На зазоряване

Пантите простенаха и в отворилия се процеп между портите нахлу светлината на зората. Процепът се разшири и зората огря сериозните лица на застаналите в тунела. Покритото с белези лице на Горм. Обветрените бузи на Рълф и Синия Дженър. Изпитото, хлътнало лице на отец Ярви. Светлината заблещука в очите на Скара, по тънките жили на врата ѝ, когато преглътна тежко.

— По-добре остани тук — каза ѝ Рейт, осъзнавайки, че тя няма да се съгласи.

Така и стана.

— Ако ще се предаваме, трябва да съм там.

Рейт хвърли поглед към прегърбената в сянката майка Скаер. Носеше нещо под дългото ѝ палто. Докато пристъпяше от крак на крак, Рейт видя под него матовия блясък на метал.

— Няма да се предаваме — отвърна той.

— Но трябва да изглежда така, все едно ще го правим. Освен това, — Скара размърда рамене под тежката ризница и присви свирепо очи! — искам да гледам лицето на Яркия Йълинг, докато умира.

Рейт можеше да ѝ каже, че лицето на умиращия не крие отговорите на велики тайни, дори това на най-върлия враг. Само болка и страх ще прочетеш по него. Частица от онези, които ще изпиташ сам, когато дойде твоят ред. А редът на всеки идва, рано или късно. Но тези, които знаят това, не искат да чуват за него, а онези, които не знаят, трябва да го открият сами. Затова Рейт си замълча.

Портите се разтвориха широко и отпред се простря изпотъпканата от ботуши, осеяна с отломки и пронизана от стрели студена земя. По стръкчетата трева искряха капчици роса. Отвъд, тъкмо изплуващи от утринната мараня, бяха заострените колове, очертаващи редиците на Върховния крал.

Синия Дженър се покашля:

— Сигурни ли сме в този план?

— Малко късно да кроим нов — отвърна Рълф.

— Затънали сме в блатото до шия — процеди през стиснати зъби майка Скаер. Разкърши врат и костите ѝ изпукаха. — Пътят ни е само напред.

— Сигурни сме. — Отец Ярви не изглеждаше разколебан. Той тръгна през тунела и ударите на елфическия му жезъл отекнаха в тавана. Потеглиха към Последната врата с елфическа магия като последна надежда за победа. Всичко заложено на едно последно, отчаяно хвърляне на руните. Боговете му бяха свидетели, Рейт не го беше грижа за молитви, но в този момент промърмори една.

— Стой близо до мен — прошепна през рамо.

— Знам къде да стоя. — Очите на Скара бяха приковани в редиците на Върховния крал.

Излязоха от тунела под крепостната стена и оформиха клин. Начело, вдигнал високо глава, вървеше отец Ярви. Рейт, Дженър и Рълф застанаха отляво. Горм, Сориорн и Хъннан тръгнаха отдясно. Шестимата мъже носеха най-големите щитове, които имаха в крепостта и сигурно им се искаше да бяха открили по-големи. Скара и майка Скаер вървяха по средата, а най-отзад вървеше Досдувой, вдигнал над главата си на висок кол белите гълъби от кораба на отец Ярви — символ на това, че идват с мир.

Въпреки че това беше най-голямата лъжа на света.

Кол стоеше на стената над крепостните порти, свъсил вежди и присвил очи срещу вятъра. Гледаше намръщен десетте малки фигури, крачещи по ничия земя отдолу. Погледна към неколцината от екипажа на „Южен вятър“, разположени по стените от двете му страни, стиснали в ръце донесените от Строком реликви. Извърна поглед към обкръжилата Бейлова крепост армия на Върховния крал, като огромните челюсти на кръвожаден вълк, готови да щракнат и погълнат крепостта.

Всичкият изложен на показ метал улови светлината на зората. Върховете на прътите, на които се вееха знамената на прославени бойци. Най-великите воини от Ютмарк, Ингълфолд и Ниските земи. Най-свирепите шенд. Най-безпощадните наемници, събрани от всички краища на света с обещание за плячка. Цялата несравнима мощ на Върховния крал, събрана от баба Вексен на едно място, с една цел. Най-многобройната войска от времето, когато елфите обявили война на Бог. И общата им цел — унищожението на Кол.

Е, не само неговото, естествено, но ако нещата потръгнеха зле за отец Ярви, съдбата на чирака му нямаше да е от най-завидните.

Кол осъзна, че стискаше до болка камъка на бойницата и разтвори бавно пръсти. Не беше изпитвал такъв страх от… от последния път, когато беше така изплашен. Не беше толкова отдавна, като се замисли. Като за начало Строком, преди това срещата с принц Варослаф, а преди това катеренето по стената, недалеч от мястото, на което строеше в момента.

— Богове — промърмори под нос, загледан в малките фигури долу, които спряха на върха на ниска могила, за да зачакат неизбежното. — Трябва да се науча на малко кураж.

— Или още по-добре — промърмори Скифър, — да избягваш опасностите.

Кол погледна надолу към възрастната жена. Седеше, скръстила крака, облегнала глава на студения камък, с нахлупена на лицето качулка, под която се подаваше само извитата ѝ в усмивка уста.

— Можем ли наистина да победим всички тези мъже — прошепна той и закърши нервно пръсти.

Скифър разгъна бавно дълги крака, изправи се и отметна назад качулката.

— Всички тези мъже? Пфу! — Тя зачовърка с показалец в носа си, направи на топче находките и ги изстреля ловко през стената по посока редиците на Върховния крал. — Почти ми се иска да бяха повече. — Тя протегна ръка. Бавно, много внимателно, все едно се страхуваше да не избухне в пламъци, а той се страхуваше именно от това, Кол ѝ подаде един от металните барабани. — Никоя човешка войска не може да устои мощта на елфите. — Скифър тупна леко барабана в главата си, постави го в отвора на късата елфическа реликва, натисна го и той щракна на място. Завъртя го, той затрака приглушено, а изписаните по него елфически букви се размазаха. — Ще видиш.

— Искам ли да видя?

— Всички ще видят. Без значение дали искат или не. — Скифър постави крак на бойницата, подпря лакът на коляното си и насочи елфическата реликва нагоре към сивото небе. Високо в него се рееха в широки кръгове птици. Вероятно предусещаха предстоящия пир. — Радвай се, момче, ако знаеш как. — Скифър пое дълбоко дъх през носа си, усмихна се и издиша бавно. — Поличбите са добри.

И тя запя на езика на елфите, бавно и гърлено.

Скара ги видя и сърцето ѝ заби още по-лудо. От редиците на Върховния крал се отдели група от воини, които оформиха клин и тръгнаха към тях. Времето пълзеше. Тя изгаряше от нетърпение да хукне през глава, да закрещи, да се бие дори, но само да не стои и чака на едно място.

Не бяха обикновени воини, вървящите срещу тях. Славата им бе изложена гордо на показ под формата на златни и сребърни гривни и пръстени. Позлатата по дръжките на мечовете им, кехлибарът по кантовете на щитовете им, гравюрите по високите им шлемове крещяха оглушително за множество победи.

— Красиви копелдаци — процеди през зъби Рейт.

— Повече дрънкулки по ръцете на няколко мъже, отколкото по всички гости на кралска сватба — изръмжа Синия Дженър.

И те до един се усмихваха. Точно както в нощта, когато убиха хората, които Скара обичаше. Точно както когато запалиха тронната зала на дядо ѝ, града и цялата страна, в която беше родена и израснала. Тя усети стомахът ѝ да се свива в болезнена топка. Потта изби по гърба ѝ под ризницата.

— Колко са? — чу Горм да прошепва.

— Преброих двайсет и пет — отвърна Рълф. — И един пастор.

— Майка Адуин — изръмжа майка Скаер. — Момичето за всичко на баба Вексен. — Вятърът донесе някъде отзад странен шум, някой припяваше.

— Двайсет или двайсет хиляди, няма значение. — Отец Ярви намести ръка върху елфическия си жезъл. — Това ще свърши по един и същи начин.

Скара се замисли за това какъв ли ще е този начин, без да откъсва очи от крачещия наперено начело на Спътниците Йълинг.

Освен прясната рана на бузата му, оставена от меча на Удил, лицето му беше същото като онова, от спомените ѝ за нощта, в която умря дядо ѝ. Същата миловидна усмивка, с която отсече главата на майка Кайър. Същите мъртви очи, които гледаха Скара в тъмнината на Гората. Тя усети стомахът ѝ да се надига. Стисна зъби, стисна юмруци, стисна задник дори. Йълинг спря на няколко крачки пред отец Ярви.

— Жалко — каза той. — Чаках с такова нетърпение аз да дойда при вас.

— Спестихме ти усилията — викна Скара.

— О, не, не, никакъв проблем, кралице Скара. — Дъхът ѝ секна, когато той извърна поглед и очите им се срещнаха. На лицето му се изписа известно озадачение. — Чакай малко… срещали ли сме се преди? — Йълинг внезапно заподскача от вълнение като малко дете. — Разбира се, че сме! Ти си робинята от онази нощ в тронната зала на крал Фин! — Той се плесна по бедрото. — Ах, как ме надхитри онази нощ!

— И ще го направя отново — каза Скара.

— Мм, не, боя се, че това време отмина. — Очите на Йълинг зашариха наоколо. — Дошъл си да се биеш с мен, Трошачо на мечове? Също като крал Удил?

Горм поклати глава и продължи да оглежда Спътниците на Йълинг. Ръцете им висяха отпуснати по дръжките на мечове, секири и копия, от тях струеше увереност и заплаха.

— Боя се, че и това време е отминало — отвърна той.

— Жалко. Надявах се изпратя още един прославен воин в ръцете на Смърт, да добавя песента за теб към моята и така да я направя още по-величествена. — Йълинг присви очи към изгряващата майка Слънце и въздъхна. — Може пък Трън Бату да се появи отнякъде. Да знаете, тя уби любимия ми кон в един от набезите си. — Той повдигна вежда и се обърна към един от мъжете до себе си. Беше висок воин с окачен на колана му рог. — Грубо, не мислиш ли, Воренхолд?

Насред брадата на Воренхолд се бялнаха два реда зъби:

— Такава ѝ е репутацията.

— Воини. — Яркия Йълинг изду гладки бузи и въздъхна отново. — Обсебени от славата си. Ти ще да си отец Ярви.

— Той е. — Посинелите устни на майка Адуин се извиха презрително. — Изненадана съм да те видя тук. Бях убедена, че почне ли боят, ще се изнижеш тихомълком.

Пасторът на Гетланд сви рамене:

— Но ето, че тихомълком се върнах.

Кръвта бучеше в ушите на Скара. Майка Скаер разкърши рамене и нещо помръдна под палтото ѝ.

Яркия Йълинг продължаваше да се усмихва:

— Радвам се най-после да се срещнем очи в очи. Прекалено млад си, за голямата бъркотия, която забърка.

— Същото важи и за теб — отвърна Ярви. Припяването се усили. Един от Спътниците вдигна поглед към крепостните порти. — Вярно ли е, че след като си убил крал Брата, си направил чаша от черепа му?

— Вярно е. — Йълинг повдигна ведро рамене. — Ама виното непрекъснато изтичаше през ноздрите.

— Ето ти урок, значи. — Скара го видя да стиска така жезъла си, че жилите по бледата му ръка изскочиха. — Понякога нещата не стават така, както сме се надявали.

— Урок, който ти трябва да научиш — отвърна сопнато майка Адуин. — Не отдавна баба Вексен ти даде още един шанс, но ти отблъсна протегнатата ѝ за мир ръка. — Скара изскърца със зъби. Тя не помнеше дадени шансове, само трупове по пода на Гората. Само горящия Йейлтофт в далечината. — Вече няма с какво да се пазариш. Сега всички вие ще бъдете оковани във вериги и отведени в Скекенхаус, където ще бъдете съдени от Единствен бог.

— Съд ще има! — Скара си спомни как дядо ѝ се строполи по очи в огнището. Спомни си кръвта, капеща от върха на острието на меча на Яркия Йълинг. Сърцето ѝ блъскаше така, сякаш можеше да заглуши гласа ѝ. — Но не Единствен бог ще съди. И не ние ще бъдем съдените!

Усмивките на Спътниците започнаха да повяхват, ръцете им се насочиха бавно към оръжията. Яркия Йълинг прибра зад ухото си един кичур коса.

— Приятна е за окото, но говори прекалено много. — Той хвърли поглед към крепостните стени, откъдето припяването се извиси във вой.

Майка Адуин изгледа свирепо отец Ярви:

— Ти и кралица Лейтлин сте обвинени в употреба на елфическа магия и трябва да отговаряте за престъпленията си!

— Трябва, казваш? — Ярви избухна в яростен смях. — Нека ти покажа тогава малко елфическа магия.

Той вдигна елфическия си жезъл, хвана го с две ръце и насочи единия му край към гърдите на Яркия Йълинг.

На лицето на първенеца на Върховния крал се изписа смесица от досада и учудване. Той вдигна ръка сякаш да махне и отмине с пренебрежение пасторските брътвежи на Ярви.

— Поздрави господарката си! — изкрещя Скара.

Чу се остър пукот. Нещо хвръкна нагоре от жезъла на Ярви. Пръстите на разперената ръка на Йълинг изчезнаха и по лицето му пръсна кръв.

Той залитна назад като пиян, намръщи се и погледна към гърдите си. Заопипва по тях с току-що съсипаната си ръка. Скара видя малка дупка в лъскавата му ризница и тъмно, разрастващо се петно кръв около нея.

— Хъ. — Йълинг повдигна озадачен вежди и се строполи по гръб на земята.

— Богове — каза някой.

Чу се съскане на стомана, като от измъкнат от ножница меч.

Кантът на един от щитовете улови слънцето и заслепи Скара. В следващия момент тя бе избутана настрани от лакътя на майка Скаер, която застана пред нея и отметна назад едната страна на дългото си палто. Чу се плясък на криле и някаква птица се вдигна в небето.

Воренхолд насочи копието си напред и носът му се сбърчи в свирепа гримаса:

— Ах ти, подмолно…

Майка Скаер застана между Горм и Сориорн. Те изправиха щитовете си пред нея. Тя вдигна голяма елфическа реликва и запъна единия ѝ край в рамото си.

— Не! — изкрещя майка Адуин.

Друг вид стомана

Рейт тъкмо щеше да блокира върха на това украсено с позлата копие, когато щитът в ръката на собственика му се пръсна на парчета и металният му кант провисна надолу. Мъжът зад него полетя назад, сякаш ударен от чук в ръката на великан. Красивото му, зелено наметало пламна, а прекършеното му копие се запремята във въздуха.

Тогава се чу гръмотевицата.

Шум като Разкъсването на бог. Трещене, оглушително и скорострелно като ударите на кълвач. Елфическото оръжие заподскача в ръцете на майка Скаер като живо, цялото ѝ тяло се тресеше, а викът ѝ премина в насечен, клокочещ писък. От горния край на реликвата хвърчеше метален фонтан, а от устата ѝ бълваше огън.

Пред насълзените очи на Рейт Спътниците, до един прославени воини, само за миг бяха покосени като стръкове царевица от коса, смазани като буболечки от наковалня, сред вихрушка от пръски кръв, стоманени бримки от ризниците им, трески от натрошените им оръжия и откъснати крайници.

Преди да успее да зяпне с уста, Рейт чу трещене откъм крепостните стени. Нещо проблесна в редиците на Върховния крал и той трепна и присви очи. Избухна огромно огнено кълбо и във въздуха полетяха натрошени дървени колове, буци пръст, ризници, човешки тела и части от тела. Земята се разтресе. Отприщената от елфите мощ накара самия баща Земя да потрепери от ужас.

Секирата му сега изглеждаше като безполезна играчка и той я пусна на земята. Хвана Скара за ръката, приклекна и я смъкна до себе си зад щита. Синия Дженър скопча щита си с неговия отдясно, Рълф направи същото отляво и тримата се сгушиха един в друг зад оформилата се нищо и никаква стена от щитове, а отпред пасторите продължиха да изпращат Смърт през съсипаната земя пред Бейлова крепост.

Чу се глух тътен и оръжието подскочи в ръцете на Скифър. От предния му край се проточи дълга, плавна диря от мъгла, право към редиците на Върховния крал. Тя докосна земята насред оградени в кръг коне. Огнените езици, които избълва земята, накараха Кол да ахне от изненада, а внезапният трясък, да запуши с шепи уши.

Конете хвръкнаха във въздуха като захвърлени от дете играчки. Вдигаха се на задните им крака, погълнати от огън, препускаха стремглаво, повличаха след себе си каруци. Кол простена, беше смаян и ужасѐн. Не знаеше на какво са способни елфическите реликви, но такова нещо не си беше представял дори.

Боговете му бяха свидетели, битките не го влечаха. Но поне можеше да си представи защо странстващите певци съчиняват песни за тях. Мъж срещу мъж в двубой. Умения срещу умения, кураж срещу кураж. Тук нямаше нито умения, нито кураж. Никаква доблест, просто сляпо опустошение.

Но Скифър не се интересуваше от доблест, само от отмъщение. Тя плесна отстрани оръжието и барабанът падна, подскочи от ръба на бойницата и изчезна в рова пред крепостните стени. Тя протегна ръка настрани към Кол.

— Още.

Навсякъде по стената елфическите реликви продължаваха да тракат, чаткат, пронизват ушите на Кол и той не можеше да си събере мислите.

— Аз, ъ… — заекна той, — аз…

— Пфу! — Скифър пъхна ръка в торбата и измъкна нов барабан. — Каза, че искаш да видиш магия! — Тя го пъхна в димящия отвор, откъдето беше изпаднал предишния.

— Промених си решението. — Така де, не беше ли това, в което го биваше най-много? Но в какофонията от трещящи оръжия, крещящи хора и врещящи животни никой нямаше да го чуе, нито щеше да обърне внимание на думите му.

Той надникна над парапета, почти опрял нос в камъка. Опита се да разбере какво точно ставаше там долу. В северната част на лагера явно течеше битка. В облаците прахоляк лъщеше стомана. Знамена от кожа и кости се поклащаха над напиращи тълпи.

Очите на Кол се облещиха:

— Шенд се обръщат срещу Върховния крал!

— Точно както поиска от тях отец Ярви — отвърна Скифър.

Кол я зяпна неразбиращо:

— Нищо не ми каза за това.

— Ако досега не си научил, че отец Ярви е от хората, които казват колкото може по-малко, значи няма надежда за теб.

На изток хората на Върховния крал се опитваха да сформират защитна стена от щитове. Кол видя един воин да се откъсва от нея и да хуква с вдигнат предизвикателно над глава меч. Смела постъпка, но защитната им стена беше от паяжини. От малкия кръг от щитове под белите гълъби от носа на „Южен вятър“ се чу накъсан трясък. Препускащият с меч над главата герой падна, а щитовете в стената зад него започнаха да падат един по един.

— Така няма да стане — каза Скифър и опря до бузата си единия край на елфическата реликва. Кол имаше чувството, че всеки момент ще се разплаче. Беше натикал пръсти в ушите си. Последва нов тътен. И нова мъглива диря във въздуха. Пореден разтърсващ земята трясък и още една огромна дупка в редиците на Върховния крал. Колко мъже умряха в този един-единствен миг? Изпепелени, сякаш никога не ги е имало, или хвръкнали на парчета във въздуха, като искрите изпод чука на Рин в ковачницата.

Те се предадоха, естествено. Възможно ли е хора да се бият срещу мощта, разкъсала бог? Мечовете и лъковете бяха безполезни срещу нея. Ризниците и щитовете също. От кураж и слава нямаше полза. Непобедимата армия на Върховния крал хукна обратно по пътя и през полята в пълен безпорядък. Просто тичаха през глава, без да ги е грижа накъде, стига да е по-далеч от Бейлова крепост. Прегазиха лагера си, захвърляха тичешком оръжия и щитове, погнати по петите от крещящите шенд и безмилостни елфически оръжия. От мъже с цел и кауза паниката направи стадо животни.

Напрягайки очи в утринната мараня, Кол забеляза движение в далечината. От гората край обезлюденото село се появиха коне.

— Ездачи — посочи натам Кол.

Скифър свали от рамо елфическата реликва и се изсмя с цяло гърло.

— Ха! Ако не ме лъже набитото ми за поличби око, това е работа на най-добрата ми ученичка. Трън не е от хората, които пропускат битка.

— Това не е битка — промърмори Кол. — Това е клане.

— Трън не е от хората, които ще пропуснат клане, значи.

Скифър изпъна шия и се огледа. Докъдето ѝ стигаше погледът, армията на баба Вексен биваше разпиляна като плява от вятъра. Ездачите на Трън препускаха между бягащите и ги посичаха в гръб, изтикваха ги през изгореното село и по пътя на север.

— Хм. — Тя издърпа металния барабан от оръжието и го подхвърли на Кол, който в паниката си го подметна няколко пъти нагоре, преди да успее да го задържи в прегръдките си. — Изглежда победата е наша.

Бавно, немощно и колебливо, като пеперуда излизаща от пашкул, Скара избута ръката на Рейт настрани, подпря се на ръба на щита му и се изправи на разтрепераните си крака.

Звуците до един бяха странни. Писъци, викове и кряскане на птици. От време на време трещенето на елфическите оръжия. Но всички те идваха отдалеч, сякаш от друго време и на друго място.

Майка Скаер разтриваше рамото си с изписана по лицето ѝ погнуса, после захвърли настрани все още димящата елфическа реликва.

— Ранена ли си, кралице моя? — Гласът беше на Синия Дженър. Отне ѝ известно време да осъзнае, че говореше на нея. Тя сведе поглед и изгледа глуповато ризницата си. Беше усукана и тя я дръпна надолу да я оправи и изтърси полепналата по нея кал.

— Мръсна — смотолеви под нос, все едно това беше от значение. Усещаше езика си набъбнал, тромав в пресъхналата ѝ уста, докато мигаше озадачено и оглеждаше бойното поле. Ако това въобще можеше да се нарече така.

Побитите в земята заострени колове вече не очертаваха прави линии, бяха полегнали и натрошени. В земята зееха огромни ями, а около тях бяха пръснати буци пръст, натрошени щитове и оръжия и разкъсани човешки тела, струпани на димящи купчини. Армията на Върховния крал, така страховита само допреди миг, се беше изпарила като утринна мъгла.

Отец Ярви, стиснал елфическия си жезъл, или по-скоро оръжие, под мишница, оглеждаше труповете на Спътниците на Яркия Йълинг. Не беше свъсил гневно вежди, не се усмихваше. Изражението на лицето му беше самото безразличие. Оглеждаше ги спокойно, като занаятчия, доволен от добре свършена работа.

— Ставай, майко Адуин — каза той.

Пасторът надигна глава между труповете. Косата ѝ беше почервеняла, сплъстена от кръв.

— Какво направи? — Тя зяпна Ярви неразбиращо. По изцапаното ѝ с кал лице потекоха сълзи. — Какво направи?

Ярви се наведе, сграбчи я за предницата на дрехите и я вдигна към себе си:

— Точно това, в което ме обвини! — кресна в лицето ѝ той. — Къде е съдът ти сега? Кой ще ме съди? — Той разтърси пред лицето ѝ елфическата си реликва и я тръшна обратно между труповете.

Неочаквано, един от мъртъвците се надигна и изправи, олюлявайки се на крака. Мигаше неразбиращо, сякаш току-що пробуден от дълбок сън. Оказа се Воренхолд, но Скара едва го поза. Ризницата му висеше, разкъсана, опърпана като дрипите на просяк. Щитът му висеше разпарчетосан на огънатия метален кант около лявата му ръка. Едната половина от лицето му беше одрана и окървавена, а ухото му липсваше. Дясната му ръка беше откъсната от лакътя. Той напипа рога на колана си, вдигна го, сякаш щеше да го надуе, но видя, че върхът му е счупен.

— Какво стана? — смотолеви той.

— Смърт дойде за теб, ето какво. — Горм постави ръка на рамото му, свали го на колене и с един замах на меча си отсече главата му.

— Къде е Йълинг? — прошепна Скара и тръгна, залитайки между труповете. Богове, не можеше да ги различи един от друг. Горди допреди миг воини, а сега непотребни изрезки и черва на касапския дръвник. Може би трябваше да ликува от победата си, но в момента изпитваше само ужас.

— Това е краят на света — прошепна тя. Или поне краят на света такъв, какъвто го познаваше. Силното доскоро вече не беше силно. Сигурното доскоро сега беше обвито в мъглата на несигурност и съмнение.

— Внимавай, кралице моя — мърмореше някъде зад нея Рейт, но Скара не му обърна внимание.

Откри тялото на Яркия Йълинг, сбутано между труповете, с разперени настрани ръце, с един прегънат под тялото му крак и почерняла от кръв ризница.

Скара пристъпи колебливо към него. Видя гладките му бузи, с белега на едната от меча на Удил.

Приближи още, заинтригувана и ужасена ведно. Плътните му устни бяха извити в обичайната миловидна усмивка, дори в смъртта.

Наведе се над него. Погледна в празните му очи, същите, които я преследваха в сънищата ѝ от онази нощ в Гората. Нощта, в която се закле да му отмъсти.

Потрепна ли скулата му?

Очите на Йълинг се стрелнаха към нея и Скара ахна от изненада, когато ръката му се вкопчи в ризницата ѝ и я придърпа надолу. Ухото ѝ бе долепено до лицето му. Тя чу дрезгавото му дишане. Но не беше просто дъх в ухото ѝ. Думи също. А думите са оръжие.

Ръката ѝ беше върху дръжката на кинжала в колана ѝ. Можеше да го изпрати през Последната врата с едно движение на китката. Колко пъти бе мечтала точно за това. Но си спомни думите на дядо си. „Бъди милостива към враговете си. Не заради тях, а заради себе си.“

Скара чу ръмженето на Рейт и видя сянката му да надвисва върху нея и Йълинг. Протегна ръка назад, разпери пръсти и го спря. Ръката на Йълинг пусна ризницата ѝ и тя вдигна глава и погледна опръсканото му с кръв лице.

Той притисна леко в дланта ѝ нещо. Кожена кесийка, а в нея сгънати листчета хартия, точно като тези, които майка Кайър изваждаше от ноктите на орлите, изпратени от баба Вексен.

Скара се надвеси над Йълинг. Страхът ѝ си беше отишъл, а с него и омразата. Хвана едната му ръка, подпъхна длан под тила му и повдигна леко главата му.

— Кажи ми името — прошепна тя, извърна глава и долепи ухо до устните му. Достатъчно близо, за да чуе последния му дъх. И последната изречена от него дума.

Мъртвите

Това беше знаменателно събитие.

Много от знатните гетландци, които не бяха тръгнали на война, щяха да са ядосани, че крал Удил щеше да бъде погребан в Бейлова крепост, лишавайки ги така от възможността да получат признание за важността си като удостоят с присъствието си такова важно събитие, което остава дълго в спомените на хората.

Но Лейтлин процеди през стиснати зъби, че „Гневът им е прах на вятъра за нея“. Смъртта на съпруга ѝ я направи кралица регент на стисналия полите ѝ принц Друин и сега властта ѝ беше по-голяма от всякога преди. Трън Бату гледаше иззад рамото ѝ с такава ненавист и гняв в очите, че само най-смелите се осмеляваха да срещнат погледа ѝ. Веднъж изречена, думата на Лейтлин беше закон.

От друга страна, нямаше недостиг от знаменити фигури, удостоили с присъствието си погребението на Железния крал.

Младата кралица Скара от Тровенланд беше там, доскоро окаян бежанец от собствената си страна, а сега почитана и известна навред с куража си, състраданието и най-вече, острия ѝ ум. Белокосият ѝ телохранител стоеше и гледаше зорко иззад трона ѝ.

Там беше и Гром-гил-Горм, Трошача на мечове и Правяч на сираци. Веригата му от топките на дръжките от мечовете на победени противници беше по-дълга от всякога. Страховитият му пастор, майка Скаер, гледаше мрачно иззад рамото му.

Там беше магьосницата Скифър, избила за една сутрин повече мъже, отколкото крал Удил в целия си, пълен с кървави битки, живот. Седеше кръстосала крака, нахлупила ниско качулката на парцаливото си наметало и гадаеше по известни само нея поличби в прахта по земята.

Там беше и Свидур, върховната жрица на шенд, с окачена на кожна връв през врата ѝ зелена, елфическа плочка. Оказа се, че навремето отец Ярви поискал правото на гостоприемство край лагерния ѝ огън и успял да я убеди да сключи съюз с баба Вексен и после, когато той поиска това от нея, да го наруши и се обърне срещу нея.

Там, разбира се, беше и всеизвестният с лукавост и остър ум пастор на Гетланд, мъжът донесъл елфически реликви от руините на Строком, с помощта на които бе унищожена армията на Върховния крал и животът из земите около Разбито море променен завинаги.

Чиракът му също беше там. Облечен с прекалено тънко за времето палто, той седеше, премръзнал и унил, брулен от морския бриз, замислен за това, че не му е мястото тук.

Кралският кораб, най-красивия съд в пренаселеното пристанище на Бейлова крепост, с двайсет и четири гребла от всяка страна, бе изтеглен на брега от удостоените с честта за това воини. Килът му изстърга в каменната настилка на вътрешния двор на крепостта. Същият дракар, с който крал Удил прекосил Разбито море при славното си нападение над Островите. Същият, който толкова много пъти се бе завръщал триумфално, нагазил дълбоко от тежестта на пленените роби и плячка.

Тялото на крал Удил бе положено на палубата му, увито в плененото знаме на Яркия Йълинг. Около мъртвото му тяло бяха струпани приношения, подредени така, както Бриньолф молитвоплетецът беше преценил, че най-много ще се харесат на боговете.

Рълф постави стрела до тялото на Удил и Кол забеляза, че едва сдържаше сълзите си.

— От нищо, пак в нищо — прошепна пресипнало той.

Отец Ярви постави сакатата си ръка на рамото на възрастния кормчия:

— Но какво пътешествие беше това.

Кралица Лейтлин зави раменете на мъртвия крал с кожено наметало и помогна на малкия принц Друин да вмъкне в ръката му украсен със скъпоценни камъни бокал. После постави ръка на гърдите на съпруга си и остана така, стиснала здраво зъби, докато отец Ярви не се надвеси над нея и не прошепна „Майко?“ в ухото ѝ.

Без да каже дума, кралицата се изправи и поведе опечалените към очакващите ги столове. Вятърът люлееше изтормозената трева на бойното поле, или по-скоро полето, станало свидетел на клане, и я оплиташе в краката им.

Три дузини пленени в битката коне бяха поведени към кораба. Копитата им зачаткаха по дъсчения трап до палубата, където един по един бяха заклани, за да измие кръвта им дървото. Така, според всеобщото мнение, Смърт щеше да отдаде дължимото уважение на Удил, превеждайки го през прага на Последната врата.

— Мъртвите ще тръпнат при вестта за пристигането му — промърмори Трошача на мечове, подсмръкна и Кол видя по една от обветрените му скули да се стича сълза.

— Защо плачеш? — попита го Скара.

— Преминаването на заклет враг през прага на Последната врата е толкова тъжно събитие, колкото и това на скъп приятел. За мен Удил беше и двете.

Отец Ярви помогна на младия крал Друин да допре факла до напоените с катран подпалки. Пламъците облизаха борда и миг по-късно обгърнаха целия кораб. Откъм нареденото в широк полукръг около кораба множество от воини се разнесе тъжен вопъл. Те разказаха истории за дързостта и смелостта на Удил, пяха тъжни песни за множеството му успехи в битка, говориха как никога повече няма да се роди друг с такива умения с меча.

Наследникът му, ненавършил и три зими, се губеше в големия трон и клатеше крака под седалището му. Мечът, изкован от Рин и носен от баща му, лежеше напряко на коленете му. Вирнал гордо брадичка, Друин поглеждаше един по един всеки от върволицата воини, застанал пред него да изкаже съжалението си за загубата на баща му, да му се закълне във вярност и поднесе погребален дар — най-често пленена от победените воини на Върховния крал вещ. Той поздрави всеки от застаналите пред него и яде толкова много сладки, дадени му от майка му, че накрая устата му беше цялата омазана с мед.

Отец Ярви сведе поглед настрани към него:

— На две и половина зими, а се справя с дълга си с повече финес, отколкото аз някога успях.

— Може би. — Лейтлин разроши бледорусата коса на Друин. — Може и да седи както подобава, изправен на трона, но не е дал такава клетва като твоята.

— Не се налага. — Ярви разкърши челюст и се обърна отново към огъня. — Моята още обвързва всички ни.

Седяха на столовете, в пълно мълчание, премръзнали, чак докато баща Луна и децата му, звездите, не се показаха на небето. Пламъците от горящия кораб, горящите дарове и тялото на мъртвия крал огряваха лицата на стотиците оплаквачи. Седяха така, докато не свърши върволицата от оплаквачи и младият крал не захърка тихо в ръцете на кралица Скара. Продължиха да седят, докато огънят не се стопи до тук-там мънички огнени езици и овъгленият кил не се срина сред вихрушка от искри. Първите лъчи на зората докоснаха облаците, заблещукаха по неспокойната морска вода и птиците подеха чуруликането си в тревата.

Кралица Скара се наведе, постави ръка върху тази на кралица Лейтлин и Кол я чу да прошепва „Съжалявам“ в ухото ѝ.

— Недей. Той умря, както винаги е искал. Със стомана в ръка. Железният крал! И въпреки това… в него имаше толкова повече от просто желязо. Просто ми се искаше да… бях до него накрая. — Лейтлин се отърси от мислите си, измъкна ръката си изпод тази на Скара и изтри набързо скула. — Но аз знам истинската стойност на нещата, братовчедке, с искане нищо няма да купиш от пазара.

Кралицата регент плесна с ръце и робите с подрънкващи метални нашийници започнаха да копаят и зариват все още тлеещата клада. Щяха да вдигнат висока могила до тези на загиналия в битка баща на Скара, на прадядо ѝ, Хоренход Червения и всички останали крале и кралици на Тровенланд, наследници на самия Бейл Строителя. И тя, също като останалите обрасли с трева могили, постепенно щеше да се изгуби сред дюните и потъне в мъглата на забравата на времето.

Лейтлин се изправи, намести на гърдите си ключа от хазната на Гетланд и заговори с тон, в който нямаше и следа от колебание или тъга:

— Съберете мъжете. Потегляме към Скекенхаус.

Надолу покрай пътя пленените воини на Върховния крал продължаваха да трупат падналите си другари на общи клади. Множество вече горяха, едни за дузина, други за стотина и забулваха небето с дима си в миля околовръст.

Кол бе започнал да се обучава за пастор заради учението, не за да убива. За да променя света, не да го унищожава.

— Кога ще свърши всичко това? — прошепна той.

— Когато изпълня клетвата си. — Отправените към сивото море очи на отец Ярви бяха сухи, нито следа от сълза. — Нито миг преди това.

Още преди да е стигнал най-долното стъпало Кол вече спореше със себе си наум дали да влезе там или не.

Чуваше ударите на чука на Рин. И фалшивото ѝ тананикане, докато работеше. Навремето чакаше с нетърпение да ги чуе. Бяха като приветствена песен за ухото му, изпята само за него. А сега се чувстваше така сякаш подслушваше поверителния ѝ разговор с наковалнята.

Тя работеше със сериозно изражение на огряното в оранжева светлина лице, стиснала устни, прехвърлила ключа си през рамо, така че верижката му се бе впила в потната ѝ шия. Никога не вършеше нещата наполовина. Едно от нещата, които наистина харесваше в нея.

— Започнала си да работиш със злато, както виждам?

Тя вдигна глава, извърна поглед и Кол остана без дъх, когато очите им се срещнаха. Замисли се за това колко много му бе липсвала. Колко много искаше да я прегърне. Колко много искаше да бъде прегърнат от нея. През цялото това време бе мислил, мразеше да го признае, но беше самата истина, че тя не е истинска красавица. Че един ден, някоя много по-красива от нея ще падне отнякъде, право в ръцете му. Не можеше да си повярва, че е мислил така.

Богове, какъв глупак.

— Главата на крал Друин е по-малка от тази на баща му. — Рин вдигна с клещите стеснения златен обръч, отгледа го, постави го обратно на наковалнята и продължи да кове.

— Мислех, че се интересуваш само от стомана? — Кол опита да тръгне из ковачницата с някогашната си небрежна походка, но сега всяка крачка беше истинско предизвикателство. — Мечове за крале, ризници за кралици.

— След това, което сътвориха тези елфически реликви, нещо ми подсказва, че мечовете и ризниците повече няма да се радват на голяма популярност. Човек трябва да се нагажда според промените. Да извличаш най-доброто от това, което ти подхвърли животът. Да посрещаш несгодите с усмивка, а? Хъ. Това щеше да каже Бранд.

Споменаването на името накара Кол да извърне смутено очи. Заболя го само от мисълта, че го беше предал. Него, човекът, който се отнасяше с него като с брат.

— Защо си дошъл, Кол?

Кол преглътна мъчително. Хората все повтаряха, че има дар слово. Но истината бе, че го биваше само с думите, които не значеха нищо. С онези, които описваха как се чувстваше в действителност, хич не го биваше. Пъхна ръка в джоба си и напипа хладния метал на елфическата гривна, която носеше от Строком. Приношение за мир, в случай че тя бе склонна да го приеме.

— Ами мислех си… предполагам… — Той се покашля. Устата му беше пресъхнала. Хвърли виновен поглед към Рин. — Че направих грешния избор може би? — Надяваше се това да прозвучи утвърдително. Откровено самопризнание. За беда, гласът му го предаде и то прозвуча като пискливо увъртане.

И Рин не остана впечатлена.

— Каза ли на отец Ярви, че си направил грешния избор?

Той забоде виновно поглед във върховете на ботушите си, но те не му подсказаха отговора. Обувките обикновено не говореха много.

— Ами, не още… — Не му остана дъх да ѝ каже, че възнамерява да го направи, в случай че тя го попиташе.

Но тя не попита.

— Последното, което искам, е да те разстройвам, Кол. — Лицето на Кол се сгърчи в болезнена гримаса. Това казваха обикновено хората, чието намерение е точно да те разстроят. — Но мисля, че какъвто и избор да направиш, първото, което правиш след това, е да си кажеш, че си направил грешния избор.

Щеше му се да ѝ каже, че не е честно. Искаше да ѝ обясни, че се чувства като притиснат в капан от това, което иска отец Ярви, от това, което иска тя, от това, което би искал Бранд, ако беше жив, майка му, ако беше жива. Толкова много чужди желания, че вече не помнеше той какво иска.

Но вместо това успя просто да измънка:

— Ъхъ. Аз не се гордея със себе си.

— Аз също. — Тя хвърли чука и когато очите им се срещнаха, в нейните нямаше гняв. Само тъга. И вина, като че ли. Тъкмо започваше да мисли, че това означава, че е готова да му прости, когато тя каза:

— Легнах с друг.

Мина известно време, докато осъзнае чутото и когато най-после го направи, му се прииска да не го беше чувал. Юмрукът му стисна до болка елфическата гривна в джоба.

— Какво си… С кой?

— Какво значение има? Не става дума за него.

Кол се вторачи в нея, внезапно обзет от гняв. Това беше съвсем неочаквано. И напълно нередно. Знаеше, че няма право да се чувства така, но това само го ядоса още повече.

— Мислиш, че искам да чуя това, така ли?

Тя примига неразбиращо и на лицето ѝ се изписа смесица от вина и раздразнение.

— Надявам се, че не искаш.

— Защо тогава го направи?

Раздразнението взе надмощие.

— Направих го, защото имах нужда от това, себично копеле такова! — излая насреща му Рин. — Не всичко на този свят се върти около огромния ти талант, трудните ти избори и проклетото ти, бляскаво бъдеще. — Тя забоде пръст в гърдите си. — Аз се нуждаех от нещо, а ти избра да не бъдеш наоколо в този момент! — Тя му обърна гръб. — Никой няма да те вини, ако решиш и занапред да е така.

Ударите на чука ѝ го пропъдиха обратно нагоре по стълбите. Обратно във вътрешния двор на Бейлова крепост, при войната и дима от горящите трупове.

Копане

Гърбът го болеше. Ребрата му бяха насинени. Отдавна чупената и наскоро изгорената ръце боляха всяка със своята си болка от тежката работа. Беше изкопал пръст като за десет гроба, не откри и следа от Ракки, но продължи да копае.

През цялото това време се беше тревожил какво ще прави Ракки без него. Не се беше замислял обаче, какво щеше да прави той без брат си. Май не той беше силният от двама им.

Продължи да копае. Загребване, изхвърляне, глухият звук на потъваща в пръстта лопата и бавно трупаща се на купчини пръст. Така нямаше нужда да мисли.

— Съкровище ли търсиш?

Нечия висока фигура застана на ръба на изкопа — тъмен силует на фона на майка Слънце, с ръце на хълбоците и блещукащи златни и сребърни пръстени, вплетени в плитки и масури от едната страна на главата. Последният човек, на когото се надяваше да се натъкне. Но така става то с надеждите.

— Търся тялото на брат ми.

— Каква полза от това?

— За мен има. — Той изхвърли поредната лопата пръст и буците се пръснаха в ботушите ѝ, но Трън Бату не беше от хората, които се плашат от малко мръсотия.

— Никога няма да го намериш. Но да кажем, че успееш, после какво?

— Ще му направя клада, както му е редът, ще го изгоря на нея и ще го заровя както подобава.

— Кралица Скара мисли да погребе Яркия Йълинг както му е редът. Казва, че човек трябвало да бъде щедър и милостив, дори към враговете си.

— И?

— Превих на две меча му и го зарових в земята. Трупа му накълцах на парчета и оставих на враните. Мисля, че повече щедрост от това не му се полага.

Рейт преглътна тежко:

— Аз предпочитам да не мисля за това на кого какво се полага.

— От мъртвите няма полза, момче. — Трън запуши една ноздра и се изсекна шумно през другата. — Полза има само от живите. Утре тръгвам към Скекенхаус. Да си взема отплатата от Върховния крал за смъртта на съпруга ми.

— Какво ще искаш в отплата.

— Главата му, като начало! — кресна тя и от злобно изкривените ѝ устни пръсна слюнка.

Ако трябваше да бъде честен, гневът ѝ малко го плашеше. Ако трябваше да бъде честен, намираше го за доста вълнуващ.

Напомняше му за него самия, навремето. Напомняше му за простите времена, когато знаеше кой е. Когато знаеше кои са враговете му и всичко, което искаше от този свят, бе да ги убие.

— Мислех си, че може би ще искаш да дойдеш с мен.

— Не мислех, че ме харесваш толкова.

— Мисля, че си проклето малко копеленце. — Тя подритна с върха на ботуша си един камък и той се изтърколи в изкопа. — Точно такива хора ми трябват.

Рейт прокара език по устните си. Усети старият пламък да се разпалва в гърдите му. Сякаш Трън беше огнивото, а той сухият прахан.

Беше права. Ракки е мъртъв и от всичкото това копане нямаше полза.

Рейт заби здраво лопатата в земята.

— Идвам с теб.

Скара беше променена. Или по-скоро беше започнала да се променя малко по малко, но той не го беше забелязал до този момент.

Беше свалила ризницата и приликата ѝ с Ашенлир от картината зад нея вече не беше толкова осезаема. Но кинжалът все още висеше на колана ѝ, а на ръката ѝ все още блестеше гривната с огненочервения скъпоценен камък, носена някога в битка от самия Бейл Строителя. Беше задържала и направения от Рин меч, но сега, вместо Рейт, го държеше коленичило до нея момче от една от изгорените ферми край крепостта.

Същинска кралица, с мъдри съветници до себе си. Синия Дженър не беше изгубил небрежната си, отпусната стойка на закоравял морски разбойник, но бе подстригал косата и брадата си, беше се сдобил с хубаво наметало с яка от животинска кожа с дълъг косъм на раменете, а на гърдите му лъщеше златна верига. Майка Ауд се беше стопила откъм тегло, но компенсираше това с натрупано достойнство. На отслабналото ѝ лице се изписа неодобрение при вида на пристъпящия сконфузено в тронната зала Рейт, пъхнал под мишница отмъкнатия от мъртвия капитан шлем.

Скара го погледна отвисоко, изпънала назад рамене и вдигнала гордо глава, шията ѝ сякаш нямаше край. Седеше удобно в огромния трон на Бейл и изглеждаше толкова величествена и недостижима, колкото и кралица Лейтлин. Възможно ли бе това да е същото момиче, чието легло споделяше само допреди няколко нощи? Чиито пръсти галеха нежно покрития му с белези гръб? Чийто шепот гъделичкаше ухото му? Всичко това му изглеждаше като сън сега. И може би беше просто сън.

Рейт се поклони неуверено. Почувства се същински глупак, но какво друго можеше да направи?

— Ами, ъ-ъ, мислех си…

— Кралице моя би било подходящо обръщение — прекъсна го майка Ауд и Скара не си направи труда да я поправи.

Рейт направи измъчена физиономия.

— Кралице моя… предложиха ми място в екипажа на Трън Бату. Тя ще води нападението на Скекенхаус.

— Смяташ да приемеш? — рунтавите, посивели вежди на Синия Дженър се повдигнаха учудено.

Рейт се опита да не откъсва очи от тези на Скара. Все едно бяха сами в залата. Просто мъж и жена, не главорез и кралица.

— Ако няма да имате нужда от мен тук.

Стори му се, макар и само за миг, че забеляза огорчение в погледа ѝ. Или просто му се искаше да види такова. При всички положения гласът ѝ не потрепна.

— Ти си ванстерландец. Не си ми се клел във вярност. Свободен си да си вървиш.

— Трябва да го направя — каза Рейт. — Заради брат ми.

Заболя го, изпита истинска болка в гърдите. Как само му се искаше да я чуе да казва „Не, остани, нуждая се от теб. Обичам те.“.

Но Скара просто кимна:

— Благодарна съм за вярната ти служба. — Рейт усети скулата му да потрепва и не можа да скрие това. Вярна служба? Това ли само получи от него? Това ли бе за нея, просто вярно куче? — Ще липсваш на всички тук.

Затърси в очите ѝ следа, че наистина ще липсва на някого, но лицето ѝ беше неразгадаемо като маска. Хвърли поглед през рамо и видя пред вратата да чака пратеник на принца на Калийв. Мачкаше в ръце кожена шапка, нетърпелив да дойде реда му за аудиенция.

Майка Ауд продължаваше да гледа начумерено отгоре:

— Ако няма друго? — Очевидно се беше досетила за случващото се през последните няколко седмици и бързаше да сложи край на всичко и да види гърба на Рейт колкото може по-скоро. И той не можеше да я вини за това.

Раменете му увиснаха унило, докато се обръщаше да си върви. Имаше чувството, че сам си бе скроил номер. Някога единственото, което го вълнуваше, беше да раздава юмруци. После Скара му показа друг, по-добър свят, но ето как той на драго сърце го изтъргува за поредното отмъщение, чуждо отмъщение, от което нямаше никаква нужда.

Синия Дженър го настигна на излизане от залата.

— Върви свърши каквото трябва. Но знай, че тук винаги ще има място за теб.

Рейт не беше много убеден в това.

— Кажи ми, старче… ако човек е вършил злини… това прави ли го на всяка цена зъл човек?

Дженър примига и се замисли.

— Ще ми се да знаех това, момчето ми. Знам само, че връщане назад няма, вчерашния ден не можеш промени. И остава само да гледаш с надежда за утрешния.

— Ъхъ, предполагам. — Рейт искаше да прегърне стария разбойник на раздяла, но с тази златна верига на гърдите изглеждаше прекалено сериозен и представителен и не се осмели. За това просто сведе поглед към окаляните си от копането ботуши и се усмихна половинчато преди да се отдалечи.

Главата и сърцето

Утрото беше ясно и мразовито. Дъхът на Скара, този на кралица Лейтлин, този на Друин и многобройната им свита от роби, прислужници и стражи, застанали на рампата, водеща към пристанището, се издигаше и сливаше в общ облак над главите им.

Крал Удил почиваше в погребалната си могила, крал Друин бе прекалено млад за целта, затова флотът, потеглящ да търси отплата от Върховния крал в Скекенхаус, щеше да бъде воден от отец Ярви. Това, че говореше от името на баща Мир, не попречи по никакъв начин на младия пастор на Гетланд да поеме работата на майка Война.

Майка Слънце се показа иззад високите стени на Бейлова крепост и сенките на десетките, подредени като на парад коне, килове на корабите се удължиха по водата. Гребците бяха седнали зад греблата и чакаха търпеливо. Отец Ярви махна за сбогом, гласът му проехтя над притихналото пристанище и стотиците гребци, сякаш водени от един ум и едно сърце, натиснаха греблата като един.

— Изглежда отец Ярви е новият ни водач — каза Скара.

— Войната успява да извади наяве неподозирани заложби у хората. — Гордостта в тона на Лейтлин бе очевидна, докато гледаше излизащите от пристанището кораби на Гетланд. — Едни процъфтяват, други повяхват. Винаги съм знаела, че Ярви има и решимостта, и куража да води хората. Твоите ме изненадаха обаче.

— Моите?

— Нима не остана до последно в крепостта, макар и обсадена от многохилядната армия на Върховния крал? Променила си се, братовчедке, вече не си сломеното духом момиче със зачервени от плач очи, което помня.

— Всички се променихме — промърмори Скара.

Тя видя Трън Бату да гледа навъсено от палубата на кораба си. Беше стъпила на борда, стиснала кила, сякаш нямаше търпение да стигне по-скоро в Скекенхаус. Корабът беше принадлежал на един от Спътниците. Статуята на носа му бе позлатена глава на овен, но Трън бе заповядала да я овъглят до черно. Подхождаше повече на мрачното ѝ настроение, а за онези на страната на Върховния крал — на черната ѝ репутация. Очите на Скара затърсиха по насядалите по сандъците си гребци — свирепи мъже, потеглили да търсят мъст — докато не откри една беловласа глава да се надига и спуска при всяко загребване. Извърна очи.

Вчера в тронната зала искаше да му каже да остане. Да му заповяда да остане. Отвори уста да го направи, но в последния момент се отказа и го остави да си тръгне. Накара го да си тръгне. Дори не успя да се сбогува както трябва. Благоприличието не позволяваше.

Не беше сигурна, че можеше да нарече това любов. Нямаше нищо общо с любовта, за която пееха странстващите певци. Но каквото и да бе това, което изпитваше, знаеше, че е прекалено силно, за да си позволи да рискува и го задържи пред вратата си. Ако го беше направила, щеше да трябва да се бори денонощно и знаеше, че рано или късно, щеше да изгуби тази битка. Така трябваше да е силна само веднъж.

Заболя я, когато го отблъсна. Заболя я още повече, когато видя колко го нарани. Но майка Кайър казваше, че болките са част от живота. Нищо не може да се направи с тях, освен да ги нарамиш и продължиш напред. Сега трябваше да мисли за земята, за хората си, за дълга си към тях. Това че го вкара в леглото си, беше глупаво от нейна страна. Себична постъпка. Грешка, която не можеше да си позволи да повтори.

Синия Дженър ѝ кимна от рулевата платформа на „Черно куче“ и тя вдигна ръка за поздрав. От палубите на корабите от Тровенланд се надигна вълна от приветствени викове. След победата над Яркия Йълинг хората започнаха да се стичат на тълпи в Бейлова крепост. Коленичеха в тронната зала, кълняха ѝ се във вярност и въпреки че корабите бяха пленени от Върховния крал, екипажите им бяха от нейни хора — мъже от Тровенланд.

— Сигурно имаш вече двайсет екипажа от мъже, скандиращи името ти — каза Лейтлин.

— Двайсет и два — отвърна Скара, изпращайки с поглед корабите на Тровенланд, които на свой ред излизаха от пристанището.

— Прилична сила.

— Когато ме отведоха при теб, нямах нищо. Никога няма да забравя колко много ти дължа. — В опит да върне жеста, Скара повика с ръка робинята си. — Нека ти върна робинята, която ми зае…

— Не си ли доволна от нея?

Скара видя ужаса в очите на момичето.

— Не, не, аз просто…

— Задръж я. — Лейтлин отпрати с жест робинята. — Като подарък. Един от многото, които тепърва ще получаваш. Все пак скоро ще бъдеш Върховна кралица в земите около Разбито море.

Скара извърна рязко глава:

— Какво?

— Ако ветровете на съдбата са благосклонни, скоро баба Вексен ще падне от високия си престол в Кулата на Събора. Свещениците на Единствен бог ще бъдат прокудени обратно в юга. Върховния крал ще бъде свален от трона. Не си ли се замисляла кой ще го смени?

— Бях малко заета с оцеляване ден за ден — отвърна Скара.

Лейтлин се подсмихна присмехулно сякаш нещо толкова дребно не беше причина човек да изпуска от очи въртенето на колелата на властта. И може би беше права.

— Трошача на мечове е единственият прославен воин, останал жив. Единственият крал, непобеден в битка или двубой. — Тя кимна към кейовете и Скара го видя да крачи към рампата. Хората се разбягваха като гълъби пред него да му правят път. — Гром-гил-Горм ще бъде новият Върховен крал. А ти, негова съпруга.

Скара постави ръка на бунтуващия ѝ се стомах:

— Та аз още не се чувствам готова за кралица на Тровенланд.

— Че кой някога е готов? Аз станах кралица на петнайсет. Синът ми е крал, а е едва на две.

— Боли — проплака Друин и побутна нагоре короната на главата си.

— Вече чувства тежестта на властта. — Лейтлин намести отново златния обръч на пепеляворусата му коса. — Погребах двама съпрузи. Тези бракове започнаха като нещо необходимо за Гетланд, но ми дадоха двама сина. Но, някак неусетно, се заражда уважение. Привличане и разбирателство. Дори любов. — Гласът на Лейтлин потрепери. — Някак… неусетно.

Скара замълча. Върховна кралица. С ключа на всички земи около Разбито море на шията ѝ. Няма да коленичи пред никого, никога повече. Ще служи за пример и ще води цели народи. Тя, момиче на осемнайсет зими, което няма власт върху собствения си стомах. Костваше ѝ неимоверно усилие да успокои нервите и надигналия ѝ се стомах, когато Трошача на мечове застана пред нея. Да се изповръща върху ботушите на бъдещия си съпруг би било много лоша поличба.

— Кралице Лейтлин. — Горм се поклони сковано. — Кралице Скара… може ли да поговорим преди да потегля към Скекенхаус? Ние… предстои да… — Той извърна изкривено от мъчителна гримаса лице към корабите и едната му ръка заопипва една по една дръжките на кинжалите в колана му.

— Да се оженим? — помогна му Скара. Винаги бе знаела, че няма да избира сама съпруга си, но като всяко момиче си представяше, че когато дойде време за това, верният, млад и красив принц ще се появи отнякъде и тогава главата и сърцето ѝ ще заживеят в мирно съгласие. Сега разбираше колко наивна е била. Главата знаеше, че Горм е подходящ кандидат за ръката ѝ. Сърцето просто ще трябва да се научи да живее с мисълта за това.

— Прости ми — каза той, — ако не ме бива в нежните слова, но… винаги съм бил просто воин.

— И това не е тайна за никого. — Странно как колкото и да беше напрегната отвътре, притеснението ѝ я правеше все по-спокойна и уверена. — Не верига от ключовете на жени с разбити сърца виси на гърдите ти, а такава от мечовете на победени воини.

— Така е. Такава верига ще носи и бъдещата ми съпруга. — Трошача на мечове извади верига от искрящи, лъскави скъпоценни камъни в метален обков. — Топките от дръжките на мечовете на Спътниците и Яркия Йълинг — каза той и я постави на врата на Скара. — Ти отмъсти за смъртта на дядо си, — той намести веригата върху кожената наметка на раменете на Скара — и заслужаваш да я носиш гордо, както аз моята.

Скара погледна към блестящия камък в средата на веригата — диамант, колкото жълъд, в позлатен обков. Познаваше го добре. Виждаше го всяка нощ в съня си. Той искреше, обагрен в червено и оранжево от светлината на жаравата в нощта, когато Яркия Йълинг уби майка Кайър и крал Фин.

Тя потрепери от погнуса, искаше да свали веригата от врата си и да я запрати в морето заедно със спомените си от онази нощ. Но за добро или зло, те бяха част от нея, а и не можеше да откаже такъв подарък. Затова се изправи, изпъна назад рамене и се замисли, дали всъщност не ѝ харесваше тежестта на веригата.

В нейните уши тя ще нашепва окуражително. Скара беше минала през огън и също като добрата стомана излезе от пламъците по-силна.

В ушите на останалите тя ще крещи заплашително. Без значение от славата ти, опълчиш ли се на тази жена, ще свършиш като още една брънка във веригата ѝ.

— Достоен за Върховна кралица на земите около цяло Разбито море — каза тя и притисна веригата към гърдите си.

— Искам да те успокоя, след като… предполагам не съм мъжът, когото сама би избрала за свой съпруг. Искам да те уверя, че възнамерявам да бъда добър съпруг. Да оставя в твои ръце боравенето с пари и съхранението на ключа от хазната ми. Да те даря със синове.

Скара се поколеба, но това бяха правилните думи според обичаите и майка Кайър никога нямаше да ѝ прости, ако не му отвърнеше подобаващо.

— Точно както аз възнамерявам да бъда добра съпруга. Да оставя в твоите ръце боравенето с плуга и меча. Да те даря с дъщери.

На чепатото лице на Горм грейна огромна усмивка.

— Надявам се. — Той погледна надолу към Друин, който беше вдигнал глава и гледаше към него. — Малки хора в краката ти, на които да дадеш по-добро бъдеще. Хубаво нещо е това.

Скара се постара да прикрие добре неувереността си. Усмихна се миловидно:

— Ще намерим пътя си към бъдещето и ще тръгнем по него ръка за ръка. — И тя протегна ръка и хвана неговата.

Изглеждаше така малка, бледа и мека в загрубялата лапа на Горм. Приличаше на ръката на дете. Но макар и малка и мека, в нея имаше повече сила, отколкото в неговата. За разлика от неговата, тя не трепереше.

— Не се съмнявам, че ще бъдеш толкова добър съпруг, колкото добър воин си — каза Скара и постави другата си ръка под неговата, за да успокои треперенето ѝ.

— Ще бъдем непобедими заедно, като баща Земя и майка Море. — Той се оживи при открилата му се възможност да смени темата и заплува в познати води. — Като начало, ще ти донеса главата на Върховния крал като сватбен подарък!

— Аз предпочитам мир.

— Мирът идва след като всичките ти врагове са мъртви, кралице моя. — Горм измъкна ръка, поклони се отново и тръгна към кораба си.

— Ако тази негова верига трябва да го е научила на едно — промърмори Лейтлин, — то е, че враговете никога не свършват.

Пасторското бойно поле

— Мислиш си, че имаш толкова много време — каза Скифър, вторачена в огъня. — Толкова щедри награди пред теб, толкова реколта за обиране. Помни ми думата, гълъбче, без да осъзнаеш как, това славно бъдеще, към което си се стремил цял живот, се превръща в торба изтъркани истории, а пред теб нищо, освен прах.

Кол въздъхна тежко. Оранжевата светлина по лицето на Скифър му напомни за светлината от пещта по това на Рин и в мислите му изплуваха отново спомените за злощастната им последна среща. Две толкова различни жени, нищо общо помежду им, но когато си паднал духом, и най-малкото извиква горчиви спомени.

— Пийни малко чай, а? — Опита се да прозвучи непринудено, докато сваляше чайника от огъня, ведро, както някога, но се провали напълно. — Може би не всичко ще ти се струва толкова мрачно, ако…

— Сграбчи живота с две ръце! — кресна Скифър и Кол подскочи и насмалко да изсипе чайника в скута си. — Наслаждавай се на каквото имаш. Власт, богатство, слава, пфу — привидения. Вятър, не можеш го взе в ръце. Няма славен път. Всички пътеки водят към Последната врата. Животът те сблъсква с хора, живей заради искрите, които прехвърчат между теб и тях. — Тя се сгуши в наметалото си. — Те са единствените светлинки в тъмнината на времето.

Кол тръсна чайника обратно в огъня и част от чая плисна и изсъска в жарта:

— Пийни малко чай, как не — смотолеви под нос той и остави Скифър сама с тъмнината ѝ, а своята отнесе навън от руините, на билото на хълма над Скекенхаус, седалището на Върховния крал.

Кулата на Събора се издигаше от центъра на града — съвършени елфически камък и стъкло, високо, високо в небето — прерязани от Разкъсването на бог. Върху нея хората бяха надграждали. Имаше кулички, стени, куполи, покриви и навеси, накачурени едни връз други — грозна коричка на заздравяваща рана. А над нея, високо в небето, се рееха точици. Гълъби може би, като онези, за които се грижеше у дома Кол, донесли вести от паникьосани пастори по всички краища на света. Или орли, изпратени от баба Вексен с последни отчаяни заповеди.

Новият огромен храм на Единствен бог се гушеше в сянката на елфическата кула. Грозновато творение, въпреки изобилието от усилия и средства, хвърлени по строежа му. Десет години от започването му, а още бе опасан със скеле, с щръкнали, като ребрата на гниещ под слънцето труп, греди на покрива. Отчаян опит на Върховния крал да докаже, че и хората са способни на грандиозни начинания. За беда доказваше единствено, че най-грандиозните начинания на хората бледнееха пред най-невзрачните реликви от времето на елфите.

Около кулата и храма, във всички посоки, тръгваше килим от покриви, прорязан от лабиринт от тесни улички между постройки от камък, от дърво, от кирпич и опъната кожа. А най-отвън, прословутите елфически стени на Скекенхаус опасваха града. Миля подир миля гладък елфически камък. На места се рушаха и хората ги бяха постегнали с каменна зидария и надстроили с бойници и кули. Но рушащи се или не, стените бяха все така високи и здрави. Много здрави.

— Трябва да влезем вътре — процеди през стиснати зъби Трън. Елфическата ѝ гривна светеше в огненочервено. Тя гледаше града със свирепото изражение на прегладняла вълчица пред кокошарник и Кол нямаше да се учуди, ако започнеше да точи лиги, толкова надъхана бе за мъст.

— Естествено — отвърна майка Скаер, присвила свирепо очи, както обикновено. — Въпросът е как?

— Все още имаме елфическите оръжия. Аз казвам да ги използваме, за да разчупим черупката на баба Вексен и я измъкнем навън.

— Ще отнеме време да минем през тези стени, дори с помощта на елфически оръжия — каза отец Ярви. — А кой знае какви неприятности може да натвори тя през това време.

— Може да обстрелваме града с горящи стрели — предложи Рълф и потупа черния си лък. — За това и човешките оръжия вършат работа. Ще им спретнем един хубав пожар.

— Това сега е моят град — каза отец Ярви. — Не възнамерявам да го изгарям до основи.

— Твоят град? — подметна ехидно майка Скаер.

— Разбира се. — Отец Ярви извърна спокойно поглед от Скекенхаус и го насочи към нея. — Все пак аз ще съм следващият Първи пастор на Събора, дядо Ярви.

Скаер прихна развеселена:

— Дядо Ярви, така значи?

— Ако Ванстерланд ще получи трона на Върховния крал, Тровенланд ключа от хазната на Разбито море, мисля, че е повече от справедливо Гетланд да получи Кулата на Събора.

Майка Скаер присви още по-свирепо очи, но замълча, хваната натясно между подозрителността си към амбициите на отец Ярви и изкушението да види Горм на престола на Върховния крал.

— Трябва да свикаме съвещание за това, както си му е редът.

— Нима е необходимо мъдри хора като нас да обсъждат очевидното? Трябва ли да свикваме съвещания, за да установяваме дали майка Слънце ще последва баща Луна по небосклона?

— Само глупакът се препира с други глупаци за това, което още не му принадлежи — промърмори под нос Кол. Явно той бе единственият пастор наоколо, който все още го бе грижа да проправя пътя на баща Мир, а дори не беше положил клетва като такъв още.

Рълф пъхна палци в протрития си колан:

— Каква ирония, а, четири седмици висяха пред стените ни. И сега ние ще киснем още толкова пред техните.

— Яркия Йълинг допусна грешка, като се опита да влезе с катерене или копане под стените — каза Ярви.

— Нима, а какво трябваше да направи тогава? — сопна се Трън.

Кол знаеше отговора, колкото и малко да му харесваше той:

— Трябваше да опита с приказки.

— Именно. — Отец Ярви взе жезъла си и заслиза внимателно по склона на хълма. — Воините да останат тук. — Сега стоим на пасторското бойно поле.

— Не ме е грижа, стига да има отмъщение на него! — изръмжа Трън.

Ярви се обърна и оголи зловещо зъби:

— О, отмъщение ще има, предостатъчно за всички ни, Трън Бату. Дал съм клетва да си отмъстя.

Полето пред градските порти на Скекенхаус представляваше кално тресавище, осеяно с боклук, разкъсани платнища от шатри, натрошена на парчета покъщнина и трупове на домашни животни. Притежанията на хората, които се бяха стекли в Скекенхаус да търсят сигурност и защита. Или на онези, които бяха избягали от града по същите причини. Глупаво решение и в двата случая. Когато майка Война разпери криле, никъде не си в безопасност.

Кол имаше буца в гърлото си. Не беше изпитвал такъв страх от пътуването до Строком. Осъзна, че върви все по-близо до Рълф и големия му щит, с всяка следваща крачка към високите елфически стени на града, с провесени от бойниците знамена на Върховния крал и Единствен бог, се прегърбваше все повече.

— Не беше ли ти момчето, което се изкатери по стените на Бейлова крепост? — изръмжа кормчията без да извръща глава към Кол.

— Да. И тогава също умирах от страх.

— Само лудият и глупакът не изпитват страх. Героят се изправя срещу опасността, въпреки страха си.

— Не може ли да не съм нито едно от трите и просто да си ида у дома? — промърмори Кол.

— Няма връщане назад — викна през рамо майка Скаер и намести скритата под палтото ѝ дълга елфическа реликва.

— Не се бой, приятелю. — Досдувой повдигна още по-високо дългия кол с белите гълъби от носа на „Южен вятър“ на върха. — Пасторският гълъб ще спре стрелите.

— Красива изработка, — Кол се стресна и подскочи при поредното движение на нещо зад бойниците на стената, — но прекалено тънка, че да спре стрела.

— Целта на пасторския гълъб — изсъска през рамо отец Ярви, — е да задържи стрелата в колчана на стрелеца. Сега спри да подскачаш като уплашен заек.

— Стой! — долетя от бойниците пронизителен вик и групата закова на място. — Три дузини лъкове са насочени към вас!

Отец Ярви изпъчи гордо гърди сякаш да улесни стрелците, предлагайки им по-лесна мишена, но Кол забеляза, че здравата му ръка стискаше уверено елфическия му жезъл.

— Свалете оръжията! — Прозвуча така спокойно и уверено, сякаш не те, а той стоеше на сигурно място на стената. — Ние сме пастори, идваме да говорим от името на баща Мир!

— Но водите въоръжени мъже със себе си!

— Ако се наложи, ще говорим от името на майка Война, с гръмотевични думи. — Отец Ярви посочи към воините, които се разгръщаха в калното поле около стените на града. — Воините от Гетланд и Тровенланд обкръжават града ви. Самият Трошач на мечове пристига по море. А зад нас, от онзи хълм, ви наблюдава вещицата Скифър. Тя, чиято магия унищожи цялата армия на Върховния крал. Чака думата ми. Че сте приели условията ми и най-после ще има мир. — Отец Ярви свали ръка. — Или че сте ги отхвърлили и сте готови да последвате съдбата на Яркия Йълинг.

Когато мъжът от стената заговори отново, в гласа му не беше останало предизвикателство:

— Ти си отец Ярви.

— Да. Водя със себе си майка Скаер от Ванстерланд.

— Аз съм Утнир. Избран съм да говоря от името на хората в Скекенхаус.

— Привет, Утнир. Надявам се заедно с теб да спасим много човешки животи днес. Къде е баба Вексен?

— Затворила се е в Кулата на Събора.

— Ами Върховния крал?

— Не се е появявал публично откакто пристигна вестта за поражението при Бейлова крепост.

— Всяка победа е нечие поражение — прошепна Кол.

— Точно както всеки герой е нечий злодей — отвърна Рълф.

— Водачите ви са ви изоставили! — провикна се майка Скаер.

— Затова сега вие трябва да изоставите тях, преди да са завлекли цял Скекенхаус след себе си през прага на Последната врата.

Последва мълчание. Хладният вятър повдигна провесените от бойниците знамена и те заплющяха в гладкия елфически камък на стената.

— Носят се слухове, че сте в съюз с шенд — долетя отвисоко гласът на Утнир.

— Вярно е. Аз съм стар приятел с върховната жрица Свидур. Ако не се предадете, когато градът падне, ще го оставя в нейни ръце и хората на Скекенхаус ще бъдат изклани или отведени в робство.

— Ние нямаме нищо общо с тази война! Не сме ваши врагове!

— Докажете, че сте наши приятели тогава и ни помогнете да постигнем мир.

— Чухме, че си говорил такива сладки думи и на Яркия Йълинг. Защо да ти се доверяваме?

— Яркия Йълинг беше побесняло псе, боготворящо Смърт. Той уби хладнокръвно крал Фин и пастора му. Изгори жени и деца в Торлби. Не изпитвам никакво съжаление за кончината му. — Отец Ярви вдигна сакатата си ръка. Гласът му не потрепна. Лицето му бе самото откровение. — Но аз съм пастор и говоря от името на баща Мир. Решите ли да чуете думите му и тръгнете по стъпките му, аз ще бъда до вас. Отворете портите и аз ви давам слънчева и лунна клетва, че ще направя всичко, на което съм способен, за да спася живота и имуществото на хората в Скекенхаус.

След всичкото кръвопролитие Кол изпита истинска гордост да види учителя си най-после да разтваря свитата в юмрук ръка. От бойниците се разнесе мърморене, но явно Утнир бе удовлетворен от чутото. Или ако не друго, удовлетворен от факта, че нямаха друг избор.

— Така да бъде! Ще предам ключа от града в ръцете ви!

— Един ден историята ще ти благодари! — провикна се отец Ярви.

Кол осъзна, че през цялото време бе сдържал дъха си и сега изпусна въздишка на облекчение. Майка Скаер изсумтя под нос и се загърна в палтото си. Досдувой се наведе към Кол и се ухили до уши:

— Май не гълъбът, а самият отец Ярви беше нашият щит днес.

В това време пасторът на Гетланд бе преметнал ръка през раменете на Рълф и нареждаше в ухото му:

— Събери най-кротките от хората си и поеми контрол над градските порти.

— Не са ми останали много такива — отвърна Рълф. — Неколцина от мъжете от екипажа на „Южен вятър“ се разболяха.

— Онези, които гребаха до Строком? — промърмори под нос Кол.

Отец Ярви се направи, че не го чу.

— Събери каквото можеш тогава и се погрижи градската стража да бъде разоръжена. Искам дисциплина и добро отношение към всички.

— Разбрано, отец Ярви — отвърна кормчията, обърна се и започна да вика един по един хората си.

— После пусни шенд в града.

Рълф извърна глава и облещи очи:

— Сигурен ли си?

— Искат отмъщение за всичките набези на Върховния крал в земите им. Дадох дума на Свидур, че хората ѝ ще получат първи града. Погрижи се обаче Трън Бату и Гром-гил-Горм да получат своя дял. Това е по-малкото зло.

— Но ти се закле — промърмори Кол, след като Рълф се отдалечи, клатейки невярващо глава.

— Заклех се да направя всичко, на което съм способен, да предпазя града. На повече от това не съм способен.

— Но всички тези хора…

Ярви сграбчи Кол за ризата и го придърпа към себе си:

— Чу ли всички тези хора да протестират, когато гореше Йейлтофт? — кресна в лицето му той. — Ами Торлби? Ами когато умираше крал Фин? Или Бранд? Не. Всички те ликуваха и викаха името на Яркия Йълинг. Нека сега си платят за това. — Той разтвори юмрук и приглади ризата на гърдите на Кол. — Не забравяй, властта изисква едното ти рамо да е винаги в сянката.

Краят на въжето

Отец Ярви може и да беше казал да не се пали, но някъде гореше пожар.

Пушекът се стелеше из въздуха като тънка пелена и забулваше в сумрак Скекенхаус. Рейт усещаше дращенето му в гърлото си. Всеки дъх му костваше усилие. В сумрака прелитаха фигури. Тичащи фигури. На грабещите, или ограбените.

Странно как нещо толкова незначително като миризмата на дим може да извика в мислите такива ярки спомени. Малко воня на изгоряло и Рейт беше отново в онова село на границата между Ванстерланд и Гетланд. Как го наричаха, Холъби? Селото, което запалиха просто ей така, за едното нищо. Рейт удави един човек в коритото с помия в някаква кочина. Тогава му се струваше хубава постъпка. После, когато се перчеше навред с това, Гром-гил-Горм се смя с пълно гърло, заобиколен от воините си. Нарече го проклето малко копеленце, усмихваше се доволно, че има такова кръвожадно псе, вързано на верига в двора си.

Сега страхът пълнеше устата му с кисела слюнка. Сърцето му биеше като лудо, ръката на дръжката на секирата и главата му под шлема лепнеха от пот. Нещо изтрополи и Рейт подскочи от уплаха. Чу се писък, протяжен, по-скоро вой на животно, отколкото човешки вик и той се обърна рязко и затърси с очи из пушилката.

Сигурно трябваше да благодари на майка Война, че стои на страната на победителите. Все това повтаряше на брат си, нали така? А Ракки клатеше глава над пепелта и опустошението. Но ако имаше вярна страна в коя да е война, беше много трудно да си представи, че Трън Бату и екипажът ѝ от главорези стоят на нея.

Към свирепа компания се беше присъединил. Очите им святкаха гневно, приличаха на тези на прегладняла лисица. Глутница вълци, телата им занемарени, но оръжията им излъскани и наточени. Повечето бяха гетландци, но Трън беше готова да приеме всеки, който имаше сметки за уреждане и достатъчно здрав стомах, за да понесе това как ще бъдат уредени. Рейт дори не знаеше имената на повечето от тях. Не означаваха нищо един за друг, свързваше ги само омраза. Мъже, загубили семейство и приятели. Мъже, изгубили себе си и сега не им оставаше друго, освен да вземат от другите това, което им е било отнето.

Едни вадеха хората на улицата, докато останалите тършуваха из къщите. Обръщаха чекмеджета на пода, разбиваха ракли и шкафове, разпаряха постели. Предполагаемо в търсене на скрито имане, но всъщност просто защото им харесваше да рушат. Жертвите им оказваха не повече съпротива от поведени към кланицата овце. Някога Рейт беше изненадан, че не се бият. Презираше ги за това. Сега ги разбираше напълно. Повече нямаше воля за бой.

Човек не е само страхливец или герой. Човек е по малко и от двете, според обстоятелствата. Според това кой стои до него и кой насреща му. Зависи и от живота, който е водил. От това каква смърт си мисли, че го чака.

Бяха подредени в редица, коленичили по протежение на улицата. Някои биваха натиснати надолу. Други проснати по очи. Повечето сами отиваха на края на редицата и клякаха послушно. Тук-там ритник или шамар, за да ги накарат да се разбързат, но иначе насилие още нямаше. В края на краищата пребитият роб струва по-малко от здравия, а ако не ставаха за продан, защо да си пилееш усилията да ги биеш?

Рейт притвори очи. Богове, беше толкова уморен. Нямаше сили да стои на краката си. Опита да си припомни лицето на брат си, това на Скара, но те бяха размазани, неузнаваеми. Единственото лице, което беше ясно в спомените му, бе това на жената, която гледаше ужасена горящата си ферма. Викаше имената на децата си. Гласът ѝ пресипнал, треперещ от мъка. Рейт усети избилите сълзи да пробиват стиснатите му клепачи и отвори очи.

Един ванстерландец със сребърна обеца на носа влачеше някаква жена. Държеше я под мишницата, влачеше я и се смееше, в смеха му нямаше радост. Смееше се насила, сякаш да убеди останалите и себе си, че в това има нещо забавно.

Трън Бату не изглеждаше като човек, на който му е до смях. Стискаше зъби и мускулчетата по слепоочието на остриганата ѝ до кожа половина на главата играеха. Белезите по потрепващите ѝ бледи бузи бяха като живи. Жилите по ръката ѝ, стиснала безмилостно секира, бяха изскочили заплашително.

— Повечето от тия не си струват да ги мъкнем с нас — каза един от воините ѝ, гетландец с изкривена на една страна челюст и свали на колене поредния старец.

— Какво да ги правим тогава? — попита друг воин.

Тонът на Трън беше равен, пълен с безразличие:

— Мисля да ги избием.

Една от жените в редицата започна да нарежда, задавена от хленчене, молитва и някой ѝ затвори устата с плесница.

Предполагаше се, че това е мечтата на живота му. Плячкосването на голям град. Крачиш наперено по улицата като най-голямото и зло куче в града. В мирно време обект на присмех, но я да видим дали някой ще смее да се изхили сега. Пълна власт, над всичко и всеки, просто защото си този с острие в ръката и си достатъчно проклето копеле, че да го използваш.

Очите на Рейт плуваха в сълзи. От дима може би или пък плачеше. Чувстваше се пребит, смазан като брат си под земята. Едва успяваше да си поеме дъх. Изглежда всичко у него, заслужаващо си спасението, беше останало под земята с Ракки или в Бейлова крепост със Скара.

Той разкопча с треперещи пръсти катарамата на шлема си, свали го и го захвърли настрана. Той издрънча глухо и Рейт го изпроводи с поглед, докато се търкаляше на ръба си по каменната настилка на улицата. Задращи с нокти по прилепналата за главата му коса, но не усети почти нищо.

Извърна поглед настрани към коленичилите в редица хора. Едно момче загреба шепа пръст от канавката и я стисна в треперещ юмрук. От върха на носа на една жена се поклащаше капка от сълзи. Старецът в края на редицата хриптеше при всеки дъх.

Трън тръгна към него. Подметките на ботушите ѝ изскърцаха зад гърба му. Тя не бързаше. Събираше кураж може би. Или се наслаждаваше на момента. Разтвори леко пръсти и дръжката на секирата се плъзна бавно надолу в дланта ѝ. Излъсканият край спря в дланта ѝ и тя намести пръсти около него.

Старецът замига на парцали и изкриви от ужас лице, когато тя започна да намества крака зад гърба му. Завъртя бавно стъпала, едно по едно, като дървар пред дънера за цепене на дърва.

Разкърши рамене, покашля се, извърна глава и се изплю на земята.

Вдигна секирата.

Рейт издиша бавно, пристъпи между Трън и стареца и се изправи лице в лице с нея.

Не каза нищо. Не мислеше, че можеше да проговори, така се беше стегнало гърлото му. Сърцето му щеше да изскочи. Затова просто стоеше и я гледаше в очите.

Тишина.

Гетландецът с кривата челюст направи крачка към него:

— Размърдай си задника, глупако, преди да съм те…

Без да откъсва очи от тези на Рейт, Трън вдигна показалец и изсъска. Гетландецът закова на място. Очите ѝ бяха хлътнали, заобиколени от тъмни сенки, а ъгълчетата им лъщяха в червено от светлината на елфическата ѝ гривна.

— Махни се от пътя ми — каза тя.

— Не мога. — Рейт отърси щита от ръката си и го пусна на земята. Хвърли секирата си върху него. — Това не е отмъщение. Това е просто убийство.

Белязаната буза на Трън потрепери. Раменете ѝ почти се разтресоха от ярост, когато заговори отново.

— Няма да те моля отново, момче.

Рейт разпери ръце и извърна длани към нея. Усещаше стичащите се по бузите му сълзи, но му беше все едно.

— Щом толкова много искаш да убиваш, почни с мен. Заслужавам го повече от тях.

Той притвори очи и зачака. Не беше чак такъв глупак, не се заблуждаваше, че с това ще изкупи и една стотна от онова, което беше направил. Но просто не можеше повече да стои и гледа безучастно.

Нещо изхрущя и лицето му пламна, пронизано от остра болка. Той залитна, в следващия момент главата му се блъсна в камък.

Светът се завъртя. Устата му се напълни със солен вкус.

Остана да лежи на земята. Замисли се дали кръвта му не изтичаше по улицата. Замисли се дали го беше грижа от това.

Все още дишаше, ако можеше да се съди по излизащите от носа му кървави мехури при всеки дъх. Постави ръка на носа си. Беше станал два пъти по-голям отпреди. Счупен, естествено, съдейки по острата болка, когато го докосна. Изпъшка, претърколи се на една страна и се подпря на лакът.

Свирепи лица, белязани лица, плуваха размазани над главата му. Старецът продължаваше да е на колене и устните му мълвяха молитва. Трън продължаваше да стои зад гърба му със секира в ръка. Гривната ѝ гореше като нажежен до червено въглен. По червеното петно на челото ѝ се досети, че го беше ударила с глава.

— Пфу — изпъшка Рейт.

Костваше му огромно усилие да се надигне на четири крака. Кръвта от носа закапа по бледите му, разперени на камъка длани. Успя да се надигне на коляно, олюля се, разпери ръка и успя да запази равновесие. Замайването му отслабна и той се изправи, макар и трудно, на крака. Застана отново между Трън и стареца.

— Ето ни отново тук. — Прокара език по зъбите си, изплю кръвта, разпери ръце, притвори очи и зачака.

— Проклятие — изсъска отсреща Трън.

— Тоя луд ли е? — попита някой.

— Хайде, убий го и да приключваме — изръмжа онзи с кривата челюст.

Отново тишина, която сякаш се проточи цяла вечност. Рейт стисна още по-силно очи. При всеки дъх счупеният му нос свиреше и той не можеше да го спре.

Нещо изстърга тихо и той отвори плахо едно око. Трън плъзна дръжката на секирата си в халката на колана ѝ и застана с ръце на хълбоците. Той замига неразбиращо насреща ѝ.

Явно нямаше да умре днес.

— Какво да правим? — викна онзи с обецата на носа.

— Пуснете ги да си вървят — каза Трън.

— Просто така? — От устата на гетландеца с изкривената челюст пръснаха слюнки. — Защо те да могат да си тръгнат просто така? Те пуснаха ли жена ми да си върви?

Трън извърна бавно глава към него:

— Още една дума и ще се наредиш в редицата. Казах да ги пуснете да си вървят. — Тя хвана стареца за яката, изправи го на крака и го блъсна към къщите.

Рейт свали бавно ръце. Лицето му пулсираше от болка.

Усети как нещо плесна по бузата му. Обърна се и видя, че гетландецът го беше заплюл.

— Ти, малко копеленце. Ти трябва да умреш тук.

Рейт кимна уморено и изтри буза:

— Ъхъ, сигурно трябва. Но не за това тук.

Сълзите на баща Мир

Отец Ярви вървеше начело. Коридорът кънтеше от ударите на жезъла му в пода. Жезълът, с който уби Яркия Йълинг. Вървеше така бързо, че Кол трябваше да подтичва, за да не изостава. Парцаливото наметало на Скифър плющеше около отпуснатата покрай крака ѝ елфическа реликва. Оръжията и екипировката на Рълф и хората му, които ги следваха, подрънкваха и потракваха при всяка стъпка. Майка Адуин залиташе най-отзад. Огненочервеният ѝ гребен беше сплъстен в безформена топка на главата. Тя се опитваше да отпусне малко въжето около протритата ѝ шия, с което я влачеха.

Стените на коридора бяха отрупани с оръжия, огънати, оцвъкани с ръждиви петна древни оръжия. Оръжията на победените от армията на Върховния крал воини през последните няколкостотин години. Но победите на Върховния крал бяха минало. През тесните прозорци долиташе шумът от продължаващото плячкосване на Скекенхаус. Влизаше миризмата на дим. Страхът, плъзнал из града като чума.

Кол заби поглед в пода, не искаше да мисли за това, което ставаше навън. Не искаше и да мисли за това, което предстоеше да стане тук, когато отец Ярви най-после се изправеше очи в очи с баба Вексен.

— Ами ако е избягала? — викна Скифър.

— Тук е — отвърна отец Ярви. — Баба Вексен не е от хората, които бягат.

Коридорът свършваше пред високи врати от тъмно дърво, покрити с гравюри, изобразяващи сцени от живота на Бейл Строителя. Покоряването на Тровенланд. Покоряването на Ютмарк. Планината от трупове, която беше изкачил, покорявайки земите около Разбито море. При други обстоятелства, ако не на тази на Бейл, Кол би се дивил на майсторската работа на дърводелеца, но днес не беше ден за това.

Пред вратите стояха една дузина облечени в ризници стражи, насочили копия и сурови погледи към приближаващата група.

— Отстъпете настрана — заповяда отец Ярви. Рълф и хората му се разгърнаха по цялата широчина на коридора. — Майко Адуин, кажи им.

— Пуснете ги да минат, умолявам ви! — Изглежда думите ѝ причиняваха повече болка от въжето на шията, но тя ги изрече послушно. — Градът падна, всичко е загубено. Всяко кръвопролитие оттук насетне ще е напразно!

Кол се надяваше, че те ще я послушат. От друга страна, знаеше как обикновено става с надеждите.

— Не мога да направя това. — Предводителят на стражите явно беше прославен воин, обкованият му със сребърни шипове щит беше изрисуван с орел, символ на Първия пастор. — Баба Вексен заповяда вратите да останат затворени. Дадох клетва да изпълня заповедта ѝ.

— Клетви — промърмори под нос Кол. — Само проблеми създават.

Скифър избута Кол от пътя си и пристъпи напред. Вдигна елфическата реликва и я опря в рамото си:

— Наруши клетвата си или посрещни Смърт.

— Моля, недей! — Майка Адуин се хвърли към Скифър, но воинът, който държеше въжето около шията ѝ я дръпна рязко назад.

Предводителят на стражата вдигна щит пред себе си и изгледа гордо Скифър над посребрения му кант.

— Не ме е страх от теб, вещице! Аз…

Оръжието на Скифър изтрещя оглушително в тясното пространство на коридора. Половината щит на мъжа се пръсна. Ръката му излетя сред облак от пръски кръв и удари стоящия до него воин. Тялото му полетя назад, блъсна се във вратите и се строполи по очи. Кракът му пририта и замря. Около тялото се образува локва кръв. Красивата дърворезба беше опръскана в червено. Някакво малко парченце метал изскочи от оръжието на Скифър, звънна в пода и се изтърколи настрани.

— Някой друг иска ли да остане верен на баба Вексен? — попита отец Ярви.

Сякаш се бяха наговорили стражите хвърлиха оръжия на земята.

— Милостиви боже — прошепна майка Адуин. Рълф прекрачи мъртвото тяло на пода, хвана железните дръжки на вратите и ги разтресе.

— Заключени са — изръмжа той.

Скифър вдигна отново елфическата реликва:

— Аз имам ключ.

Рълф се просна по очи на пода. Кол запуши уши. Оръжието изтрещя отново и пастта му избълва огън. Огромно парче от красивата дърворезба, където се събираха двете врати, се пръсна на ситни парченца. Преди да е заглъхнало ехото от гърмежа, Скифър се засили и отвори с ритник двете врати.

Дори за човек, видял чудесата на Строком, Камарата на въздишките представляваше главозамайваща гледка. Елфически камък и стъкло чезнеха високо горе в далечината. Над пода, на височина пет пъти колкото човешки бой, стените бяха опасани от овален балкон, над него имаше друг, а над него трети и така, докъдето стигаше погледът. И всичко това бе озарено от блещукаща, оранжева светлина. В средата на обширния под гореше огън. Огромна купчина книги, купове хартия и свитъци. Същинска, достойна за крал, погребална клада. Горещината на бушуващите пламъци пресуши потта по челото на Кол на мига.

Статуите на шестте върховни богове гледаха отвисоко с гранатовите си очи, а над тях, още по-висока, се извисяваше тази на Единствен бог — нито жена, нито мъж — и съзерцаваше с пълно безразличие опустошението в краката ѝ. На фона на огъня се очертаха тъмни силуети. Облечени в сиви роби сестри от Събора. Едни зяпаха с изписан на лицето им ужас групата пред вратите, други продължаваха да подхранват пламъците с трескава припряност. Горящите листове хартия летяха из въздуха и се стелеха бавно към земята като есенни листа.

— Спрете ги! — Пронизителният крясък на отец Ярви успя да надвика рева на пожара. — Сложете им нашийници! Оковете ги във вериги! После ще мислим кого да пощадим и кого не!

Воините на Рълф се изсипаха през вратите. Ризниците им, оръжията им, дори очите им грейнаха, облени в светлините на пламъците. Някакво момиче с остригана до кожа глава бе извлачена по пода покрай Кол. Оголените ѝ зъби бяха почервенели от кръв. Чирак като него. Просто изпълняваше каквото ѝ е наредено. Той потри с върховете на пръстите си старите белези от протрито на врата си, там където много отдавна бе стоял робският нашийник.

Човек би намерил за странно как така някой, познал робството от опит, ще е готов с леко сърце да пороби другиго, но за Кол това не беше изненада. В края на краищата даваме на другите уроците, които сами сме научили.

— Къде е баба Вексен? — изкрещя Скифър и от покритите ѝ с белези от изгорено устни пръсна слюнка.

— Горе! — изпищя една ужасена сестра. — На втория балкон! — Явно в Скекенхаус не бе останала лоялност, само огън и хаос.

Прекосиха обширния под и влязоха в тесен коридор. Пепелта от горящата хартия се сипеше по главите им като черен сняг. Тръгнаха нагоре по виещо се стълбище, все по-нагоре и по-нагоре. Стъпките им кънтяха, сенките им танцуваха по стените. Подминаха първия портал, влязоха във втория и се озоваха в ярка светлина.

Пред парапета от сив елфически метал стоеше възрастна жена. Робата ѝ се влачеше по пода. Имаше късо подстригана бяла коса. Стоеше до висока купчина книги с обкантени в златно кожени подвързии и инкрустирани с камъни гърбове. Тя сграбчи няколко от тях и ги запрати надолу през парапета. Години работа, десетилетия от уроци, векове от познание, обречени да станат на пепел. Нищо необичайно, когато майка Война разпери криле. Само за миг тя разкъсва на парчета тъканото с десетилетия от съпруга ѝ, баща Мир, платно.

— Бабо Вексен! — извика отец Ярви.

Тя спря приведена над купчината книги, после се изправи бавно и се обърна към него.

Това беше жената, царуваща над всички земи около Разбито море, жената, определяла съдбите на хиляди. Жената, пред която трепереха дори прославени воини. Която дърпаше конците на крале, сякаш са марионетки. Тази жена не беше каквото Кол бе очаквал да види. Не се кискаше зловещо като злодей. Не изглеждаше като самото олицетворение на ужас и терор. Имаше миловидно по майчински лице, кръгло и сбръчкано. По него се четеше мъдрост. И дружелюбност също. На шията си носеше тънка верижка с окачени на нея, ситно изписани листчета хартия. Декрети, отсъждания, сметки за уреждане и заповеди за спазване.

Тя се усмихна. По нищо не приличаше на отчаян беглец, осъзнал, че е хванат на тясно в ъгъла, откъдето няма накъде да бяга повече. По-скоро приличаше на учител, чийто блуден чирак най-после се бе вслушал в здравия разум и бе откликнал на повика ѝ.

— Отец Ярви. — Гласът ѝ бе плътен и спокоен. — Добре дошъл в Скекенхаус.

— Гориш книги? — Ярви пристъпи към доскорошната си господарка. — Мислех, че работата на пастора е да съхранява познанието?

Баба Вексен цъкна с език. Сега приличаше на вездесъщ учител, разочарован от глупостта и привързаността на ученика си.

— Каква ирония, ти да ме поучаваш какво трябва и какво не трябва да прави един пастор. — Тя хвърли през парапета книгите, които държеше. — Ти няма да се възползваш от мъдростта, която съм събирала с години.

— Не ми е необходима мъдростта ти. — Той вдигна елфическия си жезъл пред лицето ѝ. — Имам това.

— Елфите са имали това и виж какво стана с тях.

— Аз се поучих от опита им. Да не споменавам уроците, които научих от теб.

— Боя се, че не си научил нищо.

— Забрави за учене — изръмжа Скифър. — Сега ще платиш с кръвта си за пролятата кръв на децата ми, за пролятата кръв на децата на децата ми. — Тя насочи към нея елфическото оръжие. — Единственото ми съжаление е, че няма да кървиш достатъчно, че да изкупиш кръвта им.

Баба Вексен дори не трепна пред лицето на Смърт.

— Заблуждаваш се ако мислиш, че кръвта на децата ти е на моите ръце, вещице. Чух, че последно си видяна в Калийв. Бях доволна, че си напуснала земите около Разбито море и повече от доволна, че никога повече няма да се върнеш тук.

— Изтъкана си от лъжи, пасторе — кресна Скифър и лъщящото ѝ от пот чело се сбърчи гневно. — Ти изпрати по петите ми крадци и убийци!

Баба Вексен въздъхна уморено:

— Това го казва крадецът и убиецът, който лиже подметките на принца на лъжците. — Тя обходи с поглед Скифър, после Кол и накрая спря на отец Ярви. — От деня, в който издържа изпита си и ме целуна по бузата знаех, че си змия. Трябваше да те смачкам още тогава, но реших да проявя милост.

— Милост? — Ярви се изсмя гръмогласно. — По-скоро се надяваше да ме научиш да хапя, когото ми заповядаш.

— Може би. — Баба Вексен изгледа с отвращение оръжието в ръцете на Скифър. — Но не съм си представяла, че ще паднеш толкова ниско. Да нарушиш най-светия закон на Събора? Да изложиш на риск целия свят в името на амбициите си?

— Знаеш поговорката. Нека баща Мир рони сълзи по начините, майка Война се усмихва на резултатите.

— Знам я. Също както знам, че принадлежи на устите на убийци, не на пастори. Ти си отрова.

— Нека не се преструваме, че само един от двама ни стои в сянката. — Очите на отец Ярви грейнаха със светлините на огъня, когато пристъпи отново към нея. — Аз съм отровата, която сама забърка с машинациите си. Отровната отвара, която свари, когато заповяда да убият баща ми и брат ми. Отровната отвара, която не подозираше, че един ден ще изпиеш.

Раменете на баба Вексен увиснаха:

— Съжалявам за много неща. Съжаления, всичко, което в крайна сметка получаваш от властта. Но арогантността на Лейтлин рано или късно щеше да ни вкара в прегръдките на майка Война. Аз се опитах да направлявам кораба встрани от острите скали. Опитах да избера всеобщото благо и по-малкото зло. Но ти искаш хаос и няма да се откажеш, докато не го получиш.

Първият пастор откъсна едно парченце пергамент от огърлицата си, хвърли го към Ярви и то падна плавно на пода между двама им.

— Проклинам те, предателю. — Тя вдигна ръка и Кол видя на дланта ѝ изписани в кръгове ситни символи. — Проклинам те в името на Единствен бог и многото. — Гласът ѝ прокънтя в Камарата на въздишките. — Всичко, което обичаш, ще те предаде! Всичко, което сътвориш, ще изгние! Всичко, което построиш, ще се срине!

Отец Ярви сви рамене:

— Нищо не е по-маловажно от проклятията на победения. Ако си беше направила труда да стъпиш на забранената земя на Строком, щеше да се увериш с очите си. Рано или късно всичко се срива.

Той пристъпи рязко напред, протегна сакатата си ръка и блъсна баба Вексен.

Очите ѝ се облещиха от ужас. Явно колкото и мъдър да е човек, колкото и широко да е отворена пред него Последната врата, преминаването на прага ѝ винаги ще го свари неподготвен.

Тя изписка и се преметна през парапета. Чу се трясък, последван от пронизителен писък.

Кол пристъпи напред, преглътна тежко и надникна боязливо над парапета. Кладата гореше, димът се виеше на кълба, въздухът трептеше в мараня и горещата вълна блъсна лицето му. Могъщият първи пастор лежеше на пода до кладата. Усуканото ѝ тяло изглеждаше така малко, погледнато от толкова високо. Майка Адуин приклекна бавно до нея и постави ръка на полилавелите си устни.

— Удържах клетвата си — каза отец Ярви, загледан в сакатата си ръка, сякаш не можеше да повярва какво бе направила.

— Да. — Скифър хвърли на пода елфическото оръжие. — И двамата получихме мъст. Как намираш своята?

— Очаквах повече.

— Отмъщението е просто начин да стискаш в ръце каквото си изгубил. — Скифър облегна гръб на стената, свлече се бавно надолу и седна, кръстосала крака. — Клин в рамката на Последната врата. За да надзъртаме през процепа към лицата на мъртвите. Стремим се към отмъщението с цялото си същество, нарушаваме всяко правило и когато най-после го вземем в ръце, в тях няма нищо. Само тъга и печал.

— Значи тогава ни трябва нещо друго, към което да се стремим. — Отец Ярви постави сакатата си ръка на парапета и се наведе от балкона. — Майко Адуин!

Червенокосият пастор се изправи бавно и вдигна глава нагоре. Лицето ѝ бе плувнало в сълзи.

— Изпрати орли до пасторите в Ютмарк и Ниските земи — провикна се Ярви. — Изпрати орли до пасторите в Ингълфолд и Островите. До всеки пастор, коленичил пред баба Вексен.

Майка Адуин сведе очи към трупа на господарката си, после ги вдигна отново нагоре. Изтри сълзите си с опакото на ръката и според Кол се нагоди доста бързо към новия порядък. Какъв избор имаше? Имаше ли някой въобще избор?

— Какво е съобщението? — попита тя и се поклони сковано.

— Кажи им, че вече коленичат пред дядо Ярви.

Убиецът

Труповете лежаха на купчини пред вратите. Свещеници на Единствен бог, досети се Рейт — дългите им роби бяха извезани със слънце със седем лъча. Главите им бяха разцепени. Изпод телата се виеха струйки кръв, оформяха тъмни ивици по стъпалата от бял мрамор, порозовели в краищата от ситния ръмеж.

Може би се бяха надявали на милост. Трошача на мечове предпочиташе да отвежда хора в плен, вместо да ги превръща в трупове, това бе всеизвестна истина. Защо да убиваш нещо, което можеш да продадеш, нали така? Но явно днес Горм беше в друго настроение.

Рейт пое дъх през счупения си нос. Треските изскърцаха под ботушите му, когато пристъпи в огромния храм на Единствен бог.

Покривът не беше довършен — гредите се открояваха тъмни на фона на бледосивото небе. Дъждът капеше по мозайката на пода, също недовършена. Вътре имаше дълги пейки. Вероятно за вярващите, дошли да се молят в храма, но днес в него нямаше вярващи. Само воини от Ванстерланд, които пиеха, смееха се и рушаха.

Един седеше на една от пейките, вдигнал крака на друга. Беше се загърнал като с наметало в една от красивите, златни завеси, килнал назад глава и изплезил език, за да улови капките дъжд от гредите на покрива. Рейт мина покрай него, покрай високи, гладки колони, идеално прави като стволовете на дървета. Бяха толкова високи, че чак вратът го заболя от гледане нагоре.

В средата на просторната зала, върху голяма маса, лежеше тялото на човек. Беше увито в пурпурна, извезана със златен ширит плащаница, която се спускаше до земята. Кльощавите му, криви като ноктите на граблива птица ръце, стискаха инкрустирана със скъпоценни камъни дръжка на меч, положен на гърдите му. Сориорн стоеше до масата и гледаше смръщен надолу.

— Малък е — обяви знаменосецът на Горм, който беше зарязал някъде повереното му за носене знаме. — За Върховен крал.

— Това е той? — промърмори Рейт, загледан в изпитото лице на масата. — Най-великият сред мъжете, седящ между крале и богове? — Приличаше повече на търговец на роби, отколкото на владетеля на цяло Разбито море.

— Мъртъв е от дни. — Сориорн измъкна меча от безжизнените ръце на Върховния крал и едната се отпусна на масата до тялото. Постави острието на пода, стъпи върху гарда на дръжката и извади отнякъде длето, което постави под инкрустираната със скъпоценни камъни топка на дръжката. После се заоглежда. — Да имаш чук?

— Нищо нямам — отвърна Рейт. Беше самата истина.

Високите стени на отсрещния край на залата бяха изрисувани с розово, небесносиньо и златисто — странни сцени на летящи, крилати жени, които Рейт не разбираше. Сигурно бе отнело седмици работа да завършат такъв стенопис. Воините на Горм се кискаха доволно, докато се упражняваха в хвърляне на секири по него. Смееха се и къртеха големи парчета мазилка, които се търкаляха по пода. Същите мъже, с които навремето се беше смял и Рейт. Същите, с които гледа как горят ферми по границата с Гетланд. Днес дори не извърнаха очи да го погледнат.

В далечния край на залата имаше мраморен подиум, а върху него, масивен, издялан от черен камък блок. Гром-гил-Горм стоеше, подпрял юмруци на него и гледаше високия прозорец зад него. Старателно подредени разноцветни парчета стъкло рисуваха сцена — висока фигура на фона на ослепително слънце протягаше надолу ръце с нещо в тях към брадат мъж.

— Красиво е — промърмори Рейт, наслаждавайки се на това как лъчите на майка Слънце проникваха през прозореца и хвърляха причудливи цветни петна по пода, по каменния блок, по свещите, златния бокал и каната с вино, поставени на него.

Горм извърна поглед настрани:

— Помня времето, когато единствените красиви неща за теб бяха кървища и бойна слава.

Рейт не можеше да отрече истината.

— Изглежда хората се променят, кралю мой.

— Рядко към по-добро. Какво е станало с лицето ти?

— Спорих с една жена.

— Оборващите ѝ аргументи са впечатляващи.

— Ъхъ. — Рейт примижа от болка, докосвайки носа си. — Трън Бату умее да спори.

— Ха! Не казвай, че не те предупредих за нея.

— Боя се, че съм доста невнимателен, кралю мой.

— Границата между дързост и глупост е много тънка, толкова, че дори най-мъдрият понякога не я различава. — Горм започна да върти замислено една от топките от веригата си и Рейт се замисли чий ли меч е балансирала някога. — От известно време гледам и се чудя на този прозорец, но не мога да прозра какво точно изобразява.

— Върховния крал получава трона си от ръцете на Единствен бог, предполагам.

— Прав си! — щракна с пръсти Горм. — Само дето това е просто красива лъжа. Виждал съм човека, направил трона му. Не беше бог, а роб от Сагенмарк с най-отвратителния дъх, който можеш да си представиш. Тогава не го намерих за кой знае колко красива изработка и продължавам да мисля така. Прекалено префърцунен. Ще поръчам да ми направят нов, предполагам.

— Нов трон, кралю мой? — повдигна въпросително вежда Рейт.

— Скоро ще седна на трона в Камарата на въздишките, ще бъда Върховен крал на земите около Разбито море. — Горм извърна очи настрани към Рейт и устните му се разтеглиха в самодоволна усмивка. — Никой друг мъж не е благословен с повече и по-знаменити врагове от мен. Тримата братя, Утрик, Одем и Удил. Лукавата, хитра кралица Лейтлин. Яркия Йълинг. Баба Вексен. Самият Върховен крал дори. Но аз победих всички тях. Със сила, остър ум и добър късмет в битката. По милостта на майка Война и благодарение на подмолността на отец Ярви.

— Велик е онзи воин, който още диша, когато започне пирът на враните. Велик е онзи крал, който гледа как горят труповете на враговете му. — Колко празни от смисъл звучаха тези добре познати думи в момента, но въпреки това Горм остана видимо доволен да ги чуе. Хората винаги се усмихват, чувайки ученикът им да повтаря дадените му уроци.

— Да, Рейт, точно така! Брат ти може и да говореше повече от теб, но аз винаги съм знаел, че ти си умният от двама ви. Този, който наистина разбира как стоят нещата! Прав беше като каза, че Скара ще е кралица, за която ще ни завижда цял свят. Тя ще управлява добре хазната ми, ще ми роди силни деца, ще мълви сладки думи в ушите на владетели от далечни земи и ще ги привлече на наша страна като съюзници. Оказва се, бил си напълно прав като не я уби.

Рейт усети познатата, стара болка, когато стисна юмруци.

— Наистина ли мислиш така, кралю мой? — Почти се задави от безсилие, от ревност, от всичката тази несправедливост. Но Горм не видя това във влагата в очите му и трепета в гласа му.

— Да, разбира се… и ти прощавам. — Трошача на мечове го дари с такава лъчезарна усмивка сякаш прошката му беше най-желаният дар на този свят, дар, който Рейт определено не заслужаваше, но въпреки това щеше да получи. — Майка Скаер не обича промяната. Но аз имам нужда от мъже до себе си, не просто покорни слуги. Истински верният слуга понякога трябва да предпазва господаря си от собствената му прибързаност.

— Боговете са те дарили с много, кралю мой, с повече отколкото може да желае човек. — С повече, отколкото заслужава човек. Особено този човек. Рейт се вгледа в това усмихнато, прорязано от стотици белези лице, обляно в цветовете на красивия прозорец. Лицето на човека, на когото се беше възхищавал. Лицето на човека, който го направи това, което е.

Убиец.

Рейт сграбчи златния бокал от олтара:

— Нека ти налея чаша за наздравица, кралю мой, по случай победата ти! — Той наклони каната и виното заклокочи в бокала. Няколко кървавочервени капки паднаха върху мраморния олтар. Той отпи от чашата, както подобава на добрия слуга, да се увери, че виното е добро за по-достойни от неговите устни.

Нещо се сгромоляса с трясък на пода някъде отзад, чуха се викове и ругатни и Горм се обърна натам. Достатъчно задълго, за да пъхне Рейт два пръста в кесията на колана си и напипа хладното стъкло.

Мъртвото, кльощаво тяло на Върховния крал лежеше на пода до погребалната маса, а двама от воините на Горм се караха и дърпаха красивата пурпурна плащаница като кучета кокал. Изящният плат се разпра.

— Виждам песен във всичко това — промърмори Горм, загледан в голото тяло на мъжа, владял доскоро земите около Разбито море, проснато върху недовършената мозайка на пода, лишено от всякакво достойнство. — Но за днешния ден ще се пеят много песни.

— Песни за падението на градове и смъртта на крале — каза Рейт. Той коленичи и поднесе златния бокал на господаря си. Точно както някога, след всяка битка или двубой. След всяка победа. След всяка изгорена ферма. След всяко безсмислено убийство. — Наздравица за новия Върховен крал! — провикна се той. — Вдигната с чашата на предишния!

— Липсваше ми, Рейт — каза Горм, усмихна се и посегна към бокала. Точно като Скара, докато ѝ преправяха ризницата. Само дето този път ръцете на Рейт не потрепнаха. — Не бях достатъчно щедър към теб, а виждаме какво става с крале, които не демонстрират нужната щедрост. Получаваш обратно мястото си до мен, Рейт. Ще носиш меча ми и ще пълниш чашата ми. — Горм вдигна бокала към устните си.

Рейт пое дълбоко дъх и издиша бавно:

— Това е всичко, което някога съм искал.

— Пфу. — Трошача на мечове сбърчи нос. — Това вино има отвратителен вкус.

— Всичко тук има отвратителен вкус.

— Самата истина. — Горм присви очи над ръба на златния бокал и отпи голяма глътка. — Променил си се, Рейт, много си се променил. Явно прекараното до бъдещата ми кралица време те е научило на прозорливост и въздържание.

— Кралица Скара ме научи да гледам иначе на света, кралю мой. Да ѝ кажа ли, че напускам службата си при нея и се връщам на полагащото ми се място? Редно е да знае, благоприличието го повелява.

— Благоприличието? Ха, та ти си направо опитомен! — Горм пресуши бокала, захвърли го небрежно настрани и той издрънча върху мраморния олтар. — Върви говори с кралицата, тогава. Тя сигурно вече е пристигнала на пристанището. Все пак утре ще се женим. Предполагам няма да е доволна, че ще изгуби любимото си кутре. — Трошача на мечове протегна ръка и разроши грубо косата на Рейт. — Но аз съм доволен да си получа обратно моето.

Рейт се поклони дълбоко:

— Не по-доволен от кутрето, кралю мой. — Рейт се обърна и взе почти тичешком няколкото стъпала на мраморния подиум. Някогашната напереност се върна в походката му, докато се разминаваше със Сориорн. Беше успял да отреже топката от меча на дръжката на Върховния крал и я носеше на Горм. Кимна му дружески и отмина.

— Да изгорим ли това място, кралю мой? — Чу го Рейт да пита.

— Защо да палиш нещо, което може да ти е от полза — отвърна му Горм. — Няколко удара на длетото ще превърнат тези злощастни статуи в майка Война и тя ще получи най-големия храм, посвещаван някога на бог! Подобаващ дар от най-любимия ѝ син, в отплата за земите около Разбито море, които…

Когато излезе навън, на лицето на Рейт грееше усмивка. За пръв път от много време насам не съжаляваше за нищо.

Най-щастливият ден

Скара гледаше изпитателно отражението си в огледалото.

Спомни си деня на пристигането си в Торлби след като избяга от горящата тронна зала на дядо си, сякаш бяха минали сто години оттогава. Тогава почти не разпозна себе си в крехкото момиче, което я гледаше от гладкото стъкло. В момента не беше сигурна, че разпознава себе си в острите черти на младата жена, която я гледаше оттам. В очите на тази жена имаше дързост и непреклонност, устните ѝ излъчваха сурова решимост. Тя изглеждаше напълно способна да използва този кинжал, който висеше на инкрустирания ѝ със скъпоценни камъни колан.

Тя постави на ръката си златната гривна, която Бейл беше носил в битка и червеният камък ѝ намигна от огледалото. Спомни си деня, в който я получи от дядо си. Замисли се как щеше да се гордее с нея, ако можеше да я види днес. Усмихнатото му лице изникна в спомените ѝ, но следващият спомен я накара да изкриви като от болка лице. Видя го отново да пада по очи в огнището и усети стомахът ѝ да се надига. Притвори очи в опит да успокои ударите на сърцето си.

Мислеше, че след като види Яркия Йълинг мъртъв ще е отново свободна. Усети как робинята наместваше на раменете ѝ веригата от топките от дръжки на мечове, на която скоро щеше да виси ключа от хазната на цяло Разбито море. Допирът ѝ беше хладен. Тежеше на раменете ѝ с товара на всички взети решения и извършени дела.

Оказа се, че вместо да се отърве от духовете на крал Фин и майка Кайър, беше добавила към тях тези на Яркия Йълинг и Спътниците. Вместо да се отърве от усещането на хладните му пръсти по бузата ѝ в онази нощ в Гората, сега усещаше вкопчената му в ризницата ѝ ръка на бойното поле пред стените на Бейлова крепост.

Майка Ауд беше права. Колкото повече бягаш от миналото, толкова по-бързо те застига то. И накрая не ти остава друго, освен да се обърнеш и го посрещнеш лице в лице. Да го сграбчиш в прегръдките си. И да посрещнеш утрешния ден по-силен и помъдрял.

На вратата се почука и Скара пое дълбоко дъх, издиша и отвори очи.

— Влез.

Синия Дженър щеше да заеме мястото на баща ѝ в церемонията. Беше уместно, предвид това, че той беше най-близкото до семейство, което имаше. Видът на святото платнище, преметнато през рамото му, накара стомахът ѝ де се обърне. Това платнище щеше да бъде увито около нейната ръка и тази на Горм, свързвайки ги завинаги.

Възрастният воин застана до нея и образът му в огледалото изглеждаше още по-стар и пребит от времето. Той поклати бавно глава:

— Изглеждаш точно както трябва да изглежда една Върховна кралица. Как си?

— Имам чувството, че ще повърна.

— Точно както се очаква от едно момиче в деня на сватбата ѝ.

— Готово ли е всичко?

Ако се беше надявала да чуе, че е имало огромен потоп, помел всички гости в морето, щеше да остане силно разочарована.

— Няма да повярваш на очите си! Кралица Лейтлин донесе мили фино бяло платно, цялата Камара на въздишките е окичена с есенни цветя, а подът ѝ е застлан със сухи листа. Статуята на Единствен бог вече се прости с главата си, скоро ще се прости и с тялото и върховните богове ще се върнат на полагащото им се място. Кажи каквото искаш за дядо Ярви, но той е човек, който, зарече ли се да направи нещо, прави го.

Скара изду бузи и въздъхна:

— Дядо Ярви, значи.

— Много хора се издигнаха.

— Изкатериха се по камари трупове, имаш предвид. — Тя нагласи веригата около врата си и диамантът от меча на Яркия Йълинг заискри на гърдите ѝ. — А аз, най-високо от всички.

Дженър сякаш не я чу.

— Стичат се хора от всички земи около Разбито море. От Гетланд, Тровенланд и Ванстерланд. От Ингълфолд, Ниските земи и Островите. Шенд, бания и кой знае още откъде. Видях дори емисари от Каталия. Потеглили от дома за аудиенция при един Върховен крал, но докато пристигнат, той взел, че се сменил с друг.

— Как е настроението на хората?

— Има не една незаздравяла рана, някои, дето са вечно намусени, продължават да се мусят, но като цяло хората са доволни, че майка Война най-после прибира криле и баща Мир се усмихва. Много презират Горм, много нямат вяра на дядо Ярви, но любовта им към теб надделява над всичко останало.

— Към мен?

— Славата ти се е разпростряла нашир и длъж! Кралицата воин, която останала да се бие за страната си, когато всички останали я изоставили! Жената, повалила Яркия Йълинг, но решила да му отдаде последна почит в последния му миг от тази страна на Последната врата. Величие и състрадание в едно, казват хората. Преродената Ашенлир.

Скара примига насреща на жената в огледалото. Не помнеше да е имало почит между нея и Йълинг. Само малката кесийка с листчетата хартия в нея. Оригна се, притисна ръка към гърдите си и се зачуди дали и Ашенлир не е криела страховете в стомаха си.

— Истината и песните рядко сядат рамо до рамо, нали? — промърмори тя.

— Дори не делят една и съща тронна зала, но човек не кани странстващи певци край огнището си, за да му разказват истини. — Той замълча и я изгледа изпод сиви вежди в огледалото. — Сигурна ли си, че искаш точно това?

Скара бе много, много далече от сигурна, но последното, което ѝ трябваше в момента бе и неговите съмнения на раменете ѝ.

— Сключих сделка. Не мога да се отметна от думите си дори и да исках.

— Въпросът е искаш ли? Сигурно има по-лоши мъже от Трошача на мечове, но мисля, че те познавам, кралице моя. Ако можеше да избираш, съмнявам се, че щеше да избереш него за съпруг…

Скара преглътна тежко. Момичето, което избяга от горящата тронна зала на дядо ѝ щеше да копнее за друг избор. Момичето, което прегръщаше Рейт в тъмното също. Но тя вече не беше това момиче.

Скара вирна гордо брадичка и изгледа съветника си през присвити клепачи. Придаде най-увереното изражение на лицето си.

— В такъв случай, не ме познаваш така добре, колкото си мислиш, Сини Дженър. Днес Гром-гил-Горм ще се изкачи на престола на Върховния крал. Той е най-прославеният воин в земите около Разбито море. Съюзът между Тровенланд и Ванстерланд ще ни донесе сила, ще направи народа ни силен и никой няма да се осмели отново да донесе огън и смърт в Йейлтофт! — Осъзна, че крещеше и понижи глас. — Гром-гил-Горм е съпругът, когото бих избрала. Гром-гил-Горм е съпругът, когото избрах.

Синия Дженър сведе сконфузено поглед:

— Не исках да подлагам на съмнение…

— Знам това. — Скара постави нежно длан на рамото му и когато той вдигна отново очи да срещне нейните, тя видя сълзи в тях. — Ти беше до мен във времена, когато никой друг не се осмели да застане до мен. Знам, че още вярваш в мен и се моля това да остане така завинаги. Но това е мой дълг. И аз никога няма да се отрека от него. — Знаеше, че няма. Не можеше да си го позволи. Въпреки болката.

Синия Дженър я дари с една от онези негови беззъби усмивки, с които бе така свикнала напоследък и на сбръчканото му лице грейна огромна усмивка.

— Да вървим да те омъжим, тогава.

Вратата се отвори рязко и двамата се обърнаха като един. Майка Ауд стоеше и зяпаше ококорила очи на прага. Новата ѝ роба беше прекалено дълга за нея и се беше оплела около глезените ѝ. Дишаше учестено, а лицето ѝ лъщеше от пот. Не искаше много остър ум, за да прозреш, че нещо я мъчеше.

— Казвай, какво чакаш — викна нетърпеливо Скара и усети как стомахът ѝ се надига отново в гърлото.

— Кралице моя… — Майка Ауд преглътна мъчително и ококори още повече очи. — Гром-гил-Горм е мъртъв.

Да променяш света

— Знам, че това е твоя работа, знам го — изкрещя майка Скаер и гневните ѝ викове изпълниха Камарата на въздишките. Ехото им кънтеше така зловещо в стените, че Кол се сви боязливо. — Или си ти, или е онази твоя кучка…

— Ако говориш за кралица Скара, тя не е нито кучка, нито моя. — Усмивката на дядо Ярви бе неподатлива на гнева на Скаер, както елфическият камък на стрелите на хората. — Ако наистина знаеше, че аз съм отговорен за това, сега щеше да излагаш доказателства. Но аз знам, че нямаш такива, просто защото аз нямам нищо общо с това.

Майка Скаер отвори уста, но Ярви не ѝ даде възможността да говори:

— Става дума за Гром-гил-Горм, Трошача на мечове, Правяч на сираци! Нима той сам не се хвалеше нашир и длъж, че няма друг на този свят с повече врагове от него! Всяка брънка от веригата на врата му е неуредена сметка.

— Освен това… — Кол разпери ръце и опита да прозвучи колкото може по-убедително. — Понякога… човек просто умира.

Майка Скаер извърна леден поглед към него:

— Оо, че ще умрат хора, ще умрат, това ви го обещавам!

Телохранителите на Ярви запристъпяха нервно на място. Лицата им бяха скрити зад украсени с позлата шлемове, но елфическите оръжия в ръцете им бяха изложени на показ. Мъжете от екипажа на „Южен вятър“, които гребаха до Строком, се бяха разболели до един. Трима вече бяха минали през Последната врата. Изглежда без магическите бобени зърна на Скифър, руините бяха точно толкова опасни, колкото ги изкарваха легендите. За момента не се планираха нови посещения с цел набавяне на още елфически оръжия, но дядо Ярви не страдаше от липсата на доброволци да държат вече донесените. Все пак в момента, в който ги взеха в ръце, се превърнаха в по-могъщи воини от онези от песните.

— Сериозно, майко Скаер, наистина ли нямаш нещо по-полезно за вършене от това да хвърляш празни заплахи срещу чирака ми? — Дядо Ярви сви рамене. — Горм умря без да остави наследник. Ванстерланд е на прага на пълен хаос. Воините ти ще се надпреварват да покажат на останалите, че са достойни да заемат мястото му. Сега работата ти е да запазиш някакъв ред и се погрижиш да бъде избран нов крал без прекалено много кръвопролития.

— О, ще избера нов крал — изръмжа тя и изгледа свирепо Ярви. — Но после ще изровя истината и ще се върна да ти потърся отплата. — Тя посочи към статуите на върховните богове. — Боговете виждат всичко! Те ще те съдят един ден!

Челото на Ярви се сбърчи:

— Знам от опит, че обикновено се бавят с присъдата си. Изрови каквато истина искаш, но дотогава Върховен крал няма да има. Последният ни донесе само кръв и вражди. Земите около Разбито море се нуждаят от време да излекуват раните си. — Той постави смирено длан на гърдите си. — Засега властта ще премине в ръцете на Събора, за да дойде времето на баща Мир.

Майка Скаер изсъска гневно:

— Дори баба Вексен не си позволи да се издигне така високо.

— Правя го в името на всеобщото благо, не заради себе си.

— Това казва всеки деспот!

— Щом толкова не одобряваш методите ми, защо не върнеш елфическото оръжие, което носиш? Или вече не е чак такова зло, за каквото го мислеше?

— Понякога човек се нуждае от зло, за да се бори със злото. — Скаер погледна към телохранителите на Ярви и намести елфическата реликва под палтото си. — Ако съм научила един урок от теб, това е той.

Лицето на Ярви придоби сурово изражение:

— Трябва да покажеш повече уважение, майко Скаер. Ако не към човека, който го заема, то поне към поста на Първи пастор.

— Това е всичкото уважение, което ти се полага. — Тя се изплю в краката му. — Ще се срещнем отново. — Шумът от стъпките ѝ закънтя в стените, докато тя вървеше към вратите на Камарата на въздишките.

— Жалко. — Ярви размаза с върха на ботуша си плюнката на пода. — Бяхме такива добри приятели с нея. Но, какво пък. — Той се обърна към Кол и се усмихна многозначително. — Враговете са цената на успеха, нали така?

— Така съм чувал, отец Ярви… дядо Ярви, искам да кажа — поправи се бързо Кол.

— Така е, така е. Ела с мен.

Майка Слънце грееше ярко на небето, но през нощта беше валяло и сивият камък на Скекенхаус беше осеян с локвички. Пожарите бяха потушени, но въздухът още носеше миризмата на изгоряло дърво. Насилието беше приключило, но във въздуха още витаеше атмосферата на опасност. Виковете на търговците не звънтяха както обикновено. Погледите бяха сведени към земята. Дори в далечния кучешки лай, се долавяше страх. Майка Война може и да беше прибрала криле, но баща Мир все още не се беше настанил удобно на мястото ѝ. Пред Кулата на Събора се беше събрала тълпа от тъжители. Хора, дошли да молят за освобождаването на затворник, или за някаква друга услуга. Коленичиха на мокрия камък и сведоха боязливо глави, докато дядо Ярви минаваше покрай тях, без дори да си направи труда да погледне към тях. Когато отмина, неколцина се провикнаха зад гърба му, благодариха му за това, че бе спасил града от шенд.

Никой не спомена, че именно той бе оставил града в ръцете на шенд. Не биха посмели да му го кажат в лицето.

— Някога хората просто ти кимаха за поздрав — промърмори Кол. — Покланяха се, ако наистина искаха нещо по-особено. Сега коленичат.

— Съвсем редно е да коленичат пред Първия пастор на Събора — отвърна дядо Ярви и удостои най-сервилните поклони с вяло вдигане на сакатата си ръка.

— Да, но дали коленичат пред първия пастор, или пред елфическите оръжия, които носят телохранителите му?

— Какво значение има, важното е да коленичат.

— Нима страхът и уважението са едно и също нещо?

— Не, разбира се. — Той продължи напред, след като телохранителите му разчистиха тълпата и му направиха път. — Уважението бива отнесено от бурята с лекота. Страхът пуска доста по-дълбоки и здрави корени.

Множество роби пълзяха из руините под зорките погледи и готовите в ръце бичове на надзирателите. Възстановяваха града към предишния му облик, преди опустошението му. Някои от тях, помисли си Кол, съвсем доскоро се бяха радвали на благоволението на баба Вексен. Но бяха открили, че от високо се пада най-лошо.

Това го накара да се замисли дали всъщност бяха променили света с всичкото това кръвопролитие. Сега други хора носеха робските нашийници, други ръце държаха веригите и бичовете, но животът продължаваше както преди. Същите въпроси го измъчваха. Същите отговори.

— Необичайно мълчалив си днес — отбеляза дядо Ярви, когато завиха към доковете.

— Понякога работиш толкова усърдно, за да получиш нещо и когато най-накрая е в ръцете ти, нямаш представа какво да правиш с него.

— Така е, победата много често не се усеща като победа. — Очите на дядо Ярви се извърнаха настрани и за пореден път Кол остана убеден, че той можеше да чете мислите му. — Това ли е всичко, което те тревожи?

— Има нещо, което още ме… как да го кажа… мъчи. — Истината бе, че въпросното нещо напираше да пробие дупка в главата му още от деня, в който се случи.

— Не си от хората, които пазят тревогите си скрити.

Кол разкърши врат и усети окуражителния допир на майчините теглилки под ризата му.

— Майка ми винаги казваше, че честността е най-добрият щит на човека.

— Добър съвет, също като жената, от която си го получил. Бъди откровен, тогава.

— Баба Вексен… — Кол зачопли по нокътя на палеца си. — Тя каза, че не е изпратила убийците в дома на Скифър.

Ярви го изгледа изпитателно отгоре. В последно време, откакто стана дядо Ярви, сякаш гледаше от още по-високо.

— Лъжа. Също като тази, че има предател в редиците ни. Баба Вексен знаеше как да всява раздор сред враговете си. И ето че го прави, дори отвъд Последната врата.

— Може би… — Кол притисна върховете на пръстите си до побеляване. Всяка дума беше същинско мъчение. — Задай си въпроса кой печели, така си ме учил.

Дядо Ярви закова на място и Кол чу телохранителите му отзад също да спират. Виждаше сенките им, проточени напред по каменната настилка на улицата. И тези на елфическите реликви в ръцете им.

— И кой печели?

— Ти — изграчи Кол, без да вдига очи от пръстите си, но побърза да се поправи, — ние, искам да кажа. Гетланд. Ние. Ако не бяха изгорили къщата ѝ, Скифър нямаше да дойде на север. Без Скифър, нямаше да предприемем пътуването до Строком. Без ходенето до Строком, нямаше да имаме елфически оръжия. Без елфически оръжия, нямаше да има победа при Бейлова крепост. Без победа при Бейлова крепост…

Тежестта на сакатата ръка на дядо Ярви на рамото му го накара да спре.

— Бъдещето е обвита в мъгла земя. Наистина ли смяташ, че съм способен да предвидя и планирам всичко това?

— Вероятно…

— Значи ме ласкаеш и обиждаш едновременно. Винаги съм казвал, че властта изисква едното ти рамо да е в сянката. Но не и двете, Кол. Скифър е наш приятел. Наистина ли смяташ, че съм способен да изпратя хора да я убият? Да изгорят децата ѝ?

Вглеждайки се в бледосините му очи, Кол се замисли дали имаше нещо, на което Първият пастор да не е способен. Но имаше толкова доказателства, колкото майка Скаер, и два пъти по-малко шансове за успех от нея, затова насили усмивка на лицето си и поклати глава:

— Не, разбира се. Просто ме… мъчеше мисълта, нищо повече.

Дядо Ярви се обърна и продължи.

— Е, ако ще бъдеш пастор на Гетланд, не можеш да оставиш подобни неща да те тормозят така лесно.

Подхвърли го просто ей така, като човек, дресиращ куче и естествено, като всяко кутре, Кол се хвърли през глава.

— Аз? — Той се завтече да догони учителя си. — Пастор на Гетланд?

— Бях на твоята възраст, когато поех жезъла от баба Гундринг. Знам, че не си уверен в себе си, но аз не се съмнявам в уменията ти. Крайно време е да издържиш изпита, да положиш клетва и да станеш пастор. Ще седиш до Черния трон, ще бъдеш отец Кол и твое наследствено право ще бъдат билките, книгите и благото слово.

Всичко, което някога е искал. Уважение, авторитет и възможността да насочи уменията си в правилната посока. Отец Кол. Най-доброто, на което е способен. Защо тогава само мисълта за това го изпълваше с ужас?

Доковете гъмжаха от народ. Хората се пазаряха, спореха, заплашваха се на шест познати на Кол езика и поне още шест, които не беше и чувал. Едни кораби акостираха, други потегляха обратно в морето, оплитаха гребла и те тряскаха едни в други и стържеха в пристаните.

Мнозина напускаха града заради несигурността, последвала смъртта на Горм. Шенд вече си бяха тръгнали с плячката си, недоволни, че са получили само част от обещаното им. Тровенландци си тръгваха, за да се заемат с изграждане на разрушеното във войната, ферми, градове, цялата им страна се нуждаеше от работа. Без веригата на шията на Горм, около която да се сплотят, ванстерландци вече се бяха разделили на враждуващи групи и бързаха да тръгнат преди идването на зимата, за да пазят онова, което им принадлежеше, или да се впуснат в преследване на онова, което принадлежеше на други.

— Много народ си тръгва — отбеляза Кол.

— Вярно. — Дядо Ярви въздъхна доволно при вида на цялото това многолюдие на доковете. — Но и много пристига.

Имаше доста търговки от Гетланд, пристигнали по заповед на кралица Лейтлин, за да започнат събиране на такси от всеки преминаващ през протоците кораб. Надъхани молитвоплетци също, нетърпеливи да погнат свещениците на Единствен бог, за да се пеят отново песните на върховните богове на всеки ъгъл в Скекенхаус. Всеки следващ ден все повече безимотни воини се стичаха в столицата и биваха наети от дядо Ярви. Крачеха наперено с прясно изрисуваните си с орела на Събора щитове.

— Носят много мечове със себе си, тези новодошли — промърмори Кол.

— Самата истина. Трябва да се уверим, че баща Мир ще се усмихва дълго над земите ни.

— Че откога баща Мир се усмихва на мечове?

— Само половината война се води с мечове, Кол, също както само половината мир се поддържа с плугове. — Ярви постави саката длан на дръжката на стария меч, който продължаваше да носи. — Поставено във вярната ръка, острието е праведен инструмент.

Кол изпроводи с поглед група от воини, наперени с новите си оръжия, като млади жени с току-що окачени на шиите им ключове.

— А кой решава чия е вярната ръка?

— Ние. Длъжни сме. Дълг на всеки управник е да остави настрана детинската си наивност и избере по-малкото зло. Иначе светът ще бъде обгърнат в хаос. Не те измъчват още съмнения, нали Кол?

— Съмнения? — Богове, та той бе изтъкан от тях. — Не, не, не, в никакъв случай. — Кол се покашля. — Добре де, може би. Знам колко много ти дължа. Просто… не искам да те разочаровам.

— Имам нужда от теб, Кол. Обещах на баща ти да те освободя от робство и го направих. Обещах на майка ти да се погрижа за теб и го направих. — Той понижи глас. — И аз имам своите си съмнения, Кол… помогни ми да избирам правия път. — В тона му се прокрадна слабост, която Кол чуваше за пръв път. Слабост, за съществуването на която не беше и подозирал. Отчаяние почти. — Рълф се връща в Торлби, за да бъде с жена си. Имам нужда от човек, на когото мога да се доверя. Човек, който да ми напомня, че съм способен на добрини. Не всеобщото благо, просто… добрини. Моля те. Помогни ми да стоя в светлината.

— Но аз имам още толкова много да уча… — изпелтечи Кол, но знаеше, че накъдето и да се дърпаше, нямаше да успее да се изплъзне.

— Ще се учиш в движение. Също като мен. Също като всеки друг. — Ярви щракна с пръсти. — Слушай какво, да забравим за тази работа с изпита.

Кол замига на парцали:

— Да забравим за изпита?

— Аз съм дядо Ярви, Първи пастор на Събора. Кой ще ме спре? Можеш да положиш клетвата си още сега. Можеш да коленичиш тук, като Кол дърводелеца и да се изправиш отец Кол, пастор на Гетланд!

Знаеше, че този момент ще дойде, просто не си бе представял, че ще коленичи в локвите на доковете на Скекенхаус. Беше мечтал за този момент, беше се гордял още преди да е дошъл, знаеше думите наизуст.

Смъкна се бавно надолу и опря коляно в мокрия камък. Кол дърводелецът. Дядо Ярви застана над него. Усмихваше се. Нямаше нужда да заплашва, това сега бе работа на лишените от лица телохранители зад гърба му.

Просто трябваше да каже думите и да се изправи пастор. Не просто брат Кол, отец Кол. Ще стои до крале, ще променя света. Ще бъде най-доброто, на което е способен, точно както искаше майка му. Никога повече нямаше да се чувства не на място. Никога повече нямаше да изпитва безсилие. Единственото му семейство ще е Събора. Ще излезе от светлината и ще застане с едно рамо в сянката. Поне едно.

Просто трябваше да каже думите и да се изправи.

Един глас

Къщата, в която се беше настанила Скара, имаше занемарен вътрешен двор. Беше обрасъл в плевели и задушен от бръшлян, но явно навремето някой се бе грижил за тази градина, защото в цветната леха покрай обляната в светлина стена все още цъфтяха ароматни цветя.

Въпреки че листата бяха започнали да капят и времето застудяваше, Скара обичаше да седи на оцвъканата с лишеи каменна пейка. Мястото ѝ напомняше за градината зад Гората, където майка Кайър я учеше имената на билките. Само дето тук нямаше билки. И майка Кайър беше мъртва.

— Атмосферата в Скекенхаус е…

— Отровна — довърши вместо нея майка Ауд.

Както винаги, пасторът избра най-подходящата дума. Хората в града бяха затънали до шии във вражди и недоверие един към друг. Каквото бе останало от съюза им, се беше хванало за гушите. Воините на дядо Ярви бяха навсякъде, с белите гълъби на баща Мир по наметалата, но с инструментите на майка Война в ръце.

— Крайно време е да се върнем в Тровенланд — каза Скара. — Чака ни толкова много работа там.

— Корабите са почти готови за път, кралице моя — каза Синя Дженър. — Щях да предложа гребло на Рейт…

Скара вдигна рязко очи от земята:

— Той ли поиска това от теб?

— Не е от хората, които ще поискат направо. Чух, че не му е потръгнало в екипажа на Трън Бату, пък и не е като да има да носи меча на Горм…

— Рейт направи своя избор — отсече Скара, но гласът ѝ я предаде и потрепери. — Не може да дойде с нас.

Дженър примига неразбиращо:

— Но… той се би за теб в протоците. Спаси ми живота в Бейлова крепост. Казах му, че за него винаги ще има място…

— Не е трябвало да го правиш. Не съм длъжна да спазвам дадени от теб обещания.

Заболя я като видя какъв ефект имаха върху него думите ѝ.

— Разбира се, кралице моя — смотолеви той, влезе в къщата и остави Скара насаме с пастора ѝ.

Студеният вятър подгони сухите листа по каменната настилка на двора. Някъде в сухия бръшлян изчурулика птичка. Майка Ауд се покашля.

— Кралице моя, длъжна съм да попитам. Месечната ти кръв идва ли редовно?

Сърцето на Скара щеше да изскочи. Лицето ѝ пламна и тя заби поглед в краката си.

— Кралице моя?

— Не.

— И… права ли ще съм, ако кажа, че… това има нещо общо с причината да откажеш място на кораба си на бившия оръженосец на крал Горм? — Синия Дженър не беше трудно да заблуди, но явно на майка Ауд нищо не ѝ убягваше. Това е проблемът с проницателния съветник, надушва лъжите ти с лекотата, с която надушва тези на врага.

— Името му е Рейт — смотолеви Скара. — Може поне да го наричаш по име.

— Благословена си от Той-който-посява-семето — каза тихо майка Ауд.

— Проклета, искаш да кажеш — натърти Скара, въпреки че знаеше, че вината за това беше изцяло нейна. — Когато не знаеш дали ще преживееш нощта, не се замисляш много за утрешния ден.

— Човек не може да прави винаги най-мъдрия избор, кралице моя. Какво смяташ да правиш оттук насетне?

Скара увеси глава и я сграбчи в ръце.

— Боговете да са ми на помощ. Нямам никаква представа.

Майка Ауд клекна пред нея:

— Може да износиш детето. Можем дори да го запазим в тайна. Но има рискове. Както за теб, така и за трона ти.

— Или? — Скара вдигна глава и я погледна в очите.

— Можем да накараме кръвта ти да дойде отново. Има начини.

Скара усети устата ѝ да пресъхва:

— Има ли рискове в това?

— Известни. — Майка Ауд отвърна спокойно на погледа ѝ. — По-малки, по моя преценка.

Скара постави ръка на стомаха си. Не беше по-различен от всеки друг ден. Все така се бунтуваше. Нито следа, че в него расте живот. Мисълта, че може да се отърве от него ѝ донесе единствено облекчение. Може би примесено с известна доза вина и отвращение от себе си за това, че изпита единствено облекчение.

Но в последно време ставаше все по-умела в трупането на съжаления.

— Искам да го махнеш — прошепна тя.

Майка Ауд взе внимателно ръцете ѝ в шепите си:

— Когато се върнем в Тровенланд, ще приготвя всичко. Не мисли повече за това. Имаш достатъчно грижи на главата си. Нека аз се погрижа за тази.

Скара преглътна сълзите. Понасяше заплахи, гняв, беше се изправяла лице в лице със Смърт без да пророни сълза, а сега, малко добрина и беше готова да се разплаче.

— Благодаря ти — прошепна тя.

— Трогателна сцена!

Майка Ауд се изправи бързо и когато се обърна, стоеше лице в лице с току-що влезлия в малкия двор дядо Ярви.

Все още носеше обикновените си дрехи. И същия стар, препасан на кръста му меч. Все още носеше жезъла на Гетланд, само дето сега, след като уби с него Яркия Йълинг, той изпращаше друго послание. Но имаше и промяна. Беше провесил на гърдите си огърлицата от шумолящи, ситно изписани листчета пергамент, които някога носеше баба Вексен, но вече беше добавил свои към тях. Лицето му също беше някак променено. Имаше горчивина в усмивката му и жаден блясък в очите, които Скара не беше забелязала досега. Вероятно беше наложил това сурово изражение като маска на лицето си, след като се беше нанесъл в Кулата на Събора. Или пък просто се бе отказал от миловидната, зад която се беше крил досега.

Прекалено често ставаше така, че когато човек е изправен пред голямо зло и когато най-после успее да го победи, вместо да изгради нещо ново на мястото му и започне на чисто, просто заемаше мястото му и продължаваше постарому.

— Дори моето каменно сърце се сгрява при такава демонстрация на близост между управник и пастора ѝ. — И Ярви се усмихна, но в усмивката му нямаше никаква топлота. — Ти си жена, която вдъхновява хората към лоялност, кралице Скара.

— Няма магия в това. — Скара се изправи бавно и приглади внимателно предницата на роклята си. Направи същото и с лицето си, не искаше да издаде мислите ѝ, точно както я беше учила майка Кайър. Нещо ѝ подсказваше, че сега ще се нуждае от всеки урок на майка Кайър, че и повече. — Просто се отнасям с хората така, като искам те да се отнасят с мен. Владетелят не може да е само безмилостен, дядо Ярви. Владетелят трябва да проявява щедрост, също милост и състрадание.

Първият пастор се усмихна така сякаш беше изправен пред наивно дете:

— Очарователно, кралице моя. Разбирам, че се готвиш да се върнеш в Тровенланд. Трябва да поговоря с теб преди да го направиш.

— Просто да ни пожелаеш хубаво време за плаване, дядо Ярви? — Майка Ауд скръсти ръце на гърдите си и се обърна към него. — Или по държавни въпроси?

— По въпроси, които смятам да обсъждам насаме с кралицата — отвърна той. — Можеш да си вървиш.

Тя извърна очи и погледна въпросително Скара, но тя ѝ кимна одобрително. Някои опасности просто трябва да посрещнеш сам.

— Аз ще съм вътре — каза майка Ауд, пристъпвайки прага на малката врата към къщата. — Ако имаш нужда от мен, за каквото и да било.

— Няма да се наложи! — Бледосивите очи на Първия пастор спряха върху тези на Скара и погледът им беше леден като сняг. Гледаше я като човек, убеден в победата си преди още да е седнал зад игралната дъска. — Как отрови Гром-гил-Горм?

Скара повдигна озадачено вежди:

— Защо ми е да го правя? Устройваше ме много повече от тази страна на Последната врата. Този, който печели най-много от смъртта му, си ти.

— Не всичко случващо се е плод на машинациите ми. Иначе да, признавам, че заровете се наредиха добре за мен.

— Човек с късмет е по-опасен от този с остър ум, не си ли съгласен, дядо Ярви?

— Трепери тогава, защото стоиш пред някой, който е и двете! — Той се усмихна отново, но нещо в тази гладна усмивка накара Скара да настръхне. — Много неща се промениха от последното ни пазарене при погребалните могили пред Бейлова крепост. Сега всичко е доста… по-просто. Вече няма нужда да обсъждаме съюз, компромиси, гласове.

„Ще покориш страховете си само ако се изправиш лице в лице с тях“, казваше дядо ѝ. „Побегнеш ли от тях, те ще покорят теб.“ Скара изпъна гордо гръб и вдигна глава. Точно както направи той, преди да посрещне Смърт.

— Удил и Горм минаха през Последната врата — каза тя. — Сега има само един глас и той е…

— Мой! — кресна в лицето ѝ дядо Ярви и облещи очи. — Не мога да ти опиша какво облекчение изпитвам от това, че говоря с човек, който вижда как точно стоят нещата, за това няма да те обиждам и ще карам направо. Ти ще се омъжиш за крал Друин.

Скара беше готова за много неща, но това я свари неподготвена и тя ахна от изненада.

— Крал Друин е тригодишен.

— Чудесно, значи ще го намериш за доста по-непретенциозен и взискателен съпруг от Трошача на мечове. Светът се промени, кралице моя. И сега Тровенланд не… — Ярви вдигна сакатата си ръка и я завъртя пред лицето си, търсейки подходящата дума. — Не е от съществено значение. — Незнайно как, той щракна с това подобие на пръст израстък. — Тровенланд ще стане част от Гетланд, но мисля, че ще е по-разумно майка ми да носи ключа от хазната ѝ.

— Ами аз? — Скара положи огромно усилие да говори спокойно и не издаде как препускаше сърцето ѝ.

— Ти, кралице моя, изглеждаш прекрасно, каквото и да носиш. — Дядо Ярви се обърна да си върви.

— Не. — Скара не можа да повярва колко спокойно прозвуча. Изведнъж я обзе странно спокойствие. Сигурно точно това е изпитвал Бейл Строителя преди битка. Вярно, тя не беше боец, но това тук беше нейното бойно поле и тя беше готова за битка.

— Не? — Дядо Ярви се обърна и усмивката му повехна. — Дойдох да ти кажа какво ще стане оттук насетне, не да искам мнението ти, или може би съм те надценил…

— Не — повтори Скара. Думите са оръжия. Нейните оръжия. — Баща ми умря за Тровенланд. Дядо ми умря за Тровенланд. Аз се отказах от всичко в името на Тровенланд. Докато съм жива, няма да допусна страната ми да бъде разкъсана като труп от глутница вълци.

Първият пастор пристъпи към нея и изпитото му лице се сгърчи от ярост:

— Не си и помисляй да ми се опълчваш, ти, кльощава вейка със слаб стомах! — кресна в лицето ѝ той и забоде пръст в гърдите си. — Нямаш представа аз какво съм пожертвал, аз какво съм изстрадал! Не знаеш в какъв огън съм кован! Нямаш нито златото, нито хората, нито мечовете…

— Само половината война се води с мечове. — „Усмивката не струва нищо“, казваше майка Кайър и Скара го дари с най-лъчезарната усмивка, на която бе способна, докато измъкваше незабелязано листчето хартия от ръкава си. Сгъна го на две, стисна го с два пръста и му го подаде. — Имам подарък за теб, дядо Ярви — каза тя. — От Яркия Йълинг.

Може и да нямаше по-лукав и мъдър мъж в земите около Разбито море от него, но Скара знаеше как да чете по лицата и потрепването на скулата му не ѝ убягна. В този момент знаеше със сигурност, че онова, което прошепна в ухото ѝ Яркия Йълинг, е било истина.

— Че съм кльощава вейка, така е, признавам си — продължи тя, когато Ярви сграбчи листчето хартия от ръката ѝ. — Казвали са ми също, че крия страховете си в стомаха. Но през последните няколко месеца и аз минах през огъня. Разпознаваш ли почерка?

Той вдигна очи и стисна зъби.

— Предположих, че ще го разпознаеш. Явно майка Кайър е проявила голяма далновидност — като ме научи да чета.

Лицето му отново потрепна.

— Много неблагоприлично от нейна страна да допусне тайната на писмото да излезе извън Събора.

— О, майка Кайър беше способна на всякакви неблагоприличия, когато става дума за бъдещето на Тровенланд. — Сега тя сниши глас и придаде коравина на гласа си. Сега беше моментът за демонстрация на сила. — Аз също.

Дядо Ярви смачка листчето в треперещ юмрук и това накара усмивката на Скара да се разтегли още повече.

— Няма проблем, задръж това — каза тя. — Йълинг ми даде цяла кесия с подобни послания. Имам пълно доверие в седем души, пръснати в различни краища на Тровенланд. Никога няма да разбереш кои са. Никога няма да откриеш къде са. Но ако стане така, че ми се случи някоя злополука, ако се спъна в тъмното, да кажем, и падна през прага на Последната врата, посланията ще бъдат разпратени навред. Ще се разчуе за тях по всички брегове на Разбито море. И всички ще научат, че… — тя се наведе и прошепна, — предателят в редиците ни е бил отец Ярви.

— Никой няма да повярва — отвърна той, но лицето му видимо пребледня.

— Вестта ще стигне до ушите на мастър Хъннан и воините от Гетланд. Ще научат, че ти си предал любимия им крал Удил.

— Не ме е страх от Хъннан — каза той, но ръката му потрепери върху елфическия жезъл.

— Вестта ще стигне до ушите на Златната кралица на Гетланд. Ще научи, че собственият ѝ син е предал града ѝ в ръцете на врага.

— Майка ми никога няма да се обърне срещу мен — отвърна той, но Скара забеляза сълзи в очите му.

— Вестта ще стигне до ушите на Трън Бату, чийто съпруг, Бранд, беше убит в нападението на Торлби, което бе възможно само благодарение на теб. — Гласът на Скара беше студен като лед и безмилостен и неуморен като прилива. — Но тя може би не е чак толкова непреклонна, колкото изглежда и ще е готова да ти прости. Не знам, ти я познаваш по-добре.

И точно както огъвана бавно пръчка се пречупва изведнъж, дядо Ярви изхълца и сякаш всичката сила от краката му го напусна. Той залитна назад, спъна се в каменната пейка, изпусна жезъла си и се тръшна на камъка. Остана да седи така, облещил пълни със сълзи очи, вторачен в Скара. Или може би се взираше през нея, в нещо, което само той виждаше зад гърба ѝ.

— Мислех… че ще успея да заблудя Йълинг — прошепна той. — Мислех, че ще се хване на няколко подхвърлени като примамка малки истини и ще клъвне голямата лъжа, когато му дойде времето. Но накрая той хвана мен в мрежата си с този ход при проливите. — От едно от очите му се откъсна сълза и се търкулна по хлътналата му буза.

— Съюзът ни беше пред разпад. Решимостта на крал Удил отслабваше. Майка ми виждаше повече печалби и ползи в мира. Не можех да се доверя на Горм и Скаер. — Той сви сакатата си ръка в юмрук. — Но съм дал клетва. Слънчева и лунна клетва. Да отмъстя на убийците на баща ми. Не можех да си позволя да има мир. — Той замига глуповато и сълзите рукнаха по лицето му. Може би за пръв път в този момент Скара осъзна колко млад беше той. Само няколко години по-възрастен от нея.

— И казах на Яркия Йълинг да нападне Торлби — прошепна той. — Да предизвика истинско възмущение у хората. Да няма повече връщане назад. Казах му къде и как да нападне. Не исках Бранд да умре. Боговете са ми свидетели, не исках, но… — Той преглътна, задави се и провеси глава на гърдите си, сякаш всичкият товар от направеното от него се струпа едва в този миг на раменете му. — Стотици взети решения и всяко от тях в името на всеобщото благо и по-малкото зло. Хиляда направени крачки и всяка нетърпяща отлагане. — Той сведе поглед към лежащия на земята елфически жезъл и лицето му се сгърчи от погнуса. — Как стана така, че ме доведоха дотук?

В този момент Скара вече не изпитваше омраза към него. Само съжаление. Тя самата беше затънала до шия в съжаления и знаеше добре, че никой не можеше да го накаже повече, отколкото той самият. Тя не можеше да го накаже. Нуждаеше се от него, прекалено много.

Клекна пред него и веригата ѝ издрънча тихо, когато протегна ръце и взе в шепи обляното му в сълзи лице. Сега бе моментът да покаже състрадание. Щедрост. Милост.

— Чуй ме сега. — Тя разтърси главата му и очите му се извърнаха към нея. — Нищо не е изгубено. Нищо не е непоправимо. Аз те разбирам. Аз знам колко тежи властта и не те съдя. Но трябва да се държим един за друг, ако искаме да минем през това.

— Един за друг, или като роб, окован във веригата в ръката на господарката му? — промърмори той.

— Като съюзници, обединени от обща цел. — Тя изтри с палец сълзите от бузите му. Сега бе моментът да покаже остър ум и хитрост. Да сключи сделка, за която щеше да ѝ завиди дори Златната кралица. — Аз ще съм кралица на Тровенланд, не просто на думи, в действителност. Няма да коленича пред никого и ще се радвам на пълната подкрепа на Събора. Сама ще взимам решенията, от които зависи съдбата на народа ми. Когато преценя аз, тогава ще се омъжа и ще избера сама съпруга си. Протоците принадлежат толкова на Ютмарк, колкото и на Тровенланд. Половината от таксите, които събира майка ти, ще влизат в моята хазна.

— Тя никога няма да позволи…

Скара разтърси отново лицето му, този път по-здраво.

— Една дума разрязва цяло, дебело въже, оплетено от „никога няма“, знаеш това. Тровенланд понесе най-тежкото от войната. Имам нужда от златото, за да изградя отново изгореното от Яркия Йълинг. Имам нужда от сребро, за да плащам на воините си и намеря собствени съюзници. Само така ти ще продължиш да бъдеш дядо Ярви, Първият пастор на Събора и тайната ти ще е толкова на сигурно място в ръцете ми, колкото и ако беше само в твоите. — Тя вдигна жезъла му от земята и му го подаде. — Ти си пастор, но досега стоеше на страната на майка Война. Проляхме достатъчно кръв. Сега е време някой да се застъпи за баща Мир.

Пръстите му се увиха около елфическия метал и устните му се извиха в горчива усмивка:

— И двамата с теб ще тръгнем ръка за ръка към славното ти бъдеще? Ще пазим деликатния баланс на силите по земите около Разбито море?

— Ако предпочиташ, можем да се унищожим взаимно, но защо да го правим? Ако баба Вексен ме научи на нещо, това е, че ти си лош избор за враг. Аз бих предпочела да си мой приятел. — Скара се изправи и го погледна отвисоко. — Ще имаш нужда поне от един. Аз също.

В бледосивите очи на Първия пастор не бяха останали сълзи.

— Изглежда нямам много избор, а?

— Не мога да ти опиша каква радост изпитвам от това, че говоря с човек, който наистина разбира как стават нещата. — Скара изтърси няколко полепнали по роклята ѝ сухи листа. Замисли се колко много щеше да се гордее с нея в този момент дядо ѝ. — Има само един глас, дядо Ярви. И той е мой.

Нова надежда

Рейт чу смях. Звънкият, необуздан смях на Скара и не успя да сдържи усмивката си. Надникна през капчуците от стрехата над вратата и я видя да се задава. Беше вдигнала качулката на наметалото си, майка Ауд вървеше до нея, следваха я неколцина прислужници и телохранители — подобаваща на една кралица свита. Изчака да се изравни с вратата и излезе навън, приглаждайки мократа си от дъжда коса.

— Кралице моя. — Надяваше се да прозвучи непринудено, но гласът му излезе под формата на жално скимтене.

Тя извърна рязко глава и Рейт изпита същото главозамайващо стъписване като в онзи първи ден на доковете на Торлби, само че по-силно оттогава, а миг по-късно главозамайването се смени с огорчение. Тя не се усмихна, все едно не го позна. На лицето ѝ нямаше изписана вина, просто направи болезнена гримаса. Сякаш видът му ѝ напомняше за нещо, което нямаш търпение да остави зад гърба си и забрави напълно.

— Само за момент — каза тя на майка Ауд, която от своя страна изгледа Рейт с такова възмущение, все едно беше пълна с чумави трупове каруца. Кралицата излезе от обкръжението на свитата си и се огледа в двете посоки на улицата. — Не мога да говоря с теб така.

— Може би по-късно, тогава…

— Не. Никога. — Някога му каза, че думите са оръжия и режат по-дълбоко от острието на меч и той се смя от сърце. Сега това нейно „Никога“ му подейства като кинжал в корема. — Съжалявам, Рейт. Не мога да те държа повече край себе си.

Почувства се така сякаш току-що му разпраха корема и червата му се изсипаха на улицата.

— Не би било благоприлично, а? — изграчи той.

— Проклето да е благоприличието! — изсъска тя. — Не е редно. Нито за страната ми. Нито за народа ми.

— Ами за теб? — Думите се отрониха от устата му като пълна с отчаяние въздишка.

Лицето ѝ се сгърчи като от болка. После се натъжи. Накрая на него се изписа нещо като тъга.

— Нито за мен. — Тя се наведе и го изгледа изпод вежди. Думите ѝ бяха като от стомана и колкото и да му се искаше да открие някакво двусмислие в тях, те не показаха такова. — По-добре да приемем, че времето, което прекарахме заедно, е било просто сън. Приятен сън, но нищо повече. Сега е време да се събудим.

Щеше му се да каже нещо умно в момента. Или нещо изпълнено с достойнство. Или нещо злобно. Или просто нещо, каквото и да е. Но Рейт никога не го беше бивало много в приказките. Не знаеше как да опише просто с думи какво точно чувстваше в момента, затова замълча. Мълча и гледа как тя се обърна да си върви. Как се върна отново в свитата си от прислужници, стражи и застана до недоволния си пастор.

Сега разбираше всичко. Трябваше да се досети, че е така. През зимата топлината му я устройваше, но сега, когато настъпи лятото, тя с лекота се отърси от него като от старо наметало. Не можеше да я вини. В края на краищата тя беше кралица, а той убиец. За никого не беше редно, освен за него. Сигурно трябваше да е благодарен и на малкото, което получи от нея и сигурно щеше да е, ако не го болеше толкова. И ако имаше някаква идея как да не изпитва каквото изпитваше.

Сигурно трябваше да направи нещо и на свой ред да я нарани. Или просто да се врътне на пети и да си тръгне с небрежна походка, все едно имаше стотици други жени, които бяха готови да се избият една друга за вниманието му. Но за беда, обичаше я прекалено много, за да направи кое да е от двете. Обичаше я прекалено много, за да направи каквото и да било освен това, което всъщност направи. Стоя на улицата, разтрива ранената си ръка, счупения си нос и гледа жално след нея като вързано на двора куче. Надяваше се, че тя ще спре. Че ще размисли. Че ще погледне през рамо поне.

Нищо такова не се случи.

— Какво е станало между вас двамата? — Рейт се обърна и се озова пред Синия Дженър. — И не ми казвай „нищо“, момче.

— Нищо, старче. — Рейт се опита да се усмихне, но не намери сили за това. — Благодаря ти.

— За какво?

— Че ми даде шанс да бъда по-добър. Повече е отколкото заслужавам.

И той прегърби рамене и тръгна през дъжда.

Рейт стоеше на улицата срещу ковачницата, заслушан в звънтенето на наковалнята и загледан в процеждащата се през капаците на прозореца светлина. Чудеше се дали Рин удряше с чука вътре.

Изглежда където и да отидеше, бързо се устройваше. Нищо чудно в това, беше момиче на място. Знаеше какво иска и беше готова да работи за него. Умееше да създава неща от нищото, да поправя счупеното. Всичко, което той не беше.

Знаеше, че няма право да иска нищо от нея, но когато брат му умря, намери утеха в ръцете ѝ. Боговете му бяха свидетели, тогава имаше нужда от утехата ѝ. Пък и не знаеше къде другаде да отиде.

Подсмръкна унило, изтри сополите от счупения си нос в превръзката на ръката, прекоси улицата и застана пред вратата. Вдигна ръка и понечи да почука.

— Какво те води насам?

Пасторското момче, Кол, вървеше към вратата. На устните му играеше закачлива усмивка и нещо в нея напомни на Рейт за брат му. Беше същият нервак като преди, но в походката му имаше лекота и непринуденост. Имаше вид на човек, постигнал мир със себе си и на Рейт му се прииска да знае как бе успял да направи това.

Трябваше да мисли бързо. Какво да отговори?

— Ами… мислех си да си поръчам нов меч. Тук работи онзи оръжейник, нали?

— Казва се Рин и да, тук работи. — Кол извърна ухо към вратата и се усмихна така сякаш чуваше най-приятната музика на света. — Никой не прави по-добри мечове от Рин. Никой, никъде по света.

— Ами ти, не мислех, че си падаш много по оръжията.

— Не. — Кол се нахили до уши. — Аз съм дошъл да я попитам дали иска да се омъжи за мен.

Веждите на Рейт подскочиха от изненада:

— Ъ?

— Трябваше да го направя много отдавна, но не ме бива много по взимането на решения. Много грешки допуснах. Много време пропилях. Бях себичен. Слаб. Не исках да нараня никого и накрая нараних всички около себе си. — Той пое дълбоко дъх. — Но Смърт чака всички ни. Важното в живота е да постигаш най-доброто с това, което се изпречи на пътя ти. Човек, който не е доволен от това, които има, ами, най-вероятно няма да е доволен и с това, което няма.

— Мъдри думи.

— Така е. И ето ме сега тук, дошъл съм да я помоля за прошка — на колене, ако се наложи, и доколкото я познавам, колениченето не ми мърда — после ще я помоля да носи ключа ми на врата си и ще се надявам да каже да.

— Мислех, че ще ставаш пастор.

Кол разкърши врат и се почеса замислено по тила:

— В продължение на много време, аз също. Но какво пък, има толкова много начини човек да промени света. Някога майка ми ми каза… да бъда най-доброто, на което съм способен. — Изведнъж очите му се насълзиха и той се изсмя горчиво, подръпна нещо на врата си и Рейт чу подрънкване изпод ризата му. — Жалко, че ми отне толкова много време да осъзная какво точно е имала предвид. Но накрая го осъзнах. Надявам се да не е прекалено късно. Хайде, няма ли да влизаш?

Рейт извърна поглед към прозореца и се покашля:

— Не. — Някога изпитваше истинско презрение към това момче. Сега му завиждаше. — Твоята работа е по-спешна.

— Няма пак да ме фраснеш с глава, нали?

Рейт махна вяло към носа си:

— Както виждаш, вече не съм чак такъв почитател на чупенето на носове. Желая ти късмет. — Той потупа Кол по рамото и се обърна да си върви. — Ще намина утре.

Знаеше, че няма да го направи.

Здрачаваше се, майка Слънце бе на път да скрие лицето си зад града и сенките се простираха дълги по доковете на Скекенхаус. Последните ѝ лъчи караха стъкълцето в дланта на Рейт да блести. Малкото шишенце, което му даде майка Скаер, беше празно сега. Беше предречено, че не се е родил още на този свят мъжът, който ще убие Гром-гил-Горм, но ето, че няколко капки в чаша вино свършиха работата. Прав беше Кол. Смърт чака всички ни.

Рейт пое дълбоко дъх, стисна юмрук и примижа, когато старата болка проряза кокалчетата на ръката му. Човек ще си рече, че с времето болката отслабва, но всъщност, колкото по-дълго я носи със себе си, толкова по-силна става тя. И Дженър беше прав. Нищо не зараства напълно.

Беше оръженосец на крал, после телохранител на кралица, винаги пръв в битката, гребец на кораб с екипаж от герои. Но вече не беше сигурен какво е. Нито какво иска да бъде.

Разбираше само от битки. Някога си мислеше, че майка Война ще му донесе слава, лъскава купчина злато и сребро и стотици братя в стената от щитове. Вместо това тя му отне единствения брат, който имаше и му остави само рани.

Рейт постави ръка на посинените си ребра, почеса се по превързаната ръка, сбърчи нос и усети болката да се разпростира по лицето му. Това получаваш от битките, ако въобще оцелееш. Глад, болка, самота и куп съжаления.

— Не ти е провървяло, а? — Трън Бату стоеше с ръце на хълбоците, с гръб към отиващата си светлина и Рейт виждаше само тъмния ѝ силует.

— Как разбра? — попита я.

— Каквото и да е било, нямаш вид на човек, на когото му е провървяло.

Рейт въздъхна дълбоко:

— Дошла си да ми се подиграваш, или да ме убиеш? Всъщност, няма значение, все ми е едно, няма да те спирам.

— Всъщност, нито едното, нито другото. — Тя седна бавно до него и провеси дълги крака от пристана. Помълча за момент и гледа смръщено към морето. Подухна вятър и подгони няколко сухи листа по пристана. Накрая тя пое дъх и заговори. — Не е лесен животът на хора като нас, а?

— Така изглежда.

— Онези от нас, които сме докоснати от майка Война… — Тя зарея поглед в хоризонта. — Когато дойде редът на баща Мир, не знаем какво да правим със себе си. Целият ни живот е минал в битки и когато ни свършат враговете…

— Се обръщаме един срещу друг — каза Рейт.

— Кралица Лейтлин ми предложи да се върна на служба при нея като избран щит.

— Радвам се за теб.

— Не мога да приема.

— Нима?

— Остана ли тук, ще виждам само това, което изгубих. — Тя зарея отново поглед в морето и устните ѝ се разтегнаха в горчива усмивка. — Бранд не би искал да линея по загубеното. В това момче нямаше и капка ревност. Щеше да иска да види млади фиданки да пробиват пепелта. Нова надежда. — Тя плесна камъка до себе си. — Отец Ярви ми подари „Южен вятър“.

— Щедър подарък.

— Не мисля, че скоро ще му се наложи да плава докъдето и да било. А аз смятам да тръгна надолу по „Божествена“ и „Недостъпна“, да плавам до Първия сред градовете, че и по-нататък. Ако тръгна до няколко дни, ще изпреваря леда. Събирам екипаж. Старият ми приятел Фрор е новият ми кормчия. Старият ми приятел Досдувой е отговорник за склада, а старата ми приятелка Скифър ще определя курса.

— Благословена си с много приятели за жена с твоя характер. — Рейт се загледа в златистите отблясъци по водата. — Ще се качиш на кораба си и ще оставиш тъгата си на доковете на Скекенхаус, а? Желая ти късмет.

— Не вярвам в късмета. — Трън подсмръкна и се изплю във водата. Но не тръгна да си върви. — Научих нещо онзи ден.

— Че носът ми не е по-здрав от тези на останалите?

— Че съм човек, който трябва от време на време да чува „не“. — Тя извъртя очи към него. — Което пък означава, че ми е нужен някой, на който му стиска да ми каже „не“. Няма много такива наоколо.

Рейт повдигна вежди:

— Със сигурност са по-малко от преди.

— Едно проклето копеленце би ми било от полза, пък и имам свободно задно гребло. — Трън се изправи и му подаде ръка. — Идваш ли?

Рейт не вярваше на ушите си.

— Искаш да се присъединя към екипажа на някой, който ме мрази, който само преди няколко дни едва не ме уби, да се кача на кораб и да плавам до другия край на света, далеч от всичко, което познавам, срещу обещание за тежка работа и лошо време?

— Ъхъ, именно. — Тя се ухили до уши. — Защо, по-добри предложения ли имаш?

Рейт разтвори юмрук и се загледа в празното шишенце в дланта му. После обърна ръка и го пусна във водата.

— Всъщност, не.

Пое ръката на Трън и я остави да го вдигне на крака.

Издигане

— Там, точно там! — извика Кол и протегна ръка да спре коларя, който от своя страна дръпна юздите и спря половин дузината волове. Веригата изскърца и потрепери. Чу се престъргване, после глух пукот и основите на огромния фронтон потънаха в издяланите от камък кухини.

— Побийте коловете — извика Рин и групата дърводелци, доскоро воини, а преди това фермери, се зае с побиване на колове и опъване на паяжина от въжета, които щяха да държат изправена високата покривна конструкция.

Скара вдигна глава нагоре и огледа високия фронтон, точно над стъпалата от разноцветен мрамор, където някога майка Кайър посрещаше посетителите на Йейлтофт. Точно тук беше стоял този, издигнат от дядо ѝ. Същият, който гледа да пада в пламъци в нощта, в която дойде Яркия Йълинг. Възможно ли бе оттогава да бяха минали едва няколко месеца? Струваха ѝ се години, поне сто. И сякаш не тя, а друго момиче гледа как се срива Гората, в друг свят, за който Скара беше чувала просто да се разказват истории.

Синия Дженър я дари с една оредяла откъм зъби усмивка и погледна нагоре.

— Точно където беше старата тронна зала.

— Но по-висока, по-просторна и по-изящна. — Двете подпорни колони и двете покривни ферми бяха от идеално прави борови стволове, докарани по реката от високите хълмове на Тровенланд, където дърветата растяха най-високи и здрави. Кората им беше свалена и бледото дърво отдолу бе гладко като стъкло. — Красива изработка. — Скара постави облечена в ръкавица длан на рамото на Рин. — Кълна се, нямаше да намеря по-добър ковач и по-добър дърводелец и на другия край на Разбито море.

Рин извърна глава и се усмихна през рамо:

— Всеизвестна истина, кралице моя. Извади късмет, че ни омръзна да правим мечове.

— Талантлива, че и скромна? — промърмори под носа майка Ауд.

— Дръжте така! — викна на коларите Кол, хвана дебелата верига, тръгваща от хомотите към върха на конструкцията, и се мушна под нея.

Рин хукна към него:

— Къде си мислиш, че отиваш, глупако?

— Горе! — Кол преметна крак през веригата, другия връз него и започна да се катери чевръсто като катерица. Само миг по-късно беше високо горе, почти до върха на конструкцията.

Рин се хвана с две ръце за главата и двата ключа издрънчаха на гърдите ѝ.

— Слизай веднага оттам преди да си се пребил!

— Това е отлична верига! — викна Кол без да спира. — Трябва да се гордееш със себе си!

— Богове! — изкрещя нагоре Рин и почти подскочи от земята, докато размахваше заканително юмрук към него. После се обърна и погледна умолително Скара. — Не може ли да му заповядаш да слезе, кралице моя?

— Бих могла. — Скара гледаше към Кол, който тъкмо беше стигнал средата на конструкцията, където се събираха двете покривни ферми. Спомни си думите на майка Кайър, чути точно тук, на същото място, на което стоеше в момента. — Но тайната на авторитета е в това да даваш само заповеди, които знаеш, че ще бъдат изпълнени.

— Сглобката изглежда добре! — Кол плесна доволно дървените греди. — Новите ти нитове държат добре, Рин!

— О, ще ти занитя аз проклетите крака за земята, само ми ела тук!

— Как да издялам върховете на гредите е въпросът сега? — провикна се отгоре Кол, галейки нежно гладкото, бледо дърво. — Какво предпочиташ, кралице моя. Драконови глави?

— Черни кучета! — провикна се Скара и постави ръка на рамото на Синия Дженър. — Като това на носа на кораба, който ме измъкна от тук, преведе ме невредима през множество бури и накрая ме върна обратно у дома!

Синия Дженър постави длан върху нейната и я потупа нежно. Междувременно, група молитвоплетци бяха застанали до основите на конструкцията и припяваха монотонно. Молеха Тя-която-дяла-дървото, Той-който-дава-подслон и Тя-която-зида-високо-камъка да закрилят новата тронна зала и тя никога да не падне.

Кол хвана едно от въжетата и започна да се спуска надолу:

— Така да бъде, черни кучета!

— Защо не се омъжих за проклет фермер? — промърмори Рин и зарови пръсти в косата си.

Кол скочи от въжето и тръгна към нея:

— Защото не намери такъв, който да те иска, може би?

— Колко такива ще са необходими? — попита майка Ауд и изгледа подозрително високата конструкция.

— Петнайсет арки за външните стени — отвърна Кол и започна да чертае във въздуха с отсечени движения на чевръстите си пръсти. Само боговете знаеха как успяваше, но в главата му постройката беше вече завършена. С високи греди на покрива, просторна зала под него и Скара неволно се усмихна. Представяше си вече топлината от огнището, сумрака в тронната зала, гласовете на странстващите певци, напомадените с масло коси на жените и излъсканите до блясък катарами на наметалата на мъжете. Точно както ги помнеше от тронната зала на дядо ѝ.

Майка Ауд подсвирна тихо:

— Чака ни доста работа.

— Нужни са били двайсет и осем години за построяването на Гората.

— Тази ще я завърша малко по-бързо, кралице моя. — Кол въздъхна и парата от дъха му се заизвива около доволното му от свършената работа лице. — Нищо, което си заслужава построяването, не се строи бързо.

— Майка Война поразява като гръм — каза майка Ауд. — Работата на баща Мир е като никнеща фиданка. И иска също толкова много грижи.

— Йейлтофт е по-скоро гъби след дъжд — намеси се Синия Дженър и извърна поглед към града. — Събудиш се на сутринта след дъжда и той взел, че се разраснал.

Беше самата истина. Градът никнеше от пепелищата с неочаквана бързина. Все повече и все по-изящни фасади на къщи никнеха по протежение на широките, начертани от майка Ауд прави улици. Хорът от шума на триони, чукове и викове на зидари и дърводелци се чуваше от сутрин до мрак.

Всеки ден пристигаха повече хора. Някои бяха живели в Йейлтофт и сега се връщаха отново, но имаше и много гетландци, ютмарки, инглингци и нискоземци. Идваха и хора от всички краища на Разбито море, изгубили предишния си живот във войната, но чули, че кралица Скара плаща добри надници срещу усърден труд.

— Част от това, което Яркия Йълинг изгори, никога няма да бъде построено отново — промърмори майка Ауд.

— Затова ще го запазим в спомените си и ще продължим да гледаме с надежда към бъдещето. Всяка загуба е тежка. — Скара извърна глава към новата постройка. — Но ти дава шанса да направиш нещо още по-добре от преди.

Кол продължаваше да рисува плановете си във въздуха, а Рин го гледаше подозрително, скръстила ръце на гърдите си и повдигнала вежда.

— Надявам се преди да е дошла зимата да съм вдигнал и закопчал пет такива — нареждаше Кол. — Другите ще трябва да почакат до пролетта. Ще трябва, естествено, да ида на хълмовете да подбера дървета. — Той се почеса по тила и се присламчи към жена си. — Може би жена ми ще дойде с мен да ме топли, когато паднат снеговете?

— Снегът е три пъти колкото човешки бой по тия хълмове! Няма да можем да слезем до пролетта оттам.

— Именно. — Той пъхна показалец в златната елфическа гривна на ръката ѝ и бавно я дръпна надолу.

— Ти си луд.

— Просто се опитвам да бъда най-доброто, на което съм способен. — Той вдигна веригата с ключовете от гърдите ѝ и пъхна глава в нея. — Просто стоя в светлината.

Сграбчи я в прегръдките си и тя се засмя. Вдигна я от земята и я завъртя в кръг и в следващия момент се целуваха. Не ги беше грижа кой ги гледа, целуваха се настървено, той, заровил пръсти в косата ѝ, тя, стиснала брадичката му. Дори и човек да не гледаше натам, нямаше как да не ги чуе. Няколко от чакащите да им дадат задачи дърводелци изгубиха търпение, захвърлиха инструменти и тръгнаха нанякъде, клатейки глави.

Майка Ауд извъртя с досада очи към небето:

— Ето го и недостатъкът от точно този дърводелец и точно този ковач.

— Всеки има някаква слабост. — Скара се радваше за тях, но колкото повече ги гледаше, толкова повече се натъжаваше. Обърна се, зарея поглед в морето и установи, че мислеше за Рейт.

Досега „Южен вятър“ трябваше да е изминал целия път по „Божествена“ и да гребе по „Непристъпна“. Надяваше се той да е щастлив, но нещо ѝ подсказваше, че е от хората, при които щастието не се отбива често. Ако не друго, имаха поне това общо помежду си. Спомни си лицето му, сбърченото му чело, стиснатите устни, така както го помнеше. Спомни си топлината на тялото му. Зачуди се дали и той понякога мисли за нея. Зачуди се…

— Пристигна орел от дядо Ярви — каза майка Ауд.

Скара се отърси от мислите си. Не си струваше да пилее време в напразни мечти.

— Добри новини?

— Ванстерландци имат нов крал. Майка Скаер организирала турнир и той победил всеки, изправил се срещу него воин. Казва се Юрн-гил-Таран.

Синия Дженър се почеса по оредялата коса:

— Нищо не ми говори.

— Главатар на едно от най-северните племена, където снегът никога не се топи. Наричат го Тарана, защото използвал главата си като такъв и можел да прекърши мъж на две.

Скара изду бузи и изпъшка:

— Очарователно.

— Провъзгласил се е за най-великия воин в земите около Разбито море и предизвиква на двубой всеки, осмелил се да се усъмни в думите му.

— Само на осемнайсет съм, а вече ми дойде до гуша от перещи се воини.

— Чудесен избор за съпруг, кралице моя — намигна ѝ Синия Дженър.

— Хм, изпрати му птица, майко Ауд. Кажи му, че Синия Дженър с радост приема да носи ключа му.

— Боя се, че женитбата е последното, което го вълнува — каза майка Ауд и скръсти ръце на гърдите си. — Дядо Ярви се страхува, че той вече планира набези през границата с Гетланд.

Дженър поклати горчиво глава:

— Как е възможно ванстерландци да са отново зажаднели за кръв? Не ги ли е страх от елфическите оръжия?

— Оказва се, че също като лъка, за който имаш само толкова или толкова стрели, — каза майка Ауд — елфическите реликви могат да изпращат Смърт само определен брой пъти. И с вещицата Скифър обратно на юг, Строком отново е забранена земя.

Синия Дженър зарови лице в мазолестите си длани:

— Явно светът не се е променил толкова, колкото си мислехме.

— В пепелта на всяка война вече е пуснало коренче семето на следващата — промърмори Скара и усети добре познатото къркорене в стомаха си. — Изпрати птица на майка Скаер с поздравления за новия крал, а на кралица Лейтлин — със симпатиите и съчувствието на народа на Тровенланд.

— Ами после? — попита майка Ауд.

— После ще си отваряме очите, ще говорим спокойно, ще се усмихваме миловидно, ще съберем приятели и съюзници, ще се молим за спокойствие на баща Мир, но ще държим мечовете подръка за всеки случай.

— Подходящи за всяка ситуация заповеди.

— Ще е добра идея да издигнем отново стените на Бейлова крепост — каза Дженър. — По-високи и здрави отпреди.

— Кралице моя! — едно момче се зададе тичешком откъм пристанището. — Пристигнаха три кораба! На платната им е белият кон на Калийв.

— Пратеници на принц Варослаф — каза Синия Дженър. — Ще слезеш ли да ги посрещнеш на доковете?

Скара се замисли как щеше да се изтълкува това.

— Нека не изглеждаме прекалено ентусиазирани. Да поставят стол тук, под фронтона. Редно е те да дойдат при мен.

— Никога да не забравяме благоприличието — усмихна се майка Ауд.

— Нека не го забравяме. Но когато се наложи, да се престорим, че не съществува.

— Съвсем скоро ще ти направя по-добър, кралице моя. — Кол потупа облегалката на грубо скования, стол, на който сигурно беше седял един от дърводелците, когато носеха храната. — Но засега този ще трябва да свърши работа. — И той изтръска с опакото на ръката си малко прах от седалището.

Беше най-обикновен стол, паянтов, от най-простото, почерняло тук-там от огън дърво.

— Не тронът прави кралицата, а кралицата прави трона — каза майка Ауд.

— Ще да е бил тук в нощта на пожарите — каза Синия Дженър. — И е оцелял.

— Да. — Скара се усмихна и погали единия подлакътник. — Също като Тровенланд. Също като мен.

Скара седна с лице към морето. Майка Ауд застана от лявата ѝ страна, а Синия Дженър от дясната. Тя изправи гръб, изпъна рамене и вдигна гордо брадичка. Точно както я беше учила майка Кайър. Странно как в някога така неестествената поза, се чувстваше така удобно.

— Предупреди пратениците, че тронната ми зала е малко ветровита — каза Скара. — Но иначе кралицата на Тровенланд е готова да ги приеме.