Портретът на един шпионин

21.

НЮ ЙОРК

Забележително точно бяха предадени записаните тревожни разговори между терористи на следващата сутрин в „Ню Йорк Таймс“. Габриел внимателно прочете материала в скоростния влак между Вашингтон и Ню Йорк. На съседната седалка някакъв вашингтонски политически консултант през цялото време викаше по мобилния си телефон. На всеки двайсет минути облечен в полувоенна униформа полицай обхождаше вагона с куче, обучено да надушва бомби. Очевидно в Министерството на вътрешната сигурност на САЩ най-сетне бяха осъзнали, че скоростните влакове по линиите на държавната компания „Амтрак“ са също потенциална мишена за терористите.

Студен дъждец посрещна Габриел, когато той излезе от гара Пенсилвания. Въпреки това, прекара следващия час, обикаляйки улиците из центъра на Манхатън. На ъгъла на Лексингтън Авеню и Източна 63-а улица той видя Киара, която се взираше през витрината на магазин за обувки. Към дясното си ухо бе притиснала мобилен телефон. Ако телефонът беше на лявото й ухо, това щеше да означава, че някой следи Габриел. Очевидно обаче ситуацията не бе такава и той можеше да продължи към целта си.

Прекоси Пето Авеню. Дина се бе облегнала на каменната стена на Сентрал Парк с черно-бяла куфия¹ около врата. На няколко крачки южно от нея Ели Лавон си купуваше безалкохолна напитка от уличен продавач. Габриел го подмина, без да каже и дума, и се отправи към сергиите с антикварни книги на ъгъла с Източна 60-а улица. Привлекателна жена стоеше сама край една от масите, сякаш убивайки време преди среща. Тя задържа погледа си сведен надолу в продължение на няколко секунди след появата на Габриел, а после го изгледа продължително, без да каже нищо. Имаше тъмни коси, смугла маслинена кожа и големи кафяви очи. Лека усмивка оживяваше лицето й. Не за първи път Габриел изпита странното усещане, че го наблюдава ликът от някоя картина.

- Наистина ли бе необходимо да идвам с проклетото метро? - попита Зоуи Рийд с изискания си британски акцент.

- Трябваше да сме сигурни, че никой не те следи.

- Щом си тук, значи, не ме следят.

- Чиста си.

- Какво облекчение - дяволито каза тя. - В такъв случай можеш да ме заведеш в хотел „Пиер“ за едно питие. От шест сутринта съм накрак.

- Опасявам се, че лицето ти е твърде популярно за там. Превърнала си се в истинска звезда, откакто се премести в Америка.

- Винаги съм била звезда - игриво възрази тя. - Все пак не се брои, докато човек не се появи по телевизията.

- Дочувам, че ще правиш собствено телевизионно предаване.

- В най-гледаното време. Идеята е за пиперливо новинарско токшоу, с акцент върху глобалните въпроси и бизнеса. Искаш ли да те поканя като гост в първото предаване? - Тя сниши глас и добави съзаклятнически: - Можем най-сетне да разкрием пред света как заедно провалихме иранската ядрена програма. Ще постигнем рекорден рейтинг. Мъж среща девойка. Съблазнява я. Девойката открадва тайните му и ги предава на израелските тайни служби...

- Не мисля, че някой ще повярва на това.

- Но нали в това е очарованието на американските кабелни новинарски телевизии, скъпи. Не е нужно да бъдат правдоподобни. Важното е да забавляват хората. - Тя обърса дъждовна капчица от бузата си и попита: - На какво дължа честта? Едва ли е поредната проверка за сигурност.

- Аз не се занимавам с проверки на сигурността.

- Така си и мислех. - Тя взе една книга от близката маса и я обърна с корицата към Габриел. - Чел ли си този роман? Героят прилича на теб по характер. Раздразнителен, себичен, но с особена чувствителност, която привлича жените.

- Тази е повече по вкуса ми - рече той и взе в ръка позахабена монография за Рембранд.

Зоуи се засмя.

- Моля те, позволи ми да ти я подаря.

- Няма да се побере в багажа ми. Пък и вече я имам.

- Разбира се, как не се сетих. - Тя върна романа на мястото му и с престорена небрежност погледна към Пето Авеню. - Виждам, че си довел двама от помощниците си. Ако не се лъжа, когато бяхме в обезопасената къща в Хайгейт, ги наричаше Макс и Сали. Едва ли са най-правдоподобните кодови имена, ако питаш мен. Звучат по-скоро като имена на ирландски хрътки, отколкото на професионални шпиони.

- В Хайгейт няма обезопасена къща, Зоуи.

- А, да, вярно. Било е просто лош сън - рече тя и се усмихна за кратко. - Всъщност не всичко в него беше лошо, нали, Габриел? До края нещата вървяха доста гладко. Но така е с любовните истории. Те винаги приключват катастрофално и неизменно някой остава наранен. Обикновено жената.

Тя взе монографията за Рембранд и запрелиства страниците й, докато стигна до картина с наименование Портрет на млада жена.

- За какво си мисли тя според теб? - попита Зоуи.

- Изпитва любопитство - отвърна Габриел.

- Относно какво?

- Относно човек от миналото й, който отново се е появил в живота й без предупреждение.

- А защо се е появил?

- Защото се нуждае от услуга.

- Последния път, когато тя е чула тези думи от него, насмалко да я застигне смъртта.

- Този път не е такава услуга.

- А каква?

- Има идея за новото й предаване.

Зоуи затвори книгата и я върна на масата.

- Тя е готова дз го изслуша. Но не се опитвай да я подведеш. Не забравяй, Габриел, тя е единственият човек на света, който винаги разпознава, когато лъжеш.

Дъждът спря, когато влязоха в парка. Те бавно подминаха часовника „Делакорт“, а после се отправиха към входа на Литературната алея. През повечето време Зоуи слушаше мълчаливо, прекъсвайки го само за да го провокира с някой коментар или за да поиска уточнение. Във въпросите й прозираше присъщата й интелигентност и проницателност, която я бе превърнала в един от най-уважаваните и вдъхващи страх разследващи журналисти в света.

Зоуи Рийд бе допуснала една-единствена грешка през цялата си бляскава кариера. Беше си позволила да се влюби в обаятелен швейцарски бизнесмен, който междувременно бе продавал забранени материали за ядрената програма на Ислямска република Иран. Зоуи бе изкупила греховете си, съгласявайки се да се включи в операцията на Габриел и неговите колеги от британските и американските тайни служби. В резултат на тази операция иранската ядрена програма бе провалена.

- Тоест ще влеете пари в неговата мрежа - обобщи тя, - а сетне, с малко късмет, тези пари по кръвообращението ще стигнат до главата.

- Аз самият не бих могъл да го формулирам по-добре.

- А после?

- После отсичаме главата.

- Какво означава това?

- Зависи изцяло от обстоятелствата.

- Не ми хвърляй прах в очите, Габриел!

- Може да означава арест на важни фигури от мрежата, Зоуи. Но може и да означава нещо по-крайно.

- „Крайно“? Какъв елегантен евфемизъм!

Алон се спря пред статуята на Шекспир, но не каза нищо.

- Няма да участвам в убийство, Габриел.

- Нима предпочиташ да станеш свидетел на поредната касапница - като тази в Ковънт Гардън?

- Дори на теб не ти отива да говориш така, любов моя.

Габриел леко сведе глава - знак, че Зоуи е права. После я хвана за лакътя и я поведе по алеята.

- Забравяш нещо важно - каза тя. - Съгласих се да работя с теб и твоите приятели по иранската мисия, но това не означава, че съм изневерила на ценностите си. Вътрешно аз си оставам правоверна лява журналистка и като такава, смятам, че е много важно да воюваме с глобалния тероризъм посредством прийоми, които не компрометират основните ни принципи.

- Подобни съдържателни забележки биха прозвучали прекрасно от безопасното телевизионно студио. Но се опасявам, че в реалния свят те нямат никакъв смисъл. -Габриел направи пауза и после добави: - Нали си спомняш реалния свят, Зоуи?

- Все още не си ми обяснил какво общо има всичко това с мен.

- Бихме искали да поставиш началото. Само да подхванеш разговора. След това се оттегляш тихомълком и повече никой няма да те види.

- Да се надяваме, с глава на раменете - вметна тя по-лушеговито, полусериозно. - Познавам ли човека?

Габриел изчака двама влюбени да ги отминат, преди да назове името. Зоуи се спря и повдигна вежда.

- Сериозно ли говориш?!

- Сама знаеш отговора на този въпрос, Зоуи.

- Та тя е една от най-заможните жени в света.

- Точно така.

- И освен това никак не обича да говори с репортери.

- И с пълно основание.

Зоуи отново закрачи.

- Спомням си вечерта, преди да убият баща й в Кан - каза тя. - Според съобщенията в пресата била до него, когато са го простреляли. Свидетелите твърдяха, че издъхнал в ръцете й. Било е потресаваща гледка.

- И аз така съм чувал. - Габриел хвърли поглед през рамо. Ели Лавон ги следваше отблизо с бележник „Мо-лескин“ под дясната мишница. Приличаше на поет, който очаква да го осени вдъхновението. - А ти проучи ли случая?

- Кан ли? - Очите на Зоуи се присвиха. - Поразрових тук-там.

- И какво откри?

- Така и не успях да се добера до нещо, което си заслужаваше да се отпечата. В лондонските финансови кръгове се говореше, че е станал жертва на вътрешна саудитска вражда. Замесен бил някакъв принц, второстепенен член на кралската фамилия, който имал многобройни конфликти с европейските органи на реда и служителите в хотелите. - Тя погледна Габриел. - Предполагам, ще ми доразкажеш онова, което не знам.

- Действително има още какво да ти кажа, Зоуи. Но има и неща, които не мога да ти разкрия. Заради собствената ти безопасност.

- Като миналия път ли?

Той кимна.

- Точно като миналия път.

Няколко метра напред на една пейка седеше Киара. Зоуи успя да се овладее и да не я погледне, докато я подминаваха. Двамата повървяха още малко и стигнаха до пергола, обрасла с глицинии, влязоха под нея. Отново заваля и Габриел обясни на Зоуи точно какво очаква от нея.

- А какво ще стане, ако тя се ядоса и реши да каже на шефовете ми, че сътруднича на израелското разузнаване?

- Твърде много ще загуби от подобен ход. Освен това кой би повярвал на такова невероятно обвинение? Зоуи Рийд е сред най-уважаваните журналисти в света.

- Познавам един швейцарски бизнесмен, който не би се съгласил с това.

- Сега той не представлява интерес за нас.

Зоуи се умисли, но я сепна иззвъняването на нейния телефон „Блекбъри“. Тя го извади от чантата си и се вгледа в екрана с притеснен поглед. Няколко секунди по-къс-но в джоба на Габриел завибрира и собственият му телефон. Той прочете съобщението с безизразно лице.

- Изглежда, все пак записаните разговори не са били толкова безобидни - каза той. - Още ли смяташ, че трябва да се борим с тези зверове посредством прийоми, които не компрометират ценностната ти система? Или би се върнала за кратко в реалния свят, за да ни помогнеш да спасим невинни животи?

- Няма гаранция, че тя въобще ще приеме обаждането ми.

- Ще го приеме - каза Габриел. - Няма как да не го приеме.

Той поиска телефона на Зоуи. Две минути по-късно, след като свали някакъв файл от уебсайт, предлагащ пътувания с намаление до Светите земи, й го върна.

- Провеждай преговорите с този телефон. Ако искаш да ни кажеш нещо директно, просто го кажи близо до телефона. Ще те слушаме непрекъснато.

- Както миналия път?

Габриел кимна.

- Точно както миналия път.

Зоуи пусна обратно своето „Блекбъри“ в чантата си и се изправи. Габриел я изгледа, докато се отдалечаваше, следвана от Лавон и Киара. Поседя сам няколко минути, докато изчете първите информационни бюлетини. Изглежда, Рашид и Малик бяха направили поредната си крачка към Америка.

Пепел, пепел, всички ще станем на пепел.

22.

МАДРИД-ПАРИЖ

Мадрид отново бе спокоен, но това можеше да се очаква. Бяха изминали седем години от бомбените атентати в метрото, а спомените от онази ужасна сутрин отдавна бяха избледнели. След касапницата Испания бе изтеглила войските си от Ирак и бе подела инициативата, Алианс на цивилизациите“ с ислямския свят. С този ход, изказваха мнение политическите коментатори, Испания бе успяла да пренасочи мюсюлманския гняв от себе си към Съединените щати, както бе и редно. Изпълнявайки желанията на Ал Кайда, Испания се застраховаше срещу нови атентати. Или поне такова бе всеобщото мнение.

Бомбата експлодира в 21,12 ч. на кръстовището на две натоварени улици в близост до площад „Пуерта дел Сол“. Тя бе изработена в нает гараж в индустриалната зона южно от града и поставена в микробус „Пежо“. Благодарение на изобретателността на атентаторите взривната вълна бе насочена наляво - към един ресторант, често посещаван от управляващия елит на Испания. Никой в заведението не оживя, за да разкаже какво е видял. Ако все пак имаше някой оцелял, той вероятно щеше да опише как краткотрайната, но мощна вълна е вдигнала във въздуха човешките тела, обгръщайки ги в смъртоносен облак от стъкла, прибори за хранене, керамика и кръв. После как цялата сграда се е сгромолясала, погребвайки мъртвите и умиращите под планина от отломки.

Щетите бяха по-големи, отколкото терористът бе очаквал. Фасадите на жилищните сгради по цялата пряка бяха разрушени, оставяйки на показ човешки животи, секунди по-рано несмущавани от нищо. Няколко близки магазина и кафенета бяха още по-сериозно пострадали - там също имаше човешки жертви, - а дръвчетата по протежение на улицата бяха напълно обезлистени от ударната вълна или изтръгнати от корен. От микробуса не бяха открити много останки. Само кратерът в улицата обозначаваше мястото, където е бил паркиран преди взрива. През първите двайсет и четири часа испанската полиция работеше по хипотезата, че бомбата е била взривена дистанционно. По-късно обаче криминалистите откриха следи от ДНК на шахид сред руините. Оказа се, че е бил едва двайсетгодишен безработен марокански дърводелец от мадридския квартал Лавапиес. Във видеозаписа на предсмъртното си обръщение той говореше предано за Якуб ал Мансур - халиф от династията на Алмохадите, живял през дванадесети век и известен с кървавите си набези в християнските земи.

Именно по времето на това ужасяващо събитие Зоуи Рийд от американската новинарска мрежа Си Ен Би Си за първи път набра номера на отдел „Връзки с обществеността“ на „Ей Ей Би Холдингс“ - компания, доскоро базирана в Рияд и Женева, но преместила главния си офис на булевард „Осман“ в девети арондисман на Париж. Часът бе четири и десет следобед, а времето в Париж, както обикновено, бе облачно. Според протокола в Ей Ей Би, на повикването й не бе отговорено веднага. Основаната през 1979 г. от Абдул Азиз ал Бакари компания ежегодно присъстваше в класацията на „Форбс“ за най-пре-успелите и иновативни инвестиционни фирми в света. Известен и сред приятели, и неприятели с прозвището Зизи, основателят й беше деветнайсетият син на известен саудитски търговец, който навремето бил личен банкер и финансов съветник на Ибн Сауд - основателя на кралството и първи негов абсолютен монарх. Ей Ей Би беше голяма и доходоносна компания, която се занимаваше със спедиторски услуги и минна дейност, произвеждаше химикали и лекарства, а освен това притежаваше сериозни дялове в американски и европейски банки. Недвижимото имущество и хотелската база на Ей Ей Би бяха сред най-големите в света. Зизи пътуваше по цялото земно кълбо със своя позлатен „Боинг-747“, притежаваше редица палати - от Рияд и Френската ривиера до Аспен, и кръстосваше моретата с грамадната си колкото боен кораб яхта, Александра“. Колекцията му от картини на художници, представители на импресионизма и модернизма, се смяташе за една от най-големите, притежавани от частни лица. За кратък период тя включваше „Маргьорит Гаше пред тоалетката си“ от Винсент ван Гог, закупена от галерията за изящни изкуства на Джулиан Ишърууд, намираща се на Мейсънс Ярд 7-8 в квартал Сейнт Джеймс, Лондон. Брокер при продажбата бе млада американка на име Сара Банкрофт, която известно време продължи да работи като основен консултант на Зизи.

Многобройни слухове се разпространяваха относно неговата личност и най-вече относно произхода на огром-ното му състояние. Според лъскавите проспекти на Ей Ей Би, компанията бе съградена изцяло със скромното наследство, което Зизи бе получил от своя баща - твърдение, което едно авторитетно американско бизнес списание след щателно проучване бе определило като неправдоподобно. Изключителната ликвидност на Ей Ей Би, посочваше се в списанието, можеше да се обясни с една-единствена причина. Компанията най-вероятно бе използвана като фасада от фамилията Сауд, за да могат тихомълком членовете й да реинвестират своите петродолари по света. Вбесен от материала, Зизи заплаши списанието със съд. Но впоследствие послуша съвета на адвокатите си и се отказа. „Най-доброто отмъщение е да живееш добре - заяви той пред репортер на „Уолстрийт Джърнъл“. - А това аз определено го умея.“

Вероятно бе така, но малцината западняци, които имаха достъп до вътрешния кръг на Зизи, неизменно долавяха у него някакво неспокойствие. Партитата, които организираше, бяха охолни и скъпи, ала Зизи сякаш не успяваше да се отпусне и да им се наслади. Той нито пушеше, нито пиеше алкохол. Гледаше да стои настрана от кучета, а свинско дори не поглеждаше. Молеше се пет пъти на ден. Всяка зима, когато саудитската пустиня разцъфваше заради дъждовете, той се оттегляше в уединен лагер на платото Неджд, за да размишлява и да ловува със своите соколи. Твърдеше, че е пряк наследник на Мохамед Абдул Уахаб - проповедника, живял през осемнайсети век, чиято сурова и пуританска версия на исляма се бе превърнала официално в символ верую за Саудитска Арабия. Строеше джамии по света, от които няколко в Америка и Западна Европа, като същевременно правеше щедри дарения за палестинците. Никоя фирма, която искаше да прави сериозен бизнес с Ей Ей Би, не смееше да изпрати евреин на преговори със Зизи. Според слуховете, той ненавиждаше евреите повече, отколкото мразеше да губи инвестиции.

Оказа се, че благодеянията на Зизи бяха далеч по-големи, отколкото се знаеше в обществото. Той проявяваше щедрост и към редица благотворителни фондации, свързвани с ислямски екстремисти, включително и към самата Ал Кайда. В крайна сметка Зизи прекрачи тънката, но все пак отчетлива граница, разделяща финансовите благодетели на тероризма от самите терористи. Последва атентат срещу Ватикана, оставил над седемстотин трупа и базиликата „Свети Петър“ в руини.

С помощта на Сара Банкрофт Габриел успя да установи кой е извършителят на атентата - дезертьор от саудитските разузнавателни служби на име Ахмед бен Шафик - и скоро след това го уби в една хотелска стая в Истанбул. Седмица по-късно на кея „Сен Пиер“ в Кан той отне живота и на самия Зизи. Независимо от верността си към саудитските традиции, Зизи имаше само две съпруги, като и с двете се бе развел. От тях той имаше само едно дете - прелестна дъщеря на име Надия. Тя погреба баща си според обредите на уахабизма в необозначен пустинен гроб, а след това веднага консолидира всичките му авоари и сложи ръка на тях. Премести европейското седалище на Ей Ей Би от скучната Женева в Париж, където самата тя се чувстваше далеч по-комфортно. Някои от по-пра-воверните служители на компанията отказаха да работят под ръководството на жена - особено пък такава, която не забулваше лицето си и консумираше алкохол, - но повечето останаха. Под умелото ръководство на Надия фирмата започна да навлиза в непознати територии. Тя закупи известна френска модна агенция, италиански производител на луксозни кожени стоки, голям дял от американска инвестиционна банка и немска продуцентска къща. Освен това предприе значителни промени в личните си владения. Разпродаде без много шум многобройните къщи и имения на баща си, също и личния му „Боинг-747“. Надия вече пътуваше с далеч по-скромен самолет и държеше само два имота - изящен палат на авеню „Фош“ в Париж и пищно имение в Рияд, което рядко посещаваше. Макар да нямаше формално бизнес образование, тя се доказа като умел и компетентен мениджър. Общата стойност на всички активи на Ей Ей Би сега бе по-голяма, отколкото в който и да било друг момент в историята на компанията, а Надия ал Бакари, която беше само на трийсет и три години, вече минаваше за една от най-богатите жени на планетата.

Връзките на Ей Ей Би с медиите, ако въобще имаше такива, попадаха в компетенцията на личната асистентка на Надия - запазена французойка на петдесетина години на име Ивет Дюбоа. Мадам Дюбоа твърде рядко приемаше да разговаря с репортери и особено с такива, които работеха за американски компании. Ала когато небезизвестната Зоуи Рийд я потърси повторно, тя реши, че е редно да върне обаждането. Позволи си да се забави още един ден, а после - напълно съзнателно - я потърси в полунощ нюйоркско време, когато госпожица Рийд най-вероятно щеше да спи. По необясними за мадам Дюбоа причини обаче госпожица Рийд беше будна. Последвалият разговор бе дружелюбен, ала неособено насърчителен. Мадам Дюбоа обясни, че предложението за едночасово интервю в праймтайма е наистина ласкателно, но за жалост, е отвъд рамките на осъществимото. Госпожица Ал Бакари била постоянно в движение и тъкмо сега водела особено важни бизнес преговори. А освен това госпожица Ал Бакари не давала такъв вид интервюта, каквито правела госпожица Рийд.

- Поне бихте ли й предали молбата ми?

- Ще я предам - отвърна французойката, - но шансовете да я удовлетвори са незначителни.

- Но все пак са над нулата, нали? - попита Зоуи обнадеждено.

- Да не си играем на словесни игрички, госпожице Рийд. Под нивото и на двете ни е.

Последната реплика на мадам Дюбоа предизвика изблик на дълго чакан смях в Тревил - френско имение от осемнайсети век, разположено на север от Париж, в непосредствена близост до селцето Серенкур. Скрито от любопитните погледи зад четириметрова стена, то имаше плувен басейн, два тенис корта, трийсет и два акра поддържани градини и четиринайсет разточително обзаведени спални. Габриел го бе наел от името на германска високотехнологична фирма, която съществуваше единствено във въображението на юристите от Службата. Всяка сметка оттук се изпращаше до Ари Шамрон на булевард „Цар Саул“. При по-нормални обстоятелства Шамрон сигурно щеше да бърчи чело заради тлъстите суми. Сега обаче с най-голямо удоволствие той препращаше сметките към Лангли, откъдето бяха поели ангажимент да покриват всички разноски по операцията.

През следващите няколко дни Габриел и неговият екип предимно следяха телефона на Зоуи, който сега функционираше като неуморен малък електронен таен агент в джоба й. Благодарение на него те знаеха точните координати на местоположението й. А когато пътуваше, знаеха даже скоростта, с която се движеше. Знаеха кога купува сутрешното си кафе в „Старбъкс“, кога е в задръстване някъде из нюйоркските улици и кога се ядосва на продуцентите си (което ставаше често). С проследяване на активността й в интернет те научиха, че възнамерява да започне ремонт на апартамента си в Ъпър Уест Сайд. От електронната й поща разбраха, че има редица ухажори, сред които и някакъв милионер, търгуващ с облигации, който - макар в момента да понасяше тежки загуби - успяваше да отдели време, за да й пише два пъти дневно. Усещаше се, че въпреки всичките успехи, Зоуи не се чувстваше твърде щастлива в Съединените щати. Често им прошепваше кодирани поздрави. Нощем сънят й бе накъсван от кошмари.

В срещите си с хората тя демонстрираше хладнокръвие и несломима воля. А малцината избрани, които имаха привилегията да проследят как тя съблазнява французойката, имаха възможността да се уверят за пореден път, че Зоуи е най-талантливият самороден таен агент, когото някога бяха срещали. Подходът й съчетаваше обиграни до съвършенство умения и непоколебимо упорство. Зоуи ласкаеше, Зоуи придумваше, а в края на един труден телефонен разговор дори успя да пророни няколко сълзи. Но мадам Дюбоа се оказа повече от достоен съперник. След около седмица тя обяви, че преговорите им са стигнали до задънена улица, ала само два дни по-късно самата тя ги възобнови, неочаквано изпращайки на журналистката подробен въпросник. Зоуи го попълни на перфектен френски и го изпрати обратно още на следващата сутрин, след което мадам Дюбоа запази радиомълчание. В Тревил екипът на Габриел изпадна в нехарактерно отчаяние, когато няколко безценни дни преминаха един след друг, без телефонът да иззвъни. Единствено Зоуи остана оптимист. В кариерата си тя бе участвала много-кратно в подобни игри на съблазняване и знаеше, че кукичката е пусната, където трябва. „Имай търпение, скъпи - каза тя на Габриел късно една вечер, докато нейното „Блекбъри“ се зареждаше на нощната масичка. - Въпрос на време е да капитулира.“

Предсказанието на Зоуи беше вярно, макар че французойката щеше да изчака още двайсет и четири часа, преди най-сетне да оповести условията на капитулацията си. Направи го под формата на неохотна покана. Обясни, че поради неочаквана отмяна на друга среща госпожица Ал Бакари щяла да бъде свободна за обяд след два дни. Все още ли госпожица Рийд би желала да дойде до Париж предвид краткия срок? Ненадминат професионалист, Зоуи изчака деветдесет минути, преди да върне обаждането и да приеме поканата.

- Да изясним нещо още отсега - каза мадам Дюбоа.

- Това няма да е интервю. Обядът ще премине, без да записвате разговора. Ако госпожица Ал Бакари прецени, че се чувства удобно във ваше присъствие, тя сама ще премине към следващата стъпка.

- Къде ще се срещнем?

- Както сигурно се досещате, за госпожица Ал Бакари е доста трудно да провежда работни срещи в ресторанти. Затова си позволихме да наемем апартамент „Луи XV“ в хотел „Крийон“. Тя ще ви очаква там в тринайсет и трийсет. Госпожица Ал Бакари настоява да поеме сметката. Това е едно от личните й правила.

- Има ли тя и други правила, за които е добре да знам?

- Госпожица Ал Бакари е особено чувствителна по отношение на кончината на баща си - отвърна мадам Дюбоа. - Освен това аз лично не бих повдигала темите „ислям“ или „тероризъм“. За нея те са особено отегчителни. A tout a I heure, госпожице Рийд.

23.

ПАРИЖ

След края на операцията екипът на Габриел щеше да си спомня този период от подготовката като един от най-неприятните в кариерата им. Причината бе в Габриел, чиято раздразнителност помрачаваше атмосферата навсякъде в Тревил. Той се заяждаше за разположението на наблюдателните постове, критикуваше резервните планове и веднъж дори предложи да се преместят на друго място. При други обстоятелства никой от екипа нямаше да се колебае да му отвърне подобаващо, но сега всички усещаха, че нещо във връзка с тази операция бе изострило нервите на Габриел. Дина допусна, че го терзаеха ужасяващите спомени за атентата в Ковънт Гардън Маркет и съжаленията за изстрела, който не бе успял да направи, но това бе отхвърлено от Ели Лавон. Не спомените от Лондон тормозеха техния ръководител, предположи Лавон, а по-скоро онези от Кан. Там Габриел бе изневерил на едно свое лично правило, убивайки Зизи пред очите на дъщеря му. Като поръчител на множество масови убийства, Зизи ал Бакари несъмнено заслужаваше да умре. Ала нямаше нужда единствената му дъщеря - Надия, да става свидетел на смъртта му.

Само Зоуи Рийд оставаше незасегната от нервните изблици на Габриел. Тя изкара един последен спокоен ден в Ню Йорк, а след това, в пет и трийсет следобед, отлетя за Париж с полет 17 на „Ер Франс“. Като опитен пътник, тя носеше само малка чанта с най-необходимото за денонощие и куфарче, в което държеше преносимия си компютър и един пакет с журналистически проучвания, сред които папка със свръхсекретни материали и подробни указания за стратегията, към която щеше да се придържа по време на предстоящия обяд. Последните й бяха връчени веднага след като самолетът излетя от нейния съсед по място - агент от нюйоркския клон на Службата. Непосредствено преди кацане той отново си ги прибра.

Тъй като все още притежаваше британски паспорт, Зоуи премина през митническите пунктове по експресната линия за граждани на ЕС, а след това си нае кола и се отправи към градския център. Наближаваше девет часът, когато пристигна пред „Крийон“. След като се настани в хотелската стая, тя се преоблече в анцуг и излезе да потича в градината Тюйлери. Към единайсет и половина отиде във фризьорския салон до хотела, за да измият и изсушат косата й, а после се върна в стаята си и се подготви за обяда. Излезе от по-рано и когато внушителният старинен часовник в изисканото фоайе удари тринайсет и петнайсет, тя чакаше със сключени ръце, за да прикрие притеснението си.

По това време в „Крийон“ беше спокойно - бе настанало ежегодното примирие във вечната битка между летния сезон и пренаселените със знаменитости зимни празници. Главният портиер - мосю Дидие, стоеше на своето място. Поставил на върха на царствения си нос очила с позлатена полурамка, той изглеждаше последният човек на земята, когото човек би попитал за напътствие. Дневният управител - немецът хер Шмит, стоеше на няколко метра встрани край рецепцията, притиснал телефон до ухото си, докато координаторката на събития Изабел се суетеше около орхидеите в преддверието. Старанието й оставаше незабелязано от отегчения арабски бизнесмен, седнал до асансьорите, и от двамата влюбени, сближили глави над две чаши капучино в прохладната сянка на вътрешния двор. Бизнесменът всъщност беше служител на многолюдния охранителен отдел на Ей Ей Би. А влюбените бяха Яков и Киара. Служителите в хотела смятаха, че са приятна двойка от Монреал, решили импулсивно да вземат самолет до Париж, за да утешат близък приятел, който преживява тежък развод.

Когато часовникът удари един и половина, Изабел се приближи до вратата и огледа с очакване навън. Беше муден парижки следобед. Зоуи хвърли поглед към двора и видя Яков да потропва с кибритена кутийка по масата. Това беше уговореният сигнал, че цялата автоколона-два мерцедеса S-класа с охранители и майбахът на Нейно височество - е напуснала сградата на Ей Ей Би на булевард „Осман“ и вече пътува към срещата. Всъщност автомобилите едва кретаха с мудния трафик по тясната уличка „Мироменил“. Щом излязоха от задръстването, стигнаха за не повече от пет минути до главния вход на „Крийон“, където ги очакваше Изабел, заобиколена от представителната половина на хотелския персонал. Работещият под прикритие за Ей Ей Би охранител вече не изглеждаше отегчен. Той бе застанал на крачка зад Зоуи, без да се опитва да прикрие факта, че носи оръжие.

Отпред шестте врати на току-що спрелите автомобили се отвориха едновременно и от тях слязоха шестима мъже, всичките членове на елитната саудитска Национална гвардия. Един от тях бе познат на Габриел и екипа му. Рафик ал Камал, широкоплещестият бивш началник на личната охрана на Зизи ал Бакари, сега работеше за неговата дъщеря. Именно Ал Камал бе направил предварителния оглед на хотела по-рано същата сутрин. Сега крачеше раболепно на крачка след Надия, която слезе грациозно от задната врата на своя майбах и влезе във фоайето, където я очакваше Зоуи със застинала на лицето усмивка и заплашващо да изскочи от гърдите й сърце.

Някъде в хранилищата за архиви на булевард „Цар Саул“ се съхраняваха множество снимки на Надия като по-млада - или както обичаше да се изразява Ели Лавон, „на Надия отпреди падението“. По време на полета си от Ню Йорк до Париж Зоуи бе получила достъп до някои доста красноречиви за развитието й фотографии. Те показваха капризна девойка малко над двайсет години -мрачно красива, разглезена и надменна, - която пушеше цигари и пиеше алкохол зад гърба на баща си, нарушаваше ученията на Мохамед, като излагаше на показ плътта си на някои от най-известните плажове в света. Смъртта на баща й бе затвърдила това поведение на Надия и бе просветлила лицето й, но без да намали хубостта й. Тя носеше снежнобяла рокля, а тъмните й коси се спускаха по раменете и плещите й подобно на сатенена пелерина. Носът й бе дълъг и прав. Очите й бяха големи и почти черни. Наниз от перли красеше карамелената й шия. Дебела златна гривна проблясваше на тънката й китка. Парфюмът й ухаеше на опияняваща смесица от жасмин, лавандула и слънце. Ръката, която подаде на Зоуи за поздрав, беше хладна като мрамор.

- Удоволствие е най-накрая да се запозная с вас - каза Надия с акцент, който издаваше единствено богаташки произход. - Слушала съм много за вашата работа.

Тя се усмихна за първи път - усмивката й бе предпазлива, не достигна до очите й. Зоуи се почувства донякъде клаустрофобично сред всичките телохранители, но Надия продължи разговора, сякаш не обръщаше внимание на присъствието им.

- Извинете, че ви накарах да дойдете чак до Париж за толкова кратко време.

- Няма защо да ви извинявам, госпожице Ал Бакари.

- Надия - поправи я тя, този път с непресторена усмивка. - Настоявам да ме наричате Надия.

Ал Камал, изглежда, нямаше търпение всички да се преместят от фоайето, също като мадам Дюбоа, която почти незабележимо пренасяше тежестта си от пети на пръсти и обратно. Зоуи усети как някой леко я хвана за лакътя и я побутна към асансьорите. Двете с Надия пристъпиха в претъпканата кабина, а на охранителите се наложи лекичко да позавъртят Зоуи за раменете, за да може да се затвори вратата. Миризмата на жасмин и лавандула в това тясно пространство имаше лек халюциногенен ефект. В дъха на Надия се долавяше лека следа от последната изпушена цигара.

- Често ли пътувате до Париж, Зоуи?

- Не колкото преди - отговори тя.

- Досега отсядали ли сте в „Крийон“?

- Всъщност сега ще ми е за първи път.

- Настоявам да ми позволите да платя стаята ви.

- Опасявам се, че не е възможно - отвърна Зоуи с мила усмивка.

- Това е най-малкото, което мога да сторя.

- Но би било и неетично.

- Защо?

- Може да се създаде впечатление, че приемам скъп подарък, за да ви представя в благоприятна светлина в материала си. Политиката на фирмата ми го забранява. Това правило спазват повечето медии... или поне онези, които държат на почтеността.

- Не си давах сметка, че съществува подобно нещо.

- Като почтена медия ли? - Зоуи се усмихна съзаклят-нически. - Всъщност са най-много една-две.

- И вашата е от тях?

- Да, нашата е от тях - потвърди Зоуи. - Впрочем бих се чувствала далеч по-спокойно, ако вие ми позволите да платя обяда.

- Не бъдете глупава. Освен това - добави Надия, - аз съм убедена, че прочутата Зоуи Рийд никога не би изневерила на почтеността заради един хубав обяд в парижки хотел.

Останалата част от пътуването в асансьора премина в мълчание. Когато вратите най-сетне се отвориха, Ал Камал излезе пръв да огледа вестибюла и едва тогава бързо поведе Зоуи и Надия към апартамент „Луи XV“. Мебелите във всекидневната бяха пренаредени, за да се създаде усещане за уют и уединение. Пред високите прозорци, гледащи към площад „Конкорд“, бе поставена кръгла маса с прибори за двама. Надия огледа одобрително стаята и духна свещта, горяща сред кристала и среброто на масата. След това с движение на тъмните си очи прикани Зоуи да седне.

Последва разгръщане на салфетки, отваряне и затваряне на врати, скрита размяна на погледи и приглушени инструкции на френски и арабски. Накрая, по настояване на Надия, телохранителите се оттеглиха в коридора заедно с мадам Дюбоа, която бе видимо притеснена от мисълта, че оставя работодателката си в компанията на известната репортерка. Сомелиерът сипа няколко капки „Монтраше“ в чашата на Надия. Тя одобри виното, а после погледна оставеното на масата „Блекбъри“ на Зоуи, сякаш бе неканен гост.

- Бихте ли го изключили? - помоли тя, стараейки се думите й да не прозвучат остро. - В днешно време човек трябва да е предпазлив, що се отнася до електронните устройства. Никога не се знае кой би могъл да подслушва.

- Напълно ви разбирам - съгласи се Зоуи.

Надия остави чашата си на масата и каза:

- Убедена съм.

Ако не беше добре скритият миниатюрен предавател в хотелския апартамент, последните й думи - едновременно невинни и злокобни - сигурно щяха да са последните чути от средния на ръст мъж, крачещ из помещенията на едно шато северно от Париж. С натискане на няколко клавиша на неговия преносим компютър той възстанови аудиосигнала след краткото прекъсване. В двора на „Крийон“ влюбената двойка от Монреал бе вече заменена от две жени в средата на трийсетте. Едната имаше кафеникава коса и широк ханш. Другата беше тъмнокоса и ходеше с леко накуцване. Тя се преструваше, че чете лъскаво парижко модно списание. Това, изглежда, й помагаше донякъде да заглуши часовника, който неумолимо тиктакаше в съзнанието й.

24.

ПАРИЖ

Понякога вербуването е като съблазняване, друг път е на границата на изнудването, но има и случаи, когато прилича на балет. Дори и Ари Шамрон обаче, който повече от всички други бе обитавал света на тайните служби, впоследствие щеше да признае, че никога не е бил свидетел на нещо, което дори малко да наподобява вербуването на Надия ал Бакари. След като изслуша „встъпителната част“ по засекретен канал от кабинета си на булевард „Цар Саул“, той я определи като един от най-големите шедьоври на полевата дейност. Това бе особено високо признание предвид факта, че самата вербуваща беше представител на професия, към която Шамрон изпитваше единствено презрение.

Габриел бе инструктирал Зоуи да напредва с бавни стъпки и тя правеше точно това. През първия час на разговора, докато сервитьори влизаха и излизаха безмълвно от хотелския апартамент, Зоуи задаваше на Надия внимателно подбрани въпроси за множеството промени, които тя бе въвела в инвестиционния профил на Ей Ей Би, както и за трудностите пред компанията, които се дължаха на нескончаемата глобална рецесия. За огромна изненада на Габриел, саможивата саудитска наследница се оказа интересен и прям събеседник, и то доста мъдър за своите трийсет и три години. Не се долавяше и помен от напрежение, докато в един момент Зоуи непринудено попита Надия колко често пътува до Саудитска Арабия. Въпросът предизвика първото за тази среща неловко мълчание. Реакцията на Надия бе точно според очакванията на Габриел. Тя изгледа Зоуи с бездънните си тъмни очи, а след това отговори с въпрос:

- А вие самата били ли сте в Саудитска Арабия?

- Веднъж - отвърна Зоуи.

- По работа ли?

- Има ли друга причина един западняк да ходи до Саудитска Арабия?

- Едва ли. - Изражението на Надия омекна. - Къде по-точно ходихте?

- Изкарах два дни в Рияд. После отидох до пустинята Руб ел Хали, за да разгледам новия проект на саудитската компания „Арамко“ за добив на нефт в Шайба. Беше наистина впечатляващо.

- Всъщност в материалите си вие го описахте като „технологично чудо, което ще гарантира господството на Саудитска Арабия на световния нефтен пазар за поне още едно поколение“. - Надия се усмихна за миг. - Наистина ли смятахте, че ще склоня да разговарям с вас, без преди това да съм се запознала с работата ви? В края на краищата вие имате сериозна репутация.

- На какъв човек?

- Безскрупулен - отвърна Надия без никакво колебание. - Говори се, че имате пуритански възгледи. Че обичате да съсипвате фирми и началници, които прекрачат границата на закона.

- Вече не се занимавам с това. Сега съм телевизионер. И не правя журналистическо разследване. Просто разговаряме.

- Не ви ли липсва работата като истински журналист?

- Искате да кажете, журналист за печатно издание.

- Точно така.

- Понякога - призна Зоуи. - Но после правя справка за банковата си сметка и ме обземат далеч по-приятни емоции.

- Затова ли сте напуснали Лондон? Заради парите?

- Имах и други съображения.

- Какви?

- За каквито рядко споделям в професионална обстановка.

- В такъв случай вероятно става дума за мъж - каза Надия с помирителен тон.

- Доста сте проницателна.

- Така е. - Надия протегна ръка към чашата с вино, но се спря. - Не пътувам често до Саудитска Арабия -неочаквано каза тя. - Веднъж на три или четири месеца, не повече. А когато отида там, не се задържам дълго.

- Защо?

- Поради причини, за които навярно се досещате. -Надия сякаш подбираше следващите си думи с особено внимание. - Законите и обичаите на исляма и на Саудитска Арабия са много стари и изключително важни за нашето общество. А аз открих тайната как да се оправям в тази система по такъв начин, че да ръководя бизнеса си с минимални притеснения.

- А останалите ваши сънароднички?

- Какво за тях?

- Повечето нямат вашия късмет. Жените в Саудитска Арабия се считат за собственост на мъжете, не за личности. Повечето от тях прекарват целия си живот зад заключени врати. Не им се разрешава да карат кола. Не могат да излизат на публично място, без да са придружени от мъж и без предварително да са се скрили целите в абая и никаб. Не им се позволява да пътуват - дори из страната, без най-напред да са получили съгласието на баща си или по-големия си брат. Биват убивани, когато „донесат срам за семейството си“ или демонстрират „неислямско поведение“, а прелюбодейството се наказва с пребиване с камъни. В люлката на исляма жените не могат дори да пристъпят в джамия, с изключение на тези в Мека и Медина. Което е странно, понеже самият пророк Мохамед е бил нещо като феминист. „Отнасяйте се добре с жените си и бъдете обичливи към тях - казал е Пророкът, - понеже те са ваши другари в живота и предани помощници.“

Надия оправи някаква невидима гънка на покривката.

- Възхищавам се на прямотата ви, Зоуи. В опитите да си осигурят важно интервю, повечето журналисти биха прибягнали до изтъркани фрази и ласкателства.

- Мога и това, ако предпочитате.

- Предпочитам искреността. Тя определено ни липсва в Саудитска Арабия. Нещо повече, ние я избягваме на всяка цена. - Надия извърна поглед към прозорците. Навън се бе стъмнило достатъчно, за да види призрачното си отражение в стъклото. - Не съм си давала сметка, че проявявате такъв интерес към положението на жените мюсюлманки - меко каза тя. - В досегашните ви материали няма признаци за това.

- Колко от тях сте прочели?

- Всичките - каза Надия. - Имаше много истории за корумпирани бизнесмени, но нито една за участта на жените мюсюлманки.

- Интересувам се от правата на всички жени, независимо от тяхната вяра. - Зоуи направи пауза и после добави провокативно: - Бих допуснала, че човек с вашето положение също би проявявал подобен интерес.

- Защо бихте го допуснали?

- Защото имате властта и влиянието да бъдете важен пример.

- Аз ръководя голяма компания, Зоуи. Нямам нито време, нито желание да се включвам в политиката.

- А вие нямате ли своя?

- Своя какво?

- Политика.

- Аз съм гражданка на Саудитска Арабия - отвърна Надия. - Ние имаме крал, не политика. Освен това в Близкия изток политиката може да бъде нещо много опасно.

- Вашият баща заради политика ли беше убит? - предпазливо запита Зоуи.

Надия се обърна отново към нея и я изгледа продължително.

- Не знам защо убиха баща ми. Едва ли изобщо някой знае. С изключение на убийците му, разбира се.

Настъпи тягостно мълчание. След секунди то бе нарушено от отварянето на врата. Влязоха двама сервитьори, носещи подноси с кафе и сладки. След тях влязоха шефът на охраната Рафик ал Камал и мадам Дюбоа, която почука с върха на пръста си по ръчния си часовник „Картие“, за да им подскаже, че срещата е продължила достатъчно дълго. Зоуи се опасяваше, че Надия може наистина да прекрати срещата. Вместо това обаче тя с властен жест нареди на всички да напуснат стаята. Позволи на единия сервитьор да остави кафето. Пиеше го черно, със значително количество захар.

- Такива въпроси ли планирате да ми задавате и пред камерата? За правата на жените в Саудитска Арабия? За кончината на баща ми?

- Ние не разкриваме въпросите си преди самото интервю.

- Хайде, Зоуи. И двете знаем как стават тези неща.

Зоуи се замисли.

- Ако не ви задам въпрос за баща ви, вероятно ще ме обвинят в професионална небрежност. Тъкмо това ви прави толкова желан събеседник.

- По-скоро ме прави жена без баща. - Надия извади пакет „Вирджиния Слимс“ от дамската си чайтичка и запали цигара със семпла позлатена запалка.

- Били сте там онази вечер, в Кан?

- Там бях - промълви Надия. - Както се наслаждавахме на прекрасната вечеря в любимия ни ресторант, в един миг вече държах в скута си главата на баща ми, който издъхваше на улицата.

- Видяхте ли извършителите?

- Бяха двама - кимна тя. - С мотори. Действаха много бързо, много умело. Първоначално ги помислих за френски младежи, които просто се забавляват през топлата лятна вечер. После видях оръжията им. Очевидно бяха професионалисти. - Всмукна от цигарата си и издуха тънка струя дим към тавана. - След това всичко ми е като в мъгла.

- Свидетели са ви чули да крещите, че ще отмъстите.

- Опасявам се, че възмездието е дълбоко присъщо за бедуините - тъжно каза Надия. - То е в кръвта ми.

- Изпитвали сте възхищение към баща си.

- Така е.

- Бил е колекционер на изобразително изкуство.

- И то доста запален.

- Разбирам, че донякъде споделяте неговата страст.

- Моята колекция от картини е тема от лично естество - рече Надия и се пресегна за кафето си.

- Не е толкова лично, колкото се надявате.

Надия вдигна поглед, но не каза нищо.

- Според моите източници сте спечелили важна придобивка миналия месец. Те твърдят, че именно вие сте заплатили рекордната с^ма за картината на Ротко на търга в „Кристис“ в Ню Йорк.

- Източниците ви се лъжат, Зоуи.

- Моите източници никога не се лъжат. Освен това ми казват и други неща за вас. Изглежда, не сте толкова безразлична към участта на жените в ислямския свят, колкото се представяте. Без много шум дарявате милиони долари в полза на борбата с насилието срещу жени и още милиони за насърчаване на женското предприемачество, което по ваше мнение ще помогне на мюсюлманките да придобият влияние, както никога досега. И благотворителната ви дейност не се изчерпва с това. Дочувам също, че използвате състоянието си, за да подпомагате свободата и независимостта на медиите в Арабския свят. Освен това полагате усилия, за да ограничите разпространението на уахабистката идеология, дарявайки щедри суми на организации, които проповядват доста по-толерантна версия на исляма. - Зоуи направи пауза. - Вашите дела обрисуват портрета на една смела жена, която съвсем сама се опитва да промени облика на днешния Близък изток.

Надия се усмихна презрително.

- Интригуващ разказ - каза след малко. - Жалко, че в него няма и зрънце истина.

- Жалко наистина - отвърна Зоуи. - Защото има хора, които биха искали да ви помогнат.

- Какви хора?

- Хора, които ценят дискретността.

- В Близкия изток подобни хора са или шпиони, или терористи.

- Уверявам ви, че не са терористи.

- Следователно са шпиони.

- Не съм уведомена за принадлежността им.

Надия я погледна скептично. Зоуи й подаде картичка.

На нея нямаше име, а само номерът на нейното „Блекбъ-ри .

- Това е личният ми номер. Много е важно да действате предпазливо. Както сигурно знаете, около вас има хора, които не споделят намерението ви да подобрявате живота в ислямския свят. Сред тях са и собствените ви телохранители.

- Какъв е вашият интерес във всичко това, Зоуи?

- Нямам друг интерес, освен да проведа интервю с жена, която буди искрено възхищение у мен.

Надия се поколеба. После пое картичката и я пусна в дамската си чанта. В същия миг вратата на хотелската стая се отвори и мадам Дюбоа влезе, придружена от Рафик ал Камал. Тя отново почука по ръчния си часовник. Този път Надия се изправи. С внезапно изписала се по лицето умора, тя протегна длан към Зоуи.

- Още не съм сигурна, че съм готова да повдигна воала - каза тя. - Но бих искала малко време, за да обмисля предложението ви. Ще ви бъде ли възможно да останете в Париж още няколко дни?

- Ужасно мъчение ще е - шеговито каза Зоуи, - но ще се справя някак.

Надия пусна дланта й и последва шефа на охраната си към коридора. Зоуи остана още минута в апартамента и после се отправи към собствената си стая три етажа по-надолу. Там включи своето „Блекбъри“, набра продуцента си в Ню Йорк и го уведоми, че ще се наложи да остане още малко в Париж, за да довърши преговорите. После остави телефона на нощната масичка. Дрехите й ухаеха на жасмин и лавандула, аромата на Надия. Припомни си секундите преди раздялата. Дланта на Надия бе странно хладна. Като ръката на страха, помисли си Зоуи. Като ръката на смъртта.

25.

СЕРЕНКУР, ФРАНЦИЯ

Обаждането на Зоуи в Ню Йорк отекна из огромните помещения на Тревил като същински фанфари. Габриел мигновено изпрати шифровано съобщение до Ейдриън Картър и по този начин превърна „Ей Ей Би Холдингс“ и неговата собственичка Надия ал Бакари в обект за наблюдение от страна на американската Агенция за нацио-нална сигурност. Картър вече знаеше името на заможна-та мюсюлманка с безупречни джихадски акредитиви, чрез която Габриел възнамеряваше да финансира мрежата на Рашид. От този момент нататък, освен него, поне половин дузина други членове на хипертрофиралата американска разузнавателна общност също щяха да разполагат с тази информация. Габриел знаеше, че няма как да избегне този риск. Възможностите на израелското електронно разузнаване бяха впечатляващи, но все пак бледнееха пред тези на американската Агенция за национална сигурност. Никой не можеше да съперничи на способността на Съединените щати да се възползват максимално от постиженията в дигиталната сфера. Онова, което убягваше на американците, бе човешкият фактор - способността да се вербуват шпиони, които да проникват в обкръженията на враговете. Тъкмо по тази причина те се бяха обърнали към Службата.

По искане на Габриел, Картър положи значително старание, за да скрие името на Надия от държавните служители във Вашингтон. Независимо от потенциалните последици за американо-саудитските взаимоотношения, той не го спомена нито пред президента, нито пред Джеймс Маккена на седмичната среща в Белия дом за обсъждане на въпроси, касаещи контратероризма. Освен това се погрижи да скрие и идентичността на членовете на групата, която щеше да анализира събраната от Агенцията за национална сигурност разузнавателна информация. Тази информация стигаше най-напред до Картър в Лангли, а после биваше препращана към оперативния център на ЦРУ в Париж. Заместник-шефът на Центъра - човек, който дължеше кариерата си на Картър - сам доставяше информацията до внушителното имение в Серенкур, където я приемаше Сара Банкрофт. От особен интерес за Габриел и екипа му бяха телефонът и електронната поща на Рафик ал Камал, началника на охраната на Надия. Независимо от многобройните обаждания до саудитските разузнавателни служби и Вътрешното министерство, Ал Камал нито веднъж не спомена името на Зоуи Рийд. Съвсем различно обаче постъпи мадам Дюбоа, която прекара следващите седемдесет и два часа в непрекъснати разговори с Лондон, опитвайки се да научи някаква мръсотия или клюка от професионалното минало на Зоуи. Габриел възприе това като насърчителен признак. Очевидно, от гледна точка на Ей Ей Би, разследващата журналистка от Си Ен Би Си представляваше проблем за връзките с обществеността, а не заплаха за сигурността.

Зоуи остана в блажено неведение относно интригите, които се заплитаха около нея. Следвайки стриктно изготвения от Габриел сценарий, тя се въздържаше от всякакви контакти с Ей Ей Би. За да уплътни свободните часове, тя обикаляше музеите и се отдаваше на дълги разходки покрай Сена, което пък осигури възможност на Ели Лавон и останалите полеви агенти да установят, че никой не я следи и подслушва. Когато изминаха още два дни без никаква вест от Надия, продуцентът на Зоуи в Ню Йорк започна да проявява нетърпение. „Искам те обратно в Щатите най-кьсно в понеделник - нареди й той по телефона. - Със или без ексклузивно интервю. Нещата опират до пари. Надия ги има с барели. А ние си броим пенитата.“

Обаждането помрачи настроението в обезопасената къща в Серенкур. Същия ефект оказа и речта, изнесена от френския президент през този следобед пред извънредната сесия на Националното учредително събрание. „Въпросът не е дали Франция ще бъде нападната отново от терористи - предупреди президентът, - а кога и къде ще бъде нападната. Горчивата истина е, че още човешки животи ще бъдат погубени в пламъците на екстремизма. За съжаление, това означава да бъдеш гражданин на Европа през двайсет и първи век.“

Минути след края на изказването пристигна съобщение от отдел „Операции“ на булевард ,Дар Саул“. То се състоеше само от четири печатни знака - две букви, последвани от две цифри. Но значението му беше недвусмислено. Бог очакваше Габриел в безопасния апартамент в Монмартър, за да разговаря с него насаме.

26.

МОНМАРТЪР, ПАРИЖ

Сградата се намираше на улица „Лепик“, недалеч от гробището. Беше сива, седеметажна, с железни перила и мансарди. Самотно безлистно дърво растеше във вътрешния двор, а от чистото фоайе се издигаше спираловидно стълбище с изтъркана пътека, която заглушаваше стъпките на Габриел, докато той се изкачваше бързо към третия етаж. Вратата на апартамент ЗА беше притворена. В трапезарията седеше възрастен мъж с изгладени жъл-теникавокафяви панталони, бяла памучна риза и кожено пилотско яке, скъсано на дясното рамо. Седеше на ръба на тапицирано с брокат кресло, краката му бяха леко изпънати напред, а големите му ръце бяха подпрени на дръжката на бастун от маслиново дърво. Изглеждаше като пътник на перон, който се е примирил, че ще чака дълго влака си. Между пожълтелите му пръсти догаряше цигара без филтър. Дим с остра миризма се кълбеше над главата му като буреносен облак.

- Добре изглеждаш - каза Ари Шамрон. - Очевидно връщането към полевата работа ти се отразява благотвор-но.

- Не така планирах да прекарам тази зима.

- Тогава може би не трябваше да тръгваш след самоубиеца атентатор към Ковънт Гардън Маркет.

Шамрон се усмихна тъжно и смачка угарката си в пепелника на масичката за кафе. Шест други фаса бяха подредени там в стройна редичка - като патрони, които предстоеше да бъдат заредени в пистолет. Той подреди до тях седмия и се вгледа умислено в Габриел през облака дим.

- Хубаво е да те видя, синко. Мислех, че срещата ни в Корнуол миналото лято ще бъде последната.

- А аз се надявах да е последната.

- Не можеш ли поне да се престориш, че уважаваш онова, което изпитвам?

- Не.

Шамрон запали нова цигара със старата си запалка „Зипо“ и нарочно издуха струя дим към Габриел.

- Колко красноречиво - отбеляза Габриел.

- Думите понякога ми убягват. За щастие неприятелите ми винаги са на разположение. За пореден път те успяха да те върнат на булевард „Цар Саул“, където ти е мястото.

- Това ще е само временно.

- Ах, да - съгласи се Шамрон бързо. - Разбира се, нашето споразумение е само временно.

Габриел отиде до френския прозорец, гледащ към улица „Лепик“, и отвори вратата. Струя хладен въздух нахлу в.помещението ведно с шума на вечерния трафик.

- Налага ли се? - запита Шамрон начумерено. - Лекарят ми каза да избягвам да стоя на течение.

- А моят каза да избягвам пасивното пушене. Благодарение на теб дробовете ми са като на човек, изпушващ по четиридесет цигари дневно.

- Някой ден ще трябва да престанеш да ме виниш за всяко нещо, което не върви в живота ти.

- Защо?

- Защото е контрапродуктивно.

- Но пък е и истина.

- По мое мнение истината е най-добре да се избягва. Тя неизменно води до ненужни усложнения.

Габриел затвори вратата, заглушавайки шума от трафика, и попита Шамрон защо е дошъл в Париж.

- Узи сметна, че ще ти е нужна малко помощ на място.

- Защо не ме е предупредил, че идваш?

- Сигурно е забравил.

- Той всъщност знае ли, че си тук?

- Не - Габриел не успя да се въздържи и се усмихна.

- Да пробваме отново, Ари. Защо си в Париж?

- Притеснявах се.

- За операцията ли?

- За теб - каза Шамрон. - Това значи да си баща. Човек се тревожи за децата си до сетния си дъх.

- Боя се, че за бащинството не мога да кажа нищо.

- Прости ми, синко - каза Шамрон след минута. - Не трябваше да говоря така. В края на краищата аз също нося вина.

Той се изправи с усилие и помагайки си с бастуна, отиде до кухнята. По плота бяха пръснати частите на разглобена преса за кафе, имаше също празен чайник и отворен пакет „Карт Ноар“. Шамрон направи опит да запали газовата печка, но бързо вдигна ръце в знак, че се предава. Габриел го побутна с лакът към масичката за кафе и внимателно приближи отворения пакет с кафе към носа си. Миришеше на прах.

- Ако не се лъжа - каза Шамрон, отпускайки се на стола, - от това кафе пихме последния път, когато бяхме тук.

- В съседния блок има магазинче. Ще издържиш ли още малко сам, докато се върна?

С пренебрежителен жест на дланта Шамрон показа, че и това кафе е добро. Габриел напълни чайника с вода и го постави на печката.

- Все още има нещо, което не проумявам - подхвана Шамрон, наблюдавайки го внимателно.

- Всъщност не е никак сложно, Ари. Първо сипваш кафето, после добавяш водата и след това натискаш буталото.

- Имах предвид Ковънт Гардън Маркет. Защо си го последвал? Защо просто не предупреди Греъм Сиймор и не се върна в къщата си край морето?

Габриел не отговори.

- Ще ми позволиш ли да предположа?

- Ако настояваш.

- Тръгнал си след него, понеже си наясно, че британците нямат нито смелостта, нито решителността да го спрат сами. Европейските ни приятели са изпаднали в същинска екзистенциална криза. И съм убеден, че това е една от причините толкова да ни ненавиждат. Ние имаме цел. Вярваме, че каузата ни е справедлива. Те вече не вярват в нищо, освен в трийсет и пет часовата си работна седмица, в глобалното затопляне и в шестседмичния годишен отпуск, прекаран някъде на юг. Онова, което не мога да проумея, е защо ти реши да живееш сред тях.

- Защото е имало време, когато са вярвали в Бог и вярата ги е вдъхновявала да рисуват като ангели.

- Прав си - каза Шамрон. - Но в Бог днес вярват почти само джихадистите. За съжаление, тяхната вяра се корени в уахабистката нетърпимост и се подхранва със саудитски пари. След атентатите от 11 септември Саудитците обещаха да сложат край на пропагандата, която създаде Бин Даден и Ал Кайда. Сега обаче, само десет години по-късно, саудитски пари отново започнаха да подклаждат омразата, а американците не отронват и думичка по въпроса.

- Внушили са си, че Саудитците са ключов партньор в борбата срещу тероризма.

- Каква заблуда! - каза Шамрон. - Но вината не е само тяхна. Не само петрол тече от Саудитска Арабия към Запада, а и немалко секретна информация. Саудитското разузнаване непрекъснато изпраща на ЦРУ и европейските разузнавателни служби данни за потенциални заговори и подозрителни личности. Някои от тях наистина са ни от полза, но по-голямата част са напълно безполезни.

- Да не би да намекваш - започна със саркастичен тон Габриел, - че саудитските разузнавателни служби играят старата двойна игра: борят се срещу джихадистите, но в същото време тайно ги подкрепят?

- Тъкмо това намеквам. А американците в момента са в толкова незавидно икономическо положение, че ръцете им са вързани да предприемат каквото и да било.

Чайникът започна да съска. Габриел напълни пресата с вряла вода и постоя над нея в очакване кафето да стане по-силно.

Погледна Шамрон. Мрачното му изражение недвусмислено показваше, че все още мисли за американците.

- Всяка американска администрация си има свои модни фрази. Сегашната обича да говори за справедливост. Непрестанно ни напомнят за справедливостта, която са инвестирали из целия Близък изток. Справедливост в Ирак, справедливост в Афганистан и справедливост в определянето на цените на петрола. Понастоящем не можем да разчитаме на кой знае колко средства от тях. Но ако успееш да неутрализираш мрежата на Рашид...

- Те ще проявят справедливост и спрямо нашата банкова сметка.

Шамрон кимна мрачно.

- Но това не означава, че трябва да се държим като клон на ЦРУ. Нещо повече, министър-председателят подчерта, че е необходимо да се възползваме от тази възможност, за да се погрижим за някои нерешени въпроси.

- Като Малик ал Зубаир ли?

Шамрон кимна.

- Нещо ми подсказва, че още от самото начало си бил наясно каква е ролята на Малик във всичко това.

- Да речем, че имах сериозни подозрения.

- Тоест, когато Ейдриън Картър ме покани да замина за Вашингтон...

- Аз загърбих обичайните си резерви и се съгласих без колебание.

- Колко великодушно - каза Габриел. - Тогава защо си притеснен сега?

- Заради Надия.

- Тя бе твоя идея.

- Може да съм сгрешил. Може да ни е разигравала през всичките тези години. Може би прилича на баща си повече, отколкото ни се иска. - Той направи пауза и после добави: - Може би трябва да се освободим от нея и да намерим друг.

- Няма друг.

- Измисли го тогава - рече Шамрон. - Чувам, че го умееш.

- Не е възможно, знаеш го.

Габриел отнесе кафето до масата и наля в две чаши. Ари сложи захар в своето и го разбърка.

- Дори Надия ал Бакари да се съгласи да работи за вас - каза Шамрон, - нямате средства, с помощта на които да я държите под контрол. Разполагаме само с традиционните методи: кесеф, кавод, кусит - пари, уважение, секс. На Надия ал Бакари не й липсва нито едно от тези неща. Следователно няма как да бъде контролирана.

- В такъв случай ще трябва да си имаме доверие един на друг.

- Доверие? - повтори Шамрон. - Съжалявам, Габриел, но тази дума не я знам. - Той отпи от кафето си и направи гримаса. - Има една стара поговорка, която много обичам. „Завесата, която скрива бъдещето от очите ни, е изтъкана от ангел на милостта.“ За жалост, няма завеса, която да скрие и нашето минало. А то е населено с призраци. С духовете на обичани хора. И на врагове. Всички те са винаги с нас. Дори в момента. - Постоянно сълзящите му сини очи огледаха тясната кухня и отново се спряха на Габриел. - Но нека не говорим за миналото сега. По-добре да говорим за Надия. И за теб.

Габриел го изгледа продължително.

Бъркам ли, Ари, или действително изпитваш вина заради това, че ме върна?

- Ти съвсем ясно ми даде да разбера какви са желанията ти на срещата ни миналото лято в Корнуол. Трябваше да се съобразя с тях.

- Никога не си го правил. Защо именно сега да се съобразяваш?

- Защото си го заслужил. А освен това последното, което ти трябва на този етап от живота ти, е да се срещаш с дъщерята на човек, когото хладнокръвно си убил.

- Не възнамерявам да изповядвам греховете си пред нея.

- Това може и да не зависи от теб - каза Шамрон. -Обещай ми едно, Габриел. Ако настояваш да използваш нея, поне внимавай да не допуснете същата грешка като американците с Рашид. Приемайте я като смъртен враг и се отнасяйте с нея подобаващо.

- Защо не дойдеш при нас? Има достатъчно място за още един.

- Стар съм вече - меланхолично отвърна Шамрон. -Само ще ви се пречкам.

- А какво ще правиш?

- Ще седя тук сам и ще се тревожа. Напоследък си мисля, че това ще е участта ми оттук нататък.

- Не започвай още да се тревожиш. Възможно е Надия изобщо да не се съгласи.

- Ще се съгласи - увери го Шамрон.

- Защо си толкова сигурен?

- Защото дълбоко в сърцето си тя знае, че именно ти нашепваш в ухото й. И няма да е способна да устои на изкушението да зърне лицето ти.

Оперативната доктрина диктуваше Габриел да се върне веднага в Тревил, но гневът го принуди да се разходи до „Шан-з-Елизе“. Когато стигна там, минаваше полунощ. Всички следи от атентата вече бяха старателно заличени. Магазините и ресторантите бяха ремонтирани. Зданията наоколо бяха пребоядисани и с нови прозорци. Кръвта беше измита от тротоара. Нямаше паметна плоча, гневни надписи или дори апел този обезумял свят да се вразуми.

Ако не бяха двамата полицаи, застанали на ъгъла, едва ли на някого би хрумнало, че на това място може да се е случило нещо ужасно. За момент Габриел съжали, че е дошъл, но тъкмо когато реши да си тръгва, неочаквано пристигна закодиран имейл от екипа му в Серенкур и повдигна духа му. В него се казваше, че Надия ал Бакари, дъщерята на човека, когото Габриел бе убил на старото пристанище в Кан, току-що е отменила свое пътуване до Санкт Петербург. Габриел прибра телефона в джоба на якето си и продължи да крачи под светлината на уличните лампи. Завесата, която скриваше бъдещето му, бе разкъсана надве. Той видя красива жена с гарвановочер-ни коси да пресича двора на едно шато северно от Париж. И един старец, който седи сам в апартамент в Монмартър, изтерзан от тревога.

27.

ПАРИЖ

Надия ал Бакари лично позвъни на Зоуи Рийд в 10,22 ч. на следващата сутрин, за да я покани на чай в луксоз-ното си жилище на авеню „Фош“. Зоуи учтиво отклони поканата. Вече имаше други планове.

- Ще прекарам следобеда със стар приятел от Лондон. Той направи куп пари от дялови инвестиции и си купи шато в департамента Вал д’Оаз. Опасявам се, че е организирал малко празненство в моя чест.

- За рождения ви ден?

- Как се досетихте?

- Моята охрана дискретно ви провери преди обяда в „Крийон“. Днес навършвате трийсет...

- Не го изричайте на глас! Опитвам се да убедя себе си, че е само лош сън.

Надия се засмя. После попита за името на лондонския приятел на Зоуи.

- Фаулър. Томас Фаулър.

- С каква фирма работи?

- Томас не работи с фирми. Държи много на независимостта си. Впрочем вие сте се запознали с него преди няколко години на някой от френските карибски острови. Не помня на кой точно. Сен Бартелеми, ако не се лъжа. Или Антигуа.

- Никога не съм стъпвала на Антигуа.

- Значи, трябва да е било на Сен Бартелеми.

Последва мълчание.

- Там ли сте още? - запита Зоуи.

- Да, тук съм.

- Да не би нещо да не е наред?

- Къде точно сме се запознали?

- В бар край един от плажовете.

- Кой бар?

- Не си спомням.

- Край кой плаж?

- Томас не уточни.

- А сам ли е бил Томас през този ден?

- Бил със съпругата си. Прекрасна жена. Може би е леко войнствена, но сигурно защото смята, че трябва да защитава територията си.

- Територията?

- Все пак е съпруга на милиардер.

Настъпи ново мълчание, по-дълго от първото.

- Боя се, че не си го спомням.

- Но той определено ви помни.

- Опишете го, ако обичате.

- Доста висок мъж. Строен като улична лампа. Интересна личност, започне ли човек да го опознава. Мисля, че преди години е сключил някаква сделка със съдружник на баща ви.

- Спомняте ли си името на този съдружник?

- Защо сама не попитате Томас?

- Какво по-точно предлагате, Зоуи?

На втория етаж в Тревил имаше мрачна музикална стая със стени, покрити с червена коприна, и прозорци с пищни завеси. В единия край на помещението стоеше клавесин с позлатени орнаменти и пасторална картина, нарисувана с маслени бои на капака. В другия беше поставена орехова маса от времето на Френския ренесанс. На нея бяха седнали Габриел и Ели Лавон и се взираха в екраните на два преносими компютъра. На единия се виждаше премигваща светлинка, която показваше местоположението и надморската височина на Зоуи Рийд. На другия вървеше запис на разговора, който тя бе провела с Надия ал Бакари в 10,22 ч. Десет пъти вече Габриел и Ели бяха изслушали записа. И десетте не бяха открили причина да не продължат операцията. Часът бе вече 11,55. Лавон се намръщи, защото Габриел пусна записа за пореден път.

- Спомняте ли си името на този съдружник?

- Защо сама не попитате Томас?

- Какво по-точно предлагате, Зоуи?

- Предлагам да дойдете на празненството. Знам, че Томас истински ще се зарадва, а и това ще ни даде възможност да прекараме още малко време заедно.

- Боя се, че няма да е уместно.

- Защо?

- Защото вашият приятел... Простете, Зоуи, но кажете ми името му още веднъж.

- Томас Фаулър. Като героя от романа на Греъм Грийн⁴.

- На кого?

- Няма значение. Важното е да дойдете.

- Не искам да се натрапвам.

- В никакъв случай няма да се натрапите! Пък и рожденият ден е мой. Настоявам.

- Къде по-точно се намира домът на приятеля ви?

- Съвсем близо до Париж. Хотелът ми осигури кола.

- Откажете я. Ще отидем с моята. Така ще имаме възможност да поговорим.

- Чудесно. Томас каза, че дрескодът е „ дворцов неофициален“. Нека обаче не прекаляваме с охраната, какво ще кажете? Томас си пада малко женкар, но иначе е съвсем безобиден.

- Ще се видим по обед, Зоуи.

С това разговорът приключи. Габриел спря записа, вдигна поглед и забеляза Йоси, който се бе облегнал на рамката на вратата. Изглеждаше досущ като човек, натрупал състояние от дялови инвестиции, дошъл да прекара уикенда в своето владение във френската провинция.

- Държа да отбележа - каза той със своя провлечен оксфордски акцент, - че никак не ми допадна сравнението с уличната лампа.

- Сигурен съм, че тя го каза с най-добри чувства.

- А ти как би се почувствал, ако те сравнят с улична лампа?

- Поласкан.

Иоси поглади предницата на кашмиреното си сако, закупено от Бонд Стрийт.

- Постигнали ли сме дворцов неофициален стил?

- Определено.

- Със или без вратовръзка?

- Без вратовръзка.

- С вратовръзка - каза Лавон. - Категорично.

Йоси излезе. Габриел отново посегна към мишката, но

Ели хвана ръката му.

- Тя знае, че сме ние, и ни очаква. Освен това - добави Лавон - вече е твърде късно да променяме плана.

Габриел хвърли поглед към другия монитор. Променящите се данни показваха, че Зоуи бавно се спускаше към фоайето на хотела. Секунди по-късно чу да се отваря вратата на асансьора. След това се разнесе звукът от токчетата на Зоуи, която премина през фоайето. Тя пожела приятен ден на хер Шмит, благодари на Изабел за кошницата с плодове, оставена в стаята й предишната вечер като подарък от хотела, и изпрати въздушна целувка на мосю Дидие, който в този момент се опитваше да осигури резервация в „Жул Верн“ за Киара и Яков, която те впоследствие щяха да са принудени да отменят.

После вратите на хотела се разтвориха пред Зоуи и през тях нахлу шумът на уличния трафик. Тя излезе навън, последва тежкото хлопване на вратата на лимузината. За кратко настъпи гробовна тишина, която бе нарушена от приятния глас на жената, ползваща се с безупречна репутация сред джихадистите.

- Радвам се да ви видя отново, Зоуи - каза Надия ал Бакари. - Нося бутилка „Шато Латур“ на вашия приятел. Надявам се да харесва червено вино.

- Не беше нужно.

- За мен не представлява проблем.

В този момент маркерът за местоположението на монитора започна да се движи отново, последван от три други премигващи маркера, обозначаващи проследяващите екипи. Миг по-късно всички се движеха на запад по „Шан-з-Елизе“ със скорост около петдесет километра в час. Когато наближиха Триумфалната арка, Зоуи попита дали отново да изключи своето „Блекбъри“.

- Няма нужда - тихо отвърна Надия. - Вече ви вярвам, Зоуи. Каквото и да се случи оттук нататък, винаги ще ви приемам за приятел.

28.

СЕРЕНКУР, ФРАНЦИЯ

Североизточните предградия на Париж сякаш нямаха край, но все пак постепенно жилищните блокове на простолюдието започнаха да се разреждат и тук-там да се виждат зелени пространства. Дори през зимата, когато небето бе прихлупено и натежало, френската провинция изглеждаше сякаш натъкмена за семеен портрет. Двете жени навлязоха в нея с черния майбах, несъпровождан от ескорт - или поне Зоуи не виждаше такъв. Началникът на охраната на Надия - Рафик ал Камал, чието лице бе с бледия цвят на пемза, седеше навъсен на предната седалка. Носеше обичайния си тъмен костюм, но без вратовръзка. Надия бе облякла разкошен кашмирен пуловер с кремав цвят, бежов велурен панталон по тялото и обувки с ниски токчета, подходящи за разходка из гориста местност. За да прикрие напрегнатостта си, тя говореше, без да спира. За французите. За ужасяващите модни тенденции миналата зима. За статия, която бе чела същата сутрин във „Файненшъл Таймс“, за окаяното състояние на икономиките в еврозоната. Топлината в колата беше тропическа. Зоуи се потеше под дрехите, докато на Надия сякаш й бе хладно. Ръцете й бяха странно бледи. Забелязвайки интереса на Зоуи, тя обясни, че това вероятно се дължи на влажнОто парижко време, за което продължи да говори чак докато един крайпътен знак не извести, че наближават Серенкур. Тъкмо в този момент ги изпревари мотоциклетист. Караше мощна японска машина, наведен напред в неудобна наглед поза. Той надзърна през прозореца на Зоуи, докато ги подминаваше, сякаш бе любопитен какви ли пътници ще види в толкова хубав автомобил, а после направи неприличен жест към шофьора и изчезна напред по мокрия път, вдигайки след себе си облаци от фини водни пръски. Привет, Михаил, помисли си Зоуи. Хубаво е да те видя отново.

Тя извади от дамската си чантичка телефона и набра номер. Гласът от другата страна й бе смътно познат. Разбира се, припомни си бързо. Принадлежеше на стария й приятел Томас Фаулър от Лондон. Томас, който бе натрупал състояние от инвестиции в бог знае какво. Томас, който се бил запознал с Надия преди няколко години в крайбрежно заведение в Сен Бартелеми. Томас, който сега диктуваше на Зоуи напътствия как да стигнат до неговия наскоро купен замък: надясно по Рю де Вексен, наляво по Рю де Вале, надясно по Рут дез Ед. Порталът бе от лявата страна на шосето, непосредствено след стария лозов масив. Не трябваше да обръщат внимание на знака, предупреждаващ за кучета. Трй беше поставен, за да държи настрана натрапниците. Томас се тревожеще за сигурността си. И с основание.

Зоуи прекъсна връзката и върна телефона в чантичката си. Вдигайки поглед, забеляза, че Рафик ал Камал я наблюдава в огледалото за обратно виждане. Надия умислено гледаше през прозореца преминаващия пейзаж. Усмихни се, каза си Зоуи. В крайна сметка отиваме на парти. Важно е да се усмихваш.

Това, което се опитваха да направят, нямаше прецедент, не разполагаха с установена доктрина или предишен опит на Службата, на които да се опрат. По време на безкрайните репетиции Габриел го бе сравнил с продажбата на нова картина. Купувачът щеше да е Надия, а самият Габриел щеше да играе ролята на изложеното на статив произведение. Събитието щеше да се предхожда от кратко пътуване, бе обяснил той, което щеше да отведе Надия и екипа в не твърде далечното минало. Пътуването трябваше да се проведе особено внимателно. То трябваше да е достатъчно приятно, за да не се изплаши Надия, като през времетраенето му не биваше да й се оставя възможност да се върне обратно. Дори и Габриел, който бе измислил стратегията, не смяташе, че шансовете им за успех са повече от едно към три. Ели Лавон бе още по-песимистично настроен. Но за него, като специалист по библейските напасти, черногледството бе присъщо.

В този момент обаче опасността от провал беше последното, което занимаваше ума на Лавон. Навлечен с няколко ката вълнени дрехи, той вървеше бавно по затревения банкет на Рю де Вале с тояжка в ръката и витаеше сякаш из облаците. Спря за кратко, за да изгледа преминаващия майбах - би било странно да не го стори, - и не обърна никакво внимание на малкото рено, което следваше огромната лимузина като беден роднина. Зад реното не идваше никой. Тъкмо на това се надяваше Лавон. Той вдигна ръка пред устата си и като се престори, че кашля, предаде съобщение за Габриел, че целта се движи по план и че никой друг, освен техния екип, не я следи.

По това време майбахът вече бе свърнал по Рут дез Ед и с висока скорост префуча покрай старото лозе. После мина през внушителния портал на замъка и се отправи по дългата и права, насипана с чакъл алея, в чийто край ги очакваше Иоси в безделническа поза, каквато прилягаше на човек с много пари. Той не помръдна, докато колата не спря напълно, след което бавно се запъти към нея. Замръзна намясто, виждайки от колата да се появява Ал Камал, навъсен като буреносен облак. Саудитският охранител застана до колата и за няколко секунди очите му съсредоточено обходиха фасадата на внушителната сграда. После отвори задната врата точно на четиридесет и пет градуса. Надия излезе отвътре бавно и грациозно - първо стъпи с крак, обут в скъпа обувка, на чакъла, после постави обкичената си с бижута ръка на горния ръб на вратата, а когато се изправи, копринената й коса сякаш съсредоточи в себе си гаснещата светлина на следобеда.

По причини, които Габриел така и не сподели с останалите, той бе решил да запечата този момент на снимка, която до ден днешен може да бъде намерена сред архивите на булевард „Цар Саул“. Заснета от Киара през един от прозорците на втория етаж, тя е съхранила момента, в който Надия прави първата си крачка през двора, придружена от Зоуи. Едната й длан е протегната неуверено към Томас Фаулър, а другата държи бутилка „Шато Латур“ за гърлото. Челото й е леко смръщено и в очите й може да се прочете, че вече го е разпознала. Защото преди време тя наистина бе срещнала този човек на остров Сен Бартелеми, в един очарователен малък ресторант със сенчеста веранда, гледаща към соленото мочурище на Салин. Надия си бе поръчала дайкири, а обгорелият от слънцето мъж седеше пред чаша бира на няколко маси от нея. Бе в компанията на оскъдно облечена жена с пя-съчноруси коси и заоблени бедра - същата, която в този момент излезе от входа на основната сграда. Облеклото й не отстъпваше по нищо на дрехите на Надия. След минута тя вече стискаше дланта на гостенката и сякаш нямаше намерение да я пусне.

- Казвам се Джени Фаулър - представи се Римона Щерн. - Много се радвам, че решихте да приемете поканата ни. Моля, заповядайте вътре, преди всички да сме умрели от студ.

Първият етап от пътуването на Надия бе завършил. Всички заедно се отправиха към входната врата. Телохранителят понечи да тръгне с тях, но Надия дискретно го възпря, след което тихо му каза нещо на арабски. Ако смяташе, че домакините не са разбрали думите й, със сигурност се лъжеше. И двамата Фаулър отлично владееха арабски, владееше го и дребничката тъмнокоса жена, която ги очакваше под полилея в разкошното главно фоайе. Когато я видя, Надия отново леко сключи вежди, сякаш в съзнанието й изплува смътен спомен.

- Казвам се Ема - представи се Дина Сарид. - Приятелка съм на семейство Фаулър. Приятно ми е да се запознаем.

Надия пое протегнатата ръка, с което завърши следващия етап от пътуването си, и позволи на Дина да я въведе в сводестата зала. Пред редицата високи френски врати, загледана в красивата терасовидна градина, стоеше жена със светлоруса коса и кожа с цвят на алабастър. При звука на приближаващите стъпки тя бавно се обърна и изгледа продължително Надия с безизразните си сини очи. Не си направи труда да се представи с фалшиво име. Не би било уместно.

- Здравейте, Надия - най-накрая каза Сара Банкрофт. - Чудесно е, че се срещаме отново.

Надия отстъпи леко и за първи път на лицето й се изписа уйлаха.

- Боже мой! - възкликна тя след миг колебание. - Нима наистина сте вие? Боях се, че сте...

- Мъртва?

Надия не отговори. Очите й се движеха бавно от лице на лице, преди накрая да се спрат на Зоуи.

- Знаете ли кои са тези хора?

- Разбира се.

- За тях ли работите?

- Работя за Си Ен Би Си в Ню Йорк.

- Тогава защо сте тук?

- Те искат да разговарят с вас. Нямаше друг начин.

Надия сякаш прие обяснението, поне на този етап.

Погледът й отново обходи залата. Този път се спря на Сара.

- Не разбирам.

- Опитвате да промените ислямския свят, Надия. А ние желаем да ви помогнем.

- Но кои сте вие?

- Аз съм Сара Банкрофт. Американката, която продаде на баща ви картина на Ван Гог. След това той ми предложи работа като шеф на художествения му отдел. Придружих ви на ежегодното зимно пътешествие из Карибско море. След това се оттеглих.

- Таен агент ли сте? - попита Надия, но вместо отговор, Сара протегна ръка. Пътуването на Надия вече беше към края си. Оставаше й само още една спирка. Последното запознанство.

29.

СЕРЕНКУР, ФРАНЦИЯ

С внушителни двойни врати от голямата зала бе отделен по-малък и неофициален салон, по стените с рафтове с книги и мека мебел пред голямата каменна камина. Беше едновременно уютен и потаен - място, където са били открадвани целувки, изповядвани грехове и сключвани тайни съюзи. След като Сара я въведе там, Надия обиколи разсеяно помещението, а после се настани в единия край на дълго канапе. Зоуи седна в другия край сякаш за равновесие, а Сара - срещу тях, с ръце в скута и леко извърната встрани глава. Другите членове на екипа се настаниха удобно на различни места в помещението и сякаш възобновиха празненството, прекъснато от появата на Надия. Единственото изключение беше Габриел, който стоеше прав пред незапалената камина. Бе подпрял брадичката си с ръка и наклонил глава на една страна. В този момент се опитваше да реши как е най-добре да отговори на простия въпрос, който Надия му бе задала при влизането му в стаята. Сякаш изнервена от неговото мълчание, тя повтори въпроса си настоятелно:

- Кои сте вие?

Габриел свали ръка от брадичката си и започна с жестове да представя присъстващите.

- Това са семейство Фаулър, Томас и Джени. Томас печели парите. Джени ги харчи. Меланхоличната млада жена в ъгъла се казва Ема. Двамата с Томас са стари приятели. Всъщност някога са били любовници и до ден днешен, когато я обземе мрачно настроение, Джени подозира, че все още са такива. - Той направи пауза и постави длан на рамото на Сара. - Тази жена, разбира се, я помните. Това е Сара, нашата звезда. Сара има повече дипломи от всички нас, взети заедно. Въпреки скъпото си образование, платено от гузния й баща, тя работеше в една непретенциозна художествена галерия в Лондон. Именно там преди няколко години вашият баща влязъл, търсейки картина на Ван Гог, единствения художник, който липсвал дотогава в колекцията му. Останал толкова впечатлен от Сара, че скоро уволнил дългогодишния си консултант по изобразително изкуство и предложил длъжността на нея срещу неколкократно по-високо заплащане от това, което получавала в галерията. Освен това я поканил да придружи семейството му на круиз из Карибско море на борда на „Александра“. Доколкото си спомням, първоначално вие сте се отнасяли доста студено към Сара. Но още преди да пристигнете на очарователния остров Сен Бартелеми, двете вече сте били близки приятелки. Бих казал дори - довереници.

Сара се държеше така, сякаш за първи път чуваше историята. Надия се обърна към нея, за кратко я изгледа изпитателно, а после отново се обърна към Габриел.

- Не е било случайност, че тези четирима души са се озовали на Сен Бартелеми по едно и също време. Виждате ли, Надия, всички те са служители на разузнавателни служби. Томас, Джени и Ема работят за службата за външно разузнаване на Израел, както и самият аз. Сара работи за ЦРУ. Познанията й в изобразителното изкуство обаче са съвсем реални, което обяснява защо е била избрана за операцията срещу „Ей Ей Би Холдингс“. Подоб-но на вас, Надия, вашият баща е бил прикрит филантроп. За съжаление, неговата благотворителност е била насочена към войнствената част на ислямския свят. Подкрепял е със средства подбудителите, вербовчиците и самите членове на терористични групировки. Когато баща ви научил истината за Сара, той я предал на терористите, за да я измъчват и убият. Но вие самата знаехте това, нали, Надия? Именно затова бяхте толкова изненадана да видите, че вашата приятелка Сара е все още сред живите.

- Още не сте ми казали вашето име.

- За момента моето име е без значение. Самият аз предпочитам да гледам на себе си като на събирач на искрици. - Той направи пауза и добави: - Също като вас, Надия.

- Не ви разбирам.

- Някои от нашите стародавни равини са вярвали, че когато Бог създавал Вселената, Той поставил небесната си светлина в специални небесни съдове. Мирозданието обаче започнало да се развива не според Божия план и станало произшествие. Съдовете били счупени и цялата Вселена се изпълнила с искрици божествена светлина и отломки от съдовете. Равините вярвали, че целта на Мирозданието нямало как да бъде осъществена, докато всички тези искрици не бъдат събрани отново на едно място. Ние наричаме това Тикун Олам, или „Поправяне на света“. Хората в тази стая дават всичко от себе си, за да възстановяват света, Надия. Убедени сме, че същото се отнася и за вас. Вие се опитвате да съберете парчетата омраза, разпръсквани от уахабистките проповедници. Опитвате се да поправите щетите от подкрепата, която е оказвал вашият баща за тероризма. Ние се възхищаваме на усилията ви. И желаем да ви помогнем.

- Как сте узнали всичко това за мен?

- Наблюдаваме ви от дълго време.

- Защо?

- От предпазливост - отговори Габриел. - След като баща ви беше убит в Кан, ние започнахме да се опасяваме, че ще се опитате да изпълните заканата си за отмъщение. А последното, от което се нуждае светът в момента, е една богата саудитка да започне да пълни джобовете на терористите. Страховете ни нараснаха значително, когато вие дискретно наехте бившия офицер от разузнаването на Саудитска Арабия Файсал Кахтани да разследва обстоятелствата около смъртта на баща ви. В своя доклад господин Кахтани написа, че баща ви е бил убит от израелските тайни служби с благословията на ЦРУ и американския президент. След това ви разказа най-подробно за отношенията на вашия баща със световното джихадистко движение и подкрепата, която му е оказвал. - Габриел направи пауза. - Аз самият винаги съм се питал какво у баща ви най-силно ви е безпокояло, Надия. Че е бил масов убиец или че ви е лъгал. Човек може да бъде особено травмиран, когато научи, че родителят му съзнателно го е подвеждал цял живот.

Надия не отвърна нищо. Габриел продължи нататък:

- Ние знаем какво ви е казал господин Кахтани, понеже той разказа абсолютно същото и пред нас в замяна на сто хиляди американски долара, преведени по посочена от него сметка в швейцарска банка. - Габриел си позволи кратка усмивка. - Господин Кахтани е човек с безупречни източници, но лоялността му е непостоянна. Освен това има особена слабост към красиви дами професиона-листки.

- Информацията отговаря ли на истината?

- Коя част по-точно ви интересува?

- Онази, според която израелските тайни служби са ликвидирали баща ми с благословията на ЦРУ и американския президент.

Габриел хвърли поглед към Зоуи, която удивително умело успяваше да прикрие любопитството си. След като бе изпълнила своята задача, трябваше да й даде дискретен знак да се оттегли. Но Габриел реши да й позволи да остане още. Мотивите му бяха изцяло себични. Той добре съзнаваше връзката, която се бе формирала между двете жени. Осъзнаваше също, че Зоуи можеше да е силен коз за окончателното осъществяване на целта им. Със самото си присъствие Зоуи придаваше легитимност на каузата на Габриел и почтеност на намеренията му.

- Едва ли думата „ликвидирали“ най-точно отразява онова, което се е случило с баща ви - каза той. - Но ако не възразявате, нека още малко да поговорим за нашия общ познайник, двойствения господин Кахтани. Той не само изготви анализ на обстоятелствата около смъртта на баща ви, но ви предаде съобщение от самия монарх на

Саудитска Арабия. От това съобщение ставаше ясно че определени членове от фамилията Сауд са знаели за дейностите на вашия баща и дори са ги одобрявали. Освен това монархът ви призоваваше при никакви обстоятелства да не предприемате възмездие срещу израелци или американци. По онова време Вашингтон оказваше огромен натиск върху фамилията Сауд да прекрати помощта от страна на кралството за ислямския екстремизъм и тероризма. Кралят не искаше вие да предизвикате допълнителни усложнения в отношенията между Рияд и Вашингтон.

- И това ли ви е съобщил господин Кахтани?

- Беше включено в първоначалния пакет информация, без доплащане.

- Господин Кахтани описа ли моята реакция?

- Да - отговори Габриел. - Каза, че предупреждението от страна на фамилията Сауд най-вероятно е било излишно, тъй като според него вие изобщо не сте имали намерение да изпълнявате заканата си за възмездие. Онова, което господин Кахтани навярно не осъзнаваше тогава, беше, че в онзи момент вие сте били толкова потресена от онова, което сте научили за баща си, че сте решили самата да станете своего рода екстремист. След като сте затвърдили властта си в „Ей Ей Би Холдингс“, сте решили да използвате състоянието на баща си, за да компенсирате злините, които той е причинил. Така сте започнали да поправяте света. Да събирате искрици.

Надия се усмихна пренебрежително:

- Както казах на вашата приятелка Зоуи, докато обядвахме онзиден, тази история е интересна, но не е истина.

Габриел усети, че в отрицанието й липсва убеденост. Затова реши да не му обръща внимание.

- Тук сте сред приятели, Надия - меко каза той. - Дори бих казал, почитатели. Ние не само се възхищаваме от смелостта на вашите дела, но се прекланяме пред умението ви да ги извършвате незабелязано. Нещо повече. На нас самите ни бе необходимо немалко време, за да установим, че използвате хитроумно замислени покупки на произведения на изкуството, за да перете пари и да ги предоставяте в ръцете на хора, на които искате да помогнете. Като професионалисти, ние оценяме находчивостта ви. Честно казано, едва ли бихме се справили по-добре от вас.

Надия рязко вдигна глава, но този път не отрече. Габриел продължи:

- Посредством умело сключваните сделки вие успявате да запазите цялата си дейност в тайна от саудитското разузнаване и кралското семейство. А това е забележително постижение предвид факта, че денонощно сте заобиколена с бивши служители и охранители на баща си. Първоначално бяхме озадачени от вашето решение да ги задържите на служба. Като погледнем назад във времето обаче, причините стават очевидни.

- Нима?

- Не сте имали друг избор. Баща ви е бил съобразителен бизнесмен, но повечето от богатството му не е било придобито с честен труд. Компанията на Зизи е била купена от кралската фамилия, което означава, че семейство Ал Сауд биха могли да ви унищожат с едно щракване на кралските си пръсти.

Габриел погледна Надия, за да види реакцията й. Нейното лице остана непроницаемо.

- А това означава, че играете доста опасна игра - продължи той. - Използвате парите на Монарха, за да разпространявате идеи, които в крайна сметка биха могли да разклатят собствения му престол. Което ви прави подривен елемент. Еретичка. А ние с вас добре знаем какво се случва на подривните еретици, когато застрашат фамилията Сауд. По един или друг начин те биват елиминирани.

- Съмнявам се, че желанието ви е да ми помогнете. Всъщност струва ми се, че ме шантажирате да се ангажирам с постигането на вашите цели.

- Единственото ни желание е дейността ви да не престава. Бихме искали обаче да ви дадем един съвет.

- Какъв съвет?

- Инвестиционен съвет - отговори Габриел. - Смятаме, че сега моментът е добър да се направят някои промени във вашето портфолио. Промени, които повече ще съответстват на правото ви като единствена наследница на покойния Зизи ал Бакари.

- Баща ми е финансирал терористи.

- Не, Надия. Баща ви не просто е финансирал терористи. Той е бил самата финансова основа на тероризма.

- Простете - каза Надия, - но не разбирам какво искате от мен.

- Съвсем просто е. Искаме да продължите по стъпките на баща си. Искаме да вдигнете знамето на джихада, което се е изплъзнало от неговата ръка през онази ужас-на нощ в Кан. Искаме да си отмъстите за смъртта му.

- Искате самата аз да стана терорист?

- Точно така.

- И как да го направя?

- Като си купите своя собствена терористична групировка. Но не се безпокойте, Надия. Няма да ви оставим сама. Двамата с Томас ще ви помогнем.

30.

СЕРЕНКУР, ФРАНЦИЯ

Моментът бе подходящ да направят пауза. „Достигнахме оазис“, помисли си Габриел, давайки си сметка, че съзнанието му бе завладяно от образа на пустинята. Целта на пътуването на Надия вече бе успешно постигната. Сега беше време да си поемат дъх за няколко минути и да обмислят изминатия път. Беше време също да се погрижат и за някои по-неприятни неща. Преди да продължат нататък, Габриел трябваше да получи отговор на няколко въпроса, свързани със заплетената политика и стародавните вражди на Близкия изток. Той постави първия от тях, клекнал пред камината с незапалена клечка кибрит в ръка.

- Какво изпитвате към нас? - попита той и драсна клечката в каменната зидария.

- Към израелците ли?

- Към евреите - отвърна Габриел и поднесе клечката към подпалките. - Смятате ли, че сме чада на дявола? Смятате ли, че контролираме световните финанси и медии? Смятате ли, че сами сме си виновни за холокоста? Изобщо вярвате ли, че е имало холокост? Смятате ли, че използваме кръвта на деца от нееврейски произход, за да приготвяме своя безквасен хляб? Смятате ли, че сме маймуни и прасета, както ни обрисуват вашите духовници уахабисти и авторите на учебници в Саудитска Арабия?

- Аз не съм учила в Саудитска Арабия - отвърна Надия, но без намерението да се защитава.

- Така е - каза Габриел, - вие сте посещавали най-престижните училища в Европа, също както вашата приятелка Сара. А Сара ясно си спомня един инцидент на крайбрежието в Сен Бартелеми, когато сте изрекли доста неприятни думи по адрес на някакъв човек, когото сте взели за евреин. Освен това си спомня и за други доста пиперливи коментари за евреите, когато баща ви и хора от неговия кръг са обсъждали политически въпроси.

Надия погледна Сара с тъга в очите, сякаш се чувстваше предадена. ,

- Позицията на баща ми по отношение на евреите е всеизвестна - каза тя след малко. - За съжаление, слушах неговите коментари от този род ежедневно, а за известно време дори бях възприела възгледите му. - Направи пауза и отново погледна Алон. - А вие никога ли не сте произнасяли думи, които не можете да върнете? Никога ли не сте вършили нещо, от което ви е срам?

Габриел раздуха внимателно подпалките, но не каза нищо.

- Притежавам състояние, възлизащо на милиарди долари - продължи Надия. - Затова за вас сигурно няма да е изненадващо мнението ми, че евреите не контролират световната финансова система. Нито пък медиите. Но знам, че холокостът е действителен, че шест милиона души са били наистина избити. Да отрича истинността на това би могъл само онзи, който желае да всява омраза. Вярвам също, че стародавната кръвна клевета срещу евреите¹ е действително клевета, а освен това потръпвам от ужас всеки път, когато някой от религиозните водачи в Саудитска Арабия нарече евреите и християните „маймуни“ или „прасета“. - Тя направи пауза, а после добави: - Пропуснах ли нещо?

- Дявола-отговори Габриел.

- Не вярвам в дявола.

- А какво мислите за Израел, Надия? Вярвате ли, че имаме право да живеем мирно? Че имаме право да водим децата си на училище или да излизаме на пазар, без да ни е страх, че ще бъдем разкъсани на парчета от някой воин на Аллах?

- Вярвам, че държавата Израел има право да съществува. Също така вярвам, че тя има право да се защитава срещу онези, които се опитват да я изличат от картата и избиват нейните граждани.

- А какво смятате, че ще се случи, ако утре се изтеглим от Западния бряг на река Йордан и Ивицата Газа и оставим палестинците да създадат собствена държава? Дали ислямският свят някога ще ни приеме, или сме обречени завинаги да ни възприема като чуждо тяло, като раково образувание, което трябва да бъде отстранено?

- Опасявам се, че по-скоро второто - каза Надия. - Но аз се опитвам да ви помогна. И би било хубаво, ако от време на време спирате да възпрепятствате работата ми. Не минава и ден, в който да не унижавате палестинците и техните защитници от ислямския свят. А когато се смеси унижение с уахабистка идеология...

- По улиците на Европа започват да избухват бомби - довърши Габриел. - Но за да придобие тероризмът световен мащаб, е необходимо нещо повече от унижение и идеология. Необходими са и средства. Идеолозите се нуждаят от пари, за да вдъхновяват, вербуват и обучават, за да извършват дейността си. Ако имат пари, могат да организират атентати, когато пожелаят. Без пари са нищо. Баща ви много добре е осъзнавал мощта на парите. Вие също го разбирате. Ето защо положихме толкова усилия, за да се свържем с вас, Надия. Ето за това сте тук.

Ели Лавон бе влязъл незабелязано в стаята и спокойно слушаше разговора, застанал край един от прозорците. Надия го изгледа съсредоточено, сякаш опитвайки се да му намери място из претъпканите чекмеджета на паметта си.

- Това ли е шефът ви? - поинтересува се тя.

- Макс ли? - Габриел бавно поклати глава. - Не, Макс не нй е шеф. Аз съм този, който е проклет с отговорността да издава заповеди. Макс е моята гузна съвест. Макс е тревожната ми душа.

- Не ми изглежда тревожен.

- Макс е професионалист. И като всички професионалисти, умее изключително добре да прикрива емоциите си.

- Като вас.

- Да, като мен.

Тя погледна Лавон и запита:

- Какво го притеснява?

- Макс смята, че съм пропуснал една стъпка. Опитва се да ме предпази от извършването на грешка, която според него ще е най-голямата в иначе безупречната ми кариера.

- Каква е тази грешка?

- Вие - каза Габриел. - Аз съм убеден, че вие сте отговорът на моите молитви, че с вас можем да работим заедно, за да елиминираме сериозната заплаха за сигурността на Запада и на Близкия изток. Ала както можете да се уверите сама, Макс е далеч по-възрастен от мен и ужасно закостенял във възгледите си. За него идеята за сътрудничество с вас е смехотворна и наивна. Смята, че като мюсюлманка от Саудитска Арабия, вие сте закърмена с омраза към евреите. Освен това е убеден, че преди всичко останало вие сте дъщеря на баща си. И подобно на него, също имате две лица. Едно, с което да се представяте на Запад, и друго, което да показвате в родината си.

Надия се усмихна за първи път.

- Може би трябва да припомните на Макс, че не ми е позволено да показвам лицето си в родината си, не и на обществени места. Ще е добре също да му припомните, че рискувам живота си ежедневно, за да променя това.

- Макс е силно подозрителен към вашите филантропски дейности и мотивите зад тях. Според него те са фасада за действителните ви намерения, които съвпадат с тези на баща ви. Макс смята, че сте джихадист. Тоест, накратко, вие сте лъжкиня.

- А може би лъжецът сте вие.

- Аз съм служител на разузнаването, Надия. Лъжата е част от професията ми.

- В момента лъжете ли ме?

- Донякъде - отвърна Габриел с нотка на разкаяние. - Боя се, че тази изтерзана душа там изобщо не се казва Макс.

- И въпреки това смята, че аз съм лъжкинята тук?

- Надява се, че не е така. Но има нужда да се увери, че всички сме на една страна, преди този разговор да продължи по-нататък.

- На чия страна по-точно?

- Страната на ангелите, разбира се.

- Ангелите, които хладнокръвно ликвидираха баща ми?

- Пак употребихте тази дума. Надия, баща ви не беше ликвидиран. Той беше убит от свой враг на бойно поле, което сам бе избрал. Загина мъченически за великия джихад. За съжаление, войнствената идеология, коятс разпространяваше, не загина заедно с него. Тя продължава да живее в един полумесец, обладан от свещена ярост и простиращ се от племенните райони на Пакистан до улиците на Лондон. Както и в една нова терористична мрежа в планините на Йемен. Тази мрежа има харизма-тичен лидер, умел стратег и готови на всичко шахиди. Липсва й нещо, което вие можете да осигурите.

- Пари - каза Надия.

- Пари - потвърди Габриел. - Въпросът е дали вие наистина се опитвате да промените облика на Близкия изток, или в действителност вървите по стъпките на баща си.

Надия не отговори веднага.

- Опасявам се, че ще се наложи да откриете отговора на този въпрос без моя помощ - най-сетне каза тя, - тъй като вашият малък разпит официално приключи. Ако искате нещо от мен, предлагам, да ми кажете какво е. Й. имайте предвид, че няма да ви чакам дълго. Може да се-питате каква е моята позиция, но уверявам ви, не бива да изпитвате никакви съмнения относно възгледите на началника на охраната ми. Рафик ал Камал е ревностен уахабист и все още е предан на баща ми. Ако питате мен, той вече е започнал да изпитва подозрения за случващото се тук.

31.

СЕРЕНКУР, ФРАНЦИЯ

Всички от екипа излязоха бавно от стаята, с изключение на Ели Лавон, който остана край прозорците, и Габриел, който седна на освободеното от Сара място. Известно време той гледа Надия, почтително смълчан. После със сериозен тон, заимстван от Шамрон, започна да й разказва за харизматичния ислямски духовник на име Рашид ал Хусейни, за обещаващата операция на ЦРУ, която се бе обърнала изцяло наопаки, и за смъртоносната терористична мрежа, която страдаше от недостиг на средства за постигане на висшите си цели. Изложението бе извънредно изчерпателно. Когато Габриел приключи, слабото есенно слънце вече се бе скрило и стаята тънеше в сумрак. Лавон се бе превърнал в тъмен силует, чиято разрешена коса наподобяваше ореол. Надия остана да седи неподвижно в края на дългото канапе. Краката й бяха свити под нея, а ръцете - скръстени под гърдите. Тъмните й очи бяха вгледани в Габриел, без да мигат, сякаш позираше за портрет. Портрет на разбудена жена, помисли си той, маслени бои върху платно, дело на неизвестен автор.

В съседното помещение се разнесе нечий смях. Когато утихна, се чу музика. Надия притвори очи и се заслуша.

- Това Майлс Дейвис ли е? - запита тя.

- „Скъпият стар Стокхолм“² - отвърна Габриел, кимайки бавно.

- Винаги съм харесвала Майлс Дейвис, въпреки че като ревностен уахабист, баща ми известно време се опитваше да ме отучи да слушам каквато и да било музика.

- Тя направи пауза, заслушана в пиесата. - Освен това обичам и Стокхолм. Да се надяваме, че Рашид няма да реши да го постави в списъка с мишените си.

- Един много мъдър човек веднъж ми крза, че надеждата не е приемлива стратегия, когато става дума за човешки живот.

- Сигурно е така - каза Надия. - Но пък в момента надеждата е доста модерна във Вашингтон.

Габриел се усмихна:

- Все още не сте отговорили на въпроса ми, Надия.

- На кой по-точно?

- Кое беше по-болезнено да научите? Че баща ви е терорист или че ви е лъгал?

Тя се вгледа в Габриел с напрегнат поглед. После извади пакет „Вирджиния Слимс“ от дамската си чанта, запали цигара и предложи пакета на Алон. Той отказа с рязко движение.

- Боя се, че въпросът ви издава дълбоко невежество по отношение на саудитската култура - каза накрая тя.

- Баща ми беше силно повлиян от Запада, но въпреки това си оставаше преди всичко мъж саудитец. Което означава, че държеше живота ми в ръцете си, съвсем буквално. Дори след смъртта му аз все още изпитвам страх. Дори след смъртта му никога не съм си позволявала да изпитвам разочарование от него.

- Но вие едва ли сте били типичната саудитска дъщеря.

- Така е - съгласи се тя. - Баща ми ми предоставяше голяма свобода, когато бяхме на Запад, но не и в Саудитска Арабия и в личните ни отношения. Баща ми беше като крал Ал Сауд. В семейството беше абсолютен монарх. И аз знаех точно какво ще последва, ако прекрача някоя граница.

- Заплашвал ли ви е?

- Не, разбира се. Баща ми никога не е отправял към мен и една остра дума. Не беше и нужно. Жените в Саудитска Арабия си знаят мястото. Още в мига на първата им менструация те биват скрити под черно було. И горко им, ако опозорят името на мъжа, който господства над тях.

Надия бе поизправила гръб, сякаш бе започнала да мисли за стойката си. Смътната светлина на огъня заличаваше от лицето й първите белези на възрастта. В момента тя изглеждаше досущ като дръзката и поразително красива млада жена, която за първи път бяха видели няколко години по-рано да се носи грациозно по паветата на Мейсънс Ярд. Надия тогава беше просто досадна пречка в операцията срещу нейния баща. Габриел бе изумен, че разглезената дъщеря на Зизи ал Бакари се бе превърнала в изтънчената и интелигентна жена, седяща срещу него.

- Честта и доброто име са много важни за арабския мъж - продължи тя. - Честта е всичко. Този урок научих по доста болезнен начин, когато бях само на осемнайсет. Една от най-добрите ми приятелки се казваше Рена. Произхождаше от добро семейство, далеч не толкова замож-но като нашето, но все пак състоятелно. Рена имаше тайна. Беше влюбена в красив млад египтянин, с когото се бяха запознали в един търговски център в Рияд. Срещаха се тайно в неговия апартамент. Предупреждавах я, че играе много опасна игра, но тя отказваше да я прекрати. Накрая двамата с египтянина бяха заловени от Мута-ва - саудитската религиозна полиция. Бащата на Рена се чувстваше толкова унизен, че предприе единственото уместно за него действие.

- Убийство на честта?

Надия бавно кимна.

- Оковаха Рена с тежки вериги. После пред очите на цялата фамилия я хвърлиха в басейна пред собствения й дом. Майка й и сестрите й бяха заставени да гледат. Те останаха безмълвни. Не сториха нищо. Бяха напълно безсилни.

Надия замълча умислено. След няколко минути продължи:

- Когато научих за случилото се, бях смазана. Как можеше един баща да постъпи толкова варварски, толкова примитивно? Как можеше да погуби собственото си дете?! Ала когато зададох тези въпроси на собствения си баща, той ми отговори, че такава е била волята на Аллах. Че Рена е трябвало да бъде наказана за безразсъдното си поведение. Че не е имало друга възможност. - Тя направи пауза. - Никога няма да забравя изражението на баща ми, докато произнасяше тези думи. Същото изражение видях на лицето му няколко години по-късно, когато видя телевизионните репортажи за рухването на Световния търговски център. Каза, че било ужасна трагедия, но такава била волята на Аллах. Това просто трябвало да бъде извършено.

- Изпитвали ли сте подозрения, че баща Ьи е замесен в тероризма?

- Разбира се, че не. Смятах, че тероризмът е занимание за ненормални джихадисти като Бин Ладен и Зауахири, не за хора като баща ми. Зизи ал Бакари беше бизнесмен и колекционер на изобразително изкуство, а не масов убиец. Или поне така смятах тогава.

Цигарата й бе догоряла. Тя смачка угарката в пепелника и запали друга цигара.

- Сега, от дистанцията на времето, виждам ясно, че съществува връзка между смъртта на Рена и убийството на три хиляди невинни души при атентатите от 11 септември. И двете събития имат общ корен. Мохамед Абдул Уахаб. Докато неговата идеология на омразата не бъде изкоренена, ще има още терористични актове и ще умират девойки като Рена. Всичко, което правя, е посветено на нея. Рена е моята пътеводна светлина, моят маяк.

Надия хвърли поглед към ъгъла на стаята, където, обгърнат в мрак, седеше Лавон.

- Дали Макс все още се съмнява?

- Не - отговори Габриел. - Ни най-малко.

- А какво мисли сега?

- Смята, че ще бъде чест да работи с вас, Надия. И аз съм на същото мнение.

Тя се вгледа в огъня и в продължение на няколко минути остана мълчалива.

- Чух вашето предложение - заговори накрая. - И отговорих на възможно най-много от въпросите ви. Сега, на свой ред, искам да ви задам няколко въпроса.

- Питайте каквото пожелаете.

Надия се усмихна едва забележимо.

- Може би е време да отворим виното, което донесох. Винаги съм смятала, че бутилка ,ДПато Латур“ е способна да смекчи и най-неприятния разговор.

32.

СЕРЕНКУР, ФРАНЦИЯ

Надия внимателно наблюдаваше ръцете на Габриел, докато той отваряше бутилката с вино. Той наля в две чаши, задържа едната за себе си и й подаде другата.

- А за Макс?

- Макс не пие.

- Да не би да е ислямски фундаменталист?

- Макс е пълен трезвеник.

Габриел съвсем леко вдигна чашата за наздравица. Надия не му отвърна, а постави внимателно своята чаша на масата.

- Има много въпроси относно смъртта на баща ми, на които до днес не съм успяла да намеря отговорите - каза тя след дълго мълчание. - Бих искала да чуя отговорите от вас сега.

- Онова, което мога да ви разкрия, е ограничено.

- Бих ви посъветвала да преосмислите тази своя позиция. В противен случай...

- Какво искате да знаете, Надия?

- От самото начало ли е бил набелязан да бъде убит?

- Тъкмо обратното.

- Какво означава това?

- Означава, че американците пределно ясно показаха, че баща ви е твърде значима фигура, за да бъде третиран като обикновен терорист. Не беше член на кралската фамилия, но за сметка на това беше потомък на стар търговски род от района на Неджд. Неговите предци са твърдели, че имат кръвна връзка не с друг, а със самия Мохамед Абдул Уахаб.

- И това го е направило недосегаем в очите на американците?

- Те използваха думата „радиоактивен“.

- И какво промени нещата?

- Промени ги Сара.

- Нараниха ли я?

- Почти я убиха.

Надия замълча.

- Как успяхте да я спасите?

- Макар да воюваме на тайно бойно поле, ние сме воини и никога не бихме изоставили наш човек в ръцете на неприятеля.

- Колко благородно!

- Може и да не приемате нашите цели и методи, Надия, но ние действително се стараем да действаме според определен кодекс. Понякога същото се отнася и за неприятелите ни. Но не беше така при баща ви. Той играеше по свои собствени правила. Правилата на Зизи.

- И заради това беше убит на оживена улица в Кан.

- Да не би да предпочитахте това да стане в Лондон? Или в Женева? Или в Рияд?

- Предпочитах да не ставам свидетелка как хладно-кръвно застрелват баща ми.

- И ние предпочитахме същото. Но за съжаление, нямахме друг избор. .

В салона настана тягостно мълчание. Надия се бе вторачила в лицето на Габриел. В очите й не се четеше гняв, а тъга.

- Все още не сте ми казали името си - най-сетне продума тя. - А това едва ли може да е основа за доверие и приятелство.

- Сигурен съм, че вече знаете името ми, Надия.

- Така е - отвърна тя след нова пауза. - И ако терористите и техните поддръжници във фамилията Сауд научат, че сътруднича на Габриел Алон, убиеца на баща ми, те ще ме обявят за отстъпница. След което при първа възможност ще прережат гръкляна ми. - Помълча и после добави: - Не вашия гръклян, господин Алон. Моя.

- Напълно осъзнаваме риска, на който ви излагаме, и ще сторим всичко по силите си, за да гарантираме безопасността ви. Всеки етап от мисията ви ще бъде планиран и осъществяван с не по-малко внимание от настоящата среща.

- Не за това става въпрос, господин Алон. Имам нужда да знам, че вие самият ще ме пазите.

- Имате думата ми - отвърна той без никакво колебание.

- Думата на убиеца на моя баща.

- Опасявам се, че не съм способен да променя миналото.

- Така е - каза тя. - Но можете да влияете върху бъдещето.

Тя шогледна Ели Лавон, който добре съумяваше да прикрие недоволството си от развитието на разговора, а после насочи поглед през прозореца към терасовидната градина.

- Имаме още малко време до падането на нощта - каза тя след дълго мълчание. - Нека се поразходим, господин Алон. Има още нещо, което се налага да споделя с вас.

Двамата тръгнаха по чакълената алея, от двете страни на която се полюшваха високи кипариси. Надия вървеше от дясната страна на Габриел. Първоначално тя сякаш внимаваше да не е твърде близо до него, но когато навлязоха по-дълбоко в градината, Лавон забеляза как дискретно го хвана под ръка. Тя се спря веднъж, сякаш принудена от тежестта на думите, които изричаше, а после втори път край неработещия фонтан в средата на градината. После седна на ръба и в продължение на няколко минути прокарваше като дете пръсти по повърхността на водата. Небето бързо потъмняваше. Лавон почти не ги виждаше. Забеляза как Габриел докосна за кратко с ръка бузата на Надия, след което тъмнината ги скри чак докато тръгнаха обратно по алеята към къщата. Надия бе хванала лакътя на Габриел за опора.

Когато се върнаха в салона, Алон извика останалите от екипа и „партито“ продължи. По настояване на Габриел разговаряха за всичко друго, освен за общото им минало и несигурното им бъдеще. В този момент не се водеше глобална война срещу тероризма, не се крояха планове за разбиването на нова терористична мрежа, нямаше каквато и да било причина за тревога. Имаше добро вино, хубави разговори и група близки приятели, които в действителност въобще не бяха приятели. Надия, подобно на Габриел, остана до голяма степен пасивен наблюдател на престорено сърдечната атмосфера. Като че ли все още позираше за портрет - само очите й преминаваха бавно от лице на лице, сякаш те бяха части от някакъв пъзел, който тя се опитваше да сглоби в съзнанието си. От време на време погледът й се спираше на ръцете на Габриел. Той не се притесняваше от това, вече нямаше какво да крие. За Ели Лавон и останалите от екипа беше станало ясно, че Габриел повече не таи никакви съмнения относно намеренията на Надия. Подобно на влюбени, те бяха осветили връзката си, споделяйки дълбоки тайни.

Няколко минути след седем часа Габриел даде да се разбере, че е време събирането да приключва. Надия се изправи, изглеждаше леко замаяна. Тя пожела на всички лека нощ, а после двете със Зоуи се отправиха в тъмнината към колата й. Там я очакваше Рафик ал Камал, телохранителят на баща й.

По време на пътуването обратно към Париж Надия отново говореше, без да спира - този път за новите си приятели Томас и Джени Фаулър. Габриел следеше разговора, предаван от телефона на Зоуи, а на следващата сутрин проследи на екрана мигащия маркер, който се придвижваше от площад „Конкорд“ към летище „Шарл дьо Гол“. Докато чакаше полета си, Зоуи се обади на продуцента си в Ню Йорк, за да му каже, че поне на този етап ексклузивното интервю с Ал Бакари се отлага. След това страстно прошепна на Габриел:

- Време е да си вземем довиждане, скъпи. Не се колебай да ми се обадиш, ако се нуждаеш от още нещо.

Габриел изчака, докато Зоуи се качи на самолета, и чак след това деактивира софтуера на нейното „Блекбъри“. Маркерът премигна още три пъти. След това изчезна от екрана.

33.

СЕРЕНКУР, ФРАНЦИЯ

Операцията започна в 10,15 ч. на следващата сутрин, когато Надия ал Бакари, наследница на огромно състояние, активистка и агентка на израелското разузнаване, уведоми висшия ръководен екип, че възнамерява да сключи договор за сътрудничество с дружеството „Томас Фаулър“ - малка, но преуспяваща частна инвестиционна компания със седалище в Лондон. Същия следобед, придружавана единствено от личната си охрана, тя отиде с кола до дома на господин Фаулър - северно от Париж, за първия етап от преговорите. По-късно Надия щеше да характеризира срещата като „плодотворна и напрегната“.

Тя се върна там на следващия ден, и на по-следващия. По причини, които Габриел не сподели с останалите, той прескочи огромна част от обичайното обучение и вместо това се съсредоточи предимно върху изработването на прикритието на Надия. За нея нямаше да е трудно да свикне с него, тъй като то до голяма степен съответстваше на фактите.

- Това си е вашата история - каза й Габриел. - Просто някои значими детайли са леко разместени. Това е история за убийство, отмъщение и омраза, древна колкото Близкия изток. Отсега нататък Надия ал Бакари вече не е участник в разрешението на проблема. Надия е дъщеря, достойна за баща си - тоест, част от проблема. Тя е причината арабите никога да не успеят да избягат от историята си.

Иоси помагаше на Надия с най-общите въпроси по отношение на изпълнението на операцията, но в повечето случаи тя разчиташе на съветите на Сара. Габриел отначало изпитваше известни опасения относно възобновяването на тяхната дружба, но според Лавон то щеше да е от полза за операцията. Сара напомняше на Надия за злото у Зизи. И за разлика от Рена, убитата приятелка на Надия, Сара бе успяла да погледне чудовището право в очите и да го победи. Тя беше Рена, но без веригите. Възкресената Рена.

Надия възприемаше бързо, но за Габриел това не бе изненадващо. Подготовката й се улесняваше и от факта, че бе живяла двойствен живот в продължение на години - двуличието й беше втора природа. Освен това притежаваше две важни предимства пред всички други, които бяха правили опит да проникнат в сърцето на световното джихадистко движение: нейното име и нейните телохранители. Името щеше да й осигури бърз достъп и правдо-подобност на прикритието, докато телохранителите й щяха да я защитават там, където никой друг не би могъл. Единствена наследница на убит саудитски милиардер, Надия ал Бакари беше едно от най-зорко охраняваните частни лица в света. Където и да отидеше, щеше неизменно да бъде обградена от преданата си стража. Щеше да е обградена и с втори пръстен охрана на Службата. Да се достигне до нея вече щеше да е съвсем невъзможно.

Най-ценното предимство на Надия обаче бяха нейните пари. Габриел беше убеден, че щом се върне в света на джихада и тероризма, „ухажори“ ще се намерят много бързо. Предизвикателството за екипа на Габриел се състоеше в това да съумеят да изпратят парите в правилните ръце. Самата Надия им предостави името на първия потенциален кандидат. Това стана един следобед, докато се разхождаше с Габриел и Сара в градината на замъка.

- Скоро след смъртта на баща ми то^ се свърза с мен и помоли за дарение в полза на ислямска благотворителна фондация. Представи се като съдружник на баща ми.

- А фондацията му?

- Беше просто параван на Ал Кайда. Самир Абас е човекът, който ви трябва. Дори и да не е част от тази нова мрежа, със сигурност ще познава хора, които са.

- С какво се занимава?

- Работи за Трансарабска банка, в нейния клон в Цюрих. Както сигурно сами знаете, седалището на Трансарабска банка е в Дубай. Тя е една от най-големите финансови институции в Близкия изток и е предпочитана от глобалното джихадистко движение, чийто виден представител е Самир Абас. Той управлява авоарите на състоятелни близкоизточни клиенти, което му дава уникал-ната възможност да издейства от тях дарения за така наречените „благотворителни фондации“.

- Вие имате ли пари в Трансарабска банка?

- Понастоящем не.

- Може би е време да си откриете сметка там. Не е нужно да внасяте кой знае каква сума в нея. Просто колкото да привлечете вниманието на Самир.

- Колко да вложа?

- Можете ли да заделите сто милиона?

- Сто милиона? - Тя поклати глава. - Баща ми никога не би им дал толкова пари.

- А колко би им дал?

- Нека са двеста милиона. - Тя се усмихна. - Така Абас ще разбере, че сме сериозни.

Дванайсет часа след този разговор Габриел бе изпратил екип в Цюрих, а Самир Абас, експертът по управление на авоари за дубайската Трансарабска банка, беше обект на наблюдение със специални разузнавателни средства. Ели Лавон остана в Тревил, за да обмисли и последните детайли по операцията, включително и деликатния въпрос как една установила се да живее в Париж саудитска биз-несдама може да започне да финансира терористична групировка, без да привлече вниманието на властите във Франция и другите европейски държави. Посредством тайното финансиране на арабското реформистко движение Надия вече им бе показала как е възможно да стане това. Сега на Габриел му оставаше да намери отнякъде картина и доброволец съучастник. Което обясняваше защо тъкмо на Бъдни вечер, когато цяла Франция се подготвяше за неколкодневни празнични гуляи, той помоли Ели да го закара до Гар дю Hop. Имаше билет за влака в 15,15 ч. за Лондон и убийствено главоболие поради недостиг на сън. Лавон беше по-напрегнат от обичайното за такъв ранен етап от операцията. Неженен и безд'етен, той винаги бе потиснат по време на големите празници.

- Сигурен ли си, че искаш да го направиш?

- Да се кача на влака за Лондон на Бъдни вечер ли? Всъщност бих предпочел да се разходя дотам.

- Говорех за Надия.

- Знам, Ели.

Лавон погледна през прозореца на колата тълпата, която се стичаше към входа на гарата. Както обичайно, тя се състоеше от бизнесмени, студенти, туристи, африкански имигранти и джебчии, всичките наблюдавани зорко от тежковъоръжени френски пазители на реда. Цялата държава трепереше в очакване кога ще експлоди-ра следващата бомба. Подобно на останалата част от Европа.

- Някой ден ще ми разкриеш ли какво ти каза тя онази вечер в градината?

- Не.

Ели очакваше този отговор. При все това не успя да прикрие разочарованието си.

- От колко време работим заедно?

- От сто и петдесет години - отвърна Габриел. - И абсолютно никога не съм крил от теб каквато и да е важна информация.

- А защо го правиш сега?

- Защото тя ме помоли.

- Казал ли си на жена си?

- Казвам на жена си всичко, а жена ми не ми казва нищо. Такава е договорката ни.

- Късметлия си ти - каза Лавон. - Още една причина да не даваш обещания, които не можеш да спазиш.

- Аз винаги спазвам обещанията си, Ели.

- От това ме е страх. - Той погледна Габриел. - Сигурен ли си в нея?

- Колкото и в теб.

- Тръгвай - подкани го Лавон след малко. - Не искам да изпуснеш влака. И ако случайно се натъкнеш на самоубиец атентатор вътре, моля те, просто кажи на някой полицай. Последното, което ни трябва сега, е да гръмне някоя френска гара.

Габриел подаде на Лавон своята деветмилиметрова берета, после слезе от колата и се отправи към гишетата за билети. По някакво чудо влакът му замина и към шест часа същия следобед той вече крачеше по тротоарите на квартал Сейнт Джеймс. Ейдриън Картър по-късно щеше да открие символика в завръщането на Г абриел в Лондон, тъй като именно оттам бе започнало неговото пътешествие. В действителност обаче мотивите затова завръщане далеч не бяха толкова възвишени. Планът му да разруши мрежата на Рашид отвътре включваше една измама. И какво по-удачно място за извършването на подобен акт имаше от света на изобразителното изкуство?

34.

СЕЙНТ ДЖЕЙМС, ЛОНДОН

Съучастникът на Габриел все още не знаеше нищо за неговите планове - което едва ли бе изненадващо предвид факта, че той не бе друг, а самият Джулиан Ишърууд, собственик на галерията „Ишърууд Файн Артс“, намираща се на Мейсънс Ярд в квартал Сейнт Джеймс. Сред стотиците картини, притежание на галерията на Джулиан, беше и „Мадоната с младенеца и Мария Магдалина“, доскоро приписвана на венецианския майстор Палма ил Векио, а понастоящем не на другиго, а на самия Тициан. В момента платното, покрито с пласт хартия, бе заключено в подземното хранилище на галерията. Самият Ишърууд вече бе започнал да ненавижда това произведение почти толкова, колкото и човека, който го бе обезобразил. Всъщност в тревожното съзнание на Джулиан Ишърууд великолепното платно се бе превърнало в своеобразен символ на неразборията в живота му.

На Ишърууд му се искаше да забрави последната есен. Беше продал само една незначителна религиозна картина на незначителен колекционер от Хюстън, придобивайки единствено хронична суха кашлица, която можеше да опразни кое да е помещение по-бързо от бомбена заплаха. На Мейсънс Ярд се носеше слух, че той е в разгара на поредната криза на възрастта - седма или осма, в зависимост дали се броеше Синият период, когато беше изоставен от девойката, която правеше кафе в ,Доста“ на „Пикадили“. Сърдечният директор на отдел,"Стари майстори“ в аукционна къща „Бонамс“ - Джеръми Краб, подхвърли, че едно парти изненада вероятно би повдигнало духа на Джулиан. Според Оливър Димбълби, позакръгления конкурент на Ишърууд от Бъри Стрийт, тази идея беше най-глупавото нещо, което бе чувал през изминалата година. „Здравето на Джули в момента е толкора крехко - обоснова се Оливър, - че едно парти изненада би могло и да го убие.“ Той предложи вместо това да изпратят на Ишърууд някоя надарена проститутка, но това бе решение, което Оливър прилагаше за абсолютно всеки проблем, бил той личен или професионален.

Следобеда, когато Габриел пристигна в Лондон, Джулиан Ишърууд затвори галерията по-рано и тъй като нямаше по-добра идея, се отправи през проливния дъжд към Дюк Стрийт, за да изпие едно питие в „Грийнс“. В компанията на Роди Хъчинсън, който по всеобщо мнение бе най-безскрупулният търговец на картини в целия Сейнт Джеймс, Ишърууд бързо пресуши цяла бутилка бургундско вино, а след това обърна и чаша бренди за свое здраве. Малко след шест той излезе с олюляване на улицата, за да си хване такси, но точно когато видя едно приближаващо, го обхвана толкова тежък пристъп на кашлица, че не успя да вдигне ръка.

- Гадна работа! - процеди Джулиан, когато таксито го подмина, опръсквайки с вода панталоните му. - Гадна, гадна, гадна работа!

Гневният му изблик предизвика нов пристъп. Когато кашлицата най-после премина, той забеляза, че на тухления зид на прохода към Мейсънс Ярд се бе опрял някакъв мъж. Носеше шлифер „Барбур“ и ниско нахлупен каскет. Беше скръстил небрежно крака, а очите му шареха нагоре-надолу по улицата. За миг те се спряха върху Ишърууд и го изгледаха с някаква смесица от смайване и съжаление. После, без да продума, той се обърна, мина през прохода и закрачи по паветата на стария вътрешен двор. Против-но на здравия разум, Джулиан тръгна след него, кашляйки като пациент с туберкулоза на път към санаториума.

- Нека обобщим - каза Ишърууд. - Най-напред покриваш моя Тициан с туткал от заешка кожа и хартия. После го зарязваш в хранилището ми и изчезваш незнайно къде. А сега се появяваш изневиделица, както обикновено в... неугледен вид, и заявяваш, че имаш нужда от споменатия Тициан за някакъв свой страничен проект. Пропуснах ли нещо?

- За да се осъществи замисълът ми, Джулиан, ще се наложи ти да заблуждаваш художествените среди и да се държиш по начин, който някои от твоите колеги биха определили като неетичен.

- Тоест искаш да си я карам постарому, хлапе - сви рамене Ишърууд. - Но какво ще спечеля аз от това?

- Ако планът ми сработи, повече няма да има атентати като този в Ковънт Гардън.

- Докато не се появи следващият смахнат джихадист. Тогава пак ще се върнем в изходна позиция, нали? Не съм експерт в тази област, но ми се струва, че играта, наречена „тероризъм“, е много подобна на търговията с картини. И в нея има върхове и спадове, успехи и провали, но винаги успява да просъществува.

В горната изложбена зала на галерия „Ишърууд Файн Артс“ лампите излъчваха мека светлина, подобно на молитвени свещи. Дъждът трополеше по таванския прозорец, а от прогизналото палто, което Ишърууд още не бе съблякъл, се стичаше вода. Той изгледа неодобрително получилата се на паркета локва, а след това вдигна поглед към обезобразената картина на покрития със зелено сукно статив.

- Имаш ли представа колко струва това тук?

- При честен търг, поне десет милиона. Но при аук-циона, който аз съм замислил...

- Палавник! - възкликна Ишърууд. - Ама че си палавник!

- Споменавал ли си за нея пред някого, Джулиан?

- За тази картина... -Ишърууд поклати глава. - ...нито дума пред никого.

- Сигурен ли си, че езикът ти не се е развързал дори за миг на бара в „Грийнс“? Или пък докато си бил сред завивките с онази възмутително млада жена от „Тейт“?

- Името й е Пенелъпи - уточни Ишърууд.

- Тя знае ли за картината, Джулиан?

- Разбира се, че не. Знам как да се държа, когато направя голям удар, хлапе. За такива неща човек не бива да се хвали. Трябва да си държи устата затворена, докато настъпи големият миг. Чак тогава може да надуе фанфарите, за да научи целият свят за успеха му. И за тази своя съобразителност човек обикновено бива възнаграден. Според твоя сценарий обаче аз ще понеса загуба. За благото на Божиите чада, разбира се.

- Загубата ти ще бъде временна.

- Колко временна?

- ЦРУ поема всички разноски по операцията.

- Това е нещо, което не се чува всеки ден в художествена галерия.

- По един или друг начин, Д жулиан, ти ще си получиш възнаграждението.

- Ама разбира се! - каза Ишърууд с престорена увереност. - Това ми напомня за случая, когато моята Пенелъпи ме уверяваше, че съпругът й щял да се прибере След час. А аз вече съм прекалено стар, за да прескачам градински огради.

- Още ли се срещате?

- С Пенелъпи? Не, заряза ме - каза Ишърууд и поклати глава. - Рано или късно всички ме оставят. Освен теб, хлапе. И проклетата кашлица. Вече започвам и нея да приемам като стар приятел.

- Ходи ли на лекар?

- Все не успявам да си запиша час. Националната здравна служба работи напоследък толкова зле, че вече се замислям дали да не се присъединя към „Християнска наука“*.

- Мислех, че си хипохондрик.

- И то от най-отдадените. - Ишърууд разчопли с нокът хартията в горния десен ъгъл на платното.

- Всяка частица боя, която падне, ще трябва да върна обратно.

- Съжалявам - каза Джулиан и бързо пъхна ръка в джоба на палтото си. - Всъщност това вече има прецедент. Преди две или три години „Кристис“ продадоха творба, която се приписваше на школата на Тициан, за нищож-ната сума от осем хиляди лири. Впоследствие се оказа, че картината не е дело на школата на Тициан, а на самия Тициан. Както можеш да си представиш, бившите собственици не бяха твърде щастливи. Обвиниха „Кристис“ в професионална небрежност. Наеха адвокати. В пресата излязоха сума унищожителни материали. Грозна история.

- Може би трябва да дадем на „Кристис“ възможност да изкупят грешката си.

- Сигурно ще се зарадват. Има обаче един малък проблем.

- Само един ли?

- Вече изпуснахме разпродажбата на стари майстори.

- Така е - призна Габриел. - Но забравяш за специалния търг за произведения на Венецианската школа, планиран за първата седмица на февруари. Една току-що открита картина на Тициан може да внесе необходимото оживление.

- Палавник! Ах, какъв си палавник!

- Признавам се за виновен.

- Предвид миналите ми взаимоотношения с определени нечисти елементи, участващи в тази операция, сигурно би било добре да не разкриваме връзката между галерията и крайната продажба. Това означава, че ще се наложи да прибегнем до услугите на друг търговец на картини. Предвид обстоятелствата ще ни е необходим някой алчен мошеник от най-висша класа.

' - Знам кого имаш предвид - каза Габриел. - Но сигурен ли си, че ще се справи?

- Идеално - увери го Ишърууд. - А сега ни трябва само една картина на Тициан, която изглежда автентична.

- Мисля, че мога да го уредя.

- Къде възнамеряваш да работиш?

Габриел огледа помещението и каза:

- Мисля, че тук ще е подходящо.

- Необходимо ли ти е нещо друго?

Габриел му подаде списък. Ишърууд си сложи очилата за четене и смръщи вежди.

- Един топ италиански лен; професионална ютия; чифт увеличителни очила; един литър ацетон; литър ме-тилпрокситол; литър минерален спирт; дузина четки със самуров косъм номер 7 на „Уинсър и Нютън“; две хало-генни лампи със стативи; диск с операта „Бохеми“ на Джакомо Пучини... - Той изгледа Габриел над очилата. - Имаш ли представа колко ще ми струва всичко това?

Габриел сякаш не го чу. Той стоеше пред платното и подпрял с една ръка брадичката си и навел глава настрани, замислено го гледаше.

Според Габриел изкуството на реставрацията бе донякъде като правенето на любов. Беше най-добре да се извършва бавно и с внимание към детайла, като от време на време се правеха почивки за възстановяване на силите. В определени случаи обаче, когато майсторът познаваше обекта си както трябва, реставрацията можеше да бъде извършена изключително бързо, а резултатът да е същият.

От следващите десет дни впоследствие Габриел щеше да помни много малко. За него целият този безсънен период беше хаос от лен, разтворител и бои, озвучен от музиката на Пучини и осветен от ярката бяла светлина на работните халогенни лампи. Първоначалните му опасения за състоянието на платното за щастие се оказаха преувеличени. Нещо повече, щом отстрани пожълтелия лак, той установи, че творбата на Тициан до голяма степен е останала непокътната, с изключение на няколко оголени петна по тялото на Дева Мария и четири протрити ивици на местата, където платното е било притиснато в старата подрамка. Тъй като вече бе реставрирал няколко творби на Тициан в миналото, сега Габриел успя да възстанови картината за почти толкова време, колкото вероятно е било нужно на самия майстор да я нарисува. Неговата палитра беше палитрата на Тициан, мазките му повтаряха мазките на майстора. Единствената разлика бе, че Тициан несъмнено е работел с екип от талантливи чираци и калфи, докато Габриел не разполагаше с друг асистент, освен Джулиан Ишърууд. Което означаваше, че на практика работи напълно сам.

Той не носеше часовник и затова имаше съвсем смът-на представа за изминалото време. А когато решеше да поспи, което се случваше рядко, лягаше на една кушетка в ъгъла на помещението, под сияен пейзаж от Клод Лорен. Изпиваше огромни количества кафе от „Коста“ и се хранеше главно със сладки и чаени бисквити, които Ишърууд носеше от „Фортнъм и Мейсън“. Тъй като не губеше време за бръснене, брадата му бе пораснала. За негово учудване, беше станала по-дълга дори от предния път. Ишърууд каза, че сякаш виждал самия Тициан да работи по платното си. Предвид необикновените умения на Габриел това сравнение бе доста сполучливо.

През последната вечер в Лондон Габриел се спря пред Теме Хаус - крайречната щабквартира на МИ5, където, спазвайки обещанието си, информира Греъм Сиймор, че операцията е стигнала до Британските острови. Сиймор беше в лошо настроение и мислите му определено бяха заети с друго. Синът на бъдещия крал беше решил да се жеци в края на пролетта, а от Сиймор и неговите колеги в столичната полиция се очакваше да не допуснат нещо да провали събитието. Докато слушаше Сиймор да се оплаква, Габриел си припомни думите, които бе изрекла Сара в градината на кафенето в Джорджтаун: Лондон е лесна мишена. Атентат може да бъде извършен там по всяко време.

Сякаш за потвърждение на това твърдение, когато излезе от Теме Хаус, Габриел установи, че линия „Юбилейна“ на лондонското метро е затворена по време на вечерния пиков час заради намерен подозрителен пакет. Той се отправи към Мейсънс Ярд пеш и под погледа на Ишърууд, който надничаше през рамото му, нанесе нов слой лак върху току-що реставрираната творба на Тициан. На следващата сутрин инструктира Надия да депозира двеста милиона долара в Трансарабска банка. После се качи на такси и се отправи към летище Хийтроу.

35.

ЦЮРИХ

Малко са държавите, изиграли по-значима роля в живота и кариерата на Габриел Алон от Конфедерация Швейцария. Той владееше добре три от нейните четири официални езика и познаваше планините и долините й като извивките по тялото на собствената си съпруга. Беше убивал в Швейцария, беше отвличан в Швейцария и бе успял да разкрие някои от най-отблъскващите й тайни. Само година по-рано в едно заведение в подножието на ледника Ле Диаблере той си бе дал дума никога повече да не стъпва в тази държава. Интересно как събитията никога не се развиваха според плановете на човек.

Седнал зад волана на наетото ауди, той мина покрай строгите банки и витрините на магазините по Банхофщрасе, а след това зави по натоварения път, следващ контура на западния бряг на Цюрихското езеро. Безопасната къща се намираше на около три километра южно от градския център. Беше модерно здание с много повече прозорци, отколкото се харесваше на Габриел, и разполагаше с малък кей с формата на буквата Т, който бе побелял от наскоро падналия сняг. На влизане Габриел дочу приглушен женски глас да пее на италиански. Усмихна се. Киара винаги си тананикаше, когато бе сама. Той остави чантата си във фоайето и отиде във всекидневната, която беше оборудвана като полеви команден пункт. Киара, вгледана в компютърния монитор, белеше портокал. Габриел я целуна по устните - бяха горещи, сякаш имаше температура. И продължи да я целува.

- Аз съм Киара Алон - промълви тя, галейки острата сива брада по бузите му. - А ти кой си?

- Не съм сигурен вече.

- Казват, че с напредването на възрастта паметта започва да изневерява - каза тя, без да спира да го целува. - Трябва да пробваш рибено масло. Чух, че помагало.

- По-скоро бих опитал от този портокал.

- Ммм, разбира се. Дълго те нямаше.

- Твърде дълго.

Тя разчупи плода на парченца и постави едно в устата му.

- Къде са другите от екипа? - попита той.

- Отидоха да следят служителя на Трансарабска банка, който има връзки с глобалното джихадистко движение.

- Значи си сама?

- Вече не.

Габриел започна да разкопчава блузата й. При допира му зърната на гърдите й се втвърдиха мигновено. Тя му подаде още едно парче портокал.

- Може би не е разумно да го правим пред компютъра - прошепна Киара. - Не се знае кой може да наблюдава.

- С колко време разполагаме?

- С колкото ти е нужно.

Тя го хвана за ръка и го поведе нагоре по стълбите.

- Бавно - промълвиха устните й, докато той я полагаше на леглото. - Бавно.

В стаята бе вече сумрачно, когато Габриел се отпусна изтощен до Киара. Двамата останаха да лежат дълго в мълчание, близо един до друг, но без да се докосват. Навън се чу далечният звук на преминаваща моторна лодка, последван малко по-късно от плисъка на вълни в кея. Киара се повдигна на лакът и прокара пръст по носа на Г абриел.

- Колко време смяташ да оставиш брадата?

- Не се харесвам така, но нещо ми подсказва, че ще имам нужда от нея при тази операция.

- Може би трябва да я задържиш и след операцията. Мисля си, че с нея изглеждаш...

- Не го казвай, Киара.

- Щях да кажа „авторитетен“.

- Това е все едно да наречеш една жена „елегантна“.

- Че какво има в това?

- Ще разбереш, когато хората започнат да ти казват, че изглеждаш елегантна.

- Не вярвам да е толкова лошо.

- Това никога няма да се случи, Киара. Ти си красива и винаги ще останеш красива. А ако аз не обръсна брадата си след края на операцията, хората ще започнат да те вземат за моя дъщеря.

- Говориш глупости.

- Биологически е напълно възможно.

- Кое?

- Да ми бъдеш дъщеря.

- Никога не съм си го помисляла.

- Недей и занапред - каза той.

Тя се засмя тихо, но не каза нищо повече.

- За какво си мислиш сега? - попита Габриел.

- Какво ли щеше да стане, ако не беше забелязал онова момче с бомбата под якето на Уелингтън Стрийт. Сигурно по време на взрива щяхме да обядваме някъде. Трагедията пак щеше да е голяма, разбира се, но после животът ни сигурно щеше да продължи нормално, както при всички други.

- А може би за нас именно това е нормалното, Киара.

- Нормалните двойки не правят любов в тайни квартири.

- Ако трябва да съм откровен, винаги ми е харесвало да се любим в тайни квартири.

- Аз се влюбих в теб именно в такава.

- В коя?

- Онази в Рим - отвърна тя. - Малкият апартамент в една от пресечките на Виа Венето, където те закарах, след като италианските полицаи се опитаха да те убият в онзи ужасен хотел до гарата.

- „Абруци“ - уточни Габриел с тежка въздишка. -Каква дупка!

- Но пък безопасният апартамент беше чудесен.

- Ти почти не ме познаваше.

- Всъщност вече те познавах доста добре.

- Приготви ми фетучини с гъби.

- Фетучини с гъби готвя само за хората, които обичам.

- Направи ми сега.

- Ще трябва да си ги заслужиш.

Киара щракна един ключ на стената до леглото. Малка халогенна лампа за четене блесна като лазер в очите на Г абриел.

- Трябваше ли да правиш това? - попита той, присвил очи.

- Седни.

Киара извади една папка от чекмеджето на нощното шкафче и я подаде на Габриел. Той я отвори и за първи път видя лицето на Самир Абас. Беше ъгловато, с очила и набола брада, със замислени кафяви очи и високо чело. На снимката той ходеше по улица в жилищната част на Цюрих. Носеше сив костюм - униформата на швейцарските банкери - и сребриста вратовръзка. Куфарчето му изглеждаше скъпо, както и обувките. Палтото му беше разкопчано и не носеше ръкавици. Говореше по мобилен телефон. Съдейки по начина, по който бе извил устните си, Габриел заключи, че вероятно говори на немски.

- Ето това е човекът, който ще ти помогне да купиш терористична групировка - каза Киара. - Самир Абас, роден в Аман през хиляда деветстотин шейсет и седма, завършил Лондонското училище по икономика и постъпил на работа в Трансарабска банка през 1998 година.

- Къде живее?

- В квартал Хотинген, близо до университета. Ако времето е хубаво, ходи на работа пещ, за да поддържа форма. Ако е лошо, хваща трамвая от „Рьомерхоф“ до финансовия квартал.

- Кой трамвай?

- Номер осем, разбира се. Кой друг?

Киара се усмихна. Подобно на Габриел, тя имаше енциклопедични познания за обществения транспорт в Европа.

- Къде е апартаментът му?

- На Карменщрасе номер четири. Това е малко, следвоенно здание с хоросанова мазилка. Има общо шест апартамента.

- Съпруга?

- Погледни следващата снимка.

На нея се виждаше жена, която вървеше по същата улица. Носеше западни дрехи, с изключение нахиджаба, който обграждаше детинското й лице. За лявата й ръка се държеше момченце на около четири години, а за дяс-ната - момиченце, наглед осем-деветгодишно.

- Казва се Джохара, което на арабски означава „скъпоценен камък“. Работи на половин работен ден като учителка в Ислямския общински център в западната част на града. По-голямото дете ходи на уроци там. А момченцето - на забавачка. И двете деца говорят добре швейцарски немски, но Джохара общува с тях на арабски.

- Самир ходи ли на джамия?

- Моли се в апартамента. Децата харесват американски анимационни филмчета, за ужас на баща си. Музиката обаче не им е позволена. Музиката е строго забранена.

- Тя знае ли за „благотворителните“ начинания на Самир?

- Използват един и същ компютър. Допускам, че е наясно.

- Къде е компютърът?

- В хола. Проникнахме в него веднага щом дойдохме. Сега получаваме стабилен аудио- и видеосигнал. Освен това четем имейлите му и следим какви страници отваря в интернет. Твоят приятел Самир се наслаждава редовно на джихадисткото порно.

- А мобилният му телефон?

- Отне ни малко време, но успяхме да обработим и него. - Киара посочи фотографията на Самир. - Носи го в десния джоб на палтото си. Направихме това в трамвая, докато отиваше на работа.

- Кои бяхте?

- Яков го блъсна, Одед бръкна в джоба му, а Мордекай свърши техническата част, докато Самир четеше вестника си. Всичко приключи за две минути.

- Защо никой не ми е казал за това?

- Не искахме да те притесняваме.

- Има ли още нещо, което не сте мц съобщили?

- Само едно - каза Киара.

- Какво?

- Някой ни следи.

- Швейцарците ли?

- Не. Не са швейцарците.

- А кой?

- Имаш три опита. Първите два не се броят.

Габриел взе кодираното си „Блекбъри“ и започна да набира някакъв номер.

36.

ЦЮРИХСКО ЕЗЕРО

На Ейдриън Картър му бяха необходими почти четиридесет и осем часа, за да стигне до Цюрих. Той се срещна с Габриел на ферибота за градчето Раперсвил на източния бряг на езерото. Носеше бежов шлифер и брой на „Нойе Цюрхер Цайтунг“ под мишница. Вестникът бе мокър от снега.

- Изненадвам се, че не носиш своите ЦРУ акредитиви.

- Взех някои мерки, преди да дойда.

- Как пътува?

- В икономична плюс - недоволно промърмори Картър.

- Каза ли на швейцарците, че идваш?

- Шегуваш ли се?

- Къде си отседнал?

- Никъде.

Габриел погледна през рамо Цюрих, който едва се виждаше през снежната пелена. В гледката липсваше какъвто и да било цвят - сив град край сиво езеро - и беше изцяло в унисон о настроението на Габриел.

- Кога смяташе да ми кажеш, Ейдриън?

- Какво да ти кажа?

Габриел подаде на Картър бял пощенски плик. Вътре имаше осем снимки - на осмина полеви агенти на ЦРУ.

- Колко време ви отне да ги идентифицирате? - поинтересува се Картър, прехвърляйки снимките навъсено.

- Наистина ли очакваш отговор на този въпрос?

- Всъщност не. - Картър постави снимките обратно и затвори плика. - Най-добрите ми хора в момента изпълняват друга мисия. Тези ми бяха подръка. Двама са новаци от Фермата.

Фермата беше центърът за обучение на ЦРУ. Намираше се край Кемп Пиъри, Вирджиния.

- Изпратил си стажанти да ни наблюдават? Ако не бях така ядосан, сигурно щях да се обидя.

- Не го приемай лично.

- Тази твоя малка маневра можеше да провали цялата ни операция. Швейцарците не са никак глупави, Ейдриън. Даже напротив. Наблюдават. Подслушват. И се дразнят изключително много, когато агенти на чужди секретни служби действат на тяхна територия, без преди това да са се разписали в книгата им за гости. Дори и най-опитните агенти са си имали големи неприятности тук. Включително от нашите. А какво прави Лангли? Изпраща осем голобради хлапета, които може и да не са стъпвали в Европа. Знаеш ли, че един от тях преди няколко дни се блъснал в Яков, докато се взирал в карта на града? Това си е истински анекдот, Ейдриън.

- Разбрах какво имаш предвид.

- Искам да ги изтеглиш - добави Габриел. - Още тази вечер.

- Боя се, че не е възможно.

- Защо?

- Защото определени висшестоящи личности проявяват интензивен интерес към вашата операция. Именно те решиха, че в нея е необходимо да се включи американски оперативен компонент.

- Предай на тези висшестоящи личности, че в операцията вече участва американски оперативен компонент. Името му е Сара Банкрофт.

- Един-единствен анализатор от Контратерористичния център не се брои.

- Този единствен анализатор превъзхожда многократно всеки от осмината дръвници, които сте пратили да ни следят.

Картър се загледа в езерото, но не каза нищо.

- Какво има, Ейдриън?

Картър върна плика на Габриел.

- Как бих могъл да те склоня да изгориш проклетите снимки?

- Започвай да говориш.

37.

ЦЮРИХСКО ЕЗЕРО

На горната палуба имаше малко кафене. Картър пи воднисто кафе. Габриел си поръча чай. Двамата си поделиха изсъхнал сандвич с яйца и порция пържени незнайно кога картофи. Картър запази касовата бележка за възстановяване на разходите му.

- Помолих те да запазиш името й в пълна тайна - каза Г абриел.

- Опитах.

- Някой е подшушнал на президентската администрация в Белия дом. Бях повикан в Овалния кабинет. Маккена и президентът ме подложиха на безпощаден кръстосан разпит. Повярвай ми, никой от тях не изпълняваше ролята на доброто ченге. Подложиха ме на изключителен натиск, лишиха ме от сън, от храна и вода, изобщо приложиха всички техники, които ни бе забранено да използваме при разпитите на наши неприятели. Не им беше нужно много време, за да ме пречупят. Достатъчно е да ти кажа, че президентът вече знае името ми. Знае също така и името на мюсюлманката с безупречна репутация пред джихадистите, с която, така да се каже, делите едно легло в операцията.

- И?

- Не са особено щастливи.

- Нима?

- Изпитват опасения, че американско-саудитските отношения ще пострадат сериозно, ако тази операция се провали с гръм и трясък. Затова не желаят занапред Лангли да е просто пътник.

- Искат вие да управлявате самолета?

- Не само - каза Картър. - Искат да поддържаме самолета, да го зареждаме с гориво, да осигуряваме хранителните продукти за кухнята и да товарим багажа в ба-гажното отделение.

- Тоест да упражнявате цялостен контрол? Това ли ми казваш?

- Именно.

- Не съзирам логиката, Ейдриън.

- В кое?

- Честно казано, във всичко. Ако ние ръководим шоуто, тогава президентът на САЩ спокойно може да отрече пред Саудитците, че има пръст, в случай че нещо се обърка. Но ако Лангли поеме контрола, тогава цялата отговорност пада върху Белия дом. Все едно да свалят гарда и да открият брадичката си за ъперкът.

- Знаеш ли, Габриел, не съм поглеждал нещата от този ъгъл. - Картър взе последния картоф. - Може ли?

- Да ти е сладко.

Американецът пъхна картофа в устата си и дълго бърса солта от пръстите си.

- Имаш основания да се гневиш - накрая каза той. -На твое място и аз щях да съм ядосан.

- Защо?

- Защото се опитах да ти хвърля прах в очите с евтино обяснение. А ти не го заслужаваш. Всъщност президентът и неговият предан празноглав слуга Джеймс Маккена не се опасяват, че операцията Ал Бакари е въз-можно да се провали. Страх ги е, че може да успее.

- Ще ми обясниш ли отново, Ейдриън? Последните няколко дни бяха много натоварени за мен.

- Изглежда, президентът е лудо влюбен.

- Коя е щастливката?

- Надия - промърмори Картър, прикривайки уста със смачканата си салфетка. - Направо е полудял по нея. Харесва историята й. Харесва куража й. И по-важното, много му допада операцията, която сте изградили около нея. Благородна мисия. Интелигентна. Прогресивна. И перспективна. На всичко отгоре съответства на надеждите му за бъдещо сътрудничество между ислямския свят и Запада, което ще надделее над екстремизма. Силата на разума срещу примитивната животинска сила. Той иска мрежата на Рашид да бъде разбита и унищожена преди следващите избори. И не желае да поделя заслугите за това с никого.

- Тоест иска да го постигне сам? Без партньори?

- Не напълно - каза Картър. - Готов е да включи французите, британците, датчаните и испанците, понеже станаха жертви на атентати.

- А кой ще бъде прекият ръководител на операцията?

- В момента работи за частна охранителна компания. И се справя доста прилично, доколкото чувам.

- Трябва да е компетентен - натърти Габриел. - И това го казвам съвсем сериозно, Ейдриън. Това е свещена истина. Именно тя може да спаси една операция от прЬг вал. Само тя може да доведе до благоприятен завършекл

- Притесненията ти са отчетени.

- И игнорирани.

Картър не отвърна нищо.

- Какво ще стане с мен и екипа ми?

- Екипът ти ще бъде заменен с хора на Управлението. Ти ще останеш консултант до края на шоуто.

- А след това?

- Ще бъдеш освободен от продукцията.

- Впрочем имам новина за теб, Ейдриън. Шоуто вече започна. Звездата в него ще направи своя дебют именно тук, в Цюрих, утре следобед.

- Ще се наложи да отложим дебюта й, докато новият ръководен екип започне да изпълнява задълженията си.

Габриел се вгледа в светлините на Раперсвил по брега.

- Забравяш нещо - след малко каза той. - Звездата на Шоуто е примадона. И то много взискателна. Не би се съгласила да работи за всекиго.

- Искаш да кажеш, че ще работи за теб, за човека, убил баща й, но не и за нас?

- Тъкмо това искам да кажа.

- Бих искал лично да се уверя в това.

- Заповядай. Ако искаш да разговаряш с Надия, можеш да я намериш в офиса й на булевард „Осман“ в девети арондисман на Париж.

- Всъщност се надявахме да ни окажеш съдействие при прехвърлянето на операцията.

- Надеждата не е приемлива стратегия, когато става дума за човешки живот. - Габриел вдигна плика със снимките пред очите на събеседника си. - Освен това, ако трябваше да дам съвет на Надия, бих й препоръчал да стои възможно най-далеч от вашите новоизлюпени полеви агенти.

- Зрели хора сме. Водили сме не една и две битки заедно. Спасявали сме живота на немалко хора. Извършвали сме мръсната работа, с която никой друг не се е съгласявал да се захване. Но в този момент се чувствам адски засегнат от теб.

- Радвам се, че не само аз се чувствам така.

- Да не мислиш, че правя всичко това по свое желание? Та той е президентът, Габриел! Мога или да изпълня заповедта му, или да напусна. А аз нямам никакво намерение да напускам.

- Тогава, ако обичаш, предай на президента, че му желая успех - каза Габриел. - Все пак в един момент ще трябва да му припомниш, че Надия е само първата стъпка в проникването в мрежата на Рашид. В крайна сметка ще разбере, че операцията няма да е нито благородна, нито интелигентна, нито прогресивна. Просто се надявам президентът да не разлюби избраницата си, когато настъпи времето за тежките решения.

Фериботът потрепери, когато се допря до кея. Габриел се изправи рязко. Картър събра празните чаши и смачканите опаковки и бръсна на пода останалите по покривката трохи с опакото на дланта си.

- Искам да знам каквй са намеренията ти.

- Мисля да се върна в командния пункт и да уведомя екипа си, че се връщаме у дома.

- Това окончателното ти решение ли е?

- Никога не отправям празни заплахи.

- Тогава направи ми една услуга.

- Каква?

- Шофирай внимателно.

Двамата слязоха от ферибота в интервал от няколко секунди и по хлъзгавия пристан се отправиха към неголемия паркинг. Картър се качи в очакващия го мерцедес и отпътува към границата с Германия. Габриел седна зад волана на своето ауди и се отправи по моста Зеедам към противоположния край на езерото. Въпреки молбата на Картър, караше доста бързо.

Вече паркираше пред безопасната къща, когато Картър му позвъни, за да го запознае с параметрите на новото оперативно споразумение. Бяха прости и безусловни. Габриел и неговият екип щяха да продължа'? участието си в полевата дейност, докато операцията не навлезеше в територията на Саудитска Арабия. Президентът нямаше да допусне израелските служби да извършат някоя поразия в свещените земи на Мека и Медина. Проникнеше ли операцията на саудитска територия, играта за тях приключваше. Габриел затвори телефона и остана още известно време навън сам в мрака, претегляйки възможностите пред екипа си. Десет минути по-късно той се обади на Картър и неохотно прие условията му. След това влезе в къщата, за да уведоми хората си, че нямат време за губене.

38.

ПАРИЖ

В многоетажната сграда на авеню „Фош“ Надия ал Бакари си беше спретнала удобно градско жилище. Там имаше кабинет, всекидневна, огромна спалня и частна картинна галерия, която съдържаше дванайсет от най-ценните й притежания. Навсякъде можеха да се видят фотографиина баща й. На нито една от тях той не бе усмихнат, а демонстрираше джухайман - характерното „гневно лице“ за арабите бедуини. Единственото изключение беше един \непринуден кадър, заснет от Надия на борда на „Александра“ в последния ден от живота му. На него изражението му беше леко меланхолично, сякаш бе предусещал участта, която го очаква по-късно същата вечер на старото пристанище в Кан.

Поставена в^ребърна рамка, фотографията стоеше на нощната масйчка на Надия. До нея имаше часовник „Томас Томпиън“, закупен на търг за два и половина милиона долара и подарен на Надия за двайсет и петия й рожден ден. Напоследък той избързваше с няколко минути, в което тя съзираше зловеща символика. Сега се взираше в неговия силует, откакто се бе събудила със сепване в три през нощта. Вече усещаше зараждащото се поради необходимостта от кофеин пулсиращо главоболие. Въпреки това остана да лежи неподвижно в огромното си легло. През последния етап от подготовката й Габриел непрекъснато й бе напомнял да избягва всякакви промени в дневната си програма - програма, която няколко десетки членове на прислугата и личната й охрана можеха да рецитират наизуст. Всяка сутрин без изключение тя ставаше точно в седем, нито минута по-рано или по-късно. Подносът със закуската я очакваше на бюфета в кабинета й. Ако не бе поръчала друго, на него имаше неизменно термос с филтрирано кафе, кана с горещо мляко, чаша прясно изстискан портокалов сок, две препечени филийки, масло и конфитюр от ягоди. Вестниците трябваше да бъдат поставени в десния край на бюрото й: „Уолстрийт Джърнъл“ най-отгоре, а под него „Интернешънъл Хералд Трибюн“, „Файненшъл Джърнъл“ и „Монд“. До тях трябваше да е кожената папка с програмата й за деня. На телевизора трябваше да върви Би Би Си с изключен звук, а дистанционното да е някъде наблизо.

Вече бе шест и половина. Опитвайки се да мисли за всевъзможни други неща, но не и за пулсиращата болка в главата си, тя стисна очи и се опита да поспи още малко. Полудрямката й бе прекъсната трийсет минути по-късно от дискретното похлопване на нейната дългого-дишна икономка Есмералда. Както обикновено, Надия остана в леглото чак докато Есмералда не излезе. Тогава си облече пеньоар и под зоркия поглед на баща си от снимката отиде боса до кабинета.

Посрещна я ароматът на прясно сварено кафе. Тя си наля една чаша, добави мляко и три лъжички захар и седна на бюрото. По телевизията даваха репортаж от Исламабад - хаос, предизвикан от поредната взривена от Ал Кайда кола бомба, отнела живота на над сто души, повечето от които мюсюлмани. Надия остави звука изключен и отвори кожената папка с дневната си програма. Стори й се учудващо приятна. След два часа лично време трябваше да напусне жилището си и да отлети за Цюрих. Там, в една от конферентните зали на грандхотел „Дол-дер“, заедно с най-близките си съветници, щеше да се срещне с висшите мениджъри на една фирма за оптика от град Цуг, голям дял от която притежаваше „Ей Ей Би Холдингс“. Веднага след това й предстоеше втора среща, този път без съветниците. Тя бе определена като „частна среща“, което означаваше, че неин предмет щяха да са личните финанси на Надия.

Тя затвори кожената папка и по навик посвети следващия час на вестниците, сутрешното кафе и препечените филийки. Малко след осем включи компютъра си, за да провери състоянието на азиатските пазари, а после в продължение на няколко минути превключваше различните новинарски телевизионни канали. Остави емисията на „Ал Джазира“, където основна новина беше не касапницата в Исламабад, а израелски военен удар в Ивицата Газа, при който бяха убити двама от висшите ръководители на „Хамас“. Определяйки удара като „престъпление срещу човечеството“, турският премиер отправяше призив към Организацията на обединените нации да накаже Израел с икономическисанкции. В следващите кадри призивът му бе отхвърлен от висш саудитски духовник. „Времето за дипломация приключи - заяви той пред раболепния кореспондент на "Ал Джазира“. - Настъпи моментът всички мюсюлмани да се обединят във въоръжена борба срещу ционистките натрапници. И нека Бог накаже онези, които посмеят да сътрудничат на враговете на исляма!“

Надия изключи телевизора, върна се в спалнята и облече спортен екип. Не харесваше физическите активности, особено откакто премина трийсетте. Но въпреки това всяка сутрин съвестно правеше кардиотренировка, защото това се очакваше от всяка модерна бизнесдама, живееща на Запад. Все още усещайки лека болка в главата, тя съкрати и без това кратката си тренировка. След като потича с немного високо темпо по пътеката, в продължение на няколко минути прави упражнения за разтягане на гумената постелка. След това полежа неподвижно по гръб със събрани глезени и разперени встрани ръце.. Както обикновено, тази поза създаде у нея усещане за безтегловност. Днес обаче, освен познатото усещане, я споходи и шокиращо ясна картина на бъдещето. Тя остана така няколко минути, без да променя нищо в позата си, размишлявайки дали си струва да предприеме пътуването до Цюрих. Нужно бе само едно телефонно обаждане, помисли си тя. Едно телефонно обаждане - и целият този товар щеше да падне от плещите й. Но не можеше да си наложи да направи това обаждане. Вярваше, че е изпратена на земята по това време и на това място с определена цел. Вярваше, че същото се отнася и за човека, който бе убил баща й. И не искаше да го разочарова.

Надия се изправи и след като изчака да премине краткото замайване, се върна в спалнята. Взе си душ и се напарфюмира, после влезе в гардеробната и избра какво да облече. Този път пренебрегна светлите тонове, които предпочиташе, и се спря на по-неутрални нюанси на сивото и черното. На косата си отдели особено внимание. Когато половин час по-късно мина покрай Рафик ал Камал и се настани на задната седалка в лимузината, лицето й бе придобило характерния бедуински джухайман. Трансформацията беше почти съвършена. Сега тя бе богата саудитка, която търсеше отмъщение за убийството на баща си.

Колата мина през портала и излезе на улицата. Докато минаваха покрай Булонския лес, Надия забеляза човека, когото познаваше като Макс - вървеше няколко крачки след жена, приличаща на Сара. Миг по-късно автомобилът й бе изпреварен от мотоциклет, управляван от слаб мъж с каска и черно кожено яке. Нещо у него извика болезнен спомен у Надия. „Това е само въображението ми“, каза си тя, когато моторът изчезна в една странична уличка. Просто нервите й бяха твърде опънати.

По волята на Ал Сауд, Надия бе принудена да задържи не само бившата охрана на баща си. Цялата основна структура на компанията й бе останала същата, както и повечето от висшите кадри. Дауд Хамза, завършил Станфорд ливанец, все още движеше ежедневните операции. Манфред Верли, швейцарски финансист с непоклатимо като гранитна скала самообладание, все още управляваше парите й. А правният екип, познат като Абдул и Абдул, все така съумяваше да представя нещата видимо открити. Още двайсетина други съветници, лакеи, момчета за всичко и службогонци се бяха събрали във ВИП салона на летище Льо Бурже и очакваха появата на Надия. Когато стана десет часът, те се отправиха към боинга на Ей Ей Би и в 10,15 ч. вече летяха за Цюрих. Едночасовия полет прекараха в обсъждания и сметки около конферентната маса, а след като кацнаха на летище Клотен, се качиха в цял конвой очакващи ги мерцедеси, които с висока скорост ги откараха по гористите склонове на Цюрих-берг до впечатляващия вход на грандхотел, Долдер“. Там групата бе посрещната от мениджъри на хотела,~които ги съпроводиха до конферентна зала с алпийско наименование и изглед към Цюрихското езеро, който обясняваше безбожния наем. Представителите на швейцарската\фир-ма за оптика вече бяха пристигнали и се бяха струпали около разточителната блокмаса. Хората от екипа на Ей Ей Би се настаниха около масата и започнаха да Сварят куфарчета и лаптопи. Те никога не консумираха храна по време на бизнес срещи. Това бе едно от правилата на Зизи.

По програма срещата трябваше да продължи два часа. Тя завърши с трийсет минути по-късно с обещанието на Надия да инвестира още двайсет милиона франка в швейцарската компания, за да подпомогне осъвременяването на нейните фабрики и продуктови линии. След като изказаха своите благопожелания, членовете на швейцарската делегация си тръгнаха. Прекосявайки изисканото лоби на грандхотела, те минаха покрай слаб, леко брадясал арабин, на възраст малко над четирийсетте. Той седеше сам, а до краката му имаше бизнес куфарче. Пет минути по-късно чрез телефонно обаждане той бе повикан в конферентната зала, която швейцарците току-що бяха напуснали. Там го очакваше красива жена.

- Нека Аллах ви благослови - поздрави го тя на арабски.

- И вас - отвърна Самир Абас на същия език. - Надявам се, че срещата ви с швейцарците е преминала добре.

- Незначителни светски въпроси - отвърна Надия и пренебрежително махна с длан.

- Бог е проявил особена щедрост към вас - каза Абас. - Подготвил съм няколко предложения как да инвестирате парите си.

- Нямам нужда от инвестиционни съвети, господин Абас. И сама се справям доста добре.

- Тогава как бих могъл да ви бъда полезен, госпожице Ал Бакари?

- На първо време, като седнете. А след това, като изключите телефона си. В днешно време човек трябва да бъде предпазлив с електронните устройства. Никога не се знае кой може да подслушва.

- Разбирам ви много добре.

Тя се усмихна.

- Не се и съмнявам.

39

ЦЮРИХ

Бяха седнали в противоположните краища на конферентната маса. Нямаше никакви освежителни напитки, освен две бутилки швейцарска минерална вода, които никой от двамата не докосна. Между тях бяха оставени двата смартфона с извадени симкарти. Самир Абас бе извърнал очи от незабуленото лице на Надия и внимателно изучаваше полилея над главата си. Там, между крушките и кристалите, имаше миниатюрен предавател с малък обхват, който бе инсталиран по-рано същата сутрин от Мордекай и Одед. Сега двамата следяха сигнала му от една стая на четвъртия етаж, чиято цена бе заплатена изцяло от Националната тайна служба на Централното разузнавателно управление. Габриел слушаше от безопасната къща на другия бряг на езерото по микровълнов приемник. Устните му леко помръдваха, сякаш несъзнателно се опитваше да подсказва репликите на Надия.

- Бих искала да ви поднеса своите най-искрени извинения - каза тя.

Абас бе озадачен.

- Вие току-що депозирахте двеста милиона долара във финансовата институция, за която работя, госпожице Ал Бакари. Не разбирам защо е необходимо да се извинявате.

- Защото скоро след смъртта на баща ми вие ме помолихте да направя дарение в полза на ислямска благотворителна фондация, с която имате връзка. А аз отклоних молбата ви. И то доста безцеремонно, ако не ме лъже паметта.

- Беше неуместно да се обръщам към вас в такъв деликатен момент.

- Знам, че сте го направили с най-добри намерения. Зекят¹ има огромно значение за нашата вяра. Впрочем баща ми искрено вярваше, че даването на милостиня е най-важният от Петте стълба на исляма.

- Баща ви беше безкрайно щедър човек. Винаги можех да разчитам на него в случай на нужда.

- Той винаги се изразяваше ласкаво за вас, господин Абас.

- Както и за вас, госпожице Ал Бакари. Вашият баща ви обичаше много. Навярно изпитвате огромна болка от загубата. Но бъдете спокойна, баща ви сега е с Аллах в рая.

- Иншаллах - замислено изрече тя. - Опасявам се обаче, че не съм имала и един спокоен ден от убийството насам. А болката ми се подсилва от факта, че убийците му така и не получиха възмездие за злодеянието си.

- Имате право да се гневите. Всички изпитваме същото. Убийството на баща ви беше оскърбление за всички мюсюлмани.

- Но какво да правя с този гняв?

- За съвет ли ме питате, госпожице Ал Бакари?

- За духовен съвет - отговори тя. - Знам, че сте човек със силна вяра.

- Също като баща ви - каза той.

- Също като баща ми - меко повтори тя.

Абас за миг се вгледа в очите й и после отново извърна поглед.

- Коранът е не само носител на словото на Аллах -започна Абас. - Той е също така законодателен документ, който управлява всеки аспект от живота ни. Там е предписано пределно ясно какво да се предприеме в случай на убийство. Нарича се ал кисас. Като най-близък жив роднина, вие имате три възможности. Можете просто да простите на виновника. Можете да приемете кръвнина. Или да сторите на убиеца същото, което той е причинил на жертвата, без обаче да убивате никого другиго.

- Хората, убили баща ми, са наемници. Други са ги изпратили.

- В такъв случай онези, които са изпратили убийците, носят най-висшата отговорност за смъртта на баща ви.

- И ако не мога да намеря в сърцето си сили да им простя?

- Тогава, според законите на Аллах, вие имате правото да ги убиете. Без обаче да убивате никого другиго -бързо добави той.

- Трудна задача, не смятате ли, господин Абас?

Банковият служител погледна Надия право в очите, за

първи път без помен от обичайното за мюсюлманите благоприличие.

- Нещо не е наред ли? - поинтересува се тя.

- Аз знам кой уби баща ви, госпожице Ал Бакари. Знам защо бе убит.

- В такъв случай знаете също, че за мен няма да е възможно да ги накажа според законите на исляма. - Направи пауза, след което добави: - Не и без чужда помощ.

Абас вдигна изключеното „Блекбъри“ на Надия и го заразглежда мълчаливо.

- Няма защо да се притеснявате - тихо каза тя.

- Защо да се притеснявам? Управлявам сметките на най-големите клиенти на Трансарабска банка. В свобод-ното си време набирам средства за законни благотворителни фондации, за да помогна за облекчаване на страданията на мюсюлманите по света.

- Тъкмо затова поисках среща с вас.

- Желаете да направите дарение ли?

- И то значително.

- В полза на кого?

- На хора, които биха се погрижили да бъда справедливо възмездена заради смъртта на баща ми.

Абас върна телефона й на масата, но не отвърна нищо. Надия издържа погледа му в продължение на един сякаш безкраен момент.

- Ние с вас живеем на Запад, ала сме чада на пустинята. Моето семейство е от Неджд, а вашето е от Хиджаз. Можем да си кажем много неща с малко думи.

- Моят баща ми говореше само с очите си - замислено промълви Абас.

- Моят също - рече Надия.

Самир отвъртя капачката на бутилката си с минерална вода и напълни чашата пред себе си бавно, сякаш това бе последната вода на земята.

- Благотворителните фондации, с които съм свързан, са изцяло легитимни - най-сетне каза той. - С парите, които постъпват в тях, се строят пътища, училища, болници... От време на време част от тях попадат в ръцете на една групировка в племенните територии на Северозападен Пакистан. Убеден съм, че тази групировка ще приеме с радост всяка предложена помощ. Както знаете, те наскоро изгубиха главния си покровител.

- Не ме интересува групировката в племенните територии на Северозападен Пакистан - каза Надия. - Те вече не са ефективни. Времето им е отминало.

- Кажете това на гражданите на Париж, Копенхаген, Лондон и Мадрид.

- Доколкото знам, въпросната групировка няма нищо общо с тези удари.

Абас рязко вдигна поглед.

- Кой ви е казал подобно нещо?

- Човек от моята охрана, който поддържа пряк контакт със саудитските тайни служби.

Надия сама се изненада колко бързо измисли тази лъжа. Самир завъртя отново капачката на бутилката и известно време сякаш обмисляше отговора си.

- Носят се слухове за йеменския проповедник - накрая рече той. - Онзи, който има американски паспорт и говори като американец. Чува се, че иска да разгърне още дейността си. Благотворителната си дейност, разбира се - уточни Абас.

- Знаете ли как може да се осъществи връзка с неговата организация?

- Ако намеренията ви да ги подкрепите са сериозни, аз бих могъл да ви уредя среща.

- Колкото по-скоро, толкова по-добре - кимна тя.

- Това не са хора, които харесват да им се казва какво да правят, госпожице Ал Бакари. Особено пък от жени.

- Аз не съм случайна жена. Аз съм дъщеря на Абдул Азиз ал Бакари. И чакам този момент от доста дълго време.

- Те също. От стотици години. Това са хора с огромно търпение. Вие също трябва да бъдете търпелива.

Срещата бе приключена също така прецизно, както бе замислена и проведена до този момент. Абас се върна в офиса си, Надия се качи на самолета си, а Одед и Мордекай се прибраха в безопасната къща на западния бряг на езерото. Габриел не си даде труда да ги посрещне. Беше се привел над компютъра във всекидневната със слушалки на ушите. С изписано на лицето примирение, той спираше записа и го възпроизвеждаше отново и отново.

- Това не са хора, които харесват да им се казва какво да правят, госпожице Ал Бакари, Особено пък от жени.

- Аз не съм случайна жена. Аз съм дъщеря на Абдул Азиз ал Бакари. И чакам този момент от доста дълго време.

- Те също. От стотици години. Това са хора с огромно търпение. Вие също трябва да бъдете търпелива.

- Имам една молба, господин Абас. Заради онова, което сполетя баща ми, е от съществена важност да знам с кого ще се срещна и дали ще бъда в безопасност.

- Нямате причина за тревога, госпожице Ал Бакари. Човекът, с когото ще ви уредя среща, не представлява абсолютно никаква заплаха за безопасността ви.

- Кой е той?

- Казва се Марван бин Тайиб. Декан е на Факултета по ислямско богословие в Университета в Мека. И е изключително праведен човек.

Габриел натисна бутона за пауза. После върна записа и отново го пусна.

- Казва се Марван бин Тайиб. Декан е на Факултета по ислямско богословие в Университета в Мека. И е изключително праведен човек.

Габриел спря записа. След това с неохота изпрати името на Ейдриън Картър в Лангли. Отговорът пристигна пет минути по-късно. Беше резервация за сутрешния полет за Вашингтон. В икономична класа, разбира се. Това бе отмъщението на Картър.

40.

ЛАНГЛИ, ВИРДЖИНИЯ

- Браво - каза Картър. - Превъзходно изпълнение. Произведение на изкуството. Наистина!

Той стоеше пред асансьорите на седмия етаж в сградата на Управлението, а усмивката му бе изкуствена като вечно цъфналите цветя в кабинета му. Бе онази утешителна усмивка, която застива на лицето на директора в период на съкращения, отбеляза наум Габриел. В сцената липсваха само златният часовник, пликът със скром-ното обезщетение и подаръчният ваучер за вечеря за двама в изискания ресторант „Мортънс“.

- Хайде - каза Картър, потупвайки Габриел по рамото - нещо, което не правеше никога. - Искам да ти покажа нещо.

След като се спуснаха на едно от подземните нива на сградата, те вървяха дълго по сиви коридори, дълги сякаш по километър. Крайната им цел беше стаичка с прозорец към огромно като пещера помещение, наподобяващо брокерска зала на Уолстрийт. Върху всяка от четирите стени трепкаха монитори с размерите на улични билбор-дове. Под тях най-малко двеста компютърни екрана осветяваха двеста лица на служители. С какво точно се занимаваха тези хора, Габриел не знаеше. Ако трябваше да е честен, вече не бе напълно сигурен дали все още се намира в Лангли - и дори на територията на щата Вирджиния.

- Сметнахме, че е време да съберем всички под един покрив - поясни Картър.

- Всички? - попита Габриел.

- Това е твоята операция - каза Ейдриън.

- Всичко това заради една операция?

- Ние сме американци - рече Картър с нотка на разкаяние. - Обичаме големите мащаби.

- Това място сигурно има собствен пощенски код.

- Всъщност това място още няма име. На този етап го наричаме Рашидистан - в твоя чест. Ще те разведа на кратка обиколка.

- Предвид обстоятелствата, смятам, че заслужавам да разгледам по-обстойно.

- Пак ли ще се препираме?

- Само ако се налага.

Картър поведе Габриел по тясно спираловидно стълбище надолу към оперативния център. Застоялият въздух миришеше на нов мокет и прегряваща електрическа мрежа. Млада жена с остра черна коса ги подмина, без да каже дума, и се настани на едно от многобройните работни места в центъра на залата. Габриел вдигна поглед към един от големите екрани и видя няколко известни политически анализатори от Вашингтон да обсъждат нещо в топлата светлина на студийни прожектори. Звукът беше изключен.

- Да не замислят антитерористичен удяр?

- Не, доколкото ми е известно.

- Тогава защо ги гледаме? - попита Габриел и се огледа със смесица от почуда и отчаяние. - И изобщо кои са всички тези хора?

Дори' Ейдриън Картър, формалният ръководител на операцията, се замисли за миг, преди да даде отговор.

- Повечето са от Управлението - накрая отговори той. - Но също така има хора от Агенцията за национална сигурност, ФБР, Министерството на правосъдието и Министерството на финансите. Както и няколко десетки човека със зелени баджове.

- Те да не са някакъв застрашен вид?

- Тъкмо напротив - каза Картър. - Хората със зелени баджове са частни контрактори. Дори на мен не ми е известно колко такива работят в Лангли в момента. Но едно знам със сигурност. Тези хора печелят много повече от мен.

- Какво точно вършат?

- Някои от тях са бивши служители в контратерористични звена, които получават три пъти по-високи заплати в различни частни фирми. В много случаи вършат абсолютно същата работа и разполагат със същото ниво на достъп до секретна информация. Но сега са на заплата не към Управлението, а към „АКМЕ Секюрити Сълюшънс“ или някоя друга частна компания.

- А останалите?

- Специалисти в извличането на знания от данни - каза Картър. - И благодарение на вчерашната среща в Цюрих, сега са затрупани с данни. - Посочи към една от работните маси. - Онази група например се занимава със Самир Абас, нашия приятел от Трансарабска банка. Анализират всеки негов имейл, всеки негов телефонен разговор, всяка финансова операция, осъществена от него. Успяха да проследят информационна нишка, водеща началото си отпреди атентатите от 11 септември. За нас само информацията, която добихме благодарение на Самир, оправдава средствата, които вложихме в тази операция. Изумително е как е убягвал от полезрението ни толкова години. Този човек е същинска находка. Както и неговият познат от Университета в Мека.

Девойката с остра черна коса подаде на Картър някаква папка. След това той отведе Габриел в звукоизолирана стая. Един-единствен прозорец в нея гледаше към оперативния център.

- Ето го твоето момче - каза Картър, подавайки на Алон снимка с голям размер. - Въплъщението на нашата саудитска дилема.

Габриел разгледа снимката, от която шейх Марван бин Тайиб се взираше мрачно в него. Саудитският духовник имаше дълга и неподдържана салафистка брада и изражението на човек, който не обича да го снимат. Червено-бялата му гутра - арабска кърпа за глава, бе поставена така, че разкриваше бялата шапчица такия, поставена отдолу. За разлика от повечето саудитци, той не беше закрепил гутрата с черната връвчица, известна като агал. С това показваше на света, че е духовен човек, който не се вълнува особено от външния си вид.

- Какво знаете за него? - запита Габриел.

- Произхожда от район, населен с уахабисти, на север от Рияд. В родното си градче притежава кирпичена колиба, в която се разказва, че веднъж е отсядал самият Уахаб. Мъжете в това градче винаги са се считали за хранители на истинската, най-чистата вяра. До ден днешен чужденците не са добре дошли там. Случи ли се да пристигне външен човек, местните крият лицата си и странят от него.

- Марван бин Тайиб има ли връзка с Ал Кайда?

- Твърде слаба - кимна Картър, - но все пак има. Той изиграва ключова роля за разпалването на мюсюлманските страсти в кралството, които през 1979 година довеждат до превземането на джамията „Масджид ал Ха-рам“ от ислямски екстремисти. В докторската си дисертация излага становището, че секуларизацията е скроен от Запада заговор, който цели унищожаването на исляма и Саудитска Арабия. Това негово съчинение се превръща в задължително четиво за радикално настроените членове на фамилия Сауд, сред които е и нашият стар приятел принц Набил, саудитският вътрешен министър, който до ден днешен отказва да признае, че деветнайсетима от похитителите на самолети на 11 септември са поданици на неговата страна. Набил е толкова впечатлен от дисертацията на Бин Тайиб, че лично пише препоръка авторът да бъде назначен на днешната влиятелна позиция в Университета в Мека.

Габриел върна снимката на Картър, който я погледна презрително и я пъхна обратно в папката.

- Това не е първият случай, когато името на Бин Тайиб се свързва с мрежата на Рашид - каза той. - Независимо от миналото си на радикалист, Бин Тайиб е съветник в прехвалената програма на Саудитска Арабия за превъз-питаване на терористи. Най-малко двайсет и петима сау-дитци са се завърнали на „бойното поле“ след завършване на програмата. Предполага се, че четирима от тях са в Йемен, при Рашид ал Хусейни.

- Има ли други връзки?

- Познай кой е последният човек, забелязан в компанията на Рашид вечерта, когато той преминава на страната на тъмните сили.

- Бин Тайиб?

Картър кимна утвърдително.

- Именно Марван бин Тайиб отправя покана към Рашид да изнесе лекция в Университета в Мека. Бин Тайиб го придружава вечерта, когато дезертира.

- Това обсъдихте ли го с вашите приятели в Рияд?

- Опитахме се.

- И какво?

- Не стигнахме доникъде - призна Картър. - Както знаеш, отношенията между фамилията Сауд и духовенството са, меко казано, сложни. Семейство Сауд не могат да управляват без подкрепата наулемите. И ако посегнат на влиятелен богослов като Бин Тайиб по наше искане...

- Джихадистите ще го приемат като атака към тях.

Картър кимна, след което отново отвори папката и извади оттам два листа - транскрипции на записани от Агенцията за национална сигурност разговори.

- Тази сутрин нашият приятел от Трансарабска банка е провел от кабинета си два интересни телефонни разговора. Един с Рияд и един с Джида. На първия си събеседник е казал, че ще работи с Надия ал Бакари. На втория - че има приятел, който желае да обсъжда духовни въпроси с шейх Бин Тайиб. Поотделно двата разговора звучат напълно невинно. Но ако бъдат събрани заедно...

- Не оставят никакво съмнение, че жената с безупречни джихадистки акредитиви Надия ал Бакари има желание да поговори насаме с шейха.

- За да обсъждат духовни въпроси, разбира се. - Картър върна транскрипциите в папката и я затвори. - Въпросът сега е дали да й позволим това.

- Защо да не й го позволим?

- Защото това би нарушило съглашенията ни със саудитските власти и техните служби за сигурност. Според един хадис, в Арабия не може да има две религии. А семейство Ал Сауд дадоха ясно да се разбере, че няма да допускат и съществуването на две разузнавателни служби.

- Кога най-сетне ще осъзнаете, че тези хора са проблемът, а не разрешението му?

- Когато престанем да се нуждаем от техния петрол за нашите коли и за икономиката ни - каза Картър. - След атентатите от 11 септември арестувахме и дори убихме стотици саудитски граждани, но не на територията на Саудитска Арабия. Тази държава е недостъпна за неверници като нас. Ако Надия отиде там на среща с шейх Марван бин Тайиб, ще се наложи да го стори сама, без подкрепление.

- А не можем ли да направим така, че планината да отиде при Мохамед?

- Ако питаш дали Бин Тайиб може да излезе от Саудитска Арабия, за да се срещне с Надия, отговорът е отрицателен. Прекалено много служби го държат под око, за да си позволи това. Нито една европейска държава, чиито управници са с ума си, не би го допуснала на своя територия. Ако Бин Тайиб захапе кукичката, нямаме друг избор, освен да изпратим Надия при планината сама. А ако Ал Сауд разберат, че именно ние сме я изпратили, тогава ще падат глави.

- Може би трябваше да обмислите този вариант, преди да създадете цяла правителствена агенция за тази операция - отбеляза Габриел и посочи към оперативния център отвъд прозореца. - Но това си е ваш проблем, Ейдриън. Според новите условия на нашата оперативна договорка, именно сега е моментът да ти предам щафетата и без много приказки да се оттегля.

- Питам се дали все пак не би приел да направим някои изменения в договорката - предпазливо предложи Картър.

- Слушам те.

- Преди да стана ръководител на най-голямото кон-тратерористично звено в света, аз се занимавах с вербуване и ръководене на шпиони. И ако има нещо, което шпионинът ненавижда, това е промяната. Вие открихте Надия. Вие я вербувахте. Логично би било вие да ръководите действията й до края.

- Искаш да служа като неин оперативен офицер?

- Точно така.

- Под твоя надзор, разбира се.

- Белият дом е категоричен, че Управлението трябва да поеме цялостен контрол върху тази операция. Боя се, че ръцете ми са вързани.

- Не ти подхожда да се оправдаваш с началството, Ейдриън.

Картър не отвърна нищо. Габриел си даде вид, че сериозно обмисля предложението, но на практика вече бе взел решение. Той кимна към звукоизолиращото стъкло и попита:

- Ще има ли място там и за мен?

Картър се усмихна.

- Вече съм ти направил идентификационен бадж, така че да влизаш с придружител при всяко идване - каза той. - Разбира се, в зелен цвят.

- Зеленото е цветът на врага ни.

- Нашият враг не е ислямът, Габриел.

- О, да, забравих.

Картър се изправи и съпроводи Алон до неголяма сива кабинка в далечния край на оперативния център. В нея имаше бюро, стол, телефон с вътрешна линия, компютър, сейф за книжа, хартиен плик за документи, предназначени за унищожаване, и чаша за кафе с емблемата на ЦРУ. Девойката с острата черна коса му донесе голям куп папки и безмълвно се върна на работното си място. Отваряйки първата папка, Габриел вдигна поглед и видя Картър да се наслаждава на Рашидистан от своята наблюдателница. Изглеждаше доволен от себе си. И е основание. Сега бе пълновластен ръководител на цялата операция. Габриел се бе превърнал в един от множеството контрактори - служител, затворен в сива кутийка, със зелена табелка на врата.

41.

РИЯД, САУДИТСКА АРАБИЯ

Боингът на „Ей Ей Би Холдингс“ навлезе във въздушното пространство на Саудитска Арабия точно в 17,18 часа. Както повеляваше традицията, британският пилот незабавно уведоми пасажерите и екипажа, за да могат всички жени на борда своевременно да сменят западното си облекло с отговарящи на ислямските изисквания дрехи.

Десет от жените на борда незабавно започнаха да се преобличат. Единадесетата - Надия ал Бакари, остана на своето място, прелиствайки множество документи, чак докато първите светлини на Рияд не се появиха на хоризонта като зрънца кехлибар, пръснати в пустинята. Само век по-рано саудитската столица е била кирпичен преден пост в огромната пустиня, непознат за Западния свят, незначителна точица на географската карта нейде между склоновете на планинската верига Сарават и бреговете на Персийския залив. Петролът бе преобразил Рияд в модерен метрополис с дворци, небостъргачи и търговски центрове. Но в добавка към милиардите, похарчени за модернизиране на летаргичната пустинна империя, Ал Сауд бяха пръснали още толкова за яхти, проститутки и ваканционни имения в Марбея. Но още по-лошо бе, че кралската фамилия не правеше нищо, за да подготви страната за деня, когато и последният кладенец щеше да пресъхне. Десет милиона чуждестранни работници се трудеха по петролните полета и в палатите, а в същото време стотици хиляди млади саудитци не можеха да си намерят работа. Като се изключеше петролът, най-голям дял от износа се падаше на фурмите и Корана. И на брадатите фанатици, мрачно добави Надия наум, докато наблюдаваше как светлинките на Рияд постепенно стават по-ярки. В „производството“ на ислямски екстремисти Саудитска Арабия беше безспорен лидер.

Тя отмести поглед от илюминатора и огледа вътрешността на самолета. Пътническото отделение в предната част бе подредено като меджлис - с удобни кресла покрай фюзелажа и пищни ориенталски килими по пода. Местата бяха заети от изцяло мъжкия висш ръководен състав на Ей Ей Би - Дауд Хамза, юристите Абдул и Абдул и разбира се, Рафик ал Камал. Той се бе вгледал в Надия с нескрито неодобрение, сякаш без думи се опитваше да й напомни, че е крайно време да смени дрехите си. Предстоеше им да кацнат в земята на невидимите жени, което означаваше, че Рафик щеше да се превърне в нещо много повече от прост бодигард на Надия. Щеше да е неин придружител и според ислямския закон щеше да е длъжен да я съпътства на всяко обществено място. Само след броени минути Надия ал Бакари, една от най-заможните жени в света, щеше да има правата на камила. Дори по-малко, с горчивина си помисли тя, понеже на камилите бе разрешено да показват лицето си на публични места.

Без да каже и дума, тя се изправи и отиде в задната част на самолета, където беше изисканият й будоар. Там висеше саудитското й облекло: обикновена бяла тоба, бродирана черна наметка абая и черно покривало за главата никаб. Поне веднъж, помисли си тя, би било добре, ако можеше да се поразходи по улиците на родината си в свободни бели дрехи, а не в този ограничаващ черен пашкул. Но това, разбира се, не беше възможно. Дори и богатството на семейство Ал Бакари не можеше да осигури закрила срещу фанатичната религиозна полиция Мутава. Освен това, едва ли тъкмо сега бе времето да предизвиква обществените и религиозните норми на Саудитска Арабия. Надия се бе върнала в родината си, за да се срещне лично с шейх Марван бин Тайиб, декан на Богословския факултет към Университета в Мека. Със сигурност почитаният религиозен учен би се озадачил, ако в навечерието на тяхната среща Надия бъде арестувана от брадатите служители на Мутава заради отказ да носи подобаващо ислямско облекло.

Тя свали неохотно светлите си панталони „Оскар де ла Рента“ и бавно се преоблече в черно. Когато даденото й от Бога лице бе скрито под никаба, застана пред огледалото. Виждаха се единствено очите и малко от глезените й. Всички други видими белези за съществуването й бяха заличени. Щом се върна на мястото си в предното отделение на самолета, почти никой от мъжете не вдигна поглед към нея. Единствено Дауд Хамза, ливанец по рождение, даде признак, че е забелязал присъствието й. Останалите, до един саудитци, съзнателно извръщаха поглед. Болестта се бе завърнала, помисли си тя. Болестта, която всъщност беше самата Саудитска Арабия. За мъжете в самолета нямаше значение, че Надия им е работодател. Щом Аллах я бе създал жена, в земята на Пророка тя трябваше да заеме полагащото й се място.

Приземяването на международното летище „Крал Халид“ съвпадна с вечерната молитва. Тъй като й бе забранено да се моли заедно с мъжете, Надия нямаше друг избор, освен да изчака търпеливо, докато те не приключат изпълнението на този най-важен стълб на ислямската вяра. След това, обградена от няколко забулени жени, тя заслиза по стълбата, стараейки се всячески да не се препъне в края на своята абая. Силен леден вятър духаше на самолетната писта, донасяйки кафяви облаци прах от Неджд. Приведена срещу вятъра, Надия последва своя антураж от мъже към терминала. Там мъжете и жените се разделиха на отделни опашки. Независим^ от надписите Ей Ей Би върху всяка чанта, целият багаж на пристигналите беше щателно претърсен за порнографски материали, алкохол или друг продукт на западния упадък.

Когато излезе от другия край на летищната сграда, тя се качи заедно с Рафик ал Камал на задната седалка на очакващия ги мерцедес, за да изминат трийсет и петте километра до Рияд. Пясъчната буря бе ограничила видимостта до броени метри. От време на време фаровете на някоя насрещна кола изскачаха като че от нищото и бързо отминаваха. Но през повечето време не срещаха никого по пътя. Надия отчаяно копнееше да свали никаба, но не смееше. Доброволците от Мутава бяха винаги нащрек за незабулени жени - особено за повлияни от западната култура богати жени, завръщащи се от Европа.

След петнайсетина минути начупеният контур на Рияд започна да се очертава в кафяво-черната мъгла. Те подминаха Ислямския университет „Ибн Сауд“ и преминаха през поредица от кръгови кръстовища към булевард „Крал Фахд“ - основната артерия на града, отвеждаща до Ал Олая - процъфтяващия финансов квартал на Рияд. Право пред тях се издигаше сребърната кула „Кингдъм Сентър“. Приличаше на модерно бизнес куфарче, което някой е забравил насред града и всеки миг може да дойде да си го вземе. В сянката му проблясваше новият мол „Мека“, току-що отворил врати след вечерната молитва и атакуван от орди нетърпеливи клиенти. Членове на Мутава се придвижваха из тълпата с палки в ръка, следейки за неподобаващо поведение. Надия си спомни за Рена и за първи път след срещата в Серенкур я обзе истински страх.

Той се разсея миг по-късно, когато лимузината зави по улица „Муса бин Нусиар“ и навлезе в Ал Шумайси - квартал с дворци, оградени с високи зидове, където живееха принцове от фамилията Ал Сауд и други представители на саудитския елит. Имението на Ал Бакари беше разположено в западния край на квартала, на една улица, по която непрестанно патрулираше полиция и войска. Пищно съчетание на източни и западни стилове, палатът бе заобиколен от три акра кристалночисти басейни, фонтани, тревни площи и палмови горички. Високите му бели огради бяха предназначени да държат и най-решителните неприятели настрана, но не успяваха да спрат пясъка, който се носеше на талази из вътрешния двор, където спря лимузината.

Пред портика се бяха наредили всичките десет членове от постоянния персонал, до един азиатци. Когато слезе от мерцедеса, на Надия й се прииска да ги поздрави сърдечно. Но въпреки това продължи да играе ролята на сдържана саудитска наследница, подмина ги безмълвно, влезе в сградата и се заизкачва по витото централно стълбище. Когато стигна до първата площадка, вече бе махнала никаба от лицето си. После, в уединението на своите покои, тя съблече и останалите дрехи, застана гола пред огледалото с човешки ръст и остана вгледана в отражението си чак докато не я обзе внезапно замайване и тя се свлече на колене. Когато замайването премина, изми косата си от пустинния прах и легна на пода със събрани глезени и разтворени ръце, очаквайки да я обземе познатото чувство за безтегловност. Това скоро щеше да приключи, помисли си тя. Още няколко месеца, дори може би седмици, и щеше да го забрави.

В Лангли едва бе преминало единайсет предобед, но в Рашидистан цареше непрестанна вечер. Ейдриън Картър седеше на бюрото си с кодиран телефон в едната ръка и лист хартия в другата. На телефонната линия бе Джеймс Маккена от Белия дом. Листът беше разпечатка на последната информация от офиса на ЦРУ в Рияд. В нея се казваше, че НАБ - неособено сполучливото секретно кодово име на Надия ал Бакари - току-що е пристигнала благополучно у дома и по всичко личеше, че не бе следена от джихадисти, агенти на саудитските служби за сигурност или други. Картър прочете сведението с облекчение и го подаде през бюрото на Габриел, чието лице остана безизразно. Не си казаха нищо. Не беше и необходимо. Изпитанието беше общо. Бяха изпратили свой агент на вражеска територия и никой от двамата нямаше да е способен да отдъхне и за секунда, докато тя не се качеше отново на самолета и не напуснеше въздушното пространство на Саудитска Арабия.

По обед Картър се върна в кабинета си на седмия етаж, докато Габриел се отправи към къщата на Ен Стрийт, за да поспи. Събуди се в полунощ, в един вече работеше в Рашидистан със зелената табелка на врата си, а Ейдриън Картър напрегнато надничаше над рамото му. Колегите от Рияд ги информираха, че НАБ е излязла от своята резиденция в Ал Шумайси и пътува към клона на компанията си на улица „Ал Олая“. Там тя остана до един часа следобед, след което бе откарана до хотел „Четири сезона“, където обядва със саудитски инвеститори, до един мъже.

След като тръгна от хотела, колата й зави по булевард „Крал Фахд“. Това бе странно, понеже офисът й се намираше в противоположната посока. За последно бе засечена десет минути по-късно да пътува по магистрала 65. Екипът на ЦРУ не направи опит да я проследи по-нататък. От този момент насетне НАБ трябваше да се справя сама.

42.

НЕДЖД, САУДИТСКА АРАБИЯ

Студеният вятър отслабна по пладне, а към късния следобед в района на платото Неджд отново бе спокойно. Това щеше да е само временно затишие, характерно за местния суров климат, защото далеч на запад тъмни буреносни облаци пълзяха през проходите на планинската верига Сарават като банда разбойници. От първите дъждове бяха изминали две седмици, а в пустинята започваха да се появяват първите колебливи стръкчета трева и диви цветя. Само след няколко седмици това място щеше да е зелено като бъркширска ливада. Сетне жежката пещ щеше да се запали отново и в продължение на месеци нямаше да падне и капка дъжд - чак до идната зима, когато, ако такава бе волята на Аллах, буреносните облаци за пореден път щяха да запълзят по склоновете на Сарават.

За обитателите на Неджд дъждът бе едно от малкото неща, идващи от запад, които приветстваха. Почти към всичко останало, дори към сънародниците си от областта Хиджаз, те се отнасяха с презрение и присмех. Тяхната вяра ги правеше враждебни към всяко чуждо влияние. Вяра, която им е била дадена три столетия по-рано от аскетичен проповедник реформатор на име Мохамед Абдул Уахаб. През 1744 г. той сключил съюз с едно племе от Неджд, наричащо се Ал Сауд, създавайки по този начин обединение между политическата и религиозната власт, което впоследствие довело до основаването на съвременното Кралство Саудитска Арабия. Това обединение се оказало доста неспокойно и от време на време Ал Сауд правели опити да поставят на място брадатите фанатици от Неджд, понякога даже с подкрепата на неверници.

През 1930 г. поддръжници на фамилията Ал Сауд бяха използвали британски картечници, за да избиват свещени воини на „Мюсюлмански братя“ в град Сабила. А след атентатите от 11 септември Ал Сауд се бяха съюзили с омразните американци, за да воюват срещу съвременното проявление на Ихван, познато като Ал Кайда. И все пак по някакъв начин през всички тези години връзката между последователите на Уахаб и фамилията Сауд бе просъществувала. Те зависеха едни от други, за да оцеляват. В суровите условия на Неджд човек не можеше да желае кой знае колко повече.

Въпреки крайностите на климата, новата настилка на магистрала 65 беше гладка и черна като реките от суров нефт, които течаха под нея. Следвайки на северозапад маршрута на древен кервански път, тя свързваше Рияд с оазисния град Хаил. Съвсем близо преди Хаил, край град Бурайда, Надия нареди на шофьора си да отбие по малък двулентов път, водещ през пустинята на запад. Рафик ал Камал вече бе видимо неспокоен. Надия не му беше казала нищо за намерението си да пътува към Неджд чак до момента на тръгването им от „Четири сезона“, но дори тогава тя се бе изразила твърде неясно. Беше му казала, че ще вечеря в семейния лагер на шейх Марван бин Тайиб, важен член на съсловието на улемите. След тази вечеря - по време на която, разбира се, жените и мъжете щяха да са разделени - тя щеше да се срещне на четири очи с шейха, за да обсъдят някои въпроси, свързани със зекят. Нямаше да се налага нейният придружител да присъства на срещата, тъй като духовникът имаше добро име на учен и благочестив мъж. Безопасността й също нямаше да е застрашена. Ал Камал бе приел нарежданията й, но с видимо неудоволствие.

Вече минаваше пет часът, а безбрежното небе бавно потъмняваше. Те минаваха с висока скорост покрай градини с фурми, лимони и портокали, спирайки само веднъж, за да изчакат възрастен пастир да пресече пътя с козите си. С вееки изминат километър Ал Камал сякаш се успокояваше. Тъй като бе отраснал в този район, той посочваше на другите през прозореца някои от по-забе-лежителните места, докато ги подминаваха. На влизане в Унайза - консервативно религиозно градче, известно с чистотата на исляма, изповядван от жителите му, той помоли Надия да направят малко отклонение, за да види скромната къща, където като дете бе живял с една от четирите жени на баща си.

- Не знаех, че си от този край - каза Надия.

- И шейх Бин Тайиб е оттук - отвърна той. - Когато беше малко момче, ходехме в едно училище, молехме се в една джамия. Марван още тогава беше размирник. Веднъж го наказаха, задето бе хвърлил камък в прозореца на една видеотека. Смяташе, че е неислямска.

- Ами ти?

- На мен видеотеката не ми пречеше. В Унайза така или иначе нямаше какво друго да се прави, освен да се гледа видео и да се ходи на джамия.

- Доколкото разбирам, оттогава насам шейхът е възприел по-умерени възгледи.

- Мюсюлманите в Унайза не знаят значението на думата умерен - отвърна Ал Камал. - Ако Марван се е променил оттогава, сигурно е за пред очите на обществото. Марван е ислямист докрай. И е напълно независим от Ал Сауд, макар че те му плащат доста добре. На твое място бих внимавал с него.

- Ще го имам предвид.

- Може би ще е добре да те придружа на срещата.

- Ще се справя, Рафик.

Ал Камал се умълча, след като излязоха от Унайза и отново навлязоха в пустинята. Право пред тях, сред море от камънаци, се издигаше стръмен скалист склон, чиито зъбери в продължение на милиони години са били ваяни от вятъра и пясъците. Лагерът на шейха бе разположен на север от този хълм, покрай брега на дълбоки уади. Надия чуваше как големите камъни удрят отдолу по шасито на автомобила, докато напредваха по неравния черен път.

- Защо не ми каза къде отиваме? - недоволно попита Ал Камал, стиснал здраво дръжката над вратата. - Щяхме да дойдем с някой „Рейндж Роувър“.

- Не очаквах пътят да е толкова лош.

- Това е пустинен лагер. Какъв си представяше, че ще бъде?

Надия се изсмя насила.

- Дано баща ми не гледа сега.

- Аз пък се надявам, че гледа. - Ал Камал я изгледа продължително. После продължи: - Никога не съм оставял баща ти, Надия. Дори и когато обсъждаше деликатни и тайни въпроси с хора като шейх Марван бин Тайиб. Той ми бе поверил живота си. За нещастие, не успях да го спася в Кан, макар че с радост бих поел с тялото си куршумите, предназначени за него. Същото бих сторил и за теб. Разбираш ли ме?

- Струва ми се, че разбирам, Рафик.

- Добре - каза той. - Ако това е волята на Аллах, тази среща ще даде плодове. Но другия път остави на мен организацията. Така ще е по-добре. Няма да има изненади.

- По правилата на Зизи? - запита тя.

- По правилата на Зизи - кимна той. - Правилата на Зизи са като ученията на Пророка. Ако ги следваш неотстъпно, Аллах ще те възнагради с дълъг и щастлив живот. Ако ги пренебрегваш... - Той сви масивните си рамене. - ...е, тогава ще се случват лоши неща.

Видяха множество коли, паркирани безразборно покрай уади: роувъри, мерцедеси, тойоти и няколко очукани пикапа. Непосредствено до този импровизиран паркинг бяха разпънати две големи общи палатки, осветени отвътре. Десетина по-малки палатки бяха пръснати около тях, като всяка беше оборудвана с генератор за ток и сателитна чиния. Надия се усмихна под прикритието на своя никаб. Саудитците обичаха зимно време да се връщат в пустинята при своите бедуински корени, но връзката им с древните традиции стигаше само дотук.

- Шейхът добре се е уредил тук.

- Трябва да видиш вилата му в Мека - каза Ал Камал. - Купена и платена е с държавни пари. От гледна точка на крал Ал Сауд, това са добре инвестирани средства. Кралската фамилия се грижи за улемите, а улемите на свой ред се грижат за нея.

- Защо са избрали точно това място? - запита Надия, озъртайки се.

- Много преди да бъде основано Кралство Саудитска Арабия, членовете на клана на шейха са водели животните си тук зимно време. Родът Тайиб лагерува тук от векове.

- Сигурно ще ми кажеш, че и ти си идвал по тези места като момче.

Ал Камал широко се усмихна:

- Така е.

Телохранителят даде знак на шофьора да паркира встрани от другите автомобили. След като помогна на Надия да слезе, той се загледа в една „Тойота Камри“. Ако не беше тънкият слой прах по нея, тя сякаш току-що бе излязла от поточната линия.

- За такава кола ли мечтаеш? - попита Надия язвително.

- Този модел го подаряват на всички, които завършат държавната програма за превъзпитание на терористи. Осигуряват им кола, къща с платени начални вноски и хубава девойка за съпруга - всичките капани на нормалния живот, - за да ги примамят да останат в този свят, вместо в света на джихада. Купуват лоялността шулемите, купуват и лоялността на джихадистите. Така се прави в пустинята. Така правят Ал Сауд.

Ал Камал нареди на шофьора да остане при колата, а после поведе Надия към двете големи палатки. Секунди по-късно от едната излезе млад мъж, за да ги посрещне. Носеше тоба до прасците според традицията на салафистите, както и шапчица такия без кърпа. Брадата му беше дълга, но рядка, а очите му гледаха необичайно дружелюбно за саудитец. След като ги поздрави с традицион-ното обръщение, той се представи като Али и каза, че е талиб - ученик - на шейх Бин Тайиб. Изглеждаше около трийсетгодишен.

- Вечерята тъкмо започва. Телохранителят ви е добре дошъл да се присъедини, ако желае. Жените са там - добави той и посочи лявата тента. - Тази вечер няколко роднини гостуват на шейха. Сигурен съм, че ще се почувствате сред свои.

Надия и Ал Камал бързо размениха погледи, след което тя тръгна към лявата тента. Оттам се появиха две забулени жени, поздравиха я на местен диалект и я въведоха през отвора. Вътре имаше още двайсет жени като тях. Бяха насядали на дебели ориенталски килими около подноси, отрупани с агнешко, пилешко, патладжани, ориз и безквасен хляб. Някои носеха никаб подобно на Надия, но повечето бяха изцяло забулени. В затвореното пространство на палатката тяхната жива глъч напомняше звука на множество цикади. Тя утихна за няколко секунди, докато една от двете жени представи Надия. Очевидно всички бяха очаквали появата й, за да започнат да се хранят, защото една от тях извика: Алхамдулиллах!—„Хвала на Бога!“. След това жените се нахвърлиха върху платата, сякаш не бяха яли дни наред и нямаше да видят храна дълго след това.

Все още права, Надия се огледа за място сред безформените забулени тела, след което се настани между две жени на двайсетина години. Едната се казваше Адара, а другата - Сафия. Адара беше родом от Бурайда и бе племенница на шейха. Брат й бе заминал за Ирак да воюва с американците и бе изчезнал безследно. Сафия се оказа жена на талиба Али.

- Нарекли са ме с името на мюсюлманката, убила еврейски шпионин по времето на Пророка - гордо поясни тя.

Рафик ал Камал се оказа прав за тойотата. Тя действително беше подарена на Али след завършването на програмата за превъзпитание на терористи. Сафия също му бе подарък, съпроводен със значителна зестра. Очакваха първото си дете след около четири месеца.

- Иншаллах, ще бъде момче - каза тя.

- Ако е волята на Бога - повтори Надия със спокойствие, което никак не отговаряше на мислите й.

Надия сложи в чинията си малка порция пилешко месо и ориз обходи с поглед другите жени. Няколко от тях бяха свалили пикабите си, но повечето се опитваха да се хранят с покрити лица. Включително Адара и Сафия. Надия постъпи по същия начин, като през цялото време се опитваше да слуша разговорите около себе си. Темите бяха изключително банални: семейни клюки, новият търговски център в Рияд, постиженията на децата им - на момчетата, разбира се, защото дъщерите бяха свидетелство за репродуктивни неуспехи. Така прекарваха живота си те - в отделни стаи, в отделни палатки, в компанията на своя пол. Не посещаваха театрални постановки, защото в цялата държава нямаше нито една сцена. Не ходеха по дискотеки, тъй като музиката и танците бяха харам. Не четяха други книги освен Корана - който изучаваха отделно от мъжете, - както и строго цензурирани списания, рекламиращи дрехи, които не можеха да носят на обществени места. От време на време си доставяха една на друга физическо удоволствие - една от мръсните малки тайни на Саудитска Арабия, - но иначе по-голямата част от времето им минаваше в потискаща, убийствена скука. А когато животът им приключеше, щяха да бъдат погребани според уахабистката традиция в необозначен гроб, под нагорещените пясъци на Неджд.

При все това Надия усещаше странно спокойствие в топлото присъствие на хора от нейната кръв и нейната вяра. Ето това западняците никога нямаше да проумеят. Защото ислямът обхващаше всеки аспект от живота на вярващия. Той те будеше сутрин с призива за молитва и те обгръщаше като абая през останалата част от деня. Той проникваше всяка дума, всяка мисъл и всяко дело на благочестивия мюсюлманин. Той беше и тук, сред тези забулени жени, в сърцето на Неджд.

Тази мисъл предизвика у Надия внезапен пристъп на вина. Обзе я като неочаквана пясъчна буря. Избирайки да си сътрудничи с израелци и американци, тя всъщност бе отхвърлила своята мюсюлманска вяра. Сега беше еретичка, вероотстъпница. А наказанието за вероотстъпниците бе смърт - смърт, която всички тези забулени и отегчени жени около нея без съмнение щяха да одобрят. Нямаха друг избор. Ако някоя дръзнеше да се изправи в нейна защита, със сигурност щеше да понесе същата участ.

Вината бързо отмина и бе заменена от страх. За да добие кураж, Надия си спомни за Рена - нейната пъте-водна светлина, нейният фар в мрака. Замисли се колко подходящо бе нейната собствена измяна да се случи тъкмо тук, в свещените земи на Неджд, в успокояващата прегръдка на забулените жени. Късно беше за колебания относно пътя, който бе избрала, прекалено късно. Защото през отвора на палатката тя видя как Али, брадатият талиб, идваше. Беше време за разговора с шейха. А след това, ако такава бе волята на Аллах, щяха да дойдат дъждовете и всичко да приключи.

43.

НЕДЖД, САУДИТСКА АРАБИЯ

Тя последва талиба, който я поведе покрай уади навътре в пустинята. Нямаше открояваща се пътека, а само едва забележима отъпкана ивица, останка от древен ка-миларски път, прорязал пустинята векове преди някой в Неджд да бе чувал за проповедник на име Уахаб или дори за търговец от Мека на име Мохамед. Талибът не носеше електрически фенер, нямаше нужда. Пътя им осветяваха белите звезди, пръснати по небосклона, и полумесецът, увиснал над далечен скалист връх, сякаш поставен на най-високото минаре на света.

Надия носеше обувките си с токчета в едната ръка, а с другата бе повдигнала долния край на своята черна абая. Въздухът бе станал студен, но земята топлеше краката й. Талибът вървеше няколко крачки пред нея. Неговата тоба сякаш сияеше на лунната светлина. През цялото време той тихо си рецитираше стихове от Корана, но не отправи и дума към Надия.

Двамата стигнаха до палатка без сателитна чиния и генератор за ток. Двама мъже бяха клекнали пред входа й. Младите им брадати лица осветяваше неголям огън. Талибът ги поздрави, а след това дръпна платнището на палатката и кимна на Надия да влезе. Шейх Марван бин Тайиб, декан на Богословския факултет в Университета в Мека, седеше с кръстосани крака на обикновено ориенталско килимче, зачетен в Корана на светлината на газова лампа. Когато Надия влезе, той затвори книгата и я изгледа продължително, преди да й предложи да седне. Тя седна бавно на килима до Корана, внимавайки да не разкрие нищо от плътта си.

- Булото ви отива - с възхищение отбеляза Бин Тайиб. - Но можете да го свалите, ако желаете.

- Предпочитам да остана с него.

- Не допусках, че сте толкова благочестива. Репутацията ви е по-скоро на освободена жена.

Това не бе комплимент. Шейхът искаше да я провери, което не бе изненадващо. Надия го очакваше. Габриел също го бе предвидил. Крийте само нас - бе я инструктирал той. - Когато е възможно, придържайте се към истината. Лъжете само в краен случай. Такъв бе подходът на Службата. Такъв бе подходът на професионалния шпионин.

- Освободена от какво? - попита Надия, съзнателно провокирайки го.

- От шериата - отвърна шейхът. - Чувам, че на Запад никога не забулвате лицето си.

- Непрактично е.

- Доколкото знам, все повече и повече наши жени предпочитат да останат забулени, докато пътуват. Дочувам също, че много саудитки покриват лицето си дори когато пият чай в ,Дародс“.

- Те не управляват големи инвестиционни компании. А и повечето от тях пият и друго освен чай, когато са на Запад.

- Носят се слухове, че и вие сте сред тях.

Когато е възможно, придържайте се към истината...

- Признавам, че харесвам вино.

- Това е харам - каза той с укорителен тон.

- Винете баща ми. Той ми позволяваше да пия, когато ходехме на Запад.

- Бил е мек с вас?

- Не - каза тя, клатейки глава. - Не беше просто мек. Той ме разглези ужасно. Но също така ми предаде и своята силна вяра.

- Вяра в какво?

- Вяра в Аллах и в неговия пророк Мохамед, мир нему.

- Ако паметта не ме лъже, вашият баща се считаше за потомък на самия Уахаб.

- За разлика от фамилията Ал Ашейх, ние не сме преки потомци. Имаме далечна родствена връзка.

- Далечна или не, кръвта му тече във вас.

- Така се говори.

- Но вие сте избрали да не се омъжите и да нямате деца. Това също ли е въпрос на практичност?

Надия се поколеба.

Лъжете само в краен случай...

- Навърших пълнолетие след убийството на баща ми - каза тя. - Скръбта не ми позволява дори да допусна мисълта за брак.

- А сега вашата скръб ви доведе при нас.

- Не скръбта - каза Надия. - Гневът.

- Тук, в Неджд, понякога е трудно да се разграничи едното от другото. - Шейхът я дари с усмивка на съчувствие. - Ала трябва да знаете, че не сте единствената, която изпитва гняв. Има стотици саудитци като вас. Добри мюсюлмани, чиито близки са убити от американците или гният в клетките на Гуантанамо. И мнозина от тях идват при братята в търсене на възмездие.

- Но никой от тях не е виждал с очите си хладнокръв-но да убиват баща му.

- Смятате, че това ви прави по-специална?

- Не - каза Надия. - Смятам, че парите ми ме правят по-специална.

- Доста специална - потвърди шейхът. - Изминаха пет години от мъченическата смърт на баща ви, нали така?

Надия кимна утвърдително.

- Това е много време, госпожице Ал Бакари.

- В Неджд е само миг.

- Очаквахме ви по-рано. Дори изпратихме нашия брат Самир, за да установим връзка с вас. Но вие отхвърлихте настойчивите му молби.

- По онова време не беше възможно да ви помогна.

- Защо?

- Защото ме наблюдаваха.

- Кой?

- Всички - каза тя. - Включително и фамилията Ал Сауд.

- Предупреждавали ли са ви да не отмъщавате за смъртта му?

- Само с намеци.

- Казаха ли ви, че това ще има финансови последици?

- Не казаха нищо конкретно, освен че последиците ще са тежки.

- И вие сте им повярвали?

- А имах ли основание да не го направя?

- Да, защото са лъжци. - Бин Тайиб помълча след последните си думи. - Как мога да съм сигурен, че не сте таен агент, изпратен тук от фамилия Ал Сауд, за да ми заложи клопка?

- А аз как да съм сигурна, че вие не сте таен агент, шейх Бин Тайиб? В края на краищата вие сте финансово зависим от фамилията Ал Сауд.

- Както и вие, госпожице Ал Бакари. Или поне такива са слуховете.

Надия хвърли към Бин Тайиб смразяващ поглед. Можеше само да си представи какво вижда той от нея - две катраненочерни очи, проблясващи иззад черния никаб. Може би в крайна сметка имаше някаква полза от него.

- Опитайте се да видите нещата от моята гледна точка, госпожице Ал Бакари - продължи Бин Тайиб. - През първите пет години след мъченическата смърт на баща ви вие не казахте и дума за него пред обществото. Отстрани изглежда, сякаш се стремите да прекарвате възможно най-малко време в Саудитска Арабия. Пушите, пиете алкохол, отказвате да се забулвате. Освен в случаите, разбира се, когато се опитвате да ме впечатлите с привидно благочестие. И на всичко отгоре пилеете стотици милиони долари за изкуството на неверниците.

Очевидно проверката на шейха не бе приключила. Надия си припомни последните думи, които Габриел й бе казал в Тревил: Вие сте дъщеря на Зизи. Никога не им позволявайте да го забравят.

- Вероятно сте прав, шейх Бин Тайиб. Вероятно е трябвало да се забуля в бурка и да обявя на всеослушание по телевизията, че ще търся мъст за смъртта на баща ми. Със сигурност това щеше да е по-мъдро решение.

Шейхът се усмихна помирително.

- Слушал съм за хапливия ви език - каза той.

- Имам езика на баща си. А последния път, когато чух гласа му, той умираше от кръвозагуба в ръцете ми.

- И сега искате възмездие.

- Искам справедливост. Божията справедливост.

- А фамилията Ал Сауд?

- Изглежда, са изгубили интерес към мен.

- Не се изненадвам - отбеляза Бин Тайиб. - Дори те не са сигурни дали ще оцелеят след целия хаос, обхванал Арабския свят. Сега се нуждаят от приятели, каквито и да са те. Дори да носят къси тоби и дълги бради като салафистите.

Надия не можеше да повярва на ушите си. Ако шейхът казваше истината, владетелите на Саудитска Арабия отново си бяха Продали душите на дявола, подновявайки същата онази спогодба, която преди години бе довела до атентатите от 11 септември и още безчет жертви след това. Очевидно Ал Сауд бяха притиснати в ъгъла, помисли си тя. Бяха като човек, хванал тигър за ушите. Докато стискаше здраво, щеше да живее. Но изпуснеше ли го, щеше да бъде разкъсан за миг.

- Американците знаят ли за това? - запита тя.

- Така наречените „специални отношения“ между американците и фамилията Ал Сауд вече са в миналото - каза Бин Тайиб. - Както знаете, госпожице Ал Бакари, Саудитска Арабия сега формира нови съюзи и търси нови клиенти за петрола си. Китайците не се вълнуват особено от неща като човешките права или демокрацията. Те си плащат сметките навреме и не си пъхат носа в неща, които не ги касаят.

- Като например джихада? - попита тя.

Бин Тайиб кимна утвърдително.

- Пророкът Мохамед, мир нему, ни научи кои са Петте стълба на исляма. Ние вярваме, че има и шести. Джихадът не е въпрос на избор. Той е наш дълг. Фамилията Ал Сауд осъзнава това. И за пореден път е готова да затвори очи за някои неща, стига братята да не размътват водите вътре в кралството. В това именно беше голямата грешка на Бин Ладен.

- Бин Ладен е мъртъв - каза Надия. - Както и неговата групировка. Аз се интересувам от онзи, който взривява бомби в европейски градове.

- Значи, интересувате се от йеменеца.

- Познавате ли го?

- Срещали сме се.

- Поддържате ли връзка с него?

- Това е опасен въпрос. Дори и да поддържах връзка с него, със сигурност нямаше да му губя времето, за да му разказвам за някаква богата саудитка, тръгнала да дири възмездие. Нужно е да вярвате в онова, което вършите.

- Аз съм дъщеря на Абдул Азиз ал Бакари и потомка на Мохамед Абдул Уахаб! Категорично вярвам в онова, което върша. И съм тръгнала да диря нещо далеч повече от възмездие.

- Какво всъщност търсите?

Надия се поколеба. Следващите думи, които произнесе, не бяха нейни, а на човека, убил баща й.

- Искам само да продължа делото на Абдул Азиз ал Бакари - каза мрачно тя. - Ще дам парите в ръцете на йеменеца, за да направи с тях каквото иска. И може би, ако такава е волята на Аллах, един ден бомби ще започнат да избухват и по улиците на Вашингтон и Тел Авив.

- Мисля, че ще ви бъде признателен - пестеливо рече шейхът. - Но се боя, че няма да може да ви гарантира, че това ще стане.

- Аз не търся гаранции. Искам само неговата дума, че ще използва парите мъдро и пестеливо.

- Предлагате еднократно дарение ли?

- Не, шейх Бин Тайиб. Предлагам дълготрайно сътрудничество. Той ще нанася ударите. А аз ще плащам.

- Колко пари сте готова да подсигурите?

- Колкото са му необходими.

Шейхът се усмихна.

- Алхамдулиллах!

Надия остана в палатката на шейха още час. След това последва талиба покрай уади до нейната кола. Небето щедро изсипваше дъжд по време на цялото им пътуване обратно до Рияд. Валя до късно следващата сутрин, когато Надия ал Бакари и целият й антураж се качиха на самолета за Европа. Щом напуснаха въздушното пространство на Саудитска Арабия, тя свали никаба и абаята и облече светъл костюм „Шанел“. След това позвъни на Томас Фаулър в неговия замък северно от Париж, за да го уведоми, че срещите й в Саудитска Арабия са преминали по-добре от очакваното. Фаулър, на свой ред, побърза да се обади в офиса на неизвестна никому фирма за рисков капитал в Северна Вирджиния - обаждане, което автоматично бе пренасочено към телефона на бюрото на Габриел в Рашидистан. През цялата следваща седмица Габриел внимателно следеше финансовите и правните маневри на Самир Абас от клона на Трансарабска банка в Цюрих. После, след като обядва с Картър в един рибен ресторант в Маклейн, той замина за Лондон. Картър му уреди да лети с един от самолетите „Гълфстрийм“, собственост на ЦРУ. Без белезници. Без подкожни инжекции. Без лоши чувства.

44.

СЕЙНТ ДЖЕЙМС, ЛОНДОН

В деня, когато Габриел се върна в Лондон, уважаваната аукционна къща „Кристис“ обяви изненадваща добавка към предстоящата продажба на картини на стари майстори от Венецианската школа: „Мадоната с младенеца и Мария Магдалина“ - маслени бои върху платно, 110 на 92 сантиметра, първоначално приписвана на ателието на Палма ил Векио, а понастоящем категорично определяна като творба не на друг, а на великия Тициан. По обяд телефоните на „Кристис“ вече загряха, а до края на деня най-малко четиридесет големи музея и частни колекционери се бяха записали за наддаването. Същата вечер атмосферата в бара на ресторант „Грийнс“ беше наелектризирана, въпреки че Джулиан Ишърууд го, нямаше сред посетителите. „Видях го да се качва в такси на Дюк Стрийт - обясни, стиснал чашата си с джин, Джеръми Краб. - Изглеждаше ужасяващо, бедният. Каза, че възнамерявал да прекара една тиха вечер насаме с кашлицата си.“

Много рядко се случва творба на художник като Тициан да излезе на бял свят, без да е съпътствана от някаква любопитна история. Определено такъв бе и случаят с „Мадоната с младенеца и Мария Магдалина“, макар че дали нейната история щеше да се възприеме като трагедия, комедия или поучителна притча, зависеше изцяло от разказвача. От „Кристис“ предложиха съкратена версия заради официалното потвърждение на произхода на произведението, но в Сейнт Джеймс, Западен Лондон, тази версия бе мигновено отхвърлена като измислица. В крайна сметка се разпространи нещо като неофициален вариант на историята, който в общи линии бе следният.

През последния август неизвестен благородник от Норфък с висока титла, но топящо се състояние, взел трудното решение да се прости с част от своята картинна колекция. Той се свързал с някакъв лондонски търговец на картини и го попитал склонен ли е да се захване с продажбата. По това време лондонският търговец бил зает - събирал тен по плажовете на Коста дел Сол - и чак към края на септември успял да се срещне с благородника. Търговецът преценил, че колекцията не е нищо особено, но все пак склонил да освободи благородника от няколко картини, сред които и изключително замърсена творба, приписвана на чирак от ателието на Палма ил Векио. За колко пари я бе взел, не се уточняваше, но се говореше, че сумата била доста малка.

По някакви неясни причини търговецът зарязал творбата на Палма ил Векио да вехне в хранилището му, докато най-сетне не решил да поръча бързо почистване. Самоличността на реставратора, извършил това, не се уточняваше, макар че според всички той се бе справил доста прилично, и то за Извънредно кратко време. Произведението придобило толкова добър вид, че успяло да хване окото на някой си Оливър Димбълби, търговец на творби на стари майстори от Бъри Стрийт. Оливър придобил платното посредством размяна (другите картини не се разкриваха) и го окачил в собствената си галерия. Ценителите можели да го видят само след предварителна уговорка.

То обаче не се задържало дълго на това място. Всъщност само четиридесет и осем часа по-късно било закупено от „Оникс Иноватив Кепитъл“ - инвестиционно дружество с ограничена отговорност, регистрирано в Люцфн, Швейцария. Оливър не сключил сделката директно с ОИК, а прибягнал до услугите на услужлив посредник на име Самир Абас от Трансарабска банка. След като уточнили всички детайли на чай в хотел„Дор-честър“ в Лондон, Абас представил на Оливър чек на стойност двайсет и две хиляди британски паунда. Оливър бързо депозирал сумата в своята сметка в банка, Дойде“, като по този начин окончателно затвърдил сделката. След това се заел с тежката процедура за осигуряване на необходимото разрешително за износ на картината.

В този момент историята приемаше катастрофален обрат, поне от гледна точка на Оливър Димбълби, защото през един мрачен следобед в края на януари в галерията му се появил някакъв неугледен мъж, облечен в няколко ката дрехи, който само с един-единствен небрежен въпрос преобърнал целия свят на Димбълби. Самият Оливър отказваше да разкрие самоличността на своя гост, казваше само, че бил експерт в сферата на ренесансовото изкуство и в частност - на Венецианската школа. А що се отнасяше до зададения от тази личност въпрос, Оливър го цитираше дословно с най-голяма готовност. Нещо повече, срещу почерпка от една хубава чаша „Сансер“, дори изиграваше целия разговор. Самият Оливър истински обичаше да разказва истории за себе си, особено когато ставаше въпрос за негов гаф, каквито впрочем се случваха доста често.

- Я виж ти, Оливър, това да не е картина на славния Тициан?

- Не е на Тициан, друже.

- Сигурен ли си?

- Разбира се.

- А чия е тогава?

- На Палма.

- Нима? Прекалено е добра за Палма. На някого от работилницата или на самия него?

- На някого от работилницата, друже. На някого от работилницата.

Неугледният мъж се навел към платното, за да го разгледа по-добре. Оливър пресъздаваше въпросното навеждане всяка вечер в „Грийнс“ под бурния смях на слушателите си.

- Продадена ли е? - попитал мъжът, подръпвайки ухото си.

- Само преди седмица - отвърнал Оливър.

- Като картина на Палма ли?

- Като картина на някого от работилницата му, друже.

- За колко?

- Ама че въпрос!

- На твое място бих потърсил начин да разваля сделката.

- Че защо?

- Погледни рисунъка. Обърни внимание на стила. Оставил си картина на самия Тициан да се изплъзне през пръстите ти. Засрами се, Оливър!

Оливър не го направил. Но броени минути елед разговора вдигнал телефона и се свързал със свой близък познат от Британския музей, който бил забравил повече информация за Тициан, отколкото повечето историци на изкуството някога ще възприемат. Той възможно най-бързо дошъл в Сейнт Джеймс и когато приключил с огледа на картината, имал вида на единствен оцелял от корабокрушение.

- Оливър! Как можа?

- Толкова ли е очевидно, че е на Тициан?

- Бих заложил репутацията си.

- Ти поне имаш такава. Моята отива в тоалетната, ако това се разчуе.

- Имаш само един изход.

- Какъв?

- Обади се на господин Абас и му кажи, че банката е отхвърлила чека му.

Не си мислете, че тази идея вече не била минавала през ума на Оливър. Следващите две денонощия той прекарал в опити да измисли правна и морално приемлива възможност, за да развали сделката. Като не успял да намери такъв вариант, той се обадил на господин Абас и го уведомил, че „Оникс Иноватив Кепитъл“ вече са горд собственик на картина на Тициан. Димбълби предложил да им бъде посредник при евентуална продажба на творбата, надявайки се най-малкото да получи солидна комисиона. Абас обаче му се обадил на следващия ден, за да му каже, че ОИК възнамеряват да действат по друг начин. „Отърваха се от мен много любезно - покрусено продължаваше разказа си Оливър. - Драго ни беше да правим бизнес с вас, господин Димбълби, Да обядваме заедно другия път, когато дойдете в Цюрих, господин Димбълби? И между другото, господин Димбълби, момчетата от „Кристис“ ще ви навестят до час.“

Момчетата от „Кристис“ се появили неочаквано - като професионални похитители, и отнесли картината към Кинг Стрийт, където тя била щателно изследвана от плеяда експерти по Тициан, дошли от цял свят. Всички потвърдили онова, което вече било ясно, но никой от тях не нарушил споразумението за конфиденциалност, което от „Кристис“ ги принудили да подпишат в замяна на щедро възнаграждение. Дори обикновено приказливият Оливър бе съумял да си държи устата затворена чак докато от „Кристис“ не оповестили цената. Но пък Оливър разполагаше с добро основание да си мълчи: именно той беше глупакът, изпуснал творба на самия Тициан.

Даже Димбълби обаче намираше нещо забавно в суматохата, която настъпи след оповестяването на цената. И защо не? До този момент зимата се бе оказала доста ужасна - строгите антикризисни мерки, приети от правителството, студеното време, а и тези атентати. Оливър бе щастлив, че има поне едно нещо, което може да разведри настроението му. Пък дори да му се налагаше да се прави на шут в „Грийнс“. Той си знаеше ролята добре. Беше я играл вече множество пъти. И винаги с голям успех.

Вечерта на аукциона той изпълни финалното си представление пред пълна зала. Когато приключи, го извикаха три пъти на бис, а след това се присъедини към тълпата, която отиваше към „Кристис“ за голямото шоу. От къщата бяха проявили добротата да му запазят място на втория ред, непосредствено пред трибуната на аукцио-нера. От лявата му страна седна неговият приятел и конкурент Роди Хъчинсън, а отляво на Роди - Джулиан Ишърууд. Мястото отдясно на Оливър бе още незаето. Малко по-късно на него се настани самият Никълъс Лавгроув, съветникът на свръхбогатите. Лавгроув току-що бе пристигнал от Ню Йорк.

- Защо е тази горестна физиономия, Оли?

- Защото си мисля какво ли можеше да бъде...

- Съжалявам за грешката ти с Тициан.

- Един път печелиш, друг път губиш. Как е бизнесът, Ники?

- Не се оплаквам.

- Не знаех, че се занимаваш със стари майстори.

- Всъщност те ме ужасяват. Погледни това място. Прилича на проклета църква - заобиколени сме от ангели, светии, мъченици и разпятия.

- Тогава защо си дошъл?

- Имам клиент, който желае да се пробва на нова територия.

- Как се казва клиентът?

- Иска да остане анонимен. Напълно анонимен.

- Познавам това усещане. Клиентът ти планира да стъпи на нова територия, купувайки Тициан?

- Скоро ще се убедиш, Оли.

- Надявам се, че клиентът ти има дебел портфейл.

- Само с такива работя.

- Говори се, че ще бъде славно наддаване.

- Обичайното за всеки търг.

- Сигурно си прав, Ники. Ти винаги си прав.

Лавгроув не възрази. Само извади мобилен телефон от джоба на сакото си и започна да преглежда списъка с контактите. С характерното си любопитство Оливър надзърна в екрана тъкмо когато Лавгроув натисна бутона за повикване. Колко интересно — помисли си той. - Колко интересно наистина!

45.

СЕЙНТ ДЖЕЙМС, ЛОНДОН

Картината влезе в залата доста след началото - като красавица, която отива на парти със закъснение. До този миг партито беше доста скучно, а красивата девойка разведри атмосферата. Оливър Димбълби изправи гръб на стола си. Джулиан Ишърууд оправи възела на вратовръзката си и смигна на едно от момичетата на телефоните.

- Артикул двайсет и седем, картина на Тициан! - с меден глас оповести Саймън Менденхол, главният аукционер на „Кристис“. Саймън беше единственият човек в Лондон със слънчев загар. - Да започнем от два милиона?

Тери 0’Конър, последният ирландски магнат, чиито пари не бяха свършили, направи първото предложение. Трийсет секунди по-късно цената вече бе скочила на шест и половина милиона паунда. Оливър Димбълби се наведе към съседа си отдясно и прошепна:

- Все още ли смяташ, че ще е обичайно наддаване, Ники?

- Още сме в началото на пистата - тихо отвърна Лавгроув. - А дочувам, че има силен насрещен вятър на финала.

- На твое място отново бих проверил прогнозата за времето, Ники.

Наддаването стигна до застой на седем милиона. С леко почесване по носа Оливър вдигна цената на седем и половина.

- Копеле - изръмжа Лавгроув.

- Винаги можеш да разчиташ на мен, Ники.

С включването на Оливър безумството започна отново. Тери 0’Конър упорито наддаваше над всяко предложение, но и другите участници не се отказваха. Ирландецът свали своята табелка на дванайсет милиона, но именно в този момент Ишърууд се включи по случайност, тъй като Менденхол погрешно възприе неговото покаш-ляне за предложение за дванайсет и половина милиона паунда. Но това нямаше кой знае какво значение. Секунди по-късно един от телефонните играчи накара залата да ахне, предлагайки петнайсет милиона. Лавгроув извади мобилния си телефон и набра номер.

- Как е положението? - поинтересува се господин Хамдали.

Лавгроув му описа разпределението на силите. Още докато говореше, сумата вече бе нараснала на шестнайсет милиона след ново предложение от Тери 0’Конър.

- Господин 0’Конър се мисли за силов играч, нали?

- За първенец на университета по бокс в полусредна категория.

- Да пласираме един здрав ъперкът в брадичката му тогава?

- Колко здрав?

- Колкото да усети, че играем сериозно.

Лавгроув привлече вниманието на Менденхол и вдигна

два пръста.

- Имаме предложение за двайсет милиона. Идва от залата, от господин Лавгроув. Правилно ли дочух двайсет милиона и петстотин хиляди отнякъде?

Правилно бе дочул. Предложението бе на Джулиан Ишърууд. Тери О’Конър мигновено реагира и вдигна цената на двайсет и един милиона. Телефонен участник контрира с двайсет и два. Втори се обади с предложение за двайсет и четири, последван от трети, предлагащ двайсет и пет. Менденхол се извиваше като танцьор ту насам, ту натам. Наддаването се превръщаше в борба на живот и смърт, каквато бе и неговата цел. Лавгроув вдигна телефона до ухото си и каза:

- Нещо тук ми намирисва.

- Направете ново предложение, господин Лавгроув.

- Но...

- Моля, направете ново предложение!

Никьлъс постъпи, както му наредиха.

- Цената сега е двайсет и шест милиона, предложени от господин Лавгроув. Някой иска ли да предложи двайсет и седем?

Лиса вдигна ръка от масата с телефоните.

- Има предложение за двайсет и осем по телефона. Двайсет и девет от дъното на залата. Трийсет. Трийсет и един милиона от господин О’Конър. Трийсет и два. Трийсет и три. Не, няма да приема трийсет и три и половина, очаквам трийсет и четири. И ми се струва, че ще ги предложи господин Ишърууд. Прав ли съм? Да, прав съм. Вече имаме оферта за трийсет и четири милиона от господин Ишърууд в залата.

- Вдигнете цената отново - каза Хамдали по телефона.

- Не бих ви посъветвал...

- Вдигнете цената отново, господин Лавгроув, или моят клиент ще си намери друг съветник, който да го стори.

Лавгроув даде знак, че предлага трийсет и пет милиона. В рамките само на няколко секунди телефонните участници повишиха цената на четиридесет милиона.

- Вдигнете цената отново, господин Лавгроув.

- Но...

- Вдигнете цената!

Менденхол прие офертата на Лавгроув за четиридесет и два милиона лири.

- Вече имаме предложение за четиридесет и три по телефона на Лиса. Четиридесет и четири при Саманта. Четиридесет и пет при Синтия.

В този миг настъпи затишието, което очакваше Лавгроув. Той погледна Тери 0’Конър и разбра, че се е отказал от борбата. След това попита Хамдали:

- Доколко е сериозен клиентът ви в желанието си да притежава тази картина?

- Дотолкова, че да предложи четиридесет и шест.

Лавгроув даде знак на аукционера.

- Цената сега е четиридесет и шест, повиши я господин Лавгроув в залата - каза Менденхол. - Дали някой ще предложи четиридесет и седем?

От масата с телефоните Синтия заръкомаха, сякаш сигнализираше на спасителен хеликоптер.

- Имаме ги от Синтия на телефона. Четиридесет и седем милиона лири.

Други телефонни обаждания не последваха.

- Да приключваме ли? - попита Никълъс събеседника

си.

- Да - каза Хамдали.

- Колко?

- Клиентът ми харесва кръгли числа.

Лавгроув вдигна вежда и даде знак с пет пръста.

- Вече имаме предложение за петдесет милиона лири - обяви Менденхол. - Петдесет милиона от залата за платното на Тициан. Ще предложи ли някой по-висока цена? Последна възможност. Това ли е всичко? Край на наддаването.

След като Менденхол удари с чукчето, тълпата ахна и зашумя възбудено. Лавгроув не можеше вече да чува добре господин Хамдали, понеже Оливър Димбълби крещеше нещо в другото му ухо. Последваха ръкостискания със загубилите, задължителният флирт с пресата, която се опитваше да разбере самоличността на купувача, и дългото изкачване до кабинетите на „Кристис“, където служителите подготвиха официалните документи със сериозността на погребални агенти. Вече наближаваше десет вечерта, когато Лавгроув най-сетне разписа и последния документ. Когато излезе от „Кристис“, срещна Оливър и другите, които се мотаеха по Кинг Стрийт. Те му предложиха да иде с тях в „Нобу“, за да хапнат пикантни рулца с риба тон и да видят най-новия руски талант.

- Ела с нас, Ники - изрева Оливър въодушевено. - Ела да погуляеш в компанията на своите английски братя. Прекалено много време прекарваш в тази Америка. Вече не умееш да се забавляваш, както преди.

Лавгроув за миг се изкуши да тръгне с тях, но знаеше, че гуляят най-вероятно ще завърши зле. Затова ги изпрати до такситата и се отправи към хотела си пеша. Минавайки по Дюк Стрийт, забеляза как някакъв мъж излезе от Мейсънс Ярд и се качи в очакваща го кола. Мъжът бе среден на ръст и жилав. Колата беше лъскав ягуар, който отдалеч миришеше на британското правителство. На държавен чиновник приличаше и симпатичният сребро-кос мъж на задната седалка. Никой в автомобила не обърна внимание на преминаващия Лавгроув, ала въпреки това той остана с неприятното усещане, че вътре се смеят за негова сметка.

Това усещане го бе споходило и по време на търга, в който той преди малко бе изиграл главната роля. Тази вечер някой бе изигран. В това Лавгроув беше сигурен. И изпитваше опасението, че това е бил неговият клиент. Не че самият Лавгроув щеше да изгуби нещо от това. Той бе спечелил няколко милиона паунда с неколкократно вдигане на ръка. Това бе съвсем нелош начин да си изкарваш хляба, помисли си Никълъс. Може би в крайна сметка трябваше да приеме поканата на Оливър за след-аукционен гуляй. Или всъщност не, каза си той, когато сви по „Пикадили“, вероятно бе сторил по-добре, оттегляйки се. Вечерта несъмнено щеше да завърши зле. Особено щом в гуляя участваше Оливър.

46.

ЛАНГЛИ, ВИРДЖИНИЯ

Три дни по-късно уважаваната аукционна къща „Кристис“, намираща се на Кинг Стрийт в лондонския квартал Сейнт Джеймс, депозира в цюрихския клон на Трансарабска банка сумата от петдесет милиона британски паунда - без комисионите, данъците и многобройните банкови такси за трансакция. Точно в 14,18 часа лондонско време в „Кристис“ получиха потвърждение за осъществения банков превод. В същата минута съобщението пристигна и в подземния оперативен център на ЦРУ, известен като Рашидистан, и предизвика бурни възгласи, които отекнаха из коридорите на цялата американска разузнавателна общност и дори в Белия дом. Празненството обаче не продължи дълго, понеже имаше още много работа за вършене. След всички изминали седмици, изпълнени с труд и тревога, операцията на Габриел най-сетне бе дала първите плодове. Беше дошло времето за жътва. А след жътвата, ако речеше Бог, щеше да дойде и времето за празнуване.

Парите останаха един ден в Цюрих, а след това поеха към централата на Трансарабска банка в Дубай. Всъщност не всички. Два милиона паунда бяха прехвърлени по сметката на Самир Абас в малка частна банка на Талщра-се в ЦЮрих. Абас бе наредил няколко солидни дарения за ислямски групи и благотворителни дружества, сред които Световният ислямски фонд за справедливост, Инициативата за свободна Палестина, Центровете за изследване на исляма, Ислямското общество на Западна Европа, Световната ислямска лига, Институтът за юдео-ислямско помирение. Последният беше фаворит на Габриел. Освен това Абас бе заделил за себе си доста щедър консултантски хонорар, който по някаква причина бе решил да изтегли в брой. Друга част от парите той беше дал на има-ма в джамията, която посещаваше. Също така немалко пари бе скрил в килера на апартамента си в Цюрих -действие, което бе запечатано от камерата на собствения му компютър и излъчено на гигантските екрани в Раши-дистан.

Поради подозираните връзки между Трансарабска банка и глобалното джихадистко движение, служителите в Лангли и Агенцията за национална сигурност вече се бяха запознали със счетоводните книжа на банката. Същото бяха сторили и експертите по финанси на тероризма към Държавната хазна и ФБР. В резултат на това Габриел и екипът на Рашидистан успяваха да следят движението на средствата към редица фалшиви корпорации и фондации - всичките набързо регистрирани в страни с либерална юрисдикция в дните след срещата на Надия с шейх Марван бин Тайиб в Неджд. Бързината, с която парите се придвижваха от сметка в сметка, беше знак, че мрежата на Рашид е далеч по-усъвършенствана, отколкото предполагаха нейните размери и относителната й младост. Освен това, служителите в Лангли с тревога установиха, че мрежата вече се е разраснала далеч отвъд пределите на Близкия изток и Западна Европа.

Редица бяха доказателствата за световния мащаб на дейността на Рашид. Триста хиляди долара се бяха появили изневиделица в сметката на една транспортна фирма в Сиудад дел Есте, Парагвай. Петстотин хиляди долара бяха изплатени на строителна фирма в Каракас. А осемстотин хиляди долара бяха насочени в сметките на консултантска интернет компания от Монреал, собственост на алжирец, който имаше стари връзки с „Ал Кайда в ислямски Магреб“. Последното банково плащане в размер на два милиона долара беше за „Юо Ти Си Лоджис-тикс“ - посредническа агенция за превоз на товари и комисионерски услуги със седалище в емирство Шарджа в Персийския залив. Броени часове след трансфера на парите екипът в Рашидистан вече подслушваше телефоните на „Кю Ти Си Лоджистикс“ и анализираше целия им обмен на информация през последните три години. Същото се отнасяше и за интернет фирмата от Монреал, макар че физическото наблюдение на алжиреца бе делегирано на Канадската служба за сигурност и разузнаване. Габриел протестираше срещу въвличането на канадците в разследването, но мнението му бе пренебрегнато от Ейдриън Картър и неговия нов приятел в Белия дом Джеймс Маккена. Това бе просто една от множеството битки, малки и големи, които Габриел щеше да изгуби, докато операцията постепенно се изплъзваше от пръстите му.

С постъпването на все повече разузнавателна информация в оперативния център, екипът си съставяше все по-ясна и актуална представа за терористичната мрежа, превъзхождаща многократно първоначалната схема, изготвена от Дина и екипа на Габриел след атентатите. На всеки няколко дни Маккена се отбиваше в Рашидистан, за да се наслаждава на прогреса, същото правеха и членовете на различни комисии към Конгреса, занимаващи се с разузнаване и вътрешна сигурност. А през един снежен следобед към края на февруари Габриел забеляза и самия президент, застанал на горната платформа заедно с директора на ЦРУ и Ейдриън Картър. Президентът бе видимо доволен от видяното. Делото беше благородно, интелигентно и перспективно. Символ на партньорство между исляма и Запада срещу силите на екстремизма. Триумф на силата на разума над бруталната сила.

Операцията, дело на Габриел, бе истинско произведение на изкуството, но въпреки това все още не успяваше да доведе до каквито и да е сигурни данни за местонахождението на стратега или идеолога на новата терористична мрежа. Именно затова Габриел бе толкова изненадан, когато до него започнаха да достигат слухове за предстоящи арести. На следващия ден той зададе директно въпроса на Ейдриън Картър в звукоизолираната стая.

Картър цяла минута преподреждаше книжата в някаква папка, преди накрая да потвърди, че слуховете са верни. Габриел почука по зелената табелка на врата си и попита:

- Това нещо дава ли ми право на мнение?

- Боя се, че ти дава.

- На път си да допуснеш грешка, Ейдриън.

- Няма да ми е първата.

- С екипа ми посветихме много време и усилия, за да подготвим тази операция. А сега вие ще провалите всичко, само и само да заловите няколко дребни риби.

- Боя се, че ме вземаш за другиго - каза безучастно Картър.

- За кого?

- За някого, който има власт да взема големите решения. Аз съм заместник-директор на оперативния отдел на Централното разузнавателно управление. В тази сграда има по-висши хора от мен. В другите държавни агенции имам редица амбициозни конкуренти, заемащи същата длъжност. Над мен са директорът на националното разузнаване, конгресните комисии и разбира се, Джеймс Маккена. А над всички тях е президентът.

- Ние сме шпиони, Ейдриън. Не се занимаваме с незначителни арести. Спасяваме животи. Трябва да бъдеш търпелив, също като неприятелите ни. Ако продължиш да им даваш пари, ще се движиш с една крачка пред тях в продължение на години. Ще ги наблюдаваш. Ще ги подслушваш. Ще ги принуждаваш да губят ценно време и усилия в планиране на атентати, които така и няма да осъществят. И ще правиш арести само в краен случай, само когато е необходимо да се предотврати взривяването на бомба или свалянето на самолет.

- В Белия дом разсъждават другояче - възрази Картър.

- Значи, решението е политическо?

- Предпочитам да не обсъждам причините за него.

- Ами Малик?

- Малик е само слух. Малик е догадка на Дина.

Габриел изгледа Картър скептично.

- Едва ли го вярваш, Ейдриън. Именно ти беше първият, който изказа мнението, че атентатите в Европа са замислени и осъществени от човек, обучаван в Багдад.

- И още смятам така. Но целта на настоящата операция не е да се издири този човек. Целта е да разбием самата терористична групировка. Благодарение на ващата помощ ние имаме предостатъчно доказателства, за д| приберем поне шейсет членове на групировката в десетина държави. Кога за последно някой е арестувал шейсет от лошите наведнъж? Постижението е удивително. И заслугата за него е твоя.

- Да се надяваме, че ще приберете правилните членове на мрежата. В противен случай ще има следващи атентати. Нещо повече, така може да тласнете Малик и Рашид да ускорят осъществяването на плановете си.

Картър започна да разгъва един кламер, сигурно последния в Лангли, но не каза нищо.

- Замислял ли си се как ще се отрази това на сигурността на Надия?

- Възможно е Рашид да я заподозре заради времето на арестите - призна Ейдриън. - Именно затова възнамеряваме да я предпазим с поредица от режисирани „изтичания“ на секретна информация в пресата.

- Каква информация?

- Според която арестите са кулминацията на дългогодишно разследване, започнало още по времето, когато Рашид е бил в Съединените щати. Вярваме, че с това ще събудим вътрешни подозрения в ядрото на групировката и така ще парализираме дейността й.

- Наистина ли вярвате в това?

- Поне се надяваме - отвърна Картър без капчица ирония в гласа.

- Защо никой не се е консултирал с мен, преди да се вземат тези решения? - попита Габриел.

Картър вдигна кламера, вече напълно изправен.

- Тъкмо това правим в момента.

Това бе последният им разговор за следващите няколко дни. Ейдриън се задържаше предимно на седмия етаж, докато Габриел прекарваше по-голямата част от времето си, организирайки изтеглянето на своите хора от полева дейност. Към края на февруари Управлението вече бе поело цялото физическо и електронно наблюдение на Надия ал Бакари и Самир Абас. В операцията за Габриел не бе останало нищо, с изключение на две празни обезопасени къщи - едната в селцето северно от Париж, а другата на брега на Цюрихското езеро. Ари Шамрон реши да задържи Тревил, но нареди къщата в Цюрих да бъде освободена. Киара се зае да оправи цялата документация, след което отлетя за Вашингтон, за да е близо до Габриел. Двамата се настаниха в апартамент на Тънлоу Роуд, собственост на Службата, буквално срещу руското посолство. Картър им изпрати двама наблюдатели, за всеки случай.

Откакто Киара пристигна във Вашингтон, Габриел значително съкрати часовете, които прекарваше в Рашидистан. Появяваше се в Лангли за сутрешното съвещание на висшите служители, след което няколко часа наблюдаваше работата на анализаторите на данни и специалистите по извличане на знания от данни, преди да се прибере при Киара за обяд. След това, ако времето беше хубаво, двамата излизаха по магазините или се шляеха безцелно по спокойните улички, увлечени в разговор за бъдещето. Понякога сякаш просто продължаваха разговора, прекъснат от атентатора в Ковънт Гардън. Веднъж Киара дори повдигна въпроса за предложението на Джулиан Ишърууд Габриел да работи в галерията му.

- Помисли си - каза тя, когато той възрази. - Само това те моля, скъпи. Просто си помисли.

На този етап обаче Габриел можеше да мисли единствено за безопасността на Надия. С одобрението на Картър той прегледа плановете на Управлението за дъл-госрочната защита на Надия и дори участва в изготвянето на информацията, която щеше да „изтече“ в американската преса. Но най-вече водеше неуморна кампания от бюрото си в Рашидистан за предотвратяване на арестите - обясняваше на всички, че поддавайки се на политическия натиск, Управлението е пред прага на катастрофален гаф. Ейдриън престана да посещава събранията, на които присъстваше Габриел. Нямаше смисъл. Белият дом бе издал нареждане Картър да подготви ударите. В момента той поддържаше непрекъснат контакт със свои приятели и познати в десетина държави, координирайки предстоящата най-мащабна в историята акция срещу джихадист-ки воини след падането на Афганистан.

В една петъчна вечер към края на март Габриел дръпна Картър настрана и го уведоми, че възнамерява да напусне Вашингтон и да се върне в Европа. Ейдриън му предложи да остане още малко, за да не изпусне голямото представление.

- Кога започва то? - мрачно попита Габриел.

Картър погледна часовника си и се усмихна.

Броени часове по-късно плочките домино започнаха да падат една след друга. Това ставаше с такава бързина, че пресата не смогваше да отразява развитието на събитията.

Първите арести бяха извършени в Съединените щати, където спецчастите на ФБР осъществиха поредица от координирани акции в четири града. Една от тях бе срещу клетката на египтяните в Нюарк, която замисляше да дерайлира влак на „Амтрак“ за Ню Йорк. Другата беше клетката на сомалийците в Минеаполис, която бе планирала химически атентати срещу няколко офис сгради в центъра на града. Ударена бе и клетката на пакистанците в Денвър, която подготвяше изтреблението на стотици невинни жители посредством координирани атаки на посещавани спортни съоръжения. Най-непосредствена опасност обаче създаваше клетката във Фолс Чърч, Вирджиния, където шестимата членове бяха вече готови да ударят центъра за посетители към Капитолия. На един от техните компютри агентите на ФБР откриха снимки на туристи и деца, чакащи на опашка да влязат. Друг заподозрян наскоро беше платил наем за отдалечен склад, в който бе започнал да прави бомби. Парите бяха получени от клетката на алжирците в Монреал, които бяха арестувани по същото време, заедно с още осмина чужди поданици на Канада.

В Европа акцията бе дори по-мащабна. В Париж терористите бяха замислили да ударят Айфеловата кула и музея ,Д’Орсе“. В Лондон мишените бяха Колелото на хилядолетието и Парламентарният площад. А в Берлин се подготвяше масов удар срещу посетителите на Мемо-риала на холокоста в близост до Бранденбургската врата. В Копенхаген и Мадрид, вече атакувани при първата вълна атентати, бяха създадени нови клетки. Такива бяха създадени и в Стокхолм, Малмьо, Осло и Рим. Навсякъде из Стария континент се замразяваха банкови сметки и се закриваха фирми. И всичко това благодарение на парите на Надия.

Един по един премиери, президенти и канцлери започнаха да излизат пред медиите, за да оповестят публично предотвратяването на огромни трагедии. Американският президент се изказа последен. С решителна интонация той обяви, че е била елиминирана най-сериозната заплаха след атентатите от 11 септември. Освен това намекна, че предстоят още акции. Когато журналистите го помолиха да поясни как са били идентифицирани клетките, той отклони въпроса към своя старши съветник по въпросите на контратероризма Джеймс Маккена, който отказа да даде отговор. Вместо това категорично подчерта, че пробивът е бил постигнат, без да се прилагат тактически прийоми, използвани от предишната администрация. „Тероризмът се е развил - обяви Маккена. - Ние също.“

На следващата сутрин „Ню Йорк Таймс“ и „Уошинггьн Поуст“ публикуваха пространни материали, според които постигнатият успех бе плод на десетгодишно сътрудничество на разузнавателни и правоохранителни институции. В добавка и в двата вестника имаше редакционни коментари, възхваляващи „модерния подход на президента в борбата срещу глобалния екстремизъм“. По-къс -ио същата вечер по дискусионните студиа на телевизиите представителите на опозиционната политическа партия изглеждаха умърлушени. Президентът не само бе елиминирал опасна терористична мрежа, отбеляза един известен коментатор, но беше си осигурил още четири години начело на държавата. Президентската надпревара за изборите през 2012 г. бе приключила. Беше време да се мисли за следващата - през 2016 г.

Същата вечер директорът на ЦРУ свика висшия състав на общо събрание във футуристичната заседателна зала на Лангли, наричана Балона. Елис Койл реши, че няма да присъства. Подобни събрания, знаеше той, бяха предсказуеми като вечерите у дома с Нора. Щяха да бъдат произнасяни обичайните речи за възстановената гордост и за това, че ЦРУ най-сетне е намерило своето място след разпадането на Съветския съюз. Той бе слушал същите излияния от седмина предишни директори, всеки от които бе напускал Управлението, оставяйки го по-отслабено и по-нефункционално от предшествениците си. Без талантливи кадри, омаломощено заради непрекъснатата реорганизация на американската разузнавателна общност, Управлението сякаш беше руина. Дори и самият Койл, двуличник по професия, не бе способен да седи в Балона и да се преструва, че задържането на шейсетима заподозрени терористи е свидетелство за по-добро бъдеще. Особено след като беше наясно как точно е бил постигнат този пробив.

47.

На Канал Роуд имаше верижна катастрофа от четири коли. Заради забавянето Койл успя да доизслуша до края книгата „Атлас изправи рамене“ на Айн Ранд още преди да стигне до къщи. Когато влезе в Палисейдс, той видя къщата на Роджър Бланкман цялата в светлини, а по тясната уличка - паркирани десетки луксозни автомобили.

- Пак правят парти - уведоми го Нора, приемайки беглата целувка на Койл. - Набират средства за някаква кауза.

- Сигурно затова не са ни поканили.

- Не издребнявай, Елис. Не ти отива.

Тя добави два пръста мерло в чашата си, а в същото време в стаята влезе Люси с каишката си между зъбите. Койл я закачи за нашийника й и двамата се отправиха към Батъри Кембъл Парк. В основата на дървения знак имаше тебеширена черта точно под четиридесет и пет градусов ъгъл, отляво надясно. Това означаваше, че в скривалище номер три беше оставен пакет за Койл. Той изтри тебешира с подметката на обувката си и влезе в парка.

Сред дърветата беше доста тъмно, но Елис не се нуждаеше от фенерче. Той познаваше пътеката, както слепец познава улиците около дома си. Тя тръгваше от булевард „Макартър“ и след няколко метра стръмно се издигаше по склона на хълма. В горния край на парка имаше полянка, където някога са били разположени оръдията на старата батарея. Вдясно течеше поточе, над което имаше малък дървен мост. Скривалище номер три беше непосредствено след моста, под дънера на един паднал дъб. Мястото беше сравнително недостъпно, особено за човек на средна възраст с хронични болки в гърба. За Люси обаче достъпът не беше проблем. Тя знаеше към кое скривалище да се насочи още щом стопанинът й произнесеше номера му и можеше да измъкне съдържанието му за броени секунди. Нещо повече, освен ако в Бюрото не откриеха начин да разговарят с кучета, нямаше как да я подложат на разпит. Люси беше идеалният полеви агент, помисли си Койл. Интелигентна, способна, безстрашна и предана.

Той поспря за миг, за да се ослуша за приближаващи стъпки или гласове. Не се чуваше нищо, затова даде на Люси команда да изпразни скривалище номер три. Тя се шмугна в гъсталака и след малко се чу как цамбурна в поточето. Миг по-късно се върна по нанагорнището с парче дърво между зъбите, което пусна пред краката на Койл.

Беше дълго трийсетина сантиметра и приблизително пет сантиметра в диаметър. Елис го хвана в двата му края и рязко го усука. То се раздели и отвътре се показа скрит контейнер. В него имаше неголямо листче хартия. Койл го извади, а после отново сглоби пръчката и я подаде на Люси, за да я върне на мястото й. По всяка вероятност човекът на Койл щеше да си го прибере още преди разсъмване. Едва ли той бе най-съобразителният разузнавач, с когото Елис бе работил, но пък поне беше старателен. А и никога не оставяше Койл да чака дълго парите си. Което не бе чак толкова изненадващо. В работата си този служител се изправяше пред немалко предизвикателства, но сред тях не беше недостигът на средства.

Койл прочете съобщението на светлината на мобилния си телефон, а след това пъхна листчето хартия в найлонов плик с надпис „Сейфуей“. В същия плик пет минути по-късно прибра вечерното изпражнение на Люси. Здраво завързан за горния край, той се люлееше като махало и топло потупваше Койл по китката, докато слизаше по пътечката на път за къщи. Остана още малко, мислеше си той. Още някоя и друга тайна, още някое и друго излизане до парка с Люси. Зачуди се дали нервите му ще издържат докрай. След това се сети за старомодните очила на Нора, за грамадната къща на съседа им и за книгата за Уинстън Чърчил, която бе слушал в трафика. Елис винаги се бе възхищавал на решителността на Чърчил. Един ден той самият щеше да прояви решителност.

От другата страна на реката, партито в Лангли продължи до края на седмицата. Празнуваха заради добре свършената работа. Празнуваха заради превъзходството на техническите си средства. Празнуваха заради факта, че най-сетне бяха съумели да надхитрят своя неприятел. Но най-вече празнуваха заради Ейдриън Картър. Служителите на ЦРУ се уверяваха едни други, че тази операция е едно от неговите най-сериозни постижения. Черните точки бяха изтрити, греховете - опростени. Нямаше значение, че Рашид и Малик са все още на свобода. Засега поне те бяха терористи без терористична мрежа. И заслугата за това бе изцяло на Картър.

Рашидистан продължаваше да оперира, но редиците му бяха оредели вследствие на поредица спешни преназначения. Това, което бе започнало като свръхсекретна операция за събиране на разузнавателна информация, сега беше работа най-вече за полицаи и прокурори. Екипът вече не следеше потока на пари през терористичната мрежа. Вместо това се водеха ожесточени спорове с адвокати от Министерството на правосъдието кои улики са приемливи и кои не бива да виждат бял свят. Никой от тези адвокати не се допита до Габриел Алон - легендарния, но своенравен син на израелското разузнаване, - понеже никой от тях не знаеше, че той е там.

Колкото повече операцията наближаваше своя завършек, толкова повече и Габриел мислеше за напускане. По искане на булевард „Цар Саул“ той проведе поредица от срещи и договори установяването на трайна система за обмен на разузнавателна информация, макар и с пълното съзнание, че американците няма да спазят договорката.

Споразумението беше тържествено подписано по време на скромна церемония в кабинета на директора, след което Габриел се отправи към отдел „Личен състав“, за да върне зеления си пропуск. Онова, което можеше да стане за пет минути, му отне повече от час, гьй като го накараха да подписва безчет писмени обещания, нито едно от които той не възнамеряваше да спази. Когато мастилената жажда на чиновниците от „Личен състав“ най-сетне бе утолена, униформен охранител придружи Габриел обратно до фоайето. Той остана там няколко минути, за да погледа как гравират нова звезда в Мемориалната стена на ЦРУ, а след това излезе в първата за тази кратка вашингтонска пролет гръмотевична буря.

Когато стигна Джорджтаун, дъждът вече бе спрял и слънцето отново грееше ярко. Двамата с Киара излязоха на обяд в старомодно ресторантче близо до Американския университет. След това се разходиха обратно до Тънлоу Роуд, за да си опаковат багажа за тръгване. Пред входа на жилищната сграда завариха брониран черен „Кадилак Ескалейд“, чийто ауспух дискретно пушеше. Едното стъкло се смъкна и нечия ръка им направи знак да приближат. Беше Ейдриън Картър.

- Проблем ли има? - попита го Габриел.

- Зависи от гледната точка.

- Не може ли по същество, Ейдриън? Бързаме за полета.

- Всъщност си позволих волността да анулирам самолетните ви билети.

- Колко съобразително!

- Влизайте.