свикам само нас шестимата, за да обсъдим положението без излишни… прекъсвания. — Всъщност имаше предвид без дребни препирни, размяна на обиди и заплахи, които обикновено задушаваха обичайните съвещания.

Крал Удил и крал Горм размениха навъсени погледи. Отец Ярви и майка Скаер се изгледаха свирепо. Сестра Ауд седеше облегната, със скръстени на гърдите ръце. Откъм морето подухна ветрец, разлюля високата трева на могилите и накара Скара да потрепери, въпреки че денят беше топъл.

Съвещание в тесен кръг, навън, с пеперуди, прелитащи над цветята, които растяха по погребалните могили на предците ѝ, които не познаваше. Малка среща на двама крале, трима пастори и тя. С надвисналия над главите им гняв на баба Вексен.

— Положението ни, значи. — Майка Скаер въртеше замислено една от елфическите гривни на китката си. — Положението ни е сериозно.

— Десетхилядната армия на Върховния крал напредва към нас — каза Удил. — И над главите им се веят знамената на множество прославени воини.

— А през протоците на Ютмарк всеки ден пристигат подкрепления — каза Горм. — Трябва да се оттеглим. Да напуснем Тровенланд.

Скара трепна. Да изоставят Бейлова крепост. Да изоставят земята и народа ѝ. Да изоставят паметта на дядо ѝ. Само от мисълта ѝ се повдигаше. Всъщност просто ѝ се повдигаше повече от обикновеното.

Удил остави прегърнатия до гърдите си меч да се свлече в ръката му и го отпусна с върха надолу в тревата.

— Аз не виждам победа в това — каза той.

— Къде виждаш победата, кралю мой? — поде умолително Скара. Седеше изправена в подобаващо кралска осанка, въпреки че ѝ се искаше да се свие на кълбо под стола си и да плаче.

Удил не отговори, просто започна да върти бавно меча, а лицето му остана все така каменно и сурово, точно като скалите под тях.

— Винаги съм готов да подложа на изпитание късмета си в битка — каза накрая той. — Но не съм сам на този свят. Трябва да мисля за жена си и сина си. За това, какво ще им оставя.

Скара усети стомахът ѝ да се надига, но успя да го укроти. Щом дори Железния крал не казва, че стоманата е отговорът, значи положението е наистина отчаяно.

Майка Скаер извърна остригана до кожа глава и се изплю през рамо.

— Може би е дошъл моментът да изпратим птица на баба Вексен.

Отец Ярви изсумтя:

— Майка Адуин беше пределно ясна. Тя никога няма да сключи мир с нас.

— Така казваш ти.

Ярви присви насреща ѝ очи:

— Мислиш, че лъжа?

Скаер го изгледа навъсено:

— Обикновено да.

— Крал Фин сключи примирие с баба Вексен — каза Скара с разтреперан от вълнение глас. — И колко добро видя от това!

Но двамата крале продължиха да мълчат и се гледат навъсено. Майка Скаер се наведе напред, подпря се на лакти на коленете си и отпусна татуирани в синьо ръце между тях.

— Войната е просто прелюдия към мир. Преговори с мечове, вместо думи. Аз казвам да отидем при баба Вексен сега, когато все още имаме нещо, с което да се пазарим…

— Няма да има пазарене! — долетя отнякъде гневен крясък. — Няма да има мир.

Иззад една от могилите се появи Трън Бату. Скара изпита огромно облекчение при вида ѝ. Точно жената, която ти трябва, когато всичко е срещу теб. Но тогава тя дръпна веригата в ръката си и зад нея се появи препъващ се пленник, окован на нея. На главата му беше нахлузен покрит с кървави петна чувал. Зад него Скара видя човешка фигура — дълго, парцаливо наметало и вдигната качулка. Накрая тя срещна погледа на Трън. Очите ѝ пламтяха, хлътнали в тъмни сенки и в тях имаше толкова омраза, че беше почти болезнено да ги гледаш.

— Яркия Йълинг нападна Торлби — озъби се тя и свали с ритник пленника си пред тримата владетели и пасторите им. — Изгори половината град. Кралица Лейтлин остана там със сина си, за да се погрижи за ранените. Той уби мъже, жени и деца. Уби… — Тя се задави, после оголи зъби, овладя се и вирна брадичка. Очите ѝ святкаха гневно. — Уби Бранд.

Горм извърна очи настрани към пастора си. Удил стисна здраво дръжката на меча в юмрука си. Отец Ярви ококори очи и като че ли се свлече на стола си.

— Богове — прошепна той и лицето му пребледня.

— Аз… толкова съжалявам… — заекна Скара. Спомни си прегръдката на Трън, когато я заведоха в Торлби. Искаше ѝ се да направи същото за нея. Но лицето ѝ бе така изкривено от ярост, че Скара не смееше да я погледне, камо ли да я докосне.

Непознатият свали бавно качулката си. Оказа се тъмнокожа южнячка, слаба и жилава като бич, с покрито от белези изгорено лице от едната страна. Някога подобни белези щяха да накарат Скара да извърне глава, но в последно време започваше да свиква с вида им.

— Привет, велики крале, велики кралици, велики пастори. — Тя се поклони и Скара видя голите петна по остриганата ѝ до кожа посивяла глава. — В земята на Алиюкци ме наричат Суннара-Скун. В Калийв ме наричат Скарейой, Търсачката на реликви.

— А тук как те наричат? — прекъсна я майка Скаер.

— Това е Скифър — промърмори отец Ярви.

— Вещицата Скифър? — Устните на Скаер се извиха от погнуса. — Крадецът на елфически реликви?

— Самата тя, гълъбчето ми. — Скифър се усмихна. — Баба Вексен запали дома ми и изгори челядта ми. И сега съм най-върлият враг на най-върлия ви враг.

— Най-добрият съюзник. — Трошача на мечове изгледа навъсено пленника. — Ще трябва ли да гадаем кой е другият непознат?

Трън изсумтя гневно и свали рязко чувала от главата на мъжа.

Скара бе готова да повърне само при вида на лицето му. Беше пребито, безформено, подуто и покрито със синини. Едното му око беше затворено напълно, а другото налято с кръв. Тогава осъзна, че го беше виждала преди. Беше един от хората на Йълинг в нощта, в която Гората изгоря. Един от онези, които се смяха, когато тялото на крал Фин се строполи в огнището. Знаеше, че трябва да го мрази, но виждайки лицето му в този вид, изпита просто съжаление. Съжаление и отвращение от това, което му бяха причинили.

„Към враговете си бъди щедра като към приятел“, казваше дядо ѝ. „Не заради тях, заради себе си.“

Но Трън определено не бе в щедро настроение.

— Това е Асборн Безстрашния, спътник на Яркия Йълинг. — Тя зарови пръсти в сплъстената от кръв коса на мъжа и изви главата му нагоре. — Бил е заловен при нападението на Торлби и както изглежда, не е чак толкова безстрашен. Кажи им каквото каза на мен, червей!

Беззъбата, окървавена уста на Асборн висна.

— Яркия Йълинг получи вест… — изграчи той. — Да нападне Торлби. Казваше къде… кога… и как да нападне. — Скара направи мъчителна гримаса, когато той се задави в хъркаща кашлица. — Има… предател сред вас.

Отец Ярви се наведе напред, свил в жалко подобие на юмрук сакатата си ръка:

— Кой?

— Само Йълинг знае. — Плувналото му в кръв око се прикова в Скара. — Може би седи тук сега… сред вас. — Окървавената му уста се разтегли в усмивка. — Може би…

Трън го удари отстрани в лицето и той се просна на земята. Тя замахна да го удари отново.

— Трън! — изкрещя Скара, притиснала ръка към гърдите си. — Не! — Трън се вторачи в нея, с изкривено от мъка и ярост лице. — Моля те, колкото повече нараняваш него, толкова повече ще те боли. Толкова повече нараняваш всички ни. Умолявам те, имай милост.

— Милост? — Трън се изплю на земята и по белязаните ѝ бузи потекоха сълзи. — Те имаха ли милост за Бранд?

— Не повече отколкото за дядо ми. — Скара усети как очите ѝ се наливат със сълзи. Наведе се умолително напред от стола. — Но ние трябва да сме по-добри от тях.

— Не, трябва да сме по-зли! — Трън дръпна рязко веригата и изправи Асборн на колене. Замахна отново с юмрук, но той просто се усмихна до уши.

— Яркия Йълинг идва! — изхърка той. — Яркия Йълинг идва и води Смърт със себе си!

— О, Смърт е вече тук. — Скифър се извърна и протегна ръка. Стискаше някакво странно парче черен метал. Последва оглушителен трясък и Скара подскочи на стола. От тила на Асборн пръсна облак от ситни капки кръв, той се строполи на земята, а косата му пламна.

Скара не можеше да откъсне облещени от ужас очи.

— Майка Война да ни е на помощ — прошепна Горм.

— Какво направи? — изпищя майка Скаер, скачайки на крака така рязко, че столът ѝ се прекатури назад в тревата.

— Ликувайте, гълъбчета. Аз ви нося средствата, с които да спечелите тази война. — Скифър вдигна високо странния черен предмет и от мъничкия отвор на върха му се изви струйка дим. — Знам къде има още от тези. Реликви, пред чиято мощ това тук бледнее. Елфически оръжия, изковани във времената преди Разкъсването на бог.

— Къде? — попита отец Ярви и Скара се изненада да види алчен блясък в очите му.

Скифър килна бавно глава на една страна:

— Строком.

— Лудост! — изкрещя пронизително майка Скаер. — Събора забранява да се стъпва в Строком. Всеки, осмелил се да стъпи там, се разболява и умира!

— Била съм там. — Скифър посочи елфическата гривна на ръката на Трън, която сияеше с бледо оранжева светлина. — Тази дрънкулка съм я донесла точно оттам, а ето, че все още хвърлям сянка по земята. За мен няма забранена земя. Аз съм Търсачката на реликви и знам всички пътища. Включително онези, по които е безопасно да се върви из Строком. Просто кажете и ще поставя в ръцете ви оръжия, срещу които никой воин, никой герой или армия не могат да устоят.

— И така да прокълнеш всички ни? — кресна гневно майка Скаер. — Да не сте си загубили ума?

— Моят си е на място. — Крал Удил се беше изправил тихомълком, отишъл до трупа на Асборн и клекнал до него, го изучаваше внимателно. — Велик боец е онзи, който още диша, когато започне пирът на враните. Велик крал е този, който гледа как горят труповете на враговете му. — Той постави върха на кутрето си в гладката дупка на челото на Асборн и онзи налудничав блясък в очите му, който допреди малко беше угаснал, отново грейна с пълна сила. — Стоманата е отговорът, винаги. — Той извади пръста си и повдигна вежди при вида на окървавения му връх. — Това е просто друг вид стомана.

Скара затвори очи и стисна с всичка сила подлакътниците на стола. Трябваше да успокои учестеното си дишане, да укроти стомаха си и надделее над обзелия я ужас. Ужас от магията, извършена пред очите ѝ. Ужас от хладнокръвно убития пленник. Ужас от това, че от всички присъстващи само нея я бе грижа за това. Трябва да е смела сега. Трябва да е умна. И силна.

— Аз казвам тази стомана да остане прибрана в ножницата си преди да е съсякла някой от нас — каза Горм.

— Аз казвам да я забием в сърцето на Яркия Йълинг! — кресна Трън.

— На всички е ясно, че си умопомрачена от загубата си — отвърна троснато майка Скаер. — Елфическа магия? Замислете се какво означава това! Рискуваме ново Разкъсване на бог! Още повече с предател между нас!

— Предател, който се погрижи Торлби да изгори, — викна гневно Трън, — нещо, за което ти лично мечтаеш от години! Предател, работещ за Върховния крал, с когото току-що предложи да сключим примирие!

— Помисли много добре преди да ме обвиниш в нещо, ти, неестествено изчадие…

Скара отвори рязко очи.

— Всички дадохме жертви! — извика тя. — Всички загубихме приятели, домове и семейства. Но трябва да сме единни, в противен случай баба Вексен ще ни смаже един по един!

— Ние отправихме предизвикателство към властта на Върховния крал — каза отец Ярви. — А това е всичко, което той има. Всичко, което е. Той не може да остави това ненаказано, за него няма връщане назад. За нас също. Избрали сме пътя си.

— Ти го избра вместо нас — кресна майка Скаер. — Стъпка по кървава стъпка! И той води към пълното ни унищожение.

Скифър избухна в смях.

— Вие препъвахте крака по него и без моето участие, гълъбчета. Рискове има, винаги. И цена също. Но аз ви показах забранената магия, а ето, че майка Слънце все още изгрява и залязва.

— Ние управляваме, защото хората ни се доверяват — каза Горм. — Какво ще стане с доверието им?

— Ти управляваш, защото хората се страхуват от теб — поправи го отец Ярви. — С оръжия като тези ще се страхуват още повече.

Майка Скаер изсъска гневно:

— Това е зло, отец Ярви.

— Но за беда е по-малкото зло, майко Скаер. Славните битки раждат прекрасни песни. Но и тези за безславните ще си ги бива след като странстващите певци ги поразкрасят. А безславното поражение е просто поражение.

— Имаме нужда от малко време за размисъл. — Скара протегна напред ръце, сякаш да разтърве глутница биещи се кучета.

— Но да не е много дълго. — Скифър стрелна ръка и улови във въздуха едно понесено от вятъра сухо листо. — Пясъкът изтича през стъклото. Яркия Йълинг наближава. Ще направите ли каквото е нужно, за да го победите? Или ще оставите той да победи вас? — Тя смачка листото, обърна се да си върви, разтвори пръсти и остави вятърът да разнесе станалото на прах сухо листо. — Ако питате мен, гълъбчета, нямате никакъв избор!

— Примирие няма да има — изръмжа Трън Бату, преметна веригата през рамо. — Не и докато аз или Йълинг още дишаме. Това ви го обещавам! — Тя се обърна и тръгна след Скифър, повличайки след себе си мъртвия пленник, окован на веригата.

Горм се изправи бавно, свъсил нашарено от белези лице:

— Нека се съберем отново утре по изгрев-слънце и обсъдим бъдещето на съюза ни. Бъдещето на всички земи около Разбито море, може би.

Крал Удил също се изправи.

— Имаме много за обсъждане, отец Ярви.

— Разбира се, кралю мой, но първо трябва да поговоря с кралица Скара.

— Така да бъде. Аз през това време ще гледам Трън Бату да не избие до крак ванстерландците в търсене на предателя. Изпрати птица на кралица Лейтлин. Кажи ѝ да целуне сина ми от мен. — Той се обърна към Бейлова крепост. — Кажи ѝ също, че ще се забавя за вечеря.

Скара изчака крал Удил да се отдалечи и майка Скаер да си тръгне, все още клатейки неразбиращо остриганата си до кожа глава, преди да заговори.

— Знаеше, че това ще стане. — Беше обмислила внимателно всички подробности и видя как парченцата от загадката пасват на мястото си. — Затова поиска от мен да свикам само нас шестимата. За де не се разчуе за елфическите реликви.

— Не всеки е така… съпричастен към останалите като теб, кралице моя. — Ласкателства. Не трябва да се поддава на ласкателствата му. — Би било разумно да държим кръга тесен. Особено ако между нас наистина има предател.

Естествено, всичко това звучеше правдоподобно, но Скара не се предаде така лесно.

— Скоро може да ми омръзне да играя по свирката ти, отец Ярви.

— Мелодията е на баба Вексен и всички играем по нея. Но аз съм се заклел да сложа край на свирача ѝ. Предстои ти взимането на трудно решение, кралице моя.

— Всяко следващо е като че ли по-трудно от предходното.

— Това е цената на властта. — Той се загледа в омазаната с кръв трева и за момент на Скара ѝ се стори, че също като нея се бореше със своя непокорен стомах. — Прости ми. Току-що научих за смъртта на може би най-добрия човек на този свят. Понякога е трудно да… избереш верния път.

— Понякога просто няма верен път. — Скара се опита да си представи какво би направил на нейно място дядо ѝ. Какъв съвет би ѝ дала майка Кайър. Но за момент като този те не я бяха подготвили. Имаше усещането, че е на кораб в открито море, без звезди, по които да се ориентира и с буря на хоризонта. — Какво да направя, отец Ярви?

— Мъдър мъж ми каза някога, че един крал трябва да побеждава, останалото е прах на вятъра. Предполагам същото важи и за една кралица. Приеми предложението на Скифър. Без нещо, с което да наклоним везните в наша полза Върховния крал ще ни унищожи. Баба Вексен няма да има милост за теб. Народът на Тровенланд няма да бъде пощаден. Яркия Йълинг няма да ти благодари за проявеното благоразумие. Задай си въпроса, какво би направил той на твое място.

Скара не успя да прикрие треперенето си при мисълта за това.

— Значи трябва да стана чудовище като Яркия Йълинг?

— Нека баща Мир рони сълзи относно начините. Майка Война се усмихва на резултатите.

— А когато войната свърши? — прошепна Скара. — Що за мир ще е това?

— Искаш да си милостива. Да стоиш в светлината. Разбирам те. И ти се възхищавам за това. Но, кралице моя… — Ярви пристъпи към нея, вгледа се в очите ѝ и прошепна. — Само победителят може да си позволи милосърдие.

Нямаше избор. Знаеше го от момента, в който видя магията на Скифър. Изражението на лицето на отец Ярви ѝ подсказваше, че и той го знаеше. Че го беше осъзнал много отдавна и оттогава направляваше пътя ѝ така внимателно и незабелязано, че Скара продължаваше да мисли, че рулят на кораба ѝ е в нейни ръце. Същевременно осъзнаваше, че колкото повече приближаваше армията на Върховния крал, толкова повече властта се изплъзваше от ръцете ѝ. Това можеше да се окаже последният път, когато дава гласа си за каквото и да било. Трябваше да спечели нещо с него. Заради дядо си, завади народа на Тровенланд. Заради себе си.

— Имам цена. — Тя извърна поглед към тъмните очертания на бойниците на Бейлова крепост. — Трябва да убедиш крал Удил да се бие с Яркия Йълинг тук.

Отец Ярви я изгледа изпитателно. Сякаш можеше да отгатне намеренията по очите ѝ. И сигурно можеше.

— Няма да е склонен да се бие толкова далеч от дома. Горм още по-малко.

— Тогава може би по-добре да поговоря с майка Скаер. Да видим какво ще предложи тя за гласа ми в нейна полза. — Скара посочи към извисяващите се над погребалната могила на майка ѝ елфически стени. — Това е най-силната крепост в земите около Разбито море. Държим ли я, Яркия Йълинг няма да има друг избор, освен да дойде тук. Било то само заради гордостта си. Не може просто да продължи похода си и да ни остави тук, в тила му. Останем ли тук, ще държим цялата армия на Върховния крал на едно място. Ще бъдем щит, в който ще се разбие силата на баба Вексен. А ти ще можеш да отидеш да търсиш тези твои оръжия… — Скара опита да прикрие обзелото я отвращение, когато погледът ѝ падна на почервенялата от кръв трева, където беше лежало тялото на Асборн. — И когато се върнеш, ще разгромим веднъж завинаги армията на Яркия Йълинг.

Ярви се замисли над чутото.

— Има мъдрост в думите ти, но воините рядко се интересуват от мъдри решения.

— Воините обичат излъскани остриета, истории за слава и песни за това как стоманата е отговорът. Смея да твърдя, че си в състояние да изпееш вярната песен на двамата крале. Имаш ли хубав глас, отец Ярви?

Той повдигна учудено вежда:

— В интерес на истината, да.

— Няма да изоставя крепостта, за която умря баща ми. Няма да изоставя земята, за която умря дядо ми.

— В такъв случай, ще се бия за тях редом с теб, кралице моя. — Ярви погледна към сестра Ауд. — Ти имаш ли да добавиш нещо?

— Аз говоря, когато кралица Скара има нужда от съвета ми. — Тя се усмихна едва доловимо. — Мисля, че тя се справи с теб и без помощта ми.

Отец Ярви изсумтя, обърна се и тръгна между могилите към лагера на крал Удил.

— Това е един много лукав човек — промърмори сестра Ауд и застана до Скара. — Човек, който може да изкара всеки избор най-мъдрия избор на света.

Скара извърна очи настрани към нея:

— Не е нужно да си пророк, за да отгатнеш, че сега следва „но“.

— Планът му е отчаян. Ще тръгне по забранена земя, воден от тази вещица, Скифър. — Сестра Ауд понижи глас. — Ще слезе в ада и ще се остави в ръцете на дявола да му показва пътя. И очаква всички ние да го последваме. Ако не открият тези елфически реликви, тогава какво? Ние ще сме тук, хванати в капан, обкръжени от десетхилядна армия. А ако ги открият? — Гласът ѝ се сниши до шепот. Тревожен шепот. — Готови ли сме да рискуваме ново Разкъсване на света?

Скара се замисли за изгорените ферми и села, за лежащата в руини тронна зала на дядо ѝ.

— Светът вече се разпада така или иначе. Без тази оръжия Върховния крал ще победи. Баба Вексен ще победи. — Усети стомахът ѝ да се качва в гърлото и преглътна тежко. — Яркия Йълинг ще победи.

Сестра Ауд увеси рамене.

— Не ти завиждам за избора, който трябва да направиш, кралице моя. — Тя се загледа към отдалечаващия се отец Ярви. — Но се боя, че за да унищожиш едно чудовище, трябва да създадеш друго.

Скара хвърли последен поглед към погребалната могила на баща си.

— Някога мислех, че на този свят има герои. А излиза, че е пълен с чудовища, сестро Ауд. — Тя обърна гръб на мъртвите и тръгна към Бейлова крепост. — Може би единствената ни надежда сега е да се погрижим най-ужасното от тях да е на наша страна.

Лъжи

Рин никога не вършеше нещата наполовина. И Кол обичаше това в нея.

С пристигането си в Бейлова крепост тя тръгна да търси ковачницата. Намери си свободно място в една от множеството изби и килери, подреди старателно инструментите си и се хвана на работа. „Във времена като тези винаги има нужда от един ковач в повече“, каза му тя.

И оттогава не беше излязла от горещата, тъмна и вмирисана на въглища изба. Ковеше, точеше, набиваше нитове от сутрин до здрач. Започваше да се тревожи за нея. Повече отколкото се тревожеше за себе си, а това не се случваше често.

Постави внимателно ръка върху нейната:

— Никой няма да те вини, ако поспреш за малко.

Тя избута настрана ръката му и продължи да лъска острието.

— Спра ли, ще започна да мисля. Не искам да мисля.

Той посегна отново:

— Знам, Рин, но…

Тя блъсна отново ръката му:

— Не ми се пречкай.

— Съжалявам.

— Спри да се извиняваш.

— Хубаво, не съжалявам.

Тя спря и го изгледа сурово.

— При всички положения, спри с шегите.

Кол се осмели да се усмихне:

— Наистина съжалявам.

Тя като че ли се усмихна едва, но после лицето ѝ отново стана сериозно. Обичаше да я разсмива, но се съмняваше, че днес ще успее да измъкне повече усмивки от нея. Тя се подпря на юмруци върху масата и повдигнала рамене, се загледа в надраното дърво.

— Не спирам да мисля за нещата, които не успях да му кажа. Отварям уста. Обръщам се да го повикам. — Тя оголи зъби сякаш щеше да заплаче, но очите ѝ останаха сухи. — Но него го няма. И никога няма да се върне. Колкото и да мисля за това, не мога да повярвам. — Тя поклати натъжено глава. — За всеки имаше добра дума. Винаги готов да направи някому добрина. И какво добро видя той от това?

— Добрините му бяха за другите — каза Кол. — И те никога няма да ги забравят. Аз никога няма да го забравя. — Бранд му спаси живота. И поиска едно от него. Да постъпи както е редно с Рин. — Бил съм на твоето място… — Треперещият му глас почти заглъхна. — Знам какво е да загубиш някого.

— А аз съм била на твоето. Знам какво е да се опитваш да утешиш някого. Когато умря майка ти.

Точно така започна всичко между тях. Не с гръм от ясно небе, а бавно и постепенно, като пускащо надълбоко корени дърво. Спомни си ръката на Рин през раменете му, докато отец Ярви говореше на погребението на майка му. После ръката ѝ в неговата, докато заравяха могилата. Смеха ѝ, когато отиваше да поседи в ковачницата ѝ, просто да не е сам. През цялото това време тя беше до него. Дължеше ѝ поне толкова. Дори и да имаше усещането, че се задушава.

— Какво да направя? — попита я той.

Рин взе камъка за точене и се върна към работата си със сериозно изражение на лицето. Богове, толкова е силна. Беше едва година по-възрастна от него, а на моменти му се струваше, че бяха една дузина.

— Просто бъди тук. — Тя започна да точи острието и лицето ѝ лъсна от пот. — Просто кажи, че ще бъдеш тук.

— Ще бъда тук — насили се да отвърне Кол, въпреки че вътрешно нямаше търпение да излезе навън, да диша свободно. Въпреки че се отвращаваше от себе си заради това. — Обещавам…

Чу тежки стъпки по дървените стъпала и изпита облекчение от края на разговора. До момента, в който не видя кой влезе, навел глава под ниския праг на вратата. Самият белокос оръженосец на Гром-гил-Горм, чието чело се отнесе така грубо с носа на Кол под кедровото дърво в двора на Цитаделата.

— Ти — каза Кол и стисна юмруци.

Рейт направи кисела физиономия.

— Да. Аз. Ще прощаваш. Как ти е носът?

Може би това трябваше да мине за извинение, но Кол изпита само болка.

— Леко пострадал — отвърна троснато той, — но не колкото гордостта ти.

Рейт просто сви рамене:

— Тя така или иначе си беше на парчета. Знаех, че си два пъти по-добър катерач от мен, иначе нямаше да се налага да те удрям. И се изкатери дотук, а? Ама че катерене ще да е било.

Комплиментът не даде на Кол нов повод за недоволство и това го подразни още повече.

— Какво искаш от мен сега? — Гласът му потрепери и изтъня и това го вбеси още повече. Приличаше на перчещо се на вълк кутре.

— Нищо. — Рейт извърна очи към Рин и погледът му спря на покритите ѝ с капки пот голи рамене. На Кол хич не му хареса как я гледаше. — Ти ли си оръжейникът от Шеста улица?

Рин изтри чело в престилката си и на свой ред го изгледа изпитателно. На Кол не му хареса и това как тя гледаше него.

— Яркия Йълинг изгори ковачницата ми, както и повечето от Шеста улица. Май сега съм оръжейникът от под стълбите в Бейлова крепост.

— Бейлова крепост само може да спечели от това. — Чуха се доста по-леки стъпки по стълбите и кралица Скара влезе с грациозна стъпка в ковачницата. Беше още по-слаба от последния път, когато Кол я видя. Ключиците ѝ стърчаха болезнено изпъкнали нагоре. Изглеждаше така не на място сред мръсотията и потта на ковачницата, като лебед в кочина.

Кол повдигна озадачен вежди, Рин също.

— Кралице моя — смотолеви той.

Огромните зелени очи на Скара останаха приковани в Рин.

— Толкова съжалявам за смъртта на брат ти. От всичко, което чувам за него, бил е добър човек.

— Ъхъ, ами… — Рин сведе поглед към масата. — Тях майка Война прибира първо.

— Можем само да се молим редът на баща Мир да дойде по-скоро — каза Кол.

Кралица Скара извърна към него пълен с презрение поглед. Очевидно пренебрежението ѝ към такива прояви на набожност можеше да се мери с това на Трън.

— Стига първо Яркия Йълинг да гние в земята — отвърна тя.

— Аз не съм много по молитвите, но ще се моля за това — каза Рин.

— Чувам, че правиш мечове. Най-добрите мечове из земите около Разбито море.

— Направих този на крал Удил. Направих този на Трън Бату. — Рин размота вързопа на масата и ѝ показа последното си творение. Мечът, по който бяха работили заедно с Кол. — Този направих за мъж, който умря миналата седмица в Торлби.

— И ножницата ли си я правила ти? — Рейт прокара дебели пръсти по дървото. — Хубава е.

— Аз работя по острието — отвърна Рин. — Кол е по дървото.

Рейт се обърна към него:

— Имаш дарба, с която трябва да се гордееш. Ще ми се и аз да можех да правя неща. — Рейт сви юмрук и изкриви лице, сякаш от болка. — Но ме бива повече в рушенето им.

— Това не иска толкова старание — промърмори Кол.

— Имам нужда от меч — каза Скара. — И ризница по мярка.

Рин изгледа кралицата от глава до пети. Не даваше вид, че ще успее да се задържи на крака облечена в ризница, а да се бие с нея и дума да не става.

— На битка ли отиваш, кралице моя?

Скара се усмихна:

— Богове, как не. Но искам да изглеждам така, сякаш мога да го направя.

Прекалено много пастори

— Майко Скаер, какво удоволствие. — На Скара ѝ бе нужен само поглед, за да се убеди, че в посещението на пастора на Горм няма да има никакво удоволствие. Тя по принцип бе жена, направена от остри ръбове и ъгли, но сега лицето ѝ бе по-сурово от всякога, а погледът ѝ бе като наточено длето.

— Моля да ме извиниш за вида на покоите ми, но трябваше да започнем с обзавеждането от нищо. — Мебелите бяха събрани оттук-оттам, единствената украса на стените бяха пленени в битка знамена, а Синия Дженър отказваше да ѝ каже откъде беше намерил постелята от гъши пух. Но това беше стаята, в която Скара беше родена, трите ѝ прозореца гледаха към двора на единствената ѝ крепост и тя не възнамеряваше да ходи никъде.

— Ще желаеш ли малко вино? — Скара понечи да се обърне да махне на прислужницата, но Скаер я накара да закове на място с един-единствен поглед.

— Не съм дошла да пия вино, кралице моя. Дошла съм да обсъдим подкрепата ти за отец Ярви.

— Дадох гласа си в полза на Тровенланд.

— Ще има ли полза Тровенланд от ново Разкъсване на бог? — Гневът се прокрадна в тона на майка Скаер. — Ами ако отец Ярви не успее да овладее тази елфическа магия? Но да кажем, че успее, тогава какво? Мислиш ли, че после ще се откаже от нея просто ей така?

— По-добре ли ще е за Тровенланд войските на Върховния крал да безчинстват из земите ни? — Скара усети гневът да се прокрадва и в нейния тон, опита да се овладее, но не успя. — По-добре ли ще е Яркия Йълинг да изгори и малкото останало незапалено?

Очите на майка Скаер се присвиха свирепо насреща ѝ.

— Не искаш да направиш това, кралице моя.

— Изглежда всички знаят по-добре от мен какво искам и какво не искам да направя. — Скара хвърли любопитен поглед към сестра Ауд. — Имало ли е някога кралица, която да се е радвала на съветите на толкова много пастори наведнъж?

— Този товар поне мога да сваля от раменете ти — каза Скаер. — Щом смяташ да се присъединиш към лудостта на отец Ярви, аз ще трябва да го държа под око през цялото време. Същевременно кралят ми ще се нуждае от пастор до себе си. — Тя протегна дълга татуирана ръка и подкани с показалец чирака си. — Край на игрите, сестра Ауд. Връщаш се на мястото си. Някой трябва да храни враните ми.

Лицето на сестра Ауд посърна и Скара едва се удържа да не направи същото. До този момент не беше осъзнала колко много разчиташе на пастора си. Колко ѝ се доверяваше. Колко я харесваше.

— Не съм склонна да я пусна да си върви…

— Не си ли? Хм. Тя е мой чирак, дадох ти я назаем, не съм ти я подарявала. И в случай, че си прекалено глупава, за да се досетиш, кралице моя, тя ми донасяше всичко. С кого говориш и за какво. Всяко твое желание. Формата и размера на лайното в нощното ти гърне, дори. И от това, което чувам, също като онази, от която излиза, те също са някак… немощни.

Ауд беше забила поглед в пода, а лицето ѝ беше станало мораво червено. Трябваше да се досети. Сигурно вътрешно в себе си винаги го е знаела. Въпреки това, заболя я. За момент изгуби дар слово. Но само за момент. Замисли се как щеше да отвърне на подобно отношение дядо ѝ, на подобно незачитане. На собствената ѝ земя. В собствената ѝ крепост. В покоите ѝ.

В момента, в който сестра Ауд направи с неохота крачка към вратата, Скара сложи ръка на рамото ѝ.

— Не ме разбра. Не съм склонна да я пусне да си върви, защото тази сутрин тя ми даде клетва като наследник на майка Кайър. Майка Ауд е новият пастор на Тровенланд и мястото ѝ е до мен.

Изписалото се на лицето на Скаер озадачение ѝ достави истинска радост. Единственият по-озадачен от нея се оказа самата Ауд.

Тя зяпна бившата си господарка с облещени, големи като паници очи, после към новата и накрая пак към бившата. Но Ауд беше прекалено умна и бързо се окопити.

— Истина е. — Тя изправи гръб и изпъна рамене. Майка Кайър определено щеше да одобри позата ѝ. — Аз се заклех да служа на кралица Скара като неин пастор. Щях да ти кажа, но…

— Но ти развали изненадата. — Скара се усмихна миловидно. Така де, усмивката не струва нищо.

— О, ще си платиш за това — закима бавно майка Скаер. — Имай ми доверие.

Скара започваше да губи търпение.

— Чудесно, събуди ме, като дойде време за плащане. А сега ще излезеш през вратата, или да извикам Рейт да те изхвърли през прозореца?

Пасторът на Горм изсъска гневно преди да затръшне вратата зад себе си.

— Е — Скара пое разтреперана дъх и постави ръка на гърдите си в опит да укроти препускащото си сърце. — Ободрително начало на деня.

— Кралице моя — прошепна Ауд, отново забила пълни с ужас очи в пода. — Знам, че не заслужавам прошката ти…

— И няма да я получиш. — Скара постави ръка на рамото ѝ. — Защото не си направила нищо нередно. Винаги съм знаела, че си лоялна. Също както винаги съм знаела, че си раздвоена в лоялността си. Майка Скаер беше твоя господарка. Но сега ти избра мен. За което съм ти благодарна. Много благодарна. — Скара стисна рамото ѝ и пристъпи към нея. — Но оттук насетне лоялността ти е само към мен.

Сестра Ауд я погледна право в очите и изтри с опакото на ръката си една сълза на бузата си.

— Давам слънчева и лунна клетва, кралице моя. Да бъда верен пастор на теб и Тровенланд. Ще полагам повече грижи за твоето тяло, отколкото за моето. Твоите интереси ще стоят по-високо от моите. Няма да издам тайните ти на никого и няма да имам тайни от теб. Твоя съм. Кълна се.

— Благодаря, майко Ауд. — Скара стисна отново рамото ѝ и отдръпна ръка. — Боговете са ми свидетели, отчаяно се нуждая от добър съвет.

Лоялност

Рейт крачеше покрай огньове, шатри и насядали воини в лагера на Ванстерланд. Беше го правил стотици пъти, преди двубои, преди походи, преди битка. Тук се чувстваше най-щастлив. Това беше неговият дом. Или по-скоро трябваше да бъде. Но напоследък нещата не бяха като преди.

Мъжете бяха уморени, далеч от дома и семействата си, далеч от нивите си. Знаеха и какви са шансовете им. Рейт виждаше колебанието в очите им. Помирисваше страха им.

Не беше единственият, крачещ из лагера. Смърт също вървеше тук. Набелязваше обречените и всеки, насядал край огньовете, долавяше ледения ѝ дъх по тила си.

Той тръгна встрани към ниска могила, на чието било гореше огън. Тръгна нагоре по склона, оставяйки зад гърба си глъчката на лагера. Ракки беше коленичил на опънато до огъня одеяло и свъсил вежди, лъскаше металния кант на огромния черен щит на Горм. Богове, как се радваше да го види. Беше като първата гледка на дома за човек, прекарал години наред на път.

— Хей-хей, братко — каза Рейт.

— Хей-хей. — Когато Ракки се обърна, сякаш застана пред огледало. Пред магическото огледало, което Хоралд донесъл от пътешествието си, в което човек вижда по-добрата си половина.

Сядайки до него беше като обуването на удобен, стар ботуш. Рейт замълча и просто гледа как брат му се труди над щита. После сведе поглед към празните си ръце.

— Нещо липсва.

— Ако говориш за ум, красота и чувство за хумор, всичките са у мен.

Рейт изсумтя развеселен.

— Говорех за меч, който да чистя и точа.

— Празната ножница на кралица Скара не се ли нуждае от лъскане?

Рейт извърна поглед и видя лукавата усмивка на брат си.

— Аз съм готов, но до момента нямам кралска покана.

— На твое място не бих таил големи надежди, братко. Докато чакаш, защо не похапнеш. — Ракки кимна към старото, мазно и почерняло отдолу котле на огъня.

— Заек? — Рейт притвори очи и пое дълбоко дъх. Изпълнилата ноздрите му миризма го върна към други времена, в които беше делил с брат си всичко, ядене, надежди, господар. — Обичам заешко.

— Естествено. Познаваме се, както никой друг.

— Така е. — Рейт хвърли крадешком поглед към брат си. — Е, какво има?

— Не мога ли просто да сготвя заешко на брат ми?

— Естествено, само дето досега не си го правил. Какво искаш?

Ракки остави щита на Горм и прикова очи в тези на Рейт.

— Гледам те всеки ден с младата кралица на Тровенланд, онзи неин пропаднал пират и това закръглено подобие на пастор и ми изглеждаш щастлив. Ти никога не си щастлив.

— Те не са толкова лоши — отвърна Рейт, смръщил чело. — Освен това нали сме на една и съща страна.

— Нима? Хората започват да се чудят дали въобще искаш да се върнеш.

Ракки винаги знаеше къде точно да го жегне.

— Нищо от това не е по мое желание! Просто правя каквото мога с каквото имам. Готов съм на всичко, за да се върна тук!

— Радвам се да го чуя. — Отговорът дойде отзад.

Вече не беше безпомощно малко дете, но този глас все още го караше да притваря плахо очи в очакване на поредния шамар. Трудно, но намери сили да се обърне и погледне право в яркосините очи на майка Скаер.

— Липсваше ми, Рейт. — Тя клекна пред него, подпря лакти на коленете си и провеси надути тънки китки. — Мисля, че е крайно време да се върнеш на мястото, което ти се полага.

Рейт преглътна и установи, че устата му беше пресъхнала. Отново да пълни чашата на краля. Отново да носи кралския меч. Отново да се бие рамо до рамо с брат си? Отново да е най-свирепото, най-кораво и най-кръвожадно копеле? Отново да пали, убива и един ден да се сдобие със своя верига от топките на дръжките на повалени врагове?

— Това е всичко, които искам — отвърна пресипнало Рейт. — Всичко, което някога съм искал.

— Знам — каза пасторът с онзи неин мек и утешителен тон, който го плашеше повече от гневните ѝ викове. — Знам това. — Тя протегна ръка и разроши косата му, както човек почесваше кутре зад ухото. — Но преди това твоят крал има една последна задача за теб.

Рейт усети ледена тръпка между плешките си:

— Назови я.

— Боя се, че отец Ярви е поставил халка на красивото носле на кралица Скара. И сега може да я води накъдето си поиска. Боя се, че ще я отведе право към гибелта ѝ, а с нея и всички нас.

Рейт извърна поглед към брат си, но от там не дойде помощ. Както обикновено.

— Тя сама взима решения, мисля — промърмори той.

Майка Скаер изсумтя натъжено:

— Отец Ярви е на път да наруши най-светия закон на Събора. Да изнесе елфически оръжия от Строком.

— Елфически оръжия?

Тя се наведе, изсъска в лицето му и Рейт трепна и стисна очи:

— Видях с очите си! Заслепен от арогантността си, той ще отприщи магията, разкъсала бог. Знам, че не си умник, Рейт, но нима не виждаш какви рискове крие това?

— Мислех, че никой не може да излезе жив от Строком…

— Онази вещица, Скифър, е тук. Тя може. И ще го направи. Ако малката кучка даде гласа си в полза на Ярви.

Рейт прокара език по устните си:

— Мога да поговоря с нея…

Скаер стрелна ръка и Рейт не се сдържа да не стисне очи и изкриви от страх лице, но тя просто постави нежно хладна длан на бузата му.

— Мислиш ли, че съм толкова жестока, че да те изправя в дуел с думи срещу отец Ярви? Не, Рейт, не бих го направила. Ти не си по приказките.

— Ами тогава…

— Ти си убиец. — Челото ѝ се сбърчи така, сякаш беше разочарована, че сам не се е досетил. — Искам да я убиеш.

Рейт зяпна насреща ѝ. Какво друго можеше да направи, освен да я зяпа? Изведнъж му стана ужасно студено.

— Не… — прошепна той, но думите излязоха така неуверено от устата му. — Моля…

— Не? — Ръката ѝ стисна до болка лицето му. — Моля? — Рейт се опита да се измъкне, но нямаше сили и тя придърпа лицето му към нейното и почти опря нос в неговия. — Аз не те моля, момче — изсъска майка Скаер, — това е заповед от твоя крал.

— Ще разберат, че съм аз — проплака Рейт в отчаян опит да се хване за някакво извинение.

— Остави мисленето на мен. Вече съм се погрижила за всичко. — Майка Скаер измъкна отнякъде тънко стъклено шишенце и нещо като вода на дъното. — Някога пълнеше чашата на крал. Малко от това в чашата на кралица няма да ти е никакъв проблем. Нужна е само капка. Тя няма да страда. Просто ще заспи и никога повече няма да се събуди. Само така ще сложим край на тази елфическа лудост. И кой знае, може би дори ще успеем да сключим примирие с Върховния крал.

— Крал Фин си мислеше, че може да сключи мир…

— Крал Фин не е знаел какво да предложи в замяна.

Рейт преглътна мъчително.

— А ти знаеш?

— Ще започна с главата на отец Ярви в кутия. — Майка Скаер килна глава на една страна. — После може да добавя южната половина на Гетланд. Всичко на север от Торлби обаче остава за нас. Справедливо, не мислиш ли? Убедена съм, че баба Вексен ще се вслуша в подобен аргумент…

Майка Скаер хвана безчувствената китка на Рейт, обърна нагоре ръката му и пусна в дланта ѝ стъкленото шишенце. Такова малко парченце стъкло. Спомни си думите на Скара, „Защо да изпращаш честен глупак да върши работата на умен лъжец?“

— Изпрати ме при нея само защото съм убиец? — промърмори той.

— Не, Рейт. — Майка Скаер стисна отново лицето му и го изви на една страна. — Изпратих те, защото си лоялен. Сега върви и заслужи наградата си. — Тя се изправи и надвисна над него, висока като планина. — Утре по това време ще си обратно, където ти е мястото. До своя крал. — Тя се обърна. — До брат ти. — При тези думи тя изчезна в тъмнината.

Рейт почувства ръката на Ракки на рамото си.

— Колко хора си убил, братко?

— Знаеш, че не ме бива в броенето.

— Един повече, какво толкова?

— Има разлика между това да убиеш човек, който се готви да те убие и това да убиеш някой, който… — Който не ти е направил нищо лошо? Някой, който се държи добре с теб? Някой, когото…

Ракки го сграбчи за ризата и го дръпна към себе си:

— Единствената разлика е в това, че сега има толкова много за печелене и толкова много за губене! Не го ли направиш… оставаш сам. Двамата оставаме сами.

— Какво стана с мечтата ти да отплаваме надолу по „Божествена“?

— Ти ми каза да съм благодарил на майка Война, че сме на вярната страна и беше прав! Пък и нека не се преструваме, че си убивал само воини в битка. Колко неща съм преглътнал заради теб? Помниш ли онази жена във фермата, а? Ами децата ѝ…

— Знам какво съм направил! — Гневът го обзе и Рейт стисна здраво в юмрук шишенцето и го размаха пред лицето на брат си. — Направих го за двама ни, нали? — Той сграбчи Ракки за яката, дръпна го и той залитна, прекатури котлето и яхнията се разля в тревата.

— Моля те, братко. — Ракки го сграбчи за раменете, но това бе повече прегръдка, отколкото съпротива. Колкото повече Рейт натискаше, толкова повече омекваше Ракки. Познаваше го по-добре от всеки друг, все пак. — Ако ние не се погрижим един за друг, кой друг ще го стори? Направи го. Заради мен. Заради нас.

Рейт се вгледа в очите на брат си. В този момент лицата им му се сториха така различни едно от друго. Пое дълбоко дъх, издиша и всякакво желание за бой го напусна скоропостижно.

— Ще го направя. — Рейт увеси глава и се загледа в стъкленото шишенце в дланта си. В края на краищата колко хора беше убил? — Исках да измисля причина да не го правя, но… ти си умният. — Рейт стисна юмрук. — Аз съм убиецът.

Рин не беше разговорлива тази вечер. Стиснала в устни парче стоманена нишка, тя оглеждаше със сериозно изражение на лицето работата си. Може би просто защото имаше до себе си момиче на нейната възраст, или пък заради вълнението от предстоящото съвещание на сутринта, Скара говореше и за двете им. За детството си, прекарано в Бейлова крепост и спомените за родителите си. За Гората в Йейлтофт. За това как изгоря и как възнамеряваше да я построи отново. За Тровенланд и народа ѝ. За това как с помощта на боговете ще ги избави от тиранията на Върховния крал, как ще отмъсти на Яркия Йълинг, как ще съхрани завета на убития ѝ дядо. Сестра Ауд, вече майка Ауд, слушаше, свъсила вежди, както подобава на новия ѝ статут, и кимаше одобрително.

Не и Рейт. Щеше му се да е част от това светло бъдеще, но знаеше как става с живота. Той не беше роден и отгледан в крепост или кралска тронна зала, заобиколен от готови да изпълнят всеки негов каприз роби и слуги. Беше се изкатерил дотук със зъби и нокти, с един брат до себе си.

Постави ръка на ризата си и напипа малкото стъклено шишенце под платното. Рейт знаеше какво е. И какво трябва да направи.

Но тогава Скара му се усмихна. С онази нейна усмивка, която го караше да се чувства като единствения човек на света, когото майка Слънце е избрала да окъпе с лъчите си.

— Как се биеш с това на гърба? — Скара се завъртя насам, натам и ризницата задрънка. — Как тежи само!

Решимостта на Рейт се стопи като оставено пред огъня масло.

— Свикваш, кралице моя — отвърна пресипнало той.

Тя го изгледа недоумяващо:

— Добре ли си, да не ти е зле?

— Кой, аз? — запелтечи Рейт. — Не, защо?

— Кога се научи на обноски? Богове, колко е горещо. — Тя задърпа яката на ватената подплата на ризницата. Никога досега Рейт не я беше виждал така жива. Лицето ѝ бе зачервено, очите ѝ горяха, кожата ѝ блестеше влажна от пот. Тя щракна с пръсти на робинята си. — Донеси ми вино, ако обичаш.

— Нека аз — каза Рейт и се завтече към каната на масата.

— Щом ще ми прислужват, нека поне да е най-добрият. — Тя кимна към Рейт и каза на Рин. — Доскоро пълнеше чашата на крал.

— Доскоро — промърмори под нос Рейт. И скоро пак щеше да го прави. Ако се справеше с една последна задача.

Почти не чуваше повече за какво говори Скара зад гърба му, така силно блъскаше сърцето ми. Бавно, много внимателно, стараейки се да не проличи как трепериха ръцете му, той започна да сипва виното. Приличаше на кръв в чашата.

През целия си живот беше искал да е воин. Мъж, който стои до краля си и печели слава на бойното поле. В какво се бе превърнал? В мъж, който пали ферми. Който предава доверието на другите. Който трови жени.

Каза си, че няма друг начин, че просто трябва да се направи. Заради краля му. Заради брат му.

Усещаше погледа на майка Ауд в тила си докато отпиваше малко от виното — част от задължението му, да се увери, че чашата не е опасна за по-достойни устни. Чу как тя тръгна към него, но тогава Скара се обърна към нея.

— Майко Ауд! Срещала си отец Ярви преди да стане пастор, нали?

— Да, кралице моя, за кратко. Още тогава беше безмилостен като…

Рейт чу пастора да се обръща към кралицата и затаил дъх, извади от ризата си даденото му от майка Скаер шишенце. Извади внимателно тапата и капна една капка в чашата. Една капка стига. Загледа се в надиплената повърхност на виното и когато тя се изглади отново, прибра обратно шишенцето в пазвата си. Изведнъж коленете му омекнаха. Подпря се на юмруци на масата.

Каза си, че няма друг начин.

Вдигна с две ръце чашата и се обърна.

Скара клатеше невярващо глава, докато Рин напасваше ризницата около кръста ѝ — сръчните ѝ пръсти диплеха бримките и ги пришиваха със стоманена нишка.

— Кълна си, по-умела си с метала, отколкото някогашната ми шивачка с коприната.

— Благословена съм от Тя-която-удря-наковалнята, кралице моя — промърмори Рин и отстъпи назад, за да огледа резултата. — Въпреки че напоследък не се чувствам кой знае колко благословена.

— Всичко ще се оправи. Сигурна съм.

— Звучиш като брат ми. — Рин се усмихна натъжено и заобиколи кралицата, за да огледа ризницата на гърба ѝ. — Мисля, че сме готови. Остава само да я сваля и се захващам с прекрояването.

Докато Рейт приближаваше с виното, Скара се изправи в цял ръст и постави длан на дръжката на кинжала в колана ѝ:

— Е? Ще мина ли за воин?

Богове, езикът му се беше вързал на възел. Коленете му трепереха, когато коленичи пред нея, точно както преди коленичеше пред Горм преди всеки дуел или битка. Точно както щеше да коленичи отново.

— Ако всяка стена от щитове е построена от такива воини — успя най-накрая да изрече, — няма да имаш никакъв проблем да накараш хората си да я щурмуват, те сами ще хукнат през глава. — И Рейт вдигна чашата над главата си.

Каза си, че няма друг избор.

— Хм. Мисля, че мога да свикна с това красиви мъже да коленичат в краката ми. — И Скара се засмя с онзи неин плътен и силен, необуздан смях. Тя посегна към чашата.

Сделки

— Защо се бави? — промърмори отец Ярви и погледна отново към вратата.

Кол не беше свикнал да вижда учителя си така разтревожен и това разтревожи и него. Сякаш тревогите за съдбата на света, която щяха да обсъждат днес, не му бяха достатъчни.

— Може би още се облича — прошепна Кол. — Струва ми се, че е от хората, които ще прекарат доста време в обличане за случай като този.

Отец Ярви се обърна и го изгледа така сърдито, че на Кол му се прииска да се слее със стола.

— А на мен ми се струва, че е от хората, които могат да преценят колко време ще им е нужно, за да се облекат за ден като този, без да закъсняват. — Той се надвеси над Кол. — Не мислиш ли?

Кол се покашля и погледна тревожно към вратата:

— Защо се бави?

От другата страна на тронната зала на Бейл, застаналата зад рамото на Гром-гил-Горм майка Скаер започваше да изглежда все по доволна от нещо. Все едно двамата с Ярви седяха на двете блюда на огромни везни, едното не може да се издигне без другото да слезе надолу.

— Чака ни война! — провикна се тя и воините от Ванстерланд зад нея забоботиха одобрително. — Яркия Йълинг няма да чака младата кралица да се приготви преди да нападне, имайте ми доверие. Трябва да решим какво ще предприемем и то веднага, в противен случай ни чака провал.

— Знаем това, майко Скаер — изръмжа крал Удил, после се наведе към отец Ярви. — Къде е тя?

Едното крило на двойните врати изскърца и се открехна. Майка Ауд се вмъкна в залата и застина на място, когато всички очи се извърнаха към нея. Изглеждаше така объркана, като патица, изгубила патетата си.

— Е? — викна ѝ припряно отец Ярви.

— Кралица Скара…

— Да? — Присви очи Горм.

— Кралица Скара… — Майка Ауд надникна от другата страна на вратата и отстъпи, с видимо облекчение на лицето. — Кралица Скара е тук.

Вратите се отвориха широко и майка Слънце нахлу в залата. Всички замигаха глуповато при вида на крачещите тържествено тровенландци.

Кралица Скара вървеше най-отпред, вдигнала гордо глава, с разпусната коса като черен облак около главата ѝ. Лъчите на зората подпалиха алени огньове по огромния скъпоценен камък на гривната ѝ и мъничките, поклащащите се от обецата ѝ. Беше облечена в пълно бойно снаряжение — с ослепително блестяща ризница, кинжал на кръста и шлем с позлатени кантове под мишница. Рейт вървеше зад нея склонил почтително глава. В прегръдките си носеше направения от Рин меч, прибран в украсената с дърворезбата на Кол ножница, същинско произведение на изкуството.

Рин беше надминала себе си. Скара определено изглеждаше като воин, макар и прекалено кльощава и слаба за целта и въпреки че тази разпусната коса би била фатална пречка за всеки воин, в коя да е битка. С подрънкване на метал и следвана от свитата си, тя мина тържествено между ванстерландци от едната ѝ страна и гетландци от другата и не си направи труда да погледне нито едните, ни другите.

Усмивката на майка Скаер се беше стопила. Беше ѝ я отмъкнал отец Ярви. Гром-гил-Горм зяпаше младата кралица с отворена уста. Крал Удил повдигна леко вежда. Кол за пръв път виждаше такова изумление, изписано на лицето му.

Сестра Ауд и Синия Дженър седнаха от двете страни на кралица Скара, но тя самата остави трона на Бейл празен. Остана права, стовари шлема си на масата и подпря, облечени в стоманени ръкавици, юмруци от двете му страни. Воините на Тровенланд оформиха дъга зад гърба ѝ. Рейт коленичи от едната ѝ страна, плъзна нагоре в сгъвката на лакътя си ножницата и ѝ подаде дръжката на меча.

На всички беше ясно, че Скара няма да го извади. Това беше просто представление, почти смехотворна гледка. Почти, но не съвсем. На стената зад свитата ѝ беше огромният портрет на Ашенлир, облечена в ризница, с разпусната коса и коленичил до нея оръженосец. Кол отмести поглед от легендарната кралица от миналото към настоящата и не можа да отрече, че приликата между двете беше поразителна.

Усмивката на отец Ярви се разтегна още повече:

— О, това е прекрасно.

Майка Скаер не беше така впечатлена.

— Явно обичаш представленията — промърмори тя.

— Моля да ми простите закъснението — каза Скара. — Подготвях се за бой! — Може и да беше дребничка и слаба, но компенсираше ръста си с глас, подобаващ на герой от легендите глас. Тя изкрещя последната дума така, както може би Трън Бату щеше да изкрещи, с такава сила, че дори майка Скаер потрепна на стола си.

Кол се наведе към отец Ярви и прошепна в ухото му:

— Мисля, че кралицата пристигна.

— Съюзници мои! — Гласът на Скара изпълни залата, звънлив, уверен, сякаш беше родена за това. — Мои гости. Крале, пастори и воини от Ванстерланд и Гетланд!

Рейт се осмели да погледне към онези, които винаги беше смятал за свои приятели. Погледът на Трошача на мечове беше прикован в Скара, но майка Скаер гледаше втренчено право в Рейт. Това беше жена, способна да смрази кръвта на човек с поглед, но Рейт никога не я бе виждал да гледа някого така заплашително, както него в момента. Сориорн беше повдигнал леко горна устна и го гледаше с неприкрита омраза. Но от всички тях погледът на Ракки бе този, който едва намери сили да срещне. Нямаше гняв в очите му, само разочарование. Очите на предаден от най-близките му човек. И Рейт заби поглед в пода.

— Днес ни предстои взимането на изключително важно решение! — продължи Скара. — Дали да използваме елфически оръжия срещу армията на Върховния крал, или да отстъпим пред нея.

Рейт не слушаше. В мислите му беше случилото се вчера вечерта в ковачницата. Коленичи пред нея и беше готов да го направи. Но тогава я чу да се смее и собствените му пръсти го предадоха. Чашата падна, отровното вино се разсипа на пода, а Скара отмина всичко с шега за това как кралските прислужници не били като едно време. После, както всяка вечер, той легна пред вратата ѝ като вярно куче и цяла нощ не мигна.

Лежа вторачен в тъмнината и мисли за това, как сам се обрече на гибел.

— Аз съм кралицата на Тровенланд! — извика Скара. — В жилите ми тече кръвта на Бейл. Друг може да избере да побегне пред Върховния крал, но не и аз. Никога повече. Дадох клетва да отмъстя на Яркия Йълинг и възнамерявам да изтръгна отмъщението си от мъртвото му тяло. Възнамерявам да се боря докрай! Възнамерявам да се бия с каквото и да е оръжие. — Тя стрелна с гневен поглед майка Скаер. — С всяко едно оръжие. И възнамерявам да се бия тук. Аз няма да изоставя Тровенланд. Няма да напусна Бейлова крепост.

Всичко, което Рейт някога бе искал, това да служи на краля си и да се бие рамо до рамо с брат си, всичко това вчера вечерта захвърли с лека ръка и никога повече нямаше да има. Сега беше сам, точно както каза Ракки. Оръженосец на момиче, което дори няма силата да извади меча, който държи от ножницата му.

— Какво казваш ти, крал Удил? — провикна се Скара.

— Аз казвам, че в тази зала няма и един воин, който да не е едновременно засрамен и възхитен от решимостта ти, кралице Скара. — Железния крал се усмихна, гледка, която Кол не предполагаше, че ще види някога. — Смърт чака всички ни. И аз съм готов да я срещна, застанал до теб.

Рейт видя Скара да преглъща мъчително, докато се обръщаше към ванстерландци.

— Какво казваш ти, крал Горм?

Тежестта на ризницата щеше да я смаже. Горещината ѝ беше непоносима. Всички сили на Скара отиваха в това да стои на крака, да държи главата си гордо вдигната и да гледа предизвикателно. Нямаше как иначе. Тя е кралица, тя е кралица, тя е кралица…

— Засрамени и възхитени от решимостта ти ли? — кресна предизвикателно майка Скаер. — В тази зала няма воин, който да не е отвратен от игричките, които играеш. Все едно някога си вадила или държала меч! И сега искаш от нас да пожертваме живота си просто ей така, за празното ти кралство, за празната ти гордост, за…

— Достатъчно — каза тихо Горм. Черните му очи не бяха изпуснали Скара от поглед от момента, в който влезе в тронната зала.

— Но, кралю мой…

— Седни — каза Трошача на мечове и майка Скаер изскърца със зъби, но се тръшна гневно на стола.

— Искаш от мен да се бия за крепостта ти — продължи Горм с мекия си, напевен глас. — Да изложа на риск своя живот и този на воините ми далеч от дома. Да се изправя срещу безчетната армия на Върховния крал срещу обещание от гологлава вещица и еднорък лъжец за избавление с помощта на някакви си елфически оръжия. — Той се усмихна приветливо на Скара. — Така да бъде.

— Кралю мой — изсъска майка Скаер, но той просто вдигна ръка без да откъсва очи от Скара и тя млъкна на мига.

— Аз ще се бия за теб. Всеки мъж от Ванстерланд ще убива за теб и ще умре за теб. Аз ще бъда твой щит, днес, утре и всеки ден, докато съм жив. Но искам нещо в замяна.

В залата настъпи гробна тишина. Скара преглътна:

— Назови го.

— Теб.

Тя усети сърбеж по плувналия си в пот под ризницата гръб. Усети стомахът ѝ да се надига и в този момент не искаше нищо повече от това да се изповръща на масата, но се съмняваше, че майка Кайър би определила това като подобаващ отговор на кралско предложение за женитба.

— Отдавна търся кралица — продължи Трошача на мечове, — равна на мен по ум и кураж. Жена, която да множи монетите в хазната ми. Жена, която да ми роди много деца, с които да се гордея.

Скара неволно сведе поглед към Рейт и той я зяпна недоумяващо, с провиснала от изненада долна челюст, но освен дръжката на меча, който сигурно не можеше да вдигне дори, друго не можа да ѝ предложи.

Отец Ярви беше пребледнял. Явно не беше предвидил подобен развой на събитията.

— Жена, която да ти поднесе Тровенланд на тепсия, искаш да кажеш — намеси се той.

Веригата от топките на дръжките от мечовете на повалени противници издрънка тихо на гърдите му, когато той повдигна огромни рамене.

— Или просто жена, която да обедини Ванстерланд и Тровенланд и ми помогне да ги поведа към славно бъдеще. Искам ръката ти, благородната ти кръв и остър ум, кралице Скара и в замяна ти обещавам своите. Мисля, че това е справедлива сделка.

— Кралице моя… — изсъска майка Ауд.

— Не можеш да… — каза Синия Дженър.

Но сега беше ред на Скара да възпре с жест съветниците си.

Естествено, предложението му ѝ дойде като гръм от ясно небе, но тя е кралица, а една кралица не може да си позволи стъписването ѝ да трае вечно. Вече не е дете.

С Трошача на мечове до себе си може би щеше да удържи Бейлова крепост. Ще отмъсти за дядо си. Ще види Яркия Йълинг мъртъв. Ключът от хазната на Ванстерланд на шията ѝ щеше да донесе сигурност на народа ѝ. С негова помощ можеше да съгради отново Йейлтофт и изкове бъдеще за Тровенланд.

Беше ѝ дошло до гуша от това да придумва, да се моли, да използва един срещу друг противниците в съюза. Омръзна ѝ да трепери от сутрин до мрак за титлата си. Естествено, не гореше от нетърпение да сподели постелята на Горм. Но да сподели властта му, това беше съвсем друга работа.

Може и да беше повече от два пъти по-голям от нея. Може и да беше повече от два пъти по-възрастен от нея. Може и да беше целият покрит с белези, страшен като звяр и безмилостен като такъв, накратко, нищо общо с мъжа на мечтите на всяко момиче. Но рано или късно момичето трябва да порасне и се прости с подобни мечти. Според нея майка Кайър би одобрила такъв кандидат за ръката ѝ. Светът е пълен с чудовища. И може би единственото, което му остава на човек, е да се увери, че най-ужасното е на негова страна.

Пък и не че имаше някакъв избор. Скара се усмихна.

— Приемам.

Избор

— Готов ли си? — попита отец Ярви, подреждайки книги в един сандък. Любимите му книги, забранени от Събора писания за елфическите руини и реликви. — Потегляме със следващия отлив.

— Напълно готов — отвърна Кол. Имаше предвид, че беше приготвил багажа си. За подобно пътуване никога нямаше да е готов.

— Поговори с Рълф. Да се увери, че имаме достатъчно ейл, за да повдигне куража на екипажа. Дори с попътен вятър ни чакат пет дни надолу покрай брега до Фърфиндж.

— А човек не може да разчита на попътен вятър — промърмори Кол.

— Така е, не може. Особено след като прекосим протока към Строком.

Кол преглътна. Искаше му се да може да отложи този разговор до края на света, но знаеше, че с отлагане само влошаваше положението, а това в последно време му беше навик.

— Отец Ярви… — Богове, какъв страхливец е само. — Може би… е добра идея да… остана тук.

Пасторът вдигна глава:

— Какво?

— Докато те няма крал Удил може да се нуждае от…

— Той няма да сключва търговски сделки, нито ще се учи да премята монета из пръстите си, нито ще прави дърворезба на стол. Докато ме няма, той ще се бие. Мислиш ли, че крал Удил се нуждае от съветите ти как да се бие, Кол?

— Ами…

— Майка Война командва тук. — Ярви поклати глава и се върна към книгите си. — А ние, които говорим от името на баща Мир, трябва да намерим друг начин да сме полезни.

Кол не се отказа.

— Честно да ти кажа, страх ме е. — От една страна добрият лъжец вплита колкото може повече истина в платното на лъжата, но от друга — това беше самата истина.

Отец Ярви го изгледа строго:

— Също като всеки воин, един пастор трябва да овладее страха си. Трябва да се научи да го използва като инструмент, който да изостря преценката му. Остави ли се страхът да надделее, той ще замъгли съзнанието му, ще го заслепи. Мислиш ли, че мен не ме е страх? Умирам от страх. Винаги. Но въпреки това правя каквото трябва да се направи.

— Но кой решава какво трябва да се направи…

— Аз. — Отец Ярви затръшна капака на сандъка и пристъпи към Кол. — Пред нас се разкрива невероятна възможност! Пасторът търси истината и познанието, а ти повече от всеки друг. Не съм срещал по-любознателен от теб човек. Ще може да се поучим от миналото!

— Да повторим грешките от миналото? — смотолеви Кол и моментално съжали, когато отец Ярви го хвана с две ръце за раменете.

— Мислех, че искаш да промениш света? Да стоиш до крале и направляваш курса на историята? Предлагам ти точно такава възможност!

Богове, Кол наистина искаше точно това. Отец Кол, всяващ страхопочитание и възхищение. Човек, на когото дължиш уважение, с когото трябва да се съобразяваш. И при всички положения човек, когото никой белокос бабаит няма да посмее да фрасне с глава в носа. Кол прогони мислите си.

— Благодарен съм ти, отец Ярви, но…

— Но си дал обещание на Рин.

Кол замига изненадан:

— Аз, ъъ…

— Не си трудна за четене книга, Кол.

— Обещах на Бранд! — избълва Кол. — Тя се нуждае от мен!

— Аз се нуждая от теб! — сряза го отец Ярви и стисна раменете му. Макар и саката, ръката му можеше да стиска достатъчно здраво, че да накара Кол да изкриви от болка лице. — Гетланд се нуждае от теб! — Той се овладя и пусна раменете му. — Разбирам те, Кол, повярвай ми, никой не разбира това по-добре от мен. Искаш да бъдеш добър човек и да стоиш в светлината. Но вече не си дете. Знаеш, че няма лесни отговори. — Ярви сведе поглед надолу и направи болезнена гримаса. — Когато спасих теб и майка ти от робство, не исках нищо в замяна…

— Защо тогава все ми го напомняш? — сопна се Кол.

Отец Ярви вдигна очи. Изглеждаше изненадан. Леко обиден, дори. Достатъчно, за да накара Кол да се засрами.

— Защото обещах на Сафрит. Да ти помогна да станеш най-доброто, на което си способен. Мъж, с който да се гордее.

Мъж, който върши добрини. Мъж, който стои в светлината. Кол увеси глава.

— Не спирам да мисля за всичко, което можех да направя иначе. Непрекъснато мисля за… предложението на майка Адуин…

Очите на Ярви щяха да изскочат от изненада:

— Кажи ми, че не си говорил за това с майка ми!

— На никого не съм казал. Но… ако го бях направил, тя може би щеше да намери начин да сключи примирие и…

Отец Ярви увеси рамене.

— Цената беше прекалено висока — промърмори той. — Знаеш това.

— Знам.

— Не можех да си позволя да разклащам съюза с ванстерландци. Трябва да сме единни. Знаеш това.

— Знам.

— Не можем да имаме доверие на баба Вексен. Много добре го знаеш.

— Знам, но…

— Но Бранд можеше да е още жив. — Изведнъж отец Ярви му се стори ужасно състарен. Стар, уморен и превит под тежкия товар на вина. — Мислиш ли, че подобни мисли не ме налягат по хиляда пъти на ден? Един пастор винаги се съмнява, но никога не изглежда неуверен. Не оставяй неувереността ти да те спъва. И в никакъв случай не оставяй съмненията ти да те парализират. — Той сви в юмрук сакатата си ръка, изкриви горчиво устни и за момент Кол помисли, че щеше да си разбие устата от яд. Но накрая той свали ръка и продължи. — Трябва да избереш по-малкото зло. После нарамваш съмненията си и продължаваш напред.

— Знам. — Кол осъзна, че беше изгубил. Знаеше, че ще бъде победен още преди да си отвори устата. В края на краищата искаше да изгуби.

— Ще дойда — добави той.

Нямаше нужда да го казва на глас. За негов късмет, защото се съмняваше, че ще намери сили да го направи.

Рин просто вдигна глава от работата си и го погледна. Толкова ѝ трябваше, един поглед. Тя стисна зъби и се върна към работата.

— Направи избора си, значи.

— Ще ми се да не трябваше да избирам — смотолеви Кол виновно, като хванат на пазара крадец.

— Но трябва и ти го направи.

Искаше му се тя да бе избухнала в сълзи, или да се бе нахвърлила отгоре му от ярост, или пък да го умоляваше да размисли. Беше обмислил жалък, срамен план как да обърне кое да е от трите срещу нея. Но за хладно безразличие не беше подготвен.

Освен едно смотолевено „съжалявам“, друго не можа да измисли. Замисли се дали щеше да се гордее с него майка му, ако го видеше сега и прецени, че по-добре да не знае отговора на този въпрос.

— Няма за какво да съжаляваш. Пропиляхме предостатъчно време един по друг. Мога да виня само себе си. Бранд ме предупреди, че така ще стане. Винаги казваше, че си пълен със собствените си мечти и нямаш място за тези на другите.

Богове, това му подейства като ритник в топките. Отвори уста да извика, че не е честно, но как да спори с мъртвец? Особено, ако не можеше да отрече, че е прав.

— Но аз не му повярвах, нали знам по-добре. — Тя изсъска през стиснати зъби. — Май Бранд, както винаги, се оказа прав, а?

Кол пристъпи към нея. Може би не можеше да ѝ даде онова, от което имаше нужда, може би не отговаряше на очакванията ѝ, но поне можеше да се погрижи за нея. Дължеше ѝ поне толкова. Дължеше го на Бранд.

— Яркия Йълинг може да е тук до няколко дни — промърмори той. — Заедно с десет хиляди от воините на Върховния крал.

— Хм, винаги си обичал да пробутваш на хората всеизвестни истини като рожби на блестящия ти ум. Някога го намирах за очарователно, но започва да се изтърква.

— Трябва да се върнеш в Торлби…

— За какво? Брат ми е мъртъв, къщата ми изгоря.

— Тук ще си в опасност…

— Ако изгубим битката тук, колко безопасно ще е в Торлби, как мислиш? По-добре да остана и помогна с каквото мога. Това би направил Бранд. Всъщност, това направи. — Богове, какъв кураж. За разлика от него. Обичаше я заради това.

Осъзна, че е протегнал ръка да докосне рамото ѝ:

— Рин…

Тя плесна ръката му и стисна юмрук, сякаш едва се сдържаше да не го удари. Кол знаеше, че заслужава точно това. Но Рин не беше в настроение за прошки. Тя извърна изкривено от отвращение лице.

— Просто си върви. Направи избора си, брат Кол. Върви си и си живей живота.

Какво да отвърнеш на това? Изглежда напразно се бе тревожил, че тя ще се разплаче. Той подсмърчаше с плувнали очи, докато се изнизваше с наведена глава от ковачницата. И в никакъв случай не се чувстваше като най-доброто, на което е способен.

Ръмеше, когато стигна до строения от елфи кей на Бейлова крепост. Ситният ръмеж обвиваше света в сива пелена, придавайки му мрачен като настроението на Кол вид. Полепваше по кожената наметка на раменете на застаналия на рулевата платформа Рълф. Полепваше по косите и сериозните лица на гребците, които товареха провизиите на кораба. Прииска му се Фрор да беше тук, или Досдувой, но екипажът, с които беше пропътувал дългия път по широката „Божествена“, се бе пръснал като листа по вятър. Това бяха нови хора, които почти не познаваше.

— Защо такова траурно изражение, гълъбчето ми? — Скифър измъкна ръка изпод наметалото си и зарови с един дълъг показалец в носа си. — Не каза ли навремето, че искаш да видиш магия?

— Да, а ти ми каза, че съм млад и необуздан, че магията крие огромни рискове и идва на ужасна цена, че трябва да се моля на всички богове, които знам, никога да не видя магия.

— Хм. — Тя повдигна вежди и огледа внимателно находката на върха на показалеца си, после я направи на топче и го изстреля към корабите, полюшващи се в пристанището, тези на Удил, Горм и Яркия Йълинг. — Как мрачно съм го казала. И ти моли ли се?

— Очевидно недостатъчно. — Кол извърна очи настрани към Скифър. — Каза също, че знаеш достатъчно магия, че да сътвориш куп неприятности, но недостатъчно, че да направиш нещо добро.

— Война е. Дошла съм да творя неприятности.

— Много успокоително, няма що.

— Не е.

— Къде си я учила тази магия?

— Не мога да кажа.

— Не можеш или не искаш?

— Не мога и не искам.

Кол въздъхна. С всеки следващ отговор сякаш знаеше по-малко.

— Наистина ли знаеш сигурен път към вътрешността на Строком?

— Път в Строком? Да. Сигурен? — Тя сви рамене.

— Не ми вдъхваш много увереност.

— Не.

— Ще открием ли там оръжия?

— Толкова, че да презаситиш дори майка Война.

— И ако ги използваме… рискуваме ли ново Разкъсване на бог?

— Важното е да разкъсаме баба Вексен на парчета, останалото е вятър.

— С това ми вдъхваш още по-малко увереност.

Скифър се загледа в сивото море:

— Ако мислиш, че съм дошла да ти вдъхвам увереност, много се лъжеш.

— Няма лесно на този свят — въздъхна отец Ярви. По дългата рампа, водеща към вътрешния двор на крепостта, вървеше фигура. Висока, слаба фигура, с остригана до кожа глава. И накичени по ръцете елфически гривни. — Майко Скаер, каква изненада! Мислех, че не искаш да имаш нищо общо с тази елфическа лудост?

Пасторът извърна глава и се изплю:

— Не искам никой да има нещо общо с тази елфическа лудост, но кралят ми избра пътя си. Работата ми е да се уверя, че той води към победа. Ето защо идвам с вас.

— Компанията ти ще е огромно удоволствие за нас. — Ярви пристъпи към нея. — Стига да идваш с намерението да помагаш. Изпречиш ли се на пътя ми обаче, ще съжаляваш.

— Разбираме се чудесно, значи — изкриви злобно устни майка Скаер.

— Винаги сме се разбирали чудесно.

Кол въздъхна. Каква по-добра причина за съюз от недоверие и взаимна омраза?

— Хващайте се за греблата! — провикна се Рълф. — Животът е кратък!

Примерът на Гудрун

Утрото беше красиво като за късно лято. Майка Слънце караше капките на падналия през нощта дъжд да искрят като скъпоценни камъни по стръковете на тревата.

— Това е най-слабото ни място — каза Рейт.

Не беше нужно да си опитен воин, за да осъзнаеш това. Североизточният ъгъл на крепостната стена беше като отрязан с нож при Разкъсването на бог и кралете от далечното минало бяха построили кула, за да запушат пролуката. Беше зле строено и занемарено човешко творение. Покривът на кулата се беше срутил и по оцвъканите с курешки оголели греди бяха накацали птици. Стената, тръгваща от кулата, се беше наклонила навън, а бойниците ѝ се ронеха.

— Кулата на Гудрун — промърмори Скара.

— Откъде идва името ѝ? — попита майка Ауд.

Скара си спомни досадата, която изпита, докато майка Кайър ѝ разказваше историята, но също като останалите уроци на пастора, явно я беше запомнила добре.

— Принцеса Гудрун е била внучка на краля на Тровенланд.

— Лошо начало — изръмжа майка Ауд. Незнайно защо, беше начумерена тази сутрин. — Но какво пък, знам и такива истории, които въпреки че започват зле, накрая свършват добре.

— Не и тази. Принцесата се влюбила в момче от конюшните.

— Необмислено от нейна страна.

— Ами, предполагам любовта пада, където пада.

Майка Ауд повдигна многозначително вежда:

— Със сигурност, човек може да я види да се задава отдалеч и своевременно да се дръпне от пътя ѝ.

— Е, Гудрун не го направила. По нейно време Тровенланд имала трима крале и дядо ѝ бил обещал ръката ѝ на един от другите двама. Тя опитала да избяга и дядо ѝ, за да я накаже, обесил любимия ѝ на кулата, а нея затворил в стаята на върха, докато не се научи на дълг.

Майка Ауд се почеса под леко разпуснатия кок, в който бе събрала косата си:

— Нещо не виждам откъде ще дойде щастливата развръзка в историята.

— Няма такава. Гудрун се хвърлила от бойниците и умряла в рова от другата страна на стената.

— Да се надяваме, че няма да свършим като нея — намеси се Рейт.

— Да се самоубием от любов ли? — попита Скара.

— Не, мъртви в рова.

Напоследък Рейт беше мрачен повече от обикновеното и въпреки че приближаването на десетхилядна армия беше достатъчна причина да помрачи настроението на всички, тя се чудеше дали сделката ѝ с Горм нямаше нещо общо с това. Тя самата не беше очарована от перспективата, но връщане назад нямаше. Тя изпусна една тежка, уморена въздишка. В момента имаше по-важни неща, за които да се тревожи, от накърнени чувства, пък било то ѝ нейните.

Тропотът на конски копита привлече вниманието ѝ към портите на крепостта. Над двеста ездачи се изсипаха през портите и потеглиха в гъста колона през блатистите поля, на които бяха разположени лагерите на Горм и Удил. Хвръкналите от копитата на конете прахоляк и буци пръст засипаха все още копаещите в рова пред стените мъже.

Над билото на ниска могила се появи Синия Дженър и тръгна към Скара.

— Кой е толкова нетърпелив да не дочака с нас пристигането на Върховния крал? — провикна се тя.

— Трън Бату — извика в отговор Дженър, обърна се и изпроводи с поглед челото на колоната ездачи. — Но само защото според нея Яркия Йълинг се бави прекалено много. Събра двеста от най-кръвожадните гетландци и отива да го пресрещне, за да започне да го тормози по пътя му насам.

— Ще падне голям тормоз, значи — промърмори Скара и се загледа в точещата се на север от дългата сянка на Бейлова крепост колона от ездачи.

— Така или иначе нямаме зоб за конете, кралице моя. — Синия Дженър спря до нея и постави юмруци на хълбоците си. — То и за хората няма много храна. Яркия Йълинг изгори повечето ферми в сто мили околовръст, а останалите ошушка до троха. Според Удил и Горм можем да изхраним не повече от хиляда мъже в крепостта. Останалите, със семейства, за които да се тревожат, и ниви, които да жънат, потеглят с кораби към Торлби и отвъд.

Скара примига неразбиращо:

— Ще ни превъзхождат десет към едно.

— Колкото по-многоброен врагът, толкова повече слава — смотолеви Рейт. — Така поне съм чувал…

— В крепостта остават само подбрани воини. — Както винаги, Дженър ѝ рисуваше оптимистична картина. — Ще са предостатъчно, за да удържат стените, докато се върне отец Ярви. Четиристотин Ванстерландци, четиристотин гетландци, сто ковачи, готвачи и слуги. И сто от нашите.

— Имаме толкова воини?

— Имаме пет пъти по толкова, кралице моя, до един готови да умрат за теб. Но смятам да подбера стоте, които ще убият най-много от воините на Върховния крал преди да го направят.

— Благодарна съм за жертвата им — каза Скара — наистина. Но ти не е нужно да си един от тях. Вече направи повече от достатъчно за мен и…

Синия Дженър изсумтя пренебрежително:

— О, аз оставам. Не можеш ме помръдна оттук. Обещах на екипажа ми, че ги чака огромна отплата, когато победиш Върховния крал. Що за глупак ще изглеждам, ако не удържа на обещанието си? Ти обаче трябва да тръгваш.

Сега беше ред на Скара да отмине думите му с пренебрежение.

— Как мога да очаквам от другите да рискуват живота си за мен, ако аз самата не съм готова да направя същото?

— Кралице моя — каза майка Ауд. — Кръвта ти е по-скъпа за Тровенланд от…

— Аз съм кралица и това тук е моята крепост. Единственият, който може да ми заповядва, е Върховния крал, но тъй като се обърнах на открит бунт срещу него, нямаш късмет, майко Ауд. Оставам и точка по въпроса.

— Тогава аз също оставам — въздъхна майка Ауд. — Мястото на лечителя е при ранените. Мястото на пастора е до кралицата.

Скара изпита такъв пристъп на благодарност, че почти се просълзи. Ако можеше да избира, това далеч не бяха съветниците, които би избрала, но сега не бе готова да се раздели с тях за нищо на света.

— Боговете ми отнеха дядо ми. — Скара постави една ръка през раменете на Синия Дженър, другата през тези на майка Ауд и ги прегърна силно. — Но ми дадоха две могъщи колони, на които да се опра.

Майка Ауд сведе поглед и смръщи чело:

— Аз съм малко закръглена за колона.

— Но ме крепиш подобаващо. Сега вървете. — Скара ги побутна към крепостта. — Подберете ги тези сто воини от Тровенланд, които ще сритат най-здраво в топките Яркия Йълинг.

— Ще ги подберем, кралице моя. — Синия Дженър се усмихна широко. — И ще ги обуем в най-тежките ботуши, които намерим.

Той си тръгна и Скара остана насаме с Рейт на поляната пред стените на крепостта. Птиците продължиха да чуруликат. Лекият ветрец довяваше виковете на копачите в рова и шумолеше в тревата. Скара не се обърна. Харесваше ѝ обаче да знае, че той е там, зад едното ѝ рамо.

— Ти също може да си вървиш — каза тя. — Ако искаш.

— Казах, че ще умра за теб. Не се шегувах.

Тогава Скара извърна глава и със задоволство отбеляза предишната напереност в походката му. Беше отново безстрашен и опасен, безразличен към това какво мислят останалите. Скара се усмихна.

— Не бързай да го правиш. Все още имам нужда от някой, с когото да плаша посетителите си.

— Няма да ми е никакъв проблем. — Той отвърна на усмивката ѝ. Широка, свирепа, гладна усмивка. И достатъчно продължителна, че да е просто случайност. Достатъчно настоятелна, че да върне добре познатата нервна тръпка по кожата ѝ.

Една малка част от нея искаше да последва примера на Гудрун. Да захвърли всякакво благоприличие и да се изтъркаля в сламата с конярчето. Пък било то и само от любопитство.

Но останалата част от нея, значително по-голямата част, се изсмя на подобна мисъл. Та тя не е романтичка. Не може да си го позволи. Тя е кралица. И е обречена на Гром-гил-Горм, Трошача на мечове. Съдбата на цяла страна лежи на раменете ѝ. Въпреки всичкото проклинане на, оплакване от и бунтарство срещу майка Кайър, Скара никога не забрави дълга си.

Затова, вместо да се вкопчи в Рейт като удавник за сламка, вместо да мечтае за това как целува устните му така, все едно в тях се крие тайната на живота, Скара придаде сериозно изражение на лицето си и се обърна към кулата на Гудрун.

— Означава много за мен — каза тя. — Това, че оставаш да се биеш за мен.

— Нищо работа. — Слънцето се скри зад облак и скъпоценните камъни по стръковете трева се превърнаха в капки дъжд. — Всеки добър убиец има нужда от някого, за когото да убива.

Хилядата

Сориорн беше великолепен стрелец и представляваше величествена гледка, когато се изправи в цял ръст на фона на залязващото слънце — поставил крак на една от бойниците на кулата на Гудрун, извил назад гръб, опънал до край тетивата на лъка и с обляно в светлина от горящия връх на стрелата лице.

— Запали го — каза Горм.

Очите на хилядата подбрани воини от Тровенланд, Ванстерланд и Гетланд проследиха светлата следа в притъмняващото небе, която остави стрелата. Тя описа мощна дъга и се заби в борда на кораба на Яркия Йълинг. Чу се тихо „уомф“, когато пламъкът на стрелата докосна южняшкото масло, с което беше облято дървото и по него плъзнаха сини езици. В следващия момент целият кораб бе погълнат от огромно огнено кълбо. Рейт почти усети топлината по лицето си, въпреки разстоянието до бойниците на кулата.

Извърна очи настрани и видя топлите жълти отблясъци на огъня по усмивката на Скара. Идеята беше нейна. В края на краищата корабът е сърцето и душата на един воин.

Падна много труд. Първо, докато го извадят от водата, после, докато го поставят на отрязани стволове на дървета и го изтъркалят върху тях по цялата дължина на рампата от пристана до вътрешния двор на крепостта. Рейт още го болеше гърба от бутането, а ръцете му бяха прежулени от теглене на въжето. Скара подари позлатения ветропоказател от кораба на Синия Дженър, крал Горм взе сребърните куки от такелажа, за да ги претопи и направи чаши, а крал Удил получи пурпурните платна, които изпрати обратно в Торлби, за да спести на жените тъкане. Наложи се да свалят мачтата, за да влезе кораба в тунела на портите. На няколко пъти се заклещи вътре, красивите дърворезби по бордовете бяха надрани, но накрая успяха да го изкарат навън.

Рейт се надяваше Яркия Йълинг да оцени всичкия този труд, хвърлен по приветстването му в Бейлова крепост. Но с или без него, защитниците на крепостта се насладиха подобаващо на гледката на горящия кораб. Мъжете викаха, смяха се, крещяха обиди по съгледвачите на Йълинг, които гледаха спокойно от седлата си. Но радостта им беше краткотрайна.

Армията на баба Вексен започна да пристига.

Трамбоваха по пътя от север в стегнати колони желязна змия от воини, на чело на която се издигаше гордо символът на Върховния крал. Тук-там над главите им се поклащаше слънцето със седем лъча — символ на Единствен бог. Знамената на стотиците прославени воини висяха на коловете си — вечерта беше тиха, пълно безветрие. Колоната се проточи през опустошеното село, по цялата дължина на пътя, чак докъдето стига погледът.

— Кога ще свършат? — Рейт чу Скара да прошепва. Беше поставила една ръка пред гърдите си и въртеше нервно гривната над лакътя на другата.

— Надявах се съгледвачите ни да са объркали бройката им — промърмори Синия Дженър.

— Объркали са я — изръмжа Рейт. — Не са ги доброили.

Подигравателните усмивки на мъжете по стената се бяха сменили с мрачни такива. Челата се сбърчиха, когато колоната се раздели на две и като водите на порой около камък, потече покрай стените. Постепенно воините от Ниските земи, Ингълфолд и Ютмарк обкръжиха Бейлова крепост, от скалистия нос на изток до скалистия нос на запад.

Не крещяха предизвикателно, нямаше нужда, броят им говореше достатъчно красноречиво.

— Майка Война разтваря криле над Бейлова крепост — прошепна майка Ауд.

След воините заприиждаха каруци, цяла върволица от натоварени до пръсване с провизии каруци. А след тях се стичаше безбройна тълпа от народ, цели семейства, с роби и слуги, търговци, свещеници, спекуланти, копачи и пастири, подкарали пред себе си мучащи и блеещи стада, толкова много, че пред тях бледнееше и най-големият пазар, който Рейт някога бе виждал.

— Цял град, потеглил на поход — промърмори той.

Започваше да се стъмва и тилът на армията на Върховния крал се превърна в бавно течаща река от мъждукащи светлинки на факли. Това бяха диваци. Вместо знамена, носеха вдигнати на високи колове плетеници от кости, осветени от пламтящи огньове. Голите им гърди бяха нашарени от белези и наклепани с боя.

— Шенд — каза Рейт.

— Но те не са ли заклети врагове на Върховния крал? — попита Скара с изтънял от тревога глас.

Майка Ауд стисна мрачно устни:

— Явно баба Вексен е намерила начин да ги обърне срещу нас.

— Чувал съм, че ядат живи пленниците си — промърмори някой.

Синия Дженър го изгледа намръщено:

— Гледай да не те пленят, тогава.

Рейт намести изпотена длан на дръжката на щита си и извърна поглед към пристанището, все още пълно с кораби, готови да откарат обратно към дома хилядата защитници на крепостта, в случай че решиха да се оттеглят…

Той прехапа език и задъвка, докато не усети соления вкус на кръв в устата си. Обърна се отново към събиращата се пред стените войска. Никога досега не беше изпитвал страх от предстоящ бой. Може би защото досега шансовете винаги бяха на негова страна. Или пък защото беше изгубил мястото, семейството си и всякаква надежда да се върне отново при тях.

Хората казваха, че най-много трябва да те е страх от онези, които нямат какво да губят. Не беше очаквал обаче, че те ще се страхуват повече от всички и от всичко.

— Вижте. — Скара посочи към воините на Върховния крал. От предните редици беше излязъл човек и вървеше към стените. Крачеше наперено, с небрежната походка на човек, отиващ на гости на приятел, а не към вражеска крепост. Когато доближи горящия кораб, лъскавата ризница на високия воин улови светлината на огъня и сякаш сама запламтя. Дългата му коса се вееше на вятъра. Беше млад, а лицето му бе красиво и неестествено миловидно. Не носеше щит, лявата му ръка бе облегната небрежно на дръжката на меча на кръста му.

— Яркия Йълинг — изръмжа Дженър и оголи колкото зъби му бяха останали.

Йълинг продължи невъзмутимо напред, вече напълно в обхвата на лъковете, после спря, усмихна се приветливо на защитниците по бойниците на стената и се провикна високо и ясно:

— Ако позволите, дали крал Удил е там горе?

Да чуят, че дрезгавият глас на Удил е все така невъзмутим — за него бе все едно дали се изправя пред един, или десет хиляди противници — беше голямо успокоение за всички на стената.

— Ти ли си човекът, когото наричат Яркия Йълинг?

Йълинг сви театрално рамене:

— Все някой трябва да е.

— Онзи, който убил петдесет мъже в битката за Форнхолт? — извика Горм от върха на кулата на Гудрун.

— Не знам. Бях зает да убивам, нямах време да броя.

— Онзи, който отсякъл статуята на носа на кораба на Конмер с един удар на меча си? — попита Удил.

— А, всичко е китката — отвърна Йълинг.

— Онзи, който уби крал Фин и беззащитния му пастор? — изкрещя Скара.

— Същият — продължи да се усмихва Йълинг. — Нищо работа, трябваше да видите какво направих преди малко с вечерята си. — Той потупа доволно корема си. — На това му казвам аз истинско клане!

— По-дребен си отколкото очаквах — каза Горм.

— А ти си по-голям, отколкото смеех да се надявам, че ще си. — Йълинг завъртя замислено един кичур дълга коса около показалеца си. — Дангалаците издават такъв силен трясък, когато ги поваля. Смаян съм да видя Железния крал и Трошача на мечове затворени в тази крепост като свине в кочина. Бях убеден, че ще ме пресрещнете, за да изпробвате уменията си срещу моите, мъж срещу мъж, стомана срещу стомана.

— Търпение, имай търпение. — Горм се облегна на лакти на една от бойниците и провеси небрежно надолу ръце. — Нека първо се опознаем, пък после ще те убия.

Удил кимна в съгласие:

— Добрата вражда, както и доброто приятелство, узряват с времето. Човек не подхваща история откъм края ѝ.

Йълинг се ухили до уши:

— В такъв случай няма да си давам зор с бързане и когато му дойде времето, ще ви убия един по един. Ще е срамота да лишаваме странстващите певци от възможността за подобна славна песен.

Горм въздъхна дълбоко:

— Певците винаги намират за какво да пеят.

— Къде е Трън Бату? — Йълинг занаднича в рова, сякаш очакваше да я открие на дъното му. — Убивал съм жени, естествено, но не и такива с нейната слава.

— Не се притеснявай, тя ще ти се представи съвсем скоро — отвърна Удил.

— Убеден съм. Такава е съдбата на силния воин. Един ден пътят му се пресича с този на някой още по-силен. Едновременно благословия и проклятие.

Удил кимна отново:

— Смърт чака всички ни.

— Точно така! — Йълинг разпери широко ръце и разкърши пръсти. — Откога копнея за прегръдката на господарката ми, но досега не съм срещал достатъчно умел воин, който да ме изпрати в нея. — Той се обърна към горящия кораб. — Изгорили сте кораба ми?

— Добрият домакин предоставя място край огъня за гостите си — провикна се Горм и на бойниците се разрази буря от подигравателен смях. Рейт също се засмя, въпреки че му костваше геройски усилия.

Но Йълинг остана невъзмутим и просто сви рамене:

— Жалко за прахосничеството му. Беше хубав кораб.

— Имаме повече кораби, отколкото ни трябват — изръмжа Горм. — След като пленихме твоите.

— И толкова малко хора, че да ги управлявате — отвърна Йълинг и попари смеха на защитниците. Той въздъхна дълбоко. — Лично издялах статуята на носа. Но, както винаги съм казвал, каквото изгоряло, изгоряло, не можеш го върна обратно.

Скара се вкопчи в бойницата пред себе си:

— Ти изгори половин Тровенланд без причина!

— А ти ще да си младата Скара, кралица на малкото недоизгорено. — Йълинг нацупи устни и присви очи нагоре. — Наречи ме злодей, кралице моя, вини ме за всички сполетели те беди, щом така искаш, но аз не съм нарушил клетвата си. Изгореното от мен е за благородна кауза. Да те накарам да коленичиш пред Върховния крал, разбира се… от друга страна, обичам огъня, толкова е красив.

— Нужен е само миг, за да изгориш нещо градено цял човешки живот!

— И точно в това е красотата. Така или иначе, скоро ще коленичите пред Върховния крал.

— Никога — изкрещя Скара.

Йълинг размаха пръст към стената:

— Всички така казват. Докато не им прережеш сухожилията на коленете. Тогава, имайте ми доверие, падат скоропостижно.

— Просто думи, кралице моя — каза Синия Дженър и дръпна внимателно Скара от бойницата. Но ако думите наистина бяха оръжия, според Рейт Йълинг определено спечели първия дуел.

— Просто ще стоиш там и ще плямпаш, значи? — Горм разпери ръце и се прозя превзето. — Или ще си размърдаш задника и ще се пробваш на стените? Дори дребосъците падат със силен трясък, когато ги хвърля от толкова високо и аз нямам търпение да се поразкърша.

— Ммм, добър въпрос! — Йълинг погледна към притъмнялото небе, после към воините си, които обкръжаваха Бейлова крепост във все по-гъст обръч от наточена стомана. — Раздвоен съм по въпроса… да хвърлим монета и оставим Смърт да реши, а, кралице Скара?

Пребледнялото лице на Скара потрепна и тя се вкопчи в ръката на Дженър.

— Ези, идваме при вас, тура, оставаме където сме! — Йълинг хвърли монетата високо над главата си и тя се запремята във въздуха, проблясвайки в оранжево от светлината на горящия кораб. Остави я да падне на земята, постави ръце на хълбоците си и затърси с очи в тревата.

— Е? — извика Горм. — Ези или тура?

Йълинг избухна в смях.

— Нямам представа, търкулна се някъде! Стават такива неща, а, Трошачо на мечове?

— Ъхъ — изръмжа сърдито Горм. — Стават такива неща.

— Знаеш ли какво, да оставим тази работа за утре. Нещо ми подсказва, че на сутринта ще сте още тук!

Предводителят на армията на Върховния крал се обърна и, все така усмихнат, тръгна с небрежна походка към редиците си. Воините му започнаха да побиват заострени колове в земята, далеч извън обхвата на лъковете на защитниците.

Скоро крепостта бе обкръжена от обръч от насочени навътре шипове.

Забраненият град

Ничие трескаво въображение, ничий кошмар, ничий умопомрачен разум не беше в състояние да опише действителността на Строком.

„Южен вятър“ пълзеше по гладката повърхност на огромен воден кръг. Потайно море, обкръжено от острови, някои просто стърчаща от водата канара, други чезнещи в далечината земни маси, гъсто обрасли с постройки. Имаше разкъсани кубове и пречупени кули, ронещи се, тънки като криви пръсти колони от елфически камък и много, все още блещукащо, елфическо стъкло. Множество постройки бяха наполовина под тъмната вода. И хиляди, стотици хиляди зеещи прозорци, надвиснали заплашително над Кол, който не можеше да проумее колко ли елфи бяха живели и умрели в тази колосална руина.

— Впечатляваща гледка — промърмори отец Ярви и според Кол това беше най-дръзкото омаловажаване на действителността, изричано някога.

Наоколо цареше гробна тишина. В небето не кръжаха птици. Нямаше блещукащи риби, изскочили над повърхността на водата в оставената от кораба диря. Чуваха се само скърцането на греблата и шепотът на екипажа, мълвящ молитви. Калени в гребане и битки мъже, объркваха ритъма и оплитаха гребла. Бяха прекалено заети да зяпат наоколо с изписана на лицата смесица от смайване и ужас. Кол не се съмняваше, че и на неговото лице има подобно изражение, ако не и по-силно.

Боговете му бяха свидетели, никога не бе претендирал, че е смелчага. Но очевидно страхливостта можеше да те вкара в още по-големи неприятности и от смелостта.

— Тя-която-изпява-вятъра е разгневена — прошепна майка Скаер, вдигнала очи към изтерзаното небе — гигантски спирали от посинени облаци, морави кълба от кървавочервено и черно, без нито една звезда. Толкова облаци и така ниско надвиснали, сякаш на път да смажат целия свят.

— Тук вятърът е просто вятър. — Скифър свали от врата си плетеницата от свещени знаци, талисмани и зъби против уроки, които никога не сваляше от шията си и ги захвърли настрана. — Тук богове няма.

За Кол перспективата от разгневени богове винаги бе за предпочитане от тази на никакви богове.

— Какво имаш предвид? — попита той.

Скифър се изправи и застана на носа, разпери широко ръце и вятърът повдигна парцаливото ѝ наметало. Заприлича на някаква чудата птица, разперила криле, издялана от умопобъркан дърводелец статуя на носа на кораб, показваща пътя към сигурна гибел.

— Това е Строком! — изкрещя пронизително тя. — Най-величествената елфическа руина! Спестете си молитвите, защото тук дори боговете не смеят да пристъпят!

— Не мисля, че това е много окуражително за мъжете — изръмжа отец Ярви.

Екипажът вдигна като един глава към нея и неколцина така свряха глави между раменете си сякаш се надяваха да ги заровят завинаги там. Бяха до един корави воини, но никоя битка, никакви трудности или загуба на другари по оръжие, можеха да подготвят човек за подобно изпитание.

— Не ни е мястото тук — изръмжа един възрастен гребец с кривогледо око.

— Това място е прокълнато — додаде друг. — Всеки, осмелил се да стъпи тук, се разболява и умира.

Отец Ярви застана между тях и Скифър, спокоен и непринуден, като човек до собственото си огнище.

— Загребване по загребване, приятели мои! Разбирам страховете ви, но те са напразни! А сандъците с пари, които ще получите при завръщането ни от кралица Лейтлин, от друга страна ще са пълни до пръсване. Елфите не съществуват от хиляди години, а и имаме Търсачката на реликви, която ще ни води по безопасни пътища сред руините. Няма опасност. Доверете ми се. Водил ли съм ви някога по грешен път? — Мрачните пророкувания на екипажа преминаха в просто сърдито недоволство, но дори и обещанието за богатство при завръщането им не успя да докара и една-единствена усмивка.

— Там! — Скифър посочи към едно полегнало на една страна стълбище, чийто край чезнеше под водата. Стъпалата бяха огромни, сякаш издялани за краката на великани. — Свали ни на брега там.

Рълф изкомандва за забавяне на темпото, натисна с цялата си тежест руля, извърна плавно кораба и килът изстърга тихо в камък под водата.

— Как така водата е така спокойна? — чу го да си мърмори под носа Кол.

— Защото тук всичко е мъртво — отвърна Скифър и скочи на брега. — Дори водата.

Отец Ярви постави ръка на парапета на борда, но майка Скаер го сграбчи за китката:

— Все още не е късно да се откажем от тази лудост. Една стъпка на тази прокълната земя и ще нарушим най-светия закон на Събора.

Ярви отскубна ръка от пръстите ѝ:

— Всеки закон, който не се извива под напорите на бурята, е обречен да бъде пречупен. — Той скочи през борда и се озова на стъпалата.

Кол пое дълбоко дъх и го последва. Изпита огромно облекчение, когато не бе поразен от гръм в мига, в който ботушите му докоснаха камъка. Всъщност оказа се земя като всяка друга. Отпред, в дълбоките, сумрачни „долини“ в подножието на гигантските като планини постройки, нищо не помръдваше, освен тук-там някоя разхлабена и увиснала метална плоча или въже, които се поклащаха едва под нестихващите пориви на вятъра.

— Няма мъх — каза той, коленичейки до ръба на камъка над водата. — Нито водорасли или полипи.

— Нищо не вирее по тези земи, освен сънища — отвърна Скифър, бръкна под наметалото си и извади нещо. Беше странно на вид шишенце и когато го отвори и изсипа съдържанието му, в розовата ѝ длан лежаха пет мънички предмета. Приличаха на бобени зърна, с една бяла и една червена половина и когато се надвеси и взря по-отблизо, Кол видя по тях избледнели букви. Елфически букви, безсъмнено, и той понечи да начертае светия знак на гърдите си, когато си спомни, че боговете нямаше да го чуят тук, затова се примири просто с ръка на майчините теглилки на гърдите му под ризата. Не му донесе кой знае каква утеха.

— Всеки трябва да изяде по едно зърно — каза Скифър, килна назад глава, хвърли едно в устата си и преглътна.

Майка Скаер заби поглед в шепата ѝ и лицето ѝ се изкриви от ненавист:

— И какво, ако откажа?

Скифър сви рамене:

— Не знам, никога не проявих чак такава глупост да противореча на изричните инструкции на учителя ми винаги да изяждам по едно зърно преди да тръгна из елфически руини.

— Може да е отрова.

Скифър се доближи до нея:

— Ако исках да те убия, щях просто да ти прережа гърлото и да те изхвърля в прегръдките на майка Море. Имай ми доверие, няколкократно се замислях да го направя. А може би отровата е навсякъде около нас и това е единственият лек срещу нея?

Отец Ярви грабна едно зърно от шепата на Скифър и го глътна.

— Спрете да мрънкате и изяжте по едно зърно — каза той, отправил поглед във вътрешността на сушата. — Избрахме пътя си и сега той се вие пред нас. Рълф, гледай мъжете да са спокойни, докато ни няма.

Възрастният кормчия свърши да привързва въжето на носа на кораба за една канара и глътна своето зърно.

— Като казваш „спокойни“, май искаш прекалено много от мен.

— Тогава просто гледай да са тук. — Скифър тикна шепа с последното зърно в лицето на Кол. — Надявам се да сме се върнали до пет дни.

— Пет дни тук? — Кол застина със зърното пред отворената си уста.

— Ако извадим късмет. Тези руини продължават с мили във вътрешността на сушата и пътищата из тях не са лесни за откриване.

— А ти откъде ги знаеш? — попита майка Скаер.

Скифър килна глава на една страна:

— Откъде човек знае каквото и да било? Като слуша онези, които са го видели или правили преди него. Като следва стъпките им. И после, когато му дойде времето, тръгва по свой път.

Устните на Скаер се извиха презрително:

— Има ли нещо друго в теб, вещице, освен дим и загадки?

— Може би, когато му дойде времето, ще ти покажа друго. Няма от какво да се страхувате. Освен от Смърт, естествено. — Скифър се доближи до майка Скаер и прошепна в ухото ѝ. — Но нима тя не наднича през рамото ти всеки ден и всеки час?

Зърното се запъна леко в гърлото на Кол, но когато успя да го преглътне, то не остави вкус и не го накара да се почувства различно. Очевидно не беше лек за болка, вина и ужасяващо предчувствие за обреченост.

— Ами останалите от екипажа? — прошепна той и извърна поглед към кораба.

Скифър сви рамене:

— Само пет зърна имам. — Тя се обърна и тръгна към руините, последвана от двамата пастори.

Богове, как му се искаше да бе останал с Рин. Мислите за всичко, което обичаше в нея, го обляха като вълна. Осъзна, че по-скоро би посрещнал лице в лице десет армии на Върховния крал до Рин, отколкото да тръгне из зловещата тишина на прокълнатите руини на Строком.

Но, както казваше Бранд, с пожелания от пазара нищо няма да купиш.

Кол нарами вързопа с вещите си и тръгна след останалите.

Рани

Мъжете лежаха по пода. Пъхтяха и стенеха, гърчеха се. Молеха за помощ и шепнешком викаха майките си. Проклинаха през стиснати зъби, кривяха от болка лица, крещяха. И кървяха.

Богове, колко кръв има в човешкото тяло. Скара не можеше да повярва колко много.

В ъгъла стоеше молитвоплетец, редеше монотонно молби към Той-който-шие-раната, махаше с ръка и разпръскваше сладникавия дим от купа с тлееща дървесна кора. Въпреки усилията му, вонята беше задушаваща — пот, пикня и всички останали течности от човешкото тяло. Скара беше поставила ръка на лицето си, запушила носа си, устата, дори очите си.

Майка Ауд беше нисичка жена, но в този момент се извисяваше над всички останали, беше в стихията си — огромна и непоклатима като статуя. Не толкова розова и мъхеста праскова, колкото солидното дърво с могъщи корени, на което е расла. Челото ѝ беше сбърчено, беше стиснала зъби, с кичури коса, залепнали за потното ѝ лице, с навити ръкави и омазани до лактите силни ръце. Мъжът, над когото беше надвесена в момента, изви рязко гръб, когато пръстите ѝ докоснаха раната на бедрото му и започна да се мята и пищи.

— Някой да го държи! — изръмжа майка Ауд. Рин се промуши покрай Скара, сграбчи мъжа за китките и го натисна върху масата. Майка Ауд извади една кокалена игла от разпуснатия си кок, стисна я в зъби, вдяна конеца и започна да шие. Мъжът пръхтеше, крещеше с пълно гърло, от устата му полетяха пръски слюнка.

Скара си спомни как майка Кайър изреждаше всички органи на тялото, описваше ролята им и закрилящите ги богове. „Една принцеса трябва да знае как е устроен човек“, казваше тя. Но това да знаеш, че човек е пълен с вътрешности, не означава, че няма да загубиш дар слово само при вида им.

— Дойдоха със стълби — каза Синия Дженър. — Смело, не се щадяха. Не им завидях. Явно Яркия Йълинг е обещал сребърни гривни на всеки, изкатерил стената.

— Малцина успяха — каза Рейт.

Скара изгледа рояка мухи над купчина окървавени превръзки.

— Но достатъчно да направят всичко това.

— Кое, това ли? — Не знаеше как Дженър успя да се изсмее в момент като този. — Трябваше да видиш ние на тях какво им направихме! Ако това е най-страшното, което ни чака до завръщането на отец Ярви, ще сме големи късметлии. — Скара се досети какво изражение бе придобило лицето ѝ, защото той спря на мига. — Е… не и тези момчета тук, предполагам…

— Просто ни изпитваха. — Бледите бузи на Рейт бяха покрити с драскотини и тя не искаше да узнава как се беше сдобил с тях. — Проверяваха къде сме силни и къде не.

— Е, издържахме проверката — отвърна Дженър. — Този път. Но сега по-добре да се връщаме на стените, кралице моя. Яркия Йълинг не е от онези, които се отказват при първата несполука.

В този момент донесоха друг мъж и го тръшнаха на масата на майка Ауд. Тя изми ръце в купата с трижди благословена и порозовяла от кръв вода. Беше едър гетландец, не по-възрастен от Скара. Единствената следа от нараняване беше тъмно петно на ризницата му.

Майка Ауд имаше подрънкващ сноп от малки ножове, окачен на връв около врата ѝ, и тя хвана един и сряза ремъците на ризницата на мъжа. Рин вдигна нагоре ризницата, после дебелата ватена подплата под нея и на корема му се откри тънка цепка. Майка Ауд се наведе над него, стисна я с пръсти и огледа потеклата навън кръв. Мъжът се сгърчи и миловидното му лице потрепери от болка, той отвори широко уста, но от гърлото му се изтръгна само пресипнал стон. Майка Ауд помириса раната, изруга под нос и се изправи.

— Нищо не мога да направя за него. Някой да му изпее молитва.

Скара се облещи. Просто така, жив човек, обречен на смърт. От друга страна, знаеше, че това са неизбежните избори, които очакваха всеки лечител. Те решаваха кой има шанс да живее. И кой е вече просто месо. Майка Ауд беше отминала нататък и Скара насили треперещите си крака да пристъпят към умиращия мъж. Стомахът ѝ се качи в гърлото, но тя хвана ръката му.

— Как се казваш? — попита го.

— Сордаф. — Беше по-скоро въздишка, не дори шепот.

Тя опита да запее молитва към баща Мир, който да го отведе към последен покой. Помнеше как майка Кайър я пя, когато баща ѝ умря, но гърлото ѝ не я послуша и не издаде и звук. Беше чувала, че мъжете умират в битка, но вече нямаше представа какво точно означава това.

Изхвръкналите очи на умиращия бяха приковани в нея. Или в нещо зад нея. В семейството му, може би. В недовършени и недоизказани неща. В тъмнината от другата страна на прага на Последната врата.

— Какво мога да направя? — прошепна тя, стискайки с всичка сила ръката му.

Той опита да каже нещо, но от устата му излезе само гъргорене и по устните му пръснаха капчици кръв.

— Някой да донесе вода! — изпищя Скара.

— Няма нужда, кралице моя. — Рин разтвори с усилие пръстите на Скара и свали ръката ѝ от тази на мъжа. — Той си отиде. — Едва сега Скара осъзна, че пръстите му бяха спрели да стискат нейните.

Тя се изправи.

Виеше ѝ се свят. Цялата гореше, кожата я сърбеше.

Някой крещеше. Пресипнали, нечовешки, дрезгави крясъци, а между тях, бръщолевенето на молитвоплетеца, плямпаше ли плямпаше, молеше за помощ, за милост.

Скара изтича към вратата и почти се просна по очи, изскачайки навън във вътрешния двор на крепостта. Повърна, залитна напред и почти падна в локвата пред краката ѝ, събра полите си в ръце и повърна отново. Изтри с опакото на ръката си проточилата се лига от устата си, изправи се и се облегна разтреперана на стената.

— Добре ли си, кралице моя? — Майка Ауд застана до нея и започна да бърше ръцете си в парцал.

— Винаги съм имала слаб стомах… — Скара се разкашля, задави се и щеше да повърне отново, но стомахът ѝ се оказа празен.

— Все някъде трябва да държим страховете си. Особено ако не можем да си позволим да ги изваждаме на показ. Мисля, че ти криеш своите в стомаха си, кралице моя. — Ауд постави нежно ръка на рамото ѝ. — Добро място за целта, място като всяко друго.

Скара погледна към вратата, откъдето долитаха приглушени стоновете на ранените.

— Аз ли направих това? — прошепна тя.

— Една кралица трябва да взима трудни решения. И да носи последствията с достойнство. Колкото повече бягаш от миналото, толкова по-бързо те застига то. Накрая не ти остава друго, освен да се обърнеш и го посрещнеш лице в лице. Да го сграбчиш в обятията си. Да опиташ да посрещнеш утрешния ден помъдрял от срещата с него. — Пасторът развинти капачката на една манерка и я подаде на Скара. — Воините ти очакват да им служиш за пример. Но не е нужно да се биеш с тях в битката, за да им покажеш, че имаш кураж.

— Не се чувствам като кралица — промърмори Скара. Отпи и примижа с очи, когато алкохолът запари гърлото ѝ. — Чувствам се като страхливец.

— Тогава се преструвай, че си смела. Никой не се ражда готов. Никой никога не е пораснал за ролята си. Постъпвай като велика кралица и ще бъдеш велика кралица, без значение дали се чувстваш такава или не.

Скара се изправи и изпъна рамене:

— Ти си мъдра жена и велик пастор, майко Ауд.

— Не съм нито едното, нито другото. — Пасторът се наведе към нея и запретна ръкави. — Но съм станала много добра в преструвките, че съм. Ще повърнеш ли отново?

Скара поклати глава, сръбна още малко алкохол и подаде манерката на сестра Ауд, която я пое и отпи могъща глътка.

— Чувам, че кръвта на Бейл тече в жилите ми…

— Забрави за кръвта на Бейл. — Ауд стисна ръката ѝ. — Твоята собствена е достатъчно добра.

Скара пое дъх и потрепери, докато издишваше. После последва пастора си обратно в тъмния отвор на вратата.

Да се сдобиеш със съвест

Рейт стоеше на строения от човешка ръка участък от стената до кулата на Гудрун и гледаше към изораната, изпотъпкана и осеяна със стрели земя пред обръча от заострени колове, от който започваха редиците на Върховния крал.

Почти не беше спал. В последно време просто дремеше пред вратата на Скара. Сънуваше непрекъснато онази жена и децата ѝ, после скачаше и се събуждаше, плувнал в студена пот, с ръка на дръжката на кинжала, но наоколо нищо, само тишина.

Пет дни от началото на обсадата. Пет дни подред атакуваха стената. Първо дойдоха със стълби и изплетени от рогозки паравани срещу пороя от стрели и камъни, с който ги засипаха защитниците. Смел опит, бяха наложили на лицата си най-свирепите изражения, мълвяха най-настървени молитви, но бяха отблъснати с лекота. Не успяха да убият много от хилядите на стените, но все пак оставиха празнини в редиците им. Сега всеки защитник на Бейлова крепост беше със зачервени от недоспиване очи и пребледняло от страх лице. Да се изправиш за момент лице в лице със Смърт е едно. Да долавяш ледения ѝ дъх по тила си ден подир ден — съвсем друга работа, повече, отколкото може да понесе човек.

Извън обхвата на лъковете, се издигаха огромни купчини от прясно изкопана земя. Погребалните могили на убитите воини на Върховния крал. И продължаваха да копаят. Рейт чуваше долитащото отдалеч стържене на лопатите и чуруликащото припяване на свещеник, призоваващ на южняшкия език Единствен бог на помощ. Той вдигна глава, притвори очи и се почеса по гушата. Всеки воин трябва да ликува при вида на мъртви врагове, но Рейт не изпитваше радост от гледката.

— Брадата те тормози, а? — Синия Дженър се зададе отнякъде, прозя се и приглади оскъдните кичури коса по главата си, но успя само да ги разроши още повече.

— Сърби. Странно как такива дребни неща успяват да те тормозят насред всичко това.

— Животът е върволица от дребни несгоди, завършваща с Последната врата. Можеш да я обръснеш.

Рейт продължи да чеше с нокти.

— Винаги съм си представял, че ще умра с брада на лицето. И като всичко останало, чакано с нетърпение, и брадата се оказва голямо разочарование.

— Брадата е просто брада. — Дженър се почеса по своята. — Пази ти топло на лицето в снежна буря, от време на време се оплита храна в нея, нищо повече. Знам обаче един, дето си пусна брадата толкова дълга, че успя да се заплете в сбруята на коня му. Животното го влачи през един синор. Счупи си врата и умря.

— Убит от собствената си брада. Срам.

— Мъртвите не изпитват срам.

— Мъртвите не изпитват нищо — каза Рейт. — Няма връщане от Последната врата, нали?

— Може би не. Но винаги оставяме по нещичко от себе си от тази ѝ страна.

— Ъ? — смотолеви Рейт. Нещо в тази перспектива не му харесваше особено.

— Част от духа ни остава в спомените на онези, които са ни познавали. Които са ни обичали, мразили.

Лицето на жената изникна в спомените на Рейт, облято в сълзи, все така ясно, въпреки многото време оттогава. Той размърда пръсти и долови позната болка.

— Онези, дето са ни убили.

— Ъхъ. — Погледът на Дженър беше отправен нанякъде в далечината, към неговите спомени за убити може би. — В техните най-вече. Добре ли си?

— Веднъж си счупих ръката. Така и не се оправи напълно.

— Нищо не се оправя напълно. — Синия Дженър подсмръкна, изхрачи се шумно и изплю храчката през стената. — Виждам, че Трън Бату им е направила посещение през нощта.

— Ъхъ. — През едната страна на лагера на Йълинг минаваше черна бразда и от едва доловимата миризма на изгоряла слама Рейт се досети, че бе докопала фуража за конете. — Явно е било по-болезнено преживяване от моята първа среща с нея.

— Добър приятел да имаш до себе си, това момиче. И много лош враг.1 — Дженър се изкиска дрезгаво. — Харесах я от самото начало, от първия път, когато я видях по „Непристъпна“.

— Слизал си надолу по „Непристъпна“?

— Три пъти.

— И как е?

— Просто много голяма река.

Рейт гледаше покрай Дженър, към порутената арка на вратата на кулата на Гудрун, от която тъкмо беше излязъл Ракки. Вятърът разроши бялата му коса, когато извърна глава и погледна към копането пред редиците на Йълинг.

Дженър повдигна една посивяла вежда:

— Мога ли да помогна с нещо?

— Някои неща човек трябва да свърши сам. — Рейт потупа възрастния мъж по рамото и тръгна към Ракки.

— Братко.

Ракки не отговори, не извърна очи към него, само едно мускулче на слепоочието му заигра.

— Дали?

— Или си, или просто приличаш ужасно много на мен.

Ракки не се усмихна.

— Трябва да се махнеш оттук.

— Защо? — В момента, в който го каза, долови нечие присъствие, нечие значително присъствие и когато се обърна, видя Трошача на мечове да излиза от вратата, придружен от Сориорн.

— Гледай ти кой е тук? — изчурулика Горм.

Сориорн намести внимателно обкичения си с гранати робски нашийник:

— Това е Рейт — каза той. Открай време беше човек на малкото думи, повечето от които просто обявявайки на всеослушание очевидното.

Горм притвори очи и се заслуша в песента на южняшкия свещеник.

— Има ли по-успокояваща музика за ушите от тази на вражеските молитви за мъртвите?

— Арфа? — каза Рейт. — Аз харесвам звука на арфата.

Горм отвори очи:

— Наистина ли мислиш, че с шеги ще поправиш онова, което разби на парчета?

— Няма нищо лошо в шегите, кралю мой. Искам да те поздравя за скорошния ти годеж. — Като се замисли, всеки друг годеж би го зарадвал повече от този. — Скара ще е кралица, за която ще ни завижда цял свят, освен това ще ни донесе Тровенланд като зестра…

— Кралска награда — отвърна Горм и описа дъга към обкръжилата ги армия на Върховния крал. — Но преди да я получа, ме чака малка задача — да победя Върховния крал. Твоето предателство ме принуди да заложа всичко на плана на отец Ярви, вместо просто да се договоря за мир с баба Вексен, както бяхме решили с майка Скаер.

Рейт извърна поглед към Ракки, но не срещна очите му, те бяха приковани във върха на ботушите му.

— Не мислех, че…

— Аз не гледам кучета, за да мислят. Отглеждам ги, за да ми се подчиняват. Не ми е притрябвало псе, което не идва, когато му подсвирна. Псе, което не хапе онзи, към когото съм го насъскал. За такова противно създание няма място в домакинството ми. Предупредих те, че видях у теб останало зрънце милост. Предупредих те, че то ще те смаже. И ето, че се оказах прав. — Горм поклати огорчено глава, докато се обръщаше да си върви. — Всички онези надъхани момчета, готови да убиват, а аз да избера теб.

— Разочароващо — отбеляза Сориорн, дари Рейт с подигравателна усмивка и последва господаря си по пътеката на стената.

Рейт замълча. Доскоро нямаше друг, от когото да се възхищава така, както от Гром-гил-Горм. Възхищаваше се на силата му. На безпощадността му. Мечтаеше да е точно като него.

— Не мога да повярвам, че някога се възхищавах от това копеле.

— Ето ти една разлика между теб и мен — каза Ракки. — Аз винаги съм го мразел. А ето и друга, аз знам, че все още се нуждая от него. Какъв е твоят план сега?

— Не бих казал, че имам план. — Рейт изгледа навъсено брат си. — Не е лесно да убиеш някой, който не ти е направил нищо лошо.

— Никой не е казал, че е лесно.

— Е, при всички положения е по-лесно, ако няма да си ти този, който ще убива. Не ти ли се струва, че винаги ти си този, който иска нещо трудно за вършене — повиши глас Рейт, но се овладя. Успя и да не стисне гневно юмруци. — А аз съм този, който трябва да го свърши!

— Е, дотук беше, вече не можеш да ми помогнеш с нищо, нали? — Ракки стрелна пръст към тронната зала на Бейлова крепост. — След като избра малката кучка пред своите хора…

— Не говори така за нея! — кресна Рейт и стисна юмруци. — Избрах единствено да не я убия!

— И виж докъде ни докара. Лош момент избра да се сдобиеш със съвест. — Ракки се обърна отново към погребалните могили. — Ще се моля за теб, братко.

— Пфу. Онези хорица по границата, мисля и те се молеха здраво, когато ги навестихме посред нощ. Мисля, че се молеха с всички сили.

— Е, и?

— Молитвите не ги спасиха от мен, нали? Защо твоите да ме спасят от някое друго копеле? — Рейт се обърна и тръгна обратно покрай стената към Синия Дженър.

— Проблем? — попита възрастният воин.

— Цяла камара.

— Семейството е семейство. Мисля, че на брат ти ще му дойде умът в главата и един ден ще ти прости.

— На него може. Но не мисля, че Трошача на мечове ще е в милостиво настроение.

— Не го виждам като много милостив.

— Приключих с него. — Рейт се изплю през стената. — Приключих и със себе си, с това, което бях.

— Не ти харесваше ли?

— Харесваше ми, много, навремето. Сега ми се струва, че съм бил много, ама много проклето копеле. — Лицето на жената не му даваше мира и той сведе очи и заби поглед в древния камък под краката си. — Как знае човек кое е редно и кое не?

Дженър изду бузи и изпъхтя:

— През половината си живот съм вършил грешни неща. Останалата половина съм прекарал в опити да върша най-малко грешните неща. От време на време съм вършил каквото е редно, но всеки път по случайност.

— И ти си може би най-свестният човек, когото познавам.

Веждите на Синия Дженър подскочиха от изненада:

— Благодаря ти за комплимента, но ми е жал за теб.

— И на мен също, старче. И на мен също. — Рейт се загледа в мъничките човешки фигури из лагера на Яркия Йълинг. Изпълзяваха от постелите, събираха се край огньовете, чоплеха из храната и може би някъде там един старец и един младок гледаха нагоре и си бърбореха за глупости. — Скоро ще тръгнат отново, мисля си аз.

— Ъхъ. И това ме тревожи.

— Никога няма да успеят да се прехвърлят през тези стени със стълби. Никога.

— Няма. И Яркия Йълинг със сигурност го знае. Защо тогава хвърля толкова зор и си пилее силите?

— Да ни държи под напрежение. Да ни опъва нервите. Обсада е, все пак, нали така? Все някак трябва да влезе.

— Да, но ще го направи по начин, който ще му гарантира лъскава слава. — Дженър кимна към прясно изкопаните могили. — След битка копаеш ли такива могили за всеки убит?

— Ние горим повечето на общи клади, но тези почитатели на Единствен бог имат странни обичаи.

— Хубаво, но защо така близо до стените? Пълководецът обикновено крие загубите си от противника. Не ги навира в очите му, дори и да не му костват много.

Рейт протегна ръка и зачопли цепката на ухото си:

— Досещам се, че имаш обяснение за това, прав ли съм?

— А виждам, че вече започваш да ме опознаваш и да ми се възхищаваш. — Дженър вирна брадичка и се почеса по шията. — В един момент ми хрумна, че Яркия Йълинг заповядва всичките тия обречени на провал атаки само за да има кого да заравя след края на битката.

— Какво?

— Почита Смърт, нали така? И има колкото искаш войска.

— Защо да жертваш мъже, само за да ги заравяш в земята?

— За да си мислим ние, че това прави. Но аз не съм убеден, че Яркия Йълинг копае по цели нощи на една стрела разстояние от най-слабото ни място на стената просто за да заравя мъртвите си.

Рейт го зяпна за момент, после зяпна кафявите купчини пръст и изведнъж по гърба му премина ледена тръпка.

— Копаят под стената.

Прах

За момче, тъкмо започващо да мисли за себе си като за мъж, Кол беше пътувал и видял не един голям град. Суровият Вулсгард на пролет, обширният Калийв през лятото, величественият Скекенхаус с елфическите му стени и красивият Йейлтофт, преди да изгори. Пропътува дългия път по „Божествена“, премина през Прохода в планините, после през необятните степи, за да зяпа с отворена уста и се диви на чудесата на Първия сред градовете, най-великото човешко селище, строено някога.

Но пред елфическите руини на Строком те до един бледнееха. Вървеше след Скифър и двамата пастори по пътища от черен камък, по-широки от градския площад на Торлби. На места те влизаха под земята в кънтящи от ехото на стъпките им тунели. На други се прехвърляха над земята, накачурени един връз друг, стъпили на могъщи каменни колони. Сливаха се в гигантски плетеници под натъжения поглед на стотиците ослепели стъклени очи на високите постройки около тях. Вървяха в пълно мълчание, всеки налегнат от собствени тревоги. За света, за познати и приятели у дома, за самите себе си. Тук нищо не живееше. Нито стръкче трева, нито една птица в небето, нито една буболечка на земята. Само тишина и бавно разложение. Докъдето им стигаше погледът, миля подир миля, невъзможните постижения на миналото се сриваха на прах.

— Как ли е изглеждало това място, докато елфите още са живеели тук? — прошепна Кол.

— Невъобразимо по размерите си, по светлините и шума си — отвърна Скифър, без да извръща назад глава, — по организирания си хаос и трескава надпревара. Стихнали завинаги преди хиляди години.

Тя протегна пръсти и ги провлачи по една изкривена метална греда, вдигна ги пред очите си и огледа сивия прахоляк по тях, после го близна и разтърка между палец и показалец. Накрая сведе глава и се вторачи в напукания, набъбнал на места камък под краката ѝ.

— Какво виждаш? — попита я Кол.

Скифър повдигна една изгорена вежда:

— Само прах. Тук други поличби няма, защото няма бъдеще, което да гадаеш по тях, освен това на прахта.

От високите покриви на две постройки се беше откъснала метална змия и лежеше, огъната напряко на пътя отдолу.

— Елфите са се мислили за прекалено могъщи — продължи Скифър, докато я прескачаха. — По-могъщи от Бог. Решили, че могат да съградят всичко с ръцете си, по техен велик план. И вижте сега докъде ги е довела глупостта им! Без значение колко велико или славно е творението, времето накрая побеждава и го превръща в прах. Без значение колко силна е думата, колко могъща мисълта или колко непоклатим законът, накрая всичко се връща към хаоса.

Скифър вирна глава, изплю се напред и плюнката ѝ описа висока дъга и плесна върху покрит с ръжда метал.

— Крал Удил казва, че стоманата е отговорът. Аз казвам, че взорът му е къс. Последният отговор на всеки въпрос е прахта. Така е било и така ще бъде.

Кол въздъхна дълбоко:

— Самото веселие си ти, а?

Насеченият смях на Скифър раздра тишината, отекна и заподскача по мъртвите лица на постройките и Кол се сепна стреснато. Така странно прозвуча смехът ѝ на това място. Почти се притесни, че с него нанася обида на обитателите на града, въпреки че тях ги нямаше от хилядолетия.

Старата жена го плесна по рамото и продължи да върви след отец Ярви и майка Скаер.

— Зависи какво намираш за смешно, момче.

Започна да притъмнява. Те продължиха напред, между такива високи постройки, че улицата между тях приличаше на тъмен каньон. Дори и в руини, кулите пробождаха небето — безкрайни плоскости от блестящо елфическо стъкло, все още непокътнато, блещукащо в светлините на залязващото слънце, розово, оранжево и лилаво. От прекършените им покриви стърчаха като тръните на магарешки бодил усукани метални греди.

Видът им извика Трън в мислите на Кол и той промърмори под нос молитва за нея, въпреки че боговете не можеха да го чуят тук. Когато Бранд умря сякаш нещо в нея умря също. Може би никой не излиза от война напълно цял и жив.

Пътят отпред беше изровен и пропаднал на места, задръстен с големи неща от огънат метал. Някога са били боядисани, но сега боята им беше избледняла и се люпеше. Имаше и мачти, железни мачти, високи колкото десет мъже, овързани в плетеници от стоманени въжета, които прехвърляха пътя и висяха от сградите като паяжините на гигантски паяци. Елфическите букви бяха навсякъде, по метални плочи над пътищата, по огънати плочи на високи колове, по гордо провесени над всеки счупен прозорец или врата знамена.

Кол зяпаше един ярък надпис по цялата ширина на една от сградите. Последната му буква се беше откачила и висеше унило на единия си край.

— Всичкото това писмо — промърмори той и разтри изтръпналия си от зяпане нагоре врат.

— Елфите не са поверили писмото само в ръцете на избрани и посветени — отвърна Скифър. — Разпространили са го навред, като горски пожар. И раздухвали жадните му огньове.

— И до един са изгорели в него — промърмори майка Скаер. — Станали са на пепел.

Кол продължаваше да мига на парцали пред огромния надпис:

— Разбираш ли какво казва?

— Може и да знам отделните символи. Може би дори цели думи. Но светът, за който говорят те, отдавна не съществува. Кой може да извлече смисъл от думите им сега?

Минаха покрай разбит на парчета прозорец, по чиито рамки все още стърчаха остри като кинжали парчета стъкло и вътре Кол видя жена, жена, която се усмихваше и гледаше право в него.

Изненадата му беше такава, че дори не успя да извика, просто закова на място и се вкопчи в блъсналата се в гърба му Скифър. Започна да сочи трескаво към призрачната фигура в прозореца със зяпнала от ужас уста.

— Тя нищо няма да ти направи, момче.

Едва сега Кол видя, че това всъщност беше картина. Изключително прецизно изрисувана, макар и избледняла и лекьосана на места. Жената беше вдигнала ръка и показваше гордо китката си, на която имаше златна елфическа гривна. И се усмихваше, усмихваше се така, сякаш носенето на гривната ѝ доставяше огромно удоволствие. Беше висока, слаба и облечена в странни дрехи, но определено беше жена.

— Елфите… промърмори Кол, — те… като нас ли са изглеждали?

— Ужасно много и в същото време, ужасно различни. — Отец Ярви и майка Скаер застанаха до Скифър и се загледаха в избледнелия образ, обвит в мъглата на миналото. — Били са много по-мъдри, далеч по-многобройни и могъщи от нас. Но точно като нас, колкото повече растяла мощта им, толкова повече жадували за още. Също като хората, елфите имали празнини в душите, които не могли да запълнят с нищо. Всичко това… — Скифър разпери широко ръце пред величествените руини и вятърът понесе парцаливото ѝ наметало. — Всичко това не ги е заситило. Били са също като нас завистливи, безпощадни и амбициозни. И също толкова алчни. — Тя протегна една дълга ръка и опъна показалец към лицето на жената от картината. — Алчността им ги е погубила. Чуваш ли, отец Ярви?

— Чувам — отвърна той, нарами вързопа с вещите си и продължи напред. — Но съм дошъл за елфически оръжия, не за уроци.

Майка Скаер смръщи чело и прокара пръсти по колекцията си от древни елфически гривни по ръцете:

— А аз мисля, че имаш нужда да ги чуеш — промърмори тя.

— А после какво? — провикна се Кол.

Отец Ярви не отвърна веднага. После спря и се обърна към Кол:

— Ще използваме оръжията срещу Яркия Йълинг. Ще прекосим протоците и ще отидем в Скекенхаус. Ще намерим Върховния крал и баба Вексен. — Тонът му придоби смъртоносна острота. — И аз ще изпълня слънчевата си и лунна клетва. Ще отмъстя на убийците на баща ми.

Кол преглътна тежко:

— Имах предвид след това?

Пасторът се вторачи в чирака си и свъси вежди.

— Тази река ще прекосим, когато стигнем бреговете ѝ, Кол. — И той се обърна и тръгна напред.

Просто така, все едно не се беше замислял по въпроса. Но Кол знаеше, че отец Ярви не е човек, който оставя полето на бъдещето незасято със семената на плановете му.

Богове, права ли беше Скифър? Хората същите като елфите ли са? Малки човешки крака в гигантски елфически стъпки, но по същия път? Замисли се как ли щеше да изглежда Торлби един ден, превърнат в руина. Хората от Гетланд, изгорели до пепел, а след тях само прах и тишина. И може би парче от покритата с дърворезба мачта в двора на Цитаделата — призрачно ехо, което ще озадачи други посетители от далечното бъдеще.

Кол хвърли последен поглед към щастливото лице на мъртвата от хиляди години жена и понечи да последва останалите, когато зърна проблясък на метал сред натрошеното стъкло. Оказа се златна гривна, точно като тази на ръката на жената от картината. Кол стрелна ръка, сграбчи я и я пъхна в джоба си.

Съмняваше се, че жената ще страда от загубата ѝ.

В недрата на баща Земя

— Ще бъде опасно — каза Скара с мрачно изражение на лицето.

Подходящ момент Рейт да изпъчи геройски гърди. В край на краищата доскоро беше нескончаем фонтан от геройски хвалби. „Надявам се да е, опасностите ги ям за закуска, за враговете ни, може би!“ Но сега успя единствено да смотолеви „Ъхъ. Но трябва да спрем тунела преди да е стигнал до стената.“

Нямаше нужда да казва повече. Всички знаеха какво е заложено на карта.

Всичко.

Рейт огледа доброволците. Лицата им, металните кантове на щитовете им и остриетата на оръжията им бяха намазани със сажди, за да не ги издадат с блясъка си в тъмното. Две дузини от най-бързите гетландци, две дузини от най-свирепите ванстерландци и той.

Крал Удил и крал Горм теглиха чоп на кого се пада честта да ги предвожда и Трошача на мечове спечели. И сега стоеше и се усмихваше, докато чакаха да стане време за тръгване. Наслаждаваше се на всеки момент, поглъщаше жадно всеки дъх, сякаш нощта ухаеше на цветя. В този мъж нямаше никакъв страх, нито капка, Рейт не можеше да му го отрече. Но ако навремето виждаше в това смелост, сега виждаше единствено лудост.

— Никой няма да те вини, ако размислиш и останеш — каза Скара.

— Освен мен. — Беше ли възможност всъщност да се вини повече? Рейт срещна за миг погледа на брат си преди той да извърне решително почернено със сажди лице. Отчаяно се стараеше да докаже, че и той е корав като брат си, въпреки че и двамата знаеха, че не е. — Пък и трябва да пазя гърба на брат ми.

— Дори ако той не иска помощта ти?

— Особено тогава.

Ракки щеше да носи една от големите глинени делви с течния огън на отец Ярви, а Сориорн другата. Рейт си спомни как пламъците погълнаха палубите на корабите на Върховния крал, как горящи мъже скачаха във водата. Куражът му отнесе здрав удар при мисълта, че трябваше да изсипят съдържанието на тези делви по земята, да мажат с него дървени греди и после да ги запалят. Зачуди се колко такива още ще може да издържи преди да се срине. Някога нищо не го плашеше. Или пък просто се бе преструвал, че нищо не го плашеше?

Богове, как искаше само да тръгват вече.

— Чакането е най-тежката част — промърмори той.

— По-тежка, отколкото ако те наръгат, ако се изгориш, или земята те затрупа в тунела?

Рейт преглътна тежко:

— Не. Тези ще болят повече.

— Не се тревожи за мен, кралице моя. — Горм приближи с наперена походка, пъхнал палци в широкия си колан, както винаги убеден, че всичко се върти около него. Крале, какво да ги правиш. Огромното им самомнение ги издигаше до това, което бяха и същевременно им костваше падението. — Майка Война е положила дъха си върху мен още в люлката — занарежда той така изтърканата история. — Предречено е, че не се е родил още на този свят мъжът, който ще ме убие.

Скара повдигна учудено вежда:

— А какво ще кажеш за огромна камара земя, която може да се срине на главата ти?

— О, баща Земя ме е създал прекалено голям, че да се побера в малката дупка на Йълинг. Други ще пълзят в недрата на земята, аз ще пазя отвън. Но човек трябва да се радва на рисковете.

Скара не даваше вид на доволна от тях, по-скоро изглеждаше готова да повърне.

— Защо? — попита тя.

— Без Смърт войната би била такова скучно занимание. — Горм свали тежката верига от врата си и я подаде на Скара. — Ще ми окажеш ли честа да я пазиш до завръщането ми? Не искам дрънченето ѝ да достигне до ушите на Смърт.

Докато собственикът ѝ се отдалечаваше, Скара се вторачи в преметнатата през ръцете ѝ верига от топки от дръжките на мечове. Златото, среброто и скъпоценните камъни сияеха със светлината на факлите.

— Всяка една от тези е мъртъв воин, значи — промърмори тя, пребледняла, все едно гледаше лицата им, а не просто парчета от оръжията им. — Дузини мъртви воини.

— Без да броим онези, които са имали други оръжия вместо мечове. И онези, които не са имали никакви.

Някога Рейт поглеждаше тази верига и гърдите му се изпълваха с гордост, че служи на воина, на когото принадлежи. Мечтаеше дори един ден да изкове своя верига. Замисли се, колко ли дълга би била сега веригата му, ако беше започнал да я събира и от мисълта му се догади.

— Не съм избирала това — каза Скара.

Богове, колко красива беше. Сякаш от нея струеше светлина и колкото по-тъмно ставаше, толкова по-ярко сияеше тя. Рейт се замисли, при това не за пръв път, какво ли щеше да е, ако двамата с нея не бяха хората, които са, ако се бяха срещнали на друго място, в друго време. Ако тя не беше кралица, а той убиец. Но човек не избира такива неща, човек е каквото е.

— Кой би го избрал? — изграчи Рейт.

— Време е. — Горм отхапа няколко трохи от последния комат и го подаде на друг, преди да промуши огромното си телосложение през тясната врата.

Преди да го последват, мъжете един по един отхапаха от хляба, със сигурност тревожни от мисълта, дали наистина това нямаше да е последната хапка, която слагаха в уста. Рейт застана най-отзад на колоната, отхапа огромна хапка, смачка в юмрук остатъка от хляба и го хвърли през рамо — дар за децата на майка Война, враните. Не вярваше в късмета, но знаеше, че тази вечер щяха да имат нужда от всичкия късмет на света.

Тръгна по тъмния, кънтящ от ехото на тежкото дишане на мъжете, тунел под елфическата стена. Беше същият, по който бяха влезли в крепостта само преди няколко седмици. Тогава Рейт препуска по него с изгарящи от опиянение гърди, никакъв страх, никакво колебание. Синия Дженър стоеше до дебелата една педя врата, пропускаше мъжете покрай себе си и ги пляскаше по гърбовете на излизане.

— Върни се жив — изсъска той на Рейт. — Само това е от значение. — И той избута Рейт навън и спусна трите резета на вратата зад гърба му.

Майка Море беше изпратила воал от мъгла над земята и Рейт ѝ благодари. Този ѝ дар утрояваше шансовете му да преживее нощта. Отляво, огньовете на лагера на Яркия Йълинг бяха просто жълти петна в сумрака в далечината. Отдясно, Бейлова крепост представляваше тъмна, неразличима чернилка.

Не носеха ризници, за да тичат по-бързо. Препускаха приведени ниско над земята, черни като въглен призрачни видения, бързи и тихи като сенки. Точиларското колело на опасността бе изострило сетивата на Рейт до краен предел. Всеки стон или по-тежка стъпка му се струваха оглушителни като удари на тъпан. Носът му се изпълни с миризмата на влага, примесена с тази на дима от огньовете в далечината.

Един по един мъжете се шмугнаха в рова пред стената и нагазиха в калта на дъното му. Рейт се спъна в нещо и когато погледна в краката си, установи, че беше труп. Ровът беше пълен с трупове, бяха навсякъде, неприбрани, неизгорени, непогребани, оплетени в една обща маса с натрошените останки от стълби, щитове и хвърлени от защитниците на стената камъни.

Видя Горм да извръща глава към Сориорн и на устните му да грейва огромна усмивка, когато прошепна в ухото му:

— Добра жътва за майка Война.

Последният комат беше оставил солен вкус в устата на Рейт и той се изплю на земята. Започнаха да се катерят по склона на рова. Изкачилите се първи се обръщаха и подаваха ръка на останалите, които съскаха ругатни под нос, хлъзгаха се и мачкаха пръстта с ботуши, превръщайки я скоропостижно в лепкава кал.

Продължиха напред през обраслото със стрели поле, реколтата от провалилите се атаки на Яркия Йълинг. Беше така гъсто набодено със стрели, че приличаше на брулените от вятъра и обрасли с трънлив пущинак хълмове на Ванстерланд. Оставяйки крепостта зад гърбовете си, Рейт чу викове в далечината и звън на стомана. Крал Удил беше повел хората си във внезапно нападение през крепостните порти, в опит да отклони вниманието на Йълинг от тунела.

В мъглата затанцуваха сенки, бялата пелена се заизвива в причудливи форми от притичващите през нея мъже. Змии, виеха се, оплитаха се една в друга и пак се разделяха. Вълчи лица. Човешки лица. Лицата на хората, които беше убил, крещяха безмълвно за мъст. Рейт ги разпръсна с щита си, но те се събраха отново в мъглата. Каза си, че мъртвите са минало и нищо повече, но знаеше, че Дженър е прав. Част от духа им оставаше у тези, които са ги познавали, обичали, мразели. Но най-вече у онези, които ги бяха убили.

Заострените колове изплуваха от мътилката отпред и Рейт се извърна настрани и се шмугна между два, после клекна и напрегна очи в тъмното.

Видя погребалните могили отпред, или по-скоро, купчините прясна пръст от изкопания в земята тунел. Покрай ръбовете им се процеждаше светлина. Горм посочи натам с меча си и мъжете се разделиха на две и тръгнаха да обикалят най-близката могила. Не продумаха и дума. Нямаше нужда от думи. Всеки знаеше задачата си.

До огъня седяха двама мъже. Точно както Рейт и Ракки някога. Единият държеше колан и работеше по него с игла, а другият седеше увит в одеяло и се взираше в тъмното по посока на шума от нападението на Удил. Обърна се и видя втурналия се към него Рейт.

— Какво…

Стрелата на Сориорн се заби безшумно в устата му. Другият скочи на крака с колана в ръце. Почерненото острие на меча на Горм изсъска и главата на мъжа се търкулна в тревата.

Рейт прескочи строполяващото се тяло и скочи в изкопа между две купчини пръст, клекна до тъмния вход на тунела, осветен от забити от двете му страни факли.

— Напред! — изсъска Горм и мъжете се разпръснаха и оформиха полукръг около входа на тунела. Ракки прошепна молитва към Тя-която-осветява-пътя и нарамил глинената делва, изчезна в недрата на баща Земя. Сориорн се вмъкна след него и Рейт направи същото.

Вътре беше тъмно. Виждаха се само бледите очертания на кривите греди, с които беше подпрян тавана, чиито ръбове от време на време докосваха косата на Рейт. Той не разбираше от прокопаването на шахти, но дори за него не беше тайна, че този тунел беше прокопан набързо. Докато напредваше по него, приковал поглед в превития гръб на Сориорн отпред, от тавана се стичаха струйки пръст.

— Богове — прошепна той. — Това ще се срине и без наша помощ.

Беше горещо и ставаше все по-горещо. Челото му плувна в пот, дрехите му залепнаха по кожата му. Рейт пъхна дръжката на секирата в халката на колана си и измъкна кинжал. Ако се стигнеше до бой, в тесния тунел секирата му щеше да е безполезна. Щеше да е близък бой, тяло в тяло, с дъха на врага по лицето ти.

Влетяха в овална галерия, осветена от мъждукащ газен фенер. Отъпканият под беше осеян с нахвърляни безразборно кирки, лопати и ръчни колички. Таванът беше подпрян на плетеница от дървени греди. Още греди бяха натрупани в единия край на галерията. Два тъмни тунела тръгваха от галерията, безсъмнено в посока към кулата на Гудрун. Рейт отиде до един и надникна в тъмния отвор.

Стори ли му се, или чу стържене на лопата в пръст. Копаеше ли някой на другия край? Ракки вече беше свалил запушалката на делвата си и плискаше течния огън по всичко дървено.

— Внимавай с пламъка! — изсъска Рейт на Сориорн, който блъсна с рамо газения фенер и го разлюля на куката, на която висеше. — Една грешка и с нас е свършено.

— Дадено — прошепна пресипнало знаменосецът на Горм, наведе гърлото на делвата си, стиснато в сгъвката на лакътя му, и запуши с другата си ръка носа и устата си. Богове, как вонеше само, задушливата миризма ги задави на мига. Рейт залитна към другия тунел, избърса насълзените си очи с опакото на ръката, вдигна поглед и видя двама мъже да го зяпат озадачени. Единият държеше лопата в ръце, другият кирка. Бяха голи до кръста и омазани с мръсотия.

— Вие ли сте новите копачи? — попита единият и хвърли неразбиращ поглед на щита в ръката на Рейт.

Добрият воин не се замисля много. Не много преди битката, не много след нея. По време на боя — хич. И обикновено този, който удареше първи, оставаше последен на крака. Затова Рейт изби кирката на мъжа настрани с щита си и го наръга с кинжала в гърлото. Кръвта му пръсна в тесния тунел.

Другият копач замахна да го удари с лопатата, но Рейт вече беше набрал инерция блъсна се в него и блокира удара с щита си. Изблъска мъжа към стената на тунела и се озова притиснат в него, почти опрял нос в неговия, ако изплезеше език, щеше да го докосне. Заби кинжала под ръба на щита си, извади го и замахна отново, блъскаше яростно, с всичка сила, а мъжът хъркаше при всеки удар и така, докато Рейт не отстъпи назад и не го остави да се свлече на земята. Той се тръшна по задник и стисна с две ръце разпрания си корем. Кръвта му беше навсякъде, по щита на Рейт, по кинжала, по ръката му.

Ракки беше заковал на място и го зяпаше с отворена уста. Винаги правеше това, когато Рейт се захванеше с работа, но сега не му беше времето да го споменава.

— Приключвай вече! — Рейт се завтече към тунела, по който бяха дошли с надеждата да глътне малко чист въздух. Започваше да му се завива свят от миризмата. Чу шум от бой отвън. — По-бързо!

Ракки наведе отново гърлото на делвата и задавен от миризмата, продължи да полива дървените подпори, земята около тях. Сориорн хвърли своята делва на земята и южняшкото масло продължи да се излива от гърлото ѝ. Той се шмугна покрай Рейт в тунела. Шумът от викове на другия му край се усили.

— Богове! — чу Рейт задавения вик на Ракки и извърна рязко глава.

Единият от копачите залиташе между подпорите с облещени очи, стиснал с ръка разпрания си корем с една ръка. С другата сграбчи Ракки и изръмжа в лицето му, опръсквайки го с червена слюнка.

По всички правила на битката той трябваше да е минал през Последната врата. Но Смърт е капризна господарка и играе само по нейните правила. Само тя решава на кого да остави още няколко мига живот.

Ракки изпусна делвата, тя се разби в една от подпорите и оплиска с масло и него и теглещия го ранен копач.

Рейт направи крачка напред, с отворена от изненада уста, но беше прекалено далеч да направи каквото и да било.

Двамата се блъснаха в една от подпорите, Ракки замахна с юмрук и лакътят му събори газения фенер.

Стана толкова бързо и същевременно така бавно. Фенерът сякаш пада цяла вечност. Пламъкът му се отпечата като ярко петно в очите на зяпналия безпомощно до тунела Рейт. Той чу собствения си дъх да секва. Видя пламъкът на фенера да докосва напоената с масло земя. Ракки се обърна и Рейт зърна за миг лицето му. Очите му бяха облещени от ужас.

Рейт се свлече рязко на колене и се прикри зад щита си. Какво друго му оставаше да направи?

В тунела стана светло като ден.

Изцяло твоя заслуга

Безсъмнено всяка жена би се просълзила от радост и облекчение при вида на годеника ѝ, завръщащ се жив и здрав от битка, но очите на Скара останаха сухи, когато огромната фигура на Трошача на мечове се появи пред малката порта.

До металния кант на огромния му щит стърчеше пречупена стрела, но по него самия нямаше и драскотина. Той извади стрелата и се заоглежда за някой, на когото да подаде щита и когато не откри такъв, свъси вежди.

— Хъ — изсумтя той и го подпря на стената.

Скара насили усмивка на лицето си:

— Радвам се, че се върна, кралю мой — каза тя. Вътрешно ѝ се искаше да посрещне друг.

— Право да ти кажа, кралице Скара, аз също се радвам, че се върнах. Битката в тъмното не ми носи голяма радост. Въпреки това, срутихме тунела им.

— Слава на боговете. А сега какво?

Той се усмихна и зъбите му се откроиха бели на фона на покритото му със сажди лице.

— Сега ще трябва да копаят друг.

Мъжете започнаха да се връщат в крепостта. До един изтощени. Неколцина ранени. Майка Ауд се завтече да се погрижи за тях. Рин клекна до нея и започна да разрязва окървавената дреха на един от мъжете, за да открие раната отдолу.

— Къде е Рейт?

— Беше с брат си в тунела, когато маслото пламна. — Един роб донесе купа с вода и Горм започна да отмива саждите от лицето си.

Скара усети гърлото ѝ да се свива на топка.

— Мъртъв ли е? — успя да изрече накрая.

Горм кимна:

— Научих го как да се бие, как да убива и как да умре. И той направи и трите.

— Само първите две — каза Скара. От обзелото я облекчение ѝ се зави свят.

Рейт се появи в тъмното. Беше преметнал една ръка през рамото на Синия Дженър и влачеше едва крака. Косата му беше сплъстена от мръсотия, а стиснатите му зъби окървавени.

— Хм. — Горм повдигна озадачено вежди. — Винаги е бил по-коравият от двама им.

Скара се завтече към него и го подхвана за лакътя. Ръкавът на ризата му беше разпран, опърлен и странно защо, покрит с мехури. В този момент, за неин ужас, Скара осъзна, че това не беше ръкав, беше кожата му.

— Богове, ръката ти! Майко Ауд!

Рейт сякаш не беше и забелязал ръката си.

— Ракки е мъртъв — прошепна той.

Един роб донесе на Горм паница пълна с месо, прясно от шиша. Приликата между него и ръката на Рейт, когато майка Ауд повдигна изгореното платно на ръкава, беше поразителна и стомахът на Скара се обърна.

Но дали Трошача на мечове изпитваше страх или не, той определено не го криеше в стомаха си като Скара.

— Боят винаги ми дава страхотен апетит — обяви той с пълна уста и лъснали от мазнина устни. — Всичко на всичко, майка Война бе на наша страна.

— Ами Ракки? — озъби се Рейт и майка Ауд изсъска сърдито, когато той измъкна наполовина бинтованата си ръка от ръцете ѝ.

— Ще го помня с добро. За разлика от други, той ми беше верен докрай.

Скара видя сухожилията по ръката на Рейт да се опъват, когато юмрукът му се сви около дръжката на секирата му и побърза да застане пред него.

— Веригата ти, кралю мой. — Повдигането на цялото това количество от метал от мечовете на мъртви мъже се оказа предизвикателство и ръцете ѝ се разтрепериха.

Горм се наведе и пъхна глава в нея и Скара осъзна, че никога не беше била така близо до него като сега. Ръцете ѝ бяха на тила му, почти в неловка прегръдка. Той миришеше на мокра животинска кожа, точно като кучетата, които гледаше дядо ѝ.

— Издължила се е с годините — каза Горм докато се изправяше.

От толкова близо изглеждаше още по-огромен. Главата на Скара едва стигаше ключиците му. Щеше ли да се налага да носи столче със себе си, за да целуне съпруга си? В друго време щеше да се смее с глас на такава перспектива. Но сега не ѝ беше до смях.

— За мен беше чест да я пазя до завръщането ти. — Скара отчаяно искаше да се дръпне от него, но знаеше, че не може, затова спусна бавно ръце и намести на гърдите му лъскавата, зловеща колекция от спомени от мъртъвци.

— Когато се оженим, ще отрежа една част от нея и ще ти направя твоя верига.

Тя замига на парцали и по гърба ѝ полазиха ледени тръпки. Ще бъде вързана за него завинаги, с верига от мечовете на мъртви мъже.

— Не съм заслужила такава привилегия — изграчи Скара.

— О, без престорена скромност, моля! Само едната половина от войната се води с мечове и ти, кралице моя, водиш другата със завидни умения и кураж. — Той се усмихваше, докато се обръщаше да си върви. — Стотици мъртви ще са изцяло твоя заслуга.

Скара подскочи и се събуди. Сграбчи кожената завивка и напрегна слух.

Нищо. Тишина.

В последно време почти не спеше. Воините на Яркия Йълинг нападаха по два-три пъти на нощ.

Опитаха да влязат с плуване в пристанището, смели мъже, да рискуват във вълните в тъмното. Но стражите на стената ги засипаха със стрели и сега телата им се полюшваха на повърхността на водата, оплетени във веригата.

Опитаха с таран през портите — ствол на повалено дърво, с обкован в желязо връх. Неколцина смелчаци държаха щитове над главите на онези, които го носеха. Вдигнаха достатъчно шум, че да събудят и мъртвите. Но освен няколко драскотини по портите, от усилията им нямаше ефект.

Обстрелваха крепостта със запалени стрели — стотици падащи звезди над стената. Повечето паднаха върху каменните покриви на постройките във вътрешния двор. Но неколцина попаднаха на сламени покриви. Гърлото на Скара още я болеше от кашляне в дима, гласът ѝ още беше пресипнал от крещене да поливат вода по покривите, ръцете ѝ тръпнеха от вадене на кофи от кладенеца. Конюшнята, в която за пръв път оседла пони като дете, изгоря напълно, но успяха да спрат огънят да не тръгне по останалите постройки.

И след като го потушиха, тя се изправи на стената, цялата омазана в сажди, но горда от успеха и крещя с пълно гърло „благодаря за стрелите!“ към редиците на Върховния крал.

С огън, по вода, под стените и над тях — нищо не помогна. Бейлова крепост беше най-здравата крепост в земите около Разбито море. Защитниците ѝ бяха подбрани воини от три войнолюбиви кралства. Яркия Йълинг изгуби двайсет от своите за всеки убит защитник на крепостта.

При все това подкрепленията му не спираха да прииждат. Всяка сутрин майка Слънце изгряваше над повече воини от Ютмарк, Ингълфолд и Ниските земи. И повече диви, набодени с кости и омазани с боя шенд. Повече кораби пристигаха пред пристанището и правеха невъзможно пристигането на каквато и да е помощ за защитниците по вода. Духът на мъжете в крепостта засега бе що-годе висок, благодарение на малките победи, но числата не заблуждаваха никого. Килерът на майка Ауд преливаше от ранени. Вече два пъти изпращаха пълни с мъртъвци лодки, които запалваха от разстояние със стрели в морето.

Скара имаше чувството, че издигаха пясъчни диги, за да спрат прилива. Първата вълна ще спреш с лекота. Дори първите десет. Но накрая приливът винаги надделява.

Стомахът ѝ се обърна и гърлото ѝ се напълни с горчилка, но тя устоя и не повърна. Свали крака от постелята, сграбчи глава в шепи и изръмжа продължително.

Та тя е кралица. Кръвта ѝ струва повече от злато. Трябва да скрие страха и покаже, че има остър ум. Не може да държи меч, затова трябва да води останалата част от войната както може, при това по-добре от Йълинг. По-добре и от отец Ярви и майка Скаер. Сега на нея разчитаха хора. Хора, оставили живота и бъдещето си в нейни ръце. Беше хваната в обсада от надеждите, нуждите и очакванията както на живите, така и на мъртвите. Имаше чувството, че се провира в лабиринт от тръни и шипове. Дузини мнения и препоръки я чакаха да ги вземе под внимание, стотици уроци искаха да бъдат научени, хиляди порядъчни неща чакаха да бъдат свършени, а за хиляди други, неподобаващи на кралица, дори не трябваше да си помисля…

Погледът ѝ се плъзна към вратата. От другата ѝ страна спеше Рейт. Или лежеше буден.

Не знаеше какво изпитва към него. Но знаеше, че не беше изпитвала такова нещо към никой друг. Спомни си ледения шок, който я обзе, когато го помисли за мъртъв. И горещата вълна на облекчение, която я обля, когато го видя да се връща жив. Искрите, които прескачаха, когато се срещаха очите им. Силата, която изпитваше, когато той беше до нея. Главата ѝ казваше, че той не е за нея, че в никакъв случай не е за нея, по никакъв начин.

Но всичко останало по тялото ѝ казваше обратното.

Тя стана от леглото. Сърцето ѝ биеше лудо, докато босите ѝ крака шляпаха по студения камък на пода към вратата. Хвърли тревожен поглед към стаичката, в която спеше робинята ѝ. Тя ще има достатъчно ум в главата, да не се бърка в работите на господарката си.

Ръката ѝ застина на педя разстояние от дръжката. Върховете на пръстите я засърбяха.

Брат му е мъртъв. Каза си, че той се нуждае от нея сега, но знаеше, че тя е тази, която се нуждаеше от него. Нуждаеше се да забрави дълга си. Към страната си. Към народа ѝ. Имаше нужда на направи нещо само за себе си. Трябваше да узнае какво е усещането от това да бъде целувана, прегръщана, желана от някой, когото е избрала сама. Преди да е прекалено късно.

Майка Кайър щеше да ѝ оскубе косата, ако я беше хванала само да мисли за такива неща. Но майка Кайър мина през Последната врата. Сега, през нощта, с дращеща по крепостните стени Смърт, благоприличието не ѝ се струваше така важно.

Прехапала устни, Скара плъзна резето с треперещи от вълнение пръсти.

Бавно, много внимателно, тя открехна вратата.

Никакъв любовник

След като всичко свърши, Рейт остана със затворени очи. Дишаше тежко. Искаше просто да прегърне някого и да бъде прегърнат, нищо повече. Плъзна превързаната си ръка по голия ѝ гръб и я притисна към себе си.

Ракки беше мъртъв.

Мисълта не му излизаше от главата. Все още виждаше лицето му, миг преди огънят да избухне и земята да се срине.

Тя го целуна. Не точно набързо, но нещо му подсказа, че беше целувка за довиждане и той се надигна, за да удължи целувката колкото може повече. Не беше получил кой знае колко целувки в живота си. И може би няма да има шанс да навакса. Колко време беше пропилял напразно. Сега всеки пропуснат момент му причиняваше болка. Тя постави ръка на гърдите му и го побутна внимателно. Коства му доста усилие да се дръпне от нея.

Успя да потисне пъшкането, докато притиснал ръка в ребрата си, се надигана от сламената постеля. Цялата половина на тялото му изгаряше от болка. Гледа тъмния ѝ силует, очертан на фона на завесата, докато се обличаше. Оскъдната светлина му позволи да зърне и част от тялото ѝ. Стегнатите мускули на гърба ѝ, вените на глезена ѝ, извивката на челюстта ѝ, когато се обърна с гръб към него. Не виждаше изражението на лицето ѝ, не знаеше дали се усмихва или е намръщена.

Ракки е мъртъв.

Сведе поглед към превързаната си ръка. За момент беше забравил болката, но сега тя се завръщаше, дважди по-силна. Лицето му се изкриви в болезнена гримаса, когато я докосна. Пред очите му изникна отново лицето на брат му, така подобно и така различно от неговото. Като двете статуи на кораб, едната на носа, другата на кърмата, гледащи винаги в противоположни посоки. Само дето сега беше останала само една и корабът се носеше по водата без рул и гребла, без курс, който да следва.

Тя седна до него.

— Боли ли?

— Сякаш още гори. — Той размърда пръсти и усети огъня, чак до лакътя си.

— Мога ли да направя нещо за теб?

— Не, никой не може.

Останаха за момент така, седнали един до друг, нейната ръка върху неговата. Беше силна, ръката ѝ, и същевременно нежна.

— Не може да останеш. Съжалявам.

— Знам.

Събра пръснатите си по пода дрехи, но докато ги обличаше, започна да плаче. Не разбра как стана. В един момент се бореше да закопчае с изгорената си ръка колана, изведнъж очите му се напълниха със сълзи и в следващия раменете му се тресяха.

За пръв плачеше така. Никога през живота си не бе плакал както сега. Колко бой беше видял, колко загуби бе понесъл, колко пропаднали надежди, но Ракки винаги бе до него.

А сега Ракки беше мъртъв.

Веднъж започнал да плаче, не можеше да спре. Пробит яз не се запушва, докато потопът все още шурти през стената. Така става, когато си толкова корав. Веднъж разпукаш ли се, няма поправяне.

Тя хвана главата му, извърна я към нея и притисна лицето му в рамото си.

— Шшш — прошепна в ухото му, докато се поклащаше леко напред-назад. — Шшш.

— Брат ми беше цялото ми семейство — прошепна той.

— Знам — отвърна тя. — Моят също.

— Става ли по-леко с времето?

— Може би. Капка по капка.

Тя хвана колана му, провря напуканата кожа през надраната катарама, докато той стоеше, провесил безпомощно ръце. Не си беше представял, че един ден жена ще пристяга колана му, но установи, че му харесва. Никой не се беше грижил за него по какъвто и да е начин. Освен Ракки, може би.

Но Ракки е мъртъв.

Когато тя вдигна глава, лицето ѝ беше обляно в сълзи и той посегна да ги изтрие, колкото можа по-нежно. Но явно в тези груби, криви, изподрани и покрити с рани пръсти нямаше нежност. Не мислеше, че ръцете му стават за нещо друго, освен за убиване. Ракки винаги му казваше, че не е никакъв любовник. Но Рейт не се отказа.

— Дори не знам името ти.

— Рин. Сега по-добре тръгвай. — Тя дръпна завесата, с която беше преградена тясната ниша, в която беше постелята ѝ.

Той закуца нагоре по стълбите на ковачницата, подпрял ръка на стената. Мина покрай купола на пещта, в която три жени печаха хляб, покрай събралата се гладна тълпа от мъже, чакащи с паници в ръце. Премина куцайки през обляния в сребърното сияние на баща Луна вътрешен двор на крепостта. Покрай изгорялата конюшня. Изгоряла като него.

Чу някой да се смее и извърна рязко глава натам, аха да се усмихне. Гласът на Ракки, със сигурност.

Но Ракки е мъртъв.

Сгуши се в дрехите си, докато куцаше покрай мъртвия пън на отсеченото дърво. Нощта не беше студена, но той трепереше. Сякаш протритите му дрехи бяха внезапно изтънели. Или протритата му кожа.

Изкачи високите стъпала. Стъпките му стържеха в тъмното на дългия коридор, покрай тесните прозорци, гледащи към сребристата повърхност на майка Море. Мърдаха светлинки по нея. Фенерите на корабите на Яркия Йълинг. Пазеха пред пристанището никой да не дойде на помощ на Бейлова крепост.

Изпъшка като престарял старец, докато лягаше бавно пред вратата на Скара. Всичко го болеше. Придърпа на коленете си старото одеяло, отпусна глава на древния, хладен елфически камък. Удобствата никога не го бяха интересували. Ракки мечтаеше за прислужници и красиви гоблени по стените.

Но Ракки е мъртъв.

— Къде беше?

Обърна се стреснато. Вратата беше открехната и Скара гледаше право в него. Главата ѝ представляваше чорлав облак от буйни къдрици, точно като в деня, когато я видя за пръв път.

— Съжалявам — заекна Рейт и отметна одеялото. Изправи се с пъшкане и застана прав, подпрян на стената.

Изведнъж тя излезе в коридора и го хвана за лакътя.

— Добре ли си?

Той е изпитан в битките воин, оръженосец на Гром-гил-Горм. Убиец, издялан от най-коравия ванстерландски камък. Той не изпитва болка, нито жал. Само дето думите не излязоха от устата му. Беше пребит. Смазан.

— Не — прошепна Рейт.

Вдигна очи от пода и видя, че тя е само по нощница, на светлината на факлата видя очертанията на тялото ѝ под тънкия плат.

Насили се да погледне нагоре, към лицето ѝ, но стана още по-лошо. Имаше нещо в това как го гледаше, жадно, съсредоточено, като вълчица плячката си и изведнъж му стана ужасно горещо. Почти не виждаше друго, освен очите ѝ. Задушаваше се от аромата ѝ. Направи жалък опит да дръпне ръката си, но така само я придърпа още по-близо до себе си. Тя плъзна ръка по наранените му ребра, дръпна го и той изпъшка от рязката болка. Постави другата си ръка на лицето му и го придърпа надолу към нейното.

Целуна го, настървено, впи се в устата му, зъбите ѝ остъргаха сцепената му устна. Рейт отвори очи и видя, че тя го гледа, сякаш искаше да види реакцията му от действията ѝ. Палецът ѝ натисна силно бузата му.

— Мамка му — прошепна той. — Ъ… съжалявам, ъ… кралице моя…

— Не ме наричай така. Не сега. — Тя плъзна длан на тила му, стисна го, потри носа си от едната страна на неговия, после от другата, целуна го отново и отново и отново. Главата му се замая сякаш беше пиян.

— Ела с мен — прошепна тя и дъхът ѝ опари бузата му. Тя го дръпна към вратата, почти го завлече след себе си и той едва не се спъна в още омотаното около краката му одеяло.

Ракки винаги му повтаряше, че не е никакъв любовник. Какво ли щеше да каже, ако го видеше сега…

Ракки е мъртъв.

Рейт закова на прага.

— Трябва да ти кажа нещо… — Че току-що плака в постелята на друга? Че не може така, защото тя е сгодена за Гром-гил-Горм? Че почти я уби преди няколко дни с отровата, която още носеше в джоба си? — Всъщност, няколко неща…

— По-късно.

— По-късно може да е прекалено късно…

Тя го сграбчи за предницата на ризата и го притегли към себе си и Рейт осъзна, че е безпомощен, безжизнен като парцалена кукла в ръцете ѝ. Те беше много по-силна, отколкото изглеждаше. Или пък той беше по-слаб, отколкото си мислеше.

— Омръзна ми от говорене — изсъска тя. — До гуша ми дойде от благоприличие. Утре може да сме мъртви. Сега ела с мен.

Утре може да сме мъртви. Ако Ракки имаше един последен урок за него, щеше да каже точно това. Пък и човек рядко печели битка, която иска да изгуби. И той зарови пръсти в меката ѝ коса и я целуна. Хапеше устните ѝ. Усети езика ѝ в устата си и изведнъж нищо повече не беше от значение. Той беше тук, тя също, в тъмното. Майка Скаер, Трошача на мечове, Рин, дори Ракки изглеждаха далеч, далеч оттук.

Тя срита одеялото му настрани, издърпа го след себе си през прага и залости вратата.

Реликви

— Това е мястото — каза Скифър.

Беше огромна зала с висок вътрешен балкон покрай стените. Подът беше осеян с изпочупени столове. Вътре беше мрачно заради покритите с кора прах прозорци. Срещу вратата имаше голяма, овална маса с нещо над нея, което наподобяваше огромна монета, чиито кантове бяха изписани с елфически букви. Зад нея някога е имало стъклена стена, но сега парчетата ѝ лежаха на пода и скърцаха под ботушите на Кол, докато вървеше към един портал. Едната от двойните му врати беше паднала, но другата все още се държеше на една панта. Коридорът от другата страна се губеше в тъмнина. Чуваше се капеща вода.

— Малко светлина би била добре дошла — промърмори той.

— Разбира се. — Нещо щракна и изведнъж коридорът бе облян в ярка светлина. Чу се съскане и отец Ярви измъкна рязко закривения меч, който винаги носеше, а Кол залепи гръб за стената и хвана дръжката на ножа си.

Но Скифър просто се изкикоти:

— Няма с кого да се бием тук, освен със себе си. А в тази битка остриетата са безполезни.

— Откъде идва тази светлина? — промърмори Кол. Тогава забеляза прътите на тавана, горяха с ярка светлина, сякаш в тях бяха впримчени частици от майка Слънце.

Скифър сви рамене и тръгна с небрежна походка по коридора:

— Магия.

Отпред таванът беше пропаднал. Прътите висяха на оплетени въжета, не горяха ярки като останалите, примигваха, пукаха и просветваха за кратко, осветявайки изопнатите от напрежение лица на двамата пастори, пристъпящи предпазливо зад Скифър. Навсякъде по пода беше разпиляна хартия. Лежеше на килнати насам-натам купчини, подгизнала от вода, но недокосната от времето, не беше и започнала да гние. Беше гъсто изписана с елфически думи.

— Елфите си мислили, че могат да впримчат целия свят в писмо — каза Скифър. — Че с достатъчно познание ще се издигнат по-високо и от Бог.

— И виж наградата за арогантността им — промърмори майка Скаер.

Влязоха в кънтяща от ехото на стъпките им зала, пълна с тезгяси. На всеки имаше странна кутия от стъкло и метал. Чекмеджетата им бяха измъкнати и захвърлени на пода, вратите на шкафовете им зееха, а от тях бълваха нови купчини хартия.

— Преди нас тук са влизали крадци — каза Кол.

— Искаш да кажеш други крадци — поправи го Скифър.

— Ако печалбата си заслужава, никоя опасност не е прекалено висока.

— Аа, такава мъдрост, при това у някой толкова млад — каза Скифър. — Боя се обаче, че тези крадци са си тръгнали единствено със смъртта си като награда. Насам.

Стълбището се спускаше надолу и беше осветено от червена светлина. От дъното му се чуваше странно жужене. Кол се наведе да погледне през парапета и усети хладен повей по лицето си. Стълбите се виеха като спирала и чезнеха в тъмното. Зави му се свят и той се дръпна от парапета.

— Дълго слизане ни чака — рече пресипнало.

— Тогава да не се мотаем. — Отец Ярви постави сакатата си ръка на парапета и тръгна по стълбите, взимайки ги по две наведнъж.

Не говореха, докато слизаха. Всеки бе налегнат от собствени страхове и нямаше място за тези на останалите. Колкото по-надълбоко слизаха, толкова по-силно кънтяха стъпките им и толкова повече се усилваше странното жужене. Сякаш идваше от стените, от земята, така силно и настоятелно, че зъбите му затракаха. Продължиха надолу, в недрата на Строком, покрай изписани на езика на елфите предупреждения по гладкия елфически камък на стените. Кол не можеше да ги прочете, но се досещаше за значението им. „Върни се обратно. Откажи се от тази лудост. Не е прекалено късно.“

Не знаеше колко дълго бяха слизали, но като всичко останало на този свят, стълбите накрая свършиха. В подножието им тръгваше друг коридор. Вътре беше тъмно, хладно, стените бяха голи, а на пода имаше голяма червена стрелка, сочеща към другия край на коридора. Водеше ги към врата от сив метал. На стената до нея имаше малка плочка с изпъкнали квадратчета по нея.

— Какво е това място? — попита майка Скаер.

Нещо в очевидната здравина на вратата напомни на Кол за броячницата на кралица Лейтлин, където зад подобна врата се пазеше несметното ѝ богатство.

— Хазна — прошепна той.

— Оръжейна. — Скифър започна да припява. На езика на елфите. Първо тихо и гърлено, после все по-силно, по-бързо и пронизително, точно като в степта при „Непристъпна“, когато хората коне дойдоха за кръвта им. Очите на отец Ярви грееха жадно. Майка Скаер извърна изкривено от погнуса лице и се изплю на земята. Скифър начерта с лявата си ръка знак над плочката, а с дясната започна да натиска изпъкналите квадратчета. Пръстите ѝ се стрелкаха с такава бързина, че дори острият поглед на Кол не можа да проследи движенията им.

Изведнъж над вратата проблесна нещо като голям, зелен скъпоценен камък. Чу се щракане, като от изтеглено резе. Кол подскочи назад и почти се сблъска с майка Скаер, когато вратата се открехна от само себе си. Скифър им се усмихна доволно през рамо и я отвори широко.

Зад нея започваше дълъг коридор с изправени рафтове покрай стените. Приличаха на онези, които Кол направи за стражите в Цитаделата, да има къде да оставят копията си. И на рафтовете, блещукащи на слабата светлина, стояха изправени елфическите реликви. Дузини. Стотици. Хиляди. По тавана се палеха от само себе си една по една светлини и осветяваха все повече рафтове на двете стени, по цялата дължина на коридора.

— Елфически оръжия — каза Скифър, — точно както обещах.

— Достатъчно за цяла армия — прошепна отец Ярви.

— Да. Изковани са за войната срещу Бог.

Пред съвършенството и изработката на тези оръжия гордите усилия на Рин и Кол изглеждаха като нацапотени с кал по стените на пещера рисунки. Всяко от оръжията беше като близнак на това до него. Бяха красиви просто заради чистотата и простотата на формите им. Правени преди хиляди години, но все още съвършени като в деня на изработването им.

Кол пристъпи прага на вратата и зяпна елфическите творения с изумление, почуда и не без известна степен страх.

— Тези също толкова мощни ли са като онова, което използва срещу хората коне? — попита той.

— Пфу, в сравнение с тези, моето е като игла в детски ръце в сравнение с копие в ръцете на изпитан воин.

Кол си спомни как само за миг в степта тази „игла в детски ръце“ отвори горящи дупки в гърдите на шестима мъже и обърна в бяг няколко дузини.

— На какво ли са способни тези, тогава? — прошепна той и докосна предпазливо една от реликвите. Съвършената му повърхност изглеждаше като излята, сякаш не бе кована от ковашка ръка, нито много груба, нито прекалено гладка, ни топла, ни студена.

— С това тук неколцина подбрани мъже могат да унищожат напълно армията на баба Вексен — каза Скифър. — Десет армии като нея. Тук има дори неща, които да превърнат този твой жезъл в оръжие, с тях ще можеш да изпращаш Смърт срещу враговете си. — Тя подхвърли на отец Ярви една плоска кутия и когато той я улови във въздуха, нещо в нея издрънча като монети.

— Пасторският жезъл на Гетланд? — Кол замига на парцали. — Оръжие?

— О, каква ирония! — Скифър се засмя и поклати натъжено глава. Посегна и взе една от реликвите от рафта на стената. — Странно колко неща пропускат покрай очите си умните мъже, особено ако са току под носа им.

— Така на стените, опасни ли са? — попита Кол и дръпна ръка.

— Не, трябва да бъдат приготвени за бой, но аз мога да ви науча на ритуалите. Така, както съм била научена аз, така, както е бил научен учителят ми преди мен. Трябва ми само ден и ще науча целия екипаж на „Южен вятър“. Искат се години за усвояването на умения с меч. И през тези години ученикът се научава на уважение към оръжието, на въздържание, но тези тук… — Скифър подпря дебелия край на реликвата към рамото си, долепи буза до него и погледна с присвито око по цялата дължина на оръжието. Кол забеляза, че вдлъбнатините и изпъкналите места по него не бяха случайни, бяха дръжки, издялани така, че пръстите на Скифър паснаха идеално в тях като меч в ножница. — С едно от тези в ръце, било то и най-големият слабак на света, се превръща в по-велик воин от крал Удил, от Гром-гил-Горм, от Яркия Йълинг дори!

— Полубог — промърмори майка Скаер и поклати глава. — Елфите не са успели да контролират толкова мощ. Редно ли е да я поставяме в ръцете на човеци?

— Независимо от това, ние ще я вземем. — Отец Ярви взе внимателно една от реликвите в ръка. Нещо в движенията му подсказа на Кол, че не възнамеряваше да я върне обратно.

Скифър свали от рамото си реликвата и я подпря на хълбока си:

— Също както името на Бог се пише със седем букви, така можем да вземем само седем реликви.

Отец Ярви вдигна оръжието в ръце и посочи с него по цялата дължина на стените:

— Тук богове няма, забрави ли? — Сакатата му ръка не пасваше така добре в дръжката като тази на Скифър, но въпреки това държеше древната реликва достатъчно здраво. — Ще вземем колкото можем да носим.

Убиецът

Баща Земя потрепери и Рейт усети страхът да пронизва стомаха му. Той скочи на крака и разля паницата със супа по камъните на вътрешния двор на крепостта.

Яркия Йълинг събаряше новия си тунел.

Всички знаеха какво предстои. След като Ракки умря затрупан в предишния, хората на Върховния крал продължиха да копаят, но този път не си направиха труда да го крият.

Защитниците на крепостта също не бездействаха, крал Удил се погрижи за това. Той заповяда вдигането на нова стена във вътрешния двор. Стена от проядени от червеи греди, измъкнати от останките на разрушени постройки в двора. Стена от рейките и мачтите на по-старите кораби, от обрасли с миди и полипи пилони на кейовете в пристанището, от покривни греди, колела на каруци, обръчи на бъчви и щитовете на умрелите. Представляваше дървен полумесец, горе-долу колкото човешки бой, и с ниска пътека зад нея, на която мъжете да стоят, да се бият и умрат. Тръгваше от едната елфическа стена и свършваше в другата. Нищо и никакво препятствие пред десетте хиляди воини на Върховния крал.

Но повече от нищо, в случай, че кулата на Гудрун паднеше. И сега, повечето от хилядата защитници на крепостта, които още можеха да тичат, тичаха към нея. Блъскаха се, крещяха, вадеха оръжие в движение и Рейт бе един от тях, понесен от тълпата. Синия Дженър му подаде ръка да се качи на пътеката. Когато се изправи на стената, земята се разтресе отново, по-силно от преди.

Всички зяпнаха глуповато към грозната зидария на кулата на Гудрун и порутената, строена от човешка ръка стена от двете ѝ страни. Искаше им се удържи. Молеха се да удържи. На Рейт му се прииска да знаеше точните богове, на които да се помоли, но понеже не знаеше, се задоволи с това да стиска юмруци и да се надява. Над пропадналия покрив на кулата се вдигнаха няколко птици, но освен това нищо друго не последва. По-напрегнато очакване и тишина от възцарилите се в двора на крепостта Рейт не беше виждал.

— Удържа! — изкрещя някой.

— Тихо! — изрева Горм, вдигнал високо меча, който Рейт някога носеше.

Като по сигнал прозвуча остър пукот, от задната страна на кулата на Гудрун пръснаха облаци прах и натрошен камък. Едно парче, голямо колкото човешка глава, се изтърколи през двора и се блъсна в дървената стена до Рейт.

Чу се плътен, стържещ стон и пълзящият бръшлян, с който беше обрасла кулата, се усука на една страна, по каменната зидария плъзнаха пукнатини, останките на покрива се килнаха и в небето полетяха ята птици.

— Богове — прошепна Рейт. Бавно, ужасяващо бавно, цялата кула се срина отведнъж.

— Лягай! — изкрещя Синия Дженър и го смъкна на пътеката до себе си.

Шумът беше такъв, сякаш целият свят се разпадаше. Рейт стисна очи. По гърба му западаха като градушка камъни. Беше готов да умре. Просто му се искаше, ако може да е до Скара, когато дойде време.

Отвори очи, но всичко наоколо беше изчезнало в мътилка. Като кораб в мъгла.

Някой го дърпаше и той блъсна вяло ръката му.

Видя покритото с бръчки лице на Синия Дженър, беше пребледняло, призрачно на вид. Крещеше нещо на Рейт, но той не чу нищо. Ушите му пищяха.

Хвана се за парапета на стената и се издърпа нагоре. Давеше се в кашлица от гъстия прахоляк. В мътилката се виждаха бледите очертания на елфическата кула отдясно и тези на другата отляво, но по средата, на мястото на кулата на Гудрун, зееше огромна празнина. От нея беше останала просто купчина натрошен камък и прекършени греди. Дворът пред дървената стена също беше осеян с парчета от каменната зидария.

— Поне падна навън — каза Рейт, но не чу гласа си.

Осъзна, че красивият шлем, който беше спечелил от битката с онзи капитан на кораб, беше останал пред вратата на Скара, но нямаше време да се връща за него. Не му оставаше друго, освен да се надява, или помоли учтиво, никой да не го удря по главата. Ама че глупост, почти се засмя с глас.

Тогава забеляза сенките в мътилката. Човешки фигури. Воините на Върховния крал се катереха по срутената кула и влизаха през пробива в стените. Няколко дузини. Боядисаните им щитове изглеждаха сиви в мътилката, остриетата на мечовете и секирите им сивееха матови в сумрака, устите им бяха отворени, но Рейт не чуваше бойните викове. Стотици.

Към прииждащата маса от воини на Върховния крал полетяха стрели. От мъжете зад дървената стена, от онези на елфическите стени отгоре. Засипаха ги отвсякъде. Върху купчината камъни от срутената кула нямаха шанс да сформират стена от щитове, дори и да искаха. Започнаха да падат. Едни паднаха между едрите късове каменна зидария, други в осеяния с камъни вътрешен двор. Търкаляха се по земята, сядаха и зяпваха неразбиращо. Рейт видя един едър, възрастен воин да плете крака напред, независимо от петте стрели, щръкнали от ризницата му. Един червенокос воин си беше заклещил крака между две канари в купчината, дърпаше се с всички сили, но когато не успя да го извади, просто свали шлема си и го запрати гневно настрани. Друг, с накичени до лактите със златни гривни ръце, куцаше и се подпираше на меча си, за да не падне.

Но продължаваха да напират през пробива. Сега бойните им викове се откроиха като клокоченето на поток над звънтенето в ушите на Рейт. Хукнаха към подножието на дървената стена и не спряха, когато мъжете на нея започнаха да ръгат надолу с копия, да хвърлят камъни по тях, да секат със секири. Продължиха да прииждат. Едни коленичиха и вдигнаха щитове на главите си, за да ги използват останалите като стъпала. Други просто се катереха по струпаните дървени предмети, които трябваше да минат за отбранителна стена. Ако не идваха с намеренията да го убият, Рейт сигурно щеше да се възхити на смелостта им.

Той затвори очи, натика дървеното трупче в устата си и го захапа, но този път опиянението от битката не го обзе като преди. Някога смяташе, че жаждата му за бой никога няма да бъде утолена. Явно най-после се беше наситил, но майка Война не спираше да пълни чашата му. Мислеше за Скара. За смеха ѝ. Реши, че си струва да се бие, било то само да го чуе отново. Отвори очи.

Воините на Върховния крал бяха навсякъде по стената, половината пътека на нея беше задръстена от борещи се тела. Един вдигна меч да замахне към Дженър и Рейт го фрасна отстрани по главата със секирата си. Шлемът му се вдлъбна и той се просна по гръб. Нечия ръка се вкопчи в парапета и Рейт я отсече с един замах на секирата, после стовари ръба на щита си в лицето на притежателя ѝ и той падна обратно зад стената.

Видя Дженър да облещва очи, извъртя се рязко и се озова срещу връхлитащ по пътеката едър нискоземец. Онзи вдигна с две ръце над глава огромната си секира. На гърдите му се поклащаше слънцето със седем лъча на Единствен бог. Понякога, изправен лице в лице с опасността, най-доброто решение е да хукнеш право към нея. И Рейт се хвърли към него. Дръжката на секирата го удари в рамото, но острието ѝ остана далеч зад гърба му, тежестта му я отскубна от ръцете на нискоземеца и тя изтрополи върху каменната настилка зад стената.

Двамата се вкопчиха, залитаха по пътеката на стената, ръмжаха един на друг в лицето. Рейт пусна секирата си, плъзна изгорената си ръка надолу и заопипва за дръжката на ножа си. Нискоземецът го удари с глава в челюстта и успя да отвори между двамата достатъчно място, за да замахне с юмрук. Но мястото се оказа достатъчно и Рейт да извади ножа от колана си.

Вярно, битката не му носеше радост като преди, но не смяташе да се даде просто така.

Свали рязко брадичка и юмрукът на нискоземеца попадна в челото му, вместо в носа, накъдето беше насочен. Беше научил номера още като дете, вършеше страхотна работа, когато се биеше с по-големите от него момчета. Ударът беше силен, изби от устата му дървеното трупче и ушите му писнаха още по-силно, но Рейт въпреки това чу как костите на онзи изпращяха при срещата с челото му. Той замахна и го наръга в корема. Върхът на острието на ножа не успя да пробие ризницата на нискоземеца, но ударът се оказа достатъчно силен, за да му изкара въздуха и той се преви о две. Мъжът посегна да хване Рейт със счупената си ръка, но той се отскубна от нея и го наръга отново. Ножът се заби до дръжката във врата на нискоземеца, точно под ухото.

Онзи остана силно изненадан от плисналата по светия знак на гърдите му кръв. Сигурно беше убеден в правотата на своя бог, своя крал и каузата му. В края на краищата всеки намира начин да изкара своята кауза за праведна. Но сега, докато залиташе заднешком, запушил с ръка разпрания си врат, осъзнаваше, че не праведният печели в битката, а онзи, който удари пръв и по-здраво.

Рейт приклекна, пъхна ръка между краката му, прехвърли го обратно зад стената и политайки надолу, той повлече със себе си друг напиращ нагоре воин. Двамата се строполиха в подножието на стената, вече осеяно с трупове на воините на Върховния крал. Сигурно и те са били убедени, че се бият на праведната страна.

Рейт се изправи на стената и се огледа. Дишаше тежко. Видя майка Ауд да влачи един ранен. Синия Дженър се бореше да освободи заплетения си в косата на един мъртвец меч. Видя Гром-гил-Горм да изхвърля от пътеката един от воините на Върховния крал с мощен замах на щита си. Първата вълна беше отблъсната от дървената стена, но през пробива идваше втора.

Тогава от елфическите стени отгоре полетя нещо и се запремята във въздуха. Огнените кълба накараха Рейт да извърне стреснат глава. Пламъците погълнаха струпаните нагъсто в пробива мъже. Усети топлината им по лицето си. Спомни си същата тази топлина в недрата на баща Земя. Въпреки звънтенето на ушите си, чу писъците.

Поредна глинена делва се пръсна на земята и избухна в огромно огнено кълбо. Воините на Върховния крал спряха, обърнаха се и хукнаха обратно през пробива. Всяка смелост има предел, без значение за колко праведен се смята притежателят ѝ. Гетландците ликуваха, ванстерландци подвикваха подигравателно, тровенландци крещяха тържествуващо. Мъжете скандираха имената на Удил, Гром-гил-Горм, дори това на кралица Скара. Рейт мълчеше. Знаеше, че скоро ще се върнат.

— Добре ли си? — чу да пита Синия Дженър.

— Ъхъ — смотолеви Рейт, но истината беше, че му се повдигаше. От битки. Искаше само да се върне в леглото на Скара.

Труповете бяха навсякъде. Носеше се отвратителна миризма на горящо масло и изгоряло месо. Ранените пищяха за помощ, която не идваше отникъде. Прахолякът се уталожваше и на негово място идваше дим. И някъде иззад него, се чу един ясен, звънлив глас.

— Ха, на това казвам аз добро начало на деня! Поразкършихме стави, раздвижихме кръвта!

Нещо помръдна в пробива на стената. Оказа се врата. Единият ѝ ъгъл беше откъртен, а пантите ѝ още висяха от другата страна. Чуха се три почуквания и миловидното лице на Яркия Йълинг изникна отстрани.

— Ще е удобно ли да дойда да поговорим? Без да ме надупчите със стрели? — Той се усмихна с онази негова сладникава усмивка. — От това няма да излезе добра песен.

— Скара ще я пее с удоволствие въпреки всичко — промърмори Рейт и като се замисли, установи, че на драго сърце би ѝ припявал.

Но както винаги, Горм се интересуваше повече от слава.

— Приближи, Йълинг — каза той. — Ще те изслушаме.

— Много мило от ваша страна! — Първенецът на Върховния крал пусна вратата, тя се изпързаля надолу по димящата камара камъни, а той скочи чевръсто в осеяния с камъни, стрели и прахоляк ъгъл от двора на крепостта.

— Какво те води насам? — провикна се Удил. — Идваш да се предадеш ли? — Думите му предизвикаха смях по стената, но усмивката на Яркия Йълинг дори не посърна. Хората говореха, че почитал Смърт. Очевидно не изпитваше страх от среща с нея.

— Искам същото, каквото и в деня на пристигането си тук. Дошъл съм да се бия. — Йълинг извади меча си, хвана го под гарда на дръжката и докосна внимателно топката на края ѝ в горната си устна. — Ще излезе ли един от двама крале да изпита уменията си срещу моите?

По дървената стена плъзна тревожно мърморене. Удил извърна глава към Горм и повдигна многозначително вежда. Горм на свой ред повдигна вежда и продължи да върти замислено една от металните топки във веригата си. Накрая се прозя престорено и махна пренебрежително към Яркия Йълинг.

— Имам по-важни неща за правене. Сутрешното ми лайно няма да се изсере само.

Усмивката на Йълинг грейна още по-лъчезарна.

— Аа, значи ще трябва да почакаме да поставим на изпитание това твое прословуто пророчество. Поне докато воините ми не съборят тази стена от съчки. Ами ти, Железни кралю? Накъде бият твоите предпочитания. Към нощното гърне или боя с мечове?

Удил изгледа навъсено Йълинг. Достатъчно продължително, че нервният шепот по стената да премине във въодушевено бръщолевене. Дуел между двама толкова прославени воини се случваше веднъж в живота. Но кралят на Гетланд не бе от хората, които прибързват. Той погледна надолу към меча си, облиза кутре и изтри едно петънце от острието му.

— Мина доста време, откакто някой се осмели да излезе насреща ми. Навестих Торлби с надеждата за малко бой, но там освен жени и момчета, друго не беше останало за убиване.

Сега Удил се усмихна натъжено. Сякаш му се искаше да отвърне нещо различно, но знаеше, че отговорът може да е само един.

— От този камък на дръжката на меча ти ще излезе чудесна играчка за сина ми. Аз ще се бия с теб. — Той подаде меча си на Хъннан, покатери се някак сковано на парапета и слезе по стената.

— Най-добрата вест, която чувам от месец! — Йълинг заподскача весело като хлапе. — С дясната ръка ли искаш да държа меча, или с лявата?

— С която ще умреш по-бързо — отвърна Удил и улови във въздуха подхвърления му от стената меч. — Нападението ти ми прекъсна закуската. Чакат ме наденички, към които нямам търпение да се върна.

Йълинг завъртя меча в лявата си ръка, с такава лекота и така умело, както шивачът върти иглата:

— Възрастните хора са много придирчиви към храната си, както чувам.

И сякаш тази среща е била уреждана с години, двамата прославени воини запристъпяха бавно в кръг.

— Това ще влезе в песните — прошепна Дженър.

Рейт разкърши пръстите на ръката си:

— Вече не съм толкова по песните, както преди.

Йълинг нападна, бърз като змия. Острието на меча му описа ярка дъга и Рейт неволно потрепна, сякаш той трябваше да парира удара. Когато видя отново острието, осъзна, че щеше да е мъртъв.

Яркия Йълинг се извъртя с нечовешка бързина и мечът му описа ниска дъга. Но Удил беше готов. Стоманата на острието му изстърга в това на Йълинг, той отстъпи с лекота встрани и на свой ред атакува. Толкова светкавично, колкото се срещнаха, така и се отдръпнаха отново на разстояние. Йълинг се усмихна и разпери широко ръце. Удил гледаше навъсено, с отпуснат покрай крака си меч.

— Който и да победи — изграчи пресипнало Рейт, без да откъсва очи от двамата, — войната продължава.

— Ъхъ — промърмори Дженър, притваряйки очи при всяка размяна на удари. — Нито те, нито ние имаме друг избор.

Двамата се нахвърлиха отново един върху друг, последва светкавична размяна на удари, промушващи, сечащи, блокиращи и в следващия миг те отново пристъпяха бавно в кръг, подбирайки внимателно къде стъпват, заради пръснатите по земята камъни и натрошено дърво.

— И всичкото това за едната слава?

— За някои славата е безценна.

Настана тишина. Удил и Йълинг пристъпяха бавно, дебнеха се, обикаляха в кръг. Йълинг беше приклекнал ниско, движенията му бяха плавни като тези на майка Море, сменяше позиция след позиция и се кикотеше така, сякаш всяка размяна на удари беше нова шега. Удил стоеше гордо изправен, непоклатим като баща Земя, намръщен и мрачен, все едно присъстваше на погребение. Двамата не се изпускаха от очи, изчакваха момента, залъгваха противника и тишината се проточи и стана нетърпима. После, внезапно нова буря от звън и трясък на стомана, Смърт, надничаща над всяко рамо, от остриетата на двата меча, стоманеният въпрос зададен и получил стоманен отговор и също така внезапно — отново бавно пристъпяне, дебнене и тишина.

— Ужасно жалко, че един от двама ни трябва да загуби. — Йълинг се отдръпна от пътя на летящия към главата му меч на Удил и кръстосал поглед, пропусна свистящата стомана на косъм от носа си. — Мога да науча много от теб.

— Боя се, че имам време само за един последен урок. Смърт чака всички ни. — Йълинг скочи към Удил докато още говореше, но той отново беше готов. Изби острието му настрани и извъртя китка и мечът му остърга ръкава на ризницата на Йълинг и опакото на ръката му.

Йълинг се отдръпна рязко. Кръвта му закапа по вече опръскания в червено камък на земята. Изсмя се безгрижно и прехвърли меча в дясната си ръка.

Някой изкрещя от елфическата стена „Кърви, копеле!“ и изведнъж всички крещяха, подвикваха, ревяха с пълно гърло. Надушваха победа. Надушваха кръв.

Удил нападна и мечът му улови лъчите на слънцето и проблесна зловещо. Пронизващите му удари бяха смъртоносни, никоя ризница нямаше да ги спре. Йълинг избягваше ударите, въртеше се на една страна, на друга, стоманата на остриетата звънтеше. Той изтика меча на Удил вляво, превъртя се на пети и пропусна следващия удар от дясната си страна, но изгуби равновесие и залитна силно назад.

Удил скочи напред за довършващ удар, но стъпи върху един от многото камъни. Почти не залитна от това, може би съвсем леко, преди мечът му да полети към Йълинг. Съвсем леко залитане, но достатъчно за Йълинг да се свлече на колене и дръпне назад глава, така че единственото, което му причини меча на краля на Гетланд, преди да издрънчи в каменната настилка на двора, бе просто драскотина на бузата.

Мечът на Йълинг междувременно потъна до дръжката в тялото на Удил и половината му острие щръкна от гърба му.

Виковете на мъжете секнаха и наоколо стана тихо.

— Камък — изръмжа Удил и изгледа навъсено притиснатия в гърдите му гард на меча. — Лош късмет в битката. — И той падна настрани. Йълинг измъкна светкавично меча си и скочи към него, за да го хване преди да се е строполил на земята.

— Не — промърмори Синия Дженър и плесна гневно с длан по парапета. По цялата дължина на дървената стена се надигна вълна от сърдити ругатни, съскане и ахкане, когато Яркия Йълинг положи внимателно тялото на Удил по гръб върху прахоляка на земята, скръсти ръцете му на гърдите и те прегърнаха отново меча. В смъртта, както и в живота, стоманата беше неговият отговор.

— Добра смърт — промърмори отново Дженър.

Рейт пусна щита си и той изтропа върху дървената пътека на стената:

— Просто смърт.

Яркия Йълинг избърса острието на меча си и диамантът на дръжката му засия, когато майка Слънце проби облаците с лъчите си. Кръвта по бузата му лъщеше. Застанал насред всичкото това опустошение и прясна реколта от трупове, с тялото на мъртвия Удил в краката му, беше самото олицетворение на първородния син на Смърт.

— Ще се върна и за вас! — провикна се той, обърна се и тръгна през пробива в стената.

С това приключи поредният ден на кръвопролитие.

Сънища

Скара установи, че ѝ харесва да споделя леглото си. За самото съвкупление не беше убедена, особено след всичките шум и врява около него. Намираше го за мърляво, странно и неудобно занимание. Смехотворно дори. Първият път сигурно щеше да се изхили на глас, ако той не го взимаше така на сериозно. Малко потно боричкане. Неловко пъшкане. Лепнеща кожа и никаква грация, нито романтика. В сънищата ѝ и тя, и той знаеха какво точно правят. В действителност Скара не знаеше тя какво иска, за него и дума да не става.

Но ѝ харесваше усещането на тялото му до нея след това. Харесваше ѝ силата му, грубостта и топлината му. Харесваше ѝ как удобно се наместваха гърдите ѝ върху широкия му гръб, как се оплитаха краката им, как ребрата му се притискаха в нейните при всеки дъх. Харесваше ѝ как той потрепва и подскача на сън, също като кучетата на дядо ѝ, налягали край огнището. Харесваше ѝ дори миризмата му на вкиснато, никаква логика в това, предвид че определено не беше приятна, но странно как тя просто не можеше да ѝ се насити.

Харесваше ѝ, че не е сама.

Скара докосна рамото му. Напипа грапаво, набъбнало очертание на белег. Проследи го надолу и белегът се пресече с друг, той от своя страна с още един.

— Толкова много белези — прошепна тя.

— Във Ванстерланд ги наричаме воинска награда.

Явно и той не спеше. Щеше да се изненада да чуе, че някой в Бейлова крепост беше заспал. Така де, защо да пропиляваш в сън последната си нощ на този свят?

— Приличат на следи от бич.

Той не отговори и Скара се замисли дали не беше отишла прекалено далеч този път. Нямаше представа какви са сега правилата между двама им, но започваше да осъзнава едно, че разголването на тялото ти пред някого не означава, че разголването на сърцето ще бъде по-леко. Всъщност правеше го още по-трудно.

Рейт повдигна леко рамене:

— Преди да започна да служа на Горм бях лош. После не бях достатъчно лош.

— Съжалявам — прошепна Скара. Съжаляваше, че е бил бичуван. Съжаляваше, че не знаеше какво повече да каже, освен че съжалява. Двамата с него бяха толкова различни, във всяко едно отношение. Не би трябвало да си пасват. Но когато тя прокарваше ръка на гърдите му, а той поставяше своята върху нея, пръстите им пасваха така добре, преплетени едни в други. А може би всяка човешка ръка би паснала добре, когато алтернативата ѝ е тази на Смърт.

— Какво правим? — прошепна той.

— Държим се за ръце.

— Сега да. Ами на сутринта?

— Не смятах, че си от хората, които се тревожат за утрешния ден. Това е една от причините да те харесвам.

— Утрешният ден винаги ми е изглеждал толкова далеч. Напоследък ми се струва толкова близо.

Истината бе, че Скара нямаше представа какво правеха, нито сега, нито какво щяха да правят на сутринта. Беше прекарала много време в мисли какво ще е усещането, ако го има. И нито една за това какво ще прави, когато най-после го има. Беше точно като онази мистериозна кутия-загадка, която емисарят от Каталия донесе като подарък на дядо ѝ. Отне ѝ четири дни да я отвори и когато най-после го направи, откри вътре друга кутия.

Въпреки топлината на Рейт, Скара потрепери.

— Мислиш ли, че Яркия Йълинг ще дойде през нощта? — прошепна тя в сцепеното му ухо.

— Не му е притрябвало да бърза. Мисля, че ще изчака до сутринта.

Скара си спомни как кръвта капеше от острието на меча на Йълинг в тъмната тронна зала на дядо ѝ и се притисна в гърба на Рейт.

— Крал Удил е мъртъв — прошепна тя. Изглеждаше като изкован от желязо, непобедим. Но Скара видя да го полагат блед и студен пред трона на Бейл.

— Смърт чака всички ни — каза Рейт. — Нужно е просто едно камъче и нито умения, нито слава могат да те спасят от нея.

Скара погледна към вратата. През рамката ѝ се процеждаше светлината на факлите. Там, отвън, трябваше да е силна. Трябваше да не показва страх и колебание. Но никой не може да бъде силен през цялото време.

— Обречени сме — прошепна тя.

Рейт най-после се обърна към Скара, но в тъмнината тя не виждаше почти нищо от лицето му, със същия успех можеше да си остане с гръб към нея. Виждаше само лекото сияние на прикованите му в нея очи и острия ръб на челюстта му. Той не проговори. Не отрече.

Скара въздъхна дълбоко:

— Пропуснах си шанса да скоча от кулата на Гудрун.

— Вярно, сега е доста по-ниска отпреди.

Тя постави ръка на гърдите му и прокара върха на пръстите си през редките, бледи косъмчета по тях.

— Предполагам, мога да скоча от някоя друга кула.

Той хвана ръката ѝ:

— Може би Синия Дженър ще успее да те измъкне оттук. Като преди.

— За да не спра да бягам до края на живота си? Кралица без кралство? Обект на подигравки?

— Не и за мен. Ти си може би най-хубавото нещо, което се е случвало в живота ми.

От малкото, което знаеше за него, животът му със сигурност е бил ужасен.

— А кое е второто най-хубаво нещо, това след мен?

Скара забеляза усмивката на устните му.

— Заешката яхния може би.

— Ласкател.

Усмивката му бавно се стопи.

— Може би Синия Дженър ще успее да измъкне и двама ни.

— Гудрун и конярчето започват нов живот, пасат козичките си край планински поток.

Той сви рамене:

— Аз обичам козите.

— Защото си приличате с тях. — Тя стисна ръката му и се вгледа в очите му. Трябва да му обясни защо не може да стане. Трябва да го обясни и на себе си, може би. — Аз съм кралица, без значение дали се чувствам такава или не. Не мога просто да бъда някой друг. Трябва да водя хората си. Да защитя Тровенланд. Кръвта на Бейл тече в жилите ми.

— Знам, казвала си ми го. — Той докосна леко с палец тънкия белег на дланта ѝ. — Искам да си остане там, където е.

— Аз също. Но баща ми умря, защитавайки това място. — Тя издърпа ръката си от неговата. — Няма да бягам.

— Знам. Хубаво е да си помечтаеш обаче. — Той изпъшка уморено и понечи да стане. — Ще си вървя.

Скара го хвана, дръпна го обратно, чу го да въздиша и изведнъж всяка съпротива у него се стопи. Харесваше ѝ властта, която имаше над него. Не тази на кралица над поданик. Просто нейната власт.

— Не искаш да останеш? — прошепна тя в ухото му.

— Не се сещам за друга кралица, в чието легло бих искал да съм повече. — Той се извърна към нея. — Е, кралица Лейтлин е невероятно красива жена… ау!

Скара сграбчи рамото му и го натисна надолу, прехвърли крак връз него и го възседна. Целуна го, бавно, леко. Имаха време, все още дишаха. Започна да се отдръпва постепенно, все повече с всяка следваща целувка. Усмихна се, когато той се надига нагоре, за да я достигне…

— Кралице моя!

Сигурно нямаше да скочи така бързо от леглото, ако гореше. Скара погледна към тресящата се под силните удари на юмрук врата.

— Какво има? — извика тя. Лакътят ѝ се оплете в нощницата и тя почти я разпра от бързане да я облече.

— Кралице моя! — Гласът беше на Синия Дженър. — Кораби по брега!

— Къде се е дянал Рейт? — викна сърдито Дженър, докато вървеше след Скара покрай бойниците на стената.

„Крие се в леглото ми“ вероятно не би бил най-подходящият отговор, но добрият лъжец вплита колкото може повече истина в лъжата и напоследък Скара ставаше все по-добра в лъжите.

— В последно време не е непрекъснато пред вратата ми нощем — отвърна спокойно тя. — Мисля, че търси утеха в постелята на някое момиче.

Дженър изръмжа под нос:

— Не мога да го виня.

— Така е. — Скара забърза нагоре по стъпалата към покрива на гледащата към морето кула. — Човек заслужава колкото утеха успее да намери във времена като тези.

— Бяха гетландци. — Мастър Хъннан стоеше до бойниците и гледаше навъсено в тъмнината. — Шест кораба.

— Бяха? — натърти Скара, застана до него, загледа се в майка Море и опита да не мисли за това колко високо над скалите и прибоя в тях стоеше. В далечината на север имаше светлини в морето. Които и да са били, бяха окачили газени фенери на мачтите и кърмите на корабите, чиито светлинки бързо се смаляваха и чезнеха в тъмнината. Скара увеси рамене.

— Опитаха да пробият блокадата, но бяха отблъснати с лекота — изръмжа Хъннан. — И сега гребат с всички сили на север, с една дузина от корабите на Върховния крал по петите им, погнаха ги, както хрътки погват лисица.

Надеждите на Скара умряха попарени. Тя подпря юмруци на бойницата отпред и се загледа в черното море, посребрено тук-там от бледата светлина на луната.

— Кораби на кралица Лейтлин, предполагам. — Синия Дженър подръпна замислено брадата си. — Но ако са искали да се промъкнат покрай блокадата, защо са се осветили с тези лампи по мачтите?

Скара зърна сянка по тъмната вода и надеждите ѝ се разпалиха с нова жар:

— Защото не са искали. Целта им е била отвличане на вниманието. Виж! — Тя преметна една ръка през раменете на Дженър и посочи с другата. Вече се виждаха потапящите се във водата гребла по бордовете. Корабът се носеше бързо по повърхността, право към пристанището.

— Мисля, че това са гълъби на носа — промърмори Хъннан.

— Това е „Южен вятър“! — Скара стисна Дженър в здрава прегръдка. — Заповядай да свалят веригата!

— Свалете веригата! — изрева с пълно гърло старият моряк и на свой ред сграбчи Скара в прегръдките си. — Отец Ярви се върна!