Портретът на един шпионин

1.

ПОЛУОСТРОВ ЛИЗАРД, КОРНУОЛ

Картината на Рембранд бе тази, която разбули мистерията веднъж и завинаги. Впоследствие по старовремските магазинчета, в които пазаруваха, и по мрачните крайбрежни кръчми, където пиеха питиетата си, местните жители дълго щяха да обсъждат как така са им убягвали очевидните факти и щяха добродушно да се смеят на някои от своите причудливи теории за естеството на неговата работа. Защото и в най-смелите си предположения нито един от тях не бе допуснал дори за миг, че саможи-вецът от далечния край на залива Гънуолоу всъщност е реставратор, при това световноизвестен.

Той не бе първият пришълец, дошъл чак в Корнуол с намерението да запази някаква своя тайна. Малцина обаче бяха бранили тайните си така ревностно и същевременно изискано. Показателен за това бе дори необичайният начин, по който той беше осигурил жилище за себе си и своята прелестна и доста по-млада съпруга. След като бе избрал къщата в живописната местност досами ръба на скалите - по всеобщо мнение гледката оттам бе наистина неповторима, - той бе платил накуп наема за цяла година, като преди това документите му бяха дискретно подготвени от неизвестен хамбургски адвокат. Две седмици по-късно се бе нанесъл, сякаш щурмувайки отдалечен вражески аванпост. Всички, които го бяха заговаряли по време на първите му посещения в селцето, бяха останали поразени от очевидната потайност в държането му. Този човек сякаш нямаше име, никой не можеше да отгатне и коя е родината му. Пенсионираният от три десетилетия железничар Дънкан Рейнолдс, считан за един от най-проницателните жители на село Гънуолоу, го наричаше „зашифрования човек“, докато другите го описваха ту като „сдържан“, ту като „грубиян“. Всички обаче бяха единодушни, че за добро или зло, с пристигането му селцето, разположено в западната част на графство Корнуол, бе станало далеч по-интересно място.

С времето успяха да узнаят, че името му е Джовани Роси и че също като прелестната си съпруга, има италиански произход. Което пък допълнително подкладе тях-ното любопитство, защото по улиците на селцето късно вечер започнаха да забелязват правителствени автомобили, возещи костюмирани мъже. После се появиха и други двама непознати, които понякога ходеха за риба в за-ливчето. По всеобщо мнение те бяха най-некадърните рибари, виждани някога по тези места. Впрочем повечето местни подозираха, че те въобще не са рибари. И съвсем естествено, както впрочем би се случило във всяко селце с големината на Гънуолоу, се разрази разгорещен спор относно истинската самоличност на новодошлия и естеството на неговата работа. На този спор най-сетне сложи точка картината Портрет на млада жена - маслени бои върху платно, 104 на 86 сантиметра - от Рембранд ван Рейн.

Кога точно се бе появила творбата в селцето, така и не стана ясно. Жителите му допускаха, че това се е случило някъде към средата на януари, понеже тъкмо по това време бяха забелязали драстична промяна в ежедневната рутина на пришълеца. Дотогава обикновено човек можеше да го зърне да крачи по пътечките сред назъбените скали на полуостров Лизард, обзет сякаш от терзанията на гузна съвест, но един ден го видяха да стои пред статив във всекидневната си с четка в едната ръка и палитра в другата. От помещението се носеха гръмко оперни арии, които сигурно се чуваха чак в град Маразайън - далеч по крайбрежието на Маунтс Бей.

Поради близостта на къщата до крайбрежната пътека беше възможно - ако човек се спреше на точното място и извиеше шия под точния ъгъл - да го зърне в неговото „ателие“. Отначало хората смятаха, че работи по някакво свое произведение. Но с течение на времето стана ясно, че всъщност се занимаваше с консервиране и реставриране на картини.

- Това пък какво ще рече? - попита една вечер в кръчмата „Агне и флаг“ Малкълм Брейтуейт, пенсиониран ловец на омари, който винаги миришеше на море.

- Че един вид ги лекува - обясни Дънкан Рейнолдс. - Картината е като живо, дишащо същество. Когато остарее, започват да го мъчат разни болежки. Също като теб, Малкълм.

- Чух, че била девойка.

- И то хубавичка - кимна Дънкан. - С бузи като ябълки. Направо да я схрускаш.

- Знае ли се художникът?

- Работим по въпроса.

И действително работеха, та се вдигаше пара. Ровеха из справочници и из интернет, търсеха за консултация хора, по-сведущи от тях в сферата на изобразителното изкуство - категория, която включваше повечето от населението на най-западната част на Корнуол. Накрая, в началото на април, Доти Кокс от селската бакалия събра смелост лично да пита за картината младата красива италианка, която бе слязла да напазарува. Жената не отговори на въпроса, само се усмихна неопределено. След това преметна сламената си чанта през рамо и тръгна обратно към залива. Пролетният вятър рошеше буйните й коси. Броени минути след като влезе в къщата, оперната музика секна, а щорите на прозорците се спуснаха като клепачи.

Те останаха спуснати през цялата следваща седмица, след което реставраторът и неговата красива съпруга внезапно изчезнаха. В продължение на няколко дни обитателите на Гънуолоу се опасяваха, че вероятно не възнамеряват повече да се върнат. Неколцина дори започнаха да изпитват угризения, задето бяха слухтели и надзъртали в личния живот на двойката. И тогава, един ден, докато прелистваше новия брой на „Таймс“ в бакалията си, Доти Кокс попадна на материал за Вашингтон, окръг Колумбия, където щеше да бъде изложена наскоро открита картина на Рембранд. Според описанието в статията портретът изглеждаше досущ като онзи, който жителите на селото бяха видели в къщата в далечния край на залива. Ето как мистерията най-накрая беше разбудена.

По стечение на обстоятелствата на първа страница в същия брой на вестника бе поместен и материал за поредица тайнствени експлозии в четири секретни ядрени съоръжения в Иран. На никого в Гънуолоу не му хрумна, че е възможно между събитията от двата материала да съществува някаква връзка. Или поне не веднага.

Реставраторът изглеждаше променен, когато се върна от Америка, това можеше да забележи всеки. Макар да си оставаше все така сдържан и потаен - не че някой изпитваше особено желание да общува с него, - очевидно от плещите му бе паднал някакъв тежък товар. От време на време дори усмивка озаряваше ъгловатото му лице, а погледът в необикновено зелените му очи сякаш вече не беше така отбранителен. Дори в начина, по който правеше продължителните си ежедневни разходки, имаше нещо различно.

Докато преди бе кръстосвал пътеките като човек, обладан от зли сили, сега той сякаш се носеше по хребета на обвитите в мъгла скали подобно на призрак, завърнал се у дома след вековни странствания из далечни земи.

- Имам чувството, че са го освободили от някакъв оброк - сподели Вера Хобс, собственичка на селската пекарна. Ала когато я попитаха какъв може да е този оброк и кому е бил даден, тя отказа да гадае. И Вера, както всички в селцето, неколкократно бе правила грешни предположения относно работата на пришълеца. - Освен това - добави тя, - най-добре е да го оставим на мира. В противен случай следващия път двамата с хубавичката му съпруга може и да си тръгнат завинаги.

Впрочем колкото повече прекрасното лято наближаваше края си, толкова по-често местните обсъждаха бъдещите планове на реставратора. През септември срокът за наемане на къщата изтичаше и тъй като по нищо не личеше, че той има намерение да го удължава, мнозина се заеха да кроят планове как да го убедят да остане. Един реставратор определено се нуждаеше, размишляваха те, от нещо конкретно, което да го задържи тук, на крайбрежието на Корнуол - може би някакво занимание, което да му даде възможност да разгърне неповторимите си умения и да го държи ангажиран с нещо различно от разходките по скалите. Какво точно щеше да е това занимание, а и кой можеше да му го предложи, идея все още нямаха, но се захванаха с деликатната задача да измислят нещо.

След продължителни обсъждания на Доти Кокс й хрумна чудесната идея да се положи началото на Ежегоден фестивал за изящни изкуства в Гънуолоу, за чийто почетен председател да бъде поканен именитият реставратор Джовани Роси. На следващата сутрин, когато по обичайното време съпругата на реставратора влезе в селската бакалия, Доти й каза за предложението. В продължение на няколко минути младата жена искрено се смя. Поканата била много любезна, рече тя, когато най-сетне овладя смеха си, но едва ли синьор Роси би приел. Официалният му отказ пристигна малко по-късно и Ежегодният фестивал за изящни изкуства в Гънуолоу така и не видя бял свят. Но това нямаше значение. След броени дни се разчу, че реставраторът е наел къщата за още една година. И този път наемът бе платен наведнъж, а документите - подготвени от същия незнаен адвокат в Хамбург.

След това животът в Гънуолоу като че ли се върна в обичайното си русло. Хората срещаха реставратора в късната утрин, когато слизаше в селцето със съпругата си да пазаруват. Сетне по някое време следобед го виждаха да се разхожда по скалния хребет, облечен в тъмнозеления си шлифер „Барбур“ и каскет, смъкнат ниско до веждите. Дори да не ги поздравяваше, хората не се засягаха. Ако изглеждаше напрегнат, гледаха да не му се пречкат. Защото винаги, щом някой непознат дойдеше в селцето им, те следяха всяка негова стъпка, докато не си тръгнеше. Реставраторът и неговата съпруга можеше родом да са от Италия, но сега принадлежаха на Корнуол и горко на онзи, комуто хрумнеше да им ги отнеме отново.

На полуостров Лизард обаче имаше и такива, които смятаха, че нещо е останало скрито. Един от тях даже бе убеден, че знае точно какво. Името му беше Теди Синклер. Беше собственик на прилична пицария в близкия град Хелстън и поддръжник на конспиративни теории от всякакъв род. Теди твърдеше, че стъпването на Луната е измама, а атентатите от 11 септември 2001 г. са извършени от самите американци. Също така беше убеден, че човекът от залива Гънуолоу крие и други тайни, освен умението да „лекува“ картини.

За да докаже теорията си, той събра селяните в кръчмата „Агне и флаг“ през втория четвъртък на ноември и постави пред тях начертана от него таблица, която донякъде напомняше на Периодичната система на химическите елементи на Менделеев. Тя подкрепяше идеята, че експлозиите в иранските ядрени съоръжения несъмнено са дело на легендарен служител на израелското разузнаване на име Габриел Алон, както и че същият този Алон понастоящем живее необезпокояван в залива Гънуолоу под фалшивото име Джовани Роси. Когато всеобщият смях в кръчмата най-сетне утихна, Дънкан Рейнолдс каза, че тази теория била най-налудничавото нещо, което бил чувал, откакто някакъв французин бе решил, че цяла Европа трябва да има обща валута. Ала този път Теди не отстъпи от позицията си относно това какво трябва да бъде сторено след тези събития. И с право, защото, макар да бъркаше за кацането на Луната и за атентатите от 11 септември, Теди беше съвършено прав за мъжа от залива Гънуолоу.

На следващата сутрин - в Деня на примирието - селцето осъмна с новината, че реставраторът и съпругата му са си заминали. Обзета от паника, Вера Хобс изтича до къщата в залива и надзърна през прозорците. Пособията на реставратора бяха разхвърляни върху ниска масичка, а на статива имаше платно с гола жена, полегнала на канапе. На Вера беше необходим само миг, за да осъзнае, че канапето на рисунката е същото като това във всекидневната, а жената на платното - онази, която виждаше всяка сутрин в своята пекарна. Въпреки смущението, Вера не можеше, да откъсне поглед от картината, защото без съмнение тя беше една от най-красивите, които бе виждала през живота си. Беше също добър знак, помисли си тя и се запъти обратно към селцето. Подобна картина не се зарязва просто така дори когато човек гледа да избяга от някъде възможно най-скоро. Все някога реставраторът и съпругата му щяха да се върнат. Защото тежко на проклетия Теди Синклер, ако не се върнеха.

2.

ПАРИЖ

Първата бомба избухна в 11,46 часа на „Шан-з-Елизе“. Директорът на френските служби за сигурност по-късно заяви, че не е получил никакво предупреждение за предстоящ атентат - твърдение, което навярно би развеселило неговите критици, ако не бяха многобройните жертви. Предупредителните знаци бяха очебийни, твърдяха те. Единствено слепец или човек, който съзнателно си е затварял очите, не би ги забелязал.

За Европа моментът на атентата едва ли можеше да е по-неблагоприятен. След десетилетия безотговорно пилеене на средства огромна част от континента сега се намираше на ръба на финансовата катастрофа. Държавните дългове растяха, хазните бяха празни, а разглезеното европейско население застаряваше и се обезверяваше. Бе настъпил часът за строги икономии. В подобна обстановка нищо не можеше да остане неприкосновено. Бюджетите за здравеопазване, висше образование, култура, даже и пенсиите - всичко подлежеше на сериозни съкращения. По така наречената „периферия“ на Европа по-неукрепналите икономики рухваха една след друга като плочки от домино. Гърция бавно потъваше в Егейско море, Испания беше „на животоподдържащи системи“, а ирландското икономическо чудо се бе оказало просто една химера. В заседателните зали на брюкселските институции мнозина еврократи вече се осмеляваха да изричат на глас някога немислимото: че мечтата за европейска интеграция загива. А в най-мрачните мигове някои от тях дори си задаваха въпроса дали не загива и самата Европа.

През този ноември рухна и поредната наивна представа, че Европа е способна да поема безчетните вълни мюсюлмански емигранти, прииждащи от бившите й колонии, и в същото време да съумява да съхрани своята култура и начин на живот. Някогашната временна прог^ рама за задоволяване недостига на работна ръка след Втората световна война необратимо бе изменила облика на целия континент. Неподатливи на контрол мюсюлмански квартали опасваха почти всеки по-голям европейски град, а няколко държави сякаш бяха обречени да бъдат обитавани от преобладаващо мюсюлманско население още преди да изтече векът. Никой от властимащите не се бе сетил да се допита до коренните европейци, преди да бъдат отворени границите. И сега, след години бездействие, европейците започваха да се противят. Дания бе наложила драконовски ограничения върху браковете с имигранти. Франция бе забранила носенето на хиджаб¹ на обществени места. А швейцарците, които иначе едва се търпяха едни други, единодушно бяха решили да не позволят спретнатите им градчета и селца да бъдат загрозявани от минарета. Ръководителите на Великобритания и Германия категорично бяха обявили, че мултикултура-лизмът - действителната религия на постхристиянска Европа — вече е изпята песен.

Мнозинството бе решено повече да не се огъва пред волята на малцинството, заявяваха те. Нито пък да затваря очите си за набиращия сила в европейското общество екстремизъм. Старото съперничество между християнството и исляма очевидно навлизаше в нова и опасна фаза. Мнозина се страхуваха, че борбата ще се окаже неравна. Едната страна бе омаломощена от старостта и твърде самодоволна. Другата бе като барутен погреб, който можеше да се възпламени от няколко карикатури на Мохамед в датски вестник.

Едва ли имаше място, където проблемите на Европа да изпъкват по-отчетливо, отколкото в Клиши су Боа -взривоопасното арабско предградие на Париж. Именно тук бе хвръкнала искрата, подпалила масовите размирици из цяла Франция през 2005 г. Предградието се славеше с едно от най-високите нива на безработица и престъпност в страната. Толкова опасно беше в Клиши су Боа, че дори френската полиция се въздържаше да навлиза в неспокойните жилищни комплекси - включително в този, където с дванайсетчленното си семейство живееше Назим Кадир, 26-годишен алжирец, работещ в знаменития ресторант „Фуке“.

През тази ноемврийска утрин той излезе от квартирата си още по тъмно и отиде да се пречисти в джамията, построена със саудитски пари и обслужвана от сау. лайки имам, който не говореше френски. Когато приключи с молитвата, най-важния от Петте стълба на исляма ‘ се качи на автобус 601АВ до източното предградие . л Ренси, а сетне се прехвърли на влак от Регионалната експресна мрежа, с който пътува до гара Сен Лазао. Оттам се прехвърли на парижкото метро, за да премине последната отсечка от пътуването си. През цялото време той не събуди подозрение било у органите на реда, било у останалите пасажери. Дебелото му яке добре прикриваше жилетката с експлозиви отдолу.

Слезе на метростанция „Жорж V“ в обичайния за него час - 11,40, изкачи стълбите и тръгна по „Шан-з-Елизе“. Малцината щастливци, които щяха да оцелеят след предстоящия огнен ад, впоследствие щяха да разказват, че не са забелязали абсолютно нищо необичайно в поведението му. Само собственикът на известен цветарски магазин щеше да твърди, че му е направила впечатление странна-та решителност в неговата походка, докато наближавал входа на ресторанта. По това време сред хората на улицата бяха френският заместник-министър на правосъдието, водещ новините в частна телевизия, манекенка, чиято снимка бе на корицата на последния брой на списание „Вог“, ромска просякиня, държаща за ръка невръстно дете, както и група шумни японски туристи. Атентаторът хвърли последен поглед към часовника си. Сетне разкопча ципа на якето си.

Впоследствие така и не се установи дали самовзривяването му се е предхождало от традиционния вик „Алла-Ху акбар!“. Неколцина от оцелелите твърдяха, че са го чули,други се кълняха, че е задействал взривното устройство безмълвно. А що се отнася до звука от самата експлозия, най-близо намиралите се оцелели нямаха никакъв споман, понеже тъпанчетата им бяха увредени на момента, обаче разказваха за ослепителен проблясък на бяла светлина. „Светлината на смъртта“, нарече я един от тях, защото такава била светлината, която човек виждал, когато се изправел за първи път лице в лице с Бог.

Самата бомба беше гениално замислена и изработена. Не беше като взривните устройства, за сглобяването на които човек можеше да открие инструкции в интернет или в брошурите, предавани от ръка на ръка в салафистките* джамии из Европа. Тя бе усъвършенствана по време на въоръжените конфликти в Палестина и Месопотамия. Натъпкана с потопени в миша отрова гвоздеи - характерен за самоубийците атентатори от „Хамас“ прийом, - взривявайки се, тя покосяваше всички наоколо в огромен радиус. Ударната й вълна беше толкова мощна, че стъклената пирамида пред Лувъра, отстояща на повече от два километра източно от мястото на взрива, се бе разтърсила. Минувачите в непосредствена близост до атентатора бяха разкъсани на парчета, разсечени наполовина или обезглавени - подобаващо наказание за неверниците. Даже и на трийсет-четирийсет крачки от мястото на взрива имаше осакатени хора. В най-отдалечените краища на периметъра на поражение труповете оставаха без външни наранявания. Те бяха умъртвени от удкрната вълна, която бе разкъсала вътрешните им opгани като невидимо цунами. На тези хора съдбата бе отредила късмета да издъхнат от вътрешни кръвоизливи.

На полицаите, които пристигнаха първи, им прилоша от гледката. Навсякъде имаше човешки крайниш, на? които се виждаха обувки и строшени ръчни часожищг със стрелки, застинали на 11,46 часа. Разнасяше сфтре-вожният звън на мобилни телефони. И сякаш като последно оскърбление към жертвите, останките на атентатора бяха пръснати навсякъде из техните останки. Изключение правеше само главата му, която бе открита на покрива на един товарен камион на повече от тридесет метра от мястото. Лицето му бе застинало в неестествено спокойно изражение.

Френският министър на вътрешните работи пристигна на мястото на трагедията десетина минути по-късно. Оглеждайки касапницата, той отбеляза: „Багдад се пренесе в Париж!“. Седемнайсет минути по-късно същото се случи и в копенхагенския увеселителен парк „Тиволи Гардънс“, където по пладне, в 12,03 ч., друг атентатор самоубиец се взриви сред голяма група деца, чакащи на опашка за увеселително влакче. Датските служби за сигурност бързо установиха, че този шахид е родом от Копенхаген, че е получил образованието си в датската образователна система и е женен за датчанка. Очевидно въобще не се бе трогнал от факта, че собствените му деца посещаваха същото училище като жертвите му.

За всички служби за сигурност в Европа случилото се бе сбъднат кошмарен сценарий - координирани и изкус-но осъществени атентати, замислени от умел стратег. Специалистите изпитваха сериозни опасения, че терористите скоро ще нанесат нови удари. Нямаха обаче представа къде и кога.

3.

СЕЙНТ ДЖЕЙМС, ЛОНДОН

По-кьсно контратерористичният отдел на лондонската полиция щеше да вложи ценно време и усилия да открие Габриел Алон, легендарния, но своенравен син на израелското разузнаване, който официално се бе оттеглил и водеше скромен живот в Обединеното кралство. По думите на неговите любопитни съседи, броени минути след изгрев-слънце той бе излязъл от къщата си в Корнуол и заедно с красивата си италианска съпруга - Киара, заминал някъде със своя „Рейндж Роувър“. С помощта на оруелската мрежа от камери за видеонаблюдение британските власти установиха, че двамата бяха стигнали до центъра на Лондон за почти рекордно време и като по чудо бяха съумели да открият място за паркиране на площад „Пикадили“. Оттам се бяха придвижили пеш до „Мейсънс Ярд“ - спокоен павиран вътрешен площад с търговски обекти в квартал Сейнт Джеймс - и бяха позвънили на вратата на галерията „Ишърууд Файн Артс“. Според охранителната камера в двора двамата бяха влезли вътре точно в 11,40 часа лондонско време, въпреки че Маги, поредната посредствена секретарка на господин Ишърууд, погрешно бе вписала в своя бележник 11,45 ч.

Занимаваща се с продажба на картини с музейно качество на стари италиански и холандски майстори още от 1968 г., галерията някога бе заемала елитно място на Ню Бонд Стрийт в Мейфеър. Впоследствие изместена от магазини на „Ермес“, „Бърбъри“ и „Картие“, бе й се наложило да се приюти в запусната триетажна сграда, някогашен склад на „Фортнъм и Мейсън“. На фона на безчестието и интригите сред обитателите на квартал Сейнт Джеймс галерията се възприемаше като сцена за доста сполучлив театър - съчетание охжомедия и трагедия, поразителни възходи и стремглави падения, винаги с привкус на конспирация. До голяма степен това се дължеше на личността на собственика. Джулиан Ишърууд бе обременен с един почти фатален за всеки търговец на произведения на изкуството недостатък - повече обичаше да притежава картините, отколкото да ги продава. В резултат на това галерията бе задръстена с така наречената в този бранш „мъртва стока“ - произведения, за които никой никога нямаше да плати подобаваща цена. Според слуховете личното състояние на Ишърууд можеше да си съперничи с това на британското кралско семейство. Дори и Габриел, който реставрираше творби за галерията вече над трийсет години, имаше само бегла представа за имуществото на Ишърууд.

Завариха го в кабинета му - висок и като че ли леко нестабилен, той се бе облегнал с лакти на бюрото си, отрупано със стари каталози и монографии. Носеше сив костюм на бели райета и бледолилава вратовръзка, подарена му предната вечер от последната му любовница. Както обикновено, изглеждаше, сякаш има лек махмурлук - нещо, което съвсем целенасочено се опитваше да постигне. Бе вперил тъжни очи в телевизора.

- Предполагам, че сте чули новините?

Габриел кимна бавно. Двамата с Киара бяха изслушали първите репортажи по радиото, преминавайки с колата през западните лондонски предградия. Образите на екрана удивително съответстваха на представата, която си бе оформил Габриел от чутото: мъртви тела, покрити с найлон; окървавени оцелели; очевидци, ужасено скрили лица в дланите си. Винаги бе едно и също. И сигурно никога нямаше да се промени.

- Само преди седмица обядвах във „Фуке“ с един клиент - рече Ишърууд и прокара пръсти през дългите си прошарени коси. - Разделихме се точно на мястото, където се е взривил този маниак. Ами ако клиентът ми бе насрочил срещата за днес? Сигурно и аз щях...

Ишърууд не довърши мисълта си. Нормална реакция след такъв атентат, помисли си Габриел. Живите неизменно се опитват да открият някаква връзка с мъртвите, колкото и далечна да е тя.

- Атентаторът в Копенхаген е убил деца - продължи Ишърууд. - Бихте ли ми обяснили какво може да се постигне с избиването на невинни деца?

- Страх - отвърна Габриел. - Искат да всеят страх у нас.

- Но кога ще свърши това? - попита Ишърууд, поклащайки глава омерзено. - Кога, за бога, ще приключи тази лудост?

- Ти би трябвало по-добре да знаеш отговора на този въпрос, Джулиан - отбеляза Габриел, а после сниши глас и добави: - В края на краищата следиш тази война отблизо вече толкова време.

Ишърууд се усмихна меланхолично. Неговото типич-но английско име и английската му осанка прикриваха факта, че по произход всъщност не беше англичанин. По националност и по паспорт той бе британски гражданин, ала по рождение беше германец, по възпитание - французин, а по изповедание - евреин. Само шепа негови приятели знаеха, че Ишърууд живее в Лондон от 1942 г., след като е бил пренесен през заснежените Пиренеи от двама баски овчари. А също и че неговият баща - известният парижки търговец на произведения на изкуството Самуел Исаковиц - е загинал в лагера на смъртта Собибор заедно с майка му. Въпреки че Ишърууд винаги ревниво бе пазил тайните на своето минало, историята за драматичното му избавление от окупираната от нацисти-те Европа бе достигнала до израелските разузнавателни служби.

Затова в средата на седемдесетте години на миналия век, по време на вълна от палестински терористични нападения срещу израелски цели в Европа, той беше привлечен като саян - доброволен сътрудник. Задачата на Ишърууд беше една-единствена: да подпомага изграждането и поддържането на оперативно прикритие на екзекутора Габриел Алон, който се представяше за реставратор на картини.

- Само не забравяй едно - каза Ишърууд, - че сега работиш за мен, а не за тях. Това не е твой проблем, приятелю. Вече не е. - Той насочи дистанционното към телевизора и картината, отразяваща хаоса в Париж и Копенхаген, изчезна от екрана, поне за момента. - Да погледаме нещо по-приятно, а?

Ограниченото пространство в галерията бе принудило Ишърууд да устрои своето владение вертикално. На приземния етаж бяха складовете, на втория - офисът, а на третия бе разположена великолепната изложбена зала, уредена по модел на прочутата парижка галерия на Пол Розенберг, където Джулиан бе прекарал много вълнуващи часове като малък.

Когато влязоха в залата, обедното слънце нахлуваше през таванския прозорец, осветявайки голяма маслена картина, поставена на покрит със зелено сукно статив. Изобразяваше Мадоната с младенеца и Мария Магдалина на фона на вечерен пейзаж - без съмнение творба на художник от Венецианската школа. Киара свали дългото си кожено палто и приседна на една отоманка - сякаш музеен експонат, - поставена в центъра на стаята. Габриел застана пред картината, леко наведе глава встрани и подпря с една ръка тясната си брадичка.

- Къде я намери?

- В една голяма кариера за варовик на брега на Норфък.

- Кариерата има ли си собственик?

- Държи да остане анонимен. Ще отбележа само, че произхожда от благороднически род, притежава огромно по размер недвижимо имущество, но паричните му спестявания се топят обезпокоително бързо.

- И е предложил да ти продаде няколко картини, за да се задържи на повърхността още някоя година.

- С неговите темпове на харчене, бих му дал най-много още два месеца.

- Колко му плати за картината?

- Двайсет хиляди.

- Колко щедро от твоя страна, Джулиан. - Габриел погледна Ишърууд в очите и добави: - Предполагам, че си взел и други картини?

- Още шест без никаква стойност - призна Ишърууд. - Но ако интуицията не ме е подвела относно тази творба, инвестицията си заслужава.

- Произход? - запита Габриел.

- Закупена е във Венето от един от предшествениците на собственика по време на пътешествие из Стария континент в началото на деветнайсети век. След това била предавана по наследство.

- Кой се предполага, че е авторът?

- Приписва се на работилницата на Палма ил Векио.

- Нима? - скептично запита Габриел. - Кой го твърди?

- Италианският експерт, който бе посредник при продажбата.

- Да не е бил слепец?

- Само с едното око.

Габриел се усмихна. Много от италианците, консултиращи британските благородници, всъщност бяха шарлатани, пласиращи копия без стойност, твърдейки, че са на майстори от Флоренция и Венеция. От време на време се случваше обаче и те да допуснат грешка. Ишърууд подозираше, че именно такъв беше случаят с творбата на статива. Габриел бе на същото мнение. Той прокара показалеца си по лицето на Магдалина, оставяйки следа в дебелия слой мръсотия.

- Ако питаш мен, била е окачена в някоя каменовъглена мина.

Той опита с нокът обезцветения лак. По всяка вероятност покритието бе от мастикс или дамара, разредени с терпентин. Отстраняването му сигурно щеше да е трудоемък процес, макар и с помощта на внимателно подготвена смес от ацетон, метилпрокситол и минерален спирт. Габриел можеше само да гадае какви ужаси го очакваха отдолу, след като отстранеше стария лак: цели архипелази от пентименто; огромни повърхности, покрити от пукнатини и гънки; липси на боя, прикрити при предишни реставрации. За капак на всичко, и платното беше много пострадало с времето. Решението бе да се приложи рискована процедура, включваща нагряване, овлажняване и натиск.

Всеки реставратор, който някога се бе захващал да възстановява картина посредством тази техника, си беше патил. Преди години по този начин Габриел бе съсипал голяма част от една творба на Доменико Дзампиери, защото бе използвал ютия с неизправен температурен датчик. Макар и съвършена за необученото око, напълно реставрираната картина накрая можеше да се смята за съвместно творение на Дзампиери и Габриел Алон.

- Е? - попита Ишърууд отново. - Кой е нарисувал проклетата картина?

Габриел се замисли театрално.

- За да се изкажа категорично за авторството, ще ми е необходим рентгенов анализ.

- Днес следобед моят човек ще дойде, за да вземе картините. Но и двамата с теб отлично знаем, че не са ти необходими такива неща, за да изкажеш предварително становище. С теб си приличаме, хлапе. Работиш с картини открай време. Имаш око на експерт.

Габриел извади лупа от джоба на якето си и през нея заразглежда внимателно щрихите. После леко се приведе напред, усещайки своята деветмилиметрова берета да се притиска към левия му хълбок. След като бе сътрудничил на британските тайни служби за саботирането на иранската ядрена програма, сега му бе позволено непрекъснато да носи оръжие от съображения за безопасност. Освен това му беше издаден британски паспорт, който можеше да използва при пътувания зад граница, при условие че не изпълняваше поръчки за бившите си работодатели. Такава вероятност и не съществуваше. Славна-та кариера на Габриел Алон най-сетне бе приключила. Той вече не беше израелският ангел на отмъщението. Сега беше реставратор на картини, работещ за галерията „Ишърууд Файн Артс“, а неговият дом бе Англия.

- Имаш предположение - рече Ишърууд. - Съзирам го в зелените ти очи.

- Така е - отговори Габриел, все още разглеждайки щрихите, - но най-напред бих потърсил второ мнение.

Той погледна Киара през рамо. С леко отнесено изражение тя си играеше с кичур от своите буйни коси. Както бе седнала в момента, поразително приличаше на жената от картината. Това не беше толкова изненадващо, помисли си Габриел. Потомка на прокудени през 1492 г. от Испания евреи, Киара беше израснала на мястото на някогашното венецианско гето. Беше напълно възможно някои от нейните предци да са били модели за майстори като Белини, Веронезе или Тинторето.

- Какво смяташ? - попита я той.

Киара се изправи, застана до Габриел пред платното и зацъка неодобрително с език, преценяйки окаяното му състояние. Макар в университета да бе специализирала история на Римската империя, с течение на времето, помагайки на Габриел в много от реставрациите, тя бе придобила впечатляващи знания и за историята на изкуството.

- Отличен пример за Sacra Conversazione, или „Свещен разговор“. Идиличен сюжет, при който обектите са изобразени на фона на красив пейзаж. Както всеки невежа знае, Палма ил Векио се приема за създател на този художествен похват.

- Какво мислиш за майсторството на рисунъка? - попита Ишърууд като адвокат, който насочва разпитван свидетел.

- Твърде високо е за Палма - отговори Киара. - Неговата палитра е без конкуренция, но той така и не си създава име на кой знае какъв майстор на рисунъка. Дори и сред съвременниците си.

- А жената, позирала за Мадоната?

- Ако не бъркам, което е малко вероятно, името й е Виоланте. Била е модел за доста от творбите на Палма. По същото време обаче във Венеция има и друг известен художник, който също я е предпочитал. Той се казва...

- Тициано Вечелио - довърши мисълта й Ишърууд.

- Познат още и като Тициан.

- Поздравления, Джулиан! - каза Габриел с усмивка.

- Сдобил си се с творба на Тициан за някакви си двайсет хиляди лири. Сега остава да намериш и реставратор, който би могъл да й върне предишния блясък.

- Колко? - попита Ишърууд.

Габриел смръщи чело.

- Ще се наложи доста да се поработи.

- Колко? - повтори Ишърууд.

- Двеста хиляди.

- Друг би могъл да свърши работата за половината от тази сума.

- Така е. Но и двамата помним какво се случи последния път, когато избра друг.

- Кога най-скоро можеш да започнеш?

- Ще трябва да погледна графика си, преди да поема ангажимент.

- Ще ти дам сто хиляди в аванс.

- В такъв случай започвам веднага.

- Още вдругиден ще я изпратя в Корнуол - каза Ишърууд. - Въпросът е кога ще си я получа обратно.

Габриел не отговори. Вгледа се за миг в часовника си, сякаш учуден, че бе престанал да отчита точно времето, а сетне замислено вдигна лице към таванския прозорец.

Ишърууд внимателно постави длан на рамото му.

- Това вече не е твой проблем, хлапе - рече той. - Запомни го.

4.

КОВЪНТГАРДЪН, ЛОНДОН

Заради един полицейски контролно-пропускателен пункт в близост до Лестър Скуеър трафикът по Чаринг Крос Роуд беше станал ужасно муден. Габриел и Киара бързо се измъкнаха от мъглата от автомобилни газове и се отправиха по Кранборн Стрийт. Покрай нея се редуваха кръчми и кафенета, обслужващи тълпите туристи, които се шляеха из Сохо денем и нощем, независимо от сезона. Габриел не им обръщаше внимание.

Той се взираше в екрана на мобилния си телефон. Броят на идентифицираните жертви след взривовете в Париж и Копенхаген нарастваше.

- Колко са досега? - попита Киара.

- Двайсет и осем на „Шан-з-Елизе“ и трийсет и седем в „Тиволи Гардънс“.

- Имат ли представа кой стои зад това? - поинтересува се тя.

- Твърде рано е - отвърна Габриел. - Но французите смятат, че е клон на „Ал Кайда в ислямски Магреб“⁹.

- Те имат ли капацитета да подготвят толкова координирани атентати?

- Имат клетки из цяла Европа и Северна Америка, но анализаторите от булевард „Цар Саул“ винаги са изразявали скептицизъм относно уменията им да организират акция „ала Бин Ладен“.

На булевард „Цар Саул“ се намираше централата на израелската служба за външно разузнаване. На входа на сградата имаше табела с дълго и подвеждащо наименование, което нямаше почти нищо общо с действителната работа на служителите вътре. Затова работещите там просто я наричаха Службата. Даже и оттеглили се служители - като Габриел и Киара - никога не произнасяха действителното наименование на Службата.

- Не прилича на стила на Бин Ладен - каза Киара. -По-скоро ми напомня на...

- На Багдад - довърши мисълта й Габриел. - Броят на жертвите е доста голям за атентати на откритр. Създателят на бомбата е знаел какво прави. Ако имаме късмет, може да е оставил своя „подпис“.

- Ако „имаме късмет“? - повтори с недоумение Киара.

Габриел безмълвно прибра телефона в джоба на якето си. Бяха стигнали до натовареното кръгово кръстовище в края на Кранборн Стрийт. Наблизо имаше два италиански ресторанта - „Спагети Хаус“ и „Бела Италия“. Той погледна Киара и я помоли да избере.

- Не искам дългият ни уикенд в Лондон да започва в „Бела Италия“ - начумерено каза тя. - Обеща да обядваме на прилично място.

- По мое мнение в Лондон има далеч по-лоши места от „Бела Италия“.

- Освен ако не си роден във Венеция.

Габриел се усмихна.

- Имаме резервация в едно чудесно местенце, наречено „Орсо“, намира се на Уелингтън Стрийт. Атмосферата в него е доста италианска. Мислех пътьом да слезем и да се поразходим из Ковънт Гардън.

- Още ли ти се разхожда?

- Трябва да се нахраним - отвърна той, - а разходката ще се отрази добре и на двама ни.

Прекосиха бързо кръговото кръстовище и тръгнаха по Гарик Стрийт, където двама служители на реда в яркозе-лени жилетки разпитваха шофьор на бял микробус с вид на арабин. Тревогата на минувачите бе осезаема. Лицата на някои изразяваха неподправен страх, на други - мрачна решителност да продължат ежедневието си въпреки всичко. Киара стискаше здраво дланта на Габриел, докато минаваха покрай витрините на магазините. От дълго време бе замисляла този уикенд и сега бе решена да не допуска новините от Париж и Копенхаген да осуетят плановете им.

- Не беше много любезен с Джулиан - отбеляза тя. - Двеста хиляди са двойно повече от обичайния ти хонорар.

- Това е Тициан, Киара. Джулиан ще спечели много-кратно повече.

- Поне можеше да приемеш поканата му да отбележим случая с празничен обяд.

- Не ми се обядваше с Джулиан. Исках да обядвам само с теб.

- Можехте да обсъдите идеята му.

- Каква идея?

- За съдружие - поясни Киара. - Кани ни като съдружници в галерията.

Габриел се спря.

- Нека да се разберем за едно - каза той. - Нямам никакъв интерес да ставам съдружник в трайно неплатежоспособната галерия за изящни изкуства на Ишърууд.

- Защо?

- Най-малкото - отвърна той, тръгвайки отново, - защото нямаме представа как точно се ръководи такъв бизнес.

- В миналото си се занимавал с няколко доста печеливши търговски начинания.

- Лесно е, когато зад гърба си имаш разузнавателните служби.

- Мисля, че се подценяваш, Габриел. Колко трудно може да е да се ръководи художествена галерия?

- Изключително трудно. А и самият Джулиан неведнъж ни е демонстрирал колко лесно човек може да си навлече проблеми. И най-печелившите галерии биха могли да фалират вследствие на един-единствен необмислен ход. - Габриел я погледна с присвити очи и попита: - Кога успяхте двамата с Джулиан да се наговорите?

- Казваш го, сякаш сме кроили нещо зад гърба ти.

- А не е ли така?

С усмивка Киара призна, че е прав.

- Разговарях с него, докато с теб бяхме във Вашингтон за представянето на картината на Рембранд. Джулиан ме дръпна настрана и ми каза, че вече обмислял възможността да се оттегли. Искал да остави галерията в ръцете на човек, комуто вярва.

- Джулиан никога няма да се оттегли.

- Аз не съм толкова сигурна.

- А къде бях аз, докато сте замисляли това?

- Беше излязъл да разговаряш насаме с една британска разследваща журналистка.

- Защо не си ми споменавала нищо досега?

- Такова бе желанието на Джулиан.

Габриел замълча раздразнено, с което подсказа на Киара, че е нарушила един от най-фундаменталните принципи, на които се основаваше техният брак. Всякакви тайни, дори и най-тривиалните, бяха абсолютно забранени.

- Съжалявам, Габриел. Трябваше да ти кажа, но Джулиан беше категоричен. Беше убеден, че първата ти реакция ще е да откажеш.

- Може да продаде галерията на Оливър Димбълби още утре, а след това да се оттегли на някой остров в Карибско море.

- Замислял ли си се какви биха били последствията от това за нас двамата? Действително ли искаш да почистваш картини за Оливър Димбълби? Или пък за Джайлс Питауей? Или смяташ да започнеш да работиш на свободна практика с надеждата да забърсваш по някоя поръчка от „Тейт“ или Националната галерия?

- Явно двамата с Джулиан сте обмислили всичко.- Така е.

- В такъв случай може би ти трябва да му станеш съдружник?

- Само ако си съгласен да почистваш картини за мен.

Габриел усещаше, че Киара говори сериозно.

- Да поддържаш такава галерия не означава просто да ходиш по лъскави търгове и скъпите ресторанти на Джърмин Стрийт. И в никакъв случай не е нещо, което може да се прави като хоби.

- Благодаря ти, че ме нарече дилетантка.

- Нямах това предвид, знаеш го.

- Не си единственият, който се е оттеглил от Службата, Габриел. Аз също работех там. За разлика от теб обаче, аз не си запълвам времето с възстановяване на картини на стари майстори.

- Затова пък искаш да станеш търговец на картини? По цял ден да се ровиш из купища посредствени драсканици в търсене на още някой изгубен Тициан. Което най-вероятно никога няма да стане.

- Аз виждам нещата в по-оптимистична светлина. -Киара хвърли поглед към уличката. - Дори смятам, че можем да се пренесем да живеем тук.

- Мислех, че Корнуол ти харесва.

- Обожавам го - каза тя. - Но не и през зимата.

Габриел се умълча. От известно време предчувстваше, че им предстои подобен разговор.

- Мислех, че е дошло време да имаме бебе - рече той.

- Аз също - каза Киара. - Но вече започва да ми се струва, че няма да е възможно. Каквото и да пробвам, не се получава.

В гласа й имаше нотка на примирение, каквато Габри-ел не бе долавял до този момент.

- Ще продължаваме да опитваме - настоя той.

- Просто не искам да останеш разочарован. Заради спонтанния аборт сега ще ми е далеч по-трудно да зачена отново. Но кой знае? Може смяната на обстановката да помогне. Просто си помисли - каза тя, стискайки леко ръката му. - Само това искам от теб, скъпи. Животът тук може да ни допадне.

На просторния площад на Ковънт Гардън Маркет, напомнящ италианска пиаца, уличен комедиант беше на път да накара двама нищо неподозиращи немски туристи да застанат в поза, изразяваща сексуална интимност. Киара се облегна на един уличен стълб, загледана в представлението, докато Габриел потъна в мрачни мисли. Очите му шареха из множеството на площада и струпалите се на балкона на „Пънч и Джуди“ зяпачи. Беше ядосан не на Киара, а на себе си. В продължение на години вече връзката им се въртеше около Габриел и неговите занимания. Досега сякаш не му бе хрумвало, че Киара също може да има свои професионални амбиции. Ако бяха нормална двойка, сигурно отдавна щеше да е обмислил и тази възможност. Но те не бяха нормална двойка. Бяха бивши оперативни работници в една от най-знаменитите разузнавателни служби в света. А миналото им беше напоено с прекалено много кръв, за да са способни да водят живот, изложен на общественото внимание.

Когато влязоха под високите стъклени сводове на пазара, цялото напрежение от спречкването им бързо се изпари. Дори Габриел, който никак не обичаше пазаруването, сега си даде сметка, че му беше приятно да влиза с Киара по пъстрите магазинчета и сергии. Опиянен от уханието на косите й, той се отнесе в блянове за остатъка от деня - спокоен обяд, последван от приятна разходка обратно до хотела. Там, в прохладния сумрак на стаята им, Габриел щеше бавно да разсъблече Киара и да я люби на огромното легло. За един кратък миг той сякаш повярва, че е възможно цялото им минало да бъде изтрито, а всичките му мисии да останат завинаги в папките, събиращи прах в архивите на булевард „Цар Саул“. Но бдителността му не се притъпи - онази инстинктивна, постоянно гнетяща го бдителност, която никога не му позволяваше да се отпусне напълно на обществено място. Тя го принуждаваше да скицира мислено всяко преминаващо в полезрението му лице на претъпкания пазар. И тъкмо тя го накара да застине намясто пред ресторанта на Уелингтън Стрийт. Киара игриво го дръпна за ръката. След това го погледна в очите и осъзна, че нещо не е наред.

- Имаш вид на човек, който е видял привидение.

- Не привидение, а „мъртвец“.

- Къде?

Габриел кимна към човек, облечен в сиво вълнено палто.

- Ето там.

КОВЪНТ ГАРДЪН, ЛОНДОН

Има някои признаци, които издават самоубиеца атентатор. Устните му може несъзнателно да се движат, докато произнася последната си молитва. Погледът му може да е отсъстващ, сякаш зареян в далечината. А лицето му понякога изглежда неестествено бяло - знак, че дългата брада е била обръсната набързо при подготовката за мисията. У този „мъртвец“ обаче не се забелязваше нито един от тези белези. Устните му бяха стиснати. Погледът му беше ясен и съсредоточен. А лицето му имаше равномерен цвят. Очевидно се беше бръснал редовно.

Издаде го тънката струйка пот, която се стичаше от левия му бакенбард. Защо се потеше в такъв прохладен есенен следобед? Ако му беше горещо, тогава защо ръцете му бяха пъхнати дълбоко в джобовете на вълненото палто? И защо палтото - с няколко размера по-голямо по преценка на Габриел - беше закопчано догоре? Правеше впечатление и походката му. Дори на трийсетинагодишен мъж в разцвета на силите би било трудно да симулира нормална походка, ако е препасан с двайсетина килограма експлозиви, гвоздеи и лагерни сачми. „Мъртвецът“ мина покрай Габриел на Уелингтън Стрийт с неестествено изправен гръб, за да компенсира товара отпред. Габар-динените му панталони потрепваха на всяка стъпка, сякаш тазобедрените и коленните му стави поддаваха под тежестта на бомбата. Бе възможно потящият се младеж с несъразмерно палто да е просто невинен минувач, излязъл на следобеден пазар, ала Габриел подозираше друго. Според него човекът, който крачеше малко пред тях, представляваше финалният акорд в симфонията на ужаса, прозвучала в този ден из целия континент. Най-напред Париж, после Копенхаген, а сега и Лондон.

Габриел каза на Киара да влезе в ресторанта и бързо премина на отсрещния тротоар. В продължение на стотина метра той следи плътно „мъртвеца“ и го видя как влезе през централния вход на Ковънт Гардън Маркет. Имаше две кафенета в източната част на галерията - всяко от тях беше пълно с клиенти. Трима униформени служители на реда бяха застанали на огряно от слънчевите лъчи място между двете кафенета. Никой от тях не обърна внимание на „мъртвеца“, който влезе под стъкления покрив на пазара.

Габриел трябваше да вземе бързо решение. Най-нормалното нещо би било да сподели подозренията си с тримата полицаи. Най-нормалното, помисли си той, но не и оптималното. По всяка вероятност полицаите щяха да започнат да му задават въпроси, а така щяха да бъдат пропилени безценни секунди. Или което бе още по-лошо, можеше да се опитат да задържат мъжа - което почти със сигурност би го накарало мигновено да детонира бомбата. Макар че всички столични служители на реда преминаваха през основен инструктаж по контратерористична тактика, малцина от тях разполагаха с опита или с необходимото снаряжение, за да се справят с джихадист, устремен към мъченическа смърт. Габриел обаче разполагаше и с едното, и с другото. Освен това вече си бе имал работа с атентатори самоубийци. Той подмина тримата полицаи.

„Мъртвецът“ сега беше на двайсетина метра пред него, придвижвайки се сякаш с маршова стъпка по централната алея на пазара. Габриел прецени, че сигурно е въоръжен с достатъчно експлозив и шрапнели, за да покоси всички в радиус от двайсетина метра. Според едно от основните правила Габриел трябваше да остане извън зоната на поражение, докато не настъпеше моментът да действа. Обстановката обаче го принуждаваше да скъси дистанцията и да поеме по-голям риск. Изстрел в главата от двайсетметрово разстояние беше предизвикателство дори при идеални обстоятелства, даже и за опитен стрелец като Габриел Алон. В гъмжащия от хора пазар това би било почти невъзможно.

Габриел усети как мобилният телефон тихо завибрира в джоба му, но реши да не му обръща внимание. „Мъртвецът“ спря и погледна ръчния си часовник. Габриел обърна внимание, че часовникът бе на лявата му китка, което почти със сигурност означаваше, че държи детонатора в дясната си ръка. Но защо му бе на един атентатор самоубиец на път към мъченическа смърт да проверява часа? Най-правдоподобното обяснение бе, че му е било наредено да отнеме живота си и този на невинните минувачи около него в точно определен момент. Габриел предположи, че с акта може би се търсеше някаква определена символика. Обикновено беше така. Терористите от Ал Кайда и нейните подразделения обичаха символиката, особено когато беше свързана с цифри.

Габриел вече бе достатъчно близо до „мъртвеца“, за да вижда очите му. Бяха ясни и съсредоточени - обнадеждаващ признак, че все още мисли за изпълнението на мисията си, а не за чувствените наслади, които го очакват в рая. Започнеше ли да си представя благоуханни тъмнооки хурии, щеше да си проличи на лицето му. Това щеше да е знак, че е дошъл моментът Габриел да действа. Той се надяваше „мъртвецът“ да остане в този свят още малко.

„Мъртвецът“ отново погледна часовника си. Габриел също хвърли бърз поглед към своя. Беше 14,34 ч. Той започна трескаво да преравя паметта си, търсейки някаква връзка. Събра цифрите, извади ги, умножи ги, обърна последователността им. След това се замисли за предишните два атентата. Първият бе осъществен в 11,46 ч., а вторият - в 12,03 ч. Имаше вероятност да съответстват на години от григорианския календар, но Габриел не успя да открие такава връзка.

Мислено отстрани часовете на атентатите и остави само минутите. Четиридесет и шест минути... Трими-нути... Тогава изведнъж му просветна. Тези цифри му бяха познати до болка, подобно на мазките от четката на Тициан. Четиридесет и шест минути... Триминути... Те отговаряха на два от най-известните мига в историята на тероризма - защото това бяха точните минути, в които двата похитени самолета се бяха ударили в кулите на Световния търговски център на 11 септември 2001 г. Този на полет 11 на „Америкън Еърлайнс“ се бе врязал в Северната кула точно в 8,46 ч., а на полет 175 на „Юнайтед Еърлайнс“ бе ударил Южната кула в 9,03 ч. Третият самолет, успял да достигне целта си онази утрин, бе на полет 77 на „Америкън Еърлайнс“, който се бе врязал в западната страна на Пентагона. Часът на удара беше 9,37 местно време. Тоест 14,37 ч. лондонско време.

Габриел бързо погледна дигиталния си часовник. Вече бяха изминали няколко секунди след 14,35 ч. Вдигна очи и видя, че мъжът в сивото палто отново е тръгнал, движеше се с бърза походка и ръце в джобовете, сякаш без да забелязва минувачите наоколо. Габриел пак пое след него и в този миг телефонът му отново завибрира. Този път отговори и чу гласа на Киара. Каза й, че всеки момент атентатор ще се самовзриви в Ковънт Гардън Маркет, и я инструктира да се свърже с МИ5. След това пусна телефона обратно в джоба си и започна да скъсява дистанцията между себе си и своята цел. Страхуваше се, че десетки невинни щяха да загинат. И се питаше дали е способен да стори нещо, с което да предотврати трагедията.

6.

КОВЪНТГАРДЪН, ЛОНДОН

Съществуваше, разбира се, още една възможност, а именно мъжът, когото Габриел следваше, да няма под палтото си нищо, освен някой и друг килограм наднормено тегло. Неволно Габриел си спомни за Жан Шарл де Менезеш - родения в Бразилия електротехник, застрелян от британски полицаи на лондонската метростанция „Стокуел“, понеже го бяха взели за издирван ислямски активист. Британската прокуратура бе отказала да повдигне обвинения срещу извършилите убийството служители на реда - решение, провокирало гневни реакции сред защитниците на човешките права и застъпниците за граждански свободи по цял свят. Габриел знаеше, че при подобни обстоятелства той самият не би могъл да се надява на каквато и да е снизходителност. Тоест трябваше да е напълно сигурен, преди да предприеме каквото и да било. В едно обаче беше убеден: че преди да натисне детонатора на експлозива, атентаторът ще постъпи по-добно на художник, който поставя своя подпис в ъгъла на завършената си картина. Щеше да иска жертвите му да узнаят, че предстоящата им смърт е с определена цел, че ще бъдат жертвани в името на свещения джихад и в името на Аллах.

На този етап обаче Габриел нямаше друг избор, освен да върви след мъжа и да изчаква. Постепенно и предпазливо той все повече скъсяваше дистанцията, опитвайки се през цялото време да бъде в позиция, позволяваща стрелба. Очите му бяха съсредоточени върху тила на мъжа. Там, само на един-два сантиметра под черепната кост, се намираше продълговатият мозък, отговорен за контрола на сензорните и моторните системи на тялото.

Ако успееше да порази продълговатия мозък с няколко куршума, щеше да лиши атентатора от способността да натисне бутона на детонатора. Не улучеше ли продълговатия мозък, беше твърде вероятно мъченикът да успее да изпълни мисията си благодарение на предсмъртните конвулсии. Габриел бе сред малцината в света, които бяха успявали да убият терорист, преди той да осъществи атентата си. Алон добре знаеше, че само частица от секундата делеше успеха и провала. Успехът означаваше само един труп. Провалът щеше да доведе до смъртта на десетки невинни, а вероятно и на самия Габриел.

„Мъртвецът“ премина през вратата, която водеше към вътрешното площадче. Сега там имаше още повече хора. Някакъв челист свиреше сюита на Бах. Двойник на Джи-ми Хендрикс настройваше своята електрическа китара. Добре облечен мъж беше стъпил върху дървен сандък и произнасяше разпалена реч за Бог и войната в Ирак. „Мъртвецът“ се запъти право към центъра на площадчето, където изпълнението на комедианта ставаше все по-непристойно за радост на зяпачите. С помощта на техника, овладяна още в младежките години, Габриел постепенно се абстрахира от всички звуци около себе си, започвайки от нежната мелодия на Баховата сюита и завършвайки с гръмогласния смях на тълпата зрители. После хвърли последен поглед към ръчния си часовник и зачака „мъртвецът“ да постави подписа си.

Беше 14,36 ч. „Мъртвецът“ достигна насъбралото се множество. Там се поспря за няколко секунди, сякаш решавайки откъде да навлезе сред хората, след което грубо си проби път между две изненадани жени. Габриел се шмугна в тълпата няколко метра вдясно от мъжа, минавайки незабелязан покрай семейство американски туристи. Тълпата се състоеше от множество плътни групички, което постави Габриел пред нова дилема. Идеалните муниции за подобна ситуация биха били куршумите с кух връх, които причиняват по-големи щети в организма и значително намаляват риска от косвени жертви, тъй като остават в тялото на мишената. Беретата на Габриел обаче бе заредена с обикновени деветмилиметрови патрони „Парабелум“. Затова щеше да стреля от позиция, позволяваща низходяща траектория на куршума. В противен случай рискуваше да отнеме невинен живот.

„Мъртвецът“ достигна до предните редици на тълпата зяпачи и продължи да върви право към уличния комедиант. Очите му вече бяха придобили онзи отсъстващ поглед. Устните му помръдваха. Последна молитва... Уличният комедиант сметна, че „мъртвецът“ иска да се включи в представлението му. С широка усмивка той направи крачка към него, но в следващия миг застина, защото го видя да изважда ръцете си от джобовете на палтото. Лявата беше леко разтворена. Пръстите на дяс-ната бяха свити в юмрук, само палецът бе изправен нагоре. Габриел все още се колебаеше. Ами ако не държеше детонатор? Ами ако беше химикалка или балсам за устни? Трябваше да е напълно сигурен. Хайде, разкрий намеренията си — помисли си той. - Постави своя подпис.

„Мъртвецът“ се обърна с лице към пазара. Хората, наблюдаващи от балкона на „Пънч и Джуди“, се позасмяха напрегнато, както и неколцина от зрителите на площадчето. Габриел се абстрахира от смеха и във въображението си накара сцената да застине. Сякаш наблюдаваше сюжет, излязъл изпод четката на Каналето. Човешките фигури бяха застинали. Единствено Габриел -реставраторът - бе свободен да се движи сред тях. Мислено той премина през предния ред зрители и съсредоточи погледа си в основата на черепа на атентатора. Беше невъзможно да стреля с низходяща траектория. Ала имаше друга възможност да предотврати косвените жертви. При изстрел отдолу нагоре куршумът на Габриел би отлетял безопасно над главите на зрителите към фасадата на близката сграда. Той си представи цялата поредица свои действия - изваждането на пистолета, приклякането, изстрела, после придвижването към поразената цел - и зачака „мъртвецът“ да разпише името си.

Тишината в съзнанието на Габриел бе нарушена от пиянски глас, идещ от балкона на ,Д1ънч и Джуди“. Някой викаше към мъченика да се махне и да не пречи на представлението. В отговор „мъртвецът“ вдигна ръце над главата си като маратонец, пресичащ финалната лента. От вътрешната страна на дясната му китка се виждаше тънка жичка, свързваща детонатора с експлозивите. Габриел не се нуждаеше от повече доказателства. Той бръкна в якето си и стисна дръжката на беретата. След това, докато „мъртвецът“ надаваше своя вик Аллаху ак-бар!, Габриел клекна на коляно и насочи оръжието към него. За негова радост тъкмо в този момент видимостта бе идеална. Нямаше риск за косвени жертви. Ала в мига, когато Алон се канеше да дръпне спусъка, нечии силни ръце натиснаха пистолета му надолу и двама мъже с тежестта си го повалиха и притиснаха към каменната настилка.

Още щом Габриел докосна земята, се разнесе силен тътен като от близка гръмотевица и той усети как над него преминава вълна от изгарящ въздух. В продължение на няколко секунди настана пълна тишина. След това започнаха виковете - първо един отделен писък, последван от всеобщи стонове. Габриел повдигна глава и видя картина, по-ужасна от най-лошите му кошмари. Навсякъде имаше части от тела и кръв. Багдад се бе пренесъл на Темза.

7.

НЮ СКОТЛАНД ЯРД, ЛОНДОН

Едва ли един оперативен работник от разузнаването - макар и бивш - би могъл да извърши по-сериозно провинение от това да се остави да бъде арестуван от органите на властта в чужда държава. Тъй като Габриел от дълго време вече живееше на предела на тайния свят, подобна участ го бе сполитала доста по-често, отколкото други негови колеги. Опитът го бе научил, че за подобни случаи имаше установен ритуал - танц кабуки, който трябваше да приключи, преди да се намесят по-висшите органи. Той добре познаваше стъпките на танца. За щастие същото се отнасяше и за домакините му.

Броени минути след атентата той бе задържан и веднага след това прехвърлен в Ню Скотланд Ярд ^ щабквартирата на лондонската полиция. Още с пристигането бе отведен в стая за разпити без прозорци, където се погрижиха за многобройните му наранявания. Донесоха му и чаша чай, но той не я докосна. Не след дълго при него влезе старши следовател от отдела за контратероризъм. Той прегледа документите на Габриел с напълно оправдан скептицизъм и после се опита, да изясни последователността на събитията, принудили „господин Роси“ да извади личното си оръжие в Ковънт Гардън Маркет секунди преди там да се самовзриви терорист. Габриел се изкушаваше на свой ред да му зададе някои въпроси. Изгаряше от нетърпение например да разбере защо двамата спецполицаи от СО-19 бяха решили да неутрализират тъкмо него, а не терориста, очевидно готвещ се да извърши масово убийство. Но се въздържа и вместо това отговаряше на всеки въпрос на следователя, декламирайки един телефонен номер. „Позвънете на него - казваше той, потупвайки с пръст по бележника, където следователят го беше записал. - Ще ви отговорят от една солидна сграда недалеч оттук. Веднага ще познаете името на човека от другата страна на линията. Или поне би трябвало да го познаете.“

Габриел не знаеше името на следователя, който в крайна сметка набра номера. Не знаеше и кога точно бе станало това. Знаеше само, че престоят му в Ню Скотланд Ярд се проточи далеч по-дълго от необходимото. Наближаваше полунощ, когато следователят най-сетне го поведе по поредица от ярко осветени коридори към главния вход на сградата. В лявата си ръка носеше плика с вещите на Габриел. По неговите размер и форма Габриел прецени, че там липсва 9-милиметровата берета.

Навън приятното следобедно време бе отстъпило на пороен дъжд. Паркирана под прикритието на стъкления портик, тъмна лимузина „Ягуар“ го очакваше с двигател, работещ на празен ход. Габриел пое плика от следователя и отвори задната врата на автомобила. Вътре, елегантно кръстосал крака, седеше човек, който сякаш бе създаден именно за това. Бе облечен в тъмносив костюм по мярка и сребриста вратовръзка, която подхождаше на цвета на косата му. Неговите светли очи, обикновено непроницаеми, сега издаваха, че е прекарал дълга и тежка вечер. Като заместник-директор на МИ5, Греъм Сиймор носеше на плещите си тежката отговорност да брани Британските острови от екстремисткия ислям. А сега за пореден път, въпреки най-старателните усилия на неговия отдел, екстремистите бяха надделели.

Макар двамата да си бяха сътрудничили многократно, Габриел не знаеше много за личния живот на Греъм Сиймор. Беше му известно, че съпругата му се казва Хелън, че той я обожава и че имат син, който управляваше парите на вложители в нюйоркския клон на известна британска финансова институция. Всичко друго, което Габриел знаеше за личните дела на Сиймор, бе научил от съдържанието на обемните папки в архивите на Службата. Този човек беше реликва от славното минало на Великобритания, страничен продукт на горната средна класа, отгледан, възпитан и програмиран за ръководител. Вярваше в Бог, ала не с твърде голяма ревност. Вярваше в родината си, но не беше сляп за недостатъците й. Беше добър в голфа и някои други спортове, но често бе готов да отстъпи пред по-слаб съперник в името на значима кауза. Беше човек, на когото се възхищаваха и - най-същественото - на когото можеше да се разчита - качество, което се срещаше рядко сред шпионите и служителите на тайната полиция.

Греъм Сиймор обаче не беше човек с безкрайно търпение и в момента за това свидетелстваше мрачното му изражение. Той измъкна брой на „Телеграф“ от джоба на гърба на предната седалка и го пусна в скута на Габриел. Заглавието на първа страница гласеше: „Царство на терора“. Под него имаше три снимки, запечатали последствията от трите атентата. Габриел разгледа снимката на Ковънт Гардън Маркет, за да провери дали не присъстваше на нея, но видя единствено жертвите. Тази снимка отразяваше провала, помисли си той. Осемнайсет мъртви, десетки тежко ранени, сред които бяха и двамата полицаи, които го бяха повалили. И причината за всичко това беше изстрелът, който не му бяха позволили да произведе.

- Ужасно кървав ден - уморено рече Сиймор. - Изглежда, единственото по-лошо нещо, което би могло да се случи, е пресата да научи за теб. И още преди привържениците на конспиративни теории да са си начесали езиците, целият ислямски свят ще е убеден, че атентатите са замислени и извършени от Службата.

- Бъди сигурен, че вече са плъзнали подобни слухове. - Габриел върна вестника на Сиймор и попита: - Къде е жена ми?

- В хотела, където сте отседнали. Поставил съм свои хора във фоайето. - Сиймор направи пауза и после добави: - Едва ли е нужно да ти казвам, че не е особено до-волна от теб.

- По какво разбра? - Ушите на Габриел още пищяха от взрива. Той затвори очи и попита как полицаите, които го бяха обезвредили, са успели да го открият толкова бързо.

- Както сигурно се досещаш, разполагаме с широк набор от разнообразни технически средства.

- Като например моя телефон и вашата мрежа от камери за наблюдение?

- Именно - отвърна Сиймор. - Успяхме да определим точното ти местоположение броени секунди след като разговаряхте с Киара. Препратихме информацията към „Златната команда“, кризисния оперативен център на лондонската полиция, а те незабавно изпратиха по петите ти два екипа от специалните части.

- Вероятно са били някъде наблизо.

- Така е - потвърди Сиймор. - След атентатите в Париж и Копенхаген сме обявили повишена бойна готовност. Редица екипи са разположени във финансовия район и на места, където обикновено се събират туристи.

- Но защо повалиха мен, а не атентатора самоубиец?

- Защото нито Скотланд Ярд, нито службите за сигурност желаят второ фиаско като това с Де Менезеш. След неговата смърт бяха въведени редица нови изисквания и процедури, за да се предотвратят други подобни случаи. Достатъчно е да се отбележи, че един сигнал вече не е достатъчен, за да се предприемат крайни мерки. Дори източникът на сигнала да е самият Габриел Алон.

- И затова загинаха осемнайсет невинни жертви?

- Ами ако не беше терорист? Ако беше друг уличен комедиант или човек с психическо разстройство? Тогава щяха да ни изгорят на клада.

- Но той не беше нито уличен комедиант, нито човек с психическо разстройство, Греъм. Казах ви го.

- По какво разбра?

- Та той все едно носеше на врата си табелка, на която бяха изписани намеренията му.

- Толкова очевидни ли бяха?

Габриел изброи признаците, които първоначално бяха събудили подозренията му. След това обясни как бе стигнал до заключението, че терористът смята да се взриви в 14,37 часа. Сиймор го изслуша и бавно поклати глава.

- Вече съм спрял да броя колко часове отделяме, за да обучаваме полицейските служители да идентифицират потенциални терористи. Да не говорим за милионите, които сме инвестирали в софтуер за разпознаване на поведенчески белези в сниманото от камерите. И въпреки всичко, атентатор самоубиец успя да влезе в Ковънт Гардън Маркет, без абсолютно никой да го забележи. С изключение на теб, разбира се.

Сиймор замълча и потъна в мрачен размисъл. Движеха се на север по ярко осветената Риджънт Стрийт. Габриел опря уморено глава на прозореца и попита дали вече се знае името на атентатора самоубиец.

- Казва се Фарид Хан. Родителите му са емигрирали във Великобритания от Лaxop някъде към края на седемдесетте години на миналия век, но самият той е роден в Лондон. И по-точно в Степни Грийн - поясни Сиймор. - Като много други британски мюсюлмани от това поколение, Фарид отхвърля умерените и аполитични религиозни убеждения на своите родители и става ислямист. Към края на деветдесетте прекарва по-голямата част от времето си в джамията на Уайтчапъл Роуд, Източен Лондон. Не след дълго се издига като уважаван член на радикалните групировки „Хизб ут Тахрир“ и „Ал Мухаджирун“.

- Явно поддържате негово досие.

- Така е - отговори Сиймор, - но не по причините, за които вероятно предполагаш. Фарид Хан за нас беше лъч светлина, надежда за бъдещето. Поне така смятахме.

- Надявали сте се, че сте го вкарали в правия път?

Сиймор кимна.

- Скоро след атентатите на 11 септември Фарид се присъедини към една група, наречена „Нови начала“. Нейната цел бе да разубеждава войнствени екстремисти и да ги връща към основното течение в исляма и преобладаващото британско обществено мнение. Смятаха Фарид за един от най-големите си успехи. Той обръсна брадата си.

Прекъсна отношенията със старите си приятели. Завърши с почти пълно отличие Кингс Колидж и постъпи на работа в неголяма лондонска рекламна агенция. Преди броени седмици дори се сгоди за девойка от стария си квартал.

- И вие го зачеркнахте от списъка си?

- В определен смисъл - кимна Сиймор. - Очевидно всичко е било хитро замислена заблуда. Фарид буквално е бил бомба със задействан часовников механизъм.

- Имате ли представа кой го е задействал?

- В момента хората от отдела ми преглеждат телефона и компютъра му, както и видеозаписа, който е оставил. Ясно е, че атентатът му има връзка с тези в Париж и Копенхаген. Дали трите са били координирани от бивши членове на върхушката на Ал Кайда или от някаква нова организация - мненията по този въпрос са различни. Каквото и да се окаже обаче, то не е твоя грижа. Ролята ти в този случай официално приключи.

Ягуарът прекоси Кавендиш Плейс и се спря пред входа на хотел „Лангам“.

- Бих искал да получа оръжието си.

- Ще видя какво мога да направя - отвърна Сиймор.

- Колко време ще трябва да остана тук?

- От Скотланд Ярд биха искали да останеш в Лондон до края на почивните дни. А в понеделник сутрин можеш да се върнеш в крайбрежната си къща и да се концентрираш единствено върху Тициан.

- Откъде знаеш за Тициан?

- Знам всичко. Освен как да попреча на роден във Великобритания мюсюлманин да извърши масово убийство в Ковънт Гардън.

- Аз можех да го спра, Греъм.

- Така е - замислено потвърди Сиймор. - А ние щяхме да ти се отплатим, разкъсвайки те на парчета.

Габриел излезе от колата, без да каже и дума повече. „Ролята ти в този случай официално приключи“ - промърмори той на влизане в лобито. Дълго след това не спря да си го повтаря като мантра.

8.

НЮ ЙОРК

Същата вечер другата вселена, която обитаваше Габриел Алон, също бе разтърсена, но по съвсем различни причини. Беше сезонът на есенните аукциони в Ню Йорк - онова тревожно време, когато суетното и екстравагантно общество на художници, търговци и ценители на изобразителното изкуство се събира на едно място и в продължение на две седмици е заето с трескаво купуване и продаване. Както обичаше да казва Никълъс Лавгроув, това бе един от малкото моменти, когато се считаше за все още модерно да си безмерно богат. В същото време това бе адски сериозен бизнес. Огромни колекции биваха събирани, цели състояния биваха спечелвани или изгубвани. Една-единствена сделка можеше да постави началото на блестяща кариера. Или пък да я погуби.

Професионалната репутация на Лавгроув, подобно на тази на Габриел Алон, вече отдавна беше изградена и затвърдена. Роден и получил образованието си във Великобритания, той имаше репутацията на най-търсения консултант в сферата на живописта в цял свят - експерт с такова влияние, че бе способен да променя пазарните тенденции с небрежен коментар или сбърчване на елегантния си нос. Познанията му в живописта бяха безмерни, както и банковата му сметка. На Лавгроув не му се налагаше да търси клиенти. Те сами идваха при него, изпълнени с респект и готови с охота да платят солидна комисиона. Тайната на успехите на Лавгроув се криеше в безпогрешното му око и в пословичното му благоразумие. Той никога не злоупотребяваше с оказаното му доверие. Никога не участваше в сплетни или в двойни игри.

Беше една от най-редките птици в търговията с картини - човек, който държеше на думата си.

Въпреки репутацията си обаче, докато бързаше по Шесто Авеню, Лавгроув бе обзет от обичайната „пред-аукционна треска“. След години на спад в цените и слаби продажби пазарът на живописни произведения най-сетне сякаш бе започнал да се съвзема. Първите търгове за сезона заслужаваха внимание, но все пак не бяха покрили очакванията. Тази вечер обаче имаше вероятност аукционът за следвоенна и съвременна живопис да взриви художествените среди. Както обикновено, Лавгроув обслужваше клиенти и от двете страни на действието. Двама от тях бяха продавачи, докато трети искаше да се сдобие с артикул 12 - „Охра, червено и червено“, маслени бои върху платно, от Марк Ротко. Необичайното при последния клиент беше, че Лавгроув дори не знаеше името му. Контактуваше с някой си господин Хамдали в Париж, който пък, на свой ред, предаваше информацията на клиента. Договорката бе доста необичайна, но от гледна точка на Никълъс бе изключително изгодна. Само през последните дванайсет месеца този колекционер бе закупил творби на стойност повече от двеста милиона щатски долара. Ако тази вечер нещата се развиеха по план, банковата му сметка щеше да набъбне значително.

Той свърна зад ъгъла по Западна Четиридесет и девета улица и скоро се озова пред входа на „Кристис“. В просторното, остъклено отвсякъде лоби изобилстваше от диаманти, коприна, его и колаген. Лавгроув се спря за кратко, за да целуне напудрената буза на богата герман-ка, наследница на фирма за опаковки, а после се запъти към гардероба, където веднага се опитаха да го заговорят двама незначителни търговци от Ъпър Ист Сайд. Той ги отпрати с махване на ръката, после взе своята табелка за участие в наддаването и се отправи към аукционната зала.

Въпреки своята слава, залата беше изненадващо обикновена - нещо средно между салона на Общото събрание на ООН и аудиториите, където ораторстват телевизионните проповедници. Стените бяха в еднообразен сиво-бежов цвят, също както и сгъваемите столове, които бяха подредени почти без никакво разстояние помежду им, за да се оползотвори ограниченото пространство. Зад по-добната на амвон трибуна имаше въртяща се витрина, а непосредствено до нея половин дузина служители на „Кристис“ седяха в готовност зад няколко телефонни апарата. Лавгроув вдигна поглед към кабинките, надявайки се да разпознае някое лице зад затъмнените стъкла, а после се обърна към репортерите, наблъскани като добитък в задния ъгъл. Прикривайки номера на табелката си, той ги подмина и се отправи към обичайното си място в предната част на салона. Там бе Обетованата земя, където всички търговци, консултанти и колекционери на картини таяха надежда да седнат някой ден. Тези места не бяха за хора със слаби сърца или плитки джобове. Лавгроув ги наричаше „смъртоносната зона“.

Търгът трябваше да започне в шест часа. Главният аукционер на „Кристис“ - Франсис Хънт, отпусна на неспокойната аудитория още пет минути, за да си намерят всички местата, преди да заеме своето. Той имаше изискани маниери и комичната му английска изтънченост по необясними причини все още караше американците да се чувстват недодялани. В дясната си ръка държеше прословутия „черен бележник“, в който се съдържаха тайните на вселената - поне що се отнасяше до настоящата вечер. Всеки артикул в търга имаше своя собствена страница вътре с информация като минималната цена на продавача, cxetaa с разположението на всички евентуални наддаващи и стратегията на Хънт за получаване на най-високата възможна цена. Името на Лавгроув фигурираше на страницата за артикул 12 - творбата на Ротко. По време на предварителния таен оглед Лавгроув бе намекнал, че е възможно да прояви интерес, при условие че цената е подходяща, а разположението на звездите - благоприят-но. Хънт, разбира се, знаеше, че Лавгроув лъже. Хънт знаеше всичко.

Аукционерът пожела на присъстващите приятна вечер, а след това тържествено обяви:

- Артикул едно: творба на Туомбли!

Наддаването започна мигновено, на стъпки от сто

хиляди долара. Аукционерът умело направляваше процеса с помощта на двама безупречно подстригани сътрудници, които се движеха зад трибуната и заемаха пози като модели на фотосеанс. Лавгроув навярно би се впечатлил от представлението им, ако не знаеше, че всичко е старателно репетирана хореография. Наддаването позамря на милион и половина додара, но не след дълго бе съживено от телефонно обаждане с предложение за милион и шестстотин хиляди. Последваха още пет бързи анонса, след което наддаващите притихнаха за втори път.

- Анонс за два милиона и сто хиляди от Кордилия, на телефона - напевно изрече Хънт, местейки изкусително поглед от лице на лице. - Два милиона и сто хиляди за творбата на Туомбли. И така... Последен шанс? - След тези думи чукчето отчетливо сложи края на процедурата.

- Благодаря ви! - промърмори Хънт сякаш на себе си, записвайки сделката в черния си бележник.

След Туомбли последваха произведения на Лихтен-стайн, Баския, Дибенкорн, Де Кунинг, Джонс, Полък и цяла поредица творби на Уорхол. Всяка картина стигаше по-висока цена от предварителните прогнози и от тази преди нея. Това не бе никак случайно. Хънт съобразително бе подредил артикулите така, че да предизвиква все по-нарастващо вълнение у присъстващите. Когато на витрината се появи артикул 12, и наблюдаващите, и наддаващите вече бяха достатъчно възбудени.

- От дясната ми страна е творба на Ротко - обяви той.

- Да започнем ли наддаването от дванайсет милиона?

Това бе начална цена, с два милиона по-висока от предварителната оценка. Сигурен знак, че Хънт очакваше особено висока крайна цена. Лавгроув извади мобилен телефон от вътрешния джоб на сакото си „Бриони“ и набра парижки номер. Отговори Хамдали. Гласът му звучеше като топъл чай, подсладен с мед.

- Клиентът ми желае да усети атмосферата в залата, преди да направи първия си анонс.

- Мъдър ход.

Лавгроув постави телефона в скута си и скръсти ръце. Съвсем скоро стана ясно, че ги очаква тежка битка. Анонси обсипваха Хънт от всички ъгълчета на салона, както и от телефоните, чиито слушалки сътрудниците на водещия аукциона час по час вдигаха. Хектор Кандиоти, съветник относно изобразителното изкуство на белгийски индустриален магнат, беше вдигнал ръка с табелката си във въздуха като регулировчик - агресивна техника за наддаване, позната като „парен валяк“. Тони Беринджър, който работеше за руски алуминиев олигарх, наддаваше, сякаш от това зависеше животът му - което сигурно не бе особено далеч от истината. Лавгроув изчака, докато цената достигна трийсет милиона, и след това вдигна телефона от скута си.

- Е? - спокойно запита той.

- Още е рано, господин Лавгроув.

Този път Никълъс задържа телефона до ухото си. В Париж Хамдали разговаряше с някого на арабски. За съжаление, той не бе сред езиците, които Лавгроув владееше добре. Докато изчакваше, отново обходи с поглед стъклените кабини, където бяха скритите наддаващи. В една от тях успя да забележи привлекателна млада жена, която държеше мобилен телефон. Няколко секунди по-късно му направи впечатление нещо друго. Докато чуваше гласа на Хамдали в слушалката си, жената мълчеше. А когато тя започваше да говори, Хамдали млъкваше. Имаше вероятност да е съвпадение, помисли си той. Но пък можеше и да не е.

- Дали не е време да опипаме почвата? - предложи Лавгроув с поглед, фиксиран в кабинката.

- Може би сте прав - отвърна Хамдали. - Един момент, ако обичате.

Хамдали каза няколко думи на арабски. Секунди по-късно жената в кабинката отговори нещо по телефона. Веднага след това Хамдали рече на английски:

- Клиентът ми е съгласен, господин Лавгроув. Моля, обявете първия си анонс.

По това време наддаването бе достигнало трийсет и четири милиона. С повдигане на вежда Никълъс покачи с още милион.

- Имаме трийсет и пет - обяви Хънт с интонация, която подсказваше, че в преследването на плячката се е намесил нов хищник. Хектор Кандиоти незабавно реагира, последван от Тони Беринджър. Двама наддаващи по телефона преминаха границата от четиридесет милиона. След това Джак Чеймбърс, кралят на недвижимите имоти, небрежно анонсира четиридесет и един. Лавгроув не изпитваше особени притеснения от Джак. Онази афера с лекото момиче от Ню Джърси му беше коствала доста скъп развод, след който едва ли бе способен да издържи дълго в наддаването.

- Последният анонс е четиридесет и един милиона - прошепна в слушалката той.

- Клиентът ми смята, че се разиграва театър.

- Това е търг на картини ка „Кристис“. Театърът е задължителен.

- Търпение, господин Лавгроув.

Никълъс продължи да наблюдава жената в кабинката, докато наддаването премина границата от петдесет милиона долара. Джак Чеймбърс направи последен анонс за шейсет. Тони Беринджър и неговият руски мафиот повишиха на седемдесет. Хектор Кандиоти развя бял флаг.

- Изглежда, оставаме ние и руснакът - съобщи Лавгроув на събеседника си в Париж.

- Клиентът ми не се притеснява от руснаци.

- Какво желае да предприеме клиентът ви?

- Каква е най-високата сума, достигана на търг за произведение на Ротко?

- Малко над седемдесет и два милиона.

- Моля, анонсирайте седемдесет и пет.

- Твърде много е. И без това няма да...

- Моля, направете анонса, господин Лавгроув!

Никълъс отново повдигна вежда и вдигна ръка, разперил петте си пръста.

- Седемдесет и пет милиона - съобщи Хънт. - Седемдесет и пет милиона за картината на Ротко. Първи път. Втори път. Последен шанс?

Чукчето удари.

Множество ахвания се чуха из салона. Лавгроув вдигна поглед към кабинката, но жената вече не бе там.

9.

ПОЛУОСТРОВ ЛИЗАРД, КОРНУОЛ

С одобрението на Скотланд Ярд, на Министерството на вътрешните работи и лично на британския премиер Габриел и Киара се завърнаха в Корнуол на третия ден след атентата в Ковънт Гардън Маркет. На следващата сутрин в десет часа пристигна и Мадоната с младенеца и Мария Магдалина - маслени бои върху платно, 110 на 92 сантиметра. След като внимателно извади картината от предпазния контейнер, Габриел я постави на старинен дъбов триножник във всекидневната и прекара следобеда в разучаване на рентгеновите снимки. Призрачните образи само затвърдиха убеждението му, че творбата действително е на Тициан.

В продължение вече на няколко месеца Габриел не бе докосвал картина и бе готов да започне незабавно. На следващата сутрин той стана рано, приготви си кана кафе с мляко и веднага се захвана с деликатната задача да реставрира платното. Първата стъпка бе да наложи мека опаковъчна хартия върху изображението, за да се застрахова срещу по-нататъшна загуба на бои при процедурата. За целта съществуваха редица достъпни лепила, но Габриел предпочиташе да приготвя собствена смес, чиято рецепта бе научил във Венеция от майстора реставратор Умберто Конти: топчета туткал от заешка кожа, разтворени в смес от вода, оцет, говежда жлъчка и меласа.

Той остави зловонната смес да къкри на кухненската печка, докато тя не достигна плътността на сироп, а после я премести да изстине и се загледа в сутрешните новини на Би Би Си. Името на Фарид Хан сега бе известно във всяко домакинство на Обединеното кралство. Предвид точно избрания час на атентата, Скотланд Ярд и британското разузнаване работеха по версията, че той е свързан с взривовете в Париж и Копенхаген. Все още никоя терористична групировка не бе поела отговорност за атентатите. По телевизиите експерти спореха разгорещено. Единият лагер настояваше, че покушенията са дело на консервативни членове от върхушката на Ал Кайда в Пакистан. Според други бе очевидно, че са извършени от нова терористична мрежа, която все още не бе попаднала в полезрението на западните разузнавателни служби. Във всеки случай европейските власти вече се подготвяха за нови кръвопролития. Обединеният център за анализ на тероризма към МИ5 бе повишил нивото на заплаха до „критично“, което означаваше, че в най-скоро време очакваха нови атентати.

Габриел се заслуша в един репортаж, чиято тема бяха действията на Скотланд Ярд в минутите преди атентата. С внимателно подбрани думи комисарят на лондонската полиция призна, че са получили сигнал за подозрителен мъж с несъразмерно палто, който се е насочил към Ковънт Гардън Маркет. За огромно съжаление, уточни комисарят, сведенията са били недостатъчно конкретни, за да се предприемат действия за елиминиране на потенциалния атентатор. След това той потвърди, че двама служители на отдел СО-19, специалното подразделение на лондонската полиция, са били изпратени в Ковънт Гардън Маркет, но при съществуващите обстоятелства не са имали друг избор, освен да се въздържат от стрелба. Относно слуховете, че на мястото на атентата някой е извадил огнестрелно оръжие, органите на реда са разпитали въпросния мъж и са установили, че това не е бил пистолет, а фотоапарат. От съображения за сигурност самоличността на мъжа щеше да остане скрита. Пресата очевидно приемаше официалната версия на полицията. Същото се отнасяше и за борците за граждански свободи, които аплодираха демонстрираната от органите на реда сдържаност - независимо че тя бе довела до загубата на осемнайсет невинни живота.

Киара влезе в кухнята и Габриел изключи телевизора. Тя веднага отвори един от прозорците, за да излезе навън неприятната миризма на говеждата жлъчка и оцета. После сгълча Габриел, че е похабил любимата й тенджера от неръждаема стомана. Той само се усмихна и потопи връхчето на показалеца си в сместа. Беше вече достатъчно хладна за работа. Докато Киара надничаше през рамото му, той внимателно нанесе лепилото върху пожълтелия лак и после го покри с няколко правоъгълни парчета мека хартия. Творението на Тициан вече не се виждаше. Щеше да остане скрито през следващите няколко дни, докато не завършеше реставрацията.

Тази сутрин Габриел нямаше повече какво да прави, освен да наглежда картината от време на време, за да провери дали лепилото съхне както трябва. Той седна в беседката с изглед към морето, отвори лаптопа си и за-търси в интернет допълнителна информация за трите атентата. Изкушаваше се да се свърже с централата на булевард „Цар Саул“, но се въздържа. Беше пропуснал да уведоми Тел Авив за своето премеждие с терориста в Ковънт Гардън и ако сега им кажеше, само щеше да даде повод на бившите си колеги да започнат да се ровят в живота му. Габриел бе научил от опит, че със Службата трябваше да се държи като с бивша любовница. Контактите трябваше да бъдат сведени до минимум, и то само на обществени места, където не съществуваше риск от неприятни сцени.

Малко преди пладне и последните облаци, напомнящи за среднощната буря, преминаха над залива Гънуолоу, оставяйки след себе си кристалносиньо небе. Габриел хвърли още един поглед на картината, извади от гардероба анорак и чифт туристически обувки и се отправи на традиционната си разходка по скалите. Предишния следобед по крайбрежната пътека на север бе стигнал чак до селцето Пра Сандс. Сега изкачи неголямото възвишение зад къщата и се отправи на юг към нос Лизард.

Не след дълго магията на корнуолското крайбрежие, прокуди от съзнанието му спомена за мъртвите и ранените в Ковънт Гардън Маркет. Когато Габриел достигна границите на голф игрището на клуб „Мълиън“, и последният зловещ образ бе сякаш скрит под пласт заличаваща боя. Докато напредваше на юг покрай назъбения рид на Полъриан Клифс, мислите му бяха заети единствено с извършената с картината на Тициан процедура. Утре му предстоеше внимателно да отстрани изтънялото платно от подрамката, а след това да го положи върху нова италианска ленена тъкан и да го прилепи към нея с помощта на тежка ютия. После следваше най-дългият и най-тру-доемък етап от реставрацията - отстраняването на напукания пожълтял лак и ретуширането на пострадалите от времето участъци от картината. Макар някои реставратори да си позволяваха по-агресивна техника на ретуширане, Габриел се славеше със своята незабележима намеса и почти свръхестествена способност да възпроизвежда рисунъка на старите майстори. Той смяташе, че реставраторът е длъжен да работи незабележимо, да не оставя следи от намесата си, като се изключи, разбира се, възстановяването на първоначалния блясък на творбата.

Когато достигна северния край на залива Кайнънс, плътна редица тъмни облаци бе скрила слънцето, а морският вятър бе станал значително по-студен. Вече добре познаваше капризите на корнуолското време и му беше ясно, че „светлият интервал“, както британските метеоролози обичаха да наричат слънчевите периоди, бързо отиваше към края си. Той поспря, обмисляйки къде да потърси подслон. На изток, отвъд равнината, наподобяваща постелка от разноцветни кръпки, се намираше село Лизард. Право напред беше самият нос. Габриел избра втория вариант. Не искаше да съкращава разходката си заради нещо толкова тривиално като преминаваща буря. Освен това горе на хребета имаше приятно кафене, където можеше да си поръча прясно изпечена кифличка и кана чай и да изчака бурята да премине.

Той закопча догоре анорака си и тръгна натам, следвайки контура на заливчето. Скоро първите тежки капки западаха по земята. След малко пред очите му се появи кафенето, забулено в мъгла. В основата на хребета, скрит на завет зад безстопанствения заслон за лодки, стоеше млад мъж на възраст между двайсет и трийсет години, с късо подстригана коса и вдигнати над челото слънчеви очила. На площадката за наблюдение имаше друг мъж, който се преструваше, че гледа през телескопа. Габриел отлично знаеше, че уредът бе извън.строя от месеци.

Той постепенно забави крачка и спря. Погледна към кафенето тъкмо когато на терасата се появи трети мъж. Носеше непромокаема шапка, нахлупена току над веждите, както и очила без рамки, каквито предпочитаха немските интелектуалци и швейцарските банкери. По лицето му се четеше нетърпение - сякаш бе деен мениджър, принуден от жена си да си вземе почивен ден. Той задържа поглед върху Габриел, а после вдигна дебелата си китка, за да види колко е часът. Габриел се изкуши да поеме незабавно в обратната посока. Вместо това обаче сведе поглед и продължи напред. По-добре беше да стане на обществено място, помисли си той. За да е по-малък рискът от неприятни сцени.

10.

НОС ЛИЗАРД, КОРНУОЛ

- Наистина ли трябваше да поръчваш кифлички? -запита Узи Навот с възмущение.

- Най-добрите в Корнуол са. Същото важи и за сметаната.

Навот не посегна към кифличките. Габриел се усмихна с разбиране.

- Още колко килограма иска да свалиш Бела?

- Поне два. Но очаква след това да задържа новото тегло - добави мрачно Навот, сякаш ставаше въпрос за затворническа присъда. - Какво ли не бих дал за твоя метаболизъм! Женен си за една от най-страхотните готвачки в света, а успяваш да поддържаш фигура на двайсет и пет годишен. А аз? Аз съм женен за една от най-добрите познавачки на Сирия и само да помириша нещо тестено, се налага да отпускам колана.

- Може би е време да помолиш Бела да посмекчи малко диетичните ограничения.

- Помоли я ти -отвърна Навот. - Всичките години, прекарани в изследване на баасистите в Дамаск, са оставили своя отпечатък. Понякога у дома изпитвам чувството, че живея в полицейска държава.

Двамата бяха седнали на уединена масичка близо до опръсканите от дъжда прозорци. Габриел бе обърнат с лице към вътрешността на заведението, а Навот - към морето. Той носеше панталони от рипсено кадифе и бежов пуловер, от който все още се носеше мирисът на мъжките дрехи, продавани в „Хародс“. Като остави шапката си на съседен стол, той прокара ръка през късо подстриганата си червеникаворуса коса. В нея имаше повече сиви нишки от последния път, когато Габриел го бе виждал, но това бе обяснимо. Узи Навот сега оглавяваше тайните разузнавателни служби на Израел. Сивеещите коси бяха една от многобройните облаги на професията.

Ако директорският мандат на Навот приключеше в този момент, почти със сигурност щеше да се счита от всички за един от най-успешните в дългата и легендарна история на Службата. Той бе получил немалко награди заради резултатите в англо-американо-израелската операция „Шедьовър“, довела до унищожаването на четири тайни ядрени съоръжения в Иран. Директорския пост Навот заемаше до голяма степен благодарение на Габриел, макар това да беше факт, който той предпочиташе да не се експонира. Позицията му бе предложена едва след като Алон многократно я бе отказвал. А четирите съоръжения за обогатяване на уран сигурно още щяха да работят на пълни обороти, ако Габриел не бе съумял да вербува швейцарския бизнесмен, който тайно продаваше машинни компоненти на иранците.

На този етап обаче мислите на Навот сякаш бяха съсредоточени единствено върху чинийката с кифлички. Поддавайки се на изкушението, той избра една, раздели я внимателно и постави върху нея конфитюр от ягоди и бита сметана. Габриел си наля чай от алуминиевия чайник и тихо - на немски с берлински акцент, наследен от майка му - попита за целта на ненадейното посещение на Навот.

- Имах да обсъждам с британските ми колеги редица вътрешни въпроси, сред които и озадачаващ доклад за един бивш наш агент, който сега живее тук под протекцията на МИ5. Носят се слухове за връзка между този агент и последния атентат в Ковънт Гардън. Ако трябва да съм честен, първоначално ги приех доста скептично. Тъй като познавам добре въпросния агент, не можех да допусна, че той би рискувал позицията си във Великобритания, извършвайки неблагоразумието да извади оръжие на обществено място.

- Как трябваше да постъпя, Узи?

- Трябваше да се свържеш с твоя надзорник от МИ5 и да си измиеш ръцете.

- Какво би направил ти в подобна ситуация?

- Ако бях в Йерусалим или в Тел Авив, въобще нямаше да му мисля. Щях незабавно да видя сметката на копелето. Но тук... - Навот сниши глас. - Тук сигурно щях най-напред да се замисля за евентуалните последици от подобно действие.

- Загинаха осемнайсет души, Узи!

- Считай се за късметлия, че не си бил деветнайсетият. - Навот свали очилата си. Това бе знак, че разговорът ще стане неприятен. - Изкушавам се да попитам дали наистина си възнамерявал да стреляш. Но предвид обучението ти и досегашните ти подвизи, се боя, че вече знам отговора. Агентите на Службата изваждат оръжието си с една - единствена цел. Не за да го размахват като гангстери или да отправят безсмислени заплахи. Те дърпат спусъка и убиват. - Узи направи пауза и сетне добави: - Погрижи се за ближния, преди той да успее да се погрижи за теб. Ако не се лъжа, тези думи са записани на страница дванайсета от малкото червено тефтерче на Шамрон.

- Той знае ли за Ковънт Гардън Маркет?

- Отговорът на този въпрос ти е добре известен. Шамрон знае всичко. Впрочем не бих се изненадал, ако е научил за приключението ти и преди мен самия. Въпреки всички мои опити да го убедя да се отдаде на заслужен отдих, той държи да поддържа връзка с източниците си от едно време.

Габриел добави няколко капки мляко към чая си и бав-но го разбърка. Шамрон... Това име бе почти синоним на историята на Израел и неговите разузнавателни служби.

След като се бе сражавал в израелската война за независимост през 1948 г., Ари Шамрон бе прекарал следващите шейсет години, защитавайки Израел от множество врагове, решени да го унищожат. Бе успявал да проникне в палатите на крале, бе разкривал мрачните тайни на не един и двама диктатори и бе елиминирал безчет противници, често с помощта на хора като Габриел. Една-единствена тайна обаче бе винаги убягвала на Шамрон: тайната на удовлетворението. На преклонна възраст и с разклатено здраве, той отчаяно се бе вкопчил в ролята на сивия кардинал в службите за сигурност на Израел и все още се месеше във вътрешните дела на Службата, сякаш тя беше негово лично владение. Правеше го не от арогантност, а по-скоро заради глождещото го опасение, че делото на живота му е поставено на карта. Макар да се радваше на икономически просперитет и да разполагаше със силна армия, Израел си оставаше заобиколен от свят, в който почти без изключение всеки се отнасяше враждебно към самото му съществуване. Фактът, че Габриел бе решил да се оттегли именно в този свят, сякаш бе причина за едно от най-големите разочарования за Шамрон.

- Изненадан съм, че не е дошъл тук лично - отбеляза Г абриел.

- Обмисляше тази възможност.

- Защо се отказа?

- Никак не му е лесно да пътува.

- Какво го притеснява сега?

- Всичко - каза Навот, свивайки масивните си рамене. - Напоследък все по-рядко напуска Тиберия. Просто седи на верандата, загледан в езерото. Направо подлудява Геула. Тя ме умолява да му намеря някаква работа.

- Да го посетя ли?

- Не е на смъртно легло, ако се притесняваш за това. Ала все пак няма да е зле скоро да го навестиш. Кой знае? Може пък и да решиш, че отново харесваш родината си.

- Аз обичам родината си, Узи!

- Но недотам, че да живееш в нея.

- Винаги си ми напомнял донякъде за Шамрон - смръщено отбеляза Габриел, - ала сега приликата е почти обезпокоителна.

- Геула наскоро ми каза същото.

- Аз не го казах като комплимент.

- Нито пък тя. - Навот с особена грижливост добави още една лъжичка сметана върху кифличката си.

- И така, защо еи дошъл, Узи?

- За да ти предложа една уникална възможност.

- Говориш като амбулантен търговец.

- Все пак съм шпионин - отбеляза Навот. - Разликата не е голяма.

- Какво е предложението ти?

- Шанс да изкупиш една своя грешка.

- Коя грешка?

- Трябваше да застреляш Фарид Хан в тила още преди да успее да се взриви. - Узи сниши глас и сякаш споделяйки някаква тайна, добави: - Ето така щях да постъпя аз, ако бях на твое място.

- И как бих могъл да изкупя това свое прегрешение?

- Като приемеш една покана.

- От кого?

Навот мълчаливо завъртя очи на запад.

- От американците? - запита Габриел.

Узи се усмихна.

- Още чай?

Дъждът спря така внезапно, както бе започнал. Габриел остави пари на масата и поведе Навот надолу по стръм-ната пътечка към залива Полпеор. Телохранителят все още се подпираше на изоставения заслон за лодки. Той изгледа с престорено безразличие Алон и Навот, които бавно прекосиха каменистия бряг и се спряха до водата. Узи хвърли разсеян поглед към ръчния си часовник от неръждаема стомана, а после вдигна яката си, за да се предпази от поривистия вятър, който идваше откъм водата. Габриел за пореден път се изуми колко много си приличаха с Шамрон. Сходствата съвсем не бяха само външни. Сякаш Шамрон чрез силата на несломимата си воля бе съумял да обсеби Навот телом и духом. До него не стоеше омаломощеният от възрастта и болестта Шамрон, помисли си Габриел, а Шамрон в разцвета на силите си. Липсваха му само отвратителните турски цигари, които бяха съсипали здравето му.. Бела не позволяваше на съпруга си да пуши даже и когато изпълняваше мисия под прикритие.

- Кой стои зад атентатите, Узи?

- Засега не можем категорично да ги свържем с когото и да било. Американците обаче смятат, че те са дело на бъдещото лице на глобалния джихадски тероризъм. Новият Бин Ладен.

- А този нов Бин Ладен има ли си име?

- Американците държат да споделят тази информация лично с теб. Искат да отидеш във Вашингтон. На техни разноски, разбира се.

- Как беше отправена поканата?

- Ейдриън Картър ми позвъни лично.

Ейдриън Картър бе новият директор на Националната тайна служба на ЦРУ.

- Какви са изискванията за облеклото?

- Да е черно - отвърна Навот. - Визитата ти в Америка ще бъде изцяло неофициална.

Габриел го изгледа мълчаливо.

- Очевидно искаш да отида, Узи. Иначе нямаше да дойдеш дотук.

- Не губим нищо - отговори Навот. - Най-малкото, ще ни се разкрие възможност да чуем какво имат да кажат американцйте за тези атентати. Освен това има и някои други бонуси.

- Например?

- Отношенията ни се нуждаят от известно ретуширане.

- Какво имаш предвид?

- Не си ли чул? Във Вашингтон са задухали нови ветрове. Промяната е във въздуха - саркастично добави Навот. - Новият американски президент е идеалист. Вярва, че може да оправи отношенията между Запада и ислямския свят. Освен това си е внушил, че ние сме част от проблема.

- А разрешението е да изпратите тъкмо мен, бившия екзекутор, чиито ръце са изцапани с кръвта на палестински и ислямски терористи?

- Когато шпионите си сътрудничат, това оказва въздействие и върху политическия живот. Тъкмо затова и премиерът желае да приемеш тази покана.

- Премиерът ли? Сигурно сега ще ми кажеш, че и самият Шамрон има пръст в това.

- Точно така. - Навот взе камък и го хвърли в морето. - След иранската операция си позволих да допусна, че Ари най-сетне се е оттеглил. Но съм се лъгал. Той и до днес няма никакво намерение да ме оставя да ръководя Службата, без да се намесва непрекъснато. Но пък това едва ли те изненадва, нали, Габриел? И двамата сме наясно, че Шамрон искаше друг да заеме този пост. Аз съм обречен да остана в историята на нашата знаменита служба като случайния шеф. А ти винаги ще бъдеш избраният.

- Намери друг избраник, Узи. Аз се оттеглих. Нали не си забравил? Изпрати друг във Вашингтон.

- Ейдриън не ще и да чуе за друг - отвърна Навот, разтърквайки рамо. - Нито пък Шамрон. А що се касае до твоето тъй наречено оттегляне, то е приключило в същия миг, когато си решил да следваш Фарид Хан в Ковънт Гардън.

Габриел се загледа към морето и си припомни последствията от непроизведения изстрел: късове човешка плът и много кръв; Багдад на Темза. Навот сякаш долови мислите му и продължи:

- Американците искат да си във Вашингтон още утре сутрин. Край Лондон те очаква един „Гълфстрийм“. Това е един от самолетите, които използваха за превозване на престъпници. Увериха ме, че няма да има белезници и спринцовки с успокоително.

- Ами Киара?

- Поканата е за един.

- Не мога да я оставя сама тук.

- Греъм склони да изпрати охранителен екип от Лондон.

- Нямам им вяра, Узи. Вземи я обратно в Израел с теб за няколко дни. Може да помага на Геула в грижите за Стареца, докато се върна.

- Възможно е да й се наложи да поостане там по-дълго.

Габриел погледна Навот съсредоточено. Очевидно той знаеше повече, отколкото му разкриваше. Нищо ново.

- Току-що започнах една реставрация за Джулиан Ишърууд.

- Мадоната с младенеца и Мария Магдалина, доскоро приписвана на Палма ил Векио. Най-вероятно ще се окаже, че е на Тициан. Очаква се това да бъде потвърдено от експерти.

- Впечатлен съм, Узи!

- Бела се старае да разширява общата ми култура.

- Картината не може да остане в празната къща край брега.

- Джулиан се съгласи да я вземе обратно. Както сигурно предполагаш, той е доста разочарован.

- Щях да получа двеста хиляди лири за тази реставрация.

- Не ме гледай с надежда, Габриел. Хазната е празна. Принуждават ме да правя съкращения във всеки отдел. Счетоводителите са ме погнали да огранича дори собствените си разноски. Командировъчните ми са жалки.

- Добре че си на диета.

Навот разсеяно докосна корема си, сякаш да провери дали не се е разширил, откакто е излязъл от къщи.

- До Лондон има много път, Узи. Вземи си няколко кифлички.

- И дума да не става.

- Опасяваш се, че Бела ще разбере?

- Убеден съм, че ще разбере. - Навот изгледа телохранителя, който се бе облегнал на заслона. - Тия негодници й докладват всичко. Все едно живея в полицейска държава!

Къщата се намираше на номер 3300 на Ен Стрийт. Постройките на тази улица бяха издържани в неокласи-чески стил и стойността им далеч надвишаваше възможностите на повечето жители на Вашингтон, с изключение на най-заможните. Още преди първите слънчеви лъчи Габриел се изкачи по витото предно стълбище и според инструкциите влезе, без да натиска звънеца. Ейдриън Картър го очакваше във фоайето. Носеше омачкан памучен панталон, пуловер и жълто-кафяво кадифено сако. Това облекло, в съчетание с разрошената му оредяваща коса и старомодните мустаци, му придаваше вид на професор от провинциален университет - като онези, които ентусиазирано прегръщат всякакви благородни каузи и са непрекъснат дразнител на своите декани. Като директор на Националната тайна служба на ЦРУ, напоследък Картър не работеше за друга кауза освен защитата на американското си отечество от терористични атаки - макар че два пъти месечно, ако програмата му го позволяваше, ходеше в сутерена на епископалната църква в близкото градче Рестън, за да приготвя обяд за бездомниците. За Картър работата като доброволец бе шанс да се отдаде на размишления - рядка възможност да се занимава с нещо различно от ожесточените конфликти, които непрестанно бушуваха из конферентните зали на разрасналата се разузнавателна общност в САЩ.

Той поздрави Алон с предпазливост, присъща на представителите на тайните служби, след което го покани вътре. Габриел поспря за миг в средата на вестибюла и се огледа. Тайни договори бяха сключвани и разваляни в тези стаи.. Десетки хора бяха предавали страната си срещу куфарче с американски долари и обещание за протекция. Картър бе използвал това място толкова пъти, че навсякъде в Лангли то бе известно като неговия „джорджтаунски втори дом“. Нечий находчив ум в Управлението дори му бе дал остроумното название Дар ал Харб, което на арабски означаваше „Дом на войната“. Тази война, разбира се, беше задкулисна, понеже Картър не владееше други способи.

11.

Ейдриън Картър никога не се бе стремил активно към властта. Тя просто бе стоварена върху тесните му плещи, без неговото съгласие. Вербуван от Централното разузнавателно управление още като студент, по-голямата част от кариерата му бе преминала във водене на задкулисна война срещу руснаците - най-напред в Полша, където тайно снабдяваше с пари и циклостилни машини „Солидарност“, после в Москва, където беше шеф на местния офис, и накрая в Афганистан, където поощряваше и въоръжаваше воините на Аллах, макар отлично да съзнаваше, че един ден те ще се обърнат срещу него. Ако Афганистан успееше да катурне Империята на злото, щеше да разчисти пред Картър пътя за издигане в кариерата. Рухването на Съветския съюз той наблюдаваше не от бойното поле, а от удобния си кабинет в Лангли, където малко по-рано бе повишен в ръководител на европейския отдел. Докато неговите колеги открито ликуваха заради гибелта на големия си враг, Картър следеше развоя на събитията с усещане за мрачно предчувствие. Любимата му разузнавателна агенция не бе съумяла да предвиди сгромолясването на комунизма, а това бе провал, чиято сянка щеше да тегне над Лангли дълги години. А най-лошото от всичко бе, че така ЦРУ бе погубило и основанието за своето съществуване.

Всичко това се промени в сутринта на атентатите на 11 септември 2001 г. Последвалата война щеше да бъде война в сенките - територия, която Ейдриън Картър познаваше доста добре. Докато Пентагонът се опитваше да подготви някакъв военен отговор на атентатите, Картър и неговият екип в Контратерористичния център съставиха дързък план за унищожаване на афганистанското убежище на Ал Кайда с помощта на финансирана от ЦРУ партизанска война, оглавена от неколцина представители на американските спецчасти. А когато командири и воини на Ал Кайда започнаха да попадат в американски ръце, именно Картър от своето бюро в Лангли често приемаше ролята на техен съдник. Черните затвори, тайното прехвърляне на затворници, усъвършенстваните процедури за разпит - всичко това носеше отпечатъка на Картър. Той не изпитваше никакви скрупули за действията си, не-можеше да си позволи подобен лукс. За Ейдриън Картър всяка сутрин беше 12 септември. Никога повече, беше се зарекъл той, нямаше да допусне американци да се хвърлят от небостъргачи, подпалени от терористите.

Вече десет години Картър съумяваше да спазва това обещание към себе си. Никой американец не бе успявал да постигне повече в предотвратяването на очакваната втора атака на своето отечество. При все това, заради многобройните му тайни прегрешения, пресата редовно го приковаваше на позорния стълб, а прокуратурата дишаше във врата му. По съвет на юристите на Управлението, той бе прибягнал до услугите на скъпоплатен адвокат от Вашингтон - проява на разточителство, която значително бе стопила спестяванията му и бе принудила съпругата му - Маргарет, да се върне към учителската професия. Приятелите убеждаваха Картър да напусне Управлението и да се прехвърли в по-доходния и процъфтяващ във Вашингтон охранителен бизнес, но той отказваше. Провалът в предотвратяването на ударите на 11 септември не му даваше мира. А духовете на онези три хиляди жертви го заставяха да продължава да се бори до пълното премахване на врага.

Войната бе взела своята дан от Картър - бе пострадал не само семейният му живот, който вече едва креташе, но и здравето му. Лицето му бе изпито и мрачно и Габриел забеляза лек тремор в дясната му ръка, докато той поставяше в чинийката си сладки от бюфета в трапезарията.

- Високо кръвно - поясни Картър, докато си наливаше кафе от термос с помпичка. - Започна в деня на встъпването ми в длъжност и оттогава се покачва и спада в зависимост от нивото на терористична заплаха. Безрадостен факт е, но след десетте години война с ислямските терористи съм се превърнал в жив индикатор за степента на заплаха за националната сигурност.

- И какъв е кодът за заплахата днес?

- Между другото, в случай че не знаеш - каза Ейдриън, - старата система с цветните кодове я изоставихме.

- Какво ти подсказва кръвното?

- Червен код - намусено каза Картър. - И то яркочервен.

- Не така смята директорката на Съвета за национална сигурност. Тя твърди, че няма непосредствена опасност.

- Тя невинаги си пише изказванията сама.

- А кой й ги пише?

- Белият дом - каза Картър. - Президентът не обича да безпокои американския народ напразно. Повишаването на нивото на заплаха би влязло в противоречие с една много удобна версия, която напоследък все повече се чува във Вашингтон.

- И какво гласи тази версия?

- Че Америка е прекалила в реакцията си към атентатите на 11 септември. Че Ал Кайда вече не е заплаха за никого, а още по-малко - за най-могъщата държава на земята. И че е време да обявим победа в глобалната война срещу тероризма и да обърнем повече внимание на вътрешната ситуация. - Ейдриън смръщи вежди. - Не понасям журналистите да използват думата „версия“! Едно време журналистите се придържаха към фактите. А фактите са пределно ясни. На света днес съществуват организирани сили, чиято цел е да омаломощят и дори да унищожат Запада посредством стихийни прояви на насилие. Тези сили са част от по-мащабно радикално движение, целящо да наложи законите на шериата и да възстанови ислямския халифат. И колкото да стискаме палци, те няма да се откажат просто така.

Двамата бяха седнали един срещу друг край право-ъгълната масичка. Картър човъркаше крайчеца на един стар кроасан, а мислите му очевидно бяха на друго място. Габриел знаеше, че не трябва да проявява нетърпение. Ейдриън често бе събеседник с разпиляна мисъл. В крайна сметка щеше да стигне до основната си идея, но по пътя към нея щеше да направи ред отклонения, които несъмнено щяха да са от полза за Алон някой ден.

- В известен смисъл - продължи Картър, - аз разбирам стремежа на президента да обърне нова страница в историята. Той приема глобалната война срещу тероризма като нещо, което го отклонява от по-висшите цели. Сигурно ще ти е трудно да повярваш, но съм се срещал с него само два пъти досега. Нарича ме Ендрю.

- Поне вдъхва на американците надежда.

- Надеждата невинаги е приемлива стратегия, когато на карта е заложен животът на хората. Тъкмо надеждата позволи да се случи трагедията на 11 септември.

- Кой дърпа конците в президентската администрация?

- Джеймс Маккена, съветник на президента по въпросите на вътрешната безопасност и контратероризма. Познат е още като „царя на тероризма“, което е любопитно, понеже именно той забрани думата „тероризъм“ да се използва в публични изявления. Препоръча да не се използва дори при закрити врати. Също така недопустимо е да се съчетава с „ислямски“. Според Джеймс Маккена ние въобще не водим война с ислямски терористи. По-скоро участваме в международно начинание срещу шайка транснационални екстремисти. Въпросните екстремисти, които по случайно стечение на обстоятелствата са мюсюлмани, са досадни, но не представляват реална заплаха за нашето съществуване или начина ни на живот.

- Ха! Кажете това на хората, които изгубиха свои близки в Париж, Копенхаген и Лондон.

- Реагираш емоционално - саркастично отбеляза Кар-тър. - А Джеймс Маккена не толерира никакви емоции, когато става въпрос за тероризма.

- Искаш да кажеш „екстремизма“ - поправи го Габриел.

- Прости ми - отвърна Ейдриън. - Маккена е политическо животно, което се смята за експерт в разузнаването. Работил е в Сенатската комисия по разузнаването през деветдесетте години на миналия век и е дошъл в Лангли малко след появата на Гърка. Изкарал е там само няколко месеца, но това не му пречи да има себе си за ветеран от ЦРУ. Ако слушаш Маккена, той е „вътрешен човек, който винаги е защитавал интересите на Управлението“. Истината обаче е съвсем друга. Той ненавижда Управлението и всички, които се трудят между неговите стени. А най-силно от всички презира мен.

- Защо?

- Защото, изглежда, съм го злепоставил на едно събрание на висши ръководни кадри. Самият аз не си спомням случката, но Маккена и до днес не ми е простил. Освен това дочувам, че ме смята за чудовище, нанесло непоправими щети на имиджа на Съединените щати пред света. Нищо не би го направило по-щастлив от това да ме види зад решетките.

- Хубаво е човек да чуе, че в американската разузнавателна общност отново цари пълна хармония.

- Впрочем Маккена си въобразява, че всичко върви добре именно защото начело на цялата игра е самият той. По някакъв начин дори успя да се намести на позицията председател на нашата нова Група за разпити на особено ценни политически затворници. Ако някоя ключова за тероризма фигура бъде задържана някъде по света при каквито и да било обстоятелства, Джеймс Маккена веднага оглавява разпитите. Тази власт е прекалено много за един човек, пък бил той и експерт. А за жалост, Джеймс

Маккена не спада към последната категория. Амбициозен е, мотивите му са добри, но няма представа какво прави. И ако не внимава, може да погуби всички ни.

- Очарователен човек - отбеляза Габриел. - Кога ще ми се удаде да се запознаем?

- Никога.

- Тогава защо съм тук, Ейдриън?

- Тук си заради атентатите в Париж, Копенхаген и Лондон.

- Кой ги е осъществил?

- Нов клон на Ал Кайда - отговори Картър. - Но се боя, че е станало с подкрепата на личност, заемаща позиция с ключово влияние в западното разузнаване.

- Името?

Картър не каза нищо повече. Дясната му ръка трепереше.

12.

Двамата събеседници излязоха на задната тераса и се настаниха в два стола от ковано желязо край перилата. Картър постави чашата с кафе на коляното си и се загледа в грациозните сиви кули на Джорджтаунския университет. В момента разказваше за бедняшки район на Сан Диего, където през лятото на 1999 г. пристигнал млад йеменски духовник на име Рашид ал Хусейни, С пари, подсигурени от саудитска ислямска фондация, йеменецът закупил занемарена индустриална постройка, превърнал я в джамия и се захванал да набира вярващи. Най-усилено търсел из студентските общежития на Държавния университет на Сан Диего, където съумял да привлече последователи сред арабските студенти, избягали в Съединените щати от задушаващите режими у дома, но озовали се изгубени в тази гурба - „земя на чужденци“. Рашид бил изключително подходящ за техен водач. Единствен син на бивш йеменски министър, той бил роден в Америка, владеел разговорния американски английски и бил неособено горд притежател на американски паспорт.

- В джамията на Рашид започват да се събират всевъзможни заблудени души, сред които и двамата саудитци Халид ал Михдар и Науаф ал Хазми. - Картър погледна към Габриел и добави: - Допускам, че тези имена са ти познати.- Двама от похитителите на полет 77 на „Америкън Еърлайнс“, избрани не от друг, а от самия Осама бин Ладен. През януари 2000 г. те присъствали на срещата за планирането на атентатите в Куала Лумпур, след която служителите на ЦРУ, следящи Бин Ладен, ги изгубили от поглед. По-късно станало известно, че двамата са отлетели за Лос Анджелис и вероятно все още се намирали на територията на Съединените щати. Факт, който вие решавате да не споделите с ФБР.

- За мой вечен срам - призна Картър. - Но историята за Ал Михдар и Ал Хазми не е онова, което исках да ти разкажа.

Ейдриън възнамеряваше да му разкаже за Рашид ал Хусейни, който скоро си спечелил славата на магнетичен проповедник - човек, когото Аллах е дарил с прекрасен и завладяващ език, - която се разнесла из целия ислямски свят. Проповедите му започнали да привличат слушатели не само в Сан Диего, но и в Близкия изток, където били разпространявани на аудиозаписи. През пролетта на 2001 г. му предложили духовническа позиция във влиятелен ислямски център близо до Вашингтон, в градчето Фолс Чърч, Вирджиния. Не след дълго Науаф ал Хазми започнал да ходи там за молитва заедно с друг млад саудитец от Таиф на име Хани Ханжур.

- Оказва се - продължи Картър, - че джамията се намира точно на магистралата „Лийсбърг Пайк“. Ако завиеш наляво по шосето „Кълъмбия Пайк‘‘ И продължиш още няколко километра, ще се озовеш точно пред западната фасада на Пентагона. Тъкмо този маршрут е следвал и Хани Ханжур сутринта на 11 септември. Рашид през това време бил в кабинета си и чул как самолетът преминава отгоре му броени секунди преди сблъсъка.

На ФБР не им отнело дълго време, за да свържат Ал Хазми и Ханжур с джамията в град Фолс Чърч, а медиите буквално я обсадили, за да не изпуснат Рашид. В негово лице открили ерудиран и красноречив млад духовник с умерени възгледи, който веднага недвусмислено заклеймил атентатите от 11 септември и призовал мюсюлманските си братя да се откажат от насилието и тероризма във всичките им форми. В Белия дом били толкова впечатлени от харизматичния имам, че го поканили заедно с още неколцина мюсюлмански учени и духовници на частна визита при президента. Държавният департамент сметнал, че Рашид може да се окаже идеален за изграждане на мост между Съединените щати и милиард и половина скептично настроени мюсюлмани по света. ЦРУ обаче имало друга идея.

- Ние преценихме, че Рашид може да ни помогне да проникнем в лагера на нашия нов неприятел - обясни Картър. - Но преди да пристъпим към неговото вербуване, се налагаше да си отговорим на някои въпроси. Например дали тойдействително не бе замесен в заговора за 11 септември? Или неговите контакти с тримата похитители бяха просто случайно съвпадение? Проучихме го във всяко възможно отношение, изхождайки от презумпцията, че ръцете му бяха оцапани с достатъчно американска кръв. Изяснихме хронологията на събитията. Проучихме кой, кога и къде се е намирал. Накрая стигнахме до заключението, че имам Рашид ал Хусейни е чист.

- А след това?

- Изпратихме емисар във Фолс Чърч да провери дали Рашид би бил готов да приложи на дело своите думи. Отговорът му беше положителен. На следващия ден го взехме оттам и го отведохме на уединено място в близост до границата с Пенсилвания. И тогава започна същинската забава.

- Повторили сте целия процес по оценка на личността му.

Картър кимна утвърдително.

- Този път обаче субектът седеше пред очите ни, свързан с полиграф. Разпитвахме го в продължение на три дни, разнищихме цялото му минало и всичките му познанства.

- И не сте открили противоречия с първоначалните му показания.

- Издържа изпита с отличен. Тогава поставихме на масата нашето предложение заедно с немалка парична сума. Задачата му щеше да е проста. Рашид трябваше да обикаля ислямския свят, да проповядва толерантност и въздържаност и в същото време да ни предоставя имената на други ключови фигури, които бихме могли да вербуваме за нашата кауза. Освен това трябваше да следи за гневни млади мъже, податливи на примамливата песен на джихадистите. Отначало го пуснахме на пробна вътрешна обиколка под зоркото око на ФБР. След това дойде моментът да го изпратим зад граница.

Рашид се установил в квартал в Източен Лондон с преобладаващо мюсюлманско население и прекарал следващите три години, кръстосвайки Европа и Близкия изток. Изнасял беседи на конференции! проповядвал в джамии и давал интервюта на благоразположени журналисти. Заклеймявал Бин Ладен като убиец, изопачаващ законите на Аллах и изменящ на ученията на пророка Мохамед. Признавал правото на израелците да имат своя държава и ги призовавал за мирни преговори с палестинците. Осъждал Саддам Хюсеин като противник на исляма, но по своевременния съвет на ЦРУ спрял да го прави малко преди нахлуването на американските войски в Ирак. Посланията му невинаги били приемани радушно от аудиторията му. А дейността му не се ограничавала единствено до физическия свят. С помощта на ЦРУ Рашид изградил солидно присъствие в интернет, където се опитвал да конкурира пропагандата на Ал Кайда. Всички посетители на уебсайта му били маркирани, а движенията им из виртуалното пространство - следени.

- Операцията се смяташе за един от най-сполучливи-те ни опити за проникване в един свят, който дотогава ни бе изглеждал почти непроницаем. Рашид подхранваше вербовчиците си с постоянен поток от имена на мюсюлмани, които биха могли да работят за нашата кауза, както и на потенциални злодеи. Дори често съобщаваше за предстоящи заговори. В Лангли не можехме да се начудим на прозорливостта, която бяхме проявили. Въобразявахме си, че това ще продължи вечно. Ала в един момент всичко свърши, и то доста внезапно.

Това станало не другаде, а в Мека. Рашид ал Хусейни бил поканен да изнесе беседа в местния университет -доста висока чест за духовник, притежаващ американски паспорт. Предвид факта, че Мека е затворена за неверници, от ЦРУ нямали друг избор, освен да му позволят да отиде сам. Той отлетял от Аман за Рияд, където за последно разговарял с агент на ЦРУ, а след това се качил на вътрешен полет на „Сауди Еърлайнс“ към Мека. Беседата му била насрочена за осем часа същата вечер. Рашид обаче така и не се появил в университета. Изчезнал вдън земя.

- Първоначално изпитвахме опасения, че може да са го отвлекли и убили членове на някой местен клон на Ал Кайда. За съжаление, истината се оказа съвсем различна. Нашият скъпоценен сътрудник отново се появи в интернет пространството няколко седмици по-късно. Той обаче вече не бе красноречивият и ерудиран младеж с умерени възгледи. Беше се превърнал в яростен фанатик, който проповядваше, че единственият начин да се справят със Запада е, като го унищожат.

- Значи ви е заблуждавал.

- Очевидно.

- Колко време?

- Въпрос на гледна точка - отвърна Картър. - Някои в Лангли смятат, че Рашид ни е подвел още от самото начало. Други предполагат, че се е отметнал под тежестта на чувството за вина, че работи за неверниците. Каквато и да е истината, едно е безспорно. През времето, докато пътуваше из ислямския свят на мои разноски, той е успял да си изгради внушителна мрежа от свои оперативни работници буквално под носа ни. Този човек е невероятен откривател на таланти и е изключително обигран в изкуството на измамата и симулацията. Известно време се надявахме, че ще се задоволи с проповядването и привличането на сподвижници, но се оказа, че и в това сме се лъгали. Атентатите в Европа са дебютът на Рашид. Наумил си е да замести Осама бин Ладен като глава на глобалния джихад. Освен това цели да постигне нещо, което

Бин Ладен така и не съумя да стори след 11 септември.

- Да удари „далечния враг“ на негова територия - довърши мисълта Габриел. - Да пролее американска кръв на американска почва.

- И то с помощта на мрежа, изградена и финансирана от Централното разузнавателно управление. - Картър добави със сериозен вид: - Представяш ли си това, изсечено върху надгробната ти плоча? Ако някога се разчуе, че Рашид ал Хусейни е работел за нас... - Той не довърши. - Пепел, пепел, всички ще станем на пепел.

- Какво очакваш от мен, Ейдриън?

- Очаквам да сториш необходимото, за да може атентатът в Ковънт Гардън Маркет да е последният осъществен атентат на Рашид ал Хусейни. Искам да разбиеш мрежата му, преди още някой да е загинал заради моята глупост.

- Това ли е всичко?

- Не - рече Картър. - Искам цялата тази операция да я извършиш без знанието на президента, на Джеймс Маккена и американските разузнавателни ведомства.

13.

Ейдриън Картър бе последователен до педантичност в професията си. А това означаваше, че не би си позволил да води продължителен разговор дори между стените на собствената си тайна квартира. Двамата излязоха навън по витото стълбище и следвани само от един телохранител от ЦРУ, се отправиха на запад по Ен Стрийт. Вече минаваше пет часът. Обувките на Картър ритмично потропваха по червените плочки на тротоара, докато Габриел ходеше сякаш напълно безшумно. Наблизо избръмча претъпкан с хора автобус на градския транспорт. Габриел си представи същия автобус, разцепен надве и обгърнат в пламъци.

- Къде е отишъл след Мека?

- Смятаме, че живее под закрилата на племена в долината Рафад в Йемен. На това място липсват всякакви закони, училища, асфалтирани пътища и дори постоянни източници на вода. Впрочем цялата страна е изключително суха. Град Сана може да се окаже първата столица в света, която да остане без вода.

- Но това не може да спре войнстващите ислямисти - рече Габриел.

- Ни най-малко - съгласи се Картър. - Йемен вече уверено върви по стъпките на Афганистан. На този етап ние се ограничаваме до това да изстрелваме по някоя ракета през границата. Но е въпрос на време да изпратим там пехотинци и да пресушим мочурището - Той хвърли поглед към Габриел и добави: - Между другото, в Йемен действително има мочурища по крайбрежната ивица, където се въдят маларийни комари с размерите на граблива птица. Бога ми, това е ужасно място!

Картър замълча и известно време продължи да върви с хванати зад гърба ръце и наведена глава. Габриел чевръсто заобиколи дървесен корен, подал се през плочките на тротоара, и попита как Рашид успява да поддържа мрежата си от такова затънтено място.

- Още не ни е известно - отвърна Картър. - Допускаме, че изпраща по местни хора послания до Сана или през Аденския залив до Сомалия, където е изградил връзки с терористичната групировка „Ал Шабаб“. За едно обаче сме сигурни. Рашид не разговаря по телефон, бил той сателитен или клетъчен. Опознал е добре възможностите на американското разузнаване, докато работеше за нас, и сега се възползва от това знание.

- Едва ли вие сте го научили как се планира и осъществява синхронизирана поредица от атентати в три европейски града.

- Рашид умее да открива таланти и да вдъхновява слушателите си - отговори Картър. - Но му липсват умения за оперативен ръководител. Очевидно за него работи някой добър в това. Ако трябва да предположа, трите атентата в Европа са замислени от човек, който се е обучавал в...

- В Багдад - довърши мисълта му Габриел.

- Висшето училище на тероризма - добави Картър и кимна утвърдително. - Онези, които го завършат, излизат с научни степени и започват да мерят сили с=ЦРУ и американската армия.

- Още една причина именно вие да се заемете с тях.

Картър не отговори.

- Защо ние, Ейдриън?

- Защото американският контратерористичен апарат се е разраснал толкова много, че сами си пречим. По последни изчисления, разполагаме с около осемстотин хиляди души с достъп до свръхсекретна информация. Осемстотин хиляди! - натърти Картър невярващо. - При все това не успяхме да попречим на един-единствен ислямист атентатор да заложи бомба посред Таймс Скуеър! Нашите възможности за събиране на информация са несравними, но сме прекалено много, за да сме ефективни. Като всички американци, когато се сблъскаме с някаква заплаха, атакуваме я с огромни суми пари. Понякога обаче е по-добре да си малък и безкомпромисен. Като вас.

- Ние ви предупреждавахме за рисковете на реорганизацията.

- А ние трябваше да ви послушаме - призна Картър. - Но нашите огромни размери са само част от проблема. След 11 септември ние поведохме срещу врага си ожесточена борба с всички възможни средства. Напоследък обаче се опитваме дори да не споменаваме името му, да не би да го засегнем. В Лангли се смята, че контратеро-ристичните длъжности крият голям политически риск. Всичките качествени агенти в тайните служби сега се учат да говорят мандарин.

- Китайците не кроят заговори за избиването на американци.

- За разлика от Рашид - отбеляза Картър. - Нашето разузнаване предполага, че е замислил нещо наистина грандиозно за най-близкото бъдеще. Трябва да разбием мрежата му, и то спешно. Но няма как да го сторим, ако спазваме правилата на нашия президент на надеждата и неговия добронамерен съучастник Джеймс Маккена.

- Затова искате ние да свършим мръсната работа вместо вас.

- Аз бих го сторил за вас - отвърна Картър. - И не се опитвай да ми обясняваш, че ви липсва капацитет. Вашата Служба беше първото прозападно ориентирано разузнаване, което създаде аналитично звено, ангажирано с глобалния джихад. Вие бяхте първите, които идентифицираха Осама бин Ладен като важен терорист, и първите, които направиха опит да го елиминират. Ако бяхте успели тогава, твърде вероятно е атентатите на 11 септември въобще да не се бяха случили.

Междувременно двамата бяха стигнали до кръстовището с Трийсет и пета улица. Следващата пресечка бе затворена за превозни средства. От другата страна на бариерата деца от училище „Св. Троица“ скачаха на въже и играеха на топка и тяхната весела глъчка се отразяваше във фасадите на близките сгради. Беше сцена, изпълнена с очарование и живот, но Картър видимо се почувства неловко.

- Вътрешната ни сигурност е мит - рече той, загледан в децата. - Приказка за лека нощ, която разказваме на хората, за да спят спокойно. Въпреки огромното ни старание и влаганите милиарди долари, Съединените щати си остават в голяма степен незащитима територия. Единственият начин да се защитим от атентати на американска почва е да ги предотвратяваме, преди да са достигнали бреговете ни. Затова се налага да разбиваме терористичните мрежи и да избиваме членовете им.

- Може би не е лоша идея да убиете Рашид ал Хусейни.

- С удоволствие - каза Картър. - Но това е невъзможно, докато не открием начин да проникнем в неговия вътрешен кръг.

Ейдриън поведе Габриел на север по Трийсет и пета улица. Извади от джоба на сакото си лула и започна умислено да я тъпче с тютюн.

- Ти си се борил срещу терористите по-дълго от всеки друг в тази сфера, Габриел. С изключение на Шамрон, разбира се. Знаеш как да проникваш в мрежите им. Нещо, в което ние никога не сме били особено добри. Знаеш и как да ги изкараш на светло. Искам да проникнеш в мрежата на Рашид и да я унищожиш. Напълно.

- Да пробиеш в джихадски терористични мрежи не е като да проникнеш в Организацията за освобождение на Палестина. Тяхната организация е на родов принцип и не допускат външни лица. А и членовете им имат доста силен имунитет срещу светски изкушения.

- „Розата е роза е роза“. А мрежата е мрежа е мрежа.

- Тоест?

- Съгласен съм, че има различия между джихадските и палестинските терористични мрежи. Но в основата си структурата им е една и съща. Има стратези и редови воини, ковчежници и снабдители, куриери и тайни квартири. А връзките между всички тях са уязвимите места, които трябва да бъдат открити и разкъсани от някой изкусен специалист като теб.

Полъх на вятъра отвя дима на лулата право в лицето на Габриел. Тютюнът бе смес по рецепта, специално създадена за Картър от негов познат търговец в Ню Йорк, и имаше мириса на горящи листа и мокро куче. Габриел махна с длан, за да разнесе дима, и попита:

- И каква би била стратегията?

- Означава ли това, че ще се заемеш?

- Не - каза Габриел, - означава просто, че искам да знам точно как би станало.

- Ще действаш като самостоятелен отдел на Контра-терористичния център, по подобие на звеното „Бин Даден“ преди атентатите на 11 септември. Но с една съществена разлика.

- Никой в Контратерористичния център няма да знае за мен.

Картър кимна.

- Всички твои искания за информация и документи ще приемаме аз и моят екип. А когато настъпи моментът да действаш, аз ще следя да не се намесиш в някоя акция на Управлението, както и те да не попречат на теб.

- Ще имам нужда от всичко, с което разполагаш. От абсолютно всичко, Ейдриън.

- Ще получиш достъп до най-поверителните разузнавателни данни, с които в момента разполага американското правителство. Включително досието на Рашид и всички записи на негови разговори от архивите на Агенцията за национална сигурност. Ще ти бъде осигурен достъп и до цялата информация относно последните три атентата, постъпваща от европейските ни партньори. Допускам, че само тя би била достатъчно изкушение за теб, за да поемеш задачата. Все пак в момента отношенията на вашите служби с европейците не са цветущи.

Габриел не отговори директно.

- Информацията е твърде много, за да я прегледам сам. Ще имам нужда от помощ.

- Можеш да си вземеш помощници в рамките на ра-зумното. Предвид поверителното естество на тези данни, аз също ще ангажирам човек от Управлението, за да наглежда работата ти. Някой, който познава пакостливите ти наклонности. И даже вече съм си наумил някого.

- Къде е тя?

- Очаква ни в едно кафене на Уисконсин Авеню.

- Доста си самоуверен, Ейдриън.

Картър се спря и взе да оглежда мълчаливо изгасналата си лула.

- Бих могъл да въздействам на чувствата ти - заговори той след малко - и да ти припомня за касапницата, на която стана свидетел в петък следобед в Ковънт Гардън Маркет, да те накарам да си представиш как се повтаря отново и отново. Но няма да го сторя, понеже би било непрофесионално. Вместо това ще ти кажа, че Рашид разполага с войска от мъченици като Фарид Хан, които очакват заповедите му. Войска, която е набрал с моя подкрепа. Аз създадох Рашид. Той е лично моя грешка. И бих искал ти да го унищожиш, преди да загинат още хора.

- Сигурно ще ти е трудно да повярваш, но аз не мога да приема на своя глава. Ще ми е необходим подписът на Узи.

- Вече го имаме. Както и на твоя премиер.

- Тогава сигурно си разговарял насаме и с Греъм Сиймор.

Картър кимна.

- По очевидни причини Греъм би желал да бъде държан в течение. Би искал също така да го предупреждаваш, в случай че операцията ти изисква да действаш някъде на Британските острови.

- Ти ме подведе, Ейдриън.

- Аз съм шпионин - отвърна Картър и отново запали лулата си. - Лъжата е нещо естествено за мен. Както и за теб. Сега ти просто трябва да откриеш начин да излъжеш Рашид. Само бъди внимателен в подхода си. Нашият Рашид е изключително добър. И имам белези, с които мога да го докажа.

Кафенето се намираше в северната част на Джорджтаун, в подножието на хълма, където се намираше Бук Хил Парк. Габриел си поръча капучино на бара и излезе през френските врати в неголяма градина с виещи се пр стените лози. Три от масите бяха на сянка, а четвъртата бе огряна от яркото слънце. На нея седеше жена, която четеше вестник. Беше облечена в черен анцуг, плътно прилепнал по стройното й тяло, и с безупречно чисти бели маратонки. Русата й, дълга до раменете коса беше прибрана в конска опашка. Слънчеви очила скриваха очите й, но не и удивителната й красота. Тя свали очилата, щом Габриел я доближи, и леко завъртя глава, за да му позволи да я целуне по бузата. Изглеждаше изненадана да го види.

- Надявах се да си ти - каза Сара Банкрофт.

- Ейдриън не ти ли каза?

- Той е твърде старомоден в това отношение - отвърна тя, махвайки с ръка. Гласът и начинът й на изразяване бяха сякаш от друга епоха. Като че ли говореше героиня от роман на Фицджералд. - Снощи ми изпрати кодиран имейл да бъда тук точно в девет. Трябваше да чакам до десет и трийсет. Ако никой не се появеше, трябваше да си тръгна и да се върна към обичайната си работа. Искрено се радвам, че дойде. Знаеш колко мразя да ми връзват тенекия.

- Виждам, че си носиш четиво - отбеляза Габриел и кимна към вестника.

- Не одобряваш ли?

- Агентите на Службата не четат вестници по кафенета. Това бие на очи. - Той направи пауза и после продължи: - Мислех, че вече сме те обучили, Сара.

- Така е. Но от време на време обичам да се държа като обикновен човек. А на обикновените хора им допада да почетат вестник в някое кафене в слънчев предобед.

- С пистолет „Глок“ на кръста.

- Благодарение на теб не се разделям с него.

14.

Сара се усмихна меланхолично. Като дъщеря на заможен изпълнителен директор в Ситибанк, тя бе прекарала голяма част от детството си в Европа, където бе придобила европейско образование и бе усвоила няколко европейски езика и безупречни обноски. Беше се завърнала в Америка, за да следва в колежа в Дартмът, после бе изкарала една година в престижния лондонски Институт за изящни изкуства „Кортолд“, след което бе станала най-младата жена, защитила докторат по история на изкуствата в Харвард.

Ала в света на разузнаването Сара Банкрофт бе попаднала не заради солидното си образование, а по-скоро заради любовния си живот. Докато пишеше дисертацията си, тя бе започнала да излиза с млад юрист на име Бен Калахан, който имал нещастието да се качи на борда на полет 175 на „Юнайтед Еърлайнс“ сутринта на 11 септември 2001 г. Бен успял да направи едно телефонно обаждане, преди самолетът да се вреже в Южната кула на Световния търговски център. Това обаждане било именно до Сара. С разрешението на Картър и посредством една изгубена картина на Ван Гог, Габриел по-късно я беше внедрил в антуража на саудитския милиардер Зизи ал Бакари, за да открият дълго търсен лидер на терористична групировка. След края на дръзката операция тя бе започнала работа в Контратерористичния център на ЦРУ. Оттогава поддържаше близък контакт със Службата и бе работила с Габриел и неговия екип многократно. Беше започнала дори любовна афера с един от оперативните агенти на Службата - Михаил Абрамов. Ако се съдеше по липсата на пръстен на ръката й, взаимоотношенията с любовника й се развиваха с по-бавни темпове, отколкото тя се бе надявала.

- Връзката ни е на приливи и отливи - рече тя, сякаш прочела мислите на Габриел.

- А в момейта?

- Отлив - каза тя. - Категорично.

- Предупреждавах те да не започваш връзка с човек, който убива за родината си.

- Беше прав, Габриел. Ти винаги си прав.

- Какво се случи?

- По-добре да не навлизам в неприятни подробности.

- Той ми каза, че е влюбен в теб.

- И на мен ми го каза. Интересно, как стават тези работи!

- Да не те е наранил?

- Не мисля, че вече е възможно да бъда наранена. - Тя се усмихна неискрено и Габриел го усети.

- Искаш ли да поговоря с него?

- Боже мой, не! - каза тя. - И сама умея да си обърквам живота.

- Той участва в няколко доста тежки операции, Сара. Последната беше...

- Разказа ми - прекъсна го тя. - Понякога ми се иска да не беше оцелял в Алпите.

- Не ти вярвам.

- Прав си - призна тя неохотно. - Но ми олекна, като го казах.

- Може би така е по-добре. Хубаво е да намериш някого, който не живее на другия край на света. Някой тук, във Вашингтон.

- И как да отговоря на този някой, когато ме пита какво работя?

Габриел не отвърна нищо.

-А годините летят. Току-що навърших...

- Трийсет и седем - довърши вместо нея той.

- Което означава, че бързо се превръщам в стара мома - заключи Сара намръщено. - Допускам, че на този етап вече мога да се надявам най-много на удобен, но лишен от страст брак със заможен възрастен мъж. Ако имам късмет, може и да ми позволи да си родя едно-две дечица, които после ще се наложи да отглеждам сама, понеже той няма да проявява интерес към тях.

- Едва ли положението е чак толкова безнадеждно.

Тя сви рамене и отпи от кафето си.

- Как вървят нещата между теб и Киара?

- Идеално - каза Габриел.

- Опасявах се, че ще кажеш точно това - дяволито промърмори Сара.

- Сара...

- Не се притеснявай, Габриел. Отдавна вече съм те превъзмогнала.

Две жени на средна възраст излязоха в градината и седнаха в другия край. Сара се приведе напред и с престорена интимност попита Габриел на френски какво го води във Вашингтон. В отговор той потупа с пръст по заглавната страница на вестника.

- И откога нашият главозамайващ външен дълг е проблем за израелското разузнаване? - попита го закачливо тя.

Габриел посочи отново материала на първа страница за разразилите се сред американската разузнавателна общност дискусии относно това кой носи отговорност за трите атентата в Европа.

- А теб как те въвлякоха в това?

- Двамата с Киара бяхме решили да се поразходим из Ковънт Гардън миналия петък. Отивахме на обяд.

Лицето на Сара помръкна.

- Значи, сведенията за неизвестен мъж, който извадил огнестрелно оръжие секунди преди взрива...

- ...са верни - довърши Габриел. - Можех да спася живота на осемнайсет души. За съжаление, британците не искаха и да чуят.

- И според теб кой носи отговорност за атентатите?

- Ти си експертът по тероризма, Сара. Ти ми дай отговор на този въпрос.

- Има вероятност да са замислени от старото ръководство на Ал Кайда в Пакистан - каза тя. - Но по мое мнение става въпрос за изцяло нова мрежа.

- Оглавявана от кого?

- От някого с харизмата на Бин Ладен, надарен със способността да вербува свои сподвижници в Европа и да се възползва от клетки на други терористични групировки.

- Имена на заподозрени?

- Само едно е - каза тя. - Рашид ал Хусейни.

- Защо са избрали Париж?

- Заради забраната мюсюлманките да забулват лицата си.

- Копенхаген?

- Още са им ядосани заради карикатурите.

- Ами Лондон?

- Лондон е лесна мишена. Атентат може да бъде извършен там по всяко време.

- Не е зле за един бивш уредник на „Филипс Кълекшън“.

- Завършила съм история на изкуството, Габриел. А освен това знам как да събера две и две. Бих могла да извърша и някои по-сложни операции.

- Ако обичаш.

- Присъствието ти във Вашингтон означава, че слуховете са верни.

- Кои слухове?

- Че Рашид е бил вербуван от ЦРУ след атентатите на 11 септември. Че една добра идея е дала нежелан резултат. Ейдриън е гласувал доверие на Рашид, който му се е отплатил, изграждайки своя собствена мрежа буквално под носа ни. Допускам, че сега Ейдриън иска ти да оправиш кашата вместо него. Неофициално, разбира се.

- Има ли друг вариант?

- Не и когато ти си замесен - отвърна тя. - Но какво общо имам аз с това?

- Ейдриън иска някой да наглежда мен. А за тази задача няма по-подходящ кандидат от теб. - Габриел се поколеба, ала после добави: - Но ако смяташ, че ще е твърде неловко...

- Заради Михаил ли?

- Има вероятност да се наложи да работите отново заедно, Сара. А аз не бих искал личните чувства да накърнят работата на екипа.

- Та кога твоят екип е работил спокойно? Вие сте израелци. Непрекъснато се боричкате помежду си.

- Но въпреки това не допускаме личните ни емоции да въздействат на оперативните решения.

- Аз съм професионалист - каза тя. - Знаем се отдавна, едва ли се налага да ти го припомням.

- Така е.

- Тогава откъде започваме?

- Ще трябва да опознаем по-добре личността на Рашид.

- Как ще стане това?

- Като прочетем досието му в ЦРУ.

- Но то е пълно с лъжи.

- Права си - потвърди Габриел. - Но тези лъжи са като пластове боя върху платно. Ако ги премахнем един по един, най-вероятно отдолу ще се покаже истината.

- В Лангли никой не се изразява по този начин.

- Така е - каза Габриел. - Иначе сега щях да съм в Корнуол и да реставрирам картина на Тициан.

15.

Габриел и Сара се настаниха в квартирата на Ен Стрийт в девет часа на следващата сутрин. Около час по-късно пристигна първата партида секретни папки в шест кутии от неръждаема стомана, всяка от които с кодова ключалка. Поради някаква необяснима причина Картър повери комбинациите единствено на Сара.

- Правилата са си правила - рече той, - а правилата на Управлението гласят, че агенти на чужди разузнавателни служби в никакъв случай не бива да узнават комбинации за наши контейнери с документи.

Габриел вметна, че все пак му се позволява да надзърне в най-мръсното бельо на ЦРУ, но Картър остана непреклонен. На практика материалите щяха да останат в ръцете на Сара. Воденето на записки трябваше да се сведе до минимум, а копирането бе забранено. Ейдриън лично отстрани факс апарата, а след това поиска и мобилния телефон на Алон, но Габриел възпитано отказа да му го даде. Телефонът му бе зачислен от Службата и съдържаше специализиран софтуер, разработен изключително за нейните цели. Впрочем предната вечер именно с негова помощ Габриел бе прегледал цялата квартира за инсталирани устройства за подслушване. Бе открил само четири. Явно сътрудничеството между двете ведомства беше само отчасти открито.

Първата партида документи касаеше живота на Рашид в Съединените щати преди атентатите от 11 септември, както и неговите връзки със самия заговор. По-голямата част от материалите бе събрана от съперника на Лангли - ФБР, и бе предоставена на ЦРУ през онзи кратък период, когато според изричната заповед на президента двете

агенции бяха принудени да си сътрудничат. От тези папки ставаше ясно, че Рашид ал Хусейни е привлякъл вниманието на Бюрото броени седмици след пристигането си в Сан Диего и е станал обект на донякъде апатично наблюдение. Имаше транскрипции на подслушани със съдебна заповед телефонни разговори, както и снимки от кратките периоди, когато офисите в Сан Диего и Вашингтон са разполагали с достатъчно средства и хора, за да го следят. Имаше и копие на засекретен междуведомствен анализ, според който Рашид със сигурност не е участвал в заговора за атентатите на 11 септември. На Габриел направи впечатление очебийната наивност на този анализ - в него мюсюлманският духовник бе представен в най-добрата възможна светлина. Габриел бе на мнение, че човек винаги се влияе от средата си, а и вече достатъчно дълго си бе имал работа с терористични групировки, за да е способен да разпознава членовете им. Рашид ал Хусейни почти със сигурност бе или куриер, или домакин. Най-малкото бе спътник. А според Габриел спътници не трябваше да се вербуват от разузнавателните служби като платени агенти за упражняване на влияние. Такива хора трябваше да бъдат наблюдавани и при нужда третирани сурово.

Следващата партида съдържаше транскрипции и ау-диозаписи на разпитите на Рашид в ЦРУ, последвани от информацията за злополучната операция, в която той бе изиграл главната роля. Материалите включваха и безрадостен анализ, написан броени дни след дезертирането на Рашид в Мека. Там се посочваше, че операцията е била зле замислена от самото начало. Огромна част от отговорността за това се приписваше недвусмислено на Ейдриън Картър, който бе обвиняван в слаб надзор. Към анализа бе прикрепена критичната самооценка на самия Картър, чийто тон бе не по-малко унищожителен. Пре-дугаждайки, че последствията рано или късно ще се изсипят върху него, той препоръчваше щателно проучване на всички контакти на Рашид в САЩ и Европа. Препоръката бе отхвърлена от началника на Картър с аргумента, че Централното разузнавателно управление има твърде много ангажименти, за да се впуска в преследване на сенки. Рашид се бе прибрал в Йемен, където му бе мястото. Бяха се отървали от него.

- Не е от най-славните моменти на Управлението -отбеляза Сара по време на една от почивките им късно вечерта. - Било е глупаво изобщо да го вербуваме.

- В началото ЦРУ са имали правилна преценка, но по-късно са станали жертва на обаянието на Рашид. Разбираемо е, той е изключително убедителен.

- Почти колкото теб.

- Само че аз не вербувам последователи, които после изпращам да избиват невинни хора на обществени места.

- Така е - кимна Сара. - Ти изпращаш екипа си на тайни бойни полета, за да порази враговете ти.

- Придаваш твърде библейски мащаби на работата ни.

- Напротив. Добре знам какво говоря. - Тя погледна уморено към купищата папки. - Имаме цяла планина да избродим, а сме само в началото. Небесните шлюзове скоро ще се отворят.

- Не се притеснявай - успокои я Габриел с усмивка. - Скоро ще дойде подкрепление.

Те пристигнаха на летище „Дълес“ късно следващия следобед под фалшиви имена и с фалшиви паспорти в джобовете. Това не бяха хора, наказани заради свои простъпки, а тъкмо напротив. Неколцина агенти от Управлението ги преведоха дискретно през митницата, след което ги качиха на няколко бронирани кадилака „Ескалейд“, които да ги откарат до Вашингтон. По инструкция на Картър колите напуснаха, Дълес“ през интервали от петнайсет минути. Същата вечер най-славният екип оперативни служители в света на разузнаването се настани в квартирата на Ен Стрийт, без нито един от съседите да забележи.

Първа пристигна Киара, последвана минути по-късно от експерта по тероризма Дина Сарид. Нисичка и тъмнокоса, Дина твърде добре познаваше ужасите на екстре-мисткото насилие. На 19 октомври 1994 г. тя бе станала очевидец как на улица „Дизенгоф“ в Тел Авив атентатор самоубиец от „Хамас“ бе превърнал автобус № 5 в ковчег за двайсет и един души. Майка й и двете й сестри бяха сред загиналите, а Дина бе оцеляла със сериозни наранявания, вследствие на които и до ден днешен накуцваше. След възстановяването си тя се бе зарекла да громи терористите не със сила, а с мисъл. Същинска подвижна база данни, тя бе способна да назове времето, мястото, извършителите и броя на жертвите във всеки терористичен акт, извършен срещу израелски или западни мишени. Веднъж Дина бе споделила на Габриел, че сигурно знае за терористите повече, отколкото самите те знаят за себе си. И Габриел беше сигурен, че е така.

След това пристигна Ели Лавон. Нисък, с рошава посивяла коса и интелигентни кафяви очи, Лавон минаваше за най-добрия проследяващ агент в историята на Службата. На външен вид с нищо не се отличаваше от обикновените отрудени хора, но в действителност беше хищник, способен да проследи опитен шпионин или ловък терорист по улиците на всеки град по света, без да привлече внимание към себе си. Напоследък Лавон рядко поддържаше връзка със Службата, също като Габриел. Той все още четеше лекции в Академията - нито един агент на Службата не беше изпращан на мисия, без най-напред да е прекарал поне няколко часа пред катедрата на Лавон, - напоследък обаче основното му работно място бе Еврейският университет в Йерусалим, където преподаваше археология. С помощта само на шепа отломки от глинени съдове Ели Лавон можеше да разгадае и най-дълбоките тайни на поселище от бронзовата епоха. А в случай че разполагаше с няколко нишки надеждна разузнавателна информация, той можеше да стори същото с коя да е терористична мрежа.

Яков Росман, сипаничав ветеран в ръководството на полеви агенти, се появи веднага след това, последван от двама универсални служители - Одед и Мордекай. След тях дойде Римона Щерн - бивш офицер от военното разузнаване, която сега се занимаваше с обезвредената ядрена програма на Иран. Рубенсов тип жена с пясъчно-руса коса, Римона бе и племенница на самия Шамрон. Габриел я познаваше от малка. Впрочем най-ранните му спомени за Римона бяха за едно безстрашно момиченце, което се спускаше с тротинетката си по стръмната алея в двора на своя знаменит вуйчо. На едрото й ляво бедро личеше белег от стара рана, получена при едно от тези главоломни спускания. Тогава именно Габриел беше намазал раната с мехлем, а Геула бе изтрила сълзите на Римона. Твърде разтревожен, Шамрон бе неспособен да помогне по какъвто и да било начин. Като единствен оцелял през холокоста измежду всичките си роднини, той не можеше да понесе гледката на страдащ любим човек.

Няколко минути след Римона се появи Иоси Гавиш. Висок и леко оплешивял мъж, облечен в кадифе и туид, той беше висш офицер в аналитичното звено на Службата. Родом от Лондон, той бе изучавал антична литература в оксфордския колеж „Ол Соулс“ и говореше иврит с подчертан английски акцент. Освен това се бе занимавал известно време с актьорство - критиците в Стратфорд на Ейвън още помнеха неговото изпълнение на Яго в „Отело“, - а при това бе и надарен челист. Габриел все още не бе имал възможност да се увери в музикалния талант на Иоси, затова пък неговите актьорски умения се бяха оказвали доста полезни не един и два пъти по време на операция. Сервитьорките в едно крайбрежно кафене на остров Сен Бартелеми бяха започнали да въздишат по него като за „мъжа мечта“, а в Женева един портиер на хотел си бе дал дума да го застреля на място, ако го види повторно.

Както обикновено, Михаил Абрамов пристигна последен. Върлинест, със светла кожа, изящни черти и очи с цвят на глетчер, той бе емигрирал от Русия в Израел още като младеж и се бе присъединил към специалните части на Саярет Маткал - елитното звено за специални операции на израелската армия. Навремето определян като „версия на Габриел без съвест“, Михаил собственоръчно бе елиминирал няколко висшестоящи терористи от „Хамас“ и „Палестинския ислямски джихад“. Като остави двата тежки куфара с електронно оборудване, той поздрави Сара с хладна целувка. Ели Лавон по-късно щеше да описва тази среща като най-ледената, на която е ставал свидетел от времето на мирния процес, когато на Шамрон му се бе наложило да стисне ръката на Ясер Арафат.

Известни под кодовото име „Барак“, еврейската дума за светкавица, деветимата мъже и жени в екипа на Габриел имаха редица странности и традиции. Сред странностите им бе навикът да се препират по детински относно разпределението си по стаите. Една от традициите им бе среднощната първа трапеза, обикновено приготвяна от Киара. По-особеното в трапезата на Ен Стрийт бе, че тя въобще не би трябвало да се състои. Подобно на всички останали на булевард „Цар Саул“, членовете на „Барак“ бяха очаквали операцията срещу иранската ядрена програма да е последната за Габриел. Така им бе съобщил както техният настоящ шеф Узи Навот - между впрочем с неособено печален вид, - така и Шамрон, който пък бе сериозно разтревожен. „Нямах друг избор, освен да го оставя на мира - беше им казал Шамрон след митичния си разговор с Габриел на скалния бряг в Корнуол. - Този път окончателно.“

И действително това решение можеше да е окончателно, стига Габриел да не бе забелязал крачещия по Уелингтън Стрийт с бомба под палтото Фарид Хан. Мъжете и жените, събрани на масата в трапезарията, добре съзнаваха колко много бе коствало на Габриел случилото се в Ковънт Гардън. Много години по-рано, в друг живот и под друго име, той не бе успял да предотврати друг атентат във Виена, който бе променил развоя на живота му завинаги. При въпросния инцидент бомбата не бе скрита под палтото на шахид, а закрепена на шасито на собствената му кола. Жертвите тогава не бяха непознати хора, а най-близките му - жена му Леа и единственият му син Дани. Леа сега пребиваваше в психиатрична болница навръх хълма Херцел в Йерусалим, заключена в затвора от спомените и тялото си, тежко увредено от огъня. Тя имаше само смътна представа, че Дани е погребан недалеч от нея - на Елеонския хълм.

Тази вечер членовете на екипа на Габриел не споменаха Леа и Дани, нито отделиха твърде много внимание на поредицата събития, направила техния ръководител неволен свидетел на мъченическата смърт на Фарид Хан. Вместо това те разговаряха за общи приятели, за семействата си, за прочетени книги и гледани филми, както и за забележителните промени, които напоследък претърпяваше Арабският свят. Свалянето на фараона в Египет бе отприщило вълна от протести, която заплашваше да помете кралете и диктаторите, управлявали държавите в района поколения наред. Дали тези промени щяха да донесат на Израел по-голяма сигурност, или щяха да го поставят в още по-трудна ситуация? Това бе предмет на горещи дискусии в Службата и около масата тази вечер. Йоси, който по природа бе оптимист, смяташе, че ако на арабите бъде дадена възможност да се управляват сами, те няма повече да са сред враговете на Израел. Яков, който от години внедряваше тайни агенти във враждебните арабски режими, обяви Йоси за жертва на опасна заблуда. Същото мнение споделяха и останалите. Единствено Дина не изрази позиция, понеже мислите й бяха заети с кутиите с документация, които ги очакваха в трапезарията. В страховития й мозък тиктакаше часовник, който й напомняше, че всяка изгубена от тях минута щеше да бъде оползотворена от терористите за планиране и подготовка. В документите се съдържаше възможността да бъдат спасени човешки съдби. Те бяха свещени текстове, криещи тайни, които единствено тя можеше да разшифрова.

Вече наближаваше полунощ, когато най-сетне приключиха с вечерята. Последва обичайната препирня кой да вдигне масата, кой да измие чиниите и кой да ги подсуши. Габриел предпочете да запознае Дина с документите, а след това показа на Киара стаята им. Тя беше на третия етаж и гледаше към задната градина. Червените светлини на кулите на Джорджтаунския университет примигваха меко в далечината, сякаш напомняйки колко уязвим е градът за терористични атаки по въздух.

- Със сигурност има и по-неприятни места за отсяда-не - каза Киара. - Къде си настанил Михаил и Сара?

- Възможно най-далеч един от друг.

- Какви са изгледите тази операция отново да ги събере?

- Горе-долу същите като тези Арабският свят ненадейно да признае правото на държавата ни да съществува.

- Толкова ли са зле отношенията между тях?

- Опасявам се, че да. - Габриел вдигна чантата на Киара и я постави на леглото. Матракът хлътна под тежестта й. - Какво носиш вътре?

- Геула изпрати разни неща за теб.

- Камъни ли?

- Храна - каза Киара. - Познаваш я. Винаги е мислела, че си твърде слаб.

- Как е тя?

- Сега, когато Ари не прекарва толкова време у дома, сякаш е живнала.

- Да не се е записал най-сетне на курса по грънчарство, за който все говореше?

- Всъщност се е върнал на булевард „Цар Саул“.

- В ролята на какъв?

- Узи беше на мнение, че е необходимо с нещо да си запълва времето. Затова го назначи като твой оперативен координатор. Ари заръча да му се обадиш утре сутрин. - Киара го целуна по бузата и се усмихна. - Добре дошъл у дома, скъпи!

Съществува една всеизвестна истина за терористичните мрежи. Да се разкрият връзките в тях не е толкова трудно, колкото вероятно изглежда на страничния наблюдател. Дръпне ли веднъж ръководителят конците, осъществи ли първия атентат, елементът на изненада се губи и цялата мрежа става видима. В ранните години на борбата срещу тероризма - когато вилнееха „Черният септември“ и Карл ос Чакала, подкрепяни от леви „евроиди-оти“ - като организацията „Баадер-Майнхоф“ или „Червените бригади“, - служителите на разузнаването прибягваха главно до физическа техника за следене. Членовете на терористичните клетки биваха следени с помощта на скрити микрофони, както и на добрата стара детективска практика. Днес обаче, с навлизането на интернет и глобалните сателитни комуникации, очертанията на бойното поле доста се промениха. Интернет предостави на терористите изключително ефективно средство за организиране, вдъхновяване и връзка, но същевременно даде на разузнавателните служби нови възможности за проследяване на всяко тяхно движение. Киберпространс-твото е като снежна гора. Терористите може да се крият там известно време, подготвяйки заговорите си и организирайки силите си, ала няма как да се придвижват из нея, без да оставят стъпки в снега. Предизвикателството пред всеки агент на контратерористичните служби е да успее да открие правилните следи, тъй като виртуалната гора е мрачно и объркващо място, където човек може да се лута дълго, докато навън загиват невинни хора.

16.

Габриел и екипът му предпазливо пристъпиха в тази гора на следващата сутрин, когато според договорката британското разузнаване сподели с американските си сродници предварителните резултати от разследването на атентата в Ковънт Гардън Маркет. В материалите по случая присъстваше и съдържанието на компютрите на Фарид Хан у дома и на работното му място, разпечатка с всички телефонни номера, набирани от мобилния му телефон, както и списък на познатите ислямски екстремисти, с които той бе комуникирал като член на „Хизб ут Тахрир“ и „Ал Мухаджирун“. Имаше също и копие на записа от самоубийствения атентат, както и няколкостотин снимки от уличните камери, направени през последните месеци от живота му. На последната от тях той бе застанал с вдигнати ръце насред Ковънт Гардън Маркет, а от пояса с експлозиви на кръста му изригваха първите пламъци на взрива. На броени метри от него, притиснат към земята от двама мъже, лежеше Габриел. Ако снимката се увеличеше достатъчно, в лявата му ръка можеше да се различи пистолет.

Картър бе изпратил материалите на Контратерористичния център в Лангли и Агенцията за национална сигурност във Форт Мийд, Мериланд. А след това, без да уведомява нито една от двете институции, бе донесъл трето копие до квартирата на Ен Стрийт. На следващия ден той остави удивително сходен пакет и от датчаните, а докато се сдобие с материалите от Париж, се наложи да изчакат цяла седмица. „Французите още не са наясно, че всички сме в един кюп - отбеляза Картър. - Те приемат атентата като провал на собственото си разузнаване. А това означава, че почти сщурно това тук е само част от информацията, с която разполагат.“

Габриел и екипът му обработиха материалите възмож-но най-бързо, но с необходимото усърдие и внимание към детайла. Габриел ги инструктира да подходят към случая, сякаш е огромно живописно платно, понесло значителни поражения. „Не се отдалечавайте от него в опита да обхванете всичко с поглед - наставляваше ги той. - Това само ще ви изнерви. Започнете от краищата и бавно се придвижвайте към средата. Обръщайте внимание на дребните детайли - ръка, око, подгъва на нечия дреха, незначителна наглед нишка, свързваща трите случая. Първоначално няма да съзрете такива, но ги има. Гаран-тирам.“

С помощта на Агенцията за национална сигурност и правителствените експерти по извличане на знания от данни, работещи в безлични сгради около столицата, екипът непрестанно дълбаеше в паметта на мощните компютри и сървъри, пръснати по света. Телефонни номера отвеждаха до други телефонни номера; електронни адреси препращаха към други електронни адреси; лични имена се свързваха с други лични имена. Изчитаха хиляди текстови съобщения на поне дузина различни езици. Сравняваха данните за посещения на уебстраници за повтарящи се влизания; преглеждаха снимки; претърсваха архивите на интернет търсачките за следи от тайни желания и забранени страсти.

Постепенно терористичната мрежа започна да придобива смътни очертания. Връзките в нея все още бяха откъслечни и неясни: име на потенциален агент в Лион; адрес на вероятна тайна квартира в Малмьо; телефонен номер в Карачи; уебсайт с неясен произход, където бяха качени видеозаписи на атентати и обезглавявания - порнографията на джихадския свят. Смятайки, че комуникират с ЦРУ, няколко благоразположени западни разузнавателни служби с готовност им изпращаха информация, която иначе биха задържали за себе си. Същото правеха и представители на тайните полиции в ислямския свят. Не след дълго стените на стаята се покриха с крайно объркващ колаж от листове с данни и чертежи. Ели Лавон отбеляза, че все едно се взират в звездите без помощта на небесна карта. Приятно, но неособено продуктивно занимание, поясни той, в момент, когато на карта бе заложен животът на невинни хора. Някъде сред хаоса по стените се криеше общият принцип, направляващата терора ръка. Харизматичният духовник Рашид бе изградил терористична мрежа благодарение на убедителния си език, ала някой друг бе обучил членовете й как да осъществят координирани атентати в три европейски града в точно определени моменти. Очевидно този друг съвсем не бе аматьор. Беше умел терористичен стратег.

Да открие лицето и името на това чудовище се превърна в лична мисия за Дина. Сара, Киара и Ели Лавон работеха неуморно редом с нея, докато Габриел се задоволяваше да играе ролята на посредник и момче за всичко. Два пъти всеки ден Дина го засипваше с въпроси, които се нуждаеха от спешен отговор. Понякога Габриел отиваше в израелското посолство в Северозападен Вашингтон и ги отправяше към Шамрон по кодиран канал. В други случаи ги предаваше на Ейдриън Картър, който на свой ред тръгваше към Форт Мийд, за да поговори насаме със своите специалисти по извличане на данни. Навръх Хелоуин, докато из Джорджтаун обикаляха десетки деца, облечени като призраци, таласъми и супергерои, Картър извика Габриел в едно кафене на Трийсет и пета улица, за да му връчи поредната дебела папка с материали.

- Докъде е стигнала Дина? - попита Ейдриън и отстрани капачката на своето кафе „Американо“, което в действителност нямаше намерение да изпие.

- Дори и аз не мога да кажа със сигурност - отвърна Габриел. - Тя си има собствена методология. Просто гледам да не й се пречкам.

- Всички й дишаме праха. Разузнавателните служби на Съединените щати разполагат с двеста висококвалифицирани аналитици, опитващи се да разнищят случая. Но дори вкупом не могат да се сравняват с тази жена.

- Защото тя знае точно какво ще се случи, ако не разбием тази мрежа. А изглежда, и не се нуждае от сън.

- Има Ли работна теория?

- Смята, че на върха й стои някой, когото познава.

- Лично ли?

- При Дина всичко е лично, Ейдриън. Именно затова е толкова добра в работата си.

Макар Габриел да не го признаваше, той също бе започнал да приема твърде лично този случай. Винаги, когато не пътуваше към посолството или не бе на среща с Картър, той можеше да бъде открит в „Рашидистан“ -така хората от екипа му наричаха все по-задръстената с материали библиотека в тайната квартира на Ен Стрийт. Снимки на фотогеничния духовник покриваха вече и четирите стени. Подредени в хронологичен ред, те очертаваха изумителния му възход от неизвестен проповедник в Сан Диего до лидер на джихадска терористична мрежа. Външният му вид почти не се бе променил през това време - същата рядка брада, същите очила, същият благ поглед в спокойните кафяви очи. Не приличаше на човек, способен да замисля и вдъхновява масови убийства. За Габриел това не бе изненадващо. Самият той бе измъчван от мъже с ръце на духовници, а веднъж бе убил палестински терорист с лице на дете. До ден днешен, повече от двайсет години по-късно, на Габриел му бе трудно да свърже невинното изражение на този човек с ужасно кървавите му деяния.

Най-голямото предимство на Рашид обаче беше не баналната външност, а гласът. Габриел слушаше записите на проповедите му - както на арабски, така и на английски, - както и дълбокомислените интервюта, които бе давал за медиите след атентатите на 11 септември. Но най-вече преглеждаше транскрипциите на разговорите между Рашид и агентите от ЦРУ, които бяха водили разпитите му. В тях той се проявяваше ту като поет, ту като проповедник и специалист по джихад. Предупреждаваше американците, че демографските тенденции дават сериозни предимства на техните врагове, че ислямският свят е млад, непрестанно разрастващ се и кипящ от гняв и унижение. „Ако не предприемете мерки, за да промените ситуацията, скъпи мои приятели, едно цяло поколение ще бъде безвъзвратно изгубено в джихада.“ Америка определено се нуждаеше от мост към мюсюлманския свят. И Рашид ал Хусейни предлагаше да изиграе тази роля.

Изтощени от вероломното присъствие на Рашид, останалите от екипа настояваха Габриел да държи вратата на библиотеката затворена, докато слуша записите. Ала късно вечер, когато повечето от тях вече си бяха легнали, той пренебрегваше молбата им, само и само да се освободи донякъде от клаустрофобичното усещане, което пораждаше у него гласът на Рашид. И всеки път, когато отвореше вратата, виждаше Дина, вторачена в огромния пъзел на стената в трапезарията.

- Лягай си вече, Дина — казваше й той.

А тя отвръщаше:

- Ще си легна, когато и ти си легнеш.

През първия петък на декември, докато Джорджтаун постепенно побеляваше от първия сняг, Габриел отново прослушваше последния разговор между Рашид и агентите от Управлението, с които бе поддържал контакт. Записът бе направен вечерта преди дезертирането му. Гласът му звучеше малко по-възбудено от обичайното и донякъде напрегнато. Към края на разговора назоваваше името на имам в Осло, който по негово мнение набирал средства за бойците на съпротивата в Ирак. „Това не са бойци на съпротивата, а терористи“ - многозначително подчертаваше гласът на служителя на ЦРУ. „Извинявай, Бил - отговаряше Рашид, използвайки псевдонима на служителя, - но понякога ми е трудно да си спомня на чия страна съм.“

Габриел изключи компютъра си и се отправи с тихи стъпки към трапезарията. Дина стоеше пред плетеницата си, разтривайки крака си на мястото, което винаги я болеше, когато бе изтощена.

- Лягай си, Дина - каза Габриел.

- Не и тази вечер - отвърна тя.

- Да не си го открила?

- Така смятам.

- И кой е?

- Малик - тихо промълви тя. - Господ да ни е на помощ!

17.

Минаваше два след полунощ - време от денонощието, когато, според думите на Шамрон, рядко се раждаха блестящи планове. Габриел предложи на Дина да изчакат утринта, но часовникът в главата й подсказваше друго. Тя лично събуди останалите и нервно закрачи из стаята в очакване да стане кафето. Когато най-сетне заговори, тонът й бе напрегнат, но уважителен. Малик, повелителят на терора, бе личност, вдъхваща страхопочитание.

Тя припомни на екипа миналото на Малик. Той бе наследник на клана Ал Зубаир - смесен палестинско-сирийски род, който произхождаше от село Абу Гош, недалеч от Йерусалим. Беше роден в бежанския лагер в Зарка, Йордания. Зарка беше ужасяващо място, независимо от критериите, по които се съдеше за него, и се славеше като люпилня за ислямски екстремисти. Интелигентен младеж, но без цел в живота, Малик прекарвал огромна част от времето си в джамията „Ал Фалах“. Там бе попаднал под влиянието на салафистки имам подстрекател, който го насочил право в ръцете на Ислямското съпротивително движение, по-добре познато като „Хамас“. Малик се присъединил към военното крило на групировката - бригадите „Изадин ал Касам“, - където бил обучаван в изкуството на тероризма от някои от най-страховитите „професионалисти“. Лидер по природа и умел организатор, той бързо се издигнал в йерархията и по времето на Втората интифада бил един от мозъците на „Хамас“. Скрит зад оградите на лагера в Зарка, той замислил някои от най-гибелните атентати по онова време, сред които и самоубийствен взрив в нощен клуб в Тел Авив, отнел живота на трийсет и трима души.

- След атентата - продължи Дина - министър-пред-седателят на Израел подписа заповед за елиминирането на Малик. От лагера в Зарка Малик вече бе планирал своя най-тежък удар - взривяването на Стената на плача. За щастие тогава успяхме да заловим тримата шахиди, преди да стигнат до целта си. Смята се, че това е единственият неуспех на Малик.

През лятото на 2004 г., продължи разказа си Дина, вече било ясно, че израелско-палестинският конфликт е прекалено малка сцена за Малик. Вдъхновен от атентатите на 11 септември, той се измъкнал от лагера, преоблечен като жена, и заминал за Аман, за да се срещне с вербовчик на Ал Кайда. След като произнесъл баят - клетва за вярност към Осама бин Ладен, Малик бил преведен нелегално през границата в Сирия. Шест седмици по-късно се промъкнал в Ирак.

- Малик бе далеч по-обигран от останалите лидери на Ал Кайда в Ирак - подчерта Дина. - В продължение на години той усъвършенстваше уменията си срещу най-ефективните контратерористични служби в света. Беше не само експерт в правенето на бомби, но знаеше как да прекара своите шахиди през най-модерните системи за сигурност. Върховото му постижение бе еднодневната вълна от бомбени атентати в шиитския квартал на Багдад, при която загинаха над двеста души.

Последният атентат на Малик в Ирак бил в шиитска джамия, жертви на който станали петдесет вярващи. По това време вече го издирвал отрядът със специално назначение 6-26 - обединение между командването на силите за специални операции и разузнавателните ведомства на САЩ. Десет дни след атентата специалистите от отряда със специално назначение научили, че Малик се укрива в тайна квартира на петнайсет километра северно от Багдад. С него имало още двама висши кадри на Ал Кайда. Още същата вечер американски изтребители F-16 унищожили квартирата с две бомби с лазерно насочване, но при претърсването на руините открили останки само от две тела. Никое от тях не било на Малик ал Зубаир.

- Очевидно се е измъкнал от тайната квартира броени минути преди въздушния удар - поясни Дина. - По-късно твърдял пред другарите си, че Аллах му наредил да се махне оттам. Инцидентът само затвърдил убеждението му, че е избран от своя бог за велики дела.

Именно тогава Малик решил, че е време да излезе на международната сцена. Тъй като вече бил избивал американци в Ирак, сега копнеел да прави това в собствената им родина. Затова заминал за Пакистан да търси финансиране и подкрепа от главната квартира на Ал Кайда. Бин Ладен изслушал Малик много внимателно. После го отпратил.

- Всъщност смята се - бързо добави Дина, - че Айман ал Зауахири стои зад решението Малик да бъде отпратен с празни ръце. По това време египтянинът подготвял няколко операции срещу Запада и не искал те да бъдат застрашени от някакъв напорист палестински новак от лагера в Зарка.

- И тогава Малик заминал за Йемен да предложи услугите си на Рашид? - запита Габриел.

- Точнотака.

- А доказателство? - поинтересува се Габриел. - Има ли доказателство за това?

- Аз съм анализатор на данни - спокойно отговори Дина. - Твърде рядко имам щастието да открия недвусмислено доказателство. Но ви предлагам хипотеза, подкрепена от няколко красноречиви факта.

- Например?

- Дамаск - отговори тя. - През есента на 2008 г. Службата получи информация от наш човек в сирийското разузнаване, че Малик се укрива там, местейки се непрекъснато из няколко тайни квартири, собственост на членове на клана Ал Зубаир. По искане на Шамрон премиерът ни упълномощи да започнем операция за вече твърде дълго протакащото се елиминиране на Малик. По онова време началник на отдела за специални операции все още беше Узи. Той изпрати оперативен екип в Дамаск. В него бе включен и Михаил Абрамов - добави Дина, хвърляйки поглед към него. - Броени дни след това екипът вече наблюдаваше Малик денонощно...

- Продължавай, Дина.

- Следенето на Малик се оказа нелека задача, както ще потвърди Михаил. Той променяше външния си вид непрекъснато - лицево окосмяване, очила, шапки, дрехи, дори походката, - но екипът съумяваше да не го изпуска от полезрението си. Късно вечерта на 23 октомври те видяха Малик да влиза в апартамента на човек на име Кемел Арвиш. Арвиш твърдеше, че е прозападно ориентиран и с умерени политически възгледи. Обичаше да казва, че ако се наложи, насила ще въведе хората си в двайсет и първи век. В действителност обаче беше ислямист, който се луташе из периферията на Ал Кайда и сродните й групировки. Умението му да пътува между Близкия изток и Запада, без да поражда подозрения, го бе превърнало в ценен куриер и изпълнител на важни поръчки. - Дина хвърли поглед към Габриел. - Ти отдели доста време да се запознаеш с досието на Рашид в ЦРУ, със сигурност името и адресът на Кемел вече са ти добре познати.

- Рашид е посетил вечерно събиране в апартамента на Кемел Арвиш през 2004 г., когато е изпратен в Дамаск от ЦРУ - включи се Габриел. - По-късно обяснява на свръзката си в ЦРУ, че двамата с Арвиш са дискутирали множество интересни идеи как да се потушат огньовете на джихада.

- И ако вярваш на това...

- Може да е просто съвпадение, Дина.

- Възможно е. Но са ме учили да не вярвам в съвпаденията. Както и теб.

- Какъв беше развоят на операцията срещу Малик?

- Изплъзна ни се по същия начин, както се бе измъкнал от американците в Багдад. Узи възнамеряваше да постави под наблюдение и Арвиш, но се оказа, че не е необходимо. Три дни по-късно Малик изчезна, а тялото на Кемел Арвиш бе открито в пустинята източно от Дамаск. Бяха му дарили сравнително безболезнена смърт.

- По нареждане на Малик ли е бил убит?

- На Малик или на Рашид. Няма голямо значение. Арвиш беше дребна риба. Бил е изиграл възложената му роля. Доставил е някакво съобщение, след което са преценили, че се е превърнал в пречка.

Габриел слушаше скептично.

- Какво друго откри?

- Изработката на поясите с експлозиви на шахидите в Париж, Копенхаген и Лондон - отвърна тя - е идентична с тази на поясите, които Малик използваше при Втората интифада, които пък, на свой ред, бяха същите като онези, с които бе извършвал атентати в Багдад.

- Не е задължително изработката да е дело на Малик. Възможно е моделът да е известен на джихадския подземен свят от години.

- Няма начин Малик да е качил модела в интернет, където може да го види цял свят. Проводниците, възпла-менителят, подредбата на зарядите, шрапнелите са все негови нововъведения. На практика самият той ми казва, че е негово дело.

Габриел остана мълчалив. Дина повдигна вежда и попита:

- Изглежда, нямаш повече забележки относно съвпаденията?

Той сякаш не я чу.

- Къде е забелязан за последно?

- По непотвърдени сведения се е върнал в Зарка. До наш човек в Турция бе стигнал неприятен слух, че сега живее доста охолно в Истанбул. Впоследствие се оказа, че слухът е неверен. За Службата понастоящем Малик е призрак.

- Дори и призраците се нуждаят от паспорт.

- Смятаме, че има сирийски паспорт, връчен му лично от „великия реформатор“ в Дамаск. За съжаление, нямаме представа какво име използва в момента, нито как изглежда. Последната негова снимка, с която разполагаме, е направена преди повече от двайсет години. Което означава, че е напълно безполезна.

- Има ли някой близък на Малик, до когото можем да се доберем? Може би роднина? Или приятел? Или стар другар от дните му в „Хамас“?

- Направихме такъв опит, когато Малик организираше атентат след атентат по времето на Втората интифада -отговори Дина, клатейки глава. - Не са останали членове на клана Ал Зубаир нито в Израел, нито в окупираните от него територии. А тези в лагера в Зарка са прекалено отдадени на каузата си, за да ни сътрудничат. - Тя направи кратка пауза. - Възможно е обаче да имаме един коз.

- Какъв?

- Струва ми се, че мрежата му привършва парите.

- От кого знаеш това?

Дина посочи една снимка на Фарид Хан - атентатора от Ковънт Гардън Маркет.

- Ето от кого.

През последните седмици от краткия си, но гибелен живот Фарид Хан, убиец на осемнайсет невинни жители на родната си страна, бе публикувал поредица от все по-отчаяни изказвания в ислямска социална интернет мрежа. Оплаквал се, че няма достатъчно пари, за да купи подобаващ сватбен подарък за сестра си, поради което възнамерявал изобщо да не отива на сватбата. В тази история обаче имаше непоследователност, отбеляза Дина. Аллах бе благословил родителите на Хан с четири момчета и нито едно момиче.

- Според мен в тези изказвания той е визирал мъченическата компенсация. Заплащане, което му е било обещано от Малик. Това е практика в „Хамас“. Организацията винаги се грижи за посмъртните финансови нужди на своите шахиди.

- Тези пари изплатени ли са му?

- Седмица преди атентата той публикува последен постинг, в който казва, че вече разполагал с парите да купи подарък за сестра си и че благодарение на Аллах в крайна сметка щял да посети сватбата.

- Значи, Малик е удържал на думата си.

- Така е, но едва след като неговият шахид е заплашил, че няма да осъществи мисията. Сега мрежата може да има достатъчно налични средства за още една вълна атентати, но ако Рашид и Малик искат да се превърнат в следващите Бин Ладен и Зауахири...

- Ще се нуждаят от приток на пари.

- Именно.

Габриел направи крачка напред и се взря в множеството имена, телефонни номера и снимки на лица, поставени на стената от Дина. После се обърна към Лавон и попита:

- Според теб колко пари са нужни, за да се създаде нова джихадска терористична група с действително глобален обсег на действие?

- Двайсетина милиона ще стигнат - отговори Лавон. - Може би повече, ако ще пътуват в първа класа и ще отсядат в луксозни хотели и квартири.

- Това са доста пари, Ели.

- Тероризмът не е евтино занимание. - Лавон хвърли кос поглед към Габриел. - Какво мислиш?

- Мисля, че имаме два варианта за действие. Можем да си седим тук и да се взираме в телефоните и имейл адресите, надявайки се от тях да изскочи някаква полезна информация. Или... - Гласът на Габриел затихна.

- Или какво?

- Или самите ние да се набъркаме в терористичния бизнес.

- И как бихме могли да го сторим?

- Ще им набавим парите, Ели. Ще им набавим парите.

18.

Габриел напомни на своя екип, че съществуват два основни вида разузнаване - нещо, което те знаеха отлично. Единият бе агентурното разузнаване, или разузнаването с помощта на човешки източници (наричано HUMINT на професионалния жаргон), а другият - електронното разузнаване (познато като SIGINT). Ала съвременните възможности да се следи движението на парите в реално време чрез глобалната банкова система предоставяха на тайните служби една трета форма за набиране на разузнавателна информация, известна като FININT -съкращение от израза „финансово разузнаване“. В по-голямата част от случаите FININT бе доста надеждно средство. Парите не лъжеха. Те просто отиваха, накъдето бъдат насочени. Нещо повече, електронната следа, която движението на парите оставяше, имаше предвидим характер. Ислямските терористи отдавна вече се бяха научили как да заблуждават западните шпионски агенции чрез подвеждащи слухове и телефонни разговори, но твърде рядко пилееха ценни финансови средства за заблуда. Парите обикновено отиваха към реални членове на мрежите, които бяха ангажирани в истински заговори. „Проследете парите на Рашид и Малик - каза Габриел - и ще осветите като с мощен прожектор намеренията им.“ Но как можеше да се направи това? Именно с този въпрос продължиха да се занимават Габриел и неговият екип през останалата част от тази дълга и безсънна нощ. Посредством хитроумно замислен театър? Не, Габриел бе на мнение, че джихадският свят е твърде затворен за подобен подход. Ако екипът им изпратеше никому неизвестен богат мюсюлманин, който желае да им стане благодетел, терористите щяха да го сложат пред камера и да му отрежат главата с кухненски нож. Парите трябваше да дойдат от някого с безупречни джихадистки акредитиви. В противен случай терористите изобщо нямаше да ги приемат. Ала откъде можеше да се намери човек, който е стъпил с по един крак и в двата лагера? Човек, който би бил приет от джихадистите като свой, но същевременно готов да работи за израелското и американското разузнаване? „Да се обадим на Стареца“, предложи Яков. Най-вероятно той щеше мигновено да посочи някое име с пожълтелите си от никотин пръсти. А дори и да нямаше някого наум, най-малкото щеше да ги насочи къде да го търсят. В крайна сметка се оказа, че Шамрон наистина имаше наум конкретно име, което броени минути след четири сутринта той прошепна в ухото на Габриел по кодираната телефонна линия. От дълги години Шамрон наблюдавал въпросното лице. Начинанието щеше да е изпълнено с рискове за Габриел - както лични, така и професионални, - но в архивите си Шамрон разполагаше с убедителни доказателства, които биха могли да наклонят везните. Той изпрати плана си на Узи Навот, който само след минути го бе подписал. По този начин, само с един подпис на златната писалка на Навот, бе узаконено официалното завръщане на блудния син на израелското разузнаване Габриел Алон.

Членовете на екипа „Барак“ се бяха впускали в немалко професионални спорове с течение на годините, но никой не можеше да се сравнява с този, който се проведе между стените на квартирата на Ен Стрийт в онази декемврийска утрин. Киара категорично отхвърляше идеята като опасна и неосъществима. Дина я определи по-скоро като загуба на скъпоценно време и ресурси, която със сигурност нямаше да доведе до нищо. Дори Ели Лавон, най-близкият приятел и съдружник на Габриел, не вярваше, че шансовете за успех са големи.

- Ще се повтори историята с Рашид и ЦРУ - предупреди той. - Ще се гордеем с находчивостта, която сме проявили. Но един ден ще патим.

За голяма изненада на всички обаче, в защита на Габриел се притече не друг, а Сара. Тя познаваше човека на Шамрон далеч по-добре от останалите. А освен това Сара твърдо вярваше в силата на изкуплението.

- Тя не е като баща си - увери ги Сара. - Различна е. Стреми се да променя нещата към добро.

- Така е - потвърди Дина. - Но това не означава, че ще склони да работи с нас.

- Най-лошият вариант би бил да каже „не“.

- Може би - замислено отбеляза Лавон. - А може би най-лошият вариант би бил да каже „да“.

Габриел изчака до изгрев-слънце, преди да се обади на Ейдриън Картър. Самият Картър вече бе на път за Лангли - първата спирка от предстоящия безумно дълъг ден. Включваше сутрешен отчет при закрити врати в Капитолия, обяд с-делегация от гостуващи тайни агенти от Полша и накрая заседание за изграждане на контрате-рористична стратегия в Ситуационната зала на Белия дом, ръководено лично от Джеймс Маккена. Малко след осемнайсет часа същата вечер, изтощен и обезсърчен, Картър слезе от бронирания си „Кадилак Ескалейд“ на Кю Стрийт и влезе в сумрачния Волта Парк. Габриел го очакваше на една пейка край тенис кортовете. Беше вдигнал яката си заради вечерния хлад. Картър седна до него. Бронираният автомобил остана да го чака на улицата, небиещ на очи колкото заседнал на брега кит.

- Нещо против? - попита Картър, изваждайки от джоба на палтото си лула и кесийка с тютюн. - Имах тежък следобед.

19.

- Заради Джеймс Маккена ли?

- Всъщност президентът реши да ни удостои с присъствието си. Но се опасявам, че не се вълнуваше особено от онова, което имах да кажа. - Картър сякаш полагаше значителни усилия да се съсредоточи върху задачата да натъпче лулата си. - Имал съм привилегията да бъда мъмрен от цели четирима президенти по време на службата ми за благото на нашата велика страна. И преживяването никога не е особено приятно.

- Какъв е проблемът?

- Агенцията за национална сигурност напоследък попада на разговори за предстоящи атентати. Президентът настояваше да научи точните подробности, включително мястото, времето и вида на взривните устройства. Не успях да му дам отговор и това го раздразни. - Картър запали лулата си и огънят за кратко освети измъченото му лице. - Преди дванайсет часа сигурно щях да твърдя, че тези разговори са просто празни приказки. Но сега знам, че срещу нас е Малик ал Зубаир. И не съм така оптимистично настроен.

- Когато контратерористите проявяват оптимизъм, обикновено загиват невинни хора.

- Винаги ли си така жизнерадостен?

- Последните няколко дни бяха доста дълги.

- Доколко сигурна е Дина, че наистина е той?

Габриел изложи основните й аргументи: неуспешния опит да получи подкрепа от Бин Ладен, срещата в апартамента на Кемел Арвиш в Аман, уникалния замисъл и направа на поясите с експлозиви на Малик. Картър не поиска допълнителни доказателства. Преди бе вземал решения въз основа на далеч по-малко основания, а и очакваше този момент от доста време. Малик бе от терористите, които най-много плашеха Картър. А съюзът между Малик и Рашид беше сбъднат кошмар.

- За протокола - отбеляза той, - никой в Контратеро-ристичния център досега не е открил връзка между Рашид и Малик. Дина е първата.

- Както обикновено.

- И какво може да стори човек на моето място с по-добна информация? Да я изпрати за анализ на Контрате-рористичния център? Да съобщи на началника си и на президента?

- По-скоро да си замълчи, за да не съсипе операцията ми.

- За коя операция става въпрос?

Габриел се изправи и предложи на Картър да се преместят на друга пейка над баскетболното игрище. Когато отидоха там, той се наведе към ухото на Ейдриън и му изложи плана, докато една празна люлка тихо поскръцва-ше на лекия вятър.

- Всичко това ми намирисва на Ари Шамрон.

- С основание.

- Какво сте намислили? Анонимно дарение за ислямска фондация?

- Всъщност имаме предвид нещо малко по-целенасо-чено.

- Пряко попълване на хазната на Рашид?

- Нещо подобно.

Повей на вятъра раздвижи дърветата в парка и от клоните им западаха листа. Картър махна с ръка едно жълто листо от рамото си и каза:

- Ще отнеме твърде много време.

- Търпението е добродетел, Ейдриън.

- Не и във Вашингтон. Тук вършим нещата бързо.

- Имаш ли по-добра идея?

С мълчанието си Картър показа, че няма.

- Би било интересно - призна след малко той. - Или по-скоро адски извратено. Ако действително станем основен източник за финансиране на мрежата на Рашид...

- Тогава ще ги притежаваме, Ейдриън.

Картър изтърси лулата си, почуквайки я в ръба на пейката, а после бавно я натъпка отново.

- Да не избързваме. Целият този разговор би си останал напълно хипотетичен, ако не успееш да убедиш някой добронамерен мюсюлманин с имидж на джихадист да работи с теб.

- Не съм казвал, че ще е лесно.

- Но явно имаш някого предвид.

Габриел хвърли поглед към баскетболното игрище, където един от охранителите на Картър крачеше бавно.

- Какво има? - запита Картър. - Нямаш ли ми доверие?

- Не става дума за теб, Ейдриън. А за онези осемстотин хиляди души във вашата разузнавателна общност, които имат достъп до засекретена информация.

- Все още умеем да ограничаваме достъпа до информацията по отдели.

- Кажи това на вашите приятели и съюзници, които допуснаха да развивате проекти на черно на тяхна почва. Убеден съм, че сте им обещали програмата да остане в пълна тайна. Уви, сега за нея може да бъде прочетено на първа страница на „Уошингтьн Поуст“.

- Така е - мрачно потвърди Картър. - Спомням си, че четох нещо за това.

- Човекът, когото имаме предвид, идва от държава, с която имате близки връзки. Ако се разчуе, че въпросната личност работи с нас... - Габриел замълча за миг. - Да кажем, че последиците няма да се ограничат единствено до неприятни репортажи в пресата. Може да загинат още хора, Ейдриън.

- Поне ми кажи каква ще е следващата ви стъпка.

- Трябва да се свържа с една позната в Ню Йорк.

- Познавам ли я?

- Само по име. Преди време беше разследващ репортер за „Файненшъл Джърнъл“ в Лондон. Понастоящем работи за Си Ен Би Си.

- Имаме правило да не работим с репортери.

- Но ние нямаме. А както и двамата добре знаем, тази операция е израелска.

- Внимавайте къде стъпвате. Не искам да станете тема на вечерните новини.

- Имаш ли и друг полезен съвет?

- Разговорите, които записахме, може да са подвеждащи - каза Картър, изправяйки се. - Но пък може и да не са.

Той се обърна и без да каже нищо повече, се отправи към своя „Ескалейд“, следван от телохранителя си. Габриел остана още малко на пейката, взрян в празната люлка, която се поклащаше на вятъра. След няколко минути и той излезе от парка и се отправи на юг по плавния наклон на Тридесет и четвърта улица. Два мотоциклета, карани от слаби мъже с черни каски, избръмчаха покрай него и се изгубиха в мрака. В този миг в съзнанието му изплува един образ - жена с гарвановочерна коса и обезумял поглед, коленичила край трупа на баща си на кея „Сен Пиер“ в Кан. Звукът на мотоциклетите заглъхна в далечината, с него си отиде и споменът за жената. Габриел пъхна ръце в джобовете на палтото си и продължи по улицата, без да мисли за абсолютно нищо, докато дърветата край него плачеха със златни листа.

В същия момент във вашингтонския квартал Пали-сейдс един автомобил спря до уличния бордюр пред къща с дървена обшивка. Беше „Форд Фокус“, собственост на Елис Койл от ЦРУ. Негова беше и неголямата къща, която приличаше по-скоро на вила, но значително бе изцедила финансовите възможности на собственика си. След много години, прекарани отвъд океана, го бе обзел копнежът да се установи в някое немного скъпо градче в Северна Вирджиния, но Нора бе настояла да живеят във Вашингтон, за да е по-близо до клиентите си. Съпругата на Койл бе детски психолог - според него странен избор на кариера за жена, чиято утроба никога не е раждала. До работното си място Нора обикновено ходеше пеш по спокойния булевард „Макартър“ - маршрут, коренно различен от този, който се налагаше да изминава Койл по два пъти всеки ден, пресичайки река Потомак. Известно време си бе налагал да слуша в колата Ню Ейдж музика за успокоение на нервите, но бе установил, че тя го напрягаше още повече. Затова напоследък предпочиташе да слуша аудиокниги. Наскоро бе изслушал шедьовъра на Мартин Гилбърт за живота на Уинстън Чърчил. Заради ремонтите по Чейн Бридж това му бе отнело по-малко от седмица. Койл винаги се бе възхищавал от решителността на Чърчил. Напоследък самият той също проявяваше решителност.

20.

Койл изключи двигателя. Налагаше се да паркира на улицата, понеже къщата, за която бе платил почти милион долара, не разполагаше с гараж. Първоначално се бе надявал, че къщурката ще им послужи за временно жилище, което впоследствие ще заменят за по-голям имот в Кент, Спринг Вали или дори Уесли Хайтс. Но напоследък с ужас наблюдаваше как цените на имотите стремглаво се покачват, далеч превишавайки възможностите на държавната му заплата. Единствено най-заможните обитатели на Вашингтон - адвокатите кръвопийци, корумпираните лобисти и журналистите знаменитости, с които се сблъскваше всеки ден по коридорите в Управлението - можеха да си позволят ипотека по тези места сега. Дори в Палисейдс спретнатите дървени къщи една по една биваха разрушавани и на тяхно място изникваха истински палати. Съседът на Койл - преуспял юрист на име Роджър Бланкман, наскоро си бе издигнал колосална сграда, чудо на модерната архитектура, която хвърляше дългата си сянка върху доскоро слънчевата градинка на Койл. Невъзпитаните хлапета на Бланкман редовно влизаха в градината на Койл, също както и армията му от озеленители, които непрекъснато подобряваха външния вид на хвойната и живия плет. Елис си го връщаше, като тровеше импациенсите на съседа си. Беше човек, който вярваше в ефикасността на подмолните действия.

Сега той седеше неподвижно зад волана, загледан в светлината, идваща от кухненския му прозорец. Представяше си в подробности сцената, която предстоеше да се разиграе, защото тя се повтаряше всяка вечер. Нора щеше да седи край кухненската маса с първата си чаша мерло и да преглежда пощата, слушайки някакво отвратително предаване по общественото радио. Щеше да го целуне разсеяно и да му напомни, че трябва да изведе Люси, техния черен лабрадор ритрийвър, да облекчи вечерната си нужда. Подобно на къщата в Палисейдс, и кучето беше идея на Нора, но впоследствие грижата за естествените потребности на животното бе прехвърлена на Койл. Обикновено Люси получаваше вдъхновение в Батъри Кембъл Парк - гъста горичка, която бе за предпочитане жените да избягват. Понякога, когато Елис бе настроен особено бунтарски, той въобще не си правеше труда да събира изпражненията на Люси. И това не беше единственият бунтарски акт от негова страна. Той си позволяваше и някои неща, които усърдно криеше и от Нора, и от колегите си в Лангли.

Една от ревниво пазените му тайни беше Ренате. Двамата се бяха запознали година по-рано в бара на брюкселски хотел. Койл беше изпратен там от Лангли на среща на висши представители на западни контратерористични служби. Ренате, която бе фотограф, беше пристигнала от Хамбург да направи снимки на някакъв защитник на човешките права за списанието, за което работеше. Двете нощи, които прекараха заедно, бяха най-страстни-те в живота на Елис Койл. Двамата отново се срещнаха три месеца по-късно - Койл си бе измислил фалшив претекст да отиде в Берлин за сметка на данъкоплатците, - после пак след месец, когато Ренате пристигна със самолет във Вашингтон, за да отрази събрание на Световната банка. Тогава в любовните си игри достигнаха нови висоти, а и емоционалната им привързаност се задълбочи. Ренате, която не бе омъжена, го умоляваше да напусне жена си. Койл, с мокро от сълзи лице, я уверяваше, че желае това повече от всичко друго. Но и той на свой ред имаше една молба: да го изчака. Щеше да отнеме известно време, убеждаваше я, но нямаше да е трудно. Той разполагаше с достъп до тайни - тайни, които можеше да превърне в злато. Дните му в Лангли бяха преброени. Както и нощите, в които щеше да се завръща при Нора в скромната им къщичка в Палисейдс.

Той излезе от колата и се запъти към къщата. Нора носеше старомодна плисирана рокля, дебели чорапи и чифт очила с формата на полумесец, които според него никак не й отиваха. Койл прие вялата й целувка и промърмори: „Разбира се, скъпа“, когато тя го подсети, че Люси трябва да бъде изведена.

- И недей да се бавиш, Елис - добави тя, гледайки със смръщени вежди сметката за тока. - Знаеш колко самотно ми става, когато те няма.

Койл приложи техника, усвоена по време на обучението му в ЦРУ, за да потисне чувството за вина. Когато излезе отново навън, видя как Бланкман паркира огромния си мерцедес във втората клетка на огромния си гараж за три коли. Люси изръмжа гърлено и задърпа Койл в посока булевард „Макартър“. От другата страна на широкия път се намираше входът за парка. Кафява дървена табела предупреждаваше, че е забранен за велосипедисти и че кучетата трябва да се водят само на повод. На циментовата основа на табелата, частично скрита от бурени, се виждаше следа от тебешир. Койл освободи Люси от каишката и я пусна да тича на воля из парка. После изтърка тебешира с върха на обувката си и я последва.